5. РАЗПОКЪСВАНЕТО НА МАКЕДОНИЯ КАТО ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТ И ФАКТОР
Пав. Делирадев
Упоритите борби в и около Македония през последните седемдесет години имаха за изходен пункт създаденото положение в края на седемдесетте години на миналия век от петте голями събития: 1. Априлското въстание, 2. Цариградската конференция, 3. Руско-турската война. 4. Санстефанският предварителен мирен договор и 5. Берлинският договор. Намиращи се в единна причинна връзка, тази верига от исторически събития бе завършена на Берлинския конгрес по средата на 1878 г. с неговия съдбоносен договор.
Херцеговското и Априлското възстание изразиха полята на двата славянски народи за свобода и независимост и предизвикаха свикването на така наречената Цариградска конференция, която заседава от 23 декември 1876 до 10 януари 1877 г. Още в деня на нейното откриване. Цариград бе разтърсен от пукота на крепостните оръдия, които възвестиха въвеждането на конституционно управление. С това Мидхад паша искаше да каже: в цяла Турция има вече свобода и чуждото вмешателство в нейния вътрешен живот става безпредметно. Но на чудото никой не повярва. Конференцията продължи и нейните решения бяха връчени на Високата порта, но последната, при тайното насърдчение на някои от великите сили, участвуващи в Конференцията, отхвърли направените ѝ препоръки.
По отношение на руските предложения за даване на широка административна и политическа автономия на българите, Конференцията взе компромисно решение да се създадат две такива области Източна и Западна. Източната област да има седалището си в Търново и да включва в своите граници: цяла Добруджа, санджаците: Русе, Търново, Варна, Сливен, Пловдив (без каазите Ахъчелеби и Султанери) и северните околии от Одринския санджак: Къркклисе (Лозенград), Мустафапаша (Свиленград) и Къзълагач (Елхово). Западната автономна област да има за столица София и да включва санджаците: Видин, Ниш, София, Скопие, Битоля, трите околии от Серския окръг и околиите (каазите) Струмица, Тиквеш, Велес и Костур.
128
Безплодието на Цариградската Конференция предизвика Лондонския протокол (31 март 1877 г.), с който се дава мандат на руския император да наложи на Високата порта изпълнението на взетите в тази конференция решения. На 7/19 април с. г. руското правителство уведомило турското, че „Негово Величество Император Всерусийски е решил със сила да добие това, което не може да се постигне с единодушните усилия на великите сили". Ултиматумът също нищо положително не постигна. И така се дойде до Освободителната руско-турска война, която след победоносния за русите край, намери своето логическо отражение в предварителния мир в Сан-Стефаво на 19 февруари (ст. с.) 1878 г.
В този договор бяха уредени всички повдигнати в Цариградската конференция въпроси, като пак средищно място бе отредено за България, тъй като и войната се води за нейното освобождение и прекия повод на Цариградската Конференция бе Средногорското възстание и последвалите го от турска страна изтъпления. шо предизвикаха общо негодувание на цялото свободолюбиво човечество, начело с великия английски държавник Вилиам Гладстон — един от най-светлите умове на XIX век. На 6 септемврий 1876 г. той издаде своята гърмоносна брошура „Българските ужаси и Източният въпрос", пръсната в стотици хиляди екземпляри, а три деня след това настоя да се даде свобода на Русия да действува и заявил: „Този път Русия е на страната на свободата и прогреса".
В същото време Австрия изнудваше Русия за Босна и Херцеговина.
Делото на Сан-Стефано, постигнато с упорита борба и запечатано с кръвта на стотици хиляди руски синове, бе отнесено за преоценка и преработка в Берлинския конгрес. Правото на европейската дипломация да урежда в последна сметка въоръжените конфликти между европейските страни са изложени в речта на княз Бисмарк след избирането му за председател на конгреса.
„Господа,
Длъжем съм, преди всичко друго, да ви поблагодаря в името на Императора моя господар, за онова единодушие, с което всичките кабинети благоволиха да отговорят на поканването на Германия. Позволявам си да погледна на това съгласие като на пръв залог за благополучното завършване на нашата обща цел.
