VII. ОТ ЛЕРИНСКО
Записани от Илия П. Василев, а разказани от п. Василия Богданов
176. Лѝсица, мèчка, òрач и лòвач
178. Врàбчето и други жѝвотни и стѝхии
179. Дяволо даскал и ученико му (От Лер. село Екши-су, записал Киряк Белчев от същето село)
180. Дèвет брàтя и една сèстра
181. Изпаднàлийо търгòвец и дèтето му (Разказана от Ст. Чеков, записал Методия Стоянов от с. Екши-су)
182. За цар Костадѝновийо грòб (От гр. Лерин, разказана от Д. Паликрушов, записал И. Гулапчев)
184. За сѝновите и флорѝните (От същий град, разказана от П. Костандин, записал И. Гулапчев)
185. За чòеко и капидàно (От същий град, разказана от Лазо Атанасов, записал И. Гулапчев)
186. За жèната и пѝтачо (От същий град, разказана от Сия Атанасова, записал Гулапчев)
187. Мàйка, сѝн и невèста (Разказана от Лазо Атанасов, от гр. Лерин, записал И. Гулапчев)
188. За чоеко и гърнето со пàрите (Разказана от Василка Атанасова, записал същий)
189. За чупата и дèветте брàкя (От същий град, разказана от Ана Атанасова, записал И. Гулапчев)
190. За глуфчето и пастърмата (От същите)
СВАТБАТА НА ВРАБЦИТЕ [1]
Цỳрлин врàбчец свàтба прàвит; нỳнко си покàнил папỳнецо; свàтови се собрàле мнòгу врабчугѝнци и чивджигѝнци. Ми отѝшол да си зеви млàдата невèста, чивджиганòва кèрка. Я зèле и си търгнàле. Òшле, шчо ми òшле, ѝзлегол сокòло и му фàтил невèстата. Юнàците от стрàх се разпъ̀рснале низ къпѝните. Сокòло изèшол [2] невèстата, разпъ̀рснал му пердỳвите и си бèгал. Се собрàле юнàците свàтови да глèдат невестѝното рỳво разпъ̀рчкано. Нỳнкото пàпунец рèкол: «Море яз рèку [3] да ѝзлезам от къпѝната, да му ỳдра нèколку клйфуни на сокòло по гàзи, туку рèку [4] — àйде да не я стòреме голèма!»
ЛИСИЦА, МЕЧКА, ОРАЧ И ЛОВАЧ
Ловач. «Ридо-орàчо! Да не вѝде нèшчо лòв, како зàйци, лѝсици и мèчки?» Мèчката рèкла на орàчо: «Рèчи му на ловàчо:
1. Същата приказка намира се и като песен на стихове.
2. Изèшол = изял.
312
нè виду, нè виду.» — «Нè виду, нè виду» — рèкол òрачо. Па тàя рèкла на орàчо: «Ами шчò йе тòва во нѝвата?» Мèчката рèкла на орàчо: «Рèчи му: пèнушка йе, пèнушка йе.» — Пà тàя рèкла: «Кòла йе, пèнушка йе». —«Пѝкни [1] я̀ пенỳшката во врèшчето.» Мèчката рèкла на орàчо: «Пѝкни ме, орàчко, пѝкни ме.» И тòй я̀ пѝкнал. «È, въ̀рзи го врèшчето.» — И тòй го въ̀рзал. «È, ѝзвади палѝчнико, та шѝбай!» И тàка òрачо отèпал мèчката. И лесѝцата отѝшла да зèва квàчката. Орàчо въ̀рзал во едно врèшче кỳче и му го дòнесол на лесѝцата заради квàчката. Кỳчето и лесѝцата застàнала да отдѝши мàлку и си рèкла лесѝцата: «Èе, глàва моя! Да ѝма нèкой да à вàти за пàшката, въ̀рти, удри, въ̀рти, удри, да ми я̀ скàпе пàшката.» Во шỳмата имàло еден òвчар, а вàтил за пàшката и въ̀рти, удри, въ̀рти, удри, му à скѝнал. Пàшката отѝшла, му се шегвàла на лесѝцата: «Куса пàнто, куса пàнто!» Тàя викнàла лесѝцата да ѝгра òро, па му вързàла пàшката.
ОРАЧ, МЕЧКА И ЛЕСИЦА
Èден òрач òрал во планѝната. Дòшла му мèчката и му рèкла: «Хàа, бъ̀ргу, орàчко, изòрай нѝвата, зашчо ке ти го изèда шарèнио вòл.» И орàчо се задỳмал. Поминàла лесѝцата и му рèкла: «Шчо се ỳмиш, орàчко?» Орàчо йе рèкол оти мèчката ке му изèде шарèнио вòл. Тàа му рèкла: «Шчò ке ми дàйш да ти го откѝнам вòло от мèчката?» Тòй му вèтил една квàчка со дванадèсет пѝленца. И тàя рèкла на òрачо, оти ке лèгнела гòре, на рѝдо, ке се покàжела како лòвач. Дòшла мèчката, легнàла во нѝвата да почèка орàчо да доòра нѝвата, та да му изèде шарèнио вòл. И лесицата викнала от ридо. Мечката се уплашила. . . .
(продължение, види се, ще да е предидущата приказка).
ВРАБЧЕТО И ДРУГИ ЖИВОТНИ И СТИХИИ
Èдно врàбче си нижèло монѝста на еден плèт. Во тъ̀рньето му паднàло едно мънѝсто, та му загинàло. Врàбчето рèкло на плèто: «Плèту, нàйди ми мънѝстото, оти ке му рèча на òгно да
1. Пѝкни я = тури я.
313
те изгòри!» Тòй рèкол: «Рèчи му, дè!» Врàбчето рèкло на òгно: «Ай, òган, изгòри го плèто!» Огно рèкол: «Ами кàк не! Яз си гòра букòви дъ̀рва, не ке гòра плèт от тъ̀рнье да ме дỳпат!» Врàбчето рèкло: «Ама ке му рèча на рèката да те угàсне.» Огно рèкол: «Рèчи му, дèе!» Врàбчето рèкло на рèката: «Ай, рèко, угàсни го òгно!» —«Ами кàк не! — рèкла рèката, — я̀з по убàви бèли кàмички си чèтам, не ке òдам да гàснам òган да ми жèже.» —«Ама ке му рèчам на бѝволо — рèкло врàбчето — да те изпѝе.» —«Рèчиму, дèе!» — рèкла рèката. Врàбчето рèкло на бйболо: «Ай, бѝволе, ѝзпи я̀ рèката!» — «Ами сèга, како нè, — рèкол бѝволо — я̀з си пàса хубàва, зелèна трèва, а не ке ти пѝя вòда да ми се подỳе мèот.» —«Ама ке му рèча на вòлко да те изèде» — рèкло врàбчето. «Рèчи му, дèе!» — рèкол бѝволо. «Ай, вòлку, изèди го бѝволо!» —«Ами, кàк не! Яз си я̀да рỳди ягънца, а не ке ти я̀да бѝвол, кѝсело мèсо.» —«Ама ке му рèча на òвчаро да ти ги налѝне кучѝнята» — рèкло врàбчето. «Рèчи му, дèе!» — рèкол вòлкот. «Ай, òвчаре, налѝни му пцѝте!» —«Пцѝте си ядат крàсни стемèници, а нè ке я̀дат вòлк, тèгаво мèсо, да му се òткорнат зàбите.» —«Ама ке му рèча на глỳфците да ти я̀ изгрѝзат чàнтата.» —«Рèчи му, дèе!» —«Ай, глỳфци, изгризèте му я чàнтата на овчàро. — «Ами, кàк нè! Нѝйе се я̀диме бèла пчèница, а не ке грѝземе чàнтата на овчàро, да си скъ̀ршиме зàбите.» —«Ама ке му рèча на мàчката да вè изèде.» — «Рèчи му, дèе!» —«Ай, мàчко, изèди глỳфците!» —«Ами, как нè! Мèне ми прàви àнката крàсни питỳлици, а нè ке я̀дам глỳфци.» —«Ама ке му рèча на àнката да те ỳдре со мàшата по гъ̀рбо!» —«Рèчи му, дèе!» — «Ай, àнко, ỳдри я̀ мàчката по гърбо!»
