3. УДАРА ВЪРХУ МАКЕДОНСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ
Христо Калайджиев
Става дума за една от най-драматичните и поучителни страници на македонската история. Става дума за най-решителната стъпка за демократизация на македонската борба, за най-тесната връзка на тая борба с борбата на другите балкански народи, за началната искра, която се разгори в буен огън, който роди днешното положение : демократизация на балканските режими, съюз между южнославянските народи, свобода за национално, културно развитие и благоденствие за всички тях, като се парализират всички тия, които са навикнали малко да работят, а много да печелят, парализация на немските интриги за раздори на Балканите.
Пламъкът на тая искра се подържаше с живота на нашите най-достойни хора.
Както е известно юмрукът на разсвирепелия фашизъм през 1923 година се струполи най-напред върху главата на управляващия тогава Земеделски съюз. Загинаха всички земеделски водачи, начело със Стамболийски и хиляди селяни. След три месеци той се стовари върху комунистическата партия. След една година — върху македонците.
На 13 септемврий 1924 год. и няколко дни след него, се написаха най-гадните, най-престъпните страници на велико-българските шовинисти, възприели фашизма, във връзка с македонското движение. Ний бяхме свикнали да изтръпваме при честите известия за убийството на този или онзи, но през тия дни се изпречи в най-страхотен вид кървавия фашистки меч, надвиснал над цялата страна.
На 13-и на обед, връщайки се от работа в къщи, бе прострелян водачът на федералистите, Славчо Ковачев. Същият ден вечерта, като светкавица се разнесе вестта: Хаджията (х. Димов), водача на прогресивната емиграция, на македонските комунисти, убит. Другият ден се пръсна вестта, че извиканите уж на конференция членове на Илинденското ръководство, са ги гонили каго зайци из с. Горно-Джумайските баири и там някъде е паднал убит водачът на илинденци Арсени Йовков. Самата Джумая е била блокирана и там извиканите пак на „конференция" левичари са били избивани по улиците и по къщите. В следните няколко дни бяха избивани другарите на Сандански из цяла България, кой където е бил намерен.
Кой беше Хаджията? — За личния му живот не може да се говори много, защото той такъв нямаше. Родей бе в Горно-Броди, син на борец за черковни свободи, скромен, остроумен, шеговит, приятен компаньон. Той не принадлежеше на себе си а всецяло на македонското и работническото движение. И двете еднакво обичаше, към двете бе еднакво предан. Той си остана такъв от начало до край. Това обстоятелство е, което се отразява извънредно благоприятно, както за македонското движение, така и за работническото движение. Чрез Хаджията ставаше едно отлично съчетание на социалната правда с националната правда. Чрез Хаджията работническото движение даваше антиимпериалистически характер на македонското
117
движение; даваше му по-дълбоко социално съдържание; отдалечаваше го от реакционните и го приближаваше до демократическите релси; го свързваше по-дълбоко с масите. Чрез Хаджията македонското движение печелеше все повече работническото движение в България като свой приятел, като своя опора.
При всички случаи, когато македонското движение се изпречва на кръстопът между реакцията и демокрацията, се възправя мощно фигурата на Хаджията, сочеща пътя на демокрацията.
Той е почти неразделен другар на Гоце до самата му смърт в Баница, на която е свидетел. През тоя период е най-разгорещената борба за стабилизирането на македонското дело като самостоятелно дело, резко разграничено от завоевателната политика на българските шовинисти и царедгорци. За тоя период тая борба е водораздяла между реакцията и демокрацията: към войните, враждите и робството в името на разните мегали идеи или към мирът, братството и свободата на Македония и всички балкански народи. Хаджията не като редник се нарежда на страната на демократическата линия. Той е един от идеологическите стълбове в тая борба. Само по тая линия той намираше пълно удовлетворение като социалист и македонски деец. Само по тая линия той услужи на своя народ да не стане оръдие на чужди интереси; услужи и на работническото движение в България, като попречи на неговия враг — реакцията, да печели почва сред македонския народ.
След смъртта на Гоце тая линия бе още по-ясно определена, още по-твърдо следвана от серчани, начело с Яне Сандански. Идеологическият водач на серчани бе Хаджията. Яне бе растнал под ръководството и възпитанието на Хаджията и си остана под негово влияние през всичкото време. Сам бродил из Пирина, той си остана приятел и най-авторитетния човек между серските дейци. Ако серчани са гордостта на македонското движение, то гордостта на серчани е Хаджията. Ако серчани представляват най-демократичната тенденция, то Хаджията е най-радикалния демократ между тях.
