ПРИДАТЪК I
ОТ СЕЛО БУКОВЕЦ, ИСКРЕЦКА ОКОЛИЯ
Записал Йордан Васильов, ученик, родом от същото село
259. Беднийт старец и децата му (Буков, Искрец) (Слушана от Йона Тодорова от същото село)
260. Тримата братя (Буков, Искрец) (Разказана от същата, записал същий)
261. Умната (?!) жена (Буков, Искрец) (Разказана и записана от същите)
262. Сиромахийт човек, момчето му и дяволот учитель (Разказана от баба Кула Петровица, от същето село, записал същий)
263. Старецот, синовете му и дъщерка му (Буков, Искрец) (Разказана и записана от същите)
264. Син и баща (дявола приятель) (Буков, Искрец) (Разказана от същата)
265. Син и баща (милостинята) (Буков, Искрец) (От същата)
266. Иванчо и Марийка, царска дъщеря (от Мирк., Пирдопс.) (От Пирдопско село Мирково, разказал Павел Вацов от същото село)
267. Царските деца (от Мирк., Пирдопс.) (От същето място, разказал същий)
268. Момче родено от ябълка (от Мирк., Пирдопс.) (От същето место и от същий)
БЕДНИЙ СТАРЕЦ И ДЕЦАТА МУ [1]
(Слушана от Йона Тодорова от същото село)
Едно време имало един старец и една бабичка. Тье са били млого сиромаси. И имали две момчета. Баща им имал едно магаре и сос него секи ден си карал дръва, та им куповал хлеб. Един ден стареца не отишал за дръва и през деня децата щели да измрат òтглади, защото немали хлеб. На сутринта, щом попеял петеля, бабичката извикала на стареца: «Старче, я стани
1. Сравни прик. № 137.
436
ти, върви за дръва, че децата ще да умрат òтглади!» И стареца дига се и стега магарето, та отива за дръва. Щом отишал,видел, че изскокнало едно пиле низ една скала. Той отишал тамо и намерил едно яйце хубаво, шарено. Натоварил си магарето с дръва и си занел и яйцето. Като видел, че това яйце не йе за яденье, той зел да го продава: «Ха, яйце, ха, яйце.» Един евреин като чул, че продава яйце, той го повикал и рекал: «Колко сакаш за това яйце?» А стареца отговорил: «Колко ми даваш ти, я нè знам.» Тогава евреина казал: «Я си подай торбето.» И стареца си подал торбето и той му турнал жълтици и му напълнил торбето. И стареца си отишал. На другата заран стареца пак отишал тамо и пак намерил такова яйце и него така също продал на същиа евреин. После евреина казал на стареца: «Иди тамо и гледай да хванеш пилето, я ща ти дам, колкото искаш пари.»
Тогива стареца отишал и го уловил пиленцето и не искал да си го продава, че му носило всеки ден по едно яйце и той го продавал, и така станал много богат. Тогива стареца казал на бабичката: «Бабо, я ща да ида на аджилък, но тизе не ще да идеш с мене. То тизе да идеш па на друга година.» И стареца се оправил и тръгнал на път на хаджилък. И като да тръгне, той казал на бабичката: «Като снесе пилето яйце, ти го продай и гледай децата, догдето се я завърна.» Тогава същий евреин ѝ казва на бабичката: «Бабо, ти ще ли заколеш пилето да дода за ядене и да спиме?» Бабичката отговорила: «Бива!»И зела, та заклала пилето и готурнала в тенджерата да ври, и казала на слугината: «Ти гледай да уври пилето за довечера, че ще дойде евреина да вечераме.» А децата били на училището. Като си дошли на обед, зели да викат: «Гладни сме, какво да ядем?» Слугината отговорила: «Ния заклахме пилето, но не смея да ви сипа, защото ще да ми се кара майка ви.» Тия извикали: «Сипи ни малко чорбица и по една малка мръвка, тия нема ни да познаят.» Тя зела, та им сипала чорбица и по една мръвка на двамата, та им дала крилцата и сърцето, та го изели и отишли на училището. Евреина, като дошел, казал на бабата: «Я сипи ми чорба да ядеме, па да спиме.» Като сипали, и евреина зел да бърка да търси сърцето и крилата. Като ги не намерил, пита: «Кой ял от чорбата?» Тогива слугината отговорила: «Дèцата ядоха.» Слугината отишла, та казала на момчетата: «Бегайте, защото евреина и майка ви се сговориха да ви заколат!»
И тье побегнали, та утишли в гора, дето немало нищо.
437
Като замъркнали в гората и не знаели накаде да отидат, за да идат в село, тогива легнали под един дъб и тамо пренощували. Като станали на заранта, намерили под себе си купове жълтици. Сега пари има, па хлеб нема, отглади не се търпи. По-стария брат казал на по-малкия: «Братко, ти седи тука, я да ида. Тука è, че ми се петли кукуригат и кучета лаят, требва ца е село. Я ще да купа хлеб за тия жълтици и ще да донеса.»
Като отишал в селото, а то не е било село, а е било голем град. Тогива царя, що е бил тамо, умрел и го погребли, и зели да избират нов цар. Взели, та събрали всичкия народ, па пус тили едно пиле — на кого падне това пиле, той ще да бъде за цар. То и момчето отишло тамо и пилето, като хвърчало, паднало на неговата глава и народа извикал: «Да живее новия цар!» Той се уплашил, казувал: «Не мога да бъда за цар. Я имам брат в гората, който умира отглади. Ща да ида при него.» Но всичкий народ викаше: «Ще бъдеш за цар!» И той заборавил вече, че има брат.
Брат му чекал тамо, що чекал — глада не чека. Тръгнал и той къде градът, дето чул, че пеят петлите и кучетата, где лаят. Като отишал, той видел, че една жена пере. Той ѝ рекал: «Бабо, дай ми малко хлеб за тия жълтици.» И тя му рекла: «Ела, бабин, ща ти дам хлеб и всичко.» И отишал у дома ѝ. Жената го разпитва: «От где си, как викат майка ти, баща ти?» Той не знаял да отговори, а казал само другарите си, що учили в училището и друго ѝ разправил, какво се е случило и как хванали пилето, и какво направила майка му, та избегали. И тя рекла: «Ти ще станеш мое момченце». И то остало при нея за нейно дете. Вечерта заспал. Сутринта, като станъл, под него сè жълтици и станал много богат. Порасъл, станал ергенин. Майка му зела да дума да го ожени, за която той иска в града. Той не щеял, но искал да земе Елена хубавица. Тя била казала: «Кой иска мен да земе, нека седи три години срещу мене. Да седи, да яде и пие, без да принася от некъде. Той мене ще земе.» Мнозина ходили, стояли кой по година, кой по две, никой не можал до три. Сега тоя ще иде. Но майка му казала: «Тя е много дявол. Нея никой не може да земе. Тя ще та излаже.» Той я не послушал, та утишал и устоял три години. Тога се зели. Като спали през нощта, заран, като стане, се жълтици под него. Тя го попитала: «От где са тия пари?» Той севардил, та не ѝ казувал,се казал, че от джепа му и низ дрехите. Но тя го излъгала и той си казал. Тя зела един пърс-
438
тен, та му казала да лизне и тя лизнала. На другата вечер като спали, на сутрин, като станат, под нея се жълтици, а под него нищо. Тогива тя го направила, та пощурел и забегнал, та отишал при Черно море. Тамо в една скала намерил една трева, която пасял и ял и два трендафила, единия чер, а другия бел. Като померише черния, стане на магаре, а белия — на човек. Тамо стоял дълго време, щото гол останал, само с единия пояс. Като го видели корбаджиите, отишли да видат, какво е това нещо, като човек прилича. Като отишли, видели, че е човек. Тье рекли: «Хайде да идем в този град. Тамо ще поминем добре». Той рекал: «Чекайте да ида да си зема нещото, що имам тук.» И отишал, та взел от трендафила и чер, и бел. Като отишал в града, той завикал: «Ха, цвете балканско, кой иска да мерише всеки». Отишал при оная жена, дето го бе излъгала и слугините били в двора, рекли: «Чекай да кажем на царицата да мерише и тя.» А той рекал: «Всички в куп да померишат.» И като померисали, той бодел черния трендафил, та всички станали магарици. А на другите хора давал белия. После им купил оглавници, та ги наглавил всички. А царя казал, че ще прави палат, който иска да даде на царя камене за доварите, да карат по три години. Като карал камене, повече товарил царьцата (излаживщата го своя жена) и нея напред я натоваре, а най-после я оттоваре. Царя, като съгледал за това, гдето товари царицата най-напред и най-после я оттоваре, той забележил. Като се изминали три години, казал на слугите си да плащат на другите, а за тòзи, дето товарил най-много, нека доде при мене да му плата. И тия му казали и той отишал. Царя зел да го запитва и той му разправил всичко. Царя казгл: «Сега ка ще да стане с тия слугини?» Той отговорил: «Я имам лек за них.» И им подал белия трендафил и тия си станали на моми. А царицата я разчекнали, та я убили.
