7. Революционните борби в Македония в предвечерието на младотурския преврат
Анг. Томов
Годините непосредствено след Илинденското въстание и особено 1907 и първата половина на 1908 г. са от особена важност, не само защото представляват време на истински „македонски" трагизъм, но и защото представлавят важен момент в рязкото разграничаване на двете големи революционни крила в македонското революционно движение — обединическото, от една страна и федералистическото, от друга.
След общия Рилски конгрес на ВМРО, станал през септември 1905 г., върховистката организация на генерал Цончев се обява за саморазтурена. Други фактори из самата среда на ВМРО са поели в действителност нейната роля. Разграничението между двата лагери остава неизбежно. След убийството на Михаил Даев, драмски войвода, в качеството му на изпълнител на заговорнически план срещу Яне Сандански и другарите му, последва убийството на двама от най-важните заговорници — Борис Сарафов и Ив. Гарванов. Това е края на компромисните споразумения и началото на една кървава борба, която при най-различни условия и временни затишия, продължи до пълното възтържествуване на федералистичното крило.
Реформената акция в Македония, развивайки се бавно и мъчително, се приближаваше повидимому към един благоприятен край — към финансово и административно обособяване на Македония, с генерал-губернатор начело, одобряван от силите или с други думи, автономията на Македония ставаше един факт.
От гледището на обединистическото крило във ВМРО, чийто най-добър идеолог се явяваше през това време Хр. Матов, македонските революционери трябваше да бъдат доволни от постигнатите успехи; от тях се искаше само едно: с упорито постоянство в неравната кръвопролитие борба да тласкат реформената акция към нейния благополучен завършек.
Наистина, със затвърдяването и разширяването на гръцкото и сръбско четничество в Македония, с изострянето на междунационалните борби тъкмо през време на реформената акция и постепенното осъществяване на автономията, станало бе до очевидност ясно, че последната съвсем не означаваше сама по себе някакво разрешение на националния въпрос в Македония и на Балканите, не носеше условия за мирно преуспяване на народите в Македония и на Балканите; тъкмо напротив — условията за съществуване на тия народи значително се влошиха; засили се атмосферата на междунационална непримиримост; изостриха се в голяма степен и отношенията на двата лагера на големите империалистически държави в свръзка с техните домогвания по отношение на Балканите и Близкия изток. Всичко това даваше да се заключава с най-голяма положителност, че автономията сама по себе не е някаква съществена
326
придобивка; тя не постави край на грозното положение на борческото население в Македония, и че това положение може да продължи извънредно много.
Обединистите от великобългарската школа обаче разчитаха на това, че автономията ще бъде само една краткотрайна прелюдия към една „спасителна война" за Македония и по-точно за националната българска обединистическа кауза. Едно то-подробно вникване обаче в съотношенията на силите на ония балкански и европейски държави, които трябваше да имат решителната дума при разрешаването на македонския и балканския въпрос, разкриваше голямата безнадежност за поменатата кауза. Силите на антантата не можеха да не държат сметка за интересите и домогванията на Гърция и Сърбия, а тия интереси и домогвания бяха в пълен разрез както с автономията, така и с обединистическото българско движение.
Всичко това означаваше на първо място дележ на Македония. За авантюристическата политика на Фердинанда Кобурски трябваше да се очертае като единствено целесъобразен само следният крайно рискован път, който действително бе усвоен — да се изтръгне от съюзницата на Германия — Турция, онова, което можеше да се изтръгне с помоща на антантата и нейните съюзници на Балканите; да се изтръгне след това от тия съюзници с помощта вече на Германия и Австро-Унгария онова, което можеше да бъде изтръгнато. За това беше нужен Балканският съюз. Затова Фердинанд бързаше с войната против Турция и не желаеше да съвпадне тя с голямата бързо подготвена общоевропейска война. Изпълнявайки своя голям план, Фердинанд Кобуркски трябваше да изпъкне като герой на германизма в най-решителния момент на балканската и европейска криза, но с това той свързваше съдбата на България и Македония с много съмнителната участ на германския „дранг нах остен", който трябваше неизбежно да срещне решителната съпротива на всички останали големи империалистически държави. Но независимо от това за измярване стойността на една германофилска политика по македонския въпрос от страна на българската държава трябваше да бъде поставена на везните и пълна несигурност за действителните и крайни резултати от нея и предвид на крайно хищническия, брутално агресивния антиславянски характетер на германския „дранг нах остен" — проникване към изток.