Хаджията бе човек на дълбока принципалност. Той не се люшкаше без компас сред текущите събития. Но той не бе и доктринер, не бе отвлечен проповедник, а делови политик, който с дълбок ум анализираше условията и според тяхните изменения изменяше формите на борбата за постигане на идеала. Той бе принципен и гъвкав, т. е. бе политик, а не проповедник. Ето защо оставяйки си верен на борбата за свободата на македонския народ в рамките на едно демократическо развитие на Балканите, при очертаване изгледите аа едно демократическо развитие на Турция през време на хуриета, не се поколеба да се съобрази с тоя факт и да постави в хармония демократическите сили в Македония с тия на Турция. В резултат на това той разчиташе да се получи разрешението на националния въпрос в последната, чифлигарския въпрос и всички социални въпроси в полза на народните маси, като заедно с туй се тласне напред развитието и на балканската демокрация.
През време на Балканската война, когато „освободителите" заплашват с куршум всеки, който пледира за самостоятелно съществуване
118
на Македония, той има куража да излезе в печата да се противопостави на плячкаджилъка, да защити Македония.
След световната война, когато патриотарите пращаха махзари за присъединяване на Македония към България, Хаджията излезе с прочутата своя книга „Назад към автономията", в която е концентрирана цялата прогресивна и демократична македонска и балканска мисъл за през оная епоха. Когато патриотарите смятаха, че е свършено с македонския въпрос и че той е погребан, Хаджията излезе с Гоьорче Петров и основаха временното представителство на Вътрешната организация, чрез което защищаваха македонската кауза.
След световната война условията съвършенно се промениха. Кое бе основното в новото положение, което Хаджията съзре и го направи изходен пункт в новата ориентация на македонската политика? То бе издигането на народните маси във всички балкански страни против шовинистичната и войнствена завоевателна политика на балканската реакция и напъните на последната да запази своите позиции. И Хаджията каза: „ние вече имаме мощни съюзници, не сме сами. Историческите условия са по-благоприятни от когато и да било за нас. Трябва да проумеем тия условия, да се нагодим към тях, да се слеем с тая демократическа вълна и да застанем начело." С туй Хаджията се явява като родоначалник на тая политическа линия, която зовеше за единство на всички македонци, за единение на македонската борба с борбата на всички балкански народи, за демокрация, на тая линия, която роди виенския манифест и днешната победа.
За успеха на тая линия Хаджията даде своята дан и в македонското движение, и в работническото движение. Последната година на своя живот той бе застанал начело и на едното и на другото в България. В страхотното вилнение на фашизма, той бе безстрашния герой, пламенния трибун в Народното събрание и вън от него, който възпламеняваше борбата, сплотяваше, водеше. Той бе станал любимец на македонските и българските народни маси. Той бе общепризнатия водач на борбата против фашизма, той бе пътеводната звезда към свобода за македонците и към социална правда за работниците и трудящите се. Македонци и българи, хора на труда, ежедневно отрупваха с писма секретаря на комунистическата партия и водача на македонската борба Димо Хаджидимов. Той загина като любим и общепризнат водач в един момент, когато народните маси даваха ясни доказателства, че са готови да умрат, но да победят. Затуй на неговото безжизнено лице, като убит, бе отпечатана усмивка, която говореше за вяра в победата и презрение към убийците.
Славчо Ковачев бе безспорният идеолог и водач на федеративното движение сред емиграцията за времето от 1920 година до неговата смърт. Той бе школуван публицист и отличен оратор. Неговите статии във в. „Автономна Македония" чертаеха идейната програма на Временната комисия и по-късно на Федеративната организация и жигосваше върховизма и неговите вдъхновители.
В основата на федеративната идеология Славчо поставаше правото на самоопределение на македонския народ и на обособяването му
119
в независима държава, а като гаранция за запазването на последната той сочеше федерацията на балканските народи. Постигането на тоя идеал Славчо намираше по пътя на единната борба на всичка македонци и особено на всички националности, населяващи Македония. На усилията на Славчо Ковачев се дължи успехът на Федеративната организация да създаде общ комитет от представители и на турци, албанци и власи македонци. Той разчиташе и на демокрациите на Балканите и в Европа. Трябва, обаче, да се отбележи, че в посока на единната борба той неможа да стигне до конкретното търсене на съюзници в България и за Балканите, в лицето на Работническата партия и другите прогресивни движения, нито пък правеше сериозни опити да се постигне такова единство. Такъва конкретна постановка на тоя въпрос постави виенския манифест, който Ковачев възприе безрезервно, но нема време да приложи идеите на манифеста.
