4. Федеративната вълна и коронованите пакостници на Балканите
П. Делирадев
Вълната на демократизма и федерализма залива Балканите, епицентърът на толкова много вулканически изригвания на междуособици и погроми. Поддържана с плещите на отрудените балкански народи, тази вълна на мир и сговор, на сътрудничество и творчески труд, все още среща де по-слаба, де по-силна съпротива в лицето на тъмните сили. Докато в България, Югославия и Албания тези сили са изхвърлени вън от борда на държавния кораб, който довчера безотговорно и престъпно направляваха по чужди води, в южната ни съседка — Гърция същите тъмни сили още държат държавната власт в своите престъпни ръце. Но и народите победители в Отечествено-фронтовска България, народно-федеративна Югославия и демократическа Албания не бива да заспиват върху лаврите на своите политически победи, защото силите на ада са все още големи, макар и скрити, защото тези сили все още владеят „златния телец", който крие в себе си голяма разрушителна енергия с физическа и морална стойност. Фокус на тези сили е бил в миналото и си остава и до ден-днешен монархизмът и неговите клики. Те са били и те си остават и гръбнак на вътрешната реакция и плащани агентури на външния империализъм.
Един от големите козове в ръцете на балканските династии е бил и си остава в известна смисъл и досега Македонския въпрос: завладяване, разпокъсване и задържане в своите ръце накъсаните части от живото тяло на Македония. В попълзновенията на монархизма и реакцията пак почват да се очертават, за прикритие, временно изоставените „национални идеали". И в това отношение балканските монархисти са си плюли, както казва нашата поговорка, в устата си.
В България байракът на „идеалите" развя Кръсто Пастухов, който през цялата си политическа кариера е бил сляпо оръдие на монархизма и велико българския шовинизъм. И толкова по-пакостен агент, колкото по-големи усилия е правил да минава за „социалист" и „марксист". И гущери бълва, за да скара отново българите с югославянските народи, без да държи сметка за изтеклата вода, за подигнатото народно съзнание, за укрепналата воля за поддържане на мира и братската дружба между тях. Кощунството е злата съдба на македонския народ и злобата против Вардарска Македония, че най-после е получила своята свобода и независимост в братското югославянско семейство, са пак в пълна пара. Пастухов влезе в предателската роля на Данаил Крапчев.
Същата жалка картина представляват монархическите клики и в другите страни около ни. Анти Павелич, Дража Михайлович, Иванчо Михайлов, Петър „други" сипят жупел и пламък против Титова Югославия, че изменила на югославянските „национални" идеали и се отказала от Пиринска Македония и „сръбските" покрайнини до река Искър.
308
А вчерашните агенти на Хитлер и Мусолини в Атина и Солун избиват доблестните синове на Елада от ЕАМ и ЕЛАС и крещят из вестниците и в митинги за присъединяване за „гръцките земи" — Вардарска и Пиринска Македония, Родопите, Южна България. И, и . . . Москва!
А зад „мегалоидеите" стоят внуците на Вилхем Хохенцолерски.
Привържениците на злополучния „крал" Ахмед Зогу попълват квартета на балканската реакция и на свой ред плачат за „велико-албанските идеали" — долината на Вардара с Скопие и Велес.
Под знамето на „националните идеали" монархическите котерии събират своите разпилени кадри за нови изтъпления, за нови кърви, за нови катастрофи. Тези банди, които толкова много мразят демократическите свободи, бързат да използуват тези свободи там, където ги има (България, Югославия, и Албания) и да засилват терора там, където народът още не е успял да ги помете от държавната власт (Гърция). И понеже балканската реакция винаги се групирала около и за „троновете", балканската демокрация трябва да бъде много бдителна към тези змийски гнезда и продажни агентури на външни попълзновения. Бдителни трябва да бъдем и към „националните идеали” на реакцията, така противоречиви едни на други и така единни в своята вътрешна същност: да хипнотизирват непросветените народни маси в съседните страни и да ги противопоставят едни на други.
Въпросътъ за преоценка на пакостната политика на балканските династии, както за съответните народи, така и за балканската общност, се е налагала особено настойчиво вече за трети път, след всяка балканска катастрофа: през 1913, 1918 год. и сега, след победата над фашизма.