Докато обединистите в македонското революционно движение живееха с неоправдани и крайно илюзорни надежди в предстоящи военни стълковения на Балканите, федералистическата левица, напротив, не съзираше достатъчно ясно увеличаващата се опасност от война на Балканите и в Европа. В средата на тия федералисти се смяташе, че войната, бидейки свързана с огромни рискове за големите капиталистически държави и то най-вече във връзка с разрастването на социалните борби в тия държави, ще бъде предотвратявана чрез взаимни компромиси; големите европейски държави ще продължават да използуват своето положение по отношение на Турция и останалите балкански държави за изтръгване на концесии
327
и всевъзможни материални облаги, за разширяване на своите икономически позиции и Турция и на Балканите и за задълбочаване широката експлоатация на народните маси в тия страни. Това означаваше продължаване на съществуващите условия на борба, но същевременно бавно еволюиране към онова положение в обществения развой, когато на обществената сцена ще се яват силите, които ще поемат здраво в ръцете си делото на федерализма и демокрацията в Македония и на Балканите. В тази посока, явявайки се като авангард на тия сили, левицата трябваше да насочва още от сега революционното движение. Така Федералистите в рев. македонско движение трябваше да се ориентирват на все повече в ляво — към все по-голям демократизъм и към все по-решително заставане зад идеята за балканска федерация с единна и неделима съставка — Македония.
Едно крайно неблагоприятна условие за федералистичното крило в макед. рев. движение бе това, че на обществената сцена в Македония и Балканите като политически фактор господствуваха напълно обществените сили, които изпъкват като естествен носител на хегемонистичния, обединистичния национализъм. Това бяха дребните собственици, занаятчии и земеделци, чието икономическо положение се влошаваше при новосъздаващите се капиталистически условия; това беше новозараждащата се капиталистическа класа, на първо място ония съсловия, които се явяваха като носители на хищническите стремежи към натрупване на капитали, към използуване на държавните средства и природни източници, към широк вътрешен пазар и осигурено в него държавно покровителство; това беше на първо място търговското съсловие, предприемаческото съсловие, това бяха представителите на банковия капитал, както и представителите на зараждащата се и широко облагодетелствувана от държавата индустрия.
В Македония специални условия на близкото минало и самото настояще извънредно много благоприятствуваха, щото поменатите слоеве да бъдат проникнати силно с чувствата и разбиранията на обединистическия, шовинистическия национализъм. Македония се явяваше още от миналото като оня фокус на Балканите, където се срещнаха в непримиримо противоречие помежду им най-много и най-силно националистически тежнения. Тук се сблъскваха най-силно и домогванията на големите европейски империалистически държави. Македония бе страната на чуждите пропаганди. Тук си даваха най ожесточени сражения всички народи на Балканите и всички големи империалистически държави в Европа.
