K. Paleshutski - JuKP i Makedonskiq vypros

Югославската комунистическа партия и македонският въпрос, 1919–1945
К. Палешутски

I. Македония в борбата на ЮКП за изработване на програма по националния въпрос (1919–1923)

2. Югославските комунисти и македонският въпрос по време на легалното съществуване на ЮКП

Образуването на буржоазна Югославия предизвиква още по-голямо опиянение сред социалдемократите, които от национално гледище не оценяват правилно първодекемврийския акт [*]. Югославските социалдемократически партии и най-вече ССДП са обхванати от национален романтизъм. Те смятат, че с обединението на сърби, хървати и словенци в една държава националният въпрос слиза от политическата сцена и за пролетариата се създават условия за водене на по-успешна класова борба.

С обединяването на югославските народи в една държава се възстановява организационно и ССДП. Другите югославски социалдемократически партии очакват с интерес нейната позиция по националния въпрос, защото в изграждането на новата държава единствено тя не взема пряко участие поради факта, че по време на войната не съществува като единна организирана сила.

*. Образуването на буржоазна Югославия става на 1 декември 1918 г.

За пръв път ССДП излага по-обстойно становището си по националния въпрос в уводната статия на възстановения партиен орган „Радничке новине” [92]. Няколко дни преди публикуването на тази статия (на 8. XII. 1918 г. н. с.) първото следвоенно събрание на партийната организация в Белград я приема като декларация на ССДП. В нея се казва, че „националното обединение”, което постигат по време на войната някои малки нации, е „незначителна цена за преголемите жертви и огромните нещастия”, които войната донася на цялото човечество. Но въпреки това ССДП поздравява югославското обединение, защото снемало „от дневен ред националния въпрос”. По-нататък обаче се добавя, че този въпрос ще бъде „най-радикално решен” и националното обединение най-пълно извършено „в полза не само на отделни, но на всички нации” с премахването на частната собственост и заменянето на капиталистическия със социалистическия начин на производство, и то „без войни и без опустошенията, които те носят след себе си” [93].

Подобно на другите социалдемократически партии в Кралството и сръбските социалдемократи заявяват, че „сърби, хървати и словенци са един народ, защото имат един и същ език и еднакви други етнически особености”. Затова обединението им в „една национална държава е голяма политическа, икономическа и културна потребност, която е вън от всякаква дискусия”. Обединението в обща държава според ССДП открива за пролетариата широко поле за организиране на класовите сили. То отнема на буржоазията възможността „зад национализма” да „скрива своя класов егоизъм” и да повлича след себе си и част от пролетариата”. „Смъквайки националния въпрос от дневен ред, пролетариатът има чисто поле, на което ясно се виждат класовите противоречия и на което може да се води чиста класова борба” [94] — завършва „Радничке новине”.

Предизвиква интерес и заетото от ССДП по-централистично становище от това на редица буржоазни партии. Тя настоява незабавно „да се премахнат” всички органи на самоуправление, смятайки, че те подхранват „племенен или областен сепаратизъм” [95]. С това сръбските социалдемократи подпомагат реакционните правителствени среди в унищожаването на областното и

92. Историјски архив на КПЈ. Т. 3, с. 313; Радничке новине, бр. 1, 2. XII. (15. XII) 1918.

93. Пак там.

94. Пак там.

95. Пак там.

общинското самоуправление и в ликвидирането на каквито и да е самоуправленски органи на власт в националните райони на държавата.

Декларацията ясно показва пропуските и грешките на ССДП по националния въпрос. Националноунитаристичното гледище на ССДП съвпада с това на повечето от буржоазните партии. По маниера на буржоазията се говори за „един народ”, за „една нация” и се игнорира въпросът за съществуването на национални малцинства. Както пише. през 1923 г. по повод на същата декларация М. Пиаде, изглежда „радостта от постигнатото национално обединение не допускаше да се види робството на другите. . .” [96] Полемизирайки по-късно с централистко-унитаристкото становище, М. Пиаде казва: „Понеже бяхме централисти, несъзнателно послужихме на сръбската буржоазия, на сръбската хегемония и на угнетяването на другите нации” [97].

Голям недостатък на декларацията е и това, че тя въобще не засяга македонския въпрос. По това време вече в България серчани са излезли със своята декларация (ноември 1918) за независима Македония. Правителството на новата държава обаче упорито отстоява „сръбския характер на Македония”. ССДП пък забравя лозунга за балканска федерация.Нейното мълчание създава впечатление, че партията вече се колебае по отношение на приетите на първите две конференции на Балканската социалдемократическа федерация лозунги.

В общи линии духът на първата декларация се запазва и в декларацията на ССДП, която Д. Лапчевич прочита на последното заседание на Сръбската народна скупщина (29. XII. 1918 г. н. с). Нещо повече, дори цели пасажи текстуално съвпадат [98]. Забелязват се обаче и някои различия. Във втората декларация се казва, че с „националното обединение пролетариатът добива широко поле за агитация и силна опора за развиване на класовата борба, за окончателна разправа с югославската (к. м. — К. П.) буржоазия” [99].

Борбата за югославска държавна общност тук се разглежда като крачка, като етап към постигане на балканска федерация, в която Югославия би била една от федералните единици „Нашето национално обединение — се казва в декларацията — ще получи истинска стойност едва с обединяването на всички балкански народи във федерация на балканските републики и с от-

96. Радник, бр. 90, 11. XI. 1923.

97. О nacionalnom pitanju. Zbornik tekstova. В., 1967, 133—134.

98. Радничке новине, бр. 16, 17 (30). XII. 1918.

99. Пак там.

криването на възможност за мирно споразумение и федерация с другите съседи и народи” [100].

ССДП оказва влияние и върху СДП на Босна и Херцеговина за разпространяване на националноунитаристката и централистката идея. На събранието в Сараево на 9 (22). XII. 1918 г. един от водачите на социалдемократическото движение в Сърбия Живко Топалович заявява: „Смятайки хървати, словенци и сърби за един народ, за този един народ ние искаме и една държава” [101]. Същевременно той призовава работниците да действуват безпощадно за разчистване на всичко, което ги дели и „създава изкуствено от един народ три народа” [102].

По същото време великосръбската буржоазия започва да премахва заварената автономия на областите от бившата Австро-унгарска империя. Създава се централен съд в Белград. В Македония се въвеждат специалните разпоредби от 1913 г. В Косово, Войводина и Македония се установява непоносим терористичен режим. Подготвя се и колонизация на сръбски национален елемент в тези области. С. Радич преименува ХСП в Хърватска републиканска селска партия (ХРСП) и през февруари 1919 г. се присъединява към силите, които подкрепят идеята за федерация. „Искаме да бъдем със сърбите, но не под сърбите — заявява ръководителят на ХРСП, — искаме сърбите за братя, а не за господари; искаме истинско южнославянско единство, което не може да бъде без българите, защото формалното народно единство не означава нищо” [103]. Още на 5. XII. 1918 г. на Елачичевия площад в Загреб става сблъскване между хърватски и сръбски военни части, в което са убити 13 и тежко ранени 17 души, главно хървати. Националното неравноправие се проявява и при назначенията в държавния апарат, в армията и пр. Сърбите заемат ключовите позиции. Появява се недоволство, което расте и обхваща всички потиснати нации и социални слоеве.

Въпреки тези очебийни примери на национални различия и на национално угнетяване социалдемократите (от най-десните начело с Витомир Корач, Вили Букшек и Е. Кристан, през центри-стите до най-левите, които се смятат за последователи на Ленин и на Октомврийската революция) неотклонно застъпват и раз-

100. Пак там; Glas slobode, 7. I. 1919.

101. Socijalna demokratija prema aktuelnim pitanjima — govor Zivka Topalovica na socialistickoj skupstini u Sarajevo, 9. XII. 1918. Sarajevo, 1919, p. 14.

102. Пак там.

103. X o р в а т, Ј. Странке код хрвата и њихова идеологија. Б., 1939, с. 98.

пространяват идеята за националното единство на сърби, хървати и словенци. В такава насока се списват и партийните органи „Napred” (Любляна), „Glas slobode” (Сараево), „Sloboda” (Нови сад), „Sloboda” (Загреб), „Радничке новине” (Белград) и пр. Органът на ССДП даже помества статия, в която се говори за моралната удовлетвореност на сръбските социалдемократи от това, че някога само те, социалистите, са били онези „бели врани”, които са „доказвали една такава проста истина, че югославяните са една и съща нация”. Сега тази истина станала „очевидна дори и за някои . . . партии”, които по-рано са стояли на „гледището на безкрайно тесния шовинизъм”. Тази истина сега завладяла дори и партиите, които доскоро били „увлечени до лудост от най-отвратителния областен партикуларизъм” [104]. Така ССДП започва атака срещу буржоазните партии, които малко или много не са признавали или не признават „народното единство”. Появилите се сред някои буржоазни политици тенденции за борба против унитаризма и централизма, изтъкването, че сърби, хървати и словенци са три народа и настояването за тяхното равноправно третиране се смятат от социалдемократите като „крайно опасни” опити за разбиване на това единство, като продукт на конкурентната борба между буржоазията в отделните области и в крайна сметка като обстоятелство, което всява смут, обърканост, колебания и съмнения всред работническата класа.

