Роден съм в китния наш Ресен на 25 февруари 1872 година. Майка ми е София, татко Никола, сестри Маруша (Мария) и Фанча, брат Мите (Димитър), баба Бояна и дядо Янко.
Ресен е разположен в северозападния кът на Прес-панската (Ресенската) котловина, край западните склонове на хълма Костенйе. Останалите и досега едно или две големи кестенови дървета показват от де иде наименованието на хълма. От всички други страни градът е заобиколен с китни, обширни овощни градини.
Ресенската котловина е една от най-красивите в нашата родина. Тя е оградена на изток с Пелистер, на север - с. Бигла, Голивърв-Победоносец, дето е квартирувал щабът на Илинденското въстание, прохода за Охрид през Буково и Илино, на запад - с Петрино, Исток и Галичица, на юг - с прохода за Корча Дзвезда, Иван планина и Безевина.
На билото на Бигла, на пътя от Ресен за с. Смилево, откъм страната на Смилево се намира, между здравец и смил, големият извор Горановец, който блика кристална студена вода.
В южния край на Ресенската котловина се намира Преспанското езеро - най-високото, най-голямото и най-красивото в нашата земя. То се състои от две езера: Голямо с красивия и горист остров „Град" и Малко - с остров „Айл". И на двата острова има развалини от дворци и черкви от времето на нашия юначен цар Самуил, който е водил кървава война с византийците. Византийският цар Василий е наречен от гърците „българоубиец", защото е зверски извадил очите на пленените Самуилови войници.
В 993 година Самуил е поставил паметна плоча върху гроба на татко си Никола, майка си Рипсимия и брата си Давида. Тая плоча била запазена в черквата на с. Герман, близо до източния бряг на Преспанското езеро. Подът на черквата бил постлан с каменни плочи, между които е била и Самуиловата каменна плоча. Тая плоча е най-старият паметник, написан с кирилица.
Като дете татко ми водил ме е на кон през Галичица на поклонение в манастира „Св.Наум" на Охридското езеро. От поклонението у мен се е запазила само една представа - гробът на свети Наума. От поклонението имам и спомен - иконата на свети Наума със славянски и гръцки надпис, купена в монастира за мен от татко ми.
Още малък домашните ми пращали са ме на училище, придружаван от дядо Янко или баба Бояна. Като по-отраснах, отивах редовно сам.
Дядо Янко живя 105 години. Искаше му се да бъде погребан с гайда. На младини той е свирил с гайда. Юнак, земеделец и градинар в Цариград и София (Карабагляр, Лозенец). На един Великден дошъл от Битоля в Ресен един пехливан - борец, за да премери силите си с юнаците от Ресен и околията. Той надвил на всичките. Дядо Янко кипнал, грабнал бореца и го повалил на земята! Една вечер преди да почине сънувал сън, че идват негови другари и му казват: „Ние сме те забравили". На сутринта той казал на дъщеря си: „Трябва да се подготвя". Тя го измила и чисто облякла, а вечерта той се споминал.
Като ученик имах хубава сбирка от белези - образи, портрети на лица, събития и местности от Руско-турската война - корици от цигарени книжки. Такива сбирки имаха и други ученици, но моята беше най-голяма, най-хубава и най-чиста.
От това време си спомнювам разговорите, които жените често водеха пред сватби: „со какви алища (дрехи) ке я прават свадбата - со болгарски или со влашки?"
Българските алища бяха:
Кошула (риза) бяла, дълга до
под коленете, с ръкави от раменете до лактите, а от лактите до китките
широки и художествено везани. Ризата бе везана и около шията.
Шегун тесен от бел шаек до над коленете.
Пояс над шегуна около кръста, изплетен от черна дебела прежда, дълъг кордон, който се увива едно под друго, като отпред се завива, докато се получи ширината на пояса около една педя. Така образуваният широк пояс пази кръста от умора при копане и жънене.
Прецемник (престилка) отпред върху пояса. Престилката е от дебел цветен плат или е тъкана от шарени прежди.
Пафти от сребро, които се носят
в празнични дни над пояса и престилката
.
Джубе дълго от раменете до
коленете от черен шаек или от черна свила (чоха). Джубето не покрива предницата
на трупа. Джубето от под раменете до кръста е шарено, ако е от шаек е с
черни гайтани, ако е от чоха - със сърмени гайтани. Сърменото джубе се
носи в празнични дни, а шаечното - в делнични дни.
Шамия за главата от памук, от вълна или от коприна.
Ръкайци от цветен плат, от лакета до китката.
Кондури (обуща) високи или ниски за празнични дни и ниски или налъми за делнични дни.
Влашките алища са рокли.
Когато имахме служба на свети Атанас, или когато роднините ни идеха на вечеря, чичо Бойче, брат на дядо Янко, пееше много хубави Кралимарковски песни, при което слушах думите „Марко жолти богарино" - Марко жълти българино.
Училището ни беше дълго, широко и високо едноетажно здание с високи и широки прозорци, разделено с дъсчена преграда на две. Едната половина служеше за българско училище, а другата - за гръцко.
Учител ми беше добрият Мице (Димитър) Цветков Божанин. Той бе и църковен певец. Учеше ме на четене, писане, краснопис, смятане и история. За него Антон Стра-шимиров е написал художествена статия във „Война и освобождение". Към края на Първата световна война, когато нашите войски са напуснали Ресен и той напуснал града. На път за София, болен, се поминал на гара Владишки хан - Сърбия, и там е бил погребан.
Последната година 1882-1883 учител ми беше Харитон от Охрид. Той беше завършил духовна семинария в Белград и ме учеше църковнославянски по псалтира.
