3. Спомени за Гоце Делчев — учителствуване в Щип
Т. Делииванов
През лятото на 1894 година реших да напусна Кукуш: 6—7 годишното ми учителствуване все там беше ми дотегнало вече, па и едно скарване с училищното настоятелство ме заставиха да подам оставка и към края на м. август бях в София.
По поръка на майката на Гоце потърсих във военното училище,за да му предам поздравите на домашните му и някои приготвени за него лакомства и везани работи. Оказа се, че Гоце е под арест и съд и че не само не мога да го видя, но не поискаха да приемат и нещата. След дълги молби най-сетне склониха да оставя нещата там, за да му ги предадат, ако позволи началството.
Понеже нямах определена цел за дохождансто ми в София, па нямах и познати, разхождах се из града, който тогава изглеждаше пуст, особено в работните часове: широки улици, по които рядко се мяркаше някой минувач.
След десетина дни от дохождането ми дойде да ме потърси Гоце, който ми разказа патилата си: заловили го, като чете социалистически книги, претърсили чекмеджетата му, намерили доста още такива книжки, разпитали и ученици и се дошло до обвинението, че не само той е социалист,
380
но че и върши такава пропаганда в училището. Съдили го и получил наказание: дават му свидетелство, че е завършил курсът на училището, но без право на производство. Той е много доволен от тоя край на делото и намира, че надали би могъл да очаква решение, ќоето толкос да подхожда на неговите планове. Определихме си среща за другия ден в Борисовата градина, като наблегна, че не желае да се движи из града, тъй като не е още уволнен и е в форма, която го задължава да си отваря очите, за да не изпустне да поздрави някое началство. Страх го беше да не направи някоя такава грешка (опущение), та ако се случи някое заядливо началствующе лице да го изпратят за наказание в казармата.
Какво ще правим — това беше най-близката тема на определената среща. За него пътят на живота му е ясен: той е доволен, че случаят помогнал да се заведе делото срещу него и че решението на съда го изпълва с радост, понеже той едва ли би постигнал тая свобода, ако не беше последваната от делото присъда и скоро ще бъде свободен и господар на своя живот и своята деятелност. А каква ще бъде тая деятелност? — Робското ни положение в Македония определя ясно, какво требва да правя: това, което са предприемали всички потиснати, това което предприе и Левски и др. при много по-несгодни условия за борба, отколкото сега ни се представят в Македония, като имаме на лице и едно формално задължение от страна на великите сили, което задължение ще се помъчим да ги накараме да се приложи. Непростимо е за нас, издигнати по-високо духовно, да търпим и теглим и да чакаме други да ни освобождават. Да остане тук и да се отдаде на любов или пиянствуване, когато знае в какво бедствено и унизително положение са поставени братята ни. Не, това той не може да си позволи. Той ще отиде в Македония и ще се отдаде на революционна дейност, като организира населението за борба срещу угнетителите. Тук нищо положително не е научил за такъва деятелност в Македония, нито е попаднал на някого, който да го упъти, но не стига ли примерът от революционното движение в България, за да може човек да се залови за работа? Той се бил решил вече на това и е изпратил заявления за учителско място на 3—4 места, очаква отговор и вярва, че ще получи откъдето и да е някое назначение.
Всичко това реши и мене да последвам него и на другия ден подадох заявление в Екзархията за място. Всекидневните ни срещи минаваха все в разговори в тоя дух и очакване. Той се срещаше често и с Русев, социалист, който по това време издаде няколко броя от някакъв революционен лист, предназначен за Македония.
След десетина дни получихме почти едновременно назначения: аз от Екзархията, а той от Щипското училищно настоятелство. Мене ме назначаваха за главен учител в Шип, при уговорката, ако такъв не е назначил владиката, при който случай ще остана там за учител; а него назначаваха за учител в Щипско Ново-село (махала от града, която се отделяше от него ср. Отиня).
