Брашов и брашовските българите („шкеи”, bolgárszeg)
* * *
Самото географично положение на града Брашовъ, който лежи близу до главния карпатски проходъ, що съединява Трансилвания съ Влашко, обяснява донѣгдѣ само голѣмото търговско значение, което е ималъ тоя градъ за сѫсѣднитѣ му страни на изтокъ. Но надали щѣше Брашовъ толкова да цъвти индустриално и да получи такова важно политическо значение прѣзъ XIV—XVI. в., да не бѣхѫ трансилванските саксонци главниятъ елементъ, който отъ вѣкове е управявалъ сѫдбитѣ на тоя градъ. Стари данни утвърдяватъ, че по поканата на маджарския краль Андрея II нѣмскитѣ рицари дошли на 1211. год. въ Трансилвания и заселили често споменуваната въ нашитѣ грамоти „земля Бърса” (нѣмски „Burzenland”). Плодородната Бърсенска равнина, която се простира до града Брашовъ, толкова е подобна на равното Софийско поле, че азъ, като стояхъ на високия върхъ, който се издига надъ Брашовъ, и гледахъ въ широкото поле долу, обиколено отъ вси страни съ брѣгове, мислѣхъ, че се намирамъ нѣгдѣ на политѣ на Витоша и гледамъ въ полето. Самиятъ градъ Брашовъ лежи въ югозападния ѫгълъ на равната Бърса, подъ политѣ на издънки отъ Карпатитѣ, въ очарователно положение, каквото рѣдко нѣкой градъ има. Нѣмскиятъ рицарски орденъ е билъ изгоненъ около 1225. година, но по-голѣмата часть отъ повиканитѣ отъ ордена нѣмски колонисти въ Бърса останѫли, и сетнѣ прѣзъ вѣкове упорито се борили, за да запазѭтъ своитѣ привилегии, както противъ татари и турци, така и противъ различни угнѣтявания отъ страна на трансилванскитѣ войводи. Воинствениятъ характеръ имъ спечелилъ голѣмо уважение у тѣхнитѣ сѫсѣди, особено у власитѣ, които нерѣдко сѫ се обръщали на помощь къмъ тѣхъ въ борбитѣ си противъ турцитѣ, както се види и отъ съдържанието на нѣкои отъ нашитѣ грамоти. Самитѣ брашовци сѫ се отличавали не само като дисциплинувани войнствени граждани, които сѫ били винаги готови да защищаватъ градътъ си съ орѫжие, но и съ твърдѣ развититѣ си занаяти, като произвеждали
10
най-хубави за онова врѣме издѣлия, прочути по цѣло Влашко. [1] Занаятчиитѣ сѫ били организувани споредъ срѣдовѣчната система на занаятчийскитѣ дружества въ Германия. Градътъ се е управлявалъ отъ единъ сѫдия („сѫдець” въ нашитѣ грамоти) и 12 градски съвѣтници, избирани отъ гражданитѣ (Bürger, въ нашитѣ грамоти „пѹргари” или „пръгари”). Колкото и да е измѣненъ срѣдовѣчниятъ характеръ на живота въ днешния Брашовъ (Kronstadt, мадж. Brassó, ром. Брашовъ), пакъ по-голѣма часть отъ древнитѣ стѣни и кули, както и отъ зданията и сега още дишѫтъ старински духъ. Най-важниятъ архитектуренъ паметникъ отъ старо врѣме, а именно отъ края на XIV вѣкъ, е голѣмата каменна черква, която е зидана въ готиченъ стилъ и която сега наричатъ „Черна черква” (Schwarze Kirche) поради черния ѝ външенъ изгледъ въ слѣдствие на нѣколко пожара, станали въ минѫлитѣ вѣкове. Докато извѫтрѣ тази грамадна черква има величественъ изгледъ, външно не прави особено хубаво впечатлѣние, защото покривътъ ѝ, който повторно е билъ отъ невѣщи рѫцѣ правенъ,твърдѣ я загрозява. Така сѫщо е грозна и кулата, намѣсто двѣ хубави готични кули, които сѫ били само проектирани въ първоначалния планъ, останѫлъ недовършенъ поради нѣманье срѣдства. Черквата е била заправена на 1383. година и свършена въ 1425. год., въ врѣмето на краля Сигизмунда. Не ми е цѣльта, да описвамъ тукъ старинитѣ на градъ Брашовъ, и ако се спрѣхъ повече при тая черква, направихъ туй, защото въ Брашовъ открихъ традиция, която свръзва дохожданьето на нѣкогашнитѣ български колонисти въ тоя градъ съ съзижданьето на „Черната черква”.
Центърътъ на градъ Брашовъ (Die innere Stadt), сир. сѫщинскиятъ староврѣмски градъ, е построенъ въ една равна котловина, висока 572 м. надъ мор. пов. Тая часть на града е била обиколена съ крѣпостна стѣна, кули и щандове, които и днесъ още отъ часть сѫ запазени. Има още три дълги прѣдградия, които се простиратъ въ три различни посоки: къмъ сѣверъ Стариятъ градъ (Altstadt), на сѣвероизтокъ Блуменау (Blumenau) и на югъ тъй нареч. сега Горньо или Ромънско прѣдградие (Obere Vorstadt), гдѣто едно врѣме сѫ живѣли българи, а сега само ромъни. Отначало въ това прѣдградие, до като българскиятъ елементъ още се е държалъ, ромънитѣ сѫ били малочислени, но колкото повече българщината тукъ изчезвала, толкова повече се изтъквали ромънитѣ, докато най-сетнѣ въ това прѣдградие останали само ромъни. Очевидно е, че ромънитѣ се размножавали като поглъщали българитѣ. Сега ромънитѣ въ Брашовъ заематъ значителна часть и отъ стария градъ, гдѣто прѣди единъ вѣкъ не ги е имало, а както се размножаватъ бързо, може да се прѣдвиди, че тѣ ще станѫтъ въ скоро бѫдѫще най-многобройниятъ елементъ въ Брашовъ. Сега сѫ вече достигнали числото на саксонцитѣ: споредъ послѣдното прѣброяванье въ Брашовъ живѣѭтъ 29,581 жителя, отъ които 9599 сѫ саксонци, 9508 — маджари и 9079 — ромъни. За тая способность на ромън-
1. Най-главнитѣ занаяти и сега сѫ: сукнарство, кожарство, дърводѣлство, разни метални индустрии и пр.
