2. За нацията и националния въпрос
Хр. Калайджиев
Идеологическата крепост на реакцията е националния въпрос. Тя не жали никакви усилия, за да има под свой патент тоя въпрос. Не случайно в живота крайната реакция се съвпада винаги с крайния национализъм. В резултат на дълга и систематична работа чрез възпитанието в училищата, в казармите и в най-различните прояви на обществения живот, тя е успяла по тая линия да проникне дълбоко в масите и често да се изпречваме пред парадоксалното явление, прогресивни иначе хора, по тоя въпрос да плуват напълно в водите на реакцията. В най-критичните моменти на общественото развитие, каквито са предизвиканите от нея войни, тя разчита единствено на всаденото от нея погрешно отношение към националните въпроси.
В борбата против реакцията демократическите сили имат една важна задача: да разбият тая нейна идеологическа крепост. Срещу огромния апарат, турен в действие, срещу огромната апаратура, пусната от реакцията, срещу дълбокото заблуждение, насаждано в течение на дълги времена, от страна на демократическите сили е малко направено. Най-голяма дан е дадена в това отношение от болшевиките. Те са главно, които разработиха теоретически и практически основите на прогресивния, на народния патриотизъм в противовес на търгашкия такъв на реакцията. Те са които смъкнаха въпроса за нацията от метофизичните облаци, смъкнаха от тоя въпрос всякакъв фетишизъм и го поставиха на научна основа. Те са, начело с своите гениални водачи Ленин и Сталин, които поставиха в хармония патриотичните чувства на масите с техните економически и политически интереси и разрушиха оная основа на реакцията, чрез която тя забулваше своето економическо ограбване на масите и своето политическо потисничество.
Болшевишкото прогресивно отношение към националния въпрос се проведе по един отличен начин в Лайпцигския процес от водача на българската работническа класа и създателя на Отечествения фронт — Георги Димитров. Там по един блестящ начин пролича, че интернационалистът, комунистът Георги Димитров защити честта и правата на своята нация с твърдост и гордост, без да накърни чувствата и правата, на която и да е друга нация, тогаз когато неговите обвинители, минаващи за върли националисти, изпъкнаха като хора, надъхани с животинска
373
умраза към другите народи и специално балканските и застрашаващи техната свобода. В резултат се получи, че всеки честен български и балкански патриот бе възхитен от Димитров, видя в неговото лице истинския, народния патриотизъм и се демонстрира очевидно, за всеки естествената връзка между националното и интернационалното чувство.
Как поставят реакционните среди въпроса за нацията? Те се стараят да представят нацията като дадена за веки-веков от боговете. С това те целят защитата на чисто класови интереси. Идентифицирайки себе си с нацията, те се стремят да увековечат нацията и с туй да увековечат своето господство, да го представят за неизменно.
Буржуазната революция против феодализма сплоти народните маси — селяните, работниците, дребните занаятчи — под ръководството на буржуазията. С това се установи хегемонията на последната и се тури знак на равенство между народните маси и буржуазията. Това е медения месец за нея, за него тя бълнува, него иска да увековечи, заставайки на позицията: нацияте е вечна, а нацията, това съм аз.
Един от аргументите на буржуазните учени за обуславяно на реакционната теза за нацията е обстоятелството, че в вековете на историята се приказва за българи, гърци, германци и пр. и за техни държави. И те бързат да дадат на тия понятия съвременно съдържание. А един бегъл поглед върху историческото развитие показва, че историческата картина не се съвпада с националната картина.
Да вземем за пример средните векове, когато напълно господствува феодализмът. Един от най-добрите историци — Гизо — ни дава ярка картина за общественото състояние през тия векове, в която картина отличителният белег е пълната разпокъсаност. Всеки феодал, малък или голям, е пълен господар на себе си и вън от своите граници, той вижда само плячка за грабеж или опастност от грабеж. На базата на грабежа създавали са се разни отношения между феодалите, по тия отношения, а феодалната единица стои в основата на обществения живот. Стремежът на папите да създадат на базата на вярата голяма стабилна държавна общност са ударили на камък.
Тая форма на общежитие, очевидно няма нищо общо с сегашната, национална, форма на общежитие. За подчертаване на тая мисъл, същия Гизо, ни дава един фрапантен пример. Той казва: „Ако един французин от ХII в. се събуди и чуе речите из парижките площади, в които се гърми за френска нация, за френски патриотизъм, той би стоял като замаян, нищо не би разбрал, защото се приказват неща, напълно непознати за него".
