8. Възстановяване на Охридската архиепископия [*]
Проф. Ив. Снегаров
Едно от твърде важните нови политически събития е създаването на нова Югославия, под водителството на маршал Тито. Тя е федеративна държава, която се състои от шест самостойни държави. Една от тях федерална Македония, за затвърдяването на което не малко допринесе и българската войска със своите победи при Страцин, Ниш и в Унгария. Скоро слeд нейното устройство там се появи въпрос за уреждане на църковните работи в нея. В стара Югославия Македония беше под духовната власт на Сръбската патриаршия, която, както и сръбската държава, считаше нейното население за сръбско. Сега обаче тя е самостойна политическа единица в съюзната Югославска република. При това тя се счита за национално различна от Сърбия, със своя особена история и култура. Македонското население решително заяви, че не може да търпи домогвания за посърбяване. То проявява свое национално съзнание и иска да работи за развитието на своята национална култура. Обяснимо е, защо правителството не е допуснало да се върне в Скопие сръбският митрополит Йосиф. След това естествено е било да се яви силно обществено движение за църковно обособяване на Македония. Тук дошла на помощ, като котва, идеята за Охридската архиепископия. Образуван бил „инициативен отбор (комитет) за организиране на Православната църква в Македония" с главни членове трима свещеници (Методи Готов, Никола Апостолски и Кирил Стоянов), който на 3 януари 1944 година, по случай Рождество Христово, отправил писмо до
*. Из публичната лекция, държана от г. Снегаров в Богословския факултет в София на 24. XII. 1945 г.
336
сръбския Архиерейски Синод, когото уведомил, че те са представители на Православната църква в Македония", като остават „верни и преданни на каноните и законите на нашата света Православна църква". По повод на това писмо Архиерейският Синод, в заседанието си от 20 януари 1945 год., е одобрил писмения укорителен отговор на скопския митрополит Йосиф, пребиваващ в Белград, и взел становище, че реченият”.отбор" е самозван и трябва да отправя „всички свои молби и желания своята преписка и изключително чрез Негово Високопреосвещенство скопския митрополит Йосиф, своя надлежен архиерей". След това на 4 март 1945 год. в Скопие бил свикан църковно-народен събор, в който взели участие около триста души представители на клира и народа. Тоя събор, открит от свещеника Кирил Стоянов, единодушно „изразил своето желание и нуждата по скоро да се провъзгласи самостойна Македонска православна църква, т. е. да се възстанови историческата Охридска архиепископия". От тогава във федерална Македония действува Македонската православна св. Климентова църква, противейки се на всички опити на Сръбската патриаршия да възстанови своето ведомство в Македония. Това решение на скопския църковно-народен събор било съобщено на сръбския Свети Синод от инициативния комитет с телеграма от 8 март с. година. Съборът избрал и делегация, която била натоварена ,да посети всички сестри и православни църкви" и да получи признание на извършения акт. На 12 март с. г. в Белград била свикана „епископска конференция" (участвували споменатият митрополит Йосиф, зворничко-тузландският Нектарий, браничевският Вениамин, шабацчият Симеон, мукачевско-пряшевският Владимир и будимълският викари Валериан), която решила, че делото на казания „Македонски народен отбор" „се счита за неканонично" и не може да се разисква за него („и да не може о ньемт ништа судити, нито га претресити"). Конференцията е замолила митрополит Иосифа, той отиде в Скопие да вземе „све, що треба за чуванье интереса Српске православие Цркве". В същия ден сръбският Св. Синод се съгласил с решението на епископската конференция и представител на целия въпрос на Митрополит Йосиф, като надлежен архиерей, с молба да представи на Синода изчерпателен доклад. Обаче митрополит Йосиф, — казва сръбския Св. Синод, — не е могъл да отпътува в Скопие, понеже на 17 март с. г. министрът на вътрешните работи съобщил на Синода „че за сега не може да издаде позволение за пътуване в Скопие на Негово Високопреосвещенство митрополит Иосифа" и счита, че в това време по-добре би било Св. Синод да извика известен брой свещеници из Македония, които да му дадат сведения за положението, в което се намира Православната църква в Скопската епархия и в цяла Македония. Сръбският Св. Синод отговорил на 19 март на министра на вътрешните работи, като му изказал благодарност за готовността му със своето посредничество да осъществи тази среща, за която Синодът обещал „да съобщи на заинтересуваните архиереи да приемат и да изслушат свещениците от поверените им епархии".
