Езикътъ на грамотитѣ
Като разглеждаме езикътъ на съобщенитѣ по-горѣ грамоти, виждаме, че той толкова е по-близъкъ на тъй наречената срѣднобългарска редакция на нашия старъ книжовенъ езикъ, колкото грамотитѣ сѫ по-стари, и обратно, че толкова повече се приближава къмъ новобългарския езикъ, като приема и разни чужди примѣси, колкото сѫ грамотитѣ по-нови. Сѫщитѣ тия характеристични черти има езикъть на цѣлата влахобългарска писменость (вж. М. Сб. IX 273 нт.), а то е знакъ, че въ него се е отразявалъ живъ народенъ говоръ, и то постепенно, както се е развивалъ въ течение на двѣ-три столѣтия. Казанитѣ чужди примѣси сѫ прѣимуществено отъ двѣ категории: р о м ъ н и з м и, които отъ половината на XV. в. все по-силно се изтъкватъ, паралелно съ постепенното ромънизуванье на българския езикъ въ Влашко, и с ъ р б и з м и, — плодъ на книжовно влияние, което е дѣйствувало само върху книжовния български езикъ и правописъ въ Влашко, безъ да е засѣгало и живиятъ говоръ. Съ паданьето на българската държава въ края на XIV. в. е заглъхнѫла и българската книжевность; въ Влашко подирната се е продължила наистина и слѣдъ тая катастрофа, но книжовниятъ езикъ не е могълъ дълго врѣме да задържи оная установена форма, която е ималъ въ врѣмето на послѣднитѣ български царье. Ние виждаме отъ нашитѣ грамоти, че въ тѣхъ срѣднобългарскиятъ книжовенъ езикъ, какъвто типипно е прѣдставенъ отъ българската Троянска повѣсть, се държи, съ
101
малки отклонения въ именната флексия, още около 30 години. Особено се забѣлѣзва старата установеность въ п р а в о п и с а на грамотитѣ до Влада II. Дракулъ. Тогава именно е било измрѣло старото поколѣние писатели, които сѫ имали за образецъ българскиятъ книжовенъ езикъ и правописъ отъ врѣмето на послѣднитѣ Шишмановци; тогава новото поколѣние захванѫло да се лута и колѣбае по въпроса за книжовния правописъ, подъ натиска на живата езикова фонетика и старата правописна традиция. Тая традиция вече не е намирала авторитетна подкрѣпа въ заглъхнѫлата българска книжнина отвъдъ Дунава, както е било по-прѣди. При такива условия не е чудно, гдѣто нашитѣ книжовници въ Влашко, въ своето недоумѣние, какъ да пишѫтъ, почнѫли да черпѭтъ поука отъ сръбската писменость, която именно тогава, въ XV. в., е била станѫла по-извѣстна, като прѣдставителка и на прокудената българска писменость. Извѣстно е, че тогава видни български книжовници като Константинъ Философа и Цамблака сѫ дѣйствували въ Сърбия, и че въ XV. в. изобщо сръбската редакция на книжовния ни езикъ е станѫла авторитетна та се разпространявала и въ България. Сръбското четенье на старитѣ книжовни форми е ставало мѣродавно и за книжовнитѣ крѫгове въ България и Влашко, гдѣто живиять български езикъ е билъ вече твърдѣ отдалеченъ отъ езика на Евтимия и Теодосия Търновски. И така се е случило, че нашитѣ писатели въ Влашко почнѫли да считатъ за образецъ на чисто книжовно произношение именно сръбското произношение. Това се доказва отъ постепенното вмъкванье на буквата у вм. ѫ, косто се забѣлѣзва вече въ грамотитѣ слѣдъ Мирча Велики. Че това писанье у вм. ѫ е само книжовно, и то повече правописно влияние, внесено отъ вънъ, се вижда отъ съвсѣмъ непослѣдователното и рѣдкото му употрѣбение покрай правилното българско писанье съ ѫ, въ по-старитѣ грамоти до половината на XV. в. А че това влияние не е малоруско — отъ съсѣдната малоруско-молдавска писменость — доказвать другитѣ очевидни езикови и правописни сърбизми, които въ втората половина на XV. в. ставатъ все по-чести и по-чести. Чисто книжовниять характеръ изобщо на всичкитѣ сърбизми въ нашитѣ грамоти се установява и отъ обстоятелството, че нѣма ни една грамота, въ която сръбскитѣ форми и сръбското произношение да сѫ до край и послѣдователно прокарани: всѫду изпѫкватъ покрай тѣхъ и народнитѣ български форми, както ги с изговарялъ писательтъ, когато не е мислилъ „книжовно.” Казаното ще потвърдѭ съ примѣри отъ нашитѣ грамоти, които означавамъ съ тѣхния нумеръ по редъ.
