ПРИДАТЪК I
247. Двàйца хàрамии, стрѝко, и внуки (от Охрид) (От Охрид, записала сестра ми Екатерина, слушана от Гавриила Филипов, из с. Върбяни, Охридско)
248. Дèтето, шчо не знàело стрàх, змеойте и самовѝлите (От същите)
249. Чòекот, що му пòмогна на един друг чоек да си извайт кòлата, що беше му пропàднала в калта (Прил.) (От Прилеп, записал и доставил М. Цепенков)
250. Богàтото мòмче со еднò око и попòата керка (От същий)
251. Женска хитрос (Прил.) (От същий град, записал същий, разказана от Хр. Симончев)
252. Чòекот, що ядел дèсет сòмуни лèб (Прил.) (От същий)
253. Сиромàийот со òрлето, пòпо и попадията со любòвникот (От същий)
254. Женско лукавство (Прил.) (Записал същий, разказана от Ристета Симончев)
255. Кьосето водейничар и хитрото дете (Охрид) (От Охрид, разказана от пок. Коста Манчев, от същий град)
256. Поп мори недоумрелите(Литак., Орх.) (От Орханийско с. Литаково, записал Д. Попов от същото село)
257. Правосъдието и провидение божие (прев.) (Превод от гръцки)
258. Змей и ламя (веров. от Скопие) (От Скопийе, записал Л. Делев от същий град)
ДВАЙЦА ХАРАМИИ, СТРИКО И ВНУК
(От Охрид, записала сестра ми Екатерина, слушана от Гавриила Филипов, из с. Върбяни, Охридско)
Си бѝле двà брата и двàйцата харàмии. Èднийот òт ними ỳмрел и òстаил двè мъ̀жки дèчина мàли. Тѝйе дèчина останàлийот брàт си’и зèл да сѝ ’и гля̀ат, зашчо тòй нèмал своѝ и сѝ ’и пòрастил. Тòй се стòрил гòядар во сèлото, а дèцата ’и дàл овчàрчина, за да се глèдеет.
404
Èден дèн по-големотò дете му вèлит на стрѝка си: «Тàтко ми шчо зàнеет рабòташе?» Стрѝко му му вèлит: «Нийе со тàтка ти рабòтихме арàмилок и тàка живèефме.» Тога дèтево му вèлит: «Ами хàйде, стрѝко, пàк да бѝдиме сò мене арàмии.» Сèдне стрѝко му му вèлит: «Нè, сѝнко, арамѝлокот йе тèжко. Тѝ си дèте, нè мойш да трàйш. Многỳ пъти бèз леб ке бѝдиш цèл ден и двà дни, та тѝ си дèте, нè мойш да трàйш.» — «Нè — вèлит дèтето, — я̀з ке трàам.» Стрѝко му сèдне му вèлит: «Чỳнки си мòжел да трàйш, òди еден дèн бèз леб со òвците да вѝдиме дали ке мòжиш да трàйш.» И дèтето хòйде. Стрѝко му зèл во тòрбата еден сòмун лèб, скрѝшем му го òбесил на едно дрèо скрàя. Дèтето сèдело до òсум-дèвет сàатот, му се прѝяло. Когà се опỳлило на дрèвята, вѝдело тòрба со лèб. «Ах — си рèкло — къде ѝмало лèб! Хàйде да го зèмам!» Удрило вàмо, тàмо, не мòжело да се кàчит, да го зèмит. И тàка си остàнъло глàдно, и се изтъ̀рчало дòма си да бàрат леб. Стрѝко му тòга му рèкол: «Вѝде, како йе мъ̀ка?»
Тòга дрỳгото, малòото, му вèлит: «Яз стрѝко, ке бѝдам сè тебе дрỳгар.» — «Ах, — вèлит тòй, — по-голèмийот нè можит, та тѝ ке мòжиш!» Дèтето пàк пòвтур му вèлит: «Да ме вѝдил, ако мòжам, хàрно, ако нè пак, нè — да се обѝдиме.» Дèтето òшло со òвците бèз леб, а стрѝко му скрѝшем му òтнесол на дèтето пàк лèб и му го òбесил на едно дрèо, како на дрỳгото. Дèтето сèдело до òсум-дèвет сàатот и му се прѝяло.Кога ти глèат, на едно дрèо тòрба со лèб! Тòга ỳдрило со кàменя, со стàпот, я ỳрнало тòрбата и си го зèло лèбот, си се нàяло. И тàка не ошло дòма си да бàрат лèб. Тога му тèкнало на стрѝка му, оту го нàшло лèбот дèтето и си рèкол со умот, òту овà дете ке бѝдит кàдро за арàмия.
Сèдне дèтето му вèлит: «Ето, стрѝко, я̀з како мòжам да трàям.» Сèдне дèтето и стрѝко му ѝзлегле арàмии. Стрѝко му го нòсел (водел) в плàнина да крàдеет, а дèтето му вèлит на стрѝка си: «Нè йе мàрифет в плàнина да крàдиш, ами пъ̀рво в грàд да крàдиш йе мàрифет.» Стрико му му вèлит: «Ами кàко в грàд? Ке не фàтеет.» — «Ела, — вèлит дèтето, — сò мене, я̀з къде ке те нòсам (вода)!» И тàка òтишле стред чàршия да крàдеет първо òпинци. Имало èден дỳкян со òпинци, а дò него ѝмало самàрджия. Дèтето влèгло нъ̀тре и подпàлило слàмата во самарджѝйскийот дỳкян. Свѝте стàнъле да гàснеет и опѝнчарот òшол да гàснит. Тòга дèтето си зèло двè рала òпинци и си òшле и нѝкому нѝшчо. Сèдне му рèкло на стрѝка си: «Ето ти òпинци ти зèдоф. Сèга ушче лèб да зèмам и ке си хòйме в плàнина.»