Анката я̀ ỳдри мàчката; мàчката на глỳфците; глỳфците на чàнтата на овчаро; овчàро на кучѝнята; кучѝнята на вòлко; вòлко на бѝволо; бѝволо на рèката; рèката на òгно; òгно на плèто со тъ̀рньето и врàбчето си го нàшло мънѝстото.
ДЯВОЛО ДАСКАЛ И УЧЕНИКО МУ [1]
(От Лер. село Екши-су, записал Киряк Белчев от същето село)
Си бѝл еден чòвек. Тòй си ѝмал само едно дèте. Сàкал да го наỳчи на занàат. Како нèмал магàре, го кàчил на гърбо си, за
1. Сравни приказка № 141 и др.
314
да го носе на занаат, и ко въ̀рвил, въ̀рвил по пъ̀то, постанал и се òпрел на еден гòлем кàмен. Дя̀воло, како ги вѝдел, му излèгол на пъ̀то и му рèкол: «Дèка òдиш тàка?» Тòй му рèкол: Ки òда да го ỳча дèтето на занаàт.» Дяволо му рèкол: «Дàй го на мèне. Яз ки ти го наỳча на занаàт и до годѝната, кога ке дòйдиш на тòва мèсто, рèчи: «Ох!» и я̀з ки ти го извàда.» Човèко му го дàл дèтето. Дяволо го наỳчил да се припрàвя на сèкако — на кокòшка, на кỳче, на кòнь и др. Дяволо имàл една сèстра. Тàя му рèкла на дèтето: «Не се припрàвяй, оти ки те изèде.» И дèтето не се припрàвяло на нѝшчо.
Кога помѝнала годѝната, тàтко му отѝшол на тòо мèсто и се òпрел на кàмено и рèкол: «Ох!» Дя̀воло му го извàдил дèтето и му рèкол: «Нà ти го, не се наỳчи нѝшчо.»
Тàтко му си го зèл и като òделе по пъ̀то, дèтето му рèкло на тàтко му: «Айде я̀з ки се напрàва на една гъ̀ска и тѝ да ме продàдеш; яз ки се стòра на мỳва и ки си дòйда.» И тàка стòриле — се направѝл на гъ̀ска; тàтко му à продàл; пòсле се преправѝло на мỳва и си дòшло. И сèдне се стòрило еден мнòгу ỳбав кòнь и му рèкал на тàтко му: «Мèне да ме продàдеш, а ỳздата да не я продàдеш, оти ошче èднаж нèма да се препрàвям.» Дя̀воло, като го вѝдел тòй кòнь, се престòрил на чòвек и излèгъл на пъто и му рèкол на тàтко му: «Го продàваш кòйно?» Човèко рèкал: «Го продàвам» — и го продàл, а ỳздата не му я̀ дàл. . .
(Продължение и край виж в горепосочената приказка № 141)
ДЕВЕТ БРАТЯ И ЕДНА СЕСТРА [1]
Си бѝле дèвет девòйки, седèли. Гласнàло нèшчо. Ватѝли да се опѝтват. Сèкоя се кълнèла за брàта си, а една се закълнàла за кỳчка Нỳнда. Йòсумте девòйки му се поругàли: «Кога ѝмаш дèвет брàйкя, зàшчо се къ̀лниш за кỳчка Нỳнда?» Тàя рèкла: «Къ̀де ѝмам дèвет брàйкя?» И тѝйе му рèкли: «Напъ̀лни кòтел со мàз, стòпи я̀ и попàри я мàйка ти да ти кàжи брàкята ти.» И тàка напълнѝла котèло со мàз. И мàйка му му рèкла: «Шчо прàвиш тàка, кèрко?» Кèрка ѝ рèкла: «Ке те попàра, мàйко; зашчо да ѝмам дèвет брàйкя, а ти да не ми кàжиш, та да се къ̀л-
1. Сравни приказка № 114 и др.
315
нам за кỳчката Нỳнда?» И мàйка му рèкла: «Нèка ти напрàве тàтко ти едни желèзни пѝнци и желèзен стъп, та хòди. Дека ки се скѝнат пѝнците и се стрòши стъ̀по, тàмо сè брàйкя ти.» Тàтко му му напрàвил железни пѝнци и желèзен стъ̀п и тàя търгнàла. Девòйката и кỳчка Нỳнда ходѝла, ходѝла, се дупѝле пѝнците и стъ̀по се стрòшил. Намерѝла къ̀шчата, влèзла, сметѝла, сготвѝла и се скрѝла зад врàтата. Си дòшле брàйкя му; нàшле сметèно, сготвèно и се чỳдат: кòй им го напрàви товà дòбро? «Ако йе стàра, мàйка да ни йе; ако йе млàда, сèстра да ни йе» — рèкле. И тàя излèгла и се прегъ̀рнале и си ги нàшла брàйкя си.
ИЗПАДНАЛИО ТЪРГОВЕЦ И ДЕТЕТО МУ [1]
(Разказана от Ст. Чеков, записал Методия Стоянов от с. Екши-су)
Едно врèме имàло нèкой търгòвец. Той, търгòвецо, имàл едно дèте и една жèна и бѝл мнòгу зенгѝн. Дèтето си го пỳшчал на чкòлье и му дàвал сèки дèн по стò грòша да му дàва на сиромàшките дèца. По нèкойе врèме търгòвецо се усиромàшил нòгу и се заборджѝл и тàка си дòшол на кỳйкята си и се затвòрил во една удàя, и жèнта му му носèше у удая̀та да я̀де, зашчо му бèше стрàм да излèзе нàдвор. Като пỳле дèтето, оти тàтко му го нèма, му рèчи на мàйка му: «Мàйко, дèка йе тàтко? И зашчò не ми дàва пари да ода на чкòлье?» И мàйка му рèчи: «Тàтко ти йе по търговѝя.» А дèтето, като разбрà, оти тàтко му йе затвòрен во удая̀та, отѝде и му рèчи на тàтко му: «Тàтко, отвòри ми!» Тàтко му му отвòри со плачèйне. Дèтето му рèче: «Тàтко, зашчò плàчиш? Яз разбрà, оти сѝ борчлйя нòгу, ама ỳшче ки се забòрчиш — ки ми напрàвиш една рỳба, като шчо йе мòрето со рѝбите и нèбето со дзвèздите и ки ме занèсиш на Йесѝр пазар, та ки ме продàдеш.»
И тàтко му напрàви рỳбата, катошчо йе мòрето со рѝбите и нèбето со дзвèздите и го занèси на Йесйр пазар. Излегòя нòгу търгòвци да го кỳпат, туко нѝкой търгòвец не мòжи да извàди тòлко пàри, до трѝста иля̀ди грошòви. На дрỳгио дèн пàк го
1. Настоящата приказка по съдържанието си се вижда да е повече от турско произхождение, отколкото българско.
