9. Македонските партии след младотурския преврат
(1. Съюзът на Българските конституционни клубове в Турция)
Анг. Томов
Конституционният режим в Турция, прогласен на 11 юли 1908 год., даде на първо време широка възможност на съществуващите до тогава нелегални движения да се проявят легално, да водят борба чрез признати от закона политически организации, средства и методи. Създаването на партийни организации стана една необходимост от първостепенно значение особено за онеправданите и подтиснати национални меншества и обществени класи, защото само чрез партиите можеха да бъдат използувани най-ефикасно дадените свободи и защищавани интересите на поменатите меншества и обществени класи. Поради всичко това, неизбежно на преден план след обявяването на конституционния режим трябваше да изпъкнат партийните организации, с техните програми, печатни органи, словесна и печатна пропаганда, открито водена борба чрез предявявани искания в печата, в събрания и митинги, чрез петиции и представителство в парламента.
Като най-силна партийна организация след преврата изпъкна в скоро време властвуващата младотурска партия „Обединение и напредък”.
Тая партия се яви като изразителка на новия, стремящия се към модернизиране турски национализъм, хармониращ с интересите и разбиранията на чокойската по произход мюсюлманска интелигенция, на младото турско офицерство преди всичко, на дребното чиновничество, също така мюсюлманско, както и с интересите на самите привилегировани турски слоеве — земевладелци и едра бюрокрация. И най-консервативните слоеве в Турция видяха на дело, че хамидовщината, която доведе до непрекъснатата четническа война и засилващия се четнически терор, като направи несигурно съществуването на самата държава, не беше в състояние да гарантира техните интереси и че трябваше да се подири един изход в конституционния режим.
Основният стремеж на тая партия бе да направи безпредметна реформената акция на европейските сили, като поеме в свои ръце делото за реформиране на цялата турска държава; на второ място тя целеше да парализира и обезвреди напълно сепаратичните тежнения на националните меншества, като противопостави срещу тоя сепаратизъм идеята за отоманизм, за държавното единство и общоотоманския патриотизъм.
Явно е, че по самия си социален състав тая партия се явяваше изразителка на един либерализъм, крайно ограничен, явяваше се повече да укрепи позициите на привилегированите турски слоеве и среди, които бяха доскоро здравата опора и на самия турски монархизъм, а не да срине от основи или поне да отслаби чувствително тия позиции, като даде решителен тласък на държавния живот в пътя на демокрацията и на всенародното подигане и благоденствие. По тая причина отоманизмът на тая партия не можа да добие едно истинско демократическо съдържание и да стане по тоя начин привлекателен за националните меншества, а се яви като несполучливо прикритие на съществуващото господство на турската нация и главно на нейните привилегировани среди и класи над подтисканите от векове национални меншества.
Партията „Обединение и напредък" бе така замислена и организирана, че да бъде на дело основна и солидна опора на новата власт, а
54
същевременно да бъде и добре натъкмен политически капан за не турските поданици на империята; тя представляваше наглед конституционни клубове, предназначени за всички прогресивни сили желаещи да работят за обединението и напредъка, т. е. за прогресивния и демократичния отоманизъм.
Но младотурският отоманизъм не можа да заблуди националните меншества; той не можа да скрие своята истинска физиономия, тъй ярко проявена при разрешаването на множество „болни" и съдбоносни въпроси както за народните маси изобщо, така и за отделните национални меншества. Тоя отоманизъм се очерта веднага след преврата в боязливото и благосклонно отнасяне на „Обединение и напредък" към старата администрация, към самия султански институт и неговите близки крепители; той се очерта и в заетите от партията позиции по отношение парламентаризма и правата на националните меншества, по отношение на завещаните от стария режим въпроси, като тоя за спорните и затворените след 1503 година черкви и училища, за заграбените през време на въстанията имоти и други. Като база за конституционния режим бе възприета крайно консервативната конституция на Мидхад паша. Националните меншества съвсем не бидоха представени пропорционално и свободно в новия парламент. Старите методи на подтисничество и хегемония на мюсюлманския елемент и главно на властвуващите среди и привилегировани слоеве бяха напълно в ход. Тоя курс на фалшив, чисто турски отоманизъм, продължи до самата Балканска война, очертавайки се все по-пълно.