Вестник „Радничке новине” сочи и конкретната полза за работническата класа от обединението на сърби, хървати и словенци в една държава. Той разглежда формирането на нациите по такъв начин, че оправдава схващането за национално единство на сърби, хървати и словенци. Създаването на Югославия според него е резултат на вътрешното съзряване и на дейността на външните сили. Сръбската СДП препоръчва на работническата класа да участвува в борбата за изграждане на обща държава, макар тя да е буржоазна, защото „националната държава” давала възможност за нарастване на политическата роля на работническата класа, за изостряне на класовите противоречия и за развиване на „грандиозна класова борба”. „Затова силно се радваме на извършеното национално обединение на югославяните и на образуването на национална държава” — заключава партийният официоз [105].

Другите социалдемократически партии също не остават по-назад. През март 1919 г., в момент на усилена подготовка за обединителния конгрес на социалдемократите, се появяват предло-

104. Радничке новине, бр. 33, 16. II. 1919.

105. Пак там, бр. 34, 17. II. 1919.

жения в агитацията и пропагандата за създаване на обща партия да се излиза от предпоставката, че съществува една единна югославска нация [106]. Затова и областната конференция на Далматинската СДП (25. III. 1919 г. в Сплит) с доста приповдигнат тон поздравява „делото на националното обединение и освобождение на . . . триименния народ на сърби, хървати и словенци. . .” [107]. Разпространители на тази идея стават и всички течения в хърватската и словенската социалдемокрация [108].
Трудно може да се повярва, че това становище на югославските социалдемократи е резултат на „несъглеждане”, на „незабелязване” на националния въпрос. Още повече, че Октомврийската революция в Русия вече е дала пример за анализиране на националните взаимоотношения и за решаване на националния въпрос чрез самоопределение до отделяне. Налага се изводът, че ССДП приема унитаристкото становище съвсем съзнателно. Това отбелязва в доклада си на тържественото заседание на ЦК на Съюза на словенските комунисти по случай 30-годишнината от създаването на Словенската комунистическа партия и Едвард Кардел. Той обръща внимание на влиянието на „искрения, макар и в същото време нереален и късоглед революционно-хуманистичен космополитизъм, според който се признавала само работническата класа, а не и народът” [109].

Осъзнатото възприемане на националния унитаризъм от ССДП — водещата сила в работническото движение на Югославия, се потвърждава и при обсъждането на националния въпрос от югославските емигранти в Съветска Русия. Известно е, че през май 1918 г. при ЦК на РКП(б) се създава федерация на чуждестранните комунистически групи. На 16 май южнославянската комунистическа емигрантска група (в нея влизат и българите) решава да стане секция на РКП(б) [110] под името РКП(б) — група на българи, сърби, хървати и словенци [*]. На 15 октомври българите се отделят и създават самостоятелна група. Оттогава първоначалната група включва само сърби, хървати и словенци.

На конференцията на тази група, проведена в Москва от 5 до 7 ноември, се решава да се създаде Комунистическа партия

106. Радничке новине, бр. 59, 14. III. 1919.

107. Пак там, бр. 86, 10. IV. 1919.

108. Пак там, бр. 75, 30. III. 1919.

109. Delo, 16. IV. 1967; Борба, 16. IV. 1967.

110. По-подробно вж. О ч а к, И. Д. Югославянские интернационалисти в борьбе за победу советской власти в России (1917–1921). М., 1966.

*. В названието на секцията няма „македонци”, защото тогава никои не е смятал, че те не са българи. Черногорците са причислени към сърбите.

(болшевики) на сърби, хървати и словенци, която да пренесе основната си дейност в югославските земи [*]. Това решение се взема след изслушване на информация за обстановката в Сърбия, Хърватско, Словенско, Босна, Херцеговина и Черна гора, в която се казва, че мнозинството от социалдемократическите партии са предали интересите на пролетариата, че в момент на разгаряне на „световната революция” те са отстъпили от класовите позиции и са преминали на страната на националните буржоазии [111]. Новосъздадената партия вече не е част от РКП(б), макар да се основава на нейния устав. Същевременно тя е единствената общоюгославска партия по това време.

Югославските комунисти в Съветска Русия се запознават не само теоретически с националния въпрос, но и с неговото практическо решаване от властта на Съветите, Нещо повече, те имат ясна представа за националния въпрос в южнославянските земи. Повечето от тях са от т. нар. „дисиденти”, напуснали „сръбския” доброволчески корпус в Русия през пролетта на 1918 г. поради великосръбската националистична атмосфера в него, която все повече се утежнява с увеличаване на шансовете за обединение на сърби, хървати и словенци в една държава. В противовес на сръбския шовинизъм „дисидентите” издигат искане за пълно национално равноправие на трите народа в една бъдеща независима, демократична федеративна Югославия [112]. Такова е становището по националния въпрос и на новосъздадената комунистическа партия, чиито членове тръгват за родината си с амбиции за неговото осъществяване [113].

На път за Югославия една част от тях, между които е и Никола Грулович, се среща в Будапеща със секретаря на ССДП Филип Филипович и обещава да основе във Войводина комунистическа организация „Васо Пелагич”. На 17. II. 1919 г. в Белград се провежда втора среща между „пелагичевците” и ръководителите на ССДП. По това време в ССДП преобладава левицата, водена от Ф. Филипович. Усилено се готви и обединителният конгрес, поради което “пелагичевци” предлагат да се обсъди съвместно

*. Навярно тук се има предвид създадената след разпадането на монархията СХС държава с център Загреб.

111. Н r a b a k, В. Komunisticka partija (boljsvika) Srba, Hrvata i Slovenaca. —Jugoslovenski istorijski casopis (JIC), B., 1969, № 1—2, p. 13.

112. K l o p c i c, F. Ob petdesetletnici dveh deklaraciji za zedinjenje Slovencev, Hrvatov in Srbov. — Problemi, maj 1976, br. 53, 718—719.

113. Останалите в Русия югославски комунисти действуват под старото име Югославянска комунистическа група при РКП (б). Начело на нея от февруари 1919 г. застават Бр. Бауер и Ил. Милкич (вж. X р а б а к. Б. Цит. съч., 17–19).

проект за програмна декларация. В хода на дискусиите се проявяват различия по националния въпрос. „Дълго се задържахме на националния въпрос и на въпроса за държавноправното устройство — отбелязва по-късно в спомените си участникът „пелагичевец” Н. Грулович. — Филип Филипович каза две неща по националния въпрос: че не е против твърдението, че сърби, хървати и словенци са три различни народа, но че черногорците и македонците [*] (к. м. — К. П) не са никакви нации; каза също, че и той, както и мнозинството, се застъпва за централизъм. С него се съгласиха и всички останали, а някои дори заявиха, че би било непопулярно да се говори за съществуването на повече народи. Беше прието гледището, че всички народи са пристанали на националното единство и че то трябва да се внесе в декларацията. Понеже Вукичевич (пелагичевец) прие това предложение, ние променихме нашето първоначално становище за федеративно устройство и го заменихме с централизъм” [114].

На учредителното събрание на „пелагичевците”, състояло се на 2. III. 1919 г., участвувалите на белградската среща съобщават мнението на ССДП. В резултат на това събранието заменя първоначалната формулировка „за федеративно устройство и национални права” с искането: „Премахване на отделните държави, една единна югославска социалистическа република” [115]. Вижда се впрочем, че ръководните лица на КП(б) на сърби, хървати и словенци не оказват решаващо влияние при образуването и идейното оформяне на Социалистическата работническа партия на Югославия (комунисти) — СРПЮ(к).

Останалите в Съветска Русия югославски комунисти, които продължават да работят под името Югославска комунистическа група на РКП(б), по националния въпрос стоят на становище за Югославска съветска федеративна социалистическа република. В призива към „трудовите народи в югославските земи” по повод съветската революция в Унгария те настояват югославските народи да попречат на унищожаването на Унгарската ССР, да „следват примера на руските и унгарските другари и съборят капиталистическата тирания, да организират съвети на работни-

*. Малко вероятно е в този проект да е съществувало становище, че черногорците и македонците са отделни нации. В това ни убеждава и предходният текст. Изглежда тази част от спомените авторът е пригодил към конюнктурата по време на тяхното публикуване.

114. G r u l о v i с, N. Jugoslovenska komunisticka revolucionarna grupa „Pelagie”. — In: Zbornik za drusstvene nauke. T. 22. Novi sad, 1959, 108—128; Osnivacka konferencija pelagicevaca. — In: Cetrdeset godina. Zbornik secanja. Knj. 2. B., 1960, 41—49.

