Из историята на нашето езиково строителство
Л. Андрейчин

5. РОЛЯТА НА НЯКОИ ОТДЕЛНИ КНИЖОВНИЦИ И ПИСАТЕЛИ В ЕЗИКОВОТО НИ СТРОИТЕЛСТВО

Ролята на Любен Каравелов в развитието на книжовния ни език
 

Времето, през което работи Л. Каравелов като писател и публицист, представя един от най-важните периоди в развоя на новобългарския книжовен език. Това обстоятелство засилва особено много вниманието ни към ролята на Каравеловата дейност в процеса на нашето книжовно езиково развитие. През това време младата българска нация се надига на решителна борба за свобода и независимост и за културен напредък. Положени са основите на нашия публицистичен и художествен стил и книжовният език се развива бързо към по-голяма установеност и богатство. Ролята на Каравелов в този процес е значителна, даже в някои отношения ръководна.

* * *

В изграждането на нашия книжовен език Л. Каравелов взема участие не само на практика с голямото си книжовно дело, но и с редица теоретически изказвания по езикови и правописни въпроси. Той е писател с широки езикови познания и със значителна езиковедска ерудиция. Освен на български е писал и печатал свои публицистични и литературни произведения още на руски и на сръбски език. Той е първият наш книжовник, който отразява авторитетно в своите статии и в практическата си дейност резултатите от напредъка на езикознанието през първите няколко десетилетия на XIX в. За Каравелов езикът не е изкуствено построение, а творение на народа. Народната реч е основната, естествената и законната форма на езика. Тя не е извращение на книжовния език. Езикът отразява състоянието на народния живот и народната култура. Той е главният характерен белег на народността и се развива заедно с културното развитие на народа. Книжовният език трябва да бъде ясен и достъпен. От тези схващания Каравелов се ръководи и в своята езикова практика. С тях той се очертава като позитизист и демократ.

Каравелов е привърженик на идеята за естествения развой на народния език и не одобрява дейността на пуриста Ив. Богоров, който иска да пречисти българския език чрез масово въвеждане на изкуствено изковани думи.

* * *

Във фонетично отношение Каравелов продължава линията на утвърждаване на източнобългарската реч в книжовната практика, като запазва обаче редица характерни особености на своя роден копривщенски говор, неприсъщ и на останалите източни говори. Някои характерни черти на този говор, като например особеният изговор на по-стария звук „сонантно р”, изясненият изговор на тъмната гласна ъ () в крайни срички (чета, четат, седа, седат) не упражняват никакво съществено влияние върху фонетичното оформяне на нашия книжовен език. От друга страна обаче не може да се отрече, че общата яснота и чистота на вокализма, както и изговорът на  като я и е се отразяват чрез авторитетното книжовно дело на Каравелов благоприятно върху оформянето на съвременния български книжовен изговор.

Благодарение на своите правилни схващания и верен реалистичен усег Каравелов играе важна роля в историята на нашия правопис. Добре ориентиран в практическите проблеми на съвременния български език и притежаващ завидни за времето си филологически познания, той внася твърде много ново и ценно в развитието на правописния въпрос у нас. Правописната система на Каравелов, изградена върху фонетичния и морфологичния принцип, съчетани твърде сполучливо за времето си, се отличава с реализъм и напредничавост. Каравелов е един от най-заслужилите наши книжовници, които скъсаха решително с употребата на отживелите времето си букви ы и i в нашата писменост. В това отношение той изпреварва М. Дринов както с теоретическата си мотивировка, така и с високо авторитетната си практика. Въвеждайки навсякъде еднакво означение на звука ъ (чрез буквата ), Каравелов изпреварва всички други правописни школи и системи у нас почти до наши дни. С премахването на юсовете (буквите  и ) в глаголните и именните завършъци, Каравелов прави друга решителна стъпка към окончателното устрояване и опростяване на нашия правопис. След временно надмощие на схващанията на М. Дринов относно правописа на глаголните окончания -, -т, -, -т в сегашно време, през 1899 г. се възприема при т. нар. Иванчева правописна реформа Каравеловото начало да се пишат глаголните окончания без юсове (като се запазва обаче мекостта на окончанията във II спрежение: чета, четат, ходя, ходят (у Каравелов хода, ходат, а не чет, четт, ход, ходт). По отношение на употребата на  Каравелов не сполучва да стигне до необходимата яснота и последователност. Тук, както и при еровете (ъ и ь) в края на думите, той не е в състояние да преодолее общите линии на господствуващата тогава и в руския правопис традиция.

