XII. ОТ КУКУШ
а) Разказани от Георгий Вангелов от същий град
б) От пок. учител Нано Пантов
212. Овчàрката царѝца или «мнòзина филосòфи пàсът говèда»
213. Цàр и дèте или «правината надвѝва»
215. Момàта и каракòнждолут или «шчо мѝслиш другому, дохòжда ти на главàта»
в) От пок. Н. Пантов и Хр. Вълчев
ПИЯНИЦАТА ЖЕНА [1]
Еднà женà сèкоги, като си седèла на пъ̀кьната врата, поучувàла ги свòите дрỳжки, комшѝските женѝ и им веля̀ла: «А мори дòдо, цèло, нѝм да пѝйте тòпло вѝно, зарè от тòпло вѝно кòкалето бòлят».
А тàа рабòта èто кàк бѝла:
Женàта сèкоги си пѝла вѝно, а фнòгу пъти и се òпивала. Едѝн дèн, во зѝмно врèме, защо ѝ бѝло студèно, дошлò ѝ на ỳм да го стòпли вѝното, та се напѝла, кòлко ѝ стигàло и се опила тòлко, дури и заспàла дълбòк сòн. Мъжò ѝ не бѝл тỳка. Тòй си бѝл на рабòта.
Вечерò, кату си дошèл и побъркàл вечèра, не найдèл ни вечера, ниту кàмен, а на женàта си га найдèл заспàна дълбòко. Дигàл га да стàне, да сгòтви вечèра, а та ни мърднувàла, ни се разбудувàла. Тогà тò, ка га видèл на такъ̀в хàл, разбрàл, оти бѝла пиèна и га фанàл сос еднò дървò, и ѝ дадèл по плèшчито, кòлкото си го искàла, и пàк га оставѝл да си спѝе. Тà и такà пà не се разбудѝла, а си спàла до ỳтрото.
На ỳтрото, от кату се наспàла, разбудѝла се и нѝщо не знàла, що станàло со неа вчерàшнийо дèн. Не знàла, оти мъжò ѝ вечерò ѝ скършил кòкалето, а сàмо га болèли плèшчито, та ѝ се чинувàло, оти от тòплото вѝно га болèли. Та за то на дрỳжките си им веляла: «Нѝм да пѝйте тòпло вѝно, заре от тòпло вѝно кòкале бòлят!»
ДВУИЦА БРАТЕ СКАРАНИ [2]
Еднò врèме имàло двуѝца брàта. Тиа фнòго са карàли, щото да си извàдат очѝте едѝн на дрỳг. А пàк едѝнот имàл фнòго
1. Виж и прик. № 58.
2. Виж прик. № 59 и 127.
351
приàтеле, що му са брàле за èдене и за пѝене. Ама женàта му фнòго ỳмна и еднòж му реклà: «Тѝ, мъ̀жо, ѝмаш фнòго приàтеле, а на здрàво ли ти са приàтеле? Айде, мъ̀жо,— реклà женàта, — да ги дукимàсаме?»
— Е, щò да ги дукимàсаме? — рèкъл мъжò ѝ.
— Щò? Оди, земи адѝн брàв, па го закòли и го покри сос нèщо. — И то отишèл и направѝл как що му реклà женàта му. Пòсле па му реклà: «Оди сегà на първнийо ти приàтель и да му рèчеш: «Приàтелю, едѝн човèк сàкаше да влèзе у дома, аз фърлѝф и го удрѝф, го убѝх! Сега що да му чѝнеме?»
Мъжò търгнàл по нèгувите приàтеле да им кажỳве. Такà отишèл на първнийо му приàтель и му речèл: «Такà и такà èзе направйх. Сегà що да му чѝнам?» А тò му отговорѝл: «Кàк си му чинѝл, такà òди, го спàстри.» И на втòрийо, такà и на трèтио и дошèл в къщи, та ѝ кажỳве на женàта му (вместо на женàта си). А та му реклà: «Видè ли си приàтелето ти? А, сега оди на брат тѝ, го вѝки и нèго!» Тò отишèл и кату чỳл брат му, речèл: «Айде сегà ки го спàстриме!» И такà отишли домà и кату да открѝат, видỳве, оти бѝл брàв и седнали, вечерàли. Тогà му кажàл, кàк го е накарàла женà му да напрàве такà.
Вѝдите ли каквò е брàтството? (провиква се приказвачът).
МАЙКА И СИНОВЕТО Ѝ [1]
Еднà мàйка имàла си двà сина: по-голèмио крòток и милувàл домàшната рабòта, а по-мàлкио бил лỳд и гледàл да отѝва на нѝвата и да òре. Едѝн пъкь по-мàлкио му речèл на по-голèмио: «Бàче, àйде овà ден ти òди на нѝвата, а èзе да остàнум в къ̀щи и да измѝум глàвата на майка.» Голèмио сакàл, не сакàл, го послушàл на по-мàлкио си брàт и отишèл на нѝвата да òре.
Мàлкио останàл в къщи и зèл да въ̀рше къ̀щните рабòти: заврèл и вода, за да измѝе на майкà си главàта. А кату подкачѝл още да налѝва главàта на майкà му (си) сос горèщата вòда, сирàчката издъхнàла и се озъбила. Лỳдото, като свършѝл рабòтата, га занесèл на майкà си на къ̀то, ѝ дàл фỳрката да прèде и
1. Срав. и прик. № 12, 31.
352
още изпечèл едно èйце и ѝ го дàл да èде, а майкà му нѝту прело сакàла, ниту èдене. Тàа сàмо се зъбѝла и нѝщо дрỳго. Лỳдио син, разядосан на майкà му (си), тъ̀рче да кàже и да вѝке бàче му, за да виде и тòа (той), защò не прèде майкà им. Голèмио дошел ищо да вѝде? — Майкà им се озъбѝла.
