Кирило-методиевска енциклопедия. Том IV

Лиляна Грашева (гл. ред.)

 

 

 

__Т_

 

  1. Т  (П. Илчев, Б. Велчева)  25
  2. Таврика, Таврия, Таврида  27
  3. Тандарич, Йосип (Tandarić, J.) (4.I.1935–23.I.1986)  (Н. Гагова)  27
  3б. Таркан  (Ил. Илиев)  30

  4. Тарнанидис, Йоанис (Ταρνανίδης, Ἰ.) (17.II.1939)  (П. Янева)  30
  5. Тахиаос, Антониос-Емилиос (Τάχιάος, Ἀ.-Αἰμ.)  (А. Милтенова)  35
  6. Теодор Студит (Θεόδωρος ὀ Στουδίτης) (759-11.XII.826)  (К. Иванова)  39
  7. Теодора (неизв.–11.II.867) – виз. императрица  (Ел. Велковска)  42
  8. Теодоров-Балан, Александър Стоянов (15/27.X.1859–12.II.1959)  (Р. Русинов)  44
  9. Теоктист, логотет (неизв.–20.XI.855)  (Ел. Велковска)  48
10. Теофил (неизв.–20.I.842)  (Ел. Велковска)  50
11. Теофилакт Охридски, Теофилакт Български (преди 1055–след 1126)  (Ил. Илиев)  53

      - Тетраевангелие — вж. Евангелие

      - Тивериупол — вж. Струмица
12. Тѝпик (грц. τυπικόν)  (Ел. Велковска)  57
13. Ткадълчик, Войтех (Tkadlčík, V.) (8.II.1915–25.XII.1997)  (Ив. Павлов, Д. Атанасова)  60

      - Тодор Доксов — вж. Тудор Доксов
14. Томислав (Tomislav) (неизв.–ок. 928)  (Илия Илиев) 63
15. Томсън, Франсис (Thomson, F.)  (М. Петрова)  65
16. Томшич, Франце (Tomšič, F.) (20.III.1905–5.V.1975)  (Л. Лашкова, Ел. Томова)  69
17. Тончева, Елена Борисова (26.VI.1933)  (Н. Янова)  73
18. Тот, Имре (Tóth, I.) (21.IV.1932)  (Б. Мирчева)  75
19. Тотев, Тотю Косев (22.XII.1930)  (Павел Георгиев, Хр. Трендафилов)  80
20. Традиции кирило-методиевски извън българските земи:

 - Чехия и Словакия  (М. Младенова)  84;

 - Полша  (Ив. Гугуланова)  94;

 - Сърбия  (Кл. Иванова)  100;

 - Хърватия  (Н. Гагова)  108;

 - Словения  (Ел. Томова)  114;

 - източнослав. земи  (Цв. Ралева)  119;

 - Румъния (Св. Николова)  132;

 - други неслав. земи (Унгария)  (Н. Гагова)  142;

 - гъркоезични  (Сл. Бърлиева)  146.
21. Тракия (грц. Θρᾴκη, lat. Thracia)  (П. Коледаров)  151
22. Траутман, Райнхолд (Trautmann, R.) (16.I.1883–4.XI.1951)  (Р. Златанова)  155
23. Требник, Молитвеник (грц. εὐχολόγιον)  (М. Цибранска)  157
24. Трендафилов, Христо Петров (6.I.1952)  (Д. Димитрова)  161
25. Триезична ерес, триезична догма, триезична теория, триезичие  (К. Куев)  163
26. Триод (грц. τριῴδιον)  (Г. Попов)  169
27. Триоден фрагмент с глаголическа приписка, Фрагмент на Кодов, Ресенски фрагмент  (Г. Попов)  178
28. Трифонов, Юрдан (Ю.Т. Цветков) (28.II.1864–16.IV.1949)  (П. Пенев)  180
29. Трифунович, Джордже (Трифуновиђ, Ђ.) (13.IV.1934)  (Н. Гагова)  183
30. Троицки, Сергей Викторович (Троицкий, С.В.) (14.III.1878–25.XI.1972)  (М. Райков)  186
31. Тропар (грц. τροπάριον)  (М. Йовчева)  189
32. Трост, Клаус (Trost, K.) (20.VII.1934)  (Р. Златанова)  192
33. Трубецкой, Николай Сергеевич (16/28.IV.1890–25.VI.1938)  (Л. Стефова)  196
34. Тудор Доксов, Тодор Доксов (IX–X в.)  (П. Ковачева)  200
35. Туницки, Николай Леонидович (Туницкий, Н.Л.) (17/29.IX.1878–1934)  (С. Райчинов)  202
36. Турилов, Анатолий Аркадиевич (23.V.1951)  (Кл. Иванова)  205
37. Тълковна палея  (Т. Славова)  209
38. Тъпкова-Заимова, Василка Кирилова (7.VIII.1924)  (Ан. Милтенова)  213

 

 

    (1). T — двайсет и първата буква в старобълг. азбуки (в северносемитското писмо съответният знак, наречен тав, е последен; в грц. азбука τ е веднага след σ). Нарича се тврьдо (прилагателно име в ср. р. или наречие ‘твърдо’). И в двете старобълг. азбуки има числена стойност 300, както е и в грц. числена система. Това е последният знак, за който е документирано числено значение в старобълг. глаголически ръкописи. Начертанието за глаголическо т се отнася към сравнително простите буквени конструкции: хоризонтална двойка петлици, съединени в най-високите си вътрешни точки чрез също така хоризонтално щрихче (сх. ). Фигурката има общо взето вертикална симетрия, а се противопоставя на повечето от другите глаголически начертания по това, че не е двуетажна — частите ѝ са разположени една до друга, а не една над друга. В това отношение тя стои най-близо, от една страна, до фигурката за ш, а от друга, до начертанията за в и д (респ. ж) в техния сплескан вариант.

 

Големината на петлиците, освен едноетажността, е най-интересната особеност на глаголическото т. По правило знакът има най-големите петлици, които изобщо може да се намерят в глаголицата; въпреки това като цяло начертанието е по-ниско от другите знакове, а в Киевските листове заема съвсем тясна ивица — буквата виси от горната линия, без да достига нивото на който и да било друг знак (тип ). Точно в този вид и така поставен, т-знакът не се среща в никой от другите глаголически ръкописи (освен — и то по изключение — в силно сплескания ъгловат почерк на Охридските листове). За основно трябва да се смята онова начертание, което винаги е свързано със средната редова ос и обикновено докосва още една от другите — било горната, било долната. В това отношение е отново налице паралелът с ш-начертанието.

 

Високо е положението на знака в Зогр. ев. (включително в интерполираната част), Map. ев., Клоц. сб., Син. пс., обикновено и в Охридските листове; в тези ръкописи горната линия на буквата лежи върху горната хоризонтала, а най-ниските водоравни части са разположени съвсем малко над долната ос. Другата възможност — когато фигурката е поставена върху долната редова линия и не стига до горната — може да се срещне на различни места, но навсякъде като изключение, освен в Рилските глаголически листове. Междинна позиция заема фигурката в Асем. ев. — тя не докосва нито горната, нито долната ос, а е ориентирана само към средната.

 

Тъй като петлиците в състава на т-знака са единственият абсолютно необходим буквен компонент, а при това са и по-големи, това се е отразило донякъде и върху формата им: те никога не се превръщат в същински кръгчета и чертиците, респ. дъгичките, които ги изграждат, се виждат по-ясно, отколкото при петлиците на останалите знакове. От краищата на лявото горно щрихче се спускат надолу две линийки, които може да са успоредни, напр. в Клоц. сб., Син. евх., Охридските листове и в някои по-късни текстове, но може и да се раздалечават надолу, както е в Асем. ев., Зогр. ев., Map. ев., Рилските глаголически листове (сх. ), а може и да се доближават (сх. ), но това е по-рядко и само в отделни ръкописи, като Клоц. сб., Син. евх., спорадично и другаде. Впечатлението за окръгленост се създава, когато тези чертици, включително и долната, са дъговидни; това е най-характерно за Асем. ев. (сх. ). Интересна е формата

 

 

26

 

на лявата петлица в Зогр. ев. — тя понякога е разностранен четириъгълник или петоъгълник (сx. ). Дясната петлица се рисува по-небрежно и почти винаги е не само по-дребна (освен в Син. евх.), но и по-окръглена, особено в Асем. ев., където може да се доближи до окръжност. При по-нататъшния си развой начертанието на т става все повисоко, докато запълни цялото редово пространство и се изравни с петлиците от състава на други знакове (за е, ж и т.н. в хърватската глаголица, срв. напр. и честата лигатура там = тв). За евентуалната мотивировка на глаголическия т-знак и за възможните му връзки с други буквени начертания вж. Глаголица.

 

С фонетично значение на т в глаголицата след средата на X в. се явява, макар все още съвсем рядко, и виз. буква θ (тита) — по веднъж в Зогр. и в Map. ев., но значително по-често в Асем. ев. В това се проявяват наченките на влияние от страна на виз. графика върху старобългарската, което се засилва по-късно, особено в развоя на кирилицата. Знакът тита се пише изключително в чужди думи, главно по-редки лични имена или топоними (срв. единичните өома — Йоан 21: 2 в Зогр. ев., отъ виөсаидъı — Йоан 1: 45 в Мар. ев., но и виөаниѣ, виөлеемъ, виөсаида, гавваөа, голгоөа и др. в Асем. ев., където се срещат и өома, звателна форма марөо, а иначе марта, и т. н.). Без съмнение буквата тита не е фигурирала в първоначалната глаголица.

 

В синайските паметници се намира и виз. унциално Т (тау), напълно еднакво с което е и кирилското т. Всъщност тази буква се среща най-много само в Син. пс., около 60 пъти, обикновено в заглавия (предимно в частите, писани от втория и от третия калиграф), но и вътре в реда (само във втората половина и само у втория писач, в чиято част се намира такова т, и два пъти като инициалка, два пъти надредно и веднъж в маргинална бележка). В Син. евх., а също и в Охридските листове виз.-кирилското т се явява изключително рядко, и то като инициалка или в заглавие. Изказаното мнение, че тази буква е съществувала още в първоначалната глаголица, където е била последна и е образувала заключителен паралел към първата, като и двете са били символ на кръста, не може да се приеме без резерви. Трябва да се има предвид, че същинското глаголическо т е много широка и много ниска буква, а при заглавния шрифт фигурите са удължени вертикално; освен това то заема много място и неслучайно вторият копист на Син. пс. (единственият, който използва виз.-кирилско т и при редовния минускулен шрифт) прибягва до него изключително във втората половина на реда (срв. и изместването на най-широкото глаголическо начертание, за м, от лат. унциално м в късната хърватска глаголица, където и еровият знак е заменен от проста чертица). Трябва да се изтъкне още, че в Син. пс. се срещат и други подобни замени на широки глаголически начертания с виз.-кирилски (пет пъти в вм. пак у втория писач и също към края на реда и една инициалка, два пъти м и др.).

 

До XIV в. кирилският знак за т се пише, както е прието да се казва, с малко „спуснати криле“. Чертичките, които се спускат от кобилицата, са къси, като сравнително по-често това се отнася за лявото крило (напр. в Супр. сб.). В някои по-ранни ръкописи (Листовете на Ундолски, Григоровичевия паримейник, Врачанското евангелие) спуснатите криле на буквата достигат средата на реда. От това начертание се е развила късната буква с три еднакви вертикални линии. Рядко срещана особеност на кирилицата е високото т (Листовете на Ундолски, на места в Григоровичевия паримейник, Добромировото евангелие и др.); буквата е опряна на горната линия на реда и е по-къса от съседните ѝ букви.

 

 

27

 

Това изписване има успоредици в глаголическото , което също се среща в ръкописи с висящо писмо.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). ТАВРИКА, Таврия, Таврида — древно название (от V в. пр. н. е.) на южната част на дн. п-в Крим, населена от племето таври, и на целия п-в по време на Средновековието (до XV в.). През 860, след като им е възложена Хазарската мисия, Константин-Кирил Философ и Методий пристигат в главния град на Т. — Херсон.

 

 

    (3). ТАНДАРИЧ, Йосип (Tandarić, J.) (4.I.1935—23.I.1986) — хърватски лингвист и богослов, францисканец. Роден в Котари край Самобор, Хърватия. Учи в класическа гимназия в Загреб и Сплит (завършва през 1955). По същото време посещава кратък курс по старослав. език при М. Япунджич. Следва теология в Католическия богословски фак. в Загреб (1957—1963), като посещава и курс по глаголическа и кирилска палеография при В. Щефанич и В. А. Мошин и курс по архивистика при Й. Буторац. Славистика завършва през 1968 във Философския фак. в Загреб, където получава магистърска степен по лингвистика (1973) и защитава докторска дисертация „Глаголашкият ритуал“ (1979). Сътрудничеството му със Старословенския инст. в Загреб започва през 1959; в него Т. работи като асистент (от 1973), висш н. с. (от 1979) и научен съветник (от 1984). Един от редакторите и най-активните сътрудници на сп. „Slovo“. Умира в Загреб.

 

Йосип Тандарич

 

Научната дейност на Т. е изцяло в областта на хърватския глаголизъм. Разностранното образование му позволява да разработва успешно някои от свързаните с него сложни и фундаментални теми — глаголашкия ритуал и Хомилиар, ранните глаголически преводи на Евангелието и Апостола, първопечатните глаголически книги. Т. описва важни паметници и ги изследва в езиково и текстологическо отношение, участва в подготовката на ценни издания на старопечатни глаголически книги, работи по Речника на църковнослав. език от хърватска редакция, подготвян от Старословенския инст. в Загреб.

 

Голямата цел на Т. е да проучи и реконструира хърватскоглаголическия ритуал, за който свидетелстват само два непълни текста. Той събира всички ритуални текстове, фрагментарно запазени в бенедиктинските и францисканските глаголически ръкописи, добавяйки към вече познатите и свои открития. Изготвя пълна библиография на тези текстове. Изследвайки състава на глаголическия ритуал, установява, че част от текстовете произлизат от най-ранния период на слав. писменост (молитвата за благослов на храната на Великден, молитвата за благослов на дома, молитвата при първо подстригване на косата) и са преписани от архаична основа, сродна на Синайская евхологий. За другата част от текстовете с източен произход

 

 

28

 

предполага, че са могли да бъдат преведени от грц. език в Хърватско. Повечето от ритуалните текстове Т. определя като преводи от латински, включвани в глаголическия ритуал по различно време — от XII до XV в., и по различни пътища („Hrvatskoglagoljski ritual“, 1980). Паралелно с текстологическите си изследвания Т. изучава основно езика на ритуала, преди всичко от онзи дял, който е преведен на хърватска почва в по-късния период и може да бъде представителен за хърватскоглаголическия район от гледна точка на книжовната норма. Върху корпус от пет литургични книги (мисали) Т. показва, че езикът на преводите от латински е нормиран книжовен език — по неговата терминология църковнославянски от хърватски тип, а преводачите глаголаши добре са познавали старослав. литературен език, както и латинския („Crkvenoslavenska jezična norma u hrvatskoglagoljskom ritualu“, 1983). Отделна своя работа Т. посвещава на глаголическия ритуал, представен в печатно издание в Сен в края на XV или началото на XVI в., което е един от първите печатни ритуални наръчници на Запад въобще. Той изтъква, че Сенският ритуал не е превод от латински, а е възникнал като кодификация на глаголически ритуални текстове, които се употребяват в Хърватско от няколко века („Senjski ritual iz 1507. i njegovo mjesto u glagoljskoj pismenosti“, 1979).

 

T. прави важни уточнения за състава и произхода на различните типове книги, в които се съдържат ритуалните текстове. Той изяснява отношението между отделните мисали, потвърждавайки схващането, че съществуват две основни средища на разпространението им — северно и южно. Проучвайки ритуалните дялове в мисалите, които съдържат перикопи от Евангелието, Т. забелязва, че те са близки до най-старите слав. (кирилометодиевски) преводи на Евангелието. Текстът на перикопите дава според Т. нови податки за реконструкцията на хърватското глаголическо евангелие, както и доказателство за съществуването на хърватско глаголическо четириевангелие („Hrvatskoglagoljski ritual“, 1980).

 

Друга основна тема на Т. е глаголическият Хомилиар, за чието съществуване в отделна книга свидетелстват фрагментът от Люблянския бревиар, както и текстовете на хомилии в други ръкописни книги. Т. започва реконструкцията на Хомилиара въз основа на 30 ръкописни бревиара, фрагменти от бревиари и други глаголически сборници. Успява да издири хомилетични текстове в четири бревиара и да установи изворите, по които са съставени. Резултатите публикува в работата си за Падуанския бревиар („Hrvatskoglagoljski Padovanski brevijar“, 1977).

 

Изучавайки глаголическите литургични ръкописи, Т. прави и други важни изводи. Той установява, че Парижкият сборник Slave 73 съдържа реда на службата и канона на първичната, още нереформирана редакция на глаголическия Сакраментар, която е излязла от употреба в навечерието на францисканската реформа през XIII в. и не е запазена дори фрагментарно („Ordo missae u Pariškom zborniku Slave 73“, 1979). Специално внимание Т. отделя на глаголическите литургични кодекси, възникнали в Кръчката област, и установява особености, които ги различават в литургично, текстологическо и езиково отношение от останалите глаголически книги от този тип („Osobine krčkih glagoljskih liturgijskih kodeksa“, 1980).