316
извàди да го продàва. Излèзе еден цàрски кафеджѝя. Тòй брой до трѝста иля̀ди грошòви и го кỳпил дèтето и къ го занèсъл на сарàйо цàрски, му кàзал на жèните со кòйе джèжве да му вàре кàфе сàде и со кòйе джèжве шекерлѝя; и за цàро со кòйе джèжве сàде и со кòйе джèжве шекерлѝя. И тàка дèтето му направй кафè сàде и му дàди на жèните. Кèрка му на цàро опѝта: «Вòо кàфе сàде йе или шекерлѝя?» И дèтето му рèче: «Сàде йе.» —«Свàри ошче èдно кàфè.» Дèтето му свàри дрỳго и пàк чỳпата го опѝта: «Сàде йе или шекерлѝя?» —«Свàри ми и дрỳго» — му рèче. И му свàри дèтето пàк сàде. И пàк го опѝта чỳпата: «Сàде йе или шекерлѝя?» Дèтето пàк му рèчи: «Сàде йе.» И тàка чỳпата фъ̀рли севдà за дèтето, а му бèше стрàм да кàжи, та се разбòли. Тàтко му донèсе екѝми да му я̀ нàйдат бòльката, шчò му йе. Нѝкой èким не му я̀ нàйде бòльката, шчò му йе. И цàро му рèчи на екѝмите: «Ако не му я̀ нàйдите бòльката на чỳпата, съ̀ти [1] ке вà загѝна.» Екѝмите казàя на цàро: «За три дèна мỳвлет да ни дàйш.» И цàро му дàде мỳвлет. И по трѝ дни сèдне екѝмите му казàя на цàро, оти чỳпата нѝкаква бòлька нèма, а ѝма севдà за нèкойе мòмче. А цàро à собрà додекàдата (съветът) да напрàват миджилѝз, оти чỳпата сàкаше да му я̀ дàва на судрезèмското дèте, а чỳпата го сàкаше кафеджѝята. Миджилѝзо на као ке нàйди мунасѝп да му я̀ дàди чỳпата. Миджилѝзо кàза оти тòо йе колàйно нèшчо — стòри мо [2] азъ̀р двè гимйи, дàй мо [2] по една гемѝя на двèте дèца, нèка òдет на чуждѝна; кòй ке къзандѝса пòйке и пò-бърго да си дòйде, тòй ке я зèве чỳпата.
И тàка цàро’му дàде по една гимѝя и отидòя дèцата на чуждѝна. Тъ̀рна на садрезèмо дèтето и отѝде во Измѝр. Къ излèзе на скèлето, тàмо имàше три чỳпи, роспѝи, му рекòя на дèтето: «Мѝло, като нàска ни на вòй век, ни на тòй век нèма.» И тàка дèтето се излъ̀га, отѝде при нѝй и тѝйе му изедòя и парѝте, и гимѝята му я̀ продадòя и нàй-седне го изтерàя. Дèтето отѝде на еден шкембеджѝйски дукя̀н да рабòта. А дрỳгото дèте, кафеджѝята, като преспàло у гемѝята и станàло, капидàнот от гемѝята му рèкъл: «Нѝя дèка кь’òдиме?» Дèтето му рèкло: «Тъ̀ргай я гемѝята на вàа плàнина — ке изпàдниме.» И тàка тъ̀рна капидàно и отѝде на планѝната и изпаднà дèтето тàмо и го причèка еден стàр дèдо. Дèтето му рèкло: «Добро ỳтро, дèдо.» —«Дàй бог дòбро, сѝнко. Яз тèбе, сѝнко, те бàра по нèбето, те
1. Съти = всите.
2. мо вм. му
317
нàйдо по зèмята. Èла, нà вѝя три ключòви.» — И му отвòри трѝ мазѝ — èдна мазà пъ̀лна со безцèнни камèйна; дрỳга мазà пъ̀лна со стрèбрени парѝ; а дрỳгата пъ̀лна со флорѝни. «И сèга òди си да запàлиш три òгани. Тàмо ки ти дòйдат трѝ кочѝшча, едно бèло, дрỳго цървèно и дрỳго цъ̀рно; да не се оплàшиш — да’и фàтиш кочѝшчата, да’и фърлиш по едно кỳче у сèкой òгън и да му я собèриш пèпелта от сèкойе куче башкà; и да одиш на Мѝсер. Мисѝрскио цàр йе бòлен трѝ годѝни. Ка ке излèзиш на Мѝсер, даòдиш при сарàйо; тѝ даму рèчиш:«Яз ке го оздрàва цàро.»
И тàка напрàви дèтето: запàли трѝ òгани, му дойдòя трѝте кочѝшча, ’и фàти ,’и фъ̀рли по èдно у сèкой òгън. Сòбра пèпелта башкà, отѝде у Мѝсер и викàше: «Дойде àрен еким.» Го викнàя у цàрскио сарàй. Тòй рèче: «Яз ке го оздрàва цàро.» И го зèде цàро, го занèсе на амàм и го измѝ àрно и го намàчка со от бèлото кỳче пèпелта. Сèдне го намàчка со от цъ̀рното кỳче пèпелта и нàй-седне со от цървèното кỳче. И цàро се стòри како сèга от мàйка рòден, здрàв. Цàро му рèче: «Сèга шо сàкаш, ке ти дàам, и половѝната от царшчѝната на тèбе, ако сàкаш.» Дèтето му рèче: «Половѝната царшчѝна не ти я сàкам, а сàкам да ми дàйш четрѝесет гемйи и во сèкоя гемия по четѝри топòви да ѝма.» И тàка цàро емѝр стòри, му’и дàде. И дèтето търна и отѝде на Измѝр. Излèзе на скèлето, го причекàя тѝя трѝте чỳпи, му рекòя: «Като нàска, мѝло, не мòжиш да нàйдеш ни на вòй век, ни на тòй век.» Дèтето не’и послỳша тѝя чỳпи. Отѝде во грàдо, опѝта седрезèмското дèте дèка се нàйдва. И му казàя. Тòо бѝло у еден шкембеджѝя. И тàмо отѝде, го нàйде и му рèче: «Тѝ от дèка сѝ и чѝо си дèте?» Дèтето му кàза оти я̀з сом от филя̀н место съдрезèмско дèте. И тòй, като рàзбра оти тòо дèте йе, му рèче: «Яз ке ти дàам една гемѝя и парѝ ке ти дàам да си òйш.» И дèтето му рèче: «Вòа дòбро, ако ми го стòриш ти, я̀з ке си òдам.» И му рèче дрỳгото дèте: «Ама на гъ̀рбо ке ти ỳдрам бèлег.» Дèтето му рèче: «Клàй ми.» И тòй му клàде на гъ̀рбо кòйнска плòча. И си отѝде съдрезèмското дèте. А дрỳгото, кафеджѝята, тъ̀рна со четрѝйсетто гмѝи, отѝде на планѝната, си отвòри маàзите и си напълни четрѝйсетто гимѝи и тъ̀рна да си òде.
Ка бèше дèтето съдрезèмско отидèно трѝ дèна по-нàпред и правèше свàтба, да я̀ зèве цàрската чỳпа, си дòйде и кафеджѝйското дèте со четрѝйсет гимѝи и от сèкоя гимѝя фъ̀рли по еден тòп — четрѝйсет топòви по двà — осъмдèсет, и излèзе цàро сàм, го причèка и го зèде во сарàйо и го опѝта: «Тѝ кòй сѝ?» И дèтето му рèче: «Яз сòм кьòлето твòйе, кафеджѝята.» И пàк му рèче
318
дèтето на цàро: «Пỳлям, свàтба ѝмаш, нèка ти йе айрлѝя. На кòго му я̀ дàваш чỳпата? На чѝйе дèте?» Цàро му рèче: «На судрезèмското дèте му я дàвам чỳпата.» —«Донесèте го да го вѝдам!» Го донесòя дèтето, го вѝде и му рèче: «Вòо дèте йе мòй чирàк — я̀з го пỳшчи да си дòе.» А дèтето му рèче: «Яз тèбе не те познàвам.» Дèтето дрỳго му рèче: «Ти ѝмам кладèно бèлег на гъ̀рбо, кòйнска плòча.» И го слекòа, го видòя — како шчо кàза дèтето, тàка излèзе. И го изтерàя съдрезèмското дèте и зафатѝя дрỳга свàтба за кафеджѝйското дèте. И дèтето се стори цàр и си го зèде при нèго тàтко му и мàйка му.
ЗА ЦАР КОСТАДИНОВИО ГРОБ [1]
(От гр. Лерин, разказана от Д. Паликрушов, записал И. Гулапчев)
Имàше еден цàр. Тòй посàка да го нàйди грòбо на цàр Костадѝн. Му дàде ѝзин на èдин стàр чòек и му рèче: «За трѝ дни го сàкам или да го нàйдиш грòбо или глàата ке ти я сèча.» А стàрио чòек му рèче: «Тѝ си цàр: да зèмиш четирѝесе крàви, да ги закòлиш на гробѝшчата и я̀зка сèдне ке ти кàжа.»
