ОТСТЪПЛЕНИЕТО

2.

Вляво, току до звездното небе, се издигат черните стени на Плачковица. В нощната тишина ясно се чува бученето на близък водопад. Войниците се мяркат на двайсетина крачки, губят се нататък из мрака. Чува се дрънчене на матери и пръхкане на коне. И от едно място, като от възел, тълпата се пръска напред, потичва, прикляква, ляга. Вода! Вода!

Планински поток иде от близкия балкан. Шумът на водата из камъните, плисъкът на водопада, разлятата вълнообразна песен на горската шума — всичката тая свежест на планинското усое лъха ободрително.

Змиевидно, както тече потокът, се чернее до водата широка ивица от наведени хора и животни. От шосето непрекъснато прииждат нови, газят направо.

Но изведнъж, като по даден знак, награкналите се надигат и се пръскат в широк кръг — мълчаливо, сякаш молепсани. И в тая задържана, дълбока тишина провлачено заридава някой:

„Ооо!"

Всички хукват, мястото се оголва и до водата се очертава неподвижното тяло на лежащ.

Качен на спряла до потока кола друг продрано завиква:

„Не пийте, хей! Холерен!"

Околните с ужас се разбягват, но пак се връщат и политат сгъстени край холерния.

„Махнете го оттам!"
„Бягайте, хей!"
„Не пийте! Холерен! ..."
... „Не ме оставяйте, братяаа! — вика болният, надигнат на ръце. — На кого ме оставяте! Вземете ме, братяаа!"

Множеството се залюшва към шосето оттатък потока.

Клепачите се залепват от прах и от сън. Но сърцето е будно — то е нараснало, изпълнило е гърдите, ще ги пръсне.

Има ли охрана в планината? Какви са ония светлини по върховете, втренчени като очи, които следят? Някакви огромни кръгли сенки затаено дебнат в нощта. Непознат тропот избучава далеч отпред — обърнеш се — далеч отзад. Като червен език се метне по хоризонта кърваво сияние и за миг се прибере и изчезне. Войниците се навеждат и слагат ухо на земята: тътените на далечни боеве така по-лесно се чуват. Самотен изстрел остро процепва тишината — той е близък, някъде из урвите на Плачковица. Разлюляно ехо отлита надалеч и заглъхва. Чакаш, втори гръм — и в това мъчително напрежение тишината ти се струва звънлива, като до скъсване опъната струна.

Незабелязано, сякаш родена от мрака, се задава отзад колона строени войници — мълчаливо и задъхано бързо. Те сякаш не стъпват, а се носят леко и неусетно по земята. Доближават ги, запитват ги кои са, къде отиват, Неохотно даваният отговор се отняса напред:

„Дойран... гърците... на помощ... "

Хвърчащата колона изчезва: тя се стопява в тъмнината. Далеч на юг бляскат червените сияния на топовни изстрели.

Тревата край зеленчуковите градини край Радовиш е още мокра от утринната роса. Леки изпарения се носят над реката, и водениците, прихлупени, се сивеят между върбите. Нагоре из дефилето, от двете страни на склоновете на планината, се виждат всред зеленината на тополи широките стрехи на тъмни, вехти къщички.

Цялото поле долу, под водениците, гъмжи от войници, граждани, селяни, коли, добитък. Там трескаво се върши работа: разбиват складовете и отнасят, кой къде свари, свидно пазените дотогава припаси. Имало заповед да се раздаде на населението и войниците всичко от резервните магазини, за да не падне в ръцете на неприятеля. Грамадни купища чували кашкавал, ориз, сол, брашно, сандъци със захар и сухари, вързопи горни и долни дрехи, кожени колани, ботуши, цървули — всичко, каквото е било потребно за войската, събирано през месеци, се разхищаваше сега като напуснато безценно богатство. Жени и мъже с торби, чували и престилки, селяни с магарета и коли, войници, офицери се трупаха около складовете и грабеха. Това ставаше тихо, с добром - защото имаше за всички. Войниците връзваха на кръста си по няколко ризи и колани, тъпчеха раниците си със захар и кашкавал и се отделяха в полето на изток, набъбнали и претоварени. Край водениците, по пътя за Радовиш, сновяха нагоре и надолу мъже и жени — като мравки, които в трескава съсредоточеност бързат да отнесат плячката в гнездото си.

А наблизо до складовете, в стърнищата на ожънатата нива, са налягали един до друг войници от някакъв полк — спят дълбоко и непробудно. На патронни сандъци, сложени близко, за да образуват одър, са се свили в шинелите си офицери — сабите набучени в пръстта и на тях окачени фуражки, бинокли, револвери. Тия хора навярно не са спали през нощта — те са дошли отдалеч, грохнали от дългия поход. Над тях в равен и отмерен дъх се е спрял сънят. И в пъстрината на утринния глъч, в шума на разбудилото се гъмжащо поле тишината на спящите се отделя като мъртвило на гробище. Но ето, сред купчините се изправя войник и на слънцето блясва жълта точка върху медна тръба. Той прилепя тръбата до устни — и в простора се засипва в пречупени и несигурни звуци утринен сигнал.

Самотна и чужда в тия незнайни места, тая сурова и проста, но тъй много позната и близка песен се носи плахо и сякаш молещо: в нея като въздишка трепти споменът за родния кът — за топлотата и сигурността на бащиното огнище. Тя се чупи в простия си напев, удължава се в края, пресича се внезапно и започва отначало. И сънят сякаш става по-сладък и по-желан. Никой не по-мръдва.

Но когато тръбата млъква, от няколко места завикват „Ставай! Ставай!" — и спящите неохотно се надигат: сивокафява маса от гъмжащи хора. На източния край като от невиделица израства изваяние: конник офицер, готов за поход.

Над Плачковица слънцето се е издигнало високо, то е метнало вече огнената си покривка и по пътя за Раклиш, където се отправяха всички войски от радовишкото поле, бяха напластили вече гъсти облаци горещ прах.

Радовиш опустяваше. До складовете се мяркаха плахите фигури на граждани, останали сами, бързащи да приберат още нещо, преди сърбите да са пристигнали. Глутници кучета се трупаха около лешовете на паднал добитък. Над целия този край витаеше запустението и самотността на ивица земя между две вражески армии.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]