Това съвсем не значеше, че из средата на турския народ и мюсюлманските маси не можеха да се оформят по-нататък истински прогресивни и революционни сили, които да дадат едно ново. прогресивно и демократично съдържание на понятието „отоманизъм". За това бе нужно само време.
Националните меншества дадоха много малко участници в клубовете на „Обединение и напредък". Давайки си отчет за маневрите и хитростите на противника, те не само не искаха да бъдат надхитрени от последния, но и сами се стараеха да надхитрят тоя противник. Те се опитаха да прикрият своите сепаратични националистически стремежи зад един отоманизъм „истински", крайно либерален, който даваше широка възможност да се прояви именно тоя сепаратизъм под маската на либерализма. Организационно сепаратичните националистични движения възприеха също така оная удобна форма на „конституционни клубове", която бе възприела партията „Обединение и напредък", с тая само разлика, че тия клубове на националните меншества трябваше да се нарекат не отомански, а гръцки, български, албански.
Тия нови политически организации имаха своя здрав тил. Това бяха съществуващите от по-рано стопански, културни, черковно-училищни национални организации, около които бяха водени продължителни и жестоки борби; те имаха своя тил и в неразтурените или наново възобновяващите се нелегални организации и техните мощни външни крепители в лицето на правителствата и дворцовите клики на съседните на Македония балкански държави. Новият турски режим не даваше на поменатите среди и фактори сериозни основания, за да изменят те основните си отношения спрямо турската държава. Тия организации и фактори само временно пасуваха, надявайки се, че в скоро време условията наново ще им благоприятствуват. Нещо повече, те се виждаха пред необходимостта
55
да се подготвят, за да могат в скоро време да преминат в една решителна атака за проваляне делото на възраждането на турската държава, тъй като това възраждане осуетяваше тържеството на техните национални сепаратични домогвания.
Само борческото славяномакедоиско население, групирано около Екзархията, което бе дало живот на ВМРО, се яви подготвено да даде още в първите месеци на новия режим, освен „Съюза на Българските конституционни клубове в Турция", още и една „Народна федеративна партия (българска секция)”, представляваща една легелна формация на левичарското, федералистичното крило във ВМРО, а освен това да даде и здравите наченки на „Работническа социалистическа федерация" в Солун и в други градове на Македония.
* * *
Съюзът на Българските конституционни клубове в Турция представляваше партийна формация, изразяваща политическите стремежи на подведомственото на Екзархията население на европейска Турция и преди всичко интересите и стремежите на търговското съсловие, на екзархийската интелигенция и на националистическата десница във ВМРО. Тая формация бе дело на ония среди, които стояха на чело на поменатата националистическа десница и бяха под най-силното влияние на българското правителство и дворцовата клика в България. Тъкмо поради това обстоятелство, като главен организатор и ръководител на тая партия се яви лице, доверено на Фердинанда Кобургски и на българското правителство, царският чиновник Тома Карайовев, при най-близкото сътрудничество на прононсирани върховисти, като д-р Руменов, д-р Владов, Матей Геров, Н. Ризов и други. Отношенията на Т. Карайовев към ръководните политически среди в София бяха известни на делегатите на конгреса, но тъкмо тия отношения бяха за поменатите делегати сериозно основание да го изберат единодушно за председател на конгреса, а след това и на съюза, или за шеф на партията.
Средите, от които излязоха българските конституционни клубове, следваха от по-рано една политика, която бе в разряз с политиката за реформиране, възраждане и окрепване на турската държава и която целеше обособяването на Македония и нейното по-нататъшно включване в границите на българската държава. За постигане на това бе нуждно не реформиране и възраждане на Турция, а тъкмо обратното пълното проваляне на нейното възродително дело.