Ошло на една фỳрна и му вèлит на фурнаджѝята: «Зàшчо ти
405
èксикь прòдааш? Дàй вàмо еден сòмун, ке ти го тъ̀ргам лèабот дали ти йе тòкмо, ако нè, нà сарай ке те òтнесам.» Тòй, фурнàджѝята, се ỳплашил и му дàл èден сòмун. Дèтето си го зèло. Тàка òшло на пòйке фỳрни и напòлвало една тòрба лèбой. Сèдне си òшле в плàнина да крàдеет.
Одèешчем нà пот, нàшле еден, къде си òрал со двà вола. Тога дèтето му вèлит на стрѝка си: «Сега да вѝдиш, како ке му ’и зèмам волòйне, без да ме вѝдит.» Ошло òтстърна, се скрѝло и вѝкат отдàлеку: «Кòй йе òной, шчо òрат со едèн вол?» Орачот, кога чỳл, се пòчудил, како се òрало со еден вол? «Хàй, да ’и òстаам волòйве, да вѝдам, какò орал!» Си ’и ѝзпушчил волòйте да попàсеет и òтишол да вѝдит. Дèтето от òколу òшло, му го зèло еднийòт вол и се скрѝло. Селянинот, кога пòбарал да вѝдит, кòй òрал со едèн вол: «Море, — вèлит — зер я̀з сум орал со едèн вол!? Яз ѝмаф двà вола; шчо ми сè стори дрỳгийот? Хàйде да òтпрегнам и òвой, та ке си се нàйдеет двàта.» Го òтпрегнал и си лèгнал да си пòспият. Дèтето крòтко, крòтко дòшло и му го зàбрало и другийòт вол и си òшло при стрѝка си и му рèкло: «Виде, како му ’и зèдоф волòйте?» Селянинот, кога стàнал, не сѝ ’и нàшол и двàта.
Пò-така нàшле еден дрỳги, къде нòсел еден òвен нà рамо. И зà него дèтето му вèлит на стрѝка си: «Стрѝко, да му го зèмам сèга òному òвенон?» — «Ами кàко ке му гò земиш?» — вèлит стрѝко му. «Сèга ке вѝдиш.» Излегло от дàлеку прèд него, си сòбуло единийот òпинок и го остàйло на пъ̀тот, къде ке пòминел селя̀нинот со òвенот нà рамо. Ошол пò-така и другийот òпинок го сòбуло и се скрѝло. Селя̀нинот, коа пòминал, го вѝдел опѝнокот, ама не гò зел, зашчо бѝл èден. Ошол пò-тамо, вѝдел и дрỳги òпинок: «Их, — си рèкол, — кàко не го зèдоф и тòй òпинок, та ке си ѝмаф двà. Хàй, ке го òстаам òвде òвенов, та ке хòдам да го земам дрỳгийот òпинок.» А па дури селя̀нинот го бàрал (търсил) èдинийот опѝнок, дèтето òшло, си го зèло дрỳгийот и òвенот. Кога селя̀нинот не гò нашол пъ̀рвийот òпинок, òшол да сѝ го зèмит òвенот. Кога бàрай òвен òвде, нèмат; бàрай òнде òвен, нèмат òвен! Се врàтил нàзад и си вèлит: «Яз, сѝрома, òвенот! Шчо кè чинам?! Къде ми чèкеет òвен!» (Зашчо бèа му дòшле гòсти на бèгот нèгов, та òвен ке им кòлел.) Дèтето, къде било скрѝяно, го чỳло и мàлчело. Така тòй òшол по другѝ овен. Дèтетò пàк во шỳмякот го чèкало. Èто го селя̀нинот пàк со другѝ овен. «Сèга, стрѝко, пàк ке му го зèмам» — рèкло дèтето на стрѝка си. От шỳмякот фàтило да блèйт како òвен — «мèее! мèее!»
406
Селя̀нинот чỳл. «Хъа, — си рèкол, — èто го къде се скрѝл овенот. Сèга ке го нàйдам.» И тàка го òстайл от рамèната втòрийот òвен иòшол да го бàрат дрỳгийот. Дèтето от другà стърна òшло, та и нèго му го зèло, и побèгнало, та му се стòриа двà овна. Кỳтрийот сèлянин бàрай òвен, нèмат: «Àх, шчỳрино, вèлит, къде сè скри? Сèга òвде вѝкаше» — а то бèше дèтето. И тàка си òшол къде дрỳгийòт овен. Кога бàрат òвенот, къде шчо бèше го òстайл, и нèго го немат! Оттука се врàтил назад дрỳги да зèмит. Ошол пàк нà търло, си зèл ушче èден и го нòсит. Дèтето го вѝдело: «Сèга, стрѝко — вèлит дèтето, — ашѝкяре ке му го зèмам.» И тàка, со една сѝлина ѝзтърчал и му вèлит: «А брè, шчо сè стори дòсега, шчо не дòйш, туку те чèкеет. У бèгот тòлку дỳши дòшле, зер едèн овен ке им фтàсат! Дàй ми го нèго, а ти хòдѝ, зèми ушче èден.» И тàка му го дàде, а тòй òйде по другѝ овен. Дèтето си го зèде òвенот и си òйде къде стрѝка си: «Нà ти сèга, стрѝко!» Оттука стàнаа и продàдоха волòйте и òвните.