 

Работата на Т. върху хърватската глаголическа традиция закономерно поставя въпроса за съотношението на източните и западните елементи в нея. Освен при изследванията на литургичните книги, ритуала и Хомилиара Т. засяга по-подробно този проблем в публикация върху глаголическия Апостол („Hrvatskoglagoljski apostol između Istoka i Zapada“, 1983),

 

 

29

 

като показва начина, по който в литургичните текстове е извършено свързването на наследеното от ранните слав. преводи и лат. литургичен образец. Едно от свидетелствата за дълбоката връзка на хърватските ръкописи с източната традиция е съхраняването в техния състав на преводи на Апостола по грц. образци, както и на части от текста, които не са в употреба в Западната църква, а са характерни за източните (грц. и слав.) апостоли.

 

Т. изследва и първопечатните глаголически книги — особено мисала от 1483 и бревиара от 1491, за които смята, че са подготвени от истрийски глаголаши. По технически качества бревиарът изостава от мисала („Hrvatskoglagoljski tiskani breviar iz 1491“, 1984). Т. анализира за пръв път графичния инвентар в глаголическите първопечатни книги („Grafički znaci prve hrvatske tiskane knjige“, 1964; „Grafički znakovi prvotiska“, 1971).

 

C подкрепата на видни палеослависти Т. подготвя една необичайна книга — нов старослав. мисал („Rimski misal... Čin misi s izbranimi misami“, 1980). Книгата съдържа част от Мисала (редът на службата с евхаристийните молитви и няколко образци от служби), която Т. превежда от лат. богослужебен текст на старославянски от хърватски тип. Това издание е в подкрепа на глаголическата богослужебна традиция на слав. език след Втория ватикански събор (1962).

 

 

            Съч.:

o   Grafički znaci prve hrvatske tiskane knjige. — Slovo, 14, 1964, p. 110—120;

o   Sadržaj Misala. — In: Misal po zakonu Rimskoga dvora 1483. Pretisak. Zagreb, 1971, p. III—XIV;

o   Grafički znakovi prvotiska. — In: Misal po zakonu Rimskoga dvora 1483. Pretisak. Zagreb, 1971, p. LXI—LXVIII;

o   Hrvatska književnost srednjega vijeka. Pet stoljeća hrvatske književnosti. 1. (рец.). — Зборник за славистику, 3, 1972, с. 171—173;

o   Još jedan odlomak prvotiska misala iz 1483. — Slovo, 25—26, 1976, p. 389—391;

o   Psaltir (Kožičićeva tiskara. Rijeka, 1530). Pretisak. Zagreb, 1976, 7 f.;

o   Hrvatskoglagoljski misal vojvode Hrvoja (U povodu faksimiliranog i kritičkog izdanja). — Croatica Christiana Periodica, 1, 1977, 1, p. 103—105;

o   Hrvatskoglagoljski Padovanski brevijar. — Slovo, 27, 1977, p. 129—147;

o   J. Vrana. Najstariji hrvatski glagoljski evanđelistar. Beograd, 1975 (рец.). — Slovo, 27, 1977, p. 198—203;

o   Staroslavenski jezik hrvatskih glagoljaša. — In: VIII Međunarodni slavistički kongres, Zagreb, 3—9. IX. 1978. Prilozi. Zagreb, 1978, p. 115—124;

o   Neke osobitosti hrvatskoglagoljskoga prijevoda Evanđelja. — Istra, 16, 1978, 1—2, p. 16—20;

o   Senjski ritual iz 1507. i njegovo mjesto u glagoljskoj pismenosti. — Croatica Christiana Periodica, 3, 1979, 3, p. 185—189;

o   Glagoljska pismenost u srednjovjekovnoj Bosni. — In: Povjesno-teološki simpozij u povodu 500. obljetnice smrti bosanske kraljice Katarine. Sarajevo, 1979, p. 47—51;

o   Ordo missae u Pariškom zborniku Slave 73. — Slovo, 29, 1979, p. 5—30;

o   Hrvatskoglagoljski ritual. — Slovo, 30, 1980, p. 17—87;

o   Osobine krčkih glagoljskih liturgijskih kodeksa. — Croatica Christiana Periodica, 4, 1980, 6, p. 136—140;

o   Rimski misal povelenijem svetago zbora ekumenskago vatikanskago drugago obnovljen a proglašen oblastiju Pavla Papi VI. Cin misi s izbranimi misami. Zagreb, 1980, 64 p.;

o   Tekstološka istraživanja hrvatskoglagoljskih liturgijskih spomenika. — In: Tekstologija srednjovekovnih južnoslovenskih književnosti. Međunarodni naučni skup 14—16. XII. 1977. Beograd, 1981, p. 129—135;

o   Die Marienverehrung in den kroatisch-glagolitischen Liturgiekodices. De cultu Mariano saeculis XII—XV. — In: Acta Congressus Mariologi-Mariani internationalis Romae anno 1975 celebrati. 2. Romae, 1981, p. 201—211;

o   Od Ohrida do Krbave i Roča (Obredni tekstovi Euhologija sinajskoga u hrvatskoglagoljskim misalima). — Istra, 19, 1981, 5—6, p. 46—50;

o   Hrvatskoglagoljski Apostol između Istoka i Zapada. — Croatica, 19, 1983, p. 155—166;

o   Crkvenoslavenska jezična norma u hrvatskoglagoljskom ritualu. — Slovo, 32—33, p. 53—83;

o   Prvotisak senjske glagoljske tiskare u samostanu franjevaca konventualaca u Cresu. — Croatica Christiana Periodica, 7, 1983, 11, p. 184—185;

o   Hrvatskoglagoljski tiskani brevijar iz 1491. — Slovo, 34, p. 125—157;

o   Hrvatska knjiga od glagoljskog prvotiska do sredine 16. stoljeća. — Croatica Christiana Periodica, 8, 1984, 13, p. 218—220;

o   Canon Missae u Parčićevu misalu. — In: Litterae slavicae medii aevi F. V. Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 321—327;

o   Sveto pismo u hrvatskoglagoljskim liturgijskim kodeksima. — Поллата къниго письнаı-а, 15—16, 1986, c. 15—24;

o   Hrvatskoglagoljska liturgijska književnost. Rasprave i prinosi. Zagreb, 1993 (Djela Instituta za ekumensku teologiju i dijalog Katoličkog bogoslovskog fakulteta u Zagrebu. Odjel za hrvatski glagolizam, 1), 342 p.

 

            Лит.:

·       Damjanović S. Josip Tandarić. — Croatica, 16, 1985, 22—23, p. 198—200;

·       Nazоr A. Josip Tandarić (Kotari 1935 — Zagreb 1986). — Slovo, 36, 1986, p. 228—238;

·       Pодић Н., Д. Стефановић. Тужан тренутак наше старословенистике. — Археографски прилози , 8, 1986, с. 155—156;

·       Tkadlčík V. — Slavia, 65, 1996, p. 385—387 (рец.).

 

Нина Гагова

 

 

30

 

 

    (3б). TAPKAH, тарxан (от тюркски tarkan) — прабълг. титла от тюркски произход с неизяснена етимология. Среща се в прабългарски надписи, както и в писмени извори, отнасящи се до началния период от съществуването на бълг. държава. Във всички познати случаи на употреба титлата се предхожда от друга, най-често с неизяснено значение: ζερά ταρκάνος, ζουπαν ταρκάνος, ὀλγου ταρκάνος, βουλίας ταρκάνος, Βοριτακάγγος, καλουτερκάνος, canna tarcan. Двама от познатите Т. — зера тарканът Онегавон (Негавонаис) и жупан тарканът Охсун (Шун) са били приближени на хан Омуртаг (814—831) и са загинали при изпълнение на неизвестни военни мисии (вж. Бешевлие в В. Първобългарски надписи, №№ 60, 61, с. 214—217). Други двама са известни като областни управители: бори тарканът, наместник на княз Борис I (852—889) в Белград (вж. Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски, с. 120), и олгу тарканът Теодор, споменат в Симеоновия надпис, намерен край с. Наръш (дн. Неа Филаделфия), Солунско (вж. Бешевлиев В. Първобългарски надписи, № 46, с. 170—172). Т. са участвали в дипломатически мисии на бълг. владетели. Така напр. кана тарканът Илия пристигнал с пратеничество в Константинопол през 869 за уреждане на бълг. църковен въпрос, а калу тарканът Симеон участвал в пратеничество в Константинопол през 927, което уредило брака на цар Петър I (927—969) с внучката на имп. Роман I Лакапин (920—944). Според имп. Константин VII Багренородни (913— 959) вторият син на бълг. хан носел титлата боила таркан (De ceremoniis aulae byzantinae, ed. Bonn., p. 681). Не е известно дали T. са спадали към едно от двете висши съсловия — на боилите и на багаините, или са съставяли отделна привилегирована прослойка. Може само да се предполага, че подобно на Т. у другите тюркски народи и прабълг. Т. са се ползвали с големи привилегии по времето на Първото бълг. царство. След края на X в. не са известни споменавания на тази титла. През епохата на виз. робство тя очевидно излиза от употреба и не съпровожда имената на сановници от Второто бълг. царство.

 

 

            Лит.:

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 120, 121, 155—156;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 67—68, 170—172, 214—216;

·       Венедиков Ив. Военното и административно устройство на България през IX и X век. С., 1979, с. 57—62;

·       Бешевлиев В. Първобългарите. Бит и култура. С., 1981, с. 55—56.

 

Илия Илиев

 

 

    (4). ТАРНАНИДИС, Йоанис (Ταρνανίδης, Ἰ.) (17.II.1939) — грц. църковен историк, археограф и филолог. Роден в с. Капнохори, окръг Козани. Завършва богословие в Солунския унив. (1962). Специализира виз. дипломатика (при Г. Острогорски), слав. палеография (при В. А. Мошин), съпоставителна граматика на слав. езици, старослав. език и история на средновековната слав. литература в Белградския унив. (1965—1968). Работи като асистент (1970), доц. (1976), надзорен проф. (1982), извънреден и редовен проф. по история на слав. църкви в Богословския фак. на Солунския унив., чийто декан е през 1987—1989. Председател на грц. Д-во за слав. проучвания от създаването му (1975) и член на Д-вото за македонски проучвания. Като председател (1987—1989) на Управителния съвет на Центъра за виз. изследвания създава голяма изследователска програма — „Славянски извори за историята на Византия“, която и днес се осъществява под неговото научно ръководство.

 

Т. защитава докторска дисертация за сръбския историк Йован Раич — „Τα προβλήματα της Μητροπόλεως Καρλοβικίων κατά τον ΙΗ’ αιώνα και ο Jovan Rajić (1726—1801)“ (1972). Хабилитационният му труд „Н διαμόρφωσις του αυτοκέφαλου της Βουλγαρικής Εκκλησίας (864—1235)“ (1976)

 

 

31

 

е посветен на борбата за независимост на Бълг. църква през Средновековието. Т. подчертава, че процесът преминава през различни етапи на развитие, като основен негов двигател е светската политика на бълг. владетели, подета още от княз Борис I (852—889), за утвърждаване на независимостта на бълг. държава. Липсата на сведения в това отношение в грц. и бълг. извори от времето на цар Симеон (893—927) той използва като доказателство за тезата, че бълг. владетел не се е занимавал специално с църковния въпрос, а относителна самостоятелност на Църквата постига само благодарение на нарушени връзки с Вселенската патриаршия. По-голям успех има провиз. политика на неговия наследник Петър I (927—969). По време на неговото царуване дръстърският архиепископ е обявен от Сената и имп. Роман I Лакапин (920—944) за бълг. патриарх, но Т. смята, че това е мирски акт с почетно значение, а не църковна промоция. Според него положението се запазва и при царете Самуил (997—1014) и Иван Асен II (1218—1241). Така той стига до заключението, че през Средновековието Бълг. църква се издига много в църковната йерархия, но не успява никога да заеме място сред великите източни патриаршии и да получи същите привилегии като тях. Тази тема Т. разработва допълнително в статии и монографии, като подчертава гъвкавостта на виз. политика, която според него във всички случаи се оказва печеливша.

 

Йоанис Тарнанидис

 

Т. проучва историята на бълг. и сръбското монашество и ролята на грц. манастири. Обект на негови изследвания са също просветители и църковни дейци. Проявява особен интерес към живота и делото на св. Сава и св. Симеон Сръбски, както и на Доситей Обрадович.

 

Много значителен принос в развитието на палеославистиката е излязлата през 1988 книга на Т. за откритите през 1975 в Синайския манастир „Света Екатерина" слав. ръкописи. Тя не е справочен каталог в тесния смисъл на думата. Описани са 41 ръкописа с хронология от XI до XIV в., като на по-важните от тях е отделено повече внимание, изложени са първите хипотези и изводи за съдържанието и употребата им, както и за значението им като истор. и историколитературни извори. Уводът съдържа основните първоначални кодикологически наблюдения. Въведени са в научно обръщение много важни и неизвестни дотогава части на Син. пс. и Син. евх., глаголически псалтир и др. Т. смята, че те са част от колекция, включваща целия цикъл от книги, необходими за всекидневните нужди на монасите. Според него нееднородността на писмото и наличието на глаголически ръкопис със западен произход сочат, че сбирката е натрупвана постепенно. Само някои от фрагментите (напр. от глаголическия евхологий, псалтира, кирилското Добромирово евангелие), най-старият сръбски псалтир и някои други фрагменти се отнасят към ръкописи от известната от по-рано сбирка на манастира. Те липсват и в описанието

 

 

32

 

на Порфирий Успенски, т. е. събирани са и са скрити в криптата на църквата преди неговото идване в манастира. Приписките свидетелстват за съществуването през XIV в. на сръбски скрипторий на Синай. От общо 41 ръкописа 25 са сръбски. Идентифицирани са трима от писачите — Йоаникий, Йоан йеромонах и Яков. Една от приписките дава основание да се предполага, че бълг. книги (главно минеи) са писани в Б-я.

 

Допирът с толкова интересен и нов изворов материал става подтик за Т. и за други палеославистични публикации. Особено важна за проучването на делото на Константин-Кирил и Методий е статията му „Latin Opposition to the Missionary Work of Cyril and Methodius“ (1992), в която убедително се доказва, че зад тезата на католическото духовенство, изложена в ЖК и ЖМ, за непригодността на слав. език за предаване на свещените текстове всъщност се крие много по-важен мотив на лат. опозиция — страхът, че виз. църковна и култова традиция ще завладее нейни територии. Новото, което слав. първоучители донасят, не е езикът, а новото съдържание на ритуала въобще. Новооткритите фрагменти от слав. глаголически псалтир, Син. евх. и слав. глаголически миней, които са писани на южнослав. диалект и според Т. са част от преводаческото дело на двамата братя, представят виз. литургична традиция. На тази новост католическите духовници не могат да реагират открито, защото по това време Християнската църква официално се смята за обединена. Същото обаче е валидно и за виз. мисионери, затова и дипломатичният отговор на Кирил и Методий на лат. претенции е преводът на Литургията на свети Петър, която не представлява отклонение от нормите на Източната църква. В статия от 1999 Т. предлага обяснение за наличието на успореден грц.-лат.-глаголически абецедар в Псалтира на Димитър Олтарник. Според него в случая трябва да се мисли за противопоставяне на презрителното отношение спрямо езика на славяните, т.е. за опит на образован човек, може би монах, да изтъкне, че слав. букви са достойни да стоят редом с буквите на свещените езици, защото са употребявани от светите братя Кирил и Методий и са приети от Константинополската църква.

 

Излязлата през 1992 книга на Т. „Πτυχές της Σλαβικής Ορθοδοξίας“ („Аспекти на славянското православие“) има за цел реабилитацията на виз. политика спрямо славяните. Представени са най-важните изяви на религиозните контакти между двете средновековни общности: Моравската мисия на Кирил и Методий, слав. писменост и слав. православна книга през Средновековието, кирило-методиевската църковна традиция във Велика Моравия и Панония, лат. противопоставяне на апостолското дело на двамата братя, автокефалията на слав. църкви. Подробно са анализирани и съпоставени Пространните жития на Кирил и Методий. Според Т. едното е писано веднага след смъртта на Кирил в Рим от грц. монаси, а другото — ок. 15—20 г. по-късно на славянски. От тях се черпят доказателства за толерантността от страна на Константинопол към разпространението на християнството на други езици. Изказва се предположение, че и други императори преди Михаил III (842—867) са получавали предложения за създаване на слав. азбука, но условията за това не са били подходящи. Голямо внимание е отделено на аргументите, защитаващи грц. произход на братята. ЖК, ЖМ, пасажи от Пространното житие на Климент Охридски и някои места от съчинението на Черноризец Храбър са използвани за интерпретация на възникването и развитието на слав. писмо и слав. книга, вдъхновявани и ръководени според Т. от Византия. Затова и богато илюстрираните кратки описания на слав. ръкописи,

 

 

33

 

за които се смята, че стоят най-близо до първите Кирило-Методиеви преводи, включват само преведени от грц. език богослужебни и учебни текстове — Зогр. ев., Map. ев., Асем. ев., Охридските листове, Син. пс., Син. евх., Псалтира на Димитър Олтарник, Синайская малък миней, Синайская мисал, Клод. сб., Рилските глаголически листове, Киевските листове, Сав. кн., Супр. сб., Листовете на Ундолски, Хилендарските листове, Зографските листове, Остромировото евангелие, Изборника от 1073, Изборника от 1076, Архангелското евангелие. Специално място е отделено и на монашеството. Корените му отново се проследяват до времето на Кирил и Методий, чието дело според Т. не би могло да се осъществи без помощта на слав. монаси, които са знаели добре грц. език. Т. отбелязва, че през ІХ—Х в. славяните пазят общите си обичаи, че разликите в езиците им са много малки и Византия ги възприема като един етнос. В това той вижда причините за обособяването на слав. монаси в общности със своя физиономия на основата на общите църковни книги, църковен език и църковна традиция, произтичаща и подпомагана от Константинопол дори след падането на Балк. п-в под турска власт. Изтъкната е ролята на грц. манастири около Константинопол, на Синайския п-в и на Атон. Противоречивият процес на създаване на независими слав. църкви получава по-умерена трактовка в сравнение с по-ранни публикации на Т. и особено по отношение на автокефалията на Бълг. църква по времето на царете Симеон и Иван Асен II. Подробно е разгледана политиката на Михаил VIII Палеолог (1259—1282), който според Т. не проявява дипломатически дарби и не успява да подчини Бълг. и Сръбската църква на Охридската архиепископия. Голямо достойнство на монографията са приложените текстове — Църковното послание на Василий II ог 1019— 1020 и житията на няколко светци: Иван Рилски, Климент Охридски, Наум Охридски, Иван Владимир, Козма Зографски, Сава Сръбски и Симеон Сръбски.

