2. Чрез разкъсване към обединение
П. Делирадев
В своя исторически път Македония е преживяла безброй превратности. Като трако-илирийска покрайнина, тя се издигна няколко века преди нашата ера в могъща държава, която, макар и кратковременно, сложи своите държавни основи върху трите материка. От бариера срещу робовладелческия империализъм на Рим, тя се превърна в подстъп на неговото настъпление към сърцето на Азия. Римските пълководци тръгнаха по дирите на Александър Македонски. Заедно с целия Балкански полуостров и Македония мина в наследство на Византия и през нейното господство се извърши големият народностен прелом на Полуострова — неговото славянизиране. Трако-илирите напуснаха тихом-мълком историческата сцена тъкмо след идването на славяните, след образуването на славянските държави и създаването на славянска култура. Наистина, трако-илирите успяваха да създадат свои племенни държави (на одризите, пеонците и др.), но те останаха без своя писменност, без общотракийска култура.
Близки по език и култура на българи и сърби, македонците не проявиха големи усилия за създаване на своя държава дори и през късното средновековие, ако не смятаме за държави малките феодални княжества на Слав, Крали Марко, Константин Драгош, Хрел, Богдан и др., яко свързани с български или сръбски династии и владетели. Преди тях доста македонски облик бе получила и държавата на Самуила, ала тя не можа да се задържи срещу новия завоевателен порив на византийците при царуването на императора Василий II.
11
Разпокъсаните и враждуващи помежду си славянски държави подпомогнаха турското нашествие, което тури за пет века кръст на славянската независимост на Балканите.
По време на турското господство, .Македония бе цялостна, но робството е лоша и разлагаща спойка. I Политически смисъл на македонското географско единство бе даден едва в края на миналото столетие от Вътрешната Македоно-одринска революционна организация, а по късно ВМРО. Македония трябва да се обособи и политически в своите набелязани от природата географски граници. Извоюването на политическа независимост в чертата на тези граници намери своя класически израз в лозунга: „Македонци за македонците”.
Борбата за освобождението на македонския народ от политическо, икономическо и духовно робство бе борба революционна и спрямо абсолютическа и полуфеодална Турция и спрямо съседните балкански монархически държави: България, Сърбия, Гърция, а по-късно и Албания на Витовци и Зогувци. Докато първата гледаше да задържи на всяка цена бунтуващата се Македония, като доходна земя за всестранна експлоатация, балканските държавици гледаха да се доберат до това турско „наследство", като не искаха да разберат, че единственият законен наследник на тази нещастна, ала богата и красива земя е македонския и само македонския народ. Затова и Вътрешната организация трябваше едновременно да воюва на няколко фронта. В тази си борба против тежкото робство и воинствените шовинистически попълзновения, македонският народ откриваше своите приятели и укрепваше дружбата си с тях.
Като искрени приятели на борящия се македонски народ на първо място се показаха социалистическите движения всред балканските народи и целият останал свят. Като приятели на същия народ се изтъкнаха народо-прогресивните слоеве на земеделци, занаятчии, дребни търговии и умствени работници. По Македонския въпрос всред балканската общественост бяха се формирали две диаметрално противоречиви гледища реакционно-анексионистическо и прогресивно-федеративно. Тези две гледища бяха проникнали както в вътрешната, така и в външната политика на балканските държавици. Първото като държавническо, второто като народно.
Докато правителствата на Кобургите в България следваха неуклонна завоевателната политика спрямо Македония, народното правителство на Стамболийски искаше коренно да промени тези отношения. Затова дворцовата камарила на цар Борис организира и проведе с помощта на царската армия и реакционните политически среди злокобния преврат на 9 юни 1923 г., който погуби селския трибун и министър председател Александър Стамболийски и десятки хиляди други народни борци от села и градове.
Но като говорим за българската реакционна и шовинистическа политика, никога не бива да забравяме, че за формирането и провеждането на тази политика голям дял от отговорност лежи и върху реакционната част на македонската емиграция в България. Както всички останали народи, така и частно македонският не е от една сплав, а е съставен от класи и съсловия, различаващи се не само по материални интереси, но още и по политическите си схващания, по обществения си мироглед.
12
Докато широките народни маси продължаваха да следват пътя на Гоце и Яне, забогателите слоеве в България и Сърбия, покрай другото и с „търговията" с „делото", подкрепяха шовинистическата политика на онази държава, в която бяха попаднали. В своята ненаситна жажда за бързо забогатяване, те леко сменяваха окончанията на своите бащини имена и прекори. За пари те можеха да се чинат и българи и сърби и гърци и албанци. Само не и македонки, защото нямаше кой да им плаща за това. А борбата искаше и налагаше жертви.