Към края на ваканцията на учебната 1882-83 г., Битолската община е поискала от Ресенската да изпрати един ученик за стипендиант в пансиона на четвъртокласното училище в Битоля. Учителите представили мене, за което им дължа дълбока благодарност и признателност. Общинарите, които одобрили моето изпращане в Битоля и на които също дължа най-голяма благодар ност и признателност, са: поп Ставре, Г. Ляпчев, Тр. Радев, А. Татарчев, Димитър Вельов, Тасе Чукалев и Иван Стрезов.
Постъпването ми в пансиона и в първи клас на четвъртокласното училище в Битоля бе за мене неизказана радост.
Пансионът и училището се помещаваха в конака на Малик бей. Той се състоеше от три здания и заграден, обширен двор. В средата на двора имаше шадраван и висока красива круша.
По това време турското правителство започна да назначава помощник-валии от преобладаващата народност. За помощник-валия в Битоля бил назначен българин от Цариград. Когато дошъл тук, Малик бей отишъл да го поздрави. Поздравил го по български. Помощник-валията се извинил, че не знае да говори български. Учуден, валията му казал: „Като не знаеш български, как ке си купиш яйца от пазара?"
В пансиона бяхме добре обзаведени. Хранеха ни добре: сутрин закуска, обед и вечеря. Всяко ядене започвахме и свършвахме с обща молитва. Обща молитва правехме и преди лягане. Моят креват беше до кревата на Дамян Груев.
Училищни занятия имахме преди обед и след обед. Учехме: Свещена история - стар и нов завет, Богослужение и Катехизис; езици: български, френски и турски; аритметика и алгебра в последния клас; геометрия с чертане; история - стара, средна, нова и българска; география; естествена история - зоология, ботаника, минерология и антропология; физика и химия; пение и рисуване. За гимнастика имахме уреди в двора.
Моите листове по чертане бяха най-хубавите. За да бъдат такива, често пъти и при студове излизах на двора и с късове от керемида и камъчета гладех писалките на пергелите, за да може чертаните с тях линии да завършват с прави ъгли. За да не се измъчвам по студа на двора, добрият ми учител по геометрия и чертане Балтаджиев започна да ми дава ключа от стаята на физическия кабинет, дето можех да оправям пергелите.
Като свърших четвърти клас и разпуснаха пансионерите, мен ме задържаха
в пансиона цели три седмици да направя карта на Балканския полуостров и
чертежи за изпращане в Екзархията.
В неделни и празнични дни водеха ни в черква. В черквата имаше добри
певци - Ионче и Христо. Борис Христов, певец в Миланската опера, е негов
внук, а Кирил Христов, уредник на илюстрация „Илинден" - негов син. След
черковния отпуск пускаха ни с билети в града за покупки. Аз много пъти
отивах в молитвения дом на американските мисионери - привличаха ме хубавите
проповеди на мисионерите и общото пение в молитвения дом.
След обед ни водеха на общи разходки. Имахме добри учители. Директор
ни беше Ламбо Попов.
Когато бях ученик в първи клас в Битоля, учител ми беше добрият Марко.
Той, като архимандрит Мелетий, беше много години протосингел на Екзархията
в Цариград и управляващ Одринската митрополия. След това бе избран за митрополит
на Велес. Негов духовен син е Търновският митрополит Софроний.
В училището най-близък ученик ми беше Димитър Ляпчев. С него през свободното време играехме „дама" и се надпреварвахме да декламираме на френски език научени части от „Телемаха". Той беше научил повече от мене.
В класа най-силните ученици бяхме: Константин Стоянов, Димитър Ляпчев, Дамян Груев и аз. Дамян Груев беше весел, засмян, пъргав, игрив - в свободното време постоянно играеше с други ученици. В първоначалното училище в с. Смилево учител му бил Тасе Гичев Башев. Константин Стоянов не дружеше с никого и в свободното време учеше уроците дума по дума. Имаше силна памет. Наричахме го „пророк". След като доби висше образование, стана директор на Битолската мъжка гимназия.
При свършването на четвърти клас директорът повика Константин Стоянов, Димитър Ляпчев, Дамян Груев и мен и ни съобщи, че учителският съвет ще ни препоръча да бъдем приети за стипендианти в Солунската гимназия. Поръча ни да приготвим заявления до директора на Солунската гимназия, които ще бъдат препратени от него. Това и направихме.
Когато бях ученик в Битоля, най-видните семейства там бяха Робеви, Радеви, Ризови, които дадоха министри на България - Радев, Робев, Ризов; Светиеви, които дадоха архимандрит Евлоги Светиев, председател на църковната община в Солун, чийто гроб е Солунският залив; Лозанчеви, чийто син е Атанас Лозанчев, революционер, член на щаба на Илинденското въстание. От Битоля е п.Христов (Попхристов), председател на революционния комитет в Битоля,четник, войвода.
Докато учех в Битоля и си идвах в Ресен през ваканцията, Андрей Ляпчев всеки ден събираше у дома си всички ученици от Битолския пансион и ни предаваше по един час българска история, след което правехме обща разход ка. Тогава А. Ляпчев беше свършил пети клас в Солунската гимназия.
Към края на училищната ваканция, през последните дни на м. август, аз, Дамян Груев и Димитър Ляпчев се срещнахме в Битоля и след като се снабдихме с пътни тескерета, един следобед потеглихме на коне за Солун. Вечерта стигнахме в ливадите на село Вощарани. Там нощувахме. Радвах се на хубавото звездно небе и на приятната миризма на сеното и тревата. Сутринта потеглихме и през Горничево и Острово вечерта, преди захода на слънцето, стигнахме в село Владово. През целия ден се радвах на хубави планински гледки и особено на гледките около езерото. Като вървяхме край брега на езерото, конят на Дамян Груев се препъна и той се намери в пясъка пред него.
