Македонска мисъл

кн. 3-4, год. 2, 1946

 

11. Кафене „Сталинград"

Разказ

 

Константин Симонов

 

 

Този път ние спряхме да нощуваме в градчето Власотинци, по пътя от Лесковац за Пирот. Градът едва завчера беше взет от ръцете на немците, но малката гостилница, в която ние се заседяхме на вечеря дълго след полунощ, вече се наричаше „Кафене Сталинград".

 

Това величествено име, написано с червена боя, направено върху счупеното и замърсено стъкло на единствения прозорец, изглеждаше наивно и трогателно и предизвикваше неволна усмивка.

 

Изведнаж командирът на бригадата, майор Симич, взе от масата каната с вино, повдигна я, наклони я някакси особено и веднага хвана с устата си леещата се от нея струя. После той почна да отдръпва ръката си с каната все по-далеч от лицето си, но струята, както попреди, неизменно попадаше в устата му.

 

Когато той отново остави каната на масата, мълчаливият руски капитан, който беше дошел в града за обзавеждане на летището и през цялата вечер не бе проговорил нито дума, неочаквано се обърна към Симич:

 

— Навярно сте били в Испания, — каза той.

 

— Бил съм — отговори Симич.

 

— Там всички пият виното така — рече капитанът, и като запуши потъна в своето обичайно мълчание.

 

Симич дълго гледа пламтящия в огнището огън и най-после каза замислено, като се обърна към мене:

 

— В огнището винаги има някакви картини. Нали?

 

— Картини?!

 

— Да. Гледаш и си спомняш. Огънят винаги прилича на нещо. Ето сега целият е на езици — като че това са планините около Сантадер, и съчките пукат като изстрели. Да, сега си спомням за един човек, с когото бяхме заедно в интернационалната бригада през последните дни на Сантадер.

 

Симич изобщо не беше приказлив, но започнал веднаж да говори за нещо, той обикновено изказваше всичко, което тежеше на душата му.

 

Затова аз мълчах и чаках продължението.

 

— Аз командувах там една батарея, и той беше командир на оръдията, — каза Симич след дълга пауза. — Той беше българин, Попов. Наистина, там той имаше друго име, но това не е важно. През последния ден, от четирите оръдия у нас останаха само две. Всички коне бяха избити от бомбардировките, ние движехме оръдията с ръце, а за спасяването им изобщо не можеше да се мисли. Испанската зима е само дъжд и кал. . .

 

— Да, там през зимата има страшна кал — неочаквано се обади за втори път руският капитан и пак така неочаквано млъкна и се обърна сякаш тия думи не бяха казани от него, а от някой друг.

 

Съвсем вярно рече Симич — ужасна кал. Скоро разбиха още едно оръдие и убиха мерача, и аз тръгнах към Попов. Последното оръдие беше при него. И в това време неочаквано тръгнаха насреща ни немски танкове и мароканци. Започнахме да стреляме по тях. При Попов имаше само един човек и аз. Ние носехме снарядите и зареждахме,

 

 

158

 

а Попов стреляше. Той стреляше много добре, по-добре от мене. После убиха още един. Останахме двамата с Попов. През всичкото време валеше непрекъснато силен дъжд. Но Попов беше без кожената си куртка, после той смъкна и рубашката си и остана полугол. Беше му горещо, скоро ние запалихме един танк и след това май още един. Останаха ни още само три снаряда. Тогава Попов изведнаж се дръпна от оръдието, наведе се и взе наполовина закопаната в земята кана с бира.

 

— Каква жега, а, Пабло? — каза ми той. Мене така ме наричаха там — Пабло. Попов пѝ от тази кана по испански, както аз преди малко ловеше струята с уста. Жадно гълташе и все повтаряше: „Жега, Пабло, жега". По голото му тяло течеше струи дъжд. Аз също пих от каната, и ние пуснахме последните три снаряда. Раниха Попов право в гърдите, и той падна. Аз извадих затвора на оръдието, захвърлих го надалеч и дигнах Попов на раменете си. Той ми говореше това, което говорят много в такива минути: „Слушай. Пабло, остави ме. Пабло". И псуваше и на трите езика, които знаеше. Но аз го домъкнах до дерето и се спуснах долу. Там и двамата ни прибраха републиканците, защото аз също бях ранен. От Сантадер него го отправиха с последната партида ранени, които се измъкнаха оттам. А аз останах. Не бях ранен много тежко.