Тогà голèмио му речèл на брàта си: «А брè лỳдо, тѝ си гà попарѝл на мàйка!» Пòсле отишèл голèмио да кòпа грòб за майкà им. А на мàлкио му речèл: «Тѝ, лỳдо, да га донèсеш на майка на грòбо, за да гà закòпаме.» Лỳдото пà отнòво се заловѝл за рабòта. Направѝл си адѝн òстър кърлѝг (кривак), пà гà закачѝл на майкà му сос кърлѝго за нòсо и сос голèм дѝм и прàх гà влечèл на грòбището. Аднà стара бàба, ка го видèла, посакàла да го порỳге на лỳдото и му реклà: «Нѝм, сѝно, не чинỳвай такà сос майкà ти, която тя̀ те е дойла и от малèчък те глидèла.» А тò, намèсто да ѝ отгувòре и разправе, гà уждѝре на старàта бàба едѝн кърлѝг по главàта и га убѝве на местòто и без да се забàве, зафàшче да ги влèче и от далèку вѝке на бàче му: «Бàче, двè рòпки кòпи, двè бàби ти нòсум!» Голèмио брàт, кату чỳл товà нèщо, се уплашѝл и кату се бòел да не би брат мỳ сàке да убѝе и нèго, зèл да бèга. Мàлкио, кату видèл брат мỳ да бèга, оставѝл бàбите, та фанàл и тò по брàт мỳ да тъ̀рче и такà бегàли едѝн по дрỳг и стигнàли ду еднà вуденѝца. Тàмка застанàли мàлку. Мàлкио видèл воденичàрскио кàмен, па му речèл на брат мỳ (си): «Бàче, глèдаш, тòа кàмен е мàйкинио прешлѝн. Èзе ки гу зèмум.» А бàче му му речèл: «А брè лỳдо, тòа нè е майкинио прешлѝн, ами е вуденичàрски кàмин.» Лỳдото не послушàл на брàт си, а го зèл кàминот и го обесил на пòйсот.
Ут тàмка търгнàли да пътỳват и дустигнàли ду еднò голèмо дъ̀рво. На нèго са качѝли отгòре. На скòро тàмка пристигнàли и нèкои праматàре и седнàли да си отпочѝнат под дъ̀рвото. Тога лỳдото рèкал на бàче му: «Бàче, мàйкинио прешлѝн ми дотèжне.» Голèмио брàт му речèл: «Мàлчи, бре лỳдо, ки нè чỳят!» А тòа втòри път речèл: «Прешлѝно ми утежнè» — и още недуречèл, го пушчѝл тèжкио кàмин дòлу. Праматàрето, уплàшени от голèмио шỳм и от големѝната на кàминут, фанàли да бèгат и да вèлят: «Бòг сàка да ни убѝе!»
Сѝчката праматѝа им останàла под дървото, а двàта брàте си слезèли и си гà разделѝли брàцки. Мàлкио зèл за сèбе си кòлкото тимèн имàло, а дрỳгото оставѝл на брат мỳ. Тòа, мàлкио, отишèл на едѝн рѝд и тàмка го запалѝл сѝчкио тимèн. Вов тò врèме на гòспод го болèло зъ̀бо, та фѝль алда му поминàл и му
353
уздравèл от кадèшо на тимèно. Тугà гòспод пратѝл ангеле ут нèбото да го зèмат тòа човèк. И такà ангелето гу зèли на човèко на нèбото и гòспод, за да му плàте за добрòто, що му чинѝл, що му оздравèл зъ̀бо сос кадèшо от тимèнут, го пушчѝл во най-голèмото àзно да си зèме, каквò сàка. А тòа нѝщо не сакàл дрỳго, а си земàл сàмо еднò свирòлче. Пòсле ангелето го свалѝли па дòло, на земята.
Тòа сос свирòлчето тòлко ỳбаво свирѝл, що сѝчко òколо нèго се разигравàло. Тугà лỳдото се главѝло на едѝн пòп и то от кỳк до кỳк, и сос такъв пазарлъ̀к, кòйто се налюте пред врèме, да му се извàди едни òбуща пѝнци от гъ̀рбут на кòжата му. Лỳдото зèло кòзите на пòпо и отишèл да ги пàсе. Цèлио дèн сос свирòлчето си свирѝл и кòзите цèл дèн ги разигравàл, та останàли глàдни и нѝкак млèко на пòпо не набирàли. Пòпо се чудѝл фнòгу и не знàл, що да чинỳва сос козàро.
На дрỳгио дèн попо скрѝшом отишèл да вѝде козаро, къде и кàк ги пàсел козите. Тòа, пòпо, още от далèко се зàвел вов адѝн тръ̀н да се прошèте, а козàро, ка го видèл фанàл сос свирòлчето да свѝре и направѝл пòпо гол и в стредѝ тръ̀нето да игрàе и да скòке, та сѝчкио се облèл във кръ̀в. Тугà козàро престанàл да свѝре. Пòпо, без да му прогувòре нèщо, се върнàл в къ̀щи и сѝчко разказàл на къ̀щните си люде. Вечерò, кугà си дошèл кузàро, го накарàли да посвѝре мàлко. Тòа им рèкал: «Вързèйте на пòпо за косàта ръшнѝцето, на пападѝката адѝн копàн за косàта, а дèчичката турèйте ги във адѝн кувчèг и кату им дàдете аднò нòжче, да ги закàчите на грèдата.»
Товà кату направѝли, зèло лỳдото да свѝре и на чàсо сѝчки фнòго сѝлно са разигрàли: ръшнѝцето на пòпо, кòпано на попадѝката фанàли сѝлно да плю̀скат по гъ̀рбовето им; и ковчèгут на грèдата разлюлен сѝлно паждѝне на зèмята и се убѝват дèчичката. Зафàшчат да вѝкат: «Бре стòй, лỳдо, бре стòй, лỳдо!» — докату нàй-после ги сожалѝл и престанàл свирèнето.