 

 

            Съч.:

o   Traductions serbes d’oeuvres grecques au XVIII^e siècle. — Cyrillomethodianum, 1, 1971, p. 80—106;

o   Περὶ των βασικοόν θεσμοόν διοικήσεως του Πατριαρχείου Σερβίας, συνοπτική ιστορική ανασκόπηση και μετάφραση του Καταστατικού της Σερβικής Εκκλησίας στο τόμο του μητροπολίτη Κίτρους Βαρνάβα Δ. Τζωρτζάτου. — In: Οι βασικοί θεσμοί διοικήσεως των ορθοδόξων Πατριαρχείων μετά ιστορικής ανασκοπήσεως. Αθήνα, 1972, p. 182—268;

o   Τα προβλήματα της Μητροπόλεως Καρλοβικίων κατά τον ΙΗ’ αιώνα και ο Jovan Rajić (1726—1801). Διδακτορική διατριβή. Θεσσαλονίκη, 1972, 200 p.;

o   Le rappel de la prise de Belgrade de 1521 par les Turcs dans les „βραχέα χρονικά“. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 160—164;

o   Byzantine-Bulgarian Ecclesiastical Relations during the Reigns of Ioannis Vatatzis and Ivan Assen II, up to the Year 1235. — Cyrillomethodianum, 3, 1975, p. 28—52;

o   H διαμόρφωσις του αυτοκέφαλου της Βουλγαρικής Εκκλησίας (864—1235). Θεσσαλονίκη, 1976, 187 p.;

o   Η εκκλησιαστική πολιτική του αυτοκράτορος Μιχαήλ Η’ Παλαιολόγου έναντι των Βουλγάρων και Σέρβων. — Βυζαντινά, 8, 1976, p. 47—87;

o   Колико je св. Сава као личност могао да утиће на остварање аутокефалије Српске цркве. — В: Сава Немањић — Свети Сава, историја и предатье. Београд, 1979, с. 62;

o   Les derniers créateurs de „Sborniki". — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 214—217;

o   Д. Богдановић. Каталог ћирилских рукописа манастира Хиландара. Београд, 1978 (рец.). — Cyrillomethodianum, 7, 1983, р. 245—248;

o   Култ светог Саве и светог Симеона код грка. — В: Хиландарски зборник. 5. Београд, 1983, с. 101—182;

o   А.-Е. Tachiaos. The Slavonic Manuscripts of Saint Panteleimon Monastcry (Rossikon) on Mount Athos. Thessaloniki—Los Angeles, 1981 (рец.). — Cyrillomethodianum, 7, 1983, p. 248—250;

o   Ιστορία της Σερβικής Εκκλησίας. Θεσσαλονίκη, 1985, 223 p.;

o   Ιστορία της Βουλγαρικής Εκκλησίας. Θεσσαλονίκη, 1986, 104 p.;

o   Η παλαιοσλαβική μετάφραση της Αγίας Γραφής. — In: Εισηγήσεις Δ’ Συνάξεως Ορθοδόξων βιβλικών Θεολόγων. Θεσσαλονίκη, 1986, p. 203— 208;

o   Παλαιά και νέα δεδομένα στην αναζήτηση της γνήσιας Μεθοδιανής Λατρευτικής παράδοσης στο Σλαβικό κόσμο. — In: Πρακτικά συνεδρίου, εορταστικαί εκδηλώσεις προς τιμή και μνήμη των αγίων αυταδέλφων Κυρίλλου και Μεθοδίου των Θεσσαλονικέων. Θεσσαλονίκη, 1986, p. 225—270;

o   Ποντιακός Ελληνισμός· Ιδιαιτερότητες και ένταξή του στην Ελλαδική κοινωνία. — In: Πρακτικά Α’ Παγκοσμίου Ποντιακού Συνεδρίου. Θεσσαλονίκη, 1986, p. 117—130;

 

 

34

 

o   Auf Sinai entdeckte Quellen als Ausgangspunkt für ein neues Verständnis der cyrillomethodianischen Mission. — In: Salzburg und die Slawenmission. Zum 1100. Todestag des hl. Methodius. Beiträge des Internationalen Symposions, 20. bis 22. September 1985 in Salzburg. Salzburg, 1986, p. 11—21;

o   О βίος του οσίου Σίμωνα πρώτου κτίτορα της Ιεράς Μονής Σίμωνος Πέτρας. — In: Αγιος Σιμών ο (Μυροβλήτης) Αθωνίτης. Αθήνα, 1987, p. 17—55;

o   Les relations serbes avec le centre Hésychaste du Mont Sinai au XIV^e siècle. — In: L’Art de Thessalonique et des Pays Balkaniques et les courants spirituels au XIV^e siècle. Belgrade, 1987, p. 137—141;

o   H Κυριλλο-μεθοδιανή Λατρευτική παράδοση στη Μοραβία και Παννονία. — In: Αφιέρωμα στη μνήμη Βασιλείου Στογιάννου. Θεσσαλονίκη, 1988, p. 755—773;

o   The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, 361 p.;

o   Τα μοναστήρια ως κέντρα πολιτιστικής ακτινοβολίας του Βυζαντίου στο Σλαβικό κόσμο. — In: Αφιέρωμα στον Εμμανουήλ Κριαρά. Θεσσαλονίκη, 1988, p. 289;

o   Glagolitic Canon to Saints Peter and Paul (Sin. Slav. 4/N). — In: Filologia e letteratura nei paesi slavi. Studi in onore di Sante Graciotti. Roma, 1990, p. 91—97;

o   Σλαβικά χειρόγραφα. — In: Σινά. Οι θησαυροί της Μονής. Αθήνα, 1990, p. 360—361;

o   Βυζαντινή περίοδος της I. Μ. Σιμωνόπετρας. — In: Σιμονόπετρα. Αγιον Όρος, Αθήνα, 1991, p. 18—21;

o   Latin Opposition to the Missionary Work of Cyril and Methodius. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Thessaloniki, 1992, p. 49—62;

o   Πτυχές της Σλαβικής Ορθοδοξίας. Θεσσαλονίκη, 1992, 360 p.;

o   Στα βόρεια της Μακεδονίας. Θεσσαλονίκη, 1992, 139 p.;

o   Ο ρόλος του Βυζαντινού αυτοκράτορα και η συμβολή του Οικουμενικού πατριάρχη στη διαμόρφωσι του αυτοκέφαλου των Σλαβικών Εκκλησιών. — In: Μνήμη Ιωάννου Ευαγγ. Αναστασίου. Θεσσαλονίκη, 1992, p. 539—564;

o   Η αρχή και το τέλος της „περί Τρίτης Ρώμης“ θεωρίας. — Καθ’ οδόν, 1, Ιαν.-Απρ. 1992, p. 89—95;

o   Το αίτημα της μητρόπολης Σκοπιών για αυτοκέφαλο υπό το φώς της Ορθόδοξης Παράδοσης. — Καθ’ οδόν, 2, Μάης -Αύγουστος, 1992, p. 69—76;

o   Ο εθνικός αγώνας των Σέρβων και η θρησκευτική του διάσταση. — Καθ’ οδόν, 3, Σεπτ. -Δεκ., 1992, p. 124—137;

o   Τα ελληνικά γράμματα και ο σλαβικός κόσμος. Λόγος πανηγυρικός, 30.01.1993. Θεσσαλονίκη, 1993, 26 p.;

o   Ο πατριάρχης Φώτιος και η διάδοση του Χριστιανισμού στους Σλάβους. — In: Μνήμη Αγίων Γρηγορίου του Θεολόγου και Μεγ-άλου Φωτίου Αρχιεπισκόπων Κωνσταντινουπόλεως. Θεσσαλονίκη, 1994, p. 483— 491;

o   Το αρχαιότερο σλαβικό Ψαλτήρι. — In: Καιρός. Τόμος τιμητικός στον ομότιμο καθηγητή Δαμιανό Αθ. Δόϊκο. Θεσσαλονίκη, 1994 (Επιστη μονική Επετηρίδα Θεολογικής Σχολής ΑΠΘ. Νέα σειρά. Τμήμα ποιμαντικής και κοινοτικής θεολογίας, 4), p. 415—426;

o   Aspetti dell Ortodossia Slava. — In: Le radici de monachesimo ortodosso slavo. Θεσσαλονίκη, 1995 (Επιστημονική Επετηρίδα Θεολογικής Σχολής ΑΠΘ. Νέα σειρά. Τμήμα ποιμαντικής και κοινωνικής θεολογίας, 5), p. 393—412;

o   Το Αγιο Ορος ανάμεσα στο Βυζάντιο και στους Σλάβους. — In: Το Αγιο Όρος, χθες — σήμερα — αύριο. Διεθνές Συμπόσιο Εταιρ. Μακεδονικοί Σπουδών, Θεσσαλονίκη, 29 Οκτ. — 1 Νοε. 1993. Θεσσαλονίκη, 1996, p. 337—346;

o   Τα δυτικά σύνορα της Ορθοδοξίας. — Επιστημονική Επετηρίδα Θεολογικής Σχολής ΑΠΘ. Νέα σειρά. Τμήμα ποιμαντικής και κοινωνικής θεολογίας, 7, 1997, p. 295—312;

o   Απόηχοι βυζαντινοσερβικο3ν τρίβουν κατά την τελική ανακήρυξη-ανύψωση του Σερβικού Πατριαρχείου (1919—1922). — In: Τιμητικό Αφιέρωμα στον Ομότιμο Καθηγητή Αντώνιο-Αιμίλιο Ταχιάο. Θεσσαλονίκη, 1998 (Επιστημονική Επετηρίδα Θεολογικής Σχολής ΑΠΘ. Νέα σειρά. Τμήμα ποιμαντικής κα κοινωνικής θεολογίας, 8), p. 59—71;

o   Ελληνοσλαβική πνευματική επικοινωνία ανά τους αιώνες. — Αναζητήσεις, 7, 1998, p. 3—14;

o   Η Κύπρος ως ενδιάμεσος σταθμός των Σλάβων μοναχών προς τους Αγίους Τόπους. — In: Ο μοναχισμός στην Κύπρο. Λευκωσία, 1999, p. 219—223;

o   Οι Μακεδόνες των βυζαντινών χρόνων. — In: Πρακτικά Συνεδρίου Μακεδονία: Ιστορία και Πολιτισμός, Φλώρινα, 20—21 Οκτ. 1995. Θεσσαλονίκη, 1999, p. 55—84;

o   Το θεοβάδιστο όρος Σινά και η Ιερά Μονή της Αγίας Αικατερίνης. — In: Ιερά Προσκυνήματα, Προπύργια της Ορθοδοξίας. 1. Αθήνα-Θεσσαλονίκη, 1999, p. 362—397;

o   Το σλαβικό (γκλαγκολικό) αλφαβητάρι του Σινά. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki, 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 173;

o   The Macedonians of the Byzantine Period. — In: Byzantine Macedonia. Identity, Image and History. Papers from the Melbourne Conference, July, 1995. Melbourne, 2000, p. 29—49;

o   Πατριαρχείο Βελιγραδιού — Προπύργια της Ορθοδοξίας της Σερβικής Εκκλησίας. — In: Ιερά Προσκυνήματα, Προπύργια της Ορθοδοξίας. 2. Αθήνα-Θεσσαλονίκη, 2000, p. 34—53;

o   Νοτιοσλαβικές συλλογές — μεταφράσεις ασκητικών και ησυχαστικών έργων κατά τον 14ο αι. (Περίπτωση Σιναϊτικού κώδικα 24/Ν). — In: Ο ἀγιος Γρηγόριος ο Παλαμάς στην Ιστορία και στο Παρόν. Αγιον Ορος, 2000, p. 87—94;

o   Ελληνορθόδοξη ταυτότητα και Ευρωπαϊκή Οικουμενικότητα. — In: Δυτικομακεδονικά Γράμματα. Κοζάνη, 2001, p. 19;

o   Οι „κατά Μακεδονίαν ΣκλαβήνοΓ. — In: Ιστορική πορεία και σύγχρονα προβλήματα προσαρμογής. Θεσσαλονίκη, 2001, 205 p.;

o   Το σλαβικό είδωλο της πόλης του Αγίου Δημητρίου Θεσσαλονίκης. — In: Αφιέρωμα στη μνήμη του Σωτήρη Κίσσα. Θεσσαλονίκη, 2001, p. 597—613;

 

 

35

 

o   Η αρχιεπισκοπή Αχρίδας ανάμεσα στο Οικουμενικό Πατριαρχείο και Σλαβικό κόσμο. — In: Η Μακεδονία κατά την εποχή των Παλαιολόγων. Θεσσαλονίκη, 2002 (Αριστ. Πανεπ. Θεσσαλονίκης. Διεθνή Συμπόσια για τη Μακεδονία. Β Συμπόσιο. Θεσσαλονίκη, 14—20 Δεκ. 1992), p. 29—35;

o   Литургията на свети Петър по синайския ръкопис № 5 Ν. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 213—219.

 

            Лит.:

·       Кочев Н. — ДК, 57, 1977, 4, с. 28—32 (рец.);

·       Велчева Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир „Света Екатерина“. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, p. 126—129;

·       Birnbaum Η. — WSl, 34, 1989, p. 173—181 (рец.);

·       Bláhová Е. — Bsl, 50, 1989, p. 64—68 (рец.);

·       Rehder P. — Südost-Forschungen, 48, 1989, p. 252—257 (рец.);

·       Tkadlčík V. — Slavia, 58, 1989, p. 165—170 (рец.);

·       Dobrev I. A New Collection of Slavonic Manuscripts from the Sinai Peninsula. — Cyrillomethodianum, 13—14, 1989—1990, p. 159—177;

·       Шпадијер И. — Археографски прилози, 12, 1990, с. 341—347 (рец.);

·       Mareš F. V. — Slovo, 40, 1990, p. 204—205 (рец.);

·       Божилов Ив. — ИП, 46, 1991, 3, с. 103—104 (рец.);

·       Момина М. А. — ВЯ, 1991, 6, с. 141—148 (рец.);

·       Mareš F. V. Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. — Slavia, 60, 1991, p. 225—231 (същото в: Palaeoslovenica. Památce Josefa Kurze. Praha, 1991, p. 7);

·       Mathiesen R. — Harvard Ukrainian Studies, 15, 1991, 1—2, p. 194—196 (рец.);

·       Ефимова В. Об апостольских чтениях в составе Синайского евхология (в связи с последными открытиями в монастыре св. Екатерины на Синае). — Информационный бюллетень Международной ассоциации по изучению и распространению славянских культур (МАИРСК), 26, 1992, с. 4—14;

·       Янева П. Нова книга за православното славянство. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 4, p. 109—112;

·       Who is who 1992. Επίτομο βιογραφικό λεξικό. Αύήνες, 1992, p. 532—533;

·       Минчев Γ Мястото на новооткритите листове от Синайския евхологий сред другите текстове от ръкописа. Филологически и литургически анализ на молитвите от денонощния богослужебен цикъл (άσματική ακολουθία). — Palaeobulgarica, 17, 1993, 1, p. 21—36;

·       Tachiaos A.-E. — Cyrillomethodianum, 18, 1993—1994, p. 244—247 (рец.);

·       Паренти С. Глаголический список римско-византийской литургии св. Петра (син. глаг. 5/N). — Palaeobulgarica, 18, 1994, 4, р. 3—14.

 

Петя Янева

 

 

    (5). ТАХИАОС, Антониос-Емилиос (Таχιάος, Ἀ.-Αἰμ.) (20.V.1931) — грц. славист. Роден в Солун. Завършва богословие в Солунския унив. (1954). Специализира в Париж палеославистика при А. Ваян, старогрузински език при Ш. Мерсие и история на слав. църкви при А. В. Карташов (1954—1957). От 1960 е асистент в Истор. отдел на Богословския фак. на Солунския унив., където защитава докторска дисертация върху влиянието на исихазма в Русия (1962). Н. с. в Инст. по балканистика в Солун (1963); там основава Славянска секция — с курсове по слав. езици. През 1965 е първият грц. стипендиант в София по линия на културния обмен между двете страни.

 

Антониос-Емилиос Тахиаос

 

Доц. (1965), извънреден проф. (1968) и редовен проф. (1974) в Катедрата по история на слав. църкви в Богословския фак. и зам.-председател (1988) и председател (1990) на Управителния съвет на Инст. по балканистика в Солун. Създател и председател на Грц. асоциация на славистите (1975). Член на Международния комитет на славистите и на Международната асоциация за изучаване и разпространение на славянските култури. Член-κορ. на Сръбската академия на науките и изкуствата (1981), чуждестранен член на БАН (1989), член-кор. на Грц. академия на науките (2000).

