В: Трифонова, Цвета. Писатели и Досиета, София, 2004, стр. 7 - 34.

Сканирано от ВИК (Oct 1 2004)
(http://www.mediapool.bg/phorum/index.php?showtopic=49&st=400)

За няколко поколения български читатели Димитър Талев е класик на националната словесност, автор на величавата фреска за борбите и страдалчеството на Македония.

Но освен това е високопоставен гражданин, лауреат на Димитровска награда, носител на орден "НРБ", народен представител, получил е постове и признание.

Малцина от непосветените и по-младите знаят, че този тих и тъжен мъж е преминал през кръговете на българския политически ад като изоставен от Бога библейски Йов.

Само неговите съвременници и cъмишленици са разбирали смисъла на закъснелите почести и привилегии в края на живота му и са имали отговор на въпроса, защо комунистическата власт внезапно е „обикнала“ майстора на художественото слово, след като в продължение на десет години безмилостно го е малтретирала.

Само наивен или неосведомен човек би повярвал, че е осъзнала вината си спрямо народния писател и в порив на разкаяние е решила да я компенсира с почести.

Напротив, тайните архиви говорят друго - истинското мнение и отношение на властниците към Димитър Талев докрай остава отрицателно и враждебно.

Цитирам последния по хронология документ от секретното досие (3 юли 1961 г.), опровергаващ афишиpаните пред обществото "уважение" и "доверие" към писателя.

Автографът е на лицето Александър Григоров, партиен секретар и технически директор на Издателството на СБП, неприкрито ченге от Държавна сиrypност.

Този комунистически гаулайтер, поради това, че е брат на един от секретарите на Георги Димитров - Петър Григоров - е превърнал издателството на писателите в rнездо на интриги, страх и шантажи, и от него пропищяват дори партийните му дрyraри [*].

Пред VI отдел на ДС той атестира Талев по следния начин:

"Предu десет години беше дадена възможност на Д. Талев да се покаже отново пред читателска публика с неговата трилогия, която има своите качества.

Показа се един автор, който някога беше анархист, комунист, по-късно ренегат с цялата озлобеност на нагажденец. Талев сочеше от страниците на Иван Михайловия в. "Македония" кой комунист, кой прогресивен човек или демократ да бъде ликвидиран. Ролята на Талев след убийството на Симеон Ефтимов беше изпълнена с най-голям цинизъм и мръсотия. Тази си дейност Талев продължи и след 19 май 1934 г. като помощник на Йордан Бадев. Той клеветеше, опозоряваше, надсмиваше се и хулеше комунстите чрез в-к "Зора". Този човек беше помилван и окрилен, и цялата оная пасмина, която сега подмолно съска срещу комунистите и широко акламира изданията на Талев" [**].

Както ще се види по-нататък, епитети и квалификации от същия вид изпълват агентурните рапорти и справки в досието, намиращо се архива на бившата ДС.

Тяхната улична лексика и злостна интонация разкриват истинското отношение на органите на сигурността към твореца - лицемерие, недоверие и незатихваща ненавист.

Тогава за какво са многобройните преиздания и хилядните тиражи, наградите и славословията?

Естествено, за да бъде заличен един внушителен спомен - споменът за предишния живот на Димитър Талев и за ведущата му гражданска позиция преди Втората световна война.

Трябва да бъде заличена предишната му идентичност и да потъне в забвение споменът за гордия син на Македония и пламенен борец за каузата на българщината в изконните земи на Отечеството.

От паметта на обществото да изчезнат две десетилетия - от 1921 до 1944 г.- наситени с творчески труд и кипяща обществена деятелост, годините в които създава патриотичните си художествени произведения - романовата "Усилни roдини", пиесата "Под мрачно небе", биографията на Гоце Делчев, историята на родния си град Прилеп, книгите с разкази, посветени на македонския бит и старина, емблематичният политикопсихологически роман"На завой" и освен това забележителното си публицистично дело, разположено на страниците на вестниците "Македония "и "Зора ".

Никой повече да не си спомня, че този епохален национален писател е бил съратник и близък приятел на Ванче Михайлов и Симеон Ефтимов и заедно с хилядите техни съмишленици е участвал в борбата против сръбския шовинизъм и гръцката асимилация на заробеното българско население, нито че е давал решителен отпор на предателската политика на българо-московските комунисти и интернационалисти.