Вътрешната рев. македонска организация трябваше да вербува своите привърженици почти изключително сред едно население, което бе водило продължително най-разпалена и упорита борба за национална църковна и училищна организация и което продължаваше тая борба, групирано плътно около екзархията, съшо така, както останалото инородно население бе групирано около свои черковно-училищни организации и големи свои пропагандаторски централи; а мюслуманското население — около самата държавна власт. Особено ярък и силен шовинистичен характер даваха на
328
междунационалните разпри в Македония заможните слоеве на гръцката буржуазия, която се чувствуваше сравнително много силна в най -големите градски центрове на приморска Македония, но която се виждаше опасно атакувана и имаше съзнанието, че отбранява най-важни позиции на елинизма на Балканите. Цялата гръцка буржуазиа бе плътно групирана със своите патриотически сдружения около патриаршията, а заедно с последната около представителите на гръцката държава и с рядко единодушие и остървение, с непримерим фанатизъм и с всички възможни средства отстояваше привилегиите на патриаршията и икономическите позиции на заможните гръцки слоеве. Тая ярко националистическа и шовинистическа борба даваше неизбежно своето отражение и върху борбата, водена от другите националности и особено от страна на екзархисти, куцовласи и албанци, борящи се срещу патриаршията. Интелигенцията на нетурските националности, която намираше много ограничено пласиране на своите сили и бе групирана също около национално-религиозните и просветни организации, също така способствуваше в голяма степен да се дава на рев. движение ярък националистичен и обединистичен характер. Чифлигарското население даваше големия контингент от борци във ВМРО. То не можеше обаче да наложи един нов социален характер на революционните борби в Македония. Неговото значение в това отношение можеше да изпъкне само при наличността на едно голямо работническо движение. Така, революционното движение в Македония трябваше да се яви като продължение на една борба, която бе упражнила и продължаваше да упражнява много силно влияние върху съзнанието и самочувствието на народните маси и народната интелигенция. И след самото Илинденско въстание ние имаме още масово преминаване на патриаршийски села към Екзархията. Тая борба за черкви, училища и гробища продължи и през времето на младотурския режим и бе един от болните въпроси тогава.
Всичко това даваше своя рязък отпечатък върху македонското революционно движение, способствуваше да се придава на рев. движение един подчертан обединистичен и националистичен характер, да става по бунтарско и предимно четническо и неизбежно да се изражда в свирепа и кървополитна четническа борба, — както това се вижда да става след Илинденското въстание.
Илинденското въстание бе един много сериозен опит от страна на ВМРО за постигане на нейните цели, но то бе същевременно и много сериозно изпробване на господствуващите в организацията разбирания, средства и методи на борба. То донесе големи разочарования сред обединистическите среди както по отношение очакваната намяса на България, така и по отношение на една решителна и благотворна намяса от страна на „хуманна Европа".
Разочарованието означаваше обезверяване в успеха на по-нататъшната му дейност, упадък на моралните и борчески сили, разложение в редовете на революционната организация, "реакция" сред масата — както се изразяваха на времето македонските революционери. Имаше обаче и нещо още по-лошо — голяма умора,
329
изтощение, материално разорение на борческото население, чувствително уредяване на най-надежните сили. Голяма част от най-добрите революционери подириха спасение зад границата, в балканските страни и в Америка; тия, които останаха в Македония, се видяха сега много по-застрашени от ударите на властта и пропагандите, отколкото по-рано.
Реформената акция, провеждана под ръководството на Хамидовия довереник Хилми паша, макар да подхранваше оскъдни надежди за някакъв добър край, все пак имаше — както поменахме по-рано — като непосредствен свой ефект неспирното засилване на гръцкото, сръбското, турското, албанското четничество, насочено не против тиранията и неправдите на султанската власт и нейните крепители, а против автономията, против Вътрешната рев. организация и нейните чети, против Екзархията и подведомственото ѝ население, против националните обединистични домогвания на това население. Това инородно четничество, търпяно и насърдчавано от самата турска власт, изпъква много скоро като факт от първостепенно значение, като най-голямо зло за ВМРО и за българското националистично и обединистично движение. Организацията нямаше възможност да прави избор за отношения спрямо тая огромна напаст; тя трябваше да заеме едно отбранително положение и да спасява каквото можеше да бъде спасено.
