Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость.

СЪ ПРИЛОЖЕНИЕ НА 84 ВЛАХО-МОЛДАВСКИ СЛАВЯНСКИ ГРАМОТИ И 3 ФОТОТИПИЧЕСКИ СНИМКИ.

Отъ Д-ръ Л. Милетичъ и Д. Д. Агура.

 

А. По въпроса за произхождението на Ромънитѣ

  1. Стара Дакия

  2. Теории за обратното романско заселванье на Дакия

       ( Сулцеръ (Sulzer), Енгелъ (Engel), Миклошичъ, Томашекъ, Реслер (Rösler), Маджарскитѣ учени )

  3. Ромънскитѣ историци: Хъждеу, Ксенополъ. Тунманъ (Thunmann), Юнг (Iung)

  4. Дриновъ, М. Соколовъ, Иречекъ, Г. Вайгандъ, Пичъ (Pič)

  5. Латинскиятъ елементъ въ сѣверната половина на Балканския полуостровъ. Славянското заселяванье. Албанци, Бесси, Сапаи, Неропи. „τόρνα ϕράτρε”

  6. Проф. Хъждеу: Българи и Сърби сѫ Ромъно-славянски народи (nationalitaţĭ româno-slavice). Чехи + балкански Латини = Сърбо-Хърватската народность; Поляци + балкански Латини = Българи

  7. „Власи” (Βλάχοι) у византийскитѣ писатели (X-XI ст.)

  8. Никита Акоминатъ за въстанието на Петра и Асѣня

  9. Извѣстия до странитѣ на сѣверъ отъ Дунава (Дакия)

10. Славянското дакийско население. Дакийска България. Кеанъ, Гладъ, Ахтумъ, Менуморотъ, Саланъ. Власи в Трансилвания

11. Власитѣ въ маджарскитѣ източници отъ XIII. ст. Куманскиятъ епископатъ” (Влахия и Молдавия)

12. Началата на Ромънскитѣ войводства. Потеклото на Ромънитѣ. Кумани, Власи, Бисени. Въстанието на Асѣневцитѣ

13. Ромънскитѣ учени днесь еднодушно защищаватъ теорията за непрѣкѫснѫтото живѣенье на Ромънитѣ въ Дакия. Вайгандъ

14. Маджарски вѣрски гонения. Ромънитѣ (Раду Негру войвода) излизатъ отъ Карпатитѣ и образуватъ двѣ държавици: Мунтения (Влахия) и Молдавия

15. Мунтения (Valachia montana) не е резултатъ отъ разпокѫсваньето на „ромъно-българско царство”. Но  титлата Iw значи Іоанъ и е взета направо отъ титлата на Асѣневцитѣ. Въ Влахия е имало плътно българско население, което е наложило и на Ромънитѣ своятъ езикъ като официяленъ

16. Основанието на молдавското войводство: мармарошкиятъ войвода Богданъ/Драгоша задигнѫлъ една часть отъ народа и основалъ ново войводство

17. Историята на ромънската черква. И подъ Мирчо Велики влашката черква е зависѣла отъ Охридъ. Поромънваньето (кр. XIII. — пол. XVI. ст).

18. Имената Българинъ, Словѣнинъ, Шкяи на сѣверъ отъ Дунава

 

_1__  [[ Стара Дакия ]]

Има исторически данни, поради които е общо прието, че въ стара Дакия е останѫла голѣма часть отъ тия Славяни, които отъ тукъ сѫ минавали прѣзъ Дунава и които въ VI. стол. окончателно се настанихѫ на Балканския полуостровъ, гдѣто на скоро основахѫ заедно съ Аспаруховитѣ Българи славянската българска държава и народность.

 

 

213

 

Всичкитѣ нападения върху Византия най-напрѣдъ се прѣдприемали отъ Дакия; тукъ съ живѣли българскитѣ Славяни дълго врѣме, прѣди да прѣминътъ Дунава. Ако и днесь да не се приема, че заселяваньето имъ на Балканския полуостровъ се почнѫло вече отъ IV. ст., както доказваше Дриновъ (Заселеніе Балк. полуострова Славянами 45.), а напротивъ главното прѣселение се туря по-близу къмъ епохата на великото прѣселение на народитѣ, пакъ, мислимъ, слѣдъ изслѣдванията на Дринова се сматря за доказано поне ранното появяванье на Славянитъ въ Дакия, което достига най-малко врѣмената на царя Траяна, така добрѣ запомненъ въ прѣданията на Югославянитѣ и Малоруситѣ. [1] Къмъ българскитѣ Славяни, останѫли въ Дакия, по-сетнѣ се примѣсили въ Молдавия и отъ часть въ Трансилвания малоруски Славяни, чиито слѣди въ Трансилвания още днесь се налучватъ по запазенитѣ многобройни мѣстни названия, които съдържатъ името Рус- въ разни изведени видове (вж. Pić Lad, Ueber die Slaven in Siebenbürgen, въ Sitzungsberichte der köngl. böhmisch. Gresellsch. der Wissen. phil.-hist. Classe. 1888. 249 нт.). Днесь отъ тия Славяни вече нѣма никакви остатъци: всички се поромънили. Ромънитѣ постепенно поглъщали цѣлокупното славянско жителство на Дакия и така пораснъли отъ незначително и незабѣлѣжено въ историята племе до могъществена народность, каквато съ, безъ съмнѣние, Ромънитѣ днесь въ сравнение съ насъ и съ онова, което нѣкога съ били. Че Ромънитѣ съ могли да погълнътъ плътното славянско население на старата Дакия, не е чудно, когато знаемъ, че сѫщото е станъло съ Славянитѣ въ Гърция. Наистина старата гръцка култура може тукъ да обясни тоя фактъ, ала сѫщо така е истина, че римската нация е прѣвъзхождала гръцката чрѣзъ своитѣ способности да асимилира други народности, а всички признаватъ, че колониститѣ, съ които Траянъ изпълнилъ Дакия, съ били поне по езикъ Римляни. Римската колонизация изобщо не е носила характеръ на национална изключителность; Римлянитѣ съ встѫпвали въ свързки съ мѣстнитѣ жители, които се съединявали съ тѣхъ въ разни отношения подъ едно знаме на римската империя. А както съ били римски организувани градоветѣ на колониститѣ на Балканския полуостровъ, съ таково, съвършено римско устройство се отличавала и Дакия, слѣдъ като Траянъ въ началото на II ст. ѭ заселилъ съ Римляни. Че Траянъ истински е колонизиралъ Дакия, а не само прѣселилъ въ неѭ римски военни гарнизони, има изрични свидѣтелства, каквото е онова на Еутропия, който казва, че Траянъ, като покорилъ Дакия,

 

 

1. Дриновъ (Засел. 70) даже се осмѣлява да се догажда, че Дакитѣ сѫ идентични съ Славянитѣ. — За прѣданията, които поменуватъ Траяна, вж. Мин. Сб. IV. 338 и сл.

 

 

214

 

събралъ безбройно множество свѣтъ отъ цѣлата римска империя (ех toto orbe romano) и го настанилъ тукъ, да обработва земята. Нищо не прѣчи да си мислимъ, че въ Траяновата Дакия сѫ живѣли размѣсомъ съ римскитѣ колонисти и не романски племена — Даки и Славяни, и че голѣма часть отъ тѣзи е остаяла не романизувана все до края на III. ст., когато вече Дакия въ сѫщность прѣстанѫла да принадлежи на Римлянитѣ поради силнитѣ варварски нападения, които римската сила не могла да спре. Тогава, именно въ 271. год. сл. Хр., се рѣшилъ царь Аурелиянъ да прѣсели римскитѣ колонисти назадъ прѣзъ Дунава въ Мизия, като оставилъ Дакия на варваритѣ. Единствениятъ източникъ, отъ който знаемъ, какъ сѫ Римлянитѣ напустнѫли Дакия, е Флавий Вопискусъ, живѣлъ въ началото на IV. столѣтие. Флавий писалъ панегирикъ за Аурелияна и се ползувалъ при това отъ древнитѣ бѣлѣжки на самия императоръ Аурелиянъ. Той писалъ да прослави Аурелияна, та казва, какъ Аурелиянъ, като видѣлъ, че Дакия не може да се одържи, „задигнѫлъ войската и провинциялитѣ и напустнѫлъ Дакия” (sublato exercitu et provinсіаlibus Daсіаm reliquit). Отъ Флавия сѫ черпили свѣдѣнията си и Еутропий и Секстусъ Руфусъ; тѣ съ други думи повтарятъ сѫщото. Тия извѣстия на римскитѣ източници не сѫ нито толкова пълни, нито толкова ясни, щото да може отъ тѣхъ да се извежда положително заключение, че Аурелиянъ е задигнѫлъ цвлото романско и романизувано дакийско население. У Еутропия има едно мѣсто, гдѣто се казва, че Адриянъ се отказалъ по съвѣтитѣ на приятелитѣ си отъ Дакия, за да не остави множество Римляни въ жертва на варваритѣ. Ако източницитѣ за Аурелияновата постѫпка не казватъ изрично, да ли е оставилъ въ жертва на варваритѣ римско население, неможе да се приеме това сериозно, понеже е очевидно, че това, което е било мѫчно да се избѣгне въ Адрияново врѣме, още по-мѫчно ще да е било 150 год. слѣдъ него въ врѣмето на Аурелияна.

 

 

_2__  [[ Теории за обратното романско заселванье на Дакия ]]

При все това въ науката прѣобладава мнѣние, което се основава върху буквалното тълкуванье на казанитѣ римски извѣстия, толкова повече, че и историята сетнѣ мълчи за романския елементъ въ Дакия все до XIII. столѣтие, когато вече се явяватъ Ромънитѣ на политическата сцена. Споредъ това схващанье, у мнозина учени доста отколѣ се яви мисъльта, че Ромънитѣ не сѫ въ днешното си отечество непрѣкѫснѫти потомци на Траяновитѣ колонисти, но че сѫ нови пришелци въ Дакия, прѣминѫли прѣзъ Дунава отъ Балканския полуостровъ сетнѣ, слѣдъ Аурелияновото изселванье. Духовити хипотези се появихѫ по тоя въпросъ; тия хипотези се разиждатъ само по въпроса за врѣмето, когато е станѫло прѣдполаганото обратно

 

 

215

 

прѣселение въ Дакия, както и по въпроса, до колко съ новодошлитѣ въ Дакия Романи потомци на Аурелияновитѣ колонисти въ Мизия и до колко сѫ тѣ часть отъ латинския и полатинения тракийски елементъ, който е билъ разпространенъ по Балканския полуостровъ.

 

Ала при всичката духовитость на нѣкои отъ тия хипотези, и днесь още въпросътъ е откритъ и даже клони да се разрѣши въ полза на противуположното мнѣние, което вѣрва, че въ Дакия и слѣдъ Аурелияна е останѫлъ римски и романизуванъ дакийски елементъ, който сетнѣ, асимилирващи дакийскитѣ Славяни, образувалъ ромьнската народность. Ше разгледаме въ кратко ходътъ на тоя въпросъ въ науката.

 

Сулцеръ, който първъ излѣзълъ прѣдъ учения свѣтъ съ теорията за обратното романско заселванье на Дакия (Sulzer, Geschichte des transalpinisclien Daciens., 3. т. 1781—82. Wien), е увѣренъ, че въ Дакия прѣди X. стол., а даже и прѣди XI. ст. не се е говорило романски, та е наклоненъ да тури казаното обратно заселение въ X—XI. столѣтие. Енгелъ (J. Ch. Engel, Commentatio de expeditionibus Trajani ad Danubium et origine Valachorum. Wien; Geschichte der Moldau und Walachei 1804. Halle) тълкува, че това се е случило въ врѣмето на Крума около 871. год., който, ужь, на сила прѣселилъ Траяновитѣ колонисти, смѣсени съ Славяни, назадъ въ Дакия, защото той мисли, че историческитъ извѣстия за плѣнницитѣ, които Крумъ отъ Тракия изпращалъ прѣко Дунава, се отнасятъ къмъ Ромънитѣ. Даже името Власи Енгелъ извежда отъ името на тогавашнитѣ имъ господари, Българитѣ или „Волохи” (отъ Волга!) Отъ славиститѣ Миклошичъ подкрѣпи сѫщата теория (Die slavischen Elemente im Rumunischen, 1862; вж. и Мин. Сб. V. 467). Миклошичъ, както и Енгелъ, мисли, че Трояновитѣ колонисти, — смѣсь отъ Римляни, Гети и Даки, — съ прародителитѣ на Ромънитѣ, и споредъ това туря началото на ромънския езикъ въ II. стол., и то въ Дакия и Мизия. Тоя езикъ слѣдъ 271. година продължавалъ да се развива само въ Мизия до края на V. стол., когато почнѫли Славяни въ голѣмо множество да нахлуватъ въ Мизия, та тогава именно Ромънитѣ обратно тръгнѫли на сѣверъ прѣко Дунава. Понеже езикътъ на Македо-ромънитѣ (Цинцаритѣ) не е друго освѣнъ диялектъ на дако-ромънския, трѣбва да се приеме, че и Македо-ромънитѣ тогава, около края на V. стол., тръгнѫли отъ Мизия на югъ въ Македония. Въ Дакия Ромънитѣ се смѣсили съ голѣма часть отъ ония Славяни („Словѣни”), които били останѫли тамъ, безъ да минътъ Дунава, а това се доказвало отъ многото запазени въ Ромъния славянски мѣстни названия, както и отъ славянскитѣ елементи въ ромънския езикъ,

 

 

216

 

които сѫ толкова многочислени, че не могѫтъ се разтълкува само чрѣзъ едно просто сѫсѣдство на два народа.

 

Ала и тази догадка на Миклошича не е удовлетворявала, и слѣдъ седъмъ години излѣзе Томашекъ съ една нова модификация на тая теория (вж. Tomaschek, Ueber Brumalia und Rosalia. въ Sitzungsberichte der Wien. Ak. d. W. hist. phil. Cl. LX. 1869). Споредъ него, македонскитѣ Ромъни, които сѫ настанени около Пиндъ, произхождатъ отъ романизувани Тракийци, особено отъ силното племе Бесси. Това романизуванье се усилило въ IV. стол., когато и християнството почнѫло да прониква на Балк. полуострвъ. Сходството на македо-ромънския езикъ съ дако-ромънския не принуждава, споредъ него, да се заключава, че и двѣтѣ племена сѫ били нѣкога на едно, защото романизуваньето при еднакви условия е могло и на различни мѣста, слѣдователно въ Дакия и въ централнитѣ балкански области, гдѣто сѫ били старожителитѣ Тракийци — Бесси, да произведе еднакви слѣдствия, сир. еднакъвъ езикъ. Пѫтуваньето на Ромънитѣ отъ Балканитѣ на югъ въ Македония станѫло подъ натиска на надошлитѣ български Славяни.

 

Слѣдъ кратко врѣме, когато се видѣ, че таково дѣление на Македо-ромънитѣ отъ Дако-ромънитѣ въ науката ни какъ не е приемливо, и когато се явихѫ нови подкрѣпления за единственото произхождение на Дако- и Македо-ромънитѣ, принуди се и Томашекъ да поизмѣни хипотезата си (въ Zeitschrift für österr. Gymnasien 1877). Той вече туря съвсѣмъ на страна Траяновитѣ дакийски колонисти и приема еднакво потекло, станѫло въ едно задружно праотечество, на днешнитѣ дакийски Ромъни и на балканскитѣ Цинцари, като се съгласява, че еднаквиятъ езикъ на двѣтѣ племена не позволява да се мисли иначе. Това праотечество не трѣбвало да се търси нито въ Траяновата Дакия, нито въ Мизия, а най-повече въ срѣдно-балканскитѣ страни, гдѣто сѫ били жилищата на Бесситѣ, единственото по-важно тракийско племе, което и слѣдъ паданьето на Римъ още дълго врѣме запазило името си, и даже, като поглъщало други тракийски племена, се разпространило на далечь. Отъ тукъ се разклонили два ромънски клона, отъ които единъ въ посока къмъ Елада, а други на сѣверо-изтокъ Дунава прѣко и то все подъ натиска на бълг. Славяни. И Томашекъ не опрѣдѣля точно, кога се настанили Ромънитѣ въ днешното си отечество, ала мисли, че това е станѫло всѣкакъ по-рано отъ XII. ст., като забѣлѣзва, че вече подъ 1164. год. се споменуватъ Власи близу до Галиция. Прѣди да промѣни Томашекъ мнѣнието си, се появи прочутата теория по сѫщия въпросъ на Реслера (Robert Rösler, Romanische Studien, 1871. Leipzig), която очарователно подѣйствува върху мнозина отъ

 

 

217

 

учения миръ поради голѣмата смѣлость на мислитѣ и духовитостьта на автора. Ала на скоро минѫ първото увлѣчение, и отъ вси страни се появихѫ приговори на тая теория, която въ главно не е нова, понеже и тя доказва, че слѣдъ Аурелияна въ Траяновата Дакия не е имало никакви Римляни, че въ бурнитѣ врѣмена на народовото прѣселение тукъ редомъ сѫ владѣли Готи, Хуни, Гепиди, Авари, Българи, Маджари и Печенеги, и че днешнитѣ Ромъни сѫ дошли сетнѣ отвѫдъ Дунава, отъ Балканския полуостровъ.

 

Ново е, че Реслеръ се стреми да докаже, какъ това пѫтуванье на Ромънитѣ прѣзъ Дунава ужь станѫло въ началото на XIII. столѣтие, слѣдъ като е било възстановено въ България царството на Асѣневцитѣ. Всичкитѣ по-ранни спомени у византийскитѣ писатели, отъ които би могли да заключимъ, че прѣди XIII. столѣтие е имало въ Дакия Ромъни, Реслеръ гледа да обори по кой да е начинъ, като допуска даже, — за да не дойде въ противурѣчие съ ромънскитѣ прѣдания и унгарскитѣ хроники относително Драгоша, основателя на молдавското княжество, — че Ромънитѣ най-напрѣдъ населили Влахия и Мармарошъ въ Трансилвания, а че сетнѣ отъ Мармарошъ прѣминѫли въ Молдавия. Колкото се отнася до праотечеството на Дако-ромънитѣ, до като сѫ били на Балканския полуостровъ, Реслеръ мисли, че то е било въ: Тесалия, Македония, вѫтрѣшния Илирикъ, Мизия и Скития, — все страни, които въ римския периодъ били романизувани. Тукъ се образувалъ ромънскиятъ езикъ, който сетнѣ приелъ въ себе си и славянски елементи, въ слѣдствие на станѫло смѣсванье съ българскитѣ Славяни. Че ромънскиятъ елементъ е билъ силно разпространенъ на Балканския полуостровъ, Реслеръ заключава по спорадическото разпространение на македонскитѣ Власи и по нѣколко тъмни извѣстия за нѣкогашнитѣ имъ жилища, както и по извѣстията, които се отнасятъ до тъй нарѣченото влахо-българско царство, название, подъ което се разбира второто българско царство на Асѣневцитѣ.

 

Маджарскитѣ учени съ голѣма готовность пригърнѫхѫ Реслеровата теория, защото споредъ неѭ Маджаритѣ остаятъ въ Унгария и Трансилвания най-стари господари, тъй като за Сърбитѣ въ южна Унгария и Немцитѣ въ Трансилвания и тъй се знае, че сѫ сетнѣшни пришелци, а ето сега, споредъ Реслера, че и Ромънитѣ сѫ гостолюбиво приети чужденци въ земитѣ на св. Стефановата корона!

 

_3__  [[ Ромънскитѣ историци: Хъждеу, Ксенополъ. Тунманъ (Thunmann), Юнг (Iung) ]]

Ала всички тия теории неможахѫ да убѣдѭтъ не само ромънскитѣ историци, чието мнѣние въ този случай не може туку тъй да се игнорира, но и много външни учени, които не взематъ буквално ония извѣстия за обратното изселяванъе на Траяновитѣ колонисти въ сѣв. България, нито могѫтъ така

 

 

218

 

лесно да допустнѫтъ, че може една голѣма народность, каквато е ромънската, да сѫществува въ сърдцето на първото българско царство, безъ да се каже нѣщо за неѭ въ отзивитѣ на чуждитѣ писатели, па даже и тогава, когато тя се задига да промѣни отечеството си, като прѣхвърля Дунава и се настанява въ Дакия. Чудно нѣщо наистина, какъ да не се запази споменъ за това велико, да го речемъ епическо събитие въ живота на ромънския народъ поне въ народнитѣ прѣдания на Ромънитѣ, като вече никой отъ старитѣ историци не е сторилъ трудъ да забѣлѣжи нѣщо за това прѣселение. Ала не само сега, но и прѣди повече отъ 400 години досѫщъ тъй не се е знаяло за това велико събитие, както се вижда отъ византийския писатель Халкокондила (de rebus turcicis), който казва, че Македонскитѣ Власи говорѭтъ както и Дакитѣ (Ромънитѣ), и че Дакитѣ говорѭтъ подобно на Италянцитѣ, ала толкова развалено, щото едвамъ послѣднитѣ би могли да ги разберѫтъ, и прибавя: „отъ гдѣ сѫ дошли тѣ съ своя римски езикъ и римскитѣ си обичаи въ тия страни (Дакия), неможахъ ни отъ единъ смъртенъ да узнаѭ, нито чухъ да помни нѣкой за това.” [1] Като стои тоя въпросъ така не разясненъ, и като излизатъ споменѫтитѣ теории само хипотетични опити да се разтълкува единъ така много важенъ исторически въпросъ, какъвто е въпросътъ за праотечеството на Ромънитѣ, неможе да не се обърща внимание и върху противуположното мнѣние, което счита Ромънитѣ въ Дакия за стари жители, останѫли още отъ Траяново врѣме, защото поне тази мисъль е много по-естествена, а не е, както ще видимъ пó-долу, и безъ по-дълбоки основания. Още прѣди да се яви Сулцеръ съ теорията си, е писалъ Тунманъ (Thunmann, Ueber die Geschichte und Sprache der Albaner und Walachen, 1774. Leipzig), че не трѣбва да се твърди, какво че всичкитѣ Римляни били отъ Аурелияна прѣселени прѣзъ Дунава; напротивъ, споредъ него, съвсѣмъ е естествено да се помисли, че много отъ тѣхъ сѫ могли да останѫтъ въ една така голѣма и планиниста земя, каквато е Дакия. Когато сѫ нахлували Вандалитѣ, Готитѣ, Хунитѣ, Генидитѣ, Славянитѣ, Аваритѣ и Българитѣ, тѣ сѫ бѣгали въ планинитѣ и тамъ се запазвали, но за това пъкъ тѣ се прѣобърнѫли въ номади. Когато дошли Маджаритѣ въ 894. г., Власи е имало въ Трансилвания и югоизточна Унгария, а имало е Власи и въ Влахия и Молдавия, гдѣто тъй сѫщо сѫ били номади. Балканскитѣ Ромъни Тунманъ извежда

 

 

1. И въ България толкова се е знаяло за Ромънитѣ, че тѣ сѫ си отъ край врѣме въ Дакия. Така поне разбираме оная прибавка на българския прѣводачъ на Манасиевата хроника, гдѣто се казва:

(вж. Мин. сб. VI. 330).

 

 

219

 

отъ романизувани Тракийци. Мисъльта на Тунмана, колкото се отнася до дакийскитѣ Ромъни, намѣри гениаленъ защитникъ у Юнга (D-r. Iul. Iung, Die Anfänge der Romanen, 1876; Römer und Romanen in den Donaulandern, Innsbruk 1877). Споредъ него, въ врѣме на Аурелияна се изселили отъ Дакия само чисто римскитѣ колонисти, а една цѣла народна масса, състоеща отъ романизувани Даки, не е имала причина да напуска жилищата си, та доброволно останѫла да плаща данъкъ на новитѣ си господари. Тази останѫла масса, която по езикъ била римска, е образувала сетнѣ ромънската народность. Ромънскитъ учени на чело съ Хъждеу, па редомъ всички пó-млади, между които и съчинительтъ на обширната ромънска история, Ксенополъ, единодушно защищаватъ теорията за старожителството на Ромънитѣ въ Дакия, и сѫ рѣшително противъ всѣко тълкуванье въ смисълъ на Реслеровата теория.

 

Противъ аргумента на Реслера, че отсѫтствието на готизми въ ромънския езикъ говорѣло ясно, че не е имало ромънски елементи въ Дакия, Ксенополъ отговаря (Istoria romîlnilor, т. I, стр. 317—18), че то не издържа критика, защото Готитѣ въ сѫщность никога не сѫ владъли Трансилвания, а само сѫ ѭ опустошавали, до като главнитъ имъ седалища били на Днѣстъръ и Прутъ до Черно море. Ромънитѣ живѣли въ планинскитъ мѣста, до като българскитѣ Славяни заемали равнинитѣ на Влахия и Молдавия. Въ Трансилвания тѣ се прѣтопили въ ромънския елементъ пó-рано (367, I), а въ Влахия и Молдавия си запазили народностьта до слизаньето на Ромънитѣ отъ планинитѣ, когато се основали двѣтѣ ромънски княжества. Подъ влиянието на Славянитѣ се въздигнѫлъ ромънскиятъ елементъ, като получилъ държавно устройство, и подъ сѫщото влияние полека лека се образувалъ и езикътъ на Ромънитѣ. Славянитѣ, когато бѣгали прѣдъ Хунитѣ и Аваритѣ, сѫ търсили тъй сѫщо прибѣжище въ Карпатитѣ, както и Ромънитѣ, и отъ тукъ произтичали пó-интимнитѣ отношения между Ромъни и Славяни (362, I). Че прѣди основанието на княжеството въ Молдова населението въ полето било славянско, и, обратно, въ планинитѣ ромънско, доказвали мѣстнитѣ названия, които въ полето сѫ повече славянски и обратно (510—512, I). Изобщо взето, Ксенополъ съ всички сили гледа да обори Реслера, като се старае да докаже и това, че е абсурдно да се мисли, какво че Дакитъ били унищожени въ римско врѣме, понеже, споредъ него, народъ, който е ималъ толкова свои градове и пр., не се унищожава така съвсѣмъ отъ нахлуваньето на другъ народъ въ кратко врѣме (178—184). Всичко това не прѣчи на Ксенопуля, както виждаме, да допустне непрѣстайно присѫтствие

 

 

220

 

на славянски елементъ въ цѣла Дакия, и то прѣимуществено въ пó-низкитѣ страни, равнинитѣ.

 

_4__  [[ Дриновъ, М. Соколовъ, Иречекъ, Г. Вайгандъ, Пичъ (Pič) ]]

Не е тъй погледнѫлъ на въпроса Дриновъ, който тъй сѫщо защищава непрѣкъснѫто сѫществуванье на Славяни въ Дакия, и то отъ много пó-старо врѣме (вж. Заселеніе Балканск. полуострова Славянами 72). [1] Ако би се приело, казва Дриновъ, че днешнитѣ Ромъни сѫ потомци на романизувани Дакийци отъ римско врѣме, тогава то би се противило на непрѣкѫснѫтото траянье на славянския елементъ въ Дакия до V. столѣтие. Дриновъ не се сѫмнява, че Траяновитѣ колонисти подъ Аурелияна съвсѣмъ сѫ напустнѫли Дакия: „При столь кратковременномъ и непрочномъ господствѣ Римлянъ въ Дакіи немислимо ороманеніе ея древняго населенія, и мнѣніе о происхожденіи Румуновъ отъ ороманенныхъ Дакійцевъ естъ пустая мечта, ни на чемъ не основанное соображеніе. Нѣтъ основанія производить ихъ и отъ Римскихъ поселенцевъ въ Дакіи, такъ какъ они вскорѣ принуждены били выбраться изъ этой страны. Всего вѣроятнѣе производитъ ихъ отъ ороманенныхъ Ѳракійцевъ Балканскаго полуострова, переселившихся сюда въ позднѣйшую пору. Можно не соглашаться съ мнѣніемъ Миклошича, что переселеніе это имѣло мѣсто въ V. вѣкѣ нашего лѣточисленія; еще менѣе можно согласиться и съ Реслеромъ, что Румуны появились въ Дакіи только въ XIII. вѣкѣ; но несомнѣнно то, что они народъ пришлый въ эту страну, [2] и не возникнувшій въ ней. При такомъ, смѣемъ сказать, правильномъ взглядѣ на господство Римское въ Дакіи, оно нисколько не можетъ противурѣчить защищаемому нами мнѣнію о пребываніи Славянъ въ этой странѣ и въ время господства въ ней Римлянъ” (ор. с. 74). Така Дриновъ скланя на едно мнѣние, сродно на Реслеровото, защото мисли, че инакъ би противуречилъ на своята теория. Стига да можеше да се приеме, че е имало Славяни въ Дакия въ Траяново врѣме, а то нѣма защо заради това да се отхвърля теорията за произхождението на първитѣ Ромъни отъ Траяновитѣ колонисти и отъ една часть романизувани Даки. Всичкитѣ не романски жители не сѫ могли да се романизуватъ така скоро, най-сетнѣ и врѣмената не сѫ били

 

 

1. „Предполагаютъ, что во время господства Римлянъ древнее населеніе Дакіи, какого бы племени оно ни было, подверглось ороманенію, подобно тому, какъ это случилось и съ населеніемъ Галіи, Испаніи и пр. Такое прѣдположеніе потверждаютъ указаніемъ на семимиліонный Румунскій народъ, который и по нынѣ обытаеть въ древней Дакіи и которнй обыкновенно считаютъ потомкомъ ороманенаго населенія древней Дакіи. Такимъ образомъ порывается защищаемая нами преемственностъ. Но этотъ взглядъ, къ сожалѣнію, очень распространенный, не выдерживаетъ ни малѣйшей повѣрки.” Слѣдъ туй се разправя за познатата сѫдба на Траяновитѣ колонисти до 271. год.

