3. Опозицията и македонския въпрос
Хр. Калайджиев
В борбата между българската демокрация от една страна и българската реакция и фашизъм от друга, македонският въпрос винаги е играл не малка роля. За демокрацията тоя въпрос е бил една от отправните точки към мира на Балканите, към правилно разрешение на сложно преплетения национален въпрос на Балканите, към братство и разбирателство между балканските народи. За реакцията той е бил възела, където се преплитали всички противоречия, от където се раздухвали шовинистическите настроения и умразата със съседните народи; главния въпрос, чрез който Балканите са се обръщали в барутен погреб.
Спокойствието, мирът и националната правда демокрацията винаги е търсила в осъществяването на единна и самостоятелна Македония и на федеративния принцип на демократична база. Знамето на тая политика най-високо се е държало от македонската организация на Делчева и неговите последователи, подкрепвани енергично от всички демократически сили в България.
Реакцията в България в името на Македония винаги е подържала и разпалвала шовинизма, за да може на тая почва да печели масите, да ги противопоставя на демократическите сили вътре в страната и да ги
96
използува за своята завоевателна политика в името на велика България и хегемония на Балканите.
Днес опозицията, която се прави на обидена дева, когато я таксуваме за реакционна, си е поставила за задача да направи македонския въпрос една своя опора за борба против Отечествения фронт и българската демокрация. Тя се прави, че не вижда, че застава на оная дъска, че се явява продължителка на оная политика, която създаде върховизма за борба против македонския народ и неговата организация; която не се спираше пред никакви провокации и убийства; която правеше изкуствени възстания, за да умаломощи и подчини македонската организация, за да може по такъв начин да я свърже за своята шовинистична и реакционна колесница; която с тия си действия дискредитираше македонското дело пред външния свят, повдигаше подозренията в другите балкански държави, активизираше ги, а всичко туй обръщаше Македония в арена на страшни взаимоизтребления. Същата подклаждаше магарешките атентати, за да се подготви балканската война; тя роди съюза на балканските реакционни сили за подялба на Македония; тя предизвика четири катастрофални войни, великото преселение на балканските народи за сметка на македонския народ и безкрайните страдания на балканските народи, а най-много на македонския. Опозицията се явява продължителка на тая политика, която създаде пашалъка на Иван Михайлов в Петричко, който рекрутираше убийците над демократическите, малки и големи, водачи в България; който направи македонското име синоним на убиец. На тая политика, в името на която през време на окупацията бяха избити с хиляди младежи в Македония, защото защищаваха идеята за самостоятелна Македония.
Знаме и водач на тая политика днес се явява Никола Петков, обявил себе си за водач на селските маси.
И наистина реакцията не би могла да намери по-подходящ човек за да се крие зад него и да действува.
Една от основните задачи на сговористката политика в близкото минало бе да „опитомят" земеделските водачи и чрез тях да спечелят селските маси в борбата против работническата класа. Действително сговорът т. е. царската политика има успех, като раздроби водачите на земеделския съюз на многобройни крила, но нема успех в завладяване на селските маси, които останаха верни съюзници на работническата класа.
Тая задача днес за вътрешната и международната реакция се поставя в още по остра форма. На всека цена тя иска да раздели селяните от работниците, да се сплоти зад селяните, да изолира работниците и по тоя път да си осигури своята хегемония над тях. За тая цел тя раздухва лъжата за работническа диктатура, подстрекава наивниците за самостоятелна земеделска власт, възкръсва идеята за желания блок от 1927 година и народния блок от 1932 г. Всичко туй в основата си има една политическа замисъл: борба за подчинение на работническата класа в лицето на нейната политическа представителка Работническата партия (к). Формите са: рев за наличността на някаква диктатура, за липса на свобода и рев за измяна на националното дело.
Добре е, г. Никола Петков и компания да си спомнят, ако могат или ако искат, че кампанията за свалянето на земеделското правителство през 1923 година и за избиването на земеделските водачи, на чело с Стамболийски се водеше на същата база. Сговора, начело с Цанков
97
през онова време се яви като защитник на законността, на конституцията и на Македония, като обвиняваха Стамболийски за диктатор и човек, който продава Македония на сърбите.