115. Пак там.

ците, селяните и войниците, да вземат властта в своите ръце и да провъзгласят Югославска социалистическа федеративна съветска република” [116].

Нарочно се спряхме малко по-обстойно на тези моменти, за да се види, че унитаристкото становище се приема не само осъзнато, но дори в спор, в дискусия с противоположната концепция [117].

Междувременно става ясно, че РКП(б) и левицата в международното работническо движение, която готви свикването на Учредителния конгрес на Комунистическия интернационал, ще поддържат идеите и платформата, с които „пелагичевци” идват от Москва. Ето защо на 23. II. 1919 г. ССДП изпраща специално обръщение до Бюрото на III интернационал. В него сръбските социалдемократи, след като посочват, че поради късното научаване не ще могат да изпратят свой делегат на Учредителния конгрес на Коминтерна, декларират, че са останали „верни докрай на учението. . . на Маркс и Енгелс”. След това се оплакват от неимоверното поскъпване на живота, от спекулата и добавят: „С нашето национално обединение работите ни най-малко не се придвижиха. „Нашата” югославска буржоазия, се оказа неспособна да завърши националната революция” [118]. Както се вижда, ССДП подхвърля на КИ тезата, че образуването на СХС държава, макар и да не е окончателно решение на проблемите, които националната революция решава, все пак е национално обединение, обединение на една и съща разпокъсана националност. Дори не се споменават имената сърби, хървати и словенци. Същевременно се говори за „югославска” буржоазия като национално оформена.

На Учредителния конгрес на Коминтерна (2—6. III. 1919 г.) се разглежда и дейността на балканските социалдемократически партии. Кръстьо Раковски като представител на БСДФ в краткия си доклад заявява, че той говори от името на федерацията, която обединява румънската, сръбската, гръцката СДП и БРСДП (т. с.) След като дава положителна оценка на румънската и на българската партия, Раковски упреква ССДП. „За съжаление — казва той — Сръбската партия напусна приетата от нея в началото на войната класова гледна точка. Всички помнят колко мъжествена и последователна се показа Сръбската пар-

116. Вж. Всемирная революция, бр. 14, 2. IV. 1919 (цит. по О ч а к, И. Д. Цит. съч., с. 111, 135—139).

117. На това обръща внимание и Я. Плетерски (вж. P l e t e r s k i, J. Цит. съч., с. 10).

118. Обращение Сербской социал-демократической рабочей партии к Бюро III Коммунистического Интернационала. — В: Первый конгресс Коммунистического Интернационала, с. 246.

тия, когато нейните депутати отказаха да гласуват за кредитите; в един от най-тежките моменти направиха във висша степен последователна декларация и се ръководеха от нея в своята дейност. Всички помнят също — продължава Раковски — каква позиция зае др. Кацлерович в Кинтал. С течение на времето обаче както Кацлерович, така и Попович — официални и ръководни представители на партията — преминаха към социалпатриотизма, особено след тяхното пребиваване в Стокхолм. Много жалко — заключава ораторът, — че партията, която зае в началото на войната такава мъжествена и безупречна позиция, се присъедини към социалпатриотичното течение” [119].

Намекът за социалпатриотизма на сръбската социалдемокрация означава всъщност обвинение в национализъм. Това добре схваща и сръбският делегат на конгреса Илия Милкич [*]. „Не е вярно, че Сръбската социалистическа партия се е отказала от своята предишна революционна позиция — заявява той в отговор на казаното от Раковски. — Мненията, изразени от др. Кацлерович и Попович в Стокхолм, не са нито мнения на нашата партия, нито мнения на нашата работническа класа” [120], защото никой не е имал мандат да представя партията по време на войната. „Вземайки под внимание всички тези факти, аз мога да ви уверя — добавя Милкич, — че сръбският пролетариат не е нито опортюнистичен, нито националистичен. . .” [121]

На Конгреса на Коминтерна Македония не се споменава, националният въпрос в Югославия — също, но всеки, който познава дейността на Кацлерович и Попович в Стокхолм, прекрасно разбира, че става дума за национализъм по отношение на Македония, за отстъпване от позициите на балканския интернационализъм. Ето защо скоро се получава желаният ефект. В резолюцията на заключителния конгрес на ССДП (16. IV. 1919 г.) се изтъква необходимостта цяла Македония като автономна единица и равноправен член да влезе в състава на балканската федерация. А за дейността на Т. Кацлерович и Д. Попович в отчетния доклад на ръководството се дава следната оценка: „На искането на Комитета на скандинавските страни, който търсеше да му се даде едно практическо предложение, въз основа на което с оглед на тогавашното съотношение на силите би могло да се спре войната (в 1917 г.) и да се прокара граница между Сърбия и

119. Первый конгресс Коммунистического Интернационала, с. 51.

*. Изглежда първоначално той е пратеник на Югославянската комунистическа група в Съветска Русия, а впоследствие представя Сръбската социалдемократическа партия въобще.

120. Первый конгресс Коммунистического Интернационала, с. 230.

121. Пак там, с. 231.

България в Македония, другарите Попович и Кацлерович са дали свое лично мнение за прокарване на границата по Вардар, за балкански кондоминиум над Солун и международна защита на националните малцинства. Това мнение ни най-малко не обвързва партията, за която безусловно важат решенията на Първата социалистическа балканска конференция” [122].

Становището по македонския въпрос, заето от ССДП няколко дни преди откриването на Обединителния конгрес, е твърде важно. То говори за оздравителния идеологически процес, настъпващ в левицата на социалдемокрацията, която прави смела преоценка на поведението си по време на войната. То е пробив и в неправилните позиции по националния въпрос въобще. Поражда се надеждата, че изработването на ленинска програма по националния въпрос ще започне с отрезвяването по македонския въпрос. Но това не става. През следващите месеци и години ЮКП заема още по-категорично становище за разрешаване на македонския въпрос, за защита на българите, албанците и другите националности във Вардарска Македония, но си остава на позициите за т. нар. национално единство на сърби, хървати и словенци.

Последователни в отстояването на националния унитаризъм, югославските комунисти и на Обединителния конгрес не отделят никакво внимание на националния въпрос [*]. Напротив, много категорично, безалтернативно се прокарва тезата за национално единство. В Програмата за действие отново се споменава „една национална държава” „с най-широко самоуправление на областите, окръзите и общините” [123]. Новото тук е, че на националните малцинства се отделя специално място, макар и с едно изречение. Партията иска „защита на националните малцинства и пълно правно и политическо равноправие на поданиците с неподани-ците” (на „држављаните с недржављаните”) [124].

Обединителният конгрес застава на позицията, че създаването на „националната държава” „не е извършено с революционна борба на бедните маси, а като резултат на големите войни в Европа и на Балканите” [125]. Това дава възможност да се прокара тенден-

122. Историјски архив КПJ. Т. 3, с. 320.

*. На Обединителния конгрес (20—23. IV. 1919 г.) участвуват като цяло ССДП и СДП на Босна и Херцеговина. От СДП на Хърватско и Славония, на Далмация и др. участвуват представители само на левите крила. Единствено Социалдемократическата партия на Словения не изпраща свой представител поради силното влияние на опортюнизма в нея.

123. Историјски архив КПJ. Т. 2. Б., 1919, с. 14.

124. Пак там.

125. Пак там, с. 12. Това становище вероятно е взето от документите на Първия конгрес на Коминтернз. В тезисите на Конгреса по международното положение се казва между другото и следното: „Югославската държава и Чехословашката република са образувани по пътя на прилагане на въоръжена сила. . .” (вж. Первый конгресс Коммунистического Интернационала, с. 196).

цията за откъснато разглеждане на националния въпрос от социалните борби на трудещите се.

На Конгреса не става дума нито за македонския, нито за хърватския, нито за словенския въпрос. В официалните отчеги на СРПЮ(к), изпратени до Коминтерна след свършване на Конгреса, също не се споменава националният въпрос [126]. Преди Конгреса обаче, а и непосредствено след него партийният печат публикува материали, от които се заключава, че партията вижда неговото решение чрез балканска федерация с автономен член Македония [127]. По такъв начин СРПЮ(к) на своя първи конгрес признава националната разнородност на Югославия само по отношение на националните малцинства. Македонците като сборно национално понятие също се причисляват в тази група. Това дава отражение и на организационната структура на партията. Създават се изпълнителни комитети в Белград за Сърбия и Македония, в Нови Сад за Бачка, Банат и Бараня, в Загреб за Хърватско и Славония, в Любляна за Словения, в Сараево за Босна, Херцеговина и Черна гора и в Сплит за Далмация [128]. Така очертаната организационна структура на партията, на нейните ръководни органи в значителна степен показва, че все пак в своята практическа дейност югославските комунисти са принудени да се съобразяват с националните и други особености на съответните области. Прави впечатление и това, че се употребява понятието „Македония”, а не „Южна Сърбия”, което е резултат на отделянето на македонския въпрос като строго специфичен. За СРПЮ(к) тогава този въпрос е общобалкански, а най-голямата етническа група от населението на Македония са българите. Това тя показва с енергичната подкрепа на българския народ и борбата против стремежите на СХС правителство за подялба на Македония, проявени на Парижката конференция през 1919 г.