Гръцките и сръбски четнически организации възприеха напълно организационните и борчески форми и методи на върховистите. Те имаха обаче това преимущество, че не срещаха между своите сънародници никаква или почти никаква опозиция. Те имаха пълната морална и материална подкрепа на своята държава; последнята ги снабдяваше с достатъчно оръжие, предоставяше им нуждния офицерски персонал, ръководеше ги чрез своите търговски и дипломатически органи в Турция, осигуряваше им пълната подкрепа на целия легален пропагандаторски черковно-училищен апарат. Известно е каква ръководна и важна роля играеха в гръцкото четничество патриаршийските органи и на първо място гръцките митрополити, като Каравангелос в Костур, на когото Коте войвода, минал на страната на гръцката четнишка организация, беше само едно послушно оръдие, наред съ всички останали гръцки чети, за тероризиране и избиване на екзархистиге. За цял свят стана ясно от самото начало, че зад гръцките чети стоят представителите на гръцката държава и на цариградската патриаршия в Македония. Същото бе и със сръбските чети. Но както гръцките, така и сръбските чети имаха и друго едно много важно преимущество в сравнение с българските и македонските върховисти: те бяха търпими от страна на турската власт и не само търпени, но и широко покровителствувани в борбата им срещу ВМРО и Екзархията. Тия чети преследваха една непосредствена цел, която твърде много съвпадаше с голямата задача, която беше си поставила турската власт и нейният представител Хилми паша: да бъде окончателно разгромена ВМРО, да бъде унищожена супротивителната и борческа сила на екзархийското население, да бъде намалено до минимум подведомственото население на Екзархията в полза на Патриаршията
330
и сръбската пропаганда. Сръбските и гръцки чети избягваха всякакво сблъскване с турската войска, действуваха често в споразумение и сътрудничество с нея срещу четите на ВМРО, организираха най-широко доносничество пред турските власти за движението на четите на ВМРО.
Въпреки отчаяната съпротива на Организацията, както гръцките, така и сръбските чети имаха голям успех. Те можаха постепенно да се утвърдят здраво в районите, където самовластно господствуваха по-рано четите на ВМРО, гръцките — в Костурско, Кайлярско, Леринско, Битолско, Воденско, Гюмедженско, Солунско, Драмско, Серско, а сръбските — в Кумановско, Кочанско, Скопско, Тетовско, Велешко, Прилепско. В самото надвечерие на младстурския преврат сръбските н гръцки чети си подаваха вече ръце през Мориовско. Престижът на Организацията бе силно подронен. За това бе съдействувало и доста и обстоятоятелството, че видни дейци на ВМРО бяха попаднали в ръцете на гръцки и сръбски чети: Лазар п. Трайков, един от първите организатори и борци в Костурско, попадна в ръцете на Коте войвода и биде обезглавен от него, а Даме Груев — в ръцете на сърбоманина войвода Мицко, който го държа в плен няколко месеци, а след това го освободи.
С особена кръвожадност и шовинистическа настървеност по отношение на ВМРО и екзархистите се отличиха гръцките чети. Срещу издигнатите принципи от ВМРО за демокрация, за равноправие на националностите в Македония, за привличане в редовете на Организацията всички недоволни и борчески сили без разлика на народност и вярска принадлежност, в името на автономията, гръцкото четничество издигна принципите: Македония е гръцка, славяногласниците са гърци, изгубили език, Македония е застрашена от българите, нито един българин, нито един екзархист да не остане в Македония! Като най-важна задача гръцките чети възприеха задачата, чрез заплашване, терор, палежи и убийства и всякакви простени и непростени средства, да се застави екзархийското население да се върне в лоното на Патриаршията, като се доразгроми по възможност икономическата и политическата мощ на това население. Всичко бе позволено по отношение на последното и на защищаващите го чети на ВМРО — избивания на мирни работници по полето и пътищата, избиване на жени и деца, на веселящи се свадбари (в с. Зелениче, Костурско, в с. Неволяни, Леринско). Най-ужасни и най-отвратителни злодеяния на това четничество години наред разтърсваха с погнуса и възмущение душата на македонци-екзархисти и българи.
* * *
При тая обстановка и тия условия на борба и съществуване трябва да разрешава ВМРО изпъкналите след Илинденското въстание големи въпроси в свръзка с целите, методите, средствата за борба, и около които се разгорещаваше все повече спорът между федералистичното и обединистичното крило в Организацията.