Тия работи Никола Петков едва ли си ги спомня и една ли ги разбира, защото тогава беше национал-либерал.
Тогава атаката бе първо против Земеделския съюз, след туй доде реда и на Комунистическата партия. Сега атаката е против Работническата партия, след което без съмнение, реда ще дойде и на Земеделския съюз, доколкото той е една народна организация, в името на една законност и конституционност от типа на Цанковите през 1923 година.
Тая роля на Никола Петков още по-ясно изпъква, като се видят неговите съюзници. Те са Пастуховци и Мушановци, т.е. тия господа които или са взимали активно участие в свирепата диктатура над работниците и селяните през последните две десетилетия, или мълчаливо са одобрявали и са подкрепвали тая диктатура. Кой би могъл да посочи поне един пример на защита свободата, законността и конституцията през онова време от страна на тия господа?
Но Никола Петков, плъзгайки се по наклонната плоскост, отиде още по-далеч. Той стана приятел на остатъците от Михайловиската банда и конспирирал с тях, т. е. приятел на преките убийци на Стамболийски и на неговия брат. Народът казва: виж приятелите на един човек и ще го познаеш какъв е. Приятелите на Никола Петков, ясно е днес за всекиго, са заклетите врагове на работниците и селяните, са привърженците на диктатурата над работническата класа. А събитията категорично подчертаха, че демокрация без работническата класа не може да съществува, че характерният белег на фашизма и реакцията е стремежа да се подчини, да се тури под юзда работническата класа.
В тая борба против демокрацията в България Никола Петковци както цанковци през 1923 година, не забравят да турят в ход и да спекулират с македонския въпрос.
Интересно е да се отбележи, че преди няколко години, когато основната линия във външната политика на Петковци бе сближение с кралска Югославия,считаха за престъпление да се повдига македонския въпрос. А техните приятели днес, които в миналото стояха безрезервно зад Иван Михайлов и неговия лозунг за „независима" Македония, не обелиха зъб за такава една Македония през време на българската окупация. Кръсто Пастухов в надвечерието на 9 септември в едно писмо до Софийския областен комитет на О.Ф., пледираше, за да влезе в Отечествения фронт, последния да поеме защитата на националните идеали пред външния свет, точно в тоя вид, както ги разбираше и цар Борис, с тая разлика да се замени пътя към Хитлера с пътя към Чърчила.
Позицията, на която застава сега реакцията, за да спекулира с македонския въпрос в борбата си против Отечествения фронт е: отричане и атака против македонската държава, създадена в Федеративна народна република Югославия; атака против единството на Македония под знамето на създадената вече македонска държава; в защита на българщината в Македония; в защита правото на самоопределение и се стига до „независима" Македония. Последователност и логика и нейното поведение няма. Тя прибягва до един от тия въпроси според случая, което значи, че тя няма една ясна програма по тоя въпрос. Но всички тия позиции, взети вкуп, говорят за една стара песен на нов глас, говорят, че
98
реакционерите нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Те подчертават, че борците против българската демокрация са и борци и против Югославянската демокрация; подчертават един стремеж да се измести развоя на македонския въпрос от демократическата плоскост, на която го поставиха народните сили, взели надмощие в южнославянските страни и се постави тоя въпрос отново на плоскостта на завоевателната политика и най-важно подчертават стремежа за външно вмешателство в балканските работи, което е най-съкровената мечта и на българската и на всички балкански реакции.
Интересно: реакцията вижда в развоя на Македонския въпрос ненормалност точно там, където най-малко такова съществува, именно: народна република Македония, федерална единица в Ф. Н. Р. Ю. А нищо ненормално не вижда с оглед разрешението на македонския проблем, с оглед закрепването на мира и демокрацията на Балканите, в Егейска и Пиринска Македония. Интересно е също, че по тоя въпрос българската реакция е напълно солидарна със сръбската и гръцката такава. Единодушието им е трогателно, като виждаш Иван Михайловци и Цанковци, Зервасовци, крал петровите остатъци да се прегръщат и целуват. Единния фронт между тях е пълен в името на една борба: борбата против балканската демокрация и против Македония. И това единство не за пръв път се случва. Но тоя път на реакционерите ще им приседне. Нещо ново стана на Балканите: делото на македонския народ за свобода е в собствените му ръце и той води борбата в единен фронт с югославянските и балкански народи срещу шовинистите и хегемонистите, които са търгували с македонците.