11
ския елементъ, да се размножава, като асимилира други народности, особено българитѣ, ние не трѣба да се чудимъ, като имаме прѣдъ видъ станалото поромънванье на старото славяно-българско население въ Влашко, което отначало двойно и тройно е надминавало първитѣ ромъни. И въ Брашовъ, както и всѫду другадѣ, поромънваньето е тотално завършено: хората отъ прѣдградието Шкеи не само че не помнѭтъ, да сѫ били нѣкога българи, но по никой начинъ не искатъ и да повѣрватъ, че такова нѣщо е възможно. Така мислѭтъ не само по-проститѣ, но и интелигентнитѣ ромъни, родени въ Брашовъ. Съ недовѣрие и зачуденость се посрещнѫхѫ въ крѫга на нѣкои млади ромънски професори моитѣ издирвания, които имахѫ за цѣль, да откриѭтъ слѣди отъ българското минѫло на Брашовскитѣ шкеи. Най-много се отличаваше като невѣренъ Тома г. Питишъ, корененъ Брашовски „шкяй”, сега гимназиаленъ професоръ въ Букурещъ. Характеристично бѣше за мене, когато госп. Питишъ сърдито отблъсваше подозрѣнието, което изказа професоръ Богданъ, че въ жилитѣ на г. Питишъ тече българска кръвь. А г. Питишъ е ромънски фолклористъ! Споредъ него названията „шкеи”, „bolgárszeg” означавали пакъ ромъни, които били така наречени погрѣшно и пр. Между туй моитѣ кратковременни издирвания върху минѫалото на ромънитѣ отъ прѣдградието Шкеи ме убѣдихѫ, че на това игнориранье историята отъ страна на интелигентнитѣ брашовски ромъни не е толкова причина недостатъкъ отъ исторични данни по въпроса, колкото едно прѣдвзето мнѣние, което е убило у тѣхъ всѣки истински историченъ интересъ къмъ собственото имъ минѫло. Освѣнъ гдѣто досега никой не се е наелъ да събере многобройнитѣ славянски мѣстни названия, както въ града, така и въ околностьта му, но никой до сега не се е погрижилъ, поне да поразрови архивитѣ въ Брашовъ специално съ тая цѣль. Азъ нѣмахъ възможность, да събирамъ мѣстни названия, ако и да се убѣдихъ отъ малкото примѣри, които ми се казаха, че трудътъ не би билъ напразенъ. Така напр. въ прѣдградието Шкеи най-дългата улица се казва „Ре tocile”. Очевидно е, че това име е отъ думата „точило”, въ свръзка съ гайтанджийския занаятъ на старитѣ жители отъ тая улица, за което и сега още се помни. Повечко ме интересуваше архивата на най-старата черква „св. Николай” въ българското прѣдградие. Тази черква и сега има още надъ входната врата старъ кирилски падписъ:
† В имѣ ѡтца и сина и светаго дѹха начѧ сѧ и създа сѧ съи вънѣтрънїи храм божїем поспѣшенїем от нѣкых христолюбивъıх христїанъ даанїемъ и помилованїемъ благочъстивих господарех ѿ Молдова и ѿ Влашкои земли, въ имѣ оуспѣнїю богородици и свѧтоархиерарха и чоудотворца Николы. По том же въ лѣто ҂зц҃в ( = 7092 сир. 1584) благочестиви Јѡ Петръ воевод Черчел видѣ съ храмь обет(ъ)шаем же и неоукрашен, желанїем божїемь разпалих сѫ и оукрасив ѫ въсѣм божїими с(ве)тых его въѡбраженїи и създа помѣникь и припрат шестостлънень. По сих же лѣто ҂зрг҃ ( = 7103 сир. 1595) христолюбиви господ. Јѡ Аарон воивод, и съ древним добрымъ господаремь послѣдова въобразив помѣник прѣпрат божїим свѧтых въсѣх зраков .... писал .... и създахмо прагъ.
12
И ѿ селѣ, кого изберет господаремь быти ........................ Пис. в лѣт. ҂зр҃з ( = 7107 = 1599)
Въ черковната архива се пазѭтъ и до днесь пергаментови хрисовули
отъ споменѫтитѣ въ тоя надписъ войводи, както и отъ други по-нови, които сѫ
надарили черквата съ щедри помощи. Тия хрисовули се съхранявате въ една желѣзна
каса, като най-голѣма драгоцѣнность. Трѣбаше да се повикатъ, съгласно съ
нѣкакъвъ уставъ, четирма най-стари черковни епитропи, за да се отвори въ тѣхно
присѫтствие касата. Това можа да стане благодарение на любезностьта на свещеника
г. Война, както и на прѣпорѫката на проф. Богдана. Въ хрисовула отъ Аронъ
войвода, писанъ въ Яшъ на 1595 год., 28 Ноемвр., между друго се казва, че Аронъ
войвода, като видѣлъ, че черквата „напрѣдъ градѣ Брашевстѣм, називаеми Ш к ѣ и”
била съзидана съ дарове отъ влашкия войвода Петъръ Черчелъ, рѣшилъ се, и той да
помогне на черквата и пр. Сѫщо така и въ единъ другъ, по-новъ хрисовулъ отъ
Георги Стефанъ войвода, писанъ въ Яшъ на 1656 год, Апр. 5., се казва: „Дадохом и
помиловахом светаа црков, същее ближ. градѣ Брашевскаго ѹ земли ѹггръскои, что
сѧ зѹвет Ш к
іa
е, идеже ест храм архиерарха и чюдотворца Христова
Николаа, иже естъ създанна от основаніе от покойнаго Петра воевода, рекомие
Черчел, и несъвѫршена”. Споредъ сѫщия хрисовулъ войвода Аронъ („Арѹн”)
опрѣдѣлилъ и постояненъ приходъ на тая черква, а слѣдъ него и войвода Георгие
Стефанъ подарилъ на черквата 8000 аспри постояненъ годишенъ приходъ, за да го
поменуватъ свещеницитѣ въ своитѣ молитви: „Такожде и ви свещеници въ тои
св(е)тои цръкви прѣбываещи, въпрошаеми вас,
іaко да не бьдем и мы̀ забвени ѿ
молитва ваша прѧд господѹм богом”. Това се намѣри въ желѣзната каса, покрай едно
хубаво пергаментово евангелие и още нѣколко по-нови грамоти. Не мислѣхъ, че въ
черковната библиотека, които е твърде богата съ стари, повече кирилски рѫкописи,
ще поженѫ по-богата жетва. А тукъ именно се намѣри една неизвѣстна до сега
рѫкописна история на черквата св. Николай, която има голѣма исторична стойность
по въпроса за минѫлото на старитѣ Брашовски българи. На попъ Война трѣба да
благодаримъ, че я показа. Тя е писана въ год. 1742. съ ромънски курсивъ на малка
осмина, и състои отъ 100 листа. Отъ нейното съдържание се вижда, че тя се
основава върху нѣкой старъ, загубенъ вече оригиналъ. Заглавието на рѫкописа е:
„Історіѧ сфънтеи Бесерѣчѵ a Шкѣилорѵ Брашовѹлѹи. Анѵл ҂атчв аѹ венит Б о
л г a p і и 
тра че́ста лѡк, каре съ зи́че Б о л г а р – с е к”. Отъ гдѣ е
взелъ непознатиятъ авторъ тая дата, 1392. год., нигдѣ не се казва въ рѫкописа.