На север от езерото се издигат високи планини с Чекан и Каймакчалан, дето нашите войници през Първата световна война са водили люти боеве с френски и сръбски войски.
Владово ми направи силно впечатление с богатата растителност - смокини, калинки (нарове), лозя, черници... Долината от Владово до Воден бе земен рай. Не можех да се нарадвам на водопада край Воден, който се спускаше между отвесни каменни стени и разкошна зеленина. На юг от Воден до Негуш селата бяха български, а на юг от Негуш с Бар бяха гръцки.
През целия ден пътувахме по Солунското поле. Пътят минава на юг от Енидже-Вардар и го отделя от Енидже-Вардарското блато (езеро). По тоя път при с. Пела има развалини от времето на Александър Македонски.
Преди Илинденското въстание Енидже-Вардарското блато беше царство на Апостол войвода. Привечер спряхме в полето близо до Вардар. Там нощувахме. През цялата нощ слушах концерта на щурците и комарите. Сутринта нагазихме Вардара. Когато стигнахме до средата на реката, конете потънаха във водата до самарите. Ляпчев се изплаши и започна да плаче. Много му се смяхме. Към обед стигнахме в Солун. Спряхме в един първобитен хан. Вечерта аз имах силна треска, висока температура и силно главоболие. Към обед ми мина. Оттогава досега не съм имал главоболие.
Няколко дена поред отивахме в гимназията, за да видим кога ще ни приемат. Последния ден директорът Георги Кандиларов ни каза: „Ляпчев и Груев са приети." А аз? „Ти не си приет." Защо? „Защото не си подал заявление." Това бе за мене като гръм. Казах му: „Заявлението ми заедно с техните е изпратено до Вас от битолския директор." Не благоволи нищо да ми каже. Тогава започнах да плача. Край нас минаваше добрият учител (Александър) Кулев. Запита ме защо плача. Казах му. „Не плачи, и ти ще бъдеш приет" - отвърна ми. И наистина след няколко дена бях приет със стипендия в пансиона и за ученик в педагогическото отделение на гимназията, което тая година за пръв път се откриваше с двегодишен курс. Неизказано се радвах.
Пансионът бе добре обзаведен. Хранеха ни много добре. Даваха ни хубава пансионска форма като в Битоля. Имахме добри учители: по педагогия - (Костадин) Стателов и Стрезов, по български език - (Георги) Попов, по алгебра - Благой Димитров, по химия - Васил Кънчев, по църковнославянски - Григор Пърличев, по църковно пение - (архимандрит) Козма Пречитански. Той по-после стана Дебърски митрополит.
Учех се най-усърдно. Завърших курса с отличие. Директор последната година ни беше Никола Начов - бивш секретар на Източна Румелия. Беше награден с различни турски ордени. Турците го много уважаваха. Той се погрижи да ни се заверят зрелостните свидетелства от турския муариф. Когато прибираше зрелостните свидетелства и видя, че съм седемнадесетгодишен, каза, че при тази възраст според турския закон аз не мога да бъда учител, затова поръча на секретаря Шурбанов да приготви за мен ново свидетелство с възраст 20 години.
Ваканцията прекарвах доволен, че завърших педагогическия курс. Тогава Трайче Доревски, Никола Ляпчев и аз обиколихме част от голямото Преспанско езеро. Неговите брегове са на север ниски, обрасли с тръстика, източните - ниски и песъчливи, а западните - каменисти, на доста места много високи и гористи. На западния бряг се намира местността „Завир", отдето се мисли, че езерото пуска водите си под Галичица в Охридското езеро при „Св. Наум" и Охрид. Езерото може би пускаше води, също под планините, и в река Девил. На същия бряг, в полите на Галичица, се намира черквата „Св. Марина", дето имаше запазени славянски надписи, както и селото Ниви-ци, дето на пролет се лови много риба „нивичка". Нивичките се солят и сушат и се получават „циропки", които са изобилна зимна храна в нашия град. Във водите на езерото има доста друга риба: шаран, скобуста и т.н. Обикаляйки езерото, радвах се на многото живописни изгледи и особено на красивия остров „Град". Бреговете му са отвесни, каменни, високи 2-3 метра. На острова може да се стъпи само от едно място. На него има развалини от черкви и дворци, има и богата растителност - дървета, диви лози и трева. Зиме пускат в острова добитък за угояване. На изток от „Град", недалече от брега на езерото, се намира селото Герман. Докато обикаляхме езерото, бяхме гости на село Конско, заселено само от една задруга, състояща се от 30-40 души.
Сега, преди да напиша спомените за учителството ми, считам за свой дълг
да спомена имената на лицата, с които може да се гордее нашият град и нашата
Преспа.
Започвам:
ДЯДО ВЕЛЬО, градинар в Цариград, делегат на Охридско-Преспанската епархия
в Църковния народен събор за уреждането на Екзархията (1871 г.). Като виждал,
че някои от представителите, под влияние на руското посолство, за да се
задоволи Патриаршията, са искали да не се допуснат македонските делегати,
казал: „Како ке бидит то, майката да не си сака децата". След него с пламенни
слова в същия дух е говорил Тодор Куссв, делегат от Прилеп, от Пелагонийската
епархия. По-после Тодор Куссв като духовно лице - Методий Кусев, е протосингел
на Пловдивската митрополия и митрополит на Старозагорската епархия.