Най-върлите анексионисти у нас бяха забогателите, богатеещите или тичащите след парите македонци. Наистина, в сравнение с широките народни емигрантски маси, те бяха незначително малцинство, ала тяхното политическо значение бе много по-голямо, като оръдия на двореца и на дворцовите правителства. Като търговци, индустриалци, държавни доставчици, министри, депутати, професори, офицери, журналисти, „войводи", те бяха придобили огромно значение за шовинистическата, потистническата и велико-българската политика на Кобургите в България. Те ръководеха върховистическите нападения срещу Вътрешната организация; те раздухваха шовинистическия бяс против малцинствата в България; те организираха войнствените митинги; те дадоха своите банди на Борис Кобургски и Ал. Цанков за избиването на хиляди земеделци, работници интелектуалци; те с помощта на фашистката полиция избиха най-верните синове на македонската емиграции — Яне Сандански, Димо х. Димов, Гьорче Петров, Стою Хаджиев и безброй техни сподвижници; те спомогнаха фашисткото нахлуване в България, Югославия и Гърция и потушаваха народните движения в тези страни; те и днес са най-падежната опора на жалките опити за фашистка контрареволюция в Отечествофронтовска България. Вземайки смешната поза на „фактори", те винаги са били оръдия на монархическата клика в София. Ала за тяхната продажническа и спрямо Македония и спрямо България служба македонският народ е непричастен и неотговорен. Докато прогресивните течения в македонското освободително движение виждаха и диреха своите сътрудници в лицето на българските революционни и прогресивни течения, реакционните македонски среди бяха се поставили в пълна услуга на реакцията и подпомогнаха разсичането на Македония на три къса.
Идеалът на Гоце Делчев, Гьорче Петров и Яне Сандански за цялостна и свободна Македония бе временно погребан от временната монархическа глутница
Чрез дележ се създадоха трите Македонии: Пиринска, Вардарска и Беломорска или Егейска. Но апетитът на нито една от балканските династии не бе задоволен и той докара още две братоубийствени войни. И най-после се установи и за последния политически слепец, че методът на дележа не е в състояние да разреши цялостно Македонския въпрос, че това решение може да донесе само демокрацията и федерализмът.
Разпокъсаният македонски народ, веднага след първата балканска катастрофа, възобнови борбата си за идеалите на първоапостолите на революцията, като всяка отдялна част по необходимост се съобрази с новосъздадените исторически условия. Пиринска Македония издигна още по-високо знамето на Яне Сандански: „Назад към автономията а федерацията!", като зад фигуративния израз „назад" стоеше лозунгът „Напред към свобода, единство, независимост и федерация!”
13
Вардарска Македония трябваше да отстоява преди всичко своята народностна самобитност и свобода, а Егейска Македония да приобщи своите усилия към борбите на гръцката прогресивна демокрация.
В тези разнообразни и във вътрешно и в международно отношения условия протичаха борбите на .македонското население на три-четири десетилетия, т. е. на две нови поколения. Един след един борците от Илинденската епопея минаха в небитието и историята. Тези нови борби с нови борци придобиха в различните части на Македония и себични отпечатъци. Създадоха се нови стопански и политически връзки, нови идеологии и нови настроения, за които и политическият наблюдател и непосредственият деятел трябва да държи сметка. Иначе ще сбърка в своите изводи и постъпки.
* * *
Да почнем от Пиринска Македония.
Тази македонска покрайнина преди откъсването ѝ от Турция стопански бе свързана с Беломорието и предимно с фактическото македонско стопанско и административно средище Солун. При херметически затворената впоследствие гръцко българска граница и недружелюбните отношения между двете държави в миналото, пък и до ден-днешен, стопанският живот на покрайнината трябваше да се преустрои на нови начала и да се насочат връзките от юг към север, от Солун към София. И няколкото десетилетия направиха твърде много в тази посока. Успоредно със стопанския живот и като двигатели на неговия развой вървят и съобщенията. Прекъснати в Рупел, те се насочват по Струма и Места към София и Пловдив. А както знаем, икономиката лежи в основите на всеки обществен живот.