 

— Благодаря, Пабло, прощавай каза ми той, когато го откарваха.

 

— Защо „прощавай"? Пак ще се видим казах му, макар и да не мислех, че ще се видим отново.

 

Симич замълча и започна ожесточено да раздробява с машата главните в огнището. После рече почти сърдито:

 

— Отде можах да зная, че ще се видим с него? Аз бях от онези, които в Испания бяха допили чашата до дъно. Защото в Европа тогава още не искаха да разберат, какво е това фашизъм. Преминах френската граница, седях две години в един френски концлагер, бягах, после седях в немски концлагер, отново бягах. Отде можех да зная, че ще се видим? Тогава никой не можеше да знае това.

 

Разбивайки всички главни на малки въгленчета, той отново продължи спокойно:

 

— Преди половин година ме изпратиха да командувам една бригада в Северна Македония. Тогава там беше лошо и затова изпращаха мнозина нататък. Вървях пеша през планината единадесет денонощия и се добрах до бригадата вечерта, на дванадесетото денонощие, уморен и по-зъл, отколкото трябва. Началникът на щаба ми доложи за работите, които не вървяха твърде весело през последните месеци. В заключение той каза, че от тримата баталионни командири — двамата не са в строя: единият бил убит, а вторият — тежко ранен вчера.

 

— Къде е?

 

— Погребаха го

 

— Не, раненият?

 

— Тук, в съседната къща.

 

Казах да ме заведат при ранения. В селото два пъти вече бяха идвали немците и от него бяха останали само развалини. Къщата, в която отидох, нямаше нито врати, нито рамки на прозорците; от остатъка на покрива дъждовните струи се стичаха право на глинения под. Раненият лежеше в един ъгъл върху купчина мокра слама, покрит през глава с два шинела. Хъркащото му и свирещо дишане се чуваше из цялата къща.

 

 

159

 

— Какво, дробът му ли с прострелян? — попитах тихо аз.

 

— Да, — каза началникът на щаба.

 

Раненият застана и заговори нещо бързо-бързо.

 

— Бълнува, каза началникът на щаба. — Не ще го разбереш. Говори гобре сръбски, а когато бълнува — все на неговия език. Той е българин.

 

— Отдавна ли е в бригадата? — попитах аз.

 

— От една година каза началникът на щаба. Премина границата и дойде при нас. Започна като боец. Храбър човек.

 

В това време раненият се обърна върху сламата и отвори очи. Вглеждайки се в измъченото му лице, аз го познах.

 

— Попов! извиках му аз.

 

— А, Пабло — каза спокойно той, и понеже никак не се учуди, разбрах, че умира.

 

— Седни! рече той. — Поседи! — и добави: — Подложи шинелата, тук е мокро.

 

Седнах до него, стиснах горещата му от треска ръка и казах, че съм назначен за командир на тяхната бригада и че сега той отново ще служи под моя команда.

 

Той нищо не отговори, това не го интересуваше. Той знаеше много добре, че вече не ще служи под ничия команда.

 

Така поседяхме няколко минути в мълчание. После той се повикана едва-едва от сламата, подпря главата си на стената и каза:

 

— Отново в гърдите. Както тогава. И знаеш ли — пак танк.

 

— Тежък танкъ — намеси се в разговора началникът на щаба. — Той сам застана зад оръдието и запали танка. Той ще ти розкаже.

 

Но Попов не отговори нищо. Изглеждаше, че всичко това беше далеч от него и малко го интересуваше. Како помълча около минута, той се допря до ръката ми и каза тихо:

 

— Ти, Пабло, не очакваше да ме срещнеш тук, нали?

 

— Защо да не очаквах? — попитах аз.

 

— Не очакваше, не очакваше, — повтори той, та аз съм българин.

 

— Ти си антифашист, — казах аз.