След техните слова председателят на църковния събор казал: „Занапред
не може да става дума вече за недо-пущане на македонските делегати в Събора".
ТРАЙКО КИТАНЧЕВ, роден в с. Подмочани (Ресенско), с майка Цвета и баща
Цветко. Отраснал е в Ресен. Възпитаник на Натанаила - Охридския владика,
който взел него и Андрея Башев и ги изпратил да се учат в Цариград
и в Русия. Тук Трайко свършва Киевската семинария и следва право в Московския
университет. Завърнал се в България, бил е учител в Петропавловската семинария.
За учителстването му там слушал съм най-вьзторжени думи от Никола Станев
- историк, негов ученик.
Трайко е бил близък на Стефан Стамболов. В София са живели заедно в
една стая. Когато майката на Трайко му дошла на гости в София, отпуснали
единия креват на нея, а на другия са спали двамата. По-после, поради крайности
в управлението на Стамболова, те са се разделили. Поради убийството на
министър Белчев, Трайко Китанчев е лежал в Хасковския затвор. След освобождаването
си станал е учител в Солун, а след това - училищен инспектор във Велико
Търново, отдето бил избран за депутат в Народното събрание. В София бил
близък с Петко Каравелов и живо участвал в македонското освободително дело.
Избран бил за пръв председател на македоно-одринския комитет в София със
секретар Андрей Ляпчев. Сломен от непостигналого целта си Горноджумайско
въстание, умрял от сърдечен удар. В джоба му намерили са всичкото му богатство
- 25 стотинки!
За живота и дейността на Трайко Китанчев е написал и издал хубава книга
проф. Йордан Иванов. В нея не е поместено следното стихотворение на Трайко
Китанчев за Македония:
От връх Пирин планина
отчаян глас се чува.
Македония плаче,
ридае и проклина,
Европа цяла псува:
— Проклета и триклета
да бъдеш ти, Европо –
блуднице Вавилонска.
И родом съм славянска
земя со злато пълна,
затуй завиждаш толкоз.
Към вази, мили братя,
вий българи свободни,
ръцете си простирам
и на помощ ви викам
и на помощ ви чакам!
ДИМИТЪР (МИЦЕ) ЦВЕТКОВ, много години учител и черковен певец в града. Мой учител.
ТАСЕ ГИЧЕВ БАШЕВ, много години черковен певец и учител в Преспанските села. Учител в отделенията на Дамян Груев в с. Смилево.
АНДРЕЙ БАШЕВ, възпитаник на Натанаил Охридски. Учил се е заедно с Трайко Китанчев в Цариград и Русия. Адвокат в Плевен и народен представител.
ПОПА ГОШЕ, енорийски свещеник в с. Гонещи (Ресенско). За да попречи на охридския гръцки владика Мелетий да дохожда да живее в Ресен, заедно с едного от Пройовците запалил е митрополитското здание. То изгорело до основи.
АНДРЕЙ АНАСТОТЮВ, издал в Цариград на славянски и на български Евангелие и Апостол за четене в неделни и празнични дни.
ТАСЕ ЛЯПЧЕВ, грънчар, умен, упорит, смел, родолюбив, ученолюбив българин - много се е мъчил за отварянето на българско училище в с. Гърмени и за запазване на Самуиловата паметна плоча в селската черква. За това е бил бит до смърт от хората на Мелетий - Охридския гръцки владика. Съживен бил като го поставили в топли кожи от пресно заклани овци. Когато Тасе целувал иконите на иконостаса на черквата, минавайки край царските двери Мелетий му е ударил плесница. Възмутен, Тасе отишъл в Цариград да се оплаче на патриарха. Оплаквайки се, казал: „Не щем гръцки владици, искаме български владици". Негова съпруга е
БАБА НЕДА, смела и неустрашима българка. Тя имаше най-ценния имот край
града, па пътя за с. Янковсц -Ляпчовската воденица. В пея имаше дял и турчинът
Чальо. За да усвои воденицата, стрелял да убие сина й Христо. След това
баба Неда всред чаршията хваща турчина за пояса, разтърсва го и му казва:
„Куче проклето, ти искаше да убиеш сина ми Христо, но ако го убиеше жив
нямаше да останеш. След него оставаха петима, те нямаше жив да те оставят".
За воденицата баба Неда води дело в Битоля и в Цариград, дето го спечелва.
Тя владееше отлично турски език. Имаше силна памет. Когато ми разправяше
за събитията и лицата от времето на Али паша Янински, аз се чудех на паметта
й. Беше много работлива и умна. Сама обработваше къщната градина и отиваше
да работи и на нивите си заедно с работничките. Снахите й се срамуваха
от това. Казваха й: „Бабо, ти си вече доста стара, не бива да се изморяваш
с много работа, имаш доста имот". „Искам да оставя на внуците си нещо но-ценно
от имота, отвръщаше им, искам да си спомнюват, че на стари години постоянно
работя".
Баба Неда беше братовчедка на майка ми. Много обичаше както нея, така
и мен. На сърбите е казвала: „Вие сте гости в нашите места".
Баба Неда имаше седем сина. Най-малкият, Сотирчо, почина малък. Всичките
й синове бяха умни, смели, работливи, родолюбиви и ученолюбиви. Но най-умен
и смел беше най-старият й син ГЕОРГИ. Той обичаше да дружи със сиромашкия
народ. Напук на турците вървеше през чаршията с наметнат на раменете кюрк.