И цàро зе четирѝесе крàви и ги остàи тàмо. А стàрио чòек отѝде дèка бèа заклàни крàвите и изпàра една шкèмба, а изтỳри и влèзе нàтре у шкèмбата. Узнàя картàлите, дойдòя тàмо да я̀дат. Ная̀доя, се наядоя. Еден стàр кàртал му вèли на дрỳгите картàли: «Цàр Костадѝн кога се отèпа, тàка се ная̀дуф и èто и сèга.» Картàлите ка одèя да къ̀лват на тàя шкèмба, шо бèше пѝкнат стàрио чоèк, тòй се замъ̀рдваше и картàлите бегàя, и тàя шкемба не я гибнàя. Едно мàло картàлче му вèли на стàрио картàл: «Кòй йе грòбо на цàр Костадѝн?» А стàрийо картàл се скàчи на грòбо на цàр Костадѝн и му рèче на картàлчето: «Вòй йе грòбо» — и си разтрèси крѝлята. Стàрио чòек от шкèмбата чỳ и отрèдента òди при царо и му рèче: «Èла да ти го кàжа грòбо на цàр Костадѝн!» И цàро отѝде, го вѝде и му рèче на измекярите да изкòпат, и измекярите изкопàя и ги нàшле нишàните на цàр Костадѝн.
Тòй чоек, шо му ги кàза на цàро тѝя рàботи, кога бèше млàд,
1. Срав. приказки № 88, 135 и др.
319
бèше òвчар и тога се запàли планѝната. Ка се запàли планѝната, ѝмаше една змѝя и вѝкаше: «Кòй ке ме извади, брàт ке го стòра, чирàк ке го стòра, шо сàка, тòа ке го стòра.» Тòй, чòеко, пỳшчи кавàло и змѝята влèзе во кавàло и я̀ извàди. И змѝята му вèли: «Зèни ỳстата и язка ке ти плюна.» Му плюна и му рèче: «Шо пѝле и шо айвàн ке преговòри, ти ке знàйш; и èла по мèне.» — И чоèко кинѝса по нèя и ойдòя при дỳпката на змѝята. Ка го видòа дрỳгите змѝи, скочѝя да го йедат, а тàя, змѝята му вèли: «Не го гѝбайте, тòй ми е брàт. Яз ке го занèса при тàтко ми.» А тàтко му на тàя змѝя беше цàр на змѝите и сèа и тòй сѝн си го ѝмаше. И тàтко му на змѝята се изрàдва мнòгу и го дàрва, и го пỳшчи да си òди. И кога си отѝде, змѝята му рèче: «Сèкой дèн да грèдиш на дỳпката, я̀з ке ти извàдвам по един флòрин и ако не дòйдиш, я̀з ке ỳмра.» И чòеко, ка имàше мнòгу парѝ, се ожèни. Ка се ожèни тòй, ке òди на гòсти у тèст му. Кобѝлата му бèше ждрèбна и жèната му бèше трỳдна. Кинисàя по пъ̀то да òдат. Женàта му вя̀на на кобѝлата, а той си вя̀на на кòйно. Ка одèя, кòйно замѝна и му вèли на кобѝлата: «Оди!» А кобѝлата му вели: «Шо ти йе гàйле! Ти си двè дỳши, а я̀зка су четѝри дỳши, мòже ли да òда со тèбе!» Ка чỳ чоèко, му вèли на жèната: «Слèзи от кобѝлата да вя̀ниш на кòйно!» Женàта му вèли: «Оти да слèза, да ми кàжиш?» Тòй му вèли: «Ако да кàжа, шо рèче кòйно и кобѝлата, умѝрам.» А тàя му вèли: «Кàжи ми, кàжи ми!» А тòй му вèли: «Ай да òйме сèга на гòсти и кога ке се въ̀рнеме, ке ти кàжа.» Поминàя покрай òвците на тèс му, дèка пасèя, една òвца, шо имàше родèно по-бъ̀ргу, ка вѝде оти грèди зèт му и невèстата, òвцата му вèли на я̀гнето: «Ела да те надòя ошче сèга, оти сèга дòйде зèт ни и невèстата ни, тèбе ке те закòлат.» И тòй, чоèко, чỳ и отѝде при тèс му. Ка зèле да го кòлат вòа я̀гне, шо го вѝде вòй зèт му, му вèли: «Не го кòлете вòа я̀гне, оти ако го закòлете, я̀з не я̀да. Дрỳго, кàкво я̀гне да бѝди, заколèте го.» И му направѝя мàнджа. И женàта му му вèли: «Ай да си òдеме.» И станàя и си отидòя. Женàта му му вèли: «Кажи ми сèга шо велèя кòйно и кòбилата, òвцата и я̀гнето?» А тòй му вèли: «Мèси лèб за раздавàйне.» И тàя мèси лèб. «Клàй ченѝца да се вàри.» И чоèко лежи: ке му кàжи и ке ỳмри. Кỳчето лèжи на прàго уядèно, ужаля̀но, оти стопàно ке ỳмри, шо ке чѝни! Дòйде петèло от нàдвор, скочи преку кỳчето. Кỳчето му вèли на петèло: «Брè, пèтел! Не пỳлиш, стопàно ке ỳмри, туку ти йе за ядèне?» А петèло му вèли на кỳчето: «Шо бèриш гàйле? Дèка ке лàиш, тàмо ке те рàнат; и мèне, ер кой да бѝди, ке ме я̀ди.
320
Ами тòй една жèна ѝма и съ̀рцето ке си го кàжи. 'Язка имам деведèсе и дèвет жèни, па ни на нѝедна съ̀рцето не си го кàжвам; ами си го кàжва сърцето, шо ке му чѝними нѝйе?» А кỳчето му вèли на петèло: «Шò илàч ѝма?» Петèло му вèли: «Лèбо на тèбе, ченѝцата на мèне; в òгно глàмни ѝма; нèка зèми една глàмна, нека я фàти жèната, нèка ỳдри и нèка му рèчи: я, вàа йе кобѝлата и кòйно; и пàк нèка ỳдри и нека му рèчи: вòа йе за òвцата и я̀гнето!» Тòй, чòеко, напрàви, како шо чỳ от петèло. И отѝде да си зèми флорѝно от змѝята. Коа отѝде, я̀ нàйде змѝята умрèна со флорѝно в ỳстата.
Кога ỳзна цàро оти има тàков знàен чоèк, му рèче да му го кàжи грòбо на цàр Костадѝн.
ЧОЕКО И ЗМИЯТА [1]
Имàше еден чоек. Тòй си имàше òвци во една планѝна. Тòй бèше бàч, си имàше бачѝло. Имаше една змѝя. Тòй по едно вèдро млèко му даваше на дèн да не’и гѝба òвците.
Еден дèн тòй, бàчо, отѝде на гòсти и го остàй сѝн му. Тòй не му кàза, за да му дàва по едно вèдро млèко и на змѝята не му рèче, оти ке òда на гòсти. Чèка змѝята еден дèн, чèка двà днѝ, ке му дадòя млèко и оглàдна. На трèкио дèн стàна змѝята, отѝде кай шчо спѝеше сѝн му и го къ̀сна и сѝн му ỳмре. Дòйде тòй, бàчо, и го нàйде ỳмрен. И му казàя овчàрите, оти змѝята го къ̀сна. И тòй се налю̀ти и отѝде на пазàро, кỳпи една балтѝя и я̀ клàде на държàлето. Отѝде при змѝята со сè балтѝя. Змѝята тогàй спѝеше на съ̀нцето. Ка спѝеше тàя, тòй мàна со балтàко и му я прèсече пàшката. Скòчи змѝята сонлѝва и влèзе в дỳпката. Утрèдента пàк отѝде бàчо на дỳпката и му вèли на змѝятг: «Зàшчо сѝн ми ми го изèде?» А тàя му вèли: «Зашчо ме остàй глàдна?» Тòй му вèли: «Яз бèф на гòсти.» А змѝята му вèли: «Шчо не ми кàза и я̀з не го я̀деф сѝн ти.» А бàчо му вèли: «Тѝ сѝн ми го къ̀сна и ỳмре; и я̀зка пàшката ти я̀ посèку; àй сèга ке се мѝриме, ке ги пàса òвците и млèкото ке ти го дàвàм.» А змѝята му вèли: «Нѝйе не мòжеме сèга да се мѝреме: тѝ ке си го посàкаш сѝн ти, та пà ке ми я̀ посèчиш глàвата; па я̀зка ке
1. Сравни приказка № 134.