Сèдне дèтето му рèкло на стрѝка си: «Яз со òлку не сè чинам харàмия. Хàй да хòйме во Стàмбол, тамо да разбѝяме цàрската хàзна.» Стрѝко му му вèлит: «Хòлме. Тàмо ѝмаме èдна тèтка, сèстра мòя, за нà конак.» И тàка òшле и я нàшле тèтка си и йè вèлеет: «Нѝйе ке рабòтаме и òвде, у тебе, сме нà конак.» Дèтето зèло èдна тòрба клѝнци гòлеми и еден скèпар (тесла), и òттука хàйде нòшя къй цàрските сàраи. Рèди клѝнци по джиздòйте, кàчви се. И тàка се прèфърлил во àзната. Нàполнал колку сàкал пàри и си ѝзлегол. Тàка стòрил двà-три вèчера. Сèдне сỳмиле, оту се рàзбила хàзната. Удриле пòтера, ама нѝкако не мòжеле да го нàйдеет. Во апсàана ѝмало èден бàш арàмия. Го опѝтвеет: «Вàка и вàка се стòри; кàко мòжиме да го нàйдиме, кòй йе?» Арамѝята им вèлит: «На тоà место, къде шчо пòминал, клàйте една кàца со кàтран. Тòй, шчо долол, пàк ке дòйт и ке пàднит во кàцата и тỳка ке òстанит, та тàка ке го фатите.» И тѝйе тàка стòриле. Хàрно, ама тàя вèчер му вèлит стрѝко му на дèтето: «Довèчера [1] я̀з ке влèзам, а тѝ да ме чèкаш.» — «Хàрно» — рèкло дèтето. И тàка таà вечер се кàчил стрѝко му. Кога се прèфърлил нъ̀тре, пàднал во кàцата со кàтранот и òстанал нъ̀тре. Дèтево чèкат да дòйт стрѝко му, нèмат го, чèкат, нèмат го. И тòа сàмо се кàчило. Кога слегвèешчем, му гàзнало на глàата и му вèлит: «Тѝ си, стрѝко?» — «Яз сум» — вèлит. «Ех, дòтука ти бѝло къ̀смет.» — Извàйло нòжот, му прèсекло глàата и се
1. Довèчера = тъз вечер.
407
врàтило нàзад, си òшло дòма си. Утрѝната стàнале, го вѝделе чòекот, ама бèз глава. Му кàжвеет на арамѝята, шчо бèше ’и нàучил. А тòй им вèлит: «Не йе тòй мàйсторот. Òвой йе аджàмия, дрỳги йе мàйсторот.» — «Ами кàко ке го нàйдиме?» — «Извàйте го заклàнийот и обесѝте го во нèкой хàн и да поèляте да го вàрдеет и свè, шчо ке влèзит во хàнот, да не ѝзлезит. И да вàрдеет, кòй ке зàплачит зà него.» И тàка стòриле. Дèтето рàзбрало, кỳпило едно мàгаре, се стòрило сѝрома — пѝтач, а йè кàзало на тèтка си, шчо ке прайт и йè рèкло: «Да дòйш до нèгде, да го пòдземиш магàрето, врàтите отвòрени да ’и òстайш, оту я̀з ке го ỳкрадам стрѝка ми.» И тàка, го клàле или го обèсиле заклàнийот во еден хàн. Дèтето со магàрето òшло во хàнот и му вèлит на ханджѝята да му òтворит, а тòй не го прѝбервел: «Вàка, вàка ми йе работата, — му вèлел, — нè можам свèкого да прѝберам.» Тòа со мòлби гòлеми му се мòлело и тàка нàй-седне го прѝбрал, ама му вèлит: «Яз èво нàстърна ке си лèгнам, òнде къде кòйньине.» И тàка остàнъло дèтето во хàнот. Нòшта стàнъло, го сотрèсало стрѝка си и го тоàрило на магàрето, та го изпрàтило дòма си и пàк си лèгнало. Утрѝната стàнъло и со плàченье си го бàрат магàрето. А пак ханджѝята го бàрат чòекот, вѝкат: «Кòй го ỳкраде?» Дèтето пѝшчит по магàрето. Нàй-после ханджѝята вѝдел-нèвидел, го ѝзпратил: «Скъ̀рши си врàтот — му рèкол. — Кòй ти вѝдел мàгаре, кой тѝ знайт мàгаре!» Дèтето си òшло дòма си, си го спàстрило стрѝка си. Сèдне пак, како не сè найде арамѝята, му кàжвеет пàк на тòй, шчо бѝл во апсàана. Той ’и нàучи: «Да зèмите една кàмиля, да я тоàрите со пàри и двàйца да я вàрдеет да не се дòберит нèкой дò нея, и тòй, шчо ке се дòберит, нèго държте го.» Дèтето рàзбрало, та зèло пàри мнòгу, сèднало на една кафяна и ѝграло пàнто. Фъ̀рляло на ѝграта мнòгу пàри. Тѝйе, шчо бѝле со камѝлята, се завъ̀ртиле да ѝгреет и тòа (дèтето) им тỳрило пàри пòйке. Тѝйе я остàйле камѝлята и тòа си я потèрало дури дòма си и я спàстрило, и пàк си дòшло да играт. Кога доѝграле, камилярите си я побàрале камѝлята, а не я нашле. И тàка пàк му кàзале на тòй, шчо бèше ’и наỳчил. Тòй им рèкол: «Да пỳшчите една бàба да бàрат от кàмиля мèсо и къде ке нàйт, да клàйт нѝшан, за да я̀ знàйт врàтата.» И тàка стòриле — пỳшчиле една бàба да бàрат от камиля мèсо. Дòшла бàбата и у теткѝна му кỳкя. Тèтка му йе дàла и я изпрàтила. Бàбата, кога ѝзлегла, клàла нѝшан на врàтата, за да не сгрèшит. Кога дòшло дèтето, глèдат нѝшан на врàтата. Му тèкнало и тòо ỳдрило, нашàрало свѝте врàти како негòата
408
и я опѝтало тèтка си: «Кой тѝ дойде дèнеска?» Тàя му кàзала,. оту една бàба дòшла, мèсо от кàмиля бàрала. «Али йе дàде, мори тèтко?» — «Йе дàдоф» — рèкла тàя. «Ех, си битерѝсала рàбота» — отгòорило дèтето. Кога дòшле от цàрот да бàреет врàтата, глèдеет свѝте врàти помàчкани. Се налю̀тиле на бàбата, зашчо ’и измàмила. «Ево, свѝте врàти бѝле èднакви» — йе вèлеет. И тàка си òшле. Пòвтур арамѝята, шчо бѝл в апсàана, им вèлит: «Да фъ̀рлите по еден мòст флòрини и да вàрдите, кòй ке пòминит и ке се нàведит да ’изèмит, нèго дъ̀ржте го.» Рàзбрало дèтето, се препрàйло на ефендия со чàлма, зèло чỳбук и йеменѝте, ’и намàчкало òздола со кàтран. Помѝнало èднож по мòстот, сòбрало со йеменѝите флòрини. Пòвтур пòминало,’ и досòбрало и не се навèдило. Тѝйе, шчо вàрделе, се почỳдиле — туку гѝнеле пàриве, а нѝкой не се нàведил да зèмит! Вѝделе, невѝделе, си òшле и пак му кàзале на арамѝята во апсàаната. Тòй им рèкол: «Тòй, шчо го бàрате, от мене мнòгу пò-майстор бил; остàйте го.» Го остàйле и не го бàрале вèке. Царот тòга дàл поеля да ѝзлезит кòй йе арамѝята, цàрот ке го прòстит. И дèтето ѝзлегло пред цàрот и му кàжвит: «Яз сум арамѝята.» Цàрот тòга го клàл чòадар во сàрайот.