Беше женен за сестра на Трайчето Радев. От нея имаше дъщеря Богданка Бомболова,
която свърши учението си в Русия. От втората си жена Катерина, много добра
и много умна, сестра на родолюбивия свещеник Бъндев от Охрид, имаше двама
сина: Трифон и Преслав. ПРЕСЛАВ, мой ученик, се отличи в Балканската война
като офицер в българската флота. От честолюбие, задето не се явявали желаещи
за ученици-летци в Германия, той напусна отличната си служба и замина.
Загина там като авиатор при аеропланна катастрофа.
Катерина ЛЯПЧЕВА, много години председателка на Ресенскат а женска дружба в София. Нейни помощници бяха Фанка Бундева, моя сестра. Светла Кръстева Чуклева, дъщеря на Пандо Ляпчев и Вася Якимова.
След Георги идеше ХРИСТО. Той имаше дъщеря Славка и синове Ташко (Атанас), Любен и Борис, Ташко беше много буен. Той свършиш Педагогическото училище в Скопие. Много мразеше сърбоманите. Четник-герой. Умря в София през 1945 г. Мой ученик. Любен беше кротък, добряк, с толстоевски възгледи. Той се самообеси. Мой ученик. Борис остана да живее в Ресен.
След Христо идеше ЕФТИМ. Неговият син Боян, добряк, живее в Ресен.
НИКОЛА идеше след Ефтима. Той беше много умен и много смел. За него
баба Неда изпи много горчива чаша. Вечерта, при започването на Илинденското
въстание, турците взеха Никола и го заведоха в Правителствения дом. Там
умря от бой. Сутринта повикаха баба Неда да прибере убития си син. През
деня тя с мъка успя да намери човек да му изкопае гроб. Другите й синове
бяха изпратени в затвор в Битоля.
ИВАН (Йонче), добряк, услужваше на много болни с лекарства. Неговият син Асен, добряк като него, живее в София.
След него идеше АНДРЕЙ. Андрей свърши V клас в Солунската гимназия.
През ваканцията той събираше у дома си нас, учениците от Битолския пансион,
и ни преподаваше българска история. Гимназия завърши в Пловдив. Като ученик
там агитира за Съединението. През Сръбско-българската война бе доброволец.
След това учи в Швейцария, в Берлин и в Париж. В Париж са го наричали „мишката
на Парижката библиотека". Завърнал се в България, беше близък с Петко Каравелов.
Много години редактира „Пряпорец" и „Знаме". Той редактира и издава в."Млада
България". Когато Трайко Китанчев бе председател на Македонския комитет,
той бе негов секретар. След това Андрей бе министър на търговията. Като
министър участва в провъзгласяването на Независимостта на България и уреди
прехвърлянето на Баронхиршовата железница върху България. Той основа Българската
кооперативна банка и сключи бежанския заем.
Към края на Първата световна война Андрея сключи с генерал Сарай Солунското
примирие, според което България прекрати участието си във войната, като
не се допуснаха да влезат в България сръбски и гръцки войски, които биха
я разорили. По решение па Министерския съвет той предложи на Фердинанда
да напусне България като абдикира в полза на сина си Бориса. По това време
той стана министър на войната. След падането па Цанков Ан-дрея стана министър-прсдседател.
Той управлява с разум, с мъдрост, „со кротце, со благо". При неговото управление
българи не се убиваха от българи.
При тържественото погребение на Андрея, при опелото в черквата „Св.
София", в присъствието на Царя Бориса, при другите държани речи, държах
реч и аз като председател на Ресенското братство.
Андрей завеща всичкия си имот на Академията на науките и на Икономическото
дружество.
ТРАИЧЕ РАДЕВ беше едър и представителен. Надарен бе с висок и мелодичен
глас, с който на големи празници създаваше тържественост на черковната
служба. При църковната борба в нашия град той взе ревностно участие за
въвеждането на славянски и български език в старата черква „Св. Георги".
Беше умен, родолюбив и ученолюбив. Получаваше и редовно четеше в. „Зорница".
Неговата съпруга Фания бе въплъщение на кротост и доброта. Когато със сина
й Владимир, като ученици в Битоля, през коледната ваканция се връщахме
у дома, тя ни гощаваше с халва. Техни синове бяха Христо, Владимир и Симеон.
ХРИСТО бе умен и деятелен.
ВЛАДИМИР ТРАЙЧЕВ бе мой другар. Той свърши Солунската гимназия с отличие. Беше много деятелен. Една година учителства в Охрид, а след това Екзархията го назначаваше главен учител в най-застрашенитс от сръбската и гръцката пропаганда места - Куманово, Тетово и Костур. Старата титла на Костурския владика е била „Екзарх на долна България". Свещеник Търпе, като председател на българската църковна общност в Костур, много е страдал за отпадането на костурските села от Патриаршията. Всички села в Костурска околия бяха български. Владимир напусна учителството и бе няколко години началник-отделение в Министерството на търговията.
СИМЕОН РАДЕВ. Симеон ми бе ученик във втори клас. Като ученик беше много
кротък. По всички предмети се учеше отлично. Трети клас той свърши в Охрид,
а четвърти - в Битоля. След като завърши Галатасарайския лицей в Цариград,
замина на учение в Швейцария. Тук той издава на френски език вестник в
защита на македонското освободително дело. Като завърши образованието си
в Швейцария, завърна се в София. Тук бе близък на Ге-надиев и редактира
с вещина в. „Вечерна поща" и „Художник". Тук написа „Строителите на съвременна
България" и на френски език „Македония и Българското възраждане", която
скоро бе преведена на български език. С тия книги моят мил ученик стана
мой мил учител. С тия книги той е и ще бъде винаги учител на всички българи.
