БРЕГАЛНИЦА, Михаил Кремен

ПОГРОМЪТ

7. НЕПОПРАВИМ

Заповедта за изпращане на подполковник Христанов на почивка дойде едновременно с друга: да се изберат от всяка рота по двама души от хасковските села за една команда, която щяла да замине в отпуск, да събере сведения за нахлуването на турците.

През тоя ден в нашата рота стана малко събитие, което ми попречи да видя още веднъж стария подполковник.
За попълване на полка бяха пратили по-рано една сборна рота — смесица от най-различни полкове и набори. Това били войници, заловени при отстъплението на двете южни армии. В нашата рота се паднаха трийсет души — всички от добруджанския край. Когато се пръснаха слухове за настъплението на румъните към Силистра, Тутракан и Балчик, нашите добруджанци, които до това време стояха пръснати из взводовете, изгубени из тях, както изчезва всеки войник в безличното множество, започнаха да се събират вечерно време на един склон зад позицията и стояха до късно през нощта, шепнейки помежду си.

На сутринта, когато отпускарите щяха да тръгват за Хасковско, при ротния се явиха трима души, депутация от добруджанците.

Оклюмнали, навели глави, те разказаха, че другарите им ги пратили да помолят ротния да ги пуснел по родните им места: научили се, че в Добруджа румъните горели селата и убивали населението. Какво ще правят тук повече! Румъните щели да ги владеят, поне да отидат навреме да видят какво е станало с домашните им.
Ротният веднага отиде на полянката, дето се бяха събрали добруджанците. Подофицерите получиха заповед да отстранят останалите войници.

Отначало стеснително и страхливо, а после — след като ротният ги предразположи — все по-ясно и по-откровено, добруджанците разказаха мъката си, която не им давала да спят и да се хранят: чувствували се на чуждо място, като изгнаници, мислели денонощно за дома, не намирали смисъл да стоят повече тук, защото щели да останат под румънско иго — напразно щели да проливат повече кръв...

Никога не бях виждал ротния тъй нежен и благ. То беше неочаквано за всички. Седнал сред групата, той внимателно ги изслушваше един по един, като разпитваше подробно за всичко в къщи: кой е женен, с колко деца, колко души е оставил дома, какви имоти има, какъв е добруджанският край...

Печални, почти разплакани, войниците разкриваха душата си — също като на изповед. Цели пренесени в далечната родина, те с любов и увлечение разказваха за всичко добро, което са оставили там, и се мъчеха да трогнат сърцето на ротния.

Когато оплакванията се свършиха, ротният помълча малко — всички стихнали и заслушани, гледащи го право в очите.

„Чуйте сега какво ще ви разкажа аз — —" започна той все тъй тихо, да не се чуе наоколо. От дотогавашното му държание изглеждаше, че той ще вземе тяхната страна и ще им помогне. Но стана съвсем друго.

Преразказвайки отначало последните събития, сякаш нарочно в по-тъмни краски, той ненадейно промени тон, очите му получиха чиличения блясък, който светваше пред боевете, гласът му затрепери сурово, заповеднически.

Просто, ясно, искрено-патетично — с думи, облени от вдъхновение и висок патриотизъм, ротният говореше като някакъв войвода от революционните години преди освобождението. Това не бе натъкмена реч, нито обмислена проповед; то бе изповедта на едно сърце, скрижалът на едно верую:

...Те преди всичко са българи! Не са тръгнали да пазят само своето, а българското! Някога цяла България била под турско робство, но в Румъния се събирали недоволници, образували чети и нахлували отсам Дунава да разтърсват турската държава. Чували ли са те за хъшовете, за Ботева, за Левски, за Караджата? Какво е карало тия хора да напускат дом и близки и да отиват да мрат?... Имало нещо друго, което правело живота по-велик! Неприятелят можел да завладее цяла България и ние да останем вън от границите. Но всички до един трябвало да запазим хладнокръвие, да се сплотим още повече — и да издържим борбата докрай' Нашата сила щяла да се познае не в щастието на победите, а в нещастията! Да сме допуснели, че Добруджа ще остане под Румъния. Нима всичко трябва да се свърши с това? Нима трябва да преклоним глава като покорна рая? Нека добруджанците зарежат ниви и дечурлига — да забягнат из горите и с въстания да покажат пред света, че искат да се върнат в старото си отечество. На, той пръв щял да им стане войвода!

Изненадани, войниците смутено се споглеждаха, смълчани и уплашени.

По едно време ротният скочи, пъргав като юноша, и подир него всички настанаха.

„Мирно!" — изкрещя той и дигна глава, гледащ ги остро в очите. Войниците изопнаха снаги и замръзнаха на местата си.
„Всички по взводовете си! Да не съм чул повече бабешки хленчения! Да не съм ви видял да се събирате заедно, че ще ви застрелям! — Здравейте, юнаци!"
Разнесе се стройно „здрав-жлайм-годин-пручк!"
„Сега ще се разотидете и ще забравите Добруджа! Подофицерите! Я кажете там, подофицерите да дойдат при мен в землянката!"

Всред необикновена тишина ротният тръгна бавно по пътеката надолу. Добруджанците все още стояха „Мирно".
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]