Неговото страстно публицистично слово и изключителна гражданска доблест в ония съдбовни roдини му отреждат място сред духовния елит на България за всички времена.

Дори след преврата на 19 май 1934 г., когато ВМРО е забранена, властта не смее да посегне на Д. Талев, защото зад него стои цялата македонска емиграция.

След спирането на в. „Македония“ трибуна му дава друг радетел на македонската освободителна кауза - Данаил Крапчев - и на страниците на в. „Зора“ се появяват десетки, силно въздействащи статии и есета, актуални и днес.

В тях авторът издига глас в защита на стремленията на македонските българи за свобода и отстоява непостигнатия национален идеал за обединение на разпокъсаната Родина, безкомпромисно изобличава партизанските спекулации със съдбата на поробените земи и е непремирим коректив на официозната тогавашна политика.

Лайтмотивът на Талевата публицистика отзвучава високо и ясно във всяка българска душа, в която е жива болката за Македония - „Тук е България!“

Лайтмотивът на Талевата публицистика отзвучава високо и ясно във всяка българска душа, в която е жива болката на Македония – „Тук е България!“ [***].

В продължение на 45 години до 1989 г. и 13 години след идването на демокрацията, това огромно наследство не е събирано, коментирано, издавано. Редно е да запитаме защо, но не само себе си, а и институциите, чието предназначение е да "изследват" и доизясняват живота и творчеството на българските писатели, особено пък на тия, които десетилетия наред са били изопачавани или изобщо премълчавани.

Уви, никой не се интересува от публицистиката на Димитър Талев, нито се е заел да я изследва и публикува.

Явно институциализираните общности нямат желание да променят създаваните от самите тях в продължение на десетилетия канонизирани представи за творците и за литературната история.

Макар и създадена преди повече от 60-70 години, публицистиката на Талев е изключително актуална и съзвучна на днешните проблеми на българското общество.

Причините за това са няколко.
Димтър Талев всеотдайно е живота и таланта си на неугасналия национален идеал и на своята изконна мечта освобождението и обединението на целокупното българско Отечество.

Това е идеалът, облъчил и въодушевил цяла една епоха в историческото битие на България -възрожденската.

Десетилетия наред в него са се кондензирали енергията, талантите и духовните устреми на най-добрите синове на нацията, на целия народ и на българската диаспора по света.

Не по стечение на обстоятелства, а по силата на своите вътрешни пристрастия и убеждения Талев става "говорител "и морален стожер на този съдбовен идеал и то тогава, когато четвърти път в рамките на 20 години, рухват усилията и надеждите за българското обединение и пътят на нацията се измества в друго, по-ниско русло на битието - на безкрайната и унизителна спирала на "битката за оцеляване".

Доблестният син на Македония обаче никога няма да измени на пролятата братска кръв и до последен дъх ще служи на святата национална идея.  Той е име от кохортата на големите романтици на българската история.

Най-силното му оръжие в тази доживотна борба се оказва словото.
Чрез него Талев продължава традициите на родната публицистика водеща началото си от Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Георги С. Раковски, Любен Каравелов, П. Р. Славейков и Христо Ботев.

Неговите статии и есета пренасят и продьлжават заветите и идеалите на великите възрожденски сенки в друга епоха - между двете световни войни.

Те се превръщат в нравствен антипод на еснафската прагматика и егоистичното самодоволство на обуржоазеното общство между двете световни войни и са отрицание на политиканските спекулации с покрусеното национално чувство.

Целта на тази публицистика е да поддържа жива съвестта на българите в метрополията, да опази народната солидарност сьс съдбините и страданията на братята им в поробените предели.

Още заглавията красноречиво говорят за идеите и духа на Талевата публицистична проза, за която съвременната публика няма никаква представа - "Не примирие, а борба", "Свобода или смърт", "Българщината в Македония“, "Към пълно изцеление", "Примерът на достойните", "Границите на България", "Народ и цар", "Целокупна България и себелюбците": / "Тежкият камък", "Дяволска игра“, „Искаме ясен отговор", „Тоя път - ние", "Още не са погребани всички надежди" и пр.