В настоящия исторически разбор по този въпрос ще искаме да се възползваме от изказаните мисли по него непосредствено след двата погрома, тъй като по този начин ще предадем по-точно настроенията и разбиранията на преживявания тогава момент.
За отношението ни към българския монархизъм след Балканската война ще приведем заключителната глава от студията ни „ Трите методи за разрешаване на българския национален въпрос”. Разгледаните от нас три методи са: велика България, автономна Македония и Балканска федеративна република. Печатана е в сп. „Борба", излизащ под редакцията на Георги Бакалов, вече покойник.
*
. . . „Преди още да бе банкрутирал „велико-българският метод" за разрешение на българския национален въпрос в току-що приключената Балканска война, в моментите на неговия пълен разцвят, будната социалистическа мисъл бе приключила своята анализа върху него и, несмущаваща се от уличния глъч на патриотарската сган, каза своята ясна и категорична преценка за неговата действителна стойност: вместо свобода и автономия на Македония, войнственият курс на монархизма и късогледата буржуазия ще изкопае гроб на България. И това правдиво до жестокост предричане се сбъдна в много по-широки размери. Постигналата ни катастрофа
309
надмина всякакви очаквания. Но социалистическата мисъл не се задоволи само с критиката на българската официална политика. Тя посочи и свой собствен метод за разрешаване на балканските национални и други общобалкански въпроси — балканската федеративна република. И трябваше да се доведе авантюристическата политика до нейния логически край, трябваше да се дадат неизброими жертви, за да се разбере грамадното значение на проповядваните от нас идеи. След катастрофата, която счупи не само костите на стотина хиляди невинни жертви, но още и твърдата глава на българската монархическа грандомания, социалистическата „утопия" се превърна в конкретен лозунг за практическа борба, отвлечената мечта на „фантазьорите", над която се „надсмивал живия живот”, днес е една практическа задача, каквато е и — да речем данъчната или военна реформа. Единствената политическа форма, която би могла да разреши сложния национален, въпрос и да създаде нормални условия и отношения на и между балканските народи за мирно културно политическо и икономическо развитие, безпорно е федеративната република.
Сеперативният метод е отдавна изживял своето революционно призвание. Днес той може да играе само реакционни роли. Много бързо изживя своя век и балканският монархизъм — отражение на националния сеператизъм и междунационална непримиримост. И най-далеко, по пътя на своето окончателно израждане, отиде именно българският монархизъм. Той, не само че се оказа абсолютно некадърен да разреши националните задачи на българския народ, но е станал и една действителна пречка за правилното развитие на нашата страна и за определяне на нормални отношения със съседни и несъседни държави. Той е едно същинско зло за нашата страна. Федеративният принцип иде да улесни не само разрешаването на нерешените от монархизма и буржуазната изолираносг национални въпроси, които никога не биха могли да се разрешат в рамките на съвременните, враждебни една на друга, балкански монархически държавици. Федеративният принцип ни подсказва и изхода от вътрешно-българските заплетни, — българската република, която да послужи за основен камък на бъдещата балканска федерация и с това тя придобива значение и непосредствена българска практическа задача. Ако сръбските, гръцките и румънските управници още могат да залъгват своите народи с „победите" при Кочани, Щип, Лахна, Кукуш и беззащитната Дунавска равнина и по този начин да пречат на тяхното правилно политическо развитие, българските управници изгубиха и този коз за заблуда. Те са напълно обезоръжени. На тяхна страна е само безумието, позорът и безсилната злоба. На федерацията е бъдещето, през което ще можем да проникнем към още по-светли хоризонти на мирово братство.
И така — великобългарската грандомания може сега да ни сочи само пътя на притворното смирение и безнадежни реванши, кога федерацията ни открива едно широко поле за непосредствена революционно-разрушителна и положително-творческа дейност, с помощта на която българският народ ще може да се освободи от тормоза на престъпния монархизъм и неговите съсипателни авантюри,
310
за да заживее един действително свободен и културен живот, да се отдаде в служба на по-възвишени идеали. (Борба, год. I. кн. III, 1. XII, 1913).
Не изминаха и две пълни години и кобургският агент, в името на „националните идеали", се постави отново в услугите на немския империализъм, тогава възглавяван от императорите Вилхем II и Франц Йосиф.
— Нова война — нова национална катастрофа. При старите рани нови се притуриха: човешки жертви, материални разорения, репарации, изселвания.
