4. РАЗВИТИЕТО НА ФЕДЕРАТИВНАТА ИДЕЯ
П. Делирадев
През пролетта на 1908 г. бе уговорено между комитетите на Серския и Струмския революционни окръзи да се свика съвместен конгрес или конференция, за да се направи основна преоценка на политическото положение, на състоянието в ВМРО и обмислят новите методи на борба, които се налагат от новото време. При решаването на този въпрос току речи всички нелегални ръководители на Струмския революционен окръг (Хр. Чернопеев, П. Китанов, М. Шкартов, Мирчо Икономов, Джемо, Джендо и др.) се намираха някои полулегално, други нелегално в София. Това последно обстоятелство помогна, щото поставените в дневния ред на конгреса въпроси да бъдат предварително разгледани от струмчани. В редица малки конференции, някои от които ставаха в дома на писателя Антон Страшимиров, живо интересуващ се от Македонския въпрос и близък приятел на струмските революционери. В тези разисквания въпросът за федерирането на балканските народи, като политически метод за разрешаване на Македонския въпрос, все повече се налагаше и заемаше средищно място между другите точки от дневния ред. Нещо повече, той поставяше в нова светлина всички други въпроси относно вътрешния живот на ВМРО, както и нейните цели и средства. Усвоили в общи черти федеративната идея, струмчени решиха да я препоръчат на вниманието на делегатите и да се постараят тя да бъде възприета единодушно от конгреса, като нов подстъп в следващите революционни борби. От своя страна серчени щяха да докладват за състоянието на ВМРО и върховистическите уклони в някои окръзи.
Конгресът трябваше да заседава във вътрешността, не само защото така повелява организационната конституция, но още и от практически съображения : серчени бяха влезли в кървава борба с велико-българския шовинизъм и монархизъм и вратите на България бяха плътно затворени за тях. Големи военни
204
кордони беха заели цялата граница на Серския окръг, а най-много войски имаше в Рила планина, превърната от Фердинанд в огромен планински чифлик с няколко дворци. И тези войски имаха предназначение да пазят не България, а „особата" на Кобурга. Той съзнаваше своята престъпническа политика спрямо македонския роб и чувствуваше панически страх от истинските македонски революционери. Името на Яне Сандански за него и за неговата клика бе се превърнало в страхотен фантом, който не им даваше минута спокойствие. Затова и през 1908 г. българската част от Рила бе се превърнала в същински военен лагер.
Подготовката на заминаването ни за Македония бе привършена. Обаче полицията следеше всяко мърдане на Хр. Чернопеев, затова трябваше да излезем от София нощно време и да се прикриваме в България тъй, както ни предстоеше да се предпазваме и в Турция. Но въпреки всичко, ние минахме тъкмо оттам, където се охраняваше най-силно и не само от войници, а и от върховистически чети: по пътя Стоб-Демирево. И защото не можаха да ни попречат да минем границата, на войсковия началник се направило строго мъмрене, а войсковите части заменени с „по-надеждни". А пунктовите ни началници бяха интернирани от кобургския демократ Такев чак в Аккъдъндар и Куртбунар.
През Рила след дълго сноване насам-нататък, една нощ се спуснахме откъм Капатник в Разложко поле и при зорна доба се намерихме пред градеца Банско, където, по сведения, ни чакаше Сандански и другите серски революционни деятели: Буйнов, Кантарджиев, Ст. Хаджиев, Скрижевски, Паница и др. Таско Серски бе възпрепятстван да дойде.
Още същия ден конгресът бе открит в дома на учителката Тодева, бъдещата другарка на Буйнова. Говоренето бе късо, делово. Само А. Буйнов, бивш артист, повечето мрачен мълчеливец, понякога се така увличаше и завикаше със силния си глас, че близкостоящите към него го задърпваха да сниши тона си, иначе можеха да го чуят турските патраули, които — подушили нящо — сновеха из улиците на будното градче и се косеха, че не могат да намерят в него нито един предател.