С някои недостатъци Обединителният конгрес приема в общи линии правилно становище за решаване на аграрния въпрос в Югославия. На практика обаче СРПЮ(к) стои много далеч от такава политика. Тя не смята аграрните, а и националните движения за съставна част на пролетарската революция в страната [129]

126. АРПЈ, ф. КИ, 1919/7.

127. Вж. напр. Радничке новине, бр. 9, 13. IV. 1919.

128. Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 17.

129. Вж. Х а с а н а г и ћ, Е. Први конгрес комунистичке партије Југославије. Друго допушено издање. В., 1959, с. 44.

и съвсем не е освободена от социалдемократическото гледище за „чистата” класова борба, за „чистата” пролетарска революция. И понеже пролетариатът в Югославия е малоброен, партията въобще не се занимава с въпроса за стратегията и тактиката в бъдещата социалистическа революция.

Партийният печат започва да публикува множество материали в подкрепа на заетото становище по националния въпрос, с което се отива към задълбочаване на грешките. СРПЮ(к) обвинява буржоазните партии, че са „врагове на народното единство”, че само „пролетариатът със своята работническа партия е залог за това единство” [130]. Секретарят на партията Ф. Филипович упреква експлоататорския режим, че е довел до тежка криза и въпроса за народното единство, за чието възтържествуване се е проляла толкова кръв [131]. Отбелязва се, че югославската буржоазия със своето „национално обединение е претърпяла фиаско”, че единството на сърби, хървати и словенци все повече отслабва поради предателството на буржоазията. Затова „единствената сила, която се бори за национално единство на южните славяни, е пролетариатът”. Партията се разглежда като един от „най-здравите стълбове” на „националното обединение” [132]. Далматинските комунисти отбиват атаките на буржоазията, че работническата класа пречи на постигането на национално единство, и заявяват, че работническото и социалистическото движение в Далмация са между първите поборници в „борбата за югославянство” [133]. Комунистите в Хърватско, макар да се сблъскват непосредствено с различията между сърби, хървати и словенци и да ги признават, пропагандират чрез своя печатен орган, че национално единство може да се осъществи, защото тези различия не са големи, не са в завършен вид: „За формирането на една нация от трите племена сред нас, югославяните, шансовете са много по-добри, защото още всички сме некултурни и без традиции... “ [134] — се казва във в. „Истина”.

Постепенно позицията за национално единство, за възможността „трите племена” напълно да се слеят в една нация се допълва с друга грешка. Партията прокарва тенденцията, че дори и да не е решен националният въпрос, дори и да съществува той в Югославия, както съществува на Балканите, неговото решение

130. Радничке новине, бр. 110, 10. V. 1919.

131. Пак там, бр. 190, 13. VIII. 1919.

132. Пак там, бр. 222, 19. IX. 1919; бр. 10, 14. I. 1920.

133. Osloboђenje, br. 15, 14. VIII. 1919.

134. Istina (list SRPJ /k/), br. 5, 17. VII. 1919.

ще дойде от само себе си със социалистическата революция [135]. Издига се отново лозунгът за балканска федерация, с което по националния въпрос не само СРПЮ(к), но и другите балкански комунистически партии застават на абстрактнопропагандистки позиции, зад които скриват пасивността и грешките си.

От началото на 1920 г. Коминтернът и Балканската комунистическа федерация правят опит да повлияят върху СРПЮ(к) в идейно-политическо отношение и конкретно по националния въпрос. Това се забелязва особено в хода на провеждане на III конференция на БСДФ (15. I. 1920 г. — София), на която федерацията се преименува в комунистическа, и в Манифеста (обръщението от 5. III. 1920 г.) на ИККИ до балканските народи и балканските комунистически партии.

В резолюцията на Първата конференция [136] на БКФ се обръща внимание на всички балкански народи, че вместо да извърши национално обединение, както в това ги уверяваха управляващите национални буржоазии, войната доведе до загубване на тяхната самостоятелност и независимост, до политическо поробване и до състояние на глад и нищета [137]. Пролетарската революция предстои в „най-близко време” в „напредналите страни на Европа” — се казва в резолюцията. Затова задачата на балканските комунистически партии е да окажат „всевъзможно съдействие на Руската съветска социалистическа република и на предстоящата пролетарска социалистическа революция в Европа. . .” Спасението на Балканите също е в пролетарската революция и в диктатурата на пролетариата, защото само тази революция ще осигури на „малките нации свободно съществуване и развитие” чрез тяхното „обединение в Балканска съветска социалистическа република” [138].

Въпреки опитите на СРПЮ(к) да докаже, че в Югославия не съществува национален въпрос, че сърби, хървати и словенци са един народ, Коминтернът остава на своето първоначално становище, което е противоположно на схващанията на югославските комунисти. За пръв път основните различия проличават в обръ-

135. Вж. Радничке новине, бр. 288, 18. XII. 1919.

136. На нея участвуват БКП (т. с), СРПЮ(к), СРП на Гърция и Румънската социалистическа партия (вж. Коммунистический Интернационал, 1920, № 12, с. 2215). На тази конференция БКФ решава да се присъедини към Коминтерна.

137. Пак там, с. 2218.

138. Пак там, с. 2215. Още на 18. XII. 1919 г. „Радничке новине” публикува уводна статия под заглавие „За балканска федерация”, в която се казва, че тя ще се постигне само чрез пролетарската революция.

щението на ИККИ от 5. III. 1920 г. към пролетариата в балкано-дунавските страни и към балканските комунистически партии [139].

Коминтернът пряко атакува позицията, че „вследствие икономическата изостаналост на балканските страни като че е съдено те да останат вън от пролетарската революция” и заостря вниманието на балканските комунисти върху необходимостта от „разсейване на всички заблуждения, които враговете на работническата класа и на селяните се стараят да разпространяват около програмата на КИ”. Комунистите трябва да разясняват и националния въпрос и най-вече това, че в резултат на войната и победата на Антантата „Румъния, Сърбия и Гърция получиха огромно териториално нарастване, превишаващо два или три пъти тяхната територия до войната”, че България отчасти е разделена „между нейните хищни съседи” и пр. „Новото национално разделение, станало след поражението на Австро-Унгария и разгрома на България и Турция, усложнява националния въпрос на Балканския полуостров още повече, отколкото до войната — се казва в манифеста. — Под владичеството на победителите попадна много повече чужд национален елемент. И политиката на национален гнет, политиката на ненаситния милитаризъм предизвиква още по-широк стремеж към освобождение.” [140]

Що се отнася до югославската държава, до националния проблем в нея, Коминтернът е категоричен. Той не употребява друг термин освен „Сърбия”, по-скоро „разширена Сърбия”. Господствуваща сила е сръбската олигархия. „Против владичеството на сръбската чиновническо-помешчическа олигархия въстават еднакво и македонските българи, и албанците, и черногорците, и хърватите, и босненците” [141] — заявява ИККИ. Само пролетариатът със своята победа може да „освободи трудещите се работническо-селски маси от икономическия и националния гнет” и да ги обедини „в една Балканска (или Балкано-дунавска) федеративна съветска социалистическа република. . .” [142]. Специално е подчертано и това, че комунистическите партии на Балканите са призвани да играят много по-широка роля, „отколкото в едно-националните капиталистически държави, където не съществува национален въпрос”. Такава е великата историческа роля на комунизма на Балканите и към нея трябва „да бъдат насочени всички усилия на балканските комунистически партии”.

139. Вж. К пролетариату Балкано-Дунайских стран, к коммунистическим партиям Болгарии, Руммнии, Сербии и Турции. — Коммунистический Интернационал, 1920, № 9, 1405—1410.

140. Пак там, с. 1407.

141. Пак там.

142. Пак там, с. 1408.

Поради съществуването на национален въпрос на Балканите, поради наличието на нерешен аграрен въпрос и поради участието на селяните в националноосвободителните движения, които придобиват особен размах, балканските комунисти трябва да „привлекат към комунистическото движение наред с работническите маси и широките слоеве на трудовото селячество: селската беднота и средното селячество”. „Победата и утвърждаването на съветската власт в Румъния, България, Сърбия, Гърция и Турция, във всички балкански страни — заявява ИККИ — ще зависи от умението на комунистите да разпространят влиянието на комунистическите партии над селските маси. Изострената класова ненавист на румънските, бесарабските и буковинските селяни към помешчиците, ненавистта на босненските и хърватските селяни към бейовете помешчици, запазили своята власт такава, каквато са я имали при Хабсбургите, включването на селската беднота в България, Македония и Тракия в редовете на комунистическите партии — решават победата на пролетариата на Балканите.” [143]

Това изцяло се отнася за Югославия, където селските движения се обявяват против идеята за национално единство. Но и след този документ СРПЮ(к) въобще не прави опит да се свърже със селските движения. Тя ги смята за контрареволюционни, а не за предизвикани от национално-политическия гнет.

