[[ 1. Общеизвѣстнитѣ приятелски отношения между България и Ромъния
3. Въ Букурещъ (1892 г.). Академическата библиотека:
4. Влашки рѫкописи. Влашки грамоти
6. Срѣдно-българско четвероевангелие. Особености по езика и правописанието
10. Музейната библиотека недостъпна. Въ молдавската столица Яшъ. Въ държавния архивъ
14. Единъ срѣдно-български номоканонъ, писанъ въ 1618. год.
18. Значителна сбирка отъ славяно-ромънски грамоти въ музейната библиотека
Разбивката и заглавията на главите са условни, В.К. ]]
_1__ [[ Общеизвѣстнитѣ приятелски отношения между България и Ромъния ]]
Общеизвѣстнитѣ приятелски отношения между България и Ромъния, които се почнѫли отъ край врѣме и се спазили безъ прѣкѫсванье дори до днесь, не сѫ случайно явление, но сѫ слѣдствие на тѣсни исторически вързки между двѣтѣ страни, каквито не сѫ сѫществували въ взаимнитѣ сношения на другитѣ балкански народи. Колкото и да сѫ тѣзи вързки познати, па дори възпѣвани и въ нашата народна поезия, гдѣто народниятъ юнакъ често прѣхвърля бѣлъ Дунавъ, за да намѣри убѣжище въ добритѣ си сѫсѣдки — Кара-влашко и Кара-богданско, толкова повече трѣбва туй да ни подбужда, научно да слѣдимъ до първитѣ исторически причини на това явление, каквото по добрѣ да се разясни минѫлата и сегашната взаимна култура на двата сѫсѣда — Българи и Ромъни.
Като се сѫди по казанитѣ стари дружелюбиви сношения между България и Ромъния, смѣло може да се заключи, че въ послѣдната трѣбва да има запазени цѣнни за българската история паметници. На тази мисъль отколѣ сѫ дохаждали мнозина, а за щастие тая мисъль не е избѣгнѫла и отъ вниманието на проницателния Юрий Венелинъ. Той първъ отъ славиститѣ се сѣтилъ сериозно да изслѣдва, какви писменни остатъци се пазѭтъ въ Ромъния отъ ония столѣтия, когато българскиятъ черковенъ и свѣтски езикъ сѫ господували въ ромънската книжнина. Венелиновитѣ „Влахо-български грамоти” турнѫхѫ на разискванье въ славянската наука въпросътъ за характера на ромъно-българската писменость, ала, за жалость, хубавото начало, което направи Венелинъ, трѣбваше да чака повече отъ половинъ столѣтие, та дори едвамъ сега изново почнѫ да се събужда сериозенъ интересъ къмъ тоя въпросъ. Отъ страна на ромънската наука вече се работи въ това научно поле, особено въ послѣдното десетилѣтие, откакъ и тамъ се съзна, че е необходимо да се изучава старата ромънска политическа и културна история при
162
помощьта на славянската филология. Ала колкото и да се работи другадѣ по въпроса за старитѣ ромъно-български сношения, нѣма сѫмнѣние, че българската филология има най-голѣмъ интересъ да изслѣдва ромъно-българската писменость, и отъ тия изслѣдвания могѫтъ да се очакватъ и твърдѣ сериозни резултати.
У насъ то първо сега, слѣдъ освобождението, стаятъ възможни по-сериозни историко-филологически изслѣдвания. Особено историята на българския езикъ, като е останѫла съвсѣмъ не разработена отъ външната славистика, изисква енергична и бърза работа отъ наша страна, понеже се касае до най-мощното народно културно срѣдство — езика, на който трѣбва часъ по-скоро да се изучи минѫлото. Съ тази цѣль сега у насъ е отпочнѫто всестранно събиранье езикови материяли, а за сѫщата цѣль ние трѣбва да изчерпимъ и изъ запазенитѣ писменни старини на сѫсѣднитѣ ни страни всичко по-важно, що се отнася до историята на езика, и изобщо до минѫлото ни. Разбира се, че можемъ най-много да се надѣваме да откриемъ такива старини въ Ромъния, и за това тукъ трѣбва сериозно да прѣтърсимъ книгохранилищата, понеже ако тукъ, въ краенъ случай, и не се намѣрѭтъ важни директни освѣтления за старата ни политическа история, то поне знаемъ сигурно, че ще има богати материяли за старата ни литературна и езикова история отъ врѣмето на ромъно-българската писменость, която почва въ XIV ст. и трае все до началото на XVII ст. Тия литературно-езикословни материяли, па и надеждата, че изслѣдванията върху тѣхъ ще могѫтъ поне косвено да ни разяснѭтъ и нѣкои отъ тъмнитѣ страници на политическата история, а особено на старата дако-ромънска етнография, съставятъ за насъ най-привлѣкателната страна на ромъно-българскитѣ студии, които, както рекохме, трѣбва по-сериозно да се отпочнѫтъ и у насъ. Нѣма сѫмнѣние, че тѣзи студии могѫтъ успѣшно да напрѣдватъ само тогава, ако се прѣдприематъ отъ наша страна и систематични научни пѫтувания въ Ромъния, и тамъ на мѣстото се събиратъ паметници и други свѣдѣния, които ни интересуватъ.
Едно малко начало въ тая посока имахме щастието да направимъ прѣзъ Септемврий 1892. год., като посѣтихме, изпроводени съ казаната научна цѣль отъ почитаемото Министерство на Народното Просвѣщение, и то по инициятивата на самия господинъ Министръ Живковъ, столицитѣ на Влахия и Молдавия — Букурещъ и Яшъ. Извънредни, неблагоприяни обстоятелства, между които най-повече холерата и карантинитѣ, твърдѣ попрѣчихѫ, та не можахме да се бавимъ пó-дълго отъ единъ мѣсецъ, отъ който петь дена напраздно изгубихме въ Русчушката
163
карантина и най-малко още толкова за обикновенитѣ ориентирвания. При все това ние успѣхме да забѣлѣжимъ доста интересни нѣща, та считаме за умѣстно да съобщимъ тукъ по-важнитѣ си бѣлѣжки, като се надѣваме, че съ това ще дадемъ потикъ за нови изслѣдвания.
* * *
_2__ [[ Ю. Венелинъ въ 1830 г. ]]
Когато въ 1830. год. приснопаметниятъ Ю. Венелинъ пристигнѫлъ въ Варна съ цѣль да пѫтува по България, особено Македония, той се отчаялъ, като видѣлъ, че споредъ тъкмо сключения миръ рускитѣ войски вече били почнѫли да напускатъ България, и че поради това неговиятъ задушевенъ планъ — да пѫтува до като е руската армия въ турската територия — съвършено пропада. Съ съкрушено сърдце Венелинъ тръгнѫлъ прѣзъ Добруджа, която била овце въ руски рѫцѣ, за Влашко, като се утѣшавалъ съ мисъльта, че и тукъ ще може да се възнагради сторениятъ трудъ, понеже добрѣ прѣдполагалъ, че ще може да открие запазени стари български рѫкописи. [1] Като стигнѫлъ въ Букурещъ, той дълго врѣме не можалъ да се ориентира, гдѣ именно да търси желанитѣ български рѫкописи. Въ онова врѣме единствената цѣнна библиотека била въ Букурещската митрополия; самото княжество не е имало тогава свой, държавенъ архивъ, така че слѣдъ митрополийската библиотека не остаяло на человѣка друго, освѣнъ да се обърща къмъ частни лица и да се упѫти въ разпръснѫтитѣ манастири. Въ писмата си Венелинъ се оплаква и поради други неудобства, именно че срѣщалъ спънки и извѣстна недовѣрчивостъ отъ страна на библиотечния пазитель: „Археологическаго любопитства просвѣщенныхъ народовъ они понять не могутъ, и все одинъ вопросъ имъ мерещится: что за дѣло Москалямъ до нашихъ грамотъ? Я былъ бы довольно счастливымъ, если бы не мѣшали моему спокойствію” (Безсоновъ, ор. с. 181). Само покровителството на руския прѣдставитель помогнало на Венелина, та можалъ да продължи работата си прѣзъ цѣлата зима.
_3__ [[ Въ Букурещъ (1892 г.). Академическата библиотека: ]]
Съвсѣмъ други, промѣнени условия намѣрихме ние, когато пристигнѫхме въ Букурещъ. Ромънското министерство съ най-голяма любезность ни даде прѣпорѫки до управителитѣ на двата държавни архива и университетскитѣ библиотеки въ Букурещъ и Яшъ, както и до управителя на държавния музей
1. „Дѣлать было нечего; Венелинъ утѣшался мыслію, совершенно вѣрною: какъ изъ древнѣйшей эпохи болгарскія рукописи сохранены были въ Россіи, такъ въ позднѣйшее время убѣжищемъ ихъ служила, вмѣстѣ съ Аѳономъ, Молдавія и Валахія, подъ сѣнію болгарскихъ, духовныхъ и свѣтскихъ властителей. Туда же, на правый берегъ Дуная, стремились всѣ образованные Болгаре и цѣнители рукописей” (вж. въ биографията „Юрий Ивановичъ Венелинъ” отъ Безсонова, Журн. Мин. Нар. Просв. 1882 Юний стр. 178).
164
въ столицата, за да ни направѭтъ достѫпни славянскитѣ рѫкописи и книги, които бихме пожелали да прѣгледаме. Приятно съвпадение бѣше за насъ, че управителятъ на Букурещския архивъ, до когото имахме министерска прѣпорѫка, бѣше знаменитиятъ професоръ и най-стариятъ приятель на славистиката въ Ромъния, г. Б. П. Хъждеу (Hăsdeŭ), когото и тъй искахме най-напрѣдъ да посѣтимъ. А тъкмо за държавния архивъ ние още отъ начало най-много си мечтаехме, понеже тамъ смѣтахме да намѣримъ небрано лозье. Ала двѣ добрини заедно рѣдко се случватъ: до като отъ една страна госп. професоръ Хъждеу ни прие извънредно любезно и се показа готовъ въ всичко да ни услужи, отъ друга страна се случи, че тъкмо тогава архивното здание, за което още служи старото манастирско помѣщение на Михай-вода, бѣше се дало на поправка, та заварихме всичко въ голѣма безредица. Увѣрихме се сами, че до като трае поправката, не ще можемъ да работимъ въ архива, и се задоволихме съ обѣщанието на госп. Хъждеу, че слѣдъ нѣколко дена ще може да ни даде на разглежданье нѣкои отъ пó-старитѣ рѫкописи на архива въ отдѣлна стая, която ще приготви за насъ. Трѣбва веднѫга да забѣлѣжимъ, че ние и сетнѣ, когато успѣхме да поработимъ въ архива, не видѣхме никаква каталогизация на архивнитѣ рѫкописи, а рекохѫ ни, че прѣди години почнѫли даже да печататъ нѣкакъвъ каталогъ, но че веднѫга и туй било спрѣно и отложено, та тъй си останѫло все до днесь. Всичко щѣло да се уреди, когато се прѣнесѣлъ архивътъ въ новото архивно здание, което сега се строи споредъ най-новитѣ образци, каквито ги има въ Европа. Несполуката въ архива не ни разочарува толкова, понеже се надѣвахме да намѣримъ доста цѣненъ материяль за нашата цѣль и въ музея, и се упѫтихме къмъ директора проф. Точилеску. Но и тукъ случаятъ ни попрѣчи, понеже тъкмо два дена прѣди туй Точилеску бѣше отпѫтувалъ въ Добруджа, дѣто събиралъ археологически материяли отъ римско врѣме за музея. Рекохѫ ни, че щѣлъ да се завърне слѣдъ десеть дена и че безъ него не могѫтъ ни се дá на разположение славянскитѣ рѫкописи. При тия случайни несгоди, и като се увѣрихме, че университетната библиотека откъмъ slavica е съвсѣмъ бѣдна, не остаяше друго, освѣнъ да опитаме щастието си въ библиотеката на ромънската научна академия, понеже споредъ всичко, което чухме за неѭ отъ проф. Хъждеу, изглеждаше, че тя ще може ни надомѣсти врѣменно загубитѣ отъ казанитѣ несполуки въ архива и музея. Проф. Хъждеу самъ ни заведе въ академията, гдѣто при любезната услужливость на библиотекаря, госп. проф. Бяну, ние можахме най-сетнѣ да се заловимъ за работа.