Голямото нещастие за федералистите — както посочихме —
331
бе в това, че на Балканите и в Македония бе още оная обществена сила, която се явява носителка на по-висшата форма на национализма, наречена федерализъм, както това виждаме в най-ново време; не беше се още оформила и не бе израсла до положението на важен политически и обществен фактор класата на индустриалното работничество, заставащо навсякъде със своите професионални и политически организации, начело на народните трудови маси и на всички прогресивни сили. При неразвитите още балкански условия, искането за федерация неизбежно изпъкваше пред деловитите организатори и борци, като нещо далечно, за даденото време неосъществимо и утопично. То имаше значение само като насока към един далечен идеал. Същото важеше и за всички искания, в свръзка с провеждането на един истински демократизъм в Организацията, в нейното управление, в подбора на нейния състав. Затова именно за умерените и практични македонски революционери федералистите се представяха като хора на книжните идеи, като мечтатели и наивни „идеалисти" или като хора, които не държат сметка за действителността.
Колкото обаче обединистическото крило усвояваше пътя и методите на върховистите под натиска на неумолимата и свирепа борба с чуждите чети, толкова повече федералистическото крило трябваше да прави усилия в обратната посока, като противодействува на безпринципното приспособяване към условията. В противен случай, следвайки пътя на компромисите, то самото да дойде до пълно себеотричане.
Борбата между федералисти и обединисти след Илинденското въстание се разгоря около въпроса за централизацията и децентрализацията в ВМРО, около въпроса, в какъв размер трябва да бъде прокаран принципът за избираемостта по отношение ръководните лица, управляващите тела и делегатите на организационните конгреси, около въпроса най-вече за независимостта на ВМРО от българското правителство и др. външни фактори, около въпроса за четническия институт и неговото място в живота на Организацията. Всички тия въпроси по необходимост трябваше да се решават с оглед на новата македонска действителност най-вече с оглед на жестоката и разгаряща се борба с четническите пропаганди.
Теорията на федералистите беше от гледище на прогресивност и демократичност напълно издържана, идеална, но имаше един недостатък — не хармонираше достатъчно с въпиющите нужди на момента. Добре беше да има децентрализация и широко провеждане на народовластието; но свирепата война с четите и условията на строга конспиративност налагаха по-възможност по-голяма централизация в районите, окръзите и в цялата организация. Иначе Организацията изпадаше в положението на разтегнала се на широк фронт армия, която няма общо ръководство и която на различни пунктове е нападана, разгромявана, без да разполага с резервни маневрени сили за отбрана и нападение.
Много важно бе и искането Организацията да запази пълната си независимост от българското правителство. Но при състоянието, в което тя бе изпаднала след Илинденското въстание мнозина мислеха
332
че това ще ускори нейната неминуема гибел. Те разсъждаваха така: Планът на Хилми паша да смаже окончателно Организацията посредством гръцките, сръбските, турските и албански чети и посредством новосформируваните и специално обучените „ловджийски табури", и да намали до минимум числото на подведомственото на Екзархията население щеше да бъде осъществен в много кратко време. Ако това население проявява още издръжливост в неравната и кървава борба, то е главно благодарение на голямата подръжка, която му дават въоръжените чети от България, които крепят и неговата вяра в силите на Ораганизацията и в народната кауза.
За неизбежната еволюция, която се извършваше в средата на ВМРО, можем да съдим много добре от следните два много важни исторически документа: 1) оправдателната статия на Борис Сарафов в колоните на в. Революционен лист (бр. 15 от 1905 г.) под наслов „Предизвикани обяснения", и 2) Директивата на Серчани, изработена след въстанието и упътването към нея (бр. 8 от Револ. лист, 1905 г.).
