ПРИДАТЪК II. ПРИКАЗКИ НА ДРУГИ ЯЗИЦИ ОТ МАКЕДОНИЯ
I. На македоно-влашкий (цинцарский) язик
275. Думнидзъу, джонелу шъ с. Михаил (от с. Гопеши) (Слушана в Орхание от Миту Николов, родом от с. Гопеши, Битолско)
Господь, момчето и с. Михаил (превод)
276. Омлу, ци кафтя ндрепту нун (От същето място и от същий)
Човекът, що търсеше праведен кум (превод)
277. Аушли, ци ну фицея фичор ши фичорлу алор, ци фециръ ту аушатику (от Гопеши) (Слушана в Орхание от Мито Николов, родом от с. Гопеши, Битолско)
Старците, що не раждаха чедо, и детето им, що родиха на старость (превод)
278. Ун оаспе увреу (от Гопеши) (Слушана в Орхание от Янаки Николов, родом от с. Гопеши, Битолско)
Един евреин приятель (превод)
279. Лупул коджабаш (от Гопеши) (От село Гопеши. Слушана от Янаки Калъчов, живущ в Орхание)
Вълкът кмет (превод)
280. Фичорлу шъ урса (от Крушево) (От Крушово, Македония, записал М. Цепенков)
Детето и мечката (превод)
281. Пикурарлу шъ Хрищоулу (от Крушово) (От същий)
Овчарят и Христос (превод)
ДУМНИДЗЪУ, ДЖОНЕЛУ ШЪ С. МИХАИЛ
(Слушана в Орхание от Миту Николов, родом от с. Гопеши, Битолско)
Ярà ỳн джòни тѝниру ши мỳлту мушàту, ши шявя̀ ун кàлу мушàту ши мỳлту джòни, ши лу авя̀ пи мàре кèфе. Гйни, ама а джòнилуй льи авя̀ винѝтъ мòартя, ши думнидзъ̀у питрикỳ пи сънтул Михайѝ та си ля̀ сỳфлитул а джòнлуй. Гѝни кар вѝне сънтул Михаил ла джòнлу дупу дъмъндъчỳня ал Думнидзъ̀у, ши кари л’ видзỳ джòнли къ ярà мỳлту тѝниру ши мушàту, ундзѝту, ши льи фỳ ньѝлъ си ля̀ сỳфлитул. Атỳмця шу миндуй цѝ силь фàкъ, — липцèщи та с’ỳмплъ збòрлу ал Думнидзъ̀у. Лò сỳфлитул а кàллуй алỳи, кари луавя пи мàри мирàки, ши мурѝ кàллу, сън лòклу а джòнлуй кàллу курбàне. Сънтул Михайл с’турнъ̀ ла Думнидзъ̀у, ши льи спỳне кум фèце.
Атỳмця Думнидзъу, льи дзъсе: «Ну фицèш гине, къ липся та с’мòаръ джòнлу, а нỳ кàллу.»
Джòнлу, ди мирàки а кàллуй, къ мурѝ, тòатъ дзỳа ухтя ши дзъця̀: «Ох, камагѝне ерà èу с’муря̀му, ди куту ньи мурй кàллу; къ афтàре кàллу ну въ се àфлу àлту!» Атỳмця Думнидзъ̀у, кари видзỳ мѝнтя а джòнилуй, ши льи дзъ̀се а съ̀нтул Михаѝл: «Везд, къ ну фỳ мулцъмѝту джòнли ди буняца, ци л’фицèш. Атỳмця, дỳте я̀ръ си ля̀й сỳфлитул ши а джòнлуй. Ши вѝне сънтул Михаѝл я̀ръ ла джòнли ши льи съ спỳсе ка òм, ши лòаръ кунòащири ку джòнли ши с’фèциръ фъртàц; ши льи дзъсе с. Михаил а джòнлуй: «Хàйде, фъ̀ртàте, с’нèрдзим а винàтику дòйльи.» Къ джòнлу ерà мỳлту авинътòр, ши с’дуцèа ку кàллу а винàтику, три мỳнти; имна пи кàли ши дзъся̀ джòнли: «Àохò, кама гѝни ярà èу с’муря̀м, ди къту ньи мурѝ кàллу; я̀, тòра ну пòту та с’ѝмну имнъ̀нта.» Сънтул Михаѝл льи дзъ̀се: «Хайде, анàрга, анàрга ва си имнъ̀м.» Ши с’дỳсиръ тру ỳнъ вулòагъ, нѝнкъ ỳнъ фънтъ̀на. Мънкàръ пъ̀не, биỳръ àпъ арàце, ши з’багàръ тру вирдяцъ з’дòармъ. Кари дорньѝ джòнли, атỳмця съ скòалъ
480
свъ̀нтул Михаѝл ши льѝ ля̀ сỳфлитул а джòнлуй, ши фудзѝ пи кàле ку сỳфлитул, ши пи кàли льи дзъ̀се джòнли: «Ох, ци лишòр èску, море фъртате; мỳлту лишòр ѝмну тòра, ди кум дорньим!» Ши кари с’дỳсиръ пън тру ун лòк, с’мутрѝ мбърну, къ ну шоàре àрма, ши ди унòаръ льи дзъце а светул Михаѝл: «Фъртàте, èу ньи агършѝй àрма ла фънтъ̀нъ, ю дорньѝму; аштя̀пта мъ ацѝя тине, та с’ ми тòрну èу, с’льи ля̀у.» Ши с турнъ̀ нъпòй, с’ дỳсе ла фънтъ̀нъ; кънду вèди, ун джòни ку àрма мбъ̀рну дòарми нѝнкъ фънтъ̀нъ. Ши су спрè, ши с турнъ̀ нъпòй ла свъ̀нтул Михаѝл, ши ли спỳне: фъртàте, ун джòни àлту у лò àрма амя̀, ши шу бъгъ̀ мбъ̀рну ла èлу, ши дòрни! Ши аньѝя ньи у фрѝкъ с’ нèргу мин хàйди с’ нердзим дòйльи, су лòм.» Атỳмця льи дзъ̀ци свинтул Михаил: «Фъртàте, ацелу òму нỳ ести àлту; къ ещи сѝнгур тѝне, — трỳпул атъ̀у есте аклò.» Атỳмця дзъ̀се джòнеле: «Демни èу èску ку тѝне?» Атỳмця льи дзъ̀се св. Михаил: «Тѝне èщи саде сỳфлиту, а трỳпул атъ̀у èсте аклò.» Джòнеле дзъ̀се: «Кỳм дзъ̀ц тѝне, еу èску мòрту?» Св. Михаил дзъ̀се: «Кадилѝхя с’ дзъ̀ку; къ тѝне èщи мòрту, ши èу èску свъ̀нтул Михаѝл. Ши èу ерàм питрикỳт ди ла Думнидзъ̀у, та с’ ти ляу сỳфлитул; гѝне, ама аньѝа ньи фỳ ньѝлъ, кар ти видзỳй афтàре джòне мушàту ши бỳн, дупу аця̀ лòай суфлиту а кàллуй, ши ти лъсàй тѝне. Гѝне, ама ньне ну фуш мулцъмит, ши мулти-òрн дзъ̀сеш: камагѝне èу с’ муряму, ди къту каллу. Дупуця Думнидзъ̀у я̀ра мъ питрикỳ, та с’ тъ ля̀у сỳфлитул, къ кама мулту вря̀й кàллу ди къту тѝне.»
Атỳмця фудзйра анàлту.
ПРЕВОД НА БЪЛГАРСКИ
ГОСПОД, МОМЧЕТО И СВ. МИХАИЛ
Си било едно момче младо и много красиво; и си имало един кон красив и много юнак, и му бил много на кейфът. Харно, ама на момчето беше му дошла умирачката. И господ прати св. Михаил, за да му земе душата на момчето. Харно, ама кога дошъл св. Михаил при момчето по божята поръчка и като го видел момчето, оти било много младо, красиво и прилично, му било жал да му земе душата. Тога се помислил, що да му стори — трябало да се изпълни думата господова. Зел душата на коньот
481
негов, на кого що имаше голем мерак. И умре коньот на место момчето жертва. Св. Михаил се върнъл при господа и му разказал, що сторил. Тога господ му рекъл: «Не си сторил харно, че требаше да умре момчето, а не коньот.»
Момчето, от мерак за коньот, че му умре, весден охкаше и казваше: «Ох, по-харно беше аз да умрех от колко що ми умре коньот, защото такъв кон не ще найда друг.»