Заглавията са лаконични и изразителни, сгъстени, ударни фрази, акумулиращи върховите градуси на публицистичната енергия и водещата идея.

Пламенното слово на Талев дълбае в съзнанието на обществото страдалческия образ на Македония, съгражда мита на македонската героична майка, благославяща синовете си за жертвеност в името на свободата.

Но освен това в публицистичната му проза гърми гняв и непримиримост към враговете на българщината в заграбените земи.
Безкомпромисен защитник на общобългарската кауза, той изобличава и остро осьжда асимилаторската тактика и тиранията на балканските ни съседи спрямо българското население в заграбените територии, но е непримирим и към всеки нашенски политически компромис, към задкулисните игри и машинации за сметка на македонските българи.

В такива моменти езикът му е рязък и безпощаден, интонацията сурова и укорителна, дори да е насочена към най-високо и отговорно място - било то цар или правителство, или пък чужди политически фигури и дипломати.

Словото на Талев покорява със своята искреност и прямота, с чистия пламък на родолюбието и с високата патетика на подвига. Толкова по-гневно и тежко откънтяват думите му, с които пришпорва нечистите съвести, користолюбците, демагозите безродници и продажници, готови да предадат и продадат душата на народа си, достойнството на Отечеството си, майка си и баща си в името на облагите и властга.

"Жадната за облаги сволоч", тъй-силно ненавиждана от Алеко, намира нов непримирим отрицател в лицето на този достоен българин от Македония.

В кратките си публицистични есета Талев води борба на много фронтове.

Воден от мисълта, че вътрешните враroве на общонационалната кауза са по-опасни от външните, той не пести безпощадни епитети и присъди по отношение на българските правителства, които не са направили нищо за сънародниците ни в отрязаните територии.

Непримирим и язвителен е публицистичният му език, когато съди онези политически среди, които въвеждат във външната политика един унизителен компромис - да бъде пожертвана Македония в името на умиротворяването на балканските страсти и отношения.

В. "Македония" и ВМРО са противници на т. н. "балкански пакт" и с гняв и скептицизъм следят "дяволската игра" на балканските въжеиграчи, непрекъснато предупреждават, че срещу обещаваните отстъпки от страна на Сърбия "тя ще смъкне широки ремъци от кожата на българското тяло и ще стисне душата ни в шепа“.
 

В името на своята заветна мечта и цел Талев не премълчава и резервите си спрямо дипломатическите визити на цар Борис III в Белград и Букурещ през 1933 и 1934 г.

В статията „Искаме ясен отговор“ [****] категорично и твърдо се изисква отчет от монарха за договорките относно съдбините на Македония , Западните покрайнини и Добруджа.

Мрачните характеристики и прогнози в уводните статии на в. „Македония “ скоро се събдват, що се отнася до нихилистичната, антинационална политика на кръга „Звено“ и БЗНС „Пладне“, начело със сръбския агент Коста Тодоров и Александр Оббов или до коминтерновския македонски комитет във Виена, определян от Талев като „Червения сатана“.

Ето как писателят откроява антинационалната роля на задграничния комунистически комитет: „Години наред във Виена действаше една комунистическа централа, чиято прицел бе Македония. Изданията на тази централа като в. „Македонско дело“ и др., макар да се пишеха на книжовен български език, сърбите пропущаха в гранциите на бивша Югославия и улесняваха разпространението им сред македонската младеж. Комунисти и сърби бяха в съюз с една обща цел – да откъснат македонските българи от другите българи“ [*****].

Това са характеристики и прозвища, които бъдещите съюзници на ОФ няма да забравят, нито ще му простят прямотата, с която изобличава предателската им политика.

Именно тази част от неговата публицистика показва другото лице на писателя – освен, че е талантлив художник на българската старина, вглъбен мъдрец и човеколбец, Талев е един от мрачните пророци на България. Безпощадно ясно назовава тъмните страни на българския характер и народопсихология и се оказва, че оттук тръгва връзката му с днешния ден.

Статиите му представляват анализ на българската душевност, но и вертикален срез в историческото битие на нацията.