Забел. Според друг приказвач от г. Дупница, от как са се намерили братята и се познали, и от както е дошъл и баща им, и им разказал какво е пострадал от невярната си жена и от евреина, синовете му зели този последния и невярната си майка, намазали ги с катран, та ги запалили. А догдето тие горели, двамата братя заедно с баща си пирували и се веселили.
439
ТРИМАТА БРАТЯ [1]
(Разказана от същата, записал същий)
От трима братя двойцата отишли на печал, малкия и по-стария. Булката на малкия рекла: «Мъжо, ти за малко хак да се не цаниш. Се гледай за голем хак.» А булката на по-старий рекла: «Ти, мъжо, работи по колко намериш, и за малко, и за много. Не губи ден залудо.»
Като тръгнали, отишли в Цариграда и тамо стария работил и по за двайсе пари, и по 20 гроша — колко намери, се работи. А по-малкия се гледал за по-голем хак, та не намирал голем хак. И така секи ден седел без работа, довършил си парите и по цал ден седел гладен, а па не отива да работи. А по-стария спечелил 2—3 хиляди гроша.
Сега по-стария рекал: «Хайде да си идеме.» И по-младия склонил, та си тръгнали. По пътя като вървели, по-младия рекал: «Дай твоите пари да ги разделим.» — «Не може — отговорил стария: «Ще те пребия, ако не щеш!» — «Да знам, че ей сега ще ме обиеш, па не давам парите си. Я ти виках да работиш, ти не щея.» По-младия хванал го и му извадил двете очи и му зел парите, и си отишал, а него го оставил. Той, като не виждал где да върви, отишел лазешком до един кладенец и тамо имало едно дърво високо. Той се покачил на дървото и тамо пренощувал. През нощта дошли дяволите. По-големий дявол зел да ги пита един по друг, кой какво е правил днеска. Един рекал: «Я направих — едни хора правиха една воденица пет години, я не дадох на водата да тече и воденицата не може да замеле.» Друг рекал: «Я видох двойца братя, че вървеха. Я влезох в по-младия, той взе, та хвана брата си, та му извади и двете очи.» А друг рекал: «Я се отрасих над царската дъщерка, та я посипах с кели и тя оболе и стана само кели и не може да се излекува.» Друг рекал: «Тия хора с воденицата да знаят да додат тука и да откършат от това дърво една прачка и да я турат во водата на воденицата, и тя ще търгне; а кьоравия да знае да се омие с тая вода от този кладенец, ще оздравее; а царската дъщерка да знае, да вземе от това
1. Срав. прик. № 53.
440
дърво две прачки и да ги угори, ще оздравее.» Оня, кьоравия, като седел озгор на дървото, той всичко чул.
Като се съмнало, той слезъл от дървото и се омил на кладенеца, и оздравел. Па взел три прачки от дървото и отишал при воденичарете и рекал: «Какво ще ми дадете да тура в воденицата лек, за да замеле воденицата?» Тия му дали шес жълтици и той турил едната прачка в водата и тоя час воденицата замлела. После зел, та изгорил двете прачки и зел пепелта, та отишел да излекува царската дъщерка, но тия го не пустили, рекли: «Какви екиме дохождаха, та не можеха да я излекуват, та ти ли ще я излекуваш!» Той па извикал: «Пуснете ма!» Тье отишли при царя, та му казали. Той казал: «Пуснете го, нека дойде!» И тия го пуснали. Той взел, та я посолил с прахта, дето изгорил двете прачки и тя оздравела. Тоя час сега си търгнал да си иде, но царя го не пущал. Той преседел още 15 дни и царската дъщерка оздравела и зела да ходи по разходка. Царя казал: «Какво сакаш сега, като излекува дъщерка ми?» — «Какво щеш, такова ми дай.» Той взел едни кола с пари и му ги дал. И му дал война (войска), за да си отиде до дома.
Като го видел, брат му се уплашил, като знаел, че той наверно му извадил очите. Тье си сичко приказали и тогива той търгнал да иди тамо, на кладенеца и пр.
(Продължение и край виж в горепоменътата приказка, №53, с малки някои изменения).
УМНАТА ЖЕНА [1]
(Разказана и записана от същите)
Едно време имало една жена, па минала край една шипка и един клон се обесил, та я закачил. И тя се ядосала и зима търнокоп, и все изкопала шипката, а при кореня на шипката намерила едно гръне с жълтици. И тя си помислила, че е дива леща и си я занесла в село. Един грънчарин дошал в това село и зел да вика: «Ха, грънци, ха, грънци.» И много жени отишли да си купуват: кой дава вълна, коя ичимик, и друга па
1. Виж прик. № 55 и 56.
441
жито. А тя отишла и рекла: «Ще ли да земеш дива леща, да ми дадеш гръне?» Той ѝ отговорил: «Донеси да я вида, каква е.» И отишла, та я донесла. Той, като видел грънето с жълtиците, ѝ ги дал всичките грънци и по-скоро скрил грънето с жълтиците, за да не би некой да види. И тя зима грънците и си ги занася, а па едно гръне било ушутено. Като погледнала дома, нема де да ги нареди, тя взела, та ги натурала по колците на плета, всеко гръне на колец, а за ушутеното немало место. Тя зима едно дърво и изтрошила всичките грънци и вика: «Правете место на ушутеното, правете место на ушутеното» — доде ги изтрошила всичките.
СИРОМАХИЙТ ЧОВЕК, МОМЧЕТО МУ И ДЯВОЛЪТ УЧИТЕЛ [1]
(Разказана от баба Кула Петровица, от същето село, записал същий)
Един човек имал едно момченце, па го повел в друг град да го даде на занаят. Като търгнъли, вървели, вървели, па съгледали едно кладенче до пътя. Стареца рекал на момчето: «Сине, хай да починеме дотова кладенче, зaщото ми се досади.» И седнали. Стареца, като да седне, рекал: «Ох!» И един човек изкокнал при него и рекал: «Защо ме викаш?» — «Я те не викам, но си рекох «ох», защото ми се досади.» — «И мене викат «Ох»» — отговорил човека, па зел да го запитва: «Старче, каде си повел това момченце?» Той рекал: «Ще го вода некаде на занаят да го дам.» А човека рекал: «Дай го мене на занаят, я ща да го изуча.» Той рекал: «Да ти го дам.» — «Дай ми го. За три години ща го науча, ама да не дохождаш, доде се минат три години.» Стареца го оставил и си се върнал назад.
Като се минъло една-две години, домилело му, та не можал да утърпи до три години, та утишал при кладенеца и рекал: «Ох!» И оня човек изкокнал. Стареца попитал го: «Поизучи ли се момчето?» Той рекал: «Не може нищо да научи.» Тамо, дето момчето седело, имало едно момиче. Момичето му рекло: «Татко ще те пита, научи ли нещо? Ти да речеш: не сам нищо научил.» Стареца си отишал.
Като се минало трите години, стареца дофожда при кладе-
442
неца и рекал: «Ох!» И човека излел и рекал: «Сега ще си го водиш, ка не можа да научи нищо.» Той като да му го изведе, момичето му рекло: «Ти земи това лико и си го носи сè с тебе.»
Като си търгнали по пъта, едни турци търгнали били по лов. Момчето рекло на баща си: «Тате, я ще да стана на един палаш и ти ме вържи с ликото и ме води.» Като го водил по пътя, изпаднал един заяк и той пуснал палаша и хванал заяко. Като го видели турците, рекли му: «Продаваш ли тоя палаш?» — «Продавам го» — отговорил стареца. «Колко сакаш за него?» Той рекал: «Пет жълтици ще ви зема за него, ама ликото си не давам.» И тия му дали пет жълтици, а ликото си зел той. Тия го вързали с римик, па си отишал стареца. Тия завели си палаша. Па видели един заяк и тия го пущат, и то се затръкне по него, па се ударил от едно дърво, като тичал, и умрел. Турците зели да се ядосват, па го махнали тамо, та си отишли, а той стане, та стигне баща си и си отишал дома.
Момчето рекло на баща си: «Тате, хайде, я ще да стана един зелен хат и ти ме закарай в Цариград, та ме продай, защото тамо са коньете много скапи, та си земи пари.» И той рекал: «Хайде.» И станало момчето на хат и му се качил баща му, па отишал в Цариград и го изкарал на пазар. Един търговец се хванал за него и попитал го: «Колко пари сакаш за него?» Той рекал: «Педесе жълтици, ама ликото си не давам.» — «Още педесе ти давам, ама и ликото да ми дадеш.» Той въртел, сукал, нема каке, дал за ликото 100 жълтици и го зел без ликото, та си го завел дома вързан тамо и го не изкарва никаде. (Търговецо бил дяволо. Той имал и момче.)
Па се направило сватба. Момчето му рекло: «Тате, дай ми коня да ида на сватбата с него.» — «Не мож да го яздиш.» — «Мога, не ма страх.» И той му го дал. Той го стегнал, качил му се и отишал на сватбата. А и баща му отишал да гледа. Той (момчето) го карал ту пред сватбата, ту по нея, па го пуснал на бег с още другаре да видат кой ше варне. Коньо се направил на галаб, хвъркнал. А и на момчето баща му (търговецът-дявол) се направил на сокол, та като го погнал, гонил го, гонил. Като немало де да падне, паднал на царската дъщерка на ръката, та се направил на пърстен, а оня станал на златар и продавал пърстени: «Хъ, нови за вехти» — викал. Тя рекла: «Чекай да си дам и моя пърстен, че сам го намерила, да го
443
мана за нов.»Като го позна, тя го пусти наземи и станало на просено зърно. Златаро станал на петел и зърното стана на лисица и изеде петело.