След 4—5 дни потеглихме за местоназначението ни и към края на м. октомври бяхме там. Не бяхме още слезли от конете, когато при нас довтаса Даме, когото аз познавах от Солун, когато служеше при книжаря Самарджиев. Той ни предложи да отидем в къщата, дето живее той, ако предварително не сме уговорили нещо по това. Къщата, дето живееше Даме, беше близу до училището, много неудобна, но имаме свободни две стаи. Предложи ни да се настаним ние с Гоце в голямата, а той да се премести а другата-малката, която почти се запълваше с едно легло.
381
Така и стана. Останахме да живеем там тримата; ще ни готви, чисти, оправя, пере хазайката (жена на Мите Теранцелиев, стар учител по селата).
На вечерята, когато се отвориха разговорите, при поставения от Даме въпрос защо не сме останали в България, Гоце разгъна своите планове надълго и широко. Даме само слушаше, и след като Гоце свърши, той с радост извика „Добре сте ми дошли" и извади и ни подаде един устав на „В.М.Р.О".
На другия ден Гоце отиде в Ново-село и постъпи на работа още сутринта, а аз трябваше да дочакам да се представя на владиката Максим, който, поради разправии с Скопското му паство, които бяха се изострили опасно, бе намерил за благоразумно да се отдалечи от Скопие и пребиваваше временно в Шип. С нашето дохождане се разреши и един спор между владиката и училищното настоятелство: последното настоявало да бъде назначен Даме за главен учител, на което владиката се противопоставял. Когато подир обед отидохме да му се представим и целунем ръка, аз му предадох назначението ми и той веднага се обърна към Даме и го запита, дали ще продължават още да подържат искането да бъде той главен учител, на което Даме отговори, че се отказва. Спорът беше разрешен и на другия ден всички поехме редовно работата си.
Същата вечер, след дълги и изчерпателни тълкувания и пояснения и след като Даме заяви, че в устава е предвидена единствената възможна цел на организацията и че отклонението от нея се е сметнало не само за нежелателно, но и за опасно и невъзможно, той положи клетва, като член на организацията. Аз не направих това, поради някои особености на характера ми и защото не одобрявах някои императивни постановления на устава за наказване провинили се членове, а клетвата обвързва. Заявих им, обаче, че съм готов да им помагам и ако имам доверие, могат да се ползуват когато и колкото намерят за нужно от моята помощ. На това мое заявление те не отдадоха никакво внимание и ме приеха като другар. Още същата вечер си разделихме районите за работа: Даме и аз взехме града със селата откъм неговата страна, а Гоце — Ново-село със селата, припадащи към тая страна.
Почна се тиха и полезна работа. В скоро време преценихме резултатите от едномесечната ни работа и намерихме, че се е напреднало повече отколкото можехме да очакваме и че главните сили, на които можехме да възлагаме и дейност революционна и на които можем да се осланяме във всеко отношение, са здраво в редовете на организацията. Към Коледа вече целият град и Ново-село бяха обхванати от революционната треска. Макар и не всички да бяха в редовете на организацията, всички обаче бяха заразени от тоя дух и трябваше да се препоръчва на излъчените водачи на дружинките предпазливост.
В същото време Гоце се зае и с организирането на селата и главно с уреждане на канали за съобщение с България и нататък от Щип. Всяка събота вечер той изчезваше от Шип, кога преоблечен, кога не, и се връщаше в неделя вечерта или рано в понеделник. За два месеца той завърши това и към водици една вечер самодоволно и усмихвайки се каза, че можем вече кервани да отправяме за България и от България чак до Радовиш и Струмица. Селата, спадащи към нашия с Даме район, минаха и те незабелезано под негово ръководство, все под прикритата цел за уреждане каналите, а главно, защото беше толкос деятелен, че не можеше да не уреди и види всичко. Така що, всички села бяха под негово ръководство и грижи.
382
Един случай за търпението, с което Гоце се въоръжаваше, за да завърши нещо. Един щипянин, Спиро Килиманов, обущар, усетил какво става в града, почна по едно време да дохожда често в къщи, като с плач се молеше да го приемат за член на организацията. Спънката беше в това, че той беше голям пияница. Понеже Даме категорично отказа да го приеме, Гоце се нагърби да го оправи от пиянството и да го направи полезен. За тая цел той няколко дни минаваше надвечер покрай дюкяна му и или оставаше при него или го вземаше със себе си да се поразходят и късно го изпровождаше до дома му, като поръчваше на домашните му да гледат да не излезе или да се опита да пие в къщи. След десетина дни сам Спиро почна да отива при него и да се прибира в къщи, както се бе научил вече и след един месец такъв живот Спиро бе приет за член на организацията, освободи се напълно от страстта към пиенето и стана най-ловкият и безстрашен терорист.