321
си я̀ вѝда пàшката, ми я̀ нèма, ке се налỳта, та ке ти ги изèда и òвците и тèбе. Ами шо ке ти рèча, зèми си ги òвците и бèгай, оти зà тебе жѝвот нèма.»
ЗА СИНОВИТЕ И ФЛОРИНИТЕ
(От същий град, разказана от П. Костандин, записал И. Гулапчев)
Бѝл еден чоек. Си ѝмал жèна и трѝ синòй. И тòй, чоèко, си ѝмал едно кèсе флорѝни. Тѝя флорѝни дèка ги крѝел тàтко му, ги знàеле само сикòите му. Тàтко му се разбòлил на умирàйне и му нарàчал на синòйте: «Коа ке ỳмра да не се кàрате за парѝте, ами да òйте во сèлото, шо йе на два саàти далèку. Тàмо ѝмам еден прѝятел. При нèго òйте и тòй ке ви ги подèли парѝте.» И тàтко му ỳмрел и го занесòа да го закòпат. Кога си дойдòа от гробѝшча, прàво отидòа на флорѝните и ка не ги найдòа и си рекòа мегю нй: «От нàс трѝте, шо ги знàеме флорѝните, дрỳги нѝкой не ги знàеше.» И сèкой фатѝя да се къ̀лнат и кажвàя оти нѝкой не ги зèл флорѝните. А голèмио брàт му кàза: «Àйде да òйме при тòй приятельо на тàтко ни, бèлким тòй ке ни дàди некой ỳм.» Кинисàя да òдат при тòй прия̀тельо. На сèлото пàто бèше къ̀рз едни ливàги. Ка òдея, голèмио вѝде една трàга от камѝла и рèкол: «Вàя камѝла бѝла куца.» А дрỳгио рèкол: «Бѝла с èдно òко.» А трèтио рèкол: «И без пàшка бѝла.» И како одèле, ги стрèтил на пàто тòй, шо си я̀ загѝна камѝлата и му рèкол: «Да не видòте нèкоя камѝла?» Голèмио му рèкол: «Да не бèше кỳца?» —«Кỳца бèше, брàте!» Дрỳгио му рèкол: «Да не бèше с едно òко?» — «С еднò òко бèше, брàте!» Трèкио му рèче: «Да не бèше без пàшка?» — «Без пàшка бèше, брàте! Е, вѝйе ми я ѝмате камѝлата найдèно, да ми я̀ дàйте.» И не ги остàва нито да се въ̀рнат, нито да òдат при прия̀тельо. А тѝя му рèкле: «А, брàте, и нѝйе ѝмаме еден хàл, òдеме да се пѝтаме при еден ỳмен татков прия̀тель. Èла и тѝ тамо да си кàжеме алòйте.»
Ка отѝшле при тòй прия̀тельо тàтков, тòй ги причèкал и му рèкол: «Добре дòшле! Шчò чини тàтко ви?» А тѝя му рèкле: «Тàтко ни ỳмре, тѝ нека си жѝв. Дойдòме да се опѝтаме за нèшчо до тèбе. Туку на пàто гредèшчем на вòй брàт му загинàла една камѝла и я бàра от нàска и ни кàжва, оти нѝйе му сне я̀ зèле
322
камѝлата, а нѝйе не му я̀ знàеме.» Камилджѝята му рèче на голèмио: «Ами от дèка я̀ ỳзна ти камѝлата, оти йе кỳца?» А тòй му рèче: «'Язка я̀ ỳзнаф на одèйнето от трàгата кỳца.» Камилджѝята му рèче на стрèднио: «Ами тѝ от дèка я̀ пòзна, оти йе с еднò òко?» А тòй му рèче: «Оти кòга пасèла, пасèла от еднàта стрàна.» Камилджѝята му кàза на трèкио: «Ами тѝ от дèка я̀ пòзна, оти без пàшка йè?» А тòй му рèче: «От какарèнките: ако да бèше со пàшка, тàя трèбаше да ги разпъ̀рчка какарèнките, а вàя, твòята камила, кога ги стрàла, стрàла ги кỳпче. От тòа я̀ пòзнаф, оти без пàшка йе.»
И прия̀тельо тàтков му кàза на камилджѝята: «Ай ми су здрàвье, приятелю! Тѝя нè ти я̀ ѝмат камѝлата, ами со ỳмо ти я̀ познàле.» И тàка камилджѝята си отѝде.
Прия̀тельо тàтков ги опѝтал брàкята: «Ами вѝйе шо сте дòшле?» А тѝйе му казàле: «Тàтко ни имàше едно кèсе флорѝни. Тòй ги знàеше, дèка ги крѝйше и нѝйе, брàкята, а дрỳги нѝкой не ги знàеше. От кàк го закопàме тàтко ни и ка дойдòме, ги побарàме и не ги найдòме, и мегю нàс не знàеме кòй ги зè. За тòа дойдòме да ни дàдиш нèкой ỳм, за да не се кàраме.» И прия̀тельо му рèкол: «Пòйлете вàя вèчер да вечèраме и ỳтре ке ви кàжа.» А тòй сàм сèбе си рèкол: «Вѝя дèца сè мнòгу ỳмни, шò су кàдар яз да му дàда ỳм? Ами ке се скрѝя вàя вèчер да слỳшам, шо ке сбòрват и от нѝ да наỳча нèшчо, и ỳтре да му дàда джỳап.» И му рèкол на овчàро: «Оди, зèми едно я̀гне да закòлиш и да го опèчиш, за да ги гòстеме лю̀гето.» И му направѝя вечèра и кладòа да вечèрат, а тòй, стопàно, се скрѝ да ги слỳша, шò ке сбòрват. Кога вечерàя, скършѝя лèбо, фатѝя да мàкат. Пъ̀рвио рèче: «Вòй лèб, тàя жèна, шо го месѝла, не бѝла чѝста.» А втòрио рèче: «И вòа, я̀гнето, шо го я̀деме, кучѝнско мирѝса.» А трèкио рèкол: «Море брàкя! Не пỳлете ядèйнето, туку вòй домакѝно, таткòвио приятель, не сèдна со нàска да я̀де лèб. Тòй ке бѝди нèкойе копѝле.»
А тòй, домакѝно, от дèка ги слỳшал скрѝшно, си рèкол: «А море, мòжи да бѝди тòва вѝстина: оти тѝя кàк я̀ познàа камѝлата, оти йе кỳца, без пàшка и с еднò òко, мòжи и вàя рабòта да йе вѝстина.» И тòй чàс стàна домакѝно и излèгол от дèка бѝл скрѝен, отѝшол дòма, у жèните, да ги опѝтва, кой го мèси лèбо. А тàя, шо го месѝла, я̀ прекълнал во бòга, дали не бèше чѝста, кога го мèси лèбо. А тàя му рèкла: «Вѝстина, тàтко, нè беф чѝста.» Сèдне излèгол по нòшкя, отѝшол при овчàро на òвците дà го опѝтал: «Кòйе я̀гне го зàкла?» А овчàро му рèче: «Ка
323
се вя̀саф, стопàне, не мòжеф дрỳго я̀гне да фàта, тòа я̀гне го фàтиф, шо, кога бèше мàло, кога ỳмре мàйка му, шо го цицàше от кỳчката.» И тòй си рèкол: «Ах, навѝстина тòа бѝло!» Стàна тòй, дòйде дòма, отѝде дà я̀ скòрна мàйка му и я̀ опѝтва: «Те прекъ̀лнуам во бòга, мàйко, да ми кàжиш дали су от тàтко ми или от дрỳг су зафàтен?» А мàйка му му рèче: «Бèгай, сѝнко, не ме опѝтвай, страмòта йе!» А тòй пàк му рèкол: «Мỳтлак ке ми кàжиш, оти чỳф еден лàф от гòстите.» И тàя му рèкла: «Вѝстина, сѝнко, си копѝле.»