 

 

36

 

Почетен д-р на Православния богословски инст. в Париж (1987), на Софийския унив. (1988) и на Богословската семинария „Св. Владимир“ в Ню Йорк (1988). Почетен член на Д-вото на филолозите българисти (1986). От 1963 издава в Солун „Бюлетин за славянска библиография“, който по-късно прераства в „Балканска библиография“. Основател и гл. редактор на грц. палеославистичен годишник „Cyrillomethodianum“ (1971). Директор на основания през 1996 Център за културни изследвания „Свети Кирил и Методий“ в Солун.

 

Т. е специалист по виз.-слав. исторически и културни връзки и по история на Източноправославната църква през Средновековието. Част от изследванията му са посветени на християнизацията на славяните и на делото на Константин-Кирил и Методий и техните ученици. Особено го интересува темата за социокултурната среда, в която се формират личностите на солунските братя. В редица публикации той подлага на критическа преценка сведенията в слав. извори, по които може да се съди за техния произход (1968, 1972—1973, 1993—1994, 2001). Според Т. в ЖК, ЖМ и в похвалните слова за Кирил и Методий съществуват достатъчно данни в подкрепа на хипотезата, че първоучителите принадлежат към фамилия, свързана с грц. аристокрация. Така той обяснява високото образование на Кирил, благосклонността на виз. император към него и назначаването му за „библиотекар“ (всъщност секретар на виз. патриарх). Други доказателства Т намира в гл. 2 на ЖМ: изпращането на Методий за управител в слав. княжество, изричното изтъкване на благородническия му произход и особено израза: да бъı прооучилъсѧ вьсѣмъ объıчаемъ словѣньскъıимъ и объıклъ ı-а по малоу — „та да изучи всичките им славянски обичаи и постепенно да ги обикне“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 187, 198). Т. смята, че в гл. 2 от ЖМ се съдържа и друго основание етническата принадлежност на слав. автор на ЖМ и на самия Методий да бъдат разграничени: Методий извършва подвиг за „нашия народ“ (същия израз Хр. Кодов тълкува в противоположен смисъл — като едно от безспорните доказателства, че и авторът на ЖМ, и Методий са славяни, срв. Климент Охридски..., 3, с. 205). Това разграничаване според него личи и в облажаванията в Похвално слово за Кирил от Климент Охридски, както и във вторичната редакция на общото Похвално слово за Кирил и Методий, според което двамата братя, за разлика от Авраам, са просветили чужд народ. В общото похвално слово се говори за славяните като за „нов народ“ — израз, който Т. изтъква и в други произведения на слав. автори (напр. в акростиховете на Константин Преславски); по негово мнение определението „нов“ е отнесено към народ, различен по произход от Кирил и Методий (1972—1973, с. 132—139). Т. защитава тезата, че етнонимът „българин“, употребен за Кирил в някои слав. извори, е късен (от XII—XIII в.) и отразява разпространението на култа към първоучителите в бълг. земи.

 

Като приема становището на Ив. Дуйчев, че опитите във Византия за създаване на слав. писменост предхождат значително Моравската мисия, Т. задълбочава проучванията по тази тема и стига до убеждението, че огнището на формиране на виз.-слав. Кирило-Методиев кръг от съмишленици се е намирало във виз. тема Опсикия във Витиния (Мала Азия) (1971). Според него Кирил и Методий са извършили първите преводи от грц. език по време на пребиваването си в манастира във Витинския Олимп; аргумент е сведението от ЖМ, че Методий се замонашва и се занимава с книжовна дейност именно там. Т. не се съмнява, че създаването на слав. азбука има за основа старобългарския

 

 

37

 

език, говорен от местните славяни. Това твърдение той подкрепя с филологически доказателства за наличието в най-ранните Кирило-Методиеви преводи на следи, свързващи ги с малоазийските грц. диалекти. Относно т. нар. рушки писмена, споменати в гл. 8 на ЖК, той отхвърля тезата на Ваян за замяна на „сирийски“ (соурьскы) с „руски” (роуськы) и приема, че при отиването си в Херсон Кирил и Методий вече са носили със себе си слав. преводи на Евангелието и на Псалтира, като са ги използвали за проповед (1967), Израза и обрѣт’ же тоу е^г҄ѵліе и ѱалтирь роуш’кым писменем писано T. превежда като „там получи [от своите спътници] евангелие и псалтир, писани с руски (т.е. славянски) букви“, като смята, че „руски“ е използвано поради местното име на славяните в Херсон. По този начин Т. едновременно поддържа както представата, че по време на пребиваването си на п-в Крим двамата братя са влезли в контакт с местното славяноезично население, така и сведението на патриарх Фотий от 867 за по-ранна християнизация на русите в този регион и за основаването на специална епископия за тях (1993—1994, с. 61—71; 2001, с. 50—51).

 

Според Т. някои от учениците на слав. просветители са били подбрани сред населението на областта, където Методий е бил управител; може да се предполага следователно, че Климент Охридски е малоазийски славянин. Сведението от грц. Пространно житие на Климент Охридски, че Климент е от „европейските мизи, наричани от мнозина и българи“, той обяснява като влияние от съществуващото по-ранно бълг. житие на светеца. Т. изследва и съдбата на Кирило-Методиевото дело след края на IX в., като анализира известията за Климент, Наум Охридски и Ангеларий след завръщането им в Б-я и подчертава извършеното по времето на цар Симеон (893— 927) за възхода на слав. писменост и създаването на книжовна традиция на старобълг. език с основополагаща роля за другите слав. народи. Тази традиция според него има важно значение за русите, чието официално покръстване той отнася към 988. Култа към Кирил и Методий през вековете окачествява като съществен фактор в европ. цивилизация, а слав. култура — като третата класическа култура в Европа (1988; 2001, с. 151—157).

 

Т. посвещава изследвания на исихазма на Балканите през XIV в., на Търновската книжовна школа и нейните последователи (по-специално внимание отделя на Григорий Синаит, Теодосий Търновски, Евтимий Търновски, Димитър Кантакузин, Киприан). Анализира грц.-бълг. и грц.-сръбските отношения в прехода от Средновековие към Ново време (XVIII—XIX в.) и по-точно творчеството на Паисий Хилендарски и Паисий Величковски, Много ценни са наблюденията му върху ролята на Атон като съкровищница на ръкописното наследство от най-ранна епоха (1975). Автор е на първия аналитичен опис на слав. ръкописи, съхранявани в руския атонски манастир „Св, Пантелеймон“ (представени са 74 кодекса от XIII до XVIII в.). Т. редактира съставения от А. А. Турилов и Л. В. Мошкова справочник за слав. ръкописи от 12 сбирки на атонски манастири и скитове, който съдържа каталожни описания на 1109 кирилски ръкописа от XI до началото на XIX в.

 

 

            Съч.:

o   Ἡ κατά τὸν 12-ον αἰῶνα γενομένη ἀπόπειρα διασπάσεως τῆς διοικητικῆς ἑνότητος τῆς Ρωσικῆς Ἐκκλησίας. — Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς, 46, 1960, p. 176—185, 248—257;

o   Ὁ μητροπολίτης Ρωσίας Κυπριανὸς Τσάμπλακ. Θεσσαλονίκη, 1961, 85 p.;

o   Ἐπιδράσεις τοῦ Ἡσυχασμοῦ εἰς τὴν ἐκκλησιαστικὴν πολιτικὴν ἐν Ρωσίᾳ (1328—1406). Θεσσαλονίκη, 1962, 155 p.;

o   Die Aufhebung des bulgarischen Patriarchats von Tirnovo. — Balkan Studies, 4, 1963, p. 67—82;

o   Περὶ καταργήσεως τῶν ἀρχιεπισκοπῶν Ἀχρίδος καὶ Πεκίου ἐπὶ Γενναδίου Σχολαρίου. — Γρηγόριος ὁ Παλαμᾶς, 46, 1963, p. 202—211;

o   Αἱ μετὰ τοῦ Ἁγίου Ὄρους σχέσεις τῆς Ρωσίας μέχρι τοῦ 14ου αἰῶνος. — In: Ἀθωνικὴ Πολιτεία; ἐπὶ τῇ χιλιετηρίδι τοῦ Ἁγίου Ὄρους. Θεσσαλονίκη, 1963, р. 491—508;

 

 

38

 

o   Ὁ Παΐσιος Βελιτσκόφσκι (1722—1792) καὶ ἡ ἀσκητικοφιλολογικὴ σχολὴ του. Θεσσαλονίκη, 1964, 150 p.;

o   Σύμμεικτα περὶ τῆς σχολῆς τοῦ Παϊσίου Βελιτσκόφσκι. — Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρὶς Θεολογικῆς Σχολῆς Θεσσαλονίκης, 10, 1965, p. 673—693;

o   Clément d’Achrida dans l’actualité bulgare. — Balkan Studies, 7, 1966, p. 434—447;

o   Jedno malo poznato dělo Hristofora Žefarovića: Prilog istoriji grčko-srpskih kulturnih odnosa. — Историјски часопис, 14—15, 1966, с. 347—360;

o   Τὰ πρῶτα σλαβικὰ θρησκευτικὰ ποιήματα τῆς ἐποχῆς τῶν ἁγ. Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου. — Ἐκκλησία, 43, 1966, p. 474—478;

o   Le monachisme serbe de saint Sava et la tradition hésyhaste athonite. — B: Хиландарски зборник. 1. Београд, 1966, с. 83—89;

o   Τὰ Ῥωσικὰ γράμματα εἰς τὸν „βίον“ τοῦ Κωνσταντίνου-Κυρίλλου. — In: Θεολογικὸν συμπόσιον. Χαριστήριον εἰς τὸν καθηγητὴν Π. Κ. Χρήστου. Θεσσαλονίκη, 1967, p. 289—310;

o   Ἡ ἐθνικότης Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου κατὰ τὰς σλαβικὰς ἱστορικὰς πηγὰς καὶ μαρτυρίας. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 2, p. 83—132;

o   Περὶ πνευματικῶν ρευμάτων εἰς τὴν σλαβικὴν Ὀρθοδοξίαν κατὰ τὸν 18ον καὶ 19ον αἰῶνα. — In: Ὀρθόδοξος πνευματικότης, Χριστιανισμὸς-Μαρξισμός. Θεσσαλονίκη, 1968, p. 66—90;

o   Ἱστορία τῶν σλαβικῶν Ὀρθοδόξων Ἐκκλησιῶν. Θεσσαλονίκη, 1970, 178 p. (2 изд. 1976);

o   Создание и деятельность литературното круга Константина-Кирилла до Моравской миссии. — ККФ 2, с. 285—293;

o   Идеи Паисия Хилендарского в связи с греческим возрождением ХѴІІІ-го века. — In: Actes du premier Congrès des études balkaniques et sud-est européennes. 7. Littérature, ethnographie, folklore. Sofia, 1971, p. 125—127;

o   Nouvelles considérations sur l’oeuvre littéraire de Démétrius Cantacuzène. — Cyrillomethodianum, 1, 1971, p. 131—182;

o   Синайский патерик. Изд. подг. В. С. Голышенко, В. Ф. Дубровина. М., 1967 (рец.). — Cyrillomethodianum, 1, 1971, р. 213—214;

o   Ἡ Διήγησις περὶ ἀλώσεοις τῆς Κωνσταντινουπόλεως εἰς τὸν σλαβικὸν κώδικα Χελανδαρίου 280. — Κληρονομιά, 3, 1971, p. 355—365;

o   Ὁ τελευταῖος ἀρχιεπίσκοπος Ἀχριδῶν. — Μακεδονικὰ, 12, 1972, p. 12—32;

o   L’origine de Cyrille et de Méthode. Vérité et légende dans les sources slaves. — Cyrillomethodianum, 2, 1972—1973, p. 98—140;

o   A. С. Львов. О пребывании Константина Философа в монастыре Полихрон (CC, 1971, 5, с. 80—86) (рец.). — Cyrillomethodianum, 2, 1973—1974, p. 194;

o   L’oeuvre littéraire de Cyrille et de Méthode d’après Constantin Koctenecki. — Balkan Studies, 14, 1973, p. 293—302;

o   Le mouvement hésychaste pendant les dernières décennies du XIV^e siècle. — Κληρονομία, 6, 1974, p. 113—130;

o   L’autobiographie et tant que genre littéraire de la littérature balkanique slave du XVIII^e siècle. — Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρίς τῆς Θεολογικῆς Σχολῆς, 19, 1975, p. 429—436;

o   Mount Athos and the Slavic Literatures. — Cyrillomethodianum, 1975, p. 1—35;

o   „Песма Богородици“ Димитрија Кантакузина у хиландарским рукописима. — В: Зборник историје књижевности. 10. Стара српска књижевност. Београд, 1976, с. 181—196;

o   Болгаро-греческие культурные отношения в эпоху просвящения. — В: Славянские культуры в эпоху формирования и развития славянских наций ХѴІІI—ХІХ вв. М., 1978, с. 356—360;

o   Улога светога Саве у оквиру славенске књижевне делатности на Светој Гори. — В: Сава Немањић — Свети Сава. Историја и предање. Београд, 1979, с. 85—89;

o   The Slavonic Manuscripts of Saint Panteleimon Monastery (Rossikon) on Mount Athos. Thessaloniki—Los Angeles, 1981, 198 p.;

o   De la Philokalie au Dobrotoljubie: la création d’un „sbornik“. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 208—213;

o   Gregory Sinaites’ Legacy to the Slavs: Preliminary Remarks. — Cyrillomethodianum, 7, 1983, p. 113—165;

o   Πηγὲς ἐκκλησιαστικῆς ἰστορίας τῶν ὀρθοδόξων Σλάβων. 1. Θεσσαλονίκη, 1984, 284 p.;

o   The Testament of Photios Monambasiotes, Metropolitan of Russia (1408—1431): Byzantine Ideology in XVth Century Muscovy. — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, p. 77—109;

o   The Revival of Byzantine Mysticism among Slavs and Romanians in the XVIIIth Century. Texts Relating to the Life and Activity of Paisy Velichkovsky (1722—1794). Thessaloniki, 1986, 55 + 296 p.;

o   Hesyhasm as a Creative Force in the Fields of Art and Literature. — In: L’art de Thessalonique et des pays balkaniques et les courants spirituels au XIV^e siècle. Recueil des rapports du IV^e Colloque serbo-grec, Belgrade 1985. Belgrade, 1987, p. 117—123;

o   Erfahrungen mystischer Theologie. Die Wiedergeburt orthodoxer Spiritualität durch den Starzen Paisi Welitschkowski (1722—1794). — Stimme der Orthodoxie, 1988, 3, p. 37—39;

o   The Cult of Saint Methodius in the Byzantino-Slavonic World. — In: Christianity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyril and Methodius. Acts of the International Congress Held on the Eleventh Centenary of Death of Saint Methodius, Rome, October 8—11. 1985. Rome, 1988, p. 142;

o   Cyril and Methodius of Thessalonica. The Acculturation of the Slavs. Thessaloniki, 1990, 229 p.;

o   Byzantium after Byzantium. — In: The Legacy of St. Vladimir. Byzantium — Russia — America. Papers Presented at a Symposium Commemorating the Fiftieth Anniversary of Vladimir’s Orthodox Theological Seminary, Crestwood, New York, September 27 — October 1, 1988. Crestwood, New York, 1990, p. 31—39;

o   Κύριλλος και Μεθόδιος, οι Θεσσαλονικείς άγιοι άλλαξαν που την Ιστορία. — Μακεδονική ζοτή, 285, 1990, p. 24—31;

o   Τὸ ἐφήμερο κράτος τοῦ Σαμουήλ (976—1018). Προβλήματα καὶ ἐρωτηματικά. Θεσσαλονίκη, 1990, 41 p.;

o   Κύριλλος καὶ Μεθόδιος, οἱ θεμελιωτὲς τῆς ἀρχαίας σλαβικῆς γραμματείας. Θεσσαλονίκη, 1992, 264 p.;

o   Ο оригинаљној словенској књижевној делатности на Светој Гори. — В: Зборник у част Војслава Ђурића. Београд, 1992, с. 43—51;

o   The Russian Millenium and the Greek World. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Proceedings of the International Congress on the Millenium of the Conversation of Rus’ to Christianity. Thessaloniki, 26—28 November 1988. Thessaloniki, 1992, p. 19—24;

 

 