Делата, които извикаха събирането на Конгреса, са още живи в нашата памет. Още къде края на годината 1876 кабинетите бяха съгласували своите усилия с цел да възтановят мира на Балканския полуостров. В същото време те бяха търсили и действителни гаранции за подобрението съдбата на християнските населения в Турция. Тези усилия ис се увенчаха с успех. Избухна страшната война, която се прекрати подписването на Санстефанския догоров.
Постановленията на този договор в много точки като изменяват онова положение на работите, което е било установено с по-предишните Европейски конвенции, ние сме събрали днес да повъргнем делото на Сан-Стефано на свободно разискване на кабинетите, които са подписали трактатите от 1856—1771 г. Нам предстои да обезпечим с общо съгласие и въз основа на нови гаранции мира, от който Европа има такава голяма нужда.”
(Протокол № 1 от 1/13 юни 1878 г. (вж. Протоколите на Берлинския конгрес, преведени и издадени от Т. Икономов. 1885).
129
Още в първите заседания се набелязват няколко основни гледища по главните въпроси на дневния ред, които гледища са изложени в писмени декларации, вписани в протоколите и приподпи сани от всички участвуващи делегати.
А делегатите в Берлинския конгрес са били първите държавници на великите сили по време на заседанията му, а именно:
За Германия: княз Бисмарк, имперски канцлер, Бюлов, имперски министър на външните работи и княз Хохенлое, послаиник в Париж;
За Австро-Унгария: граф Андраши, министър на външните работи и на императорския двор, граф Кароли, посланик в Берлин, барон Хаймерле, посланник в Рим;
За Велико-Британия: граф Биконсфилд, маркиз Сализбури, външен министър и лорд Руссел, посланник в Берлин;
За Франция: Вадингтон, министър-председател, граф Сент-Валие, посланник в Берлин, Деспре, пълномощен министър 1 клас.
За Италия: граф Корти, министър на външните дела, граф Де Лонаи, посланник в Берлин;
За Русия: Княз Горчаков, имперски канцлер, граф Шувалов, посланник в Лондон, Убри, посланник в Берлин.
За Турция: Садулах бей, посланник в Берлин, Каратеодориди паша и Мехмед-Али паша (Карл Детройт от Магдебург)
Още в второто заседание е бил поставен на първо място въпросът за България, който започва с член 6 от Сс. догонор и продължава до 11.
По този въпрос маркиз Сализбури, който бе и делегат в Цариградската Конференция, се изказва на два пъти: първия за да мотивира предложението си за допускане на гръцки представители в конгреса, или поне да присътствуват във всички заседания, в които ще се разглеждат въпроси, които се касаят до интересите на гръцкото племе.
Като изтъква съперничеството между двете християнски племена славяни и гърци в границите на турската империя, английският дипломат, между другото казва:
— „Но тези две племена не са поставени пред конгреса на същата равна нога. Славяните се защищават в тая зала от един силен и войнствен народ, тяхен брат по кръв и по вяра, крепък в обаянието от недавнашните победи".
По въпроса за България лорд Салазбури прави следните размишления:
„Най-главното стремление на Санстефанския договор и неговите членове за България е да се унизи Турция до такава степен, щото да стане полузависима от силата, която ѝ е наложила този трактат.
На нас подлежи (предлежи) да я възпоставим не в предишната ѝ независимост (зашото следствията на войната не могат да се унищожат съвършенно), но в известна независимост, която ще ѝ позволи да бъде истинска защитника на стратегическите, политическите и търговски интереси, на които я оставяме и занапред пазителница. Има и други опасности, от които трябва да се страхуваме. Гръцкото
130
население в нова България ще се подчини на славянското болшинство и вероятно е, че гръцкият език ще изчезне и че гръцкото племе ще бъде погълнато. Независимо от това, пояялението на нова морска сила на Егейско море не може да не се посрещне със съжаление от страна на близосъседните до Средиземно море държави.
