БРЕГАЛНИЦА, Михаил Кремен

ПОГРОМЪТ

3. СБОРИЩЕТО

Винаги когато дружините на полка бяха събрани заедно — в почивка след бой или в дългите дни на бездействие и очакване — неусетно, без никой да го нарежда, се образуваше едно любимо място, дето офицерите се събираха на разговори, да научат или да съобщят някоя новина, да споделят мисли и впечатления, да се разтушат. Тук се изливаше общата скръб, изказваха се надежди, разсъждаваше се за съдбата на България. Такова място бе станала през това време площадката, около която бяха построени близко една до друга землянките на офицерите от трета дружина.

Това беше една длъгнеста, изрязана в гърба на позицията равнинка, от която по пътеките и ходовете за съобщения се отиваше напред до окопите. Отгоре тя бе покрита с навес от големи клонове с шума, пожълтяла и съсухрена. Едно дърво, поставено в края на изреза, служеше да задържи сламата, върху която седяха и лежаха офицерите, а пред него, на едно стъпало по-ниско, минаваше широката пътека за войници и коне, които отиваха за Говедарник. Там обикновено тлееха въглени от голям огън, на който топлеха яденето или варяха кафе. Денем се издигаше бледосин, прозрачен, тънък стълб от дим. Нощем се люлееха червени пламъци на буен планински огън.

Като във фокус се събираха към това място пътеките от всички краища на позициите — откъм дола, дето беше изворчето, от щаба на полка, от първа, втора и четвърта дружина.

Всичко се стремеше нататък и това не бе случайно: офицерите там бяха по-разговорливи, по-гостоприемни, душите по-отворени, сърцата по-искрени. Там беше известният на целия полк подполковник Христанов — една страдалческа душа, в която се бе събрала мъката на България. Там бе поручик Наков — тълкувателят на всяко събитие, философът, негодуващият рицар на правдата и истината, сладкодумният разказвач за Америка и Индия, дето бе скитал преди войната. Там беше подпоручик Шивачев, тоя добродушен, с разкрита, широка душа родолюбец, обичащ България с нейните страдания, обичащ земята й, първобитната й, непокварена култура, нейното минало и настояще, нейните поля и дъбрави, слънцето й, звездните й нощи. — Там беше капитан Карапетров —неуморимият шегобиец, разкриващ с безобидния си смях опакото на нещата, надсмиващ се на хората и себе си, окарикатурващ всяко дело, начинание, блян — снимащ маската на всичко с добродушния смях на един незлоблив присмехулко. — Там беше гръмоотводът на новините — подпоручик Горбанов, който събираше по незнайни пътища летящите вести, скиташе из позицията, ходеше из съседните полкове, ловеше чуто-недочуто и носеше всеки ден храна за разговори и размишления. — И подпоручик Начев беше тук със своята карта на Балканския полуостров, и черногледият, непоправимо-отчаяният доктор Бобев, дружинният лекар, когото Карапетров наричаше „заведущ песимистичния отдел", и поетът Любен Банков, рецитаторът на свои и чужди стихотворения, певецът на подвизите на полка, към когото, за да покажат известно уважение, се обръщаха с думите: „Любене, ти падаш бир парче поет, я кажи..." — Тук бе също и страшният в откровеността си сърцевед — подпоручик Попов, разкриващ чрез своите преживявания душата на всеки съучастник в боевете.

Тук винаги се знаеше една новина повече — обсъдена от всички, разтълкувана, дала на събитията светла или мрачна окраска.

На всеки гостенин новината се разказваше повторно — като се започваше най-напред с източника. Това беше обикновено „близко на управляващите кръгове лице", някой офицер от щаба на дивизията, телеграфист от Кюстендил, който се сношавал направо със София — завеждащ прехраната, завърнал се войник от болницата и пр. После се предаваше самата новина, често пъти допълнена и украсена от разказвача, и най-накрая се правеха общите тълкувания.

Идваше друг, и всичко това се разказваше повторно от край до край, никому не омръзваше да слуша — сякаш при всяко преразказване чуваха новината за пръв път. Малката незначителна вест се развиваше в проблема, тя въвеждаше съдбата на България в нов път, разкриваше нови хоризонти, обнадеждаваше, окриляше или идваше като черна птица, хвърляше всички в мрачно отчаяние и притискаше сърцата.