165
Академическата библиотека, ако и основана сѫщеврѣменно съ академията (1866. г.), топърво въ послѣдно врѣме се е обогатила съ грамадно количество книги, повечето ней завѣщани отъ разни родолюбци. Още въ 1877. год. библиотеката е имала само до 3,423 тома, а въ 1891. година вече съдържала прѣко 40,436 тома, отъ които 33,437 подарени и 6,255 купени (вж. Raportŭ asupra activitat̯ei academiei române 1866—1891, de D. A. Sturdza, Bucurescĭ 1891 г. стр. 23 нт.). Голѣми усилия се правѭтъ сега, за да се обогати особено отдѣлътъ на рѫкописитѣ, за което академията харчи грамадни суми, съобразно съ великия капиталъ, съ който тя сега разполага. До като държавниятъ архивъ и музей сѫ приобрѣли рѫкописитѣ, които се пазѭтъ въ тѣхъ, повече по официяленъ пѫть изъ манастирскитѣ и черковни библиотеки, академията се старае да закупи, и то най-много отъ частни притежатели, запазени стари рѫкописни книги, а особено държавни грамоти, граждански актове и частни записи. Въ течение на послѣднитѣ десеть години, академическата библиотека се е сдобила съ богата сбирка отъ около 900 рѫкописни книги и 20,000 грамоти и актове. Отъ рѫкописнитѣ книги само нѣколко сѫ славянски, а всички други ромънски, а отъ грамотитѣ и актоветѣ, до колкото можахме ние да видимъ, има славянски прѣко 1000. Не можемъ да опрѣдѣлимъ точно числото имъ, защото тѣ сѫ размѣсени съ ромънскитѣ, а въ каталога на рѫкописитѣ тъкмо славянскиятъ отдѣлъ още не е описанъ, освѣнъ една малка часть, именно до 140 молдавски грамоти. [1] Отъ това, което ние разгледахме, изглежда, че до 8/10 отъ славянскитѣ грамоти сѫ по произхождение молдавски, а само 2/10 влашки. Причината била, че академията почнѫла късно да събира рѫкописи, а такива въ Влахия въ частни рѫцѣ вече твърдѣ много не се намирали, понеже пó-прѣди и държавата и частни личности повече сѫ ги прибирали, отколкото въ Молдавия, а освѣнъ това, мѫчно било да се купуватъ въ Влахия отъ частни притежатели, които не сѫ до тамъ ни извѣстни. Инакъ било въ Молдавия: тамъ евреи се занимавали съ това, като кръстосвали страната и купували частни грамоти и сетнѣ скѫпо и прѣскѫпо ги продавали на академията.
_4__ [[ Влашки рѫкописи. Влашки грамоти. ]]
Насъ най-много интересувахѫ влашкитѣ рѫкописи, понеже е извѣстно, че въ Влахия се употрѣбявалъ не само въ черквата,
1. И въ горѣспоменѫтия рапортъ на академията не се казва, колко сѫ славянскитѣ рѫкописи: „сбирката отъ документи брои до 20,000 парчета официялни актове, явни и частни отъ XV—XIX стол. Всичкитѣ тѣзи документи отъ тая сбирка още не сѫ публикувани; тѣ сѫ неоцѣнимо богатство за всичкитѣ видове на историческитѣ науки: ромънската дипломатика, палеография и сигилография могѫтъ тукъ добрѣ да се изучаватъ по тая сбирка” (Raportŭ etc. 25).
166
но и въ свѣтскитѣ писалища срѣднобългарскиятъ книжовенъ езикъ, до като напротивъ въ Молдавия въ свѣтската писменость редовно се употрѣбявало малоруското нарѣчие, при пó-голѣмо или пó-малко влияние на срѣднобългарския езикъ, който господувалъ въ черквата. Указа се, че въ академията нѣма твърдѣ стари влашки грамоти, а напротивъ доста много и отъ най-старитѣ молдавски грамоти.
Грамотитѣ, за които казахме, че сѫ внесени въ каталога, сѫ, съ малки исключения, все молдавски. Тѣ се пазѭтъ въ особенъ стъкленъ долапъ и се отличаватъ съ добрѣ запазени восъчени печати, виснѫли на копринени гайтани. Отъ тѣзи грамоти, всички писани на пергаментъ, разглеждахме размѣсомъ около тридесеть, и почти всички отъ тѣхъ се указахѫ молдавски, а по езикь малоруски. Отъ тѣхъ копирахме двѣ молдавски и една влашка:
1. Грамота отъ Александъръ войвода, издадена въ Васлуй, въ 6960 (1452) г. 12 Августъ.
2. Грамота отъ Петъръ войвода, издадена въ Хушъ, въ 7035 (1527) г. 16 Марта,
3. Грамота отъ Михне войвода, издадена въ Вукурещъ, въ 7086 (1578) г., 20 Юний.
Слѣдъ туй обърнѫхме внимание върху голѣмитѣ пакети, въ които размѣсомъ съ ромънскитѣ се пазѭтъ разхвърлени тукъ тамѣ, споредъ както сѫ купувани, и славянски неописани грамоти и граждански актове. Мѫчна работа бѣше за насъ, да прѣтърсваме въ пакетитѣ, а още по мѫчно да сполучимъ нѣкоя отъ желанитѣ влашки рѫкописи, понеже и тукъ, както казахме, прѣобладаватъ молдавскитѣ. При тая работа, като още и бързахме поради краткостьта на врѣмето, изпитвахме въ много по голѣмъ размѣръ ония „архивски” затруднения, поради които и Венелинъ, който прѣравялъ въ подобни пакети, въ митрополийската библиотека, се оплаква: „нужно было по порядку и порознь разбирать каждый бумажный пакетъ; иной требовалъ дня, иной двухъ; иной доставлялъ грамоту, иной не большую выписку, иной просто ничего” (Безсоновъ ор. с. 181.). При всичко че успѣхме доста много пакети да прѣтърсимъ, пакъ останѫ, поради голѣмото имъ количество, несравнено по голѣма часть не разгледана. Ония рѫкописи, които ни се виждахѫ колко годѣ откъмъ езика интересни, прѣписвахме съ най-голѣма точность. Казваме откъмъ езика, защото влашкитѣ грамоти, издавани на домашни лица или манастири, иматъ все единъ и сѫщъ характеръ на чисто вѫтрѣшни обществени документи, които наистина много свидѣтелствуватъ за съврѣменнитѣ социални устройства
167
на живота въ Влахия, ала малко освѣтление даватъ за общата история. [1] Чисто дипломатическитѣ грамоти, които иматъ политическо съдържание, иматъ друга, голѣма цѣна за историята, но такива грамоти сѫ рѣдки. На друго мѣсто, гдѣто издаваме копиранитѣ отъ насъ до сега непубликувани грамоти, ще се повърнемъ върху тоя въпросъ (вж. по долу статията ни „Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость”). Тукъ забѣлѣзваме, че когато ние издирвахме цѣнни за насъ грамоти, имахме най-повече прѣдъ очи важностьта, която тѣ иматъ за историята на българския езикъ; това именно най-много ни рѫководѣше въ цѣлата работа.
Влашкитѣ грамоти въ академията, съ малки изключения, не сѫ по стари отъ първата половина на XVI стол., което за насъ тъй сѫщо бѣше твърдѣ интересно, понеже трѣбва да се види, до колко промѣнитѣ, станѫли въ езика на по-новитѣ влашки грамоти, спрѣмо езика на по-старитѣ, иматъ нѣщо общо съ промѣнитѣ, които сѫ ставали въ живия български езикъ отъ XVI. стол. Измежду неописанитѣ рѫкописи въ пакетитѣ копирахме не само влашки, но и молдавски документи, които ни се видѣхѫ по-интересни откъмъ езика. Тукъ изброяваме прѣписанитѣ грамоти и частни записи, и то I. влашки и II. молдавски.
I. Влашки.
Грамота издадена отъ Млади Васарабъ войвода въ Питещи въ 6999 (1491) г. 15 Августъ. (Пакетъ XL № 6).
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7048 (1540) г. 22 Юний. (Пак. XXXIII № 214).
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ 7050 (1542) год. (Пак. XXIX № 154).
Грамота отъ Мирчо войвода, издадена въ 7056 (1548) год. 8 Декемврий. (Пак. XXIX № 155).
Грамота отъ Александъръ войвода, издадена въ Букурещъ въ 7078 (1570) г., 17 Декемврий. (Пак. XL № 40).
Грамота отъ Александъръ войвода, издадена въ Букурещъ въ 7085 (1577) год. (Пак. XL № 47).
Извлѣчение отъ грамота на Петрашко войвода, издадена въ Гергиця, въ год. 7062 (1554), мѣс. Юния. (Пак. XL № 32).
1. Венелинъ добрѣ характеризува историческата стойностъ на грамотитѣ, каквито сѫ и тѣзи, които той обнародва (вж. Влахо-болгарскія грамоты. Спбгъ. 1840. стр. VII.): „Сіи грамоты прѣдставляютъ внутреннюю, нравственную гражданскую жизнь обитателей сей страни. Онѣ прѣдставляютъ юридическую лѣтопись, подлинную, писанную тою самою пружиною, коея дѣйствіе одушевляло область, и писанную постепенно въ продолженіе нѣсколькихъ столѣтій."
168
Извлѣчение отъ грамота на Петрашко войвода, издадена въ 7064 (1556) год. (Пак. XL № 35).
Грамота отъ Александъръ войвода, издадена въ 7080 (1572) год. 19 Януарий. (Пак. XXX № 18).
Извлѣчение отъ грамота на Александъръ войвода, издадена въ Търговище въ 7080 (1572) год. (Пак. XXIX № 207).
Грамота отъ Михаилъ войвода, издадена въ Букурещъ. (Датата не се чете повече отъ 71..... ; Михаилъ войвода е владѣлъ отъ 1593—1601). (Пак. L № 12).
Грамота отъ Михаилъ войвода, издадена въ Букурещъ въ 7103 (1595) год. (Пак. XXIX № 156).
Грамота отъ Михаилъ войвода, издадена въ Търговище въ 7104 (1596) год. 8 Септемврий (Пак. XXXIII № 211).
Грамота отъ Михаилъ войвода, издадена въ Търговище въ 7106 (1598) год. Май мѣс. Пак. XXXIII № 217.
Грамота отъ Михаилъ войвода, издадена въ Търговище въ 7106 (1598) год. 24 Априлий. (Пак. XL № 82).
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7112 (1604 год.) год. 17 Августъ. (Пак. XL № 98).
Извлѣчение отъ грамота на Матей Басарабъ войвода, издадена въ Търговище 7149 (1641) год. (Пак. XXI № 282).
Грамота отъ Матей Басарабъ войвода, издадена въ Букурещъ 7153 (1645) год. 13 Септемврий. (Пак. L № 23).
Грамота отъ Александъръ войвода, издадена въ Букурещъ 7134 (1626) год. 31 Май. (Пак. L № 17).
_5__ [[ Молдавски грамоти. ]]
II. Молдавски.
Грамота отъ Стефанъ войвода, издадена въ Сучава въ 6992 (1484) год. 14 Януарий (Пак. 4 № 26).
Частно завѣщанпе отъ Марийка Шаптеличъ, писано въ Сучава въ 7100 (1592) год. 19 Януарий. (Пак. XL № 74).
Частенъ записъ отъ Строичъ Логоѳетъ, писанъ въ 7107 (1599) год. 6 Май. (Пак. XL № 88).
Грамота отъ Петъръ войвода, издадена въ Хушъ въ 7035 (1527) год. Мартъ.
Грамота отъ Симеонъ Могила войвода, издадена въ Яшъ въ 7115 (1607) год. 2 Юний. (Пак. IV № 247).
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Яшъ въ 7125 (1617) год. 27 Априлий.
169
Продавателенъ Записъ отъ Тоадеръ Турча, бивши капетанъ въ Яшъ, отъ год. 7113 (1605) 27 Априлий.
Извлѣчение изъ грамота на Радулъ войвода, издадена въ 7130 (1622) год. (Пак. XXI № 286).
Извлѣчение изъ грамота на Александъръ войвода, издадена въ 7137 (1629) год. (Пак. XXXI .№ 123).
Свидѣтелство отъ Нонашко Гянгя, велики дворникъ и пр., писано въ Тодорещи въ 7135 (1627). год. 11. Юний. (Пак. III 174).
Грамота отъ Василий войвода, издадена въ 7157 (1649) год. Пак. III № 185.
Грамота отъ Василий войвода, издадена въ Яшъ, въ 7158 (1650) год. 24 Марта. (Пак. V № 83).
Грамота отъ Василий войвода, издадена въ Яшъ въ 7153 (1645) год. (Пак. III).
Грамота отъ Василий войвода, издадена въ Яшъ въ 7155 (1647) год. 20 Априлий. (Пак. III).
Записъ отъ Павелъ Робулъ, писанъ въ село Тътърещъ около края на XVI. стол. (Пак. XXII № 33).
_6__ [[ Срѣдно-българско четвероевангелие. Особености по езика и правописанието. ]]
Казахме вече, че въ академическата библиотека отдѣлътъ на рѫкописнитѣ книги се състои почти изключително отъ ромънски паметници. Ние видѣхме само 5—6 славянски рѫкописа, отъ които заслужвахѫ по сериозно внимание само два: едно
срѣдно-българско четвероевангелие и поменикътъ на манастира Бистрица, почнѫтъ въ год. 1407.
Евангелието е писано на голѣми пергаментови четвъртини съ прѣкрасенъ едъръ уставъ и златни надписи и иницияли. Езикътъ му е твърдѣ правилна срѣднобългарска рецензия, която е добрѣ позната отъ влашкитѣ черковни книги. Отъ начало сѫ изгубени първитѣ 17 глави отъ Матея, така че рѫкописътъ почва съ глава XVIII. 9; той е пагинуванъ въ ново врѣме и съдържа 216 листа. Ето образецъ отъ езика, както е на първата страница:
170
Забѣлѣзваме слѣднитѣ особености по езика и правописанието на паметника:
Важна е члѣнуваната форма на листъ 214б:
Срав. и горниятъ примѣръ
.
Редовно се опотрѣбява въ аористъ 3. л. мн. ч. старото окончание -шѧ, ала твърдѣ често и срѣдно-българското -шѫ:
Вмѣсто ы често се срѣща и, а така сѫщо и обратно
слѣдъ префикса изъ, както въ малорускитѣ паметници. Освѣнъ това твърдѣ
често забѣлѣжихме оконч. -мы за 1. л. мн. ч. сег. вр., а при туй
нѣколко пѫти и
ѧ
вм. 
