ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ

През нощта на 16 юни 1913 година наши войски минаха Брегалница и нападнаха сърбите.

Около тая река тогава се започна война, наречена брегалнишка или междусъюзническа. Това беше войната за Македония.

Аз участвувах в нея и три години по-късно описах в „Брегалница" преживелиците си, както и преживелиците на множество войници и офицери от онова време.

Някога, пък и доскоро, ставаше дума за литературния вид на тая книга. Определяха го най-различно. Едни нарекоха „Брегалница" хроника, други дневник, трети - мемоари, записки, военни разкази. Имаше хора, които я смятаха дори за сборник от статии. А един сръбски критик я назова просто роман.

Каква е „Брегалница" всъщност?

Ако беше като Записките на Захари Стоянов, в нея трябваше да бъдат изобразени съществуващи хора, с техни-те истински имена и действия, а събитията около тях да се развиват исторически вярно.

Но нито страхливият Коста, нито веселякът Анго Пеев, нито скептикът Латун Господинов, нито пък подпоручик Начев с картата си или подполковник Христанов с тоягата си са съществували точно такива, каквито са в „Брегалница". Напразно ще търсите имената им в спи-съците на Родопския полк от тогавашно време.

Въпреки това войната със сърбите през 1913 г., гледана с очите на един чувствителен участник, е била досущ такава, каквато е дадена в „Брегалница". Аз съм убеден, че „Севастополските разкази" на Толстоя рисуват картината на Кримските боеве по-живо и по-вярно, отколкото всички релации вкупом, писани в щабовете на руските военни части през 1853 година, макар че релациите са точни, изчерпателни и изобилни с проверени материали. Една страница от „Севастополските разкази" — например моментът преди раняването и смъртта на Праскухин, когато бомбата пада на един метър до него със запален фитил - е по-живо изображение на войната от хилядите страници на военните хроники. [*]

„Брегалница" е художествено претворяване на една къса, трагична война. Ней й липсва централният герой, за да бъде роман; липсва й фактическата вярност, за да бъде хроника; фотографната точност — за да бъде дневник; пълната достоверност — за да бъде мемоар. Тя е може би и едното, и другото, и третото заедно.

В нея войната се откроява през живота на една дружина, на една рота, на един взвод от Родопския полк. Войниците и подофицерите на тия малки части обаче са войници и подофицери на България. Те мислят и действуват като всички българи, въпреки че си говорят по хасковски. В други полкове са приказвали по търновски, хоратили по шуменски, сборували по шопски, но непременно са мрели като родопци, били са като тях страхливи или храбри, хитри или наивни — простодушни, сърдечни, доверчиви или пък жестоки и отмъстителни, зли и пренебрежителни, когато смисълът на войната е вземала връх над събитията.

И затова „Брегалница" с Анго Пеев и Латун Господинов не е история на един полк, нито описание на подвизите за една рота. Това е България през 1913 година.

Паскалевото издание на „Брегалница", излязло наскоро след свършване на Първата световна война, е отдавна изчерпано. Трябваше да помисля за второ издание. Но - преди всичко - дали бе необходимо то?

Съвременна ли е днес „Брегалница"? Има ли тя качества, които я правят близка на днешната епоха? Може ли да прескочи без страх тия десетилетия, откак е писана, и да навлезе в сегашното време спокойно, без да се чувствува като неканена гостенка? Не е ли вече остаряла, забравена, отчуждена? Дали отговаря на днешните вкусове и разбирания?

Синовете и внуците на нейните вече белобради герои не преживяха ли отново брегалнишката трагедия? Не се ли направиха на няколко пъти същите грешки, не беше ли пак Македония „ябълката на раздора"? Нямаше ли очарования и разочарования, възторзи и покруса, бунтове, непокорства, смърт? И народът не каза ли пак своята мъдра дума? - Не е ли жив Латун? Не се ли самозалъгва още излишно-храбрият „ротен"? Думите на под-поручик Еленски от „Клуба на безотечествениците" не звучат ли още все така предупредително и Христанов не замахва ли още като Дон Кихот чепатата си тояга? - Не е ли днешното време продължение и повторение на брегалнишката епоха? - Въпроси, които си задавах през 1942 год., готвейки второ издание на книгата.