По тия причини поменатите македонски среди заеха спрямо младотурското движение още в самото му начало, когато то се проявяваше като зараждащо се революционно движение, едно отрицателно становище. В бележките-спомени (неиздадени още) на Хр. Матов, представител на ВМРО в София в предвечерието на младотурския преврат, четем следните характерни редове:
„През декември 1907 год. наши, арменци, Гр. Василев и др. ме увещаваха настоятелно да ида или да пратя делегат в Париж на конгреса, устроен от Ахмед Риза. (Каниха ме с писмо и телеграфически). Говорех в смисъл:
„а) Ние искаме автономия; нямаме интерес да се присъединяваме към ония, които искат възраждането на Турция. Едно наше присъствие там би повредило на тенденцията да се разшири реформената акция до
56
логическия край. И старотурци, и младотурци, и европейци ще се възползуват от това против нас.
„б) Аз бях против съюзяване с арменците на почвата на положителни искания: с това понижаваме и усложняваме нашия напреднал македонски въпрос и ще накараме Русия да се стъписа назад (или поне да не крачи много напред).
„С арменците и дори с младотурците можем да се разбираме само на разрушителна почва: и те и ние вършим действия, които подкопават авторитета на турската власт."
Националистите-обединисти намираха, че трябва да държат здраво за старите форми и методи на борба, защото тъкмо тая тяхна борба могла единствено да предизвика реформената акция, да я тласка напред, и разкривайки пред турската военна и гражданска интелигенция опасността от автономизиране на Македония, да предизвика и наложи самия младотурски преврат. Сега голямата мъдрост, според тях, се състоеше в това, да се тласнат събитията не по линията на общото реформиране на държавата, а по стария път — компрометиране на държавната турска власт и продължаване на по-нататъшното обособяване на Македония и подготвянето на нейното присъединяване към българската държава. Самото слизане на четите в градовете, разформируването им беше за поменатите националисти крайно нежелателно, като явно нецелесъобразно.
„По време на хуриета — пише Хр. Матов в цитираните по-горе негови бележки-спомени — ние, неколцина решихме да не слизат четите и за тая цел пратихме веднага с пушки И. Ацев и П. Чаулев — да спрат слизането. Не се сполучи, защото с Битоля не можахме да се разберем, Сандански по свои лични съображения, излезе с другарите си още първия ден, Чернопеев — след 2—3 дни. Аз отидох в Солун да спра да не се разтуря организацията изобщо и да не се предаде оръжието, па макар и да са слезли четите. Така и стана: до отварянето на парламента официално съществувахме като революционна организация, подире — тайно, докато пролетта на 1910 год. вече излезе на бяло (к. н.).”
Ако националистите-обединисти се заеха с организиране на конституционни клубове, това им се наложи с голяма необходимост от новите условия. Липсата на техни конституционни клубове не можеше да не бъде от полза за младотурските клубове, открити за всички отомански граждани, а още повече щеше да бъде от полза за Народната федеративна партия. От първостепенно значение за ръководните среди на Съюза на БКК бе именно да се направи невъзможно закрепването и развитието на Народната федетативна партия. Борбата, която водеха тия ръководни среди срещу поменатата партия, макар и повечето интригантска, подмолна, бе тъй непримирима, каквато бе и тяхната борба против самата турска власт.
* * *
Нека сега се спрем по-подробно върху състава, ръководството, програмата, средствата и методите на борба на Съюза на БКК.
Посочихме какви основни тежнения изразяваше тоя съюз и кои главно среди представляваше. На учредителния му конгрес открит на 7 септември 1908 година в Солун, бяха представени 42 клуба, почти изключително градски, 7 от които бяха от Одринска Тракия. Тия 42 клуба бяха представени от 81 делегати, от които 35 учители, 21 търговци, 3
57
свещенници, 3 студенти, 2 земеделци, 4 лекари, 2 адвокати, 2 чиновници, 1 занаятчия, 1 журналист, 1 съдия, 1 банкерин, 1 книжар. В разискванията на конгреса особено активно участие взеха, освен Карайовев, следните лица: Панчо Дорев, Д-р И. Бомболов, Св. Добрев (учител — широк социалист), Д-р Владов, Д-р Руменов, Н. Ризов, Сребрей п. Петров, Ю. Кусев, Т. Павлов, С. Тилков и др.