На утрото рàно майкà му на пòпо се качѝла на аднà църнѝца и зафанàла да кỳка, а лỳдото, като чỳл, си речèл: «А, пỳсти ти кỳк, що бъ̀рке тỳка стреди зѝма?» Йòхва адѝн голèм стàп и га убѝве на бàбата. Тугà пòпо се налютѝл и лỳдото му извадил аднѝ обỳща пѝнци.
354
б) От пок. учител Нано Пантов
ЛЕНИВАТА ЖЕНА
Аднà женà бѝла фнòго мързелѝва. Мъжỳт ѝ сè ѝ се карàл да рабòти, а тà го не слушàла. Пу врèме, сос гулèми мъ̀ки мъжỳт ѝ гà накарàл да му прèде кушỳля:
В адѝн прàзничен дèн женàта утишлà ув цъ̀ркви и тàмка зèла да се фàле на дрỳгите женѝ, оти придèла на мъжỳт ѝ кушỳля. Кату се фалѝла, се пугудѝло, та край нèа пуминàл мъжỳт ѝ и òна, ка гу видèла, извикàла: «Мѝли мъжо, мѝли трикошỳльнико!» Тò, кату чỳл това, се обърнàл откъде нèа и га запитàл: «Защò, жèно, ми вѝкаш трикушỳльник? Èве нèмум три кушỳли, а ѝмум сàмо една.» А òна му отгувурѝла: «Аднà, мъ̀жо,що гà нòсеш; аднà ти прèдум — двè, и аднà ѝмум мѝсля да ти прèдум — èто ти трѝ!»
ДРУГА ЕДНАКВА
Аднò врèме имàло еднà женà фнòгу ленѝва. Та накарàла мъжò ѝ да ѝ кỳпе въ̀лна, за да прèде. Тòа ѝ купỳве, а òна, догдè да гà попàре, догдè да гà изчѝсте, тритè четвъртѝни отишлѝ. Нàй-седне фанàла вèче да прèде. Она имàла си аднà гулèма въ̀рчува, та догде да изпрèде еднà чỳнка, фнòго врèме вървèло. А сегà фнòго вèке рабòта — пущувàла от вèчер вов въ̀рчувата изпредèната чỳнка пред мъжò ѝ, а на утрото пà гà изкарувàла. Он гледàл ката вèчер, сè ка пущỳве по аднà чỳнка във въ̀рчувата и си рèкал: «Фнòго чỳнки ѝма женàта ми изпрèдени, àйде сегà да гà накàрам да ми ткàе еднà кушỳля» — та ѝ речèл: «Айде, жèно, да ми ткàеш аднà кушỳля!» Она зѝме да ткàе, а що ке ткàе? Само адѝн ръкàв едвàй изткàла и му го облèкла, па отишлà на орòто. Мъжò ѝ седнàл нèйде, а òна фанàла да му вѝке: «Ръкавèла хòй, спрути мèне стòй! Ръкавèла хòй, сирути мèйе стòй!» Ръкавèла хòй, спрути мèне стòй!» Така му викнàла ду трѝ пъти, за да чỳят дрỳгите женѝ и да се наỳчат, оти му направѝла ръкàв на мъжò ѝ.
355
ОВЧАРКАТА ЦАРИЦА
ИЛИ
«МНОЗИНА ФИЛОСОФИ ПАСЪТ ГОВЕДА»
Аднò врèме адѝн цàр дадèл еднà зàповед: «Кой човèк ки закòле кàменут и къ̀рв да путèче, нèго ке го чѝнам пъ̀рв ув цàрстото ми.»
От сèкъде се брàли юнаци и нѝкуй не можèл да закòле кàменут, а сàмо са чудѝли, кàк мòже да се закòле кàмин? Във аднò сèло имàло еднà фнòго юнàк момà и онà си пàсила òвцето. Кату чỳла за товà нèщо, отишлà при цàрут приоблèчена ув мъ̀жки рỳби и му реклà: «Цàро, èз закòлювам кàминут». На сèкъде се разчỳло, оти адѝн чувèк се наèл да закòле кàминут и безбрòй люде са сбрàли да глèдат, кàк ки го закòле.
Когà дошèл дèнут да закòле момàта кàминут, цàрут сос сѝчките голèмци излезèл вòнка от грàдут на еднò утвòрено мèсто и тàмка пред сѝчките момàта требувàло да го закòле. Момàта (овчарката) изкарàла нòжут да го закòле кàминут, се обърнàла къде цàрут и реклà: «Цàрю, нели сàкиш ез да го закòлюм кàминут? То дàй му тѝ пешѝн дỳша, а ако го не закòлюм, зèми ми мòята глàва!»
Цàрут се почудѝл на тòа отгувòр и рèкол: «Тѝ си най-ỳмнийот ув мòето цàрсто и тèбе ки те чѝнум първ голèмец. А ако свъ̀ршиш йоще товà, що ки ти рèчум, ки те чѝнам кату сѝн да ми бѝдеш.» Момàта реклà: «Кàжи, цàро, шчо ки кàжеш и ако е за свършувàнье, ке се мъ̀чам да го свъ̀ршам». Цàрут ѝ рèкъл: «Трѝ дèна сèдне от кàк ки си òдиш на сèлото, да дòйдеш пàк тỳка. Ка ки дòйдеш, емо да вèеш (хем да вяхаш), емо да не вèеш; емо да ми донèсеш бакшѝш, емо да ми нè донèсеш. Сѝчките, голèмо и мàлко, ки излèземе да те пречèкиме, а ти да накàраш людето, ем да те пречèкат, ем да те не пречèкат!»
Овчарката си утишлà на сèлото и накарàла селянето да ѝ улòват три-четѝри жѝви зàйци и двà гълъ̀ба. Селянето ѝ уловѝли.