В областта на имената граматичните особености на Каравеловия език се покриват, общо взето, с особеностите на копривщенския говор. Най-типични в това отношение са следните особености:

а) окончание -е за множествено число при многосричните съществителни от мъжки род: блгаре, пищове, бегликчие и др.;

б) употреба винаги само на пълен член -ът, -ьт (-ят): народът, огъньт, краят;

в) запазване в доста широка степен употребата на дателния падеж: отидох да кажа мами; не смееше да погледа Дончу в очите;

г) доста честа употреба на архаична определена прилагателна форма за мъжки род на -и: нашият умни и добри побратим;

д) членуване на всяко еднородно определение отделно: добрата и умната жена (в съвременния книжовен език: добрата и умна жена);

е) употреба на лично местоимение тие в 3 л., мн. ч. (в същото време употребявано и като показателно местоимение);

ж) употреба на енклитични местоименни форми ма, та, са.

От друга страна, забелязва се известно влияние от по-авторитетната книжовна практика и от руския език:

а) употреба на окончание за мн. ч. -и при някои съществителни имена: закони, учители;

б) употреба на показателни местоимения тия, ония покрай тие, оние;

в) мн. ч. -ги вместо -зи при някои думи от книжовен произход: подвиги, филологи;

г) избягване на двойно изразяване на допълнението: мене е страх (вместо мене ме е страх);

д) разширена употреба на възвратното местоимение свой.

При глаголите освен изтъкнатите по-горе фонетични особености на формите за 1 л., ед. ч. и 3 л., мн. ч., сег. вр. може да се посочи значителната пъстрота и неустановеност на формите за бъдеще време. Срещат се форми със спрегаем спомагателен глагол ща: ща да права, щеш да правиш, също и без вътрешния съюз да: ща права, щеш правиш; забелязва се обаче тенденция към установяване на неизменна форма ще на спомагателния глагол във 2 и 3 л., ед. ч. и в мн. ч. Само в 1 л., ед. ч. старата форма ща продължава да се държи доста здраво. [1] Преизказните глаголни времена играят значителна поля в разказвателния стил на Каравелов. По отношение, на формата при тях трябва да се отбележи отсъствието на минало несвършено причастие на -л в езика на Каравелов (и в копривщенското наречие), поради което формите за преизказване на сегашно и минало несвършено време се образуват с помощта на свършеното причастие и съвпадат по този начин с формите на минало свършено преизлазно време (ходяходил съм вместо ходел съм, ходих ходил съм; ходех— ходил съм вместо ходел съм), „Времето било добро, слнцето гряло (вместо греело) весело, а пиленцата пеле (вм. пеели) сладкозвучно.”

* * *

Особено важна проблема за българския разказвателен стил и специално за стила на Каравелов е употребата на изявителните и преизказните глаголни времена в различни случаи на повествуване. Наличието на изявителни и преизказни разказвателни форми в нашия език поставя пред създателите на белетристиката ни през миналия век задачата да разработят пътищата за използувапе на тези форми в новите художествени жанрове, несъществуващи преди това в народното творчество. Практиката на Каравелов в това отношение, макар и да остава настрана от общото развитие, е важно и интересно явление в нашата литература. Този въпрос е обстойно разгледан по-горе в „Разказвателните наклонения в повестите на първите белетристи (Л. Каравелов, В. Друмев, Ил. Блъсков, Ив. Вазов)”, с. 105.

* * *

Строежът на изречението у Каравелов се отличава със значителна простота и яснота, но и с известно еднообразие. В някои отношения Каравелов е верен на синтаксиса на народната реч (и по-специално на своя роден диалект), а в други отношения дава известна книжовна обработка на фразата не само под влияние на съществуващата вече традиция у нас, но и под влияние на руския език

Простото изречение у Каравелов се отличава със склонност към натрупване на еднородни части. При това, ако към еднородните части има някоя специфична връзка или пояснение (например предлог или член), те се повтарят отделно при всяка от тях; например

„А турското население е слабо, нищожно, фанатическо, безсмислено и ненадежно.” — „Захваща са майската пролет, дърветата са накитват с нежни и с крехки листенца.” — „Когато старата отишла да повика Козма Нерезът, то честният и благочестивият христиенин плюйнал и обърнал гърбът си.”
Тези особености в строежа на изречението у Каравелов придават голяма и дори педантична яснота на израза му. При това положение безспорно е, че елипсата не може да бъде негова характерна особеност.

Словоредът на Каравелов е естествен и ясен, не се забелязва склонност към инверсия. Срещат се някои особености в словореда на енклитичните местоименни форми, които са присъщи и на копривщенския диалект (Тато трябва да си е дошел и чакат ма на вечеря, срв. книж: и ме чакат на вечеря).

Докато в нашата народна реч отрицанието стои обикновено само при сказуемото и вече посредством него се отнася и към другите части на изречението (срв. израза не искаме думи, а дела), Каравелов под влияние на руския език поставя често отрицанието направо при онази дума, която логично се отрича (например искаме не думи, а дела). Тази практика обогатява синтаксиса на нашия книжовен език, въпреки че не се чувствува още и до днес като напълно усвоена в него.