Според моето мнение лекът против тия вредни последствия стои само в изменението на членовете, към разглеждането на които сега пристъпваме. Ако България би се простирала не до Егейско море и до Охридското езеро, а само до Балкана откъм юг и ако другата част от областта би си останала под властта на султана, тези опасности биха се намалили и даже съвсем биха изчезнали.
В този случай нова морска сила не би се появила на Егейско море и многочисленото гръцко население, което сега се заплашва да бъде погълнато от славянското болшинство, ще си остане при сегашното си политическо положение, а на Портата ще се даде такава стратегическа граница, която лесно би могла да възпира бъдещите нашествия. Това стратегическо преимущество би могло да се достигне не само без всякаква вреда за жителите от тези места, но даже и с някакво подобрение на тяхната съдба.
Англия ни в Цариградската конференция, нито в други случаи е приемала, че за да се обезпечат от злоупотребленията и притесненията на турското правителство християнските населения в Турция, трябва да се извадят изпод политическото господство на Портата. Такваз гаранция се достига по-скоро с преобразувание на вътрешното управление, нежели с политическо разпокъсване. Предлагам прочее на Конгреса, в името на Англия, да се изучат и обсъдят добре следните две предложения :
1. че автономното васално Българско княжество ще се ограничи с оная част от Турция, която лежи на север от Балкана;
2. че Румелийската област и всички други места на юг от Балкана остават под пряката политическа и военна власт на султана, като се обезпечи благосъстоянието на населението с достатъчни гаранции било от административна автономия, било по друг някой начин".
(Протокол № 2 от 5/17 юний 1878 год.)
В третото заседание княз Горчаков прочита следната писмена декларация :
1. Русия всякога е гледала на интересите на християните в Турция еднакво без изключение на племе. Историята на Русия много добре доказва всичко това. С гръцкото племе тя е яко свързана, приела е христианството от Източната черква. Ако в сегашната война Русия е поискала да защити особено българите, това е станало защото България е била главната причина в теачъра на войната. Русия всякога е имала пред очи да разпространи, до колкото ѝ е възможно, и на гръцките области онези изгоди, които ще ѝ се даде да завоюва за България. Тя с удоволствие гледа сега, че Европа споделя тели нейни възгледи, радва се на благоволителните грижи, които силите полагат за доброто на гръцкото племе и е дълбоко уверена, че същото благоволение ще се разпространи и на българските населения. Императорското руско правителство доброволно се присъединява, следователно към всяко предложение за полза на Епир, на Тесалия и на Крит, какъвто и да е размерът на изгодностите, които силите ще предоставят на тези области.
2. Руското импер. правителство не намира основателна причина за антагонизъм междлу племената, за които говори маркиз Сализбури. Този антагонизъм може по-малко да изтича от вероизповедните несъгласия. Всичките народи от
131
православно вероизповедание са прибягвали до правото си за автокефална църква, сиреч добивали са да си имат независима черковна йерархия и богослужение на своя народен език. Така са направили Русия, Румъния, Сърбия и дори царство Гърция. Това, обаче, не е докарвало ни разцепление между независимите черкви и патриаршията, ни антагонизъм между племената. Българите нито повече не са искали, нито пък правата им в този случай са по-малки. Причината на временните недоразумения между българи и гърци трябва прочее да се търси не в някакъв си племенен антагонизъм, а в частните подстрекателства, които са чужди не само на действителните интереси на племената, но и за тишината на изток и мира из Европа и които, по тая причина, не трябва по никой начин да се насърдчават.
3. Колкото до разграничението на местата, в които преобладават елинските интереси и които уж трябвало да се турят под особено покровителство, това не би могло да се достигне по начин практически, рационален и справедлив, освен на основание на болшинството на населението. Това изтича от постановленията на Цариградската конференция, това е поставено и в основата на Сан-стефанския договор. Такова разпределение на местата, което не би станало по принципа на болшинството на населението може да бъде вдъхнато не от ползата на племената, но от особени политически, географически и търговски възгледи. Русия няма в своите цели подобни материални интереси и не може да разгледва различните предложения за тези места, освен само от една точка на зрение — откъм справедливостта и примирителността, към които тя всякога е клонила за утвърждението на европейското съгласие и на общия мир.