Симеон, като офицер, взе участие в Балканската война. При сключването
на Букурещкия договор той бе делегат на България. Заедно с Андрея Ляпчев
участва и при сключването на Солунското примирие. След това бе дипломатически
представител на България в Щвейцария, в Белгия, в Съединените щати и в
Англия.
Д-р ХРИСТО ТАТАРЧЕВ, син на Никола Татарчев - този деец на църковната борба в града ни имаше четирима синове: Михаил, Христо, Виктор и Димитър. Д-р Христо Татарчев е свършил гимназия в Пловдив, а медицина в Берлин. Установява се на работа в Солун. Тук той бе първият председател на тайния Революционен комитет на македоно-одринската организация. Един ден през училищната ваканция, на път от Скопие за Росен, сутринта го посетих в затвора на Еди куле. А следобед го видях да върви по улиците на Солун горд, висок, представителен, с издигната глава, но с железни вериги на ръце. Беше начело на една редица от 20-30 зат тюрници, всички с железни вериги на ръце като него. Те вървяха към пристанището и пееха „Жив е той". Множество народ се трупаше по улиците да ги гледа и да ги слуша. От пристанището с лодки качиха ги на парахода, който щеше да ги води на заточение в Мала Азия. Както в лодките, тъй и в парахода те не преставаха да пеят. Като лекар той участва във всички войни, които България води за освобождението на Македония. Най-после, огорчен от хората на Революционната организация, напусна България и замина за Италия, дето почина в Милано.
МИХАИЛ Н. ТАТАРЧЕВ, свършил четвърти клас в Пловдив, владееше френски език. Бил е много години училищен настоятел. Един от основателите на неделното училище в града и няколко години негов председател. Бил е кмет в българско време. Като такъв, добрият Михаил е бил убит от Наум Андреев Милошев, защото не е попречил на българските власти да бъде интерниран баща му Андрея Милошев. Андрея Милошев бе син на Милоша, един от дейците на църковната борба в града. Той бе буен и с пушка на рамо в турско време ходеше по града и по полето.
Д-р АСЕН ТАТАРЧЕВ, син на Михаил Татарчев, свърши гимназия в Битоля, а медицина в Швейцария. Като лекар през сръбско време е работил в Росен. Понеже се е чувствал българин, бил осъден и лежал няколко години в волюционен комитет, той е бил български лекар там. Положил е най-голямо старание да отклони България от намеса във войната на германска страна.
НАУМ ТЮФЕКЧИЕВ, сключил договора с Турция, според който България отстъпваше
на Турция Одрин и Лозенград. Те бяха заети от турците преди сключването
на договора.
.
ЕФТИМ ФИЛИПОВ, имал право като казак да носи сабя, която често размахвал,
казвайки, че е щастлив, задето е българин.
Д-р ЗАХАРИЯ Д. ВЕЛЬОВА, дъщеря на Димитър Ве льов, внучка на дяда Вельо. Тя свърши девическата гимназия в Солун, учителства в Ресен, а след това свърши медицина в Русия. Настани се като лекарка в България.
ДИМИТЪР ВЕЛЬОВ, син на дядо Вельо. Деец на църковните борби в нашия град. Много години е бил член в църковната община. Ученолюбив. Негови деца са: Захария, Стефан и Спас.
СПАС Д. ВЕЛЬОВ, свършил гимназия в Битоля, а право в София. Бил е много години висш съдия в България.
ПЕТЪР Н. СТРЕЗОВ, син на Наум Стрезов, деец по църковните борби в града ни. Негови синове са: Петър, Борис, Славейко и ..... . Петър бе ученолюбив. Заедно с мен, при сняг до колене, дохождаше по селските училища. Един от основателите на неделното училище в града и негов най-ревностен член. Много години бе училищен настоятел. Взе участие в Илинденското въстание като войвода.
Полковник БОРИС Н. СТРЕЗОВ, мой ученик. Свърши Военното училище в София. Като офицер-четник взе участие в Горноджумайското въстание. Специализира военно дело в Париж. Като офицер участва във всички важ- ни за България войни за освобождаването на Македония. По-късно стана индустриалец и търговец в София.
СЛАВЕЙКО Н. СТРЕЗОВ, мой ученик. Свърши Солунската гимназия. Беше първият ученик от гимназията, посветен в Революционната организация. После стана чиновник в Земеделската банка в София. Като офицер бе убит в Балканската война и погребан в Щип.
ТАСЕ ЧУКАЛЕВ, деец в църковни те борби в града ни, набожен, много години е бил член в църковната община.
ИВАН (ЙОН) СТРЕЗОВ, един от първите дейци на църковната борба в града
ни. Владееше гръцки език. Неговият син Костия свърши прогимназията в Битоля,
а синовете му Симеон и Лазар - гимназията в Битоля. Лазар бе много години
български учител. Симеон свърши гимназия в Битоля и земеделско училище
в Хърватска. Стана агроном във Варна. Сърбите от Цариград изпращаха на
Иван сръбския вестник „Цариградски гласник" и сръбски календари, но той
не се продаде на сърбите.
Продаде се на сърбите неговият брат Сотир Стрезов.
ДИМИТЪР (МИТУШ) СОТИРОВ СТРЕЗОВ, свършил прогимназията в Битоля, не се е поддал на влиянието на баща си. През целия си живот и като чиновник в нашето търговско агентство в Битоля, и като чиновник в София, е бил корав българин. Той е бил уважаван и почитан от всички ресенци. Бил е няколко години председател на Ресенското братство „Борба" в София, което, след като аз бях избран за негов председател, се наименува „Трайко Ки-танчев". Неговата дъщеря Царева е била и си остана корава българка, как го и неговият син, който написа на испански език книга за Илинденското въстание и я издаде в Буенос Айрес.
