Македонска мисъл

кн. 5-6, год. 1, 1946

 

13. РЕЗБАРСКИ РОД НА ФИЛИПОВЦИ ОТ С. ОСОЙ

 

Асен Василиев

 

 

Всекиму е известен крупния факт, че Македония в продължение на цели векове, лишена от самостоен политически живот е излъчвала културни прояви, заляла е земята си с едни от най-хубавите народни песни, създадени са най-китните шевици, рисувани са били стенописи и икони по множество оригинални църкви, изрязани са били и безценни резбарски иконостаси, тавани и др. Редица просветители от своя страна са пръскали наука и просвета между македонския народ. И ако днес Македония има име в културната история на човечеството, то тя това дължи на току що казаното по-горе.

 

Към края на XVIII и началото на XIX век в Дебърската област се формира така наречената Дебъпска живописна и резбарска школа, в лицето на мияците,

 

 

259

 

населяващи областта северо-източно от гр. Дебър. Майсторите, които са излезли от мияшката област, са толкоз много, че сигурно никога не ще могат да бъдат обхванати от историческия преглед.

 

Между голямото число мияшки майстори строители, резбари и иконописци, едно от предните места в историята на мияшкото изкуство ще заема известния род на Филиповците — прочути творци в областта на резбарството. Произхода на това семейство е от с. Осой, в областта на Мала-Река, разположено на левия брег на едноименната река.

 

Както за всички останали мияшки родове, така и за Филиповците, мъчно би могло да се установи родоначалието, т. е. никой от днешните тяхни потомци не може с положителност да твърди кой техен предходник с започнал пръв да се занимава с резбарство за да го завещае по-късно на своите наследници. Говорейки за своите деди, съвременните представители на рода казват по този въпрос че „старите са се занимавали с резбарство още от памти века". В семейните спомени на Филиповци като далечен мираж се мерка образа на някой си Дичо, за когото те знаят, че е бил резбар и който предал тева изкуство на синовете си. И нищо повече. Те не посочват нито едно негово произведение. Също така те не могат да дадат по-определени сведения и за неговия син Аврам, който е роден към 80-тех години на XVIII век и който усвоил резбарството от баща си. Изминалите век и половина от неговия живот и дейност и липсата на каквито и да било писмени документации, замъгляват неговия образ. И той, както и баща му Дичо, остава личност — спомен. Работил е из църквите и манастирите на Македония; с Петре Гарка са работили заедно в Бигорския манастир, а с зет му Димитър са правили иконостаса на „Св. Богородица" в Скопие. Вероятността не изключва това твърдение на днешните Филиповци като вземем предвид годините, през които тези два паметника са били сътворени, но и тази вероятност остава недоказуема. Прочутият иконостас в Бигорския манастир и балдахина — „въздуха", над престолната маса, са резани до към 1812 година, когато Аврам е бил около тридесет годишен; иконостаса на църквата на „Св. Богородица" [1] е направен много наскоро след 1835 година, а това не изключва участието на Аврама в неговото изрезване. Казаните резбарски творения носят напълно стилните особености на изкуството на Петър Гарка и са напълно близки по изпълнение иконостаса на Скопската църква „Св. Спас". Това с необходимо да се подчертае, защото по-долу като посочим друг един иконостас — този на църквата „Св. Благовещение" в Прилеп и за който Филиповци безусловно твърдят, че е дело на синовете на Аврама, даже че и той е работил там, ще видим голямата стилна разлика между изкуството на Петър Гарка и това на Филиповците.

 

От началото на XIX век въпроса за представителите на рода е по-добре уяснен, образите са по-плътни и делата по-изяснени. Ние тук на образ. 1 даваме родословното дърво на майсторите от този род. Стария майстор Аврам е имал двама сина, които са доживели до началото на настоящия век — Васил Аврамов (1812—1903) и Филип Аврамов (1814—1900). Последния от тях дава по-голямо потомство и налага името си на целия род (баба Зуна, жена на Филипа е имала 18 деца). Много по-лесно би могло да се говори за майсторите на това семейство, ако на времето — към 1900 година, бяха събрани сведения от тези двама значителни представители на рода. Те щяха да хвърлят обилна светлина за дейността на своите предходници.