СТАРЕЦЪТ, СИНОВЕТЕ МУ И ДЪЩЕРКА МУ [1]
(Разказана и записана от същите)
Един старец имал три синове и една дъщерка, па ги е заклел, като приомирал: който дойде най-напред, нему да дадат дъщерка му.
Дошол един орел, та я е посакал. Най-младио му я е дал. Момата се качи на орело, та я отнел. Минало три години, откак я е отнел. Бракята се сговорили да идат, да я трасат. Одили, одили, та отишли в чуждо царство, па замъркнали една нощ, наклали огин. Младио бил учен. Като заспали, малкио, като си чел една книга, дошла една хала, па се улавят, та се борили. Момчето надвило на халата, та я сосече и оно потече от халата кръв, та надлело, та им угаси огино и они двамата бракя си спат, без да знаят, че е станало такова нещо. И тоя. младио, видел отсреща, че гори огин, та търгнал да иде за огин. Вървел, вървел, отишал при огино. Като придел при огино, той видел, че заклали девет крави се ялови, в един казан ги варили. Тийе се надигали, като пришел, тия рекли: «Хайде да го убиеме.» Един рекал: «Чекай да го накараме да отвади оt огино казаньо, да си земе огин.» И он го дигне с малкио пърст, та си зе огин и па земе казаньо с малкио пърст, та го турне пак. Тогава халите рекли: «Не закачайте го, защото ния сме девет душ, та зорле го дигаме, а той самичак го дига с малкио пърст.» И той, като си зел огин да носи при бракята си, огин да кладе, то си е било се една нощ. Намерил една бабичка, теглила две нишки. Той рекал: «Какво чиниш, бабо?» — Белата нишка опина да се самне, а черната смотала. А той казал: «Опинай черната, за да е нощ, че имам работа, за да си свърша.» И тя опела черната нишка да станало нощ и той си търгнал да отишал. И тия (бракя му) си спат още. Той наклал огин и зел да си чете книжката. Ето дойдоха до седемдесет души хайдуци, та
1. Виж прик. № 243.
444
ги попитал: «Каде сте търгнали?» «Ще идеме да губиме царо.» Той казал: «И я ща да ида с вас.»
Вървели, вървели и отишли до царевите сарае. «Чекайте да набия пироне, та да влезем» — им рекал. Той набил пироиете и казал пак: «Чекайте да влезна я най-напред.» И той влезнал напред и седне, кой ка влезне, той го сече и посекал всичките седемдесет души. Па влезнал при цара и царо бил заспал, а виделото си горело. И една змия се пущила низ стената да го клъцне между двете очи. Он извади ножето, та муха с ножето през змията, та забол ножето в стената, па си излезне, та си отишал при бракята си и пак зел да чете книжката си, и оно се съмнало.
И царо се събуди, погледнал, над главата му змия забодена с ноже в стената. Излезне на ванка, седемдесет души изсечени на дворо. Царо рекал: «Какво ли е това нещо тук?» Събрал сичкио народ, та направил една чешма, секи да се омие и да прикаже една приказенка и царо ще се сети кой го избавил от змията. Дошло ред и на тия тримата бракя. Отишли. Омили се двата по-старите и приказали по една приказенка. Царо се не досетил нищо от тия двамата, а тоя младио казал: «Ния бехме търгнали да дириме сестра си. Замъркнахме една нощ на едно место от седемдесет душ хайдуци и попитах ги: «Каде сте тръгнали?» — Казаха: «Ще идем да губиме царо.» И я казах: — И я ще ида с вас. — Отидохме при царевио сарай. Тогива влезох я напред в двора и кой ка влезне, я го сасеча, изсекох всичките. После влезнах при царо и змия му се спущила низ стената да го клъцне в очите. Я зех, я мухнах с Боже в стената.» — И тогива царо казал: «Ще да бъдеш венчан за дъщерка ми.» И тогива го зеха, та в царски сарай венчали го за царската дъщерка. Станало сватбата. Той (царо) казал на войската: «Секи зето да вардите повече от дъщерка ми да се не изгуби.» Като било сватбата, през деньо дошал един арапин. Като си яздел коня и носел в рака китка, той казал: «Пуснете ма да арижа тая китка на невестата.» Той пришел да ариже китката на невестата и като да му цалува ръка, той я дръпне и иаправил се на орел, та я отнел в облаците. Това било хала. Тогива казали на царо, че отнело хала дъщерка му. Царо казал: «Зекь ми да не изгубите, жена ще му намера, само он да е тука».
Минало са е, що са е минало, ще иде да си дири невестата, та вървел, вървел, отишал в едно село, влезнал в една каща.
445
В тая каща била сестра му. «Ела, братко, да те скрия в девет земници, че ще доде халата, та ще те убие.» Заключила го в деветте земници и отмивала му стапките с вода. Дошел халата, а она го пита: «Да доде старио ми брат, какво ще кажеш?» И халата казал: «С душа ще го разкъсам.» — «А стреднио да доде, какво ще кажеш?» Он казал: «И него ще така.» — «А младио да доде, какво ще речеш?» Он рекол: «Кам него, да доде, с него да пиеме и да ядеме!» Она казала: «Он е тука.» — «Нек излезне да пием и да ядем, да се не бои.» Он излезнал, та са три дни яли и пили, па се тогава попитали: «От где си така изпаднал, та си дошел?» Он рекал: «Вчера беше ми сватбата и един арапин доде, та ми отнесе невестата.» И они казали: «Она е у комшиите ни.» Казал зет му: «Да свиеме дивите коне, да хванеме едно конче, да го возседнем и ще я земем, та да я отнесем.» После хванали едно конче, та го возседнали и зели нея, та бегали и отишли при царо.
СИН И БАЩА — ДЯВОЛЪТ ПРИЯТЕЛЬ [1]
(Разказана от същата)
Един човек имал един син, па си ходил с един другар. Баща му викал: «Сине, не ходи с тоя твой другар, той ще те загуби!» — «А, ще ме загуби зер, малко си се сговараме ния с него.» Баща му пак му дума: «Не ходи, ще те убие некаде, нема да знаеме.» Веднаж му рекол баща му: «Земи, та си саблечи тия дрехи, та ги напълни с слама и ги занеси тамо, дека си се събирате, па тури тамо дрехите, та ги направи като човек; па го вържи за шията с едно въже, па го увиси на едно дръво.»
Той зима, та направил, какво му каза баща му — вързал го тамо, дето се събирали, обесил го и турнал на главата му шапката си и отишал в гората на близо до него. Като дошея оня и го видел, рекал: «Ха, защо не чака до заран, до други ден, я щях да направа да те обесат в града, та да видат сичките хора, ами се обеси, та никой не виде!»
Отишел си дома. Баща му рекол: «Чу ли какво рече?» —
1. Виж прик. № 234.
446
«Е, как рече? — Че да небех сеобесил, щеше да ме направи да ме обесат.» — «Я нали ти думах, че това щеше да ти направи!» (Той бил дяволот).
СИН И БАЩА — МИЛОСТИНЯТА [1]
(От същата)
Един баща имал един син, па го запраща да иде на тръговия и му дал триста гроша, та да купи какво му ареше вече.
Ходил, ходил, не му аресало нищо, а що му аресало, не му го давали. И така не можел нищо да си купи.
Отишал в едно село, чул да плачат. Тамо той отишал и видел един мрътовец го плачат. Той рекал: «Защо плачете толкова за него? Той вече умрел, нема да се саживи! Не плачете!» Тия отговорили: «Ния не плачеме толкова за него, но плачеме, защото не ще попо да го опее, та да го погребем, защото има да дава двесте гроша борч и сегасака сто грошаза опело!»Той рекал: «Нек додат тия, що има да им дава двесте гроша, да им ги дам.» И тия дошли, та им ги дал, и на попа сто гроша. И така го попа погребал. А той си отишал.
Баща му го попитал: «Какво купва, синко, за парите?» Той рекал: «Тате, ходих, ходих, нищо не намерих да си купа, а какво аресах, не ми го даваха, па отидох в едно село. Тамо един човек бе умрел, па попа не ще да го опее, та да го погребат, защото имал борч и той му сака сто гроша за опело, и други двесте гроша на други хора. Я извадих, та платих, та го погребаха.» Баща му рекал: «Сега си добре направил за тованещо.»
Баща му му дал сега пак петстотин гроша и му дал и три ябълки и му рекал: «Като срещнеш некой човек, ти го викай да ти е калаузин, та да купувате стока.» Той тръгнал. Вървел, вървел, вървел, срещнал на пъта един човек.Той рекал: «А бе байе, я ми стани калаузин, ако немаш работа?» Той рекал: «Ща, я немам работа, ща.» Той му дал едната ябълка. «На я разрежи, му рекал, да я изедем.» Калаузино зел да я разреже и му дал малко, една четвърта от нея. Той рекал: «Ти не си за мене» — и си заминал. Па друг човек срещнал, така също по-
1. Виж прик. № 93 и пр.