Тази дата е много важна, понеже се отнася къмъ врѣмето, когато се пригатвяше
паданьето на Търновското царство. Въ всѣки случай това непознато до сега
извѣстие е много важно. Въ тази „история” не се казва, по коя причина сѫ се
заселили тогава българитѣ въ Брашовъ. Напротивъ подробно се разправя
генеалогията на българскитѣ попове при тая черква, като се захваща съ нѣкой попъ
Петъръ, който станѫлъ попъ въ 92-та година слѣдъ дохажданьето на българитѣ,
13
а именно въ 6092 год. (1484). Тогава българитѣ вече имали и своя черква, която била дървена. Още до като билъ попъ Петъръ живъ, дошли хора отъ селото Решинаръ, което е близу до Сибинъ (Херманщадтъ), и искали да имъ се даде единъ попъ. Градскиятъ съвѣтъ (магистратътъ) имъ опрѣдѣлилъ за попъ синътъ на попъ Петра, Братѹлъ, и този останѫлъ въ Решинарь до смъртьта си. Това извѣстие отбѣлѣзвамъ, защото мислѭ, какво не е съвсѣмъ безъ значение за насъ, че именно отъ околностьта на Сибинъ, гдѣто тогава вече сѫ били настанени загатнитѣ дакийски българи (въ Чергедъ, Reussdörfchen и Baumgarten), [1] се явила депутация именно при Брашовскитѣ българи, да иска отъ тѣхъ попъ. Не могѫ да кажѫ положително, да ли е имало тогава и въ Решинаръ българи, но ако е имало, не можемъ да се съмняваме, че тѣ сѫ били отъ тъй нареченитѣ дакийски българи. До колкото азъ можахъ да издирѭ, числото на подирнитѣ около Херманщадтъ е било въ старо врѣме по-голѣмо и не се е ограничавало само въ познатитѣ сега четири села. [2] Но нека слѣдимъ нататъкъ историята на черквата св. Николай. На 1405 г. (7003), а именно „103 години слѣдъ дохожданьето на българитѣ”, ходила отъ тѣхна страна депутация при Нѣгое Басарабъ войвода, за да имъ помогне, да си съградѭтъ зидана черква. Тогава съградили само една часть отъ черквата, и поискали назадъ попъ Братѹла отъ Решинаръ, но селото не го пустнѫло, та дошелъ неговиятъ синъ Петъръ за попъ въ Брашовъ. На 1541 год. („или 140 год. слѣдъ дохожданьето на българитѣ”) попъ Петъръ се поминѫлъ, а на негово мѣсто станѫлъ попъ синъ му Тома, който се покалугерилъ, защото умрѣла жена му. Слѣдъ него дошелъ попъ Добре, който умрѣлъ на 13. Дек. 1572. г. Застѫпили го попъ Василие и попъ Войко, и подиръ тѣхъ попъ Яне († 1591), синъ на попъ Добре, сетнѣ Михаилъ, който се билъ училъ „въ сръбската държава” („din ţara sârbéasca”). Михаилъ е билъ протопопъ, а попъ е билъ Балѣ.
Важно извѣстие въ тая история е, че на 1676 г. (7084) дошли въ Брашовъ „ш к е и” отъ Ръжновъ, сир. близкото голѣмо саксонско село Rosenau (2 часа до Брашовъ) и поканили споменатия попъ Михаилъ, да имъ бѫде попъ. Това извѣстие потвърдява другитѣ данни, които събрахъ за Ръжновъ и отъ които излиза на явѣ, че българи е имало тогава и въ това село.
Въ врѣмето на попъ Михаила дошли отъ молдавския войвода Аронъ парична помощъ и подаръци за черквата, която боядисали, направили тогава кула и пр. (1595 г). Протопопъ Михаилъ на 1604 год. билъ изпроводенъ отъ Брашовския магистратъ въ Търговище, да склони Шербана войвода да свърже договоръ съ Брашовъ. Шербанъ войвода дошелъ заедно съ попъ Михаила въ Брашовъ, и договорътъ се свързалъ. Слѣдъ попъ Михаила ( † 1605 25. Юли) дошелъ попъ Нѣгославъ, кой го не живѣелъ добрѣ съ Михаиловия синъ, попъ Константина, та магистратътъ го отстранилъ. Така редомъ се споменуватъ, съ по-голѣми или по-малки по-
1. Вж. за това въ слѣдната моя статия въ този томъ на Сборника.
2. Вж. за това по-подробно въ слѣдната статия.
14
дробности отъ живота имъ, още попъ Станъ, попъ Маноилъ изъ Зърнещи (единъ часъ отъ Брашовъ), попъ Димитрие, който повторно се оженилъ и билъ афоресанъ, сетнѣ попъ Василие, пакъ попъ Михаилъ, попъ Павелъ, попъ Георгие „синъ Вълкуловъ отъ Брашовъ” и братовчедъ на попъ Станъ, попъ Смадулъ изъ Зърнещи (1679 г.) и пр. и пр.
По-интересна е втората и най-голѣма часть на историята, гдѣто надълго се разправя за религиозната борба, която поведе голѣма частъ отъ ромънитѣ противъ унията. Нъ тая борба нашитѣ Брашовски българи се отличили като непрѣклонни защитници на православието, каквито сѫ и день днешенъ тѣхнитѣ поромънени потомци. Така между друго се разправя на листъ 34, какъ въ предградието Шкеи имало единъ попъ на име Жина, които билъ наклоненъ, да се приеме униата. Той се стремѣлъ да стане протопопъ, до като всичкитѣ други попове се противѣли, защото се бояли, че Жина, като партизанинъ на унията, ако би да стане протопопъ, би могълъ да дѣйствува много по-силно въ нейна полза. И като говори за това, неизвѣстниятъ авторъ на хрониката изведнажъ, безъ да прѣдупрѣди съ нѣщо читатели, обръща писмото отъ кирилско на латинско, а езикътъ — отъ ромънски на единъ смѣсенъ черковно-български. Това мѣсто въ хрониката е особено интересно за насъ, понеже тукъ авторътъ признава, че е българинъ, като нарича себе си и своитѣ съотечественици отъ квартала „българи”. Това мѣсто е е д и н с т в е н о непосрѣдствено свидѣтелство, останѫло намъ отъ Брашовскитѣ българи относително тѣхната народность. Ето това тъмно мѣсто, както е въ хрониката и сетнѣ въ кирилска транскрипция, споредъ както го четѫ азъ:
„Jzvestno da budet iſza jako i Jerei i zſe ſzt vo ſztrana Berſſi ne prozvoſifa ſzovſzem ſzeerdczem da budet Protopopa izſe ot naſz Bolgari izbrannu nizſe protivu zſipi ſztaſa nizſe reſa tokmo ſzlovo jedino, jako i ot naſz vo Prot izbrannu. Kgda priſel eſze vo veſi ſzo ini prezſde Protopopi, togda ſzo zlimi ſzloveſzi javilze ѡ (?) v ſzim Jerejem, jakozſe mi ot nich ſzliſachom.”