Картината за античните времена не стои много далеч от тая през средните векове. Какво са представлявали гърците, например, най-изпъкналите с своята култура през ония времена? Имало ли е това чувство на общност между тях: доколкото се е създавала тая общност, била ли е тя така стабилна, каквато представлява днешната нация? Такова нещо няма. Не съвременното гръцко чувство е господствувало тогава. Атинянинът, спартянинът, лакедемонянът и пр. и пр. се чувствували само като такива и зад това не виждали нищо друго. Те не само не чувствували и не виждали нищо общо помежду си, но са били в непрекъснати борби. Същите и федеративните отношения в някои случаи, не изменят по същество картината. И в тоя случай би могло да се каже: ако един атинянин би могъл да чуе, как днешният грък го рисува, той не би могъл да се познае.
За славянството на Балканите би могло да се каже същото. Те са живели затворени в своите племена и вън от тая черупка, не са виждали
374
никаква национална общност. И днес още в Македония има архаични остатъци от това състояние. И днес още са запазени там мияците и бърсаците и днес те не се женят помежду си и днес очудено се провикват, че в мияшко село дошел бърсак или обратното.
Всеки по-възрастен от нас, който е израстнал в турско, ще си спомни че в нашите детски години там все още господствуваше религиозният принчиц и религиозно деление и пред очите ни това положение се изменяше в полза на националния принцип.
Обаче и в античните и в средните векове създавали са се големи държави като тая на цар Крум, на Александър Македонски, Карл велики и пр. и пр. в връзка с това явление Сталин казва:
„Великите държави на Кир или Александър не можеше да бъдат наречени нации. Това са били не нации, а случайно и малко свързани конгломерати на групи, които се разпадали и обединявали в зависимост от успехите или пораженията на един или друг завоевател."
В връзка с погрешността на линията да се търси нацията в дълбоките древности, мисля за неизлишно да се цитира една мисъл на Сталнна, изказана в връзка с тезата, че нацията няма племенен и расов произход. Той казва:
„Сегашната италианска нация се е образувала от римляни, германци, етруси, гърци, араби и пр. Френската нация се е създала от гали, римляни, брити, германци и пр. Същото може да се каже за англичани, германци и т. н.
Моята задача в случая, разбира се, не е да напиша изчерпателен и основен исторически анализ. Но от тия няколко факти, мисля, че изтъкнах ясно сериозността на твърдението на тия, които подържат, че нацията не е вечна и дадена от боговете, е продукт на историческото развитие и най-новата форма на човешкото общежитие.
Процесът за формирането на нацията безспорно, е дълъг процес, особено що се отнася до някои от елементите, които я съставляват, като езика и психическата общност. Но оформяването и раждането на нацията е въпрос на новите времена.
Ленин казва, че люлката на нацията е западна Европа, където най-рано се оформяват нацията и националните държави, който той счита за неизменно свързани. Най-високият пункт и тласък на това развитие е френската революция, която в своето съдържание е една буржуазна революция против феодализма. Това значи разглеждането разввитието и раждането на нацията е тясно свързано с развитието и установяването господството на капитализма.
Откриването на колониите и напредъка на техниката даде възможност за натрупване на грамадни капитали в западна Европа, а това даде грамаден тласък за нейното индустриално развитие. Икономическата мощ и развитие все повече минаваше в ръцете на буржуазията. Економическите интереси на тая възходяща класа бяха в пълно противоречие с феодалния порядък, с неговата разпокъсаност, тесни граници и митнически бариери. За буржуазията бяха нуждни централизация, широк пазар, единен език за по-лесно общуване. Ето економическите предпоставки, които направиха оформяването на нацията като неизбежна необходимост. За тая цел се използуваха близостта в говора, в бита и общата теория. Разбира се, тоя процес не е вървял идеално и гладко и в еднакъв тип на всякъде. В много случаи економически, политически и стратегически съображения са влияели в хода при формирането на нациите. И все пак основното за онова време си остава хартата за правата на
375
нациите, провъзгласена от френската революция, под знака на която се развиват нещата до настъпването на империалистическата епоха. Под тласъка на капиталистическото развитие и на френската революция, феодалната разпокъсаност все повече отстъпва мястото си на националното оформяване. Поради неравномерното развитие тоя процес продължавал дълго, продължава и ще продължава, но не вече под знака на буржуазната френска революция, а под знака на пролетарската, руска революция.