Една голяма неприятност, която го измъчи много, си докара Гоце с брата си Мицо. Той не беше се записал в Солун и като научи това, поиска да го изпратят при него, та да се подготви и издържи изпит за IV клас. Дойде Мицо, почна да се учи под ръководството на брат си и върве редовно и добре две седмици, след което не можеше да учи и никой не можеше го накара. Той беше усетил какво се върши тука и целият беше обхванат от такива, макар и смътно мисли и желания. Мъчи се Гоце много да го вразуми: че той е още малък, че не му забранява да мисли по това, но за да бъде полезен трябва да се учи, да довърши учението си: че има време и той да се отдаде на революционна деятелност и пр. и пр. Помъчихме се и ние с Даме да му повлияем, но всичко отиде напраздно и след едномесечно престояване в Щип, върна го обратно в Кукуш. Тоя случай го много огорчи. Мицо — нещо след една година, падна убит като четник — той е първата жертва от Делчевци в освободителната борба.
През време на всичката тая работа никой от нас не занемари и учителската си работа. Всеки си изпълняваше добросъвестно и учителската си длъжност. Пазарният ден беше определен за срещи с селяните, които срещи ставаха в канцеларията на общината, която беше в двора на училището. Там срещите ставаха свободно, защото можеше да се измислят хиляди причини за дохождането им там: за вули, за разводи, за оплакване от учители, за свещи и др. След свършване на уроците ние с Даме, ако нямахме някоя особена работа, отивахме в магазина на Арсо Лазаров при брата му Тодор, когото Даме бе привлякъл още при дохаждането си и който бе излъчен като ръководител на организацията; а същевременно бе и председател на училищното настоятелство. След коледните празници се откри и неделното училище. В разните уроци и сказки вземаха участие всички учители. Най-добре от всички ни говореше Даме. Когато той говореше повечето от гражданите напускаха другите уроци или сказки и се трупаха да слушат него. След уроците или сказките не се разотиваха, а се натрупваха в салона на училището и се подемаше някоя песен. Тия песни обикновено се подбират от Ботевите (х. Димитър, Тежко-тежко, Ти ли си мале, Не плачи и др.) На тия уроци идваше и един сляп мъж на около 40 г. Скоро той бе кръстен от гражданите „Колчо" от под игото. Той завършваше обикновено деня, като изпеваше, подпомаган от всички ученици — граждани, песента „Зеленей се и тревица, слива се белее". Неделните уроци бяха посещавани масово и учението в него продължи до към Великден.
В агитациите не се докосвахме никога до парични въпроси: увещавахме ги само да си събират пари за оръжие, та да може да се закупи
383
или достави, когато се удаде сгода. А пък пари бяха много нужни. Централният комитет не можа да развие никаква дейност, защото и нямали никакви средства, нито даже един грош, за да изпрати някое писмо. Попитан в връзка с това един вид оплакване от Центр. комитет, Даме се някак ядоса и ни обрисува положението така: Центр. Комитет като че не се занимава с организиране и агитация; той сам наистина, е покръстил сам-там по един-двама, но че деятелност някаква няма на лице; а пък трябва да се намерят малко средства и трябва, изглежда, ний да се заемем и направим това. Решихме да опитаме късмета си при по-заможните щипяни, дано ни огрее нещо. Гоце отказа да вземе участие в това начинание, като казваше, че напразно ще отиде тоя труд и, главно, това унижение. Ний с Даме тръгнахме да направим тоя опит: отидохме при 4—5 души, но от никъде не ни огрея нищо. Само един чифликчия се отсрами, като даде една лира. Като се научи за това, Гоце не може да се въздържи да не плюне и много се ядоса, за дето не сме му хвърлили назад даденото. Отказахме се от по-нататъшни постъпки за събиране пари. Приказвайки пак една вечер по тоя въпрос, аз им предложих да отидем с Гоце на Великден в Кукуш, като ги уверявах, че от там ще можем да вземем поне стотина лири. Възприе се това предложение и на Велики четвъртък потеглихме за Кукуш, като с коне взехме пътя през Овче поле за Велес. Преди да слезнем в Овче-поле на височината един стар турчин беше построил някаква колибка от пръти и слама за да подава вода на изморените и ожъднели пътници, а ако поискат, черпеше ги и с кафе, срещу което получаваше по 10—20 пари. При началото на Овче-поле минахме край едно турско село, което направи впечатление с своята мизерия: одърпано население, мръсни дворове, къщи — колиби от пръти и слама. „А са господари" забележи Гоце и си издекламира: „Кажи ми, кажи бедни народе, койте в тая робска люлка люлее." Мислим ли, каза той, че тия бедняци са в по-добро положение от нас, при все че са турци? Напротив. Все има при тях някоя пиявица, която ги смуче, а те все мислят, че Бог им изпраща за наказание тия тегла.