Изреченото от него е валидно за всякога, защото този сладкодумен сърцевед притежава проницателен поглед и изострен усет за реалния живот и политическата практика.

Никой не би могъл да оспори актуалността на разсъжденията му в статията „Тежкият камък“, където изрича най-горчивата присъда за ролята и същността на българските политически партии:

„Не, това е стръвната надпревара на хищници, връхлетели върху снагата на България и всред тъмния гмеж на тая стръвна паплач загива стъпкано всичко по-здраво, бива задушавано всяко добро начинание. Българската политическа партия отдавна вече е престанала да бъде творческа сила – днес българската политическа партия е спекулантско грабителско сдружение за сметка на държавата и народа“.

Разстоянието в тогавашните спекулантски и грабителски сдружения до днешните приятелски и роднински „кръгове“се оказва много малко, почти никакво.

Днешните български политически партии дори са хиперболизирано, уродливо продължение на предците си от 30-те години.

Талев се е прицелил в бацила на гнилотата и разложениетор и в коментар със заглавие "Ние сме болни" .

За съжаление, прозрял е началото на едва трайна негативна традиция в обществения, живот, изреждайки подробно симптомите на болестта не само на своята, но и на следващите епохи.

И днес са живи, в ненаказуеми и щастливи "глутницата от разсипници и негодяи", все така си разиграва сценариите "хищната паплач от слепи партизани и мекотели паразити", по същия начин "лукавите народни доброжелатели продължават да смучат народните животворни сокове", пак "некадърници, шарлатани и мародери" са заграбили всичко в ръцете си, разпиляват безразсъдно народния труд и ръфат безмилостно народната снага", сеещи край себе си единствено поквара.

И българската интелигенция, описана от Талев в онзи период на отчаяние и разруха не се е съществено променила до днес - и сега е готова да "кривне по калните пътища на компромиса, да води жалкото си съществование, вместо да поучи народа си и да го поведе. "

И днес си кротува, разнася се по семинарчета, кръгли маси и конференции с неизменните коктейлчета, криво - ляво животува, мре или се въздига, умилквайки се за подаянията на чужди или съпружески фондацийки.

И сега "народът ни е сам, плячка на тьмна сган", и сега "свободните българи изнемогват под смазващо бреме".

Да, има защо и Талев като Йордан Йовков да се обърне към обвитите в героико-романтически ореоли отминали векове.
Настоящето и бъдещето се оказват непоносими и за най-каления в несгоди дух, а какво остава за чувствителната душа на твореца и художника. В различните времена и в различните си социални модификации българското племе жестоко се разправя с избраниците между себе, не за друго нещо, а поради техния ум и високите им добродетели, а най-вече поради една от тях - да обичат народа си и да бъдат на негова страна, възправяйки се срещу безмилостния геноцид - единствено възможният инструмент за властване според манталитета и политическото невежество на родните управници.

Затова публицистиката на Димитър Талев няма да излезе никога в книга.
А, ако писателят бе наш съвременник, пак щеше да бъде заставен да замълчи или да копае в мините на "Бобов дол", както някога в "Богданов дол" и "Куциян".

Специално заради него /и евентуални следовници и съмишленици/ щяха да измислят и създадат нови концлагери, макар с друга абревиатура, вместо антонюговото ТВО.

Защото никой не трябва да се съмнява, че след 9. IX. 1944 г. Димитър Талев е подложен на репресии, издевателства, мизерия и унижения, които преждевременно го вкарват в гроба заради неговата, правдива, страстна и безкомпромисна публициcmка, ползваща се с огромен авторитет сред обществото.

Тя е враг на всяка плутократска власт, не само на тогавашната.

Големият писател или поет, геният на народната душа се разпознава по това, че е съвременник на всички времена и пребивава духовно в съзнанието на нацията, най-вече, когато тя има нужда от морална подкрепа и от водачество – в периодите на социална деструкция и политическо безпътие, на тежка нравствена криза и всеобща резигнация.

Нацията може да има вопиюща нужда от заветите на истинските свои синове, но властниците – не.

Затова книгите и публицистичното наследство на Талев отпреди войната потъват в секретните фондове, а ей така, отведнъж, от мрака на комунистическите лагери и от нищетата на изгнанието се е появил „големият Талев“ с неговите „големи романи“.

