ПОГРОМЪТ

5. ПОДПОЛКОВНИК ХРИСТАНОВ

На площадката бяха събрани всички нейни обитатели и постоянни гости. Слънцето беше се извило на запад и широкият навес хвърляше сянка на отсамната страна, където нощем кладяха огън. Не се виждаха войници. Юлската горещина бе достигнала и до върховете на Повиен — познатото безветрие и тегота на долините, когато и птичките престават да пеят, и в неподвижния, нагорещен въздух сънливо бръмчат мухите.
Заварих всички умислени и мълчаливи. На сламата като на одър бе седнал поручик Наков, както само той можеше — по индийски. Ръцете му бяха сложени върху коленете, странно неподвижни — тия инак живи, изразителни ръце, които така неуморно разказваха заедно с устата, проповядваха, увличаха, убеждаваха. Мъртвешка тежест ги бе сковала. Сините водоцветни очи на Накова гледаха в пространството зад планини и хоризонти, зад действителност и време. Колко много приличаше той в този момент на факир, пренесен в съзерцание и ясновидство! — Сякаш се бе оковал в екстаза на молитва.

До него лежеше на гръб капитан Карапетров, неподвижно изпънат върху сламата, с лакти над очите — спеше ли, не можеше да се разбере. Куртката му бе разкопчана на долния край и отдолу се червенееше тесен пояс. Любен Ванков четеше вестник, а Шивачев се бе облегнал ла подпорката на навеса, тих, печален, с оня отпечатък на доброта и смирение, с който той си остана от първия до последния ден на войната. По-отстрани седеше на стъпалото подпоручик Попов, подпрял лакти на колене и захлупил в шепа лицето си. Фуражката му бе отместена назад, дълги кичури коса се преплитаха в пръстите му.

Най-отвътре, движещ нервно грубия, издялан от войниците бастон, седеше върху патронено съндъче командирът на трета дружина подполковник Христанов. Малкото му, тъмно като на жълтеничав лице, обрасло чак до носа и очите с къса четинеста брада, се тулеше под нахлупената фуражка — избеляла и разшита, с издуто нагоре мазно дъно. Яката на куртката — ожулена и лъскава от кир — стоеше винаги разкопчана и разголваше сбръчканата му кожеста шия, набрана в дебели потни гънки. Главата си държеше наведена, като че я притискаше някаква тежест. Очите му блуждаеха, жълточервени, наляни с кръв, и когато поглеждаше, от двете тъмни дупки тревожно се извиваше бялото на изпъкналите очни ябълки.

С бастона си Христанов обръщаше върху сламата едно парче вестник, продупчваше го, подгъваше го и се мъчеше отново да го пробие. Той отдавна бе махнал сабята и я бе заменил с тая груба тояга, с която се подпираше по стръмните склонове на позицията. С нея той остана до последния ден: винаги в ръката му, тя бе стискана нервно и трепетно, издигана до над главата, когато душата му се препълваше от отчаяние и злоба, размахвана из въздуха, като да смазва някого, или безсилно отпущана, прибрана до треперещите нозе като тояга на старец.

Общото мълчание бе знаменателно. На моето „добър ден" никой не отговори. Само Карапетров подигна ръце, погледна ме със свити, ослепени от светлината очи, и пак ги сложи на лицето си, говорещ под ръкавите:

„Ето го, тоя ще каже новините. Казвай, какво ново!"
„Какво ново — все същото. Малко ли е това, което знаем!"
„Какво знаеш? — продължаваше да запитва Карапетров с насмешка в гласа. — „Я разправи, да видим какво знаеш."

Учудиха ме тия многозначителни, пълни с горчивина и ирония въпроси. Отде мога да зная повече, снощи бяхме заедно до среднощ, румънското настъпление бе старо нещо — в дълги, печални разговори всичко бе вече разтълкувано.