Арсени Йовков е другия македонски син, със заслуги към македонския народ. Силата на Арсени изпъква, като става един от ръководителите на Илинденската организация и редактор на в. „Илинден". Българските фашисти при почването им на новата зловеща игра с Македония искаха на всека цена да спечелят моралния и политически капитал на илниденци чрез спечелването на Илинденската организация. Срещу тия пристъпи Йовков се изпречи, за да запази чистотата на илинденското знаме и илинденския капитал да тежи само в полза на Македония. В разгара на новата великобългарска вълна за обсебване на макенонската кауза Йовков допустна да се напечати във в. „Илинден" статията „Македонското съзнание". В нея се пледираше пред македонците необходимостта да се чувствуваме като македонци и да действуваме като македонци. Това вбеси фашистите и дълги години след това го навиваха на пръст в братствените конгреси да внушават, че преди всичко ние трябва да се чуетвуваме като македонски българи и че без това корабът ще потъне.
Арсени Йовков е автора на меморандума, издаден от ръководството на Илинденската организация през 17 април 1924 год., в който се казва:
„Нека веднаж за винаги да се разбере, че българският държавев патриотизъм, с който обичат да се кичат българските държавници от 1890 год. и до днес, и македонския патриотизъм са две неща, между които не само няма нищо общо, но които са в прямо противоречие; ето защо всички действия на българските правителства, насочени против самостойността на македонския въпрос и против самостойното движение на емиграцията, за нас македонците са само нови и нови грехове към нещастна Македония".
При тия ясни македонски позиции за Йовков не можеше да има никакво колебание по голямия въпрос през 1923—1924 год., именно въпроса: македонците в България да станат ли катраник на реакцията, или да подадат братска ръка на българския народ за борба против реакцията, т. е с други думи. илинденци да станат ли мост за безогледната експлотация на трудовите маси в България, на подготвяната отново война за ново преразпределение на Македония,
120
за издълбаването за още по-дълбока пропаст между балканските народи, с една дума, да изменят ли на себе си или заедно с българския народ да продължат делото на Илинден и българската демокрация. Решителното становище на Йовков за борба против фашизма и неговата великобългарска идея го издигна пред очите на илинденци, пред народните маси, но вбеси фашистите, които го убиха.
Другарите на Яне Чудомир Кянтарджиев, Стою Хаджиев, Скрижевски, Паница, Буйнов, Гошо Пенков, с право фашистите смятаха, че не са тяхни и никога не могат да бъдат тяхни оръдия. А във фашистката игра имаше един план: от Петричко да направят база за действия, които да не правят отговорно българско фашистко правителство пред външния свят, т. е. да направят нещо като феодален пашалък, неотговорен пред централната власт. Тая игра беше несигурна докато са живи възпитаниците на Хаджията и Яне, дейците в Петричко от миналото, тъй обичани и тъй авторитетни сред народа. И прибегнаха до обикновеното за тях средство — парабела. Така македонската общественост бе лишена от тия, които със своите дела твореха македонската демокрация и подържаха пламъка на македонската звезда да пламти ярко над демократическото небе на балканския хоризонт.
Фашистката организация в България за провеждането на македонската си политика вдигна голям шум, за да увери света, че е самостоятелна организация, че е чисто македонска такава. Мнозина честни бойци в миналото, много млади идеалисти не съзряха играта и се отдадоха с вярата, че служат на една македонска кауза. Ангажирането им, обаче, в една борба против земеделското и работническото движение в България, зад които, както се видя от плебисцита с черните и белите бюлетини, стои грамадното болшинство от българския народ, използуването им за джелати над най-добрите членове на българския народ, стресна честната им македонска душа, отворим им очите и почнаха да виждат играта и измамата, и тъкмо затуй, чрез една още по-подла измама, събраха ги в Горна-Джумая, обсадиха града с войска и ги избиха по улиците и къщите.
Повод за това престъпление бе убийството на Тодор Александров. За това убийство хвърлиха вината върху комунистите и главно върху Хаджията. Но тогава пита се, защо избиха илинденци, серчани, федералистите, които не бяха никакви комунисти? През 1928 год. същите излезоха с позив, в който твърдяха, че убийците били Протогеров и неговите хора. Кое е верно? Очевидно, тона е само формален предлог. Истината е другаде.
През това време историческото развитие бе на кръстопът: към фашизъм или към демокрация.