 

2. Подъ линия Дриновъ забѣлѣзва, че това е вѣроятно, защото не трѣбвало да се мисли, че Ромънитѣ сѫ били тогава толкова многочисленни: „Румуны достигли этого почтеннаго числа уже въ новой своей родинѣ, втянувъ въ себя ея прежнее населеніе, состоявшее преимущественно изъ Славянъ” (74).

 

 

221

 

сгодни за това, като сѫ нападали варвари отъ вси страни, така че ромънскиятъ елементъ трѣбвало да се държи повече въ Карпатитѣ. Дриновъ цитува и една забѣлѣжка отъ Коринка, съ което иска да покаже, до колко сѫ били Ромънитъ силни да асимилиратъ други народности, та приема, че тѣ не сѫ дошли многочисленни въ Дакия. Ала, разбира се, съ повечко право бихме тогава очаквали да се покажеше сѫщата тая асимилационна сила и на Балканския полуостровъ, гдѣто сѫ били все тѣзи Славяни, както и въ Дакия. Ала тукъ виждаме, че тѣ не сѫ успѣли да се разпространѭтъ много.

 

Наистина и на тоя приговоръ срѣщаме отговоръ, на примѣръ у М. Соколова (Изъ древней исторіи Болгаръ, Спб. 1879), който мисли, че Реслеровата теория не е опровъргнѫта, че и Томашекъ има право, и че Юнгъ не е успѣлъ да докаже непрѣкѫснѫто сѫществуванье на Ромънитѣ отъ Траяново врѣме въ Дакия (23), та най-сетнѣ е на мнѣние, че на Балк. полуостровъ въобще влиянието на романизуваното население върху Славянитъ било доволно слабо поради угнетеностьта и разхвърленостьта на този елементъ (72). Ала какъ тоя угнетенъ елементъ да може въ Дакия изведнѫжь да стане така господствующъ и да асимилира другитѣ, и какъ може да е билъ така разхвърленъ, когато се задигнѫлъ и прѣминѫлъ прѣзъ Дунава въ таково голѣмо количество? Ние мислимъ, че ако и да не трѣбва да се взема числото на тия, прѣминѫли въ Дакия Ромъни, толкова голѣмо, каквото е днесь, но все не може да се туря пó-долу отъ единъ-два милиона. Както ще видимъ сетнѣ, историята мълчи и нигдѣ нѣма свидѣтелетво за сѫществуваньето на таково компактно милионно ромънско население въ България, която е била сцена на толкова политически дѣйствия, изигравани прѣдъ очитѣ на византийската историография. Наистина, тъждеството на македо-ромънския съ дако-ромънския езикъ е несѫмнѣно, ала затова има и друго тълкуванье, освѣнъ казаното.

 

Понеже въпросътъ за произхождението на Ромънитъ е тѣсно свързанъ съ нашата стара история, не е могълъ да не се докосне о него и Иречекъ въ своята българска история (рус. изд.), ала види се отъ всичко, което тукъ казва, че тогава въпросътъ не му е билъ твърдѣ разясненъ и че сѫ ставали колѣбания въ възгледитѣ му, на вѣрно подъ влиянието на двѣтѣ противуположни теории, поради което се вмъкнѫли и нѣкои противурѣчия. Иречекъ повтаря на 93. стр. мисъльта на Юнга, че Аурелиянъ въ 271. год. отстѫпилъ Дакия съвършено на варваритѣ, като прѣселилъ остаткитѣ отъ римскитъ колонисти изъ градоветѣ и полетата на Дакия въ Мизия, а простиятъ народъ, който въ течение на 166. години подъ римско господу-

 

 

222

 

ванье си присвоилъ римскиятъ езикъ, останѫлъ въ Дакия и съ вѣкове продължавалъ да прѣкарва миренъ пастирски животъ на карпатскитѣ височини, подъ властьта на други народи до сѫщъ тъй, както прѣкарватъ днесь романизуванитѣ Ретийци на тиролскитѣ Алпи. Надруго мѣсто Иречекъ споменува Реслеровата теория, за която нерѣшително забѣлѣзва, че е била оспорвана не само отъ ученитѣ Ромъни, но „не давно” и отъ Юнга (141. стр.). Напротивъ на стр. 292. Иречекъ изрично казва за дакийскитѣ Ромъни това: „Сѫмнително е, че тѣ непрѣкѫснѫто сѫ обитавали въ днешнитѣ си мѣстожителства, понеже нѣма никакви доказателства за това; ала спорътъ за този важенъ етнографически въпросъ още не е напълно рѣшенъ. Въ първата половина на срѣднитѣ вѣкове населението на Молдавия и Влахия се състояло отъ български и руски Славяни и номадски Маджари, Печенѣги и Кумани. Кой е живѣлъ въ туй врѣме на разсвѣтенитѣ отъ слънцето карпатски горски върхове, — това е загатка; едва ли не сѫ били това ромънски пастири, които рано се прѣселили тукъ отъ Балканския полуостровъ. Мѣстнитѣ названия показватъ, че въ трансилванскитѣ долини е имало славянско население."

 

На стр. 105. Иречекъ още по опрѣдѣлено се изразява въ смисълъ противуположенъ на Юнга: „Сега Славянитѣ (въ Дакия) съвършено сѫ изчезнѫли въ тѣзи мѣста. Тѣ се смѣсили съ романизуванитѣ Тракийци-Ромъни, които се изселили отъ Балк. полуостровъ.” Съ това е достаточно означено тогавашното Иречеково становище спрѣмо двѣтѣ теории. Вижда се, че той подържа тукъ повече Томашека, като счита Тракийцитѣ за прадѣди на Ромънитѣ и не опрѣдѣля врѣмето на тѣхното прѣминаванье. Казаното мѣсто отъ Юнга (стр. 93), разбира се, противуречи на всичко туй, защото Юнгъ счита тъкмо този „простъ народъ” въ Дакия, който говорѣлъ латински, за начало на ромънската народность. Не отколѣ Иречекъ имà случай да се изкаже пакъ по този въпросъ, и то по поводъ на Вайгандовата книга „върху Мегленскитѣ Власи” (вж. Archiv f. sl. Philologie XV. 98.). Тукъ Иречекъ казва, че въ римско врѣме, както се виждало отъ надписитѣ, Епиръ, Тесалия, Македония и Тракия (която е обземала и областитѣ на Кюстендилъ, Пиротъ и София, а свърхъ това и сѣверниятъ склонъ на балкана) били гръцки провинции. Напротивъ, латинскиятъ елементъ е владѣлъ въ Далмация все до Скодра, въ горня Мизия (Moesia superior), чийто югъ сетнѣ образувалъ особена провинция Дардания (заедно съ областитѣ на Призренъ, Скопие и Куманово), и сетнѣ въ долня Мизия (Moesia inferior) длъжь военнитѣ станове и укрѣпления по Дунава. Праромънскиятъ елементъ („das Urrumanische”), за който Вайгандъ казва, че

 

 

223

 

още не може да рѣши, гдѣ е билъ първоначално, [1] е могълъ, казва Иречекъ, да се образува само на сѣверъ отъ пограничната линия, която е дѣлѣла гърцкитѣ отъ латинскитѣ провинции. Отъ тукъ, споредъ Иречека, постояннитѣ войни на Дунава карали населението да бѣга на югъ, въ по-мирнитъ провинции на Егейското или Адриятическото море. Така е станѫло, че Тесалия, която въ римско врѣме е била гръцка, се явява въ XI. ст. полуроманизувана страна съ население влашко, и то население пастирско. На сѣверъ, сир. въ сѣверна България, останѫли много романски елементи между Славянитѣ. Тукъ Иречекъ напомня това, което въ съч. Fürstenthum Bulgarien стр. 123. и сл. по-обширно разлага, именно доста многочисленитѣ остатъци въ западна България, въ Срѣдна гора и въ планинитѣ около Трънъ отъ влашки мѣстни названия, до като днесь тукъ се явяватъ само влашки пастири. [2]

 

Отъ това се разбира, ако и да не е казано твърдъ опрѣдѣлено, че Иречекъ сега счита латинскитѣ провинции въ северната половина на Балк. полуостровъ за праотечество на Ромънитѣ, безъ да споменува изрично за дакийскитѣ Ромъни, кога и какъ сѫ прѣминѫли Дунава. На него и сега е това ясно, че Славянитѣ, когато дошли на Балк. полуостровъ, пó-на-прѣдъ и пó-вече сѫ общаели съ Романи, отъ колкото съ византийскитѣ Гърци, за което взема като доказателство и самото име Гъркъ, Гърци, отъ лат. Graecus., ром. и алб. грек., до като старото Ἕλληνες, или срѣдовѣчното Ῥομαῖος (турски: урум), не се е приело; такава дума е и цѣсарь, царь, рим. caésar, до като гърц. βασιλεῦς не е била приета. Иречекъ не се впуска пó-дълбоко въ въпроса за прѣселяваньето на Ромънитѣ въ Дакия, понеже не е въ казаната рецензия мѣсто за подобни разсъждения. Всѣкакъ би било важно да знаемъ, като какъ си тълкува той причинитѣ, поради които се принудила по-голѣмата часть отъ Ромънитъ да бѣга изъ сѣверна България тъкмо въ противуположна посока отъ оная, която сѫ избрали

 

 

1. И Weigand твърди, че не подлежи на никакво сѫмнѣние, какво дако-ромънскиятъ и македо-ромънекиятъ диялектъ иматъ една и сѫща основа: „Трѣбва да се изслѣдватъ славянскитѣ елементи, както и елементитѣ, които иматъ албанскиятъ задружно съ ромънския. Тогава топърво ще може съ положителна основа да се пристѫпи къмъ въпроса за потеклото на Ромънитѣ” (вж. Vlacho-Meglen. 1892. стр. 56).

 

2. Въ Fürstenthum Bulgarien 115. Иречекъ говори върху Ромънитѣ въ България и казва за ромънския елементъ покрай Дунава.: „тази дълга линия отъ ромънски дунавски села е отъ ново потекло. Вече въ 18 ст. не рѣдко сѫ бѣгали ромънски селяни, поради натиска отъ страна на бояритѣ, въ турскитѣ земи, гдѣто не е имало ни аристокрация, нито ленно право. Това се е продължавало и въ нашето столѣтие до освобождението на ромънскитѣ селяни. Че колонизацията е нова, доказватъ и изключително българскитѣ или турскитѣ имена на селата.” (117).

 

За стария ромънски елементъ Иречекъ казва, че той е билъ нѣкога въ България по-силенъ: „Множество Власи отколѣ се побългарили. На много мѣста, гдѣто сега лѣтѣ могѫтъ се видѣ само нѣколко влашки пѫтуващи пастири, показва номенклатурата на планинскитѣ височини и долини, че тукъ е изчезнѫло старо жителство отъ латинско потекло. Най-повече отъ тѣзи названия на села и планини сѫ разпръснѫти въ планинитѣ между Морава, Горня Струма и Искъръ, въ околията Искрецъ и пр.” (вж. стр. 123 и сл.).

 

 

224

 

тесалийскитѣ Ромъни, сир. не къмъ „по-спокойнитѣ страни на Егейското и Адриатическото море”, а на сѣверъ, въ Дакия, театъра на вѣчни войни и опустошения. Че има слѣди отъ изчезнѫло романско население въ България, е истина, ала че това население е било толкова многочислено и плътно, не може да се види по тия слѣди. Ранното общение съ Романи може, мислимъ, да се е почнѫло и въ Дакия, а сетнѣ да се е продължило и въ латинскитѣ Балкански провинции, гдѣто е имало не малко римски елементъ.

 

Ето тъй стои въпросътъ за произхождението на Ромънитѣ по мнѣнието на казанитѣ писатели, до като самитѣ Ромъни опорито отричатъ всѣка убѣдителность на доводитѣ, които говорѭтъ въ полза на ужь балканското имъ произхождение. Между туй въ по-ново врѣме съ голѣмо умѣние излѣзе да подържа Юнговата мисъль пражкиятъ професоръ по етнографията D-r L. Pič. Трѣбва да признаемъ, че Пичъ не само убѣдително, но и съ подробни знания, особено отъ старата трансилванска история, оборва теорията за пе дакийското произхождение на Ромънитѣ. Въ прѣдговора на съчинението си „върху произхождението на Ромънитѣ” (Ueber die Abstammung der Rumänen, Leipzig 1880), Пичъ казва, че славистиката е пропустнѫла до сега да се занимава по-обстоятелствено съ въпроса за произхождението на Ромънитѣ, при всичко, че културата и историята на тоя народъ е тѣсно свързана съ славянската култура и история, и при всичко че разправията по тая тема трае повече отъ сто години. Понеже въ най-ново врѣме, казва Пичъ, тая разправия се прѣнесе и върху една часть отъ славянската история на Балкан. полуостровъ и Унгария, той мисли, че е врѣме, да се чуе по тоя въпросъ и единъ славянски гласъ. Съ казаното прѣнасянье на въпроса върху една часть отъ югослав. история Пичъ напомня свързанитѣ съ горния въпросъ теории за тъй нареченото влахо-българско царство. Мнѣнията, които се отнасятъ до основанието на второто българско царство, сѫ въ тѣсна свързка съ въпроса за произхождението на Ромънитѣ, и ние пó-долу ще разгледаме критически доводитѣ отъ тая область.

 

 

_5__  [[ Латинскиятъ елементъ въ сѣверната половина на Балканския полуостровъ. Славянското заселяванье. Албанци, Бесси, Сапаи, Неропи. „τόρνα ϕράτρε” ]]

Важенъ въпросъ е, колко е билъ силенъ латинскиятъ елементъ въ сѣверната половина на Балканския полуостровъ, сир. въ ония провинции, които по-горѣ, съгласно съ Иречека, означихме като латински, когато Славянитѣ заселихѫ Балканскиятъ полуостровъ. Всичкитѣ извѣстия за сѫществуващи римски колонии и общини на Балканс. полуостровъ (преимуществено у Плиния), както и намѣренитѣ до сега римски надписи, довеждатъ само до едно заключение, че е имало разпръснѫти римски населени пунѫтове най-повече по главнитѣ римски пѫтища и покрай Дунава, ала никакъ не е още намѣрено доказателство,

 

 

225

 

че е сѫществувало плътно (компактно) римско население, което да е абсорбирало другитѣ жители на полуострова. И самото романизуванье на Тракийцитѣ не е доказано, напротивъ се вижда тъкмо отъ изследванията на Томашека, че тракийскиятъ елементъ отъ часть се е задържалъ до византийската епоха. Най-силенъ е билъ латинскиятъ елементъ по брѣговетѣ на Адриятическото море, прѣимуществено въ Далмация, ала и тука той слѣдъ дохожданьето на Славянитѣ не играе важна роля. Па все и да не е така, все и да е било латинското население много по-значително, отколкото смѣемъ да заключаваме по запазенитѣ директни исторически данни, пакъ трѣбва да допустнемъ, че то не е могло да остане все тъй значително и слѣдъ бурята на народовото прѣселение, въ началото на която е била загубена Дакия. Като захванемъ отъ Костобокитъ, които нахлули прѣзъ Маркоманската война все до Фокида, па слѣдимъ редомъ нападенията, що идътъ едно слѣдъ друго отъ началото на 3 ст. — на Готитѣ, Кариитѣ, Боранитѣ, Уругундитѣ, сетнѣ опустошенията на западнитѣ Готи въ IV стол., а слѣдъ това ужаситъ на Хунскитѣ орди въ V. ст. (441—447), подиръ което идътъ унищожителнитъ екскурсии на источнитѣ Готи — виждаме, че всички тия убийствени удари най-напрѣдъ съ падали върху главитѣ на жителството отъ казанитѣ „латински провинции.” Не веднъжь споменуватъ византийскитѣ историци, че населението, особено въ Мизия, било съвсѣмъ унищожено, че страната опустѣла отъ жители и пр. За да не опустѣе земята съвсъмъ, римската политика е взела да настанява въ незаселенитѣ мѣста варварски племена. Въ таково състояние е билъ Балканскиятъ полуостровъ, особено сѣверната му половина, когато се почнѫли постепеннитѣ нападения въ края на VI. ст. отъ страна на българскитѣ Славяни, които прѣди това съ били заседнѫли въ Дакия. Вече противъ Гетитѣ, които Дриновъ приема за Славяни (Засел. Балк. п. 94), Византия не е прѣдприемала почти никакви отбранителни мѣрки. Въ врѣмето на Анастасия и сетнъ на Юстина (517—527) Славянитѣ, безъ да срѣщатъ съпротивление, съ опустошавали Македония и даже Епиръ и Тесалия. Юстиниянъ се опиталъ да запази империята, като въздигнѫлъ многочислени укрѣпления покрай Дунава и около 600 укрѣпления въ вътрѣшнитѣ области.

 

Тия укрѣпления, по думитъ на Прокопия, сѫ били необходими, за да защищаватъ, види се, самитѣ гарнизони отъ варваритѣ, които въ голѣмо множество се навъртвали около градоветѣ, и поради това Юстиниянъ взелъ да ги укрѣпява. При все това и сетнѣ, пó-голѣми или по-малки славянски пълчища, споредъ Прокопия, „не само съ грабили по Балк. полуостровъ, но съ и зимували тукъ безъ всѣкакъвъ страхъ, като че ли съ били

 

 

226

 

въ собствената си земя” (Дриновъ ор. с. 98). Всичко това показва, че не е сѫществувало тогава изобщо на полуострова, а най-малко въ Мизия, гдѣто сѫ минавали българскитѣ Славяни, никакво значително население отъ романска кървь, инакъ то не би гледало равнодушно, какъ се разхождатъ славянскитѣ пълчища по земята му. Характеристиченъ по тоя въпросъ е и разказътъ на Прокопия, че само 3000 Славяни успѣли да достигнѫтъ въ 551. г. дори до Марица, гдѣто се раздѣлили на двѣ чети, една отъ 1800, а друга отъ 1200 души, та тръгнѫли още нататъкъ по Тракия и Илирикъ, разбили римскитѣ войски, страшно опустошавали всичко и пр. Дриновъ (ор. с. 100) казва, че тази сказка има историческо значение за характеристика на мнѣнието, което е имало тогавашното население за Славянитѣ, ала можемъ да прибавимъ, че тази сказка характеризува и силата на домашното римско жителство въ Мизия, щомъ Прокопий даже считалъ за възможно да стане таково нѣщо, — 3000 Славяни да достигнѫтъ безъ спънка все до Тракия.

 

До половината на VII. стол. славянското заселяванье Балканскиятъ полуостровъ подпълно се завършило безъ голѣми спънки, като проникнѫлъ славянскиятъ елементъ всѫдѣ по цѣлия полуостровъ и поплавилъ даже старата Елада. Не е вѣроятно, да е останѫлъ нѣкой важенъ ѫгълъ на полуострова, гдѣто Славянитѣ да не се замѣсили като господари. Вече за нападенията, които ставали въ врѣмето на Юстинияна, Прокопий казва въ своитѣ „анекдоти”: „тогава ни една мѣстность, ни една гора, ни пещера, ни ѫгълъ отъ римската земя не останѫхѫ не поврѣдени. Много страни сѫ опустошавани и по петь пѫти.” (Дриновъ. 97). И слѣдъ свършената колонизация Славянитѣ, като господари надъ сърдцето на Балканския полуостровъ, не сѫ образували веднѫга държава, а останѫли да живѣѭтъ по племена, както е било и въ по-старото имъ отечество, а това значи, че въ земята, която сѫ завзели, не е имало нѣкакъвъ важенъ чуждъ елементъ, който да ги застрашава и съ това, да ги кара къмъ по-яка политическа организация. Въ Пелопонезъ и Албания Славянитѣ вече въ срѣдния вѣкъ подлегнѫли на по-високата елинска култура, и макаръ количествено по-силни, най сетнѣ промѣнили и езикътъ си, така че сега напраздно ще търсимъ славянско жителство въ нѣкога почти славянския Пелопонезъ. Ако е имало силенъ ромънски елементъ въ Мизия и въ централнитѣ балкани, той непрѣмѣнно трѣбваше или да подѣйствува върху Славянитѣ, както гърцкиятъ въ Пелопонезъ, или самъ да подлегне на по-силнитѣ си господари, да се прѣтопи въ него. Безъ сѫмнѣние, така е станѫло и въ България, както е станѫло и въ земитѣ покрай Адриатическото море, прѣимуществено въ Далмация, гдѣто латинскиятъ елементъ

 

 

227

 

билъ по-силенъ и пакъ се изгубилъ. „Споредъ това е оправдано прѣдположението, че, ако е било запазено въ срѣдъ тѣзи земи между Славянитѣ още едно особено домашно население и слѣдъ буритѣ на народовото прѣселение, това население ще да е било толкова незначително, че не ще да е било въ състояние твърдѣ да повлияе върху новодошлия елементъ нито политически, нито езиково, напротивъ то само ще да е било принудено въ необходимия асимилационенъ процесъ да подлегне” (Pič. ор. с. 49). Наистина, знае се положително, че Славянитѣ сѫ заварили още нѣколко тракийско-илирски племена, а имено освѣнъ за Албанцитѣ се споменуватъ още казанитѣ Бесси (въ северната часть на Родопитѣ), сетнѣ Сапаи, около Карадагъ, Неропи, около Кратово, Скопье, Новобръдо и Долапа, ала Албанцитѣ свидѣтелствуватъ, че не трѣбва туку тъй да приемаме, че тогава казанитѣ тракийски племена били откъмъ езика полатинени. Изрични свидѣтелства за сѫществуванье на плътно латинско население въ онѣзи врѣмена до днесь не е намѣрено. Има само една бѣлѣжка у Теофана (въ ἱστοριῶν βίβλοι δέκα) и Теофилакта Симоката (въ ἱστορία οἰκουμενική), която и сега още мнозина взематъ за важно свидетелство, че въ VI. стол. имало на Балканския полуостровъ плътно латинско население. Тази бѣлѣжка е познатото „τόρνα ϕράτρε”, което единъ отъ византийскитѣ войници извикалъ въ 580. год. въ единъ походъ противъ Аваритѣ. Тѣзи думи τόρνα ϕράτρε се схващахѫ като латински форми та имъ се придаваше голѣма важность за казания въпросъ, особено отъ ромънскитѣ учени. [1] И Дриновъ взема тая фраза за сериозно свидѣтелство: „По одному, очень

 

 

_6__  [[ Проф. Хъждеу: Българитѣ и Сърбитѣ сѫ Ромъно-славянски народи (nationalitaţĭ româno-slavice). Чехи + балкански Латини образували Сърбо-Хърватската народность. Поляци + балкански Латини = Българи ]]

1. Особено професоръ Хъждеу напослѣдъкъ прѣцѣнява тая фраза въ най новото си съчинение: „Strat şi substrat. Genealogia popórelor Balcanice,” Bucuresci, 1892. XXXVII., печатано като въведение въ III. томъ на издавания отъ него Etymologicum magnum Romaniae. Ето какво казва на стр. IX—X: „Комично е и при все това сѫща истина, че най-стариятъ паметникъ на ромънския езикъ, даже по-скѫпоцѣнъ за насъ и отъ самия Траяновъ стълбъ, се дължи на единъ катъръ „τῷ ἡμιόνῳ,” за който на дълго разправятъ двама византийски писатели отъ VI. стол., Теофанъ и Теофилактъ. Като захванешъ отъ Тунмана па все до Чипариу, и отъ тогова до мене, всички редомъ сме били принудени да възседнемъ този чудотворенъ катъръ (totĭ ре rînd sîntem nevoiţĭ a incăleca ре acel năsdrăvan catâr), безъ който не щѣхме да можемъ доказа съ безсѫмнѣнно свидѣтелство (text), че Тракийцитѣ между Балканитѣ и Дунава сѫ били полатинени. То е станѫло въ 580. год., когато аварскиятъ Хаганъ опустошавалъ источната империя. Двама римски прѣдводители, Коменциолъ и Мартинъ, като били скрити въ Балканитѣ, внезапно нападнѫли варваритѣ. Тѣ щѣли на сигурно да сполучѫтъ, да не се е случилъ казаниятъ катъръ, който носилъ товаръ. Товарътъ случайно паднѫлъ отъ катъра, безъ да забѣлѣжи стопанинътъ му, а единъ отъ войницитѣ силно му извикалъ да се върне, да дигне изгубеното, съ думитѣ: τόρνα, τόρνα ϕράτρε = tórnă, tórnă fratre! Така казва Теофанъ, а така разказва и Теофилактъ, който само казва retórnă и добавя, че тия думи сѫ били по езика на страната при Балканитѣ. Дѣлата войска на Коменциола и на Мартина, като е била съставена отъ Ромъни, щомъ чула: tórnă fratre, изпоплашила се, понеже разбрала, че трѣбва да бѣга назадъ. И тъй Ромънитѣ избѣгали, но tórna tórna fratre имъ е останѫло, така че историкътъ трѣбва да благославя това бѣганье, станѫло по причина на единъ катъръ”.

 

Проф. Хъждеу се възхищава отъ това свидѣтелство, защото то, схванѫто така прѣцѣнено, добрѣ подкрѣня главната мисъль на съчинението му, което си е поставило за задача да разясни съ една чудна леснина най-главнитѣ етнографически наслоения, станѫли на Балканския полуостровъ отъ врѣмето на Пеласгитѣ до сега. Нека ни бѫде позволено при тоя случай да съобщимъ въ кратко съдържанието на това съчинение.

 

Споредъ проф. Хъждеý, първитѣ жители на Балканския полуостровъ, Пеласгитѣ, изчезнали подъ новото етнографическо наслоение — Тракийцитѣ, слѣдъ което дошли Гърцитѣ и Латинитѣ. Отъ Латини и Тракийци сѫ произлѣзли Ромънитѣ. Върху най-голѣмата часть отъ Ромънитѣ заседнѫли Славяни, та отъ тая смѣсь се образували Българитѣ и Сърбитѣ. За това Хъждеу нарича Българитѣ и Сърбитѣ Ромъно-славянски народи (nationalitaţĭ româno-slavice VII.) Отъ всичкитѣ Латини (= Ромъни) само тѣзи, които сѫ живѣли въ Дакия, се избавили отъ пославянванье. За това и македонскитѣ и истрийскитѣ Ромъни не сѫ нѣщо друго, освѣнъ по-сетнѣшни прѣселенци отъ Дакия, гдѣто единствено се запазилъ стариятъ слой (strat) непославяненъ. Тѣ минѫли Дунава за къмъ Македония около X. стол. — Гърцитѣ погърчвали другитѣ народности, поради което Тракия, както се вижда отъ надписитѣ до Траяна и слѣдъ него, е била гръцка область. Напротивъ, на сѣверъ между Балканитѣ и Дунава, сетнѣ по цѣлия Илирикъ, заселенъ днесь отъ Сърби и Хървати, и въ тогавашна Далмация, считана едно врѣме като часть отъ Италия, — латинската и само латинската култура безъ спънка се е ширила върху по стария тракийски елементъ. Така се образувала ромънската народность отъ двѣтѣ страни на Дунава (цисъ-дунавски — и трансъ-дунавски Ромъни), прѣди да нахлуѭтъ Славянитѣ. Цисъ-дунавскитѣ Ромъни се образували отъ Латинитѣ и „тракийския клонъ” — Дакитѣ. Така си раздѣлили Ромънитѣ и Гърцитѣ Балканския полуостровъ на двѣ половини (между III. и VII. стол.) Така Ромънитѣ се простирали отъ Балканитѣ на сѣверъ покрай Олтения, Банатъ и една часть отъ Трансилвания, като простирали клонове все до Панония. Въ Молдова тогава не е имало Ромъни.