Тога господ, като му виде умот на момчето, му рече на св. Михаил: «Види, че не биде благодарно момчето от добрината, що му стори! Тога, ходи пак да му земеш душата на момчето.» И дойде св. Михаил пак при момчето и му се показа како човек, и зеха познанство со момчето и се побратимиха, и му рече св. Михаил на момчето: «Хайде, побратиме, да ходиме на лов двайцата», — че момчето било много ловджийче и ходело на лов со коньот си. И отидоха на лов двайцата в планина. Момчето ходело по пътят и велело: «Ах, по-харно беше аз да умрех, от колко що ми умре коньот! Ево, сега не можъм да хода напред пеш.» Св. Михаил му рекол: «Хайде, полека, полека, ще вървиме.» И отидоха на една рамнина, при една чешма. Ядоха хляб, пиха студена вода и си легнаха на ледината да поспият. И кога заспа момчето, тога станва св. Михаил и му зима душата на момчето и си отива по пътят заедно со душата. И пътем момчето (душата) му рече: «Ох, що съм лек, море побратиме. Много по-леко вървъ сега отколко пред да спиеме.» И като отидоха до едно място, погледа на поясът и виде, че му го няма оръжието и веднъж му рече на св. Михаил: «Побратиме, аз съм си забравил оръжието на чешмата, къде що спахме. Почекай ме тука ти, та да се върна аз да си го зема.» — И се върна назад, отиде къде чешмата. Кога гледа — едно момче со оружие на поясът спие при чешмата. И се уплаши, та се върна назад при св. Михаила и му разказва: «Побратиме, едно момче друго ми го зело оръжието мое и си го клало на поясот свой, та си спие при чешмата. И мене ми е страх да отида сам. Ами хайде да отидеме двайцата да му го земеме.» Тога св. Михаил му рече: «Побратиме, той човек тамо не йе друг, а си сам ти — тялото твое йе тамо.» Тога момчето рече: «Нали съм аз со тебе?» Тога му рече св. Михаил: «Ти си само душата, а тялото твое йе тамо.» Момчето рекло: «Како що велиш ти, аз съм мъртов?» Св. Михаил му рекол: «Навистина ти велям, че ти си мъртъв и аз съм св. Михаил, и аз бях пратен от господа, за да ти зема душата. Харно, ама мене ми беше жал, като те видях такова момче красиво и хубаво, та
482
затова зех душата на коньот, а тебе те оставих. Харно, ама ти не биде благодарен и много пъти рече: «По-харно аз да бях умрел от колко що коньот.» Заради това господ пак ме прати да ти зема душата, че повече си обичал коньот от колко що себе си.»
Тога отидоха си горе (на небеси).
ОМЛУ, ЦИ КАФТЯ НДРЕНТУ НУНЪ [1]
(От същето място и от същий)
Ярà ун òм сирàк, ши, кари льи дèди Думнидзъ̀у ỳн фичор, ши но авя̀ нỳн, су лу пътядзъ, кинсѝ пи ỳнъ кàли, тъ с’ афлъ нỳн, ши афлъ̀ ън кàли ỳн òм ауш. Ку андумисѝръ алòр аỳшул лу нтрѝбъ̀ пиòмул: «Ю ньèрдзи?» Елу дзъ̀се къ кàфту ун òм ти нỳн, си ньи пътя̀дзъ фичòрлу. Аỳшул дзъ̀си: «Ну ми врèй мѝни?» Ацèлу лу нтрибъ̀ пи аỳшул: «Кàри èщи тѝне?» — «Еу èску Думнидзъ̀у». Омул льи дзъси: «Нỳ ти вòй тѝни, къ лукрèдз ку хътъ̀ри; — ла нискъ̀нцъ òминь и дàй мỳлта авèри, ш’ ла нискъ̀нцъ, нимик!»
З’ диспърцъ̀ òмул ди аỳшул ши фудзѝ кàма нкло ши астѝле àлту ун òму. Тòт ашѝ ши пѝ èлу лу нтрибъ̀, нъ̀с спỳсе къ èсте съ̀нтул Пèтру, ши льи дзъ̀си къ ну ти вòй тѝне ти нỳн, къ ла нискъ̀нцъ дисфàц парàдисул, с’ интръ̀, ши ла нискъ̀нцъ лу нклѝнз.
Ши з’ диспърцъ̀, фудзѝ кàма нкло, афлъ̀ àлту òму, кари ярà съ̀мтул Михаѝл. Ши ли дзъ̀си: «Ну ми врèй мѝни ти нỳн?» Елу дзъ̀си: «Къ тѝне ти вòй: къ ну лукрèдз ку хътъ̀ри; — кънду ньèрдзи си ляй сỳфлители, ну мутрèщи, къ èсте авỳт и сирàку.»
Здỳсиръ дòйльи акàсъ ши ль пътѝдзъ̀ фичорлỳ. Ши атỳмця льи дзъ̀си съ̀нтул Михаѝл: «Въс цъ фàку уну бỳну аця̀, та с’ ти фàци мбогàту. Ва с’ адỳньи ди тути èргеле (ярбели — треви), ши ва с’ льи хèрги, ши àпа ди èрге ва су адỳньи ту ỳну шишỳ. Атумця ва с’ ти спỳньи гя̀тру, ши ва с’ лья̀й с’ виндиц лỳмя. Ка с’ нèрдзи ла вър ỳну лъ̀ндзиту, ка с’ ми ведз мѝни ла чичòри, с’ ти акàц су л’ вѝндиц; ка с’ ми вèдз ла кàпу, с’ нỳ т’ акàц
1. Сравн. прик. № 112.
483
къ ва сльи лья̀у сỳфлитул. Ши ку аѝстъ гитрѝя ва с’ амѝнцъ мỳлту парàз, ши ва с’ ти фàци мỳлту мбогàту.»
Атỳмця фудзиръ дòйльи кътър ту мỳнти та з’ вядъ ши àлтъ чудѝй. Ка дỳсиръ аклòци, афлàръ мỳлти цèр, къ ардя̀; нъси ерà тòпли, мини ашѝ льи си видя а òмулуй. Нтръбъ̀ омул пи съ̀нтул Михаѝл: «Ци съ̀нту аѝсти цèр, àлти ма мъ̀р, àлти ма ньѝц?» Съ̀нтул Михаѝл ли дзъ̀се, къ аѝсте цèр съ̀нту бàнъ а сàминьилур; — кънду ва са стѝнгъ ця̀ра, атỳмця мòаре ши òмул. Òмул акъцъ си лу нтрябъ я̀ри: «А куй èсте аѝстъ ця̀ръ мàри?» — «Аѝстъ èсте алу тàди.» — «Аму аѝстъ мàри пя̀ръ акỳй èсте?» — «Нъсъ èсте алу фичòрлуй атъ̀у» — «Аму аця̀ ньѝка а кỳй èсте?» — «Нъсъ èсте атà!» — «Аму ну пòати с’ тàльи нихя̀мъ ди ця̀ръ ди фичòрлу аньèу ши з’ бàдз пи ця̀ръ амèа?» — «Ну пòату; къ èу ну лукрèдзу ку хатъ̀ри.»
Атỳмця съ̀нтул Михаѝл фудзѝ ши òмул вѝне а кàсъ. Фèце ку èргели (ярбеле) ашѝци, куму льи дзъ̀си с. Михаил: акъцъ̀ с’ гитръпсяскъ̀ лумя. Мỳлцъ òаминьи гитръпсѝ ку мвèцул, кум лу мвицъ̀ с. Михаѝл, ши с’ фèци мỳлту мбогату. Хàйде, хàйде, дипу пъцъ̀н кирòу, с’ лъндзидзъ̀ сѝнгур нъс (омул). Ка шидзỳ пъцъ̀ну лъ̀ндзиту, вѝни с. Михаѝл ла кàпул алỳй, си льи лья̀ сỳфлитул. Ашѝ мѝнь нъ̀су льи дзъ̀се а мъльèрасай су ль шỳцъ àлту турлѝй. С. Михаѝл я̀ръ з’ дỳсе ши шъдзу ла кàпу. С шỳцъ омул àлту турлѝй, я̀ръ с. Михаѝл дỳце ла кàпул алỳй. Атỳмця аỳшул с’ шуцъ̀ кътър сънтул Михаил ку аѝсти збòаръ: «Нỳне! èу щѝу къ винѝш си ньи ля̀й сỳфлитул, ама ти плъкърсèску мỳлту, ка с’ пòатъ, с’ми лàш нѝнкъ пъцъ̀н кирòу збънедзу, къ тòра àм авèри, ши сми хърсèску!» Сънтул Михаѝл льи дзъ̀се ди унòаръ: «Хълльине! тѝни щѝй, къ èу ну лукрèдзу ку хътъ̀ри!» Атỳмця аỳшул съ скуллъ̀ нихя̀мъ мпрòсту ши льи дзъ̀се: «Кàма агòня битисъ̀ц лỳкурлу, нỳне; видзỳй, дилѝхя, къ ну лукрèдз ку хътъ̀ри!»
Ку аѝсти збòаръ ши аỳшул дèди сỳфлитул.
ПРЕВОД
ЧОВЕКЪТ, ЩО ТЪРСИЛ ПРАВЕДЕН КУМ
Си беше един сиромах човек и когато господ му даде едно дете, и нямаше кум да му го кръсти, търгна по един път да найде кум. И по пътя найде един старец. Като се срещнаха, старецът
484
го пита: «Къде отиваш?» Он му рече: «Че търся човек за кум да ми кръсти детето». Старецът му рече: «Не ме сакаш мене?» Он го попита: «Кой си ти?» — «Аз съм господ» — му отговори старецът. Човекът му рече: «Не те сакам тебе, защото работиш с хатър — на някои люге им даваш многу богатство, а на някои съвсем малко.»