Но въпреки извършените стопански промени, широките народни маси в Пиринска Македония си останаха привързани към революционните идеи на Яне Сандански и Димо х. Димов и водиха люти борби, както против предателите на македонското дело, така и против фашизиращата се българска власт. И даде скъпи жертви. В тази неравна борба бяха избити не само всички ръководни дейци, но и безброй незнайни борци, че и съвсем непричастни люде. В тези борби източно-македонското революционно и прогресивно движение, известно под името санданизъм, се сля с общото народно съпротивително движение против фашизма и послужи за един от основните камъци на нова Отечествофронтовска България, която възприе и всички негови културни и политически искания. Нещо по-вече. Санданизмът се указа ранобудно отечество-фронтовско движение. И етап към единна Македония.
И така, борбата на прогресивното движение в Пиринска Македония опозна и своите заклети врагове и гноите искрени приятели в границите по-рано на царска, а след 9 септември 1944 г. на Отечество-фронтовска България. В тези борби и в това борческо сътрудничество се укрепиха още повече връзките между Пиринска Македония и българския народ, които връзки са залога за пълното осъществяване идеалите на Гоце Делчев и Яне Сандански за свободна и цялостна Македония. Тази дружба не забавя, а напротив засилва борбата в желаната от верните македонски синове политическа насока. Разслабването на тази дружба може да се желае и иска само от фашистката реакция, която бе наистина, добре бита, обаче не напълно дообита. Политическите идеали на Пиринска Македония и Отечествено-фронтовска България са едни и
14
същи днес, както бяха и вчера в прогресивните течения, когато Македония бе цялостна провинция в рамките на Турската империя. Точно както вчера, в исторически смисъл на думата, когато наред с Яне Сандански от Влахи стоеше Христо Чернопеев от луковитското село Дерманци, с Георги Скрижевски — Чудомир Кантарджиев от Сливен, с Санде Китанов — Кръсто Асенов също от Сливен, със Стою Хаджиев — Тодор Паница от дунавското Рахово, с Таска Врански — Александър Буйнов от Шумен, с Георги Казепов — Петър Юруков от Карлово и пр. пр. Яворов бе предтеча на Смирненски, Ан. Страшимиров на Хр. Ясенов. И пр. и пр. революционни паралели на братска борба за освобождението на македонския народ. И тогава реакцията правеше всичко възможно за разрушението на този борчески съюз между революционните синове на двата братски народа — българския и македонския. Но тяхните пъклени усилия отиваха напусто.
И днес, пак в исторически смисъл на тази дума, виждаме същото сътрудничество на демократическите сили на Пиринска Македония и България само че при коренно изменени политически условия. В миналото македонските революционери сътрудничеха с опозиционните сили в България, а сега същите тези прогресивни сили заеха властта в нея, а властвуващите до вчера (9 септември) реакционни сили водят „опозиция" на народната власт. Затова и всички прогресивни синове на Пиринска Македония стоят плътно и смяло около спасителното знаме на Отечествено-фронтовска България. А вчерашните продажници дирят и намират нови подкупвачи, на коиго да служат във вреда на светото македонско дело.
Вървели и вървящи вчера и днес заедно, прогресивните сили на Пиринска Македония и О. Ф. България продължават общата борба за осъществяване на общите си идеали и напусто тъмните сили ще се опитват да разрушат този братски съюз.
Между общите идеали на Пиринска Македония и О. Ф. България, на първо място стои този за цялостното обединение на македонския народ в своята Народна република Македония, което бе идеалът и на прогресивната българска интелигенция, която вчера мреше по македонските чуки с усмивка на уста.
* * *
Борбата в Вардарска Македония бе поставена в друга политическа и обществена обстановка, отличаваща се чувствително от същата обстановка в другите две македонски части. Тук велико-сърбите се опитаха да отрекат народностната самобитност на македонския народ и да заличат от географските карти и исторически помагала самото име на неговата страна — Македония, което вековете и хилядолетията не успяха да заличат. За тях нямаше македонски народ, а само „прави сърби”, нямаше Македония, а само Южна Сърбия. Това бе първата плоскост, на която се поведе борбата между двете сили: самобитното македонско революционно движение и реакционния велико-сръбски шовинизъм и монархизъм. А в народностния принцип македонското движение във Вардарията внесе всички модерни демократически идеи: за народностна автономия в Македония и за федерална и демократическа структура на цялата политическа общност, от която ходът на историческите събития бяха я направили съставна част. То, македонското движение, не бе сепаратично, като жалките развалини от ВМРО на Т. Александровци и
15
Иванчо Михаиловци, затова и много, неочаквано много скоро се приобщи и заработи задружно с общото прогресивно и демократическо движение на широките народни маси в старата монархическа и реакционна ЮС. И тук се крие тайната на неговите успехи. След няколко годишна упорита и кървава борба, ю. с. народи, с братската помощ на великата и непобедима червена армия и българската народна войска, успяха най-после под водачеството на народния маршал Тито да прогонят жестокия окупатор зад Драва и Тиса и да сломят вътрешната реакция на Карагеоргиевичи и техните жалки оръдия.