39

 

o   Europe’s Encounter with the Athonite Tradition. — In: Mount Athos and the European Community. Thessaloniki, 1993, p. 93—106;

o   The Spiritual and Cultural Role of the Greek Diaspora in the Slavic World. — In: Μακεδονικὸν Ἀριστεῖον Ἰακώβου Ἀρχιεπισκόπου Ἀμερικῆς ἐπὶ τῇ πεντηκονταετηρίδι προσφορᾶς τοῦ εἰς τὴν Ὀρθοδοξίαν καὶ τὸ γένος τῶν Ἑλλήνων. Θεσσαλονίκη, 1993, p. 451—471;

o   Ἰ. Ταρνανίδης. Πτυχὲς τῆς Σλαβικῆς Ὀρθοδοξίας. Θεσσαλονίκη, 1992 (рец.). — Cyrillomethodianum, 17—18, 1993—1994, p. 244—247;

o   Some Controversial Points Relating to the Life and Activity of Cyril and Methodius. — Cyrillomethodianum, 17—18, 1993—1994, p. 41—71;

o   Вечното значение на кирилицата. — ГСУ. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 6, 1994, с. 43—49;

o   Ἡ σλαβικὴ γραμματειακὴ παραγωγὴ στὸ Ἅγιον Ὄρος. — Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρίδα Τμήματος Θεολογίας Ἀριστοτελείου Πανεπιστημίου Θεσσαλονίκης, 4, 1994, p. 835—850;

o   Ένας πνευματικός αναμορφωτής της Ρωσίας: Μάξιμος ο Γραικός. — Ελληνική διασπορά, 7, 1996, p. 48—53;

o   Greeks and Slavs. Cultural, Ecclesiastical and Literary Relations. Thessaloniki, 1997, 608 p.;

o   Le Mont Athos dans l’Europe moderne. — In: Autochromes du Mont Athos. 1913&1918. Athènes, 1997, p. 16—28;

o   Άννα η Πορφυρογέννητη: Μια Ελληνίδα πριγκίπισσα στη Ρωσία του 10ου αιώνα. — Ελληνική διασπορά, 13, 1997, p. 30—33;

o   Η μετάβαση των θεσσαλονικέων αδελφών Κυρίλου και Μεθοδίου στη Ρώμη. — Θεσσαλονικέων πόλις, 2, 1997, 1, p. 143—152;

o   Οἱ Ἕλληνες μητροπολίτες στὸ Κράτος τοῦ Κιέβου. Ἡ σημασία τῆς πνευματικῆς τους προσφορᾶς. — Κληρονομιά, 29, 1997, p. 337;

o   Задачи и перспективы дальнейшего изучения жизни и деятельности Кирилла и Мефодия. — В: Международный филологический сборник в ознаменование 150-летия со дня рождения Ф. Ф. Фортунатова. М., 1998, с. 55—72;

o   Τὰ θαυμαστὰ μοναστήρια τοῦ Ἁγίου Ὄρους Ἄθω, ἔτσι ὅπως τὰ εἶδε καὶ τὰ σχεδίασε μὲ ζῆλο καὶ πολλὴ ἐπιμέλεια ὁ εὐλαβὴς ὁδοιπόρος μοναχὸς Βασίλειος Γρηγορόβιτς Μπάρσκυ, ὅταν περιηγήθηκε τὴν ἱερὴ πολιτεία τοῦ Ἄθω τὸ ἔτος 1744. Θεσσαλονίκη, 1998, 182 p.;

o   Ὁ κόσμος τῶν Σλάβων στὴν προοπτικὴ τῆς ἑλληνικῆς ἱστορικῆς ἔρευνας. — Ἐπιστημονικὴ Ἐπετηρίδα Θεολογικής Σχολής ΑΠΘ. Νέα σειρά. Τμήμα θεολογίας, 8, 1998, p. 48;

o   Света Гора и България. — В: Стари фотографии от Атон. Пловдив, 1999, с. 8—13;

o   Ἡ βυζαντινὴ κληρονομιά στὸν κόσμο τῶν Σλάβων. Πρόσληψη καὶ διαλεκτικὴ διαδικασία . — Πρακτικὰ Ἀκαδημίας Αθηνῶν, 75, 2000, 2, p. 110—138;

o   Ἡ μετάβαση τῶν Θεσσαλονικέων ἀδελφῶν Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου στὴ Ρώμη. — Θεσσαλονικέων Πόλις, 5, 2000, 1, p. 143—152;

o   Ἡ Ὀρθοδοξία καὶ ὁ κόσμος τῶν Σλάβων. — In: Ὁ θησαυρὸς τῆς Ὀρθοδοξίας, 2000 χρόνια. 1. Ἀθήναι, 2000, p. 130—138;

o   Cyril and Methodius of Thessalonica. The Acculturation of the Slavs. Crestwood, New York, 2001, 206 p.;

o   Cyril and Methodius’ Visit to Rome in 868: Was It Scheduled or Fortuitous? — In: ΧΡΥΣΑΙ ΠΥΛΑΙ. ЗЛАТАI-А ВРАТА. Essays Presented to Ihor Ševčenko on His Eightieth Birthday by His Colleagues and Students. 2. Cambridge, Mass., 2002 (Palaeoslavica, 10., 2), p. 210—221;

o   Le culte de Saint Constantin en Bulgarie au XV^e siècle. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 79—84.

 

            Лит.:

·       Милтенова А.Антониос-Емилиос Тахиаос на 70 години. — Българистика, 2001, 3, с. 93—97.

 

Анисава Милтепова

 

 

    (6). ТЕОДОР СТУДИТ (Θεόδωρος ὁ Στουδίτης) (759—11.IX.826) — виз. богослов, идеолог на православното монашество, общественик, проповедник и химнограф. Роден в Константинопол в семейство, принадлежащо към чиновническата аристокрация. Баща му Фотинос възглавява императорската служба за събиране на данъците. Цялата фамилия се обявява против иконоборството и при имп. Константин V Копроним (741—775) бащата и майката се замонашват. T. С. остава в столицата, за да завърши образованието си. Изучава граматика, риторика, диалектика и философия. След Седмия вселенски събор (786/787), който възстановява иконопочитанието, вуйчото на T. С. Платон, участник в събора, се оттегля заедно с племенниците си в манастира Сакудион, бивше родово имение на семейството във Витиния, Мала Азия. В тази обител T. С., вече монах, преуспява в подвижничеството. През 787 е ръкоположен за йерей от патриарх Тарасий (784—806), а в 794 е избран за игумен на манастира. Поради разногласия с имп. Константин VI (780—797) за кратко време е заточен в Солун. Тъй като във Витиния става опасно за пребиваване поради арабските набези, T. С. се завръща в Константинопол. Там получава от патриарха и имп. Ирина (797—802) настоятелството на Студийския манастир (798),

 

 

40

 

Св. Теодор Студит. Изображение в Киевския псалтир, 1397 г.

 

чиито иноци са били разгонени от иконоборците. Само за няколко години T. С. го превръща в цветуща обител и главно средище на иконопочитанието. Броят на монасите от 12 достига почти 1000. Заради безкомпромисната си позиция спрямо враговете на иконите T. С. е изпращан трикратно на заточение (в Метеора, Бонета и Смирна). Той се обявява дори срещу начетения патриарх Никифор I (806—815), чието отношение към прикрития иконоборец имп. Лъв V (813—820) смятал за прекалено либерално. По време на краткото тържество на иконопочитанието при имп. Михаил I Рангаве (811—813) T. С. е между най-влиятелните съветници на василевса. Твърде краен в религиозната си нетърпимост, той настоятелно иска от императора да продължи безперспективната война с бълг. хан Крум (803—814), в чието лице вижда гонител на християните и враг на кръста. Разгромът на виз. войски през лятото на 813 при Версиникия спомага за детронирането на Михаил I Рангаве и слизането на T. С. от политическата сцена. Опитите на новоизбрания имп. Лъв V Арменец да привлече на своя страна популярния игумен са неуспешни. В няколко писма до императора T. С. категорично отхвърля намесата на светската власт в църковните дела и се изявява като един от най-ожесточените противници на традиционния виз. цезаропапизъм. При имп. Михаил II (820—829) той и привържениците му са върнати от заточение, но поради несъгласие с колебливата политика на императора спрямо иконопочитанието T. С. напуска столицата. Умира в Херонис Акритски.

 

T. С. оставя богато книжовно наследство, част от което не е запазена, Проповедническата му дейност е свързана със задълженията му на игумен и наставник, а също и на горещ защитник на иконопочитанието. Автор е на два сборника с поучения за монаси, известни под названията „Голям катехизис“ и „Малък катехизис“. Вторият съдържа 134 поучения (T. С. проповядвал пред студийското братство три пъти седмично). Наставленията му са насочени към иноческите добродетели в общежителния манастир, към дисциплината и самодисциплината, към греховете и добродетелите на аскетичния живот. Пълното съдържание на Големия катехизис не е известно със сигурност. Според К. Крумбахер от него са запазени само 77 поучения, но според издателите на „Добротолюбие“ (1901) в манастира „Св. Пангелеймон“ на Атон се намира късен препис на Големия катехизис в 3 т. (271 поучения). Преписът е направен от кодекс от XI в.

 

 

41

 

Освен катехизистични (огласителни) поучения Т. С. пише празнични слова за господски, богородични и др. дни и за патрона на Студийския манастир Йоан Предтеча и Кръстител; речи срещу иконоборците; две надгробни слова (за майка си и за вуйчо си Платон); ямбически стихотворения, посветени на манастирския живот, и др.

 

Във връзка с въвеждането на нов устав за монасите от Студийския манастир на Т. С. се приписва т.нар. Ипотипосис (указание за устройството на Студийския манастир), чийто текст е вероятно запис на писмено предание, получено от Т. С.; възникнал е не по-късно от средата на IX в. Ипотипосис ляга в основата на завещанието на преподобния Атанасий Атонски (Диатипосис) и на Алексеевския устав.

 

Като химнограф Т. С. има огромен принос за съставянето на песнопенията от Постния триод. И. Карабинов дели историята на Триода на три периода — до Т. С.; период на неговата дейност и на дейността на подражателите му; период след Т. С. Голяма част от поетическото наследство на Т. С. остава трайно в състава на Триода и се намира в късните му печатни издания. За делничните дни на Четиридесетница са включени 30 трипеснеца, 4 четирипеснеца, 30 подобни стихири и 30 седални (Г Попов, 1985, с. 13). Други химнични творби на Т. С. остават само в ръкописната традиция.

 

Т С. оставя и богата кореспонденция, ценна както от историческа, така и ог литературна гледна точка. Неговите писма и послания (ок. 550) първоначално са събрани в пет книги, от които само две са запазени напълно. Една част от тях се отнася до конфликта с иконоборците и с други ереси и разкрива енергия та и размаха, с които Т. С. води борба с противниците на светоотеческата традиция. Някои от писмата са великолепни психологически етюди върху душевното състояние на монасите и свидетелство за напрегнатия духовен живот на самия Т. С.

 

В Б-я Т. С. става известен още в най-стария период на слав. книжнина. Неговите иконопочитателски възгледи се споделят от Константин-Кирил Философ. По смисъл и съдържание заветът на Т. С., изложен в съчинението му „За вярата“, кореспондира с Написание за правата вяра. Най-рано са преведени част от химничните творби на Т. С. в състава на Триода. Преди XIII в., вероятно още в старобълг. период, в репертоара на слав. проповед се включват и неговите поучения за дните на Четиридесетница (от Малкия катехизис). Може да се предположи, че именно те изместват Климентовите слова като четива за постните недели. Най-ранният запазен препис от поученията на Т. С. (от втората половина на XIII в.) се съхранява в Хилендарския манастир под № 387. Словата са подредени по календарни цикли. В монашески сборници от XIV в. има отделни негови поучения, а в панегириците се срещат преводи на Слово за кръста и две от словата за Йоан Кръстител — за Пренасяне на главата на Предтеча и за Рождество на Йоан Кръстител.

 

 

            Съч.:

o   S. P. N. Theodori Studitae Opera omnia. — PG, 99, 1860;

o   Творения преподобного отца нашего и исповедника Феодора Студита в русском переводе. 1—2. СПб., 1867—1869 (2 изд. 1907—1908);

o   Sermones parvae catecheseos. Ed. J. Cozza—Luzi. — In: Mai A. Nova Patrum Bibliotheca. 9., 1. Romae, 1888;

o   Sermones magnae catecheseos. Ed. J. Cozza—Luzi. — In: Mai A. Nova Patrum Bibliotheca. 9., 2. Romae, 1888;

o   Epistulae. Rec. G. Fatouros. 1. Prolegomena et textum epp. 1—70 continens. Berlin-New York, 1992, 10+496 p., 7 tabl.; 2. Textum epp. 71—564 et indices continens. Berlin-New York, 1992, p. 189—1007 (Corpus fontium historiae byzantinae, 31, 1—2).

 

            Лит.:

·       Thomas C.-H. Theodor von Studion und sein Zeitalter. Osnabrück, 1892;

·       Krumbacher K. Geschichte der byzantinischen Literatur von Justinian bis zum Ende des Oströmischen Reiches (527—1453). München, 1897, p. 147—150;

·       Ebersоlt A. Thiers. Les églises de Constantinople. Paris, 1913, p, 3—18;

·       Добpоклонский А. Преподобный Феодор, исповедник и игумен Студийский. 1—2. Одесса, 1913—1914;

 

 

42

 

·       Hausherr I. S.Théodore Studíte, l’homme et l’ascète (d’après ses cathéchèses). — Orientalia Christiana, 6, 1926, p. 1—87;

·       Werner E. Die Krise im Verhältnis von Staat und Kirche in Byzanz: Theodor von Studiom — Berliner byzantinische Arbeiten, 5, 1957, p. 113—133;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im Byzantinischen Reich. München, 1959, p. 491—495;

·       История Византии. 2. Μ., 1967, с. 65—70, 89—90;

·       Ищенко Д. С. Славянские переводы Малого катехизиса Феодора Студита в Отделе рукописей ГБЛ. — Записки Отдела рукописей ГБЛ, 1978, 39 с.;

·       Frazee Ch. St. Theodore of Studios and Ninth Century Monasticism in Constantinople. — Studia monastica, 23, 1981, p. 27—58;

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2,), с. 13—14;

·       Kazhdan А. Theodore of Studios. — In: Oxford Dictionary of Byzantium. New York-Oxford, 1991, p. 2044—2045;

·       Fatouros G. Theodoros Studites. — In: Kirchenlexikon. 11. 1996, col. 978—981.

 

Климентина Иванова

 

 

    (7). ТЕОДОРА (неизв. — 11.II.867) — виз. императрица, съпруга на имп. Теофил (829—842). След неговата смърт управлява империята в продължение на 14 г. (842—856) заедно с малолетния си син Михаил III (842—867) и съвет от трима регенти. Родена в Ебиса, Пафлагония; баща ѝ е друнгарият Марин, майка ѝ — Теоктиста. Нейни братя са Петронас и кесарят Варда. Според виз. обичай през IX в., когато престолонаследникът Теофил трябвало да се ожени, свикали в столицата най-хубавите и родовити девойки, измежду които Теофил избрал Т. (най-вероятно през 821—822).

 

По време на властването на Теофил Т. е преследвана от него заради непоклатимите си иконопочитателски убеждения, наследени от семейството ѝ и предадени от нея на петте ѝ дъщери — Текла, Анна, Анастасия, Пулхерия и Мария. Веднага след смъртта на императора тя връща заточените иконопочитатели и иконите в столицата (19 февр. 842), възстановявайки по този начин иконопочитанието, като същевременно полага усилия да запази паметта на съпруга си чиста от обвинението в ерес. Съществува обширен агиографски материал за предсмъртното покаяние на Теофил и за няколкодневните аскетични подвизи на Т., чрез които тя се надява да измоли опрощение за съпруга си. В легендите се споменава и за чудодейното изчезване на името Теофил от списъка на еретиците, които трябвало да бъдат анатемосани. На практика регентите и настойниците на малолетния Михаил III — логотетът Теоктист и чичото на Т. Мануил, вслушвайки се и в предсмъртния съвет на Теофил към Т. да продължи политиката му, се стремят да възстановят иконопочитанието колкото се може по-безболезнено. Между смъртта на Теофил и събора през 843, възстановил иконопочитанието, минава една година; през това време е свален патриарх Йоан VII Граматик (837—843) и престолът му е зает от умерения Методий I (843—847), който не подлага иконоборците на особени преследвания. Сваленият патриарх се опитва да направи провокация, обявявайки се за наранен от друнгария Константин, но е разобличен от Варда и заточен в манастир. Именно тогава става и диспутът му с Константин Философ. На събора са потвърдени решенията на Седмия вселенски събор (Втори никейски, 786/787) и е възстановено иконопочитанието. Срещу неговите противници са произнесени анатеми, включени в издадения по този случай синодик. Така от 11 март 843 започва да се празнува Неделята на православието (през първия неделен ден на Великия пост). За разлика от доиконоборския период обаче след 843 на практика се възстановява почитането само на рисуваните икони, не и на скулптурите.

 

По време на управлението си Т. има силен и верен поддръжник в лицето на логотета Теоктист. С негова помощ през 855 тя оженва сина си Михаил III за Евдокия Декаполита, за да го откъсне от влиянието на лекомислената Евдокия Ингерина. Междувременно войната с арабите постоянно тлее. Главната победа

 

 

43

 

над тях през този период е спечелена в Египет (853), когато виз. флот опожарява гр. Дамиета. Т. води борба и срещу павликяните в Мала Азия: към края на управлението си праща Аргир, Дука и Судал да ги върнат в православието или да ги накажат със смърт, вследствие на което десетки хиляди от тях са избити. Последните прояви на съпротивата им са сломени през 858. През този период е организирана и кампания срещу циганите, която завършва с успех през 855 при Аназарб. Византия завладява о-в Крит, но не успява да го задържи; не успява да си върне и о-в Сицилия. От друга страна, конфликтите ѝ със северната ѝ съседка подготвят почвата за покръстването на българите, което става при сина на Т. Михаил III. На 13 ноем. 866 папа Николай I (858—867) изпраща на Т. писмо, свързано с тогавашните униатски настроения на бълг. княз Борис I (852—889).

 

Императрица Теодора. Миниатюра от Менология на имп. Василий II, XI в.

 

Княз Борис изпраща вестители при императрица Теодора. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, XII—XIII в.

 

Във виз. дворец се оформят две партии: Т. и Теоктист срещу Михаил III и Варда. Императорът постоянно е настройван против майка си и нейния любимец, чието опекунство започва да му тежи. С негласното му одобрение Варда и Дамиан убиват Теоктист (20 ноем. 855) и през март 856 Михаил III се обявява за единствен император. Т. абдикира, а през авг.-септ. 857 е изгонена от двора и изпратена в манастира Гастрия с две от дъщерите си. Върху патриарх Игнатий (847—858; 867—877) е упражнен натиск да я постриже за монахиня; неговият отказ става една от причините за свалянето му в края на 858. След смъртта си Т. е канонизирана.