Коминтернът се надява, че неговото обръщение ще се отрази благоприятно върху подготовката на втория конгрес на югославските комунисти. Но това не става. СРПЮ(к) продължава да говори и пише за национално единство и да се отнася отрицателно към националните и селските движения, като отрича съществуването на национален въпрос в Югославия.

Известно изключение се прави за Македония. В излизащия от началото на 1920 г. орган на областния секретариат на партията в. „Социалистическа зора”, а и във в. „Радничке новине” се появяват статии, от които личи, че се схваща същността на македонския въпрос, както и специфичността на борбата на селяните от Македония против националното угнетяване. Чет-ническата дейност на ВМРО и налагането на различни наказания от страна на югославското правителство (въвеждането на колективна, семейна и др. отговорност при появата на чети в дадено населено място, пропъждането на „неблагонадеждните” в България и др.) действуват за избистряне на националния въпрос в Македония [144]. Макар в много от статиите да продължава да се

143. Пак там, с. 1408.

144. Вж. Социјалистичка зора, бр. 12, 10. III. 1920.

набляга върху „етнографската мозаичност” на населението на Македония, в тях се казва, че от самата Македония се чуват гласове срещу непоносимия терор над българите, срещу тяхната денационализация, и се подчертава, че единствената партия, която ги защищава, е ЮКП [145]. Но нихилистичното отношение към националния въпрос не е премахнато. Според редакцията на „Социалистическа зора” дали македонците ще се чувствуват сърби, както желае сръбската буржоазия, не е важно. „За нас такъв въпрос не съществува — четем в един от броевете. — В тяхното верско и национално убеждение ние не навлизаме. Това си е тяхна работа. Главното е той (македонецът — б. м., К. П.) да участвува в класовата борба и да допринесе за материалното благосъстояние. За нас е все едно как ще гладува македонецът, дали по сръбски или по български, по турски или по албански. Нашата цел е нещо материално: да се дадат на хората по-добра храна, по-добро жилище, по-добри завивки, да им се създадат по-добри условия за живот” [146], което може да се извоюва само с борба на „цялата работническа класа против буржоазията.” Тази борба според редакцията на вестника не трябва да се отслабва „с националистически разправии” и затова — завършва статията — трябва да се „борим против националистическите прояви в нашето движение” [147].

Нихилизмът на комунистите в Македония се проявява и в спора между сърби, хървати и словенци около въпроса за сръбска хегемония или югославска федерация. На този спор македонските комунисти гледат с безразличие, той е „без значение за Македония”, защото не се касаело за действителна федерация на свободни и равноправни народи, а за едно нежелание на хърватската и словенската буржоазия да търпят привилегиите на сръбската буржоазия [148]. Още повече, че „никой друг, освен комунистите в Хърватско и Словения, не държи сметка за правата на Македония във федерацията” [149]. По тези съображения спасението на „Македония — гръцка и сръбска — е само в комунизма и тъкмо затова тя е тръгнала по тоя път заедно с комунистическите партии в Югославия и Гърция” [150].

При проследяване на наличната документация се стига до извода, че през пролетта и лятото на 1920 г. великосръбската

145. Вж. Освобождение, бр. 2 от 1920 г.

146. Социјалистичка зора, бр. 17, 28. III. 1920; Историјски архив на КПМ. Т. 1, с. 15.

147. Пак там.

148. Вж. Освобождение, бр. 2 от 1920 г.

149. Пак там.

150. Освобождение, бр. 2 от 1920 г.

буржоазия променя отчасти тактиката си по отношение на македонското население. Преди тя смята, че българите в Македония водят своята пропаганда против Югославия под прикритието на комунизма, с което обяснява и бързия растеж на комунистическото движение там. Но след включването и на много сърби в комунистическото движение на Македония сръбската буржоазия започва гонене на „червеното комунистическо зло” без оглед на неговите национални носители. В съобщение от Скопие до в. „Освобождение” (юни 1920) се долавят много добре тези нови моменти. „Създадената умишлено от тая власт легенда — се казва в кореспонденцията, — че българите в Македония водят националистическа пропаганда под мантията на комунизма, под предлог на която измислица същата власт предприе първата гонитба срещу комунизма, не се поддържа вече тъй настойчиво от нейните органи. Тя става под натиска на събитията по-откровена и сега вече грижите й са насочени към открита борба с „червеното зло”, безразлично дали то е обхванало българи, турци, арнаути или сърби” [151].

Частичната положителна промяна в отношението на СРПЮ(к) към македонския въпрос, за която стана дума, окуражава, поощрява и повдига духа на населението. Сръбската буржоазия не ще може с един замах да унищожи, да денационализира Македония, сочи в. „Освобождение”, „защото имаме като българи всестранната поддръжка на братската сръбска комунистическа партия (има се предвид СРПЮ(к) — б. м., К. П.), чиито възгледи за националните отношения и за бъдещето на Македония са известни на всички” [152].

Подценяването на националния въпрос в Югославия и конкретно в Македония се проявява и в друга насока, която бележи твърде опасна тенденция на откъсване на класовия от националния гнет, на даване категоричен приоритет само на социалнокласовите мотиви при експлоатацията и национално-политическото угнетяване. Така например във в. „Социалистическа зора”, който изразява становищата на комунистите от Южна Сърбия и Македония, се появяват тълкувания от рода на: „Хайката, която буржоазните партии поведоха против македонците социалисти, не е за това, че те са българи или турци и арнаути” [153]. Излиза така, че тези българи, турци и арнаути, ако не са социалисти (комунисти), ще бъдат оставени от сръбската буржоазия на спокойствие. Това още веднъж говори за неразбиране на диалектиче-

151. Пак там, бр. 4 от 1920 г.

152. Пак там.

153. Социјалистичка зора, бр. 17, 28. III. 1920.

ски противоречивата същност на политиката на буржоазията в СХСК, която е изработила програма за денационализация и сърбизация. Националният въпрос се откъсва от социалния и от целия комплекс обществено-икономически, политически и културни отношения. При това трябва да се отбележи, че буржоазията не прави такова деление. В монографията „Македонският въпрос в буржоазна Югославия (1918–1941 г.)” вече посочихме, че аграрните иреобразования и въобще социалната политика тясно се свързват с националната, с колонизацията и денационализа-цията.

Надеждите на Коминтерна не се оправдават. СРПЮ(к) не прави нито крачка напред. Тя не забелязва различията между трите основни нации и подготвя документи за своя втори конгрес с национално-унитаристки характер. В проекта за програма на партията, подготвен от Ф. Филипович, националният въпрос се заобикаля. Говори се за създаване на „съветска федерация на балкано-дунавските страни, която ще стане съставна част на международните съветски републики” [154], и нищо повече. С този максимализъм или по-скоро зад него се скриват стремежите за отлагане решението на националния въпрос (ако такъв съществува освен на Балканите, и в Югославия) до победата на социалистическата революция. Минимална програма, най-близки задачи в тази сфера партията не си поставя, защото смята, че в Югославия няма национален въпрос, че има само национални малцинства.

С наближаването на конгреса се засилва и борбата между двете течения — левицата и центристите. Идейните различия между тях се задълбочават, като обхващат и някои аспекти на политиката по националния въпрос. Един от водачите на левицата в партията д-р Сима Маркович в навечерието на конгреса публикува статии, с които признава пълното „банкрутиране на идеята за народно единство”, но за това той обвинява буржоазията и призовава работническата класа да спасява това единство [155]. Друга възможност С. Маркович не вижда. Според него пролетариатът трябва да поведе борба против всякакъв сепаратизъм и федерализъм. За проява на сепаратизъм той провъзгласява и съществуването на изпълнителни комитети на СРПЮ(к) в Загреб, Сараево, Сплит и Нови сад, които правели „всякакво единство илюзорно”. Ж. Милойкович пък стига до още по-голяма крайност, настоявайки за закриването на тези комитети и за създаването

154. АРПJ, ф. КИ, 1920'7; Радничке новине, бр. 145, 17. VI. 1920.

155. Вж. Радничке новине, бр. 137, 8. VI. 1920.

на областни секретариати (от едно, две или повече лица) там, където Централното партийно вече сметне за необходимо [156].

Центристите, които също поддържат тезата за националното единство на сърби, хървати и словенци, са по-големи оптимисти. Те вярват в неговото осъществяване при положение, че работническото движение застане здраво зад него. Те са и за запазване на изпълнителните комитети на партията в областите, смятайки, че с това ще се създадат по-благоприятни условия за реализиране на народното единство [157]. Особено ревностни пазители на областните изпълнителни комитети са центристите от Загреб.