Погледнах Христанова: той нервно движеше коляното си, загледан право в очите ми. Нещо демонично имаше в това черно-жълто, надупчено от шарка лице, хлътнало и горящо като в треска: сякаш беше близко-близко до лицето ми, сякаш усещах до себе си огнения трескав дъх на тия напукани почернели устни. А втренчените погледи като да ме поглъщаха в бездната си.

Тръпки ме полазиха. Тоя човек на няколко пъти вече бе ми се разкривал с едно необикновено, странно държание. Веднъж през примирието на източния сектор при Одрин — вече се говореше за прекъсване на преговорите — няколко офицери отидохме на коне към югоизточния край на нашите позиции, до шосето Одрин— Хавса. Оттам се виждаше градът. Този ден той блестеше под слънчевите лъчи като приказно видение. Над всички здания се издигаше „Султан Седим" с четирите си тънки минарето, а вляво и вдясно още много други — вити минарета, камбанарии, часовници, големи, кръгли металически кубета. Христанов бе останал назад с мен, спря се, обърнат към Одрин, и размахал дясната си ръка, в която държеше камшик, ми заговори. Още помня думите му: това бяха откъслечни, почти несвързани фрази, звучащи като пророкувания. Гласът му се извиваше плачевно — някакъв пеещ плач, — стихваше, шепнеше и ненадейно прогърмяваше заканително-отчаян като говора на умопобъркан: „Гледай го! Гледай го! Насити му се, защото ни кога няма да го видиш! Хо-хо-хо! Ами оня венец? Видиш ли го — черните, страшните? Оръдие до оръдие! Смърт! Бум-бум-буум! Шест пъти. Тука трябват полкове, подпоручик, резерви, колони в дълбочина! Трябват най-малко 150 тежки оръдия! Това е крепостна война! Щурмуващи колони, ножици, бомби, пироксилинови патрони за телените мрежи! Ах, ще има косене като трева!" И веднага след това премина към неговия болен въпрос: защо не го назначили полкови командир на мястото на стария, който се бе поминал от сърдечна болест. Негодуващи слова на един горчиво обиден, разкрития на неправди и фаворизация, разголване с безпощадна критика на една действителност, която дотогава ми бе неизвестна. Под очите ми се рушаха авторитетите на бригадни и дивизионни командири, принизяваха се прославени началници, ставаха обикновени личности, заядливи и пристрастни — повдига се завесата зад бойната линия и в щабовете, към които подпоручикът от взвода хранеше доверие и респект, вместо сериозните, честни военачалници загъмжаха дребнавите фигури на изроди.

Но още тогава аз се радвах в душата си, че не оставиха полка в ръцете на Христанова: не това бе военачалникът — строгият, решителен, безбоязлив и самостоятелен човек на волята и делото! Твърде много сълзи имаше в тия очи, твърде много чувства в това наболяло, отзивчиво сърце.

Ние се присъединихме към кавалкадата, обиколихме редутите до шосето, и се върнахме към залез слънце, оставяйки далечния град в пурпура на последните лъчи, потънал в златен прах, в който блестяха прозорците на къщята. Христанов вървеше пред всички, прегърбен върху едрия си красив кон. Никому не се говореше. В тишината звучаха само припрените, преплетени удари от копитата на конете.

Отстъплението от Ежовица напълно разсипа тоя страдалец. Разправяха, той безутешно плакал в Раклишкото дефиле. Карал се на войниците и дохождал до истеричен бяс, когато те злорадно му отвръщали, махнали ръка на всичко. Дигал тоягата си да ги бие. Не спял по цели нощи, разхождал се в тъмното, ослушай с непоносима мъка в говора и подвикванията на разбунтувалите се. Гледал е подозрение и на офицерите, предполагайки, че всеки ще зареже България, ще й измени, ще я остави в най-критичния момент.

А през време на Повиенските боеве, когато дружината му отстъпи, разбягала се из урвите, той бе станал тъй нервен и зъл, че никой освен Наков не посмяваше да му говори.