Зад тия легални политически деятели стояха техните вдъхновители и по-висши ръководители от ВМРО, начело с Хр. Матов и неговите най-близки сподвижници, един от които (Т. Лазаров) бе избран за член в ръководното тяло на съюза.
Каква роля играеше Хр. Матов през времето на Бълг. К. К., г. посочено много вярно в следния пасаж от неговите бележки-спомени:
„През декември 1909 г. Тодор Лазаров в писмо (пратено от Лейзен, дето бе на лечение), ме наричаше „душата на революцията”. Действително, година и пол-две от хуриета насетне на сички наши, па и не наши, очите им бяха обърнати към мен като най-авторитетно и най-влиятелно лице. Кога как да поведем и открито (не тайно) революционната дейност, решавахме, вътре бидейки, главно четирмата с Тодор Александров, Тодор Лазаров и д-р П. Кушев."
Програмата на Съюза на БКК бе за времето си крайно демократична. В нея най-широко бе прокаран, в името на „истинския" отоманизъм и общия държавен напредък, принципът на националното самоопределяне. Националният сепаратизъм на партията бе прикрит зад крайно демократичния отоманизъм. По тоя начин Съюзът на БКК се надяваше да спечели подръжката и на демократичните слоеве и среди на подведомственото на Екзархията население в Турция, а същевременно да издигне пред властвуващата младотурска партия такива искания, които тя далеч не бе в състояние да възприеме, а още по-малко да задоволи. По тоя начин се съдействуваше косвено да се очертае тая партия пред масите като крайно консервативна и служаща единствено на агресивния и подтиснически турски национализъм.
Своето, главно искане Съюзът формулира в следната специална, възглавяваща програмата му, декларация:
„Българските конституционни клубове, като имат за основен принцип запазването целостта на Империята, и предвид:
а) Идеала, щото нейните членове да бъдат граждани на една силна държава;
б) че механическата асимилация на народите, населяващи една държава, е не само невъзможна в началото на двадесетия век, но е и против напредъка на културата и цивилизацията:
в) че езикът, а следователно и народността в широкото проявление на нейната самобитност са един от основните елементи на тоя напредък;
г) че географични, економични, културни и административни нужди налагат една промяна на сегашното административно деление в смисъл на групиране хомогенните етнични елементи, без обзор колко вилаетски единици ще съставят те, Българските Конституционни клубове намират необходимо да поставят като максимална точка на своята програма:
Групирането на отделните етнични елементи в административни единици с местно самоуправление в духа на 108 чл. от конституцията."
Ето и останалите програмни искания:
58
„§ 1. Ревизия на сегашната конституция върху базата на народния суверинитет:
а) Всеобщо, пряко и тайно гласоподаване за всеки поданик от 20 години нагоре;
б) Парламентарна законодателна инициатива;
в) Пълна и солидарна министерска отговорност пред законодателната власт;
г) Реорганизация на сената в следната смисъл: числото на сенаторите не трябва да превишава третата част на депутатите; една трета от сенаторите да се назначават от султана, а другите две трети да се избират от народа за едно определено време;
д) Пълна свобода на убежденията, словото, печата, събранията и сдружаванията.
§ 2. Самоуправление на общината, като първа административна единица с право да се грижи:
а) за гарантиране личната безопасност и имота в своя район;
б) за общото задължително образование;
в) за подобрение на съобщенията;
г) и за всички нужди от местен характер.
§ 4. Изборни съвети с постоянни комисии и за по-горните административни единици.
§ 5. Обща съкратена режионална военна тегоба.