Тогàй тòй зèл да се ỳми, шò джуàп да му кàжи. И тàя вèчер се умѝл, умѝл, и най-сèдне му текнàло и на нèго една прѝказна да му кàжи, и утрèдента, ка станàле, му казàл вàя прѝказна:
«Бѝло едно дèте и една чỳпа. Ошче от мàли се учѝле на шкòльо и како се учѝле и се замилвàле и си рèкле мегю нѝ и се закълнàле да се зèмат йòбата за мàж и жèна. Откàк излèгле от школьòто, пушчѝло дèтето до тàтко му на чỳпата, за да я свъ̀рши за нèго, а тàтко му нèйкел да му я̀ дàва на нèго, туку му я̀ дàл на едно дрỳго мòмче, и му напрàви свàтба и му я̀ дàде. Коа дòйде врèме да ги затвòрат на пòлнош, тогàй му рèче невèстата на мòмчето: «Не гѝбай ме. Зашчò ме зè тѝ, кога я̀з ѝмаф севдà пò тоа мòмче да го зèма и двàта имàме сторèно клèтва мегю нàс, шò чупѝнството мòйе на нèго да го стòра теслѝм? Ако не ме пỳшчиш, èто ѝмам на пъ̀рстено фàрмакь, ке лѝзна и ке се отрỳя и тỳка ке ỳмра.» Зèто фатѝл да се ỳми, шо да чѝни. Вѝшол, не вѝшол, я̀ пỳшчил и му рèкол: «Пà да дòйдиш.» Ка излèгла по нòшкя по сокàците да òди при по-напрèжнио любòвник, променàта, со флорѝни ка бèше на гỳшата, я̀ найдòа едни арамѝи, шо одèя да дỳпат нèкоя кỳкя и да укрàдат нèшчо, и си рекòя мегю нѝ: «Èто късмèт за нàс — да я̀ слèчеме вàя ни стѝга.» И я̀ опитая невèстата: «Дèка òдиш вàя кòа променàта?» А тàя му рèче: «Оти я̀зка си ѝмаф еден любòвник и се имàме закълнàто ушче от дèца, за да се зèмеме за мàж и жèна. А тàтко ми нейкèше да ме дàде на нèго. Сèга ме дàде на вòй, шчо се вèнчаф и зèа да ме затвòрат со нèго, и я̀з му рèку: «Не гѝбай ме, оти си ѝмам дрỳги любòвник. Да ме пỳшчиш по-напред да òда при нèго, а сèдне, ако сàкаш, да дòйда при тèбе. Ако нè, ѝмам на пъ̀рстено фàрмакь, ке лѝзна, ке се отрỳя.» И ме пỳшчи. И сèга òда при нèго.» Тогàй арамиѝте си рèкле: «Я àй да я̀ пỳшчиме и нѝйе, нèка èди при нèго.» И не му зèле нѝшчо, а я̀ пушчѝле. И отѝшла невèстата прàу на пòртата на любòвнико и му клюкнàла. Излèгол любòвнико и му отвòрил. Тогàй тàя му рèче: «Ела сèга,
324
фàти ме тѝ пò-напред, како шо имàме клèтвата.» А любòвнико му рèкол: «Оттỳка онàки сèстра ми сѝ; да си òдиш нàзад.» И пàк си отѝшла тàмо, дека се венчàла.»
«Сèга — му вèли приятельо тàтков му на трѝте брàкя — да ми кàжите кòй пòйке йе инсафлѝя от вѝя трѝте?» Тогàй голèмио му рèче: «Мнòгу инсàф на тòа мòмче, шо я̀ зèде и шв поàрджи тòлку пàри за свàтба, да го затвòрат со нèя и да стòри инсàф, да му я̀ пỳшчи променàта при по-напрèжнио любòвник.» А дрỳгио рèкол: «Мнòгу инсàф на тòй, по-напрèжнио любòвник, шо от детѝнство тòлку мѝлос да си ѝмат, клèтва сторèно, и да му òди сàма на кỳкята, дà я̀ не гѝбни и да я пỳшчи нàзад.» А трèкио рèкол: «Нè йе нѝшчо тòй инсàф, туку мнòгу инсàф на тѝя арамѝи, шо я̀ найдòа со тòлку парѝ и променàта и я̀ пушчѝя.»
Тогàй тàтковия му прия̀тель му рèче: «Тѝ, сѝнко, ги ѝмаш флорѝните зèно на тàтко ти!» И тогàй той му рèче: «Вѝстина я̀з ги ѝмам зèно флорѝните — да ме прòстете.»—«Одете со здрàвье да си ги подèлете флорѝните брàцки» — му рèкол таткòвия прѝятель.
ЗА ЧОЕКО И КАПИДАНО
(От същий град, разказана от Лазо Атанасов, записал И. Гулапчев)
Имаше два брàкя. Едèнио бèше мнòго богàт, а дрỳгио бèш, мнòго сиромà и имàше òсем дèца. Той, ка не мòжеше да ги рàние ката дèн одèше за дърва. Тàмо нàшол еден гòлем дàб, шо се отвòрвал и се затвòрвал. Во тòа врèме арамѝи си клавàле у тòй дàб парѝ. Сиромàо отѝшол при еден богàт чоек и му рèкол: «Ти се мòла да ми ги дàдиш тѝя дванàйсете камѝли за една недèла.» И богàтио му ги дàл. Сиромàо си зèл и двàйсе врèшча и тъ̀рнал да оди на дàбо. Ка дòшол до тàмо, одосгòре арамѝите; и тòй, ка ги вѝшол, ги зèл камѝлите, ги клàл в èден àндак, а тòй се скàчил на дàбо. И арамѝите дòшле и не го вѝшле. Капидàно му рèкол на дàбо: «Отвòри се!» — и дàбо се отвòри и шо имàло пàри, ги клàле у нèго. Пàк му рèкол: «Затвòри се!» — и дàбо се затвòрил. И арамѝите търнàле да òдат по крадèйне. Сиромàо слèгол от дàбо и му рèкол: «Отвòри се!» — и дàбо се отвòри. Влèгол нàтре и си ги напъ̀лнал врèшчата, и си ги тоарил на камѝлите и тъ̀рнал да си òди. По пàто му се скинàла полопашнѝцата на
325
една камѝла и нàшол еден къ̀рпач и му рèкол: «Кòлку пàри сàкаш да ми я закъ̀рпиш вàя полопàшница?» И кърпàчо му рèкол: «Сто пари.» И сиромàо за сто парѝ му дàл пèт флорѝни. Кърпàчо фàтил да го благослàвя нòгу. И сèдне сиромàо си отѝшол дòма, си ги занèсол парѝте и си ги разтоарил; и нѝкой не го узнàл. Му ги занèсол камѝлите на богàтио чоек, шо му ги зèл.
По-мàлио му брàт го ỳзнал и му рèкол: «Отдèка вѝя парѝ?» А тòй му рèкол: «Нàйду еден гòлем дàб у планѝната.» —«Ай да òдеме пàк» — му рèкол по-мàлио брàт. А по-голèмио брàт му рèкол: «Дàбо се отвòрва и се затвòрва.» И тòй, ка му кàзал, оти дàбо се отвòрва и се затвòрва, по-мàлио брàт зèл дèсет магарѝна и двàйсе врèшча и не почèкал брàт му, за да òдат заèдно. По-мàлио брàт отѝшол по-бъ̀ргу кай дàбо и му рèкол: «Отвòри се, дàб!» — и дàбо се отвòрил. И зèл да пъ̀лни врèшчата и му рèкол: «Затвòри се, дàб!» И дàбо се затвòрил, а не знаèл да му рèчи пàк на дàбо: «Отвòри се!» — и остàнал нàтре.