Нека видим прочие, как е станало това, докато дръпнем завесата, зад която се крие третото по ред табуизирано десетилетие от живота на писателя - между 1944 и 1960 г. То е коренно противоположно на предходните две, защото това е десетилетието на Талевата творческа и житейска Голгота.

Точката на пречупване и промяна, разбира се, е превратът на 9.09.1944 г.

В началото и Д. Талев е повлечен в общия водовртеж на терора, който се развихря след 19.09 със заповед на Антон Югов, министъра на вътрешните работи в правителството на ОФ.

В служебните архиви на МВР и досега стоят влудяващите списъци и рапорти за изловени, арестувани, „доставени“ в участъците и затворите из цялата страна „бивши фашисти, престъпници, народни врагове“ според терминологията на комунистическите терминатори, като се почне от безобидния бохем принц Кирил и министър Иван Багрянов, брата на Илия Бешков, сина на проф. Иван Шишманов, писателя Димитър Шишманов, племенника на Иван Вазов със същото име и се стигне до кварталния месарин и селянина от последната колиба.

Димитър Талев е арестуван на 18 октомври 1944 г., а в "народния съд" вече го очакват компрометиращи материали.

В личното секретно дело се намира придружаващата ги бележчица с лаконично съобщение: "За лицето Димитър Талев е представен от другарката Елена Попова на народния съд следният материал: протокол за разпит -2 листа; 2 брошури - "Селото и съветското строителство" и "Режимът в Съветска Русия" [8]. (Автор е Б. Найденов - б. м.) Нарочно споменавам това име, защото се появява и в други писателски досиета в същата фатална роля - на зъл архангел, който се опитва да им изтръгне душите.
При някои от тях буквално успява.

Отначало не бях наясно с мотивите на "другарката", усърдно събираща компромати против писателите, за да ги хвърли в ноктите на "отмъcтителите" заради неведоми грехове. Мислех, че е фанатизирана активистка, вероятно бивш член на нелегалните боини групи на БКП или нещо подобно.
По-късно разбрах, че движещият мотив на действията й е смразяващ екзистенциален страх за собствения й живот.
 

Дали са й единствен шанс за спасение - да се откупи заради непростимо в очите на комунистите престъпление срещу чужди съдби и животи - на т. н. "народни врагове".

Друг изход нещастницата е нямала, освен да положи свръх усилия и ревност в „лова на писатели“.

Тази ситуация вписва лицето Елена Попова в мрачен сценарий на свой ред тя също е жертва на властовото чудовище, натоварена при това с огромно морално бреме.
 

Идва ред на черните тефтери [9].

Тези тежки грамади са най-непоносимото нещо, с което се срещнах в живота. Ужасяващо, смазващо, потресаващо и всички останали психоними не са в състояние да изразят душевната и физическа болка, която те притиска, след като с часове си разгръщал безкрайните списъци с имена на десетки хиляди мъже и момчета от 17 до 60 години от всички съсловия, а след тях и на семействата им, с жените и дечицата, всички хвърлени в безумната вартоломеяда на терора.

В тефтерите е сортирано и разпределено лагерното население на България, което първо опознава тайните на големия "социалистически лагер".

Никога не бях усещала такова отчаяние и срам, загдето съм се родила в тази безподобна долина на скръбта с нейната озлочестена и изнасилена география, гдето китни селца и местности с красиви имена са превърнати в зловещи концлагери за класови противници на едха партия, още в началото претендираща да погълне самата държава.

В географията на родната литература появява нов вид топонимия - политико-литературна.

Тя съединява географските топоси Дупница, Перник, „Свети врач“, „Росица“, „Богданов дол“, „Куциян“, "Белене" и пр. с житейската сага на видни литературни имена - Димитьр Талев, Чавдар Мrrафов,Змей Горянин, Павел Спасов, Славчо Красински, Александър Божинов, Иордан Вълчев, Звезделин Цонев и още десетки писатели, художници, журналисти.

Духовността на България се премества в мини и каменни кариери, а те се превръщат в коекзистиращи пространства, акумулиращи трагически енергии, сред които тлее и угасва свободолю6ивият дух и талантьт на нацията.

