6. Нова Албания
Освободителната борба на албанския народ
Юрдан Анастасов
По своето географическо положение Албания представлява един от ключовете на Адриатическо море. Същевременно тя е важна позиция на Средиземно море и врата за проникване на Балканите. Затова Албания е привличала от столетия завоевателните погледи на съседни и задморски страни и е минавала от едно робство в друго.
Но въпреки силата и надмощието на завоеватели и потисници, албанският народ и в най-тежките моменти на своята история никога не е прекланял глава и никога не му е липсвал героизъм и готовност за
111
саможертва за извоюване на изгубената свобода. Неговата история, която тук ще предадем в сбити линии, е история на кървави, дълги и упорити борби на народните маси, насочвани едновременно и срещу завоевателите, дошли отвън и срещу вътрешните грабители, каквито бяха албанските бейове и племенни главатари.
* * *
При своето нашествие на Балканите, турците нападнаха Албания към края на 14 столетие и в първите години на следващото столетие почти всички албански главатари бяха признали властта на султана. По това време излиза на сцената известният в историята албански герой Скендер бег (Александър Кастриоти), който прослави името на своето отечество и с действията си даде израз на юначеството и доблестта на своя народ. В продължение на 24 години Скендер бег, повел след себе си не само албанците, но и остатъците от разбитите християнски войски из целия Балкански полуостров, отблъсна успешно многобройната войска на Мурад II и на неговия наследник Мохамед II (1451—1481 г.). И султанската войска трябваше да се признае за победена и да се оттегли от Албания. След смъртта на Скендер бег, обаче, турците отново нахлуват в Албания и я подчиняват.
При окупацията на Албания, турците не посегнаха на привилегиите на албанските феодали и главатари. Напротив, турската власт ги фаворизираше и поставяше на почетни места. С това отношение към тях султанът целеше и успеваше да ги превърне в свои оръдия за потискане на албанския народ. Това двойно потисничество — на чужди и свои, хвърляше албанския народ в черна мизерия и в невежество. То се превърна в една сериозна преграда за събуждането на албанското национално съзнание.
Отделни прояви на албанско движение за отхвърляне на турското робство в далечното минало е имало на няколко пъти, но устойчиво и масово народно освободително движение започва през втората половина на миналото столетие. Това движение, имащо за цел извоюването автономията на Албания, стига своята най-висока точка с организирането през 1878 г. в гр. Призрен на така наречената Албанска Лига. Наистина, ръководна роля в Лигата са играли бейовете и племенните главатари, чиято грижа е била да запазят своите привилегии, но в основата си и в своите по-сетнешни прояви движението доби народен и прогресивен хаактер. Две години по-късно — през 1880 г. избухна албанското възстание, което очисти цяла северна Албания от турските власти. Останалата част от Албания бе обхваната от революционна треска. През 1881 г. възстанието бе смазано с жестоки репресия. Султанската власт извърши масови убийства и опустошения. Особено тежко пострадаха албанците от юг (тоските), от които над хиляда семейства бяха насилствено изселени в Мала Азия.
Въпреки краткото съществувание на Лигата и въпреки различията, които се появиха между отделни групировки относно крайната цел на движението, тя остани дълбоки корени в съзнанието на албанските маси — от тогава се оформи идеята за албанско национално единство и за общонародна албанска освободителна борба.
След движението на Лигата, най-значително място в историята на албанската национал-освободителна борба заема движението на Исмаил
112
Кемал бей. Под негово водачество, на конгреса, състоял се на 28 ноември 1912 година в гр. Валона, албанските родолюбци отхвърлиха турското иго и провъзгласиха независимостта на Албания. Този ден за албанския народ остана исторически. През време на борбите срещу фашизма този ден служеше като знаме за мобилизиране на народните маси и се чествува като държавен празник.
Теоретически и политически орган на освободителното движение преди 1908 г. бе вестника Pro Albania, излизащ в Брюксел.