447
питал и него, и той така рекал. Той му дал една ябълка да я разреже, да я изедат. Човеко я разрезал, та му дал половината нему и половината изел той. А той рекал: «И ти не си за мене» — и си заминал. Срещнал па трети и него попитал, и той също рекал така. Той му дал третята ябълка да я разреже, да я изедат. Той я разрезал, му дал три части, а една част изел той. Тогива му рекал: «Защо така разреза ябълката?» — Той рекал: «Така, защото ти ще дадеш парите да купиме стока. После като я продадеме, ти ще земеш парите си, що си дал, а кяро ще делиме.» Той рекал:« Ти си добър за мене. Хайде да идеме, та да тръсиме стока.»
Ходили, ходили, немало, що да купат. Харесало им се една котка, та я купили за дванайсет и половина пари, па я понели, та я носили, носили, отишли в един град. Па тамо немало котки, та така ходили мишките по къщи, та ги били хората с тояги низ къщи, като земат да ядат. Отишли в една къща. То било пълно с мишки. Той рекал: «Я затворете вратата!» И ги затворили. Напустат котарака и той издавил всичките мишки. Хората, като си немали котки, зели да викат: «За колко ще ни го продадете?» Тия рекли: «За дванаесет хиляди гроша.» Тия се събрали тамо махалски, та го купили за 12 хиляди, та си тръгнали. Ония извикали: «Бе, чичо, бе, чичо, ами с какво го храните?» Той извикал: «С масло, яйца, сирене.» А тия недочули, та си помислили, че вика «с нас, с вас». Като го погнали, та го гонили, гонили, а той забегал в една черква. И котарако отишал по ван да се мие с крак по главата. Тия повикали Стоян разумника: «Стояне, ела ни кажи, защо вика така котарака?» — «Не видите ли, какво вика? — Тако ми бога, като рипна, ще ви издава всички». Всичките хора надонели тояги, бухалки, жегли, а попо зел кросното. Котарака видел една муха. Той подрипнал да я хване. Тия, като са подплашат, та побегнат, попа отпусти кросното на вратата, па се сапне от него, та падне и они през попо, та натиснали попа, та го уморили. И така всички избегали и попа останал мъртов. [1]
После отишли, та купили един петел за единаесет пари и го занели, дето немало петли. Като отишли в едно село, турили петело в едно кьоше. Като зело да се самине, петело припляскал с крилата и изпеял: «Кукуриго-о! кукуриго-о!» Хората, като
1. Приблизителна на тая приказка за котката и мишките има и на гръцки язик.
448
чули това нещо, извикали: «Това е божи сахат, ха да го кулиме.» Попитали го: «Колко сакаш за него?» Той рекал: «Тринаесет хиляди гроша». И тия му дали за него 13 хил. гроша.
Сега събраха се 25 хиляди. Сега зели да си ги делат. Господарино, дето давал парите, той си одържил парите, що давал за стока. Ония разделили. Като ги разделили, калаузина отброи 300 гроша, дето му дал по-напред, когато умрел, па сега се съживил, за да си плати борджа и после па умрел. Така господ заповедал на тоя човек да уживее, за да си плати борджа, па тогива да умре спокойно.
ИВАНЧО И МАРИЙКА, ЦАРСКА ДЪЩЕРЯ
(От Пирдопско село Мирково, разказал Павел Вацов от същото село)
Едно време имало един мъж и една жена и биле много богати. Тийе си немали други деца, а само едно момченце на име Иванчо. Иванчо, доде станал на 20 годин, свършил науките си и като напустнал училището, поискало му се да се поразходи по морето, което било наблизко до къщата им.
Един ден Иванчо са помолил на баща си да го пустне, та да се поразходи по морето. И баща му, като не искал да му развали хатъра, пустнал го и му прекупил един самостоятелен кораб, па му дал и осъм слуги, та да го придружават. И един ден, когато се наканил Иванчо да тръгва, земал храна и пари за 15 деня. Иванчо заедно с слугите си излезнал вече да се разхожда.
Вървел по морето първий, вторий, третий, четвъртий ден и всичко било весело и хубаво. Ала на петий ден, както си вървели, токо ги налетяли много и се големи риби. Като зели да се хвъргат околу кораба, та насмалко да го строшат. Ала Иванчо, като немал какво да им направи, той са сетил, та им хвърлил от храната. И рибите, като се найели и са разбягали. Иванчо се си продължавал пътят. На шестия и на седмия ден на Иванчо се нищо не случило. Ала на осмия и на деветия ден го налетяло същото, както и на петия ден. Но Иванчо са избавил също, както и на петия ден. На 10-й и на 11-й ден ги сполетяло същето. Но храната като са свършила, немало как да са избават и рибите, като са разиграле из морето, и така строшиле корабат,
449
та всичките пропаднале в морето. Но Иванчо сполучил, та се уловил за една строшена дъска и дъската плувала и го изкарала на края на морето, близу до една голема гора.
Иванчо, като излезнал от морето, отишел в гората, та си поотпочинал. Минало се малко време, Иванчо станал и тръгнал из гората, и като вървел из една пътека и зяпал по дърветата, токо пропаднал в една дупка (яма). Той много са мъчил да излезе, но не можал и като седял във дупката, видял в стената една вратчка. Иванчо ги подбутнал и влезнал на вътре. Кога що да видиш? — Една къща много хубава! Влезнал в къщата токо го посрещнала една бабичка. «Какво търсиш тука?» — попитала го бабичката. «Е, бабо, вървех горе, по пътеката, па не видех, та пропаднах тука.» «Ами, баби, тук има хайдуци. Пак тийе йедат човеци. Та ще станат, па ще те изедат!» В това време излезнал войводата на хайдуците и го запитал: «Какво търсиш тука, бре?» А Иванчо му казал и му разправил всичко как пропаднал в морето и как дошел при тех. Тогава войводата му казал, че йедат човеци и ще и него да изедат. Но Иванчо му казал: «Аз се намирам в ваши ръце и каквото искате, такова правете с мене.» На войводата станало свидно и не искал да го погуби, а го оставил да седи при тях, та да ги слуша. Хайдуците били всичко 12 душ, с войводата им и бабичката, дето им готвила.
Минале се неколко дена и войводата викнал Иванчо при нега си и му казал, че нема да го погубат, дал му една одая, та да си живее. Предал му всичките ключове на одаите и му казал да им води сметка на всичко, и да дава на бабичката едно-друго, та да им готви.
Един ден немало всичките хайдуци. Иванчо зел, та отворил всичките одаи, за да види, какво има в тех. Отворил първата одая — тя пълна с човешки трупове. Отворил втората — тя пълна с дрехи, с пушки и сабли. И като отворил третята, тока видял едно много хубаво момиче, че седяло на стол и вързано с златни синджире. Иванчо, като го видял, са уплашил, па токо се приближил към него и го запитал, от где е и как е попаднало тука? Момиченцето му разправило от дека е и как е пропаднало в ръцете на хайдуците. Това момиченце било царска дъщеря и га откраднале хайдуците. То било на 14-та година, когато хайдуците го откраднале от при баща ѝ, цели две годин от както била открадната. Тъй също и Иванчо ѝ разказал, как патил по морето и как пропаднал при хайдуците; и по-напред как
450
искале да го изаждат, но им са досвидяло, та го оставиле; и как сега нему повериле всичко. Момичето се казвало Марийка.
Марийка и Иванчо се сговориле да избегат от хайдуците. И един ден хайдуците биле много уморени и кото се найели, натръшкали са сичките да спат. Тогава Иванчо отишал в одаята, дету биле човешките трупове, земал един от труповете и го за-несал, та го оставил в одаята, на кревата си. Покрил го хубаве, за да мислат хайдуците, че той спи. Пуснал пердето, земал си пари, колкото си искал, па заключил вратата и отишал при Марийка, па я отвързал и станале да бегат. Бегале цел ден и приквечер стигнале близо до морето, та дамнò видят някой кораб, та с него да побегнат по други страни. Седяле при морето дълго време, но немало да са зададе никакав кораб. Времето хванало да са стемнува. Марийка казала на Иванча: «Иванчо, захвана да се мъркиня, хайдуците ще усетят, че ни нема и ще излезат да ни търсят. Затова нийе да се скрием някъде.» До съм пътеката, дету са стойеле, имало едно много кичесто дърво. Иванчо казал на Марийка: «Хайде да са качим на това дърво, да пренощуваме нощеска, пак утре, какво господ даде.» Таман са качиле на дървото, ето ти че в пътеката са задал един хайдутин, иде и едосано вика. Дошал до морето, постоял, повъртял са татака, па си отишал. След малко ето ти че иде войводата им. Кога са едосал, кога разпухтял, като са развикал, та гората цепил. Стигнал до морето и са върнал под дървото и едосано говорил: «Ах, Иване, аз та съжалих, та те оставих, а ти едно, че избега, ами и Марийка отведе. Да те намера, парче по парче ще та късам.» Щомто издумал това, позавъртял са около дървото, па си отишал. Иванчо и Марийка стойели на дървото тъкмо три деня и три нощи, и хайдуците постоянно токо минавали покрай дървото.