След новата катастрофа трябваше още по-дебело да се подчертава пакостната — реакционна и антисоциална роля на балканския монархизъм въобще и отделно на немската агентура в София след прогонването на нейния основоположник Фердинад Кобургски. Един бегъл поглед на балканските царе и крале направихме в „Социалистически преглед”, редактиран от Никола Харлаков, известен социалистически и македонски деятел, също покойник.
*
Освободените с толкова много кърви балкански народи ознаменуваха своята независимост с изграждането, на мястото на съборения султански трон, на собствени национални тронове. По ред, макар и по различни начини, се изкопаха царските диадеми в Атина, Белград, Цетина, София и Дурацо. Паралелно с борбите на робите са вървели винаги и домогванията на заинтересованите велики сили, които — според случая — са подпомагали и парализирали самостоятелния ход на балканските освободителни движения. И тези взаимодействия и противодействия между вътрешните и външни сили не са спирали до факта на самото освобождение. Напротив, чуждите вмешателства са ставали още по-настойчиви и безогледни в моментите на държавното преустройство на балканските народи и през периода на тяхното самостоятелно уж съществуване.
Едно от главните средства да си гарантират трайно влияние в малките балкански държави, те са виждали в близките им връзки с балканските династии. Последните бяха нещо като комисионерски кантори на отделните велики държави или на техните съюзи и съглашения. И в това отношение рекордът държеше монархическият австро-германски блок.
Държайки сметка за социалната и политическа недоразвитост и произтичащата от туй слаба организация на вътрешните сили на балканските народи, юнкерската дипломация винаги се е стремила, особено откато влезе в сферата на международната политика, да има в ръцете си всички или поне някои от балканските държави. Макар че за балканските народи, според циничния израз на „железния" канцлер, германската дипломация не би трябвало да жертвува нито един померански войник, все пак същата дипломация не щадеше средствата на целия германски народ, за да спечели за своята империалистическа и милитаристическа политика някой балкански „цар", па бил той и с минюаритета на злополучния княз Вид.
Така в Гърция, след една упорита народна борба, която увлече
311
след себе си неспокойната интелигенция на целия почти свят с великия английски поет Байрон на чело, бе натрапен за „коренен" княз баварския принц Отон, когото едно движение през шестдесетте години изгони. На опразнения трон бе поставен княз Георги от шлезвиг-холщайнската династия, т. е. от противниците на немското влияние, което погълна най-рано тези две детски провинции.
Зз да реабилитира своето влияние в южните покрайнини на Балканите, екс-кайзерът омъжи своята сестра за тогавашния престолонаследник Константин, който след солунското мистериозно убийство на стария антантофилски крал, зае бащината си корона, за да направлява гръцката политика по водите на централните сили, И благодарение на своята „брачна" верност и „маркофилство" (но не към унищожените марки), той биде изгонен в Швейцария, та своевременно да се погрижи за поставяне основите на новия професионален съюз на „царете без царства".
В Турция, и при Хамида и при неговите приемници, германското влияние си остана непоколебимо.
Черногорският пък княз е бил винаги мисионер и комисионер на чуждите дворове.
В Сърбия австро-германската политика е държала яко в своите ръце династията Обренович, в противоположност на Русия, която пък е имала за агентура династията Карагеоргиевич и на чието влияние в Сърбия и България трябва да се отдадат в голяма степен и трите братоубийствени войни — през 1885, 1913 и 1915 г. [1]
А у нас, в България, същата история. Първият княз Александър Батемберг биде детрониран от русофилите, заради неговите „немскофилски" настроения, но в последствие биде заменен пак с немски принц — Фердинанд Сакс-Кобур-Готски, германец по род, а австриец по рождение.