 

Към края на XIX, едно кругно събитие — освобождението на България е причина за решителна промяна в тяхния живот — родината им Македония остава под турско робство и те са били принудени да се прехвърлят в

 

 

1. Един случаен пожар на 5 срещу 6 IV 1944 год. унищожи цялата църква.

 

 

260

 

освободена България. Това „преселване" е станало през 1880 година. От с. Осой се вдигат мъжете, като гурбетчии, на първо време без да вземат със себе си жените и децата. Но преди да кажем тяхната дейност в България, нека да предадем спомените на Филиповци за живота им в Македония. Под главатарството на братята Васил и Филип, под тяхния надзор и като тяхни

 

Обр. 1. Родословно дърво на Филиповци

 

 

ученици са били осемтях им сина. Синовете на Васил Аврамов са били Данаил, Стефан и Аврам, а тези на Филипа — Дичо Иван, Йосиф, Атанас (Тане) и Нестор. Тази група от бащи и синове са останали неразделни — старите са наемали работа, давали са проектите, а изпълнението е било общо. Пътували са наедно, делили са печалбите между всички. Ние имахме възможност често пъти да се срещаме и да приказваме с някои от членовете на това семейство, с Филип Иванов, син на втория от синовете на Филип Аврамов, с Петър Йосифов и Коста Филипов. Филип Иванов, този крайно даровит и сериозен резбар, споделяше с мене спомените си за своя дядо Филип и за неговия брат Васил. Според него Васил Аврамов бил извънредно добър и опитен моделиер.

 

 

261

 

Той имал голямо въображение, познавал отлично формите и владеял неподражаемо длетото. Нямал обичай да прави предварително чертежи, не рисувал и върху дъските или върху колоните, а направо започвал с длетото и чука. Предвиждал необходимите комбинации между отделните елементи, имайки винаги предвид общата композиция. Това естествено, не се е дължало само на дългогодишната му практика, но и на онзи дар на художника, благодарение на който той е създал истински творби на изкуството.

 

Обр. 2. Част от резбарите Филиповци

 

 

За двамата братя Васил и Филип, могат да се посочат тяхни творби с по-голяма положителност. Преди идването им в България, тяхната дейност е била ограничена из македонските църкви и частни домове; Филиповци, както и останалите дебърски майстори, освен с църковна резба са се занимавали и с украса на пашови и бейски конаци, предимно с изрязване на таваните, долапи и др. От този вид като тяхни произведения могат да се посочат таваните в конака на Исмаил Сарач в гр. Дебър и таваните на Осман бег в Охрид. Освен тези тавани, без да могат да се посочат имената на собствениците на къщите, те са резали тавани в Скопие, Призрен, Прищина и Дяково, както и таваните в жилищните помещения на Бигорския манастир. През този период на тяхната дейност те са изрязали иконостасите на една църква в Тетово, в с. Ефловец — Кичевско, в гр. Мелник, из Солунско и из Серско. Филиповци особено подчертават изрезването на иконостаса на голямата църква в гр. Елбасан, но като най-зряло и съвършенно тяхно дело ще остане вели чествения иконостас на църквата „Св. Благовещение" в Прилеп, изрязан към 1838 година, когато е завършена и църквата. Филиповци помнят, че този иконостас е бил заплатен от стария прилепчанец Бумболов. По-късно, когато аз посетих този град и църквата „Св. Благовещение", срещнах се и с един от представителите на Бумболовци, но стария прилепчанец, макар че потвърди участието на дядо си при създаване на църквата, не знаеше кои са авторите

 

 

262

 

на иконостаса, освен че са били дебърци. Когато по-долу разгледаме по-подробно този иконостас, ние ще се върнем наново на въпроса за авторството му.

 

*  *  *

 

Както казахме, през 1880 година Филиповци са вече из пределите на свободното княжество. С идването си в България те се отзовават в град Варна. Те се насочили натам, защото по това време била завършена катедралната църква „Св. Богородица", градена под ръководството на прочутия майстор Уста-Генчо. Филиповци се наемат с изрязването на иконостаса ѝ и завършват работата си с голям успех, въпреки че неработили по свой проект, а по проект изработен в Русия и им наложен от архитект Лазаров. Този е

 

Обр. 3. План на църквата „Св. Благовещение в Прилеп

 

 

