Македонска мисъл

кн. 1-2, год. 2, 1946

 

12. Достоевски за великата мисия на руския народ към славянството и за цялото човечество

 

К. С.

 

 

Достоевски, великият руски писател — създателят на психологичния роман, който издигна руската литература до недосегаема висота и мирово значение, е играл видна роля в освободителната война на България. Посветил целия си живот в защита на „унижените и онеправданите" и признаващ всяка човешка личност като абсолютна ценност, той не е останал хладнокръвен и пред страданията на българския народ и подготвя войната против турците. В тая дейност на писателя — хуманист, който навсякъде в своите произведения проповядва мир и братско единение между народите, някои биха открили непоследователност и противоречие. Отричащ войната като средство за разрешаване на всички други въпроси и признаващ своя народ като най- миролюбив на земята, по отношение на поробена България тя е единственото средство за нейното освобождение, защото друго средство няма. Той смята в същност войната за обявена от самите турци, които изтребват беззащитния български и македонски народ. И понеже няма друг народ, който да играе ролята на защитник и който да поеме ръкавицата за борба, то съдбата е определила тая роля на великия руски народ, защото той най-дълбоко е почувствувал нещастията на своя по-малък брат и защото не може да се остави да загине един народ, който се бори за свободен живот. Така великият писател съгласува и примирява своите убеждения по отношение на робуващите славяни с общите свои схващания и разбирания по висшите морални проблеми, които са предмет на неговите произведения. Своето „верую" по освободителната война той е изложил в „Дневника на писателя „ — един от най-важните документи за чувствата и настроенията му към потиснатите славяни в лицето на българския народ.

 

 

70

 

Достоевски е един от съмишлениците на слаянофилското движение в руската общественост, което подготвя войната и проповядва идеите за духовното единение на славянството и особено — за облекчаване тежкото политическо положение на поробените. Това движение, явило се в началото на миналия век, е рожба на благородните чувства на великия руски народ към поробените славяни. Съчувствието на това просветено руско общество към потиснатите се изразявало по различни начини: в парични пожертвувания за поддържане на училища, в подпомагане на младежи да завършат образованието си в Русия, в покровителствуване от страна на официалната руска власт борците за духовни и политически свободи и пр. Най-важната проява, обаче, на това съчувствие на руското общество към южните славяни са били войните на Русия за тяхното освобождение. От край време тя се е смятала за тяхна покровителка и с тая роля не веднаж е облекчавала тяхната съдба, като се е застъпвала дипломатически за тяхните правдини. Това е поддържало свободолюбивия дух у тях и като последица са били освободителните войни. С помощта на Русия най-напред биде освободена Сърбия, а после България. Изобщо съдбата на южните славяни е неразривно свързана с тяхната освободителка, Русия.

 

След Априлското възстание, когато населението в Южна България биде подложено на огън и меч и се почна формено неговото физическо унищожение, възмутена беше цялата европейска демократична обществена съвест. Най-силен израз на негодувание това намери в Англия в лицето на великия Гладстон, а в Франция в лицето на В. Юго. Обаче всички тия съчувствия бяха само платонически. Единствена славянска Русия се намери, подпомогната от братска Ромъния и Сърбия, да дигне меча си и да пролее кръвта на стотици хиляди скъпи синове, за да освободи брата роб от потисника. Защото най-силен отзвук кланетата в България намериха сред великия руски народ. Свободолюбивото движение всред славянофилските кръгове, което, и без тия покъртителни събития, беше отдавна подготвило руското обществено мнение за намеса в борбите на българския народ за свобода, след жестокото потушаване на Априлското възстание, нададе вик за незабавна помощ на гинещия славянски народ. Между многото сподвижници и идейници, които ратуваха за тая борба, беше и великият руски писател, Достоевски.