Се раздели човекът от стареца и отиде по-тамо и срещна друг един човек. Все така и него го попита. А той му каза, че бил св. Петър и му рече, че: «Не те сакам за кум, защото на някои им отваряш райт да влезат, а на някои го затваряш.»
И се раздели и от него. Отиде по-тамо и найде друг човек, кой беше св. Михаил. И му рече: «Не ме ли сакаш мене за кум?» А той му рече: «Че тебе те сакам, защото не работиш с хатър — когато отиваш да земеш душите, не гледаш, че е имотен или сиромах.»
Отидоха двайцата у дома и му кръсти детето. И тога му рече св. Михаил: «Ще ти стора тебе едно добро, за да се сториш богат: ще събереш от всите треви и ще ги свариш, и водата от тревите ще я събереш в едно шише. Тога ще се кажеш за лекар и ще земеш да лекуваш болестите. Когато отидеш у някой болен, ако ме видиш къде нозете на болнийт, да се нахватиш да го лекуваш; ако ли ме видиш при главата му да се не нахващаш, защото ще му зема душата. И с овой лек ще спечелиш много пари, та ще се сториш много богат.»
Тога отидоха двайцата към планината, за да видят и други чудесии. Когато отидоха тамо, найдоха много свещи, що горяха. Тие бяха ясики, но така му се виждаха на човека. Човекът попита св. Михаила: «Що са овие свещи, едни по-големи, друзи по-малки?» Св. Михаил му рече, че овие свещи са животът на людьето — когато ще догори свещта, тога умира и човекът. Човекът почна да го пита пак: «Чия е овая голяма свещ?» «Тая е ето на кого.» — «Ами овая голяма свещ чия е?» — «Тя е ето на кого.» — «Ами другата голяма?» — «Таа е на твоето дете.» — «Ами оная малкана, чия йе?» — «Тая е твоята.» «Ами не можеш ли да отрежеш малку от свещта на детето ми и да туриш на моята свещ?» — «Не можа, защото аз не работя с хатър.»
Тога св. Михаил отиде си и човекът си дойде у дома. Направи с тревата така, както му рече св. Михаил, зе да лекува болестите. Мнозина люде излекува с науката, що го научи св. Михаил и се стори много богат. Хайде, хайде, потем малку време се разболе сам той (човекът). Като седе малко време болен, дойде
485
св. Михаил при главата му да му земе душата. Тога той рече на жена си да го свърти (да го обърне) инако , т. е. където му беше главата да му тури нозете и обратно. Но св. Михаил пак седна при главата му. Завръща се човекът инак, пак св. Михаил отива при главата му. Тога старецът се обръща към св. Михаила с ове думи: «Куме, аз зная, че си дошъл да ми земеш душата, но много ти се моля, ако е възможно да ме оставиш още малку време да поживея, че сега имам богатство, та да му се понарадвам!» Св. Михаил му рече от еднъж: «Кръстниче, ти знаеш, че аз не работя с хатър!» Тога старецът стана малко прав и му рече: «По-скоро свърши си работата, куме. Видях наистина, че не работиш с хатър!»
С тези думи и старецът даде душа.
АУШЛИ ЦИ НУ ФИЦЯ ФИЧÒР ШИ ФИЧОРЛУ АЛÒР, ЦИ ФÈЦИРЪ ТУ АУШÀТИКУ [1]
(Слушана в Орхание от Мито Николов, родом от с. Гопеши, Битолско)
Ярà ỳн òму аỳшул, ши ку мулльèра са алуй мòà͡ши, фумелльи ну авя̀, ши ярà мỳлту ндрèпц кътър Думнидзъ̀у. Ши авèря алòр ерà нискъ̀нтъ àгри; скутя̀ сади къту ти хрàнъ ши нѝнци врèа та сàйбъ кама мỳлту.
Аушул, кънду но авя̀ лỳкру ла àгри, èлу нумàй ла бисèрикъ дуця̀ камъ димня̀ца ди тỳц. Уна дзỳа спьèри ацèлу, ци апрѝнди къндѝлльи ла бисèрика, ши лу агунèщи нафòа͡ра пи аỳшул ши льи дзъ̀ци: «Ци ва схѝба аѝстъ ди тѝни, кама нѝнти ди тỳц гѝнь ла бисèрикъ? Тѝни, кара серàй òму ндрèпту ши бỳн, ва си авя̀й фумèлльи, ка тỳц òминльи! Атỳмця мърàтул ди аỳшу льи къдзỳ мàри гря̀цъ ши фудзѝ, а кàсъ ку ожя̀ли; ши льи спỳне ку плъ̀нгу а мульèрасай. Кум фỳ агунѝту ди ла бисèрикъ, ши льи дзъ̀си а мульèрасай къ èу кама мỳлту ну шèду аòци, ва сфугу тру мỳнти ла въръ н мънъстѝру ши аколò ва с’ шеду пън ла мòртя амя̀.
Ши съ скулъ̀ аỳшул, фудзѝ кътър тру мỳнти. Ши астальѝ нкàли ун òму ши лу нтря̀бъ пi аỳшул: «Ю ньèрдзи, аỳшу?» Аỳшул льи спỳни тỳата кум пъцъ̀ ла бисèрикъ. Атỳмця льи
1. Сравн. прик. № 181.
486
дзъ̀си ацèлу òм а аỳшу: «Тòрни ти напòй ла кàса атà, къ èу èску Думнидзъ̀у; ши дỳти ла бисèрикъ, какум ти дуця̀й; ши дупу ỳн àну ва си аминтàц фичòр.» Атумця аỳшул фъръ та си ли тòарнъ збòрлу ал Думнидзъ̀у, стурнъ̀ а кàса, ши ли спỳни тỳати а мульèрасай. Мульèраса льи дзъ̀це: «Кум пòти нòй с’ аминтъ̀м фумèля, каръ хѝм трикỳц ди иликѝе?» Аỳшул дзъ̀си: «Путèря алуй Думнидзъ̀у ести мàри.» Ши тòтуна дуця̀ ла бисèрикъ.
Хàйде, хàйде, дупу ỳн àн аминтàръ ỳн фичòр, ши крискỳ фичòрлу пън ла шàпте àньи. Лу питрикỳръ ла скулѝе пън ла дойспърдзàц ди àньи. Ши но авя̀ авери, та су лу цъ̀нъ кама мỳлту ла скулѝе. Атỳмця цѝ с’ фàкъ мурàтул ди аỳшу? — Вря̀ та с’ лу мвя̀ца фичòрлу кама мỳлту ама но авя̀, ши ли дзъ̀ци амульèрасай: «Мульèра! Еу ва сул ля̀у фичòрлу ши ва лу харзèску ла вър ỳн òму кама авỳт ди нòй та с’ лу мвя̀ца ла скулѝе, къ аньѝа ньи èсте амартѝе су л’ лàсу нимвицàту.» Атỳмця мòа͡ша льи дзъ̀се: «Кỳм кунòщи, ашѝ фъ̀.» Аỳшул лò фичòрлу, ши дỳсе тру ỳн късъбъ мàри, ши спỳни ла лỳдцъ òминьи, къ àму ỳн фичòр, ши вòй та су л’ харизèску.
Атỳмця авдзъ̀ василèулу, ши лу нклимъ̀ пи аỳшул ши льи дзъ̀си: «Ну л’ дàй фичòрлу аньйа?» Аỳшул лу л’ дèди ку тỳтьъ ѝнимъ, ши скòти васильèулу, льи дà дзàце ньѝль ди грòш. Аỳлул, кари лò парàдзли, с’ торнъ̀ нъпòй три а кàсъ, ши трикỳ нинкъ ỳнъ хòръ, ши вèди аклò нискъ̀нци òминьи адунàц, фиця̀ муабèти. Аỳшул з’ дỳци нинкъ èльи ши льи нтря̀бъ: «Цѝ фàциц ацѝа?» Ельи льи дзъку: «Ну èсти лỳкурлу атъ̀у.» Аỳшул яръ нтрябъ: «Вòй, та с’ ньи спунèц.» Атỳмця оа͡минльи льи спуну ла аỳшул, къ нòй адъръ̀м ỳнъ бисèрикъ, ши ти пуцъ̀ну армàси нядърàтъ, къ ну авèму парàдз. Атỳмця аỳшул скòти парàдзли, кари авя лоа͡та три фичòр, ши льи дà тỳц таз’ битисяскъ бисèрика. Атỳмця òминльи ку мàри букурѝе льи скрѝе нỳма а аỳшулуй. Ши аỳшул з’ дỳци а кàсъ ши ли спуни тỳти а мульèрасай кум хързѝ фичòрлу, ши кỳм дèди парàдзли ла бисèрикъ.