 

 

            Лит.:

·       Acta Sanctorum. Februarii II. Venetiae, 1735, p. 554—568;

·       Theophanus Continuat u s. Chronographia. Liber IV. Michaelis Theophili Filii Imperium. — PG, 109, col. 161—190;

·       Pseudo-Symeon Magister et Logotheta. Annales. Michael et Theodora. — PG, 109, col. 707—720;

·       Georgios Monachus. Vitae recentiorum imperatorum. — PG, 109, col. 871—884;

·       Josephus Genesius. Regum libri IV. — PG, 109, col. 1089—1125;

·       Georgios Hamartoli. Chronicon. IV. — PG, 110, col. 1029—1045;

·       Georgios Cedrenus. Historiarum compendium. — PG, 121, 1, col. 1024—1045;

·       De festo orthodoxiae. — Acta Sanctorum. Junii III. Parisiis-Roma, 1867, p. 448—451;

·       Hergenröther J. Photius, Patriarch von Konstantinopel. 1. Regensburg, 1867, p. 288—295, 339—351;

·       Héfélé C h.-J. Histoire des conciles. 5. Paris, 1870, p. 308—310;

·       Corpus inscriptionum graecorum. 4. Berolini, 1877, No. 8683;

·       Петровский M. Сказание о востановлении иконопочитания по сербской рукописи XV в. — ПС, 1886, 2, с. 1—23;

·       Regel W. Analecta byzantino-russica. Petropoli, 1891, p. 111—XIX, 1—43;

·       Успенский Ф. И. Синодик в Неделю Православия. — Записки Императорското Новороссийского университета, 58, 1893, с. 19—20;

·       De Boor К. Der Angriff der Rhos auf Byzanz. — BZ, 4, 1895, p. 449—453;

·       Nilles N. Calendarium manuale utrisque ecclesiae orientalis et occidentalis. 1. Innsbruck, 1896, p. 98;

·       Diehl Ch. Figures byzantines. 1. Paris, 1906, p. 133—156;

·       Лопарев X. Византийските жития святых VIII—IX вв. — ВВр, 17, 1910, с. 82;

 

 

44

 

·       Вury J. В, А History of the Eastern Roman Empire (from the Fali of Irene to the Accession of Basil I). 802—867. London, 1912, p. 143—153, 469—471;

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, p. 127—132;

·       Bréhier L. Bardas. — In: Dictionnaire d’histoire et géographie ecclésiastique. 6. Paris, 1932, col. 759—762;

·       VasilievA. A. Histoire de l’empire Byzantin. 1. Paris, 1932, p. 359, 378, 389;

·       Ostrogorsky G. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1940, p. 151—155 (на бълг. ез.: Острогорски Г. История на Византийската държава. С., 1998, с. 300—306);

·       Bréhier L. Le monde byzantin. 1. Vie et mort de Byzance. Paris, 1946, р. 105;

·       Halkin F. Bibliotheca hagiographica graeca. [3 изд.] 2. Bruxelles, 1957, No. 1731—1735;

·       The Cambridge Medieval History. 4., L Cambridge, 1966, p. 104—113;

·       История Византии. 2. Μ., 1967, с. 78—79, 172—174;

·       Ангелов Д. История на Византия. 1. С., 1976, с. 345—346.

 

Елена Велковска

 

 

    (8). ТЕОДОРОВ-БАЛАН, Александър Стоянов (15/27.Х.1859—12.II.1959) — бълг. езиковед, литературен историк, библиограф. Роден в бесарабското с. Кубей (дн. в Украйна) в семейството на българи преселници. Начално образование получава в родното си село, средно — в Комрат и Болград. През 1878 става чиновник в столицата на току-що освободена Б-я. През 1879 се записва студент по слав. филология в Прага, където учи при М. Хатала и Ян Гебауер. През последната година от следването си се премества в Лайпциг; негови учители там са А. Лескин и Фр. К. Бругман. Завършва Карловия унив. в Прага с научната степен „доктор по философия“ (присъдена му за труда „За звука ь в новобългарския език“) и през 1884 се връща в Б-я. Работи като учител и чиновник в Министерството на народното просвещение. От 1888 е преподавател (след това и проф.) във Висшия педагогически курс (дн. Софийски унив.); основава Катедрата по българска и слав. литератури и я ръководи до 1934, когато напуска Университета поради пределна възраст. Три пъти е избиран за ректор на Университета и два пъти — за декан на Историко-филологическия фак. През 1884 е избран за дописен и за редовен член на БКД (от 1911 БАП; респ. за член-κορ. и акад.). Умира в София.

 

Научните интереси на Т.-Б. обхващат както езиковедски, така и литературоведски проблеми. Той е един от създателите на бълг. литературна наука. Неговият труд „Българска литература“ (1896), предназначен за средните и специалните училища, е първата история на бълг. литература, написана с богата аргументация в резултат на задълбочено проучване на литературните факти и явления. T.-Б. предприема първите научни издания на Паисиевата „История славеноболгарская“ (1898) и на съчиненията на Софроний Врачански (1906), изучава делото на П. Берон, Неофит Хилендарски-Бозвели, Д. и К. Миладинови, В. Друмев, П. Р. Славейков, Л. Каравелов и други дейци от Бълг. възраждане. Ог литературата след Освобождението (1878) най-силно привлича вниманието му творчеството на Ив. Вазов.

 

Изключително голяма е заслугата на Т.-Б. за създаване на бълг. библиография. След многогодишна работа той публикува капиталния труд „Български книгопис за сто години (1806—1905)“, който обхваща цялата печатна продукция през посочения период (15 258 заглавия), както и изследването „Книгописният труд у българите“ (1906).

 

Получил отлична езиковедска подготовка, Т.-Б. израства като самобитен учен с всепризнат принос в развитието на бълг. езикознание. Той е първият бълг. езиковед, който разграничава за научни цели понятията „език“ и „реч“. Налага се не само като оригинален изследовател на граматическия строй на съвременния бълг. език, но и като неуморен радетел за неговото устройство, чистота, граматическа правилност и благозвучие. Трудът му „Българска граматика“ (1930) представя системно изложение на фонетиката на съвременния бълг. език, в което при описанието на звуковете и

 

 

45

 

звуковите промени се правят чести съпоставки със състоянието в старобълг. език и в различни народни говори, Т.-Б, държи сметка и за правоговорните проблеми, ка го се стреми да кодифицира някои норми. В центъра на вниманието му винаги стоят въпросите на езиковата култура, които разработва на широка теоретична основа. Участва и в подготвянето на първите свезки от „Български тълковен речник“ (1927), продължен по-късно само от Ст. Младенов. Деен член на почти всички правописни комисии, той допринася за установяване на демократичен правопис.

 

Александър Теодоров-Балан

 

В статията „Старият български език и новобългарските наречия“ (1885) Т.-Б. развива възгледи, които и днес пазят своята научна стойност. Той изхожда от правилната мисъл, че обилието от местни говори на бълг. езикова територия далеч не е недостатък и пречка да бъде изградена граматиката на съвременния книжовен бълг. език. Като полемизира успешно с Фр. Миклошич по въпроса за езика на Кирил и Методий, обявен за близък на езика на панонските славяни и неправилно наричан „панонословенски“ (вж. Панонска хипотеза), Т.-Б. излага решителни доказателства в полза на възгледа, че езикът на слав. първоучители по съществени свои особености се покрива с бълг. език и трябва да се нарича старобългарски, както го определят редица слависти — „старобългарският език съдържа в себе си обяснението на новобългарския, който пък в собствените наречия пази началата за своя книжовна обработка“ (с. 265). Т.-Б. с право се противопоставя и на становището, според което употребяваният от Църквата език трябва да се назовава „славянски“, „старославянски“ и „църковнославянски“, когато той е само проникнат „от същи русизми старобългарски език“ (с. 265). Като посочва благотворното влияние на говорите за изграждането на книжовния език, Т.-Б. застъпва идеята за неговата опора върху главните бълг. диалекти: „В тялото на сегашния български писмен език“, който би се „въздигнал от народния неиокварен говор, македонското наречие има да бъде негова кръв, тракийското кости, а подунавско-българското мишци, защото по-старинният характер на македонското и благата му фонетика би смогли да образуват от жилавите мишци на иодунавско-българското едно гиздаво тяло, което върху юнашкия скелет на тракийското би се развивало като благородна мъжка снага“ (с. 271).

 

В „Българска литература“ Т.-Б. докосва редица въпроси на старобълг. литература — за началото и условията на възникването ѝ, за писмото и езика, за епохите в развитието ѝ и др. Централно място в тази част заема делото на Константин-Кирил и Методий във Велика Моравия и Панония и на учениците и последователите им в Б-я — Климент Охридски, Наум Охридски, Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др.

 

 

46

 

В своите характеристики и оценки за дейността на тези писатели Т.-Б. се опира на най-надеждните извори — ЖК и ЖМ, житията на Климент и Наум, сказанието „За буквите” на Черноризец Храбър и др., като има предвид и създадената дотогава научна литература върху тях. Началото на слав. писменост Т.-Б. отнася към годината на моравското пратеничество — 862, като не допуска по-ранно нейно възникване. Той смята, че ЖК и ЖМ са дело на един автор — славянин, и с това застъпва мнение, което и досега преобладава в науката, но поддържа неправилното предположение на А. Д. Воронов, че двете жития са написани най-напред на гръцки, а после са преведени на слав. език. Т.-Б. не приема като достоверно сведението в Краткото житие на Климент Охридски, че той е внесъл промени в създадената от Кирил азбука.

 

Във връзка с делото на слав. първоучители Т.-Б. развива и плодотворна издателска и изследователска дейност. В поредицата„Помагала” към „Университетска библиотека” той издава книгата „Кирил и Методи” в две части. Първата от тях (1920) е посветена на житията и похвалните слова за солунските братя. В увода се характеризира дейността им във Велика Моравия и Панония и отражението на делото им сред западните и източните славяни и сред румъните, като се привлича най-авторитетната до момента литература. Авторството на ЖК и ЖМ Т.-Б. отдава на Климент Охридски. Главно място в книгата заемат текстовете на произведенията за Кирил и Методий, снабдени с ценни бележки и придружени с речник. Във втората част (1934) са обнародвани друг род източници, както личи от подзаглавието — „Набожен помен и истерични свидетелства за Кирила и Методия”. Включени са редица паметници от различно време и с различен жанров характер, писани на слав., грц. и лат. език, които съдържат вести за Кирил и Методий и техните ученици. И тук отделните текстове или извадките от тях са снабдени с уводни бележки и научен коментар, като са посочени най-ценните изследвания по засегнатите въпроси.

 

Двете свезки на труда „Кирил и Методи” представят не само основните извори за дейността на слав. първоучители във Велика Моравия и Панония и отражението ѝ в други страни, но и компетентен увод в съответната научна литература, който показва широката начетеност на автора и вярната му ориентация в проблемите. Към ценния принос на Т.-Б. в тази област се отнася и изследването „Свети Климент Охридски в книжевния помен и в научното дирене” (1919). Т.-Б. публикува устни, ръкописни и печатни източници за делото му от XI до началото на XX в. Успоредно с това той представя заслугите на голям брой изследователи (В. М. Ундолски, П. Й. Шафарик, Й. Иванов, П. А. Лавров, Г. Баласчев, Е. В. Петухов, Ст. Новакович, В. Вондрак, Фр. Снопек и др.). Така образът на Климент е очертан в рамките на Кирило-Методиевото дело във Велика Моравия и Панония, в момента на гонението на учениците им след смъртта на Методий през 885, в светлината на собствената му просветителска дейност в Б-я.

 

Студията на Т.-Б. „Към тъй наречените Панонски жития” (1923) подлага на анализ различни страни на ЖК и ЖМ. Сочат се важни доказателства, които позволяват да се отхвърли даденото им първоначално от Миклошич название „панонски легенди”, а също така и названието „моравско-панонски легенди”, поддържано от Фр. Пастърнек. Т.-Б. въвежда определението „българско-моравски”. Основанието му за това е, че езикът, на който са написани, принадлежи на „български словени”, пренесен в Моравия, а мисията на братята след 862—863 е била „моравска”. Обоснован е възгледът, че ако ЖК е съставено в Моравия, то ЖМ произхожда от „българско землище“,

 

 

47

 

а сам авторът, „доколкото е вероятно, е бил български словенин“.

 

 

            Съч.:

o   „Български речник“ от Ив. А. Богоров. Филологическа студия. — Наука, 1, 1882, с. 696—715, 783—784, 874—885;

o   Принос към въпроса за българските носовки. — ПСп, 3, 1882, с. 142—145;

o   За звука „ь“ в новобългарския език. — ПСп, 4, 1883, с. 106—132; 5, 1883, с. 19—44;

o   Един принос към високчкия говор. — ПСп, 15, 1885, с. 401—410;

o   Д-р Леополд Гайтлер. — ПСп, 16, 1885, с. 141—148;

o   Към звука „ь“ в новобългарския език. — ПСп, 15, 1885, с. 344—350;

o   Старият български език и новобългарските наречия. — ПСп, 14, 1885, с. 256—271;

o   Западните български говори. — ПСп, 19—20, 1886, с. 146—213;

o   Към историята на български език. Българският книжовен език и правопис. — ПСп, 32—33, 1890, с. 242—286; 34, 1890, с. 511—541;

o   Българска литература. Пловдив, 1896, 251 с. (2 изд. 1901, 176 с.; 3 изд. 1907, 196 с.);

o   Паисий Хилендарски. История славеноболгарская (1762). Стъкми за издание А. Теодоров-Балан. Пловдив, 1898, 126 с.;

o   Български език. Методична граматика за долни класове на средни училища. 1. Пловдив, 1899, 188 с.; 2. Пловдив, 1900, 173 с.;

o   Софроний Врачански. За стогодишнината на новата българска печатна книга (1806—1906). С., 1906, 139 с.;

o   Български книгопис за сто години (1806—1905). Материали. С., 1909, 1667 с.;

o   Свети Климент Охридски в книжевния помен и в научното дирене. С., 1919, 119 с.;

o   Кирил и Методи. 1. Жития на Кирила и Методия и похвални тем слова. С., 1920, 178 с.; 2. Набожен помен и исторични свидетелства за Кирила и Методия. С., 1934, 7+264 с.;

o   Към тъй наречените Панонски жития. — ГСУифф, 19, 1922—1923, с. 1—31;

o   Борба за съвременен правопис. С., 1924, 48 с.;

o   Българска граматика. 1. За думите. 1. Звукословие. С., 1930, 16+401 с.;

o   Разногласни становища за българска граматика. — СпБАН, 52, 1935, с. 87—205;

o   Нова българска граматика. С., 1940, 503 с.;

o   Състояние на българската граматика. Критична студия. С., 1947, 6+240 с.;

o   Из недрата на българския правопис. — ИИБЕ, 1, 1952, с. 121—146;

o   Нова българска граматика за всякого. 1. За думите. 1., 1. Общо за думите. С., 1954, с. 1—122; 1., 2. Имена. С, 1955, с. 123—271; 1., 3. Глагол. С., 1958, с. 273—412; Е, 4. Неменитни думи. 2. За изреченията. С., 1961, с. 413—568;

o   Българско склонение. — БЕ, 4, 1954, 1, с. 61;

o   Граматични разногласия (Разяснения и възражения). — БЕ, 4, 1954, 3, с. 203—219;

o   Благодарствено слово на акад. А. Теодоров-Балан, произнесено на тържеството по случай 95 години от рождението му. — БЕ, 4, 1954, 4, с. 307—310;

o   Български залиси с език, книжнина и общество. С., 1956, 304 с.;

o   Менитба на имена в българската граматика. — БЕ, 6, 1956, 2, с. 130—147;

o   Български изток и запад в книжовния език ( Принос за моя стотни рожден ден 27. X. 1958). — БЕ, 8, 1958, 6, с. 489—498;

o   Избрани произведения. С., 1987, 336 с.;

o   Книга за мене си [Автобиографски бележки]. С., 1988, 168 с.