Сандански, Кантарджиев, Буйнов и др. изложиха положението в Организацията и подчертаха все по-дълбоко откриващата се пропаст межлу тях и западните окръзи, чиито ръководни хора след Илинденското въстание все повече се наклоняват към Върховизма, по-настойчиво дирят подкрепата на официална България и попадат в улея на велико-българския шовинизъм. И бързам да подчертая, че борбата против великобългарския шовинизъм, която доби такава широка гражданственост след 9 септември 1944 г. се вече водеше от серските и струмски революционери с дела и бе предмет на ежедневните им разисквания. Носителите на велико-българския шовинизъм Б. Сарафов и Иван Гарванов наистина бяха отстранени, обаче те не бяха нито единствените, нито най-главните му носители. Главните двигатели са в българския дворец, в щабовете на българските партии от австрофилските котерии до тези на дворцовите демократи от типа на Ляпчев, Такев. Носители на тази пакосна за македонския роб и неговата освободителна борба политика са и забогатялите от военни доставки и спекула македонци, които за паница леща са готови, да продадат святото дяло на своя поробен брат. С тази категория фактори и „дейци" общата дейност е изключена, с тях може и трябва да се води само непоколебима борба на живот и на смърт. Обединение с македонските предатели е изключено и само предатели могат да го желаят. Но връзки с борците, останали верни на Гоцевите завети, зад Вардара трябва настоятелно да се дирят. Там има също така отлични борци, като Добри Даскалов, Пере Тошев, Гьорчо Петров, Аргир Манасиев, някои от които продължават да устояват здрави революционни позиции, а другите трябва повече да се активизират, макар и да са вече достатъчно изморени. Нищо друго не подмладява човека, не повдига неговия отпаднал дух, както пряката революционна борба. Особено
205
много се наблягаше за активизирането на Гьорчо Петров, Петър Арсов, Пере Тошев и др. ценни в миналото борци.
Конгресът също така подчерта голямата подкрепа, която македонското революционно движение получава от страна на българската прогресивна интелигенция и напредничави младежи от трудящите се народни маси. Колкото повече се засилва борбата против велико-българските попълзновения, толкова повече трябва да се укрепват приятелските връзки между вътрешната организация и верните синове на братския български народ, мнозина от които пожертваха живота си пред олтара на македонската свобода, а други подпомагат най-безкористно неговото дяло вътре в Македония и водят борба против дателската към македонския роб политика на дворцовата камарила вътре в България. Почете се паметта на падналите борци от България и Македония а след това още по-силно се подчерта погнусата от предателите в София — българи и македонци.
Че наистина борбата на македонския роб получава братска подкрепа от братския български народ показва и факта, че между серските революционери, наред с Яне Сандански, Димо х. Димов, Скрижевски и др. македонци, вървят ръка за ръка Чудомир Кантарджиев от Сливен, Тодор Паница от Оряхово, Христо Чернопеев от Луковитско, Александър Буйнов от Шумен и пр. и пр.
По въпроса за развитието на федеративната идея и нейната идеологична, политическа и тактическа приспособимост към Македонското движение станаха най-дълготрайни и най-оживени разисквания. Наистина всички македонски дейци не бяха чужди на тази идея, която е въодушевявала много български, сръбски и гърцки революционери в миналото, обаче сега въпросът се слага конкретно и поставя в самите основи на по-нататъшнзто македонско освободително движение. Както в предварителните събрания на струмчени в София, така и в конгресните заседания в началото в Банско, а след това в Пирин, разискванията ставаха върху доклада на пишущия тези редове, който доклад още през 1909 г. е отпечатан с малко повече фактически материал в отделна брошура „Балканската конфедерация". За да се види върху каква плоскост е бил поставен този въпрос пред македонската революционна организация току-речи преди четири десетилетия (38 години), ще предам достойно уводната и заключителна част от този доклад. Това ще бъде още по-любопитно за нашите читатели тъкмо в този исторически момент, в който „химерите" и „фантазиите" на вчерашните борци са днес действителен и могъщ факт, който със своето съществуване ще упражнява още по-силно влияние върху умовете, от това, което е упражнявала идеята за федерация.
В увода на доклада е казано:
— „Опити за балканското съюзяване са правени много отдавна, още преди разлагането на средновековните балкански държави. Тези опити, обаче, в много редки случаи са достигали до какъв годе резултат. Тогавашните стопански отношения не подхождаха за една модерна политическа организация. Срещу феодалистическата децентрализация тогава можеше успешно да реагира само принципа на абсолютическата централизация. Царската власт, които служеше за обединителен възел между отделните части на националното цяло, воюваше едновременно както против локалния сепаратизъм на земевладелците, — феодали така и срещу завоевателните стремежи на съседните царе. При това положение на работите в Полуострова, не можеше и дума да става за едно доброволно и съзнателно съюзяване на балканските държави. Такова съюзяване можеше да става чрез силата и под формата на подчинението. Ето защо и средновековната история на Балканите се изчерпва с външни и вътрешни междуособици. Едничкият мотив, който е могъл да наложи в иззестни моменти сближаване на съседните държави е била вънкашната опасност.