 

Отъ латинския езикъ, смѣсенъ съ различнитѣ тракийски нарѣчия, се образували три главни латински нарѣчия: 1. Дако-латинско нарѣчие въ Карпатитѣ, отъ което се развилъ дако-ромънскиятъ езикъ, майката на тритѣ днешни ромънски нарѣчия; 2. срѣдно-латинско нарѣчие въ Балканитѣ и 3. илиро-латинско нарѣчие при Адриятическото море. И тритѣ нарѣчия прѣдставяли едно цѣло, като продължение на италянскитѣ нарѣчия. — Въ VI. до VII. стол. захващать да се явяватъ Славянитѣ. Напусто Чертковъ па дори и Дриновъ (Заселеніе Балк. полуострова Славянами) се мѫчѫтъ да откриѭтъ компактни, установени Славяни въ Дакия до VI. стол. Тѣ тълкуватъ мѣстнитѣ и личнитѣ названия въ своя полза, ала то било фантастично етимологизуванье. Така можело всичко да се докаже; напр. отъ Hasdeu можело, като се вземѫтъ съгласнитѣ h-s-d и всѣкакъ се измѣняватъ гласнитѣ, да се получи и лат. Hosidius, еврейско Khisdaï или холанд. Heusde! (XI). Споредъ Хъждеу, никакви сериозни доказателства нѣмало за сѫществуваньето на Славяни на Балк. полуостровъ прѣди VII. стол. Іорнандесъ на едно мѣсто като опрѣдѣля границитѣ на Славянитѣ въ VI. стол. казва, че Славянитѣ се простиратъ „a civitate Nova et Sclavino Rumunense et lacu, qui appelatur Musianus” до Днѣстръ и пр. Хъждеу съгласно съ Zeuss-a, счита civitas nova за Никополь, а Sclavinum rumunense за село Славени, което е на рѣката Алута. Споредъ Хъждеу, Іорнандесъ е искалъ съ епитета rumunense да означи, че градътъ Sclavinum е принадлежалъ на Ромънитѣ, и счита това название за първъ текстуаленъ поменъ на името Ромъни. На -ensis окончавали повечето Дакийски наименувания (XIII.).

 

Понеже у Іорнандеса така били опрѣдѣлени границитѣ на Славянитѣ, и понеже по-нататъкъ у сѫщия било казано, че Антитѣ живѣли на изтокъ отъ тѣхъ — отъ Днѣстръ къмъ Днѣпъръ, явно било за проф. Хъждеý, че Славянитѣ на Іорнандеса сѫ били Поляци, а Антитѣ Руси. Голѣма часть отъ Поляцитѣ минѫла Дунава и, като пославянила Латинитѣ на Балк. полуостровъ, образувала българската народность (XV.).

 

Порфирогенетъ, най-достовѣрниятъ източникъ за историята на Сърбитѣ и Хърватитѣ, казва, че тѣ сѫ слѣзли къмъ Адриатическото море въ VII. стол. откъмъ Бавария (Βαγιβαρεία), сѫсѣдна съ Франкония (Φραγγία) — слѣдователно отъ къмъ сѣверозападъ, гдѣто сѫ Чехитѣ. Слѣдователно тѣ сѫ били Чехи, и като се смѣсили съ балканскитѣ Латини, образували Сърбо-Хърватската народность. Доказателства за туй Хъждеу намира въ Далимиловата хроника, въ шознатитѣ стихове: v serbskiem jazyku jest zemie и пр. (XVI.).

 

Проф. Хъждеу намира и лингвистични доказателства за своята хипотеза. Полскитѣ черти въ българ. езикъ той съглеѫда: 1 въ носовкитѣ, които е ималъ българскиятъ езикъ, както има и сега полскиятъ. 2. въ звука ѕ (дз), който иматъ и Поляцитѣ и 3. въ еднаквото произношение на ѣ като ia: viara, gniazdo и пр. — Единството на ческия съ сръбския езикъ се показвало: 1. въ вокалното (сонантното) р (г): trn, krk, prst u 2. въ просодическия квантитетъ (quantitatea prosodică), който иматъ днесь само Сърбитѣ и Чехитѣ.

 

И тъй, Руситѣ и Малоруситѣ (Русо-Рутени), заседнѫли на сѣверъ, вѣроятно върху фино-татарски слой, Чехитѣ върху германски, а Поляцитѣ върху литевски. Летитѣ нѣматъ носови гласни, ала Литевцитѣ ги иматъ, и, види се, тѣ ги дали на Поляцитѣ. Понеже и за Словендитѣ се знае, че сѫ имали носовки, за това Хъждеу е на мнѣние, че и Словенцитѣ се образували отъ Поляци, които дошли въ V. и VI. стол. въ Панония, а сетнѣ били изтиснѫти отъ Маджаритѣ на къмъ Щирия, Каринтия и Краина. Отъ Ромънитѣ, които били въ Панония, тѣ заели дифтонгътъ oa͡. (Mikl. I. 228.). Поляцитѣ въ България се смъсили съ срѣдно-латинския слой, а Чехитѣ въ Сърбия и Хърватско съ илиро-латински.

 

Проф. Хъждеу намира доказателства за хипотезата си и въ ударението. Ударението у Българитѣ било нѣкога съвсѣмъ еднакво съ полското ударение. Така се е запазило и до днесь въ говора на Загоричани и Костурско, както се виждало отъ статията на Цоневъ „За ударението въ бълг. езикъ” (вж. Мин. Сборникъ VI. 23. 1891 г.) Имено тукъ ударението е постоянно на 2-рия слогъ отъ края, както и въ полския езикъ. Ромънскиятъ елементъ, съ който се смѣсили Поляцитѣ въ България, съ своята свободна „италянска” акцентуания разбъркалъ стариятъ акцентенъ системъ, та днесь ударението въ бълг. езикъ случайно било сходно съ руското. — Сѫщо така и ческата акцентуация у Сърбитѣ се „разбъркала”, но все останѫло още стремление да се туря ударението повече къмъ началото на думитѣ, като напр. нá рану, нá воду, прèко брда и пр. Проф. Стоянъ Бошковичъ увѣрявалъ госп. Хъждеу, че отъ всички чужденци, Славяни и не Славяни, Чехитѣ най-лесно разбирали и говорили сръбски, което никакъ не се виждало чудно на проф. Хъждеу, като има прѣдъ очи казанитѣ задружни особености на двата езика (XXVII.)

 

Голѣмата разлика между българския и сърбския езикъ се дължи споредъ проф. Хъждеу 1. или на това, че сърбскиятъ славянски елементъ билъ по-многочисленъ отъ колкото българскиятъ, 2. или че срѣднолатинитѣ (Meso-latiniĭ) били по-компактни та по-енергично влияли върху Българитѣ, отколкото Илиро-латинитѣ върху Сърбитѣ или 3., че Българитѣ (Поляцитѣ), като се отдѣлили отъ полския си коренъ (= кютукъ, trunchiul), слѣдъ прьминаваньето Дунава, останѫли съвсѣмъ изолирани, до като Сърбитѣ, може би, по-дълго врѣме запазвали сношения съ Чехия (Бохемия). (XXVII.)

 

Като нахлули Маджаритѣ, изтикали една часть отъ Дако-ромънитѣ дори до Моравия (Bartoš, Moravské Valašskó, Osvěta, 1880. 369—80), други въ Истрия, трети въ Босна, а четвърти минѫли отъ тукъ въ Македония, Епиръ и Тесалия. Тѣзи Македо-ромъни се усилили до тамъ, че основали ромъно-българската държава на Асѣневцитѣ. Цитува се извѣстието отъ Кедрена за убийството на Давида, братъ на бълг. царь Самуилъ, и свидетелството за Власитѣ изъ „Разкази византійскаго боярина” изд. Василевскій. — Да не е било нахлуваньето на Маджаритѣ, не щѣло да се роди ни онова могѫществено ромъно-българско царство на Ивана Асѣня, което дало първиятъ смъртенъ ударъ на Византия (XXXIV).

 

Въ края Хъждеу повтаря всичко изново и между друго изрично казва, че Дако-ромънитѣ, слѣдъ като минѫли полскитѣ Славяни Дунава, спокойно (несмѫщавани) си живѣли въ Олтения, въ Банатъ и една часть отъ Трансилвания, когато въ Молдова и до Олта се засилвали отъ часть Татари, отъ часть Славяни, Печенѣги, Кумани, Рутени (Малоруси) и даже Литевци.

 

Не е цѣльта ни тукъ да се впускаме въ критика на съчинението. Нашето становище ясно е изразено въ статията ни, гдѣто почти на всички особени тълкувания на Проф. Хождеу се намира достатъчно мотивиранъ отговоръ. Колкото се отнася до новата му хипотеза за Поляцитѣ и Чехитѣ, подкрѣпена съ лингвистични доказателства, разбира се, че тя не може да бѫде убѣдителна ни за единъ колко годѣ запознатъ съ резултатитѣ на славистиката ученъ. Носовкитѣ сѫ били общи на всичкитѣ Славяни, а сѫщо така и квантитетътъ. Тъкмо за полския езикъ се знае, че дълго е ималъ въ историческо врѣме квантитетъ. Етимологическото смѣсванье на полскитѣ носовки се дължи на квантитативни разлики. За сръбското ударение се знае, че е било въ по старо врѣме, каквото е сега чакавското. Единството съ руското и българското ударение не е случайно и пр. и пр.

 

 

228

 

достовѣрному свидѣтельству, византійскія войска, защищавшія въ 579. год. Ѳракію противъ Аваровъ, состояли прѣимущественно изъ Романовъ, или, по крайней мѣрѣ, говорили романскимъ языкомъ, а войска эти доставляло имперіи подвластное ей населеніе Балканскаго полуострова” (Заселеніе 138). Иречекъ въ „Исторія Болгаръ” (139. стр.) сѫщо така тълкува tórna fratre, като заключава, че тогава по-голъмата часть отъ византийската войска съставяли солдати, които говорили ромънски, понеже и днесь се казва македо-ром. turna, дако-ром. inturna. Ала това тълкуванье не е всеобщо въ науката. Вече Сулцеръ е забѣлѣжилъ, че и тия думи съ наистина по потекло латински, но че не

 

 

229

 

принадлежѫтъ на ромънския клонъ, а Пичъ добрѣ казва (ср. с. 54), че тия думи сѫ изречени въ езика на солдатитѣ, и понеже не се знае, отъ гдѣ е била тая група солдати, и понеже прѣкоморски солдати на Балк. полуостровъ и обратно не сѫ били рѣдкость, не могѫтъ се прави сериозни заключения възъ основа на тия думи за етнографията на страната. Ала и подобни нагаждания днесь сѫ излишни, понеже не отколѣ самъ Иречекъ опровърга казаното тълкуванье на torna fratre, като казва: „torna” не е остатъкъ отъ ромънски езикъ (kein rumänischer Sprachrest), но е къснолатинска команда, която изрично

 

 

230

 

се споменува въ стратегията на царя Мауриция покрай другитъ „cede”, „sta”, „move” и пр. (вж. Arch.  Sl. Pliil. XV. 99. заб.). — Като се разбра най-сетнѣ истинската стойности на това много-прѣцѣнявано свидѣтелство, може да се каже, че отъ 271. год. на все до X. ст. нѣма никакъвъ споменъ, по който да се заключи, че е имало Ромъни на Балканския полуостровъ. [1] Като нѣма исторически данни, гледаме да намѣримъ въ езика на Балканскитѣ Славяни спомени отъ романското население, което тѣ сѫ погълнѫли. Тия спомени сѫ заетитъ романски (латински) думи въ нашия езикъ. Дриновъ изброява по-главнитъ отъ тѣхъ (140 стр.) и споредъ тѣхъ счита нѣкогашното латинско влияние могъществено. Нѣма сѫмнѣние, че латинскиятъ елементъ е влиялъ, защото той е билъ много по-културенъ елементъ, той е билъ по градоветъ и горѣ долу прѣдставялъ римската цивилизация. Много думи римски вече сѫ били приети на Балканския полуостровъ, прѣди да дойдѫтъ Славянитѣ, отъ другитъ не ромънски жители на страната и сѫ били употрѣбявани като технически термини. Тѣзи думи съ прѣминъли въ туй качество и къмъ Славянитѣ не винѫги направо отъ Латинитѣ, напр. фурна, муле, клисура, турта, бъкълъ, пепонъ, кашкавалъ и пр. (fornax, mulus, clausura, torta, poculum, pepo, caseus cavallinus и пр.). Гърцитѣ въ Пелопонезъ съ погълнѫли тройно по-силенъ елементъ славянски, отъ колкото съ били тѣ сами, и пакъ не сѫ останѫъли въ езика имъ твърдѣ много и твърдѣ важни славянски думи. За това приетитъ латински думи у насъ свидѣтелствуватъ повече за дълготрайния римски културенъ характеръ, който съ заварили Славянитѣ въ явния, повече градския животъ на Балканския полуостровъ, а не толкова за количеството на прѣтопеното латинско население.

 

 

_7__  [[ „Власи” (Βλάχοι) у византийскитѣ писатели (X-XI ст.) ]]

Въ X столѣтие почватъ да се споменуватъ у византийскитѣ писатели „Власи” (Βλάχοι), ала все като пръснѫти тукъ тамѣ пастирски групи, повече съ характеръ на диви и сурови планинци или отдѣлни, потиснѫти влашки общини (катуни), които твърдѣ често сръбскитѣ царье въ грамотитъ си означаватъ като вече принадлежни на нѣкой манастиръ, или ги подаряватъ на такъвъ. Първото извѣстие за тѣхъ у Кедрина (изд. Бон. II, 435) се отнася до нещастната смърть на Давида,

 

 

1. Иречекъ, въ историята си, като споменува за torna etc. прибавя: „Далѣе, въ теченіи четырехъ сотъ лѣтъ въ источникахъ ничего нѣтъ о Румынахъ. Только въ X. стол. встрѣчаются снова извѣтя объ этомъ народѣ” (139).

 

 

231

 

братъ на бълг. царь Самуилъ. Между Костурското и Прѣспанското езеро ненадѣйно билъ нападнѫтъ Давидъ отъ нѣкакви „скитници” Власи и билъ убитъ (παρά τινων Βλαχῶν ὁδιτῶν). Въ XI—XII. стол. се споменуватъ Власи въ Тесалия. Тукъ тѣ сѫ били многочисленни, ала все се държали въ южнитѣ Тесалски планини на Пиндосъ и запазвали суровъ характеръ. Споредъ тѣхъ Тесалия въ онова врѣме наричали μεγάλη Βλαχία, центъръ на Власитѣ въ XII—XV столѣтие. Въ Етолия и Акарнания се споменува „Малка Влахия,” а въ Долня Мизия при Балканитѣ „Бѣла Влахия”, ала власитѣ тукъ сѫ все планинци — каракачани, каквито сѫ останѫли и до днесь. [1] Въ сърбскитъ грамоти тѣ нигдѣ не се явяватъ като свободни хора и нигдѣ съ характеръ на политически народъ. [2] Кантакузенъ споменува Власи въ Родопитѣ (I, 146), ала нищо пó-близу не узнаваме, и изглежда, че и тукъ тъ сѫ били уединени и не многочислени. По-сериозно се взема едно извѣстие у Анна Комнена отъ год. 1091. споредъ което Алексий Комненъ приелъ въ войската си противъ Печенегитѣ: „Българи и скитници пастири, които въ народния езикъ се наричатъ Власи,” и че единъ Влахъ, по име Пудилусъ, съобщилъ на царя Алексия, че Власи пѫтеводители прѣвели Куманитъ пръзъ планинитѣ. И отъ това извѣстие може да се заключи само, че се говори за Власи пастири — каракачани, а не за нѣкакво плътно влашко население.

 

Дриновъ забѣлѣзва, че по свидетелството на една грамота отъ Василия Българоубиеца отъ 1019. (1020?) година, влашки колонии били пръснѫти по цѣла България (Засел. Бал. п.). Въ сѫщность тая грамота, която се съдържа репродукувана въ една грамота на царя Михаила Палеолога отъ 1272. год., подтвърдява другитѣ извѣстия за Власитѣ на Балканския полуостровъ. Въ тая именно грамота Българоубиецътъ. слѣдъ като покорилъ България, подарява Власитѣ отъ цѣла България, заедно съ Турцитѣ на Вардаръ, които живѣли „въ български гори,” на охридския патриархатъ. [3] Пичъ (ор. с. 64) казва по поводъ на тая грамота, че тукъ едва ли ще да се мисли и Мизийска България, която вече отъ 971. год. de facto е при-

 

 

1. Безъ сѫмнѣние тия Власи отъ Бѣла Влахия са оставили слѣди въ мѣстнитѣ названия на планинскитѣ върхове и долини, за които пó-горѣ споменахме споредъ това, що разказва Иречекъ въ Fürstenthum Bulgarien (вж. сѫщото въ Cesty 220, 249, 368 и пр.)

 

2. Вж. Новаковић „Село” въ Глас XXIV, 21 и сл. На 32 стр. казва: „забѣлѣжително е, че първитѣ спомени за Власитѣ у насъ не показватъ, че тѣ сѫ били въ нѣкаква свързка съ земята и жилищата, гдѣто са живѣли . . . Занимателно явление е и това, че не заседнѫлъ (номадски) животъ до сега са продължили все хора отъ романска народность, до като Славянитѣ и пославяненитѣ Ромъни съвсѣмъ са го напустнали, като се настанили окончателно на едно мѣсто. — Иречекъ споменува (въ съч. Die Wlachen und Mavrowlachen in den Denkmalern von Raguza, Prag 1879), че отъ паметницитѣ, които той изучавалъ въ Дубровникъ, тъй сѫщо се вижда, че Власитѣ били скитници, пастири и кираджии.

 

3.

(вж. Голубинскій, Очеркъ Истор. правосл. церквей 1872, 236).

 

 

232

 

надлежала на цариградската патриархия, а по-вече трѣбва да се разбира западна България, гдѣто е имало пó-вече Власи. Въ грамотата се споменуватъ и епархиитѣ Янина, Стагосъ и Петрасъ, слѣдователно сѣвернитѣ части отъ Тесалия и Епиръ. Най-сетнѣ и да се е мислила цѣла България, пакъ това би показвало, че Власитѣ и въ България сѫ били подобни на Власитѣ въ Сърбия, сир. като подвластни на черквата, не сѫ могли да играѭтъ роля нито въ политическо, нито въ социялно отношение.

 

Много важно е едно друго, не давно открито извѣстие за Власитѣ на Балканския полуостровъ отъ XI. стол. Това известие се дължи на единъ съврѣмененъ византийски писатель Кекауменосъ (около 1071. год.). Съчинението на Кекаумена се е запазило въ единъ сетнѣшенъ прѣписъ въ Московската Синодална библиотека, отъ гдѣто го публикува въ извлѣчения проф. Василевски (Совѣти и разкази византійскаго боярина XI. вѣка, Жур. Мин. Нар. Просв. 1881. т. VII). Писательтъ произтича отъ сѣмейство, което е завземало важни длъжности въ Елада и Тесалия. Самъ писательтъ разказва за себе си, че не е получилъ училищно образование и че е служилъ нѣкое врѣме като военачалникъ (полемархосъ) въ византийската войска, която била въ Елада. Той разказва въ § 177, че рѣката Плересъ (днесь Μπλοούρης) тече прѣзъ голѣма долина посрѣдъ Власи, като ги раздѣля на двѣ части. Споредъ него, Власитъ сѫ вѣроломни и развалени хора; тѣ не сѫ запазили вѣрность никому, па даже и на римскитѣ царье. Царь Траянъ е водилъ война противъ тѣхъ и ги покорилъ, тѣхниятъ царь Декебалосъ билъ убитъ, а главата му на конье натъкнѫта въ срѣдъ града на Римлянитѣ. Слѣдъ това говори за тѣхното потекло, което прѣдаваме точно, както е прѣвелъ това мѣсто професоръ Василевски: „Они суть такъ называемые Даки и Бессы. Они жили прежде по сосѣдству съ Дунаемъ рѣкою и Саомъ, что теперь називаемъ Савою, гдѣ теперь живутъ Сербиы въ мѣстѣхъ крѣпкихъ и трудно доступныхъ. Надѣясь на зто, они держали только притворную любовь и службу къ древнимъ императорамъ, и выходя изъ твердынь своихъ, опустошили римскія области; вслѣдствіе чего вознегодовавъ противъ ныхъ, Римляне, какъ сказано, истребили ихъ. А они, ушедши оттуда, разсѣлись во всемъ Эпирѣ и Македоніи, еще больше поселилось ихъ въ Эладѣ.” — (Ор. с. 149). Тукъ Кекауменъ прѣдава, безъ сѫмнѣние една тъмна, разбъркана традиция, която е могълъ да чуе и отъ самитѣ тия Власи на Пиндосъ. Както и да се тълкува изцѣло тая традиция, за насъ е важно това, което най-наподирѣ се казва, защото отъ туй заключаваме, че на Кекаумена тогава не е било нищо извѣстно за сѫществуваньето на нѣкакво плътно (компактно) влашко население въ Мизия

 

 

233

 

(сѣв. България), а само знае за Македонскитѣ Власи, които тъй сѫщо били разсѣяни по всѫду, особенно на югозападъ къмъ Гърция. Това се подтвърдява и отъ едно друго мѣсто у Кекаумена, именно § 175 „. . . а той рече на Власитѣ: гдѣ сѫ ви сега стадата и женитѣ? Тѣ казахѫ: въ планинитѣ на България; защото тѣ иматъ такъвъ навикъ, че тѣхнитѣ стада и жени прѣкарватъ отъ мѣсецъ Априлий до Септемврий въ високитѣ планини по твърдѣ студени мѣста.” Кекауменъ съвсѣмъ хубаво рисува животътъ на каракачанитѣ, както е и днесь. (Вж. Iireček, Cesty ро Bulharsku; Новаковић, Село 23).

 

Нека да споменемъ още двѣ важни извѣстия за Власитѣ отъ XI. столѣтие.

 

Подъ 1087. год. Анна Комнена съобщава, какъ нападнѫлъ Византия унгарскиятъ краль Соломонъ въ съѭзъ съ печенежкия Ханъ Челгу, като обяснява, че войската му била съставена отъ Савромати, Скити и отъ дакийско опълчение. Успенски (вж. Образованіе втораго болгар. царства, Одесса 1879. стр. 98) добрѣ заключава, че подъ тѣзи „Дакийци” трѣбва да се разбиратъ Власи: „мы думаемъ, что этимъ мѣстомъ слѣдуетъ поступиться въ ползу защитниковъ теоріи (непрерывнаго господства Румынъ въ Дакіи), такъ какъ съ понятіемъ о Дакахъ Византійци XII. вѣка соединяютъ мысль о другомъ народѣ, а не объ Уграхъ.” Наистина, ние видѣхме и изъ разказа на Кекаумена, че Власитѣ се наричатъ Даки, а така е и въ други византийски писатели, ала при все това Василевски въ критиката си върху това дѣло (Ж. М. Н. Пр. 1879. Юлий; отд. отпеч. стр. 27.) доказва, че Анна Комнена тъкмо подъ Даки е разбирала Угри (Маджари), защото тя споменувала това име още 4 пѫти, отъ които два несѫмнѣно показвали, че подъ туй име трѣбва наистина да се разбиратъ Угри. Ала тия доводи на Василевски не се виждатъ твърдѣ убѣдителни. Ако Соломонъ е прибралъ въ войската си Кумани, които сѫ били настанени въ Влахия, и Печенѣги, защо да не е възможно, щото въ неговата войска да сѫ влизали и карпатски Власи, които, стига да ги е имало въ Трансилвания, сѫ подпадали въ голѣма часть подъ неговата корона. Анна Комнена може да е разбирала подъ името Даки именно карпатски Власи заедно съ Угри (Маджари), което вече само отъ себе си се разбира. Било тъй, или пъкъ че Анна Комнена е разбирала подъ Даки само Маджари, никакъ не е изключено и тълкуваньето на Успенски, защото има и други свидѣтелства, които доказватъ сѫществуваньето на Власи сѣверно отъ Дунава въ XII. и даже въ XI. столѣтие, а съ това и горньото тълкуванье на „Дакитѣ” у Анна Комнена получава по голѣма стойность. Таково свидѣтелство има у Ивана Кинама. [1] Ето

 

 

1. Кинамъ рано дошелъ на двора на царя Емануила (1143—1180), когото слѣдѣль въ качество на секретарь въ военнитѣ му походи въ Европа и Азия. Той е съчинилъ история отъ 1118 — до 1176 год. сир. владѣнието на Ив. Комнена и по голѣмата часть па Мануила Комнена. Тая история не се е запазила цѣла, а само въ подробно извлѣченне (вж. Krumbacher, Geschichte der byz. Literatur. 83).

 

 

234

 

какво разказва Кинамъ (Bon. 260), като говори за събитията отъ год. 1164.: „Царь Мануилъ искалъ самъ да иде въ земята на Хунитѣ (сир. Угритѣ), за да даде на враговетѣ да почувствуватъ силата на Римлянитъ. Съ тая цѣль той изпроводилъ къмъ Дунавъ протостратора Алексия, който е билъ тогава годенъ съ дъщеря му, и му далъ многочислена войска. Алексий билъ дълженъ да показва на Хунитѣ, като че ли иска да ги нападне изъ пръдишнитѣ обикновени (погранични) пунѫтове. А въ това врѣме той заповѣдалъ на Лева, наричанъ Вататци, като вземе съ себе си друга значителна войска и между друго голѣмо количество така наричани Власи, които считатъ за стари прѣселенци отъ Италия (Βλάχων πολὺν ὁμιλον οἱ τῶν ἐξ Ἰταλίας ἄποικοι πάλαι εἶναι λέγονται), да навлъзе въ земята на Хунитѣ (Угритѣ), изъ мѣста, които лежѫтъ при тъй наречения Евксински понтъ (Черно море), отъ кѫдѣто никой никога не е нападалъ на тѣхъ”. И тукъ Василевски е противъ схващаньето на Успенски, който вижда въ тоя разказъ ясно свидетелство за сѫществуваньето на Власи на сѣверъ отъ Дунава. На Василевски се чини, че тукъ нѣмало директно указание, за мѣстожителството на Власитѣ, („нѣтъ точнаго извѣстія о валашскомъ елементѣ на сѣверъ отъ Дуная”), та не можело да се заключава нищо опрѣдѣлено. Тукъ се опрѣдѣлялъ само съставътъ на военнитъ сили; Власитѣ, които съставяли въ тѣхъ важенъ елементъ, могли да бѫдѫтъ събрани и въ разни мѣстности на югъ отъ Дунава. Успенски взема и едно друго подкрѣпление на това схващанье изъ Никита Акомината (Bon. 171.) Никита разказва, какъ Власитѣ хванѫли при Галиция бѫдѫщия императоръ Андроника, който бѣгалъ отъ Анхиялъ къмъ Галиция: „Когато билъ (Андроникъ) вече далечь отъ всѣки страхъ, като мислѣлъ, че е успѣлъ да се измъкне изъ рѫцѣтѣ на своитѣ гонители, и вече се докосвалъ до прѣдълитъ на Галиция (ὡς τῶν τῆς Γαλίτζης χωρίων λαβόμενος), тогава паднѫлъ въ рѫцетѣ на ловцитѣ: хванѫтъ билъ отъ Власитѣ, до които мълвата била донесла извѣстие за неговото бѣгство, и билъ отведенъ обратно при царя.” Василевски пакъ възразява, като казва, че въ сѫщность въ думитѣ на Никита се изразявало само субйективно чувство на безопасность у Андроника и „пока еще только мысленное имъ достиженіе Галиціи.” „Онъ могъ питать такую увѣренность, о какой говоритъ Никита, еще и не переправившись за Дунай, и это даже вѣроятнѣе, въ виду знакомства поймавшихъ его Влаховъ съ цареградскими лицами и событіями."