(Протокол № 3 от 7/19 юни 1878).
След дълги разисквания Конгресът прие на 1/13 юлий историческия Берлински договор, по силата на който от Сан-стефанска България се създадоха: от Мизия и Софийски санджак васално Княжество България, от горна Тракия автономна област Източна Румелия, а Македония остана като неразделна част от Турската империя.
Историческата съдба на Македония за няколко десетилетия бе предоставена върху мъгливите пожелания за реформи в турските провинции,изложени в чл. 23. С така създаденото вътрешно и международно положение трябваше да се справя засилващето се македонско революционно движение в лицето на Вътрешната македонска революционна организация, накъсо ВМРО.
Обладани от силен реалистически дух. както и от непоколебима вяра в борбата, македонските революционери избистряха своите политически задачи и нагласиха своята тактика с оглед към следните голяма исторически изводи:
1. че македонския въпрос не може да се разреши с присъединяването на Македония към една от съществуващите балканска държавици, в тяхно число и към България, дори и когато се иска това след една победоносна война от такава велика сила като Русия, тъй като противодействието на другите велики сили винаги ще бъде по-силно и по-решаващо;
2. че защитата, която се прави на „целостта" на разлагащата се Турска империя, не е нито за самата нея, нито за подчинените от нея народи, а е продиктувана изключително от империалистическите интереси на големите държави, като политически индивидуалности или групи (съюзи, съглашения) от такива. Исторически
132
примери: Алжир (1830), Египет, Триполи, Босна, Херцеговина, Сирия Месопотамия и др.;
3. че процесът на националното обособяване на балканските народи, сам по себе си исторически оправдан и политически прогресивен, що се отнася до неговото проникване в недрата на Македония, той засилва противоречията в нея и противоречи на нейната цялост, като географска и политико-стопанска единица;
4. че великобългарската, великосръбската и великогръцката политика, когато те се водят дори под знамето на „националното обединение" на българи, сърби или гърци, спрямо Македония и македонския народ, е политика реакционна и пакостна, защото посяга върху цялостта на македонската земя, единството и съпротивителната сила на македонския народ, съставен не от една, а от много етнически (народностни) групи;
5. че македонският народ може и трябва да се бори под свое собствено знаме: „Македония за македонците" и с онези средства, с които той сам разполага.
Изхождайки от тези исторически предпоставки, ВМРО в периода на нейния политически ренесанс се обяви против националните аспирации на балканските династии и правителства и води люти борби против „върховизма" на София, Атина, Белград и дори на Цетина, като никога не забрави своята главна задача: борбата за автономна свобода на цялокупния македонски народ, без разлика на племенен произход.
Най-крупна проява на независимата борба за чисто македонски цели бе Илинденското възстание през 1903 г., обявено за национален праздник на федерална Македония.
Но в живота не винаги верната идея, правилният възглед възтържествува. И Македония познава много превратности в своята съдба.
През 1912 г. в името на „свободата" цялостта на Македония, бе пожертвувана; късове от нейното живо тяло беха присъединени към съседните балкански държави.
Водена под знака на „национално обединение" и от по-свободолюбиви и по модерни държави срещу полу-феодална Турция, Балканската пойна бе таксувана от мнозина (от някои среди съвършенно искрено) за война прогресивна. Но към такива изводи могат да ни доведат само формалните и външните, а не действителните и скритите поводи за тази война. И поставим ли в нашите преценки на първо място интересите на македонския народ и на Македония като географска единица, ще дойдем до тъкмо противоположни заключения: с разпокъсването на Македония се нанесе тежък и съдбоносен удар на македонския народ като географски и исторически закръглена единица.