Аджèмскийот цàр пỳшчил на цàрот во Стàмбол: «Кàков цар си бѝл тѝ, кòга еден арàмия да нè мойш да го фàтиш?» Цàрот му кàжвит на арамѝята за шèгата, шчо му се пòдбил аджèмскийот цàр. Дèтето му рèкло: «Чèстити цàру, дàй ми четвòрица со мене и напрàй ми една гèмия позлàтена и еден кòвчег пòзлатен, я̀з цèл цàрот ке ти го ỳкрадам и òвде ке ти го дòнесам — кèка ме фàтит, ако мòжит.» Цàрот му нàпрайл шчо му посàкало дèтето. Ова влèгло во гемѝята и òшло во Аджем. Сèдне зèло една кòжа от скòпак и една сòпа в ръ̀ка, влèгло во кòвчегот нъ̀тре и им рèкло на четворѝцата дрỳгари да го òтнесат нъ̀тре къде цàрот. И тàка со една сѝла òшле къде цàрот и им вèлеет на вардàчите, оту кòвчегов йе пèшкеш от цàрот нàш, му го кòсиме на цàрот вàш, та тàка ’и пỳшчиле да влèзеет. Ошле при цàрот во одàата, къде шчо си спѝял. Дèтето ѝзлегло от кòвчегот и му вѝкат: «Стàни, те вѝкат гòспод нà небо, мèзлич ѝмат, ке те клàйт еден во мèзличот.» Тòй му вèлит: «Джàнам, ỳтрина.» —«Нè, — му вèлит дèтето, — ако нè ѝдиш, ке те ỳдрам со сòпава. Влези во кòвчегов сèга, оту я̀з сум ангел, пỳшчен от гòспода, да те зèмам.» И тàка го клàл царатого во кòвчегот и си òшле во Стàмбол при цàрот и му го предстàвило прèд него. Отключило и го извàйло. Цàрот му вèлит: «Шчо сѝ барал òвдека?» — «Ами ме вѝка, гò-
409
споди, тѝ.» Цàрот му вèлит: «Я вѝди, къ̀й си, опỳли се хỳбоо!» Кога вѝдел, къ̀де йе, се пòчудил. И тòга цàрот му рèкол: «Вѝди кàков йе арамѝята. Шчо не го фàти, туку и тèбе цел те украде!»
ДЕТЕТО, ШЧО НЕ ЗНАЕЛО СТРАХ, ЗМЕХОЙТЕ И САМОВИЛИТЕ [1]
(От същите)
Си бѝла една мàйка со едно дèте. Тàя си го прàшчала у дàскала дèтето. Тòа бѝло мнòгу разлàено — со дèцата сè се гѝбало, се бѝяло, и така дèцата йе ѝделе на дàвия на мàйка му. Тàя си го кàрала дèтето и му вèлела: «Сѝнче, зàшчо тàка да се бѝяш со дèцата? Како не ти йе стрàх да не те фàтит нèкой пò-голем и да те нàбият?» А пак дèтето се чỳдело и йè вèлело: «Каков йе, майко, страх, нè знам!»