На трèтиут дèн, кугà требувàло да òде при цàрут, кладèла зàецето по адѝн ув врèйкя и ги дадèла на селянето да ги нòсат и им рекла: «Куга ки ви рèчум да ги пушчите, пущèйте ги!» Земàла сос сèбе двете гълъ̀бчета, венàла на еднà кòза и кинисà-
356
ла да òде при цàрут, а пущила нèколку мѝна да òдат, да кàжат на цàрут, оти иде.
Цàрут, кату чỳл оти ѝде, излезèл вòнка от грàдут да гà причèке сус сѝчките гулèмци и безбрòй граждàне.
Кугà дошлà момàта край цàрут, глèде безбрòй люде, излезèли да га причèкат. Кату наближѝла край нѝхка, накарàла селянèто да ги изпỳщат зàецето пред людето. Они, кату видèли зàецето, са спущѝли да ги улòват.
Овчàрката, кату вèела на козата, ту одѝла пешàк, сус козата мегю нòдзето, ту подигàла си нòдзето и вèела на козата.
Кату дошлà до цàрут, изкарàла от пàзувата двете гълъ̀бчета и ги подавàла на цàрут. Той, щом като подпущѝл ръката си да ги зèме гълъ̀бчетата, òна ги изпущѝла из ръ̀цето си и гълъ̀бчетата летнàли и избегàли.
Тугàй овчàрката реклà на цàрут: «Èто, цàрю, емо ме прѝчекаха людето, емо не; емо вèех, емо не; емо ти донесèх бакшѝш, емо нè!» Цàрут ѝ рèкъл: «От динèска натàтки ки те ѝмам кату сѝн!» А тя̀ му шепнàла на ухото и му реклà: «Не съм дèте, а съм момà!» Цàрут немàл жена, та си гà зѝме за жена.
И така увчàрката, сос ỳмот си, се чинѝла царѝца.
ЦАР И ДЕТЕ [1]
ИЛИ
«ПРАВИНАТА НАДВИВА»
Аднò врèме адѝн цàр утишèл да пътỳва по царщѝната и такà дошèл на еднò село да принощỳве. Вов тàа вèчер, дека бѝли на гòсте, на тòа ступàн му се родѝло едно детè фнòго лѝчно — имàло на челото дзвèзда, а на гъ̀рдите — месечѝна. Цàрут, кату го видèл, рèкъл натòаступàн: «Нà ви тòа лишàн [2]; куга ки порàсне дèтетьо, да дòйде при мèнека.» Кугà пораснàло дèтетьо, го приготвѝли да тъ̀ргне, за да òде при цàрут. Имàло и еднò комшѝйско дèте. Реклѝ: «Айде да го пỳщиме и нèго за другàр.» И дèцата рèкли: «Хàрно!» И такà търгнàли да пътỳват.
1. Сравни прик. № 97.
2. Лишан = нишан, тур. р. = знак. Според други знакът бил пърстен или писмо.
357
Кугà дошлѝ ду еднà гъ̀ста курѝа, им се припѝло вòйчка. Товà дèте, що носѝло цàрскио лишàн, рекло: «Айде èз ки влèзум, сос пòйсо ме въ̀рзи.» И дрỳгото го вързàло и го пущѝло ув клàденецо. Шчом кату се свалѝло дòло, тò от гòре му рèкло: «Я дàй ми лишàнут, я пàк ки те изпỳщам да остàниш дòло.» И тò му рекло: «Ки ти гу дàдам.» Кумшѝйското дете па рекло: «Закъ̀лни се, оти не ки кàжеш!» И тò се закълнàло: «Да ỳмрам, да стàнум, ки кàжам.» И такà търгнàли да въ̀рват.
Кугà дошлѝ при цàрут, тòа фанàл да ги питỳве що ѝма, що нèма. Сегà е кумшѝйското дете: в нèго е лишàнут и òно е цàрско дете. Ама му паднàло страх да го не каже то, другото дете на царут, фанало да му кажỳва стрàшни рабòти. Адѝн дèн му рекло: «На аднò пỳсто пòле ѝма къща, внъ̀тре сèде адѝн арàпин и ѝма адѝн хỳбав кòйнь; да òдиш да ми го донèсеш.» Тò (личното дете) станỳва, отѝве тàмка, влèве ув къ̀щата и се скрѝве под адѝн кòш. Кату замъркнàло àрно, тò се свалю̀ва и сакàло да го отвъ̀рзе, а кòньут фанàл да вѝске. Арàпинут станỳва да вѝде, а тò се бутнàло пà под кòшут и не мòже да го вѝде. Арàпинут отѝве си домà. Тò пà йоще еднòж сакàло да го зèме. Кòйнут па фанàл да вѝске. Пà ѝде арàпинут и му вèле на кòньут: «Бре кòньо, тѝ се чинѝ двà пъти, ка ме излъ̀жуваш!» На трèти път деттьо излèве, го отвъ̀рзва на кòйньут и бèга. За двà дèна си отѝве. Негòвио другàр, дрỳгото дèте, ка го видèл сос кòйнь ѝде, му се зачудѝл и си рèкъл: «На дрỳго мèсто ке го пỳщам.» По мàлко врèме му вèле: «Да òдиш на цъ̀рно мòре. Тàмока ѝма аднà àбулка сос злàтни àбулки. Да òдиш да ми гà ỳрвиш сус сè корен!» Тòа, сиромàх, шчò да чѝне! Търгнàл да хòде. Кату дошèл до морèто, имàло сѝлна бỳра, аднѝ далгѝ като планѝни и òколо товà дъ̀рво имàло момѝ сос пàшки като на рѝба. Тѝе го чувàли на дъ̀рвото, сèкоя по адѝн дèн. Запрèла бỳрата и момѝте излезèли на дрỳгата стрàна да се чèшат. А òно клàве боздугàнут на стрàната и се бабнỳве ув морето, та òде до àбулката. Гà потъ̀ргнуве аднòж — не излèве; йòще еднòж — пà не излèве; на трèтио път гà откòрнуве и излèве на крàйо, па си отѝве. Дрỳгото дèте си вèле сос ỳмот, оти до тогà е загинàло. А èто ти го, дека ѝде зàедно со àбулката. Ка го видèло оти ѝде, фанàло да умѝре и да му мѝсле за дрỳга рабòта. «Е, сегà, му рèкло, кòньут го донесè и àбулката. Сегà йòще еднà рабòта ѝма: на товà пòле ѝма адѝн стрèбрен конàк, забикòлен от аскèр; на врàтата ѝма двà арчлана; внъ̀тре ѝма аднà момà най-хубàва. Да òдиш, да ми гѝ донèсеш!» Тòа, сиромàх, щò да чѝне! — Станỳве и отѝве. Ка-
358
ту отишèл тàмка, видèл аскèрут и тѝа арчлàна дури ръ̀жат! Сегà, се ỳме, се чỳде, кàк да напрàве? Му втекнàло да закòле адѝн овен на арчлàнето, а пà на аскèрут, кату ки зàспе, да го прислàмче. И такà аскèрут кату легнàл, го прислàмчуве и тòа овèн им го фърлю̀ве на арчлàнето и се качỳве гòре. Момàта, ка го видèла, фнòго го аресàла, оти бѝл фнòго лѝчен. И òна си търнỳве с нèго и òдат. Кату ги видèло дèттьо дрỳго, рèкло да го отрòве и кату дошлѝ, седнàли да си рỳчат и то го отрòвило и òно умѝре.