На четвъртий ден немало на около никой, токо отеднаж са явил един кораб и минавал на близко. Иванчо извикал от дървото и корабат се спрял. Иванчо и Марийка слезле от дървото и отишле да са качат. Марийка била по-напред и щомто влела в кораба, капитанина затворил вратата, пуснал кораба и заминал.
Иванчо се уплашил от това, почудил са, какво да направи, повъртял са, погледал татака, па токо зел из гората. Вървел Иванчо два деня из гората и на третий ден стигнал в един градец. Този градец бил родния на Марийка. В този градец Иванчо са хванал при един господар да му слугува. И в градат било
451
приказано от царят, щомто доде некой човек от вънка да го водат при него, да го изпитват, да не е виждал или чувал нящо за откраднатата му дъщеря.
Иванчо, като го завели при царя, и царят го разпитал всичко, от край до конец. Тогава царят попитал Иванчо: «Ами знаеш ли корабат чий йе?» Иванчо казал, че корабат е еди чий, турски н. п., татарски или индийски. Сега ще видим, какво е станала Марийка.
Марийка, като я земал капетанина на корабат, отишал, та я продал на царят им, защото Марийка била много хубава. Техният цар, като купил Марийка, искал неколко пъти насилствено да я обезчести, но тя никак не му са предавала. Най-после царят насилствено я принудил и я обезчестил. Цела година са изминала, от както Марийка била при насилника цар. Добила момиченце и сякогаш, когато го туряла да спи, се си го прекръствувала, както прави и всека майка. Но царя като я видял (той не бил християнин), той ѝ запретил. Марийка, колкото и да я следиле заради тези работи, тя пак никак не са отказвала от обичая си. Царят, като видял, че Марийка на всичко вървяла против волята му, той заповедал да я затворат в темницата, която била в сарая. И по заповедта на царят Марийка била затворена и обкована с железа.
Баща ѝ не знаял, че тя била затворена. Той са молил и много пъти я искал, но неверникат цар не му я давал. Като са научил баща ѝ, че дъщеря му лежи в темница, той обявил война на другия цар и назначил Иванчо за войвода (генерал), като му казал да земе, колкото си иска войска и да тръгне към града, в който са намирала дъщеря му. А пак в града да се отиде по-скоро, требало да са върви по море. Но Иванчо нищо не гледал, а изпратил повечето войска по сухо, а той земал с себе си само една част от нея (два полка да кажем) и тръгнал за града по морето. Една нощ, като нападнал на града и разбил съде сичко, войниците като трошиле и пленяле из града, Иван заповедал, щомто пристигнат до сарая, нищо да не трошат, а само да го забиколат. Иван като дошел до сарая, влезнал вътре и тръгнал да ходи из одаите, като влизал из одая в одая. В една от одаите намерил, че лежало двегодишното детенце на Марийка. Земал детето и тръгнал да търси тъмницата, в която лежала Мария. Щомто намерил тъмницата, разбил я и вътре намерил Мария, че лежала обкована с железа. Освободил я и издал заповед да са спрат войските. Тогава Иван, Мария и
452
детенцето си търгнале за родния си град, при баща ѝ. Те тръгнале по сухо и като вървеле първия ден, и на втория ден стигнале до един нов и голям хан.
Щомто стигнале до хана, Иван дал заповед да спрат всичките войски, та да си починат. Иван хванал една одая в хана и влезнал той, телохранителя му (агютантина), Мария и детенцето. Като са поразположиле в одаята, телохранителя помолил Ивана да му позволи за един час да иде и да се повиди с другарете си. Иван го пуснал и му казал, най-късно до един час пак да се върне. Телохранителя, когато излезал, Иван бил си свалил оръжието си и седнале с Марийка да йедат. В това време сайбията на ханат търгнал из ханат и казвал на всичките, които биле вътре, да си излезат, че уж бил заповедал Иван, за че уж той щел да спи, та да не прават юрултия. И всичките, които са биле вътре, мислиле, че е истина и станале всички, та си отишле. Тогава той зел, та заключил всичките врата и вооръжен влезнал в стаята на Ивана. Но Иван, щомто го видел, скокнал, та си земал саблята. А той, ханджията, му рекал: «Иване, знаеш ли, аз кой сам? Аз сам войводата, който ми са свидеше да та погуба, и тугава аз та оставих и ти поверих всичко, а ти едно че избега, но пак и Марийка отвлече!» В това време се сбиха, но никой не можа да са убие. В същото време са зачуло тропот, дрънкание. Войводата като чул, избегнал и нигде никакав не са видел.
Нà другия ден тръгнале и на третия Марийка стигнала при баща си, в родния си град. На вечерта в сарая имало големи веселби и след една неделя царят поканил сичките офицере на угощение, и във офицерите са промакнал и хайдушкия войвода, преоблечен във офицерски дрехи. Вечерта всичките ели, пили и са веселиле до некое си време. По време заръчале да са направи на сичките по едно каве. Когато каветата са правиле в куфните, войводата излезнал уж по ванка. А той утишал при слугата, дету правил каветата. Извадил три жълтици и едно валчесто бученце. Дал му жълтиците и бученцето и му рекал: «Нà ти тия пари, та си ги скри. А това бученце да го турнеш в кавето, дету ще го дадеш на Ивана!» Слугата зел парите и като занесал каветата, дал филджана с кавето и утровата на него (офицерина — войводата), а не на Ивана. След малко, като изпиле каветата си, войводата офицерин захванал да са тръшка. Всичките са почудиле, какво стана с него. Извикале слугата да видат да не е имало нещо в кавето. Но той, слугата, им раз-
453
казал, как той слезнал при него, как му дал пари и бучето утрова и как зарачал то каве да даде на Ивана, а слугата как не го послушал, ами го дал на него.
Тогава Иван много са зарадвал и с голям дар наградил слугата. И тогава офицерина бил жив, познале го, че той е войводата, дету искаше да убие и да утрови Ивана. Тогава Иван заповядал да го намажат с катран и да го запалат. Намазале го и го запалиле, та войводата горял и светил цяла нощ. А царят, Иван, Марийка и другите госте пиле, еле и са веселиле цяла нощ.
Иванчо са оженил за Марийка и наследил царството на деда си.
ЦАРСКИТЕ ДЕЦА
(От същето място, разказал същий)
Едно време двамина царе са спречкале за нящо си и са карале и много са ненавиждале. По едно време единия цар обявил война на другия. И като са биле, единия от тях надвил. Тогава той заповедал на своите войскаре да навлезат в държавата на другия. Един от главатарете на войската, щомто наближил столицата на другия цар, казал на войската си да разбият целия град, но щом като отидат до сарая да спрат. Войската като разбила всичко навсякаде и достигнала до сарая, главатаря влезнал в сарая и не намерил вътре никой друг, а само 15-годишния син и 14-годишната дъщеря на царят.
Главатаря, като ги видял, почудил са, пак им рекал: «Какво трасите тука?» А момчето му казало: «Ние сме деца на царя. Тато и мама побегнаха. Казаха и ние д’идем с тях, ама ние не щяхме.» Тогава главатаря фанал момичето за раката, завел го в една одая и му казал, че довечера ще да доде и ще да спи при тях. Като му казал това, станал и си отишал. Момичето отишло при брата си и му казало, какво му порачал главатаря. Тогава момчето казало на сестра си: «Довечера, като доде и влезне в одаята ни, азе ще да излезна ужка по ванка и ти да го залажеш. Азе ща зема пушката и саблята и ща дода да го убием. Па тогава ще станем и ние да бягаме.» Вечерьта, щомто са стемнило и главатаря дошал и са барнал в одаята при тях. Момчето посе-
454
дяло малко, па станало, та излязло. Щомто момчето излязло и глазатаря заключил вратата. Зафанал да закача момичето и да си сваля оръжието. Додето той си свалял оръжието, момичето таешката и полегичка отключило вратата и главатаря не го видял. Главатаря зел пак да го закача оттук, отвад, и момчето токо влело в одаята, извадило саблята и убива главатаря на местото. Тогава момчето и момичето станале, зеле си колкуто си искале пари и си тръгнале да бягат.
Бегале цели три деня и на четвъртий день стигнале до една много гъста и голяма гора. Като вървеле из гората, намериле на сдно място една колибка. Колибката била много веран и тие зеле оттук-отвад, та я постегнале и тя станала ем по-здрава, ем по-убава. Момчето одило кой по лов, кой тук, кой там, та се прехранвале. Момчето било много мераклия на ловджилъка, та секи ден одило по лов и сякогаш донасяло кой диви галаби, хой еребици, кой зайци. И така много убаво си поминувале. Момчето по някогаш са забавувало, та си недоождало по сдин, по два, а и по три деня. И така на често, на често момчето се зафанало да са забавува. Един пат то са забавило цели осем деня и на деветия ден на зарана дошло и довело две малки асланчета. Дал ги на сестра си и ѝ рекал: «Тие асланчета да ги вардиш и да ги гледаш като очите си.» Сестра му ги хранила и гледала, та асланчетата порасле и като порасле, момчето зело да си ги води по него си.