Общоизвестна бе политиката на бившия ни цар и възобновител на третото българско царство. А той сам в края на своята царска кариера се почувствува задължен да разкрие своите карти, с които е играл своята „историческа мисия” на Балканите. Макар и цар на българите по „народна воля и божия милост", макар и обвързан с тържествени „царски клетви” пред българския бог, че ще пази свято основния закон на страната и ще се ръководи само от върховните интереси на „своя любим народ”, все пак, в изблик на искреност (или цинизъм), трябваше да признае пред Ал. Стамболийски, още като цар и пред кореспондента на „Берлине Тагеблат", като „свободен гражданин" следното:
— „За мене бе невъзможно да тръгна по друг път, защото аз съм дошел тук преди 32 години, за да насаждам немската мисъл и култура и за да закарам тая страна към централните
1. Понеже русофилските и австрофилски „чувства" на балканските князе са били чужди на едно искрено съзнание от полезността на едната или другата политика, имало е случаи на колебания в „привързаността” им към държавата, на която династията им е била в услуги. Например. Михаил Обренович е бил уличаван в русофилски настроения, а обратното, Александър Карагеоргиевич е следвал диктуваната му от Виена вътрешна и външна политика, против която се е борил Илия Гарашанин (1832—1874).
312
сили. Това бе моята историческа мисия и аз не можех да и изменя в най-решителния час".
Най-после и новоиздигнатият в балканския вихър през 1913 г. албански трон се даде от всесилната по онова време германска дипломация на принц фон Вид.
Румъния, доколкото можем да я считаме за балканска държава, ако разбира се, това не е обидно за букурещката олигархия, има приблизително същата династическа участ. На мястото на изгонения княз Куза (1866 г. с военен преврат) биде настанен хохенцолер в лицето на княз, а после крал Карол, който до края на своя дълъг живот остана верен на своя немски патронаж. Румънските юнкери боери се чувствуваха добре с германския юнкер Карол. И румънската политика можа да се измести от своето традиционно русло пак с династическа помощ: съдействието не английската принцеса Мария.
И благодарение именно на тази отчужденост между балканските народи и техните „национални династии", които династии били уж повикани да изпълняват „великите исторически мисии", а в същност защищават, срещу прилични комисиони, чужди задачи, са се развили между тях — народи и династии, чисто „балкански отношения". А най-добра илюстрация може да ни даде историята на новите балкански царе и крале.
Ето тази къса и поучителна история:
Гърция
1. Отон Баварски детрониран през 1862 г. Георги I убит в Солун през 1913 г.
Константин XIII (според византийската номерация) изгонен през 1917 г.
Сърбия
Кара Георги убит през 1817 година. [1]
2. Милонович, изгонен в 1839 г. и след 1858 г. заема отново княжеския престол.
1. Убийството на Кара Георги е извършено от съперника му Милош Обренович, верно оръдие, както на Австрия, така и на Турция, против чието господство сръбския народ се бори десетилетия. В архивата на Великото везирство в Цариград се съхранява следния исторически документ:
До валията на Румели.
Получихме вашето мюширско писмо, с което ни съобщавате, че привърженикът на Русия Кара Георги се явил преоблечен в санджака Смедерово и се укрил в една местност; при тази вест главният княз Милош изпратил няколко хора на това място с цел да го погубят и в случая сте решили да изпратите достатъчно войска за там; но изпратените по-напред хора заобиколили Кара Георги в къщата, гдето се укривал и го убили: и поради показаната верност наложило се да бъде задоволен споменатия Милош, а отсечените глави на Кара Георги и на едни негов другар сге изпратили със султански куриери в Цариград. Разбрахме напълно съдържанието на донесението ви. (Документи по българската история, т. III, стр. 53).
По-нататък в същото тескере се съобщава че главите били хвърлени в морето, изразява се подозрението, чс Русия ще се почувствува засегната от това убийство и се нарежда да бъде задоволен Милош.
313
3. Милан, син на Милоша, умрял на княжеския трон, защото князувал само 25 дена и умрял от туберкулоза.
4. Михаил, втори син на Милоша, изгонен през 1842 г., а през 1860 г. добива отново короната, за да го посекат 8 години след това.
5. Александър Карагеоргиевич, изгонен през 1857 г.
6. Милан Обренович бил принуден (1889 г.) да абдикира в полза на сина си. [1]
7. Александър Миланович, последният Обренович, посечен в Белградския дворец заедно с жена му Драга през 1903 г.
8. Петър Карагеоргиевич заел окарвавения трон през 1903 г. и сега управлява с регенството на сина му Александър.
България
1. Александър Батемберг, детрониран през 1886.
2. Фердинанд Кобургски заел мястото на детронирания си сънародник и „доброволно" абдикира тази есен.
Албания
1. Принц Вид, приемник на знаменития Скендербег, след няколко месечно пребиваване в Дурацо, напусна новото си любимо отечество, за да се не върне никога.