Момàта, ка го видèла тàка, фанàла да плàче, но ѝ втекнàло, òти ѝма в нèа жѝва вòда. Сос жѝвата вòда го попъ̀рскуве и дèттьо станàло и ѝ рекло: «Кòлко стрàшен сòн бèх заспàл!» Но òна му казàла: «Оти те отрòвиха и умрè, но èзе те напърскàх сос жѝва вòда и станà.» Тогà дèттьо, от ка оживỳве, спроти клèтвата, що бèше гà чинѝл, оти да ỳмре и да стàне, та тугà да кàже, тогàй му кажàл на цàрут, кàк се чинѝло и щò се чинѝло. Тогà цàрут си го зѝме дèттьо и си го чинỳве за сѝн, а дрỳгото, лъжлѝвото, го отèпуве.
ЦАР И УМЕН ЧОВЕК
Аднò врèме имàло адѝн цàр. Адѝн дèн седèеки си домà, си речèл на ỳмо: «Айде да вѝдум ув мòята цàршчина дали ѝма нèкуй човèк, щò да го пѝтам, да ми кàже?» И такà станỳве да шèта по цàрстото си. Отѝве ув адѝн грàд, ги сбируве на сѝчките чорбаджѝи и им вèле: «Лòш ли сум или àрен сум?» Тиа му рекли: «Àрен.» А пà цàрут тиа, що ки му рекли: «Àрен» —, ги закòлювал; ако рèкли: «Лòш» — пà ги закòлювал. И такà фнòгу грàдове шетàл и сè такà сè кòлел. Най-напòкон ѝде во аднò мèсто, дека имàло адѝн умен човèк. Ги сбирỳве на сѝчките чорбаджѝи и им вèле: «Що ки ви пѝтам, ки ми кàжете ли?» А пà тѝа, людето, си чинѝле сбòр от пò-пишин: когà ки дòйде цàрут, да му го прàтат тòа ỳмнио човèк. Онѝ му реклѝ: «Нѝа ѝмаме адѝн сèлски кмèт, òн ки ти кàже.» — «Е, àрно, — рèкъл цàрут, — ỳтре нèка дòйде на тòлко сàати да ми кàже!» Станỳват, си утѝват.
На утрото утѝват селянето зàедно сос кмèто. Цàрут му вèле: «Тѝ ли си кмèто?» — «Езе сум» — рèкъл тòй. «Е, àрен ли сỳм или лòш?» — питàл цàрут. А тòо му вèле: «Нѝ àрен сѝ, ни
359
лòш си: тѝ, когà ки дòйдеш, ако си лòш, нѝа ако сме àрни, и ти àрен ки се чѝниш; а па, ниа ако сме лòши, тѝ ако сѝ àрен, и тѝ лòш ки се чѝниш.» И такà цàрут, ка чỳл, си утѝве назàд.
МОМАТА И КАРАКОНДЖОЛУТ [1]
ИЛИ
«ЩО МИСЛИШ ДРУГОМУ, ТИ ДОХОЖДА НА ГЛАВАТА»
Аднà мъщеха имàла свòя момà донесенѝца и нашлà и аднà заваренѝца у мъжỳт си. Аднòж мъщèхата направѝла аднà пугàча от пипèл и брàшно и гà изпèчуве; закàруве момàта заварèницата и òдат на адѝн рѝд. От тàмка мъщèхата утъркàлюве пугàчата от тòа рѝд надòло и га пушчỳве момàта по нèа да га зèме. Момàта отѝве дори дòло по дòлут вов аднà вирàн вуденѝца. Тàмка наòжде аднò кỳче и аднò мàче, и си ги прибѝра прѝ нèа (при сèбе). Ка замъркнàло, си затвòруве вратàта и си седнỳве да си повичèре. Кỳчето фанỳве да гя̀фке, онà му фърлю̀ве адѝн зàлък; и мàчето фанàло да мèфке; и на нèго му фъ̀рлила адѝн зàлък от пугàчата. Ка дошлò полỳнош, дошèл каракòнджолут на вратàта и фанàл да вѝке: «Чèшъл-тепъл, дивòйко, отворѝ ми вратàта да ти мòтам црèвата сос жилèзно мотèло от грèда на грèда, от кòл на кòл!» Момàта се застрашѝла и питàла на кỳчто и мàчто: «Кỳче, мàче, щò да рèчум?» Онѝ ѝ реклѝ: «Нèка ти дунèсе адѝн съндъ̀к àрна рỳба, — та да ти отвòрум вратàта.» Онà реклà такà и тòа отишèл да дунèсе. По два-три чàса дунèсуве и фанàл да вѝке пàк: «Чèшъл-тèпъл, дѝвойко, отворѝ ми вратàта!» А òна тугà му реклà: «Донèси ми кòлби, òбеци, кудỳри, сèдне да ти отвòрум.» Тòа отѝве, донèсуве. А кату донесèл, фанàло да ос̀ъмнуве, оставѝл и побегнàл. Момàта на ỳтрото излèве, си ги зѝме и си утѝве наредèна. Кугà си дошлà домà, петèлут стоèл на дзѝдут и фанàл да пèе: «Кукурѝгуу! Нàша Мàра ѝде променèна, наредèнаа!» Мъщèхата го чỳла и реклà: «Пър, пусти!» Кугà, що да вѝде? Ето ти гà Мàра накитèна, наредèна!