Васильèулу, ацèлу, ци лò фичòрлу, авя нумàй ỳнъ фята, ши ли питриця ла скулѝе ди приунъ ку фичòрлу, ци лò ди ла аỳшул, ши я врèри какỳм пи фята алуй, ашѝ ши пи фичòру. Ши мвицà ла скулѝе мỳлту гѝни. Ама дàскалу, ци льи мвицà, ши èлу авя ỳн фичòру ши ỳнъ фятъ, ши мỳлту врèри авя ку фичòрли а василèулуй. Унъ сяръ нклимàръ пи фичòрли а дàскаллуй з’ дòрмъ ла нъ̀с. Алтъ сяръ нклимàръ пи фичòрли а василеулуй ла дàскалу, ши дỳсиръ. Гѝни, ама василеулу, ди мàри сивдая̀, ци авя
487
пи фичòрли, ши, кари льи фудзѝръ ỳнъ сяръ, èлу ну ло акъцà сòмнулу. Минъ тоа͡та нòптя ци сиримна тру салòни, шу мутря кътръ ла кàсъ а дàскалуй. Ши тру аця мутрѝри видзỳ ỳнъ стяо къдзỳ ди анàлту ндрèпту пи кàса а дàскалуй, ши счудусèщи василèулу ци ва с’ хѝбъ. Атỳмця ку няравдàри мàри ащиптя пън деди дзỳа. Ши вѝниръ фичòрльи алỳй а кàсъ, ши льи нтрябъ: «Кỳм трикỳт нòптя аѝстъ ла дàскалу? дорньѝту гѝни? видзỳт цива?» Фичòрльи спуну къ̀ мỳлту гѝни трикỳм, фецѝм кèфи. Ши дỳсиръ ла сколѝе. Атỳмця василèулу питряци гавàзул с’ клямъ пи дàскалу, ш лу нтрябъ: «Кум трикỳту пи сти нòпти ку фичòрли аньèй, ши цѝ видзỳш в’ ньи спỳньи ндрèпту. Атỳмця дàскалу льи дзъ̀си а василèулуй: «Аця, ци видзỳй èу, èсти аскỳмта, ама, ма къ ми нтрèги, въ с’ цъ спỳн èу.» Видзỳй нòптя аѝстъ, винѝри дòй Ангели ди анàлту мвискỳц àлби, ши сколàръ пи фичòрлу ши фятъ авòстръ, ди кум дурнья ли бъгàръ пòлжика ди салòни, ши льи нкурнàръ какỳм èсти арàда а крунàли. Ши льи бъгàръ яръ тру ащарнỳт, ши Ангели фудзѝръ анàлту.» Атỳмця василèулу льи дзъ̀си а дàскалуй къ, аѝстъ, ци видзỳш, ну ва си спỳн ла върнъ.» Ши дàскалу фудзѝ ла сколѝе.
Василèулу, кари авдзъ̀ аѝстъ, нѝнкъ кама мàри сивдàя авя пи фичор ш’ пи фятъ. Ши, кари с’ фèциръ фичòрлу ку фятъ три нсурàри, ла дойспъргѝнгиц ди àньи, атỳмця мульèрса а вазилèулу дзъ̀си: «Хàйде свидèм върнъ джòни три фятъ анòстръ.» Атỳмця василèулу дзъ̀си: «Ну фàци су дъ̀м ти фичòрлу анòстру, кари ло авèм лоа͡та? Къ èсти бỳн ши минтимèну ла сколѝе нинтъ̀з; ши ну ва сяфлъ̀м кама бỳн ди нъ̀су.» Атỳмця мульèрса дзъ̀си: «Фятъ нòстра ну ва су дъ̀м ти ун фичòр, кари лу авèм лоа͡тъ ти хаѝри, даръ ва су дъ̀м ти фичòр ди фамѝлие мàри.»
Атỳмця си нгуръ̀ васильòня, — фър ди щье͡ръ а василèулу димъндъ̀ аскỳмта ла ỳн хилью ди княз, та з’ гѝнъ. Ши кари винѝ, атỳмця дзъ̀си мульераса: «Хàйде, я̀, разгеле винѝ ỳн хѝлью ди кня̀зу, су дъ̀м фятъ ти èлу.» Атỳмця василèулу дзъ̀си: «Хàйде с’ льи дъ̀м а дòйлор къти ỳнъ ньили ди лѝри, ши дупу ỳн àну с’ видèм, кари мамулту ва с’ амѝнтъ, алỳй с’ дъм фята.» Ши льи дèдиръ, ши фудзиръ. Дỳсиръ тру унъ пъзàри, ла ỳн хотèл кундисѝръ. Ши кари дурньѝръ аклò, хѝльису а василèулуй кари ерà ляту, видзỳ трỳ нгѝсу, къ льи вѝни ỳн òму, ши льи дзъ̀си: «Мъ̀ни димняца кара с’ ти скòли, ши къ̀нду ва с’ èши н: н’ чиршѝ, ици ва си àфли най прòта, ва си акỳмпъри. «Ши кари си сколъ̀, димняца, видзỳ ỳн òм виндя. . .»
(Недовършена)
488
ПРЕВОД НА БЪЛГАРСКИ
СТАРЦИТЕ, ЩО НЕ РАЖДАХА ЧЕДО И ДЕТЕТО ИМ, ЩО РОДИХА НА СТАРОСТ
Си беше един човек стар и с жена си стара чедо нямаха, и бяха многу праведни към господа. И имотът нихнин им беше няколко ниви. Изваждаха само колко за прехрана и нито сакаха да имът повече.
Старецът, когато нямаше работа на нивите, той всеедно отиваше в църков, по-рано от всите. Един ден му се спречи той, що пали кандилата в църквата и го изпъдил стареца вън иму вели: «Що ще бъде това от тебе, що по-напред от всите дохождаш в църквата? Ти, ако да беше човек праведен и добър, ще имаше чедо, како всите людье.» Тога на кутриит старец му падна многу тежко и си отиде домас жал и с плаченье ѝ казва на жена си, како бил изгонен от църквата и ѝ рече, че: «Аз не седа вече овде, ще бягам в планина на някой манастир и тамо ще седа до смъртта ми.»
И стана старецът, та побягна към планината. И го пътем срете един човек и го пита: «Къде отиваш, старче?» Старецът му разказа всичко, как пострадал в църквата. Тога човекът му рекъл: «Врати се назад у дома си, защото аз съм господ, и ходи в църква, како що си ходеше. И потем една година ще добиете дете.» Старецът, без да повърне думата божия, се врати у дома си и всичко ѝ разказва на жена си. Жена му му казва: «Как може ние да добиеме чедо, когато сме поминале възрастта си?» Старецът рекъл: «Можността божия е голяма.» И всеедно отиваше си в църква.
Хайде, хайде, потем една година добиха едно дете. И порасте детето до седем години. Го пращаха на училище до дванайсет години. И нямаха имот, за да го държат повече в училище. Тога, що да чини кутрийт старец? Сакаше да го научит детето повече ама нямаше, та ѝ рече на жена си: «Жено, аз ще го зема детево и ще го подара на някой човек по-имотен от нас, за да го учит в училище, защото мене ме е страх да го остава неучено.» Тога старичката му рече: «Както познаваш (знаеш), така стори.» Старецът зе детето и отиде в един град голям, и разказва на мнозина, че: «Имам едно дете и сакам да го подара някому.» Тога чу царят, го викна старецът и му рече: «Не ми го даваш
489
детето мене?» Старецът му го даде с все сърце и изважда царят, та му дава 10 000 гроша. Старецът, като зе парите, се върна назад за у дома си и мина низ едно село, и гледа там неколцина людье събрани, се разговораха. Старецът отива до них и ги пита: «Що чините тука?» Они му велят: «Не е твоя работа.» Старецът пак ги пита: «Сакам да ми кажете.» Тога людьето му казват, че: «Ние правиме една църква и малко нещо ни остана недоправена, защото нямаме пари.» Тога старецът изважда парите, що беше зел за детето, и ги дава всите, за да се довърши направата на църквата. Тога людьето с голяма радост записват името на старецът. И старецът отива си у дома и всичко ѝ разказва на жена си, како го подарил детето и како ги дал парите на църквата.
Царят, що го зе детето, имаше една мома и двете с детето ги пращаше на училище, и ги обичаше както момичето си, така и детето. И се учеха на училище много добре. Но и учителят, що ги учеше, и той имаше едно дете и едно момиче, и много ги обичаше царските деца. Една вечер каниха ги учителевите деца да спът при царските. Друга вечер пък каниха ги царските деца да спът у учителевите и отидоха. Харно, ама царят от толко обич, що имаше на децата си, и като му отидоха една вечер, него го не сващаше сън. Всичката нощ буден се разхождаше по салона и гледаше към учителевата къща. И при това гледанье виде една звезда падна от високо право над учителевата къща. И се чудеше царят, що ли ще бъде? Тога с голямо нетърпение чекаше догдето се съмна. И дойдоха си децата му у дома, и пита: «Как минахте нощеска у учителят? Спахте ли добре? Видяхте ли нещо?» Децата казват му, че «Много добре минахме, веселихме се.» И отидоха си на училище. Тога царят праща кавазът да повика учителя и го пита: «Как минахте нощеска с децата ми и що видяхте да ми кажеш право.» Тога учителят му рече на царят: «Това, що видях аз, е тайна, нъ като ме питаш, аз ще ти кажа. Видях нощеска, дойдоха отгоре два ангела, облечени в бяло, и дигнаха детето и момичето ваши, от къдещо си спиеха, та ги туриха едно до друго в сред салона и ги венчаха, както е редът на венчаньето. И пак ги туриха на леглото им и ангелите отидоха си горе.» Тога царят му рече, че: «Това, що си видял, не ще кажеш никому.» И учителят отиде си в училището.