Народните маси в България бяха сплотени зад работническото движение и Земеделският съюз, а македонците зад Временното представителство на Хаджията и Гйорче Петров. Те бяха отрекли старите идеали, старите пътища, старите фактори. Но последните, след като бяха се заслонили зад Земеделския съюз, за да минат моста, бяха почнали своето настъпление. Фашистката вълна в света се надигаше, тя даваше своето отражение и тук. Почна жестока борба
121
за овладяване на народните маси. За новото, което родиха страданието през войната, или за старото? — Докато Стамболийски правеше самоуверени декларации за голями успехи в изборите, фашистите организираха въоръжени сили. Опасността бе явна. Фашизмът се надигаше и носен е опасност за народните права и свободи, за мира и демокрацията. Спасението бе само едно: сплотяване на всички демократични сили за осуетяване на фашизма, за осуетяване възхода на старото.
Таи историческа повеля даде своите отражения и на македонска почва.
Лозунгът за единство стана всеобщ. Той бе възприет от всички течения. За него настояваше и Алсксандровата организация, която парадираше за самостоятелност по македонския въпрос. И то се създаде и най-искреният му привърженик беше Хаджията. Но то се оказа механично единство, без вътрешно сцеплсние. В дъното на това единство остана борбата: под знака на демокрацията или под знака на фашизма да бъде то?
Факт е, че демократическите сили взимаха все повече надмощия и по силата на туй самият централен комитет на Тодор Александров бе повлиян. Тоя процес завърши с виенския манифест, където бе очертана ясно демократическата линия в македонското движение.
На управляващите фашисти в България и на скритите фашисти в македонското движение това съвсем не бе по вкуса. Те търсеха единство с друго съдържание, единство под фашистко ръководство, единство, насочено против демокрацията и особено против работническото движение. Затуй именно прибегнаха до парабелите.
За да прикрият домогванията си, те измислиха един шантаж: нарекоха всички свои противници комунисти, обявиха всеко единодействие с комунистите за престъпление и родоотстъпление, обявиха, че комунистите искат да комунизират организацията и да правят Петричко социалистическа република.
Защо подведоха борбата против демократическото развитие, против народните маси, под знака на борба против комунизма? — Защото, комунистите са най-последователни, най-организирани, най-опасни; защото с туй мислеха да подплашат дребната буржуазия и да я спечелят за себе си, защото искаха да подчертаят своя съюз с най-черната реакция в света.
Платформата на македонските антифашисти бе въплотена в майския манифест, на който основното съдържание бе: сплотяване на всички македонски сили и съюз с всички демократически, прогресивни и революционни сили на Балканите за демократизация на последните и освобождаване на Македония.
Не се иска много ум; а само малко чест, за да се разбере, че тук имаме една чисто демократическа програма.
Върху единството на демократическа база бе нанесен целият удар. Но то не бе осуетено. Напротив, в процеса на жестоката борба то все повече се затвърдяваше на базата на виенския манифест. Днес неговите идеи са дела. Днес македонските комунисти, федератисти, прогогеровисти, честни михайловисти са единни и ще бъдат
122
единни. Всички македонци, начело с македонското правителство, заради бълхата няма да изгорят юргана. Те са сплотени и ще останат сплотени под македонското знаме. Всички македонци ще останат сплотени под знамето на южнославянската и балканската демокрация, както им повелява майския манифест.
Началото на македонската свобода се тури по силата на демократичното развитие. Да пазим македонското демократическо единство, да пазим славянското демократическо единство. Под тоя знак, под това знаме ще се развива свободата и единството на Македония. Всеки опит за партийно управление в България и Югославия, всеки опит за раздробление в името на независима Македония, Черна Гора, Хърватско и пр., е престъпление, е вадене на очи, вместо да се теглят вежди. Сплотеност на всички южнославянски народи на базата на равноправието на всички тях, това е повелята на времето. Всичко друго е предателство, е мост на реакцията, мост към старото, мост към робството. Има хора, обаче, в България и Югославия, които, подпомагани от международната реакция, искат на всека цена да нарушат единството в името на демокрацията. Тия хора водят борбата против нея точно както през 1924 год. Както в България, така и в Югославия, те обвиняват днешното демократично управление в комунизъм. Те искат да отстранят комунистите от управлението, или да ги направят пето колело, което значи да изтръгнат борческото антифашистко жило в титова Югославия и О. Ф България и да възкресят фашизма в демократическа маска. На македонска почва реакционернте пак искат да си послужат с лозунги за независ. Македония Пращат меморандуми, които да бъдат използувани от противниците на южно-славянското единство и да отвлекат масите, за да ги противопоставят на народното единство и народната власт в О. Ф. България. Ще допустием ли да се повтори играта след историческия опит който имаме?