 

 

235

 

При все това е очевидно, че може въпросното извѣстие на Никита да се схване и така., че тогава е могълъ да достигне слухътъ за бѣгството на Андроника до гръцкитѣ управители на Дунава, а отъ тамъ да проникне и на сѣверъ отъ Дунава, понеже не е изключена възможностьта, да сѫ сѫществували въ тоя случай нѣкои свързки между гърцката администрация и управителитѣ на сѣверъ отъ Дунава. Ала, разбира се, това тълкуванье не е съгласно съ теорията на Реслера, въ която Василевски още доста вѣрва, както се вижда и отъ слѣднитѣ негови съображения, които прибавя къмъ гореказаното: „Въ борьбѣ Асеней съ Греками за независимость Влахи принимали дѣятельное участіе, но всякій разъ, какъ вожди возстанія обращались за Дунай, на сѣверъ, они приводили или же призывали оттуда на помощь себѣ не Влаховъ, а Половцевъ. И такъ несомнѣнно, что въ Молдавіи и Влахіи все таки господствовалъ элементъ, весьма мало родственный съ романскимъ (о Седмиградіи мы не говоримъ). Всѣ признаки ведутъ къ тому прѣдположение, что центръ будущей румынской національности въ концѣ XII. вѣка все еще находился къ югу отъ Дуная, около Балканскихъ горъ.” Така Василевски. Ала инакъ гледа на казанитѣ свидѣтелства Томашекъ; той е вече убѣденъ, че Андроника съ уловили Власи имено близу Галиция, а и това, за което разказва Кинамъ, Томашекъ тъй сѫщо изрично изтъква, именно че важното мѣсто у Кинама се отнася къмъ Власитѣ сѣверно отъ Дунава (Zeitschrift für österr. Gymnasien 1876. 343—345; Zur Kunde der Hämus Halbinsel 1882. 48—51). [1] Въ този смисълъ тълкува сѫщото мѣсто отъ Кинама и проф. Хъждеу противъ Реслера (вж. неговата Istoria critica а Românilor, 1875 г. vol. I. 14). Напротивъ маджарскиятъ писатель Hunfalvy доказва, че то се

 

 

1. Въ „Совѣты и разказы византійскаго боярина” (Ж. М Н. Пр. VII. 153.) Василевски вече казва, че отъ думитѣ на Кекаумена за произхождението на Власитѣ неможе нищо положително да заключи, ако и да му се чини, че теорията на Томашека е по-вѣрна. Въ критиката върху съчинението на Успенски, писана двѣ години прѣди това (Ж. М. Н. Пр. 1879. Юлий) казва: „. . . Относительно проблемы извѣстно, что и прѣжде многіе очень почтенны ученные, занимавшіеся исторіей придунайскихъ странъ, не вѣрили въ происхожденіе Румыншъ отъ романизованныхъ Даковъ и римскихъ колонистовъ на сѣверѣ Дуная въ Траяновой провинціи; извѣстно такѫе, что въ настоящее время этой старой теоріи нанесенъ сочиніемъ Реслера такой ударъ, отъ котораго она до сихъ поръ неможетъ оправитъся . . . Нѣсколъко лѣтъ тому назадъ (именно въ 1876. году) сдѣлана била попытка воскресить старинную теорію; но блистательння во многихъ отноніетяхъ изслѣдованія Юнга ... не ниспровергли весьма прочныхъ основаній, на которыхъ держится противуположное ученіе. По срединѣ между обѣими теоріями въ новѣйшемъ ихъ формулированіи, Реслеромъ и Юнгомъ, стоитъ извѣстний чешскій ученый, Томашекъ, большой авторитетъ въ этнографическихъ вопросахъ южной Европы... Мы не ставимъ г. Успенскому въ вину, что онъ въ такомъ сложномъ вопросѣ, который при томъ не былъ прямо вопросомъ его диссертаціи, просто объявилъ себя послѣдователемъ чужой теоріи, именно самой остроумной и въ то же время самой осторожной въ главномъ теоріи Томашка ... Но мы не можемъ признать, чтобъ ему удалось подкрѣпить эту теорію своимъ новымъ разборомъ нѣкоторыхъ уже и прежде извѣстныхъ мѣстъ у византійскихъ писателей.” Послѣдното се отнася до горѣ казанитѣ извѣстия изъ Анна Комнена, Кинама и Никита.

 

 

236

 

отнасяло къмъ Власи на югъ отъ Дунава (Die Romänen und ihre Ansprüche, Wien. 1883. 62.)

 

 

_8__  [[ Никита Акоминатъ за въстанието на Петра и Асѣня ]]

Прѣди да разгледаме по-обстоятелно извѣстията, които се отнасятъ до странитѣ на сѣверъ отъ Дунава, сир. Дакия, до XIII. столѣтие, ние ще обърнемъ внимание върху това, което съобщава Никита Акоминатъ за събитията, що сѫ ставали въ България въ врѣме на въстанието на Петра и Асѣня и първото десетилѣтие на второто българско царство. Никита е най-главниятъ източникъ, изъ който се черпѭтъ подробни свъдѣния за тия събития, защото той е билъ тѣхенъ съврѣменникъ и отъ часть очевидецъ. [1] Той най-много споменува Власитѣ като участници при образуваньето на второто българско царство. Върху неговитѣ извѣстия, както и върху кореспонденцията между Калояна и папа Инокентий III, гдѣто тъй сѫщо се споменуватъ Власи, най-много се основава Реслеръ, който учи, че топърво слѣдъ като се образувало 2-то българско царство, тия сѫщитѣ Власи се задигнѫли и минѫли въ Дакия. Ето по-важнитѣ мѣста отъ Никита Акоминатъ, за когото още забѣлѣзваме, че той Власитѣ нарича Μυσοί (τοὺς κατα τοὺ Αἶμον τὸ ὄρος βαρβάρους, οἱ Μυσοὶ πρότερον ὠνομάζοντο, νυνὶ δὲ Βλάχοι κικλήσκονται (стр. 482; вж. Василевски, крит. 32): „Власитѣ отначало се колебаели и отвръщали отъ въстанието, въ което ги въвличали Петъръ и Асѣнъ, като подозирали важностьта на прѣдприятието. Като желаели да изведътъ своитѣ единоплеменници (τοὺς ὁμογενεῖς) изъ тая нерѣшителность, еднокръвнитѣ (Петъръ и Асънъ) съградили молитвенъ домъ въ името на великомъченика Димитрия, и като събрали въ него изъ едното и другото племе (ἐξ ἑκατέρου γένους) множество побѣснѣли, съ мътни и закървавени очи, съ разпущени коси, и въобще хора съ всички признаци, като че ли сѫ зли дуси въ тѣхъ, внушили на тия смахнѫти да провъзгласяватъ такива думи, че ужь Богъ благоволилъ да дарува свобода на племето Българи и Власи (τοῦ τῶν Βουλγάρων καὶ τῶν Βλάχων γένους ἐλευϑερίαν), че позволилъ да се хвърли дълго-

 

 

1. Никита е родомъ отъ Хоне въ Фригия, и за това го казватъ още Хониятъ. Въ врѣме на бълг. въстание е билъ царски секретарь. Въ врѣме на втория походъ на царя Исаака противъ Българитѣ 1186 год. той като секретарь е съпровождалъ царя. Останѫлъ е при двора въ милость и заемалъ редомъ голѣми длъжности все до 1204. год. Слѣдъ катастрофата, постигнала Византия отъ Латинитѣ, Никита избѣгалъ въ Никея, гдѣто, види се, съчинилъ историята си (21. книги отъ г. 1118—1206.).

 

Освѣнь историята му донѣгдѣ служьтъ като източникъ още: неговата рѣчъ, държана на царя Исаака Ангела по поводъ на свадбата му съ дъщерята на унгарския краль, и рѣчьта му до сѫщия, въ която му желае щастие въ похода противъ „Скититѣ”, както и едно послание (Ἐπαναγνωστικόν) до патриярха и синода. За Никита казва Крумбахеръ (Gesch. d. byz. Literatur. 86): „Като историкъ, Никита съ обйективното си държанье спрѣмо кърстоносцитѣ много довѣрие си е спечелилъ . . . Той изобщо спрѣмо Латинитѣ е справедливъ и даже показва извѣстенъ жарь, когато дойде дума за кърстоносцитѣ . . . . Той разполага съ добри и подробни извѣстия, ала тѣхната свързка често пѫти е нехронологическа и погрѣшна; даже въ стремлението да възпостанови прагматическо съединение, се изкривявать и събитията.” Всичко това привеждаме, за да се види, че Никита не е историкъ, на който да не можемъ да довѣряваме, когато говори и за нашитѣ работи.

 

 

237

 

врѣменното иго, и че поради това и Христовиятъ мѫченикъ, Димитрий, оставилъ митрополниятъ градъ Солунъ и тамошниятъ храмъ, и че въобще се отказалъ да живѣе съ Ромеитѣ, а прѣминѫлъ къмъ тѣхъ, за да имъ бъде помощникъ и сътрудникъ въ тѣхното дѣло” (Никита 485. Bon.) На друго мѣсто говори Никита за политиката на Петра и Асѣня, слѣдъ като се били завърнѫли отъ Влашко заедно съ кумански подкрепления: „Сега тѣ вече не се задоволяваха съ това, да удържътъ своето и да станѫтъ намѣстници само въ Мизия (Василевски тукъ тълкува въ скоби: „у Валаховъ”), но се решили да поврѣдѭтъ, колкото повече могѫтъ, на Ромеитѣ и да съединѭтъ въ едно владѣние, както е било и нѣкога прѣди, земята на Миситѣ съ земята на Българитѣ."

 

Тукъ ясно се говори, че Петъръ и Асѣнъ гледали съ помощьта на Власитѣ и на Куманитѣ, които живѣли въ Влашко и които имъ дошли отъ тамъ на помощь, да възстановѫтъ едно управление на двѣтѣ земи, земята на Власитѣ и Българитѣ въ едно. Ала Василевски тукъ казва, за да обори обвинението на Успенски, — именно че византийскитѣ писатели систематически и нарочно прѣмълчаватъ името на Българитѣ въ дѣлата на въстанието и говорьжтъ само за Власитѣ, — че Никита ясно говорѣлъ, какво политиката на Петра и Асѣня отъ начало отивала къмъ туй, да обедини и „двата елемента,” българския и влашкия („обоихъ элементовъ, болгарскаго и влашкаго”). Ала струва ни се, че въ тоя случай никакъ не е точно, да се говори за обединение на „два елемента”, когато е казано на „двѣтѣ земи” (δυναστεία), а то е твърди важно за нашия въпросъ, както ще видимъ пó-долу. Никита нарича най-младиятъ братъ, сетнѣшниятъ царь Калоянъ, Мисъ (ὁ μυσὸς Ιωάννης); разказва, какъ единъ плѣненъ гръцки свещеникъ се надѣвалъ да умилостиви Асѣна съ това, че се обърнѫлъ къмъ него съ молба „на неговия езикъ, понеже плѣнникътъ билъ запознатъ съ езика на Власитѣ”. Наистина, това мѣсто е най-важно отъ всички по въпроса за произхождениетото на Асѣневцитѣ, и върху туй мѣсто най-много се основаватъ, покрай едно подобно мѣсто въ писмата на папа Инокентий III., ония, които считатъ Асѣневцитѣ за Власи, ала има други извѣстия, които говорѫтъ противното, както ще забѣлѣжимъ по-сетнъ. — У Никита се споменува съвсѣмъ изрично за Власитѣ, които вземали участие въ българскитѣ борби съ Гърцитѣ, на едно друго мѣсто подъ 1201. год. Именно, когато дошло извѣстие въ Цариградъ, че Иванко се отмѣтнѫлъ отъ Гърцитѣ, отишли противъ него двата царски зета, и въ тая борба минѫла годината 1200. На слѣднята година Куманитѣ изново нахлули въ царството заедно съ Власитѣ. Ето какъ разказва Никита:

 

 

238

„Въ слѣднята година Власитѣ, заедно съ Куманитѣ, изново нападнѫхѫ римскитѣ владѣния и, като опустошихѫ най добритѣ области, безъ всѣкаква врѣда за себе си се върнѫхѫ назадъ. Може би тѣ щѣхѫ да се приближѫтъ къмъ самитѣ сухопѫтни врата на столицата, ако да не бѣше прѣхристиянскиятъ руски народъ и неговитѣ князье, които по свое побуждение, като сѫ отстѫпвали на молбитѣ на своя архипастиръ, показахѫ голѣма готовность да помогнѫтъ на Ромеитѣ и пр.”

По нататъкъ се разказва, какъ Романъ, князъ Галицки, скоро се приготвилъ та нападнѫлъ Куманитѣ и, като влѣзълъ безъ спънка въ земята имъ, ѭ опустошилъ и разграбилъ. Като повторилъ това нѣколко пѫти, спрѣлъ нахлуванията на Куманитѣ, и така далъ възможность на Ромеитѣ да отдъхнѫтъ отъ това зло и пр. (Васил. 66—67). Тукъ вече не дѣйствува българскиятъ царь Калоянъ съ Власи и Кумани, а самитѣ Кумани отъ Влашко нападатъ заедно съ Власи. Немà е по естествено да се мисли тукъ, че Куманитѣ сѫ нахлули отъ Влашко, а пъкъ Власитѣ отъ Балк. полуостровъ? Изобщо задружното нападение ни дава право да заключаваме на сѫсѣдство, както е и дѣйствително било. Наистина, нигдѣ изрично не се казва въ тия свидѣтелства за Власитѣ, че сѫ отъ Дакия, ала още по малко се казва, че сѫ отъ Балк. полуостровъ. Между туй има поне издалечни загатвания, че тукъ се мислѭтъ именно Власи отъ Дакия. Знае се, че въ първото българско царство властьта на България се простирала и прѣко Дунава. Като се казва по горѣ, че Петъръ и Аекнъ сѫ имали политика, да обединѭтъ и двѣтѣ земи, земята на Българитѣ и Власитѣ подъ едно управление, както е било понапрѣдъ, най-естествено е да се разбира, че тукъ Никита мисли първото българско царство.

 

 

_9__  [[ Извѣстия до странитѣ на сѣверъ отъ Дунава (Дакия)  ]]

Отъ първото българско царство нѣма поменъ за нѣкоя друга страна, подвластна на България, въ която да можемъ допустнѫ компактни Власи освѣнъ Дакия. И що противуречи на туй схващанье? Отговаря се, че историята до началото на XIII стол. мълчи за Власитѣ въ Дакия. Ала не мълчи ли тя и за Власитѣ на Балк. полуостровъ? Ние видѣхме, че първото извѣстие за тѣхъ се отнася къмъ края на първото бълг. царство, когато вече Мизия бѣше подъ гърцко иго, и че това заедно съ другитѣ извѣстия не ги прѣдставя като нѣкой държавоправенъ елементъ въ състава на балканскитѣ народи, а все като пръснѫти тукъ тамѣ планинци, осамотени въ горитѣ и пр. Вѣроятно ли е, че тия Власи, за които ни дума не става въ първото българско царство, ще се явѭтъ изведнѫжь основатели на 2-то българско царство и ще накаратъ българскитѣ царье да турѭтъ и въ титлата си името имъ? Не е вѣроятно. Реслеръ учи, че тѣ се задигнѫли въ началото на XIII. ст. и минѫли въ Дакия.

 

 

239

 

Трѣбва да си мислимъ, че тъ сѫ били доста многочислени, защото въ половината на XIV. ст. вече се турятъ началата на влашкитъ войводства. Какъ така, толкова многочислени Власи да не сѫ извѣстни до него врѣме на Балк. полуостровъ, та Кекауменъ умува отъ гдѣ сѫ дошли, като неопредѣлено посочва сѣверъ — къмъ Панония? Ала въ Реслеровата теория, както видѣхме, вече не се вѣрва. Томашекъ е убѣденъ, че въ 1164. год. ония Власи се явяватъ до Галиция; даже той твърди, че Власитъ сѫ прѣминѫли и по рано отъ XI. стол. Видѣхме, какъ неговата теория и самъ Василевски вече одобрява. Инди Власи е имало задь Дунава и въ XI. и въ XII. стол., когато се е почнѫло българското въстание, и споредъ това вече не може да бѫде изключена възможностьта, щото влашката помощь да е дошла отъ тамъ, било веднѫга, или нѣщо по-напрѣдъ подъ прѣдлогъ на изселяванье. Ние видѣхме, какъ едно инородно племе, което е живѣло на истокъ отъ Алута, слѣдователно горѣ долу въ Бесарабия, и се простирало на сѣверо-истокъ, Куманитъ, вземало живо, систематическо участие въ борбата на Българитѣ за освобождение. Видѣхме, какъ тия Кумани нахлуватъ заедно съ Власи въ врѣмето на царя Калояна. Но не е само тоя народъ на сѣверъ отъ Дунава, който е помагалъ на Българитѣ. Успенски доказа, че и Малоруси отъ къмъ Трансилвания сѫ помагали. Въ една неиздадена рѣчь на Никита Акоминатъ (произнесена въ 1190 год.), която Успенски съобщи изъ Венециянския кодексъ (Образованіе втораго болгар. царства, прилож. V. стр. 31), като говори ораторътъ (Никита) на царя за успѣхитѣ, които сполучилъ царь Исаакъ въ 1186. г. надъ Българитѣ, казва, че заедно съ тѣхъ сѫ потърпъли поражение и „Скититѣ (Куманитѣ), народъ, до сега не поробенъ, не гостоприеменъ и войнственъ, а така сѫщо и тѣзи, които произхождатъ отъ Вордони, и които прѣзиратъ смъртьта, клонъ отъ Тавроскититѣ, страстни къмъ война, както и първитѣ, които заедно съ тѣхъ (Куманитѣ) се подигнѫхѫ на помощь на балканскитѣ варвари.” Подъ тия Тавроскити — Вордони, име, съ което Никита и други означаватъ Руситѣ, се разбиратъ съ най-голѣма въроятность рускитѣ Бродники, войнствено руско племе, което е било сѫсѣдно на Куманитѣ, както се вижда и изъ ватиканскитѣ унгарски документи у Theiner-a (Vetera monumenta historica hungariam sacram illustrantia. Romae 1859; Pic. Abst. 190; Ламанскій, О нѣкотор. рукописяхъ 121. забѣл.). И тъй, ако Бродницитѣ, които споредъ паметницитѣ отъ първата четвърть на XIII. стол. живѣли редомъ съ Власитѣ и Саситѣ въ источна Трансилвания по р. Олта, сѫ взели участие въ българската освободителна война, и ако и Томашекъ допуска, че тогава е имало въ Дакия Власи, никакъ не е неприемливо, че

 

 

240

 

и тѣ съ тръгнѫли заедно съ своитѣ съсѣди, Кумани и Бродници, да помагатъ на Българитѣ. Това е толкова по-вѣроятно, като се знае, че между Асѣневцитѣ и Власитѣ е имало нѣкакви по-близки свързки. Но и безъ това сѫ сѫществували стари държавоправни вързки между България и Дакия още отъ врѣмето на първото българско царство. Ние ще разгледаме главнитѣ исторически данни по въпроса за отношенията на първото българско царство спрѣмо съсѣднитѣ му дакийски страни и ще видимъ, до колко тѣзи вързки съ могли съвършено да изчезнътъ прѣзъ врѣмето на гръцкото иго въ България.

 

 

_10__  [[ Славянското дакийско население. Дакийска България. Кеанъ, Гладъ, Ахтумъ, Менуморотъ, Саланъ. Власи в Трансилвания  ]]

Отъ когато засѣднѫли на Балканския полуостровъ седъмтѣ славянски племена, които образувахѫ българската народность, Византия съвсѣмъ е изгубила властьта си въ странитѣ на сѣверъ отъ Дунава, и византийскитѣ историци прѣстаятъ специално да се интересуватъ за вътрѣшнитѣ етнографически отношения на тия страни, та не говорѭтъ почти нищо за тѣхъ, освѣнъ по нужда, когато вече отъ тамъ е идѣла нѣкоя опасность за сама Византия. Извѣстията за славянското дакийско население, за чиято сила разбираме по описанието на борбата, която водилъ съ тѣхъ аварскиятъ ханъ Баянъ въ 581. г., като билъ принуденъ да мине прѣзъ Мизия и Добруджа, за да ги нападне, както и по войнитѣ имъ съ Приска въ год. 592., 595., и пр., съвсѣмъ прѣстаятъ отъ прѣминаваньето на Аспарахувитѣ Българи па все до Крума. Почти нищо не се срѣща у византийскитѣ писатели за дакийскитѣ области прѣзъ това врѣме, въ какво състояние и подъ чия власть съ били. Естествено е да прѣдположимъ, че тия, които съ основали първото българско царство, не се дѣлили отъ задунавскитѣ си братя — дакийскитѣ Славяни, и че изобщо Дунавъ не е билъ държавна —, както не е билъ ни етнографическа граница между Мизия и Дакия въ онова врѣме. Нѣкои западни, доста тъмни извѣстия потвърждаватъ нагажданията, че е сѫществувала дакийска България, която достигала прѣко Трансилвания до Панония.

 

Анонимниятъ Равенски географъ, който писалъ въ VII. стол. [1] казва, че Българитѣ живѣѭтъ въ Тракия или Македония и Мизия, като изброява въ послѣднята познати градове отъ Траяновата Дакия. Баварскиятъ географъ, който писалъ въ края на IХ. ст., като описва народитѣ, които живѣѭтъ на сѣверъ отъ Дунава, поставя Българитѣ веднъга слѣдъ Моравцитѣ („Marharii habent civitates XI. Vulgarii, regio est immensa et popnlus mnltus, habent civitates V . . . . iste sunt regiones, que terminant in finibus nostris”) [2]. Отъ другитѣ западни свидѣтелства нека за-

 

 

1. Ravennatis anonymi cosmographia et Guidonis geographica ed. Pinder et Parthey, Berolini 1860. p. 185. вж. Xenopol, Istoria Românilor I. 400.

 

2. Вж. Šafařik, Slovanské starožitnosti. II. (173); Xenopol ор. c. I. 404.

 

 

241

 

бѣлѣжимъ и слѣдньото. Въ врѣмето на Мортагона станѫло стълкновение между Българитѣ и Франкитѣ, така че Българитѣ опустошавали Панония. Лѣтописитѣ на Франкитѣ (Annal. Fuld. ad. ан. 892.) разказватъ, какъ отъ източна Франкия било изпроводено едно посланство въ България да моли, да не пренасятъ соль изъ България въ Велико-Моравия. Понеже на Балканския полуостровъ не е имало други солни майдани, освѣнъ въ Окна-Римникъ, които и сега сѫществуватъ въ Влашко, и понеже чрѣзъ дакийски надписи е доказано, че още Римлянитѣ сѫ експлоатирали дакийскитѣ солни рудници и возили соль по Марошъ на западъ до сѫщъ тъй, както е ставало и сетнѣ въ срѣднитѣ вѣкове и както е още днесь, нѣма сѫмнѣние, че казаното извѣстие потвърдява сѫществуваньето на дакийска България. Ала не сме принудени да се основаваме само върху западни извѣстия отъ IX. стол. по тоя въпросъ, когато вече и византийскитѣ историци въ врѣмето на Крума ясно различаватъ двъ Българии: България отсамъ Дунава и България оттатъкъ Дунава. Именно подъ год. 913. се съобщава, какъ Крумъ, като освоилъ Едрене и опустошилъ Тракия, изпроводилъ голѣмо количество гръцки плѣнници „въ България прѣко Дунава” (ἐις Βουλγαρίαν ἐκεῖϑεν τοῦ Ἴστρου ποταμοῦ), наречена у Иречека „Задунайская Болгарія” (Истор. Бол. 178.)

 

Има едно тъмно византийско извѣстие отъ X. ст., което показва, че българската държавна власть и слѣдъ Симеона се простирала на сѣверъ отъ Дунава, гдѣто е имало отдѣлни български княжества съ автономно управление. Това извѣетие се съдържа въ съобщенията на единъ безимененъ византийски Топархъ, намѣрени въ единъ рѫкописъ отъ X. ст. и обнародвани отъ византиниста Хазе (вж. Василевски, Русско-византійскіе отрывки IV. Журн. Мин. Нар. Пр. 1876. т. 185.). Извѣстията на Топарха се отнасятъ къмъ епохата на руския князъ Святославъ и неговото прѣбивание въ Влахия. [1] Споредъ изчислението на Пичъ (вж. Der nationale Kampf gegen das ungarische Staatsrecht. Leipzig. 1882. ст. 84. Zur rumänisch-ungarischen Streitfrage 1886. c. 68) византийскиятъ Топархъ ще да се е намиралъ въ 991. [2] год. въ Ноемврий нѣгдѣ въ нѣкой отъ укрѣпенитѣ градове по Дунава. Жителитъ на сѣверъ отъ Дунава тогава никакъ не искали да склонѭтъ подъ Византия, като си имали собственъ князъ „отъ българско потекло.” Този князъ фактически се е намѣсвалъ въ българско-гръцкитѣ войни, а Гърцитъ не сѫ могли да го покорѭтъ, понеже тѣ въ врѣмето на Василия Българо-

 

 

1. Несторъ съобщава, че тогава, когато Святославъ заседнѫлъ въ България, до 80 града на долния Дунавъ паднѫли въ рѫцѣтѣ му.

 

2. Той ще да е билъ изпроводенъ около 991. год. отъ Византия въ прѣдѣлитѣ на Днѣпъръ, да иска помощь отъ Руситѣ противъ Българитѣ. Той се върщалъ, види се, въ началото на зимата (Pič, Der n. Kampf. 85.).

 

 

242

 

убиеца не сѫ прѣминѫли Дунава. Очевидно е, че и сетнѣ, когато Василий успѣлъ да покори и западното българско царство, отдѣлнитѣ български княжества въ дакийска България продължавали да сѫществуватъ прѣзъ дългия периодъ на гръцкото иго. Особена свѣтлина хвърлятъ върху тоя въпросъ маджарскитѣ източници, които съобщаватъ нѣкои подробности за Трансилвания и Банатъ, гдѣто при дохожданьето на Маджаритѣ е имало до сѫщъ такива български княжества, останѫли отъ първото българско царство, както и по на истокъ въ Влахия.

 

Маджарскитѣ хроники разказватъ, че св. Стефанъ, маджарскиятъ краль, като освоявалъ източнитѣ прикарпатски страни, покорилъ Кеана, „князъ на Българитѣ и Славянитѣ” [1], когото убилъ, а съ плѣненитѣ богатства въздигнѫлъ черкви. По нататъкъ се разказва, че св. Стефанъ подарилъ Кеановото княжество на нѣкой свой роднина Золтанъ, а този сетнѣ наслѣдилъ една трансилванска (ерделска) область, поради която се нарекълъ „Ерделски Золтанъ.” [2] Въ житието на св. Герхарда се говори, че въ врѣмето на св. Стефана господувалъ между Тиса, Керешъ и Дунавъ все до Видинъ единъ другъ, независимъ български князъ, по име Ахтумъ, който билъ кърстенъ въ Видинъ по православната вѣра. [3] Нѣма съмнѣние, че и този князъ, като покърстенъ въ Видинъ, билъ въ нѣкакви близки отношения съ България (Pič. ор. с. 88.). Топърво въ 1030. год. билъ този князъ погубенъ и на негово мѣсто поставенъ Canad.

 

Сега ще обърнемъ внимание и върху това, което съобщава ва Българитѣ и Власитѣ анонимниятъ нотариусъ на краля Бела (Anonymus Belae, Cesta Hungarorum). Критиката вече отъ прѣди 50 години, а особено отъ какъ Реслеръ излѣзе съ своята теория, гледа съвсѣмъ да омаловажи този източникъ, като недостовѣренъ. Най-много му поврѣжда, че не може лесно да се опрѣдѣли даже врѣмето, кога е живѣлъ тоя анонимъ, именно

 

 

1. „Post hec movit exercitum super Kean, ducem Bulgarorum et Sclavorum, que gens loca naturali situ munitissima inhabitabat,” (Chronica. Buden. 1. c. p. 66. Thurocz II. c. 30.).

 

2. Когато дошли Маджаритѣ въ Унгария, единъ маджарски князъ Gyula завзелъ една часть отъ Трансилвания и се настанилъ въ неѭ (Keza, gesta Hungarorum, ed. Endlicher. 103., Chron. Bud. ed. Podhadczky p. 41). Въ врѣмето на св. Стефана е владѣлъ внукътъ на Gyula съ сѫщото име; св. Стефанъ отнелъ княжеството на този Gyula. Въ споменатото свидетелство за Золтана се казва, че св. Стефанъ поставилъ на мѣстото на Кеана „unum proavum suum, nomine Zoltan, qui postea hereditavit illas partes Transilvaniae, et ideo dici solet Erdeeli Zoltan.” Пичъ твърдѣ приемливо заключава (Kampf. 87.), че тукъ подъ „illas partes” трѣбва да се разбира отнетото княжество на Gyula, а отъ това слѣдва, че и Кеановото трѣбва да е съчинявало часть отъ Трансилвания, понеже подъ Ердель (Erdely) се разбира цѣла Трансилвания.

 

3. За Ахтума казва още житието на св. Герхардъ (Vita s. Gerardi, Monumen. Arpad. ed. Endlicher. c. 10. 214), че той, ако и кърстенъ, ималъ, „види се по стария български обичай”, 7 жени. Той се е билъ освободилъ отъ върховната власть на Маджаритѣ и вземалъ мито на сольта, която идѣла по Мурешъ и турялъ митници и стражари по тая рѣка все до Тиса. Приелъ властьта си отъ Гърцитѣ и основалъ въ града Мурешъ манастиръ въ честь на J. Кърстителя, като поставилъ въ него егуменъ съ православни („гръцки”) калугери. Покорна му е била цѣлата область отъ рѣката Керешъ до Трансилвания, Видинъ и Северинъ.