 

Пророкът и сърдцеведецът на руската земя, покъртен от кръстните страдания на един славянски народ, не е могъл да остане безучастен и ням зрител. Със своите проповеди за помощ на поробените славяни, той е станал от всички други писатели най-близък до сърдцата им, защото никой като него не е изразил така мощно своята скръб и любов към тях. И тук, както в своите безсмъртни произведения, той се явява верен на своята отзивчива природа, да бъде защитник на „онеправданите и страждущи" братя, с което си спечели не малък дел за подготовката на освободителната война. Отклик на своите чувства той е дал, както поменах вече, в своя „Дневник на писателя", където иска да докаже тезата, че войната против турците е дело не само на руската дипломация, а по-скоро на великия руски народ, който с готовност се жертвува, за да срази неприятеля и да освободи поробените братя. Така Достоевски става тълкувател на чувствата на своя народ, който не е могъл да стои безучастен пред ужасите в България.

 

„В един от Московските приюти, където се отглеждат малки български сирачета, доведени в Русия, пише той,

 

 

71

 

има едно болно десетгодишно момиченце, което е видяло, как турците одрали кожата на неговия жив баща. В този приют има и друго българче момиче, също на десет години. То постоянно спи, но сънът не го укрепява. Спомените го мъчат. Турците взели неговото тригодишно братче, извадили му очите и след това го наденали на кол. Детенцето дълго време пищяло и след това умряло... Десет хиляди българи са изтребявани с огън и меч, децата им са разкъсвани, а жените и дъщерите им обезчестявани, а после убивани или отвеждани в плен... Турците заставяли българите да бесят своите братя и после да си приготвят сами въжето при общия смях на мъчителите...".

 

Рисувайки тая страхотна картина в „Дневника", великото руско сърдце е било разкъсано от тия ужаси и безподобни престъпления и Достоевски проповядва кръстоносен поход срещу тираните. Така възникват освободителните войни. Великите престъпления викат за възмездие и стават причина за нови кръвопролития. И ако един от най-хуманните писатели на човечеството справедливо иска да бъдат наказани злодеите, за да се облекчи съдбата на нещастните, то какво остава за другите — обикновените хора. Войната в тия случаи е неизбежното зло — като отплата и възмездие за извършените злодеяния, за да се прекъсне за винаги тяхния източник.

 

Достоевски не по-малко изобличава безсърдечието на европейската дипломация, която, изхождайки от държавнически и груби интереси, се отнесла враждебно към освободителната война, подозирайки Русия в завоевателни намерения. Възмущава се и от кореспондента на в. „Daily News" Форбес, който поддържал, че турците имали пълно право да изтребват цялото българско население, на север от Балкана, когато руската армия минала Дунава.

 

„Форбес, продължава Достоевски, почти жали, че това не се е случило, че българите трябва да бъдат благодарни на турците, задето не ги изклали като овце... Нима, наистина, това право на турците може тъй спокойно и безгранично да признава толкоз образованият като Форбеса член на просветената и велика нация като Англия. Но забележете, той не би се изразил така, ако на мястото на българите бяха французи. Той затова говори така, защото въпроса се отнася до българите, до славяни. Считат ги за кучета. Допуща за възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе — със жените и децата... И забележете, че това говори не граф Биконсфилд, а неофициално лице, пък и честен човек, талантлив, правдив, хуманен, ако се съди по първите му писма."

 

Съвестта на Достоевски не е могла да прости на никого за тия изказани мисли — който и да е бил той: англичанин или французин, защото той е имал най-голямо морално право, като един от най- великите представители на човечеството, да подлага на преценка думите и делата на хората. Днес ние не можем да отождествяваме думите на този англичанин с общите разбирания на нацията, защото тя е дала и други видни представители, които, в противовес на думите на Фербес, се явиха като ярки защитници на българския народ с думи и дела. Те издигнаха високо глас в негова защита в парламента и пресата. Между тях бе и великият Гладстон и др.