Царят, като чу това, още повече ги обикна детето и момичето. И кога се сториха детето и момичето за жененье на дваесет и две години, тога царицата му рече на царят: «Хайде да видим някое
490
момче за момата ни.» Тога царят ѝ рече: «Не бива ли да я дадем за детето наше, що сме го зеле? Че е добро и умно, напрежно в училището; и не ще найдем по-добро от него.» Тога царицата рече: «Нашата мома не ще дадем за едно дете, що сме го зеле за хаир, ами ще го дадем за момче от голяма фамилия.» Тога се разсърди царицата и без знанието на царят скришем поръча на един княжески син да дойде. И когато дойде, тога му рече на царят: «Хайде, я, като случайно е дошъл един княжески син, да му я дадем нему момата.» Тога царят рече: «Хайде да им дадем на двайцата по 1000 лири и потем една година да видим кой ще спечели повече, нему ще дадем момата.» И им дадоха и тие отидоха. Отидоха в един пазар, кондисаха на един хотел. И кога спиеха тамо, царскийт син, що беше земен, виде на съне, че му дойде един човек и му рече: «Утре рано, когато ще станеш и когато ще излезеш в чаршия, каквото найдеш най-напред, ще го купиш.» И когато стана утрината рано, виде един човек продаваше. . . [1]
УН ОАСПЕ УВРЕУ
(Слушана в Орхание от Янаки Николов, родом от с. Гопеши, Битолско)
Ун крищину ши ỳн уврèу ирà уртàц; мулцъàньи лукръ̀ръ диприỳнъ, ши аминтàръ мỳлцъ пърàдз.
Уноàръ с’ лъндзидзъ̀ крищѝнлу ши кунускỳ къвас’ мòаръ, ши стригъ̀ уртàкул алòй, уврèулу, ши ъл джỳръ при бỳна трèцири алòр къ, ка смòа͡ръ, фичòрлу, алòй, армъ̀ни тру мъ̀нили а оà͡спилуй, уврèулу. Ши дупукаръ мурѝ кръщѝнлу, ну тиркỳ мỳлту кирò, дуси фичòрлу а крищѝнлуй ла òа͡спили а тàтусуй, ши лу нтрибъ̀ ци лỳкру си акàца. А уврèулу, ку ѝнимъ урỳтъ, ка тòц уврèйли, вря̀ та си льи кяръ капиталья а фичòрулуй, ши ли дзъ̀си: «Авдзъ, фичòру, àстазъ àри ун бỳн лỳкру, кари пòц си амѝнци мулц парàдз. Дути пи ту тòц касъбàзли ши адỳнъ кòа͡дi ди вỳлпи, къти си àфли ши ди апòйя èу ва с’ цъ спỳн ци ва си фàци ку нъ̀си.»
Фичòрлу аскултъ̀ димъндъчỳня а òа͡спилуй ши кинсѝ си адỳнъ
1. Недовършена; продължението и крайт ѝ е приблизителен с оной на прик. № 181.
491
кòа͡ди ди вульпи. Дупу ци алъгъ̀ тỳти лòкурли, адунъ̀ ỳнъ мàри партѝдъ ди кòа͡ди, кари ши ънклѝси тỳтъ капитàля. Кари винѝ фичòрлу, дỳси ла òа͡спили, ши ли спỳни къ адунъ̀ мỳлти кòа͡ди; тора ци с’ фàкъ? А уврèулу л’ дзъ̀си: «Бàгъ льи ту мъглъзъ̀улу дишклѝди мъгъзъ̀уллу, ши шèдзаклò, ши ва с’ ли вѝндзи мỳлту скỳмпи.» Ши фичòрлу ашѝ фèци. Мỳлта дзъ̀ли шидзỳ фичòрлу ту мъгъзѝя, ма, кари тря̀ця, мутря̀ ту мъгъзѝя ши аръдя̀ ши триця̀, а върънъ ну нтрибà та с’ акỳмпаръ. Унъ дзỳа тря̀ци пъшъ̀улу ши вèди мъгъзѝя милѝнъ ку кòа͡ди ди вỳльпи, ши фичòрлу шèди нỳнтру. Ся скумтинъ пъшъ̀улу ши нтря̀бъ, ци съ̀нту аѝсти кòа͡ди? Фичòрлу спỳси а пъшъ̀улу тòа͡ти кум фèци уврèулу ку нъ̀су, ши тòра ну нтря̀бъ въръ̀нъ ти кòа͡ди ши ну виндỳй варỳнъ пън тòра, дзъси фичòрлу. А пъшъ̀улу, кар’ кунускỳ ѝнима ши миндỳря а уврèолор, дзъ̀си: «Авдзъ фичòр! кари з’ гѝнъ въръ̀нъ, та с’ акỳмпаръ въръ̀нъ кòа͡дъ, ну ва су дàй кама нгьос ди дòй фрàндзи.»
Дỳси пъшъ̀улу ту кунàки ши димъндъ̀ курỳнду з’ гѝнъ àо͡ци хахàмбашиу ши àлцъ кама прòц уврèй. Ту мѝнутъ вѝни хахàм-башиу ш’ алъ̀нцъ уврèй. Ши пъшъ̀улу лъ дзъ̀си: «Щиц ци димъндъчỳни àри ди ди ла Амиръ̀ллу? — Тỳц уврèйли з’ бàгъ къти
ỳнъ кòа͡дъ ди вỳльпи н’ кàп. Аѝстъ въ спỳн, къ мъ̀ни, кàри ва с’ хѝбъ фър’ ди кòа͡дъ н’ кàпу, ацèлу ва с’хѝбъ ди унòа͡ръ ръ нклѝс.» Уврèйли мỳлту с’ пидипсѝръ с’ ну фàкъ пъшъ̀улу ашѝ, ма ну лъ търкỳ плъкърѝя, мъ нкинсѝръ, с’ кàфтъ кòа͡ди ди вỳльпи. Кари ну авя̀ ту алту лòк ювà, дỳсиръ ла фичòрлу, ши лу нтря̀бъ кът кàфтъ ти кòа͡ди; а фичòрлу, спроти димъндъчỳня а пъшъ̀улу, ну ли дъдя̀ ди дòй фрàндзи нгьòс. Ши уврèйли видзуръ, му видзỳръ, ли лòа͡ръ. Ма, кар’ ирà мàри партѝдъ, кòа͡дили армàсиръ джумтати си. Алàнтъ дзỳъ димъндъ̀ пъшъ̀улу ди дỳси фичòрлу ла нъ̀су, ши лу нтрибъ̀: «Ци фицèш? Виндỳш кòа͡дили?» А фичòрлу лъспỳси къ нинкъ джумитàти армàсиръ. Атỳмця пъшъ̀улу стригъ̀ уврèй ли я̀ръ ши лъ дзъ̀си: «Нинкъ къти ỳнъ кòа͡дъ ва з’ багàц, къ къти ỳнъ ну пòа͡ти,ма ши а фичòрлуй ла авя̀ дзъ̀съ къ, ка з’гинъ я̀ръ с’ кàфтъ кòа͡ди, тѝни с’ лъ кàфци къти пàтру фрàндзи. Мỳлту с’ плъкърсѝръ уврèйли къ с’ нỳ фàкъ ашѝ пъшъ̀улу, ману лъ трикỳ плъкърѝя. Дỳсиръ я̀ръ ла фичòрлу ся кỳмпъръ кòа͡ди, ма
492
фичòрлу къфтъ̀ къти пàтру фрàндзи. Видзỳръ, ну видзỳръ уврèйли ли лòа͡ръ ши àлте кòа͡ди, ши ашѝ портà тỳц уврèйли кати дао кòа͡ди ди вỳльпи н’ кап; ши ашѝ аминтъ̀ фичòрлу мỳлцъ парàдз ди кòа͡ди. А пъшъ̀улу, кари стригъ̀ я̀ръ уврèйли ши лъ димъндъ̀ къ с’ ли арỳкъ тòра кòа͡дили дури ли пуртаръ. Ши атỳмця лъ спỳси тър ци лъ фèци ашѝ, къ уврèулу, òа͡спили а фичòрлуй вря̀ та сỳл’ кя̀ръ фичòрулу, а пъшъ̀улу ло аминтъ̀ мỳлту.
Афтàри èсти увряскъ успецъ̀ле.
ПРЕВОД
ЕДИН ПРИЯТЕЛ ЕВРЕИН
Един християнин и един евреин бяха съдружници. Много години работиха заедно и спечелиха много пари.