Дали цикълът на тези отношения е вече приключен — това близкото бъдеще ще покаже. Във всеки случаи по-нататъшните борби ще могат и трябва да се водят само на принципиална почва: — За и против монархията.
(„Социалистически преглед", год. II, бр. 2, 1 януари 1919 г.).
От написването на горните редове вече изминаха 27 г., а в това време балканските династии, не само че не промениха противонародната си политика на вътрешно притеснения и сеене на смутове, а още повече засилиха тази си политика.
„Демократическият" цар Борис организира, с помощта на вярната си „царска армия" и политическите котерии, кървав преврат на 9 юни 1923 г. против управлението на Александър Стамболийски и десетилетия неговите палачи избиваха българските селяни, работници, занаятчии и напредничави умствени работници. Същият „демократически" цар отвори широко българската граници за ордите на фашизма и им даде възможност да ударат в гръб нашите съседи сърби и гърци и остави на разположение нашия черноморски бряг за бази на Хитлера в борбата му против нашия Освободител — великия руски народ. Но не се задоволи и само с това, а изпрати цял наказателен корпус в братската Югославия, за да преследва, с помощта на фашистките орди и бандите на Дража
1. В 1881 г. Милан уволни митрополит Михаила за неговата привързаност към Русия и още същата година сключи тайна спогодба с Австрия, по силата на която Сърбия се отказва от всякакви притежания върху окупираните от Австрия сърбо-хърватски земи, а последната, от своя страна, се задължава да помага Сърбия да осъществи мечтите си в Стара Сърбия и Македония, да пази сегашните ѝ предели и да крепи династията на Обреновичите. По силата на тези задължения и обещания, Милан обяви през 1885 братоубийствената война на България.
314
Михайлович, борците от освободителното движение. И преждевременно умре под тежестта на неизмеримите си престъпления.
След като Александър взе цялата кралска власт в своите ръце, започна профашистка политика на преследване на прогресивните класи и народности и подразни задремелите сепаратни настроения в югославските покрайнини, които настроения се указаха благоприятна атмосфера за Хитлеровата агресия. Подобно на своите предшественици и той завърши необюздания си живот с насилствената кончина в Марсилия. Неговият брат и регент княз Павел продаде независимостта на Югославия в един от най-съдбоносните мигове на нейния исторически живот, а наследникът му Петър „други", когото народната вълна издигна но време антифашиския преврат, но който не се поколеба да заповяда на своето оръдие Дража Михайлович да действува в съгласие с Хитлеровите орди и българските царски войски против съпротивителното движение на народния маршал Тито.
В Гърция синът на Константина — крал Георги заповяда на своите оръдия да поддържат фашистките окупанти в Гърция, а сега — да избиват истинските борци против фашизма от ЕАМ и ЕЛАС и македонските славяни.
А в Албания самозванецът крал Ахмед Зогу I бе пометен от освободителното движение, възглавявано от народния генерал Енвер Ходжа.
Със своите неизброими престъпления към „своите” народи, към балканската общност, демокрацията и мира, балканските династии сами прочетоха своите смъртни присъди и отрекоха всякакъв исторически смисъл на по-нататъшното си съществувание. Те са вече едно обществено бедствие.
В Югославия, включително Вардарска Македония и Албания вече ликвидираха с това прогнило учреждение. Ред е на България.
А премахването на монархизма ще е една решителна крачка напред към балканското споразумение, предисловие за Балканската федерация.
Принципиалният въпрос: за и против монархията, що се постави пред балканската общественост първата обща война, е вече разрешен от историческото развитие в полза на републиката. Лицемерните сълзи, които тъй изобилно се проляха преди две години по софийските улици, се отнасяха не само за монарха, но и за монархическия институт.
Мъртвецът трябва по-скоро да отиде в гробищата на забвението и отвори път на новия живот и на неговите нови институции.
„Демокрацията" на гръцките монархисти и фашисти може да затрогва консерватора и империалист Уилстън Чърчил, но тя е едно страшно зло за гръцкия народ и за балканското споразумение. Такава „демокрация” може да се крепи само с щиковете на чужди войски. Ако, въпреки всичко, федеративната вълка ще залее Балканите и ще открие нова ера в историческия им живот, в които Федерална Македония ще играе заслужената от борбите роля.