 

 

243

 

на кой краль Бела е билъ нотариусъ. При все това свидетелствата на анонимния нотаръ не сѫ съвсѣмъ отхвърлени отъ науката, понеже ясно се вижда, че ако и да има въ историята му нѣща, които сѫ произведение на изкривени народни прѣдания, даже и измислици, все остая една голѣма часть отъ факти, които се потвърждаватъ и отъ други, достовѣрни маджарски източници, каквито сѫ горѣ приведенитѣ. Има нѣкои данни, по които е приемливо, че анонимътъ е билъ нотариусъ на Бела III (1174—1196), именно поради колѣбанията му, когато говори за Българитѣ, вмѣсто които често казва Византийци (Гърци), види се за това, защото въ негово врѣме България била подъ Византия, а пъкъ той въ своитъ източници е срѣщалъ името Българи (вж. Pič, Abstammung 123; Kampf 102). Споредъ анонима, въ източната часть на Карпатитѣ, когато дошли Маджаритѣ, сѫществували нѣколко отдѣлни княжества, които били въ свързка съ българското царство.

 

Забѣлѣжително е, че анонимътъ споменува и Власитѣ, като казва, че Трансилвания била населена отъ Власи и Славяни („et habitatores terre illius viliores homines essent totius mundi, quia essent Blasii et Sclavi”). Говори за едно българско княжество, което управлявалъ Гладъ, между Марошъ, Тиса и долни Дунавъ все до юго-западнитъ погранични гори на Трансилвания. За Глада разказва (с. 11. с. 44.), че билъ по произхождение отъ Видинъ, и че когато Маджаритѣ искали да прѣстѫпѭтъ рѣката Темешъ, Гладъ имъ излѣзълъ на среща съ голѣма войска — пѣхота и конница, — която се състояла отъ Кумани, Българи и Власи; въ тая война загинѫли двама кумански войводи и три български княза. Слѣдъ като били отъ Маджаритѣ побѣдени, отишли въ посока къмъ българскитѣ страни („adepta victoria huic egressi venerunt versus fines Bulgariae).” Тукъ подъ fines Bulgariae може да се разбира и Влахия, въ която Маджаритѣ не сѫ успѣли да навлѣзѫтъ. За Глада анонимътъ още разказва, какъ нѣколко пѫти билъ побѣденъ и какъ най-сетнъ избѣгалъ и се покорилъ (с. 44.). При все това родътъ на Глада задържалъ въ рѫцѣтъ си княжеството все до св. Стефана, когато минѫло въ рѫцѣтѣ на Сунада, братучедъ на краля. Сунадъ убилъ княза Охтумъ, който билъ потомъкъ на Глада. [1] Анонимътъ споменува още за други двѣ български войводства. Едно е било на Менуморота, на рѣката Семешъ, въ сѣверния Банатъ и една часть отъ сѣверна Трансилвания. За него анонимътъ разправя, че когато Арпадъ го поканилъ да се подчини, той гордо отговорилъ „съ българско сърдце,” че нѣма

 

 

1. „Terram vero, que est а fluvio Morus usque ad castrum Ursсіа (Оршова), preocupavisset quidam dux Glad. . . . ex cuius progenie Ohtum fuit natus, quem postea longo post tempore sancti regis Stephani Sunad, filius Doboca, nepos regis, in castro suo iuxta Morisium interfecit” (c. 11.).

 

 

244

 

да се подчини. [1] Проф. Ксенополъ мисли, че въ Менуморотовото княжество сѫ живѣли Власи и Българи, за което търси потвърждение въ нѣколко мѣстни названия (Ist. Rom. I. 467 нт.). Третото българско войводство, което било най-напрѣдъ нападнато отъ Маджаритѣ, управлявалъ Саланъ (с. 17), подъ чиято власть били други, по-малки княжества. Ала за това известие на анонима има твърдѣ силни сѫмнѣния въ науката. Анонимътъ още споменува единъ влашки князъ Gelou, когото ужъ надвладѣлъ маджарскиятъ главатаръ Тухутумъ съ позволението на Арпада и сетнѣ билъ избранъ отъ народа за князъ на мѣсто Gelou (с. 24, 27.). Това извѣстие на анонима не се потвърдява отъ никой другъ източникъ. „Понеже Тухутумъ билъ прадѣдо на Саролти, майката на св. Стефана, не е вероятно да е смѣялъ анонимътъ въ края на XII. или началото на XIII. стол. да приказва на съврѣменницитѣ си, че Тухутумъ побѣдилъ влашкиятъ князъ, ако тия съврѣменниcи сѫ били свидѣтели на голѣмото прѣселение на Власитѣ, което, споредъ Реслера, трѣбва да е станѫло въ началото на XIII стол.” (Pič, Streitfrage 59.)

 

Поне това е вѣроятно отъ цѣлия разказъ, че съврѣменницитѣ на Бела сѫ вѣрвали, какво че и въ Арпадово врѣме е имало Власи въ Трансилвания.

 

Важно е и едно свидѣтелство на Нестора, за което не бива тукъ да прѣмълчимъ. Несторъ разправя подъ година 899., че Маджаритѣ минѫли покрай Киевъ прѣко единъ брѣгъ, който и въ негово врѣме още се казвалъ „Угорьское;” тѣ дошли до Днѣпъръ и тукъ разпънѫли шатритѣ си, защото били номади, както сѫ били и Куманитѣ. Като вървѣли отъ къмъ изтокъ, прѣминѫли високи планини [2] и почнѫли война противъ Власитѣ и Славянитѣ, които тамъ живѣли. „Именно тукъ пó-напрѣдъ седѣхѫ Славяни, а Власитѣ освоихѫ славянската земя. Слѣдъ това дойдохѫ Угритѣ и испѫдихѫ Власитѣ и взехѫ имъ земята и се настанихѫ покрай Славянитѣ. Отъ тогава се нарича Угърска земя.” (Полное собраніе русскихъ лѣтописей л. I. 10). На друго мѣсто казва пакъ Несторъ: „Слѣдъ много години заседнѫхѫ Славянитѣ на Дунава, гдѣто е сега унгарската и българската земя. Когато слѣдъ това Власитѣ нападнѫхѫ Славянитѣ на Дунава и ги изгонихѫ на сѣверъ и пр.” (I. 75, 80). Различно е тълкувано послѣдното мѣсто и пó-горното, гдѣто се казва: „тукъ пó-напрѣдъ седѣхѫ Славяни и пр.” Въ послѣдно врѣме единъ ромънски ученъ, Mangiuca (вж. Daco-romanische Sprach-und Geschichtsforschung I., Ora-

 

 

1. Quod Menumorut, qui duci Arpad prius per legatos bulgarico cordo, superbe mandando, terram cum pugillo se daturam negabat (c. 51.).

 

2. Въ Ипатиевския списъкъ тукъ е прибавено: „които се наричатъ унгарски планини."

 

 

245

 

vicza 1891. 122—124), пакъ доказва, че подъ тия „Власи” на Нестора, които дошли въ земята на Славянитѣ отъ двѣтѣ страни на Дунава и ги изгонили на сѣверъ, трѣбва да се разбиратъ Траяновитѣ Римляни, отъ което слѣдвало, че Гето-Дакитѣ били Славяни и пр. [1] Ние не се впускаме подробно по тоя въпросъ, а само изтъкваме главното впечатление, което прави Несторовото свидѣтелство, а именно, че той знае, че е сѫществувалъ романски елементъ („Волохи”) въ дакийскитѣ страни много пó-рано, отъ колкото искатъ да кажѫтъ споменѫтитъ хипотези. [2]

 

 

_11__  [[ Власитѣ въ маджарскитѣ източници отъ XIII. ст. Куманскиятъ епископатъ” (Влахия и Молдавия)  ]]

Отъ началото на XIII. столѣтие вече ясно се споменуватъ Власитѣ въ маджарскитѣ източници. Въ привилегията отъ краль Андрей (Endre) отъ 1222. год. се казва, че подвластнитѣ на нѣмския рицарски орденъ въ земята Бирса не трѣбва да плащатъ мито, когато минаватъ пръзъ земята на Сикулцитѣ, или прѣзъ земята на Власитѣ (вж. въ Teutsch und Firnhaber, Urkundenbuch zur Geschichte Siebenbürgens. XV. 18). Така peдомъ се споменуватъ Власитѣ и въ други подобни привилегии (1224. г., 1228. год. Teutsch, 30). Забѣлѣжително е, че вече, въ 1234. год. папа Григорий писалъ на Бела IV. че Власитѣ въ куманския епископатъ имали православни епископи. [3]

 

 

1. Понеже Несторъ говори за сѫщитѣ Власи, когато разказва и за дохожданьето на Маджаритѣ, Mangiuca заключава, че отъ това е ясно, че е дума за Дако-ромънитѣ, които и днесь живѣѭтъ въ сѫщитѣ страни и пр.: „слѣдователно Несторовата хроника въ тая точка е съгласна съ анонимния нотаръ на краль Бела” (124).

 

2. Забѣлѣзваме още, че проф. Хъждеу въ Istoria critica, 1873. р. 103. цитува, за да подкрѣпи континуитетътъ на Дако-ромънитѣ, и едно мѣсто изъ 22. пѣсень на Нибелунгенлидъ, гдѣто се споменуватъ Власи между свитата на Атила, когато приелъ Кримхилда на Тулското поле. Сѫщото мѣсто привежда въ своя полза и Ксенополъ въ статията си „Teoria lui Rösler” (вж. Revista на Tocilescu I. 2. 135; сѫщото и въ френски прѣводъ „les Roumaines au moyen-age,” Paris, 1885. p. 86).

 

3. Подъ „кумански епископатъ” разбира папата Влахия и Молдавия: „In Cumanorum episkopatu, sicut accepimus, quidam populi, qui Walachi vocantur, existunt; qui etsi censeantur nomine christiano, sub una tamen fide varios ritus habeutes et mores, illa commitunt, quae huic nomini sunt inimica.” По нататъкъ се тѫжи папата, че тѣ прѣзирали римската черква, не приемали черковнитѣ тайнства отъ куманския епископъ, сир. католическия епископъ въ тая страна, но отъ нѣкои православни лъжеепископи (а quibusdam pseudoepiscopis Graecorum ritus tenentibus), а още при туй нѣкои унгарски поданици (de regno Ungariae), както Маджари тъй и Нѣмци и други католици (orthodoxi), понеже живѣели размѣсени съ тѣхъ, прѣминавали къмъ тѣхъ, и като че ли сѫ станѫли единъ народъ съ Власитѣ, приемали съ тѣхъ свещенитѣ тайнства и пр.

 

За да се разбере названието „кумански” и „Кумания,” съ които се означаватъ въ онова врѣме днешнитѣ ромънски страни, забѣлѣзваме нѣкои подробности относително Куманитѣ.

 

Куманитѣ сѫ живѣли между Донъ и Днѣпъръ и източно отъ Днѣнъръ, отъ гдѣто водили многогодишнитѣ си войни противъ Киевъ и рускитѣ князье. Руситѣ често сѫ нападали и гонили Куманитѣ (Половцитѣ) въ отечеството имъ източно отъ Днѣпъръ въ посока къмъ Донъ. Че Куманитѣ никога не се простирали на западъ все до Днѣстъръ, потвърждаватъ съврѣменници пѫтници, като Rabbi Petachia (1170—1180), арабскиятъ географъ Едриси (1154), Plano Carpini, който въ 1246 год. пѫтувалъ на двора на татарския ханъ, и Rubruquis, който пѫтувалъ нѣколко години подиръ Carpini (вж. Pic. Abst. 103). — И Томашекъ признава, че куманскитѣ хорди въ Молдо-Влахия не сѫ били гѫсто населени, и доказва, че въпрѣки нападенията на Куманитѣ на сѣверъ отъ Дунава живѣли различни народни и културни елементи мирно едно покрай друго (Zur Kunde etc. 1882. стр. 51. Zeitschrift fur. öst. Gymn. 1876. стр. 344). — Земята между Серетъ и планинитѣ Бихаръ, която споредъ Порфирогенета (de admiuistrando imperio с. 13) се простирала на сѣверъ отъ Дунава 4 дена пѫть, а на югъ отъ Силистра до Траяновия мостъ, и която завземала около 100,000 километра, е била свободна отъ Кумани. Пичъ (Abst. 104) доказва, че напрѣдваньето на Куманитѣ къмъ западъ — къмъ Днѣстъръ и Дунавъ въ тъй наречения „Onglos” (Буджакъ), — всѣкога било частично и врѣменно: повече кога се канили да плячкосватъ прѣко Дунава въ Византия. Когато загинѫлъ Игоръ Святославичъ въ похода противъ Куманитѣ (1185 год.), тогава се захващало и българското въстание противъ Гърцитѣ, въ което Куманитѣ често сѫ участвували. Въ рускитѣ лѣтописи е забѣлѣжено (Полное собр. рус. лѣтоп. II. 136., 1187. год.; 141., 1192. год.), че когато рускитѣ князье минѫли Днѣпъръ за да нанаднѫтъ Куманитѣ, не ги намѣрили въ жилищата имъ, понеже тѣ били отишли прѣко Дунава. Слѣдователно и въ края на XII. стол. центърътъ на куманската сила билъ въ степитѣ между Днѣпъръ и Донъ, а не въ Влахия и Молдавия. При все това маджарскитѣ кралье обичали да наричатъ въ XIII. ст. тия страни съ името „Кумания.” Така Бела IV. въ една грамота отъ 1247. година нарича цѣла Влахия източно отъ Алута и цѣла Молдавия „Cumania.” Така и католическиятъ епископатъ, учрѣденъ за тия страни, се наричалъ „кумански."

 

Че Дако-ромънитѣ въ XIII. стол. у Византийцитѣ минавали и подъ име Скити (Кумани), се вижда напр. изъ Георгия Пахимера, (кн. I. de Andronico seniore с. 37), който подъ 1264. год. казва, че Скититѣ на Дунава сѫ отъ сѫщо потекло съ Власитѣ отъ Bizoa (близу Цариградъ) и пр. (вж. Mangiuka ор. с. 151—152). — Въ „Codex Cumanicus” се срѣщали между имената на ония Кумани, които въ 1239. год. избѣгали прѣдъ Татаритѣ отъ източна Молдавия въ Унгария подъ прѣдводителството на Кутена при Бела IV, и чисто влашки имена, като: Turtul, Mantola, Amul, Gubul и пр. И Томашекъ (Zur Kunde 51—52) признава, че тѣзи имена сѫ влашки и че, слѣдователно, съ Куманитѣ имало измѣсени и Власи.

 

 

246

 

Измежду всички свидѣтелства отъ XIII. стол. по тоя въпросъ най-важенъ е познатиятъ сѫдебенъ актъ отъ 1231. год., издаденъ отъ „captulum ecclesiae transsilvanae”, въ който изрично се казва, че Влахия, подъ която се разбира и областьта Фогарашъ, е принадлежала въ прѣдишни врѣмена на Българитѣ. Това свидѣтелство, издадено отъ явно съдилище, потвърдено отъ свидѣтели и регистрирано отъ сѫда, е запазено въ единъ трансилвански актъ отъ 1601. г., и за първъ пѫть е печатано отъ графа Kemény въ Magazin für Siebenbürgische Geschichte и пр. 1846. I. р. 176, а сетнѣ и въ споменѫтия сборникъ отъ Teutsch и Firnhaber № 44. стр. 50. Въ този многоваженъ паметникъ се казва именно, че нѣкой си Thrulh и неговитѣ прѣдци сѫ притежавали земята Бое, което имущество още въ „българско врѣме” принадлежало къмъ Фогарашъ („Quod terram Boje terre Zumbuthel conterminam, et nunc in ipsa terra Blacorum existentem. . . . Qualiter eadem terra, а tempore humanam memoriam transeunte, per maiores, avos, atavosque ipsins Thrulh filii Choru possessa est а temporibus iam, quibus ipsa terra Blacorum terra Bulgarorum exstitisse fertur, ad ipsam terram Fugros tenta fuerit.”) [1] Отъ това свидетелство заключаваме двѣ несѫмнѣнни нѣща: първо, че въ Фогарашъ въ 1231. год. още се е помнѣло първото българско царство, което е имало власть и въ Трансилвания, както видѣхме пó-горѣ, и второ, че тукъ влашкото сѣмейство Трулъ наслѣдствено притежавало недвижими имущества отъ дѣди и прадѣди отъ давно врѣме (a tempore, humanam memoriam transeunte), когато още тази влашка земя (terra Blacorum) била българска область.” [2]

 

 

1. Обикновеното влашко име на Фогарашъ е céra Oltului (Pič, Abst. 161). Власитѣ отъ Фогарашъ не считали себе си за принадлежни на Трансилвания, като вземали р. Олта (Алута) за граница между Фогарашъ и Трансилвания. Влашкитѣ войводи въ XV.—XVI. стол. сѫ били господари на Фогарашъ и на близкия Алмашъ.

 

2. Фазелъ-Улахъ-Рашидъ, персийски историкъ, е писалъ въ 1300 г., (по официални извѣстия, които сѫ получвали монголскитѣ власти) върху нахлуваньето на Татаритѣ въ Трансилвания и Влашко: „въ пролѣтьта па 1240. година монголскитѣ князье прѣминѫли Галицкитѣ планини, за да навлѣзѫтъ въ земята на Българитѣ и Унгарцитѣ. Но Орда, който вървѣлъ отъ десно, като минѫлъ земята Алута, излѣзълъ на срѣща съ войска Басарамбам, но билъ разбитъ. . . . . Буджекъ прѣминѫлъ отъ земята на Саситѣ прѣко планинитѣ и навлѣзълъ въ земята на „Кара-Улагъ” и разбилъ улагийскитѣ племена. (Вж. Hăsdeŭ, Istoria critica 1875. I. 68; Mangiuca ор. c. 149). Слѣдователно въ самото начало на XIII. вѣкъ въ Влахия, която още минава като българска земя, е имало нѣкакъвъ си Басарабъ-банъ и Каравласи (срав. Μαυροβλαχία сир. Молдова). Земята Алута (terra Aluta) е била при гория Алута въ Трансилвания, и е граничила съ Фогарашъ.

 

 

247

 

Слѣдъ като така очевидно е доказано, че между България и дакийскитѣ страни сѫществували въ врѣме на първото българско царство тѣсни държавоправни отношения, които и слѣдъ паденьето на това царство не сѫ били забравени, и слѣдъ като се доказа сѫществуваньето на ромънски елементъ въ тия старобългарски страни дълго прѣди XIII. столѣтие, никакъ не е смѣло нашето твърденье, че при образуваньето на второто българско царство сѫ участвували именно дакийскитѣ Ромъни, а не Ромънитъ на Балканския полуостровъ, за които, като компактно и силно население, нѣма ни прѣди, ни сетнѣ никакви исторически данни. Ще се повърнемъ назадъ, да прѣтеглимъ доводитъ и на ония описатели, които, ако и да съ рѣшително противъ Реслера въ полза на постоянното мѣстожителство на Ромънитѣ въ Дакия, или поне въ полза на Томашековата теория, пакъ остаятъ на мнѣнието, че ония Власи, за които нѣма сѫмнѣние, че сѫ участвували въ търновското въстание, били Власи отъ Балканския полуостровъ.

 

 

_12__  [[ Началата на Ромънскитѣ войводства. Потеклото на Ромънитѣ. Кумани, Власи, Бисени. Въстанието на Асѣневцитѣ ]]

Тоя въпросъ ние трѣбва да разяснимъ, не че си поставяме задача да разсвѣтлимъ събитията, които създадохѫ династията на Асѣновцитѣ, но защото тоя въпросъ има за насъ специяленъ интересъ, като искаме да освѣтлимъ началата на Ромънскитѣ войводства, а именно българската култура и писменость на Влахия и отъ часть Молдавия. Не е все едно, да се мисли, че е имало въ това врѣме Ромъни на сѣверъ отъ Дунава, и че тъзи страни сѫ стояли индиферентни къмъ съдбата па България, и обратно, да се докаже, че държавоправнитъ приятелски вързки между тия двѣ страни още се помнѣли, и че сетнѣ се обновили слѣдъ създаваньето на второто българско царство.

 

Съвсѣмъ умѣстно намираме, че Успенски въ своята дисертация за „образуваньето на второто българско цаство” се занимава и съ въпроса за потеклото на Ромънитѣ; [1] ала очаквахме въ тоя случай по-критическо отнасянье къмъ досегашнитѣ теории по тоя въпросъ, па даже и къмъ „най-примирителната” на Томашека, която Успенски почти изцѣло повтаря. Споредъ

 

 

1. Василевски въ рецензията си (26) забѣлѣзва: „Не знаемъ, обязанъ ли былъ историкъ образованія втораго болгарскаго царства углубляться въ разрѣшеніе проблемы, такъ горячо обсуждаемой въ новѣйшее время, о томъ, гдѣ и какимъ образомъ образовалась румынская національность; но несомнѣнно, что опредѣлить болѣе точнымъ образомъ ея отношеніе къ славянскому болгарскому племени въ періидъ возстанія и нѣсколъко ранѣе — было совершенно необходимо."

 

 

248

 

него Власитѣ, които, взели „живо участие” въ въстанието, сѫ били отъ Балканския полуостровъ; тѣ, като „планинци”, били по-войнствени хора отъ колкото „земледѣлческото българско население”, на което били скѫпи и тѣзи малки блага, що е имало подъ византийското господство, та неохотно се залавяло за орѫжие и не изведнѫжь встѫпяло въ въстаническитѣ чети, организувани отъ Асѣневцитѣ. Като признава така първенство на Ромънитѣ, Успенски се противи, да се счита цѣлото движение за прѣимуществено ромънско, понеже инициятивата била българска, а и сетнѣ, както е общоизвѣстно, отъ резултатитѣ на борбата се ползували само Българитѣ, а не и Ромънитѣ. Успенски се чуди, какъ Петъръ и Асѣнъ сетнѣ ни единъ пѫть не сѫ подигнѫли въпросъ за своитѣ съплеменници Власи, които съ освобождението на славянския елементъ „изново се подложили на не по-лесно робство подъ българското население, което прѣобладало.” Отъ това именно той заключва, че първенството, което изобщо се дава въ тая борба на ромънския елементъ, било прѣувеличено, а за това най-много били виновни византийскитѣ писатели, които умишленно замълчавали за Българитѣ: „Перомъ византийскихъ писателей руководила тенденція, когда они касались собитій на балканскомъ полуостровѣ. Въ интересахъ византийской политики было, какъ можно менѣе позволять говорить о Болгарахъ. Вслѣдствіе того имя Болгаръ не упоминается больше у писателей XII. вѣка, а если и встрѣчается, то не въ политическомъ и не въ этническомъ смыслѣ. Къ концу XII. вѣка географическій и этнографическій терминъ Болгарія у византійскихъ писателей готовъ былъ уступить мѣсто термину Валахія. Въ оффициальномъ языкѣ послѣдниій принятъ былъ уже ранѣе. Н. Акоминатъ старательно обходитъ имя Болгаръ, замѣняя его выраженіемъ: обитатели балканскихъ горъ, Мизійцы или Валахи, такѫе Загорци. Тоже видимъ въ терминологіи Киннама и Анны Комниной; послѣдняя, впрочемъ, замѣчаетъ, что поводомъ къ названію Болгаріи Валахіей былъἡ κοινὴ διάλεκτος, заимствованый у пастушескаго населенія. Путешественники XII. в. согласно уже называютъ Валахіей страну, входившую прежде въ область державы болгарскаго царя Симеона. Такимъ образомъ нѣтъ ничего удивительнаго, что византійскіе лѣтописцы начавшееся на Балканскомъ полуостровѣ движеніе назвали валашскимъ и предводителямъ Петру и Асеню прямо или косвенно приписали романское происхожденіе.” Тази оценка, колкото се отнася до безпристрастието на византийскитѣ писатели, може да бѫде само донѣгдѣ истинска, понеже е възможно да се допустне, че тогава въ Византия привикнѫли да считатъ България за своя страна и прѣзрително да гледатъ на българския народъ, като на второстепененъ, безъ бѫдѫще

 

 

249

 

елементъ, волно и неволно всичкото значение на въстанието отдавали повечето на иницитиявата на ония чужди елементи, които съвсѣмъ ненадѣйно за тѣхъ се явили като важни съучастници въ въстанието. Тѣзи фактори сѫ, както видѣхме, Власитѣ, Куманитъ и Бродницитѣ. За двѣтъ послѣдни племена изрично споменуватъ византийскитѣ писатели, че сѫ дошли оттатъкъ Дунава, а за Власитѣ нищо опрѣдѣлено не се казва. Понеже тия Власи слѣдъ спечеленото царство въ Търново никакви претенции за власть не сѫ подигали, и понеже изобщо сетнѣ никакъ не имъ се чува гласътъ въ България, а напротивъ слѣдъ 100 год. вече се явяватъ организувани като държавенъ народъ въ Влахия, много по-приемливо е да се заключи, че тѣ сѫ били тъй сѫщо дошли помощници отъ сѣверъ, както и споменѫтитѣ Кумани и Бродници. Задача на историята е, да издири по-положителни данни за подкрѣпа на тази хипотеза, но тя сама по себе си може да се постави не съ по-малко право при другитъ хипотези по тоя въпросъ, на които основанията, както видѣхме, не сѫ яко убѣдителни. Ние ще забѣлѣжимъ още няколко прѣдположителни доводи въ полза на мнѣнието си. Като не се отрича сѫществуваньето на славяно-български елементъ въ сѣверо-дунавскитъ страни прѣзъ врѣмето на византийското иго въ България, и като е доказано, че въ тия страни, съ изключение на Трансилвания, не се е простирала властьта ни на едного отъ двата културни сѫсѣда, Византия и Унгария, трѣбва, мислимъ, да схванемъ извѣстията за състоянието на тия страни прѣзъ XI. и XII. стол. така, че тукъ се е било запазило извѣстно мъстно, автономно управление, което е запазвало традициитѣ на първото българско царство. Свирѣпствата на Българоубиеца Василия трѣбва безъ друго да сѫ дали поводъ на значителна емиграция отъ по-знатнитѣ български родове, която въ Влахия всѣкакъ е намѣрила домашенъ приемъ. Отъ тукъ е било възможно да се кроѭтъ планове за освобождение на "България. Споменѫхме, какъ въ науката вече се допуска, че тукъ не сѫ били отношенията между мѣстното население и Куманитѣ все враждебни, понеже Влахия е била само прѣходенъ територий за Византия, кѫдѣто най-много се стремили варварски нападения. Отъ мирното население въ Влахия не ще да е имало, слѣдъ толкова нахлувания, кой-знае какво да се плячкосва. При тия условия стая по-ясно, какъ и Власитѣ отъ тия страни, испечени юнаци отъ Карпатитѣ, сѫ могли да бѫдѫтъ привлѣчени за въстанието. Може прѣминаваньето на влашкитѣ чети да е станѫло съ хитрость, на нѣколко пѫти, подъ видъ на емиграция отъ Дакия къмъ Балканитѣ. Тогава не е могло това много да бие въ очи на Византийцитѣ, защото влашко население е имало пръснѫто по-сѣверна България, гдѣто и

 

 

250

 

сега още се пазѭтъ спомени въ мѣстната номенклатура, както видѣхме по-горѣ отъ Иречека. Въстанието е било дълго пригатвяно, и изобщо е минало много врѣме, до като византийскиятъ дворъ обърнѫлъ по-сериозно внимание върху търновското движение. Въ края на 1185. год. византийскиятъ дворъ е билъ твърдѣ заетъ съ други залиси, именно съ голѣми приготовления за тържествата, които щѣли скоро да ставатъ поради свадбата на царя Исаака Ангела съ Маргарита, дъщерята на маджарския краль Бела. Въ това врѣме византийскитѣ войски сѫ били заети въ борба съ Норманитѣ, които на 7. Ноемврий 1185. г. били разбити при Димитрина отъ прѣдводителя на войскитѣ, Врана. Исаакъ Ангелъ тъкмо е билъ седнѫлъ на царския прѣстолъ (11 Септемврий с. г.), и тогава още се водѣли прѣговоритѣ за свадбата, която е станѫла въ Януарий 1186. год. Тогава Никита Акоминатъ е говорилъ на царя, по-случай на свадбата му, рѣчь, отъ която не се вижда, че въстанието било въ България вече въ сила, ала отъ една друга рѣчь на Михаила Акоминатъ, братъ на историка, която той скоро слѣдъ свадбата произнесълъ на царя, въ качество на Атински митрополитъ, узнаваме, че въстанието тогава е било почнѫто, но че въ Византия още не му се отдавало голѣмо значение. (Василевски ор. с. 42). Противъ въстаницитѣ дѣйствувалъ отъ начало севастократорътъ Іоанъ и сетнѣ кесарь Кантакузинъ. Прѣзъ зимата 1186. год. въстанието вече се усилило, и въ пролѣтьта билъ изпроводенъ противъ въстаницитѣ Врана, побѣдительтъ на Норманитѣ. Този, на мѣсто да употрѣби всичкитѣ си сили противъ Петра, възползувалъ се отъ случая и се отметнѫлъ отъ царщината си, Византия, та царьтъ билъ принуденъ да тръгне противъ него. Топърво когато се потушило въстанието на Врана, царь Иссаакъ Ангелъ за първъ пѫть се упѫтилъ противъ Петра и Асѣна. Това е било дори въ лѣтото на 1186. г. Царьтъ успѣлъ да разбие войскитѣ имъ, и тѣзи скоро слѣдъ това прѣминѫли Дунава за Влахия, отъ гдѣто вече есеньта на 1186. год. се върнѫли назадъ съ „кумански” чети. Тогава Исаакъ прѣдприелъ новъ походъ противъ Асѣневцитѣ.