Въ грам. № 7 се срѣща формата „идѹ” (3 л. мн. ч. сег. вр.): „та идѹ (турци) на земѧ да плѣнѧт,” до като въ грамотата № 6 отъ сѫщия Александъръ II, се казва: „іaдѫт коморѫ бащинѫ ми,” а и въ грам. № 7 както и въ другитѣ слѣдъ нея редовно е писано ѫ а не ѹ. Тепърва въ грамотата № 23 се срѣща пакъ формата „говорѹ” (1 л. ед. ч.); сѫщо и въ № 27: „пак ви говорѹ” вм. правилната срѣдноб. форма говорѧ. Въ № 33 е употрѣбена сръб. форм. за 1 л. ед. ч. ѹсхокѹ (чети усхоћу) вмѣсто стб.
102
възхощѫ; ала въ сѫщата грамота слѣдъ това се срѣща бълг. форма „хощѫ: „іa ви
хощѫ казати.” Въ гр. № 71 се казва: “ѹчините ми таіa слѹжбѹ;” въ № 80: „аще могѹ
тръговати у вас, аще ли н е м о г ѫ т, да сѫ волни да отидѫт где любе;”
„доходехѹ тамо да кѹпѹѫт, що л ю б ѫ т;” въ № 84: „къда би била в а ш а в о л
ю ;” № 107: “іa мѹ съм изьвадил г л а в ѹ и ж е н а ;” № 101: „с ѹ с е д о м
и с ѫ д ц ѹ.” Най-добро доказателетво, че букв. ѹ ((
)) замѣсти чуждо произношение
вмѣсто българското произ. ъ, е примѣрътъ: „азь имахѹ надеждѹ да си
добѹдем земліa,”
((„азь имах
надежд
да си добдем
земліa,”)) № 86.
Навикътъ, да се счита буквата ѹ (()) (ѵ) за равносилна по значение не само на букв.
ѫ. но и на буквата ъ, и ь, произтича, както видѣхме, отъ
правописната аналогия, що е произлизила отъ сравнението между срѣднобългарското
и сръбского писанье и произношение на староб. носовка ѫ. Отъ тия
етимологични случаи правописната аналогия е прѣнасяла буквата ѹ (ѵ) и тамъ,
гдѣто правилно се е писаль у нась е р ъ (ъ, ь), а именно въ края на думитѣ.
Отъ друга страна тоя правописенъ навикъ е намѣрилъ силна подръжка и въ
ромънското произношение, гдѣто въ края на думитѣ вмѣсто ъ, ь, етимологич.
отговаря вокалъть у. срав. нпр.: наша слѹга П е т р ъ; и що изречет П е т р ѹ, да
верѹеш, № 83. Така се обяснява писаньето на буквата ѵ нпр. и въ слѣднитѣ
примѣри, заети отъ Михневата грамота № 110: Іѡ Михнѣ воивода и господарѵ; и по
томѵ; азѵ: ѵ рѵк сѵдец и в҃ı҃ пѵргар; заради дъще мѵ; по томѵ азѵ послах; тако
имь дадоше; азѵ ѵзех; и ѵ место чеше, що семѵ ѹзел, сию мое книгѵ давамѵ и книгѵ
висоте мѵ кралю, како сѵдец и пѵргар ѿ Брашов, да сѵт слободни и мирни . . .