В своя разцвят буржуазията се явява основен прогресивен фактор за пораждането на нацията и за националното оформяване на обществото. В процеса на по-нататъшното развитие, обаче, тя все повече се обръща в отрицание на нацията и става реакционен фактор по отношение нея. По тоя въпрос ще се върнем след малко. Нека сега се изясним по въпроса, какво е нация, кои са нейните отличителни белези.
*
В връзка с въпроса, що е нация, тук, на Балканите, буржоазните учени са направили господствуващ възгледа, че нацията се изразява в еднаквоста на езика, на бита и историческото минало. Преплитайки науката с политиката и туряйки в услуга първата на последната, те рисуват картината на миналото, изгодно за себе си, търсят признаци в говорите и бита, близки до себе си, често пъти да оправдаят претенции, съвсем несъответствуващи на националната истина. За това те са подпомогнати от сложното преплитане на говорите и бита.
Но, да се заинтересуваме от политическите спекулации с нацията. От научно гледище тия елементи, които сочат балканските буржоазни учени, дават ли правилна оценка на нацията? — Базирайки се на Сталина, на чийто разбирания ще се спрем сега и който е най-големия капацитет по тоя въпрос, отговорът е отрицателен.
Сталин, разглеждайки тоя въпрос, спира се на гледището на Бауер, водач преди войните на австрийската соц. демокрация. Според последния „нацията — това е цялата съвокупност от хора, свързани с общността на характера върху почвата на общноста на съдбата". Бауер за да дойде до тая дефиниция имал предвид евреите. В връзка с тая дефиниция Сталин казва:
„За каква национална общност може да става дума у хора, които економически са разединени един от друг, живеят на разни територии и от поколение на поколение говорят на разни езици?" и по-нататък: В действителност не съществува никакъв единствено отличителен признак на нацията. Съществува само сбор от признаци, от които при съпоставянето на нациите изпъква по релефно ту един, ту друг, ту трети признак. Нацията, обаче, представлява всички признаци, взети заедно."
Какво е нация, според Сталина и кои са признаците, които я съставят? — Според него: „нацията — това е исторически създала се устойчива общност на езика, територията, икономическия живот и исихическия облик, проявяващ се в общността на културата." За Сталина нито един от тия признаци, взет отделно не характеризира нацията. Последната се очертава само при техната съвокупност и само един от тях ако липсва няма на лице нация. Не може да има нация без общ език. Но може да има различни нации, макар да говорят на един и същ език. А такива случаи са многобройни в живота. За едни това е резултат на на различните територии, в които живеят, като Англия напр. и С.А.Щ. Различните територии, в които живеят хората, обуславят друга економическа и културна общност, изработени в течение на поколенията, а
376
това обстоятелство създава дълбоко разграничение в национално отношение между говорящите еднакъв език и от тук се обуславят две различни нации.
Други случаи има, в които това разделяне между говорящите еднакъв език се явява не в резултата на различни територии, а в резултат на различно развитие в течение на няколко поколения, като напр. шведи и норвежци, австрийци и немци, хървати и сърби и пр.
Струва ми сс, че най-важното, върху което требва да се обърне внимание, разглеждайки въпроса за нацията и нейните елементи, е въпроса за економическата общност на наша почва. Тя главно не се взима предвид или пък се подценява. Ето защо по тоя пункт аз ще цитирам изцяло Сталина. Той казва:
„Нуждна е, за да имаме на лице нация, вътрешна екопомическа връзка, спояваща отделните части на нацията в едно цяло. Между Англия и С.А.Щ. няма такава връзка и затова те съставят две различни нации. Но и самите северо-американци не биха заслужили названието нация, ако отделните кътове в Сев. Америка не бяха свързани помежду си ви кономическо цяло, благодарение на разделението на труда между тях, на развитието на пътищата за съобщение и т. н.