ТРАЙЧО ХР. ДОРЕВСКИ, мой другар, беше учител в с. Съпотско и Ресен, след като свърши Солунската гимназия. Написа „Мелодрама" за представлението но освещаването на черквата „Св. св. Кирил и Методий". Учител в Сер. Надарен с технически способности. Много години бил е редактор на „Знаме" и „Пряпорец".
НИКОЛА МИЛЬОВСКИ, мой другар, свършил Солунската гимназия, бе няколко години учител, а след това стана търговец. Живо се интересуваше от положението и развитието на нашето църковно-училищно дело в Турция, както и от уголемяването па София. Покрусен е бил от настаняването на сърбите у нас, както са били покрусени и всички други. Неговите синове сега живеят в Скопие и се броят за македонци - сръбски опашки.
ПАНДО НАСТЕВ ЛЯПЧЕВ, мой другар, шивач. Много обичаше да дружи с хора по-просветени от него, между които бяха и американските мисионери в Битоля. Неговият дюкян бе свърталище на всички учители от града и селата. Той бе един от най-ревностните членове на неделното училище и един от основателите му, Бе много години касиер на неделното училище. Както всички други у нас, той бе поразен от настаняването на сърбите. Мъчил се е да се приспособява към сръбския режим, но в душата си е останал добър българин. Синовете и дъщерите му живеят в София и са добри българи. Най-твърда и ревностна българка е дъщеря му Светла Чукалева.
ДИМИТЪР НИКОЛОВ, мой брат, мой ученик. Свърши педагогически курс в Скопие и бе назначен за учител в първоначалното училище в Битоля, дето най-ревностно, най-енергично работи в Революционната организация. За- върши фармация в Лозана и Загреб, практикува в Швейцария и в Берлин. Като аптекар настани се в София.
СТЕФАН БАКЛАДЖИЕВ, мой ученик, свърши правото (хокука) в Цариград. Бе секретар на Скопската митрополия и бе български консул в Одрин.
ЕФТИМ ВОДЕНИЧАРОВ, мой ученик. Свърши гимназия в Битоля, а право в София. Бе съдия във Варна. Вземал с участие в македонското Освободително дело. Като офицер участвал е в освободителните войни за Македония.
ВЛАДИМИР ЛАЗАРОВ, много години деен член на Революционната организация. Взе участие в Илинденското въстание.
ЛАЗАР Л. ЦВЕТКОВ, мой ученик, бе убит като четник. Неговият баща Лямбе Цветков получаваше и четеше в. "Зорница".
КЛИМЕНТ Д. КОЧОВСКИ, мой ученик, бе убит като четник.
Полковник ЕФТИМ КИТАНЧЕВ, роден в с. Подмо-чани, Ресенско, пораснал в Росен. Свършил военното училище в София. Участвал в освободителните войни за Македония. Бил е дипломатически представител на България в Атина.
АЛЕКСАНДЪР п.ЕФТИМОВ, мой ученик. Свърши Духовната семинария в Цариград. Беше екзархийски наместник в Лерин и свещеник в Ресен.
ГЕОРГИ БАШЕВ, свършил търговско училище в София, чиновник в БНБ, усърден деец на Ресенското братство „Трайко Китапчев" и член на неговото настоятелство.
ЕЛЕНА КОЛЕВА, свършила гимназията в Солун и много години учителка. Участва дейно в Революционната организация.
ЕЛЕНА ВЛАДИЧЕВА ВАРНАЛИЕВА, свършила девическата гимназия в Солун, много години учителка. Участва дейно в Революционната организация.
ФАНКА Г. ТРАЙЧЕВА, свършила девическата гимназия в Солун. Учителства много години, участва дейно в Революционната организация.
КОСТАНДИНА БОЙЧЕВА ПОПАНГЕЛОВА, свършила девическата гимназия в Солун, учителствала много години. Дейно участва в Революционната организация.
НАКИЯ СТАВРЕВ БАЦЕВ, шивач, ученик на неделното училище, негов деен член.
ИВАН СЕКОВ, зидар, ученик на неделното училище и негов деен член.
АНАСТАС ДОРЕВ (ПОНЕТО), свършил пети клас в Солунската гимназия, учител в Ресен и чиновник в България.
НАУМ (УНЧЕ) ДОРЕВ, мой ученик, свършил педагогическия курс в Скопие, учителствал в Ресен и в София.
ФАНКА Н. БУНДЕВА, свършила четвърти клас в Битоля, била учителка в Ресен и Янковец, дейна членка на женската дружба.
ВАСА ЯКИМОВА, дейна членка на женската дружба.
ДИМИТЪР ТАНЕВ, много години чиновник по администрацията на железниците.
ХРИСТО РАЙЧИНОВ, свършил гимназията в Битоля, а право - в София, адвокат в София, председател след мен на Ресенското братство „Трайко Китанчев".
ХРИСТО КЬОРОПАНОВ, много години касиер на Ресенското братство, войник от македоно-одринското опълчение.
ИВАН ДОРЕВ, мой ученик, свърши Скопското педагогическо училище и стана учител. Завърши зъболекарство в Швейцария и работи като зъболекар в България.
Д-р БОТЕ ЯКИМОВ, свършил гимназия в София и медицина в София, работи като лекар в Благоевградски окръг.
ТРАЯН СИМЕОНОВ РАДЕВ, свършил гимназия в София и история в Софийския университет.
АСЕН ИВ. ЛЯГТЧЕВ, деен член на братството „Тр. Китапчев".