 

            Лит.:

·       Стойков Ст. Академик Александър Теодоров-Балан и българският език (По случай 95-годишнината му). — БЕ, 4, 1954, 4, с. 333— 356;

·       Динеков П. Академик Александър Теодоров-Балан и българската литература. — В: Сборник в чест на академик Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1955, с. 31—37;

·       Иванова К. А. Т.-Балан. Българските залиси (рец.). — БЕ, 7, 1957, 4, с. 380— 383;

·       Андрейчин Л. Поклон пред делото и паметта на А. Теодоров-Балан. — БЕ, 9, 1959, 1, с. 3—11;

·       Динеков П. Александър Теодоров-Балан. — Септември, 12, 1959, 4, с. 119—126;

·       Младенов М. Сл. Пионер на българската филологическа наука. Акад. Ал. Теодоров-Балан (1859—1959). — Проблеми на висшего образование, 4, 1966, 4, с. 55—57;

·       Сто години Българска академия на науките. 1869—1969. С., 1969, с. 702—704;

·       Русинов Р. Синтактичните възгледи на Александър Теодоров-Балан. — СпБАН, 16, 1970, 2—3, с. 111—125;

·       Янакиева Т. Библиографското дело на Александър Теодоров-Балан и връзката му с българската литературна история. — СпБАН, 19, 1973, 2, с. 54;

·       Стойков Ст. Александър Теодоров-Балан (1859—1958). — В: Строители и ревнители на родния език. С., 1982, с. 265—278;

·       Викторова К. Александър Теодоров-Балан и езиковата култура. — БЕ, 35, 1985, 5, с. 422—430;

·       Милева В. Първата българска граматика на Александър Теодоров-Балан (писана на чешки език). — БЕ, 35, 1985, 5, с. 431—440;

·       Русинов Р. Приносът на Александър Теодоров-Балан в теорията на националния книжовен език. — БЕ, 35, 1985, 5, с. 413—421;

·       Попова В. Александър Теодоров-Балан. — В: Александър Теодоров-Балан. Избрани произведения. С., 1987, с. 5—26;

·       Dinekov P. Un coup d’oeil sur l’histoire de la slavistique bulgare: mémoires inédits d’Alexandre Teodorov-Balan. — In: En hommage à Roger Bernard. Etudes bulgares. Paris, 1988 (RES, 60), p. 475—480 (същото на бълг. език в: Динеков П. Размисли върху българската литература и култура. С., 2001, с. 227—234);

·       Пашов П. Академик Александър Теодоров-Балан — първият ректор на Софийския университет „Климент Охридски“. — В: Теодоров-Балан А. Книга за мене си. С., 1988, с. 5—12;

·       Мурдаров Вл. Александър Теодоров-Балан. — В: Виенската славистика и българското езикознание 1822 — 1849 — 1918. Пловдив, 1999, с. 273—279;

·       Gladkova Н. Výročí Aleksandra Teodorova-Balana (15./27. 10. 1859—12. 2. 1959). — Slavia, 70, 2001, 2, p. 173—181.

 

Русин Русинов

 

 

48

 

 

    (9). ТЕОКТИСТ, логотет (неизв. — 20.XI. 855) — виз. държавен деец от обкръжението на императрица Теодора (842—856), настойник на малолетния имп. Михаил III (842—867) и главен съперник на Варда. Заедно с Теодора Т. фактически управлява Виз. империя до пълнолетието на Михаил III. Кариерата си започва вероятно като телохранител (ἐξκουβίτωρ) на имп. Михаил II (820—829), на когото активно помага при свалянето на имп. Лъв V (813—820); после става πατρίκιος и κανίκλειος, а при имп. Теофил (829—842) достига високите постове λογοθέτης τοῦ δρόμου и χαρτουλάριος τοῦ κανικλείου. Някои изследователи го смятат за вуйчо на Теодора, брат на майка ѝ Теоктиста, но изворите не дават преки сведения за потеклото му; в едни от тях Т. е представен като евнух, в други — като фаворит на вдовстващата императрица, стремящ се чрез брак с нея да заеме престола В хрониките от времето на Македонската династия се проявява отрицателно отношение към Т. поради близостта му с представителите на Аморейската династия. Най-новите истор. изследвания го разкриват като верен служител на тази династия, способен политик, финансист, военен и културен деец.

 

След предана служба на двама иконоборски императори, в 842 Т. застава начело на иконопочитателската политика на Теодора, която води с такт и умереност. Посочен от умиращия имп. Теофил за настойник на Михаил III заедно с чичото на Теодора Мануил, пламенен иконопочитател, свързан с крайните студитски кръгове, Т. успява да неутрализира Мануил и той се оттегля от двореца, фактически и от властта. Политиката на Т. на религиозно примирение е причина за учудващо мекото му отношение към еретиците. Патриарх става умереният Методий I (843—847) и освен изгнанието на бившия патриарх Йоан VII Граматик (837—843), предизвикано от самия него, на практика няма сведения за други гонения на иконоборци.

 

Т. има огромен авторитет като покровител на Аморейската династия, помогнал на Михаил II да дойде на власт, лоялен към Теофил и крепител на малолетния Михаил III. Опитва се да възстанови престижа на аморейските императори чрез военни подвизи, изопачено предадени или премълчани от промакедонските историографи (част от тях са известни само по арабски извори). През 843 той организира морска експедиция и успява временно да върне о-в Крит на империята. В Хрониката на Георги Амартол се съобщава, че подведен от слухове за немилост на Теодора към него, Т. изоставя експедицията, за да се върне в столицата. Константинополският синаксар обаче свидетелства, че Т. оставя Сергий Никетиат за свой заместник, а Крит получава виз. управител, т. е. военната кампания е успешна. От 353 до 359 около Крит действа многоброен виз. флот. През 844 Т. претърпява поражение от арабите при Мавропотамон, но по-късно спечелва голяма победа над тях; два арабски извора съобщават за завземането на гр. Дамиета на 22 май 853, за което виз. историци пазят пълно мълчание.

 

Положението на Т. в двореца не е стабилно поради постоянните интриги на Варда, брат на Теодора. Конфликтът между двамата започва още през 843 и се изостря след смъртта на патриарх Методий I, когато Теодора и Т посочват за патриарх суровия аскет, сина на имп. Михаил I Рангаве (811—813) евнуха Игнатий, много популярен сред народа и критично настроен към ролята на Варда като възпитател на младия имп. Михаил III. Сватбата на Михаил III с Евдокия Декаполига в 855 е последният успех на Теодора и Т. в дворцовата борба. Варда постоянно настройва императора срещу майка му и логотета с твърдения, че те не го допускали да управлява сам и се стремели към престола му. Така със съгласието на Михаил III и пред очите му Дамиан и Варда убиват Т. В Константинополския синаксар при четивата за

 

 

49

 

20 ноем. е поместено Мъчение на Теоктист, патрикий и евнух, по времето на Теодора. Това е свидетелство, че Т. е канонизиран.

 

Успехите на виз. политика в годините непосредствено след смъртта на Т. са до голяма степен подготвени от него. Между 856 и 863 са спечелени няколко победи над арабите и е върната изгубената през 838 Амория. Политиката на Теодора и Т. за защита на хазарите от скандинавските роси и арабите до голяма степен обяснява Хазарската мисия на Константин Философ.

 

Епохата на Т. е време на политически и културен възход — наричат я „управление на светци“ (св. Теоктист, св. Теодора, св. Сергий Никетиат). Т. е високообразован човек, покровител на науките. Най-важна е ролята му в реформата на висшето образование, започната от Теофил, която обикновено се приписва на Варда; това обаче е вярно за времето след 856, а за предходния период, съвпадащ с годините на обучението на Константин, главен фактор е Т. Негов близък приятел е Лъв Математик, когото Т. представя на Теофил. След свалянето на Лъв от солунския архиепископски престол Т. го кани в Константинопол на предишната му длъжност — преподавател в столичното виеше училище; тези сведения съвпадат с данните от ЖК. Вероятно и Фотий е назначен от Т. за преподавател след 843, когато Константин е негов ученик; във всеки случай ранната Фотиева кариера е свързана с Т. Според гл. 3 и 4 на ЖК Т. е покровител на Константин Философ от Солун — с негова помощ той пристига да учи в столицата. Т. дори му предлага да го ожени за своя кръщелница, а след отказа му се грижи да му осигури добра църковна кариера. Вероятно негова е заслугата Константин да получи мястото на вивлиофилакс и после — на хартофилакс. След интронизацията на патриарх Игнатий (847—858; 867—877) Константин се оттегля в манастир. Близките отношения между Т. и Константин Философ дават основание на някои учени да търсят роднински връзки между двамата, но за това няма преки данни. Последният опит за подкрепа на тази хипотеза въз основа на някои косвени сведения от писмата на Теодор Студит и особено на няколко изображения по стените на солунската църква „Св. Димитър“ (К. Бонис, 1969) не е убедителен, поне що се отнася до фреските: изкуствоведският анализ ги отнася към VII в.

 

 

            Лит.:

·       Leonis Grammaticus. Chronographia. — PG, 108, col. 1061, 1068;

·       Theophanus Continuatus. Chronographia. — PG, 109, col. 161—164, 181—184;

·       Pseudo-Symeon Magister et Logotheta. Annales. Michael et Theodora. — PG, 109, col. 716—720;

·       Josephus Genesius. Regum libri IV. — PG, 109, col. 1089—1092;

·       Geоrgios Hamartoli. Chronicon. IV. — PG, 110, col. 876—877, 1029—1037, 1089—1101;

·       Малышевcкий И. И. Логофет Феоктист, покровитель Константина Философа. — ТКДА, 28, 1887, 1, с. 265—297;

·       Regel W. Analecta byzantino-russica. Petropoli, 1891, p. 14;

·       Успенский Ф. И. Синодик в Неделю Православия. — Записки Императорского Новороссийского университета, 58, 1893, с. 19—20;

·       Bury J. В. А History of the Eastern Roman Empire (from the Fall of Irene to the Accession of Basil I). 802—867. London, 1912, p. 144—145, 154—159, 274, 291, 394, 439;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 1. С., 1920, с. 69;

·       Dѵornіk F. Les Slaves, Byzance et Rome au IXe siècle. Paris, 1926, p. 177;

·       Bréhier L. Bardas. — In: Dictionnaire d’histoire et géographie ecclésiastique. 6. Paris, 1932, col. 759—762;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 34—45, 67—69, 88—92, 172—175;

·       Ostrogorsky G. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1940, p. 153—155, 167 (на бълг. език: Острогорски Г. История на Византийската държава. С., 1998, с. 301—305, 336);

·       Halkin F. Trois dates précisées grâce au synaxaire. — Byzantion, 24, 1954, p. 11—14;

·       The Cambridge Medieval History. 4., 1. Cambridge, 1966, p. 105—112;

·       Μπόνη Κ. Γ. Οἱ ἅγιοι Κύριλλος καὶ Μεῦόδιος, οἱ τῶν Σλάβων ἀπόστολοι καὶ ἡ Βασιλικὴ τοῦ Ἁγίου Δημητρίου Θεσσαλονίκης. — In: Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 1, p. 249—289;

·       Μπόνη Κ. Γ. Οἱ ἕλληνες ἱεραπόστολοι τῶν Σλάβων Κύριλλος καὶ Μεθόδιος ὑπὸ τὸ νέον φῶς τῆς ἐπιστήμης. — Ἐπιστημονικὴ ἐπέτηρις τῆς Θεολογικῆς Σχολῆς τοῦ Πανεπιστημίου Ἀθηνῶν, 6, 1967, p. 17;

 

 

50

 

·       Βοnis Κ. G. Die Slawenapostel Kyrillos und Methodios und die Basilika des Hl. Demetrios von Thessalonike. Ein Beitrag zur Klärung der Familie dieser Heiligen und eine Deutung gewisser Mosaiken und Aufschriften des Hl. Demetrios von Thessalonike. Athen, 1969, 154 p.+26 tabl.

 

Елена Велковска

 

 

    (10). ТЕОФИЛ (неизв. — 20.I.842) — виз. император (окт. 829—842) от Аморейската династия. От 821 е василевс и август заедно с баща си Михаил II (820—829), чиято политика продължава; на престола е вече в зряла възраст. За разлика от необразования си баща Т. получава блестящо възпитание. Негов учител е Йоан Синкел, по-късно известен като последния иконоборски патриарх Йоан VII Граматик (837—843). От него бъдещият император възприема интереса към богословието и завидна ерудиция (автор е на няколко църковни химна за Богородица и за светци), а така също и непоклатими иконоборски убеждения. През 821—822 (според някои автори около 828—830) се оженва за пафлагонката Теодора, след като отхвърля бъдещата църковна поетеса Касия. Има двама сина, единият от които умира млад, и пет дъщери.

 

Във виз. историография ясно се различават две противоположни тенденции в оценката за Т. Иконоборството му и особено принадлежността му към Аморейската династия са главните причини за негативното отношение към него в хрониките от времето на първите императори от Македонската династия, където той е обрисуван като жесток иконоборец и лош политик, довел страната до външни загуби. Следи от положителна тенденция са запазени най-вече в агиографската и летописната литература, в която е характеризиран като справедлив и великодушен съдия — всяка седмица той отивал на кон до Влахернската църква, като изслушвал всякакви оплаквания и вземал решения в полза на бедните и онеправданите против богатите и властните, наказал убийците на имп. Лъв V (813—820), довели баща му Михаил II на виз. престол (достоверността на тази история се подлага на съмнение). Следи от положителното отношение към Т. има и в сатиричния диалог „Тимарион“, където той е представен като единствения християнски съдия в отвъдния свят, редом с елинските Минос и Еак.

 

Външната политика на Т. се обуславя от лошото наследство, което той получава. През 837, след променлив ход на войната с абасидските халифи Ал Мамун и Ал Мутасим, Т. завзема Запетра, Самосата и Мелитена, но една година по-късно губи важната крепост Амория, откъдето води началото си династията му, и Анкира. Във връзка с това събитие възниква Житието на 42-мата аморийски мъченици (паметта им се чества на 6 март). На запад арабите превземат Палермо (831) и Византия постепенно губи позициите си в о-в Сицилия. Южна Италия е окончателно откъсната от Византия през 842 въпреки помощта на венецианския флот, която Т. измолва, а о-в Крит става средище на арабските пирати още през 827. Във връзка с постоянната война на изток Т. поддържа оживени връзки с хазарите. По молба на техния хаган през 833 Т. изпраща спатарокандидата Петронас в устието на р. Дон, където той построява крепостта Саркел (през X—XII в. — руска крепост Белая Вежа), а после става стратег на новосъздадената тема Херсон. При сина на Т. имп. Михаил III (842—867), във виз.-хазарската политика активно участва Константин-Кирил Философ (вж. Хазарска мисия). През 839 в Константинопол е прието руско посолство.

 

Като нарушава 30-годишния мир и се възползва от заетостта на Т. в азиатската кампания и с въстанието на смоляните, през 837 бълг. хан Пресиян (836— 852) откъсва от Виз. империя значителни територии в Македония и Беломорието. През същата година виз. флот помага на заселените още от хан Крум

 

 

51

 

през 813 в Бесарабия виз. пленници да избягат по Дунав до Константинопол. Сред тях е и бъдещият имп. Василий I Македонянин (867—886).

 

Вътрешната политика на Т. е насочена към заздравяване на защитната мощ на Византия. Той укрепва константинополските стени и разширява темната организация, особено в Понт. На изток и североизток създава три нови теми: Пафлагония (от североизточната част на Букеларион) и Халдия (от североизточната част на Армениакон) в Южното Причерноморие и Херсон в Северното. Организира и три военноадминистративни области (κλεισοῦραι) със защитна цел: Харсианон, Кападокия и Селевкия. През 836 в Солунско и през 841 в п-в Пелопонес се вдигат слав. бунтове, потушени от Т. Компактната и сплотена маса пелопонески славяни е принудена да плаща четири пъти по-голям данък, отколкото преди въстанието. Сериозен удар е нанесен и върху постоянно тлеещия бунт на павликяните в Мала Азия: през 835 в Киликия е убит водачът им Сергий (Тихик), 30 000 перси са разселени по различни теми, 14 000 — по р. Вардар.

 

Седмично посещение на имп. Теофил в Храма на Св. Богородица Влахерна. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, ХІІ—ХІІІ в.

 

Т. е последният император иконоборец, при когото, според историографската традиция, преследванията срещу иконопочитанието са особено ожесточени. До 834 той спазва толерантното отношение към него, наследено от баща му, и дори се опитва да спечели привържениците му на своя страна (именно тогава бъдещият патриарх Методий I (843—847) е освободен от затвора и се заселва в двореца). Насърчени от това, тримата източни патриарси Йов Антиохийски, Христофор Александрийски и Василий Ерусалимски му отправят послание — истинска апология на иконопочитанието. Обаче под силното влияние на патриарх Йоан VII Граматик Т. подновява гоненията срещу иконопочитателите: закрива манастирите в населените места и изгонва много монаси, особено палестински, от градовете. Братята Теодор и Теофан, сирийци, преследвани още от Лъв V, са дамгосани по челата с 12 ямбически стиха, откъдето получават прозвището „начертани“. Особено ожесточено са преследвани иконописците — зографът Лазар е жигосан по ръцете. Пратеникът на ерусалимския патриарх Михаил Синкел е затворен. Това са почти всичките сведения за жестокостта на Т. към иконопочитателите, почерпани главно от Хрониката на т. нар. Продължител на Теофан. Очевидно императорът се ограничава с изгаряне на икони, с изгнания на монаси от градовете и с няколко по-специални случая, известни днес в агиографски амплифициран вид; от друга страна, Т. строи нови манастири (напр. в Пруса), сам той е църковен писател и композитор, а цялото му семейство — императрица Теодора и петте му дъщери, са пламенни иконопочитатели. Всички мерки срещу иконопочитанието се ограничават само в столицата, което дава основание иконоборството на Т. да се характеризира като чисто императорско-патриаршеско движение. Навярно затова то е прекратено така безболезнено веднага след смъртта на Т.,

 

 

52

 

Смъртта на имп. Теофил. Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата хроника, ок. 1345—1346 г.

 

а усилията на Теодора да реабилитира паметта му пред Църквата се увенчават с успех.

 

Т. е талантлив администратор, финансист и културен деец. Той поставя началото на възхода на науките, достигнали разцвет при патриарх Фотий (858— 867; 877—886). За да бъде популярен сред народа, Т. изкуствено задържа ниски цените в Константинопол. След себе си оставя пълна държ. хазна — въпреки войните. Вкусът му към разкош води до широка строителна дейност в столицата, чрез която се стреми да направи Византия главна културна сила на Изтока и да съперничи на абасидските халифи. Постоянните войни срещу арабите не му пречат да поддържа културен обмен с тях. По образец на халифския дворец в Багдад виз. архитект Патрикий построява столичния дворец Вриас на малоазиатския бряг на Босфора. Дворецът Карион, построен за дъщерите му, е от карийски мрамор. По нареждане на Т. в Багдадския халифат са пратени няколко грц. научни трактата, по-късно преведени на арабски. В историографията е отразено влечението на Т. към пищните церемонии, напр. триумфът му след победата над арабите.