Господа реакционерите пледират пред международната реакция за намеса в името на един плебисцит в Вардарска Македония, като си затварят очите, че народната воля в Македония се ясно и категорично прояви. Плебисцитът се извърши там с пушка в ръка, която бе грабната от народните маси и гласуваха за своя идеал чрез своите осем македонски дивизии по бойните полета. Какъв по-голям израз на народната воля може да се иска? С тия осем дивизии и в съюз с Титовата армия македонците сразиха нашествениците, сразиха сръбската реакция и монархисти и създадоха своя македонска държана, като равноправен член в семейството на югославянските народи.
Кое не се харесва на реакционерите, какво те искат да корегират с външна намеса? — Не им се харесва македонската държава и Титовия режим. Какво им се иска? — Иска им се да изчезнат последните, иска им се една проява на българщина в Македония, която да води борба против тоя режим в съюз с крал петровите остатъци и с тях.
Един от важните въпроси днес, които характеризират водораздяла между реакцията и демокрацията на Балканите, между стария и новия Балкан, е въпроса за отношенията към делото на маршал Тито. Всеки демократ днес на Балканите дължи поклон към това дело. То постави националния въпрос в последните на базата на самоопределението, на базата на свободата и равноправието, на базата на взаимното доверие и братски отношения между народите. С това то преобрази Балканите от барутен погреб в крепост на мира и демокрацията. Не в тая посока, обаче, са симпатиите на нашите опозиционери, начело с Никола Петков. Не, техните симпатии са в противната посока, към крал Петрова Сърбия. Не, Титовия начин на разрешение националния въпрос търсят те. Не доверяват
99
те на народните маси, а влагат своето доверие в световната реакция и от нея търсят разрешение.
В началото те почнаха, издигайки лозунга за „независима" Македония. Впрочем, той е един уюн, който не е специалитет на Никола Петков. Винаги българската реакция, когато не е могла да завладее Македония, прибягвала до него. Към него сега се прибягва като един съблазнителен лозунг в някои среди, за да бъде използуван за създаване настроение за борба против демократическото дело на маршал Тито и на Отечествения фронт. Към него се прибягва като към един идеал, за което в миналото, при други условия, са се борили македонците. Условия, при които в Балканските страни са господствували реакционни правителства, с които те не са искали да имат нищо общо. Но днес, при господството на една народна демокрация в Югославия, да се отчуждиш от нея и да се сближиш с международната реакция, е действително едно дело, което вади очи, вместо да изпише вежди. Това значи да изпуснеш питомното, за да гониш дивото и да влезеш в устата на вълка. Това значи, действително да си независим от балканските народи, а да си зависим от техните неприятели. Не, македонският народ, кален в огъня на дълги борби, живее с амбицията да бъде авангард не на реакцията на Балканите, а на демокрацията. Той държи здраво за делото на Тито и счита за свой неприятел всеки неприятел на това дело. И това е най-доброто доказателство, че делото на народна република Македония е демократично и прогресивно дело.
Но мушановци и пастуховци казват щом това дело е демократично, защо не признават българщината в Македония, защо не признават, че Македония исторически е българска земя. Щом това не признават, значи те не искат мир на Балканите, не са за националната правда, не са за приятелство с България, не са никаква демокрация.
Ето една маневра, с която се цели факторите, които сразиха сръбския шовинизъм, да влезат в услуга на българския шовинизъм и югославянската демокрация по македонския въпрос да вземе становището на българската реакция и да признае, че македонското дело е българско дело. Не, господа, югославянската демокрация е предоставила за разрешние тоя въпрос на самите македонци и те са го решили много правилно: Македония да принадлежи на македонци и да пресекат възможностите за търговия с тоя въпрос и на българската и на сръбската и на гръцката реакции.
И все пак македонците са българи, продължават те. Това не може да се отрече, макар да са образували отделна държава.