Мъщèхата завидèла на товà нèщо и си реклà: «Айде да га пỳщам и мòята момà, да дòйде такà.» И направѝла и на нèа като на дрỳгата момà пугàча. И тя̀ тàмка утишлà. Ги наòжде кỳ-
1. Виж и приказка № 116 и др.
360
чето и мàчето. Седнàла да вичèре. Фанàли кỳчето и мàчето да гя̀фкат и да мèфкат, а тя̀ ги изпъдѝла. Ка дошлò полỳнош, ѝде пà каракòнджолут и вѝке: «Чèшъл-тèпъл, дивòйко, отворй ми вратàта да ти мòтам цревата сос жилèзно мотело от грèда на грèда, от кòл на кòл!» Тя питàла кỳчето и мàчего. «Що да речум?» А òни ѝ реклѝ: «Кàк ядè, такà дàй си отгувòр!» И тя̀, незнàеки, утворѝла. Каракòнджолут влезèл и ѝ мотàл цревàта от грèда на грèда, от кòл на кòл.
в) От пок. Н. Пантов и Хр. Вълчев
ОВЧАР, ЗМИА И ЛИСИЦА ИЛИ «ПРАВИ ДОБРО, НАЙДИ ЗЛО» [1]
Адѝн увчàр пасèеки си òвцето, глèде на еднò мèсто огѝн гòре и утишèл да вѝде, щò е товà. Кугà отишèл, глèде в огѝнут аднà змѝа гòре и пѝске, колку що мòже. На овчàрут му паднàло грèх за змѝата, та пущѝл стàпут да га изкàре. Змѝата по стàпут на овчàрут се куртулѝсуве от огѝнут и се навѝве на шѝата на овчàрут и му вèле: «Тѝ ме куртулѝса от огѝнут, а сегà èз ки те изèдум, защò сегà такъв е свèтут — чѝни àрно, нàйди злò.»
Овчàрут ѝ се мòлил, но напрàзно. Нàй-седне овчàрут ѝ рèкал: «Нèка пѝтаме труѝца дỳши и ако рèчат да ме изèдеш, тугàй ме изèди.» Змѝата кандисàла. Одѝли, одѝли и стретèли адѝн стàр кòйнь. Овчàрут му разкажàл, кàк бѝло и що бѝло. Кòйнют му отгуворѝл: «È, сѝно, немаш файдà, ки тè изèде, защо врèмето сегà е таквò: чѝни àрно, нàйди злò. И èз, кугà бѝх млàд, работѝх на лю̀дето, колку що можèх, ама кугà остарèх, ме напъдѝха и сега глàден ки умрам.»
От тàмка пà кинисàли да òдат да пѝтат дрỳг. Вървèли, вървèли и стретèли адѝн стàр вол. Овчàрут и на вòлут му разкàжуве, кàк бѝло и що бѝло, но и вòлут му рèкъл: «Нèмаш файдà, ки те изèде, защо дуня̀та сегà е таквà: чѝни àрно, нàйди злò. И èз, кугà бѝх млàд, работѝх на лю̀дето, колку що можèх и со мòята рабòта се хранѝха, но сигà, като устарèх, ме напъдѝха и глàден ки ỳмрам.»
1. Срав. и прик. № 128.
361
От тàмка пà кинисàли да òдат да пѝтут йò ще адѝн. Вървèли, вървèли и стретèли аднà лисѝца. Овчàрут разкажỳве и на лисѝцата, кàк бѝло и що бѝло. Тугàй лисѝцата реклà на змѝата: «Свàли се дòлу и ки ви кàжум, кòй ѝма прàво.» Змѝата се излъжàла, та се свалѝла. Лисѝцата реклà на овчàрут: «Удри бè, що стòиш?» И овчàрут удрѝл, та га утепàл.
Тугàй овчàрут гà попитàл на лисѝцата: «Що бакшѝш нѝ и сàкаш да ти дàдум?» А лисѝцата отгуворѝла: «Да ми дунèсеш нèколко кукòшки.»
Овчàрут утишèл си ув сèлото да ѝ дунèсе кукòшки. Вèчерут фанàл три-четѝри кукòшки и ги вързỳве в еднà зрèкя. Жнàта му, кату ги видèла, го питàла, защò му се тѝе кукòшки, а тòа ѝ кажỳве.
Онà ноштà станỳве, отвъ̀рзуве кукòлките, та на место нѝх, турỳве двè пцèта и ги вързỳве ув врèкята. Утринтà òн станỳве, та утѝве на горàта да отнесè на лисѝцата кукòлките, и зèл да вѝке: «Излèз, кума лèсо, ти дунесèх кукòлките.» Лисѝцата, като чỳла, излезèла и овчàрут турỳве от врèкята кукòшките, а излезèли дветè кỳчета, гà фанàли на лисѝцата и гà разскапàти. Лисѝцата фнòго се молѝла на овчàрут да не гà утèпе, но овчàрут, без да намѝсле, оти òна го куртулисàла, гà утепàт и от кòжата ѝ си направѝл адѝн хỳбав кожỳх. Èто как: —Чни àрно, нàйди злò. —
Забележка. Настоящата приказка други à приказват поинако, но аз, без да я повтарям, излагам я както съм я чул от приказвача.