един от първите случаи у нас когато се нарушава нашата късна резбарска традиция, в строежа на която вземаха участие предимно растителни и други елементи, а спомена за стила на резбарските произведения от далечното минало, когато в старите резби съществуваше плетеницата, бе отдавна забравен от нашите късни резбари. Въвеждане на плетеницата в нашите съвременни иконостаси води началото си именно от иконостаса на казаната църква. След сполучливото завършване на този иконостас на Филиповци се отварят широки врати за по-нататъшна дейност. Под патронажа на Васила и Филипа те остават известно време из Варненско и са изрезали иконостасите на църквите в Каварна и Балчик, както и в селата Шабла и Суюджик. Доверието към изкуството на Филиповци нараства и името им става достояние на българската общественост. [1]

 

Остарялите вече братя Васил и Филип отстъпват ръководството на синовете на Филипа — Иван Филипов (1834 — 1919) и Йосиф Филипов (1848—23.IV.1913).

 

 

1. Д. Уста-Генчовъ „Нѣколко думи за народното ни ваяние" П. сп. кн. I.1, Срѣдецъ, 1891.

 

 

263

 

От групата не се отделят и останалите братя, а продължават да работят всички вкупом. Иосиф Филипов ръководи работата по изрязване на иконостаса в Ст.-Загорската църква „Св. Димитър", който е бил завършен през 1888 година и за който е било заплатено 200 златни лева. Следва изработване на иконостасите в църква „Св. Ив. Богослов" в Карнобат (заплатен 15,000 лева), в Казанлък в църквата „Св. Богородица", в Карлово, в Копривщица, в с. Черганово и Мъглиш, Казанлъшко, в с. Горно-Ботйово — Ст. Загорско.

 

Под ръководството на Иван Филипов и с дейното участие на неговия син Филип Иванов (1875—1941) е бил изработен иконостаса на Ямболската църква „Св. Георги" през 1897 година. Още младия тогава майстор Филип Иванов изработва и подарява на църквата и един дървен кръст (45 на 85 см.) с крайно финна резба от сложни съчетания от растителни елементи Той се е подписал на кръста: "Изъдѣ̀ла Филип Иовановъ отъ с. Осои, Деба, Маке — 1897". Иван Филипов ръководи изрязване на иконостаса за Царибродската църква и за с. Луковица (Царибродско).

 

Филиповци се установили вече в София, името им е добило заслужена слава и те са търсени от всички краища на страната. Твърде трудно е та се изброят тяхните произведения повременно, както да се посочи отделно авторство на членовете на рода. Колективната дейност им е спомогнала бързо да се справят с многобройните поръчки. Тяхните иконостаси, владишки тронове, амвони и други, изработвани в голямата им резбарска работилница в София, са били разпращани из цяла България. В София тяхни произведения могат да се видят: иконостаса, владишкия трон и амвона в църквата „Св. Георги", иконостаса в църквата „Св. Иван Рилски" при Семинарията, трите иконостаса в църквата „Св. Спас" (изгоряли на 30. III. 1944 год.), тези на параклисите в Двореца и затвора, в църквата на Военното училище, в църквата „Св. Седмочисленици" (Царските двери и кръста с Разпятието са рязани през 1902 година от Аврам Ф. Аврамов и Петър Йосифов), всички резбарски работи в Синодалната палата в параклиса, салоните и вратите (по проекти на архитект П. Койчев), които изгоряха през 1944 година, в църквите „Св. Петка Самарджийска", „Св. Параскева", „Св. Възнесение" и „Св. Петър и Павел". Една от най-старите резбарски работи на Филиповци в София е и иконостаса на гробищната църква, който е пренесен там по-късно, а е бил направен за разрушената през 1891 год. софийска църква „Пречиста". Този иконостас е бил направен от Иван Филипов. Филиповци са изрязали и резбарските тавани в двореца Враня.

 

Ще изброим и една част от иконостасите на тези майстори пръснати из Софийско — в селата : Чибаувци, Долни Богров, Горна-баня, части от иконостаса в Бояна, в селската църква на Драгалевци, Кремиковския монастир (новата църква), с. Пролеша, Костинброд, Градец. Кострушовци, Росоман, Гълъбовци, Пожарево, Обеля, Славовци, Кумарица, Мърчаево, Могнино, Челопечене, Ботунец, в манастира „Св. Архангел" при с. Бухово, Годеч, Чурек, Бусманци, Горна-Малина, Караполци, Драгошец, Балша, Иваняне.