След Балканската война, на Лондонската конференция през 1913 година Албания се сдоби с някаква автономия, която бе само на книга. Австро-Унгария и Италия не закъсняха да прояват своите завоевателни стремежи към малката автономна държавица, която трябваше да им послужи за по-нататъшно проникване на Балканите. Тук се срещнаха изострените апетити на тия две империалистически сили и те можаха да се разберат само на базата на разделянето на Албания на две сфери на влияние: Австро-Унгария получи северна Албания, а Италия — южна Албания. Това разбирателство се налагаше и от гледище на запазване на Тройния Съюз, чието значение се засилваше от готвената първа световна война.
Първата световна война донесе нови изпитания за албанския народ. След свършването на войната Италия окупира Валона, а през 1920 г. тя получи от Обществото на Народите мандат да управлява цяла Албания В края на същата 1920 г. Обществото на Народите прие независимостта на Албания. Но тази независимост не бе реална. От нея се ползуваха албанските феодали и главатари които и народа грабеха и търгуваха със самата Албания, предлагайки я на разни империалистични сили. Срещу произволите и предателството на албанските бейове не закъсне да се надигне едно народно движение, което имаше за програма демократическото устройство на Албания и установяване на дипломатически отношения със СССР. Начело на това движение застана албанският католически епископ Фан Ноли, човек социален и с голяма култура. През м. юни 1924 година Фан Ноли повдигна народно въстание, взе властта и застана начело на новото правителство. Но неговата власт трая само шест месеци. Въоръжен и подпомогнат от тогавашна Югославия, Ахмед Зогу, по-сетнешният албански крал, успя да събере около себе си албанските бейове и отново узурпира властта.
Управлението на Ахмед Зогу заля страната с кървав терор. Всяка демократична проява бе задушвана. Мнозина албански патриоти, между които и самият Фан Ноли, бяха принудени да напуснат родината си и отвън да работят за нейното освобождение. Дошел на власт като агент на великосръбския Белград, по-късно Ахмед Зогу мина на страната на фашистка Италия. С договора от 1926 г. с последнята, Албания се превърна в нещо като италиянски протекторат. Пет месеци преди започване на втората световна война, на 7 април 1939 година Ахмед Зогу пусна да влезат в Албания въоръжените сили на Мусолини, които направиха от нея италианска колония. Италянските империалисти туриха ръка на петрола и рудите в Албания, Италянски капиталисти и албански бейове се надпреварваха в ограбването на албанския народ.
* * *
С настаняването на италиянския империализъм, Албания отново попада под двойно робство. Но и този път героичният албански народ не
113
сви врат. Под апела и под ръководството на албанската комунистическа партия започна изграждането на фронта за народно освобождение. Този момент съставлява новият и решителен етан от историята на албанското освободително движение. Фронтът се създаде във време, когато Албания преживяваше най-голямата опасност. Трябваше страната да се спасява от насилията на окупатора и от предателствата на разни бейове и главатари. Нуждно беше да се мобелизират народните маси, да се затвърди между тях идеята за братство и единство и да се поведат срещу народните врагове. Тази тежка но славна задача се падна да изпълни Албанският фронт за народно освобождение. Още през 1939 година храбри албански младежи хванаха планините. Зароди се албанското партизанско движение, което постепенно нарастваше. В началото броят на партизаните бе към 3 000 души. По-късно той нарастна на 40.000 души. През м. юли 1942 година избухна албанското общонародно възстание, което обхвана цяла Албания. През септември същата година, албанските антифашисти се събраха на конференция в Пеза и там изработиха своята първа платформа за народоосвободителна борба. През м. май 1943 година се формира главният щаб на Албания, откогато започна свързването на отделните партизански чети и нарастването им в бригади и дивизии.
Капитулацията на Италия през септемврий 1943 година завари албанския народ с една добре организирана и силна албанска народна войска. При тази капитулация около 100.000 италиянски войници сложиха оръжие пред албанските въоръжени сили и това засили още повече вярата на албанския народ в близката победа. Обратът, който взе войната на източният фронт, където червената армия навлезе в настъпление, подигна още повече духа на албанския народ. В това положение албанската войска се срещна с ордите на Хитлер.
