ПОВИЕН
1.
Цели две недели ние не бяхме влизали в сражение - боевете се водеха без нашата армия, която, откъсната и несмущавана, направи отстъплението от Щип и Криволак до горното течение на Брегалница.
Бързайки към върховете на Сива кобила — нашия нов фронт, — ние срещахме кервани от коне, натоварени с патронни сандъци и гранатни кошчета, отделни команди, почиващи на всеки сто крачки отстрани па пътя, офицери със стари, износени униформи, смачкани фуражки и саби от различни епохи на нашето въоръжение.
Насреща ни често се задаваха войници в полувоенно облекло: те носеха черни калпаци със зелени дъна и големи лъвчета вместо кокарди. Това бяха разнебитени части от македонските дружини, които бяхме видели в Щип през примирието, когато населението тържествено ги посрещаше. Те влизаха тогава бодри и стройни, с пушки на рамо, с картечници и знамена — и с войнствен дух, откърмен от подвизите при пленяването на Явер паша и отблъскването на турския десант при Шаркьой. Колко сломени и обезкрилени изглеждаха те сега! В очите им се четеше отчаянието на разбита войска и ужасът от тежко преживени бойни дни. Те разправяха за силния напор на сърбите и за безизходното положение на останалите живи, които задържали позициите от две седмици с нечовешки усилия. Безкрайните колони на нашите полкове, които идваха да усилият фронта, сякаш не им правеха впечатление: все така плачливо и с отчаяние се вайкаха те пред всекиго, който ги спираше да ги разпитва. Ранени, с превързани ръце и глави, други на коне или на носилки, се спущаха край нас изплашени, със скрит ужас в очите. Ни едно отворено лице, ни един привет, ни най-малката благодарност, че идем на помощ. Съдейки по паниката на ранените, положението горе на позициите ни се представяше страшно. Тревогата се предаваше и нам — преживелите в отстъплението по-силно и по-трагично катастрофата на тази война. И мъкнейки се нагоре, ние с трепет се вслушвахме в далечното боботене на оръдия и картечници.
Когато се изправихме по рамената на Сива кобила — всеки в своя участък, стегнати, взети изново в ръце, — всичко ни се видя много по-просто и по-сигурно, отколкото го очаквахме. Изкачени до небесата, необезпокоявани от никого и осигурени в тила, ние спокойно гледахме врага отпреде си: сега той не беше страшен — той беше пред нас!
През това време по върховете на Сива кобила усилено се работеха окопи. Те бяха недостъпни линии от пръст и камъни, виещи се в изпъкнали и вдлъбнати огърлици над главоломни стръмнини. Малката Каменица — приток на Брегалница — се провираше долу в далечното подножие между скалисти и песъчливи брегове, по които сърбите бяха настанили предните си постове. Планински сипеи, отвесни прорези и недостъпни долове се чертаеха надолу като ребрата на грамаден скелет. От там нататък се издигаха към небесата Повиенските планини — застинало море от възвишения, на което краят се губеше в мъглявината на хоризонта.
Повиен — това беше врагът на Сива кобила. Тъмен великан, с вечно заоблачено чело, той гледаше над нас към България с ненаситното око на злодей, застанал дебнешком в някакво очакване, привидно спокоен, криещ в пазвите си острието на смъртно оръжие. Може би той чакаше изхода от денонощните боеве в Брегалнишката долина, готов да блъвне пламенния си гняв към нас.
И когато един следобед повикаха дружинните командири в щаба на полка, за всички ни стана ясно, че нашите готвят изненада за Повиен.
Командирът се върна късно. Той веднага събра офицерите в един от близките окопи и с карта в ръце съобщи задачата. Утре в зори ще се атакува Повиен. Това се налагало от положението при Брегалница. В първа линия от нашия полк е назначена трета дружина, с поддръжка — втора. Нашата — първа дружина — те бъде бригаден резерв. Обект на полка за сега е отсрещната погранична турска казарма.
Мълчание. Всички гледат към Повиен. Непрекъснати вериги от стръмни височини, разнообразно криволичещи, разлени на юг до хоризонта, тук-там обрасли с гори, някъде прошарени с разноцветни квадрати — жълти петна на планински ниви, угари, дворища на овчарски колиби.
Досега ние не бяхме спирали внимателно поглед нататък. Ние познавахме
отсрещните планини с общото име Повиен. Знаехме приблизително предните
укрепени пунктове на сърбите. Претрупаното с впечатления око наситено и
обръгнало от разнообразието на природата лениво и без внимание отминаваше
досега всички тия безбройни върхове, долища, селца, рекички, имената на
които учехме сега от картата. И изведнъж Повиен ни се разкри с цялата си
сложност: казармата беше построена на малко каменисто плато, към което
се събираха пътища от разни страни; широк път криволичеше по височините
вдясно; други се спущаха назад из дълбоки долини и се изкачваха после към
планините над Кочани; цяла мрежа от съединителни линии, работени от сърбите
при укрепването на тези позиции; сума селца, които дотогава не подозирахме
— Повиен, Цера, Глоговци, Гърча; долу — реката Каменица с няколко воденици.
Сякаш някакъв лъч падна внезапно върху Повиен и освети и най-малките му
кътчета.
[Previous] [Next]
[Back to Index]