На втория (Вуковарския) конгрес (20—25. VI. 1920 г.) внушителна победа удържа левицата. Нейните схващания залягат в програмата на партията. Партията е преименувана в комунистическа. Но по националния въпрос не се внася нищо ново. В отчетния доклад на Ф. Филипович той не се засяга. На Македония се отделя значително място, но без и тук да се споменава за национален въпрос. Всички борби са характеризирани като част от голямото социално движение [158]. За Черна гора, Босна и Херцеговина се казва, че има съживяване и надигане на племенния и религиозен фанатизъм всред буржоазията [159].

В дискусиите на Конгреса главно място заема преценката на обстановката във връзка с възможностите за извършване на пролетарска революция, а оттам и за създаване на Балкано-дунавска съветска социалистическа федерация. Левицата смята, че такива условия съществуват, а центристите не са съгласни с тази оценка. Центристите, водени от Д. Лапчевич и Ж. Топалович, защищават тезата, че е прекалено рано да се говори и да се подготвя социалистическа революция в Югославия и на Балканите. Те не схващат империализма като загниващ капитализъм и епоха на пролетарските революции. На Конгреса Лапчевич прочита декларация, с която центристите се противопоставят на основните начала в програмата на партията, внесена за обсъждане. Ж. Топалович пък открито застава против Манифеста на ИККИ от 5 март и резолюцията на Първата конференция на БКФ [160].

Но несъгласията и дискусиите вървят по странична линия. Споровете се отнасят до националния въпрос на Балканите, до това, дали има условия и нужда от Балкано-дунавска федерация. Националният въпрос в Югославия не се разглежда. Югосла-

156. Пак там, бр. 136, 6. VI. 1920.

157. Вж. Nova istina, br. 80, 11. VI. 1920; br. 81, 18. VI. 1920.

158. Вж. Радничке новине, бр. 145, 17. VI. 1920.

159. Пак там, бр. 146, 18. VI. 1920.

160. Вж. АРПЈ, ф. КИ, 1921/2.

вия присъствува на тези дискусии дотолкова, доколкото и левицата, и центристите признават националния въпрос в страната само от гледна точка на малцинствата. Тезата за единството на сърби, хървати и словенци не се поставя под съмнение. Тя се смята за прогресивна и достойна за подкрепа от комунистите.

Левицата не мисли и за стратегията и тактиката на партията при извършване на социалистическата революция. Тя се задоволява само със защита на схващането, че условия за такава революция има. А въпросът, как тя ще бъде подготвяна и осъществена не занимава югославските комунисти. Именно поради това, макар левицата правилно да определя декларацията на Лапчевич като „рожба на Втория интернационал” [161], тя не прави никакъв опит да спечели националнореволюционните движения в Югославия, които са един от съюзниците на пролетариата в извършването на революцията, в събарянето на хегемонистичния великосръбски режим.

В крайна сметка Вуковарският конгрес потвърждава усвоеното вече националноунитаристично гледище по националния въпрос в Югославия. В резолюцията по политическото положение и задачите на партията мимоходом се отбелязва: „ЮКП ще остане и занапред на позицията за опазване на идеята за национално единство и равноправие на всички националности (отнася се до националните малцинства в страната — б. м., К. П.). Тя ще вложи всички сили, за да се попречи на унищожаването на политическите и гражданските права на чуждите националности, които са съставна част на югославската държава” [162]. Доколкото съществува въпрос за малцинствата, той ще се реши с победата на пролетарската революция, с встъпването на „съветска република Югославия” в „братски съюз с всички съседни народи”, със създаването на „съветска федерация на балкано-дунавските страни, която ще бъде съставна част на международната федерация на съветските републики” [163].

По настояване на левицата Конгресът решава да се премахнат областните изпълнителни комитети, за да се „подпомогне” националното единство. Предвижда се според нуждите да се създават малки секретариати, и то само „заради организирането на общата агитация и акциите на партията” [164]. Тогава югославските комунисти не подозират, че с новата партийна структура стават предтечи на политика, която по-късно великосръбската

161. АРПЈ, ф. КИ, 1920/8.

162. Пак там, 1920/8—2; Историјски архив КПЈ. Т. 2, с. 42.

163. Историјски архив. КПЈ. Т. 2, с. 35.

164. Пак там, с. 45.

буржоазия ще приложи по отношение на държавното устройство с явната цел да омаломощи националноосвободителните движения и да попречи на тяхната връзка с ЮКП. Това ще стане след преврата от 6 януари 1929 г.

Почти месец след завършване на Вуковарския конгрес в Петроград се свиква Вторият конгрес (19. VII—7. VIII) на Комунистическия интернационал. На Конгреса се разискват и приемат тезиси за същността на национално-колониалния въпрос и за отношението на работническото и комунистическото движение към него. За докладчик по този въпрос е определен В. И. Ленин с право да формира комисия от представители на повечето или дори на всички членки на Коминтерна. От югославска страна в комисията по национално-колониалния въпрос участвува И. Милкич, а от българска — X. Кабакчиев [165].

В първоначалния проект на тезисите по националния и по колониалния въпрос, който Ленин внася на 5. VI. 1920 г., фигурира и пункт „Балканският опит” [166].

Основната идея на тезисите според Ленин е „различието между угнетените и угнетяващите нации”. „Ние подчертаваме това различие — казва той пред делегатите на Втория конгрес — в противоположност на Втория интернационал и на буржоазната демокрация.” „За пролетариата и за Комунистическия интернационал особено важно в епохата на империализма е да констатират конкретни икономически факти и при решаването на всички колониални и национални въпроси да излизат не от абстрактни положения, а от явленията в конкретната действителност.” [167] Конгресът задължава комунистическите партии да поддържат буржоазнодемократичните националнореволюционни движения в изостаналите страни, с което се набелязва и линия на поведение за комунистическите партии в страни като Югославия, в която съществуват такива движения. Разбира се, специално на балканските държави Конгресът не се спира. В комисията вероятно е ставало дума за Балканите, но поради липса на документация не може да се каже нищо конкретно.

На Втория конгрес на Коминтерна с доклад върху комунистическото движение в Югославия („Комунизмът в Югославия”) участвува и ЮКП. Тук И. Милкич защищава погрешните становища на Вуковарския конгрес. „Към новото обединено кралство — четем в доклада — принадлежат следните области: ня-

165. Второй конгресс Коммунистического Интернационала. М., 1934, с. 627.

166. Пак там, с. 647.

167. Пак там, с. 98.

когашните Сърбия, Черна гора, както и областите на бившата Австро-Унгарска монархия — Босна и Херцеговина, Хърватско и Славония, Банат и Бачка, Далмация и Словения” [168]. Тук видимо се игнорират националностите в Югославия, които Коминтернът вече е посочил. В доклада се застъпва тезата за национално единство, макар да се признава, че господствуващите в държавата „националности не само че носят три различни исторически имена — сърби, хървати и словенци, но изповядват и различна религия: православна, католическа и ислямска” [169]. Отново се твърди, че това са само три имена на „един и същи народ”. ЮКП определя борбата между буржоазните партии около централизма и федерализма като борба между блока на „крайния централизъм” и този на „племенния сепаратизъм”. Следователно борбата за федерализъм, която водят някои буржоазни слоеве и партии, отново се смята за сепаратизъм.

Прави впечатление, че в този доклад македонският въпрос се отделя, той се подчертава специално, но не за друго, а за това, че е свързан с териториални спорове между Югославия, България и Гърция и предимно във връзка с изявленията на министъра на външните работи на кралство СХС Анте Трумбич, че сближението на Югославия с България „е възможно само при условие, че последната се откаже окончателно от Македония” [170]. Посочват се и претенциите на балканските буржоазии към Македония, но нищо конкретно не се казва за отношението на ЮКП по този въпрос.

Събужда любопитство и интерес още едно обстоятелство. Веднага след завършването на Втория конгрес на Коминтерна, на 10 август, българската, югославската и гръцката партия излизат с Манифест до трудещите се в балкано-дунавските страни. По съдържание Манифестът е близък до обръщението на ИККП от 5 март, което в малко променена редакция [171] е публикувано с доста голямо закъснение в югославския партиен печат [172].

В Манифеста ЮКП е успяла да прокара своята унитаристич-на теза по отношение на основните народи в страната. Трите комунистически партии са единодушни при осъждането на „вся-

168. Berichte zum zweiten Kongress der Kommunistischen Internationale. Hamburg, 1921, p. 139.

169. Пак там, 139—140.

170. Второй конгресс Коммунистического Интернационала. Доклады II конгресса Коммунистического Интернационала. Петроград, 1920, с. 140.

171. Например в заглавието вместо „Сърбия” е казано „Югославия”, а в текста вместо „босненци” се казва „словенци”. Очевидно такова коригиране е оправдано (вж. P l e t e r s k i, I. Цит. съч., с. 6).