Грузинците от дореформените времена са живели на обща територия и са говорили на един и същ език и при все това те не са съставлявали, в същност, една нация, защото те, разделени на цяла редица откъснати едно от друго княжества, не са могли да живеят общ економичсски живот, в течение на векове са водили помежду си войни и разоравали един друг. Кратковременното и случайното обединение на княжествата, което понякога сполучвал да прокара някой щастлив цар, в най-щастливия случай обхващало само повърхностно административната сфера, бързо разбивайки се от капризите на князете и равнодушието на селяните. Та иначе и не могло да бъде при икономич. разпокъсаност на Грузия. Грузия като нация се появи едва в втората половина на XIX век, когато падането на крепостничеството и усилване на икономическия живот в страната, развитието на пътищата за съобщение и възникването на капитализма установиха разделението на труда между областите на Грузия, в края на краищата разклатиха стопанската затвореност на княжествата и ги свързаха в едно цяло."
*
До тук, макар и на кратко, разгледахме въпросите за пораждането на нацията и, базирайки се на Сталина, помъчихме се да дадем отговор на въпроса, що е нация. Остава ни един трети въпрос.
По силата на какво тоя обществен фактор — буржуазията — който породи нацията, който тържествено провъзгласи декларацията за правата на нациите, който държеше разпалени патриотични речи някога на парижките улици и с туй тласкаше напред националното развитие, се обърна в главна спънка на това развитие, се обърна от прогресивен фактор в реакционен такъв. По силата на какво потомците на горещите защитници на нацията днес са предатели по отношение нацията и националните интереси, а тия, които нападаха като безотечественици, като интернационалисти, днес са най-добрите патриоти и защитници на нацията.
Последната война най-блестяще потвърди тая констатация. Цели народи бяха подложени на физическо изтребление, а тия, които искаха да минат за представители на нацията, се съюзиха с врага против собствения си народ. Тая черна картина изпъкна в историята на всеки европейски
377
народ, като се почне от Дража Михайлович в Югославия и се свърши с Петен и Лавал в Франция.
Основната причина е, че буржуазията тесно свърза националната политика с завоевателната политика навън и с безогледната експлоатация на своя народ вътре в страната. И не можеше друго-яче.
Националното развитие на запад под ръководството на буржуазията бе свързано с няколко крупни факти. Те са естествено последствие на самото капиталистическо развитие. Последното неминуемо водеше към овладяване на колонии, към разрастването, оформяването и борбите на работническата класа, към все по-голямо капиталистическо развитие на назадничавите страни в източна Европа и колониите.
Резултатът е: стремеж на напредналите западни страни да възпрат капиталистическото и националното развитие на изостаналите страни и все по-голямо изостряне на борбите между двете категории — напреднали и изостанали — и между капиталистите, като ръководяща класа и работниците, като възходяща класа.
Картината, която ни дава тоя процес по отношение на националния въпрос е: към 90-та година, според Ленина, всяко кътче от земното кълбо е овладяно като колонии, а малките народи в Европа обърнати в полу-независими страни. Във всички тия страни систематически се поддържаше курс да останат като феодални и земеделски страни и да се пречи на тяхното индустриално развитие и национално обособяване в своя национална държава.
Затуй именно Ленин каза: национално потиснатите народи в своята борба за освобождение се явяват естествени съюзници на работническата класа в нейната борба за освобождение.
А работническата класа в своите борби все повече растеше, осъзнаваше своята сила и псе по-сериозно се домогваше до властта.
Върховната точка в сблъсъка на тия противоречия бе първата световна война.
Тоя исторически момент работническата класа в лицето на руските болшевики го посрещна напълно готово, боево и идеологически.
При изграждането на своята национална политика болшевиките са изхождали главно от мисълта на Маркса: „не е свободен тоя народ, който потиска друг народ" и мисълта на Маркса, че за победата над врага, с неговата експлоататорска и завоевателна политика, е нужен съюзът между работническата класа и национално потиснатите, за които са на лице всички обективни условия.
Тия постановки получиха своето изражение в практическата политика чрез лозунга, издигнат от Ленина: право за самоопределение на народите до пълно отделяне.
Чрез тоя лозунг масите се възпитаваха в взаимно зачитане на свободата, растеше между тях взаимното доверие, гаснеше в душата им шовинизма, всаждан от националните буржуазии във взаимната им конкуренция.
В резултат на тая постановка и това правилно възпитание се получи една практическа национална политика, лишена изобщо от всякакви завоевателни стремежи, се получи победата чрез Октомврийската революция, като плод от усилията на всички социално и национално потиснати, затуй след победата никой не тръгна по пътя на отделянето, за което имаха пълната свобода, а по пътя на федерирането, в резултат на което се получи мощния С. С. С. Р.