ДВЕТЕ МОМИ
Аднòж двè момѝ си реклѝ: «Мори дòдо, цèцо, айде да òдиме, аднàта за вòда, а дрỳгата за дъ̀рва.» — «Айде» — отгуворѝла дрỳгата. И такà утишлѝ: аднàта за вòда, а дрỳгата за дъ̀рва. Аднàта налèла вòда, а дрỳгата набрàла дъ̀рва и се върнàли ув нѝхка.
Кату се стретèли на пъ̀кьот, пъ̀рвната момà реклà на вгòрата: «Зилèни ти сà дъ̀рвата.» А втòрата реклà на пъ̀рвната: «Мъ̀тна ти йè вòдата.» И такà се задечкàли и се сбѝли, дури и главѝте си скапàли.
362
Тугà òколо нѝхка се сбрàли люде и им пèли: «Джѝнгър, джѝнгър, вòйвода, сѝте момѝ на вòда, òти нàште момѝ не бèха?» — «Оти г. . . им се гледàше.»
ЦАРОТ И ТАЙНИТЕ МУ
Аднò врèме имàло нèкой цàр сос дванàйсе дỳши мизлѝч. Цàрот фнòго се чудѝл, оти йòшче не излèгли вòнка, шчо сбòрове ки чинувàли ув мизлѝчут, ка излевàли вòнка, ги слушàли. Аднòж цàрут рèкъл: «Айде сегà да чѝниме такà: да затвòриме на сèкъде, да нèма дỳпка да чỳе нѝкуй, шчо ки сборỳваме.»
Направѝли такà — затворѝли от сèкъде. Правѝли, шчо правѝли ув нъ̀тре, ув мизлѝчут, мулязà. А ка излезлѝ на вòнка, пàк чỳли се, шчо си сборувàли скрѝшом.
«Айде, —реклѝ, —сега дрỳго да напрàвиме: да клàдеме аднà прàзна, бèла кнѝга и да га дàдеме на адѝл татàрин да га нòсе, да вѝдиме дали ки познàят?» Завѝли аднà бèла кнѝга и му га дадèли на адѝн татàрин да га нòсе. Тòа венàл адѝн сѝлен кòйнь и фатѝл да го припỳшче по чаршѝята. Фанàли да излèват — тòя, друг, да глèдат. Аадѝн излезèл и речèл: «Шчо глèдате? На тòа, шчо припỳшче койнют ли? Тòа нòсе прàзна кнѝга.» А цàрут бѝл тебдѝль пу нèго и чỳл, та го питàл: «Кòй ти кажà на тèбека, оти нòсе прàзна кнѝга?» Човèкут му речèл: «Нѝкуй не ми кажà.» — «А от дèка позна?» —«От дèка? — Оти фнòго го припỳшче кòйнют.» —
И такà цàрут рèкъл: «Не бѝва скрѝшно нѝшчо на свèта.»
ЛЪЖЛИВОТО ПРИЯТЕЛЬСТВО
Аднòж адѝн човèк, шчо имàл фнòго приятеле, за да се наỳче дали му сà нàй-истински прия̀теле, утишèл на конàкут и му речèл на кадѝята: «Кòлку парѝ ми сàкаш да ми дàдеш адѝн сеймèнин овàа ден да шèте сос мèнека?» — И му дадèл, кòлку парѝ му посакàл кадѝята.
Тòа зѝме сеймèнут и отѝве пъ̀рвно на адѝн прия̀тель и му
363
вèле: «Чѝни ми се кефиль, оти ки ме затвòрат.» А прия̀телют му отгуворѝл: «Не мòжам да се чѝнам.» Такà хòде и на втòриут и на трèтиут, и нѝкой не му се чинѝл кефѝль.
Нàй-седне утишèл у адѝн нèгов душмàнин и му се мòле да му се чѝне кефѝль. Тòа на чàсут му се чинѝл.
Тугà познàл, оти приятелето му не му билѝ нàй-истински приятеле; ги оставѝл и си речèл: «Таквѝ приятеле не ми требỳват на мèнека.»
ТЕРЗИЯТА, ЛЪЖЛИВ ЮНАК [1]
Аднò врèме адѝн тирзѝя си едèл крỳши. Ув крỳшите имàло и гнѝли, които тòа ги фъ̀рлял край нèго. На въ̀рз гнѝлите крỳши се набрàли фнòго мỳхи, а тирзѝята манàл сус аршѝнут и утипàл фнòго мỳхи. Ка видèл, оти изтипàл фнòгу мỳхи, помислѝл да ги избрòе. Ги избрòюве и глèде: утипàл читрѝйсе мỳхи. Тугàй си речèл сàм на сèбе: «Като утèпувам читрѝйсе дỳши сус аднò наманувàне, èз требỳва да съм фнòго голèм юнàк. А ка съм тòлко юнак, шчо сèдум тỳка? Ки òдум да бъ̀ркум юнàк спрути мèне.»
Направѝл си адѝн баря̀к, а на нèго напишàл: «На аднò манувàне читрѝйсе души утèпувам» — и кинисàл да бъ̀рке юнàк спрути нèго. Кату вървèл насèкъде, питувàл за юнàк човèк. И нàй-седне му кажàли, оти на аднò мèсто имàло двуѝца брàте, фнòго юнàци. Цàрут им направѝл на тѝа юнàци адѝн кунàк ув аднà гòра и тàмка ги ранѝл.
Тирзѝята кинисàл да ги бъ̀рке. Вървèл, вървèл и дỳйдèл до аднà чешмà. Ду чишмата имàло аднѝ голèми дъбѝща. На чишмàта имàло пишàно: «Нѝкуй да не сèдне на сèнката под дървѝшчата, зашчò тòа, шчо ки сèдне, ки бѝде утèпин от двàта брàта юнàка.» Тирзѝята изпèл товà пѝсмо, а, без да се юплàше, побѝл баря̀кут си и легнàл да спѝе под дъбѝшчата.