 

По-нататък Достоевски продължава да говори за същия — Фербес, като цитира думите му: „Българите може да се заливат с вряла вода като гнездата на тахтабите…” Няма ли тук, именно, някакво опасение (думи на Достоевски) или пророчество, че всички славянски племена, като се освободят, ще играят огромна роля някога в новото градуще човечество

 

 

72

 

вместо отбилата се от правия път стара цивилизация и ще застанат на мястото ѝ…” Тук Достоевски прави намек за опасенията на хората от западния свят от зараждащата се нова сила в Европа — славянството, смятайки себе си за по-съвършена раса. И за да запазят и в бъдаще в материка своето господство, те желаели, в своите интимни мисли, според думите на Форбес, изтреблението на славянските племена по някакъв начин особено на ония, които като българите са останали надире в културно отношение. Пред тия „своего рода" схващания за правото на народите на съществувание Достоевски дава предимство на славяните, заради нравствените ценности, които носят те. В думите му трябва да долавяме основните негови мисли, които се прокарват като червена нишка навсякъде: за готовността на великия руски народ за саможертва за благото на човечеството и че само оня народ има правото да бъде негов водител, който притежава подобна нравствена мощ. Не беше ли християнството в миналото, което със своя висш морал разруши античните остаряли форми на живот и създаде нови мирогледи? Така в „новия кръстоносен поход" против турците, който проповядва Достоевски, в него той се явява първият рицар.

 

Той непрестанно следи ужасите в България и се бори с всички противодействуващи сили на войната. Сцените, които рисува в своя „Дневник", са потресващи. Пред тях бледнее цялата средновековна инквизиция. И когато войната е обявена, той възклицава в своя „Дневник":

 

„Война! Войната е обявена!... Когато се разнесе царската дума, народът нахлу в църквите, и това става по цялата руска земя. Когато четяха царския манифест, народът се кръстеше и всички се поздравляваха един други с войната. Ние сами видяхме това с очите си, чувахме всичко дори тук, в Петербург. И отново се почнаха същите работи, същите факти, както миналата година. Селяните от общините жертвуват, според силите си пари и изведнаж всички тия хора извикват: „Та какво са жертвите, ние всички ще отиваме да воюваме".

 

Тия думи на Достоевски са най-доброто свидетелство, до колко войната против турското господство тогава е била популярна и желана от руския народ. Че тая война е била общонародно движение в Русия, се доказва и от обстоятелството, че тя е намерила отражение и в пластическото изкуство. Известна е художествената картина на голямия руски художник Репин, в която се рисува оня момент, когато царят чете на селяните в Царско село манифеста за обявяване на войната против турците. А до колко Достоевски е ценял това събитие, се вижда от обстоятелството, че той е запазил в архивите си като скъп спомен един екземпляр от манифеста.

 

На друго място същият пише:

 

„Попитайте народа, попитайте войника! За какво се подигат те, за какво отиват и какво желаят в започналата се война, — и всички ще ви кажат като един човек, че отиват, за да служат на Христа и да освободят угнетените братя, и нито един от тях не ще замисли за заграбване. Да, ние сега, в сегашната пойна ще докажем цялата си идея за бъдещето предназначение на Русия в Европа, с това именно ще докажем, че като освободим славянските земи не ще превземем от тях нито късче, а напротив ще ги следим да живеят във взаимно съгласие и ще браним тяхната свобода и самостоятелност, ако ще би и от цяла Европа. А щом е така, то нашата идея е света и нашата война съвсем не е „вековечен и звярски инстинкт на неразумни нации”, именно е първата крачка към достигане

 

 

73

 

е на оня вечен свят, в който нае имаме щастието да вярваме, към достигане в действителност на международното сближение и в действителност на човеколюбивото преуспяване!"

 

С тия признания Достоевски става изразител на широката руска и славянска душа, готова за пожертвувания и велики подвизи в името на една велика идея. Като истински русин и славянин най-добре е познавал душата на своя народ и неговите чувства към поробените братя славяни. Руският народ, като най-многочислен, има своя мисия — да помага на по-слабите и потиснати славянски народи и да ги освобождава от робство. И борбата, която се води за тая цел, е безкористна — войната не е завоевателна. Достоевски с възмущение отхвърля тая клевета — вероятно на западната дипломация, която се е стремяла да опорочи тая смела акция на Русия. И точно тая дипломация, която винаги се е водила от користни интереси в своите действия, не е могла и не е искала да разбере възвишения характер на борбата на руския народ да помага на потиснатите, като жертвува своите скъпи синове. Достоевски именно се възмущава от това, че не е разбрана великата мисия на руския народ — мисия високоблагородна и хуманна, в името на която се създаде едно велико събитие — освобождението на българския народ от робство. Обаче, каквото великият руски народ създаде със цената на двесте хиляди жертви, европейската дипломация обезцени в Берлин.