В списъците уморено броди името на Димитьр Талев Петров под различии заповеди и номера [10] - ту го въдворяват, местят и освобождават, ту отово прибират. Тези номера и дати са фосфоресциращите точки на неговата мъчителна лагерна одисея.

От 18.Х.1944 г. е в Централния затвор, където е подложен на изтощителни разпити, писане на дознания и въпросници, на 26 март 1945 г. го транспортират в ТВО "Св. Врач", след това е препратен в лагерите "Росица", в мини Перник, ТВО Дупница - до 22 август 1945 г., когато го освобождават.

В заповед N9: 337/1945 името на Талев е редом с други познати имена на писатели и събратя по съдба - Чавдар Мутафов и Славчо Красински, въдворени всички за по шест месеца.

Повторното му арестуване е на 21.Х.1947 г. и е свързано с посещението на Й. Б. Тито в България.
Идеята за балканска югославянска федерация е в разгара си и поборниците за свободата на Македония отново трябва да бъдат натъпкани в т.н. трудово-възпитателни общежития, за да не мрачат „югославянското братство".

Злият гений на Димитьр Талев - началникът на група Б от 1 отдел на ДС предлага на 2 декември с. г. в подробен рапорт лицето Д. Талев да 6ъде изпратено в ТВО, тьй като "в миналото е бил опасен мuxайловист, а понастоящем враг на ОФ власт и следователно представлява опасност за държаватa". [11]

Написаното се с6ъдва - идва ред на лагерите "Богданов дол" и "Куциян" да се впишат в Талевата житейска биография.
За преживяното и изстраданото в тези окаяни пространства подробно са разказали други участници и свидетели, и най-вече писателят Йордан Вълчев.

Само невероятната упоритост и преданост на Ирина Танев, засипваща органите и министьра на МВР с молби и медицински свидетелства, са причината да се размърдат и някои писателски съвести, за което - ще стане въпрос накрая.

На 28 януари 1948 г. Талев отново е освободен, но не и свободен.

Репресивната система вече е абсорбирала тьнкостите на сталинско- вишинския модел за непрестанен терор над личността и няма намерение да изпусне набелязаната жертва, защото тя, макар и омаломощена, пак била способна "да се бори с перо и меч срещу властта", както твърди същият ревностен кадър на ДС. [12]

Спрямо интелигенцията и конкретно върху Талев политическата репресия се стоварва с целия си зловещ арсенал от изобретения, методи и средства за насилие и морален тормоз, чиято цел е да сломят психиката и волята на твореца за живот, за работа и съпротива.
Най-чудовищният принцип за инквизиция е нейната методична непрекъсваемост.

Изброявам тези служе6ни "мероприятия" , така, както са документирани в досието:
1/ затвор, разпити дознания;
2/ въдворяване в концлагери;
3/ лишаване от софийско жителство, изселване заедно със семейството;
4/ изключване от СБП и забрана да публикува книгите си;
5/ лишаване от работа и средства за препитание и лечение;
6/ морален натиск, контрол и диктат върху творческата му воля;
7/ конфискуване на личния архив на „обекта“ - творчески ръкописи, документи и кореспонденция;
8/ принудително публично унижение чрез самокритика и разкаяние;
9/ унижаване на човешкото му и творчестско достойнство чрез наставници и гаранти;
10/ психчески тормоз над членове на семейството му;
11/ обричане на интелектуална и емоционалана самота чрез превръщането на приятелите му в предатели.

Тази зашеметяваща психофизическа атака продължава от 1944 до 1960 г., дори след като са отпечатани трите части на знаменитата му четирилогия „Железният светилник“.
Талев получава само 6 години спокойтвие и свобода преди смъртта си през 1966 г. Погубена е втората половина от живота на един талантлив, светъл човек, който би бил гордост за всяка култура. И то за каква вина!

Обичал е безпаметно Македония – политическото късогледство на властниците и охранката изопачава родолюбието му така – „споделял отношението на немците и фашистите по съдбата на Македония“, „нанесъл удар върху приятелските и дружеските отношения между българския и македонския народ“, „ проповядвал великобългарски шовинизъм“.