Между това министърът за Македония (в съюзното югославско
337
правителство) Емануил Чучков с писмо от 19 юли с. год. до сръбския св. Синод поискал от него да отдели съответната сума, която законно се пада на свещениците в Македония, 15,000,000 динара, която Синодът получил от Съюзното Министерство на финансиите за нуждите на Православната църква в Югославия. На министра отговорил митрополит Йосиф (като администратор на Сръбската патриаршия) с писмо от 28 юли с. г., че ще бъдат подпомогнати и македонските епархии, „када се врате у крило своје матере Цркве, а дотле би било неприродно и нелогично да она помаже ону децу коул се Іьенога крила самовольно одричу".
Председателството на Демократическа Федерална Македония с писмо от 25 юли с. год. препратило „Алминистратору на Српскава Патриаршія" писмо на „Инициативния отбор на организиранйе Православната црква в Македонјя" № 93 от 23 юли с. г. В това писмо се казвало, че в своето редовно събрание от 18 юли т. г. свещеничеството на Скопската епархия разгледало между другото и „тендециозните предизвикателства от страна на митрополита Иосифа, администратор на Српската патриаршия", именно: 1) изпраща на църквите в Федерална Македония „Гласник Српске правосл. Цркве”, 2) организувал е Скопски духовен съд във Враня и 3) разпределил паричните помощи за Скопска, Злетовско-Струмишка и Охридско-Битолска епархия. Свещеничеството на Скопската епархия изказва своя протест, че се изпраща „Гласник Српске православној цркве" на адрес „Српској православној цркви у Скопльу, Штипу, Кратову, Битолу, Охриду и т. н.” защото в Македония, — казвало се е в горното писмо, — не съществува Сръбска православна църква, а Македонска, народна, православна, св. Климентова църква, за която македонският народ взел своя резолюция на 4 март 1945 година с желание да добие своя народен владика, който ще бъде възобновителя на старата Св. Климентова архиепископія во град Охрид".
Свещеничеството също така протестира, че устроеният духовен съд във Враня сее раздор, като изпраща свещеници във Федерална Македония. „Старото време — казвало се в писмото на инициативния комитет — помина и дойде ново, и наш народ сака да построи Климентова Македонска църква, имайки га сите исторически и канонски права".
Относно третото обвинение се казвало, че разпределената от Сръбската патриаршия парична помощ от 100,000 динари за всяка епархия в Македония ще бъде одобрена от македонския народ, „ако биде изпратена преку нашето Федерално Македонско правителство во које постоји и Верска комисіа", а да не бъде разпределена от „гореспоменатия администратор" (= митр. Йосиф).