Минахме Овче-поле, пълни с безброй стада и се надвесихме над Велес. Тъй като пътят тук е много стръмен, слязохме от конете, а като стигнахме долу, настанаха заптиетата, които пазят входа и причакват пътниците. Разтовариха конете, претърсиха всичко, като не забравиха и самарите. Имаше в багажа и два чифта чорапи нови — домашни, обвити в книга изпъстрена с оледо-сини чърти. Тия книги бяха писма, написани с химическо мастило, предназначени за Прилеп едното, а другото за Ботоля, които изпращаше Даме, с поръка да се предадат на комисионера в Градско за препращане. Погледаха, погледаха и тях, на като им казахме, че са армаган от млада булка за мъжови роднини, оставиха ги. След това претърсване надявахме се да ни осводят, но чаушинът заповяда на две заптиета да ни заведат в конака заедно с конете и багажа. В конака главният полицай, след кратък разпит откъде сме, отде идем, къде отиваме, с какво се занимаваме и пр., заповяда да ни заведат в заптийския кауш. Чакахме доста време. Най-сетне се решихме и запитахме, защо ни задържат още. Казаха ни, че чакат да дойде преводача, за да прегледа книгите, що бяхме взели с себе си. Най-сетне надвечер пристигна и той. Приятна изиенанада беше тая среща и за Гоце, и за терджумана. Последният беше Исмаил, син на Едхем-ходжа, с когото Гоце се познавал много добре от Солунската гимназия. Той надали и погледна книгите и скоро-скоро докладва на главния полицай, който веднага ни освободи.
384
Мръкваше се вече, когато отидохме в хана, и останахме там. Когато да си легаме, ханджията, турчин в напреднала вече възраст, с прошарена брада, дойде при нас, за да покаже, че обръща особено внимание на такива гости, седна коленичил на една рогозка и започна мохабетя. От дума на дума най-сетне разговорът се съсредоточи върху темата „Инсанлък", за която той беше добре подготвен, като си служеше с безброй примери, пословици и поговорки, каквито у тях обикновено са много и умни и добре изразени. Беседата продължи и чак след полунощ.
На другия ден, до минаването на трена, около обед, срещнахме се с Петър п. Арсов, който изрази голямата си вяра, че и в Велес организацията ще се засили, ще се развие и закрепне, но се оплакваше, че интелигенцията в тоя град мъчно се превива: безброй деления на социалисти, анархисти и пр., макар че всички са добри момчета.
Към обед потеглихме с трена за Солун, като на минаване през Градско предадохме на комисионера изпратените чорапи с обвивката им за препращане в Прилеп и Битоля. В Солун се срещнахме с Д-р Татарчев и на първи ден на Великден сутриньта бяхме вече в Кукуш.