(Известно да будет і са, яко і иереи, иже с(ъ)т во страна Бърси, не позволиша со всем сърцем, да будет протопопа, иже от нас Болгари избрану, ниже противу Жини сташа ни реша токмо слово іедино, яко и от нас во прот избранну. Егда пришел, еже во веси со ини прежде протопопи, тогда со злими словеси іавише и (?) всим иереіем, якоже ми от них слишахом).
Чудно е, че и слѣдъ тоя необикновенъ екскурсъ авторътъ пакъ си продължава ромънски, съ кирилица: „ши антръ чѣста и пр.,” а именно, че най-сетнѣ пакъ останѫлъ за протопопъ Флорѣ, както било до тогава и пр. Много бие въ очи и особениятъ правописъ на по-горѣ приведеното мѣсто: този правописъ ни напомня дакийско-българскитѣ текстове. Не е ли възможно, да сѫ си служили българитѣ отъ околностъта на Брашовъ и съ латиница, по примѣра на дакийскитѣ българи? Засега остая тоя въпросъ тъменъ. И самата хроника дава поводъ на разни предположения. Най-вероятно ми се чини, че авторътъ и е ималъ на
15
рѫцѣ нѣкой по-старъ български оригиналъ и че самъ още е разбиралъ малко български, за доказателство на което е написалъ и цитуванитѣ редове. За сѫществуваньето на тая хроника въ черковната библиотека може да е знаялъ още нѣкой отъ близкитѣ на попъ Война лица, но фактъ е, че нейното съдържание не бѣше извѣстно до сега и на роденитѣ въ Брашовъ интелигентни. Прѣди още да се намѣри тая хроника, проф. Богданъ ми разказваше, че стариятъ гимназиаленъ професоръ Глодаръ, сега вече старецъ въ пенсии, разказвалъ често, какво имало у него нѣкаква хроника, гдѣто се разказвало за дохожданьето на „шкеитѣ.” И Богданъ не бѣше видѣлъ тая хроника, защото Глодаръ я счита за голѣма драгоцѣнность та се бои да я покаже нѣкому. Рѣшихме да отидемъ у Глодара и да си опитаме щастието, като се надѣвахме, че стариятъ професоръ ще се покаже по-галантенъ поне спрѣмо дошлия чюжденецъ гостъ. Надеждитѣ не ни излъгаха. Глодаръ е прѣкаралъ нѣколко години въ Македония, като пратеникъ на ромънската пропаганда отъ кралевството, та бѣше честитъ, че може да разправи още веднажъ свои приключения отъ Прилѣпъ, Велесъ и пр. прѣдъ едного, който лично познава тия мѣста. Най-сетнѣ недовѣрчивиятъ старецъ склони да извади и своята прочута хроника. Безъ да я изпуска отъ рѫцѣ, той позволи да я четемъ листъ по листъ. Указа се, че Глодаревата хроника има за основа сѫщиятъ първоизточникъ, отъ който е и хрониката на черквата св. Николай, като се отличава само на двѣ-три мѣста отъ текста на подирнята. И тя е писана ромънски, съ кирилица, подъ заглавие: „А щіицаре дѣ че време аѹ венит Б о л г а р і и ла Брашов ши дин че причинъ ши кѹм сау ашѹзат лънгъ ачастъ ѹ четате че съ нѹмеще Болгарсег, адекъ ѹнгѹл Б о л г а р и л о р ла анѹл 1392.” Споредъ тая хроника българитѣ дошли въ 1392 г. въ Брашовъ, п о н е ж е т о г а в а и м а л о г л а д ъ в ъ Б ъ л г а р и я. Тогава се е работила голѣмата готична черква въ Брашовъ, „Schwarze Kirche,” та българитѣ си намѣрили ужъ тукъ при черквата работа и работили 40 години. Въ туй врѣме направили за себе една дървена черква. Тѣхниятъ първъ попъ билъ „попъ Пътрѹ.” Тогава дошли хора отъ Ръшинаре, близу Херманщадтъ, да искатъ попъ и пр. Хрониката продължава нататъкъ досущъ съгласно съ текста на първата хроника отъ черквата св. Никола. Саме че подирнята е по-пълна, като излага, както казахъ, и историята на борбата противъ унията, до като Глодаревата хроника се ограничава само съ генеалогията на поповетѣ (заема десетина листа въ единъ рѫкописенъ сборникъ отъ 1780 година, листъ 71 до 81).
И въ единъ нѣмски рѫкописъ, който азъ намѣрихъ въ Брашовската градска архива, се казва, че българитѣ, като дошли на 1392 год. въ Брашовъ, работили при съзижданьето на нѣмската „Черна черква.” Този рѫкописъ се намира въ II томъ отъ събрани рѫкописи, чието съдържание се отнася къмъ историята на града Брашовъ (Thomas Tartler und Josef Trausch, Collectanea zu einer Geschichte v. Kronstadt.” стр. 524 нт.). Отъ този рѫкописъ се вижда, че авторътъ Thomas Tartler е знаялъ и за сѫществуваньето на една „влашка хроника,” навѣрно оная, отъ която
16
произтича Глодарената. Но споредъ нѣмския авторъ б ъ л г а р и т ѣ б и л и н а р о ч н о п о в и к а н и о т ъ Б ъ л г а р и я, за да работѭтъ при черквата. Ето това чѣсто отъ нѣмския рѫкописъ:
„Den ersten Anfang des Anbanes dieser Vorstadt setzen alle Nachrichten, die ich finde, in die Zeit des 14 Seculi, in welchem die hiesige Stadkirche 1385 gebauet za werden anfing. Da es nämlich bei diesem wichtigen Bau an genugsamen Handleuthen aus iler Ursache fehlte, weil die Burzenländer Märkte und Dörfer zu gleicher Zeit niit Erbauung ihrer Kirchen und Schlösser beschäftigt waren and daher ausser der Zufuhr der Steine nicht zulängliche Arbeiter an die Stadt abgeben konnten: so waren die Kronstädter genöthigt, sich aus den benachbarten Provinzen Arbeitsleute kommen zu lassen. Auf diese Veranlassung kammen aus Bulgarien die von uns sogenannten B e l g e r hieher, welche theils wegen der Langwierigkeit des Kirchenbaues, theils wegen der damaligen hier sehr wohlfeilen Zeit sich gefallen liessen, an diesem Orte, welcben wir noch die B e l g e r e y nennen, mit Vergünstigung des löblichen Magistrates sich wohnhaft niederzulassen.”