 

Отъ изложения ходъ на въстанието се вижда, че Петъръ и Асѣнъ сѫ имали до първия походъ на Исаака доста врѣме да се подготвѭтъ, че отъ Византия поради свадбенитѣ залиси и поради измѣната на Врана сѫ пропустнѫли да слѣдѭтъ съ потрѣбното внимание голѣмитѣ приготовления за въстанието, между които сѫ влизали, естествено, и прѣговоритѣ съ Власитѣ. Тия прѣговори не сѫ били добрѣ забѣлѣжени, при всичко че византийската администрация е била усъвършенствувала до най-висока степень доносническиятъ системъ, и за това явяваньето на Власитѣ като съучастници въ въстанието е изненадало Визан-

 

 

251

 

тийцитѣ. Тѣ внимателно слѣдѭтъ движението топърво слѣдъ първия походъ и вече отбѣлѣзватъ, какъ Асъневцитѣ минѫли Дунава, довели Кумани и пр. Че размѣсомъ съ Куманитѣ („Скити”) сѫ могли да дойдѫтъ нови влашки подкрѣпления, не е невѣроятно слѣдъ обясненията, които по-горѣ додохме за жителството на тогавашната „Кумания” сир. Влахия. Дохажданьето на Куманитѣ е отбѣлѣжено у византийскитѣ историци, защото то е направило силно впечатление, тъй като Куманитѣ сѫ прѣдставяли позната и организувана сила. Именно поради това, гдѣто на куманската сила на сѣверъ отъ Дунава се давало особено значение, не се обърщало толкова внимание и върху другитѣ племена, които сѫ живѣли въ Влахия и въ Карпатитѣ. [1] Не е чудно, че не се споменува за Власитѣ, когато нищо не се казва и за българскитѣ Славяни въ тия страни, за които нѣма сѫмнѣние, че сѫ сѫществували. Можемъ ли допустпѫ, че когато отъ Влахия съ Петра пошли кумански ордии да помагатъ на Българитъ, не се задигнѫли и славянски чети съ сѫщата цѣль? При все това византийскитѣ историци нищо не поменуватъ за ролята на сѣверо-дунавскитѣ Славяни отъ това врѣме. Скорото завърщанье на Асѣневцитѣ отъ Влахия съ подкрѣпления ясно доказва, че сѫ били свързани по отрано сношения съ сѣверо-дунавскитѣ страни. Ако не бѣше се намѣрила споменѫтата рѣчь на Никита Акомината, произнесена въ Януарий 1190. год., не щѣхме да знаемъ, че и рускитъ Бродници сѫ участвували въ въстанието. Знае се положително, че и Бродницитѣ сѫ били настанени въ Трансилвания и че сѫ достигали до Дунава. Акоминатъ само споменува за тѣхъ, безъ да казва, кой ги е повикалъ и отъ

 

 

1. Има тъмни данни, отъ които до нѣгдѣ стая вѣроятно, че часть отъ Куманитѣ е живѣла и въ Трансилвания размѣсомъ съ Власитѣ. Именно често се споменуватъ едно покрай друго Власи и Бисени. Когато се настанили Саксонцитѣ въ Трансилвания, тогава маджарскиятъ краль Андрей II. г. 1224. имъ подарилъ съ грамота една гора, която е принадлежала на Власи и Бисени (. . . Preter vero supradicta, silvara Blacorum et Bissenorum cura aquis usus commimes exercendo cum predictis scilicet Blacis et Bissenis eisdem contulimus). Споредъ Пичъ (Abst. 180), тия Власи и Бисени сѫ били тамъ и тогава, когато се отстѫпила казаната гора на Саксонднтѣ, а не е била земята имъ пуста. Подъ Бисени трѣбва да се разбиратъ Кумани, а не Печенеги. Mangiuca (ор. с. 211), напротивъ, като се основава върху свидетелството на Кекаумена, който нарича Власитѣ „Даки и Беси”, доказва, че тѣзи Bisseni въ Дакия съ пакъ Власи, които имали това особено име. Той взема на помощь и едно мѣсто изъ маджарския хронистъ Simeon de Keza (Gesta Hungarorum 4.), гдѣто cе казва, че краль св. Владиславъ побѣдилъ „Беситѣ”, до като другитѣ писатели употрѣбяватъ името „Бисени.” Сѫщо така и въ по-малкото житие на св. Стефана гл. 8. (Endlicher, monun. Arpad. 130) се срѣща названието Беси, за които се казва, че сѫ дошли отъ България („sexaginta viri Bessorum, quorum superius mentionem habuimus, cuin universu apparatu suo, de portibus Bulgariae egressi ad regem (сир. св. Стефанъ) venire volentes termini Pannoniorum apprebendaverunt). Проф. Ксенополъ (Ist. I. 410) вѣрва, че тукъ подъ Bessi трѣбвало да се разбиратъ Печенеги: „insă au locuit numai in Muntenia, nici odată in Bulgaria propriu zisă, de dincolo de Dunăre. Bulgaria aice insamnă deci Valahia.” Името Беси станѫло отъ Печенеги ужь така: Peceneghi, Picenati, Piceni, Bisseni, Bessi” (411). Разбира се, че такава етимология не е приемлива. Мѣстото остая тъмно. Колкото за България, Ксенополъ още нищо не доказва, защото вече въ 1048. год. до 20.000 Печенеги сѫ минѫли Дунава подъ прѣдводителството на Кегена и се настанили въ България покрай Дунава, а въ зимата минѫлъ още Ханъ Тирахъ съ 80.000 Печенеги, които се настанили врѣменно въ България, но по сетнѣ, като не мирували, били почти всички избити и пр. (вж. Васильевскіі, Византія и Печенеги, Журн. Мин. Нар. Пр. 1872. т. 164).

 

 

252

 

гдѣ сѫ дошли, до сѫщь както и за Власитѣ. Очевидно е слѣдователно, че сѫ останали незаписани отъ историята още твърдѣ много прѣдварителни сношения и политически вълнения, които са ставали между Българитѣ и сѫсѣднитѣ тѣмъ народи, прѣди да избухне търновското въстание. Когато въ 1182. год. Бела III. нападналъ Византия, къмъ него се присъединилъ и сърбскиятъ велики жупанъ Стефанъ Неманя. Съѭзницитѣ достигнали до София, отъ гдѣто Бела задигналъ и мощитѣ на Іоана Рилски. Съвсѣмъ приемливо забѣлѣзва Иречекъ (ист. б. 297), че този походъ противъ Византия е раздвижилъ „цѣлиятъ сѣверъ на Балканския полуостровъ”. Тогава трѣбва да са възникнали въ България сериозни надежди за освобождение отъ Византия, а тия надежди трѣбва да са били сподѣляни и отъ българското жителство на сѣверъ отъ Дунава. — По долу ще вземемъ въ внимание още нѣколко важни обстоятелства, които рѣшително подържатъ мнѣнието ни, че именно дакийски Власи са помагали при освобождението на България. Тукъ ще укажемъ, какъ това мнѣние не е за първъ пать изказано отъ наша страна.

 

Забѣлѣжително е, че отецъ Паисий съобщава въ своята история, по неизвѣстенъ източникъ, сѫщата мисъль, и то въ форма, която прави впечатление на истинско народно прѣдание. Въ това прѣдание, което и Раковски цитува въ съчинението си „Нѣколко рѣчи о Асѣню първому” (7), се казва, че тогава билъ патриярхъ въ Търново Іоанъ, който много се молилъ Богу да избави народа отъ гръцкото робство, до като единъ день не му се явилъ св. Димитрий и му рекълъ: „Помяну Богъ домъ и родъ царей болгарскихъ, и ме посла на помощь и обновленіе царство болгарское. Тѣмже да поставишъ Асѣня царя Болгаромъ и Богъ ще буде сосъ него, и ще воздвигне скиптрь болгарскій. И така патрхархъ по повелѣнию святаго позва Асѣня изъ Влахія и Петра брата неговаго, които бѣха отъ рода царскаго, внуци Гавраила, сына Самоилова. Послѣ повелѣ Патріархъ и соградиха въ Терново церква прекрасна и пр. . . .”

 

Раковски още цитува (ор. с. 95 стр.) изъ единъ другъ рѫкописъ, който билъ у него, слѣдното извѣстие: „Болгари немогоша терпѣти великое насиліе отъ Грековъ, но поидоша вси и избиша всю греческу войску, що бѣху у Болгарию, и не бѣ таковии достоенъ человѣкъ за царя, тогда яви ся святый Димитрій Солунскій патріарху терновскому Іоанну и рече ему: Асѣна, Гавріилова сына, що е заточенъ Самуиломъ у Влахію, приведите его на царство, и онъ умиритъ будетъ всю Болгарию. Почитаху бо Болгарскіи цареи святаго Димитрія и икону его украшаху, того ради помагаше имъ. Тогда вси изволиша и призваша на царство отъ Асѣня Калимана прозванаго въ лѣто Христово .”

 

 

253

 

Ето какво казва Василевски, по поводъ на тия свидетелства у Раковски: „Что мы ни думали бы о болгарскомъ народномъ памятникѣ, именуемомъ царственникомъ, все таки должни будемъ признать, что разказъ его объ участіи великомученика Димитрія въ возбужденіи народа къ востанію прѣдставляетъ именно тотъ варіянтъ вышеприведеннаго (изъ Никити Акомината) греческаго повѣствованія, какой могъ и долженъ былъ обращаться среди болгаро-валашскаго населенія... Въ этомъ изводѣ разказа находятся несомнѣнныя ошибки: коронованъ былъ (теперь или послѣ) Петръ, а не Асень; епископомъ терновскимъ былъ Василій, а не Іоанъ. [1] Но, повторяемъ, въ немъ чувствуется отголосокъ дѣйствительнаго народнаго болгарскаго преданія. Указаніе на царское происхожденіе Петра и Асеня сдѣлано, по видимому, совершенно независимо отъ другаго на этотъ счетъ свидѣтелства, находящагося въ папскихъ грамотахъ. Если такъ, то и призваніе братьевъ изъ Влахіи, гдѣ, по словамъ другой рукописной болгарской исторіи (О Асену 95. стр.) былъ заточенъ Самуиломъ еще отецъ Асеня Гавріилъ, можетъ получить въ нашихъ глазахъ значеніе дѣйствительнаго факта, сохранившагося въ народной памяти, хотя бы книжнику и прѣдставлялась тутъ Влахія на сѣверѣ Дуная. Петръ и Асень были потомки прежнихъ Болгарскихъ царей, выросшіе среди валашскаго населенія въ такой мѣстности Болгаріи, гдѣ оно прѣобладало, вслѣдствіе того усвоившіе языкъ этого племени и т. д. они могли считаться и Валахами и Болгарами, могли обращаться къ тѣмъ и другимъ, какъ къ своимъ родичамъ и т. п."

 

Инакъ схваща въпросътъ за участницитѣ Власи Макушевъ, който въ 1872. год. („Болгарія въ концѣ XII. и въ первой половинѣ XIII. вѣка”) е писалъ, че споредъ него Влахия е била прибѣжище на Асѣна слѣдъ първия неуспѣхъ на въстанието, и че Власи изъ Влахия на сѣверъ отъ Дунава сѫ вземали участие въ българското въстание. Изобщо Макушевъ подържа сѫществуваньето тогава и на сѣверо-дунавска България. И Палаузовъ рѣшително е подържалъ това становище (вж. Юго-востокъ Европы въ XIV. ст. стр. 49; Валахія и Молдавія 1859. стр. 22); той е на мнѣние, че въ тоя въпросъ трѣбва да се разбиратъ подъ Влахо-България, както се нарича второто царство, именно днешна Влахия и България, и че „царското” потекло на Асѣневцитѣ трѣбва да се схваща тъй, че нѣкой отъ роднинитѣ на българската царска фамилия слѣдъ паданьето на първото царство избѣгалъ въ Влахия, гдѣто родътъ му продължавалъ да владѣе до края на XII. столѣтие, до като Петъръ и Асѣнъ, потомци отъ сѫщия родъ, не прѣдприели съ успѣхъ

 

 

1. Че името Іоанъ не е историческо, вече Дриновъ у насъ забѣлѣжи въ своята „История на българската черква” стр. 69.

 

 

254

 

въстанието изъ Влахия, която отъ край врѣме е била българска земя. [1]

 

Разбира се, че и Иречекъ въ своята българска история трѣбваше да обясни поне въпросътъ за произхождението на Петра и Асѣна. Колкото и да се е придържалъ Иречекъ тукъ точно о византийскитѣ свидѣтелства, пакъ отъ часть решително въстава противъ тѣхъ, като се облѣга върху едно вътрѣшно убѣждение, което се съставило у него, види се, възъ основа на цѣлокупнитъ му изслѣдвания върху тая епоха и което не му е допустнѫло да приеме туку тъй, както прави Реслеръ, именно че въ търновското въстание ужъ Ромънитѣ прѣдставяли главата, а Българитѣ ръцѣтѣ.

 

Въстанието на Асѣневцитѣ Иречекъ рисува съгласно съ съобщенията на Никита Акоминатъ, ала избѣгва да говори за Власитѣ, напротивъ нѣколко пъти съ ударение споменува Куманитѣ. Така напр. на 299. страница разправя, че въстанието се почнѫло въ балканскитъ замъци, чиито владѣтели, „потомци на Симеоновитѣ сподвижници, били почти независими въ своитѣ непристъпни притони, и били въ постоянни дружески сношения съ задунавскитѣ Кумани.” Само мимоходомъ споменува Иречекъ единъ пъть (стр. 303), покрай Куманитѣ, и Власитъ като български съѭзници, а кои Власи той тукъ разбира, се вижда отъ една негова бѣлѣжка по въпроса за народностьта на Асѣневцитѣ (313), гдѣто казва, че наистина Калоянъ се наричалъ господарь на „Българитѣ и Власитѣ,” ала подъ послѣднитѣ трѣбвало да се разумѣватъ „обытавшие на полуостровѣ, такъ какъ въ Валахіи господствовали тогда Кумани.” Ние по горѣ показахме, какъ трѣбва да се гледа на тия Кумани и на „Кумания”, когато се подразбира подъ нея Влахия, та нѣма да повтаряме тукъ сѫщото. [2] Защо избѣгва Иречекъ да говори за Власитѣ,

 

 

1. Така е схванѫлъ въпросътъ за Власитѣ и Голубински (вж. Краткій Очеркъ исторіи православн. церквей. 1871.): „Подъ властію Болгаръ находились тогда валашскіе румыны. . . . Намѣренно или ненамѣренно принявъ Кал.яна именно за такого римлянина-румына, папа пишетъ ему и пр.” (265) „Неизвѣстно, въ какомъ положеніи находившись въ періодъ греческаго господства надъ Болгаріей (1019—1185), румыны валашскіе снова подчинены были болгарами своей власти послѣ возстановленія болгарскаго царства и пр.” (334.).

 

2. Че не е така опрѣдѣлено извѣстно, кой е владѣлъ въ Влахия, доказватъ нѣкои други мѣста отъ историята на Иречека. На стр. 218. се казва, че до идваньето на Маджаритѣ, къмъ българската държава принадлежали Влахия и части отъ Унгария и Трансилвания: „Судьбы болгарскаго владычества въ этихъ задунайскихъ странахъ точнѣе неизвѣстны; но еще въ 1231. год. въ Трансильваніи говорили, чтобы означить давно прошедшую эпоху, о временахъ, когда эта страна принадлежала Болгарамъ.” Тукъ Иречекъ загатва за важния документъ, за който говорихме по-горѣ. — Ние вече цитувахме по-горѣ думитѣ на Иречека (Ист. б. 292 стр.), че въ първата половина на срѣднитѣ вѣкове населението на „Влахия и Молдавия” се състояло отъ български и руски Славяни и „кочующие” Маджари, Печенѣги и Кумани. Тукъ прибавяме, че на 293. стр. Иречекъ привежда отъ Томашека, че „въ Молдавіи Влахи впервые являются въ 1164. году, какъ сосѣди галицкихъ князей”. Ако се допуска, че въ XII. стол. има Власи въ Молдавия дори до Галиция, разбира се, че трѣбва да ги е имало и въ Влахия, все да сѫ и господували тамъ Куманитѣ. Въ такъвъ случай Куманитѣ не могѫтъ да прѣчѫтъ, щото Власитѣ въ българското въстание да сѫ били отъ Влахия, толкова повече, че и самитѣ Кумани сѫ взели участие въ това въстание.

 

 

255

 

като съѭзници на Аевневцитѣ, се разяснява отъ едно друго мѣсто въ историята му (стр. 291), гдѣто безъ забикалки се казва, че „въ концѣ XII. ст. имя Влахъ перенесено бььло ошибочно на мизійскихъ Славянъ. Никита Хоніятъ, Ансбертъ, Вилльгардуэнъ, Клари и другіе современики называютъ царей Асѣня и Петра и ихъ народъ то Влахами, то Болгарами; только у Акрополиты исчезаетъ это смѣшеніе. Можетъ быть оно было слѣдствіемъ, что тогда еще существовали на черно-морскомъ берегу румынскія деревни, или же это названіе означало вообще поселянъ."

 

Наистина, у тѣзи писатели може да има доста случаи, гдѣто подъ едно име да смѣсватъ разни етнографически елементи, та и въ този случай можехме всѣкакъ да сѫдимъ за името Власи, най-сетнѣ и да допустнемъ, че то се отнася къмъ балканскитѣ влашки жители, ако не бѣше кореспонденцията между папа Инокентий III. и царя Калояна, както и съ унгарския краль, въ която ние намираме силни указания, че въпроснитѣ Власи сѫ сѣверо-дунавскитѣ Ромъни. Тази кореспонденция не веднѫжь е била разглеждана като важенъ източникъ по спорния въпросъ, който ни занимава. Ние тукъ отъ свое становище ще погледнемъ върху неѭ, като ще обърнемъ внимание именно върху тия мѣста, гдѣто се споменуватъ Власитѣ. [1]

 

Причината на кореспонденцията е извѣстна: Византия не е искала тъй лесно да признае новиятъ български царь, а отъ друга страна на Калояна е било потрѣбно тържествено припознаванье чрѣзъ коронясванье отъ една висша духовна власть, както е било прието и въ Византия, гдѣто коронясваньето на царя съставяло необходимъ актъ за царското достойнство.

 

Папа Инокентий III. е скланялъ на Калояновитѣ желания, като се надѣвалъ да прокара унията въ България. Въ писмата, които е писалъ папата, Калояновата титла е „imperator (rex) Bulgarorum et Blacorum.” Сѫщата титла си туря и самъ Калоянъ въ своитѣ писма. Въ писмото си отъ 1204. год. (Theiner I № 46) Калоянъ се оплаква на папата, че на неговия посланикъ, Василий, архиепископъ на цвла България и Влахия (totius Bulgariae et Blachiae). когато дошелъ до Драчъ, не позволили да мине въ Италия, „за да изпълни твоя светость царското ми желание, споредъ обичая на моитѣ прѣдшественици, царьетѣ на Българитѣ и Власитѣ, — Симеона, Петра и Самула, моитѣ прѣдци, както и прѣдци на всичкитѣ други царье.” (. . . . predecessorum

 

 

1. Отъ черковно-историческа страна тази кореспонденция и у насъ е вече изслѣдвана и тълкувана. Българската унилтска пропаганда въ борбата по черковния въпросъ се е погрижила да опознае българскитѣ читатели съ съдържанието на по-главнитѣ папски и царски писма отъ тая кореспонденция (вж. Българ. Книжици 1885. 2.; вж. и въ Мѣсецословъ за 1S59 год., гдѣто сѫ прѣведени писмата на български отъ Хр. Д. Ваклидова). Раковски още считалъ тия писма за измислици. (О Асѣню. 76—92). — Подробно и научно разглежда тая кореспонденция отъ казаната ѝ страна Дриновъ въ Истор. на бълг. Черква 68—80,

 

 

256

 

meorum, imperatorum Bulgarorum et Blachorum, Symeonis, Petri et Samuelis, progenitorum meorum . . . ). Въ края казва Калоянъ: „и ако изпълни твоя светость всичко това, то ще считамъ заедно съ рода на царството ми и всички Българи и Власи, че съмъ обичанъ синъ на православната света римска черква.” Въ сѫщото писмо Калоянъ говори на папата за разпрата си съ маджарския краль, и всѣки пъть, колчимъ каже „Bulgaria,,” прибавя и „Вlаchia.” Въ едно друго свое писмо (Theiner № 43) пакъ споменува Калоянъ приснопаметнитѣ царье на „Българитъ и Власитѣ” Симеона, Петра и Самуила. И папа Инокентий III. казва въ едно свое писмо до Калояна (Theiner I. 30) „ ... на народитъ, Българитѣ и Власитѣ” (Bulgarorum et Blachorum populis); казва, че праща въ „България и Влахия” като свой прѣдставитель Кардинала Леона, за да прѣдаде Калояну царски скиптъръ и диядема. Едно друго папско писмо (Theiner 31) до търновския епископъ захваща: „Инокентий епископъ и пр. . . . до архиепископа Търновски, на цѣла България и Влахия примасъ, и до другитѣ архиепископи, епископи, свещенството и до народа въ България и Влахия . . . . поздравъ и пр.” Обратно и търновскиятъ архиепископъ отъ своя страна му отговаря, като захваща: „Азъ . . . . архиепископъ търновски, примасъ на цѣла България и Влахия, отъ този часъ за напрѣдъ ще бъдъ вѣренъ и покоренъ блаженому Петру и пр."

 

Приведенитѣ мѣста съ достатъчни, за да се убѣдимъ, че въ писмата се споменува за Власитѣ като за важенъ политически елементъ, поради което наравно се наричатъ народъ, както и Българитѣ, и че е думата за двѣ равноправни страни, България и Влахия. Добрѣ забѣлѣзва Пичъ (Abst. 93), че тукъ не може да се разумѣватъ два народа, които населяватъ една страна, а двѣ земи, отъ които всѣка носи името на народа си, и които се явяватъ координувано съединени подъ единъ владѣтель. Понеже наскоро се явяватъ Ромънитъ въ Влахия съ особени княжества, [1] до като въ второто българско царство, когато то

 

 

1. Въ 1247. год. краль Бела подарилъ на Іоанитския орденъ цѣлата Кумания (Влахия), съ изключение на земята на изтокъ отъ Алута, която принадлежала на Сенеславъ, князъ на Власитѣ (вж. Fejér. IV. 447.: . . . terram de Zewrino . . . cum keneziatibus Ioannis et Forkasii, usque ad flumen Olte, excepta terra kenezatus Litriwy woiwode. . . totam Cumaniam . . . excepta terra Szeneslai woiwode Olahorum”). Пичъ казва, по поводъ на това извѣстие, че тѣзи влашки области трѣбва да сѫ подпадали, както нѣкога и Фогарашъ, подъ България, та съ право Колоянъ се наричалъ царь на Българитѣ и Власитѣ (вж. Zur Streitfrage, 72.) За този Сенеславъ споменува и Геслеръ (286), а въ една бѣлѣжка и Иречекъ (Истор. Болг. 35310). — Отъ друга страна десеть години прѣди горнята дата, именно 1237. год. Бела IV. въ едно писмо до папа Григорий IX. казва, че населението отъ сѣвероизточната земя до земитѣ на България се било твърдѣ умножило. Отъ горнята диплома на сѫщия Бела се вижда, че северинската страна се простирала до Алута, слѣдователно Влахия се считала къмъ „земитѣ на България”. Нека да споменемъ още, че французкиятъ посланикъ Guilluume de Rubruk (вж. Recueil de voyages et de mémoircs publié par la societé de Geographie. т. IV. 219), който е пѫтувалъ около 1240. год., казва, какво Асѣнъ владѣлъ на югъ отъ Дунава все до Цариградъ, а на сѣверъ все до Донъ, като нарича земята на Асѣня „Влахия” (ab orificio Tanais occidentem usque ad Danubium versus Constantinopolim Blakia, quae est terra Asani.”)

 

 

257

 

достига най-голѣмиятъ си блѣсъкъ, нѣма никакъвъ споменъ за сѫществуваньето южно отъ Дунава на нѣкаква „Влахия”, естествено е, че тази не трѣбва да търсимъ другадѣ освѣнъ на сѣверъ отъ Дунава, гдѣто е и днесь. Много умѣстно посочва Пичъ, въ полза на сѫщата мисъль, върху папското писмото до маджарския краль (Theiner № 57), гдѣто папата съвсѣмъ различно, отъ колкото въ писмата си до Калояна, говори за послѣдния само като за царь на България, безъ да спомене поне веднѫжь и за Влахия или Власитѣ. Маджарскиятъ краль, както е знайно, тогава е билъ твърдѣ сърдитъ на папата, гдѣто той подържалъ царя Калояна, даже и въ разпрата, която е била помежду имъ поради петтѣхъ епископии между Морача и Тимокъ. По тази причина, види се, папата избѣгва въ писмата си всичко, което би могло да да дразни краля, та не споменува ни за Влахия, върху която маджарскиятъ краль, може би, тъй сѫщо ималъ претенции. [1]

 

Второстепененъ въпросъ е за насъ, какви сѫ били Петъръ и Асѣнъ по народность, Българи или Ромъни. Това, гдѣто тѣ сѫ владѣли ромънскиятъ езикъ доказва, само, че сѫ живѣли въ „Влахия.” Папата отъ една страна ги счита потомци на първитѣ български царье, а отъ друга страна мисли, че въ тѣхъ тече и римска кървъ. [2] Както и да е, Асѣневцитѣ политически се считали Българи, а не Ромъни, понеже вече Асѣнъ II. не споменува въ титлата си Власитѣ, както се вижда напр. и отъ надписа, намѣренъ вѣ Търновската черква св. 40 мѫченици (сетнѣ теке-джамиси, вж. у Раковски о Асѣню и пр. 8.), гдѣто Асѣнъ се титулува: „въ Христа Бога вѣрны царь и самодрьжьць Бльгаромъ, сынъ стараго Асѣнѣ царѣ”. Отъ това прѣмълчаванье Власитѣ заключаваме, че тогава Влахия е била автономно отделена, но безъ да е имала самостоятелни коронни права, и че Власитѣ на Балканския полуостровъ не сѫ сѫществували като политически и държаво правенъ-елементъ.

 

 

_13__  [[ Ромънскитѣ учени днесь еднодушно защищаватъ теорията за непрѣкѫснѫтото живѣенье на Ромънитѣ въ Дакия. Вайгандъ ]]

Както видѣхме, всичкитѣ ромънски учени днесь еднодушно защищаватъ теорията за непрѣкѫснѫтото живѣенье на Ромънитѣ въ Дакия противъ Реслеровата и ней сроднитѣ теории. Проф. Ксенополъ се отличава съ това, че той открито признава и

 

 

1. Това е съвсѣмъ вѣроятно, не само защото такива претенции изобщо е имала маджарската корона и сетнѣ, но защото тъкмо тогава маджарскиятъ краль, сроденъ съ византийския дворъ, е отричалъ на българския царь всѣко право и всѣка законность, така че папата трѣбвало да му доказва историческото държавно право на България, което, споредъ него, българскиятъ царь Калоянъ законно прѣдставялъ, понеже „двата брата, Петъръ и Асѣнъ произтичать, както се вижда, отъ старитѣ български царье” ( ... Nam antiquitus in Bulgaris multi reges successive fuerunt, auctoritate apostolice coronati. Tandem prevalentibus Grecis, Bulgari perdiderunt regiam dignitatem, quinimo compulsi sunt gravi sub iugo Constantinopolitano servire, donec novissime duo fratres, videlicet Petms et Iohannes, de priorum regum prosapia descendentes, reocupavere” (Theiner № 57).

 

2. „Nos autem audito, quod ab nobili urbis romanae prosapia progenitores sui originem traxerint etc.” (Thenier № 18).