:
171
Сегашното дѣйствит. причастие повечето окончава на -ѫ вм. -ѧ:
При смѣсваньето на носовкитѣ строго е запазено само правилото,
че слѣдъ
се употрѣбява само
ѧ:
Горниятъ примѣръ жънѫ (прич.) показва, че н е твърдо. Мѣстоимението еѩ (род. п.) се прѣдава ту чрѣзъ еѧ ту чрѣзъ еѫ:
.
Сѫщо така ѫ и ѧ вм. ѭ (вин. ед. ж.):
Всѣкога съ̏ вм. сь:
Вж. по горѣ изключение: ѧзычникь.
_7__ [[ Поменикътъ на манастира Бистрица (1407—). Какъ постепенно се поромънвали славянскитѣ собствени имена ]]
Твърдѣ важенъ източникъ за ромънската история, именно за генеалогията на молдавскитѣ по видни болярски фамилии, е споменѫтиятъ Бистрицки поменикъ (на пергаментъ), който захваща съ 1407. г. Той не е още издаденъ, ала вече проф. I. Богданъ успѣшно си е послужилъ съ него нѣколко пѫти при съмнителни генеалогически въпроси, и нѣма сѫмнѣние, че-скоро ще бѫде издаденъ съ потрѣбнитѣ разяснения. Насъ заинтересува езикътъ на тоя паметникъ, а именно най-старата му часть, която съдържа кратко въведение и изброява молдавскитѣ войводи и по високи свѣтски и черковни достойнственици. Сетнѣ идѫтъ наредъ повече имена, вписвани постепенно въ течение на повече отъ двѣ столѣтия, за да се поменуватъ. Интересно ще бѫде за насъ изданието на тоя поменикъ поради множеството собствени имена, каквото е и изданието на собствени имена у Венелина (Влахо-болг. грам. 341 нт.) изъ поменика на Букурещката митрополия. Въ Бистрицкия поменикъ отъ начало захващатъ почти все славянски и то български имена; особено сѫ хубави женскитѣ: Стана, Настѫ, Добра, Иванка, Петра, Войка, Влъкана, Добрицѫ, Стойка, Влада, Богдана, Стояна, Калина, Рáда, Ма-
172
рийка, Маринѫ. и пр. По този поменикъ много добрѣ се слѣди хронологически, какъ постепенно се поромънвали славянскитѣ собствени имена, а но това, разбира се, етнографътъ може да прави и други заключения. — Ето най-старата, уводна частъ на поменика:
(по надолу на първата страница не може да се чете. На втората страница
продължава:)
1. Срав. сѫщата форма въ Троянската
повѣсть:
Starine III стр. 160.
173
Сетнѣ слѣдватъ вече съ друга ръка имена на други войводи: радоула, маноила и женитѣ имъ, а на листъ 4б се споменува:
Нататъкъ редомъ слѣдватъ епископи, монаси и мирски имена.
_8__ [[ Рѫкописъ съ библийско-апокрифно съдържание отъ началото на XVII стол. Букурещки сборникъ, срѣднобългарски паметникъ съ апокрифно съдържание ]]
Отъ многобройнитѣ рѫкописни паметници, писани на ромънски езикъ, намъ се показа интересенъ единъ рѫкописъ съ библийско-апокрифно съдържание отъ началото на XVII стол., понеже въ него има явни слѣди, че е прѣведенъ отъ нѣкой подобенъ срѣднобългарски паметникъ. Ромънскиятъ рѫкописъ е писанъ на малка осмина; той не е пагинуванъ, а споредъ нашата пагинация съдържа 480 листа; отъ началото сѫ откъснѫти листове, въ края тъй сѫщо не е подпъленъ, а и въ срѣдата на много мѣста е поврѣденъ. Отъ този паметникъ М. Гастеръ съобщи въ Revista, издавана отъ проф. Точилеску (год. I. т. I, 74, въ статията „Texte romane inedite din secolul XVII),” два апокрифни разказа, а при туй на кратко описа и съдържанието на паметника. То е много подобно на съдържанието на тъй наречения букурещки сборникъ, срѣднобългарски паметникъ съ апокрифно съдържание, който се пази въ държавния архивъ. За този послѣдния най-напрѣдъ съобщи проф. Хъждеу, като указа съдържанието му и напечата разказа № 22.
(вж. II т. на Cuvente dîn bâtrâni стр. 181—194). Хъждеу тукъ съпоставя българскиятъ текстъ съ единъ ромънски текстъ на сѫщото слово, намѣренъ въ единъ подобенъ ромънски сборникъ, нареченъ отъ Хъждеу Codex Sturdzanus, писанъ между 1580—1620 год. въ Трансилвания, за да покаже, че авторътъ на по-
174
слѣдния, попъ Григорие, не е прѣвеждалъ това слово направо отъ гръцки, а отъ срѣднобългарски, по което може да се сѫди, че и другитѣ статии въ сборника сѫ сѫщо тъй прѣводъ отъ български. Отъ сѫщия букурещки сборникъ сетнѣ съобщи и П. Сырку нѣколко важни за литературата и историята статии. [1] По издаденитѣ откѫслеци отъ Хъждеу и Сырку ние бѣхме твърдѣ заинтересувани да разгледаме пó-подробно оригиналътъ на тоя сборникъ, което наскоро ни се удаде, щомъ станѫ възможно да се занимаваме въ архива. Архивниятъ (букурещкиятъ) сборникъ отъ начало е фрагментаренъ: на първата страница се свършва почнѫта статия, а сетнѣ продължаватъ на малоруско нарѣчие още нѣколко статии съ медицинско-ботаническо съдържание, слѣдъ което захваща срѣднобългарски езикъ, на който сѫ писани другитѣ статии на сборника. Понеже сѫщата рѫка е писала цѣлиятъ сборникъ, и понеже тукъ тамѣ и въ българската часть забѣлѣжихме малорусизми, очевидно е, че сборникътъ е прѣписвалъ, вѣроятно въ началото на XVI стол., нѣгдѣ въ Ромъния нѣкой малорусинъ отъ другъ срѣднобългарски списъкъ на сѫщия сборникъ. Той отъ начало е мислилъ да прѣвожда на малоруски, но, види се, това му е било мѫчно, и сетнѣ просто прѣписвалъ. Българскиятъ езикъ на сборника принадлежи най-късно на началото на XIV стол., понеже е досѫщъ подобенъ на езика на българската троянска повѣсть. Като сравнихме архивниятъ сборникъ съ казания академически ромънски сборникъ, увѣрихме се, че съставителятъ на послѣдния е черпалъ твърдѣ много отъ по-стария оригиналъ на архивния, защото освѣнъ гдѣто се схождатъ статиитѣ въ много отдѣлности, ние намѣрихме и една подпълно тъждествена статия, именно тъждественъ е и въ двата сборника разказътъ за пророчица Сибила, както се вижда отъ двата текста, които пó-долу паралелно обнародваме. Академическиятъ сборникъ е прѣвежданъ отъ български на ромънски безъ сѫмнѣние въ началото на XVII стол., когато ромънскиятъ езикъ още не е билъ твърдѣ обработенъ, за да служи на книжовни цѣли. По тая причина прѣводачътъ е стоялъ още подъ силното влияние на българския черковенъ езикъ та оставилъ повечето заглавия непрѣведени.
Пó-голѣмата часть отъ съдържанието съставя апокрифна старозавѣтна история. Тукъ съобщаваме отдѣлнитѣ български и ромънски заглавия.
1. Вж. Archiv für Sl. Phil. VII 78—98: „Zur mittelalterlichen Erzählungsliteratur aus dem Bulgarischen”, и „Византійская повѣсть объ yбіеніи императора Никифора Фоки въ старинномъ болгарскомъ пересказѣ.” С. Петербургъ 1883.
175
На листъ 29б:
Сетнѣ често се повтаря отъ страни:
Листоветѣ 389—390 сѫ наполовина съдрани. На 391а е ромънско заглавие на повѣстьта за Адама, отъ която Гастерь съобщи часть въ Revista на Tocilescu стр. 78 и слѣд. На 414а пакъ ромънско заглавие:
(Слѣдватъ въпроси и отвѣти).
На 434б захваща повѣстьта за Сибила, както ѭ обнародваме пó-долу;
Листъ 473 е съдранъ, а 480 листъ е послѣдниятъ, слѣдъ който слѣдва съдранъ и закърпенъ листъ.
Отъ тия заглавия се вижда сходството въ съдържанието на двата сборника. Статиитѣ за Исмаила (60а), за Исака (58 а), за Григория богослова, за Адама, за Давида и за пророчица Сибила се срѣщатъ и въ архивния сборникъ (срав. № № 3, 4, 20, 21, 23, Cuvente II, 182).
Разказътъ за пророчицата Сибила е единъ отъ твърдѣ разпространенитѣ срѣдовѣчни апокрифи, както въ византийско-славянската, така и въ западната литература. Подъ името на баснословната римска пророчица Сибила се появили твърдѣ рано отъ часть еврейски, отъ часть старохристиянски разкази, гдѣто се съдържали разни пророчества, на които даже хри-
176
стиянски писатели вече въ II стол. наивно вѣрвали. Повѣстьта за Сибила сетнѣ у насъ както и на западъ, подъ домашни сказочни влияния, е получавала твърдѣ разни примѣси и форми, така че изслѣдваньето на сибилинския сказоченъ циклъ изисква твърдѣ сложенъ сравнителенъ литературно-исторически апаратъ.
Най-сериозни изслѣдвания по тая тема отъ славянска страна е
направилъ първиятъ славянски литературенъ историкъ Александръ Веселовски.
[1] Въ тия изслѣдвания Веселовски довежда нѣмскитѣ и
българскитѣ повѣсти за Сивила къмъ единъ апокрифически източникъ, на който
като прототипъ се показватъ мусулманско-еврейскитѣ легенди за Соломона и
Савската царица. По единъ български разказъ за Сивила, който съобщилъ Дриновъ
на Веселовски, а сѫщо така сетнѣ и по единъ другъ български разказъ „слово,
како зачѫ сѫ Самовила,” въ което „Самовила” се прѣдставя като дъщеря на
Александъръ Македонски, [2] Веселовски тълкува „Самовила”
изъ „Севила.” Ние за жалость, нѣмаме сега при рѫцѣ съчинението на Веселовски,
за да съпоставимъ Дриновиятъ български текстъ за Севила съ нашия, който ще да
е отъ сѫщия източникъ съ този. Вижда се, че българскиятъ текстъ за Сивила,
който обнародваме пó-долу, е писанъ най напрѣдъ отъ българинъ, защото въ
разказа първото слънце е „български родъ,” а Българетѣ сѫ: „добри и
гостолюбиви,” които истинската христианска вѣра ще запазѭтъ
и ще
ѭ
прѣдадѫтъ на Бога, до като второто слънце, — „гърцкиятъ родъ,” три пѫти се
отмѣта отъ вѣрата си, смѣсва се съ всѣки народъ. Гърцитѣ сѫ:
Ромънскиятъ
текстъ всичко туй повтаря, което доказва, че източникътъ и на двата текста е
единъ и сѫщъ.
1. Вж. Опыты по исторіи развитія христіанской легенды, въ Журн. Мин. Нар. Просв. 1875—1877, а именно т. CLXXVIII Априлий 280—367; Май 93—128; т. CLXXXIV. Февруарий 241—288; т. CLXXXIX. Февруарий 186—252, Май 98—120. Вж. още отъ Веселовски „Šembelja-Sibylla” въ Archiv für Slav. Philol. VIII, 330; „Zur bulgarlscken Alexandersage” ib. I 008-611. Вж. и Ягичъ, ib. VII, 669.
2. Веселовски въ своитѣ Опыты и пр. доказва, че Сивила се счита за сестра на Соломона, а въ горния расказъ тя се прѣдставя вече като „Самовила” за дъщеря на Александра. Тоя разказъ, съчиненъ споредъ Псеудокалистена, съ пиеньето вода отъ кладенеца на младостьта (вж. българскиятъ разказъ въ Arch. I 610) напомнюва разказътъ у Миладиновци 526, гдѣто се говори за царя Александра и „безсмъртната вода,” която далъ на сестра си да ѭ пази, а тя, понеже счупила шишето и разлѣла водата, се прѣобърнѫла на делфинъ. Сѫщиятъ разказъ изъ Миладиновци цитува Ягичъ и въ своята история на сърб. хърв. литература, вж. рускиятъ прѣводъ 116, и го счита за народна варяция на едно мѣсто изъ Александреидата.
177
178
179
180
Първата, малоруска часть на архивния сборникъ е интересна, че съдържа апокрифно-медицински упѫтвания отъ рода на познатитѣ до сега срѣдовѣчни лѣкове и врачувания (вж. Starine X. Jagić, Sredovječni liekovi, gatanja i vračanja, 81). Особено е въ нашия сборникъ това, че всичкитѣ лѣкове се взематъ изъ растителното царство, като се описватъ свойствата на растенията по сѫщия почти способъ, както свойствата на животнитѣ въ срѣдовѣчния „физиологъ."
На първата страница се свършва почнѫта въ изгубенитѣ листове
статия, и захваща нова съ заглавие:
. Ето нѣколко откѫслека отъ тая часть.