Б. Сарафов искаше да мине за един от „спасителите" на Организацията от гръцките и сръбски чети. Той обаче беше от ония, които бяха допринесли извънредно много за появянето на тия чети и особено по отношение сръбското четничество. След като първите опити с изпращане на сръбски чети в Македония се провалиха благодарение силния отпор от страна на ВМРО, една голяма сръбска чета, с подделения, предназначени за различни райони и под началството на бившия четник на Организацията Глигор Соколов, можа да мине през Вардара като организационна чета с помощта на скопския войвода сарафист Боби Стойчев и главно с помощта на препоръката, дадена ѝ от Борис Сарафов. Всичко това бе станало възможно като резултат на стремежите на Б. Сарафов да „ползува" и сръбските власти за македонската кауза, както „използуваше" и българските, за което той бе водил дълги преговори в Бялград с помощта на Матей Геров и др. и бе получил двукратно по 20 000 лева и известно количество оръжие. От гледище интересите на ВМРО, това се указа в последствие като предателско и най-пакостно деяние (1).
Интересни са разкритията, които прави Б. Сарафов за отношенията на видни представители на ВМРО и големи автономисти спрямо българската държавна власт. След като изброява, че е въоръжил и изпратил в Македония през 1904 и половината на 1905 година 14 чети за разните райони, че е подпомогнал с оръжие и средства чети, изпращани от Матов, Татарчев, Гарванов, както и множество отделни лица, Б. Сарафов пише:
„Получавали сме средствата си от българското правителство, на което сме станали едва ли не агенти за прокарване на целите му във и чрез нашето дяло.
„Ако има въпрос, по който листът трябваше да мълчи, това е именно тоя въпрос. Каква цел гони писачът, ката ни предизвиква да говорим по него, не знам, но във всеки случай, ако очаква един подробен отговор, той прави лоша услуга. Ние сме убедени, че Д. Груев,
1. Освободителните борби в Македония, т. II. Хр. Силянов.
333
Ив. Гарванов, Матов, Татарчев и някой други не с особена ревност би очаквали да чуят нашия подробен отговор по тоя въпрос. От услуга към тях и в интереса на делото ние няма да се простираме. Но понеже „Листът" носи надслов името на Организацията, то не ще се оставим съвсем без отговор.
„Нашите сношения, като на частно лице, без императивен мандат, ни пълномощия, с кое да е правителство, в нищо не са надминали размера на сношенията, които водеха и водят горепоменатите лица, въпреки изричното запрещение от страна на Организацията и въпреки взетото по-късно постановление на конгреса в Скопие. Най-искрено признаваме, че ние не сме били чужди на правителствените кръгове и сме се винаги стараели да ги използуваме за делото, без да има какво да им дадем в замяна, защото нищо не имало в ръцете ни. Но ако това е смъртен грях, тогава турнете на везните и ония представители, които имаха на ръце мандат и пълномощия, които говореха не от свое име, а от името на Организацията, чиито думи и постъпки не ангажираха тях лично, а Организацията, която им бе забранила да се сношават, нито някакви средства да черпят от кое да е правителство.
Тук особено ярко изпъква плъзгавият път, по който обединистическото завоевателно крило на ВМРО се изравнява постепенно с върховистите. Директивата на Серчени ни сочи също така ясно противоположния път на федералистите. Ето по-важните точки на тая директива.
„ I Въстанието не трябва да се предопределя и натрапва от отделни личности — то трябва да се диктува главно от вътрешните условия на организационния развой.
„ II. За в бъдеще, без да се определя момента на въстанието, трябва да се работи за укрепване и усилване на Организацията.
„ III. Това обаче не изключва терористическите действия, които Организацията можеше да предприема било за да прояви своята мощ, било за да тури връзка между миналото и предстоящато, било най-после за да калява работниците си в революционната борба.