Някои от офицерите бяха скептици, не се разгорещяваха бърже, изказваха недоверието и съмнението си, виждаха и в хубавата вест някаква трагична страна. Други вярваха в добрата звезда на България, неприятните вести тълкуваха в съвсем ново осветление, намаляваха тяхното значение, съмняваха се в автентичноста им, окуражаваха. Ясно и разграничено се деляха тия болни души на две групи: на песимисти и оптимисти. Но и в едните, и в другите еднакво живееше трагичността на ония тежки времена: една обща трескавост, нервите — достигнали върха на напрежението, душата — разпъната над бездната.

Много пъти денят минаваше безцветно-неинтересен, еднообразен, досаден — нямаше нищо ново и се предъвкваха старите разсъждения и догадки. Но нуждата от човек, комуто да разкриеш душата си и от когото да от чуеш каква да е дума, притегляше всекиго нататък, като към някакво омагьосано сборище.

Първият въпрос, който обикновено се задаваше на всеки, бяха двете понякога до смърт дотегливи думи:
„Нещо ново?"

Нещо ново — — — Ах, да можеше слабият човек да измени хода на събитията! Да можеше да се разнесе мъчителният кошмар, да се върнат армиите по старите си места край Брегалница, да се почнеше историята наново, за да се поправят грешките! Да можеше една хубава сутрин да се събудим при вестта, че въпросът за Македония е разрешен полюбовно, че кръвопролитията се спират и че се вижда вече денят, когато ще се върнем по домовете! — Уви, дните течаха сънно-лениво, прилични един на друг, безкрайни и мъчителни. Всичко си стоеше по старому, притискащо душата с гнета на кошмар.

Ти идеш от ротата си — само от няколко десетки метра, а на теб гледат като на човек, който носи разрешение на мъката. Откъде може да си научил нещо повече? — „Нищо ново" — е твоят отговор. Те знаят това от по-рано и пак запитват, и пак очакват, и се радват в душата си че сядаш при тях: сякаш от това мъката на половина се намалява.

След това слушаш от вчера предъвкваните мисли, сам повтаряш чутите от същите тия другари разсъждения, потъваш в тъпото и безизходно еднообразие и все пак си доволен, че не си в своята землянка, сред глухотата и самотността.

В такива дни се играеше пасианс. Още от Одрин беше на мода тая суеверна игра — да се нареждат карти по особен ред и да се очаква от добрия или лошия изход на играта разрешение на зададения въпрос. Тия трезви хора, които бяха учили положителни науки, се превръщаха в подобни дни на суеверни жени. Външно те не показваха, че вярват в предсказанието на картите, но трескавостта, с която очакваха изхода на играта, издаваше едно сляпо суеверие — сякаш от отговора на картите зависеше бъдещето на България.

„Ще дойдат ли румъните?" — картите отговаряха „да". Това не задоволяваше и се играеше втори път. Получаваше се пак „да". Трети път най-вярно показва: — „не"... Сякаш се премахваше някаква тежест от душата!

Но наблизо други нареждаха Наполеоновия пасианс — той беше най-сложен, на него имаха най-голяма вяра. Питат дали ще се свърши скоро войната? Получаваха и „да" и „не" — според това, дали се покриваха напълно наредените карти или не.

Разказваха се сънища и се тълкуваха. Газенето на плитка и бистра вода означавало щастлив край на войната. Но някой сънувал бурно море, дошли големи вълни и водата се разляла навътре по брега. Никой не можеше да си представи какво по-голямо нещастие може да сполети още България. — Една синя змия се обвила около тялото на едного, той откъснал главата и, но на мястото й се показали други две. Цяла нощ се борил с чудовището. На другия ден се говореше по повод на това за съюза на Сърбия и Румъния. Сънуваха се пожари, гълъби, паяци, наводнения, джамия с четири минарета и на всяко по едно черно знаме — и според това мирът или наближаваше, или се отлагаше за далечно време, получавахме или загубвахме Македония, очаквахме новини, писма, тъжни и радостни вести.

С особена страст се вслушваха всички в дочути или четени някъде предсказания на прочути тълкуватели.
Разправяха за някакъв стар турчин, който предсказал разгрома на турската империя — щели да я нападнат седем крале и после тия крале щели да се скарат помежду си. И точно така стана: четирите балкански държави, подкрепени от Русия, Франция и Англия, разгромиха Турция.

В едно от крайдунавските села живеела някаква врачка, която предсказвала тежки дни за България. Но на друго място друга врачка говорела, че едно царство щяло да пропадне, ала след няколко години отново щяло да се подигне — по-голямо, по-велико.

Вярваше се в особеното значение на числото 17: на 17 септември се започна мобилизацията, на 17 май се подписа мирът в Лондон, на 17 юни сутринта се започна Междусъюзническата война. Какво ли щеше да стане на 17 юли?

