Македонският въпрос в буржоазна Югославия 1918-1941
К. Палешутски
 
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
 

Балканските войни и Първата световна война не разрешават македонския въпрос. Букурещкият (1913 г.) и Ньойският мирен договор (1919 г.) потвърждават извършената подялба на Македония, с което отношенията между балканските държави още повече се усложняват.

Сръбската буржоазия, която завладява Вардарска Македония, вместо да съдействува за разрешаване на аграрния въпрос по демократичен начин, покровителствува мюсюлманските аги и бегове с цел да ги използува при осъществяването на своята реакционна политика както в самата Македония, така и в цялото СХС кралство. По такъв начин във Вардарска Македония наред с капиталистическата в значителна степен продължава да съществува и феодалната експлоатация. Населението остава отново под икономически и национален гнет. Разликата е тази, че турският национален поробител е заменен със сръбски.

Една от съществените причини за запазването на икономическия и национално-политическия гнет е, че Македония се освобождава от османско иго не чрез революция на вътрешните сили, за каквато ратува ВМОРО, а чрез война на балканските монархии против Турция. В борбата си с много по-напредналите словенски и хърватски съперници великосръбската буржоазия търси опора на централистично-унитаристичната си политика в изостаналите полуфеодални буржоазии на южните краища. Затова като правило аграрната реформа в Македония не засяга сериозно едрите поземлени владения и се съпътствува с колонизация на сръбски национален елемент. Икономиката на Вардарска Македония получава все по-изразен характер на колониално стопанство по отношение на другите части на буржоазна Югославия и по отношение на държавите, под чиято зависимост попада обединеното кралство. Дребните стопани и занаятчиите не се разоряват от местната индустрия, а чрез внасяне на промишлени стоки отвън. Броят на пауперизираните все повече расте, в което се крие и икономическата предпоставка за участието на селячеството, занаятчиите и дребната буржоазия в македонското освободително движение на територията на Вардарска Македония.

Сръбското правителство разработва още по време на Междусъюзническата война програма за денационализиране и асимилиране, чието главно острие е насочено срещу македонските българи. Практическото реализиране на тази програма обаче временно се прекратява поради настъпилите събития по време на Първата световна война. След войната великосръбската буржоазия прилага всевъзможни мерки за денационализиране и асимилиране, но това довежда до обратни резултати. Икономически разорено и национално потиснато, цялото македонско населе-

216

ние и най-вече българското и албанското започва борба против великосръбския режим.

След Първата световна война във Вардарска Македония продължава съпротивата срещу насилническия и поробителски режим на сръбската буржоазия. За разлика от предишния период сега се създават по-благоприятни условия за съвместна борба на всички поробени националности. Икономическите и националните интереси на македонското население диктуват обединяване на усилията му за извоюване на автономна (независима) Македония. Но въпреки това не се създава единодействие между различните народностни групи. И сега, както и преди войните ядро на националнореволюционното движение си остава българското население, което дава и основните насоки на борбата срещу чуждото потисничество.

За засилването на революционното движение наред с икономическата експлоатация важна роля играе и национално-политическият гнет. Няма свобода на словото, печата, събранията, сдруженията и пр. Въпреки подписания договор между балканските държави за покровителство на малцинствата са премахнати българските и другите училища, църкви и всякакви просветни, културни и религиозни институти. Населението на Македония под сръбска власт е подложено на много по-голям икономически и политически гнет, отколкото по време на Абдулхамидовия режим, при който всяка от националностите се ползва с културно-национална и религиозна автономия. Независимо от това македонските българи не се примиряват със сръбския режим и отстояват здраво своето българско национално съзнание.

Под влиянието на Октомврийската революция по-голямата част от македонското население се ориентира към ЮКП и другите балкански комунистически партии. ЮКП е единствената политическа сила в СХС кралство, която подкрепя справедливите искания на македонските българи. Затова на общинските и парламентарните избори през 1920 г. партията на югославските комунисти се оказва най-силна във Вардарска Македония. По същото време Радикалната партия, водена от Н. Пашич, се ориентира към спечелване на турско-мюсюлманската организация Джемиет, а Демократическата партия на Люба Давидович прави опити да преговаря с ВМРО, като обещава на българското население, ако дойде на власт, да му разреши всички права, които му се полагат по договора за покровителство на малцинствата.

217

Политическият терор отнема възможността на македонското население за легална борба. Без успех завършва и опитът на народните представители Григор Анастасов и Тр. Арсов през 1923 г. да създадат отделна македонска парламентарна група, която да послужи като основа за образуване на легална македонска политическа партия. Македонското население окончателно скъсва с илюзиите за изграждане на легално движение, поради което ВМРО осезателно се засилва. Местното население се отнася положително към четите на организацията, защото те са единствената ефикасна сила против денационализаторския режим. Смазана от вътрешни фракционни борби и от правителствения терор по това време, ЮКП почти престава да съществува не само във Вардарска Македония, но и в цяла Югославия.