Бил е съратник на Ванче Михайлов, редактор на в. „Македония“ в най-тежките години на национално отчаяние и покруса след налагането на Ньойския диктат – трансформацията е на същото елемтарно идеологическо ниво: „ бил активен член на михайловистката банда“, „идеолог и крепител на михайловизма, защитавал неговите престъпни деяния“, възхвалявал убийците на прогресивните дейци на македонското движение (комунисти, б.р.) и подстрекавал за извършване на нови убийства“, и др.т.

...

Изброените до тук мероприятия и оценки са събрани и документирани в секретното досие на талев в архива на бившата ДС. Хронологическите граници на досието са от 1940 до 1960 г. Първият по дата документ е полицейки рапорт от 1940 г. с благоприятни данни за професионалните и моралните качества на писателя.
Същствената част от досието е натрупана след преврата на 9.09.1944 г. В нея е документирана автентичната биография на талантливиятворец в следващите 20 години от живота му, там е запечатан и уродливият портрет на цяла една епоха в историята ан страната ни, щрихиран с резки, откровени линии в следните документи:
24 рапорта, справки, предложения, план-графици за агентурни разработки, 4 дознания, т.е. протоколи за разпит, саморъчно написани от арестувания, 5 въпросника за самоличност с подробни данни за писателя и цялата му фамилия, 4 декларации за лоялност от различни години, 13 доноса от тайната агентура, 5 молби от съпругата му Ирина Талева до Дирекция на Милицията и до министъра на МВР, медицински свидетелства, рапорт и графична скица ан апартамента на алеви на ул. Паренсов 28/В София (от 1957 г.), конфискувани ръкописи, вестници, рецензии, писма, служебни заповеди, бланки за съобщения и прочие.

Всеки от архивираните документи е снабден с гриф „ строго секретно“ или „поверително“, номериран, датиран, и подписан с най-малко три или пет подписа (!) от цялата служебна йерархия – от о.р. /оперативен разузнавач/ до зам. министър и министър на МВР. Всеки документ е изрботван в три екземпляра с указани три направления. Досието периодически е е прочиствано и архивната номерация е променяна 4 пъти.

В Оперативното Наблюателно дело 16410 са оставили своите автографи министрите на МВР Антон Югов, Руси Христозов, Георги Ганев, Георги Кумбелиев, Христо Боев, 18 оперативни офицерски чинове,д есетина доносници.

След всичко това разбрах, че антиутопията на Джордж Оруел е окаяно бедна в сравнение с фантазмите на българската реалност.

Може би само магическият реализъм на Габриел Г. Маркес и неговата шокираща политическа сатира „Есента на патриарха“ я превъзхождат.

Върху гърба на един болен и изтерзан човек, виновен поради това, че е имал идеали и ценности, различни от техните и отгоре на всичко притежава дарбата на словото, параитзират десетки комунистически бюрократи с пагони и звания.

Пишат непрекъснато рапорти, предложения, съставят планове и измислят мракобесни мероприятия, вербуват агенти, срещат се в явочни квартири, подслушват телефони, прихващат чуждата кореспонденция, обменят информация с всичките си регионални поделения, проникват в чуждите жилища, арестуват, въдворяват и дори изпращат в гроба умрелите най- накрая „обекти“, както се случва с Трифон Кунев, например.

Работата им лавинообразно нараства, защото в мрежите им попадат всякакви хора, влизащи по един или друг начин в контакт с наблюдавания. Когато „обектът“ временно се премести и там го чакат информатори. Чудовищната енергия на хиляди хора се изхабява в прливане от пусто в празно, защото в крайна сметка цялото слухтене, шпиониране, писане, интерниране, кореспондиране, вербуване се оказва безмислено и неоправдано. Димитър Талев нито веднъж не вдига ни перо, ни меч срещу републиката или властта. Единствената пролука, която жадува и търси, е въможността за творчество и работа. Ужасяващата метастаза на тотален контрол обаче изтисква огромни средства от бюджета на държавата, за да не му позволи това. А чрез хилядите подобни досиета и разработки е изсмукала до дъно физическия, духовния и нравствен потенциал на нацията.
 

[Back]