По повод на изложеното писмо на Македонския инициативен комитет, сръбският Св. Синод се занимал обстойно с целия въпрос, създаден в Македония, в заседанието си на 22 септември 1945 год. и взел решение, в което изложил целия ход на въпроса, както по-горе описах, и привел следните мотиви:
Епархиите в сегашна Федерална Македония — Скопска, Злетовско-Струмишка и Охридско-Битолска са
338
„съставен дял на Сръбската православна църква и тяхното православно население попада под църковната юрисдикция на Сръбската църква не само от 1920 год., когато тези епархии по редовен и каноничен път са присъединени, по право са върнати под крилото на обединената Сръбска православна църква, за което свидетелствува и томосът на Цариградската вселенска патриаршия за тяхното присъединение, но и много по рано тези епархии са били в единство с Ипекската патриаршия, от която временно са били отцепени по силата на историческо политическите обстоятелства. При това в тези епархии сега съществува, като единствена призната, каноническата и законна юрисдикция на Сръбската православна църква, която е призната и потвърдена от всички останали православни автокефални църкви и от всички отечествени държавни закони и власти, а наред с това тези епархии имат и свои законни канонически избрани и поставени от страна на Светия Архиерейски Събор на същата православна Църква архиереи, които запазват в тези епархии всички свои йерархически права и длъжности през време на българската окупация. Вследствие на това положение на нещата, всяка акция, която отива във вреда на каноническата юрисдикция на Сръбската православна църква в тия краища и отхвърля каноническите права на законната и призната сръбска иерархия в споменатите епархии, е неоснователна и е неканонична, и всички ония, които водят такава акция и я поддържат, ще понесат всичката отговорност пред каноните и законите, които защитават каноническия и църковен ред в цялата Православна църква. Защото отцепването от каноническата йерархия и създаването на независима църква в тия краища, според каноните, не може да се проведе нито да се провъзгласява без званието и съгласието както на Майката Църква, към която тя спада, така и на нейната каноническа иерархия, която е нарочно призвана да цени и застъпва религиозните и църковни потребности на своето законно паство. Това е обща каноническа норма, призната в православното каноническо право и в православния свят изобщо".
След това Синодът привежда 39. апостолско правило и 57. правило на Лаодикийския събор, според които народът и клирът не могат без своите канонически епископи да предприемат нещо, което изменя каноническия ред; също и 31. апостолско правило, което забранява на презвитерите да нарушават единството на Църквата, като ги заплашва с низвержение, а миряните — с отлъчване от Църквата, ако не прекратят общението си с такива свещеници разколници и не се върнат при своите епископи. След тази мотивировка, която счита за историческо-каноническа, сръбският Св. Синод заявява:
„1) не може да признае никаква самостойна и независима Църква във Федерална Македония, която е провъзгласена без волята и съгласието на Майката Църква и на нейната каноническа иерархия в тия краища, която на първо място е призвана да тълкува волята на народа в църковните работи като фактор, който първенствено се грижи за народа Господен и дава отчет за него;
2) счита провъзгласяването за някаква независима Македонска
339
православна Климентска църква, обявена в Скопие на 4 март 1945 година от страна на някакъв уж църковно-народен събор, за съвсем самовластен и неканоничен акт;
3) не признава и осъжда всяка акция и дейност на самозвания инициативен комитет за организуване на Православна църква в Македония, който незаконно е заграбил църковното управление в тамошните епархии и без знанието и одобрението на техните законни архиереи е предприел работи, които не спадат под негово ведомство („надлежност") и с това заплашва съществуването на църковния ред и руши единството на Църквата, като създава разкол в Църквата и безредие;
4) поканва цялото благочестиво свещеничество и честния православен народ в епархиите Скопска, Злетовско Струмишка и Охридско-Битолска да се обръщат към своята законна каноническа иерархия, да се покоряват на нейните законни съвети и наредби и в единение с нея, чието завръщане трябва по скоро да стане възможно, да уреждат всички свои църковни нужди в тия епархии в духа на каноническите предписания".
Товз решение на сръбския Св. Синод е обнародвано в официалния му орган „Гласник Српске православие Цркве" бр. 10 от 1 ноември 1945 год.