Сѫщо тъй се обясняватъ и другитѣ сърбизми. Най-многочислени сѫ случаитѣ, гдѣто е употрѣбено сръбското лично окончание за мн. ч. -мо вм. бълг. -ме, но има и примѣри, гдѣто и двѣтѣ тия окончания се срѣщатъ въ една и сѫща грамота: „како се отметнѫхме . . . и дадохмо се . . . служимо . . . да станемо,” № 12. Покрай твор. пад. жен. р. ед. ч. на -ѫ се срѣща въ една и сѫща грамота и сръбски творит. на -ом: „а господство ми да им съм съ правдѫ . . . и да живемо мирно съ правдом и истином” № 15. Нерѣдъкъ сърбизъмъ, особено въ по-новитѣ грамоти е мѣстоименното окончание га: „из моега двора,” у 18; „у к о г а; да г а № 44; да га не бантоват, № 93; да га проводите, със вашега чловека, № 94; еднога чловека № 68; нашега вернога слѹгѹ № 119 и пр. Нѣколко пѫти се срѣща и твърдѣ характеристичното сръбско причастие на -о вм. -л; така нпр. въ грам. № 68 се срѣща „биѡ” покрай „бил:” „що некогда биѡ ест и нам такождере бил ест . . .” Повечко примѣри отъ тоя родъ има въ грамотитѣ на Мирчо Чобанътъ: послао, нарѹчао, № 115; рекъо, дошео № 116; послао, порѹчао, разѹмъо съм, № 118. Интересни сѫ двата примѣра рекъо, дошео, поради българската замѣна на ероветѣ прѣдъ крайното -о; това именно показва, че народни форми сѫ: рекъл, дошел, и че -л е замѣнено чрѣзъ -о просто по подражание на сръбския езикъ. Освѣнъ казанитѣ срѣщатъ се тукъ-тамѣ и нѣколко други, по-маловажни сърбизми, както напр. вин. п. мн. ч. „с л у г е ;” № 65;
103
триста д е ц е № 52;„ от влашке земле” № 52; мѣстоим. форма „н и щ а,” № 92, 100; мѣст. „с в е” (№ 79); „с в и” №; 52; г ( = ђ) въ глаг. форм.: д о г е : „не доге ни един чловек,” (№ 111); к ( = ћ) въ глаг. ф. хоке: „х о к ю знат;” „що кете разбрати”, № 113; п л а ч ю к и, № 79; ѹ вм. -лъ-: „несмо дѹжни” № 111; съюзитѣ „е р е,” „т е р е,” № 81, и а вм. ъ въ примѣра: „да не бѫджтъ ва вашеи области,” № 32.
До като грамотитѣ до 1430 год., съ твърдѣ малки и незначителни изключения, които посочихъ по-горѣ, съдържатъ срѣднобългарски езикъ и правописъ безъ сръбски примѣси, напротивъ грамотата на царя Срацимира (№ 1), която принадлежи къмъ най-старитѣ на това издание, съдържа, сравнително, твърдѣ много сърбизми. Това особено явление азъ обяснихъ въ първото издание на тая грамота въ Български Прѣгледъ год. II, кн. IX—X. чрѣзъ силното влияние на сръбската писменость въ Западна България прѣзъ втората половина на XIV в. За жалость, нѣмаме отъ Видинската царска канцелария и други грамоти, за да можемъ положително да сѫдимъ по тоя въпрось. Ако бихме могли да отдадемъ на самия царь Срацимиръ авторството на нашата грамота, могли бихме да прѣдположимъ още една частна и случайна причина за това силно сръбско влияние въ езика на неговата грамота. Азъ именно мислѭ тукъ четиригодишното прѣбивание на Срацимира въ Хърватско, въ замъка Хумникъ (сегашно Босильево при Чазма), въ качество на плѣнникъ на Маджарския краль (вж. Иречекъ, Ист. Болг. 425). Тукъ Срацимиръ е могълъ лесно да свикне на сръбско-хърватския езикъ. Подъ влиянието на подирния той ще да е въвелъ и въ своята канцелария сръбското четение на книжовнитѣ български форми. Съдържанието на въпросната грамота показва, че тя е писана подиръ плѣнението му, което е траяло отъ 1365 до 1369 год., така че откъмъ хронологична страна прѣдположената частна причина въ този случаи не е неприемлива.