 

Из останалите краища на страната могат да се посочат още следните тяхни произведения: иконостасите в селата Лъжене, Звъничево (Пазарджишко), Брацигово, с. Чуково, метоха на Зографския манастир в Пловдив, в Дупница катедралата „Св. Георги", град Елена — иконостаса на църквата „Св. Богородица" (към 1898 год.), в с. Боброво, Еленско, в гр. Преслав — новата църква, царския трон в двореца Евксиноград, иконостаса на Ботевградската цьрква, в селата Козлодуй, Тлачене, Елисейна, Тъжене (Ботевградско), Скравена, Врачеш, Криводол, Липница, Сухатче (Бслослатинско), Горни Дъбник и Крушовица (Плевенско), мавзолея в с. Гривица, град Червен-бряг, Угърчин, Микре, манастира Зелениковец — Троянско. В Кюстендил иконостаса на църкта „Св. Мина". В гр. Видин Филиповци извършват цялата резбарска работа

 

 

264

 

в църквата „Св. Димитър", в църквата при Митрополията, в гр. Лом, в селата Василовци, Росово, Негованци, Ракитница, Метковец, Грумши, Люта, Клисурския манастир и др.

 

След 1910 година първенството се поема от Филип Иванов при когото работи вече и неговия син Коста (1894 — продължава да работи резбарство и до днес), както и неговите братовчеди Петър Йосифов и др.

 

С течение на времето, с „нововъведенията" в резбарството, главно с разработването на всевъзможни съчетания от плетеници, Филиповци напоследък отстъпиха от своите стари родови традиции. Резбата с плетениците е по-лесна, изпълнява се твърде бързо. За да се приспособят към този род резба, не малко спомогна и бедността на църквите, за които трябваше да се правят евтини иконостаси.

 

*  *  *

 

Филиповци са едни от ярките олицетворители на мияшкото изкуство. Налага се обаче веднага да кажем, че представителите на този род проявяват подчертано изключение от останалите мияшки майстори. Казвайки това, ние имаме предвид тяхното изкуство преди повече от един век, а също така и по-късните традиции в дървореза на представителите на рода. Тяхното умение се развива в общия дух на мияшкото изкуство и макар, че майсторите следват

 

Обр. 4. Изглед от вътрешността на църквата „Св. Благовещение”

 

 

възприетите разбирания за конструирането и изпълнението на един иконостас, макар че запазват неговите съществени части и че прилагат общи начини за свързването им, те се отделят от своите събратя главно по техническото изпълнение на самото изрязване на резбите и второ, че те напълно изолират от резбите си толкова типичното за последните мияшки резби вмъкване на човешката

 

 

265

 

фигура между растителните композиции на резбите. Филиповци нямат вкус към смесицата от растителния свят и човека. На тях това им се е струвало неестествено и те не са могли да си представят, макар и алегорично „съжителството” в една композиция, в които човека може да бъде толкова умален по отношение на цветя листа и клончета. И затова те са предпочели в композициите си да избегнат това съпоставяне. По този начин Филиповци са съсредоточили своето внимание изключително към наредбата на растителни мотиви и към тяхната съвършенна обработка. Те обаче не са се отказали от възможността да използуват някои животински фигури и ние виждаме, че птицата и змията, макар и твърде рядко са влезли в тяхните композиции, но в тези случаи Филиповци са се постарали да спазят известно мащабно съотношение

 

Обр. 5. Част от иконостаса на църквата

 

 

между големината на една птица или змия към растителните форми. Това тяхно гледище стои в разрез с общоизвестното схващане на майсторите от школата на Петър Гарка, с неговите общоизвестни класически резбарски творби — Бигорския иконостас, този от „Св. Спас" в Скопие и иконостаса в Лесновския манастир. Петър Гарка както и други негови сподвижници широко прилагат човешката фигура в своите творби. Освен това тяхните произведения носят белега и на известната барокова мекота на линиите и закръгленост на формите, изразено главно чрез омекотеното изрязване на резбите. Точно по това се различават иконостасите на Филиповци. Те тълкуват формите остро и рязко,

 

 

266

 