На слѣднята страница за-
181
главие:
Така се описватъ свойствата и на други билки, а на прѣдпослѣдния листъ отъ тази часть на сборника се прѣпорѫчва вече и другъ цѣръ отъ рода на тъй нареченитѣ florilegia, сир. цѣръ чрѣзъ баенье:
182
Веднѫга слѣдъ това баенье слѣдва:
Слѣдъ туй слѣдва:
и вече незабѣлѣзано захваща срѣднобългарски езикъ, безъ да се
измѣнява първиятъ почеркъ, който е въ малоруската часть.
и пр. пр. все тъй за мѣсецъ Марта, до като въ края не захващатъ апокрифни въпроси и отговори. На втория листъ отъ българската частъ се говори за царствата по свѣта:
На въпроса:
отговорътъ е:
и пр. и пр. (Този отговоръ е
съобщенъ изцѣло отъ Г. Хъждеу въ Cuvente II, 185).
_9__ [[ Влахо-българскитѣ грамоти ]]
Сборникътъ, за който говорихме по-горѣ, е единствениятъ български литературенъ паметникъ, който се пази въ държавния архивъ, така че слѣдъ като прѣгледахме него, не ни остаяше друго освѣнъ да обърнемъ внимание върху влахо-българскитѣ
183
грамоти, които напротивъ, въ голѣмо множество има тукъ. Грамотитѣ въ архива по-вече сѫ събрани по официаленъ пѫть отъ влашкитѣ манастири слѣдъ станѫлата секуларизация на манастирскитѣ имоти въ врѣмето на князъ Куза. По-важнитѣ влашки манастири сѫ били основани не дълго слѣдъ основанието на влашкото княжество, поради което въ тѣзи манастири се пазили твърдѣ стари грамоти и други държаво-правни актове, които се отнасятъ до най-старитѣ манастирски имущества. За това въ архива почти всички грамоти сѫ влашки, а много отъ тѣхъ и твърдѣ стари — отъ края на XIV. и отъ XV. стол., до като въ академията, както видѣхме, най-старитѣ влашки грамоти не идѫтъ по назадъ отъ XVI. стол. Грамотитѣ въ архива се пазѭтъ въ отдѣлни вързопи, споредъ както сѫ отдѣлени документитѣ на всѣки манастиръ. Понеже архивътъ нѣма каталогъ, и понеже поради поправяньето на архивното здание не можеше да се работи при самитѣ рѫкописи, ние не успѣхме да си съставимъ пълно понятие за славянския отдѣлъ на архива. Споредъ госп. Хъждеу въ архива имало твърдѣ много влахо-български грамоти.
При условията, въ които бѣхме, ние на драго сърдце се задоволихме и съ това, че любезностьта на директора ни даде възможность да прѣгледаме поне една малка часть отъ по-старитѣ влашки грамоти. Именно послѣднитѣ бѣхѫ за насъ твърдѣ интересни, и трудътъ ни, наистина, не бѣ напразенъ, защото топърво тукъ ние видѣхме по-чисти срѣднобългарски грамоти отъ рода на нѣколкото най-стари грамоти, обнародвани у Венелина. Съ голѣмо удоволствие копирахме по-важнитѣ отъ тѣзи, които прѣгледахме, съ надежда, че по тѣхъ ще може да се сѫди, поне откъмъ езика, и за другитѣ, които не видѣхме. Най-старитѣ грамоти сѫ отъ Мирчо велики, съврѣменикъ на катастрофата на второто българско царство, и неговитѣ първи наслѣдници. Езикътъ отъ това врѣме е твърдѣ важенъ за историята на българския езикъ, понеже тогава имено той е прѣкарвалъ епоха отъ най-бързи измѣнения, тогава той е прѣминавалъ отъ срѣдния въ новия периодъ на развитието си. Колѣбанието между старитѣ именни флексивни форми и новитѣ, които ги замѣстяли, характеризуватъ езикътъ отъ края на XIV. и първата половина на XV. столѣтие. Въ „влахо-българскитѣ грамоти” на Венелина сѫ напечатани и четири Мирчови грамоти. Ние имахме възможность да разгледаме оригиналитѣ на двѣ отъ тия грамоти (вж. у насъ грам. № 3 и № 4.), па даже и да се сдобиемъ съ фотографически снимки както и съ снимка на една друга, необнародвана Мирчова грамота. [1] Отъ сравнението на
1. Тия фотографически снимки прилагаме пакъ фотографически репродукувани при изданието на грамотитѣ; вж. пó-долу въ края на статията „Дако-ромънитѣ и тѣхната славянска писменость."
184
оригиналитѣ съ Венелиновото имъ издание, се видѣ, че у Венелина
има и много други неточности, повече отколкото може би до сега се мисли,
именно не само че у Венелина редовно се прѣдава
ѧ
на оригиналитѣ чрѣзъ я, но изобщо разрѣшаваньето на съкращенията у него
е твърдѣ свободно, а при туй срѣщаме и не точно прѣдадено ѫ и пр. Въ
казанитѣ двѣ Венелинови грамоти се указахѫ, споредъ оригнналитѣ, подобни
неточности: въ грам. отъ 1406. г. (и датата е погрѣшна; въ оригинала ясно личи
сир. 6915. слѣдователно 1407, а не 1406. г.) редомъ е напечатано: почявше,
проклятъ, клятвѫ, грядѫщу и пр. вм. почѧвше,
проклѧтъ
и пр.; въ оригинала е
, а у Вен. есть; напечатано е: „да пріемлетъ
велико зло и оргіа,” а въ оригинала:
ѡргіѫ;
печатано „да се състану съ кралемь” а въ оригин. „да се състанѫ”;
печатано е: „почявше отъ села Тагорѣ дори до планина,” а въ оригинала е ясно:
отъ селата горѣ дори до планинѫ. Че тукъ е дума за Тисменскитѣ села
(множ. ч.), вижда се отъ една друга грамота, която ние прѣписахме въ архива, а
именно отъ грамотата на млади Басарабъ войвода год. 1480 (обнародвана по долу
подъ № 10), гдѣто се казва; „почевше
ѡт
селата Тисмене.”
Грамотата, обнародвана у Венелина подъ г. 1399., въ сѫщностъ е отъ 1409 год.
(въ оригинала още ясно се вижда год. 7917), а освѣнъ това тя не е пълна
издадена, както се вижда отъ приложената въ нашето издание снимка, (иж. № 4).
Тѣзи и други подобни неточности у Венелина, както и потрѣбата, да се издаде
повече материялъ отъ тоя родъ, ни потъкваше да прѣписваме съ особена ревность
и внимание по-старитѣ влашки грамоти.
Грамотитѣ, които копирахме въ архива, сѫ всички безъ изключение влашки; тѣ сѫ всичко 30 грамоти:
Грамота отъ Мирчо велики, издадена въ Тисменския манастиръ въ 6915 (1407) год.
Грамота отъ Мирчо велики, издадена въ Гюргево въ 6917 (1409) год. 11 Май.
Грамота отъ Мирчо велики, издадена на манастиръ св. Троица въ Кучетъ безъ дата.
Грамота отъ Мирчо велики, издадена на манастира св. Троица безъ дата и мѣсто.
Грамота отъ Владъ войвода, издадена въ Търговище въ 6945 (1437) год. 13 Августъ.
Грамота отъ Михаилъ войвода, издадена въ Търговище въ 6926 (1418) год. 22 Юний.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Букурещъ въ 6974 (1466) год.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Букурещъ въ 6975 (1467) год. 15 Януарий.
185
Грамота отъ Млади Басарабъ войвода, издадена въ Букурещъ отъ 6988 (1480) год. 3. Априлий „на свѣтли пондѣлникъ."
Грамота отъ Млади Басарабъ войвода, издадена въ 6988 (1480) год. въ манастиръ Гергица.
Грамота отъ Млади Басарабъ войвода, издадена въ Букурещъ въ 6988 (1480). 3 Априлий.
Грамота отъ Владиславъ войвода, издадена въ Търговище въ 6989 (1481) год. ендиктионъ 14.
Грамота отъ Владъ войвода, издадена въ Търговище въ 6991 (1483) год. 5 Юний.
Грамота отъ Владъ войвода, издадена въ Букурещъ въ 6998 (1490) год. 12 Априлий.
Грамота отъ Владъ войвода, издадена въ Букурещъ въ 6998 (1490) год. 11 Септемврий.
Грамота отъ Владъ войвода, издадена въ Букурещъ въ 7001 (1493) год. 15 Юний.
Извлѣчение отъ грамота на Владъ войвода, дадена на манастира Главечъ въ 7001 (1493) год. въ Букурещъ.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7004 (1496) год. 1 Августъ.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7005 (1497) год. 9 Януарий.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Кралю во въ 7004 (1496) година.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ 7006 (1498) год. 15 Априлий.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ 7007 (1499) год.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7009 (1501) год. 21 Май.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7009 (1501) год. 24 Май.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7011 (1503) год. 18 Априлий.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7012 (1504) год. 15 Юний.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Букурещъ въ 7013 (1505) год. 2 Юний.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7013 (1505) год.
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7013 (1505) год. Ноемврий.
_10__ [[ Музейната библиотека недостъпна. Въ молдавската столица Яшъ. Въ държавния архивъ. ]]
При всичко че и това, което при казанитѣ извънредни условия можехме въ архива да четемъ и отбѣлѣзваме, не бѣше малоцѣнно за насъ, пакъ ние рѣшихме да прѣкѫснемъ работата си въ архива, понеже тукъ и за напрѣдъ ни остаяше да прѣ-
186
глеждаме само грамоти и то безъ да имаме възможность сами да вникнемъ въ архивното богатство и да избираме по воля, до като главното наше желание бѣше да попрѣгледаме и нѣкои отъ пó-старитѣ български литературни паметници, каквито въ архива, освѣнъ споменатия сборникъ, нѣмаше. Надѣвахме се, че отъ тая страна най-добрѣ ще ни възнагради музейната библиотека, за която горѣ долу знаехме, че съдържа цѣнни славянски рѫкописи, прибрани по официяленъ пѫтъ изъ разни манастирски библиотеки. Понеже музейната библиотека е нова — тя речи сега се основава — и не всѣкиму достѫпна, не можехме много да знаемь отъ вънъ за нейнитѣ рѫкописни богатства. Енергичниятъ музеенъ директоръ, професоръ Гр. Точилеску, за сега всичкото си внимание е насочилъ само къмъ туй, да прибере за музея колкото може повече старински материяли, а нарежданьето, каталозитѣ и пр. ще бѫдѫтъ работи на бѫдѫщето. Отъ рапорта, който госп. Точилеску е далъ въ 1885. год. на министерството на Народното Просвѣщение за резултатитѣ на едно свое посѣщение нѣколко влашки черкви и манастири, [1] можахме да узнаемъ, че той въ 1884. год. е прибралъ само изъ манастира Бистрица 120 рѫкописа, отъ които 72 славянски, 4 гърцки и 44 ромънски, и до 267 печатани книги, отъ които 131 славянски, 30 славяно-ромънски, 50 гърцки, 2 гърцко-ромънски, 53 ромънски и 1 нѣмско-руска (стр. 200). За тѣзи рѫкописи и типари вече въ 1861 г. Odobescu въ „Revista Românâ” е билъ изразилъ желание, да се приберѫтъ въ музея или въ нѣкоя библиотека, за да не пропаднѫтъ отъ влагата, ала трѣбвало да се изминѫтъ още 23 години, до като Точилеску не се рѣшилъ да постѫпи изобщо съ всичкитѣ манастирски рѫкописи съобразно съ това желание. Отъ манастира Тисмена (Tismana) е взелъ 5 славянски и 4 ромънски рѫкописа и до 77 различни типара. Отъ манастира Бранковени (Brâncoveniĭ) взелъ едно славянско рѫкописно тетраевангелие отъ 1573 г., и едно друго отъ 1512 год.; едно евангелие печатано въ Лъвовъ въ 1636 г. и още до 134 други стари печатани книги (232 год.). [2] Вече тѣзи свѣдѣния
1. Този рапорть е напечатанъ въ Analele Akademieĭ romane, Seria II, tomul VIII, 1888 год., стр 151—237 подъ заглавие: „Raporturĭ asupra cătorŭ-va mănăsriri, schiturĭ si bisericĭ din téra, presentate ministeriului culteloru şi alŭ invěţimintului publicŭ de Gr. Tocilescu, directoru alŭ museuluĭ de antichitaţĭ.” Този рапортъ е отъ 24 Юлий 1885 г., а четенъ е въ засѣданието на академията отъ 1 Априлий 1886 год.