Всеки неуспех, търканията в ротите, неправдите, облагодетелствуването на едни за сметка на други, погрешните заповеди, поради които се даваха много и излишни жертви — грешките на дипломацията, нахлуването на румъните, окаяното положение на България — всичко добиваше в душата му гигантски размери, терзаеше го и му вземаше и последните сили. По-горните началници гледаха на него подоздрително, разпитвайки по околен път дали не е вреден за войската.

Какво ставаше в душата на тоя човек? Какво искаше той всъщност? Бунтуваше ли се срещу някоя лично нему сторена неправда или се опълчваше против общото зло, което му се струва стократно по-голямо? Страхуваше ли се от смъртта или виждаше ужаса право в лицето с интуицията на една чувствителна душа? Какво тежеше върху неговата приведена старческа глава? Някакво тъмно предчувствие? Изгубена вяра в собствените сили? Мрачно бъдеще? Не бе ли жертва на тежка неврастения, на ипохондрия, на начало на лудост?

Той втренчено ме гледаше сега с пламнало в треска лице. По краищата на устните му играеше студена презрителна усмивка. И побутна с бастона си Карапетрова:

„Гледай го! Гледай го бе! Той мисли за румъните? За Варна ли, дето турили румънско знаме на кметството? Или за това, че пленили нашите полкове, когато се връщали от Княжевац? А? Кажи му бе, Карапетров, че бог ни праща и други! Ееей — викна той, изкривил лицето си в зверска гримаса, — ония, дето ги гонихме чак до Чаталджа, дето им превихме врата — змиите бе, идат, идат Енос — Мидия, хо-хо — на ви Енос—Мидия!"

Аз нищо не разбрах от тия загадъчни думи. Какви змии и защо поменува Енос—Мидия? Какво означаваше тая ехидна усмивка на устните му? За мен ли се отнасяше тя? Аз го гледах с недоумение и страх — и устните му повече се изкривяваха, бастонът повече трепереше в ръката му.

„Не Енос—Мидия, а Минус—Едия!" — се обади Карапетров и глухо изохка: „Къде бяхме — и къде сме! Какво бяхме — и какво сме!"

Погледнах Накова въпросително. И с равен, спокоен глас, сякаш съобщаваше някое незначително събитие (той нарочно си даваше тоя вид, когато искаше да не дразни Христанова), Наков ми съобщи, че турците преминали договорната граница Енос—Мидия и влезли в Одрин. Там сме имали слаби части, които отстъпвали навсякъде под натиска на по-силния неприятел. Но нима ще бъдат те оставени от Европа да нарушат един договор, гарантиран от великите сили? Това е дело на Енвер паша - да използува лошото положение на България, да се опита да си възвърне нещо!

„Не, не, трябва да дойдат в София! В София — крясна Христанов като в припадък. — Трябва да се съберат всички там и да изловят ония сволочи! . . . Така им се пада, такааа! ... От всички страни! От морето има ли някой, бе? От небето има ли?..."

„Г-н подполковник! — се намеси Шивачев с тихия си галещ глас. — Все ще се намери изход. Аз не вярвам Русия да ни остави."
„Каквооо?... Русия?... У, мискин! Убийте го бе! Убийте го! Ти русофил ли си още бе? „Защо, г-н подполковник..." „Слушайте, той е още русофил! Тфу!!"
„Не е там въпросът! — продължи Шивачев. — Какво ще стане в края на краищата — там е работата! Русия ще разреши спора."
„Ще разреши! Ще разреши тя! Кой поддържа против нас гърците и сърбите? Кой не ни дава Македония? А? Кой праща румънците и турците? Слушай, Ванков — младо! Я му издекламирай „О Русь, бъди проклета!"

Но Ванков не поиска да декламира онова напоено с мрачен патос стихотворение, което се преписваше и разнасяше от ръка на ръка и което изразяваше тогавашното настроение срещу нашата освободителка, на която приписваха сърбофилски чувства. Атмосферата бе твърде нагорещена, за да има нужда да се разпалва още. Той се помъчи да отклони темата, като заговори за една статия от вестника, който четеше.