Както виждаме, Сръбската патриаршия счита Македонската православна църква за самозвано, неканонично и незаконно учреждение, понеже епархиите във Федерална Македония уж са неразривна част на Сръбската православна църква и те си имат архиереи, които чакат само позволение от държавната власт, за да се върнат и вземат управлението на своите епархии. Нека ми бъде позволено да изтъкна, че всяка една поместна Църква, подобно на всяка държава, пази границите на своя диоцез и не признава отцепването на области, които се намират под нейна духовна власт. При такива случаи ощетената поместна Църква привежда в защита на своите интереси досущ същите основания, каквито излага сръбският Св. синод. Тя е майка-Църква за отцепената област, нейната иерархия е каноническа и единствено имаща право да ръководи православния клир и народ в тази област. Тая мотивировка е стереотипна, особено в синодните актове, с които Царигр. патриаршия осъжда отнимането на нейни епархии и отцепването на някой православен народ от нейното ведомство. Също и Охридската архиепископия считала учредената в 129 год. Сръбска архиепископия за незаконна, защото до тогава Сърбия се намирала под ведомството на Охридската църква и без знанието на нейния Синод се отцепила от охридския престол. Против тоя акт охридският архиепископ Димитър Хоматиян е протестирал и порицал с остро писмо първия сръбски архиепископ Сава (св. Сава), когото обвинил, че произвел смут в църковните работи, като въпреки каноните добил архиерейски чин и се втурнал в чужда епархия, „в Сърбия, която се намира" в Охридския диоцез, и с това подвъргнал себе си на наказанието на божествените канони „или по-добре казано, унищожил добре установените от отците определения". Но въпреки тоя протест, Сръбската църква продължавала да съществува и се
340
намирала в общение с другите православни църкви, а по-късно дори самата Охридска архиепископия я признала за канонична и взела участие (чрез своя архиепископ Николай) в провъзгласяването ѝ за патриаршия (1346 год,).
Сръбският Св. Синод не може да не противодействува, щом той още живее със старото великосръбско гледище и не иска да се съобрази с новите политически условия. Веднага трябва да се изтъкне, че историческата обосновка на синодалното решение не съответствува напълно на историческите факти. В Македония държавната власт често се е менила, но църковната власт в лицето на Охридската архиепископия е била една и съща, близу осем века (от края на X в. до 1767 год.). Нейна средищна и най-здрава област била именно днешна Федерална Македония с градове Охрид (седалище на архиепископа, наричан и патриарх), Скопие, Битоля, Дебър, Велес и др. От тези градове само Скопие и съседните му селища били под духовната власт на Сръбската църква през времето, когато били подчинени на сръбската държава (от 1282 год.), също и в турско време от 1557 год., когато Ипекската архиепископия била възстановена, до 1766 г., когато тя била унищожена. Но това е станало по насилствен начин, а не по силата на канони и древни закони. Сръбските крале са откъсвали епархии от Охридската архиепископия, щом ги завладявали, и веднага са ги присъединявали към Сръбската архиепископия и ѝ оставили ония епархии, които тя имала до тоя момент в Македония и Албания. В турско време пък везирът Мехмед Сокологлу, като възстановил Ипекската архиепископия (унищожена била към 1460 год.), ѝ подчинил и несръбски епархии — под нейно ведомство били Скопска, Кюстендилска, (с градовете Щип и Кратово) и Самоковска епархия.
След унищожението на Ипекската и Охридската архиепископия, Македония се намирала под духовната власт на Цариградската патриаршия до учредяването на българската екзархия (1870 год.), а след това юрисдикцията на Царигр. патриаршия била съвсем отречена от населението на днешна Федерална Македония и само тук-там някое малцинство я признало, страхувайки се от схизмата, произнесена в 1872 год. от Цариградската патриаршия над Българската църква. В ново време за пръв път се настани сръбски владика в Македония през 1902 год., когато сърбинът Фирмилиян бе поставен в Скопие за патриаршийски митрополит, наред с екзархийския митрополит Синесий в същия град. След това патриаршията постави сърбин епископ за управляващ на образуваната от нея Велешко-Дебърска епархия, гдето имаше екзархийски митрополити в градовете Велес и Дебър. След Букурещкия мир (10. VII. 1913 год.) от Вардарска Македония бяха изгонени всички екзархийски митрополити (охридският, дебърският, битолският и велешкият), а след Ньоиския договор (1919 год.) биде отнета и Струмишката епархия (без Петрич). В Македония се настани сръбска църковна власт, без да пита за волята на паството, като само pro forma сръбското правителство взе съгласието на Цариградската патриаршия за тази промяна. Оттогава чак до пролетта на 1941 год. Вардарска Македония бе под ведомството на Сръбската църква чисто