Тѣзи свѣдѣния ясно показвагъ, че се основаватъ на устна традиция, а не на исторични документи. По-нататъкъ авторътъ разказва както и влашкитѣ хроники. Като казва, че Нѣгое Басараба на 1495 година далъ помощь, да се съгради черква, забѣлѣзва въ скоби: „Н. Teutsch sagt 1512, allein mit ersterer Jahreszahl stimmt auch e i n e g e w i s s e w a l l a c h i s c h e c h r o n i k ü b e r e i n .”
Като прѣглеждахъ и първата свръзка (I томъ) отъ сѫщата рѫкописна сбирка „Collectanea и пр.,” намѣрихъ още единъ рѫкописъ, въ който се разказва за дохожданьето на българитѣ. И тукъ се повтаря сѫщото, а именно, че влашката черква св. Никола била съградена отъ българитѣ въ 1392 год., когато се правѣла нѣмската „Черна черква,” и че ужъ българитѣ тукъ работили като надничари. Слѣдъ това се цитува въ прѣводъ първата часть на влашката хроника, а именно генеалогията на българскитѣ попове, като се казва изрично, че оригиналътъ се намира въ „Горньото прѣдградие (in der Oberen Vorstadt) въ влашката черква.” Интересно е продължението слѣдъ това. Разправя се за единъ конфликтъ, настанѫлъ между градския магистратъ и българския кварталъ въ 1615 г. Азъ не бихъ отдавалъ значение на разпря, която има, на гледъ съвсѣмъ локаленъ характеръ, както е въ тоя случай, да не бѣхъ намѣрилъ още други данни, които ме убѣдихѫ, че между българитѣ и саксонския магистратъ е сѫществувалъ дълготраенъ антагонизъмъ, и че постоянно е имало борба между тѣхъ: българитѣ защищавали нѣкакви о с о б е н и привилегии, дадени тѣмъ съ царска милость, до като саксонцитѣ, които съ прѣзрѣние се отнасяли къмъ жителитѣ отъ българското прѣдградие, искали да имъ вземѫтъ тия права и да имъ наложѫтъ своитѣ стѣснителни занаятчийски правилници и устави, както и тежкитѣ градски данъци, отъ които българитѣ сѫ били свободни. Даже черковната автономия, която сѫ имали българитѣ, не е била по угодата на магистрата, та почнѫлъ
17
този да имъ се мѣси и въ черковнитѣ работи — назначаваньето свещеницитѣ. Ожесточението, съ което се е водила борбата, прозира и отъ остритѣ изражения на нѣмеца авторъ, който е черпалъ свѣдѣния отъ стари съврѣменни актове. Ето какъ се изразява той: „Anno 1615 fingen diese s c h ä d l i c h e n Leute eigenmächtig geistliche oder Pope ein- und abzusetzen, ohne dass nie einen löblichen Magistrat, der Ecclesiae Valachicae Brassoviensis Episcopus ist und Patronus, das Geringst gemeldet hätten” [1] Това е станѫло по поводъ на попъ Константина, синъ Михаиловъ, за когото въ влашката хроника се казва, че не билъ въ добри отношения съ попъ Нѣгослава и сетнѣ съ попъ Стана. Магистратътъ на сила поставилъ попъ Константина, противъ волята на българитѣ. Тогава тѣзи повикали владиката отъ трансилванския Бѣлградъ (Weissenburg, Alba Julia), който изново афоресалъ попъ Константина и ги лишилъ отъ свещеническия санъ. Българитѣ даже прѣдали на владиката и черковнитѣ ключове, които по право принадлежали на магистрата. Послѣдниятъ, а именно тогавашниятъ сѫдия (judex) Johann Chrestels се възпротивилъ на това, като искалъ да запази авторитетътъ си, и работата дошла дори прѣдъ тогавашния земски (трансилвански) князъ Бетленъ Габоръ. Тази афера, която билъ описалъ нѣкой си Hegyes, се цитува нататъкъ съ всички подробности. По-нататъкъ се излага, какъ българитѣ и по-сетнѣ, въ края на 17 вѣкъ, се опирали на магистрата, като основавали своитѣ права за общинска самостоятелность върху единъ указъ отъ царя Леополда: „Sie setzen zum Grund ihrer Praetentionen ein Diplom a imperatoris romani sonderl. Leopoldi, so den Temesvarer und Belgrader Walachen bekommen, darinnen sie alle vergemeldet Jura geniessen. Allein was gehet solches u n s e r e B e l g e r an! Praetendirten sie deswegen anberührte Jura, weil ilir Wounplatz Bolgárszeg nder Belgei-Stuhl hiesse, mid daherr müssten sie auch in Ansehung dieser a l t e n Benennung eine besondere Jurisdiction haben. Sed quae, qualis, quanta?!''
Леополдовата диплома, за която се говори тукъ, е безъ съмнѣние указътъ отъ 1700 г., съ който Леополдъ дава привилегии на католишкитѣ българи въ Трансилвания. Види се, че Брашовскитѣ българи се възползували отъ това, гдѣто тукъ се говори изобщо за „българската народностъ” (gens bulgara), [2] та си издѣйствували въ силата на казания указъ
1. На друго мѣсто се наричатъ българитѣ „прости и суевѣрни,” които магистратътъ се старалъ да свѣсти: „ ... Dass hingegen auch unsurer löbl. Magistrat ... schon vor Jahren gesuchet diese e i n f ä l t i g e und a b e r g l ä u b i g e B e l g e r aus der Blindheit zum wahren Licht zu bringen ...” Името „Belger,” „Blelgerey” твърдѣ често се повтаря въ тоя рѫкописъ, като се мѣси често и с името „Walachen” напр. „die Walachen unserer Belgerey,” „alle Belger wurden darüber schwürig,” „allein die Belger wahrten sich,” и пр.