 

 

258

 

не еднократно твърди въ своята история, че въ Дакия е живѣло плътно славяно-българско население, съ което сетнѣ се смѣсили Ромънитѣ, когато слѣдъ дохожданьето на Маджаритъ слѣзли отъ Карпатитѣ въ равнинитѣ на Влахия и Молдавия. (I. 389.). Отъ българскитѣ Славяни тѣ приели християнството и привикнѫли на земледѣлчески животъ. За това изрично възразява на Реслера: „не е истинска, прочее, теорията на Реслера, че Българитѣ не сѫ владѣли на сѣверъ отъ Дунава, и че Власитѣ приели българската черква, когато били ужь на Балканския полуостровъ” (I. 392). Ала при все това Ксенополъ не вѣрва, че именно Дако-ромънитѣ сѫ участвували при образуваньето на второто българско царство. За това е противъ мнѣнието на Onciul, който казва (вж. Convorbiri literare XIX. 1885. с. 347.), че ромъно-българското царство на Асѣневцитѣ се раздѣлило при свършваньето на „ромънската” (иска да каже Асѣневската) династия на двѣ: на една ромънска държава, сѣверно отъ Дунава, и българска държава, южно отъ Дунава, като тълкува по този начинъ източникътъ на влашкото княжество съ неговитѣ византийско-български институции и съ името „Іоанъ” въ титлата на влашкитѣ господари, произлѣзло отъ Аеѣневцитѣ. Ксенополъ казва (I. 568 и сл.), че това не е истина, че името България, което често се употрѣбява дори до XVII. ст. вмѣсто Мунтения (Влахия), не било нищо друго, освѣнъ възпоминание отъ древното владичество на Българитѣ въ тая страна (сир. първото българско царство).

 

И тъй, Власитѣ, които сѫ участвували въ търновското въстание, били балкански Власи; освобождението на България станѫло подъ рѫководството на Власи, „пастири отъ Балканитѣ.” Разбира се, тукъ Реслеровата теория не прѣчи, напротивъ съ тая модификация, която ѝ дава Ксенополъ, става даже лъскателна за Ромънитѣ. Като че ли царь Калоянъ е ималъ нужда да туря балканскитѣ „пастири” въ титлата си, когато не имъ далъ да вземѫтъ участие въ управлението. Ние видѣхме, какъ тѣ на скоро изчезватъ отъ титлата. Всѣкакъ, Onciul е много пó-близу до истината, отъ колкото подобно мнѣние, каквото защищава Ксенополъ. И съ какво си разяснява той противурѣчието между теорията за непрѣкѫснѫтото живѣенье на Ромънитѣ въ Дакия и това невземанье участие въ българската освободителна война? Обяснението се състои просто въ това, че се изброяватъ нѣколкото мършави извѣстия за сѫществуваньето на Власи на Балканския полуостровъ, като че ли и безъ това може да се сѫмнява нѣкой, какво че Македо-ромъни е имало на Балканитѣ и прѣди VI. столѣтие. И Ксенополъ е обожатель на Теофилактовото retorna fratre, на което стойностьта видѣхме пó-горѣ. Ала това сѫмнително извѣстие не стига: Ксенополъ

 

 

259

 

счита и извѣстието у Кедрина (Cedrenus II. р. 466): „βεζεῖτε ὁ τςᾶσαρ ” за чисто ромънско възклицание, като тълкува, че βεζεῖτε (сир. повел. накл. бѣжите) било ромънската повелителна форма vgiţi (=лат. fugitis). [1] Разбираме, да се считатъ балканскитѣ Ромъни за основатели на второто българско царство, ала при оня възгледь по тоя въпросъ, който подържа Реслеръ. Тогава не е никакъ чудно да четемъ, какъ и единъ Рачки, който толкова е славенъ поради дълбокото познаванье на старата югославянска история, казва, че балканскитѣ Власи сѫ били онѣзи, които въ края на XII. столѣтие на своитѣ славянски съграждани помогнѫли въ прѣдбалканска България да въздигнѫтъ българското царство. [2]

 

Съвсѣмъ прѣдпазливо и по инакви съображения не давно се изказа по тоя въпросъ Вайгандъ въ споменѫтото съчинение Vlacho-Meglen. [3] Той признава, че още не си е съставилъ окончателно мнѣние по въпроса за произхождението на Ромънитѣ, като мисли, че за да се рѣши този, ще трѣбва да се правѭтъ още албано-ромънски студии (56). При все това той се рѣшава да изкаже отъ своя страна мнѣние по поводъ на открититѣ отъ него Мегленски Власи, които му направили ново, особено впечатление (54): „При края на XII. стол. Българитѣ, прѣдводителствувани отъ Власи (unter Führung von Walachen), се дигнѫли и разбили Гърцитѣ при Сересъ, слѣдъ което се явява нѣкое врѣме (eine Zeitlang) българо-влашкото царство. Историята на този периодъ още е малко изслѣдвана, но това изглежда като сигурно, че Власитѣ не сѫ били твърдѣ многочисленни. Повечето отъ тѣхъ трѣбва безслѣдно да сѫ изчезнѫли между Славянитѣ, особено слѣдъ оня ужасенъ ударъ на Косово-поле (am Amselfelde), тѣ се повлѣкли въ планинитѣ. Ако довеждамъ Мегленититѣ въ свързка съ онѣзи Българо-Власи и ги считамъ послѣденъ остатъкъ отъ тѣхъ, мислѭ, че не се лъжѫ, ако и да вземамъ за директно доказателство само типътъ имъ, защото всичко друго, което показва въ тѣхъ славянско влияние, е могло съвсѣмъ добрѣ да бѫде заето отъ послѣ . . . . Пó-нататъшни слѣди отъ такива Власи се намиратъ въ Сърбия, гдѣто и името „старо-влахъ” се е употрѣбявало (56). Че типътъ на Мегленититѣ е така различенъ отъ цинцарския, е причина

 

 

1. Ксенополъ даже е твърдѣ увѣренъ въ тая етимология. Той поправя други невѣрни тълкувания: „ βεζεῖτε in grecește nu nici un inţelés” (I. 572). Съ тая увѣреность е внесълъ сѫщата етимология и въ статията си „l'empire valacho-bulgare” (вж. Revue historique т. 47. 1891. Nov. Dec. p. 280.). Сравни и бѣлѣжката на Иречека за това въ Archiv für slav. Philologie XV. 101.

 

2. Прѣди това Рачки казва, че „Rösler temeljito dokazuje i razjasnjuje prve početke rumunjskoga naroda i njegovog političkog života” (вж. Borba južnih slovena za državnu neodvisnost u XI. vieku, въ Rad 24. c. 105).

 

3. Вж. за това съчинение на Вайганда рефератъ отъ Д. Матова въ Соф. Периодическо Списание XXXIX. 474—82.

 

 

260

 

славянскиятъ —, може би чисто българскиятъ елементъ, който се е смѣсилъ съ тѣхъ въ най-старо врѣме, когато тѣ сѫ били още въ Мизия.” Вайгандъ сетнѣ описва женитѣ и пакъ заключава, че у Мегленититѣ имало „не кавказка” кървь (вж. още на стр. XXIX). По езика Мегленититѣ сѫ повече на страната на Дако-ромънитѣ, отколкото на Македо-ромънитѣ. Тѣ правѭтъ прѣходъ отъ единия къмъ другия диялектъ. — Вижда се отъ всичко, което казва Вайгандъ, че наистина този въпросъ му е още твърдѣ неразясненъ, и че не си е съставилъ никакво убѣждение по него, както самъ твърди. Ние не мислимъ, че Власитѣ, които сѫ помагали въ търновското въстание, трѣбва да се отличаватъ съ нѣкои антропологически черти отъ други си събратия. Каквото особено и да иматъ въ себе си Мегленититѣ, па даже и „не кавказка кървь,” всичко туй ни най-малко не ги довежда въ нѣкоя свързка съ Власитѣ отъ второто българско царство, ако нѣма за туй други доказателства.

 

Задържахме се по-дълго при въпроса за участието на Власитѣ въ българското въстание противъ Гърцитѣ, за да докажемъ едно, че въ Влахия тогава е имало ромънско население, което е живяло въ приятелски отношения съ дакийското българско население, поради което и двата тѣзи елемента съчувствено се отнасяли къмъ сѫдбата на България, и друго, че между второто българско царство и Влахия е имало държавоправни свързки, които сѫ били единъ видъ продължение на старитѣ отношения между двѣтѣ страни. Видѣхме, какъ вече отъ половината на XIII. стол. се споменуватъ влашки управители, които, безъ сѫмнѣние, сѫ били въ извѣстни васални отношения спрѣмо династията на Асѣневцитѣ. Ние неможемъ по-близко да опрѣдѣляме тѣзи отношения, нито да тълкуваме, като каква е била формата на автономното управление въ Влахия до основанието на влашкото войводство въ края на XIII. стол., ала това е очевидно, че духътъ на управлението е билъ въ всичкитѣ си форми досѫщь такъвъ, какъвто е билъ и въ България на югъ отъ Дунава, и че това българско управление е влѣзло въ основата на новата държавна организация, която се извършила въ края на XIII. стол., когато Раду Негру слѣзълъ отъ Трансилванския Фогарашъ въ равна Влахия. Сиоредъ Ксенопола това важно събитие се извършило при слѣднитѣ обстоятелства (вж. Ist. Rom. II. 8 и сл.).

 

 

_14__  [[ Маджарски вѣрски гонения. Ромънитѣ (Раду Негру войвода) излизатъ отъ Карпатитѣ и образуватъ двѣ държавици: Мунтения (Влахия) и Молдавия ]]

Слѣдъ като окончателно се установило господството на Маджаритѣ въ Трансилвания, и слѣдъ като ромънското и славянобългарското население на тия страни било съвършено поробено, една часть отъ Ромънитѣ е могла да излѣзе отъ Карпатитѣ въ посока на югъ и изтокъ и да образува двѣ държавици: Мунтения (Влахия) и Молдавия, толкова по-лесно,

 

 

261

 

че и послѣднитѣ нападателни ордии били прочистени отъ грозното татарско нашествие. Важенъ поводъ на това стремление, да се изселяватъ отъ Карпатитѣ въ полето, сѫ били вѣрскитѣ гонения, на които били изложени православнитѣ отъ страна на Маджаритѣ. Послѣднитѣ, като пригърнѫли католицизмътъ, станѫли най-ревностни негови разпространители между подчиненитѣ тѣмъ народи, както и между ония, които искали да подчинѭтъ. Папитѣ сѫ подбуждали маджарскитѣ кралье къмъ тази агитация. Вече въ 1096. год. е билъ основанъ въ страната на Сикулитѣ милковскиятъ епископатъ, който въ 1228. година влизалъ въ тъй наречения кумански епископатъ (вж. по горѣ стр. 2453), а въ 1234. год. папа Григорий IX. въ едно писмо до Бела IV. открито кани, да приведе къмъ истинскопознаванье на Бога влашкиятъ народъ, който живѣелъ въ тая епископия и за който той се билъ научилъ, че не приемалъ светитѣ тайнства отъ куманския епископъ, но отъ лъже-епископи отъ гръцкия Римъ, та го моли да изпълни часъ по-скоро обѣщанието си, сир. да накара тия Власи да се покоряватъ на куманския епископъ. [1] Това обѣщание, което далъ краль Бела въ видъ на клетва, е твърдѣ характеристично свидѣтелство за сериозностьта на тия религиозни притѣснения, за които е думата: въ него Бела се кълне, че всичкитѣ еретици и самозвани християни, които не се покоряватъ на римската черква, [2] ще се старае по силитѣ си да изкорени и да насили, да се покорѭтъ на неѭ. И други, по-сетнѣшни свидѣтелства потвърдяватъ, че католическата агитация е била систематически продължавана, подържана отъ грубата сила на кралската власть. Въ 1289. год. папа Никола III. кани маджарскиятъ клиръ и народъ, да помогнѫтъ на неговия пратеникъ, за да изгони схизматицитѣ, сир. православнитѣ, а кралица Елисавета, майка на малолѣтния краль Владиславъ Кумански, отговаря на папата, че ще изпълни желанието му. [3]

 

Въ врѣмето на Владислава Кумански, около 1288—1290. год., вѣрскитѣ гонения взели такива размѣри, че причинили първото голѣмо изселванье на Куманитѣ изъ Маджарско въ Молдавия, отъ гдѣто ги върнѫлъ назадъ самъ краль Владиславъ. Когато послѣдниятъ самъ приелъ вѣрата на Куманитѣ, папата, въз-

 

 

1. „Cum autem tu tanquam princeps Catholicus juramento promiseris, te omnes inobedientes Romanae ecclesiae in terra tua ad obediendum eidem ecclesiae impulsurum, ac viva voce promiseris, quod praefatos Valaclios compelleres ad recipiendum episcopum.” (Xenop. II. 10).

 

2. „Nos Bella universos hereticos et alios christianos, qui relicta fide christianitatis ad superstitionem Ismailitarum vel Iudacorum pervertuntur, quocunque nomine censeantur et fictos Christianos de terris nostris bona fide studebimus pro viribus exstirpare et eos, qui Romanae ecclesiae in terra nostra sunt, inobedientes iuxta ritum uniuscuiusque nationis, qui non sit contra fidem catholicam, compellemus obedire Romanae ecclessiae.” (Xenop. II. 11).

 

3. „Sed vobis assistentibus dicto legato fides ipsa fugatis scismaticis gloriosum dilatetur” (Theiner, mon. hist. Hung. I. 344. Xenop. II. 11).

 

 

262

 

мутенъ, канилъ Рудолфа Хабсбургски да се намѣси, за да повърне както краля, така и еретицитѣ въ католицизма. Той даже е проповѣдвалъ цѣлъ кърстоносенъ походъ противъ „Куманитѣ, Сарацинитѣ, схизматицитѣ и еретицитѣ.” (Theiner, mon. hist. Hung. I. 364. Xenop. II. 12.). Тѣзи гонения прѣдизвикали едно въстание на Ромънитѣ въ 1290. год., което, види се, било послѣдвано съ частично изселвание въ Влахия.

 

Когато Куманитѣ били възвърнѫти назадъ и когато слѣдъ смъртьта на Владислава настанѫли вълнения и бъркотии въ Маджарско, Ромънитѣ, възползувани отъ това, се задигнѫли, както казва прѣданието, на чело съ Раду Негру войвода отъ Фогарашъ, и като минѫли планинитѣ, слѣзли въ Мунтения (Влахия). Споредъ анонимната лѣтопись на ромънската държава, въ 1290. год. се задигнѫлъ Раду Негру, войвода на Фогарашъ и Амлашъ, съ цѣлия си домъ и множество народъ: Ромъни, Папищаши, Саси и всѣкакви хората слѣзълъ по Дъмбовица въ полето и почнѫлъ да устроява нова държава. Първомъ направилъ градътъ, който се нарича Къмпулунгъ, въ който въздигнѫлъ и голѣма, хубава черква. Отъ тукъ слѣзълъ до Аргешъ и пакъ направилъ голѣмъ градъ, който му станѫлъ столица, като издигнѫлъ каменни палати, царски домъ и голѣма черква. — Една друга лѣтопись, на Константинъ Капитана (вж. Xenop. II. 14.), повтаря почти сѫщото. Това прѣдание се потвърждава и отъ други исторически паметници, които ние тукъ нѣма да изброяваме, като упѫтваме къмъ съчинението на Ксенопула. Забѣлѣзваме тукъ, че най-важни отъ тия паметници сѫ прѣписи отъ нѣколко стари грамоти, които били дадени на гражданитѣ отъ Къмпулунгъ, и които се пазѭтъ въ кметството на тоя градъ. Въ тия грамоти се споменува за по-стари грамоти отъ врѣмето на Раду Негру. Така въ една грамота отъ Матей Басарабъ отъ 1636. год. се даватъ на гражданитѣ отъ Къмпулунгъ извѣстни привилегии: „защото видѣ господство ми повече вехти хрисовули, дадени на града, първо хрисовулътъ на моя прадѣдо, благочестивия и прѣдания на Христа блаженопочивши Іо. Раду Негру войвода въ лѣто 6800 (1292), и хрисовулътъ отъ Михай-войвода отъ 6947 (1435)” и пр. и пр. За този хрисовулъ на Раду Негру отъ 1292. год. изрично се споменува още въ нѣколко сетнѣшни грамоти, дадени на Къмпулунгъ. Понеже, споредъ Ксенопола, нѣма поводъ да се мисли, че оригиналитѣ на тия въ прѣписъ запазени хрисовули сѫ били фалсификувни, за това може да се счита дохажданьето на Раду Негру не само исторически потвърдено, но и хронологически точно опрѣдѣлѣно, независимо отъ другитѣ свидѣтелства, които Ксенополъ изброява.

 

Възъ основа на тия свидѣтелста Ксенополъ не признава казаната хипотеза, която защищава Onciul (ор. с. 347.), а именно

 

 

263

 

че войводството Мунтения (Влахия) е резултатъ отъ разпокѫсваньето на ромъно-българското царство. Това се подкрѣпяло, споредъ Ксенопола, още и отъ самото име Мунтения (Valachia montana), което можело да се разясни само тогава, ако се приеме, че основателитѣ ѝ сѫ слѣзли отъ планинитѣ (munţiĭ). Сѫщото доказвало и постепенното мѣстенье на влашката столица въ посока отъ сѣверъ къмъ югъ: отъ Къмпулунгъ въ Аргешъ, отъ тукъ въ Търговище и най-сетнѣ въ Букурещъ. Важенъ фактъ по тоя въпросъ е и това, че влашкитѣ войводи сѫ владѣли върху двѣ трансилвански херцогства, Амлашъ и Фогарашъ, тъкмо срѣщу Къмпу-Лунгъ, задъ планинитѣ. Въпросъ е, казва Ксенополъ, какъ да се разбира „Унгро-Влахия” въ титлата на влашкитѣ войводи, подъ което се разбира Влахия. Понеже името „Унгро-Влахия” се срѣща само въ славянскитѣ и гръцкитѣ източници, но не и въ латинскитѣ, именно въ кореспонденцията на влашкитѣ господари съ Маджарите, за това не може да се съглежда въ това име нѣкакво върховенство на Унгария надъ Влахия, а трѣбва да се схваща тъй, че то е означавало властьта на влашкитѣ войводи върху Амлашъ и Фогарашъ въ Трансилвания, сир. Унгария. И тая власть не може инакъ да се разбере, освѣнъ ако се приеме, че Раду Негру е излѣзълъ отъ Фогарашъ за да основе влашкото войводство, а не обратно. Все отъ това обстоятелство могѫтъ се разясни и претенциитѣ на Маджаритѣ върху Мунтения. Владѣтелитѣ на Фогарашъ, при все че си разпространили владенията и върху Мунтения, понеже сѫ остаяли господари и на трансилванскитѣ херцогства, Амлашъ и Фогарашъ, се считали отъ Маджаритѣ като тѣхни васали. Другояче немогѫтъ да се схванѫтъ тия маджарски претенции, защото Унгария никога не е успѣла да разпространи властьта си и прѣко Карпатитѣ.

 

 

_15__  [[ Мунтения (Valachia montana) не е резултатъ отъ разпокѫсваньето на „ромъно-българско царство”. Но  титлата Iw значи Іоанъ и е взета направо отъ титлата на Асѣневцитѣ. Въ Влахия е имало плътно българско население, което е наложило и на Ромънитѣ своятъ езикъ като официяленъ ]]

Понеже прѣданието за Раду-Негру получава историческа вѣродостойность, Ксенополъ има право, че влашкото войводство е основала династия, дошла отъ Трансилвания, ала съ това още не е оборено, че прѣди това събитие Влахия е била въ извѣстни васални отношения спрѣмо второто българско царство. Слѣдъ основанието на новата династия отношенията се изменили, ала не ще да сѫ били прѣкѫснѫти, понеже и сетнѣ Влахия е продължавала да прѣдставя полубългарско войводство, което е било поне подъ покровителството на България. Славяно-българскиятъ елементъ, който билъ въ Влахия и прѣди дохожданьето на Раду-Негру, е запазилъ и сетнѣ важно значение въ администрацията, като се е задържалъ и българскиятъ езикъ, както въ частната така, и въ официялната писменость. До като е траялъ процесътъ на постепенното поромънванье на

 

 

264

 

българския елементъ, запазвала се е и българската писменость, и топърво въ края на XVI. стол., когато ромънскиятъ елементъ успелъ да вземе върхъ надъ славянския, се явява и ромънскиятъ езикъ въ писменостьта. Ясно е, че названията за всички държавни служби сѫ останѫли все български и слѣдъ като дошелъ Раду-Негру. Ксенополъ казва (II. 219.), че българскитѣ думи, съ които се означаватъ службитѣ въ Влахия, неопровержимо показвали, че те били въведени отъ българското царство, което е било на югъ отъ Дунава. Ала какъ е станѫло това? Споредъ Ксенопола, българскитѣ държавни служби и изобщо българската организация Ромънитѣ приели отъ България „поради голѣмата омраза къмъ Маджаритѣ”. Това е станѫло слѣдъ като Ромънитѣ се устроили въ Влахия; тогава именно влѣзли въ приятелски, сношения съ Българитѣ на югъ отъ Дунава, и отъ тѣхъ приели номенклатурата на тѣхната администрация, толкова по-лесно, че били еднакви по вера и по черковния езикъ, който е билъ въведенъ и като официяленъ езикъ. Ала това обяснение, за което Ксенополъ мисли, че твърдѣ лесно се дава (foarte lesne), не се съгласява съ историческитѣ факти. Противъ това тълкуванье говори и онова „Iw”, съ което се захваща титлата на влашкитѣ и молдавскитѣ войводи. Различни тълкувания сѫ давани на това Iw, а най-сетне всички признавате, че то е взето отъ титлата на българскитѣ царье отъ Асѣневския родъ, и то още отъ времето на Калояна или Іоница, както го казватъ Ромънитѣ. Ето какво е писалъ Венелинъ по тоя въпросъ въ свое време. [1]

 

Той казва, че въ негово време въ Влашко нѣкои (lе vulgaire) мислели за въпросното Iw, че то означава Iwaнъ, а други Iwна, трети Iwвъ, и споредъ това тълкували, че всичкитѣ войводи нарицательно се казвали Ивановци, Іоновци или Іововци, и че въобще никой не знаелъ добре да разтълкува

 

 

1. Ще забѣлѣжимъ мимоходомъ, какво пише Венелинъ и по въпроса за второто бълг. царство. Споредъ него, то е било потъкнѫто отъ Бесарабия: „Время перваго образованія сего княжества (думата е за Влахия или Бесарабъ, както се изразява Венелинъ) подъ особымъ собственнымъ правленіемъ неизвѣстно, ибо оно относится къ той эпохѣ, въ которую Византійския лѣтописи не проникали въ страны, лежащия по сію сторону Дуная. Однако достовѣрно то, что воеводство сiе образовалось въ времена Болгарскаго царства и владѣнія не только сею страною, но и Молдавіею и юго-восточною Русью. Когда Болгарія съ 1020. годовъ по 1185 сдѣлалась областію Византійской имперіи, то Басарабъ вмѣстѣ съ Молдавскою землею остался независимымъ. Изъ Басараба же дѣлались разныя покушенія освободить Болгарію отъ ига греческаго; и только послѣднее покушеше Басарабскихъ Болгаръ подъ начальствомъ Князей Асяна и Петра увѣнчано успѣхомъ: . . По возрожденіи Болгарской монархіи и взятіи въ 1204. году Константиноноля Латинами, въ царствованіе царя Іоанна, Басарабъ сдѣлался по древнему Болгарскимъ воеводствомъ, которое съ 1300 годовъ, въ время болгарскихъ удѣловъ стало постепенно быть удѣльнымъ . . . . . . . Сколько видѣть можно изъ свидѣтельствъ Византийцевъ, достовѣрно то, что и во время существованія Болгарскаго царства и во врѣмя Греческаго его ига, Болгарскіе Владыки имѣли постоянную родню въ Басарабѣ. Сверхъ сего именно Басарабцы возстановили независимость Болгаріи; они же и сѣли на ея престолъ . . . . . . Въ время паденія Болгаръ задунайскихъ подъ иго Турокъ, единственною ихъ отрадаю и прибѣжищемъ былъ еще домъ Басарабскій . . . (Влахо-болгар. грамоты, 1—4. стр.).

 

 

265

 

това Iw. Слѣдъ това Венелинъ продължава: „Думата воевода първоначално не е била титулъ на независимъ владѣтель, а название на областенъ управитель. Басарабъ, т. е. сегашна Влахия, е била българска область; поради това е ясно, че нейнитѣ войводи сѫ били чиновници или намѣстници на българскитѣ царье. Думата войвода е останѫла въ титлата и тогава, когато казанитѣ управители станѫли независими отъ България. Къмъ думитѣ „Воевода Васараба” сѫ прибавяли още: „и господинъ всей земли Угровлахійской.” Извѣстно е, че се туря „милостіѭ Божіеѭ” прѣдъ титулатурата; ала прѣдъ титлитѣ на подчиненитѣ власти се споменувала слѣдъ „Божіеѭ” и върховната власть, така нпр. епископитѣ въ Унгария и сега се пишѫтъ: Nos Dei gratia et favente clementia N. Caesaris, Episcopus etc. Така се писали и Басарабскитѣ войводи. Изъ българската история знаемъ, че слѣдъ като паднѫлъ Цариградъ подъ Латинитѣ на 1204. г., българскиятъ царь Іоанъ, на зло на Балдуинитѣ, като владѣлъ съ Румелия и Македония, приелъ титлата „кесарь на цѣла България, Гърцитѣ, Албанцитѣ и Сърбитѣ.” Това е била блѣскава епоха на въстановената България. Отъ този незабвенъ за България Іоанъ произтича и титлата: „Милостно Божіею и Іоанна (кесаря) Н. Н. воевода и проч.” Когато сетнѣ поради вѫтрѣшни раздори потъмнѣлъ блѣсъкътъ на български царье, тогава полу-феудалнитѣ и полу-васалнитѣ владетели на дунавскитѣ и забалканскитѣ страни по една мода гледали да си присвоѭтъ титлата „деспотъ” (δεσπότης), или, както Българитѣ по своему прѣвождали, „господарь.” Господари се наричали въ Цариградъ царскитѣ синове или наслѣдницитѣ на прѣстола, а така сѫщо и други роднини, които имали владения въ Македония, Тесалия, Албания, Морея и Сърбия. Въ това врѣме се явяватъ и Бесарабскитѣ войводи подъ име „господари!” Титлата „господарь” е могълъ да раздава само императоръ или царь. Слѣдъ разстройството на българ. царство, войводитѣ почти инстиктивно означавали въ своята титла, отъ кого произхожда тѣхното господарство; заради това името Іоанъ е останѫло постоянно въ титулатурата на бесарабскiтѣ господари. Но понеже, както въ всѣки титулъ, почнѫли да го употрѣбяватъ и съкратено, най-сетнѣ излѣзло: „милостиѭ божіеѭ и Iw Н. Н. воевода”. Най-наподирѣ билъ изпуснѫтъ и съѭзътъ и прѣдъ Iw. Въ не важнитѣ книжа се изпускало и „милостиѭ божіеѭ” и никой не е забѣлѣзвалъ, че Iw станѫло безъ нужда неразделно отъ името на господаритѣ, а невѣжественитѣ писци продължавали да пишѫтъ Iw, като, обикновено, не сѫ знаели източникътъ и значението му” (27—30.). Приведохме Венелиновитѣ думи подробно, за да се види, какъ и тогава още, когато тоя въпросъ никакъ не бѣше тъй разя-

 

 

266

 

сненъ, както е днесь, проницателниятъ Венелинъ въ главни черти вѣрно е сѫдилъ. Ето и днесь, 60 години слѣдъ тия думи на Венелина, историята признава, че титлата Iw значи Іоанъ и че е взето направо отъ титлата на Асѣневцитѣ. И Ксенополъ казва: „Iw въ титлитѣ на влашкитѣ и молдавскитѣ господари е заето отъ българскитѣ царье, които носѣли въ титлата си Іоанъ, отъ царя Іоница (Калоянъ), синонимъ на цезарь. Тая титла, както и всичкитѣ боерски наименования у Власите, сѫ заети отъ Българитѣ слѣдъ основанието на влашкитѣ господарства. „Войвода” сѫ имали още отъ Трансилвания.” (II. 212.). [1] Ала колкото и да може да се каже, че Iw е заето отъ Българитѣ слѣдъ основанието на ромънскитѣ войводства, пакъ трѣбва особено да се обясни това заемванье, понеже не е въпросъ за заемванье на обикновени служебни и др. термини, а за една важна съставна часть отъ титлата на българскитѣ царье. Венелинъ съ право подозира тукъ силно доказателство, че държавното право на второто българско царство се е простирало и върху странитѣ прѣко Дунава. И ние не можемъ инакъ да разберемъ, какъ е попаднѫло въпросното Іwaнъ [2] въ титлата на ромънскитѣ войводи. — Най-сетне трѣбва още веднѫжь да изтъкнемъ, че въ полза на нашето мнение е и обстоятелството, че въ Влахия е имало плътно българско население, което е наложило и на Ромънитѣ своятъ езикъ като официяленъ. Понеже този фактъ признава и Ксенополъ, [3] не

 

 

1. Познато е, че всичкитѣ Асѣневци употрѣбяватъ до сѫщь таково Iw или Іоанъ прѣдъ името си, както и ромънскитѣ войводи. Проф. Ксенополъ се убѣдилъ въ тъждеството на романското Iw съ Асѣневското Iw, топърво когато госп. Бяну, библиотекарьтъ на ромънската академия, му обърналъ вниманието върху фотографическия снимъкъ изъ Іоанъ-Александровото евангелие, описано отъ Шолвина въ Archiv f. slav. Philologie т. VII. (вж. сѫщиятъ снимъкъ, гдѣто е пълната титла на царя Іоана Александра и въ Мин. Сборн. VII. т. отъ задъ.). Сѫщото е трѣбвало и по отъ рано да се забѣлѣжи въ издаденитѣ български грамоти и надписи отъ врѣмето на Асѣневцитѣ у Шафарика, Срѣзневски и Палаузова.