206
Но и при такива случаи, то, сближаването е имало временен характер, — докато е минала опасноста. Лишени от каквато и да било икономическа подкладка, временните съюзи никога не са преминавали границите на традиционните военни отбранителни съглашения. Тяхната пък санкция се е добивала с някой годежен или свадбен съюз между двата царски двора. Трайни икономически причини за съюзяване на Балканите преди турското нашетствие и дълго след него не са съществували в балканската действителност. Такива причини се зародиха едва към средата на миналото столетие, при пълното разлагане на старите обществено-политически и икономически форми.
Чрез силата и под формата на подчиненост Балканският полуостров бе обединен за последен път от турските султани. Турската империя премахна раншната разпокъсаност, но в същото време потъпка и националната свобода на балканските народи, която, макар и да бе достояние само на аристократическите групи, все пък бе едно от важните условия за развитието на Полуострова преди подпадането му под пълната власт на илдъзо-фенерската абсолютическа коалиция. Но покрай хилядите неудобства, което зключваше в себе си турското господство, все пък то имаше и някои положителни страни. Между последните на първо място трябва да споменем запазване целостта на Полуострова и широкия вътрешен пазар. Силната по-рано империя постави прегради на нови нашествия и катастрофи, толкова обикновени, колкото и пакосни за Балканите. Широкият вътрешен пазар пък спомогна, въпреки царящата анархия във вътрешното управление на империята, за пораждане на нови класи и слоеве, които впоследствие влязоха в конфликт със старите политически форми и вдигнаха знамето на революцията. А няколковековната еднаква участ на балканските народи, вследствие на тяхното общо политическо робство, сближи твърде много последните, което сближение послужи за първата морална база на идеята за балканско съюзяване.
За съюзяване на балканските народи първи са заговорили гръцките революционери. Първият знаменит проповедник на тази идея, според П. Аргириадис, е бил гръцкият революционер Ригас Фереос, Тертея на гръцката революция. „Този мъченик на свободата, пропит с идеите на французката революции и погнусен от тиранията на султаните, пробуждаше със своите пламенни песни към въстание против угнетителите не само гърци, румъни, сърби, българи, черногорци, македонци но също и турци, като ги убеждаваше да се освободят от абсолютната и унизителна тирания, която те търпеха и да се споразумеят, за да живеят като братя, свободни и съюзени.”
От горния цитат, който заемаме из речта на П. Аргириадис, председател на „Съюза за Балканска конфедерация", за който съюз ще кажем няколко думи малко по-долу, се вижда доколко далече е била отишла гръцката революционна мисъл. Нейният силен размах е бил чужд на онзи тясногръден шовинизъм, който обхвана напоследък освободените и неосвободени гърци.
Същите идей срещаме и в революционните движения и на другите балкански народи. На тях не бе чуждо и българското освободително движение. Но както в средата на другите народи, така и у нас, в България, идеята за балканското съюзяване е била повече подхранвана от отрицателните, а по-малко от положителните страни на балканската действителност.
Събарянето на абсолютизма и режима на националното неравенство — ето главната подбудителна причина за пораждането на федеративната идея в християнските и демократически народи на Полуострова.
Докато официална Европа е напрягала всичките си сили за по-успешно експлуатиране на „Източния въпрос" за свои користни цели, социалистическа и демократическа Европа е била винаги на страната на нещастните балкански държавици. И своята поддръжка тя е манифестирала по най-разнообразни начини. За тази цел, да се помогне на балканските държавици да излязат от
207
опасния водовъртеж, като им се покаже спасителния път, по който те трябва да тръгнат за свое лично добро и за общия интерес на международния мир и свобода, е бил основан и специален „Съюз на балканската конфедерация", който е имал за председател известният общо-балкански приятел П. Аргириадис.
Целта на този съюз ясно личи от самото му име. В съюзните му статути (чл. 2) тя е била формулирана така: Целта на съюза е да преследва реализирането на една конфедерация от всички народи от Източна Европа и Мала Азия.
В същата посока е работил и „Интернационалния съюз за мира и свободата". Източният въпрос е разгледван още в първите негови конгреси и 1869 (Лозана) 1876, 1877 и 1886 г. (Женева). В последния си конгрес Съюза се е изказал най-категорически в полза на федерацията".
А в заключителната глава на доклада е казано:
„Като едно от главните условия за по-нататъшното политическо, икономическо и културно развитие на балканските народи, това обединение ще се постигне по един съвършено лек и лишен от всякаква катастрофалност начин. Общите интереси на федерираннте нации напълно ще съвпадат с отделните на всяка една от тях, а това ще бъде едно щастливо обстоятелство за разрешаване на висящите национални въпроси.