Еднъж се разболя християнинът и позна, че ще умре. И повика съдружника си, евреин, та го закле в доброто им минуванье, че като умре, детето му остава го на ръцете на приятеля си, евреин. И от като умре християнинът, не мина много време, отиде детето от християнина у приятелят татков си и го пита, що работа да хвати. А евреинът с лошо сърце, както всичките евреи, желаеше да му изгуби детевийт капитал и му рече: «Слушай, дете! Днес има една добра работа; ако можеш да добиеш много пари. Ходи по всите градища и събери лисичи опашки, колкото найдеш и сетне аз ще ти кажа, що ще чиниш с них.»
Детето послуша съвета на приятеля си и тръгна да събира лисичи опашки. Като обиде много места, събра една голяма партида опашки, у които си затвори всийт капитал. Като дойде детето, отиде у приятеля си и му казва, че събра много опашки; сега що да прави? А евреинът му рече: «Тури ги в маазата и отвори маазата, та седи тамо и ще ги продадеш много скъпо.» И детето така и стори. Много дни седе детето в маазата, но които минуваха, гледаха в маазата, се подсмиваха и си отминуваха — никой не питаше, за да купи.
Един ден мина пашата и гледа маазата пълна с лисичи опашки и детето седе нътре. Спре се пашата и пита: «Що са тие опашки?» Детето му разказа всичко, как сторил евреинът с него и сега никой не пита за опашки. «И не съм продал баре една до-
493
сега» — му рече детето. А пашата, като позна сърцето и мисълта на евреинът, рече: «Слушай, дете! Когато дойде някой, за да купи някоя опашка, ти не ще я дадеш по-долу от два франга.»
Отиде си пашата на конак и заповяда скоро да дойде тук хахамбашията и други по-първи от евреите. На минутата дойде хахамбашията и други евреи. И пашата им рече: «Знаете ли, каква заповед има от царя? Всички евреи да турят по една лисича опашка на главата си. Това ви казвам, че утре, който ще бъде без опашка на главата си, той ще бъде изеднъж затворен.» Евреите много се мъчиха да не стори пашата така, но не им мина молбата, а търгнаха да търсят лисичи опашки. Понеже нямаше нигде на друго място, отидоха у детето и го питат, колко иска за опашките. А детето, спротив пашината наръчба, не ги давало от два франга по-долу. И евреите видяха, не видяха, зеха ги. Но като беше партидата опашки голяма, половината останаха. На другийт ден поръча пашата и детето отиде при него. И той го пита: «Що стори? Продаде ли опашките?» А детето му каза, че още половината останали. Тога пашата повика пак евреите и им рече: «Още по една опашка да турите, че по една само не може; (но и на детето беше му рекъл, че: «Като дойде някой пак да иска опашки, ти да му искаш по четири франка»). Много се молиха евреите да не им стори така, но не им мина молбата. Отидоха пак при детето, за да купят опашки, но детето им поиска по четири франга. Видяха, не видяха, евреите ги зеха и другите опашки. И така носиха всите евреи по две лисичи опашки на главата си. И така детето доби много пари от опашките. А пашата, като ги повика пак евреите, им заповяда да ги фърлят вече опашките, що ги носеха. И тога им разказа, защо им сторил така, защото еврейнът приятел на детето искал да го загубит детето. А пашата го сдоби много.
Такво е еврейското приятелство.
Забележка. Като съм чул същата приказка от други лица, тя има още един мотив, следующийт: като видял същий евреин — приятел, че момчето се обогатило с търговията от опашките, прибързал и той да го подражае и отишъл, та донесъл много повече опашки. А пашата тога заповядал да фърлят опашките. от главите си, та така еврейнът съвсем се опропастил.
494
ЛУПУЛ КОДЖАБАШ
(От село Гопеши. Слушана от Янаки Калъчов, живущ в Орхание)
Ун гумàр пащя̀ дипàрти ди хòа͡ръ, ши ли афлъ̀ ун луп, ши къфтя̀ су л’ мънкъ. Гумàрлу кàри видзу къ лупул кавтъ сул’ мънкъ, ли дзъ̀си а лупулуй: «Кум ва с’ мимъ̀нци? Еỳ àри ахъти дзъ̀ли ци алàгу питу мỳнти, та сти àфлу, къ фъ̀ръ тѝни ну м’
апрòа͡кьъ н’хòа͡ръ.» — А лупул н’ трибъ̀: «Ти ци ми кàфтъ?» Гỳмàрлу дзъ̀си: «Къ ти кафтъ н’ хòа͡ръ, тàсти фàкъ коджабаш, хàйде си нердзим.» — Лупул армàси пи миндуѝри: «Кум пòа͡ти та схѝу èу коджабаш, кънду ди сòя амя̀ ну авỳ върнъ коджабаш?» А гумàрлу ли дзъ̀си: «Ну ти миндуя мỳлту, ма хàйде нкàликъ пи мѝне ши снердзим.»
Лỳпул, дипỳ мултъ миндуѝри, къндъсѝ пи дзъ̀ка а гумàрлуй, ши нкаликъ̀ пи гумàру. Ши нкинсѝръ тѝ н’ хòа͡ръ. Кату апрукѝръ нинкъ хòа͡ръ, ши гумàрлу дèди бòа͡цъ си сгя̀ръ, ши лудỳси ндрèпту нкодру [1]. Кàри видзỳръ туц къ лупỳл нкъликàдул пи съмàри вѝни н’хòа͡ръ, акъцàръ тоц си стрѝгъ: «У бре, у бре, у бре!» Ши лупỳл, кàри видзỳ къ фу ъръ̀су ди гумàрлу, арсъри ди пи гумàр ши ндрèпту нгèасу пѝту трàпу, ши фудзѝ тру мỳнти. Кари дỳси лупỳл ту мỳнти, афлъ̀ ту ун агру дой бирбец, ю пъщя̀, ши лъ дзъ̀си а бирбецилор. «Гумàрлу ме аръ̀си, ма вòй тòра но авèц аскънàри, — въ с’ въ мъ̀нку.» Бирбèцли с’ пълкърсѝръ а лỳпулуй ши ли дзъ̀сиръ: «Ма къ врèй та с’ нъ мъ̀нци, фъ̀ нъ ун бỳнỳ, та с’ нъ мпàрцъ аѝсту àгру, ци нъ армаси ди тàтъ; къ àри ахъ̀ти дзъ̀ли, ци врèму та с’ лу мпърцъ̀му, ши ну путèму с’ нъ пугудѝм, ши дяпòя мъ̀нкъ нъ.» А лупул дзъ̀си: «Кỳм щѝу èу та си мпàрту àгру?» Бирбèцил дзъ̀сиръ: «Шèдз тѝни нòлжика ди àгру, ши нòй, ỳн ди ỳнъ мàрдзинъ, алàиту ди алъ̀нтъ мàрдзинъ, ка си винѝм ндрèпту ту тѝни, аклò èсти джумитàти.» Лупул ку мàри харàу шидзỳ нолджѝка ди àгру, с’ лъ мпàрту, àгрулу, ши депòя си л’ мъ̀нкъ. Ма бирбèцил, кари дỳсиръ ỳн ди ỳнъ мàрдзинъ ши алàнту, ди алàнтъ мàрдзинъ, ши кари съргиръ ку кòа͡рнили алъгъндỳлуй пи лỳп, ли дèдиръ ỳнъ.
1. Нкодру се казва площадта всред селото, дето става пазар.
495
бỳнъ кьотèкъ; ши лỳпул, кари видзỳ мàри зòри, фудзѝ, а бирбèцил аскъпàръ.
Лỳпул, кари фудзѝ мỳлти нъйрѝту, ка даори саръ̀си: «Тòра ци ва си нкàдъ, ди уноà͡ръ ва сулмъ̀нку, — нуàри та с’ маръ̀ду ма мỳлту.» Фудзѝ кама нклò лупул, афлъ̀ ун пòрку ци с авя̀ мпърцъ̀тъ ди аланцъ пòрци, ши пъщя̀ сѝнгур, ши ли дзъ̀си лỳпул: «Хъ̀, тòра нуàй аскъпàри.» А пòркул, кари видзỳ, къ ну àри кỳм си аскàпъ, сплъкърсѝ а лỳпулуй ши ли дзъ̀си: «Тòра еску ту мъ̀нили атàли, ши èу вèду, къ ну àму аскъпàри; ма ти плъкърсèску гѝну аоà͡ ши акàцъмъ ку дѝнцъл ди урèкли ши стѝндзими кът поц, ши èу васй с’ къ̀нду ун къ̀нтику гърцèску, та си ведз ши тѝне ци къ̀нтици мушàти гърцèщи щѝу èу, ши ду апòя мънка ми.»