смело и крайно твърдо, всяка форма е с прецизно геометрически изрязани ръбове, липсва всякаква двусмисленост. Дълбокият рез на длетото е сигурно ударен както в никои други случаи. Тази геометризация най-съвършенно и убедително, и с най-голяма художественост е дадена в иконостаса на Прилепската църква „Св. Благовещение" (обр. 4). Вниквайки в особеностите на стила на Филиповци и стила на Петър Гарка, явната разлика между тях ни навежда на мисълта, че стария предходник на Филиповците, Аврам Дичов,

 

Обр. 6. Северната част на иконостаса

 

 

267

 

едвали е работил и усвоил нящо от Петър Гарка. По-скоро, както той, така и синовете му, които са и главните изпълнители на Прилепския иконостас, ще са учили независимо от Петър Гарка. Тяхното резбарско изпълнение, което замайва погледа с художественото съвършенство, е крайно различно от това което е характерно за Бигорския и Скопския иконостаси. Те се отличават не само по начина на рязането, тяхните разбирания са несъвместими и по отношение на композицията и по употребата на отделни елементи, както и по начина на стилизирането им. Обаянието от Петър Гарка, обаче е било толкова голямо, че по-късните резбари приемат за чест да говорят какво тяхните предшественици са се учили от него. Ние обаче мислим, че авторите на Прилепския иконостас с нищо не отстъпват на тези от Бигор и Скопие.

 

Обр. 7. Две от колоните на иконостаса

 

 

Църквата „Св. Благовещение” в Прилеп е завършена през 1838 година. Рамерите ѝ са 26.70 м. на 19 м. Тя е от типа на трикорабните триолтарни базилики (обр. 3). От южната, северната и западната ѝ страна тя е опасана с нартика-колонада, която подържа втори етаж, където се помещава женското отделение.

 

 

268

 

Трите ѝ кораба вътре са отделени от два реда по шест колони. Средният кораб е засводен, а страничните са с плоски тавани.

 

Иконостасът прегражда олтарното пространство срещу трите кораба и неговата широчина е тази на църквата — 17 метра (обр. 4). Височината на иконостаса е около пет метра. В средната си част той не е довършен — липсва общоприетия фронтон, който запълва пространството под свода на средния кораб. Ние обаче незнаем дали неговия сегашен вид не е бил така

 

Обр. 8. Част от една колона и „малкото Китабине"

 

 

замислен първоначално. Останалата конструкция на иконостаса наподобява изцяло общоприетия вид на всички иконостаси, с тази разлика, че средната му част не е вдадена навътре в олтарното пространства, а е запазена цялостна плоскост. В отвестното си сечение, архитрава, по който са наредени апостолските и празднични икони и който започва с лозницата, е издаден напред — както е прието. Долната част на иконостаса е разделен на отделни пространства с 16 колони, между които са трите врати и местата за 12 голями икони. Двете странични врати носят по една икона, та иконите стават всичко 14.

 

 

269

 

Всички части на иконостаса са украсени с резби (Обр. 5). Най-долу, между базите на колоните са голямите табли („големите китабиня"), в средите на които е оставен по един елипсовиден медалион, а всичко наоколо и изпълнено с цветя, листя и клончета. В медалионите, по-късно са нарисувани различни сцени. Над голямите табли, непосредствено под иконите, следат „малките китабиня". Според обичая на мияшките майстори, тук е било прието да бъдат изрязани най-сложните композиции с човешки фигури, представящи различни сцени от свещеното писание. В разглеждания иконостас няма подобно изпълнение. В средата на тези табли също така е оставено по едно малко медалионче за да се рисува в него, а останалото пространство богато запълнено с резби. Над иконите, в така наречените „тачлиня" една аст е отделена за фриз, а в останалата е изрязана „алафрангата" — медалион

 

Обр. 9. База на една колона

 

 

с афурна резба. Над тях в полукръг се извива „кемера", който е опрян в капителите на колоните, а над него следва втори фриз. Едни от най-съществените части в иконостаса са колоните. На тях всички резбари са обръщали особено внимание и са се старали да излеят цялото си изкуство. И тук е направено същото. Колоните са поставени на високи призмовидни бази (обр. 9). Върху тях с изразена една форма, твърде прилична на голяма ваза съчетана от акантови листя и от която нагоре се издига самата колона (обр. 8). В горния си край колоната завършва с кичест капител от два реда акантови листя (обр. 7). На всеки капител е кацнал по един орел с широко разперени криле, които образуват полукръг над иконите и в същото време подържат широк фриз с резби. С това завършва долната част на иконостаса. Оттук се издава напред един