Новият окупатор прояви особени жестокости. Още с влизането на албанска земя, немците избиха и изгориха живи 168 человека само в с. Борово. Последваха други кървави изстъпления, с които се целеше да се притъпи борческото жило в албанеца. През време на декемврийската и януарска офанзива 1943–44 г. и тази през юний 1944 г. немските пълчища подложиха на огън и сеч и градско и селско население. Но това варварско отнасяне не можа да съкруши борческия албански дух. Желанието за борба се примеси с това на отмъщение. Албанската войска от отбрана мина в нападение. През първите дни на есента на 1944 год. местности с голяма важност се предадоха на албанската народна власт. Овладени бяха градове като Гинекастро, Вльора, Елбасан и др. След деветнадесет денонощни атаки в които немските танкове се удариха срещу гърдите на партизаните, предвождани от славния Ензер Ходжа, на 17 ноевмрий 1944 г. падна и столицата на Албания, Тирана. В Тирана Енвер Ходжа бе посрещнат като истински спасител Народът го обсипа с цветя и почести.
След освобождението на Тирана, останки от неприятеля останаха да действуват само в северната част на Албания. В Шкодра немците се готвеха за съпротива, но след 12 дневна тежка борба, която се водете из улиците на гради, превзет бе и този град. На 29 ноемврий 1944 година освободена бе цялата страна.
На 2 декемврий 1945 година се произведоха изборите за учредително събрание, което провъзгласи Албания за народна република и гласува конституцията. С нея албанският народ облече в конституционна
114
форма своите огромни политически, национални и социални придобивки. Цялата власт мина в ръцете на народа. Реакцията и фашизма бяха повалени. Останките от феодализъма се премахната окончателно и завинаги. Иззеха се богатствата на незаконно забогателите. Завинаги се стопиха националните и верски вражди, които много често разяждаха албанския народ. Проведе се и една от най-голямите реформи на народната власт, а именно аграрната реформа. Земите на бейовете и на църквите се раздадоха на селяните. Албанският селянин стана господар на земята, която обработва. Срещу тази реформа се опълчиха големите земевладелци и особено католическото духовенство, но народната власт успе да тури всекиго на мястото
В своята борба срещу италянския и немски фашизъм албанският народ даде над 28.000 човешки жертви. Освен това 2/3 от къщите по селата и градовете бяха изгорени и разграбени. Пътища и мостове бяха повредени. Материалните щети,които понесе Албания през това време, се изчисляват на седем милиарда албански златни франка. Тези страшни опустошения трябваше да се възстановяват.
Непосредствено след освобождението започнаха възстановителните работи. С ненадминат ентусиазъм млади и стари, мъже и жени се запретнаха да възстановяват разрушенията и да строят нови пътища и канали и нови училища и болници. Възстанови се и се засили работата в мините и фабриките. Навсякъде сред работническите маси се въведе съревнуванието и ударничеството в работата.
Преустройвайки страната вътре за обезпечаване стопанското благоденствие на работните градски и селски маси, народната власт създаде здрави и неразривни връзки с СССР и с съседката Ф. Н. Р. Югославия Установиха се братски отношения и с Народна Република България. Така, Нова Албания, от страна на феодални порядки и от обект на империалистични надпреварвания, се превърна в една народна демократична страна и в един фактор на мир и демокрация на Балканите.
* * *
Изнасяйки освободителните борби на албанския народ, ние не можем да не очертаем личността на този, който поведе албанския народ на борба срещу италианския и немския фашизъм и днес стои начело на Министерския съвет — генерал полковник Енвер Ходжа, когото в началото на м. декемврий 1946 година Народното Събрание в Тирана единодушно провъзгласи за албански народен герой.
Кой е Енвер Ходжа?