С премахването на политическите и икономически граници, границите на културните различия ще достигнат до своите естествени предели, за да може по такъв начин да се гарантират необходимите условия за мирното културно взаимодействие. Българинът, турчинът, гъркът или който и да бил друг член от семейството на федерираните народи ще се чувствува обединен със своя брат по кръв и език и при свободно координиране на своите национални усилия ще участвува в общото културно шествие на съюзените народи. И Македония, дългогодишният Елзас на националните конфликти, ще изиграе в това отношение една велика роля: тя ще послужи за главен възел на балканското съюзяване. От ябълка на раздора, тя ще стане примирител на враждуващите досега нации.
Мечтата за „велика" България, Сърбия, Гърция, в името на която се извършиха толкова велики престъпления към националните интереси на балканските народи, ще трябва да се погребе и вместо нея да се издигне знамето на великата източна федеративна република, в която ще има място и въздух за всички.
Балканският пролетариат, който заедно с другите обществени слоеве е носил досега всички незгоди на вулканическия Балкан, ще бъде в първите редове на борбата за балканско съюзяване, независимо от туй, дали тя ще бъде мирно реформаторска или резко революционна.
И в тази велика борба той няма да бъде сам: до него и след него ще вървят всички, които милеят за бъдещето на своята нация."
След дългите и изчерпателни разисквания по доклада, Конгресът единодушно възприе федеративната идея за политическа програма на двата революционни окръзи с пожелание тя да стане знаме на цялата революционна организация, освободена от опекунството на монархическите клики и великобългарските миражи.
Доколкото правилно и доброволно е била възприета федеративната идея от серчени и струмчени показва фактът, че само след един-два месеца от нелегалния Пирински конгрес легално в Солун бе организирана Македонската федеративна партия, на чело с Яне Сандански, Христо Чернопеев и Димитър Влахов, а ние социалистите, в съгласие с федеративната партия, пристъпихме към организиране на Социалистическата федерация в Македония, също със седалище гр. Солун.
208
И патриотарите не останаха назад: те, с материалната подкрепа на българския дворец, основаха Конституционните клубове начело с българския легационен секретар Тома Карайовев. Клубовете бяха ятаците на великобългарска пропаганда, а федеративните организации — разсадници на идеята за балканското споразумение.
Озадачен от голямото влияние на федеративното движение в Македония, цар Фердинанд, със съдействието на видни ръководители на Конституционните клубове, организира първи, после втори атентат срещу непоколебимия революционен водач Яне Сандански. За първото покушение дворцовата каса брои на атентаторите 50,000 златни лева; размерът на отплатата за втория „патриотически подвиг" не ни е известен.
Пак по внушение на двореца бе убит наскоро след закриване на Пиринския конгрес Неврокопския войвода Петър Милев и бе поставена засада край село Кърчово на нашата чета.
Друг пример. Използвайки слабата бдителност на Младотурския комитет, който се задоволяваше повече с формални реформи, а се боеше от коренно преустройство на гнилата монархия, Адбул Хамид извърши през пролетта на следната 1909 г. дворцова контрареволюция. Младотурското правителство в Цариград бе смъкнато, обаче революционна Македония се задържа от удара и скоро премина в нападение. Хамидовата контрареволюция бе пробен камък за политическите настроения в Македония. Докато всички шовинистически организации, в това число и ръководителите на Конституционните клубове, потриваха ехидно ръце и с всичката си душа съчувствуваха на кървавия султан и на неговата контрареволюция, Федеративната партия недвусмислено взе страната на младотурците и подкрепи с два големи отряда настъпателните срещу Цариград войски. Първият отряд бе под командата на Хр. Чернопеев и Т. Паница, а втория на Сандански. И в Цариград не видях нито един от привържениците на Конституционните клубове.
С тази активна и смела крачка на серските и струмски революционери и на техните съмишленици от другите македонски краища, федеративната идея се наложи като по-нататъшна разработка на Гоцевите завети и в своето развитие отбеляза три основни момента: а) борбите за федерация до Балканската война; б) федерализмът след разпокъсване на Македония като обединяваще звено на разпокъсаните революционни сили и в) осъществяване на федеративното начало в Вардарска Македония и в братска Югославия. Осветляването на тези три етапа от развитието на прогресивното и революционно Македонско освободително движение ще се направи от другари, които са взели по-непосредствено участие в тях.