2. Точилеску е прѣписалъ и всички по-стари надписи, каквито е видѣлъ по стѣнитѣ и отдѣлнитѣ черковни утвари. Така напр. като изброява археологичнитѣ прѣдмети въ манастира Арнота, споменува и за единъ надписъ на една кадилница:
Въ манастира Тисмана единъ сребъренъ кивотъ има влашки надписъ отъ 1671 год., въ който се казватъ имената на тия, които сѫ дали да се направи, а долу има забѣлѣжка:
Mesctri zlatari Jakov i Marko od Chiprovac” (сир. мещри [майстори] златари Яковъ и Марко отъ Чипровацъ). Какъ се е борилъ ромънскиятъ езикъ ст черковно-славянския въ половината на 17 столѣтие, много хубаво се вижда отъ единъ надписъ на едно сандъче съ свети мощи въ Тисменския манастиръ:
187
бѣхѫ достаточни, да оцѣнимъ важностьта на музейната библиотека за насъ, и да настояваме на всѣки начинъ да получимъ достѫпъ въ неѭ. Още повече се усилваше нашето любопитство, когато сетнѣ узнахме, че музейната рѫкописна колекция била допълнена съ нови материяли отъ други манастири, че цѣлата Бузеуска манастирска библиотека била тукъ прѣнесена и пр. Ала за наше нещастие директорътъ Точилеску продължаваше да се бави въ Добруджа и ние безъ него не можехме да сторимъ нищо. Най-сетнѣ той се завърнѫ, нѫ пръди да успѣемъ да се срѣщнемъ съ него, той отново бѣше обратно заминѫлъ за Добруджа. Понеже ни казахѫ, че трѣбва пакъ да чакаме 3—4 дена, до като се завърне, и понеже бѣхме намислили да посѣтимъ и държавниятъ архивъ въ Яшъ, рекохме да употрѣбимъ туй врѣме за тая цѣль и се упѫтихме въ молдавската столица.
Яшъ, отъ какъ е прѣстанѫлъ да бѫде столица, много е изгубилъ отъ външната си живость, а особено отъ значението си на главенъ културенъ центръ на страната: всичко, ще е по важно и по цѣнно, е привлѣкълъ Букурещъ.
Въ държавния архивъ не намѣрихме важни славянски молдавски документи; тия, които още се пазѭтъ въ архива, вече сѫ издадени въ недавно излѣзлия XVIII. томъ на сбирката отъ исторически ромънски паметници, която издава Теодоръ Кудреску. [1] Това издание твърдѣ много олесни трудътъ ни, защото съдържа освѣнъ славянски грамоти изъ Яшкия държавенъ архивъ, още твърдѣ много други, принадлежни на частни лица, най-повече на самия Кудреско, който съ години ги е събиралъ отъ разни страни. За да се увѣримъ, до колко е изданието точно, сравнихме двѣ грамоти, издадени отъ Кудреску, съ оргиналитѣ имъ въ архива, а именно грамотата отъ 1458. год. (стр. 26) и грамотата отъ 1627. год. (стр. 380), и не намѣрихме въ печатното издание ни най-малка погрѣшка. Чиновницитѣ въ архива, както и самъ г. Кудреску, който се случи тамъ, ни увѣрявахѫ, че не издадени славянски грамоти тукъ нѣма, а сѫщото потвърди и г. професоръ Ксенопулъ, до когото се отнесохме съ дадената намъ прѣпорѫка отъ букурешкото министерство.
__11_ [[ Въ митрополията при главния епитропъ Eugen Ghica. Манастирски документи за собственост върхъ мушии и др. ]]
Слѣдъ тѣзи разяснения ние се упѫтихме въ митрополията, за гдѣто на сигурно знаехме, че ще намѣримъ славянски рѫкописи, ала и тукъ самъ митрополитътъ ни съобщи, че г. Точилеску дохождалъ въ Яшъ лично и задигнѫлъ за музея всичкитѣ славянски рѫкописи. За насъ вече не остаяше друго, освѣнъ да побързаме назадъ въ Букурещъ, ако да нѣмаше още едно мѣсто, за което на търгванье отъ тукъ единъ любезенъ чиновникъ ни бѣше съобщилъ, че има богата колекция отъ
1. Theodor Cudrescu, Uricara sau collectiune de differite acte, care pot servi la istoria romanilor. Jassi, 1892. 8° 530.
188
славянски рѫкописи. Това мѣсто е манастирътъ св. Спиридонъ, който е разположенъ въ срѣдъ града. Той е, както разбрахме, единствениятъ манастирь, на който държавата е оставила всичкитѣ му недвижими имоти непокътнѫти поради това, че той на свои срѣдства е подържалъ и сега още подържа грамадна болница, която е за града Яшъ и околностьта му велика благодать. Като е запазилъ манастирьтъ имотитѣ си, пази въ своя архивъ и всичкитѣ юридически актове и грамоти, които се отнасятъ до тия имоти отъ най-старо врѣме до днесь. Ала не е тъй лесно, да те допустнѫтъ въ тоя архивъ, поради което малцина до сега сѫ имали възможность да ровѭтъ низъ неговитѣ старини, макъръ и съ най-чиста научна цѣль. При все това ние се опитахме да излѣземъ прѣдъ главния епитропъ Eugen Ghica, като му донесохме и едно прѣпорѫчително писмо, което за тая цѣль ни даде проф. Ксенопулъ, неговъ добъръ приятель. Като влѣзохме въ управлението на манастира, почакахме нѣколко врѣме въ единъ голѣмъ салонъ, — стаята на епитропитѣ, — окиченъ по стѣнитѣ съ живописни образи на всичкитѣ бивши молдавски войводи, до като да дойде главниятъ епитропъ. Чувствувахме, че тукъ владѣе особена, манастирска дисциплина, и че властьта на единъ епитропъ е твърдѣ голѣма. Въ тоя случай отъ неговото случайно разположение зависѣше да отговори на нашето желание съ да или не. Ако не бѣше писмото на г. Ксенопула, едвамъ щѣше строгиятъ епитропъ, потомъкъ на знаменита боярска фамилия, да обърне внимание върху това, което желаехме; а така поне нехайно отговори, че въ манастира нѣма никакви славянски рѫкописи, като погледнѫ при туй малко недовѣрчиво и едвамъ ли не зачудено на насъ. Но ние настоявахме на своето, като му рекохме, какво и самъ професоръ Ксенопулъ ни е казалъ, че въ манастирския архивъ има славянски рѫкописи, и че ние нѣмаме никакво друго намѣрение, освѣнъ да ги разгледаме съ научна цѣль. Най-сетнѣ епитропътъ равнодушно дигнѫ и сложи раменѣтѣ си и ни призна, че той първъ пѫть сега чулъ, че въ манастирския архивъ имало славянски рѫкописи. Слѣдъ това повика архиварътъ, единъ външно твърдѣ незначителенъ старець, и му заповѣда да ни заведе въ архива и да ни покаже, каквото желаемъ да видимъ. Ние се простихме съ епитропа и търгнѫхме доволни слѣдъ стареца, който скоро се завтече въ една стая и скоро се завърнѫ съ единъ грамаденъ ключь въ рѫката си. Слѣзохме подирѣ му въ сутерена и се спрѣхме прѣдъ желѣзнитѣ врата на единъ зимникъ — манастирския архивъ. Като стѫпихме вѫтрѣ въ зимника, видѣхме всѫду на около по зидоветѣ натрупани стари вѣстници и книжа, а въ срѣдата нѣколко извънредно голѣми и яки сандъка, и всичко покрито
189
съ такъвъ дебелъ, до сѫщь „архивенъ” прахъ, че вече не ни се видѣ чудно, гдѣто епитропътъ не знаеше, какво има въ архива. Архиварътъ излѣзе твърдѣ добродушенъ старецъ. Когато чу, че говоримъ български, той ни каза, че билъ родомъ отъ Хушъ и че майка му била българка, но че той вече не разбиралъ български. Ала за това бѣше двойно услужливъ.
Каквото не намѣрихме въ държавнитѣ архиви и академията, намѣрихме тукъ, а именно извънредно хубави каталози на всички стари документи, които се пазѭтъ затворени въ голѣмитѣ сандъци. Тия каталози трѣбва да сѫ писани въ ново врѣме; въ тѣхъ е на кратко казано при всѣки рѫкописъ и съдържанието му. Книжата сѫ въ архива групирани споредъ манастирскитѣ имоти (мушии, чифлици). Всички документи, които се отнасятъ до извѣстна мушия, сѫ наедно и сѫ наредени хронологически, така че по тѣхъ хубаво може да се чете историята на тия имоти. Обикновено е запазена и първата грамота, съ която мушията или нѣкоя нейна часть е станѫла собственость на манастиря. Слѣдъ неѭ идѫтъ редомъ грамоти, които потвърдяватъ имотътъ, и актове, съ които се прибавяли нови имоти къмъ мушията. Каквито движения и да сѫ стаяли съ манастирската недвижима собственость: продажби, размѣни, купувания, подарявания и пр., за всичко се пазѫтъ и съотвѣтнитѣ юридически актове, като почнешъ отъ начало па все до най ново врѣме. Каталозитѣ на тия документи, които, както рекохме, сѫ наредени по хронологически редъ, прѣдставятъ нагледно, до кога е траялъ славянскиятъ периодъ на ромънската писменностъ, и кога захванѫли да употрѣбяватъ ромънскиятъ езикъ. Документитѣ на всички мушии до началото на 17. стол. сѫ славянски, а слѣдъ туй почти едноврѣменно (а именно между 7100 и 7140 сир. 1592 и 1632) прѣстаятъ славянскитѣ и захващатъ ромънскитѣ документи, съ малки изключения, които показватъ, че все още е сѫществувала борба между двата езика, та между ромънскитѣ документи даже и отъ втората половина на 17 стол. изпъква тукъ тамѣ и по нѣкой славянски. Най-старитѣ документи сѫ писани съ по-чистъ малоруски езикъ, отколкото по-новитѣ. Най-много документи има отъ 16 стол., понеже повечето имоти сѫ отъ тогава. Ние приписахме повече такива актове и записи, които иматъ по-частенъ характеръ, защото по тѣхъ може повече да се сѫди за истинското състояние на славянския кннѫовенъ езикъ по онова врѣме въ Молдавия, отколкото по пергаментовитѣ разкошни хрисовули, писани все на единъ шаблоненъ и по-чистъ малоруски езикъ. Неудобствата на мѣстото, гдѣто работѣхме въ зимника, а още повече мѫчнотиитѣ, които причиняваше на стареца-архивара примитивната разпоредба на документитѣ въ сандъцитѣ, като
190
бѣше принуденъ всѣки часъ да развръзва торбата на документитѣ отъ извѣстна мушия и сетнѣ да вади изъ нихъ отдѣлнитѣ снопчета (наречени въ каталога пликове: „plicul”), и пакъ всичко туй да свързва и пр., ни накара слѣдъ усилена дводневна работа да напустнемъ св. Спиридонъ и да се задоволимъ съ това, което бѣхме видѣли и забѣлѣжили. Тукъ изброяваме документитѣ, които прѣписахме, и забѣлѣзваме, че почти при всѣки славянски документъ е приложенъ и по-сетнѣшенъ ромънски прѣводъ (отъ 17. и 18. стол.), направенъ повечето отъ разни „даскали” въ Яшъ, както се вижда отъ честитѣ подписи въ края на нѣкои прѣводи.
I. Изъ документитѣ на Котнарскитѣ лозья.
Единъ записъ отъ нѣкой Григорча, писанъ въ Сочава въ 7087 (1579) год. (Пликъ III. № 1).
Грамота отъ Александъръ Илияшъ войвода (безъ дата). (Пликъ III № 3).
II. Изъ документитѣ на мушия Борша.
Записъ отъ Уреки, велики спатаръ, отъ 7143 (1035) год. (Пликъ II № 7).
III. Изъ документитѣ на мушия Бодещи заедно съ селата и́.
Записъ отъ Лупулъ, синъ Фартуговъ въ Сочава, отъ началото на 17. ст. (безъ дата). (Пликъ I № 1)
Саморѫчно свидѣтелство отъ Еустатия, епископъ Романски, писано въ Романъ въ 7088 (1580). 5 Февруарий. (Пликъ I. № 2).
Грамота отъ Петъръ войвода, издадена въ Яшъ въ 7094 (1586) год. (Пликъ № 9).
Грамота отъ Петъръ войвода, издадена въ Яшъ въ 7094 (1586) год. Юний. (Пликъ I № 8).
Грамота отъ Петъръ войвода, издадена въ Яшъ въ 7099 (1591), год. 20 Априлий. (Пликъ I № 11).
Грамота отъ Петъръ войвода, издадена въ Яшъ въ 7094 (1586) год. (Пликъ I. № 10).
Свидѣтелство отт Лупулъ, синъ Станчуловъ, писано въ 7112 (1604) год. (Пликъ I № 14).
Записъ отъ Гаврилъ, бивши стегаръ, и брата му Лупулъ въ Яшъ, 7112 (1604) год., 7 Юний. (Пликъ I. № 15).
Записъ отъ Марийка, дъщи Андрекова, въ Яшъ, 7112 (1604) год. 27 Май. (Пликъ V. № 8).
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Яшъ въ 7125 (1617) год. 22 Януарий. Пликъ V. № 14.
Грамота отъ Еремия Могила войвода, издадена въ Яшъ въ 7112 (1604) год. 16 Юний) (Пликъ V. № 9).
191
IV. Изъ документитѣ на селото Думещи.
Грамота отъ Василие войвода, издадена въ Яшъ. въ 7148 (1640) год. 6 Мартъ. (Пликъ. X. № 1).
V. Изъ документитѣ на мушия Килишое.
Грамота отъ Гашпаръ войвода, издадена въ Яшъ отъ 7197 (1689) год. 29 Юний. (Пликъ I. № 2).
VI. Изъ документитѣ на мушия Сървещи.
Свидѣтелство отъ нѣколко боляри (безъ дата), (Пликъ VIII. № 1).