ВМРО преговаря за съвместни действия с албанските въоръжени отряди, с италианците, с мюсюлманите в Босна, с черногорските федералисти, с Хърватската селска партия на Радич, със Словенската народна партия и др. Тя подкрепя легалните движения за федеративно преустройство на Югославия с Македония като един от нейните равноправни членове. ВМРО се стреми да окаже съдействие на вътрешните сили и за създаването на легална организация във Вардарска Македония по подобие на българските конституционни клубове в Турция от времето на Хуриета. Македонската организация се изявява и като главна противоколонизационна сила. Влиза в контакти с ЮКП, дори подкрепя нейната изборна листа, проявява усилия да състави обща листа с Джемиет и сръбските републиканци, но не успява и нарежда на населението да кандидатира в листите на демократи и радикали честни патриоти, които впоследствие да образуват македонска парламентарна група в Белградската скупщина. По-късно, когато става известно участието на ВМРО в деветоюнския преврат и в потушаването на Септемврийското антифашистко въстание в България, влиянието на организацията видимо намалява сред населението във Вардарска Македония. Постепенно тя се изолира и от другите недоволни националности в кралството, като не успява да постигне с тях единодействие против сръбския режим.

В същото време Балканската комунистическа федерация и Коминтернът развиват оживена дейност за привличането на македонската организация на страната на демократичните сили, за изграждането на единен балкански фронт. Благодарение на енергичната дейност на БКФ и Коминтерна и на обстоятелството, че ръководството на ВМРО е застрашено да остане изолирано поради проюгославския курс на Цанковото правителство, на 6 май 1924 г. във Виена се стига до подписването на Манифест, който издига знамето на интернационализма при разрешаването на македонския въпрос, като поставя искане за обединена и независима Македония, подкрепена от балканските комунистически партии и Съ-

218

ветския съюз. С подписването на Манифеста ВМРО поема нова ориентация, с която се слага началото и на нов етап в развитието на македонското освободително движение. Той се характеризира с отърсване на революционните сили от влиянието на буржоазията и с търсене на подкрепа от страна на прогресивните движения и партии на Балканите и в Европа.

В резултат на разигралите се събития след убийството на Тодор Александров левицата в македонското движение създава нова организация, известна под името ВМРО (обединена). С нейната поява в македонското революционно движение се очертава възможност да се измести буржоазията от ролята на негов хегемон и да се замести от силите на пролетариата. Във Вардарска Македония обаче ВМРО (об.) не става достатъчно популярна поради неправилното отношение на ЮКП към програмата и дейността на тази организация.

С установяването на шестоянуарската диктатура през 1929 г. се слага край на компромиса за „трите племена на един и същ народ”, допуснат с първодекемврийския акт и Видовденската конституция. Той се заменя с интегрално-югославянски унитаризъм, в чиято основа заляга девизът „един народ, една държава, един крал”. Сменя се и официалното име на държавата - вместо „кралство СХС” става „кралство Югославия”. Изчезва от употреба и терминът „триименен народ”, който се заменя с „югославски народ”. В него са включени и македонските българи. Обществено-политическият живот във Вардарска Македония замира. Интегралното югославянство е узаконено с октроираната (подарената) конституция от 1931 г., а като основна държавноправна идея то за пръв път се провъзгласява открито от кабинета на ген. Петър Живкович (6. I. 1929 — 4. IV. 1932). Политическа сила - носител на интегралното югославянство, е основаната по искане на краля Югославянска национална партия (ЮНП), която с югославянско-унитаристичната си програма още по-ясно се противопоставя на федерализма на опозицията (водена от Вл. Мачек, А. Трумбич, Св. Прибичевич, А. Корошец и др.), намираща все по-добра база за работа и във Вардарска Македония. По-късно, когато М. Стоядинович става министър-председател, разпуска ЮНП, но от същите политически среди създава нова дворцова групировка, известна под името Югославянска радикална общност (ЮРО), която във Вардарска Македония се ръководи от старите сръбски четници и програмно се задължава да провежда политика на интегрално-югославянски национален и държавен унитаризъм.

Този безкомпромисен унитаризъм довежда междунационалните от ношения до остра криза, радикалния изход от която чертае социалисти ческата революция. Наред с другото социалистическите сили се готвят да решат и националния проблем — чрез признаване на националната

219

индивидуалност на хърватите и словенците и федеративно преустройство на страната, в която се чертае място и за Вардарска Македония.