2. За тия привилегии, които се простирали върху българитѣ въ Алвинцъ и Дева (въ Транслилвания), царь Леополдъ е съобщилъ на трансилванското правителство съ особено писмо, отъ 1702 г. Това писмо, което четохъ въ Будимската държавна архива, гласи: „Ex adjacenti copia patebit, quale privilegium adhuc anno 1700 g e n t i B u l g а r a e, in Transilvaniam se conferre desideranti, benignissime impertiti simus, quod eo line vobis clementissime hisce communicamus, ut non modo vos de hoc notitiam habeatis et illud debite manuteneatis, sed etiam dictam g e n t e m B u l g a r a m contra memorati Diplomatis tenorem nostramque clementissimam intentionem n u l l o m o d o a g g r a v a r i p e r m i t t a t i s. Cui benignissimo nostrae voluntatis debitum morem gerere noveritis et nos gratiam nostram Caesareo-Regiam vobis clementissime confirmamus. Viennæ 23,
18
да имъ се издаде грамота отъ царь Леополда, съ която имъ се потвърдили ужъ „стари привилегии”. Таи грамота, писана на пергаментъ, се пази и сега въ желѣзната каса при черквата св. Никола, и азъ имахъ случай да я прочета., когато четохъ и пергаментовитѣ хрисовули, за които споменѫхъ по-горѣ. [1] Кога и какъ сѫ имъ били дадени старитѣ привилегии, не се казва.
Азъ се заинтересувахъ да узнаѭ по-голѣми подробности отъ минѫлото на Брашовскитѣ българи, и съ тая цѣль ходихъ да търсѭ данни и въ архивата на саксонската гимназия въ Брашовъ. Въ тая именно архива се пази богата рѫкописна сбирка на покойния Іосифъ Траушъ, който специално се е занимавалъ съ историята на Брашовъ и оставилъ твърдѣ цѣнни рѫкописи. Понеже тая сбирка още не е добрѣ описана, трѣбаше редомъ да се прѣмѣтатъ многобройнитѣ рѫкописи, свързани въ дебели пакети. Отъ това, което въ два дена прочетохъ въ тия и други рѫкописи отъ същата архива, азъ се убѣдихъ, че по тия материали, както и по други, издадени и още неиздадени, отъ градската архива, ще може да се съчини подробна история на българския кварталъ въ Брашовъ. [2] Но за това се изисква врѣме и дълготрайна ра-
Aug. 1702. Ad Gubernium Transilvaniaе”. Първата точка отъ тия привилегии гласи: „Recipimus eosdem Bulgaros catholicos in protectionem nostram Regiam ea modalitate, ut iidem a nemine alio, quam principaliter camera nostra Aulica et post hanc a thesauriatu Transylvanico tamn in civilibus quam criminalibus depenedant, salva tamen in rebus gravioris momentu ad nos appellatione et recursu”. . Тия привилегии сетнѣ е потвърдилъ и царь Карлъ, както се види напр. отъ единъ прѣписъ отъ 1714. год. за българитѣ въ Дева (въ Будим. архива).
1. Грамотата отъ Леополда е издадена въ Виена въ 1701 год. Септември. Въ началото се казва: „Postquam majestati nostrae benigne placuit quaestoribus graecis per chartam nostram Transylvaniam quaestum exercentibus aut in ea domicilium sibi eligentibus clementissime diploma impertiri prodierunt in medium coram caesaream nostram delegata comissione memialia quaestorum Graecorum suburbii civitatis nostrae Coronensis B o l g a r s z e g dicti, a n t i q u a r u m s u a r u m l i b e r t a t u m iactarum quaerulose proponentia, ac earundem in integrum restitutionem humillime exorantia . . . . . . Nos igitur. . . . istis petitionibus annuere decrevimus . . . . .”
2. Особено много материали съдържа пакетътъ № 226 отъ Траушовата сбирка, подъ общо заглавие въ каталога: „Beschwerden, Rescripte, Erlässe, Briefe, Gutachten, Magistratsprotocolle u. s. w. die Obervorstädter Walachen and die griechische Compagnie in der Stadt betrefend”. Подъ „griechische Compagnie” се разбиратъ чужденцитѣ търговци въ града (въ центра).
Названието „гръцка компания не трѣба” да се взема буквално. Въ Брашовъ е имало една търговска колония, която е състояла не само отъ гърци, но и отъ българи, дошли отъ Турция. Името „гръкъ” изобщо е означавало търговецъ. Имамъ доказателство, че мнозина отъ тия търговци по народностъ съ били българи. Въ архивата на саксонската Брашовска гимназия намѣрихъ едно официално писмо отъ 1794 г. 2 Май, писано въ Клаузенбургъ до градския съвѣтъ на Брашовъ (N. Gub. 2891. Magis. 1159/794.), въ което се казва между друго: „an eadem protectionales g r a e c o r u m c o m p a g n i a aut B u l g a r i a e j a t i b u s impertitæ habeantur...” — Въ държавната архива въ Будимъ азъ намѣрихъ списъци, въ които сѫ по име изброени всичкитѣ търговци, по потекло отъ изтокъ, които въ Трансилвания и въ Австрийска Влахия сѫ минавали въ XVIII. в. подъ общо име „гърци”. Така напр. въ една „Conscriptio Graecorum aliorumque extranaeorum mercatorum in Caesarea Valachia existentium” (Catalogue pro anno 1733. E. F. L. VI. d. N Fasc. i. graecorum) се именуватъ търговцитѣ отъ Крайова. Тѣ съ били организувани, като сѫ имали на чело единъ „староста” (judex) и сетнѣ сѫдебни засѣдатели (jurati). А именно тамъ е билъ „Judex seu starosta: Petku Todor ex Sistov” и „Jurati: Martin Armenul ox Persia, Elias Kerstinzski ex Orahova, Dobroban Kadul ex Jursov”. Слѣдватъ търговцитѣ отъ разни народности, между които и българи. Указано е обикновено само името безъ прѣзиме: Nikola ex Sistov, Petru ex Vidin, Nedelko Stoianul ex Jursov, Nicola Nayden ex Jursov it np. — Въ единъ другъ списъкъ по сѫщия начинъ сѫ изброени и търговцитѣ отъ Брашовъ (вж. Specificatio questorum in C o m p a g n i a G r a e c o r u m Coronensium reperebilium”, Febr. 1769. E. F. L. fasc. 3, graecorum). Тукъ е билъ „judex” нѣкой си Stama Kosta, сетнѣ търговци: Iannaky Panna, Antoni Constantin, Panajoth Constantin, Dan Martscha, Ivan Szirbul, Duia Kalfovics, Manie Kalfovics, Gjina Kalfovics, Moldovan Lupu и пр. Въ цитуваното по-