Ако войната бе наистина и по форма и по вътрешна същност „освободителна", можеше да мине и без нея, тъй като Турция, за да я избегне, щеше да приеме обособяването на Македония в самостойна административна и политическа единица с или без формален турски суверенитет.
133
Но никой от балканските царе и крале не мислеше за свободата на македонския роб, за която народите можеха и наистина се биха. Те кроеха само, как да задигнат по-голям къс от нейното живо тяло; хитруваха около „спорни" и „безспорни" зони; надпреварваха се в „договорен" и хайдушки грабеж на села и градове. Затова и „освободителната" война се превърна незабавно и автоматически в прелюдие на нови кървави войни между балканските народи: 1913, 1915-17, 1940-44 г.
В 1912 г. ние не видяхме величието, което вееше в речта на княз Горчаков или в приказите на Гурко, Скобелев и Столетов, че във войната те са дирили само свободата на братския български народ.
И много естествено. Пакостният върховизъм на отделната страна (България, Сърбия или Гърция) не можеше с фокуса на неговото съгласуване (балканското споразумение за поделба на Македония) да се превърне в своята противоположност — в прогресивна и свободолюбива сила с благати за балканските народи (в тяхно число и македонския) последици. Върховизмът, в каквато форма и да се явява — като изолирано действие и като глутница, на царе или царски оръдия, е бил винаги пакостен и такъв ще си остане.
Но и след разпокъсването на македонския народ и запокитването на неговите жизнени късове при различни политически условия, знамето на борбата за свобода и народностна независимост не бе счупено и захвърлено, като непотребна вече вещ. Македонските революционери, в който сектор и да попаднаха, продължиха борбата при новите политически и социални условия и няма да се откажат от нея, докато възвишените идеали на Гоце Делчев, Яне Сандански и Димо х. Димов не се осъществят.
Другото би било Еремиев плач. Хленч срещу историческата орисница.
Останалите в Пиринска Македония борци, на чело с Яне Сандански и Д. х. Димов, издигнаха отново борческия лозунг: „Назад към автономията!" и приобщиха своите усилия към борбите на прогресивна и борческа България; старите и нови борци във Вардарска Македония влязоха в люта борба против кралския и великосърбски шовинизъм за народностна самостойност и широка политическа свобода и решително подкрепиха героичните борби на освободителното движение, начело с юначния народен маршал Тито; борците в Егейска Македония засилиха кадрите на борческа Гърция против фашистката тирания, която продължава да бушува и след счупване гръбнака на мировия фашизъм. И дават нови кървави жертви.
Само жалките утрепки на върховизма взеха страната на мракобесието и станаха оръдия за избиване на честните и прогресивни синове на борческа Македония.
Макар и формално разпокъсано, македонското движение и сега, както и в миналото, е челен отряд в борбите против балканското мракобесие и жива спойка между балканските народи. Федеративната идея, на която то винаги е служило, днес е пак една жизнена идея, която продължава да действува за разбирателство
134
и сплотяване на трудолюбивите и борчески балкански народи.
Като органическо цяло Македония не можа да се задържи на историческата сцена и да послужи за връзка и спойка между съседните народи. Но и разпокъсана, нейното федеративно и свързващо влияние не е по-малко и по-слабо. Нещо повече: нейният вътрешен афинитет, стремление към единство върви сега из по-широки друмища; Македония ще получи своето единство ведно с федерирането на балканските народи. Посредством федерирането ще се реализира и другата историческа задача на нациоцал-освободителните движения : народносното единство като културен и прогресивен фактор.
Из тези лъкатушни и пълни с превратности пътища може да върви само едно жизнено и исторически оправдано обществено течение, каквото е и македонското освободително движение.
В този смисъл трябва да се разбира и надслова на настоящата статия:
— Разпокъсването на Македония като исторически факт и фактор.
Това ще рече да грабнеш хвърлената в твоите редове бомба и да я запокитиш върху главите на своите противници.
Това значи още: да съгласуваш методите на своята борба с диалектиката, с постоянно сменящите се исторически условия.