 

 

270

 

корниз, който подържа втората (горната) част на иконостаса. Тя започва с „лозницата", съществена и неизбежна част в всеки иконостас. Това е един непрекъснат фриз, винаги изрезван с внимание, който се простира по цялото протежение на иконостаса и който без друго е съставен от лозови вейки, листа и гроздове. Над лозницата следва редът от апостолски и празднични икони, разделени с малки колонки. И тук на капителите им са поставени малки фигури на орли или гълъби. Върху тях е поставен последния корниз който подържа сложна ажурно изрязан фриз и с който завършва иконостаса (обр. 6). Вместо фронтона над средището на иконостаса е поставен само кръста с Разпятието.

 

Обр. 10. Колона украсена с дъбови клончета

 

 

Украсителния материал за всички резбарски композиции е предимно от растителното царство. Използувани са листята, цветове и плодове на голям брой растения — лоза, лавра, роза, гиргина, дъб, нарциси, крем, акант, калинки, ружи, плодове от фурми, палмети и др. Това ботаническо разнообрази на форми е дало неограничена възможност на майсторите да създадат изумителни композиции. Тяхната фантазия да стилизират отделните елементи и да

 

 

271

 

съумеят да ги комбинират нм е помогнала да създадат невиждани и неподражаеми образци, да създадат един друг свят, който вечно ще цъвти, вечно свеж, благоухаещ и нетленен. Зрителя, който стои захласнат пред иконостаса не е в състояние да проумее как тези „прости" майстори са достигнали до това съвършенство, как тяхните очи можаха да видят този изключителен мир. Това са били възможности на художник с неограничен дар.

 

Но за да се получи това впечатление не е само иреалната същина на изобразените мотиви. То се получава преди всичко от неподражаемото изпълнение. Един от най-простите материали — дървото — да бъде така одухотворено, да бъде подчинено и превърнато в съвършен художествен облик нуждна е била сръчността на гениална ръка, ръка която не се е спирала пред никаква пречка, ръка на която всичко се е подчинявало.

 

Към безкрайното растетелно богатство, майсторите на иконостаса са вмъкнали тук-таме и стилизирани фигури на някои животни, предимно птици, лъвове, дракопи и змии. Човешки глави са изрезани като изключение в вид на малки ангелчета върху царските двери.

 

От някои общоприети сюжети тук са застъпени Богородичното цвете, кошници или вази с цветя и плодове. Един от любимите елементи на резбарите е била панделката, която е употребена да придържа гирландите от цветя върху архитектурните форми на иконостаса или да служи като обрамчваме на различни полета. В голямия фриз на лозницата панделката върви змиевидно като в междините на зигзазите ѝ са поставени растителни композиции и медалиончета, а в малчите китабиня под главните икони, зигзазите на две панделки се преплитат и празнините между тях са попълнени със сложни кичури цветя.

 

При общото композиране на резбите майсторите не са могли да избегнат навеите на чужди стилове и ние лесно можем да видим, макар и своеобразно пресъздадени някои барокови форми или такива от класицизма. Това обаче не може да бъде недостатък. В разглеждания иконостас майсторите са взели само повод от някои известни елементи, но общата композиция, както и обработването на отделните съставки са лично дело.

 

Творческия отзвук от иконостаса в Прилеп по-късно се чувствува в други от творбите на Филиповци, макар че те не са могли да го надминат. Иван Филипов до известна степен догонва изкуството на баща си в Ямболския иконостас на църквата „Св. Георги", който е един от най-сложните иконостаси на Филиповци в България. С чудно умение при стилизацията на мотивите, които и в този случай са почти изключително растителни и завидна сръчност при изразяването им, този иконостас отразява замайващо впечатление. Един зрител на иконостаса каза пред мен: „Този резбар, който е създал това творение или е бил луд, или е стигнал до лудост за да може да издържи това напрежение при работата". Иван Филипов е бил само голям художник.

 

Резбарството, за което става дума по-горе постепенно отминава от наше време. Творбите от миналото ще останат неповторими. Днешните потомци на Филиповци, освен един — Коста Филипов, са престанали да се занимават с това изкуство.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]