В гората, в някоя си скала имало един арапин, но момчето го не знаяло. Арапина одил при сестра му на момчето, но когато то било на лов, а сестра му никак не казвала на брата си, че доаждал арапина. Тоя не смеял да доажда, когато момчето си било у дома, защото го усящал, че момчето е по-силно от него и било го страх да не би да го убие. Арапина и сестра му на момчето са либели много време, а тя никак не казвала на брата си. Тя гледала много пъти и да го убие, та да са земат с арапина, но не можла. Арапина един ден я научил да каже на брата си, че уж я болеле очите и че на едно място, близо до някоя си голяма река, под някое си дърво, имало кладенец и че било ѝ са присънило да са омие от тая вода и щеле да минат очите. Тя казала това на брата си и брат ѝ станал, зел с него си асланчетата и отишал на това място, дето му зарачала сестра му. Момчето, додето утишло там, а то са поуморило и щомто стигнало, седнало под дървото да си поотпочине. Като седяло то, му са додрямало и то полегнало и заспало. На това място имало диви
455
човеци, а тийе, щомто го видяле, надошле да го изедат. Цо асланчетата, щом ги видяле, спуснале са върз тях и ги разкаале. Момчето, като са сабудило, видяло около него си кръв и тогава то са сетило, че това са диви човеци. Станало, наляло от кладенеца вода и си тръгнало.
В това време токо чул от дръвото глас. Кога са повърнало, а то едно 15-годишно момиче слизало от дръвото. Момичето му се помолило да го заведе при баща му. Това момиче било на някой си цар, откраднале го някои хайдуци, пак го изгубиле из гората. А то като не знайело накадя да иде и са страхувала дивите човеци да го не изедат, побегнало и са качило на това дръво, и гледало, кога немало дивите човеци наоколо, то тогава слизало, та си трасило храна. Момичето казвало, че три годиню както било сè при това дръво и го помолило да го заведе при баща ѝ, и колко и какво иска, ще го награди. Момчето завело момичето при сестра си, дал ѝ водата и ѝ казал, че това момиче намерил на дръвото и щял да го заведе при баща му, па щял да са върне. Момчето зело асланчетата и тръгнале с момичето, за да го заведе при баща му. Вървеле неколко деня и стигнале в тяхното царство, стигнале и при баща и. Като я виделе майка и и баща ѝ, тие са много зарадвале. Царят и царицата рекле на момчето, с каквото обича, с такво да го наградат. А момчето им казало, че нищо не ще. Тие му давале пари, давале му какво» не. А то нищо не щяло. Преседяло неколку деня там, после станало, повело си асланчетата и си отишло при сестра си. Но сестра му сега се гледала, как как да го убие, но се не смеала.
Един ден, когато той бил на лов, дошал арапина и донесал едно свилено важе. Дал ѝ го и ѝ рекал: «Нà това важе и довечера, като си доде брат ти, а ти, ужка си играеш с него, земи, та му вържи рацете назад, та да го изпитаме дали е по-силен от мене.» Вечерта като си дошал брат ѝ, а тя ужка на шега вързала му рацете назад, па му рекла: «Айде, байче, да видим, можеш ли скаса това важе?» А той щом си опанал рацете и важето станало на парчета. Тогава той я попитал: «Ами отдека си зела това важе?» А тя му казала, че: «Дене, като си немам работа, а азе с него са залисвам.» На другия ден момчето като отишло на лов, арапина пак дошал и донел едно важе два пати по-дебело от пръвото. Дал ѝ го и ѝ казал: «Довечера пак да му връжеш рацете и ако скаса и това, а ти да го питаш: каде му е силата?» Вечерта дошал брат ѝ, а тя зела да са шегува и да си играе с него. По едно време рекла: «Байче, а да видим, можеш ли:
456
скаса и това важе?» Връзала му и с него важе рацете. Но той щом са опнал и важето са скасало. Тогава тя, уж на шега, зела да го разпитва: «Байче, ами каде ти е силата?» А той ѝ рекал: «Силата ми е зад метлата.» Тя видела, че я лаже и зела пак да го пита: «Ама, байче, кажи ми де, каде ти е силата?» Той помалчал и зеле да си легат, а тя пак го задрънкала: «Байче, кажи ми де. Е, пак ще ми кажеш, дека ти е силата?» Като си легнале, тя сè го запитвала. Той ѝ рекал: «Е, що ма питаш? Силата ми е на главата. Там на връха има две бели влакна, в тех ми е сичката сила.» И след това оставила го тя на мира и заспале. На заранта, като станале, той отишел на лов и през деня арапина пак дошел. Тя му казала, че брат ѝ и това важе скасал, и че тя питала го, де му е силата и той ѝ казал, че силата му е в двете бели влакна на връха на главата му. Тогава арапина отишел, та донел едни малки и много резливи ножичета, дал ѝ ги и ѝ рекал: «Довечера, като си легнете, а ти да гледаш, щомто заспи, да земеш ножичетата и да му отрежеш влакната.» Вечерта дошел брат ѝ касно и много уморен. Щомто дошел, си легнал. Когато той заспал, а тя станала, зела ножичетата и, усулла, му отрязала белите две влакна и ги хвърлила в боклука, зади вратата. На заранта той, като станал, бил като болен. Тръгнал да иде на лов, не можел — краката му биле като пребити. И тугава той легнал болен. През деня по едно време дошел арапина, но асланчетата не му дале да влезне. Минало ден, два, и момчето се си лежало болно. Арапина се одил, се прихождал, се гледал да влезе, но не можал, защото асланчетата не давале нито да прийде при момчето. На третия ден арапина дошел и момичето, като го видяла и тя изляла и му казала, че брат ѝ е болен. Тогава той са опитал пак да влезе, но асланчетата пак му не дале. Тогава той полека ѝ рекал: «На ти това ноже и довечера да гледаш, щомто заспи, а ти стани, земи ножето и му извади очите.» Тя зела ножето. Вечерта брат ѝ легнал и заспал. Тогава тя станала, земала ножето и му извадила очите. Щом му ги извадила и отишла, та затворила асланчетата. На заранта дошел арапина, зеле брата ѝ и го занеле во гората, та го хвърлиле в един пресахнал излак. Момчето в излака плакало, викало, ноникой немало да го извади. На другия ден сестра му пустила асланчетата. Тие като виделе, че го немало, земале да вият. Виле и душиле, доде го намериле.
Като го намериле, а тие постоянно виле над него. В това време някой си паша минал оттам с войската си и някои от вой-
457
скарете виделе асланчетата и отишле, та казале на пашата. Пашата като чул това нящо, са почудил, па станал, та отишел при асланчетата. Кога погледнал в излака, токо видял момчето с извадените очи. Тогава пашата го попитал: «Кой ти извади очите и кой та пусна тука?» Момчето му казало и му разправило всичко, па тогава го помолило да го заведе при оня цар, дето той (момчето) избавило дъщеря му. Момчето казало: «Ако ме заведеш при тоя цар, дету искам, ще ти надара асланчетата.» Пашата накарал войскарите, та извадиле момчето, го качиле на едни кола и го закарале право при царят, дету то си искало. Когато стигнало до сарая, царската дъщеря са била разхождала по двора. Щомто го видяла, а тя го познала, че тоя е оня, който я избавил. Като го видяла, а тя се не вервала, защото мислила, че не беше кьорав. В това време тя пратила от слугите да го питат, от дека е и как изпаднал тук? Той им разказал сичко: как патил и как подарил асланчетата си на един паша, та да го докара. Пратения слуга, като го изпитал сичко, върнал са при царската дъщеря и ѝ разказал, каквото му казало кьоравото момче. Тогава царската дъщеря са уверила, че това е момчето, което я спасло. Тогава заповедала да го воведат в сарая и да го остават в една убава и послана одая. Тогава майка ѝ и баща ѝ викнале екиме да го церат.
Минало се неколко деня и момчето сè си лежало и дъщеря му на царят окол него се стояла. Една заран, като била в одаята и стояла пред пенджурата, в градината им на едно дърво пяло едно пиле (а тя била разбирала от песните на пилето). Пилето, като пяло, думало: «До три зарани се ще да сам на това дръво. Ако можете, убийте ма и доде сам още горещо да ми извадите очите, и доде са горещи да ги лепнете на момчето и тогава то ще прогледне.» Момата, щом чула това, отишла, та казала на баща си да доведат войник, който най-убаво знаял да стреля, да убие това пиле, та да му земат очите и да ги лепнат на момчето, и от тях щяло да прогледне. Баща ѝ завчас пратил да доведе един войник. Щом го довеле, а тя му рекла: «На това дръво заран ще доде едно пиленце и щом зафане да пее, а ти да го убиеш. Ако не, то после тебе ще убием!» На заранта момата стояла до пенджурата и гледала да доде пилето. Пиленцето дошло и захвана да пее. Войника като пушнал и пиленцето паднало. Тогава момата са спустила, зела пилето, извадила му очите и още горещи, горещи, залепила ги на момчето. И то тоя си час прогледнало. Тогава то станало от кревата си, поблагодарило на всички. Зеле,
458
та и войника наградили. Войника станал, та си отишал. Момчето останало да живее в сарая.