Повечето от сраженията почваха във вторник — и в тая сляпа игра на случая се търсеше особената намеса на съдбата. Вторниците се смятаха за нещастни дни. Играенето на лявото око — за лошо предсказание, на дясното — за добро.

В еднообразни, въртящи се около едни и същи теми разговори, в четене на стари закъснели вестници, в надежди и безнадеждие минаваше дългият юлски ден.

Вечер наклаждаха огън пред площадката. Дебели дървета, изкусно нахвърлени от ординарците едно връз друго на грамадна клада, пламваха от всички страни — червени пламъци танцуваха над главните, гонеха се из въздуха и се сливаха на няколко метра горе в общ змиевиден език, люлеещ се като развято, духано от вятъра червено знаме. Цялата околност зад височината се осветяваше и по светлия й склон се очертаваха грамадни сенки от насядали наоколо офицери.

По цялата позиция е тихо. Може би сърбите виждаха сиянието на пламъците, но никой не искаше да наруши тишината и спокойствието на нощта. Слизащите от Говедарник товарни коне минаваха няколко метра по-долу, шумолейки през клонете на шубраците, осветени медно-червено — някакви пожарни силуети, които се губеха надолу в мрака.

Нощите на Повиен бяха студени даже през най-горещия месец на лятото и към топлика на буйните огньове прибягваха всички — и войници, и офицери. Далеч оттатък бойната линия святкаха сиянията и на сръбските
огнища. Но в трета дружина огънят беше станал поетична необходимост. Насядали около него, като на хайдушко сборище, там всички се чувствуваха обхванати от приказността на старите песни, душите се изпълваха с романтично настроение и заслушани в разказите за минали времена и за далечни страни, всички се унасяха, преобразени, неузнаваеми. Гласът на разказвача звучеше равно и меко, думите добиваха особена прелест и дълбочина, будеха фантазията, люлееха и отнасяха мисълта далеч, далеч, като лодка по сънливо плискащи, тихи вълни.

Тия сладко-тъжни вечери край планинския огън! Сякаш действителността изгубваше своята суровост, сякаш  тя изчезваше в мрака, който ни заобикаляше, сякаш не съществуваха окопи, пушки, униформи. Кошмарът на деня, на будната мисъл, на тревогата и страха — тоя тежък камък върху гърдите на всички — се махваше, — леко като крилата птица се понасяха душите из небесата на Индия, любимата страна на Накова, за която той можеше по цели нощи неуморно да разказва. Пред унесените погледи се мяркаше самотната колиба на индийския светец, напуснал суетата на града, слял се с природата — един тих, мълчалив пустинник, който се задоволява с няколко зърна ориз и с бистрата вода на горския поток. Чрез пост и молитва той добивал такава духовна сила, че можел да чете в душите на хората, да възкресява мъртви, да подига планини.

Но и обикновените простосмъртни стояли все пак по-високо от европейците. Никой от нас не можел да си представи напълно какво представлява индийската култура. Там животът бил опростен, защото самата природа идвала на помощ: буйно плодородие срещу сравнително малко труд, и изобилие, щедрост. Всеки бил доволен от съдбата си — просякът не бил по-нещастен от заможния.

Индиецът имал здраво, хубаво тяло, на което не криел голотата и от което окото се опивало с чистото чувство на духовно съзерцание. Чистотата на тялото, на дрехите, на жилището била издигната в религиозен култ. Всичко било религия там: когато жената мелела в къщи брашно — пеела религиозна песен, когато месела хляб — друга, когато го пекла — трета. Всяка стъпка била песен, всяко деяние — молитва.

Също тъй увлекателно разказваше Наков за руските манастири, светци и чудотворни икони, за Печерскатата лавра или за мавританската култура в Испания през средните векове, за американските религиозни секти, за старогръцките философи, за будизма и за новото религиозно учение — теософията.

Мисълта пробиваше мрака на миналото, обхващаше цялата земя и на душата бе леко от това, освободена, окъпана, сякаш излязла за една нощ от тялото, литнала като ангел из безкрайността.

Към полунощ главните изтляваха, превърнали се в синкавозлатна жарава, покрита с бяла светеща пепел. Откъм гърба идеха студени тръпки — завяваше безшум-ният нощен планински вятър. Гостите от по-далечните роти се разотиваха, губещи се в мрака по пътеките, задрямалите наблизо ординарци се събуждаха и прибираха кафеените чашки — тихо се пръскаха всички по землянките, носейки в душата си хубавия сън наяве.
Цялата позиция заспиваше.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]