172. Вж. Радничке новине, бр. 124, 22. V. 1920; Rdeci prapor (Glasilo socijalisticne delavske stranke Jugoslavije (komunistov), 23. VI. 1920.

какво национално угнетяване” и са противници на поробването на едни народи или части от тях от други народи. Те са за самоопределение на балкано-дунавските народи. Но в същото време заявяват, че „при съществуващите национални вражди . . .обединението на тези народи е възможно само в пределите на една Балкано-дунавска федеративна съветска република, която единствено може да осигури еднакви права и еднаква възможност за развитие на своите народи” [173]. Не е трудно да се забележи, че самоопределението се разглежда в неразривна връзка с обединението на тези народи, или самоопределението има отредена роля и място на елемент в създаването на федерация. И все пак издигането на лозунга за самоопределение, с което се съгласява ЮКП, ни най-малко не я подтиква към подобно третиране на националния въпрос в една вече обединена Югославия, в която впрочем тя действува и работи.

По отношение на Македония позицията не е променена. Признава се, че там има българи. В резултат на войната „българският народ — се казва в Манифеста — по най-жесток начин беше разчленен и разединен. Компактни негови маси в Македония, Добруджа и Тракия се намират под чуждо иго” [174].

Що се отнася до Югославия, в Манифеста е записано: „Югославският монархизъм и империализъм е разпрострял своята жестока власт над Македония и част от Албания, над унгарците и немците във Войводина и над италианските групи, населени в Далмация.” [175] Никъде не се споменават хървати и словенци. Принципът на т. нар. национално единство е прокаран и по отношение на националните малцинства (например словенци и др.), останали в пределите на други държави: „Под гнета на румънската олигархия стенат значителни национални малцинства: българи и турци в Добруджа, руси в Бесарабия, унгарци и немци в Трансилвания, славяни (к. м. — К. П.) в Банат и пр.” И по-нататък: „Вън от пределите на Югославия останаха под италианско иго значителни групи славяни. . .” [176] (к. м. — К. П.). Както се вижда, югославските комунисти не употребяват имената сърби, хървати и словенци. Поставят ги под общото име „славяни”. А добре се знае какви югославски национални малцинства остават в Румъния и Италия.

173. Манифест Балкано-Дунайской коммунистической федерации. — Коммунистический Интернационал, 1920, № 14, с. 2895.

174. Пак там.

175. Пак там.

176. Пак там.

И след Втория конгрес на Коминтерна и Манифеста на Балканската комунистическа федерация ЮКП не променя позициите си по националния въпрос. Противопоставянето на някои от изпълнителните комитети на директивата на ръководството за самоликвидиране (случаят със Загребския например) се смята за реакционерство и сепаратизъм. Активизирането на ХРСП и на ВМРО в навечерието на общинските и парламентарните избори също не получава одобрение и подкрепа от комунистите. Прави впечатление, че документите на Коминтерна и на БКФ като че остават незабелязани от ЮКП. Тя продължава да разглежда класовата борба изолирано от националните и от селските движения.

Като не отчита същността на шовинистичния и денационализа-торски режим в Македония, по време на изборите ЮКП издига платформата „класа против класа” [177], а в същото време някои от буржоазните партии вече заиграват с терминология, като „областна автономия на Македония” и др. ЮКП продължава да обвинява в сепаратизъм националнореволюционните движения и да агитира масите, че народното единство се руши от буржоазията на отделните области поради нейните конкурентни интереси. Същевременно „Радничке новине” подхвърля на радикалите, че се страхуват да не би някой „македонец да каже в Скупщината, че е българин” [178]. Македонският въпрос все повече се отделя като проблем, който не ще може да се решава в рамките на Югославия. Поради това ЮКП не оспорва преобладаващо българския характер на тази област.

По време на изборите за общински съветници и за Конституанта (Учредителна скупщина) комунистите заемат неправилна позиция и към Радич и ХРСП. Те призовават народа да гласува против Радич, защото според тях всяка бюлетина, дадена за него, щяла да бъде удар върху националното единство и върху трудовия народ.

Погрешната позиция по националния въпрос се отразява на резултатите от изборите в някои национално угнетени области, какъвто е например случаят с Хърватско. Там мнозинството от селячеството гласува за Радич. Само в Македония, където становището на ЮКП към населението е по-ясно благодарение на признаването на националната принадлежност на различните етнически групи, партията постига подчертан успех. Избрани са 15 нейни представители и по такъв начин тя става най-силната партия в Македония. Радикали и демократи, взети поотделно,

177. Историјски архив на КПМ. Т. 1, с. 41.

178. Радничке новине, бр. 234, 1. X. 1920.

получават далеч по-малко гласове. Така е и с другите буржоазни партии.

Общо ЮКП изпраща в Учредителната скупщина 59 народни представители. Това е голям успех. Той се дължи на революционната обстановка и на разочарованието от буржоазните партии. Но успехите на ЮКП биха могли да бъдат далеч по-големи, ако тя бе имала марксистко-ленинско отношение по националния въпрос. Затова при анализирането на възможностите и на резултатите от изборите ръководителите на партията не са удовлетворени. Но неудовлетвореността им съответствува на тяхната политическа линия. Изборите показват, че има сериозни симптоми за още по-сериозна криза в идеята за национално единство, защото ХРСП получава абсолютно мнозинство в Хърватско и Славония (от общите 93 мандата тя спечелва 50), а и най-силните партии — Радикалната и Демократическата, получават само сръбски гласове (радикалите почти 100% сръбски, а демократите — 80% сръбски и 20% други) [179]. Колкото и да звучи невероятно, и тези факти не навеждат на друга мисъл ЮКП. Вместо да направи извод, че сърби, хървати и словенци не са и не могат да бъдат една нация, тя продължава да обвинява буржоазията, която със своето предателство довеждала тази криза до още по-голяма острота [180].

Откриването на Учредителната скупщина (декември 1920) и формирането на комунистическа парламентарна група създават благоприятни условия за използуване на парламентаризма за борба срещу буржоазията. Но и сега югославските комунисти не се оказват на необходимата идейна висота и не успяват да използуват парламента за делото на революцията, както повеляват решенията на Втория конгрес на Коминтерна. Комунистическата парламентарна група тъпче на едно място — говори за национално единство, обвинява буржоазните партии за това, че не могат да го постигнат, настоява за равноправие само на националните малцинства и пр. А особено след издаването на „Обзнана” [*] (30. XII. 1920 г.) и поставянето дейността на партията и на революционните национални движения в ненормална обстановка в Югославия се чувствува преголяма нужда от партия на високо идейно-политическо равнище, от ясна, недвусмислена и категорична програма по националния въпрос в духа на ленинизма.

179. АРПJ, ф. КИ, 1921/2.

180. Пак там.

*. Реакционна наредба на Министерството на вътрешните работи на СХС кралство.

В този период междунационалните отношения все повече се изострят, в резултат на което голяма част от хърватските и словенските представители отказват да се явят в Скупщината. По този повод комунистическите пратеници Сима Маркович (секретар на ЦК) и Живко Иованович отново заклеймяват буржоазията и говорят за нарушаване на „националното единство” и на „племенните отношения” [181]. Същевременно Ж. Йованович и М. Пиаде през февруари 1921 г. въз основа на тезисите по националния въпрос на Втория конгрес на КИ разработват проекторезолюция по националния въпрос в Югославия, в която правят опит да конкретизират съобразно местните условия коминтерновската политика. Комунистическата парламентарна група, в която влизат главните ръководители на партията, а и останалите членове обаче я отхвърлят, отказват да се занимават с нея. „Резолюцията по националния въпрос — пише през 1923 г. М. Пиаде, — която бяхме изработили с покойния другар Живко Иованович върху основата на резолюцията на Втория конгрес на Коминтерна и която беше поднесена на партията през февруари 1921 г., не е никога изнасяна на дискусия, защото се избягваше по този въпрос да се приеме определено партийно гледище.” [182] С. Маркович даже иронично назовава този проект за резолюция „те'зе за ме'зе” [183] (тезиси за мезе).

Схващането, че всички противоречия и борби са на класово-племенна, а не на национална основа, става пречка за използуване на подходящата ситуация за спечелване на ХРСП в името на един опозиционен блок в Скупщината, при наличието на който не би могло да се приеме реакционната Видовденска конституция. Опозицията като цяло разполага с повече гласове от казионните партии. Отделни ентусиасти препоръчват среща на С. Маркович [184] с Радич, която дори се готви, но пропада поради доктринерството на партийното ръководство, което „не може да допусне сътрудничество” със „сепаратистите” и „враговете на националното единство”. В Конституантата партията излиза със становището за национално единство и макар че критикува правителствения проект за конституция, обективно се съгласява с него по основните въпроси: централизъм, съответно автономизъм [185].

181. Стенографске белешке Уставотворие скупштине Краљевине Срба, Хрвата и Словенаца. Књ. 2. Б., 1921, с. 40.