В крайна сметка интегралното югославянство довежда буржоазна Югославия до положение на пълна неподготвеност за тежките събития, които идват по-късно. Разединена вътрешно, лишена от морално-политическо единство на народите си, тя става лесна плячка на хитлеристите през април 1941 г. За този неблагополучен край на буржоазна Югославия главен виновник е великосръбският национално-политически и икономически гнет над останалите народи, който без излишни подробности може да бъде илюстриран с няколко цифрови данни: Първо. Макар че Сърбия има само 52 667 км2 от общата територия на Югославия и 22,09% от нейното население (според преброяването през 1921 г.), в Народната скупщина тя има болшинство представители през цялото съществуване на кралство Югославия. Например след изборите на 8 февруари 1925 г. представителите сърби са 186 (59%), хървати — 78, словенци —22, мюсюлмани — 17; черногорци — 7 и други — 5. Министър-председатели през всичкото време са сърби. От 339 околийски началници в 1926 г. 62% са сърби, макар че в Сърбия има само 97 среза (околии). Над 110 такива началници-сърби има в срезовете извън Сърбия. Във всички административни служби и особено в армията сръбският елемент преобладава чувствително. Между 165 действуващи генерали в 1937 г. има само 2-ма хървати, 2-ма словенци и 2-ма черногорци и нито един от Македония. Второ. При съпоставяне броя на населението, територията, силата на главните стопански отрасли, финансовата мощ и пр. на различните области на Югославия Сърбия има от 1/4 до 1/5 от общоюгославските, а в органите на властта сърбите са от 3/4 до 4/5. В това се изразява и обществено-икономическата същност на националния въпрос в буржоазна Югославия. [521] От всички области най-пренебрегната в политическо, икономическо и духовно отношение е Македония. Тя е фактически колония на сръбския милитаризъм. Както се изразяват много тогавашни политолози и историци в Западна Европа, тя е „долината на сълзите”. Македония е разпъвана на кръст в името на денационализацията, в името на нейното сърбизйране, с което се цели да се увеличи относителният дял на сърбите във вътрешноюгославските борби и се разшири сръбската експанзия към Солун и Егейско море.

Независимо че хърватският въпрос доминира в обществено-политическия живот на буржоазна Югославия, Македония е едно от най-важните звена в политиката на буржоазните партии и най-вече на демократите и радикалите, които са главни съперници. Причината за това се крие в обстоятелството, че въпреки по-голямата си масовост хърватското движение не поставя въпрос за откъсване на Хърватско от Югославия. Неговата политическа програма (като се изключат усташите) се заклю-
 

521. S t r u g a r, Vl. Komunisticka partija i resenje nacionalnog pitanja u Jugoslaviji. — Prirucnik za istoriju saveza komunista Jugoslavije, Beograd, 1958, s. 208-209.

220

чава в искане за преобразуване на югославската държавна общност на базата на автономия, федерация или конфедерация. Противно на това македонското освободително движение (въпреки проявените колебания и непоследователност) до края на съществуването си отстоява автономното начало, залегнало в старата ВМРО, и в крайна сметка се бори за откъсването на Вардарска Македония от Югославия.

През 30-те години някои от буржоазните партии в Югославия започват да отстъпват от предишните си позиции по македонския въпрос. Убедили се, че сърбизирането на Македония е трудна и дори непосилна задача, те поставят началото на движение за смяна на методите на управление. На челно място в това движение застават самостоятелните демократи на Св. Прибичевич. Сръбските либерални буржоазни кръгове в много отношения, макар и не съвсем явно, сами започват да лансират т. нар. македонизиране на българския елемент във Вардарска Македония. Техният вътрешен девиз е: „По-добре македонци, отколкото българи!” Част от интелигенцията и най-вече от комунистите по стечение на редица обстоятелства пък негласно приемат лозунга: „По-добре македонци, отколкото сърби!” Тази тенденция нараства със сила, правопропорционална на увеличаването на терора над българите във Вардарска Македония. До 1945 г. обаче тя обхваща само тънък слой от интелигенцията. Народните маси остават незасегнати. Те запазват българското си национално съзнание и продължават да водят борбата си в името на независима Македония или нейното присъединяване към България. Известно смущение внася договорът за „вечно приятелство” от 1937 г., но в началото на Втората световна война надеждите на македонските българи отново се отправят към България. Те смятат, че с ревизията на договорите на Балканския полуостров ще се намери подходящо решение и на македонския въпрос. Наред с обединистката тенденция продължава да съществува и тенденцията към държавно обособяване. Възражда се и идеята за балканска федерация като възможност за решаване на македонския въпрос, без да се засегнат интересите на съседните на Македония балкански държави. В резултат на това не само буржоазията, но и ЮКП, и останалите прогресивни сили в Югославия, които отстояват лозунга за Югославска федерация, срещат сериозни затруднения при провеждането на политиката си във Вардарска Македония.

През 1941 г. по-голямата част от Вардарска Македония се присъединява към България. С това се слага край на сръбското буржоазно господство, но впоследствие тази част от Македония се обособява като федерална единица във Федеративна народна република Югославия, с което македонският въпрос навлиза в съвършено нова фаза на развитие.


[Previous]
[Back to Index]