Седело неколко време, та оздравело добре. Тогава то станало и пак поблагодарило на царят, на царицата и на дъщеря им, и ги помолило да го пуснат да отиде да намери асланчетата си и после пак щял да си доде. Царят му позволил и му казал, щомто ги намери асланчетата си да си доде, защото щял да го ожени за дъщерята си. На едно място, в едно поле, намерил пашата с войската му. Момчето отишло право при пашата. И щом го виделе асланчетата, а те като зеле да квичат, да са дръпат — искале да отидат при него. Тогава пашата го попитал: «А бе ти нали беше кьорав? Как така, та прогледна?» Момчето му разправило всичко, кое как станало. След това момчето помолило пашата да му даде асланчетата. А пашата на това му казал така: «Да ги връжем за едно дръво, па ще ги повикам аз. Ако са скасат и додат при мене, тогава асланчетата са си мои. А ако ли са не скасат, тогава ще ги повикаш ти и ако са скасат и додат при тебе, тогава те ще си са пак твои.» Зеле, та везале асланчетата за едно дръво. Пак ги повикал пашата. Тие са подръпнале, па си останале. Тогава ги повикало момчето. Тие като са дръпнале, като скасале синджирете и отишле при момчето.
Тогава то си ги повело и отишло право при сестра си. Като отишло, заварило я с арапина. Тогава им рекло: «Вие копахте гроб за мене, ами вие ще паднете в него.» Зело, та ги убило и двоицата. После станало, та си отишло при царят, в сарая. Разказало им всичко и тогава царят го оженил за дъщеря си. И така момчето станало царски зет, а след време наследило и царството на деда си.
МОМЧЕ, РОДЕНО ОТ ЯБЪЛКА
(От същето место и от същий)
Едно време имало един маж и една жена. Тие биле много богати, но си немале деца. Един ден жената седяла при един пенджур от каде патя. Во това време заминувал оттам един ябулкар. Жената повикала ябулкаря и го попитала, колко продава ябулката. Ябулкаря ѝ казал: «Една ябулка давам за три жлътици.» Жената, като чула това, рекла му: «Какви са тия ябулки,
459
та са толко скапи?» А ябулкаря ѝ казал: «Които си немат деца да едат от тие ябулки и от тях ще им се роди дете. Но това дете, колко и да са богати родителите му, доде то порасте, ще им изеде всичкото имане.» Жената са почудила на това, па извадила, дала му три жлътици и зела една ябулка. На вечерта, като дошел мажа ѝ, тя му разказала за това. Па извадиле ябулката, разрязале я и я изеле с мажа си.
След неколко време добило им се дете, момче. Детето расло и порасло, станало на осъм години. Тогава баща му зел да го праща на училище. Момчето расло и сè си одило на училището, а богатството на баща му от година на година сè отпадало. Когато момчето станало 18 години и му оставало още една година да свърши науките си, баща му бил изпаднал совсем — не можал да прехранува къщата си, не можал вече да подръжа момчето, та да свръши училището, немало отдека да земе пари, та да купи на момчето си книги. Момчето като видяло, че баща му не може вече да го подръжа, то кое от другарите искал храна и пари за книги, кое на учителите си са молило да му помагат за едно за друго. И така момчето цяла година прекарало, доде и свършило науките си.
Когато момчето свършило, родителите му са биле поминале — умреле. Тогава момчето се видяло само сираче, немало никой от нийде да го пригледва. То било принудено да си траси работа, та да поминува. Една заран то станало рано и тръгнало да иде в един друг град. То вървело през целия ден и на вечерта, като стигнало в градат и като връвело по една улица, отбило са при един кръчмарин и му рекло: «А бе, чичо, може ли да пренощувам тая нощ тука?» Кръчмарина му рекал: «Можеш.» И момчето останало да пренощува. През нощта кръчмарина и жената му санувале един и същ сън. Тоя сън им са присънил така: това момче, което нощува тая нощ у вас, да го земете за ваш слуга, защото то ще ви принесе голяма полза. На заранта като станале, тие попитале момчето отдека е и работа ли траси? Момчето им казало, че е дошло работа да си траси. Тогава тие му казале да остане у тях и го попитале, колко ще им иска? Момчето им казало: «Колкото обичате, толкова ми дайте.» И така момчето остало у тоя кръчмарин да му слугува.
Един ден момчето поискало на господарете си да го пустнат да отиде да са поизпере и да са поизкапе на реката, която била наблизко до кащата им. Господарете му го пустнале и то си зело дрешките, зело си една вадица да са помачи, дано улови и ри-
460
ба. Момчето, като са изпрало и изкапало, то са мъчило и фъргало много пати вадицата, за да фане риба, но не можло да улови. То го хванало яд и тръгнало да си иде. Като повръвяло малко и щяло вече да замине реката, то си рекло: «Чакай да хвърля още един пат, да вида дали ще има нящо.» Фърлило вадицата и като я извадило, то закачило една риба. Зело рибата и тръгнало към дома си. Като връвяло, срещнало един старец и му рекал: «За колко ще ми продадеш тая риба, дядовото?» А момчето му рекло: «Колкото обичаш, толкова ми дай, дядо». Стареца извадил хилядо гроша, дал ги на момчето, земал рибата и си отишал. Момчето, като си отишло у дома, дало хилядата гроша на господаря си и му разправил всичко, каквото му са случило.
Минало са неколко време, момчето пак поискало да отиде да са поизкапе. Отишло и пак му се случило същото. На третия пат като отишло, цял половин ден са врътяло и са маяло да улови риба, но не можало. Вечерта, като се стемнило вече то, едосано, си търгнало към дома. Таман да замине реката, рекал: «Я, нека да фръля и сега, па ща си връвя вече.» Хвърлило вадицата и като я извадило, изтеглило една риба. Земало рибата и си търгнало. В патя го срещнал същия старец и поискал да му продаде и тая риба, но момчето му казало, че тая риба нема да я продава. Старецат му дал хилядо, дал му две хиляди, но момчето му я не давало, като му казало: «Не хилядо, не две хиляди, ами и сичкото си имане да ми даваш, пак я не давам.» Тогава стареца си заминал, а момчето занело рибата у дома си.
Като отишло дома, казало на господарете си, че за тая риба му давале много пари, но то я не дало. Оставило рибата на тезгяха и захванало да я разпира. Като я разпарало, а то намерило ватре една сребарна чашка. Зело чашката, гребнало вода и си изсипало злато. То са почудило, какво е това? И ака то гребало вода и си изсипало злато. То казало на господарете си. Тие са почудиле и много се зарадвале на това.
Господарете му немале други деца, а само имале едно петнайсетгодишно момиче. Тие, господарете му, като са уверили, че то, момчето, е много добро, искало им са да го оженат за дъщеря им и един ден намислиле да го поканат за зет. Тоя ден бил именния ден на дъщеря им. Тие още от вечерта приготвиле много едейне и пиене, и през целия ден им дохаждале сè госте. И на вечерта, като си изотишле всичките госте, тие принеле едене, пиене и седнале да вечерят. Като са навечерале, тие са
461
зафанале в разговор. После малко станал господарат, повикал жената си настрана и ѝ пошушнал: «Хайде сега да поканим момчето да ни стане зет.» После малко седнале и пак са зафанале в разговор. Разговарале дълго време и в разговорат им господарката погледнала към мъжат си и му рекла: «Щеш ли, господине, да направиш момчето за зет? Аслъ сме са научиле с него, както и той с нас, па си го и обичаме. Ха, да го оженим за нашата Севда (любезната ни дъщеря). А и други деца си немаме, па и момата ни го иска. Ха, да ги оженим, аслъ си са и пърлика.» Господарят му помислил малко, па рекал: «Аз склонявам на това. Аз си обичам момчето и си го знам като свое чедо. Да го попитаме. Ако склони и ако се обичат и искат с нашата мома, да ги оженим. Тогава сичко ще е негово и сичко ще баде в техни раце.» Поканиле момчето и го попитале, склонява ли да им стане зет? А той помислил малко, па им рекал да го остават ден-два да помисли, па тогава ще им отговори. Момчето мислило първия ден, но сè му се не щело да земе дъщеря им; и на втория ден казало на господарете си да го пуснат за неколко деня да отиде в родния си град и като са върне, ще им отговори. Момчето земало сребарната си чашка, станал, отишал в родния си град и вече са не върнал.
Тамо момчето седело дълго време и един ден земало чашката си, гребло вода, изсипвало злато, та направило един куп. Земало, та продало от златото, та си купило едни много хубави дрехи; купило си един много хубав конь; купило много хубаво седло и юзди и един ден зело, та ги позлатило; седлото, юздите, зенгиите, сичко позлатено, та светело като слънце.