Мàйка му му рèкла: «Хòди, сѝнко, в плàнина да вѝдиш кàков йе стрàх.» Тàя си мѝслела: в плàнина ке се ỳплашит. Дèтето йе вèлит: «Дàй ми, мàйко, трòа лèб во тòрбата, та ке хòдам да бàрам стрàх.» И тàка òшло в плàнина. Тàмо нàшло еден стàр чоек, вàрел мèсо во една арàния со дванàйсет рàчки и му вèлит: «Кàко си, стàрче?» —«Вàрам мèсо» — рèкол стàрийот. «Ами дàй ми трòа мèсо — му вèлит дèтето — да я̀дам со лèбов, зашчо ми йе сỳх.» Стàрийот му рèкол: «Ето, зèми си.» Дèтето зèло аранѝята, я̀ извàило от òгнот, си се нàяло от мèсото и пàк я клàло на òгнот да вàрит. Кога вѝдел, старийот се пòчудил, кàко я ѝзваде тòлкаа арàния дèтето сàмо! Стàрийот бѝл змèх, а ѝмало и дрỳдзи ỳшче единàйсет змèой. Кога дòшле и тѝйе, стàрийот им вèлит: «Мàлчите, оту го пỳлите (го глèдате) она дèте? Сàмо аранѝяна òт огон я̀ ѝзваде и пàк я клàде. Нѝйе свѝте одвàй я крèваме, а тòо сàмо я крèна.» Сèдне тѝйе се разговòриле со дèтето и го опѝтале, шчò дошло в плàнина? Дèтето им кàзало, оту дòшло да бàрат стрàх, зашчо не знàело, кàков бил стрàх. Тòга змеòйте му кàзале, на кòя планина ѝмало стрàх и му дàле едно кòтле и брàшно да свàрит кàчамак. На тàя плàнина ѝмало еден грòб. Дèтето òшло, къде шчо му рèкле и тàмо нàшло еден грòб. На грòбот завàлило òгон и клàло да вàрит кàчамак. Тòга му ѝзлегла
1. Виж № 122.
410
една рàка от грòбот и му вèлит: «Дàй ми трòа от качàмакот!» Дèтето му вèлит: «Ушче я̀з не сỳм каснал, та тèбе ке ти дàам!» Тòй пак (от грòбот) вѝкат: «Дàй ми трòа!» И дèтето го фàтило зà рака и го изтъ̀ргало от грòбот, и го нàбило. Сèдне си сèднало и си го ѝзело качàмакот. Оттука стàнъло, пак òшло каде змеòите и им кàзало, оту и тàмо нè нашло стрàх. Тѝйе го опѝтале: «Дали не ти ѝзлезе нèшчо от грòбот?» Дèтето им вèлит, оту: «Ми ѝзлезе една рàка и ми сàкаше кàчамак. Яз не мỳ дадоф, а му рèкоф: ушче я̀з не сỳм каснал, та тèбе ке ти дàам! То пàк ми сàкаше и яз се нàлютиф, го фàтиф зà рака и го ѝзфърлиф преку плàнина.» Тога тѝйе му кàзаха дрỳго мèсто, во дрỳга плàнина ѝмало една бàна. «Тàмо ке нàйш страх» — му рèкле. Дèтето ѝшло во бàната. Тàмо, во бàната глèдат, нèмало нѝкой, туку кога сèдне, вѝкал нèкой: «Фàти ме, фàти ме!» Кога се опỳлило, вѝдело нèкакво дèте нàд него, вѝкало: «Ке пàднам.» И тоо го дочекало на рамèната си. То му стèжнало мнòгу, дури го закàчило до кòлена в зèмя. Дèтето (безстрашното) се налю̀тило, го фàтило зà рàка, го òпрало от кьотèг и го изфъ̀рлило прекỳ бана. И пàк стрàх нè нашло и си òшло каде змèхойте, та им кàзало, оти пàк нè нашло стрàх. Змехòйте му рèкле: «За тебе стрàх нèмало. Сèга сèди òвде, ке бѝдиме побрàтими.» А тòа им вèлит: «Ами òвде, в плàнина ке сèдиме? Хàй да хòйме в грàд, да рабòтаме, да печàлиме пàри, стòка.» Тѝйе го послỳшале и òшле, како шчо им рèкло дèтето — влèгле во една гèмия, за да префъ̀рлеет во нèкой грàд. Кога, ходèешчем, во стрèд море ѝзлегла една лàмия и я зàпрела гемѝята. Тога дèтето му вèлит на гемиджѝята: «Шчо я запираш гемѝята?» Тòй му кàжвит, оту òвде ѝмат една лàмия, зèмат по еден чòек тàин. И дèтето му вèлит: «Яз ке хòдам, мèне да ме ѝзейт.» И тàка дèтето ошло. Излегла ламѝята, а дèтето, кога я фàтило, я изòпрало от кьòтег. Тàя му се мòлела на дèтето: «Нèмой, нè би ме, шчо сàкаш, ке ти дàам и ушче èднож нè сакам тàин.» И му дàла белезѝите от рàците си и пърстèните со безцèнети кàменя. Сèдне ѝзлегле во еден грàд и дèтето, зашчо кèмало пàри, за да фàтит рàбота, òшло и остàйло рèим на èден еврейн сàраф белезѝите. Сèдне еврèйнот му рèкол на дèтето: «Овье белèзии сè мòй. Кàде си ’и нàшол? Ево, да ти го дòнесам куюмджѝята, шчо сум ’и кỳпил òт него да ти ’и стòрит ѝспат.» И тàка и куюмджѝята стòрил ѝспат, оту тòй му ’и прòдал на еврèйнот. Дèтето им рèкло: «'Яз ке ви донèсам дрỳжките. Дàйте ми четèресет днѝ мỳхлет и тòга ке вѝдите дали сè мòй. Донèсите вѝйе дрỳжката, ако бѝле вàши.» (Самовѝлата или ламията бè-
411