19
бота. За сега азъ се задоволихъ съ кратки бѣлѣжки и извлѣчения. Отъ тѣзи извлѣчения намирамъ умѣстно да съобщѫ тукъ съдържанието на едно прошение, което брашовскитѣ българи подали на 1735. год., види се, до тогавашния трансилвански князъ. Това прошение характеристично свидетелствува, какъ българитѣ въ Брашовъ до половината на 18. в. били непрѣклонни въ борбата си съ магистрата, като настоявали на своитѣ права. Важно е още, че тия „накърнени” права тукъ се изброяватъ. Прошението (прѣписъ) намѣрихъ въ единъ рѫкописенъ томъ, които има общо заглавие: Tractatus varii argumenti. Lit. A. 7. I. (стр. 85). Прошението е адресувано до „Jhro Hochgräflich Excellenz, Hochgebohrener Reichsgraf, gnädig und Hochgebietendester Herr Негг!”, а подписано е тъй: „Einer Hochgräflichen Excellenz unterthänigste, gesambte Gemeinde graeci ritus B u l g a r n in Bolgarszegk, so wohl geistl. als weltl. Standes.” Дата нѣма въ прошението, но вѫтрѣ се казва на едно мѣсто: „въ сегашната 1735 година”. Оплакваньето се състои отъ петь мотивирани точки: 1-о „Българитѣ” били принудени да искатъ отъ градския сѫдецъ (Stadtrichter) позволение за женидба, а той давалъ позволение само комуто искалъ и то така, че който ималъ пари, можелъ по-скоро и по-лесно да получи позволение. Освѣнъ това можелъ всѣки, когото магистратътъ подържалъ, да имъ се натрапи за попъ. 2-о Въпрѣки старитѣ имъ привилегии, магистратътъ имъ запрѣтилъ, свободно да колѭтъ и да продаватъ месо всѣки день, но имъ опрѣдѣлилъ за това само два дена въ седмицата — срѣда и сѫбота. 3-о Сѫщо така и още по-лошо станѫло съ продажбата на виното, като имъ наложили данъкъ и за точеньето на виното (Schanksteuer). 4-о И занаятчиитѣ, а именно терзиитѣ и кожухаритѣ, били стѣснени чрѣзъ нѣкакви нови правила на занаята, твърдѣ строги и приети у саксонцитѣ. 5-о Не имъ се позволявало свободно да търгуватъ, както е било по-прѣди.
Интересно бѣше за мене да узнаѭ, отъ тия рѫкописи, докога е минавало подъ името „българи” населението отъ „Горньото прѣдградие”. Намѣрихъ, че това име е било на изчезванье въ края на 18. в., и че тогава именно сѫ измрѣли и послѣднитѣ българи, сир. тия, които сѫ запазвали езикътъ си. Въ единъ статистиченъ описъ на населението въ Болгар-сегъ отъ 1829 год. (№ 3494/829) се казва, че въ това прѣдградие е имало 5829 жителя. Слѣдъ това слѣдва разпрѣдѣление на тия жители по народность. Покрай графата „Valachi” е поставена и особена графа „Bulgari”, но тая графа е оставена празна — никой вече не се е казвалъ българинъ!
Не е лишенъ отъ исторично значение по въпроса за брашовскитѣ българи и единъ поменикъ, който намѣрихъ въ библиотеката на черк-
горѣ писмо отъ 1794 год. отъ Карлсбургъ именно се говори за споменѫтия тукъ търговецъ Панайотъ, за когото изрично се казва, че е българинь. Въ държавната архива въ Будимъ намѣрихъ едно писмо, писано на маджарски езикъ на 1689 г. отъ Михаилъ Анафи, трансилвански князъ, до „гръцката компания” въ Брашовъ. На гърба на това писмо се намира малъкъ кирилски записъ отъ твърдѣ старо врѣме. Мастилото е изблѣднѣло, и едвамъ можахъ да прочетѫ слѣдното:
20
вата св. Николай. Този поменикъ е прѣписъ, направенъ въ 1752 год. отъ единъ по-старъ български оригиналъ отъ 1676 г., които се е изгубилъ. Това се вижда отъ началнитѣ думи на прѣписа, писани съ златни букви:
„Съ поменикъ понови и ѹкраси̏ сътвори рабь божїи”, слѣдъ които прѣписвачътъ изведнажъ е обърнѫлъ на ромънски, та продължава: „Ла анѹл
(1752) сеп. а҃ са ѹ
нтеи бисѣрич дела Б о л г а р ї а брашовѹлѹи, оунде іасте храмѹл а дормирїи прѣчистїи ши ал с
Важенъ е този поменикъ, защото той съдържа всичкитѣ собствени имена, мѫжки и женски, на старитѣ българи отъ Брашовъ, както и имената на тѣхнитѣ свещеници. Освѣнъ това тукъ сѫ записани и интересни войводски и болярски имена, които показватъ, въ какви тѣсни свръзки сѫ живѣли българитѣ брашовци сѫ сѫсѣдитѣ си — българи и ромъни отъ Влахия и Молдова. Поради тая важность на поменика азъ привеждамъ тукъ най-старата му часть:
„Іѡ Нѣгое воевод и госпожда его Деспина, и синъ его Ѳеодосїе. — Іѡ Радѹл воевод и госпожда его Войка. Мох. (?): Софронїа, Нѣкша; и дъщи его Анна и синь его Влад воевод. — Іѡ̀ Петрѹ воевод. — Іѡ Пътрашко воевод и госпожда его Войка и Марїа. — Іѡ̀ Петрѹ воевод. — Іѡ Алеѯандрѹ воевод. — Іѡ̀ Петрѹ воевод: Димитріе и госпожда его Солтана. — Іѡаннь воевод и синь его Радѹль. — Іѡ̀ Геѡргїе воевода и госпожда Сафта. — Іѡ̀ Алеѯандрѹ воевод. — Іѡ Ааронь воевод и госпожда его Станка и синь его Богдань.
Поменѣще домине сѹфлетеле робилорь тъ́й:
Іѡ Шихай воевода и госпожда его Станка. — Іѡ Николае воевод и сестра его Флоріика. — Іѡ Стефань воевод и госпожда его Марїа. — Іѡ Радѹл воев. Шербань и госпожда его Еле́на. — Іѡ Матей воевод и госпожда его Дафина. — Іѡ Дѹка и госпожда его Настасїа и чѣд. — Іѡ Григорїе воевод и госпожда его Маріа. — Іѡ Шербань воевод и госпожда его Марїа и чѣд. их: Соломонѹ, Анна. — Іѡ Констандинь воеводь и госпожда его Маріика и чѣд. их: — Николае, Анкѹца и чѣд. их. — Іѡ Григорїе Гика воевод и госпожда его Зои и синови их.