§ 6. Образование на матерен език. Основно изучаване на официалния език на държавата в националните средни учебни заведения. Свършившите тези училища ползуват се с еднакви права с ония, които свършват държавните училища.
§ 7. Основното образование е задължително, безплатно и трае шест години. Държавата отделя съответната част от данъка за просвещението за издържане основните народни училища.
§ 8. Правата на отоманските българи в религиозно и културно отношение, спечелени по силата на държавните актове, произходящи от върховната и изпълнителна власт, се запазват.
§ 9. Официалният език на Отоманската империя е турския. Всякой отомански поданик има право да подава заявление на своя език до всички държавни учреждения, изключая Касационния съд и министерствата.
§ 10. Резолюциите на учрежденията, разните разпоредби и законите на държавата се публикуват на официалния език и на езика на болшинството.
§ 11. Всички граждани, включително и административните чиновници са подсъдими на обикновените съдилища.
а) Общ закон за всички граждани по завещанията и наследствата;
б) Класифициране на земите на „собствени и вакъфски;
в) Жури за криминални и политически престъпления и за дела по печата;
г) Учредяване навсякъде мирови съдилища с по-широка компетентност.
§ 12. Снабдяване с земя селяните по начин лек и справедлив за държавата и селяните.
§ 13. Създаване ефтин и бърз кредит.
§ 14. Равномерно разпределяне на данъците и реформирането им.
59
§ 15. В държавните предприятия за напред няма да се допускат концесии.
§ 16. Създаване на модерно обществено законодателство".
Докато в тая програма се застъпваха повидимому задоволително националните позиции и просветно-религиозните правдини на подведомственото на Екзархията население, по чифлигарския въпрос, засегащ най-болезнено огромната част от това население, бяха предявени твърде умерени искания и на самия тоя въпрос съвсем не бе дадена оная преднина, която той заслужаваше. Турската тирания бе намерила своята най-тежка, най-непоносима и най-позорна форма в съществуващите в Македония чифлигарски порядки. Това зло обаче не интересуваше толкова много екзархийската интилегенция, колкото я интересуваше борбата за черкви и гробища. Все пак Съюзът на БКК не можеше да не се занимава и с аграрния въпрос и да не предвиди искание за даване земя на безимотното селско население, още повече че Народната федеративна партия бе подела енергично тоя въпрос. Нежелаейки да поставят центъра на тежестта на своята програма върху економическите аграрни отношения и стремейки се в същото време да минат за демократични и прогресивни, политиканите от БКК намериха една формула, която да задоволи всички и да отговаря на принципа: и агнето живо и вълкът сит — „Снабдяване с земя селяните по начин лек и справедлив за държавата и селяните (к. н.)". След потушаването на контрапреврата на Хамида през пролетта 1909 г., централното бюро на съюза води преговори с младотурците. В тия преговори бюрото предложи по аграрния въпрос следното искане: „Подобрение положението на бездомното селско население чрез основаване на една селска банка, целта на която ще бъде, да улесни последното за копуване на земи."
Специални резолюции бяха зети на учредителнтя конгрес по следните големи въпроси на деня по заграбените и невърнати имоти при въстаническите акции през 1902 и 1903 год.; за опрощаване на закъснели данъци от последните 4—5 години, които държавата почваше усилено да събира; по възстановяване правото на населението върху спорните черкви, училища и манастири, заграбени или затворени след възстанието от 1903 година; за освобождаване неосвободените още политически затворници и заточеници; за възстановяване правото на учителствуване за всички учители, лишени от това право по политически причини и др.
Особено голямо ораторско разточителство бе проявено на учредителния конгрес на БКК по адреса на турските ръководни среди, с видимото желание да бъдат те убедени, че в лицето на съюза имат най-надеждна опора на отоманизма и общодържавната сигурност, при едно условие обаче — да бъде провеждана една политика на демократизъм на истинско равенство и братство между отделните националности и главно на национално самоопределение и осигуряване на всяка националност възможност да се развива стопански, културно и политически. Всичко това отговаряше толкова на истината и действителните стремежи на поменатата политическа партия, колкото и уверенията на младотурците, че е настъпила нова ера на братство, единство и напредък.