Първите стъпки на съветската власт бяха потвърждаване правата на нациите чрез една декларация; издаване закон за преследване шовинистическите
378
прояви и най-важно: не концентрирането на индустрията в Русия и прибиране суровите материали от областите на другите националности, а издигане на индустрията там, където са суровите материали и пълно подпомагане от централната власт за издигане на тая индустрия.
В резултат се получи културното и икономическо въздигане на всяка националност по-отделно и на съюза въобще; затуй през време на войната всички националности се биха с чувство, че защищават собственото си отечество, затуй се кристализира един нов народен патриотизъм за смятка на шовинистичния такъв; затуй бе пълен със съдържание лозунгът: „В името на Ленин и Сталин — за родината".
За смятка на тая картина в капиталистическите страни след първата световна война, националната криза се изостри и задълбочи. Това коренно различие между две картини доказа нагледно, че ръководството за разрешаването на националната проблема минава в ръцете на работническата класа и че делото на Френската революция продължава Октомврийската революция.
В първия период на базата на анархичността на капиталистическото стопанство, на който основният стимул е печалбата, националният въпрос се е развивал под знака на раздорите, враждите, войннте и доведе 4/5 от човечеството до национално робство. Във втория период под ръководството на работническата класа и нейното планово стопанство с оглед дуждите на обществото, а не на печалбата доведе и ще води до самоопределение, равноправие, взаимно доверие, братско съжителство, национална свобода и федеративни отношения.
* * *
Как се очертава националният въпрос при днешното международно положение, след свършването на втората световна война.
Последната война бе за втори път и то в още по-грандиозен масщаб, сблъсък между три противоречиви сили — напредналите капиталистически сили и останалите назад такива и между капиталистическата и работническата класа.
Изостаналите назад в своето развитие капиталистически страни си поставиха двойна задача, да убият с един куршум два заяка: да смажат работническото движение и да си издействуват място под слънцето за смятка на тия капиталистически страни, които са овладели света за себе си.
За разрешението на тая задача те прибягнаха до фашизма, което значи, под ръководството на най-злостните слоеве от капиталистическата класа провеждането на една вътрешна политика на див шовинизъм и на една външна политика на необуздан империализъм. Това доведе до заличаването на елементарните свободи за народните маси, придобити от френската революция насам и до една безогледна война, която стремежът за овладяване на територии свърза с физическото изтребление на цели народи както беше случая от германските фашисти към славянските народи.
Тая двойна задача на фашистите даде основата за споразумението между трите велики сили — СССР, САЩ и Англия. Споразумението бе изградено на базата на принципа за правото на потиснатите народи за самоопределение и за създаване във всяка страна вътрешно управление, каквото народът сам си избере.
За смазването на фашизма народите във всички страни се сплотиха и взеха масово участие. Почти навсякъде начело на тая борба застанаха
379
работническите партии, а в международен масщаб главната тяжест на борбата падна върху СССР.
Фашизма бе сразен от народните маси, въодушевени от идеала за свободата, демокрацията и трайния мир. Указва се обаче, все по ясно и по-ясно, че капиталистическите страни — които владеят света, както в миналата война, искат да използуват победата за укрепване и задълбочаване на своето господство в света и тия, които дадоха най-голям дял за победата, да си останат с пръста в устата. Те все повече застават с лице към фашистките остатъци за препречваме пътя за свободното развитие на народните маси и работническата класа. Това е указанието от събитията в Гърция, Испания, Германия и всички точки по света. А като се вземе предвид, че основният белег на фашизма е животинската умраза и борба против работническата класа, ясно е, че става едно прераждане на фашизма в нова маска.
Къде е гаранцията за свободата на народите, за тяхното демократическо развитие, за жадувания от тях траен мир?
За Чърчил гаранцията за мира е в доброволното подчинение на света пред англо-саксонското господство.
За реакционерите — вътрешни и външни в съгласието на комунистите да играят ролята на пето колело на катраник на тяхната противонародна и реакционна колесница.
В репликата с Чърчила, Сталин посочи друг изход и каза: „народите не се бнха да сменят хитлеристкото господство с англо-саксонското такъво. Дребните хора с малките къщурки си имат своите разбирания и правят своята политика. Те стоят на стража за свободата и мира".
Те са, които, в съюз с всички демократични сили ще обърнат и националния въпрос от извор на раздори и робство, в извор на равноправие и братство. Те са които ще наденат ризници на разгорещените глави, които подпалват нови войни за укрепване на робството в света.