VII. Изъ документитѣ на мушия Тодорени.
Грамота отъ Петъръ войвода, писана въ Галата въ 7099 (1591) год. 17 Юний. (Пликъ I. № 4).
_12__ [[ Университската библиотека въ Яшъ. Нито един славянски документ! Опит за отиване въ Чергед, Трансилвания. ]]
Имахме министерско прѣпорѫчително писмо и до университската библиотека въ Яшъ. Прѣгледахме каталозитѣ и, противъ всѣко очакванье, не само че не намѣрихме никакви славянски рѫкописи, но нито славянски книги изобщо, съ изключение на нѣколко подарени отъ проф. Хъждеу руски романи. Като си припомни человѣкъ, колко е било силно малоруското влияние въ Молдова, и какъ живо се сношавали Молдованитѣ съ своитѣ славянски сѫсѣди — Малоруситѣ и Поляцитѣ, чудно се вижда, защо сега въ Молдова така малко се интересуватъ за славянската литература и то не само студентитѣ, но и професоритѣ, понеже една университетна библиотека се допълня, безъ сѫмнѣние, подъ прѣмото влияние на професорскитѣ научни потрѣби. Въ Влашко отъ тая страна е нѣщо по добрѣ, защото тукъ вече се е основалъ единъ малъкъ крѫгъ отъ ромънски учени, които се интересуватъ и за вървежа на славянската наука.
Бѣхѫ ни останѫли още само нѣколко дена на разположение, и ние побързахме да се завърнемъ въ Букурещъ, за да опитаме още веднѫжь щастието си при проф. Точилеску, каквото поне да успѣемъ да надникнемъ въ музейната библиотека, та да занесемъ поне понятие за това, което има въ неѭ. Отъ начало имахме другъ планъ: мислѣхме да минемъ на върщанье прѣзъ Трансилвания и да посѣтимъ знаменитиятъ градецъ Чергедъ, гдѣто най-дълго се одържали български славяни, каквито никога е имало твърдѣ много въ Трансилвания. Слѣдъ съобщенията, които направи неотколѣ Д-ръ Амлахеръ за измрѣлитѣ Чергедски Българи, [1] още повече се показва потрѣбно, да се отиде отъ наша страна въ Чергедъ, който не е твърдѣ далечь
1. Вж. Sitzungsberichte der Köngl. böhm. Ges. d. Wiss. 1888, 227—280.
192
отъ Брашовъ. До колкото знаемъ, до сега още ни единъ славистъ не е успѣлъ да посѣти това мѣсто. Дриновъ едно врѣме е ималъ таково намѣрение, но по нѣкакви случайни спънки не можалъ да отиде въ Трансилвания. Ческиятъ етнографъ, професоръ Ладиславъ Пичъ, който твърдѣ много се интересува по въпроса за изчезнѫлитѣ дакийски Българи, на послѣдното си пѫтуванье, при всичко че билъ въ Брашовъ, тъй сѫщо не успѣлъ да отиде въ Чергедъ. На него разказвали въ Брашовъ, че въ Чергедъ старитѣ хора още знаели „отче нашь” на български. И библиотекарътъ на ромънската академия, госп. Бяну, прѣди да тръгнемъ отъ Букурещъ за Яшъ, ни разказа, че билъ нѣколко пѫти въ Чергедъ, гдѣто ималъ свои познати, и потвърди това, което сѫ казвали на Пичъ, даже се изяви готовъ да ни даде прѣпорѫчителоно писмо до нѣкой свой Чергедски приятель. Ние сериозно се готвѣхме да отидемъ въ Трансилвания, защото, не само че е важно да се изпитатъ традициитѣ на Чергедското население и да се забѣлѣжѫтъ изобщо остатъцитѣ отъ изчезнѫлия български елементъ, както въ езика, така и въ други отношения, но още е потрѣбно да се прѣтърси въ трансилванскитѣ архиви, гдѣто има изгледъ да се откриѭтъ още други документи отъ рода на онѣзи, които обнародва Амлахеръ въ горѣ приведеното съобщение.
Ала всички тия планове, още когато търгвахме за Яшъ, бѣхѫ осуетени по причина на холерата, която бѣше се появила вече въ Унгария, така че прѣминуваньето прѣзъ Трансилвания и върщаньето назадъ въ Ромъния се свързвахѫ съ голѣми карантинни опасности.
_13__ [[ Въ Букурещъ при проф. Точилеску въ музейната библиотека. Около 1400 рѫкописа, между които до 600 славянски. Повѣсть за Варлаама и Іоасафа въ руска рецензия съ влашки прѣводъ ]]
На върщанье за Букурещъ ние узнахме, че карантината въ Русчукъ била увеличена на петь дена, и това ни накара повече да бързаме. Най-сетнѣ на 24. Септемврий, слѣдъ като бѣхме петь пѫти напраздно ходили да търсимъ Г. Точилеску, бѣхме честити да чуемъ, че се е завърнѫлъ отъ пѫть и че е у дома. Госп. Точилеску веднага ни заведе въ музея, даде ни врѣменнитѣ инвентарни списъци на рѫкописитѣ и заповѣда на чиновника, да ни доставя всичко. Какво бѣше нашето учудванье, когато видѣхме тукъ около 1400 рѫкописа, между които до 600 славянски. Понятието, което имахме за музейната библиотека, далечь остаяше надпрѣ задъ дѣйствителностьста. Освѣнъ рѫкописи, тукъ сѫ събрани въ голѣмо количество и ромъно-славянски типари. И по прѣди бѣхме виждали срѣднобългарски книги, печатани въ Ромъния, ала не си прѣдставяхме да видимъ на едно мѣсто толкова много запазени. Но не е чудно, като помислимъ, че въ музея сега сѫ събрани рѫкописитѣ отъ по главнитѣ влашки манастири, за които отколѣ се знаеше, че пазѭтъ много славянски писмени паметници. Въ
193
бѫдѫще ще трѣбва всѣки славистъ, който споходи Ромънмя, най-напрѣдъ да обърне внимание върху рѫкописитѣ въ музея.
Повечето рѫкописи сѫ срѣднобългарски, покрай тѣхъ се срѣщатъ и доста много отъ сръбска и руска рецензия. Като нѣмаше подробенъ каталогъ, ние бѣхме принудени по краткитѣ врѣменни списъци, въ които обикновено е отбѣлѣзано само: „славянски рѫкописъ”, на посоки да искаме разни „нумера”, така че въ сѫщность трѣбваше да захванемъ или отъ начало и да вървимъ наредъ, или да се задоволяваме съ това, което поисканиятъ померъ случайно ни донасяше. Случваше се, че трѣбваше наредъ да искаме по петь и повече рѫкописа, защото между тѣхъ не се попадаше ни единъ отъ тѣзи, каквито търсѣхме. Най-много ни интересувхѫ разнитѣ тлъсти сборници, понеже въ тѣхъ често се попадатъ и твърдѣ цѣнни за историята статии, както доказа въ най-ново врѣме и откритието, което направи Богданъ въ единъ сега киевски, а нѣкога молдавски сборникъ. Ала казанитѣ условия ни прѣчехѫ систематично да слѣдимъ рѫкописитѣ единъ по единъ. Повечето гледахме да си съставимъ добро понятие за качеството на рѫкописитѣ, и за това размѣсомъ разгледахме около 30 рѫкописа.
Първиятъ рѫкописъ, който чиновникътъ самъ отъ свой потикъ ни донесе, като ни увѣряваше, че е твърдѣ старъ и твърдѣ важенъ, бѣше оригиналътъ на издадения отъ Миклошича изтълкуванъ псалтиръ на Бранка Младеновића (вж. Starine, IV. Psaltir s timiačenjem Branka Mladenovíća). Ние бѣхме доволни, ако и да не бѣше за насъ нѣщо съвсѣмъ ново, както мислѣше чиновникътъ, че можехме да видимъ оригиналътъ на тоя разкошенъ и знаменитъ рѫкописъ. Споменѫтиятъ Одобеску първъ е описалъ този паметникъ заедно съ още други три славянски изъ библиотеката на манастира Бистрица („Revista Româna pentru sciinţe littere şi arte. I 1861. Nov. i Dec. 703—742), и при тоя случай е изказалъ желание, да се приберѫтъ рѫкописитѣ отъ манастира, както разяснихме по горѣ. Псалтирътъ, слѣдователно, е дошелъ въ музея заедно съ другитѣ рѫкописи отъ Бистрица топърво въ 1884. год. по инициятивата на проф. Точилеску.
Отъ рѫкописитѣ, които сѫ записани като бивша принадлежностъ на Иванъ Делеану, разглеждахме единъ твърдѣ хубавъ паметникъ (№ 293), съдържещи познатата повѣсть за Варлаама и Іоасафа въ руска рецензия съ влашки прѣводъ, който паралелно съ славянския текстъ заема половината отъ всѣка страница. Влашкиятъ прѣводъ е направенъ въ 1649 год., както се вижда отъ забѣлѣжката на първия листъ:
194
Рѫкописътъ е на книга, срѣдна осмина. На 885 страница има долу отъ десно приписъ отъ друга рѫка:
На 763 страница се свършва славянскиятъ текстъ, и до 881. страница слѣдва само
ромънски текстъ. На 882. стр. е помѣстена:
Паралелно съ текста върви и ромънски прѣводъ. Слѣдъ това на 883. стр. захваща молитва, за която е забѣлѣжено:
Молитвата гласи:
— Свършва се повѣстьта съ тази духовна пѣсень:
Както се вижда отъ горѣказаната дата, влашкиятъ прѣводъ на повѣстьта е направенъ слѣдъ като Кутеенскиятъ манастиръ издалъ печатно Варлаама и Іоасафа на бѣлоруски за Бѣлоруситѣ въ 1637. год. (вж. Пыпинъ, Очеркъ литер. исторіи пов. 127). Оригиналътъ, по който се е прѣвеждало, е билъ руски, инакъ нѣмаше да се спази руска рецензия въ славянския текстъ;
195
този руски списъкъ ще да е билъ нѣкой списъкъ, допълненъ
споредъ Кутеенското издание, понеже и тó на послѣдния си листъ съдържа
(вж.
Пыпинъ ор. с. 127.). Новаковић (вж. Гласникъ IV., Варлаам и Іоасаф.), като
сравнявалъ рускитѣ списъци споредъ съчиненията на Кирпичникова
[1] и Веселовски [2], се увѣрилъ, че
всичкитѣ списъци, както и разнитѣ печатни издания [3]
показватъ вкупомъ все единъ прѣводъ, който е съгласенъ съ текста на познатитѣ
югославянски списъци на тая повѣсть. Понеже най-стариятъ руски списъкъ е отъ
XIV стол., нѣма сѫмнѣние, че прѣводътъ отъ гърцки е станѫлъ нѣгдѣ въ България,
ала не се знае, кога прѣди XIV. столѣтие. Вѣроятно е, че въ Ромъния ще се
намѣри още нѣкой по старъ, и то срѣдно-български текстъ, който навѣрно ще може
да разясни този въпросъ. Горниятъ славянски текстъ, както видѣхме, нѣма за
насъ важность. Че той е прѣписъ отъ руски, показва не само езикътъ, но и
„пѣсеньта на Іоасафа когато влѣзълъ въ пустинята.” За тая пѣсенъ Веселовски
мисли (ор. с. 130), че е съчинена нѣгдѣ въ сѣверна Русия, че най напрѣдъ
печатно е излѣзла въ Кутеенското издание и че сетнѣ се е разпространявала и
измѣнявала, до като не е получила друга форма, каквато е въ второто Московско
издание (1681) [4]. Пѣсеньта на Іоасафа прѣминала отъ
старитѣ руски списъци на повѣстьта и въ народната словесность: Киреевски
напечаталъ въ Чтенія общ. древ. пис. 1848. год. IX. 187. между други духовни
народни стихове и единъ „разговоръ царевича Осафія (Іоасафа) съ пустинею."
_14__ [[ Единъ срѣдно-български номоканонъ, писанъ въ 1618. год. ]]
Твърдѣ интересенъ е и по езика и по съдържание единъ срѣдно-български номоканонъ, писанъ въ 1618. год. (№ 296). Въ края на особенъ листъ е слѣднята бѣлѣжка, писана съ почерка на грамотитѣ отъ XVI. и XVII. столѣтие:
1. А. Кирпичниковъ, Греческіе романы въ новой литературѣ. Повѣсть о Варлаамѣ и Іоасафѣ. Харковъ 1870.
2. А. Веселовскій, Вызантійскія повѣсти, Варлаамъ и Іоасафъ. Журн. М. Н. Пр. 1877. Юлий.
3. Освѣнъ нѣколко, които Кирпичниковъ (ор. с. 173—176) туря въ втора група, понеже мисли, че произхождатъ отъ другъ прѣводъ. Тази втора група се прѣдставя въ Макариевския миней и има другъ текстъ и друго заглавие.
4. Пыпинъ въ Очеркъ 178. и пр. казва, че послѣднитѣ два листа на Московското издание „заняты новыми стихами, въ которихъ заключается „молитва святаго Іоасафа въ пустыню входяща,” отличная отъ помѣщенной въ первомъ изданіи."