ше му наръ̀чала, оту — ако ѝмаш нèкога нèкия мàка, да ме бàраш и я̀з ке ти пòможам.) И той òшол да я бàрат покрàй море. Нàшол на едно мèсто еден сàрай прàзен со десèтина òдаи, сбòрвеет трѝ мòмички. Тѝйе бѝле самòвили. Èдната вèлела: «Да вѝдите, шчо сум вѝдела я̀з еден юнак: кога бèф во грòбот, му сàкаф да ми дàйт трòа кàчамак, тòй ми рèче «Ушче я̀з не сум къснал, та тèбе ке ти дàам!» Ме фàти, еден кьòтег ми тъ̀рна тàков и ме ѝзтърга от грòбот. Тòй юнак да го ѝмаш!» Дрỳгата рèкла: «Ах, шчо си вѝдела юнак! Кога бèф во бàната, еден юнак, шчо дойде, кога ме фàти, ме òпра от кьòтег!» А пàк дрỳгата, трèтята им рèкла: «Дейди вѝйе, шчо сте вѝделе юнак? Яз шчо вѝдоф юнак! Тòлку гòдини сèдоф во мòрето и ката гòдина я̀деф по еден чòек тàин. Кога ми ѝзлезе еден юнак, кога ме фàти, ме опра от кьòтег, дури не му дàдоф една белèзия и пърстèните со безцèнети кàменя, не ме пỳшчаше! Нèго да го вѝдите, нѝшчо да не сàкате.» Тòга той влèгол каде нѝф и им рèкол: «Ево, я̀з сум той, шчо вèлите.» Тога тийе се зарàдвале и го опѝтале, шчò дошол. Той им кàзал, зашчо дòшол, оту ѝмал мъ̀ка за белезѝята и оту зèл четèресет днѝ мỳхлет. Тѝйе го задъ̀ржале да им пòседит, напрàйле гòзби. Сèдне му дàле една шàмия белèзии тàкви и пъ̀рстени, и тòй си òшол, му ’и дàл на сàрафот и тàка сèдне и свòите си ’и зèл. Оттука им рèкол на змèойте: «Сèга вèке вѝйе хòйте си, къде сàкате, яз òвде ке си сèдам.» И тàка дèтето си остàнъло во тòй град. Во тòй град ѝмало цàр, ама ỳмрел и от како ỳмрел цàрот, нѝкако дрỳги цàр не òстанвел — све ỳмирал, зашчо ѝзлегвел тòлосом во сàрайот и све царòите умѝрале от стрàх. Кàта ден вѝкало тèлял: «Кòй сакат цàр да бѝдит?» Дèтето чỳло тèлялот, се почỳдило, шчо вѝкат вàка? Опитвит èднего, шчò йе ова? Тòй му кàжвит, оту вѝкат за цàр, кòй сакат да бѝдит. И тòа вèлит: «Яз се чѝнам цàр.» Сèдне чòекот му вèлит: «Ами не ти йе стрàх от толòсомот?» Пак тòа вèлит: «Ами кàков йе страх?» И тàка дèтето òшло и се стòрило цàр. Го клàле во една òдаа, сèдело еден ден. Вèчерта му òтнесле вèчера. Кога тòо си вечèрало, му се пòказал еден чòек стрàшен — со горнатà буза на тàванот, а долнатà буза на чàрдакот, а зъбите како кòлье, и му вѝкат. Царот нòв се òпулил èднож кон ỳгоре и му вèлит: «Шчò си тѝ? Ако си чòек, èла да вечèраме, ако си пак мъ̀ртоец, гòспод да те прòстит.» Тàка до трѝ пати му рèкол: «Да вечèраме, ѝмам и зà тебе вèчера, ако нè, ке стàнам и ке те ѝзфърлям дури òнамо.» Тога толòсомот се прèсторил на цàр (зашчо тòй беше бѝл стàрийот цàр, шчо бèше ỳмрел и стàнал вòпер). Кога вѝдело дèтето, го
412
опѝтвит: «Шчò си ти вàка?» Стàрийот цàр му кàзал, оти: «Яз сум стàрийот цàр, туку дòсега кòлку цàрой се стòриле, нѝкой не мѝ рекол: «Гòспод да те прòстит,» а саде тѝ ми рèче. За тòа да си го кèрдосаш цàрстото и нà ти и нишàните мòи, шчо ми ’и клàдоха.» И тàка сèдне му загинал от прèд него. Така вèке нòвийот цàр, дèтето, си цàрвал. Утрѝната нàродот, кога стàнале и го вѝделе жѝв и со нишàните от стàрийот цàр, се почỳдиле. И тàка от тòга си òстанал цàр да бѝдит.
ЧОЕКОТ, ЩО [1] МУ ПОМОГНА НА ЕДЕН ДРУГ ЧОЕК ДА СИ Я ИЗВАИТ КОЛАТА, ЩО БЕШЕ МУ ПРОПАДНАЛА ВО КАЛТА
(От Прилеп, записал и доставил М. Цепенков)
Си пàтуал еден чòек от град за нà село и кога дòшол до стрèд пат, нàшол еден чòек, кай се мàчел да си ѝзваит пропаднàтата си кòла во кàлта. Арно, ама бидейки кòлата бѝла тèжка, нè можел сàм да я òткачит. Го пòмолил пàтнико, за да му пòможит. Тòй му се òткажал, чỳнки ке се забаел, за вèчерта не кè можел да си стѝгни кòнакот со вѝдело. Мнòгу му се мòлил кòларот на пàтнико, за да му пòможит. Арно, ама тòй со пъ̀рвно нѝкако нè склонил. [2] От кога òткочил до нèкое мèсто, се прèмислил, та се врàтил да му пòможит. «Еве, бре кòларе — му рèкол пàтникот, — яз се врàтив, за да ти пòможам, ама юначки да му се òпниме и бъ̀рго да я извàйме, чунки яз си ѝмам нàреден тèртип, за вèчер со дèн да си òдам дòма, а не со нòкь.» Се засỳкале двàта, за да я ѝзваат кòлата. Како я вàдиле, вàдиле, одвàй во два сàата бèше я извàиле. Трѝста блòсой бèше му дàл на пàтникот, дека му пòможил. Тъ̀ргнаа двàта да пàтуат и дури да дòйди в сèло
1. Буква «щ» всъде почти в Македония, включително и Прилеп, произнася се «шч», а не «шт», както виждаме тук погрешно да пише г. М. Цепенков. Последното е нововедение и плод на г. Д. Манчевите учебници. При всичко това аз, верен на програмата си да не изменявам по своему нищо оригинално записано, в нарежданието на долуизложените шест приказки от Прилеп, записани от поменатий записвач, запазих неговата оригиналност относително и до гореприредената буква.