Прѣди да прѣминѫ къмъ формитѣ на езика, който съдържатъ нашитѣ грамоти, трѣба заради критичното четение на текстоветѣ първомъ да разяснѭ тѣхниятъ правописъ въ свръзка съ звуковия системъ (фонетиката) на българския езикъ отъ XIV и XV. в.
Най-старитѣ грамоти доказватъ, че влахобългарскиятъ книжовенъ езикъ въ XIV. вѣкъ откъмъ звукова страна сподѣля всичкитѣ характеристични особености на срѣднобългарския езикъ. Извѣстното срѣднобьлгарско правописно правило, споредъ което двѣтѣ носовки междуособно се замѣняватъ, и въ нашитѣ грамоти е прокарано съ голѣма послѣдователность. Гдѣто има изключения отъ това правило, тѣ не сѫ въ полза на старобългарската правописна традиция, а на ж и в а т а с р ѣ д н о б ъ л г а р с к а ф о н е т и к а, поради което тия правописни „изключения” сѫ за насъ извънредно цѣнни свидѣтелства, съ чиято помощь можемъ сега надъ всѣко съмнѣние да установимъ истинската фонетична стойность на казаното замѣняванье на носовкитѣ. Сега именно
104
се установява съ многобройни примѣри отъ чисто фонетиченъ правописъ, че буквата ѫ означава всѫду тъмниятъ ирационален гласежь на ъ и то на ъ по-широкъ, който клони да се изясни съ а. Въ края на думитѣ гдѣто -ѫ се кръстосва съ аналогично звуково влияние отъ страна на форми, които окончаватъ на -а (нпр. именителенъ падежъ един. ч. въ а-склонение), буквата -ѫ не означава винаги зв. -ъ, а и по-ясно произношение â, па въ случаи дори и чисто а. Обратно буквата ѧ, както вече обяснихъ на друго мѣсто (вж. Мин. Сбор. IX 288 нт.), редовно има стойность на чисто е, освѣнъ въ ония срички, гдѣто замѣстя слѣдъ прѣднопалатална съгласна староб. звукове ѫ и а, или гдѣто е подъ аналогично влияние отъ страна на съотвѣтни твърди срички съ вокаль -ѫ: въ тия случаи ѧ означава широко е въ посока къмъ а сир. ä, и то съ малко ирационална боя. Поради послѣдното си качество това ä лесно се прѣобърща въ â—ъ, щомъ отвърднѣе прѣднопалаталната съгласна, която е прѣдъ него. Подъ прѣднопалатално произношение на съгласнитѣ азъ разбирамъ оная срѣдна мекость [1] на срѣднобълг. л´, р´, н/(п?), м´, н´/(п´?), б´, в, з´, с´, ч´, която прави физиологиченъ прѣходъ къмъ чисто палаталното стрб. произнош. л’, р’, н’, ж’, ш’, ч’, и обратно, къмъ твърдо произношение л, р, н, м, п, в, з, с и пр. Въ срѣднобългарската фонетика, и то повече въ източното българско нарѣчие, е ставало слѣдъ казанитѣ прѣднопалатални съгласни асимилационно днижение на учленението отъ а къмъ ä, сир. единъ видъ прѣгласъ на а. Така се обяснява, защо въ нѣкои случаи срѣщаме писано ѧ вм. а (я). Оть друга страна ѣ се е произнасяло по източно-българското правило, и то при казанитѣ условия, като ä, поради което размѣсомъ се пише слѣдъ прѣднопалат. съгласна и ѣ вм. ѧ и а (я): молѣ (1. л. сег. вр.), мѫчѣ сѧ (1 л. с. вр.), волѣ (имен. ед. ч.), волѣ (род. вин. ед. ч.) и пр. И асимилацията, споредъ която слѣдъ гърлеста гласна, а именно слѣдъ о се явява ѫ вмѣсто ѧ (вж. Мин. Сб. IX. 287), се доказва и отъ тѣзи грамоти. Обратно, ѧ редовно се срѣща вм. ѫ слѣдъ е, и : божиеѧ, божиѧ, съ нѣколко само изключепия въ по-старитѣ грамоти. Тукъ посочвамъ по-вече примѣри, отъ които ясно се вижда значението както и междуособното замѣняванье на буквитѣ ж, ъ, ь, ѧ и ѣ.