196
Този номоканонъ, който за краткость ще наречемъ „музеенъ номоканонъ,” не е отъ рода на общопризнатитѣ черковно-вселенски номаканони (кормчии), но е сетнѣшна компилация отъ единъ другъ видъ прирѫчни номоканони, въ които каноническо съдържание било изпрѣмѣсено съ апокрифическо. Отъ първия видъ сѫ били прѣведени въ старобългарско врѣме три номоканона. Знае се, че вече св. Методий е прѣвелъ номоканонъ, а споредъ както допуска и Павловъ, [1] той е прѣвелъ именно номоканонътъ на Іоана Схоластика, който е билъ разпространенъ въ най-старо врѣме и въ Русия, прѣди да се яви Фотиевата кормчия. Въ българския прѣводъ е имало покрай правилата на Схоластика още нѣколко допълнителни статии отъ по-сетнѣшно гърцко и българско произхождение (Павловъ 23). Ала до като Схоластиковиятъ сборникъ господувалъ въ най-старата югославянска и руска черква, почнѫлъ да става авторитетенъ и номоканонътъ, познатъ подъ името на патриярха Фотия, който наскоро затъмнилъ славата на I. Схоластика. И стариятъ Фотиевскн номоканонъ се разпространилъ твърдѣ рано въ Русия (XI и XII ст.), кѫдѣто билъ прѣнесенъ отъ България. [2] Стариятъ Фотиевски номоканонъ въ XII. столетие почнѫлъ да застарява, понеже съдържалъ под пълни правила безъ всѣкакви съкращения и безъ тълкувания, до като въ туй врѣме се появили много по-сгодни за черковно употрѣбление издания, съ съкращения и съ тълкувания отъ знаменититѣ канонисти Іоана Зонара, Ѳеодоръ Вальсамонъ и Алексѣй Аристинъ. На скоро въ България билъ прѣведенъ съкратениятъ Фотиевъ номоканонъ съ тълкуванията на Зонара и, види се, още и на Аристнна, отъ гдѣто минѫлъ въ XIII стол. и въ Русия. [3] Покрай тѣзи общопризнати
1. Вж. А. Павловъ, Первоначальный славяно-русскій номоканонъ. Казанъ 1809, стр. 22. И споредъ Востокова прѣводътъ на Схоластиковитѣ правила е най-древенъ — отъ Кирило-Методиевско врѣме. Описаніе Рум. Муз. 279.
2. А. Павловъ се догажда, че стариятъ Фотиевски номоканонъ (или „дофотиевски въ XIV титли” както той нарича рускиятъ му съставъ) билъ прѣведенъ заедно съ съединената при него синтагма найнапрѣдъ въ Русия, и то въ врѣмето на Ярослава I (вж. ор. с. 56 и сл.), ала Ягичъ открива сериозни слѣди на тоя прѣводъ, които говорѭтъ въ полза на славянския югъ, а имено България (вж. Starine. VI 63).
3. А. Павловъ мисли, че Аристиновата редакция е прѣвелъ св. Сава, и че сетнѣ е била прѣведена и въ Търново (ор. с. 66), отъ гдѣто българскиятъ деспотъ Светиславъ ѭ проводилъ на Киевския митрополита Кирилъ II въ 1262 год., като ѭ наричалъ „Зонара”, при всичко че е Аристиновска, Понеже въ текста на рускитѣ списъци на тая, получена отъ България, изтълкувана кормчия не владѣе единство, въпросътъ не е до тамъ рѣшенъ, че именно Аристиновата редакция е била пратена изъ България. Сѫщо така не е доказано, че св. Сава ѭ прѣвелъ на сърбскославянски отъ гърцки, понеже има данни, че може да е сѫществувалъ вече прѣди туй български прѣводъ (вж. за това Jagić, Krmčaia ilovačka, Starine VI).
197
черковни законодателни кодекси, сѫществували сѫ въ Византия твърдѣ много кратки номоканони, които сѫ имали повече мѣстенъ авторитетъ и практическо назначение да служѫтъ на свещеницитѣ за най-нужднитѣ имъ потрѣби, именно какъ да опрѣдѣлятъ по-дребнитѣ черковни наказания и запрѣщения. Тѣ сѫ били единъ видъ извлѣчения изъ истинскитѣ номоканони, съ разни прибавки, даже и отъ не канонически характеръ. Така се образували въ Гърция тъй нареченитѣ прохирони сир. прирѫчни книги, които сгодно сѫ замѣнявали голѣмитѣ кормчии. Такъвъ характеръ има покаятелниятъ или епитимийниятъ номоканонъ на цариградския патриярхъ Іоанъ Постникъ (582—595), който на скоро се разпространилъ по цѣла Гърция и станѫлъ образецъ за други сборници отъ този родъ. Твърдѣ е помогнѫла на популарностъта му, гдѣто билъ много по-снисходнтеленъ при налаганьето наказания, отколкото вселенскитѣ номоканони [1]. Вече въ VII ст. Теодоръ, архиепископъ Кентербюрийски, като съставялъ своятъ покаятеленъ кодексъ (liber poenitentlalis), който станѫлъ прототипъ на сетнѣшнитѣ латински кодекси отъ тоя родъ, се ползувалъ и отъ книгата на Постника. Сѫщо така и въ Византия се рѫководилъ Теодоръ Студитъ по неѭ, като съставялъ своето съчинение „епитимии за монаситѣ” и краткото си рѫководство за свещеницитѣ, подъ заглавие „за исповѣдьта” (περὶ τῆς ἐξαγορεύσεως). Съ врѣме толкова много се е прѣработвалъ и допълвалъ Постниковиятъ номоканонъ, че твърдѣ се отдалечилъ отъ първобитния си оригиналъ. Постниковиятъ номоканонъ въ извѣстни сетнѣшни списъци минава подъ име „правильникъ Іоанна монаха и діакона, ученика св. Василія, по прозванію чадо послушанія” (Κανονικὸν Ἰωάννου μοναχοῦ καὶ διακόνου, μαϑητοῦ τοῦ ἁγίου Βασιλείου, οὗ ἑπωνυμία τέκνον ὑπακοῆς). Въ България билъ прѣведенъ Постниковиятъ номоканонъ още въ началото на християнската епоха, понеже вече въ XII. стол. този прѣводъ билъ разпространенъ и въ Русия (вж. Павловъ, Номоканонъ при большомъ требникѣ 24).
Единъ другъ подобенъ номоканонъ е тъй наречениятъ Котелеровъ, който билъ съставенъ въ началото на XII вѣкъ — епохата на крайния упадъкъ и въ черковното законовѣдение въ Гърция, — отъ нѣкой малограмотенъ монахъ. Този номоканонъ изобилствува съ галатни мѣста, а забѣлѣжително е, че въ него се споменува и за Богомилитѣ, като особено разпростра-
1. Въ началото па XII стол. светогорскитѣ монаси питали патриарха Никола Граматикъ: „трѣбва ли да се налагатъ енитимии (κανονίζειν) по Постниковия номоканонъ?” и получили отговоръ: „този номоканонъ, който се отличава съ крайна снисходителность, мнозина е погубилъ” и пр.: (вж. А. Павловъ, Номоканонъ при большомъ требникѣ, Одесса 1872. стр. 22).
198
нена и опасна секта. И този номоканонъ билъ прѣведенъ вѣ България: отъ XIV. вѣкъ сѫ запазени руски прѣписи подъ заглавие „Правила съ богомъ починаемъ святыхъ апостолъ и святыхъ седми соборъ преподобныхъ и богоносныхъ отецъ нашихъ, о епископѣхъ, и о іереохъ и о мнисѣхъ и о людѣхъ мірскыхъ.” А. Павловъ съобщава и за два български прѣписа отъ XIV. стол. (Номоканонъ при б. треб. 27.) Въ по-сетнѣшнитѣ наши списъци Котелеровиятъ номоканонъ минавалъ и подъ име „Зонара” или „Зинара.” Славянскиятъ тексть се различава отъ гърцкия, издаденъ отъ Котелера, по това, че въ него като 5-та и 6-та глава е влѣзълъ и Постниковиятъ номоканонъ подъ горѣказаното име: „Іоанна мниха, чада великаго Василія, иже нареченъ быстъ чадо послушанія, о исповѣданіи тайныхъ грѣховъ поученіе.” Въ XVI. столѣтие вече се явили отъ тоя номоканонъ и печатни сръбски издания наедно съ требника, (въ Гораждъ 1531, въ Мелешево 1546., вж. Р. Šafařik, Geschichte des serbischen Schriftthums стр. 220). Въ XIV. в. се появилъ черковно юридически сборникъ (синтагма) отъ Матей Властаръ Солунски, който наскоро се разпространилъ по цѣлия славянски югъ. И този сборникъ, при всичко че съставительтъ се стараялъ да вмѣсти въ него само общопризнати правила на св. отци, съдържа части и отъ Постника. Другъ прирѫченъ сборникъ (прохиронъ) отъ това врѣме съчинилъ Константинъ Арменопулъ, който така сѫщо билъ прѣведенъ и разпространенъ даже въ Влахия и Молдавия. [1] По този начинъ се разклащало значението на старитѣ обширни номоканони и се въвеждалъ обичай, да се съставятъ съкратени номоканони, приспособени на съврѣменитѣ потрѣби, възъ основа на споменѫтитѣ разни прирѫчни не канонически сборници. При такива възгледи е билъ съставенъ въ XV стол. на св. Гора и номоканонътъ, който се издава въ Русия при трѣбника (Павловъ, 29.), а при такива възгледи, безъ сѫмнѣние, се е рѣшилъ и молдавскиятъ архиеписктъ Теофанъ, да съставя номоканонъ по разни признати и непризнати черковнозаконодателни сборници, както ще се види отъ съдържанието му по долу. Трѣбва още да забѣлѣжимъ, че освѣнъ казанитѣ номоканони, които сѫ минавали горѣ долу за авторитетни и все до нѣгдѣ и канонически, въ срѣднитѣ вѣкове се размножили твърдѣ много кратки, тъй наречени покаятелни номоканони, които съдържали въ различна смѣсь свѣтски и черковно-манастирски правила. Тѣ сѫ служили и като живи юридически книги, чиито постановления се простирали по-далечь отъ мана-
1. вж. Розенкампфъ, Обозрѣніе Кормчей Книги въ историческомъ видѣ. Москва. 1829. II 19. „Сей прохиронъ Арменонула со временемъ сдѣлался дѣйствующимъ уложеніемъ въ разныхъ греческихъ краяхъ равно въ Молдавіи и Валахіи вмѣсто подлинныхъ 60 книгъ Василикона, которыя уже по своей ооширности прѣстали бить въ употрѣбленіи и пр."
199
стирскитѣ стѣни, особено въ тъмнитѣ вѣкове на турското робство
(XV. и XVI. в.), когато народътъ виждалъ въ духовния си отецъ единствениятъ
прѣдставитель на правдата (вж. Jagić, Sitna gradja za kanoničko pravo, Starine
VI. 112). Къмъ истинскитѣ „правила” съставителитѣ на такива номоканони
вмъквали, както казахме по горѣ, и разни апокрифни постановления, па даже и
цѣли апокрифни повѣсти. Така се образували особенъ видъ „устави”, въ които
първата частъ съставяли „правила”, втората часть апокрифи и притчи, а третята
часть жития и чудеса отъ часть тъй сѫщо апокрифни. [1]
Музейниятъ номоканонъ е съставенъ, както се вижда отъ приведеното по-горѣ
послѣсловие, по специялна порѫка, а не е резултатъ на дълготрайни ексцерпти,
правени отъ нѣкой свещеникъ за своя потрѣба, както е ставало въ много случаи
(вж. Starine V. 46). При все това, ясно се вижда, че той е билъ скърпенъ на
бързо отъ казанитѣ покаятелни (пенитенциялни) източници, между които ще да е
билъ и нѣкой отъ тъй нареченитѣ „худи номоканунци”, сир. апокрифни устави.
Очевидно е, че най-много е черпано изъ Котелеровия номоканонъ и изъ Іоана
Постника, който се споменува въ съдържанието на едно мѣсто, и то подъ името
Іоанъ Мнихъ:
Ала и други статии сѫ взети отъ него, както показва едно
повърхностно сравнение (вж. и указанитѣ източници на руския „номоканонъ при
трѣбника” у Павлова ор. с. 37 и сл.)
Ето кратки бѣлѣжки по съдържанието на музейния номоканонъ и прѣписъ отъ нѣколко мѣста.
1. вж. Starine V. 46; вж. и Starine XXI, Polivka, Nomocanon cum paregris.
200
Подъ заглавие:
(глава 50), се казва само туй:
До колко се отнася туй постановление къмъ обичая „постригванье,” не можемъ да кажемъ.
Съдържанието на глава 55 въ края на рѫкописа е означено тъй:
Ето самиятъ текстъ:
(Това мѣсто очевидно се отнася до Богомилитѣ, както се срѣща и въ други подобни номоканони, вж. Starine V, 14, 9, VI, 110).