Един ден станало, пременило са хубаво, качило са на коня си и излязло на расодка. Като вървяло през града, секи го гледал и са чудиле: кой ще да е тоя? Като изляло от града, състигнала го една колесница (файтон). В колесницата имало една бабичка и една възрастна и много хубава мома. Като го пристигнале, бабичката и момата го изгледале от петите до главата, па си заминале, отишле до някаде и са върнале. После малко са и момчето върнало подир тях. Колесницата са спряла близо до града. Слезнале бабичката и момата, отбиле са на патя при една друга бабичка, която седяла на един зелен и голям стол. Бабичката с момата попитала другата бабичка дали знае и познава това момче, което наскоро заминало с позлатените юзди и зенгии на коня му, което ишло и било близко до тях? Бабичката им казала, че го не знае, и тя седяла, гледала и са
462
чудила, кое ще да е това момче? След това момата и бабичката качиле са на колесницата си и си отишле. След малко стигнало и момчето, отбило са и то при втората бабичка и я изпитало: «Бабо, кои са тие, които слизаха от колесницата и ви казваха нещо?» Бабичката му казала, че момичето е царската дъщеря, а бабичката, която беше с нея, ѝ е леля. И му казала, че и тие питале зарад него. Тогава момчето извадило пет жлътици, дало ги на бабата, качило са на коня си и си отишло.
В това време биле са сабирале войскарете (новобранците) и то, момчето, искало му са да отиде войник. Записало са в войскарете и облекло са в войнички дрехи. Тогава то зело с пари, та отплащало на главатарете си, та по-скоро да са изучи и да може да стане главатар. В неколко време ватре момчето са изучило добре и подир малко го повишиле главатар (офиц.). Един ден заповедале на всичките главатаре да се приготват и да се облечат в хубавите си дрехи, защото наскоро бил имения ден на царя, та всичката войска щяла да иде пред царския сарай, на алай. Той тогава зарачал, та му направиле саблята саде от злато, пуловете дека що требало, направил само от злато. На другия ден бил праздника на царя. Като излезле на тържеството, сичките го виделе и са почудиле. Но царят, щомто го видел, остале му очите в него. Щом се свършило тържеството, царят заповедал тоя военен главатар (офицерин) да го доведат. Като го довеле, царят го много обикнал и го оставил да му бъде телохранитель (адютантин). Тук това момче станало телохранитель на царя и седяло длъго време при него.
По едно време са влюбиле с дъщерята на царя. Той купувал много скъпоценни неща, та ѝ ги подарявал. И еднаж той поискал да му изпълни желанието. . ., но тя не пристанала на това. Тя не знаяла, че любовника ѝ има чашка, с която да гребе вода и да изсипва злато. Еднаж тои пред нея гребнал с чашката вода и изсипал злато. Тя, като го видяла, почудила са и го попитала, от дек е зел тая чашка и след това тя му са помолила да ѝ я подари. Но той, като ѝ разправил, как и отдека я е зел, ѝ казал: «Ако ми направиш волята, . . ще ти я дам.» Тя са позамислила, поодила из стаите, тук, таме, дошла при него и пристанала да му направи волята. . . След това той вече ѝ дал чашката и след неколко време тя са познавала, че е трудна. Царят, като узнал, че дъщеря му е трудна, той искал на местото да я убие, но жена му, царицата, не дала. Един ден царят събрал сичките големци на съвещание да решат, с какво наказание да накажат дъщеря
463
му. Едни казвале да я обесат; други казвале да я затворат в темница; трети — да я намажат с катран и да я запалят, а пак младия царски телохранитель (адютантин), като виждал, че той е причина на това, казал така: «Дету ще я колим, бесим и горим, аз бих казал, най-хубаво ще направим така: да направим един ковчег, да го обковем хубаво, та да не влиза ватре вода; да я турим ватре, че да ѝ дадем ключа, та да са заключа отватре; па да я пуснем в морето; ако има късмет да живее, да я изкара водата на некое сухо место, да отключи и да излезе, па да тражи средство, та да живее; ако ли пак нема късмет да живее, то това наказание ѝ стига.»
И така сичките са согласиле на неговото намерение. Зеле, та направиле един сандък, засмолиле го да не пуща вода, туриле царската дъщерка ватре, заключила са отватре. Земале тогава сандъка и го занеле при морето и още я потикнале в морето. Баща ѝ казал: «С това наказание аз та наказвам. Ако имаш късмет да живееш, водата да та изкара на някое сухо място. Тогава излез, тражи си колая и живей — от мене просто да ти е.» И я тикнал в морето.
В сандъка царската дъщеря сè са молила на бога да я избави от морето. След неколко деня водата я изкарала на сухо. Тя, като усетила, че оттам ще са избави, отключила сандъка и вече са видела на сухо. Тогава тя поблагодарила богу за дету я е избавил, Зела тогава сребарната си чаша и тръгнала покрай морето. Отишла във един малък градец, който бил близо до морето. Седнала край морето, извадила чашата и зела да гребе вода. Гребала вода и изсипвала злато, додето изтрупала цял куп. Зела златото, продала го и купила едно много голямо място край морето. Наловила дулгере и в малко време направила един голям и много хубав палат, наоколо сè с чешми и с бахчии. Като направила палата и наскоро добила момче. Един ден, като стояла пред един пенджур, зела детето си и са замислила за любовника си, как ли е и дека ли е сега? Токо в това време видяла, че се задал един каик и застанвал наблизо. Тя видяла в каика един човек, пърличал също като на любовника ѝ. Тя заповедала на слугите си да викнат тоя човек. Слугите го викнале и го завеле при нея. Тя, като не можела да го опознае от пръво, запитала го, отдека е бил и дека отива? Той ѝ казал, че бил при цара и седел при него много време и биле са либиле с дъщеря му и за любовта той ѝ дал една сребарна чаша, а тя му обещала и дала честта си. И после, като са научил царят за това, фърлил дъщеря
464
си в морето, а него го изпъдиле и той като немало, какво да прави, тръгнал по морето да я траси. Додето той ѝ разказвал, тя едвам са удръжала, докато той ѝ изказал сичко. Па тогава му казала: «Аз сам тая, същата, дету ма хвърлиха в морето и с твоята чашка, дету ми я даде, направих тие палати и тие неща са наши. Ету и мажкото ми детенце, дету го добих от тебе.»
И така тук двамата либовници се изнамериле и останале да си живеят мирно и преспокойно. И така тук тие двамата младенци се прочуле най-богатите в тоя град.
След това в тоя град зеле да се преселуват от сякаде и в неколко време градат станал ем голям, ем хубав. И така града са прочул на сякаде, че станал голям и хубав. Един ден богаташите, т. е. двамата младенци поканиле царят да им додат на госте. Тогава царят рекал: «Я чакай да отида да вида, какав е станал тоя град, та толко го хвалат ората.» Царят и царицата тръгнале и преди да стигнат в града, двамата младоженци позлатиле целия пат, дету щеле да минат царя и царицата. Двамата младенци, като чуле, че ишал царят, тие излеле накрай града, та ги посрещнале. Дошал царят с царицата и като виделе позлатения пат, та са почудиле и рекле: «От дек са зе и как са позлати толчав пат?» Двамата младенци завели гостете в палата им. Двамата си пърличале много един на друг. Един ден дъщеря им, която я не познавале, преоблекла са в мажки дрехи, турнала и мустаки, свила и косите, и като седела в една одая, влела царицата и зеле да са разговарят. Царицата попитала: «От дек имате толко богатство?» Дъщеря ѝ я погледнала и усмихнала са, па бръкнала в джеба си, извадила сребарната си чашка, зела да гребе вода и да изсипва злато, и рекла: «Ог тая чашка ни е сичкото богатство.» Царицата, като видела това, тя се смаяла и рекла: «Тая чашка дай ми я мен, па каквото искаш, това ще ви дадем.» Тогава дъщеря ѝ рекла: «Щ ти я дам, ама ако ми направиш волята. . . Друго, каквото да ми даваш, не ща.» Царицата помислила на това, па станала, отишла при царят, разправила му за чашката и му казала, че поискала сребарната чашка да им я подарат, но младия момък ѝ казал, че тя ако му направи волята, ще им я даде. На това царят помислил, па рекал: «Е, какво би имало от това? Направи му волята, та да земем чашката. Такава чашка никой няма и никаде са не намира.» Царят като казал това, царицата отишла в одаята при преоблечената си дъщеря. Саблекла си дрехите и са приготвила да му направи волята. А дъщеря ѝ, която била
465
в мажки дрехи, а под тях женските, саблекла мажките и остала на женските. Тогава казала на царицата, майка си: «Майко, аз сам дъщеря ти, дету ма фърлихте в морето. Аз са избавих. Аз като бех мома и кога бех у дома, либехме са с оня хубавец. Той ми даде тая чашка, а азе му дадох честта си. . . Той е сега в оная одая при баща ми. Вие сте стари, родили сте ме, па са лажете, а камо ли ние, че сме млади и че тогава аз бех мома и аджамия!. . .»
При тие думи царицата паднала в несвест, паднала на колене пред дъщеря си и искала прошка. Тогава дъщеря ѝ отворила одаята, повикала баща си с либовника си. И баща ѝ, щомто дошал и познал, че това е дъщеря му, паднал и той в несвест, паднале и двамата на колене пред двамата младенци, признале са, че сгрешиле и искале им прошка, задету им са прегрешиле.
След това царят, царицата и двамата младенци върнале са в царския си палат, дето венчале двамата младенци. След това царят им аризал сичкото си царство. И така младия телохранитель станал царски зет и наследил царството на деда си. [1]
1. Виж прик. № 105 и 125.