Синтаксисът на сложното изречение у Каравелов се отличава обикновено с доста голяма простота. Най-често изреченията са умерено дълги, строежът им е ясен, но сравнително доста еднообразен. Основната тенденция на автора към натрупване на еднородни части и към аналитична яснота и пълнота се проявява тук доста очебийно под формата на нареждане и натрупване на еднородни по вид и по строеж прости изречения в състава на сложното изречение с педантично повтаряне на съюза при всяко от тях, например:

Когато са върнал из Филибе и когато чул от майка си какво е станало, то дошел у Петрови, извадил пред невястата даровете и рекал й . . . — Той казал, че аз съм вол, че ти си свиня и че наш Никола е нехранимайковец” (Из „Маминото детенце”). “Да видим сега какви последствия очаква Австро-Унгария от политиката на Халил-паша, който е приятел на Мидхат-паша и който съчувствува на австро-маджарите” (Из в. „Свобода”).
Особено силно се проявява този принцип при още по-сложните съединения от изречения, които се състоят от цели отделни, сложни съчинени и сложни съставни изречения с паралелен строеж, например:
„И така, патриархът е лъгал, когато е проклел българските епископи и когато е обявил схизмата; той е лъгал, когато разказваше пред светът, че „великата черкова не припознава никакви народности”; най-после той е лъгал, когато обяви, че неговата свещенна дължност го заставлява да защищава великата черкова от сяка една ерес. . .” [2]
Всъщност по-големите синтактични съединения у Каравелов не представят напълно синтактични построения, а се състоят от ясно очертани и успоредно сглобени отделни елементи.

Твърде важна особеност на Каравеловия синтаксис е отсъствието на обособени части в изречението (срв. например у Ив. Вазов: Песента се свърти, последвана от ръкопляскания, или у Елин Пелин: По дърветата, отрупани с цвят, бръмчаха пчели). Вместо тях Каравелов употребява редовно подчинени изречения, например:

„Медникът висеше на една крива тояжка, която беше забита в земята по направлението на вятарът (срв. в руския текст на същата повест — „Турски паша”, — издадена от автора първоначално в Русия: „Котелъ вислъ на толстой втви, воткнутой в землю вкось по втру”) — „Пред мен стоеше една жена, не по-стара от четирисет години, но която беше съхранила още своята хубост и младост” (срв. в руския текст: „Передо мною стояла женщина лтъ сорока, но еще сохранившая свою красоту и свжесть лица”).
Употребата на обособени части на изречението (и особено на обособени причастни конструкции) не е присъща по начало на нашата народна реч, така че в този случай Каравелов не стои на народна почва. Във връзка с тази особеност е употребата на причастията само в обикновена атрибутивна служба (неговите отношения към окружающите го предмети). На това обстоятелство се дължи и отсъствието на опити у Каравелов за въвеждане на деепричастия, които по самата си природа имат употреба само като обособени пояснения.

С тези свои особености синтаксисът на Каравелов придобива, наистина, особена логичност и яснота, но в същото време конструкциите му се отличават с известна изкуственост и сухота.

* * *

Заслугите на Каравелов за установяване на речника и фразеологията на нашия съвременен книжовен език са значителни, но още недостатъчно проучени. В това отношение са необходими по-нататъшни изследвания.

У Каравелов не се забелязва никаква склонност към изковаване на неологизми. Той предпочита да си служи с готов речников материал, взет от значително по-напредналия в своя развой братски руски език, за изразяване на нови понятия, свързани с новите явления в нашия обществен и културен живот — с развоя на прогресивно-демократичната обществена идеология, на революционното движение, на просветата.

Сравнявайки речника на книжовния език с речника на народните диалекти, забелязваме преди всичко, че книжовният речник притежава несравнено по-големи запаси от думи за означаване на отвлечени понятия, свързани както с развоя на обществения живот, така и с развоя на всички области на знанието. В това отношение са характерни за езика на Каравелов няколко категории думи. Преди всичко Каравелов е един от книжовниците, които въвеждат масово и затвърдяват употребата на отглаголните съществителни на -ние, възприети от руски и отчасти от черковнославянски език, като например движение, проявление, основание (основаване), съставление (съставяне), нетърпение, продължение, укрощение (укротяване) и пр. Обикновено тези съществителни у Каравелов запазват особеностите на руската фонетика. Към тази категория той подвежда и нашите народни отглаголни съществителни на -не (бягание, гладение вместо бягане, гладене). В областта на отвлечените съществителни са широко застъпени у Каравелов, също под книжовното влияние на руския език, и съществителните на -ие, -ство: високомерие, кръвопролитие, произшествие, условие, участие и пр.; преимущество, равенство, ръководство, свойство и пр.