1. ѫ — ъ (ь) — а :
восѫк № 3, 23, 24, сѫм се обѣщал № 12; съм № 15; не смъ се № 111; о в ѫ н № 16; бъдет; бѫдет № 17: бъдет № 63; щем измѫстит № 21; длъжѫн № 23; два ремѫка № 26; добитѫк № 27; да их отпъдите № 32; сът мои речи № 30; ръцете (повел. накл.) № 37; ѹ Ханешова къщъ; стоит у къщъ; що мѹ смъ далъ азъ от ръкъ си, казахъ ми (3. л. мн. ч. аористь); ми поръчи, № 57; въ голѣмъ грижъ мѧ ѹнесосте; завърших ви работѫ; рекохѫ ми, да ми донесътъ № 59; кажем ви за работъ, Петровѫ № 61; Рѫжнов; от Ръжнева № 62; да бъдет пагѹбѫ № 63; Іанѫш воивода № 38; Іанѫшѹ № 66; Іанъшѹ № 68; земи Въгръскои № 67; добитѫк № 64; сте съ-
1. Въ този смисълъ азъ нарекохъ това произношение “срѣднопалатално,” (вж. МСб. IX, 289), изразъ, който не е до тамъ точенъ.
105
дили №
70; лъкове № 74; къще № 79; мъжие посекѫл № 84, 99;
дѫщи № 85; азъ сѫм № 85; сь (3. л. м. ч. = сѫ); да се не боѫт
№ 15; не щѫ оставит моѫ слуги, № 34; да донесет вльнь : донесет
вльна № 109; крьв своа проліах № 67; чеше, що си пїат №
112; да ѹзимат (3 л. мн.), № 52; да даваѫт, № 25; да кѹпѹѧт, № 25: да продават,
да плащат (а вм. аѫ) № 98; сѫ надѣѫ на бога: ме
прїѫл № 6; ни еднѫ грижѫ да
не имате, № 50;
2. ѧ — е — ѣ:
да се
не плачѧт, № 4: да сѧ плачѧ (1. л. ед. ч.) № 6: на земѧ (вин. ед. ч.), № 7: въ
дни Мирчѧ воеводѫ, № 23; Мирчѣ воеводѣ (род. п. ед. ч.), № 6; Мирчѣ воеводѫ, №
25; да погасѧ (1. л. ед. ч.), № 13; доидоше, № 12; да
една землѣ съ землѧ
...; въ земѧ; и въсѣ землѣ Бръсѣнскаа (вин. п.), № 15; със вашѧ волѧ, № 19;
колико сѫ конѧ, № 16; азъ не чинѧ, № 29; како да ѹчинѫ, № 8: ѹчинѫ; да направѧ,
№ 50; молѧ (1. л ). № 38; ви молѣ (1. л.), № 37; да кѹпѣ (1. л.), № 57: просѧ, №
35; мѫчѣ сѧ, № 13; да си платет, № 52; ослободѣт, № 85: да вратет, да не ходѧт,
№ 62; що носет, № 40; да доносет, да не доносѫт, № 48; да их загѹбет, № 70; да
се не боет, № 89; ѹчинет, № 92; да се хранѧт, № 64; да се хранет, № 100; да
ходет да се хранет, № 110; хощет да доидет юнаци, № 71; да кѹпѫт, № 63: съ
влашкѫ земѧ; съ кѹпиѧ № 25; да направѧ вашѫ волѧ, № 34; коеа ради вины, № 37; у
една неделѧ, № 29; учиних воле родителѣ ми, № 85; оскѫдное врѣме, № 53; щѫ
съжещи, № 23; прѣходещи, прѣходѧщи, № 18; прѣходѧще, № 25; защо мѣ сте просиле,
№ 17; приіaтеле, № 36; прїѧтелем, № 63; прїетелем, № 86.