Благодарение на тази разумна и твърда борба на революционните и деюмократически сили на Вардарска Македония се роди Народната република Македония в границите на Федеративната република Югославия. И днес само враговете на прогреса и демокрацията не могат да разберат и оценят великата радост на народите в Вардарска Македония, която с промяна на политическия си облик получи историческото си име. От безправна провинция в монархическа и реакционна ЮС. тя се превърна в самостоятелна държавна единица от демократическа и федеративна Югославска република.
Вчерашната Вардарска бановини е днес Народна република Македония от Титова ЮС.
Че това не е още цялостна Македония, както без България не е още цялостна и ЮС федерация, е лесно да се разбере и разясни. Както утре цялостната ЮС с България и Пиринска Македония няма да бъде цялостната Балканска федерация без Гърция и Албания. Но се върви към туй, към този желан завършек на едно историческо дело: обединението на балканските народи.
Образуването на Народната република Македония е втора решителна и по-напреднала крачка към идеалите на Гоце Делчев и Яне Сандански. И няма защо и от що да се смущаваме, че още не сме стигнали желания връх. Балканските народи са на прав път и близко до него. В Скопие и Битоля е авангарда на прогресивното македонско движение, тъкмо там, къдято шовинистическите движения в миналото намираха най-голяма опора. И реакционер е всеки, който се опитва да къса исторически създалите се връзки между НР Македония и Титова ЮС. Също, както само реакционеритг могат и действително се опитват да смущават братските чувства между Пиринска Македония и ОФ България.
След всичко казано дотук, можем вече да се спуснем по-наюг, зад Алиботуш, Беласица и Пелистер, в така наречената Егейска Македония.
Първото нещо, което ще удари в очите на безпристрастния наблюдател, познаващ южна Македония отпреди Балканската война, е променения народностен облик в полза на елинистическия елемент. Докато в другите две покрайнини промени има само в отделни подробности, а общата картина си остава все същата, тук напротив е докоснат и общия облик. Тази промяна се дължи в общите си линии на преселването на малоазиатското гръцко население във вреда на славянското. Затова и борбите на коренното македонско население, закърмено с идеите на кукушанеца Гоце Делчев, от родното огнище на когото, и помен не е останал, трябваше също до се справят с новата обстановка. И — за тяхна чест — се справиха леко и правилно. Те сляха своите усилия с демократическите движения в Егейска Македония и Гърция. Техният
16
здрав усет им подсказа, че сепаратизъмът е отживял времето си, че за новите условия са нуждни нови борчески лозунги и нови борци. И не се излъгаха в своите надежди. В Солун и Атина не се раждат и организират само андарти на мегалоидеите, но и смели народни борци, които могат да бъдат верни другари в борбата за свобода, братство и местно самоуправление, за каквито се жертвуваха борците в миналото.
И нищо друго не е смущавало така силно гръцките реакционери, както съвместните борби на славяни и гърци против тяхната тирания. И въпреки всички техни усилия, македонското съзнание и македонското чувство не само че не изчезнаха всред коренните жители, но обхванаха и ново-заселците. И това население ще бъде спойка и за цялостна Македония и за цялостното балканско единение и федериране. Но естествено е, че то ще пристъпи към тази нова градивна работа чак след разрешаване на вътрешната гръцка криза, чак след тържеството на демокрацията в нашата южна съседка. Само така Егейска Македония, вървейки ръка за ръка с гръцката демокрация, ще може да се влее в единна Македония, като част от единната Балканска федерация.
И така, разкъсването на Македония бе дело на съгласуваните усилия на старите монархически балкански държавици. Обединението на Македония ще се постигне пак с общите усилия на балканската демокрация, а на първо място на южнославянската.
Всички предусловия за обединението на Македония вече съществуват в съзнанието на македонския народ. Налице и е Пиемонта за осъществяването му. Той е днешната Народна република Македония.