 

— Да, да — прошепна разпалено той, и по тази неочаквана сила, с които стисна изведнъж ръката ми, аз разбрах, че сега заговори за единственото нещо, което все още го вълнуваше в тази минута.

 

— Да, да, — повтори още веднъж той — ти не вярваш това, което разправят за нашия народ само затуй, че този проклет български експедиционен корпус стои тук, в Македония.

 

— За народа нищо не се говори, казах аз.

 

— Говорят, говорят, — зашепна той. — Българите българите. . . И за мене говореха някога, когато бях жив.

 

— Добър, макар и българин, храбър, макар и българин. . . Не може така! Димитров е също българин. А онези, които сега са там, в София фашистите, — ние ще ги разстреляме. Помниш ли, как ние с тебе разстреляхме онези, от петата колона, в Кордова? Помниш ли?

 

— Помня — казах аз.

 

Той се надигна още по-високо върху сламата, изгледа ме с блестящите си трескави очи и като изчака да мине пристъпа на мъчителната кашлица, каза силно:

 

— Нашият народ сега е като болен, но той ще оздравее. Вярваш ли?

 

 

160

 

Исках да кажа, че напълно му вярвам, но той отново ме прекъсна и аз разбрах, че сега той не иска нищо да слуша, че преди смърт иска само да говори.

 

— Ще оздравее! — повтори той. — А аз ще умра.

 

Мисълта за смъртта изглежда му напомни за вчерашния ден и кат се усмихна уморено, каза :

 

— А танкът беще също като тогава, и дъжд валеше. Само нямаше бира, — помниш ли? — от каната.

 

Той се отпусна безсилно на сламата и като затвори очи помили:

 

— Слушай, изпей ми „Бандера Роза"

 

Аз мълчах.

 

— Изпей я!

 

Беше странно да се запее изведнаж тук, в разбитата македонска къща, старата песен на испанските републиканци, но не можах да му откажа и с неуверен глас изпях един куплет.

 

— По-нататък? — каза той

 

— По-нататък не помня.

 

— А аз помня: Бандера Роза — запя той и отново се задави в мъчителна кашлица — Не, не мога да нея. И все пак, Пабло, не затова — каза той съвсем тихо, след дълго мълчание — не за това ние там заедно стреляхме от едно оръдие — ти и аз — не за това, за да стои тук този проклет експедиционен корпус. Не за това — повтори той с нескривава горчивина и мъка — Тъй неможе да остане и занапред. Това не може да бъде!

 

Това бяха последните думи, които чух от него. Той направи такова движение, като че завършвайки разговора, искаше да се обърне към стената. И утихна, като хъркаше тежко с простреляните си дробове.

 

Не зная дали не искаше да говори по-нататък или не можеше, но след час умря, без да каже нито дума повече.

 

— Ето за кого си спомних, когато ме попитахте, бил ли съм в Испания, каза Симич като се обърна към руския капитан. — Вие — разбира се, също сте били там?

 

— Как да ви кажа, усмихна се за пръв път тази вечер капитанът — във всеки случай, много са ми разказвали за Испания. А „Бандера Роза” е хубава песен, аз също не бих се отказал да я чуя преди смъртта. Тя ми напомня младостта.

 

— Нещо ми пуши на очите, — рече Симич. Хайде да излезем на въздух.

 

Отворихме вратата и излязохме. Беше ясна лунна нощ. По минаващото през града за фронта Нишко шосе се точеха неспирно войски, движеше се югославянски пехота, гърмолеха тъпонисите камиони „Рено” с прикрепените към тях къси полски български оръдия. Българските и югославянски войници вървяха и разговаряхе тихо, като подрънкваха оръжието си; тук-там проблеснаха червените точки на запалени цигари.

 

— Попов е бил прав — обърнах се аз към Симич. — Това не можеше да не стане.

 

— Да, — каза просто Симич. — Тогава изглеждаше, че туй е още много далеч, но аз също вярвах, дори тогава, — че в края на краищата, то все пак ще бъде.

 

 

    От руски: Л. А.

 

[Previous]

[Back to Index]