Тук работата ни тръгна гладко и резултатно: подведохме под клетва петнадесетина души от дружината: 1) Кольо Бучков, Хр. х Дельов, Ицо Вълчов и др. 2) Хр. Влахов, Гоце Икономов и др. 3) Гоце Бояджиев, Туше Гугешев, Дино Ральов и др., а събирането на пари продължи до Томина неделя, като даде сумата триста и тридесет и неколко лири, които се отнесоха в Солун и предадоха на Д-р Хр. Татарчев. На третия ден на Великден Гоце отпътува за Щип през Дойран, Струмица и Радовиш, все с цел да положи основа на организацията и в тия градове, а евентуално и в някои села. След изтичането на ваканцията прибрахме се в Щип — аз с два дни закъснение, а Гоце с четири.
Времето бе вече напреднало, ставаше топло и се отваряше полска работа, вследствие на което след две недели съвсем слабо посетени събрания в неделното училище последното само по себе се закри.
Десетина дена преди приключването на учебната година решихме да съберем началствуващите лица (ръководното тяло и десетичните) на прощално събрание. За място на събранието определихме една поляна между пътя за банята „Керевица" и река Брегалница, на 200—300 кр. вляво от пътя, затулена от него с един висок гребен. Някои отидоха направо на сборното место, а други отидохме предварително на банята. На това събрание се дадоха последни упътвания за държанието и поведението особено на началствуващите лица, за дисциплината, за начина на агитация и др. и др. На връщане отбихме се в Ново-село и по поканата на един от участвуващите на събранието новоселци всички отидоха в къщата му, за да завършим тая последна среща с обичайната черпня. Аз не бях в настроение, та се отделих и продължих пътя си за дома. Щом минах Отиня и влязох в района на училището и църквата, кучетата (които денем се държаха вързани, а понякога и нощем), отвързани тая вечер лавнаха така настървено, че лаят им се чуваше далече. Щом чут лаят, Гоце се сетил за деврието (патрул нощен), което обикновено почиваше през нощта на един малък площад по-горе от нашата къща, усъмнил се дали ще мога да се справя с тях и хукнал след мене, и тъкмо при завоя откъм училището за улицата, на която живеехме ние, ме настигна, а и деврието вече беше до нас. След кратък разпит от полицая, кой сме, къде сме били, защо сме без фенер и др. оставиха ни
385
да си вървим, а Гоце, след като престоя в къщи 3—4 минути, додето се отдалечи деврието, отиде пак на черпнята по друг път.
Три—четири дена преди приключването на учебната година (Петровден) Гоце и Даме напуснаха Щип, а аз останах за годишният акт и за подреждане и изпращане в митрополията разните книжа и отчети за изтеклата година и десетина дни след тяхното заминаване и аз се прибрах в Кукуш.
Така завърши тая година, която се смята за първа организационна, защото сам Даме не даваше значение в смъсъл на организационна работа на отделните случаи, при които е привлякъл тук—там по някой член, защото нито един от тях или не е можал, или не е посмел, или не е бил подготвен да предприеме такава деятелност. Вън от града и Нов-осело, където се наброяваха около 400 души заклети членове, всички села в околията, а по някои и в съседните околии, бяха посветени в делото и в всяко от тях се числеха в организацията по 4—5 до 20 души заклети, и каналите за връзка и пренасяне на материалите уредени. Организирането на селата и уреждането на каналите бяха изключително Гоцево дело и ние с Даме почти не вземахме никакво участие. Но всички се бяхме отдали на делото с жар. През зимните нощи рядко да остане некой в къщи: обикновено вечеряхме рано и всеки отиваше след вечеря или при набелязан някой гражданин, или на някое събрание на членове, а Гоце често прехвърляше и до някое село. Когато се случваше да останем в къщи, предавахме си един на друг разни впечатления, добити при съприкосновението ни с хората, обяснявахме си някои случки, а понякога се решавахме и да си попеем. Даме пееше хубаво и повече обичахме да слушаме няколкото сръбски епически песни, които той пееше майсторски. Гоце обикновено си изкарваше песента „Години, години усилни размирни".
Когато в последните дни на съвместната ни дейност и живот си давахме отчет за извършеното и двамата намираха, че са получени неочаквано добри резултати.
Така благополучно и щастливо мина тая година, без никакви за отбелязване събития или случки, но година, през която се положи здрава основа на организацията, очертаха се пътищата на практичната дейност, а се доби и увереността, че делото ще успее.