Не пуминàло фнòго и èто двуйцата брàте юнàци ѝдат на чешмàта и глèдат под дъбѝшчата адѝн чувèк сус бàряк ду нèго, спѝе. Утишлѝ при тирзѝята и кугà глèдат на баряк̀ут му пѝше: «На аднò манувàне читрѝйсе души изтепувам» — се почудѝли на юнàството му. Сус стрàх се приближàли ду нèго, го разбудѝли и го поканѝли на гòсте. И тирзѝята утишèл.
1. Срав. прик. № 9, 94 и 221, и др.
364
Ка утишлѝ домà, го нагостѝли и сèдне излезèли вòнка от кунàкут да се шèтат. Двуѝцата брàте юнàци зèли аднò фнòго тèжко жилèзо и фатѝли да си игрàят сус нèго: адѝнут ки го фъ̀рле нагòре, а дрỳгиут ки го причèке; сèдне пак тòй ки го фъ̀рле, а дрỳгиут ки го причèке. Кату игрàли мàлку нèшчо, го пудàли на тирзѝята и òн да го фъ̀рле. Тирзѝята зимàл жилèзото ув ръ̀цето и ка видèл, оти не мòже да го фъ̀рле, им рèкъл: «Ки го фъ̀рлюм, ама да знàйте, оти не ки пàдне пàк тỳка, зашчò аку го фъ̀рлюм èзе, ки го фъ̀рлюм да òде до сѝньото нèбе, а нè куту вàзе.» Двуйцата брàте юнàци се уплашѝли да не им загѝне жилèзото, та не уставѝли да го фъ̀рле.
На аднò мèсто имàло аднà голèма мèчка и тàа мèчка чинувàла голèми пàкости — едèла òвце, дубѝци, дури и люде. Цàрут пушчѝл абèр на двуѝцата брàте юнàци да òдат да я утèпат. Двуѝцата брàте пуканѝли и тирзѝята да òдат зàедно да га утèпат мèчката, и тирзѝята кандисàл. Кинисàли труѝцата. Вървèли, вървèли и дошлѝ ув гòрата, дека бѝла мèчката, и се качѝли сèкой на по аднò дъ̀рво, та от тàмка да фъ̀рлят сус пỳшките да га утèпат. Мèчката, кату подушѝла, оти люде дошлѝ, земàла да рèве, кòлку шчо можèла и се пушчѝла въ̀рз нѝхка да ги изèде. Кугà дошлà под дъ̀рвото, дека бѝл тирзѝята, тòй се уплашѝл и ут стрàх паждѝне ут дървото, а се пугодѝло, та паднàл върз гъ̀рбут на мèчката. Мèчката фатѝла да рѝке и да скòке на тàтки, на вàки, а двуйцата брàте юнàци пукнàли със пỳшките и га удрѝли на мèчката, и тàа паднàла на мèстото. Тирзѝята извикàл: «А бе, зашчò фърлѝхте, та га утепàхте? Езека, ка бèх га фанàл за грѝвата и за ушите, ки га нòсех вèеки жѝва на цàрут!» Тѝа поверувàли и се зачудѝли на юнàството му.
Като утишлѝ при цàрут, му разкажàли сѝчко за тирзѝята и цàрут фнòго се зарадувàл, оти се сдобѝл йòшче сус адѝн голèм юнàк и на тирзѝята му дадèл голèм бакшѝш. От тàмка сèдне пàк си отишлѝ труѝцата юнàци ув кунàкут, шчо бѝл ув гòрата.
Не пуминàло фнòго врèме и адѝн дрỳг цàр душèл сус вòйската си да му зèме цàрството на цàрут, шчо имàл труѝцата юнàци. Цàрут пушчѝл абèр на труѝцата юнàци да òдат да се бѝят суз вòйската на дрỳгио цàр. Юнàците, ка чỳли за товà нèшчо, венàли по адѝн хỳбав кòнь и утишли. Кугà наближѝли до вòйската, тирзѝята се уплашѝл и си помислѝл: «Мèне ки ме утèпат, туку нèка се утèпум бъре сàм.» Утишèл до едно голèмо дъ̀рво, та го прегърнàл дъ̀рвото и удрѝл на кòйнют суз маймỳзето, кòлко шчо можèл, за да го дъ̀рпне кòйнют, та да се утèпе. Дъ̀рвото
365
се пугодѝло сỳхо и гнѝло (търлаво), та се скършѝло, а кòйнют се уплашỳве и фатѝл да бèга, кòлко шчо можèл, а тирзѝята, забрàвен вèке от стрàх, вèел (вяхал) на кòйнют, без да го изпушче дъ̀рвото. Кòйнют, кату търчал, кòлку шчо мужèл, влезèл ув вòйската на дрỳгио цàр. Вòйската, като видèла от дилèко, оти адѝн юнàк голèмо дъ̀рво влèче ув ръцето и, без да се уплàше, ѝде прàво въ̀рз нѝхка, се уплашѝли и зèли да бèгат. А двуѝцата брàте юнàци се впушчỳват от дрỳгата стрàна и сус сàблите си зèли да кòлят вòйската. И тà, кату се разбъркàла, зèли да се бѝят адѝн на дрỳг и сѝчките пупаднàли мъ̀ртви тàмока на мèстото.
Труѝцата юнàци, кату се върнàли при цàрут, му разкажàли сѝчко, шчо се чинѝло. Цàрут се почудѝл на юнàството на тирзѝята и му дадèл голèм бакшѝш. И от тàмока сèдне се върнàли пàк ув конàкут и дури да ỳмрат, тàмока ги ранѝл цàрут. И такà тирзѝята ду смъ̀рт си поминàл на голèм раатлък.