Но Христанов цапна с бастона си вестника му:

„Махай тоя парцал, че ще те пребия! Хайде — „О Русь, бъди проклета!" Казвай, как беше! Русийооо!..."

 Шивачев пак искаше да възрази, но му направиха знак с очи да млъкне. Само Наков се реши да говори. Той цитира някакви изявление на Поанкаре пред българския пълномощен министър в Париж: „Франция ще вземе присърце правата кауза на България." Щяло да се предприеме обща акция за избягване на по-нататъшни усложнения. Английската флота освен това напуснала Солунското пристанище и отпътувала неизвестно къде. Щели да заплашват Турция, да спрат Румъния. Целият цивилизован свят бил свидетел на една жестока неправда: Европа нямало да остане безчувствена зрителка.

След всяка дума на Накова Христанов замахваше тоягата си:

„Кой?... Не ми приказвай, хайде! — Не-ми-при-каз-вай! ! — — — Само една дума ще ти кажа! Чакай! ... Франция?... Англия? ... Нееее! България няма нико-го!... Чуваш ли!"

 Подпоручик Попов, който все още си притискаше лицето в шепите и мълчаливо слушаше, се намеси:

„Никой не се интересува за България! Европейците толкова я познават, колкото Патагония. Хее, там някъде си, на Балканите, се рушела една държавица — ще я замени друга! Земята нали си остава! Пазарът нали е осигурен! Сърби, гърци, българи — все едно!"

„Къде бяхме — и къде сме! Какво бяхме — и какво сме!" — повтаряше с въздишка Карапетров, без да се вслушва в разговора на другите. По едно време той скочи, изправи се, седящ на сламата, и вдъхновено-театрално замаха с ръка:

„Слушайте какво ми е дошло на ума! Всички дипломати трябва да се докарат тука, на позицията — да ги вържем на един кол, забит в бруствера; сърбите ще ги помислят за войници и ще се мерят в тях!"
„Малко е това, мамка им...! — извъртя във въздуха бастона си Христанов. — Дайте ги на мене! На мен! Аз ще им намеря цаката! Да ги застрелят ли? Ха! Нещо по-страшно! Нещо инквизиторско!"
„Стига им това, г-н подполковник — се намеси Попов. — Тия хора ще поумнеят само когато чуят пищенето на куршумите! Всички дипломати трябва да прекарат по един стаж в окопите!"
„И въшките трябва да ги поядат! — допълни Карапетров. — Да им се надене по една въшлива риза, че тогава да ги пращат да водят преговори."

И се започна разговор, който само помрачената от отчаяние душа можеше да роди. Търсеха се виновниците за нещастието на България — с догадки и несигурност се спираха на тоя, на оня, заплитаха се в тъмните пътища на отговорност и виновност, клеймяха отделни лица, цели партии, целия български народ — връщаха се към епохата на турското робство и намираха, че по-добре било да не бяхме освобождавани, че българинът не знае да се управлява — ограничен, късоглед, роден за роб, често пъти по-добре ще е да повикаме англичаните да ни владеят — както Египет, както Индия... Всички българи трябвало да се преселят в някой далечен остров, да избягат завинаги от тоя вулкан — Балканския полуостров. — Проклет да е Аспарух, че е тръгнал на юг към Дунава! Проклети да са прадедите ни, че са народили такъв кекав народ! Проклето миналото! Проклето бъдещето Да може да потъне балканът и морето да нахлуе отвсякъде и да издави всичко. Не! Да се изкопае една грамадна яма сред България, да се напълни с милиони килограми динамит и да се подпали фитилът. Нека се разтърси повече от най-страшното земетресение, да се разпука, разрине, разлюшка! Да не остане камък върху камък! И нека враговете ни намерят тогава само развалини и пепелища!...

От всички най-много говореше Христанов. С разюздена, трескаво-болна фантазия той диреше най-жестоките хули. В думите му клокочеше пяната на отприщен поток — поток от люти клетви на огорчено, наболяло сърце, в което се бе събрала скръбта на цял народ.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]