182. Р i j a d e, M. Izabrani spisi. T. 1, knj. 2. В., 1964, p. 627.

183. Пак там.

184. АРПЈ, ф. КИ, 1922/35.

185. Вж. P l e t e r s k i, J. Цит. съч., с. 12.

И все пак през първата половина на 1921 г. се появяват едва забележими проблясъци за съзиране на национални различия в „триименния народ”. На разширения Пленум на Централното партийно вече (1—6 април) в ръководството на партията се появяват сериозни разногласия по някои организационни въпроси и по оценката на политическото положение. Вижда се, че отношенията между съставните части на „триименния народ” вървят към рязко влошаване, което донася ежедневно тежки последици. В резолюцията по политическото положение, приета на заседанието на 1 април, е записано: „Настоящият реакционен режим показва не само че днес сме много далеч от консолидирането на стопанския живот. . ., но и че сме много далеч от реализирането на идеята за национално единство.” [186] “Племенният сепаратизъм” в Югославия и особено „съдбоносният конфликт между сръбската буржоазия, от една страна, и хърватската и словенската буржоазия, от друга, днес са много по-изострени, отколкото по-рано”. Дори в някои от материалите на Пленума вече се заговорва за „национални антагонизми”, но за всичко това се обвинява буржоазията, защото тя „не е в състояние да реши своята главна историческа задача, която се състои в реализиране на идеята за народно единство” [187].

Констатацията за липса на национално единство е положителна. Но тя не подтиква югославските комунисти към извода, че сърби, хървати и словенци не са една нация, а обратно — че цялото съдържание на националните борби се корени и изчерпва в конфликта между сръбската, хърватската и словенската буржоазия. По тази логика национален въпрос в Югославия няма, а и да има — той не засяга работническата класа. Според ЮКП национален въпрос има само на Балканския полуостров. В Югославия има само малцинствен въпрос.

Но с течение на времето партийната мисъл все повече се про-яснява, за база на което служи разграничаването на хегемони-стичните стремежи на сръбската буржоазия от стремежите за самостоятелност на хърватите и словенците.

В отчетите на партията до ИККИ обаче националният въпрос все още не се разглежда като важен въпрос за югославската държава. Неговото окончателно решение на Балканите се свързва с бъдещата победоносна социалистическа революция. Особено ин-

186. АРПЈ, ф. КИ, 1921/4.

187. Пак там.

тересен е отчетът, изпратен веднага след Априлския пленум, към който има и специален доклад [188] за Македония.

В доклада се описват отчайващата картина на икономическото положение на населението в Македония, терорът, политическият и националният гнет, които се засилват особено много, след като това население гласува за депутатите на ЮКП. В резултат македонското население е поставено заедно с Комунистическата партия извън законите. Младежите от 20 до 24-годишна възраст са взети в армията като новобранци, макар да са служили в други армии и да имат уволнителни билети. Сръбската буржоазия издига фалшивата теза за опасност от „българско комитаджийство” и оправдава терора в Македония като борба срещу външен враг. „Ние сме под двоен терор — заявяват комунистите от Македония. — Нас ни преследват като комунисти, от една страна, и като агенти на българската буржоазия — от друга, макар да нямаме с нея и с всяка буржоазия нищо общо.” [189] Накрая в доклада си ЮКП призовава да бъде взета Македония под закрилата на международното комунистическо движение, защото нейната съдба е „съдба на балканския банкрутирал национализъм”. Македонското население вече не се въодушевява от идеите за „национално обединение и самоопределение при господството на капиталистическата класа”, нито „бленува за утопични буржоазни автономии и федерации”. „Неговият идеал е Балканската федеративна република, неговият блян е комунизмът.” [190]

Едновременно с провеждането на Априлския пленум на Централното партийно вече (ЦПВ) комунистическите народни представители засилват дейността си в Скупщината. На дневен ред отново е националният въпрос, макар и формулиран като „сепаратизъм”, „криза в националното единство” и др. под. Поставя се на разискване доколко националният проблем е важен, съществен в политиката на ЮКП, търси се и обективна причина за „кризата в националното единство”. В дебатите вземат участие почти всички пратеници на ЮКП.

Очертава се тенденция към ново подценяване на националния въпрос. Всички оратори комунисти застъпват становището, че „икономическите и социалните проблеми в този период са решаващ фактор и че националният въпрос е въпрос на второ мя-

188. Докладът е изработен въз основа на сведения, получени от Вардарска Македония. Изпратен е на ИККИ през април 1921 г. (вж. Освобождение, бр. 15, 27. VIII. 1921).

189. Пак там.

190. Освобождение, бр. 15, 27. VIII. 1921.

сто” [191]. По въпроса за обективните причини и обстоятелства в дебатите за пръв път се изтъква от С. Маркович, че „идеята за обединение на сърби, хървати и словенци в една държава не е била достатъчно подготвена (назряла — б. м., К. П.) нито сред сърбите, нито сред хърватите, нито сред словенците”, че Югославия е „един от продуктите на световната война” [192]. Но въпреки че не е бил подготвен за това — продължава Маркович, — „нашият народ и в Сърбия, и в Хърватско, и в Словения с най-голямо въодушевление” поддържаше „акта за обединение в една държава”. Същото правят и комунистите, защото смятат, че обединението е основно условие за правилното икономическо и културно развитие на народа. Но С. Маркович, а и останалите комунисти продължават да твърдят, че сърби, хървати и словенци не са три народа, и макар да се солидаризират с оценката, че становището на Радич за отделен хърватски народ е пуснало дълбоки корени сред „хърватското племе”, не признават националната индивидуалност на хърватите.

На стари позиции остава парламентарната група и в декларацията, прочетена от Ф. Филипович в Народната скупщина на 11 юни 1921 г. В нея се обвинява правителството за терора и икономическото угнетяване, като се подчертава, че тази политика „в най-голяма степен е вредна и за делото на . . . народното единство”. В резултат на тази политика на управляващата буржоазия и на нейните партии националното единство е „доведено до една опасна и съдбоносна криза”, Югославия се разкъсва от племенен антагонизъм и религиозни противоречия” [193].

След прочитане на декларацията комунистическите народни представители напускат Скупщината и по този начин осигуряват безпрепятственото приемане с незначително мнозинство на Видовденската конституция (28. VI. 1921 г.), която става основа за преследване и гонене на комунистите, за издаване на Закона за защита на държавата и на други разпоредби, поставящи партията извън законите.

Повод за приемането на ЗЗД стават два атентата, с които ръководството на ЮКП няма нищо общо: единият на 29 юни 1921 г. срещу регента Александър, който завършва без успех, и другият— на 21 юли 1921 г., който отнема живота на автора на

191. Стенографско белешке. . ., књ. 2, 21—23 (састанак од 11 и 12. V. 1921).

192. Пак там, с. 8 (састанак од 18. IV. 1921).

193. Пак там (састанак од 11. VI. 1921), с. 4.

„Обзнана” и министър на вътрешните работи Милорад Драшкович.

Все по това време, още след издаването на „Обзнана”, започва да намалява влиянието на ЮКП, особено в национално поробените райони. В Македония организираното комунистическо движение почти изчезва. Вместо него рязко засилва ролята си ВМРО. Дребнобуржоазните опозиционни сръбски партии също недоволствуват от режима на радикалите и демократите в „Южна Сърбия”. Те проговорват отново за самоуправление и автономия, но продължават да стоят на сръбското националистично становище за Македония. В бъдеще ЮКП ще трябва да се разграничава със своите лозунги по македонския въпрос и от тях. Македонските комунисти схващат националистичната великосръбска същност на тези партии и предупреждават трудовите маси: „. . . Тия партии са пропити от националистическото сръбско схващане, че Македония е населена, ако не от прави сърби, то от безцветно по нация славянско население, което еднакво може да бъде боядисано за българско или сръбско. Най-многото, което те позволяват на това население. . ., е да се обособи то със свой, но не български, език, със своя, но не българска, култура; да се откъсне от всякакво външно културно и политическо влияние и се приобщи напълно към политическия и културния живот на Югославия.” [194] Тогава македонските комунисти изглежда не подозират, че двадесет години по-късно това ще стане кредо на ЮКП по отношение на Македония.

Такава е позицията на ЮКП по националния въпрос по време на легалния период. През 1923 г., критикувайки тази позиция, М. Пиаде казва, че югославските комунисти навлизат в новосъздадената обстановка след войната „със завързани очи”. „Народно единство, централистична държава — това беше написано на нашето знаме, точно както и на знамето на властвуващата буржоазия”. До приемането на конституцията и ЗЗД ЮКП „не се помръдна от тази мъртва точка нито крачка” [195].

194. Освобождение, бр. 8, 2. VII. 1921.

195. V u j i n o v i c, N. Federalizam u koncepcijama KPJ, 1919—1928. B., 1971 (separat), p. 42.

[Previous] [Next]
[Back to Index]