К. А. Ш.
2. Тази реч едва ли не е нововъведена.
413
чòекот, го стèмнило и òстанал нà поле да нòкева. Мнòгу мàка му бѝло на пàтникот, дека не си òтишол вèчерта дòма, ами òстанал да спѝе на пàтот. «Èксикь да бѝди и дòбрина, шчо нàпраив, и сè, кога òстанав на отвòрено пòле» — велел патникот. Лèжа, како лèжал нòкьта и ỳтрото си òтишол в сèло. Кога дòшол дò кукя, шчо дà видит? — Кỳкята бèше му изгòрела нòкьта! Ватил да си кършит пъ̀рстите и да го кòлнит кòларот, шчо го запрел да му я вàдит кòлата от кàлта: «Ексикь да йе добрѝната, шчо му я напрайв на тòй кòлар, кога òстанав на пат да лèжам. Ако бèф си бил дòма, ке мòжев да си я ỳгаснам кỳкята» — си вèлел. «Нèмой, мажу, нèмой — му рèкла женàта му, — не пишмàни се за дòброто, што си го стòрил нèкому, оти тоа добро тèбе животот ти го куртỳлиса. Чỳнки нòкеска рòвята падна на нашавà кукя и прао ỳдри на твоетò место, кай шо спѝеше ти, да ако да бèше нòкеска дòма, нèмаше да òстаниш ти жив. Да за тòа благодàри се на бòга, що те завъртил кòларот. За кỳкята, ние да сме живи, пàк ке си я напрайме ỳще пò-арна.» — Кога ’и чỳ чòекот тие сбòрой от женàта си, бèше се ỳтешил и благòдарил бòга, за дèка бèше му дал по-гòлемо дòбро от дòброто, що бèше му го стòрил тòй на кòларот. По нèкой дèн бèше зèл мотѝката да кòпат темèлите, да си прèчистит камèньето, и за нèгоа стрèкя бèше нашол еден кю̀п àлтъни, закòпани от негòите родѝтели [1]. «Гòлемо дòбро ти мèне ми стòри, гòсподи, за малото дòбро, яз що му стòриф на кòларот да му я изваам кòлата от калта» — бèше рèкол и си я напраил кỳкята от арна пò-арна, и со сèбепот от кòларот се стòрил пъ̀рв богат во сèлото. Ете, што рèкле стари: «Стòри го дòброто, та фъ̀рли го во мòрето.»
БОГАТОТО МОМЧЕ СО ЕДНО ОКО И ПОПОАТА КЕРКА
(От същий)
Едно бòгато момче се ожèнило за кèрка от пòп. Мòмчето било со еднотò око слèпо. От пòпо кèрка му, що го зèде, нè беше òт него благòдарна. Арно, ама дека мнòгу бòгато било мòмчего, пòпот сò сила бèше я дал кèрка си на тоа момче.
1. И тая дума не съм слушал в Прилеп да се изговаря от простий народ, а само от горе-долу учените.
414
Мòмчето знàеше, оти попоата керка нàсила я даде пòпо за него. От коа я зèде мòмчето, вати да я гали и да йè праи сèкакви алища, да йè кỳпуат от сè, що да му рèчела тая. Со тòа ардженье, що арджеше мòмчето за неа, от èдна страна, а от дрỳга страна, кога му зèде уздата от мòмчето, попоàта керка ватила да арджит и да дават по посèстрими, кòй що ке ѝ посакаше. Со дèнеска, со ỳтре, бèше се изпỳстило сèто иманье, що имало мòмчето и дòшло страдно за една пара.
Една вèчер не беше дòнесло мòмчето пòлна шàмия от сèкакви йèмиши (овощия), како що нòсело сèкоа вечер, уще от първатà вечер, що бèше я зèл попоатà керка, чỳнки пàра полòвница нèмал. Кога вѝде тàя, оти не дòнесе йèмишлък, бèше му се опỳлила нàкриво и бèше го обèсила нòсот како нèкоя мѝсирка. «Чèкай, кьòрче èден, — бèше си рèкла сама сò себе, — ти да вѝдиш утрè вечер, шчо ке тѝ сторам, ако не я дòнесиш пòлна шамѝята со йèмиш!»
Утре вèчерта бèше я затвòрила пòртата нà клуч и бèше с сòлнала (зàдскрила) зàд порта и глèдала низ една дỳпка дал ке нòсит мàжот йе пòлна шàмия со йèмиш.
Етò ѝ го мàжот йе, кàй си ѝдел и тая вечер бèз йемиш. Дòшол дò портата, тỳрнал на мàндало да òтворит. Глèдат пòртата затвòрена нà клуч. Стрòпал со чукàлото (желязно чỳкче) и дàл вѝк. Попоатà кèрка от зàд порта: «Кòй йе тòй, що клỳка нà порта?» — «Яз сум, мори нèвесто, òтвори пòртата. Що си я заклỳчила?» — му рèкло мòмчето. «Море, àрно си тѝ, тỳку кòй си ти нà име кàжи се» — му рèкла попòа керка. «Ами щò да ти сè кажам нà име, зер не ме пòзнааш, оти сум мòмчето твòе?» — «Море чòече бре, — му рèкла, — моетò момче со двè очи бèше, а нèкако тèбе, що сѝ со еднò око.» От кога го ỳстрами со тòй сбор, си влèгла дòма и го остàила мòмчето нàдвор òт порта.