Лупул шуминдуѝ къ дèлми èу ва сул цъну ди урèклику динцъл, нуàри ци свàкъ, хàйде ла шишкъ̀нта. Ш акъцъ̀ лỳпул кудинцъл а пòркулуй; а пòркул, кари деди боàцъ, квиц, квиц. Ши кàри авдзъръ алàнцъ порци, кари саргиръ тоц ши агрумсиръ ла лỳпул, ши кари ъргѝръ туц порцул пи лỳпул ва сул фаця̀ пурчадз; а лỳпул ку дигиа аскъпъ̀. Кари аскъпъ̀ ди аклò лỳпул дỳси ту мунти.
Агрун, ши курмат ди алъгàри, шидзу сум ун купачу, ши акацъ̀ шисплъ̀нга гларѝми алуй, ши дзъця̀: ци ми липся̀ мѝни снèргу смифàку коджабаш? Кари ди сòя амя̀ ирà коджабаш, мъ шèу сми фàку коджабаш? Гѝни афлàй гумàрлу; къцè ну лу мънкàй? Е, хàйде ну мънкàй гумàру, афлàй бирбèцул, ци ми линця̀ мѝне слимпарцу àгурлу, кънду не тàто ну, не папуну авỳръ àгри? Е, хайде ну мънкàй бирбèцил, афлàй пòркул; къцè ну лу мънкàй, мъ лу акъцàй ку дѝнцил ди урèкли, си нкънта кънтику гърцèску? Ах! си àйба въ̀рна тора с’ макàца ди кòа͡да шъ синдà, пѝсти пултъ̀р пън си мся рỳпу коà͡да ши мя̀ атумця си н’ гѝна минтя аньѝа. Аклò ю шидя̀ лỳпул сум купàчу, а дупу копàчу авя̀ ун òму шидя̀ ши ъвдзъ̀ тỳте ци зборя̀ лупул, ши ди уноà͡ръ тести мънъ ши акъцъ̀ лупул ди кòа͡ди. Шакари ло ку алънтъ мъ̀нъ фалтутѝря малидèди а лупулуй писти пултъ̀р ли дèди, деди пън ли ся̀ рубси кòа͡да а лупулуй.
Ши аши лупул ку гларѝмли алỳй армàси аргỳн, батỳт, ши шут фъ̀рди кòа͡дъ.
496
ПРЕВОД
ВЪЛКЪТ КОДЖАБАШИЯ (КМЕТ)
Едно магаре си пасло далеко от селото. Нашол го един вълк и сакал да го изедит. Магарето, като видяло това, му рекло: «Как ще ме изедеш? Яз, има толко дни, що шетам по планини, за да те найдам, защо без тебе не ме прибервет в село.» А вълкът опитал: «Защо ме бараш?» Магарето му рекло: «Защо те сакат в селото да те сторат коджабашия. Айде да те отнесам.» Вълкът останал на мисление. «Како можам яз да бидам коджабашия, кога от соят мой нямало никога коджабашия?» А магарето му рекло: «Не мисли се много, ами айде вяхни на мене, та да одиме.»
Вълкът подир много мисление кандисал по сборот на магарето, се качил на него и кинисал за в село. Като приблизали до селото, магарето извикало и го отнесло право на пазарище. Како видяха всите, оту вълкът, качен на магаре, дойде в селото, фатили всички да викат: «У бре, у бре, у бре!» [1] Вълкът, като видял, че биде измамен от магарето, рипнал от него и право надоле по долът, и избягнал в планината.
Като избяга вълкът в планината, найде в една нива два овна, къде си пасяха и им рече на овните: «Магарето ме измами, ама вие сега нямате спасение, ще ви изеда.» Овните му се помолиха на вълкът и му рекоха: «Като сакаш да ни изедеш, стори ни барем едно добро, да ни я поделиш овая нива, що ни е останала от татка. Защото толко дни има, що сакаме да си я разделиме, а никак не можеме да се спогодиме; та после изеди ни.» А вълкът им рекъл: «Как зная аз да деля нива?» Овните му рекли: «Седни ти в сред нивата и ние, един от еднийт край, други от другийт край, като дойдем право при тебе, тамо е половина.» Вълкът с голяма радост седна всред нивата да им я раздели и после да ги изеде. Нъ овните, като отидоха единийт от единийт край, другийт от другийт край, и като се спущиха търчеещем по вълкът, му дадоха с роговете си един добр бой и вълкът, като видя голям зор, избяга, а овните се избавиха.
Вълкът, като избяга много насърден, че два пъти биде изма-
1. Според други приказвачи, селяните заедно с виканьето си зели и по едно дърво, та се спущили подир вълкът и го избили, та едвай той откинал от съвършено убиванье.
497
мен, рече: «Сега, що ще ми падне, изеднъж ще го изеда и няма да ме мамят повече.» Отиде по-тамо вълкът, найде една свиня, що била се отделила от другите свини и си пасеше сама, та и рече вълкът: «Хъ сега, нямаш спасение!» А свинята, като видя, че няма как да се избави, му се помоли на вълкът и му рече: «Сега съм в ръцете твои и аз виждам, че нямам спасение. Но ти се моля, ела вамо, хвати ме със зъбите за ушите и стисни ме, колкото можеш, та аз ще ти попея една гръцка песен, за да видиш и ти, що хубави гръцки песни зная аз; и сетне изеди ме.» Вълкът си помисли, че нели аз ще я държа за ушите със зъби, няма що да чини; хайде нека си попее. И я хвати вълкът със зъбите за ухото. А свинята като даде глас: «Квиу, квиу, квиу» — и като чуха другите свини, се спущиха всите и го събориха вълкът и се нагнъха над него, парче по парче щеха да го направят, и вълкът едвай откина.
Като се избави оттамо, вълкът отиде в планината гладен и уморен от шетаньето. Седна под един шумак и почна да оплаква глупостите си и си велеше: «Що ми трябаше мене да отивам да се чина кмет? Кой от родът мой е бил кмет, та и аз да се стора кмет? Е, хайде, магарето го не изядох, найдох овните. Що ми трябаше мене да им разделям нива, когато ни татко ми, нито дядо ми имали ниви? Е, хайде, не изядох овните, найдох свинята. Защо я не изядох, ами я фатих със зъбите за ушите да ми пее гръцка песен? Ах! Да има някой сега да ме хвани за опашка и да ми даде, да ми даде по плещите, дури да ми се скини опашката, та тога да ми дойде умът!»
Тамо, къде шо седеше вълкът, под шумакът, зад шумакът, имало един човек, що си седел и го чу все, що говори вълкът, та от еднъж спружи ръката си и го хвати вълкът за опашката и като взе с другата си ръка ластагарката, па му даде, му даде на вълкът по плещите, му даде, му даде, догдето му се скина опашката на вълкът.
И така вълкът, с глупостта си, остана гладен, бит и ошутен, без опашка.
498
ФИЧОРЛУ ШЪ УРСА [1]
(От Крушово, Македония, записал М. Цепенков)
Ун’ òà͡ръ ди примвяръ авяпресш ун бỳн фòк ун качаỳн нкаливъ, тумỳнте, ю шавя òйле, та си нгалдзàскъ, кари еря аркòа͡ре. Ди ỳнъ пàрте шидя̀ нъсу, пининка фòку; ди алàнтъ пàрте шидя̀ мульèръ съ, шъ ту мèсе шидя̀ фичòрлу алòр, ди дòй-трèй àнь ньѝк.
Кум си нгълдзя̀ тỳц трèйльи, я цу ỳнъ ỳрсъ; ю мальи гѝне ла нъ̀ш. Унъ ци у видзỳръ, барбàтлу шъ мульеръ, ди унòръ арсърѝръ димпàде шло пèрли си лòа͡ръ та с’ фỳга, ди фрѝкъ ци лъвѝне, — алъсàръ шъ фичòр, шъ кълѝва, шъ фудзѝръ. Урсъ ши с’ дỳсе ла кълѝвъ, ши с’ апрукьъ̀ пи нингъ фòк, тъ си нгалдзя̀скъ шъ нъ̀съ. Кънду у видзỳ фичòрлу, иль си пъру къ ясте върỳн òа͡спе, ѝч ну с’ авя̀ аспърàтъ. Дикара шидзỳ ỳрса пи нѝнка фòк, ло фичòрлу ỳн тỳчин ди лèмну апря̀су, шъ врèа тъ су къртя̀ска ỳрса ку тучинле; шиль гря̀ ашѝ: «Джѝш, буба! Джѝш, буба!» иль дзъця̀. Урса, тохавàсу, ѝч нибаре иль мутря̀ фичòрлу. Гѝне, ма дикàра иль фя̀це да òр, треòр: «Джѝш, буба», ши ỳрсъ ну лю фя̀це лàфе, апатраò͡ра и лу апрукьъ̀ тучиниле, апрèсу нинкъ коà͡дъ, шъ у ло пира ỳрае диунòа͡ръ ди ла коа͡дъ пън ла кàп. Кара з’ видзỳ урса апря̀съ, ну ль си дя̀де та с’ лу къртя̀скъ фичорлу, ам съ хюрмасѝ, тъ с’ фỳгъ кътръ ла вàле, тъ съ стѝнгъ. Гине, ма пън здỳкъ ла аръ̀у, мърата ди урсъ, àрсе, шъ сфèце ка тỳчине ди нфòк. Кънду алъгà ỳрса ти ла аръ̀у, мỳнтя съ кутримбурà ди стригàре льей а ỳрсильей.