Без да чакам отговор на тия въпроси, аз реших да издам „Брегалница" отново.

Второто издание излиза едва след Втората световна война, но аз пазя един екземпляр на пишеща машина, минал през цензурата на 1942 година: на всяка страница е притиснат сух печат: „Отдел за контрол по печата - Со-фия". На първия лист е написано с червен молив: „Не! Прочитайки сега същата забранена книга, читателят ще се запита: „Защо Не?" Тогавашният цензор би отговорил:

„Защото тя е миролюбива. Защото е премного човечна, даже и към враговете. Защото е неблагонадеждна: в нея се говори

— за бунтове;
— за отстъпление;
— за разрушена дисциплина;
— за любов към човека, пък бил той и сърбин;
— за ужаса да се убива;
— за решението да не се убива;
— за храбростта на безстрашния, но и за трепета на страхливия;
— за безсмислието да се мре, когато войната е загубила оправданието си:
— за безумието на заповедта да минем Брегалница през нощта на 16-и юни — — —"

Това нападение - „Брегалница" почва с него — отклони пътя на новата ни история. То помрачи светлия й възход и засенчи ярката звезда на младата ни държава. То стегна обръча около нас, скъса лаврите от тракийската победа и като ни разори и отчая, тласна ни към решения, които ни доведоха до катастрофи.

Войниците протестираха с негодувание и формени бунтове: те бяха против преместването ни от Одрин и Чаталджа към Брегалница, предвижвайки нещастията с инстинкта и прозрението на ясновидци. Те намираха тази война излишна и смятаха, че конфликтът за Македония трябва да се разреши без проливане на кръв. Те усещаха, че корабът на България няма добър кормчия и всеки миг може да потъне в тъмното и бурно море.

„Брегалница" рисува тъкмо тия черни дни от нашата най-нова история. Може би за това хърватският преводач, д-р Есих, е поставил подзаглавие — „Тragedija bugarskog naroda".

Да дадеш толкова жертви при Бунар Хисар, Чаталджа и Одрин, да начертаеш с кръвта им граници, които не можеш да задържиш, да прехвърлиш от единия край на Балканския полуостров към другия изтощените войски и да не съзнаваш техните възможности и сили; да изоставиш най-естественото и разумно разрешение — арбитража на Русия, и да предизвикаш една пагубна война; да оголиш новата ни граница откъм Турция, без да съобразиш, че турците могат да ни нападнат в тил; да не обръщаш внимание на румънските претенции, на предупрежденията на руските и английските дипломати, на нашите представители в Лондон и Петроград; да вярваш на докладите на зле информирани, самоуверени и заслепени генерали, че войската ни била готова за нова война и че трябвало с оръжие да отнемем заграбената от сърби и гърци Македония; да дадеш заповед за настъпление на 16-и юни и да се чудиш после как да поправиш тая фатална грешка, като останеш без нито един приятел и защитник в света — ето трагичното на ония дни, рисували „Брегалница".

Ние, участниците, бяхме само пиони в тая шахматна игра, която България загуби.

Пионите достойно пазеха „царя и отечеството". Но те бяха пожертвувани, без да се помогне нито на царя, нито на отечеството.

Загубена шахматна игра... Уви, какво правдоподобно сравнение!

Ала когато фигурите й са от плът и кръв, когато се отнася за родината и за нейната съдба, играта става трагична  и движението на пионите — съдбоносно. Надвесен над кървавата шахматна дъска, читателят на „Брегалница" ще проследи тия рискувани ходове и ще потърси отраженията им в душите на описаните войници и офицери. Ако ги намери, ще бъде не само той доволен но и авторът на тая книга.

София, ноември 1945                                  М. К.

[Next]
[Back to Index]

* Емануил Попдимитров ми разказа на времето, че преровил във Военното министерство всички релации, отнасящи се за войните през 1912 и 1913 година, за да събере материал за поемата си „Златни ниви и бойни полета". Но туй, което търсил за Междусъюзническата война и за войната изобщо — каза ми той възторжено, — го намерил в „Брегалница". Скоро след това прочетох в поемата му глави („На стража", „Нощно настъпление", „Отстъпление", „Към върха"), които са стихотворни преповторения на цели части от моята книга.