Моите ученици и дейни членове на Ресенското братство ЛАЗАР ДАНОВСКИ, ЙОРДАН ТАНОВСКИ, ДРАГАН ПЕТКОВ с упорит труд се издигнаха като бакали в София.
КИРИЛ БАЦЕВ и КРЪСТО АНДРЕЕВ, дейни членове на Ресенското братство.
ИЦО ТАНОВСКИ, пощенски куриер на Революционния комитет.
НИКОЛА РАЙЧИНОВ, пощенски куриер на Революционния комитет.
Дейни наши съграждани бяха: поп Ставре, енорийски свещеник в Ресен, Стефан Чукалсв, енорийски свещеник в Ресен и архиерейски наместник, Ефтим Златаров, енорийски свещеник в Съпотско и енорийски свещеник в Подмочани. За жалост Вълкович, дипломатически представител на България, бе убит от Ицо Попов от Ресен.
НАКИЯ СТАВРЕВ БАЦЕВ, деен член на неделното училище в Ресен.
От предградието на Ресен - с. Янковец са:
МИХАИЛ (МИЛЕ) ОГНЕНОВ, свършил пети клас в Солун, мой колега в Ресен, многогодишен ревностен учител.
Д-р БОРИС ПРОЙОВСКИ, мой ученик, свърши гимназия в Солун и медицина в Русия, участва в Илинденското въстание и като лекар - в освободителните войни за Македония; сега лекар в Благоевград.
НИКОЛА СТЕФАНОВ БУНДЕВ, бил много години учител, лежал в Би юлския затвор за революционна дейност.
АНДРЕЯ КАЧЕНОВ, свършил Солунската гимназия учителства в Серско, дето загина като четник.
СЛАВЕ НЕЧОВ - ЧАВЧЕТО, бродил много години като четник при турците и сърбите.
ЕЛЕНА ТАСЕВА, свършила гимназията в Солун; много години учителка.
ЕФТИМ ГЕЩАКОВ, търговец, участвал в Илинденското въстание.
БЕРЧЕ ГЕЩАКОВ, през всичките години бил секрс тар на Ресенското братство „Тр.Китанчев".
ВЛАДО ХРИСТОВ, деен член на братството „Тр.Китанчев".
ПОП АНДРЕЯ, деен енорийски свещеник.
За жалост, убиецът на Стефан Стамболов ХАЛЬО е от с. Янковец.
ГАВРИЛ БОСИЛКОВ, търговец, участвал в Илинденското въстание.
Братя ЙОРДАН и ДИМИТЪР БОСИЛКОВИ, издигнали се с упорит труд бакали в София, дейни членове на Ресенското братство.
ГЕОРГИ ЧАУШОТ от с. Крушье, войвода в Илинденското въстание, войник в македоно-одринското опълчение.
ДИМИТЪР ПАВЛОВ (ДАСКАЛОТ) от с. Сьпотско (Ресенско), учител, участвал в Илинденското въстание, войник от македоно-одринското опълчение, търговец на плодове, чиновник в банка „Зеленчук".
АНДРЕЯ ХРИСТОВ от с. Евла, участвал в Илинденското въстание, войник от македоно-одринското опълчение, кафеджия. Наричаха го „Консулот", защото услужваше на всички, които идеха от нашите места.
Д-р АБРАШЕВ от с. Дупени, фелдшер в турската армия, завърнал се в Ресен с офицерска форма и сабя. Понеже ходеше с издигната глава, турците не го обичаха. Убиха го в ресенските лозя, на пътя за Дупени.
ЕПИСКОП ПАНАРЕТ, свършил Духовната семинария в Цариград и духовна академия в Русия, бил е протосингел на Скопската митрополия.
Свещеник НАУМ ПОПТРАЙЧЕВ от с. Царе(в)двор, служащ в черквата „Св.Стефан" в Цариград.
ДИМИТЪР ХАЛЧОВ СТОЯНОВ от с. Дърмени, книжар и печатар в Солун. Той имал книжен склад до Отоманската банка, отдето са започнали да копаят канал за вдигане на банката с динамит, поради което е бил осъден на доживотен затвор. Заедно с него бил изпратен в Мала Азия и баща му ХАЛЧО СТОЯНОВ, заможен градинар в Цариград. И двамата са умрели в затвора. Негов по-малък син е КРЪСТО ХАЛЧОВ СТОЯНОВ, фелдшер в българската болница в Цариград. Той беше мил, красив младеж, умен, добродушен, извънредно смел - душата на Революционната организация в Цариград. До него се е изпращал от Бургас динамита за Солунския атентат. Той го пазеше в Цариград до изпращането му в Солун. Преди Илинденското въстание заминава за Рессн и става секретар в четата на Пенчо войвода. Когато при сражението в с. Избища турците ги заобиколили, той, за да не падне жив в техните ръце, геройски се е самозастрелял. Слава му!
СПИРО ОЛГЕВ от с. Дърмени, бил книжар в Битоля. Като войвода участвал е в Илинденското въстание.
НИКОЛА КОНАРЕВ от с. Царе(в)двор, революционен организатор в Рссенско.
ФАНИЯ СТАВРЕВА ТАТАРЧЕВА, сестра на Пандо Ляпчев, усърдна помагачка и укривачка на четници.
БОРИС ПОПОВ, син на попа Гоше - подпалвача на гръцката митрополия в Ресен, свършил Търговско училище в София, деен член на братството „Тр. Китанчев".
ПАНДО (ЮРУЧЕТО) СТАМБОЛИЕВ, малко момче при въстанието, куриер на четниците
от с. Избища, Ресенско.