Вторият конгрес на БКК бе открит на 20 август 1909 г.
От отчета, даден пред конгреса, се вижда, че през течение на първата година числото на клубовете се е увеличило от 41 на 137 — с 13 градски
60
и 96 селски, от които 3 градски и 27 селски са в Одринска Тракия. В Македония имаме основани селски клубове: в Кукушко 18, в Петричко 9, в Малешевско 4, в Дойранско 4, в Леринско 4, в Кайлярско 4, във Воденско 2, Гевгелийско 2. В градските центрове на Македония липсват клубове в Мелник, Драма, Мехомия и Костур. Общото число на членовете достига цифрата 9614 д. Партийният орган в. „Отечество" излиза два пъти седмично и се печати в 2700 екземпляра. Абонатите му в Македония и Одринско възлизат на 1579, а в България на 848. В Солун на ръчна продажба се харчат 60—90 броя, а в провинцията „почти никак". Главен редактор на вестника е Е. Спространов, а негов помощник Данаил Крапчев, а после Матей Геров.
Вторият конгрес разисква нашироко по изминалата отчетна година. Предмет на разискванията е главно политиката и дейността на властвуващата младотурска партия. С убедително красноречие и категорични факти се доказа, че новият режим върви по старите хамидовски пътища; че нищо съществено не е променено: че разочарованието от новия режим е дълбоко и всеобщо. Едновременно с това се подчертава желанието на Съюза да работи в разбирателство с правителството за омиротворението на страната и за провеждането на спасителния за държавата демократичен отоманизъм. В подкрепа на искреното и лоялно отнасяне на съюза към турската държава се посочват следните факти: протестът на съюзните клубове срещу прогласяването на българската независимост и анексията на Босна и Херцоговина от Австро-Унгария, „коректното” държание на Съюза през време на хамидовския контрапреврат и проявената готовност на неговите членове да пазят с оръжие новия режим. [*]
Съюзът на БКК разви по инструкции от София и с български средства доста оживена дейност по изборите за парламента, по изборите за градски и вилаетски съвети, а също така във връзка с посочените по-горе големи въпроси на деня. Той все пак не можа да стане една масова народна партия. Причина за това бе неговия състав, неговото ръководство и господствуващите в него интереси. По основната си политическа насока тая партия се оформи като застъпница на хегемонистичния български национализъм и то в противовес на федералистичното демократично движение в Македония, представлявано от Народната федеративна партия, прояви се като партия по същината си антинародна.
Както младотурците не можаха да заблудят никого със своя реакционен отоманизъм, тъй и Съюзът на БКК не можа да прикрие своите национално-сепаратични и реакционни стремежи зад привидния „демократичен отоманизъм". В острото сблъскване между тия две националистически течения, естествено бе Съюзът на БКК да претърпи поражение. Той загина под ударите на реакционния закон за сдруженията, забраняващ политически групировки на национална база. Неговите ръководни лица не направиха опит да избегнат тия удари на закона, като дадат един отомански колорит на своята програма и своята организация, както бе направила Народната федеративна партия, която също така бе партия на една националност, но се смяташе като секция на обща, отоманска партия, която трябваше да бъде изградена. Разтурянето на Съюза на БКК от страна на властта отговаряше в голяма степен на стремежите
*. Дневници на Бълг. конституционни клубове, Солун. 1910 г.
61
на нейните ръководни фактори и особено на стремежите на неговите вдъхновители от рода на Хр. Матов и близките му сподвижници от ВМРО. С това разтуряне на легалната политическа организация трябваше да се внуши на народните маси, че и при новия режим липсват условия за легална борба, че нова Турция не се различава от хамидовска Турция и че неминуемо трябва да бъдат турени в действие изпитаните вече средства и методи на нелегалната борба.
Какво представляваше Народната федеративна партия и как се прояви тя върху това ще се спрем в следната кн. на „Македонска, мисъл".