От едно врèме дòшле арамѝйте, сèднале с̀ъти. Капидàно му рèкол на дàбо: «Отвòри се!» — И дàбо се отвòри. Го нàшле нàгре чоèко и го извàшле, го напрайле на парчѝна и го скачѝле одозгòра на дàбо, за да го ядат òрлите.
И брàт му, ка чèка еден дèн, двà дни, трѝ дни, ка немàло да дòйди, тòй зèл дèсет магарѝна и отишол пàк, за да го вѝди брàт му и да си натоàри пàк парѝ. Ка отѝшол, го вѝшол брàт му посèчен на парчѝна и се скàчил на дàбо, го зèл брàт му и го пѝкнал у едно врèшче, и си натоàрил пàк пàри и си дòшол дòма. Отѝшол при кърпàчо и му го занèсол брàт му да му го закъ̀рпи. Кърпàчо му го закъ̀рпил; и го зèл дòма му и го закòпал со владѝци.
Арамѝите дòшле при дàбо и вѝшле, оти парѝте ги нèма, и посечèнио чоек го нèма, и си рèкле помегю сèбе: «Ах! Ах!» И капидàно зèл да òди по трàгата и го нàшол кърпàчо, и му вèли: «Нè ти донèсе нèкой чоек нèкой посèчен да му го закъ̀рпиш?» А кърпàчо му вèли: «Ми донèсе, ама тòй чоек не го кàжвам, шо ми го донèсе, òти за една полопàшница, шо му я закъ̀рпиф, ми дàде пèт флорѝни.» А капидàно му вèли: «Язка ке ти дàм дèсет флорѝни, само да ми го кàжиш.» И кърпàчо му вèли: «Дàй ми.» И капидàно му дàл. А кърпàчо му вèли: «Язка ке се стòра гюпгин, а ти ке се стòриш слèп.» И тѝя се сторѝле тàка и отѝшле на пòртата на тòй чòеко. И тòй чòеко ѝмал мнòгу измекя̀рки. Една измекя̀рка седèла на пенджèрата и тàя го вѝшла кърпàчо, кòга пѝсал со тебешир на пòртата. Измекя̀рката отѝшла и писàла
326
на четрѝесе пòрти. И капидàно отѝшол вèчерта на пòртата, и кога пỳли — на четрѝесе пòрти белезàно. И капидàно си рèкол: «Ах, кърпàчо на една пòрта белèза!» И му кàжва на кърпàчо за тàя рабòта, и му вèли: «Пàк ке òдеме и я̀з ке ти дàм òшче дèсет флорѝни.» И пàк отѝшле, и тогàй ỳдрил капидàно нòжо на пòртата. А измекя̀рката не се погодѝла на пенджèрата да вѝди.
На вèчерта капидàно пàк отѝшол и коа пỳли, дèка удрил нòжо, тамо стòи. И сèдне отѝшол и кỳпил трѝйсе и дèвет кòжи и една со мàсло — четрѝйсе. И зèве двàйсе кòйна и ги пикнỳва арамѝите нàтре у кòжите и ги тоàрил, и тъ̀рнал, за да òди при пòртата на чоèко. Отѝшол и му клỳкнал. Излèзе измекярката и го опѝтва: «Кòй сѝ тѝ?» — «Язка су еден туджàр, ѝмам двàйсе тоàри мàсло. Ме стèмни, тỳка ке ги разтоàра.» И измекя̀рката отърчàла и му казàла на домакѝно, оти ѝма еден чоек двàйсе тоàри мàсло и го стèмни, та сàка тỳка да спѝе. И стопàно рèкол: «Бàа, нèка дòйде.» Измекя̀рката отѝшла и му отворѝла и тòй влèгол и си ги разтоарил кòжите. Капидàно му вèли на арамѝите: «Я ке се скàча и ке излèза нàдвор, ке фъ̀рля едно кàмче и вѝйе тогàй да се отрèшвате; и втòри пàт ке фъ̀рла дрỳго кàмче и вѝйе тогàй да излèзете; и сèднио пàт ке фъ̀рля и вѝйе тогàй да се бунете.» И капидàно се скàчи гòре и сèдна со тòй, чòеко, да прикàжват. И стопàно му вèли: «Яз бèф мнòгу сиромà. Ѝмаф къ̀смет, нàйдуф еден дàб, шо се отворвàше и се затворвàше. Тàмо имàше мнòгу парѝ. Яз си тоàриф и еден брàт ми го посекòа.» А капидàно му вèли: «Яз сум еден гòлем туджàр — нòсам мàсло, чѝнам сèкакви рабòти.» А стопàно му вèли на измекя̀рката да òди, да напрàи вечèра. Измекя̀рката бѝла мнòгу скържàва и си рèкла: «Оти на стòпан ми мàслото да го тỳра? Стòй, да тỳра от на вòй чоек мàслото.» И òди, òди на кòжата со мàсло и тỳрва и напрàвва вечèра. И ко шо праèла вечèра, си рèкла: «Стòй, да вѝда у дрỳгите кòжи шò ѝма? Да нèма нèшчо за ядèне?» И пỳли у еднàта кòжа чоек; пỳли у дрỳгата, пàк чоек. И тàя си рèкла: «Ах, вѝя сè арамѝи!» Тàя зèва съ̀та кòжа со мàсло и я̀ тỳрва у една арамѝя, и го свàрва. И му турѝла на съ̀ти по пòл òка мàсло и съ̀ти умѝрат. Капидàно заборàил да фъ̀рли кàмче и измекя̀рката го викнàла измекя̀ро и му вèли: «Вѝди шо ѝма у вѝя кòжи — съ̀ти арамѝи сè! Кàк да го отèпаме и тòй, шо йе гòре?» И измекя̀ро му вèли: «Яз ке зèма балтàко и ке го отèпам.» И го зèл балтàко и го отèпал. Жèната на стопàно фàти да плàчи, а измекя̀ро му вèли: «Слèзи дòлу да вѝдиш, шо има!» И коа
327
пỳли — съ̀ти арамѝи со пỳшки. И ги извàшле съ̀ти и ги фърлѝле у рèката.
И стопàно я̀ зèл измекярката и я̀ клàде да сèди на нѝното мèсто со измекя̀ро и му я̀ дàл измекярката за жèна на измекя̀ро.
ЗА ЖЕНАТА И ПИТАЧО [1]
(От същий град, разказана от Сия Атанасова, записал Гулапчев)
Имàло една жèна дуѝца. Тàя имàла три-четѝри дèца и била мнòгу сиромàшка. Дèцата му сакàле лèб. Как немàла да му дàди, зèла, запретàла у òгно една лепèшка и фърлѝла фортòмата да се обèси. Коку клàла фортòмата, му клỳкна на пòртата еден пѝтач, му посàка лèб. А жèната му рèкла: «Нèмам.» А тòй му вèли: «Нèйкю лèб, а да дòйда гòре.» Ка отѝде гòре, му вèли: «Отвòри огнѝшчето и извàди я̀ погàчата, да му дàдиш на дèцата.» А на жèната му бѝло стрàм да отвòри. Сèдне я̀ отвòри и коа пỳли — погàча. И му дàде на дèцата.
Сèдне му вèли пѝтачо: «Оди, сèи жѝто у амбàро.» А жèната му вèли: «Нèмам жѝто у амбàро, ами йе прàзен.» А пѝтачо му вèли: «Пъ̀лн ти йе.» И отѝшла и вѝшла, амбàро оти йе пъ̀лн со жѝто. И ка се върнàле пàк гòре, не нàшла нѝкой и си рèкла, оти «Вòй бèше гòспо!»