201
Въ глава 65 се говори за родителскитѣ длъжности спрѣмо дѣцата
Това постановление, че трѣбва момъкътъ да се жени кога стане на 15 години, а момата на 12 години, се основава безъ сѫмнѣние върху мнѣнието, което е прѣобладавало у канониститѣ за пълнолѣтството на двата пола, важно по въпроса за исповѣдваньето. Въ руския номоканонъ при требника се казва:
(Павловъ, ор. с. 163). Ала мнѣнията на капониститѣ сѫ били по тоя въпросъ различни, и повече сѫ клонили, да се вземе пó-млада възрасть. [1]
Глава 66:
1. Павловъ цитува тълкуваньето на Вальсамона по тоя въпросъ, различно отъ мнѣнието на Іоана Китърски, което се приело въ горния рус. номоканонъ: „По законитѣ прѣгрѣшенията на не пълнолѣтнитѣ сѫ извинителни. Не пълнолѣтни сѫ: мѫжкиятъ полъ до 14 год., а женскиятъ до 12. Поради това, може би, ще каже нѣкой, че само слѣдъ като се достигне тази възрасть, когато и двата пола ставатъ отговорни за дѣлата си и способни къмъ блудство и други грѣхове, трѣбва да се явяватъ на исповѣдь. Но азъ по практика и многократни съборни рѣшения по тия работи, съмъ па мнѣние, че не пълнолѣтнитѣ отъ двата пола трѣбва да се изправятъ чрѣзъ исповѣдь вече слѣдъ шестата година. Така единъ клирикъ, който билъ годенъ съ седъмгодишна мома, и който се оженилъ съ друга, защото годеницата, умрѣла, се счете за второбраченъ, и поради това, не се удостои съ рѫкоположение. Светиятъ цариградски (патриаршески) съборъ се е изказалъ, че седъмгодишна мома е способна да люби и че споредъ това може да грѣши блудно. Ако е това разсъждение справедливо относително жената, още повече трѣба да се приложи и за мѫжьетѣ.” (ор. с. 164).
202
Между друго въ тази глава се говори, че трѣбва съпрузитѣ да се съгласяватъ и да отстѫпватъ единъ другиму, колкото се отнася до плътската имъ пóхта, защото инакъ се раждало блудство и невѣрство. Слѣдъ това се казва:
Слѣднитѣ глави съдържатъ най-повече наказателни опрѣдѣления за блудство. На пр. глава 85:
и пр. и пр. Слѣдъ туй дохажда особено заглавие:
Глава 151 съдържа особенъ отдѣлъ:
Слѣдъ 4 листа захваща новъ отдѣлъ: о праздникох и о постѣх, а слѣдъ 8 листа:
,
което захваща съ:
и заема 21 листъ. Тукъ се свършва номоканонътъ и слѣдва
на особенъ листъ бѣлѣжката, която съобщихме по горѣ, а слѣдъ нега идѫтъ три
бѣли листа, и послѣ захваща тропаръ съ ромънски прѣводъ на всѣко изречение:
и пр.
_15__ [[ Единъ срѣднобългарски рѫкописенъ праксапостолъ. Богатата орнаментика на всичкитѣ славяно-ромънски рѫкописи. Въ Ромъния е сѫществувала палеографическа школа ]]
Особено впечатление ни направи по своята хубость, да кажемъ разкошность, и голѣмина единъ срѣднобългарски рѫкописенъ праксапостолъ (34 см. широчина и 45 см. височина), писанъ на книга съ едъръ уставъ, изпъстренъ съ орнаменти (№ 283). Уставътъ е много по едъръ, отколкото въ оригинала
203
на Остромировото евангелие. Като си припомнимъ за този рѫкописъ, изцѣло се присъединяваме къмъ думитѣ на И. Богданъ, който по единъ другъ поводъ забѣлѣзва, че не е простъ случай, гдѣто почти всичкитѣ славяно-ромънски рѫкописи се отличаватъ съ богата орнаментика, която показва голѣмъ вкусъ, но че въ Ромъния е сѫществувала палеографическа школа, на която историята ще трѣбва топърво да се изучи. [1] — На послѣдната страница е послѣсловие, написано съ почерка на грамотитѣ отъ XVII вѣкъ, отъ което се вижда, че апостолътъ е писанъ въ 1651 год.:
Рѫкописътъ не е пагиниранъ. Тукъ даваме нѣколко откѫслека за образецъ на езика.
Листъ 1а.
и пр.
1. Вж. въ Analele Acad. Rom. Ser. II. T. XI. стр. 4:
204
Листъ 2а.
Листъ 2б.
_16__ [[ Една срѣднобългарска палея. Рѫкописни минеи отъ българска и сърбска рецензия. Многочислени срѣдно български рѫкописни евангелия ]]
Изъ една срѣднобългарска палея (навѣрно отъ XV. стол.); която,
за жалость врѣмето не ни допустнѫ да разгледаме подробно, си забѣлѣжихме единъ
по-сетнѣшенъ записъ, който се почва долу на празното поле на третия листъ и се
продължава все така на 9 страници. Рѫкописътъ има заглавие:
и пр. Ето записътъ:
205
Сѫщата рѫка сетнѣ на 6-та страница подъ този записъ е приписала още слѣдното, което се продължава подъ първия записъ и на 7-та и 8-та страница:
Видѣхме нѣколко рѫкописни минеи отъ българска и сърбска рецензия. Въ една българска минея (№ 178) на 6-тия листъ отъ края долу е забѣлѣзано:
Една друга минея (№ 290) се отличава въ правописанието чрѣзъ
често замѣняванье на ѫ съ
, като показва изобщо силно влияние на
руската рецензия; напр. въ единъ редъ се срѣща
, а малко
по долѣ:
и пр.
Въ края има рускославянски записъ, въ който се казва, че рѫкописътъ е билъ
писанъ въ 7161 = 1653 г. въ днитѣ на Матея Басарабъ войвода съ иждивението на
прѣосвещения господинъ кѵр Стефана, архиепископъ и митрополитъ
угровлахийски, въ петата година на архиерействуваньето му, и че е била дадена
въ настолната митрополийска черква въ Търговище. Записътъ е писалъ въ 7188
год.
Особено сѫ многочислени срѣдно български рѫкописни евангелия съ
Такива евангелия прѣглеждахме три, подъ № 288, 289, 294. —
1. Яшъ.
206
_17__ [[ Характеристика на ромънската срѣднобългарска рецензия на езика. Едно непознато намъ влашко издание на извѣстната старо-славянска граматика отъ Мелетия Смотрицки ]]
За характеристика на ромънската срѣднобългарска рецензия на езика е важно едно апракосъ-евангелие подъ № 295, отъ което съобщаваме за образецъ нѣколко мѣста. Рѫкописътъ е фрагментиранъ отъ началото. Диалектична особеностъ е, гдѣто нѣколко пѫти се срѣща а вм. ѫ и то въ глагола стѫпити. А имено въ прич. мин. вр. пристаплъ, аор. пристанишѧ. Замѣняваньето на ѫ чрѣзъ ъ и обратно е доста обично въ ромъно-българскитѣ паметници и свидѣтелствува за истинското произношение на ѫ не само въ Ромъния, но и въ България.
Листъ 2а:
Покрай приведошѧ
и под. се срѣща и приведошѫ, избраша.
но и:
Както е ѫ употрѣбено вм. ъ въ сѫтникъ, тѫмѫ, така сѫщо и въ да сѫбѫдет сѧ, въ сѫсъды. Слѣдъ ч се пише ѧ вм. ѫ: скажи нам притчѧ (виж. ед. ч.). а вм. ѧ срѣщнахме въ жатва:
ѧ
вм. а:
Членъ: селото̏
въ слѣдньото мѣсто:
Измежду печатанитѣ ромъно-славянски книги намѣрихме едно непознато намъ влашко издание на извѣстната старо-славянска граматика отъ Мелетия Смотрицки. Смотрицкиевата граматика най-напрѣдъ е била издадена въ 1619. год. въ Вилно подъ заглавие: „Грамматіки Славенския правилное синтагма,
1. Срав. у Срезневски, Свѣдѣнія и
замѣтки XXXVI. български сборникъ отъ 1348 г.:
207
потщаніемъ многогрѣшнаго мниха Мелетія Смотриского, въ коіновіи братства церковнаго Виленскаго” и пр. Второ издание отъ сѫщата граматика е било напечатано въ 1629. год. пакъ въ Вилно, а третото издание е излѣзло въ Москва 1648. год., умножено съ едно прѣдисловие „о пользѣ грамматики и о нуждѣ исправленія книжнаго” още съ нѣкои извлѣчения изъ съчиненията на Максима Грека. Четвърто, поправено издание излѣзло въ Москва 1721 г. 8° 283. [1] — Въ заглавието на влашкото издание, което е отъ 1697. г., не се споменува името на Смотрицки, ала всичко друго на пръвъ погледъ показва, че издательтъ йероманахъ Анѳимъ Типографъ, е взелъ московското издание на Мелетиевата граматика отъ 1648. год., като видоизмѣнилъ въ прѣдисловието нѣкои мѣста, за да оправдае нуждата отъ такава граматика и въ Ромъния. Тия мѣста сѫ доста интересни, понеже свидѣтелствуватъ за тогавашното състояние на славянския книжовенъ езикъ въ Ромъния. Ето заглавието на това издание:
На другата страна на заглавния листъ е напечатано въ срѣдата:
Не е извѣстно, да ли е съобщено нѣгдѣ въ библиографическата литература на старопечатнитѣ славянски книги за това издание. Ние въ библиографията на Ундолски не го намѣрихме. [2]
Слѣдъ горѣказаното „посвещение”, отправено къмъ държавния глава, захваща прѣдисловието:
1. Вж. въ Ученыя Записки имп. ак. наукъ т. III. XLXVII. ит. Списокъ славянскихъ и рускихъ грамматикъ, изданыхъ на славянорускомъ и рускомъ языкахъ.
2. Вж. Очеркъ славяно-руской библиографии В. M. Ундольскаго, съ дополненіями А. О. Бычкова и А. Викторова. Хронологическій указатель славяно-рускихъ книгъ церковной печати съ 1491 по 1864 год. Москва. 1871 8° 387.
208
( . . Говори се за ползата, която дава граматическото учение и се разправя, какво нѣщо е граматика)
(Слѣдъ това въсхвалява Басараба)
Свършва:
На 24 листь (б) отъ страна е написано съ червено мастило така хубаво, че мъчно се разпознава отъ печатания текстъ:
Забѣлѣзваме още, че
въ склонението на имената е оставенъ прѣдъ всѣко име и членъ: им. м. р. той,
ж. р. таѧ,
ср. р. тое. мн. ч. м. р. тіи, ж. р. тіѧ
ср. р. та, както е било още въ гърцкия първообразъ на Мелетиевата
граматика.
Нека съобщимъ още и за едно осмо-езично евангелие, печатано 1840 год. въ
Това евангелие е печатано въ нѣколко книжки (свезки) а текстътъ е
209
първо на ромънски езикъ, и сетнѣ слѣдва прѣводъ на елински, латински, славянски, руски (словенеще ши русеще), нѣмски, и на български езикъ. Заинтересува ни езикътъ на българската часть. Ето малъкъ образецъ:
и пр.
Отъ тия бѣлѣжки, които до тукъ съобщихме, лесно ще може всѣки да си състави понятие за музейната библиотека, въ която ние успѣхме поради казанитѣ обстоятелства да поработимъ само два дена. Очевидно е, че и множеството рѫкописи, което останѫ неразгледано, ще да се състои отъ подобни минеи, евангелия, апостоли, палеи, типици и пр., ала при това изобилие на рѫкописи можемъ ли каза отнапрѣдъ, че не ще има помежду имъ и отъ много по голѣмъ интересъ? Споменѫтиятъ номоканонъ случайно попаднѫ въ рѫцѣтѣ ни, а ние не се съмняваме, че той има и по-достойни другари въ сѫщата библиотека. Въ сборницитѣ съ разновидно съдържание, отъ които нѣколко видѣхме, безъ да имаме врѣме да ги разгледаме, не може да нѣма важни за литературната история материяли. Изобщо можемъ да повторимъ, че музейната библиотека отъ сега нататъкъ ще трѣбва особено да привлича вниманието на славиститѣ, и че всѣки ще намѣри въ неѭ обиленъ материялъ за студии.
_18__ [[ Значителна сбирка отъ славяно-ромънски грамоти въ музейната библиотека ]]
Въ музейната библиотека има и значителна сбирка отъ славяно-ромънски грамоти. Отъ тѣхъ копирахме слѣднитѣ 9 влашки грамоти:
Грамота отъ Владъ войвода, издадена въ Букурещъ, въ 7001 (1493) год. 9 Октомвр. (Каталогъ VII. № 855).
Грамота отъ Владъ войвода, издадена въ Търговище, отъ 7043 (1535) год. 27 Ноемврий. (Каталогъ III. № 193).
Грамота оть Радулъ войвода, издадена въ Търговище, въ 7045 (1537) год. 1 Юлий. (Каталогъ IV. № 399).
Послание на Архиепископа Кѵр Паисия отъ Бузъ, писано въ 7054 (1546) год. 7 Юлий. (Каталогъ IV. № 424).
210
Грамота отъ Александъръ войвода, издадена въ 7077 (1569) г. 2 Юний. (Каталогъ III. № 188).
Грамота отъ Михне войвода, издадена въ Букурещъ въ 7086 (1578) год. 22 Октомврий. (Каталогъ. III № 206).
Грамота отъ Михне войвода, отъ 7099 (1591) год. 1 Февр. (Каталогъ VII. № 858).
Грамота отъ Радулъ войвода, издадена въ Търговище въ 7131 (1623) год. 7 Май. (Каталогъ. VII. № 857).
Грамота отъ Басарабъ войвода, издадена въ Букурещъ, въ 7141 (1633) год. 4 Май. (Каталогъ I № 5).
СОФИЯ, 1893. IV.