Верно е, че в миналото една част от македонците са се чувствували българи. Но. недейте съзнателно забравя, че друга част макар и по-малка, са се чувствували сърби, а трети патриаршисти. Но, от това някога, чак до сега, много вода изтече. Някога така е било, но сега не е така. Сега македонците във вардарска Македония и в Егейска Македояя се чувствуват само македонци и нищо друго. Може да ви е чудно и сигурно ви е неприятно, но това е факт. И това огромно болшинство дава национален облик на Македония. И нищо чудно, че не се задоволяват исканията на българската и сръбската реакция да се позволи проявата на българщината и сръбщината там. Но някои искат да остане една отворена вратичка за българска и сръбска пропаганда. Туй не става и няма да стане. Никола Петковци и техните събратя ще трябва да
100
свикнат или ще бъдат принудени от живота да свикнат с тоя факт. Те трябва да престанат или ще бъдат принудени да престанат да се чуствуват настойници или ръководители на македонския народ. И колко по-скоро стане туй, толкова по-сигурна и по-здрава ще е основата на братството и приятелството между македонския, българския и сръбския народи, толкова ще е по-здрава основата на балканската демокрация. Ръководителите на македонския народ днес не възпитават последния на умраза към българския народ. Напротив, учат го да тачи другите народи при условие, че и той ще бъде тачен като самостоятелен и равноправен народ, какъвто порядък е установен днес в нова Югославия.
Напоследък особено силно се изостри пропагандата на опозицията против Отечественофронтовската демокрация във връзка с идеята за единството на целокупна Македония под знамето на Македонска държава в Ф. Н. Р. Ю. Същите тия, които от Петричко правеха основа около която да се обедини Македония, под шефството на тяхното оръдие Иван Михайлов, днес истерично крещят против възможността за обединението на тоя край с македонската държава.
Македонската държава има безспорното право да пледира за обединението на Македония под нейното крило; балканската демокрация не е отричала и днес не отрича това право за обединение в името на цялостното разрешение на македонския въпрос; пиринското население под водачеството на Яне Сандански с десетилетия е водило най-последователната, най-енергичната борба против върховизма, за свободата на единна Македония.
Нашата опозиция, крещейки против възможността за обединението на Македония, съзнателно измества въпроса, за да избегне отговора на въпросите, които живота днес неумолимо налага, именно:
в интереса ли е на българския народ цялостното и окончателно разрешение на македонския въпрос;
признават ли правото на македонския народ да действува за своето обединение и какво престъпно има в това;
признават ли наличността на македонска държава днес;
признават ли правилното разрешение на националния въпрос в Федеративна Народна Република Югославия;
признават ли, че мостът за сближението между България и Югославия минава през Македония и че тоя мост ще бъде здрав единствен на базата Македония да принадлежи на македонците.
Очевидно, всичко това опозицията отрича. Какво ни предлага? — Нищо определено, нищо ясно. Тя само отрича. Но в това отрицание на новото се крие нейната носталгия към старото. Със своите провокационни запитвания, със своите сказки и писания тя отново иска да повдигне споровете кому принадлежи Македония; отново иска да разпъва на кръст последната; отново иска да възбуди раздорите между България и Югославия. Иска да измъкне балканските въпроси от ръцете на балканските народни маси и ги поднесе на международната империалистическа борса; отново иска да ни води към войни и национални катастрофи; отново иска да освобождава Македония и да подлага на риск свободата на България, отново застава на базата за дележ на Македония.
На тия нейни напъни ние ще ѝ напомним народна поговорка: Умре Марко. Демократична Югославия и демократична България начертаха правилния път за разрешението на македонския въпрос : техните братски
101
и приятелски отношения са поставени на гранитни основи и са ненакърними; южнославянската демокрация тържествува и ще победи.
Домогванията на реакцията да използува пак македонците в България за своите реставраторски стремежи напомнят само за гладната кокошка, която просо сънувала.
Народните маси се научиха вече да не воюват помежду си и да водят само една борба: борбата против реакцията до пълното ѝ смазване. Те ще продължават тая борба в името:
на братството и единството между югославянските народи;
в името на македонската държава и единна Македония, като равноправен член в югославянското семейство;
в името на независимия Балкан, крепост на мира, демокрацията, благоденствието и националната правда;
в името на братството и единството между всички славянски и всички демократични народи.