341
и просто по насилие на държавната власт. Наистина сръбската църква формално е приела духовната власт на Македония от Цариградската патриаршия и може да се счита, че тя не е отнела чужда църковна област, което строго се забранява от каноните. Обаче видехме, че самата Цариградска патриаршия в 1767 и 1767 год. си подчинила македонските епархии, след като издействувала от султана да бъдат унищожени без законно основание славянските архиепископи Ипекска и Охридска. При това тази грешка на турската власт била поправена с фермана за учредяване на Екзархията. Султан Абдул Азис, имайки предвид волята на православното население, освободил от властта на Цариградската патриаршия три македонски епархии — Велешка, Охридска и Скопска, и издал берати за ехзархийски митрополит в тези епархии. Също и приемникът му Абдул Хамид на същото основание издаде берати за екзархийски митрополити и в други македонски епархии (Неврокоп, Струмица, Битоля и Дебър). Наистина той даде берат и на скопския сръбския митрополит Фирмилиан, но с цел да раздуха раздорите между населението в тази епархия. При това паството на тоя митрополит беше твърде малочислено. То съставляваше незначителна част от същото население. . . Така че в действителност Сръбската църква е отнела екзархийски епархии и паство тъй, както в 1878 год. тя си е присъединила две екзархийски епархии Нишка и Нишавска (Пиротска) поради включването на тая област в пределите на Сърбия, без да се обърне към Българската екзархия, за да добие формално съгласие. В същност в това отношение тя не е направила нещо по-тежко от това, което сторила Ромънската църква с Добруджа (в 1878 и 1913 год.). Руската църква с Грузия (1801 год.) и Бесарабия (1312 и 1878 год.) или още по-рано Цариградската патриаршия с Търновска България (1393 год.). Изхождало се от гледището, че щом се установи нова държавна власт в една област, автоматично се установява там свързаната с тая държава църковна власт, види се, съгласно с юридическото начало във византийската империя, според което гражданското устройство определя църковните епархии [*], или по-скоро съгласно с новия принцип Cujus regio etus religio (или ecclesia), приложено към Източната църква е прието, в всяка държава с многобройно православно население да има отделна поместна църква. Зачита се стремежът на държавата, духовният живот на поданиците ѝ да е независим от външна църковна власт. На това основание са били основани много поместни (автокефални и автономни) православни Църкви: Грузинска (VI в.), Българска (870 год.), Руска (990 или 991 г ). Сръбска (1219 г.). Унгаровлашка (1359 година), Молдавска (в началото на XV в.). Черногорска (XVIII в.), Ромънска (1864 г.), Еладска или Гръцка (1850 г.), в най-ново време Алабинска (1922 г.), Полска 1825 год., Естонска, Латвийска, Литовска, Финландска и Чехословашка. Обаче същият принцип има и обратна страна. Щом падне една държавна власт в известна област, то автоматично си отива и църковната власт, която я съпровожда. Приложено това начало към сръбската църковна власт в Македония, тя
*. „Ta eclissiastica iothe symmetavallesthe tis politikis”.
342
губи своето законно основание да действува там, щом Македония не се намира под властта на сръбската държава. По силата на това именно Сръбската църква изгубила ведомството си в Скопската област, щом тя паднала под властта на прилепското кралство и после на турците (в края на 14 в.); също така и във Вард. Македония през първата и втората всеобща война. По тази причина в края на XVII в. тя изгубила властта си дори над сръбското население в Австрия, и там била учредена друга сръбска поместна църква с център Сремски Карловци. Сега Федерална Македония е самостойна държава в съюзната Югославска република. Съгласно с горепосоченото църковно административно начало, тя има право да бъде и църковно самостойна или, иначе, казано, православното население (клир и народ) в нея има право да иска образуването на отделна самостойна Православна църква в пределите на македонската държава толкоз повече, че, както казах по-горе, това население не е от сръбска народност (нито по произход, нито по бит и език, нито по характер, нито по история) и то не се признава за сръбско по смисъла на 34-апостолско (правило) [1], всеки народ има право да образува отделна поместна църква.