Кънду ш’ винѝръ барбàтлу шъ мульèръ ла кълѝвя, ш ло афлàръ фичòрлу кум врỳ Думнидзъ̀у. Кусибèня а фичòрлуй аскъпàръ мỳлци качаỳнь, та с’ нỳ лъ мъ̀нкъ аця ỳрсъ òйле шъ я̀пиле.
1. Срав. прик. № 61.
499
ПРЕВОД
ДЕТЕТО И МЕЧКАТА
Еднъж есенно време един качаунин (каракачанин) беше си запалил един добър огън в колибата си в планината, където му били овците, за да се изгрее, че му било студено. От една страна седеше той до огнят, от другата—жената му, а помежду им седеше детето нихно, от 2—3 години, малко.
Како що се грееха всите тройца ето я една мечка къде им дохожда при них. Едно, що я видяха, мъжът и жената веднъж скокнаха от земята и удриха да бягат, от страх че им дохожда, оставиха и дете, и колиба, и побягнаха. Мечката отиде в колибата, се доближи до огнят да се грее и она. Когато я видя, детето си помислило, че е някой приятел, та хич не беше се уплашило. От като седна мечката до огнят, детето зеде една главна от загорено дърво и пожела да я закачи (да я гиба) мечката с главната, и ѝ велеше така: «Джиш, бубо, джиш, бубо!» Мечката хич нито гледаше в детето. Харно, ама когато ѝ стори така два пъти, три пъти, на четвъртийт път ѝ я доближи главната до опашката и пламна мечката от еднъж от опашката дори до главата. Кога се видя мечката запалена, не ѝ се даде да го закачи детето, ами се спусна да бяга към вадата да се угаси. Харно, ама догдето да отиде до реката, кутрата мечка изгоря и се стори като главна. Когато отиваше към реката, планината трепереше от виковете мечкини.
Когато се възвърнаха мъжът и жената в колибата, найдоха си детето како що сакаше бог. Със себепът от детето избавиха се мнозина качауни да им не яде тая мечка овците и кобилите.
ПИКУРÀРЛУ ШЪ ХРИЩÒУЛУ
(От същий)
Ун пикурàр тихисѝ ш’ вѝнъ акàсъ ту винир-маре. «Дỳте лай хилу, дỳте лъ бисèрикъ, тъ с’ бàш питàфилу шъ крỳця а Хрищòулуй, ка луме тутъ!» — льи дзъця̀ дàда съ. Кара авдзъ мъсъ пикурàрлу ци льи дзъсе, шъскулъ кърлѝглу дя нỳмеръ, ши здỳ-
500
се лъ бисèрикъ, та с’ бàшъ нитàфилу шъ крỳце а Хрищòулуй. Са апрукьъ нинкъ крỳце а Хрищòулуй, тъ з’ башъ, ши съ статỳ нихям, тъ с’ лу мутряскъ Хрищòулу ънкарфусѝтпи круця. Ъл’ мутрѝ, ъл’ мутрѝ, шъ у нтрибъ̀ прèфтул: «О, море прèфте! льи дзъ̀се пикурàрлу; ам къцè льи àре Хрищòулу мъ̀ньле ашѝ дисвàите, шъ кàплу апликàт?» — «Къ̀ уврèйли лу ънкърфусѝръ пи крỳце, бре пикурàре, шъ таця̀ лья̀ре мъньле дисвàите, ши кàплу апликàт,» льи дзъ̀се прèфтул. — «Хàа. . . анаθимà льи тàтусуи а уврейлор; вèдз, кьератазли ди кьератàдз, ци ль àу фàпта а мърàтлу ди Христòу. Мъ ну ля акàци де, ку кърлѝглу, ди льи вàтъна тỳц, ци сънту пи сти лòк уврèи,» дзъсе пикурàрлу. Дзъ̀се, ци дзъ̀се пикурàрлу, ши с’ апликъ̀, ди бъшъ̀ питàфилу, ш’ фудзѝ ла òй.
Алàнту àн льи тихисѝ, шъ вѝне ту винирмàр а кàсъ, ши здỳсе я̀ра ла бисèрикъ, та збàшъ питàфилу. Кънду с’ апрукьѝ нинкъ питàфилу, я̀ра ъл видзỳ Хрищòулу ставрỳсѝт пи крỳце. Шидзỳ ахътъ оа͡ръ пикурарлу, ди ль мутря, ъл мутра, шъ ма шỳца ку кàплу, — кънду и ль се алавдя̀ а Христòулуй, кънду ъл жàле, нъс щйа, ци миндуя̀. С апликъ̀, ди бъшъ̀ ш’ фудзи ла òй.
Ту трèйльи àну я̀ра с’ дỳсе пикурàрлу ла бисèрикъ ту вѝнир — мàре, тъ с’ бàшъ питàфилу. Унъ интрàре ън бисèрикъ, шъ кът с’ апрукьъ̀ нингъ Хрищòулу, къндỳ л’ видзỳ я̀ра ставросѝт пи крỳце: «Оре, прèфте, иль дзъ̀се пикурàрлу а префтулуй; къцè я̀ра Христòулу я̀сте пи крỳце?» — «Къ ул багàръ уврèйли, море пикурàре; тъ аця̀ я̀сте пи крỳце!» — «Море, ам кỳм с’ àфлъ тòтуна нъ̀с, си л’ бàга уврèйльи пи крỳце?» Иль дзъ̀се пикурàрлу а прèфтулуй. — «Ш’ мѝне ми чудисèску.» — «Мѝне пот — сдзъ̀ку, прèфте, тъ Христоулу ци л’ бàга кàθ àн пи крỳце уврèйльи, льи въ̀ кейфъ, [1] с’ ми льерци, àгие! Ам кара с’ ну л’ въ̀ кейфъ кàθе àн ну пòте с’ лу бàга. Лош ди хабàре, ма ну лòш ди хабàра, прèфте?Кейфъ льи ва, мъ л’ бàга каθе àн пи крỳце. Анцъ̀рцу уврèйльи ул багàре пи крỳце; ан уврèйльи, êстàн уврèйли! Ее, море прèфте! Мине пот здзъ̀к, къ сѝнгур шу кàфте беля̀я!» Ди кара ши спусе пикурàрлу глърѝмя, ши сколъ кърлѝглу ди анỳмере, ши здỳсе ла òй.
1. Тук вместо тази дума приказвачът рече друга, която аз, за избягванье от неприличие, заместих с настоящата.
501
ПРЕВОД
ОВЧАРЯТ И ХРИСТОС
Един овчар случило се да си дойде у дома си на великий петък. «Ходи, синко, ходи в църква да целиваш плащаницата и кръстът Христов, како всите хора», му каза майка му. Като послуша майка си, що му казваше, овчарят дигна си кърлигът на рамо и отиде в църква да целива плащаницата. Се приближи до кръстът Христов да целива и застана малко да погледа Христа разпнът на кръста. Го гледа, го гледа и попита свещеника: «О, море попе, — му рече овчарят, — ами защо Христос има ръцете си онака разтворени и главата наведена?» — «Защото евреите го заковаха на кръстът, а бре овчаре; та затова така ги има ръцете разтворени и главата наведена», — му отгоори свещеникът. — «Хаа, натемà им татка им на евреите! Я виж, кератите ниедни, що му сториле на кутрийт Христос! Ами не хвати ги де с кърлигът, та ги убий всичките евреи, що са по земята» — рече овчарят.
Рече, що рече овчарят, се наведе, целива плащаницата и си отиде при овците.
Другата година пак му се случи да дойде у дома на великий петък и отиде пак в църква да целива плащаницата. Когато се приближи до плащаницата, пак го видя Христа разпнът на кръстът. Стоя толко време овчарят, та го гледа, го гледа, па си завъртя главата, като да му се заканва на Христа, като да го съжалява, сам той знае, що е мислел. Се наведе и целива, та си отиде при овците.
На третята година пак отиде в църква на великий петък да целива плащаницата. Едно влизанье в църква и като се приближи до Христа, като го видя пак разпнът на кръстът: «Оре, попе — му рече овчарят на попът, — защо пак Христос е на кръста?» — «Защото евреите го заковаха, море овчаре, та затова е на кръста.» — «Море, ами како се нахожда се него да го турят на кръста?» — му рече овчарят на свещеника. «И аз се чуда». — «Аз можа да реча, попе, за Христа, що го турят всекоя година на кръста евреите, че му сака кейфът, да ме простиш, попе! Ами, кога му не сака кейфът, не може ката година да го турят. Разбра ли или не разбра, попе? Кейфът му сака, та го турят всекоя година на кръста. Олумлани евреите го туриха
502
на кръста; лани — евреите; годинава — пак евреите. Ее, море попе! Аз мога да кажа, че сам си търси белята.»
От като си изказа глупостта, овчарят дигна си кърлига (кривака) на рамо и си отиде при овците.