МАЙКА, СИН И НЕВЕСТА [2]
(Разказана от Лазо Атанасов, от гр. Лерин, записал И. Гулапчев)
Имàше еден чоек. Тòй си имàше само една мàйка и не помѝна нèколку врèме, тòй се ожèнил. Как се ожèни, го викнàле да òди на аскèр. Чоèко му рèче на мàйка си: «Мàйко, яз ке òда на аскèр, за трѝ годѝни ке си дòйда. Невèстата ти я̀ остàвам на твòи рàци.» И тòй отѝшол.
1. Виж и приказка № 206 и в св. писание за прор. Илия.
2. С подобно или приблизително съдържание намират се в същий сборник няколко песни, виж ч. I и прик. № 120.
328
Невèстата и мàйка му се скарàле многу. Мàйката му на чоèко се умèше, шò да му напрàви. И тàя му зè дèсет òвци и пèт кучѝна и му вèли на невèстата: «Нà, вѝя òвци и вѝя кучѝна, и дури да не ги напрàвиш десеттè òвци — стò и пèтте кучѝна — педесè, да не си дòйдиш!» Тàя му рèкла тàка на невèстата, за да я загѝни.
И невèстата, ка шо бèше тàка променàта, отѝшла на гòра зелèна, на вòда студèна, и ко шо одèла по пàто, нàшла еден овчар и му вèли: «А брè овчàру, нà ти ги вѝя мòите рỳби, дàй ми ги тѝя, твòите.» И овчàро ѝ ги дàл нèйните рỳби и ги зèл на невèстата. Тàя се облèкла и се напрàи кàко еден òвчар; и му го зèла и стàпо и тàя ги пасèла òвците и се молèла на гòспо да му ги напрàви по-бъ̀ргу стò òвци и педèсе кучѝна. От едно врèме си дòшол мàжот му и я̀ побàрал невèстата. А мàйка му му рèче: «Сѝнко, коку си отѝде тѝ и тàя ỳмре.» А невèстата со òвците дòшла до нѝвьето на мàжо му. И мàжот му излèгол еднаж кай нѝвьето и коа пỳли — овчар при нѝвята! И мỳ вèли: «Кòй [1] опѝта ти, шо влèзе у вàя нѝва?» А тàя му вèли: «Мъ̀лчи, не сбòрвай, оти я̀зка су нèкойе твòйе нèшчо!» И тòй я̀ пòзна и му вèли: «Кòй си тѝ?» А тàя му вèли: «Яз су невèстата твòя.» Тòй тогàй я̀ грàбна и му рèче: «Зàшчо сѝ тỳа ти?» А невèстата му рèкла: «Оти мàйка ти ми дàде дèсет òвци и пèт кучѝна и ми рèче: «Дури да не ги напрайш стò овци и педèсе кучѝна, да не си дòйдиш». Тàя сакàше да ме загѝни, ама гòспо нèйки!» И тòй тогàй ги зèл òвците и жèната и òди дòма. И я̀ зèва мàйка му, я̀ пикнỳа у една рогузѝна и я̀ изгòрва.
ЗА ЧОЕКО И ГЪРНЕТО СО ПАРИТЕ
(Разказана от Василка Атанасова, записал същий)
Имàло една жèна и еден мàж. Мàжо отѝшол да òра. Кога òдел по пàто, нàшол едно гъ̀рне парѝ. А коо отѝшол на нѝвата, вѝшол еден тỳрчин и го вѝкнал да му ги дàди парѝте. Кога грèдел тỳрчино, си рèкол, òти да му ги дàди парѝте. Кога дòшол, му рèкол: «Те вѝкам да вѝдиш, кàк òрам.» Тогàй тỳрчино се налỳ-
1. Кòй вм. когò.
329
тил и го ѝзбил. Чоеко си отѝшол у дòма. Кога го занèсол гъ̀рнето, женàта му го зèла гъ̀рнето со парѝте, ги изпразнѝла парѝте и му клàшла камèйна у гъ̀рнето, и го клàшла у едно врèшче. Мàжо, кога стàнал, го зèл врèшчето со гъ̀рнето и го занèсол при каймакàмо и му рèкол: «Каймакàмо, на ти едно гъ̀рне парѝ, за да не ме бѝеш.» Тогàй каймакàмо му рèче на измекя̀рите: «Земèте го гъ̀рнето и изпразнèте го.» Измекя̀рите го зèя да го изпрàзнат и ка вѝшле камèйна, тогàй тѝя му го занèсле на каймакàмо да го вѝди. И ка го вѝде, се разлỳти и го вѝкнал, и го клàде у апсанàта; и му кладòа на врàтата еден чуадàр. И чуадàро чỳл, оти сборвàше: «Тòку ширòко, тòку дъ̀лго.» И чуадàро му кàзал на каймакàмо за сè, шо чỳл от затворèнио чоек. Тогàй каймакàмо го вѝкнал и го опѝтал: «Шо вèлеше ти у апсанàта?» А тòй му рèкол: «Се чỳда, бèй, ка те родѝла мàйка ти тòлкао дèте со тòлкова шàпка!» Тогàй каймакàмо го зèл, го избѝл и го изтèрал.
ЗА ЧУПАТА И ДЕВЕТТЕ БРАКЯ [1]
(От същий град, разказана от Ана Атанасова, записал И. Гулапчев)
Бèше една чỳпа. Си имàше дèвет брàкя. Я мажѝле сèстра си три годѝни далèку. Сèстра му си ги прекълнàла брàкя си: «Да ви порàсти трèва у кỳкята, оти ме мажѝте тòку далèку.» И ка ги прекълнàла, съ̀те брàкя изумрèя. И по мàлку врèме по-мàлио брàт стàнал от грòбо и отѝде кай сèстра си. Ка шо игрàла на òрото, го вѝшла брàт му, дека грèди и го грабнàла брàта си, го гушнàла и му рèкла: «Шò ми мерѝсаш, брàте, на зèмя?» А брàт му му рèкол: «От пàто, сèстро, шо сỳм от далèку мèсто, затòа мерисам.» И му рèкол: «Дòйдуф да те зèма на гòсти.» И я зèл. И ка наблизàле до гробѝшчата и до кỳкята, брàт му му вèли на сèстра си: «Оди тѝ, я̀з тука ке се въ̀рна мàлко?» И ка се въ̀рнал у гробѝшчата, грòбо му се отвòрил, сèстра му се свъртѝла да го вѝди и го пỳли, кàк си влèгва у грòбо. И коа наблизàла до кỳкята, пòртата не мòжи да я̀ нàйди — копрѝви пораснàти, трèва
1. Със същето съдържание и даже по-обстоятелствено намират се и песни — за Мъртов Лазар или Мъртов Костадин. Съще и една албанска приказка, виж по-долу.
330
порастèна. Сèдне тàя цѝкна да плàчи. Се скàчи на църнѝцата; плàчи дèнес, плàчи ỳтре, се сторѝла гугỳчка — си фърлѝла една цъ̀рна шамѝя.
ЗА ГЛУФЧЕТО И ПАСТЪРМАТА
(От същите)
Си имàше еден дèдо и една бàба. Тѝя бèа без дèца. Èднаж дèдо, кога отѝшол за дърва, нàшол на пàто едно глỳфче, си го зèл за сѝн и си го занèсол дòма. Тòй, кòга òдел на дъ̀рва, вèлел на бàбата да го вàрди сѝна му. Èднаж бàбата клàшла да вàри пастъ̀рма, го оставѝла сѝно да вàрди, а бàбата отѝшла за вòда. Како стàр чоек, тàя се фатѝла со муабèт. Сѝно стàнал да изборѝчка пастъ̀рмата со голèмата лажѝца. Той пàднал у гъ̀рнето и ỳмрел. Бàбата, кога си дòшла у дòма, зèла да го бàра сѝн му. Коа дòшол дèдо от дъ̀рва, зèл да я̀ кàра бàбата за сѝна си. Най-сèдне си седнàле да я̀дат. Турѝле от гъ̀рнето пастъ̀рма у саàно и пàднал сѝно. Тогàй дèдо и бàба зèле да плàчат. Дòшле комшѝите на гайрèт при дèдо и бàба и най-сèдне, от голèма жàл, го закопàле под прàго на врàтата, да го чекòрат.