Енвер Ходжа е роден в Аргирокастро през 1908 година. Висшето си образование е получил в Монпелие, Франция. Няколко години е бил на служба легационен секретар в албанската легация в Брюксел. В издаваните в Франция вестници Енвер Ходжа, под псевдонима „Люло Малесори” е писал статии срещу фашизма и тиранина Ахмед Зогу. През 1936 година Енвер Ходжа се завръща в Албания, където става преподавател в лицея в Корча. Тук той започва нелегална антифашиска дейност, като влиза в контакт с свои другари нелегални антифашисти и антизогисти. От лицея в Корча го изключват като неблагонадежден. Той отива в Тирана, където с свои другари антифашисти отваря магазин, който скоро се превръща в център на антифашиска пропаганда.
В своята дейност като атифашист, Енвер Ходжа е бил винаги на първа линия. При митинги и манифестации той стои начело.
115
През време на историческата конференция в Пеза, за която говорихме по-горе, Енвер Ходжа се проявява между първите хора и е избран член на Съвета на народната отбрана. За осъществяването програмата на тази конференция най-голям дел има Енвер Ходжа. Когато по-късно се създаде главният щаб на Албания, който координира дейността на партизанските чети и ги разрастна в бригади и дивизии, Енвер Ходжа поема водачеството на албанските военни сили.
Когато през октомврий 1944 година Антифашисткият съвет се превръща в временно правителство на Албания, Енвер Ходжа е избран за председател на Министерския съвет и за върховен водач на войската, които постове той заема и днес.
Млад, надарен с силна воля, притежаващ европейска култура, отличен познавач на маркс ленизма, спечелил с делата си любовта на своя народ, Енвер Ходжа има всички качества на един истински народен водач. Изпитан водач в тежките и кървави дни на революционата борба против италянския и немски фашизъм, той днес води албанският народ към мирно творчество, към култура и към благоденствие.
* * *
Преди да привършим, нека кажем няколко думи и за отношението на албанците към нас, македонците.
Албанските бейове и племенни главатари в далечното и по-близко минало се отнасяха враждебно не само към албанските народни маси, но и към съседните на Албания народи. Известни са организираните от тя и подкрепяни от турската власт албански чети, които върлуваха в западна Македония и всеваха ужас сред мирното македонско население. Знаят се и домогванията на албанските реакционни и фашистки правителства да заграбят част от Македония. Но в тия домогвания и в тия безчинства на албанските разбойнишки банди албанският народ няма нищо общо.
През време на турското робство албанските патриоти хранеха големи симпатии към македонското революционно движение и неведнъж на местна почва между тях се е постигало сътрудничество за обща борба срещу султанската власт. След първата световна война македонски албанци работеха рамо до рамо с Македонския емигрантски федеративен комитет в България и участвуваха в ръководството на тази организация на равна нога. По-късно, когато се създаде В. М. Р. О. (Обединена), последната действуваше в единен революционен фронт с албанските революционери в чужбина. Тази задружна братска борба продължи в Македония и Албания и се разрастна в широки размери през време на народо-освободителната борба срещу окупаторите.
Днес живущите в Албания македонци се ползуват с всички права. В Корча те имат свои македонски училища. А в Н. Р. Македония албанците с всички сили сътрудничат на македонската народна власт и участвуват в управлението на страната. Те също така имат свои училища.
Отношенията между Нова Албания и Н. Р. Македония са най-сърдечни. Няма конгреси и национални тържества в Македония да не участвуват делегации от Албания. И обратното. Особено здрава е спойката между албанската и македонски младеж. Защото те проливаха заедно кръвта си по албанските и македонски планини в борбата срещу италианския и немски фашизъм.
116
Албанският и македонският народи, които довчера служеха за разменна монета между малки и големи империалистични сили и за мостове за нахлуване на Балканите, днес съставляват солидни стожери за демокрацията на Балканите. С влизането на Н. Р. Македония в Ф. Н. Р. Югославия и с сключените вече договори между последната и Албания, както и с засилването на братските отношения на едната и другата с Н. Р. България, македонският и албанският народи се очертават като основни стълбове за изграждането на бъдещата федерация на всички балкански народни републики.