Морцї:
мпърътѣса Рѹсіей Елисавета Петровна Екатерїна віĭ ї
Поменѣще etc.: Епископъ Паисїе. — Архїепископъ Досоѳей. — Архїепископъ Клименть. — Епископъ Григорїе.
Презвитерь Петру и Добра. Презвитерь Емманѹилъ и еромонах Тимоѳей, Марїѧ. Презвитерь Добре и Драгоае и синови их: Стойка, Оудрище, Станка и Анка. Презвитерь Сто́йка. Презвитерь Смадѹл и Балѣ. Презвитерь Янѣ. Презвитеръ Войкѹл. Презвитер Миха. Ермонах Епифа́нїе. През. Иліе и синь его Етимїе. Костандинь. Іерей Михаил. Іеродїаконь Никанорь. Монах Рафаиль. Монахїа Софронїа, Іерей Драгомирь, Марїа. Іерей Димитрїе, Илина. Іеродіакон Діѡнисіе. Презвитер Стайкѹ, Параскева. Іерей Ѳеѡдор, Добри. Іерей Петрѹ, Станка. Монахїа
21
Пелагїа. Монах Іѡникїѧ. Іерей Петрѹ. Монах. Анастасїа и чѣд. их. Іерей Іoaн, Анка, чѣд. Презвитерь Флорѣ, Стоика, чѣд: Вѹкша, Стаана: Марїа. Презв. Василїе Десна и синь его презв. Еѵвстаѳіе, Добра, ч(е)д(а): Василіе, Маріа, Димитріе. Монах. Магдалина и чѣд. их. Монах Ва́са. Іерей Петкѹ, Параскѐва. Іерей Петкѹ, Маріа и чѣд. Іерей Радѹ, Анка и чѣд. Іерей Букѹрь, Нѣкша и чѣд. их. Ерей Стефань, Нѣкша и чѣд. Іерей Димитрїе, Станка и чѣд. Іерей Іѡань. Іерей Василїе. Іерей Іѡан, Іѡана и синови их ерод. Неделкѹ, Маріѧ; синове их еремонах Васаріи с монах. Исаиа. Монах Епраѯіе.
Отъ стр. 5. нататакъ слѣдватъ редомъ мирски имена:
Станко и Деспина, Станко, Станка, Анка, Великан, Стъни́лъ. Нѣкша, Каплѣ, Ѳеодосіе, То̀дорь, Ста́на, Анна, Драгѹ́ль, Стайко, Николае, Тодора, Ѳеѡдорь. Радѹ, Влад, Войка, Сима, Стеиѣ спат(ар) Данчюл. Мирослав и синь его Радѹл. Авраам, Ѡирѣ, Михай, Анка. Іѡан, Тодо́ра, Енѣ. Саѳа, Василїе, Дѹмитра, Сѹлтана, Славиа, Петрѹсиѣ, Славиа. Параскева, Ирина, Данка, Стама́тии Кирана. Константин, Кирана, Кисар, Войка, Дань, Боба, Татѹл, Станка, Марко, Татѹл, Опрѣ. Станка. Симиѡна, Войка. Нѣга, Маріа, Радѹслав. Симеѡн Іѡнашко, Марко, Михна, Пана, Фїе́ра, Мѹшат, Елена, Войка, Оприна, Хризана, Софроніа, Влъкѹль, Стайка, Добра, Василїа, Бадѣ, Войка, Ханѣ, Игнатїе, Иван, Пръван, Анна, Бежан, Стефан, Сѫнботинь, Миха. Виша, Нѣга, Тодоран, Станка, Ивань, Воиа, Ѳеѡдорь, Станьчѣ, Влад, Стана, Петрѹ, Драгомир, Стан, Винтилъ, Василіе, Геѡргіе, Стойка, Мома, Стоянь, Мѹша, Стан, Барбѹ, Войка, Станка, Анна, Алдѣ, Коман.
Отъ 6-та страница нататъкъ, отбѣлѣзвамъ само нови имена, безъ да ги повтарямъ:
Кръстѣ, Ми́ка, Ко́стѣ, Арма́нка, Оурсь, Кръчюн, Андреѧ́ш, Герги́на, Франгѹ́ле, Балонѣ, Барбѹль, Виша́нь, Ламба, Гїѡка, Деспот, Паро/(Наро?), Про́ко, Кирѣца, Соулто, Павель, Богданѹ, Тоадер, Рада, Драголѣ, Шарба, Ко́мана, Балѣ, Савѹл, Бѹкѹра, Стоян, Арманка, Фрѹжи́на, Кандрѣ, Никифора, Щефѹл, Алеѯе, Мари́на. Комша, Симина, Савинь, Илина, Рѹксанда, Статїе, Сима, Припїе, Роман, Ѡпрїѧна, Зота, Фъ́тѹл, Ѡанчѣ, Строе, Миси́ра, Маринь, Бъи́ль, Манолїе, Дѹмитра, Докїѧ, Юга, Андрїѧна, Добри. Милѣ, Сосана, Кіера, Кіерѣца, Дима, Иса́рь, Анг’а, Страто, Гюрка, Згѹро, Гїѡрман, Дарїе, Бръи́лъ, Илийка, Сто́е, Марѹла, Мѹша, Иѡрга, Кера, Марѹшка, Хаџи Димитрїе, Хаџи Радѹ, Апостолъ, Кондеша, Сафта, Бълаша. Змарагда, Занфира, Драгоми́ра, Пъѹ́на, Нъра́мза, Лефтер, Костанда, Тъна́се, Пе́ткѹ, Инка, Мано́ле, Дръгѹшка, Нѣга, Стама. Ризѣ, Калица, Софіика, Война, Къза́н, Васѫлка́, Нѣца.
Повечето отъ тия имена сѫ запазени въ Брашовъ и до день днешенъ. Не се употрѣбятъ вече слѣднитѣ имена: Анка, Каплѣ/(Каилѣ?), Войка (има само Войку), Сима, Славиа, Данка, Кирана, Радуслав, Михна, Хризана, Пръван (сега само Пръву), Бежан, Иліе, Коман, Гергина, Вишань, Ламба, Гїѡка, Рада, Стоянъ, Фружина, Илина, Мисира, Згѹро, Стама, Ризѣ.
22
Интересно е, че името Къза́н, което вече не сѫществува въ Брашовъ, е познато въ селото Решинаръ (близу Херманщадтъ), за което по-горѣ казахъ, че може да е било населено съ българи.