И в старо време и в ново време Православната църква зачита народностния принцип. Народността е психофизическа обществена сила, която, присадена към Божията лоза — И. Христа, се облагородява и става ценен фактор за духовното развитие на всеки народ. Поради това отделни поместни Църкви съществували като канонически величини и между народи, които не са живеели в свои национални държави. Обособяването на Антиохийската църква (патриаршия) се е дължало не само на това, че Сирия е главен град Антиохия, е съставлявала една гражданска административна цялост в римската и после византийска империя, а защото била и национално различна от другите области. По същата причина, след падането на България под властта на Византия (1018 г.), последната позволила да съществува автокефална Българска църква наред с Цариградската патриаршия. Също и в Австро-Унгария, въз основа на принципа на народността, са били основани няколко православни Църкви: Карловачка (за австрийските православни сърби), Сибинска (за трансилванските ромъни), Буковинска. На тези основания (политическата самостойност и отделен народ) в Съветска Русия, веднага след Октомврийската революция, (7. XI. 1917 година), Грузия била освободена от ведомството на Руската църква и била възобновена унищожената преди повече от сто години автокефална Грузинска църква, начело с католикос (= патриарх), както тя е съществувала преди присъединението на Кавказ към Русия (1801 год.). Точно същото отношение трябва да се поддържа и към току-що основаната поместна Македонска православна църква. Тази църква не е нова, а е съществувала преди 150 години под името Охридска архиепископия и сега тя отново се извиква на живот поради това, че Македония, която чрез нейната нравствена
1. В това правило со казва: „Епископите на всеки народ (ekastu ethnus) трябва да знаят (idenae hri) първия измежду тях и да го признават като глава (os kefalin). . .
343
мощ била духовно суверенна сила, сега е и политически самостойна величина. Както православният сръбски народ има право на църковна независимост, така и и несръбското православно население, което съставя главната част от жителите във Федерална Македония, трябва да се радва на тази правдина в името на свободата и равноправието на югославските народи. Ако Сръбската църква се въодушевява от новия дух, който твори държавния живот във Федеративна Югославия, тя трябва да се радва на този подем на църковния живот във Федерална Македония и да действува да се благоустрои по-скоро възобновената св. Климентова Охридска архиепископия, която с достойнство ще украсява цялата Православна църква чрез живота си и чрез своята вяра в Христа и в Неговия пламенен апостол св. Климент Охридски.
Църквите, предназначени да служат на духа Христов, са длъжни да работят за сближение и помирение на народите, за тяхното побратимяване чрез любовта Христова, особено пък за нравственото единство между православните народи, които съставят паства на православните поместни Църкви. Балканският полуостров е много изстрадал от раздухваната вражда между едноверни и дори едноплеменни народи. Тези народи са призвани от Иисуса Христа да живеят като братя в името на евангелската правда, в името на идващето царство Божие. Коя майка не жали, когато се карат нейните деца, и не полага всички усилия, с готовност за саможертва, да ги помири? Църквите днес имат върховен дълг да стопят враждата, напластена в нещастния Балкански полуостров, който има всички природни условия и способно население, за да се радва на вековно благоденствие. Призивът на Църквите трябва да бъде: „Стига ежби, стига раздори! Всички балкански изроди, малки и големи, напред към общо сътрудничества за общо добро!"
Възстановяването на Охридската архиепископия трябва да извика радост във всички православни Църкви, защото с това се възстановява потъпканото право за църковно самоуправление и се съдействува за угасване на разрушителни раздори между балканските едноверни народи.
Затова нека пожелаем, щото Сръбската православна църква, както и нейните близки сестри — Българската и Цариградска църква да погледнат благосклонно и христолюбиво на новоучредената Македонска православна църква и да я вземат, като по-стари сестри, под своя закрила, за да се закрепи, благоустрои и служи като верен член на Вселенската църква.