 

2. Забѣлѣзваме, че въ оригинала на грамотата на Михаилъ войвода отъ 1418 год., която тукъ издаваме (№ 5.), намѣрихме написано цѣлото име „Іwанъ” вмѣсто обикновеното Iw.

 

3. Реслеръ (Rom. Stud. 127.) е на мнѣние, че на сѣверъ отъ Дунава живѣли Славяни отъ малоруското племе, а на югъ българскитѣ Славяни, и понеже славянскитѣ елементи въ ромънския езикъ сѫ българско-славянски („slovenisch”), Реслеръ вижда въ това доказателство въ полза на своята теория. Ксенополъ умѣстно се противи на това, като указва несъстоятелностьта на това тълкупанье. Ние вече въ началото на тази статия споменахме, какъ Ксенополъ е убѣденъ, че въ Дакия е останала голѣма часть тъкмо отъ тия Славяни, които заселиха бали. полуостровъ (вж. Avari și Slavi 354. I. нт..), като доказва старостьта на тоя слав. елементъ въ Дакия чрѣзъ множество приети и запазени въ ромънското население географически названия, не само въ Молдо-Влахия, но и въ Трансилвания и Банатъ. — Проф. Хъждеу, напротивъ, се отличава съ противуположно мнѣние, което изцѣло подържа и въ послѣдньото си съчинение „Strat și substrat,” както видѣхме по-горѣ. Споредъ това мнѣние на Хъждеу западно отъ Аргешъ никакво славянско население не е живѣло, а сѫщо така и Олтения и Мущцелъ са били „дѣвствени” отъ славянски елементъ (Oltenia și munţiĭ de la Muscel păna la Vrancea au fost pururea vergurĭ de ori ce impoporare slavă (вж. Ist. Crit. 2G8). Хъждеу приема само славянско влияние, което се състояло въ черковния славянски езикъ, станалъ тъй сѫщо официяленъ езикъ. Той изрично казва (вж. Columna lui Trajan 1876. 402.): „in România cultura slavica se incuibeaza prin moda, prin officiu, prin ecclesia tot dată s'apoi lucrarea i fiind legala, este de o natura permaninte.” Той не признава, слѣдователно, етнографическо смѣсванье съ Славянитѣ, а само сѫсѣдско заеманье („contact de vicinătate.”) Ксенополъ умѣстно обърща внимание ио тоя поводъ пакъ върху географическитѣ названия и казва, че само едно официялно употрѣбление на славянския езикъ не би могло да повлияе и върху народната маса до толкова, че тази да създава и географически термини на слав. езикъ, та заключава, че тия термини ни силѭтъ да приемемь, какво въ Влахия и дакийскитѣ страни изобщо сѫ сѫществувалн сношения (контактъ) между народъ и народъ, и че въ тия сношения Славянитѣ се изгубили, а Ромънитѣ чрѣзъ тая загуба на Славянитѣ се обогатили (.... сă а trebuit să fie intre Slavi și Romîni un contact de la popor la popor, in care Slavoniĭ au perit, îar Romîniĭ s'au imbogaţit din peirealor. I. 381.). — И Миклошичъ възъ основа на славянскитѣ елементи въ ром. езикъ заключава, че тия елементи сѫ резултатъ отъ станѫло етнографическо смѣсванье.

 

 

267

 

е смѣло заключението ни, че именно това българско население по тѣсно е свързвало прѣди и сетнѣ влашката земя съ второто българско царство.

 

 

_16__  [[ Основанието на молдавското войводство: мармарошкиятъ войвода Богданъ/Драгоша задигнѫлъ една часть отъ народа и основалъ ново войводство ]]

Колкото се касае до основанието на молдавското войводство, народното ромънско прѣдание напълно се потвърждава отъ достовѣрни източници. Въ Мармарошъ, въ Трансалвания, ромънскиятъ елементъ е билъ твърдѣ силенъ и се управлявалъ отъ свои войводи, отъ които поименно е извѣстно за едного, който владѣлъ около 1303. година. Маджарскитѣ източници. (Thurocz III. гл. 49) съобщаватъ, че около 1359. год. мармарошкиятъ войвода Богданъ задигнѫлъ една часть отъ народа и се прѣселилъ въ Молдавия, гдѣто основалъ ново войводство. Молдавскитѣ хроники разказватъ сѫщото, само че вмѣсто Богдана именуватъ Драгоша. Нѣма сѫмнѣние, че Молдавия не е била до това врѣме безъ управители, когато се знае, че и тукъ е живѣло славяно-българско население въ голѣма часть размѣсено съ малоруско. Понеже формитѣ на управлението и тукъ се явяватъ слѣдъ дохожданьето на Драгоша до сѫщъ еднакви съ приетитѣ въ Влахия, както се вижда и отъ еднаквитѣ названия на дворскитѣ служби, и понеже и тукъ черквата, както и въ Влахия, е българска, нѣма сѫмнѣние, че новодошлиятъ елементъ не е билъ повече отъ войнственъ елементъ, който е взелъ властьта въ рѫцѣтѣ си, безъ да измѣнява сѫществено дотогавашното държавно устройство. На бѫдѫщитѣ изследвания остая да издирятъ, какви сѫ били отношенията на Молдавия спрѣмо Влахия и сирѣмо второто българско царство прѣди 1359. год. Изглежда твърдѣ вѣроятно, че въ Молдавия сѫ копирали византийско-българскитѣ държавни уредби повече посредствено чрѣзъ Влахия. За насъ е ясно, като сѫдимъ по славянската молдавска писменость, че и тукъ дълго врѣме славянскиятъ елементъ е прѣобладавалъ, до като процесътъ на поромънваньето окончателно не е надвилъ, както и въ Влахия. За освѣтление на въпроса се трудѭтъ най-повече ромънскитѣ учени, и не се сѫмняваме, че отъ тѣхъ най-добрѣ ще може да се даде положителенъ отговоръ, слѣдъ като се проучътъ всичкитѣ домашни паметници. [1]

 

 

1. Тука отбѣлѣзваме едно интересно за насъ наблюдение, което е направилъ познатиятъ ученолюбивъ ромънски архиепископъ Мелхиседекъ въ послѣдното си пѫтуванье по България, станѫло веднѫга слѣдъ освобождението ни. Тогава Мелхиседекъ посѣтилъ Търново и раз глеждалъ познатиѭтъ Асѣневски надписъ отъ 1230. год. на колоната въ черквата св. Четиресетъ. Той забѣлѣжилъ, че на четиритѣ педйестала на колоната имало изваяна по една волска глава, обиколена отъ гирланда, а въ срѣдата между рогата на челото имало едно цвѣтье, тъкмо тамъ, гдѣто молдавската волска глава има една звѣзда. Мелхиседекъ намѣрилъ още два педйестала въ Търново, на които е имало сѫщо така изобразена волска глава, а именно въ стѣната на оградата на „конака”, и на малката площадь Баждарлъкъ въ края на една стълба. Секретарътъ отъ окр. управление, който показалъ тия педйестали на Мелхиседека, изказалъ мнѣние, че тѣ трѣбва да сѫ били прѣнесени отъ Никюпъ, стария Никополь подъ Балканитѣ. По поводъ на тия изображения Мелхиседекъ разсѫдава така (вж. Revista, изд. Tocilescu, год. II. томъ. IV. стр. 517 нт.): „Може да се прѣдположи, че волската глава е била сѣмеенъ знакъ (гербъ) на Асѣневцитѣ, които станѫхѫ владѣтели въ България, и че въ XIV. стол. наслѣдницитѣ на българскитѣ царье, като минѫли въ ромънскитѣ държави прѣко Дунава, донесли съ себе си и своя гербъ, волската глава, която сетнѣ станѫла гербъ на Молдова”.

 

 

268

 

 

_17__  [[ Историята на ромънската черква. И подъ Мирчо Велики влашката черква е зависѣла отъ Охридъ. Поромънваньето (кр. XIII. — пол. XVI. ст). ]]

Голѣма свѣтлина хвърля върху тия въпроси, о които по горѣ се докоснѫхме, историята на ромънската черква, която се разяснява до сѫщь тъй чрѣзъ старото владичество на Българитѣ въ Дакия и първоначалната сила на българския елементъ въ тия страни, както и българскиятъ характеръ на държавната свѣтска власть въ Влахо-Молдавия. Ние видѣхме, че българскиятъ банатски князъ Ахтумъ (около 1000. г.) е билъ православенъ, така щото трѣбва да заключимъ, че българското черковно влияние се е въдворило на сѣверъ отъ Дунава още въ врѣмето на Бориса и Симеона. Отъ слабитѣ данни, които имаме по историята на ромънската черква отъ най-старо врѣме, [1] се вижда, че черквата тукъ се управлявала, до като се основали ромънскитѣ войводства, направо отъ българскитѣ патриярси. Наистина, има извѣстия, че слѣдъ падението на първото българско царство е имало въ Дакия самостоятелни епископи, ала и тѣзи, както видѣхме отъ грамотата на папа Григорий отъ 1230. год., се назначавали отъ Византия сир. България и сѫ били направо зависими отъ българската патриархия въ Охридъ. Забѣлѣжително е това, че и подъ Мирчо Велики влашката черква е зависѣла отъ Охридъ, при всичко че прѣди това се правили опити въ врѣме на войвода Александъръ (1359.), да се постави Влахия въ черковно отношение подъ цариградската патриархия. Сѫщо така и молдавската черква подъ Юга войвода се обърща къмъ Охридския патриархъ (вж. Xenopol I. 458). Изобщо можемъ да кажемъ, че колкото и да сѫ правени опити, поради естественото стремление на ромънската черква къмъ самостоятелность, за да се влѣзе въ сношения съ гръцкия патриархъ, пакъ тя се е върщала къмъ българската ерархия поради силното влияние на историческото ѝ развитие [2] и традициитѣ,

 

 

1. До колко е още не и слѣдвана старата история на ромънската черква, се вижда отъ смѫтнитѣ понятия, които има за неѭ Голубинскій, Очеркъ, 331 и сл.

 

2. Забѣлѣзваме, че покрай множеството български черковни термини, които свидѣтелствуватъ за българския произходъ на ромънската черква, има нѣколко важни термини, които сѫ отъ чисто латинско потекло, на пр., dumneḓeŭ (= dominus deus) господь, biserica (= basilica) черква, cruce (= crux) кръстъ, botez (= baptizo) кръщавамъ, drac (= draco) дяволъ и пр. (вж. Xenop. 415. I.) По тия термини може да се заключава, че прѣди да се въведе българското християнство въ Дакия, то е било отъ часть познато на потомцитѣ на Траяновитѣ колонисти. Отъ друга страна намѣренитѣ латински надписи въ Дакия доказватъ, че тогава повечето Дако-ромъни сѫ били езичници. (Xen. I. 424.).

 

 

269

 

които е подържало и многочисленото българско монашество въ Ромъния. Именно слѣдъ голѣмата катастрофа въ България въ края на XIV. стол., както много мирски бежанци сѫ намирали прибѣжище въ Влахия и Молдавия, сѫщо така и множество отъ българското свещенство, особено монашеството, е било гостолюбиво прието отъ събратията си въ ромънскитѣ черкви и манастири. Най-важнитѣ и най-старитѣ ромънски манастири, като Водица, Нѣмцу, Прислопъ, Мотру, а особено важниятъ манастиръ Тисмена сѫ основани въ XIV. вѣкъ повече отъ пришелци монаси, Българи (вж. Хепор. II. 245.) [1] Тѣзи манастири сѫ ставали българско-славянски културни средища, и отъ тукъ сѫ излизали по-ученитѣ мѫжье, които сетне се изтъквали било въ черковна, било въ държавна служба.

 

Забѣлежително е, че нѣма запазени важни директни данни за пó-нататъшнитѣ сѫдби на българско-славянското население въ Влахия и Молдавия, слѣдъ като ромънскиятъ елементъ заелъ господствуѭще положение и захванѫлъ да го поромънва. Поромънваньето се почнѫло около края на XIII. столетие и се завършило въ главни черти до половината на XVI. столетие, слѣдъ което бързо изчезвали и послѣднитѣ остатъци, така че въ началото на XVII. стол. е имало вече слаби дири отъ некогашното българско-славянско жителство. Отсѫтствието на исторически спомени за славянското жителство не ни учудва толкова, понеже видѣхме, какъ небрѣжната историография е била въ състояние да мълчи прѣзъ толкова векове и за ромънската народность. Въ славянскитѣ ромънски грамоти не срѣщаме да се споменува направо за Славянитѣ, ала сѫщо така нигдѣ не се говори и за Ромънитѣ. Духътъ на цѣлата българска писменость отъ пó-старо време се отличава между друго и съ това, че не се споменуватъ народни имена, изобщо не се говори за народность. Сѫщото е било и въ Влахия и Молдавия. Така само може да се разтълкува, защо тукъ нѣма въ писменнитѣ паметници изрични свидетелства за българското славянско население, при всичко че то е имало силно влияние върху целия явенъ и частенъ общественъ животъ. Има едно косвено свидетелство, че е сѫществувало въ Молдавия още въ XV. столѣтие плътно славянско население, ала и това свидетелство е твърдѣ неясно. Именно Григорий Цамблакъ така се изразява на едно мѣсто отъ запазенитѣ му осъмъ проповеди, щото може да се разбере, че той въ Сучавската черква е проповѣдвалъ на българско-славянски езикъ, а многобройна публика го е разбирала: „колкото пѫти посехъ — казва той — въ вашия слухъ нещо

 

 

1. И манастирътъ Бистрица се основалъ въ началото на XV. ст. отъ Александъръ Добри по настояваньето на прѣко-дунавски калугери. Все въ това врѣме се основалъ и манастирътъ Бисериканъ по сѫщия начинъ и пр.

 

 

270

 

отъ светото писание, вие, като добра и плодна земя, въ малко врѣме показахте и плодъ отъ тия сѣмена и пр.” (вж. Revista на Tocilescu II. 6. Melhisedec, „Grigorie Ţamblac”). Ксенополъ мисли, че трѣбва именно така да се разбира, че Цамблакъ говорилъ проповѣдитѣ си славянски, както сѫ останѫли отъ него написани. Споредъ Ксенопола, публиката го е разбирала за това, защото тогава „славянскиятъ езикъ билъ познатъ на вишето общество така, както е днесь французкиятъ езикъ.” Напротивъ епископъ Мелхиседекъ се старае да докаже, че Цамблакъ е произнасялъ рѣчитѣ си на ромънски (Revista II. 6), [1] съ което Ксенополъ не е съгласенъ (II. 245). За насъ и безъ това свидетелство е ясно, че въ XV. столѣтие още е имало славянско население, което вече е било тръгнѫло къмъ съвършено поромънванье.

 

 

_18__  [[ Имената Българинъ, Словѣнинъ, Шкяи на сѣверъ отъ Дунава ]]

Името Българинъ, види се, не е било твърдѣ разпространено на сѣверъ отъ Дунава, гдѣто повече се запазвало старото име „Словѣнинъ,” съ което още въ Кирило-Методиевско врѣме се наричали и бьлгарскитѣ Славяни на Балканския полуостровъ. Името Българинъ почнѫло да се разпространява като политическо име слѣдъ дохожданьето на Аспаруховитѣ Българи, а че то е било познато и въ Дакия, видѣхме отъ маджарскитѣ извѣстия за българскитѣ князье въ Трансилвания и Банатъ. Ала тъкмо отъ тия извѣстия може да се заключи, че още се е правила разлика между Аспаруховскитѣ Българи и Славянитѣ (Словѣнитѣ). Изобщо не може положително да се каже, до колко е било разпространено името Българинъ между дакийскитѣ Славяни въ врѣмето на първото българско царство, но може да се каже поне, че то не е проникнѫло на всѣкѫдѣ въ дакийско-славянското население и че не е могло изобщо да замѣсти старото име Словѣнинъ. Отъ друга страна сигурно е, че ромънското население въ Дакия никога не е наричало българскитѣ Славяни инакъ, освѣнъ съ старото имъ название СловѣниSclaveniSclavi, отъ което сетнѣ, съвсѣмъ съгласно съ ромънската фонетика, се развило Шкяи. [2] Че Ромънитѣ подъ Шкяи сѫ разбирали винѫги само български, а не други Славяни, доказватъ случаи, гдѣто въ ромънскитѣ хроники така се наричатъ Българитѣ на югъ отъ Дунава. Професоръ Хъждеу цитува въ Cuvênte dên batrânĭ I. 402. думитѣ

 

 

1. Мелхиседекъ казва (Revista II. 48), че причината, поради която Цамблакъ и неговиятъ наслѣдникъ Теоктистъ сѫ писали славянски, била тази, че въ ония врѣмена у Власитѣ още не били развити национални чувства, а отъ друга страна Ромънитѣ, като били приели славянската черква и дълго врѣме братски живѣли съ Българитѣ, вѣрвали, че писменниятъ езикъ, както и езикътъ на тѣхната черква, трѣбва да остане славянски. Съдържанието на Мелхиседековата статия подробно разглежда П. Сырку въ Жур. Мин. Нар. Просв. 1884. Ноемвр. „Новый взглядъ на жизнъ и дѣятелность Гр. Цамблака."

 

2. Хъждеу именно казва, че Шкяу произлѣзло съвсѣмъ по ромънската фонетика отъ sclavus (Cuvênte I. 402).

 

 

271

 

на хрониста Мокса: „Баязитъ хванѫлъ Шушмана, владетеля на Шкяите, да го заколе въ 1395. год.; тогава Турцитѣ съвсѣмъ прѣвзехѫ земята на Шкяитѣ.” Така те наричали съ това име Шкяи и Славянитѣ въ Дакия, отъ което ясно произлиза, че те виждали въ тѣхъ еднакво племе съ българскитѣ Славяни. Една махала въ Брашовъ и сега още се нарича Шкяи, при всичко че въ неѭ сега живеѭтъ Ромъни. Тия Ромъни сѫ поромънени Българи, както показва и маджарското название на сѫщата махала bolgárszék. Въ хрониката на Урекия подъ 6994 (1486.) год. се казва: „venitŭ aŭ Hroiotŭ cu óste de la Unguri, asupra lui Stefanŭ Vodŭ, căruia ĭaŭ eșitŭ Stefanŭ Vodă cu óste ĭnainte la Schéie pre Siretŭ și dându rěsboiu”) . . . Въ хрониката отъ Романъ (стр. 199) тъй сѫщо се споменува подъ 1569. год. 2. Априлий „Шкеѧ на Сирета.” Не отколе проф. Богданъ обнародва главнитѣ източници, отъ които е черпалъ Урекия; [1] въ тъй наречената отъ него Путненска хроника подъ 6994 (1486.) год. съответното мѣсто, което пó-горе посочихме отъ Урекия, гласи така:

(вж. Bogdan, Vechile cronice, с. 147. и 265.). Това, гдето Урекия прѣвелъ „оу Блъгарехь” съ „lа Şchéie,” най-добрѣ потвърдява, че наистина Ромънитѣ подъ Шкяу сѫ разбирали Българи. Кои и какви сѫ били тия Българи на Сиретъ, не се знае, сир. не е извѣстно, да ли сѫ били стари жители на Молдавия, или колонии отъ пó-ново време.

 

 

1. Хрониката, която писалъ великиятъ дворникъ Gregor Urechia на ромънски езикъ (заема врѣмето отъ 1359—1594 год.), е най-важниятъ домашенъ източникъ за Молдавия. Той е писалъ хрониката си около 1645—1650. г. подъ име Оурѣкла, и не казва нищо за източницитѣ, изъ които е черпалъ, а само изобщо споменува за „нашитѣ лѣтописци.” Въ Ромъния бѣха увѣрени, че Урекия е черпалъ отъ други, по-стари източници и че тия източници са били писани на ромънски. Вече въ 1867. год. нроф. Хъждеу обърна внимание върху една полска хроника за Молдавия (достига до 1566. год.), която билъ издалъ още въ 1844. год. Wójcicki. Хъждеу ѭ прѣпечати въ своята Archiva istorica III. т., като показа свързката ѝ съ Урекиевата хроника и доказа, че тази не е нищо друго, освѣнъ компилация, направена възъ основа на нѣкой домашенъ молдавски паметникъ. Не давно, най-сетнѣ, има щастието професоръ Богданъ да открие главнитѣ източници, изъ които е черпалъ Урекия, и тѣ се указаха не ромънски, а срѣднобългарски. Той намѣри тия източници въ единъ сборникъ, който сега се пази въ библиотеката на Киевската духовна академия, а е билъ писанъ около 1554—1561. г. отъ часть въ Бая, отъ часть въ Слатина (въ Сѣверна Молдавия). Този сборникъ съдържа различни правила, отъ които повече се отнасятъ до живота на калугеритѣ (съдържа 504. л., вж. подробно съдържанието му въ съчинението на Ioan Bogdan, Vechile cronice Moldovenesci pana la Urechia. Texte slave, cu studiu, traduceri și note. Bucuresci., 1891. стр. 3—11). Въ края на сборника (л. 422.) е статия: . Въ тази статия отъ листъ 439. захваща една кратка българска хроника (1296—1413. год.), която Богданъ побърза да издаде въ Archiv für slav. Phil. XIII. — Слѣдъ българската хроника въ сборника слѣдва отъ л. 450—500: . Това сказание именно съдържа три хроники отъ 1359—1553. г. Най-старата отъ тѣхъ Богданъ нарича „хроника и лѣтописи отъ Путна,” понеже има многобройни мѣста, които показватъ че е съчинена въ Путненския манастиръ (отъ 1359—1456 г. и сетнѣ 1457—1525). Съчинительтъ на втората хроника е билъ хиеромонахъ и епископъ Макарие, а третята хроника писалъ хиеромонахъ Ефтимие. Първитѣ двѣ хроники са били познати на Урекия, и той отъ тѣхъ е черпалъ.

 

 

272

 

Ще забѣлѣжимъ, че думата Шкяу сетнѣ у Ромънитѣ въ говора на простолюдието, е получила значение за оногова, къмъ когото се отнасяла: „наивенъ” „дебелакъ” („rustic”), и пр. Хъждеу съобщава, че митрополитъ Дософтей се изразявалъ за едного така: (въ Synaxar отъ 1683. год. Дек. 29. л. 244. а.): „человѣкъ простакъ („prostacŭ”) и шкяу („schiaŭ) и съвсѣмъ селачанинъ („ţarănatecŭ”, вж. Strat. și substrat XXV.).

 

Отъ всичко туй излиза, че Ромънитѣ, слѣдъ като станѫли господствуѭщъ елементъ, употрѣбявали, за да означѫтъ Българинъ, само името Шкяу, до като самитѣ Българи може да сѫ се наричали и съ името „Българи.” [1] Забѣлѣзваме, че и днесь въ Унгария Маджаритѣ казватъ на Сърбитѣ Рацъ (Rácz), Сърбитѣ на Хърватитѣ „Шокци”, Хърватитѣ на Сърбитѣ „Власи."

 

Днесь вече нигдѣ нѣма въ Ромъния Българи отъ старо врѣме. Послѣднитѣ изчезнѫли дакийски Българи, съ които и сега още науката се занимава, сѫ Чергедскитѣ Българи, отъ чиито езикъ вече въ 1855. год. Миклошичъ съобщи образци (вж. „Die Sprache der Bulgaren in Siebenbürgen”; Denkschrift. d. k. ak. der Wiss. VII.). По езика имъ, който въ главнитѣ си черти е съвсѣмъ новобългарски, Миклошичъ ги призна за Българи, прѣселени въ Дакия още въ онова врѣме, когато носовото произношение е сѫществувало. Понеже, отъ друга страна, езикътъ имъ има много архаични особности, Миклошичъ измѣни мнѣнието си за тѣхъ, и сетнѣ доказва, че тѣ сѫ остатъкъ отъ дакийскитѣ Славяни. Не би било чудно, да бѣхѫ тѣ такъвъ остатъкъ, ако не говорѣше до негдѣ противъ туй езикътъ имъ, който прави впечатление на новобългарски езикъ, та упѫтва къмъ другъ източникъ, който, въ краенъ случай, може да е била Влахия. Прѣди четири години извѣстихѫ Д-ръ Л. Пичъ и Д-ръ А. Амлахеръ, че сѫ намѣрени нови паметници отъ езика на сѫщитѣ Чергедски Българи, а при това и важни свѣдѣния отъ минѫлото имъ. Езиковитѣ паметници били прѣдадени на Пражкия професоръ М. Хатала, който се обѣщалъ да ги издаде съ подробни тълкувания. За жалость, тия скѫпоцѣнни за насъ текстове и до днесь не сѫ издадени, при всичко че е въ интереса на науката да не се отлага толкова много съ една работа, която не изисква Богъ знае какъвъ трудъ. Нека се издадѫтъ текстоветѣ вѣрно споредъ оригинала, а коментариитѣ могѫтъ се прави по-сетнѣ

 

 

1. Забѣлѣжително е, че отъ XVII. стол. насамъ между Ромънитѣ почнало да получава името „Сърбинъ” значение и на „Българинъ.” Намъ не сѫ достатъчно ясни причинитѣ на това замѣняванье. Възможно е, че на това сѫ дали поводъ сношенията между ромънското население и унгарскитѣ Сърби. Въ една грамота отъ Еремия Могила войвода, издадена въ Яшъ 1603. г. (Ар. 117), се срѣща името Сърбинъ, и то, мислимъ, съ горѣказаното общо значение: „дали есми сей лист господства ми отцу и молебнику нашему, егумен от свѣта монастир Побрата и вътъмановем от село Вълѣни. На то оні вари елици хтѣт призвати въ тог(о) сел(о): варе Рус, или Мунтѣну, или Угрину, или Сръбен, или Влах, или буд что за язика будет."

 

 

273

 

Сѫщеврѣменно съ това съобщение проф. Пичъ изложи единъ кратъкъ погледъ върху старата история на дакийскитѣ Славяни, а слѣдъ него Д-ръ Амлахеръ съобщи часть отъ казанитѣ исторически документи отъ минѫлото на Чергедскитѣ Българи, а именно прѣписъ отъ единъ сѫдебенъ процесъ отъ XVII. ст., който е водилъ тогавашниятъ Чергедски свещеникъ съ своята община, а покрай това и нѣколко изводи изъ стари документи, относещи се до историята на Чергедскитѣ Българи. Изъ тия съобщения на Пичъ и Амлахеръ (печатани въ Sitzungsberichte der königl. böhmisch. Gesellschaft der Wissen. philos.-philol. cl. 1888. 227—280) ние тукъ отбѣлезваме, че вече въ единъ документъ отъ 1399. год. Чергедъ се нарича български градъ (villa Bólgar Cserged); това име се повтаря сетнѣ често: год. 1440. Bólgar Cserged; 1442. possessio Bólgar Cserged; въ единъ документъ отъ 1620. се казва, че „Българитѣ отъ Големъ — и Малъкъ Чергедъ .... свидетелствуватъ, че те отъ край време все сѫ имали български и саксонски свещеници и пр ”; въ год. 1647. Ян. 8. князь Г. Ракоци споменува Българитѣ отъ Чергедъ, които „отъ старо врѣме” тукъ живѣели („az elébbott lakott Bolgár inhabitatorok”) и пр. Амлахеръ съобщава изцело три документа отъ 1647. 29. Сеп., 1648. 8. Дек. и 1651. 27. Мартъ, които се отнасятъ до горе казания процесъ (писани на нѣмски езикъ). Тукъ се говори за станѫли несъгласия между българскитѣ общинари и свещеника имъ Andreas Mathesius по причина, че той не позволявалъ да извършватъ нѣкои отъ своитѣ народни погребални обичаи. Въ тия документи се казва, че Чергедскитѣ Българи сѫ отъ край време жители на това мѣсто, ала нещо повече не може по тѣхъ да се узнае. Понеже Чергедскитѣ Българи сѫ били протестанти и понеже те сѫ единственитѣ православни, които въ тия страни прѣминѫли на протестантска вера, до като други православни сѫ приели католицизмътъ, Пичъ се догажда, че може Чергедскитѣ Българи да сѫ избѣгнѫли богумили отъ България, и като богумили да сѫ пригърнѫли протестантизмътъ.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]