3. іa — ѣ — е :
от бога
въседръжителѣ, № 20; от Длъгополѣ, № 23; ваша волѣ, № 59; родителѣ ми (род. п.),
№ 85; (огнь) запалѣте, № 13; оставлѣм, № 29; ви захваламъ, № 43; захвалѣм, № 83;
захвалѣм сѧ, № 118; в е д е знате, № 66, 70; вѣ бога имам, № 56; ве то знае Щерька
добре, № 107; обещал, № 12; обещали, № 67; послахом вѣрна болѣрина, № 32; послах
верни болѣри, № 99; тебе ти се слѹчи, № 83; оставете, № 40; поидѣте, № 36;
ръцете, (пов. н.), № 37; двесте, № 38; агарѣни, № 66; стреле, № 74; щеше, № 85;
корѹне и висоте (дат. п.), № 85; госпожде, № 83; Мирчѣ воиводѣ (род. п.). № 6;
кои чѣс, № 11; ми
жѣлъ, № 59; чеше сребръне, № 112; темзи, № 37; едет ( =
ядеть, 3. л. ед. ч.), № 97.
Буквата
ы се пише само по традиция, и то непослѣдователно, размѣсено съ и,
отъ което се вижда, че въ срѣднобългарския езикъ вокалътъ ы е билъ вече
напълно изравненъ съ вок. и, срав.: ваше милости, № 24; вашеи милости, №
92; сътворих закони, № 2; рибѫ, № 25; да научи богъ Брашовѣне, добри люди, № 12:
не щѫ оставит моѫ слѹги, № 34; за онизи овци, № 62; жени и деца поробил, № 99;
кажем вы № 61; аще ви
волѣ, № 63; ви говорѹ, № 27; да вы научи богъ, № 53; ви
молѧ, № 57; вїе го самы запалѣте, № 13; съ стрѣлы, № 9; как смы знали, тази вы
смы писали, № 61.
106
Въ по старитѣ грамоти прѣобладава буквата ъ, съгласно съ правописа на нашитѣ паметници отъ XIV в., но въ по-новитѣ грамоти, особено отъ половината на XV в. насамъ, се усилва употрѣбението на ь и въ края и въ срѣдата на думитѣ, ала послѣдователно не си е пробило пѫть това течение, както въ старата сръбска писменость: и въ най-новитѣ грамоти се срѣща и ъ, и то даже вм. ь въ края и въ срѣдата на думитѣ: милостъ, № 16; сьм, № 31; съмъ, № 40; мъчове, № 74; въседръжителѣ, № 20; дошълъ, № 58: сребръне, № 112; дръжит, № 15; длъжѫн, № 23; дльжника, № 28; Дръстрѹ, № 3; прьгарем, № 28; крьв, № 67; влънѫ, № 3; вльна, № 109; вълнѫ, № 28; исплъних, № 28. — Замѣната на ероветѣ съ о—е, се срѣща въ суфикснитѣ срички: добиток, № 29; владалец, № 3; длъжен, № 25.
Извѣстната източно-българска редукция на гласнитѣ о, е въ у—и се срѣща тукъ тамѣ въ по-новитѣ грамоти: със величествѹ кралевѹ, и със ваше господствѹ, № 75; имал един ѹйкѹ, № 114; знаите ли, № 66, поклонени, № 36.
Лабиалното л´ редовно отсѫтствува: кѹпен, № 3; поставен, № 24; отколѣ кѹпена, № 25 и пр. Въ свръзка съ възстановената прѣднопалатална съгласна въ 1. лице ед. ч. при глагол. и-основи: гасѧ, возѧ, ходѧ вм. стб. гашѫ, вожѫ, хождѫ, срѣща се сѫщата съгласна и въ страдателното прич. на -ен: возен, простена, № 83; ѹхватени, № 85. Нека отбѣлѣжимъ и новобълг. о вм. ой въ глагола дойдѫ: додохѫ, № 36; да доде, № 57.
Другитѣ, новобългарски фонетични черти, които явно личѫтъ въ езика на нашитѣ грамоти, ще оставѭ на страна, и ще прѣминѫ къмъ формитѣ.