 

По-нататък Достоевски, вярващ в силата на правото на своя народ, пише: „И ще сполучим, особено, ако Бог изпрати победи. Ние ще се върнем със съзнанието за извършеното от нас безкористно дело, със съзнанието за това, че славно сме служили на човечеството със своята кръв..."

 

Достоевски вярва в нящо повече: във великата мисия на Русия за цялото славянство и за цялото човечество.

 

„Това обединение на славяните под водачеството на Русия, пише той, означава и заключава в себе си духовния съюз на всички вярващи, че нашата велика Русия, на чело на обединените славяни, ще каже на цял свят, на цялото европейско човечество и цивилизация своето ново, здраво и още не чувано от света слово. Това слово ще бъде казано за благото и, наистина вече, за съединението и цялото човечество в нов, братски всемирен съюз, началата на който лежат в гения на славяните, и предимно в духа на великия руски народ, толкова дълго страдал, толкова много векове обречен на мълчание, но всякога пълен с велики сили за бъдещето разяснение и разрешение на много горчиви и най-съдбоносни недоразумения на западно-европейската цивилизация. Ето, към тоя кръг на убедените и вярващите принадлежа и аз".

 

Така Достоевски е предсказал новото време и всички последващи събития, в които неговата велика родина има да играе грандиозна роля. И тая нейна мисия е великосветска, както за обединението на целокупното славянство в името на една идея, така и в обединението на цялото човечество в едно всемирно братство. Достоевски не е само защитник на оскърбените, онеправданите и поробените, но е носител и на нови идеали на човечеството. С цялата си дейност за освобождението на българския народ, той се явява като борец за свободата на всички потиснати. Само чрез жертвоприношението на хилядните негови сънародници ще се изкупи свободата на тоя народ, който гине в робство, където няма условия не само за развитие, но и за физическо съществувание.

 

 

74

 

Така разрешава голямия проблем за освободителната война тоя писател който над всичко цени свободата на личността и на общността и правото да разполагат те с себе си — най-върховното право на новото време.

 

Достоевски като че ли е виждал новите събития, които идват в Европа: двете световни войни, които разрушиха най-културния материк на земното кълбо и превърнаха неговата родина в пустиня. Руският народ понесе най-тежкия кръст към Голгота. Пророкът на новото време е предчувствувал неговата изкупителна роля с милионните жертвоприношения за благото на цялото човечество. Великата негова мисия, като предсказание у Достоевски, стана действителност. Русия, сега, преустроена в съветска държава, е един от най-главните фактори за световното преустройство. Нейната мисия е определена. Съветската държава сега играе ролята на освободителка на всички народи в Европа от новото нацийско робство. Тя даде за тая свобода най-голямата изкупителна жертва, каквато никой народ на земното кълбо не е давал. За това нейният глас за преустройството на света добива по голяма цена и право да бъде чут — в бъдащето братско общество на народите, в бъдещия световен парламент, където всички народи, без разлика на народност и раса, ще бъдат равни. Съветска Русия втори път даде свобода и на българския народ, като премахна немското влияние в него и с това изигра и по отношение на България ролята на освободителка.

 

Достоевски, един от най-величавите писатели на 19 век и на вековете, със цялото си художествено творчество се явява предвестник на новото време — той е на неговия праг, което в наши дни се очертава в по-определени краски. Днес в действителност се осъществяват неговите идеали. Неговата звезда и днес осветява умовете на миротворците и световните строители, които се стремят да създадат един по-добър и по-съвършен свят на братство и любов между хората за цялото човечество.

 

Достоевски бе пророка, а Съветската власт е твореца на новия свят.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]