„Да се работи за укрепване и усилване на Организацията, трябва да се разбира така: да се работи по начин, по който се е работило допреди въстанието в по-добрите райони, в духа на статутите и правилниците на Организацията (издание 1902 г.), като при това се обърне внимание върху следното: 1) агитацията да бъде по възможност еднообразна във всички райони; 2) да не се мами населението, че България или някоя друга държава ще дойде да го освободи, а да се учи да се облега на своите робски, но организувани сили; 3) не само да не отбягва, но и да се стреми за в бъдеще Организацията да обеме недоволните от съществуващия режим елементи и от другите — освен българската — националности, населяващи организационната територия; 4) на агитацията да се гледа не като формалност, а като единствено средство за формиране съзнателни работници-революционери;
334
5) такива работници да има във всеки населен пункт (град или село) от 5 до 7 души, които да съставляват ядката на Организацията там; 6) всеки населен пункт да има своя милиция (селска или градска) от хора, добре подготвени в боево отношение, способни да защищават населението от когото трябва и да подкрепят другите организации и когато стане нужда; 7) оръжие да се дава само на изпитани работници и като награда за тяхната дейност, а не безразборно, както това е ставало в много места досега; 8) по-голямо внимание да се обърне върху института на селските съдилища и селското самоуправление, като центърът на тежестта в тях се пренесе върху населението; 9) центърът на тежестта в Организацията също да се пренесе върху масата: четите да се яват като инструктори и инспектори, но не и както това беше почти вред, да бъдат „все и вся" в района и с тяхното изчезване да става сътресение или разнебитване на района; 10) запазилите се в някой райони чети с харамийски дух да се отстранят окончателно; 11) да се дава повече осветление на работниците и за укрепване силите им в борбата."
В отделни точки са дадени указания и относно; подбиране състава на Организацията, Общинското самоуправление, четите и въоръжението им, селската милиция, терористическите акции.
В упътванията са дадени най-подробни указания относно агитацията. Тя трябва да се води „на интернационална почва".
„Главното нещо, което всява раздори и разяжда страната, е националистическата борба, подържана и раздухвана от съседните държави. Революционерът трябва ясно да изтъква пред населението вредата за него от тази борба и интереса на Турция да издържа последната, за да може безпредпятствено да владее. За да има революционната пропаганда цена, революционерът трябва сам да се освободи от националистическите заблуждения, да бъде искрен, а и представителството на Организацията отвън да върви по същия път — да отбягва всичко, което вдъхва съмнение за национализъм и да отстранява всичко, което раздухва шовинистическия огън. . . „в управителните тела да влизат способните и надежните хора от разните националности; в четите да се приемат добрите революционери, независимо от тяхната националност. Изобщо управлението на Организацията трябва да бъде образец на бъдещето представително управление" . . . „тя (Организацията) трябва да защищава всички недоволни елементи, независимо от националността".
„Идеята за балканска федерация трябва да легне в основата на сближението и дотолкова да се усили, щото да се наложи на съседите като единствен изход за спасение на всички. . .
Първият Общ конгрес, Рилският, станал през септември 1905 г., отбелязва тържество на примирничество и взаимно прощение. Тук особена роля играе Гйорче Петров. За тая политика бива спечелен временно и Яни Сандански. Сарафов, а заедно с него Хр. Матов, Татарчев, Гарванов биват по тоя начин избавени от неудобството да бъдат поставени на подсъдимата скамейка пред върховния съд на Организацията — Конгреса, за въоръжаването на
335
чети с средствата на българската държава. За членове на Ц. Комитет биват избрани Д. Груев, Пере Тошев и Т. П. Антов; За задгранично представителство: Г. Петров, Дим. Стефанов и П. п. Арсов; за редактор на Рев. лист — Димо х. Димов. Това осигурява повидиму господството на федералистическото крило.
Ние сме обаче пред последния компромис на федералистите и пред последния общ конгрес. Голямата пропаст между двете крила остана незапълнена; тя се разшири в огромни размери с разпалилата се кървава междуособица между тия две крила. Както на теория, така и на практика, тия две течения неминуемо се разграничаваха все повече и противопоставяха. Тяхната междуособна борба говореше при това сама по себе и за онова тежко и бедствено положение, в което бе изпаднало революционното движение в Македония, а особено в западните райони в годините непосредствено преди преврата на младотурците. — В организационно отношение най-добре оставаше Серският революционен окръг.