Сирòтото мòмче клỳка, клỳка и нѝкако невестàта му не му òтвори пòртата. Се върте, се сỳка мòмчето, нàй-после се превърлило преку дзид и си влèгло дòма. Зèл да йе сбòруа и да я сỳди, òти да му вèлит: «Моетò момче со двè очи бèше, а нè со èдно, како тèбе.» — «Е, бòгме, мàжу, прàо, що е прàо, яз дòсега не сум те вѝдела, оти си бѝл со еднò око чỳнки сèкоя вечер, кога дòйдеше от чàршия со шамѝята пòлна йемиш, яз сè вò нея се пỳлев, а пак еднѝ пати се пỳлев во алѝщата, що ми ’и прàеше, тики от тòа не ти сè пулев в òчи, за да те вѝдам али си слèп. А пък сèга, чỳнки не мѝ носиш йèмиш и не мѝ праиш àлища, тики сè в òчи ти се пỳлам, да от тòа те вѝдов, оти сѝ со еднò око.»
415
Кога чỳ сирòтото мòмче, бòгато и пòсле осиромàшено, от невèстата, разгàлена попòа керка, тѝе сбòрои, си нàведе глàа и ни цъ̀рна, ни бèла не прогòори от голèмата мàка, що му пàдна. Утрото рàно попоатà керка бèше си сòбрала свòите àлища и бèше си òшла кай пòпо, и уще èднож не му се врàтила у мòмчето со еднотò око, чунки осиромàшело.
ЖЕНСКА ХИТРОС
(От същий град, записал същий, разказана от Хр. Симончев)
Едно мòмче сèланче òтишло на тỳгина во еден грàд и тъ̀ргнало по чàршия да бàрат рàбота. От дукян нà дукян позастанỳало и дòшло до една бербèрница, та застàнало да се обгледуа на голèмото оглèдало, що бѝло во бербернѝцата. Бèрберо, бидèйки без рàбота, го вѝкнал мòмчето в дỳкян и го прàшал, от кàде йе и що йе. Мòмчето му кàжало, оти йет от дàлечно мèсто и дòшол во тòй град, за кàсмет да бàрат нèкоя рабòтичка. От коа го ѝзпрашал àрно, àрно, и го пòзнал, оти бѝло мнòгу прòсто, за да мòжит да го ѝзлажит и да дòбиват сò него, преèсапил со ỳмот нèщо. Бидèйки мòмчето бѝло тамàм наврèме во годѝньето, во снàгата мàж чèтворен, во лѝцето како нèкое тèтовско яболко, цъ̀рвен и бèл, во вèгите кàлеш, како нèкой нàй-калеш брàв, му рèкол бèрберот: «Мòмче бре, еве ти си дòшол на тỳгина, за да бàраш нèкоя, каквà да йе рàбота. Àй послỳшай ме мèне, що ке ти рèчам да рàботиш и да спèчалиш со лèсно пàри, ама тоа трèба да знàйш, що ке спèчалиш дèнеска, ке си го дèлиме — све яз ке ти кỳпуам най-убай àлища. Ай послỳшай ме, бре мòмче, за да рèчиш: бог дà прости òт мене нèкогаж.» — «Арно, мàйсторе, бѝдуа, — му рèкло будалèстото мòмче. —Яз ке те слỳшам за сè, що да ми рèчиш, сàмо кèкоя пàричка да спèчалам, да йе прàтам на мàйка, на вѝлает.» — «Е, лèли тàка, трàй дỳшо. Сèга ке вѝдиш, колкỳ пàри ке спечàлиме. Дàй сèга да те òбричам и òстрижам, и да те òтнесам (отведа) в чàршия, да ти кỳпам еден кàт ỳбай àлища» — му рèкол бèрберот и го òбрикол, го прòменил, та го нàпраил како нèкой зèт, да ти йе мѝло да го глèдаш. От кай що бèше само òт себе лѝчно, и от коа го спàстри бèрберо со бричèньето и стриженьето, со убàйте àлища го прòмени, дрỳ-
416
гар нèмаше како нèго во грàдот — кòй да го вѝдеше, àшик се чѝнеше. Го зèде пò себе и го òтнесе кай една чèшма, та го отỳрдиса да сèдни на еден кàмен, що си пèреа жèните алйщата: «Сèди òвде, мòмче, — му рèкол бèрберот, — и на сèкоя жèна, що ке дòйт да зàлеит вòда от чèшмата, àрно да йе со пỳлиш в òчи и ке се чѝниш мỳкает, кòя ке ти мàвнит со рàка, стàни и òди пò неа дòма йе. Ако ти рèчит нèщо да ѝ стòриш нèкой ѝзмет, дури не ти дàйт двè раце пàри да не му праиш ѝзметот.»
От коа сèднало мòмчето на кàмено, вàтиле да идат жèни и секоя ке му се изпỳлела арно на негòата убаина. Во истото врèме и тòй му се пỳлел на сите в òчи со рèд. За пакос, се погòдила една жèна и му мàвнала со рака. Стàнало мòмчето и назорум, назорум пòшло дòма ѝ и зèл еден гъ̀рс пари, та му ’и отнесол на бèрберот на дукян, та си ’и дèлиле наполу. «Е, момче, али виде, коа ти рèкоф яз, оти ке спечàлиме пари? Ами, от коа те ѝзпущи жèната, що тѝ рече?» — «Ми рече пак ỳтре да пойдам и пак ке ми дайт еден гъ̀рс пари» — му рèче момчето. «Ами на коè место ѝ бèше портата, бре момче?» — «Портата ѝ бèше, май сторе, до фỳрната от десна страна, коа да влèгуаш внатре.» — «Ами, коа влèзе во дворот, що имаше, бре момче?» — му рèче бèрберот. «Имаше една голема лòзница и под лòзницата чèшма со две шòпурки, ама не тèчеше вода» — му кажа момчето. Кога чу тоа, бèрберот го ѝзеде змия, чỳнки, според како що му кажало момчето, не