Друга значителна и характерна категория нови думи у Каравелов са деятелните имена на -тел: воспитател, доброжелател, повелител, просветител, читател и мн. др. За разлика от народните деятелни съществителни, образувани от глаголни основи с наставка -ач и означаващи занятие (например копач, ковач, готвач), съществителните на -тел имат по-широко значение и затова се разпространяват бързо в книжовния ни език.

Въпреки че не е още възможно да се установя по-точно с кои думи от посочените и от други категории е обогатил езика ни сам Каравелов, явно е, че той има съществени заслуги не само за въвеждането на някои от тях, но също и за затвърдяването на много други, употребени вече преди него.

Засега ние не разполагаме с материали и данни, върху които бихме могли да се опрем, за да направим изводи относно ролята на Каравелов в изграждането на съвременната ни книжовна фразеология. А тя е навярно значителна. Без съмнение езикът на Каравелов е много по-близък до съвременния ни език във фразеологично отношение, отколкото езикът на цариградския ни печат от онова време. Каравелов е един от най-значителните пионери на нашата съвременна книжовно-културна фразеология; у него, както и у Хр. Ботев, се срещат значителен брой такива нови изрази, с които си служим и днес, като например: обръщам внимание, имам значение, в състояние съм, в това отношение, естествено е, в продължение на, вземам участие и т. н.

Книжовната езикова система на Каравелов е оформена под чувствителното културно влияние на руския език. Това явление е дълбоко и разнообразно. Разбира се, влиянието на руския език съвсем не се ограничава в книжовната дейност само на Каравелов. То е характерно за всички наши тогавашни писатели (съзнателно противодействие срещу това влияние намираме само у Ив. Богоров). Трябаа обаче да се приеме, че в практиката на Каравелов руското езиково влияние у нас получава най-ярка и твърде авторитетна за времето си форма и насока, която е оставила най-съществена следа в състоянието на нашия книжовен език.

От друга страна, трябва да се забележи, че в много случаи Каравелов не проявява необходимата грижа за разумната чистота на българския език. Овладял добре на практика руски език, той употребяла по навик и в българската си реч редица излишни русизми, които изместват без нужда някои установени в народната ни реч думи, обрати и форми. Такива са например следните непотребни русизми у него:

а) употреба на предлог после вместо след, например после това;

б) употреба на предлог у в случаи като следните: роговете му стърчат нагоре като у стар козел, у тебе лигите потичат;

в) употреба на предлог из вместо от: той и из водата правил вино;

г) употреба на глагола съм, бъда, бива вместо има: бяха у него още две дечица;

д) употреба на изрази като: трябва да благодориме него (вместо нему, на него), намерен съм (вместо имам намерение) и др.;

е) употреба на думи като доволно вместо доста, виражавам, виражение вместо изразявам, израз; обязан вместо длъжен, произхожда вместо става (какво произхожда на земята), не доставаше вместо не достигаше и др;

ж) употреба на форми за множествено число като подвиги, педагоги вместо подвизи, педагози и др.;

з) масова употреба на форми от несвършен вид като предвещали, продължал вместо предвещавала, продължавал;

и) честа употреба на условно наклонение според руската практика (Ако да не би та обичал, то ти ни дума не би чула от него);

й) употреба на руски форми на причастия и отглаголни съществителни: действующи, следующа, убивающа; убежден, просвещенна, разваленни вместо убеден, просветена, развалени; бягание, съставление, укрощение вместо бягане, съставяне, укротяване и пр.

В езика на Каравелов се срещат малко турски думи. Те се отнасят преди всичко до понятия из областта на турския държавен и обществен живот (например: ангария, беглик, харач, чорбаджия, конак, давия и др.); срещат се и някои турски думи, свързани с всекидневния бит, широко възприети в народната реч: одая, соба, таван, ален, поща, харча, пари, комшия, дюшек и др. Чистотата на Каравеловия език откъм турцизми не е само отражение на чистотата на копривщенския говор, запазен значително от турско влияние; тя има и съзнателен характер. Закърмен с идеологията на руското прогресивно обществено движение, усвоил по-високата култгра на европейското общество и поставил за цел на своята дейност борбата срещу обществената, политическата и културната изостаналост на своя народ в условията на турската феодална държава, той не може да се ползува от остарялата за съвременното идейно и културно развитие турска лексика. При това тук действува и съпротивителната тенденция срещу насилствената асимилаторска политика на османците.

Разгледаните по-горе въпроси показват, че богатото публицистично и белетристично творчество на Л. Каравелов е изиграло важна роля в развитието на нашия книжовен език през миналия век.
 

[Previous] [Next]
[Back to Index]


1. Вж. П о п о в а, В. Форми за бъдеще време в езика на Любен Каравелов. — Сп. Б ъ л г а р с к и  е з и к, год. XXIV, 1974, кн. 6, с. 550-555.

2. „Свобода”, г. III, с. 161.