 

По времето на Т. публичното образование е обновено и е открито висше училище, по-късно известно като Магнаурска школа (по името на двореца, в който се е помещавало). Негов пръв ръководител е прочутият виз. учен Лъв Математик. Хронистите разказват, че един ученик на Лъв попаднал при халифа Ал Мамун (813—833);

 

 

53

 

удивен от познанията му, халифът поискал Лъв да стане негов служител. Когато Т. научил за това, той обърнал внимание на учения и го назначил за професор по математика в тогавашната школа при църквата „Св. 40 мъченици“. Сред учениците на Лъв са бъдещият патриарх Фотий и Константин-Кирил Философ. По времето на Т. е създаден и най-старият съхранен виз. датиран минускулен ръкопис — евангелие, писано през 835 от ръката на Николай Изповедник, ученик на Теодор Студит.

 

 

            Лит.:

·       Epistola synodica Orientalum ad Theophilum imperatorem. — PG, 95, col. 345—386;

·       Theophanus Continuatus. Chronographia. Liber III. Theophili Michaelis filii imperium. — PG, 109, col. 97—162;

·       Pseudo-Symeon Magister et Logo t h e t a. Annales. Theophilius. — PG, 109, col. 685— 707;

·       Georgius Monachus. Vitae recentiorum imperatorum. — PG, 109, p. 849—872;

·       Josephus Genesius. Regum libri III. — PG, 109, col. 1053—1088;

·       Georgius Cedrenus. Historiarum compendium. — PG, 121, 1, col. 984—1021;

·       Constantinus Manasses. Compendium chronicum. — PG, 127, col. 398—406;

·       Héfélé Ch.-J. Histoire de conciles. 5. Paris, 1870, p. 305—307;

·       Regel W. Analecta byzantino-russica. Petropoli, 1891, p. 19—43;

·       Brooks E. W. The Marriage of the Emperor Theophilos. — BZ, 10, 1901, p. 540—545;

·       Bury J. B. A History of the Eastern Roman Empire (from the Fali of Irene to the Accession of Basil I). 802—867. London, 1912, p. 121—143;

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, p. 29, 33, 44, 53, 68, 104—118;

·       Diehl Ch. La légende de l’empereur Théophile. — Seminarium Kondakovianum, 4, 1931, p. 33—37;

·       Vasiliev A. A. Histoire de l’empire Byzantin. 1. Paris, 1932, p. 359, 377, 392;

·       Ostrogorsky G. Geschichte des byzantinischen Staates. München, 1940, p. 143—146 (на бълг. език: Острогоpски Г. История на Византийската държава. С., 1998, с. 285—289);

·       Bréhier L. Le monde byzantin. 1. Vie et mort de Byzance. Paris, 1946, p. 98—104;

·       The Cambridge Medieval History. 4., 1. Cambridge, 1966, p. 101—116, 611, 704—710, 735; 4., 2. Cambridge, 1967, p. 86, 264—270, 327;

·       История Византии. 2. Μ., 1967, с. 74—76, 87;

·       Ангелов Д. История на Византия. 1. С., 1976, с. 343—344.

 

Елена Велковска

 

 

    (11). ТЕОФИЛАКТ ОХРИДСКИ, Tеофилакт Български (преди 1055 — след 1126) — виз. богослов, ритор и писател. Роден в гр. Еврип на о-в Евбея, дн. в Гърция.

 

Св. Климент Охридски и св. Теофилакт Охридски. Гравюра от Стематографията на Христофор Жефарович, 1741 г.

 

За ранните му години не се знае много. В някои ръкописи с негови творби е запазен патронимът Ἤφαιστος, малко познат във виз. просопография. Предполага се, че е учил първоначално в родния си град, а по-късно в Константинопол, където става ученик на прочутия философ, историк, оратор и държавник Михаил Псел. Т. О. е един от най-образованите хора на своето време и достига до високата длъжност началник на риторите в Константинопол. При патриарх Николай III Граматик (1084—1111) е ръкоположен за патриаршески дякон на великата църква „Света София" в столицата. По това време е назначен за учител и възпитател на младия Константин Дука, син на имп. Михаил VII Дука (1071—1078) и на Мария Аланска. Тази длъжност изпълнява след 1083,

 

 

54

 

Св. Теофилакт, св. Кирил, св. Методий и св. Климент. Икона от Зографския манастир, 1864 г.

 

когато имп. Алексий I Комнин (1081—1118) му я поверява, смятайки сина на покойния император все още за престолонаследник. Като наставник на Константин Т. О. написва „Царско възпитание“, запазено до днес. В качеството си на началник на Константинополската ораторска школа той се обръща с тържествено слово към имп. Алексий I Комнин на Богоявление (6 ян.) 1088, както изисквал виз. дворцов церемониал. Това събитие се приема за terminus post quem относно ръкополагането на Т. О. за архиепископ в Охрид. Все пак най-вероятно началото на Теофилактовото архипастирство се отнася към 1089—1090. Сериозно основание за това дава писмото на Т. О. до ученика му Никола (дякон на църквата „Св. София“ в Константинопол), в което той излага вижданията си за догматическите спорове между Константинополската и Римската църква. Предполага се, че това писмо трактат, известно със заглавието „Περὶ ὧν ἐγκαλοῦνται Λατῖνοι“ („В какво се обвиняват латинците“), е изпратено във връзка с тогавашните преговори между висшите виз. църковни и държ. кръгове и пратеници на папа Урбан II (1088—1099) относно евентуален църковен събор за сближение на Източната и Римската църква. Крайната възможна година, през която Т. О. заема Охридската архиепископска катедра, е 1092, откогато датират със сигурност негови писма от Охрид.

 

Причините за изпращането на Т. О. за духовен предстоятел на почти цяла поробена Б-я не са достатъчно изяснени. Може би това е било средство за неговото отстраняване от столицата на империята. Т. О. действително отправя многобройни призиви и молби към различни висшестоящи дворцови администратори и други държ. и църковни сановници, приближени на императора, да бъде освободен от тежестта на служебните задължения в провинцията, но без успех. Има предположения, че причина за това изгнание е привързаността му към Мария Аланска, негова покровителка. Известно е, че по това време родът Дука бил в немилост пред Комнините. Някои специалисти подозират, че Т. О. е наклеветил пред императора неговия племенник Йоан Комнин, дук на Драч; интригата била разкрита, дискредитирала Т. О. и му навлякла омразата на Комнините. Други учени, между които е и Д. Оболенски, напомнят, че през XI—XII в. висшите църковни постове в провинцията били давани като награда за достойно изпълнение на задълженията в константинополската патриаршеска администрация. Обръща се внимание на дарбите на Т. О., които вероятно са били използвани за осъществяване на виз. политика спрямо поробения бълг. народ. Тъй като няма конкретни данни за

 

 

55

 

някакви крайно враждебни действия и асимилаторски прояви на Т. О., може да се приеме, че той наистина е бил легитимен изпълнител на задачите, поставени му от имп. Алексий I Комнин — да се грижи за виз. интереси в покорените бълг. земи. Тази мисия обаче Теофилакт изпълнявал разумно, с такт и толерантност към населението, без да достига до крайности при поддържането на необходимите ред и законност. Нападките към паството на охридския архиепископ в някои от неговите запазени писма са по-скоро литературна мода, отколкото реалност. Може да се твърди, че той има и заслуги към бълг. население.

 

Архиепископството на Т. О. съвпада с много драматични събития от историята на Балк. п-в от края на XI и началото на XII в. По време на виз.-печенежките войни бълг. земи са разорени. През 1093—1094 рашкият жупан Вълкан нахлува в тях и опустошава редица селища. Две години по-късно през територията на Охридската архиепископия (през Драч на път за Солун) преминават войските на Първия кръстоносен поход, по същите места имп. Алексий I Комнин води война (1107—1108) с норманските нашественици на Боемунд Тарентски. Освен това фискалните власти се стремят да накърнят привилегиите и доходите както на населението, така и на самия Т. О. и неговата Църква. Особено се проявяват в това отношение главният бирник на Б-я Иасит и управителят на тема България в началото на XII в. Йоан Таронит. Огромните допълнителни данъци и извънредният войнишки набор от Охридско по време на войната срещу Боемунд засилват разрухата в тези области. Т. О. успява да стабилизира положението в епархиите на своята архиепископия, но има немалко неприятности с подчинените си епископи и особено със средецкия. Недоброжелателно се отнася към него и паството. Архиепископът невинаги успява да го привлече на своя страна (напр. при споровете с фискалните чиновници част от населението взема страната на бирника Иасит и в лицето на недоволния парик Лазар се оплаква от своя духовен пастир на централната власт в Константинопол).

 

Науката не разполага със сведения за края на Теофилактовото архиепископстване и на неговия живот. Предполага се, че той е бил жив в 1125—1126 и вероятно е починал скоро след това. В една епиграма към негово произведение Б-я се посочва като негов гроб. Но дали той е бил архиепископ до края на живота си, не е известно. В Дюканжовия списък след него са изредени имената на още трима архиереи, оглавявали Охридската архиепископия до 1143, когато със сигурност на този пост е бил Йоан Комнин.

 

От Т. О. са запазени произведения в стихове и проза, богословски и светски по съдържание. Най-голям е броят на неговите тълкования към почти целия Нов завет и към книгите на старозаветните малки пророци — Осия, Авакум, Йона, Наум и Михей. Към богословските му съчинения се отнасят и две слова — за честния кръст и за празника Въведение Богородично. Богословското наследство на Т. О. е високо ценено както от следващите поколения църковни писатели, така и от представители на ренесансовата мисъл (напр. от Еразъм Ротердамски).

 

С висока истор. и литературна стойност се отличават две от произведенията на Т. О. — Пространното житие на Климент Охридски и Житието на 15-те тивериуполски мъченици. В тях личи положително отношение към бълг. духовни ценности. Т. О. създава богата на фактология картина на кирило-методиевските традиции в Б-я, като се стреми да се идентифицира с продължителите им. В делото на първоучителите и техните ученици той търси идеологическа опора на опитите си в течение на многогодишната си дейност на бълг. архиепископ да

 

 

56

 

примири виз. и старобълг. култура. Само в такъв двукултурен контекст може да се разбере правилно тази част от неговото литературно наследство. Каквито и да са били подбудите на Т. О., провежданата от него политика не постига основната цел на виз. светски и духовни власти — приобщаването на българите към нормите на чуждата за тях империя, което ясно проличава от развитието на освободителното движение в бълг. земи, довело до възобновяването на бълг. държава в края на XII в.

 

От творчеството на Т. О. със светски характер се открояват преди всичко неговите писма (съхранените са ок. 130), в които се отразяват богатият му вътрешен свят и бълг. действителност в края на XI и началото на XII в. Писмата предизвикват непрестанен интерес в най-различни области на истор. дирене — социална история, икономически явления, политическа структура на бълг. земи под виз. власт, църковна организация и по-специално статут и привилегии на Охридската архиепископия, бит и всекидневие на населението.

 

 

            Съч.:

o   Theophylacti opera. — PG, 123—126;

o   Historia martyrii XV martyrum (Μαρτύριον τῶν ἁγίων ἐνδόξων ἱερομαρτίρων ιε’ τῶν ἐν Τιβεριουπόλει τῇ βουλγαρικῶς ἐπονομαζομένῃ Στρουμμίτζῃ μαρτυρησάντων, ἐπὶ τῆς βασιλείας τοῦ δυσσεβοῦς ἰουλιάνου τοῦ παραβάτου, συγγραφὲν ὑπὸ Θεοφύλακτου τοῦ ἀγιωτάτου Ἀρχιεπισκόπου πάσης Βουλγαρίας). — PG, 126, col. 151—222;

o   Симеон митроп. Писмата на Теофилакта Охридски, архиепископ Български с притурка на неговото Мъченичество на светите 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериупол, именуван на български Струмица, в царуването на злочестивия Юлияна Отстъпник. — СбБАН, 27, 1931, с. 1—238, 239—269;

o   Житие на св. Климент Охридски. Превод от гръцкия оригинал, увод и бележки Ал. Милев. С., 1955, 104 с.;

o   Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 7—164;

o   Discours, traités, poésies. Introduction, texte, traduction et notes par P. Gautier. Thessalonique, 1980 (Corpus Fontium Historiae Byzantinae, 16, 1), p. 129—343, 345—377;

o   Lettres. Introduction, texte, traduction et notes par P. Gautier. Thessalonique, 1986 (Corpus Fontium Historiae Byzantinae, 16, 2), p. 133—597;

o   Илиев И. Житие на св. Климент Охридски, Мъченичеството на 15-те Тивериуполски мъченици, Писма, Стихотворение, посветено на Никифор Вриений, Част от Обяснението към писмото на ап. Павел до Римляните. С., 1994 (ГИБИ, 9. Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ Български, отнасящи се до българската история, 2), 240 с.;

o   Iliev I. The Long Life of Saint Clement of Ohrid. A Critical Edition. — Bbg, 9, 1995, p. 62—120.

 

            Лит.:

·       Василевский В. Византия и неченеги (1048—1094). Приложения, 3: Феофилакт Болгарский и эго сочинения. — ЖМНП, 164, 1872, ноябрь, с. 116—165 (същото в: Василевский В. Труды. 1. СПб., 1908, с. 134—149);

·       Prаесhter К. von. Antike Quellen des Theophylaktos von Bulgarien. — BZ, 1, 1892, p. 399—414;

·       Krumbacher K. Geschichte der byzantinischen Literatur von Justinian bis zum Ende des Oströmischen Reiches (527—1453). München, 1897, p. 133—135, 441, 463—465, 480;

·       Roth K. Studie zu den Briefen des Theophylaktos Bulgarus. Ludwigshafen am Rhein, 1900, 22 p.;

·       Цуxлев Д. Охридски архиепископ Теофилакт (1084—1108). — ПСп, 20, 1908, 69, с. 161—199;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците. С., 1924, с. 198—204, 220—225, 268—274;

·       Меrсati S. G. Poesie di Teofilatto di Bulgaria. — Studi bizantini, 1, 1924, p. 173—194;

·       Златарски В. История на българската държава през средните векове. 2. България под византийско владичество (1018—1187). С., 1934, с. 262—350, 404—406, 503—515;

·       Xanalatos D. А. Beiträge zur Wirtschafts- und Sozialgeschichte Makedoniens im Mittelalter, hauptsächlich auf Grund der Briefe des Erzbischofs Theophylaktos von Achrida. München, 1937, 87 p.;

·       Ξανάλατος Δ. Θεοφύλακτος ὁ Βουλγαρίας καὶ ἡ δρᾶσις του ἐν Ἀχρίδι. — Θεολογία, 16, 1938, p. 228—240;

·       Leroy-Molinghen A. Prolégomènes à une édition critique des „Lettres“ de Théophylacte de Bulgarie ou de l’autorité de la „Patrologie Grecque“ de Migne. — Byzantion, 13, 1938, 1, p. 253—262;

·       Polách O. Kdo je autorem tak zv. „Bulharské legendy“. — AAV, 18, 1947, p. 53—74;

·       Hиколaев Bc. Феодални отношения в покорената от Византия България, отразени в писмата на Теофилакт, архиепископ български. С., 1951, 240 с.;

·       Kаtičić R. Der akzentuierte Prosarhythmus bei Theophylaktos von Achrida. — Жива антика, 7, 1957, с. 66—84;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 649—651;

·       Katičić R. Βιογραφικὰ περὶ Θεοφύλακτου ἀρχιεπισκόπου Ἀχρίδος. — Ἐπετηρὶς Ἐταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 30, 1960—1961, p. 364—385;

·       Gautier Ρ. Le discours de Théophylacte de Bulgarie à l’autocrator Alexis Ier Comnène (6 janvier 1088). — REB, 20, 1962, p. 93—130;

·       Gautier P. L’épiscopat de Théophylacte Hephaistos, archevêque de Bulgarie. Notes chronologiques et biographiques. — REB, 21, 1963, p. 159—178;

 

 

57

 

·       Katičić R. Korespondencija Teofi-lakta Ohridskog kao izvor za historiju srednjovjekovne Makedonije. — ЗбРВИ, 8, 1964, 2, p. 177—189;

·       Божилов Ив. Писмата на Теофилакт Охридски като исторически извор. — Известия на държавните архиви, 14, 1967, с. 60—100;

·       Gautier P. Deux oeuvres hagiographiques du Pseudo-Théophylacte. Thèse de doctorat. Paris, 1968;

·       Панов Б. Теофилакт Охридски како извор за средновековната историја на македонскиот народ. Скопје, 1971, 403 с.;

·       Маслев Ст. Проучвания върху някои произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ Български (1090 — около 1126). С., 1974 (ГИБИ, 9. Произведения на Теофилакт Охридски, архиепископ Български, отнасящи се до българската история, 1), 182 с.;

·       Gаutier P. Introduction. — In: Théophylacte d’Achrida. Discours, traités, poésies. Introduction, texte, traduction et notes par P. Gautier. Thessalonique, 1980 (Corpus Fontium Historiae Byzantinae, 16, 1), p. 11—37;

·       Mullett M. Theophylact through His Letters: The Two Words of an Exile Bishop. Dissertation. Birmingham, 1981;

·       Гроздaнов Цв. За портретите на Теофилакт Охридски. — Историја, 21, 1985, 2, с. 281—292;

·       Obolensky D. Theophylaktos of Ohrid and the Authorship of the Vita Clementis. — In: Βυζάντιον. Ἀφιέρωμα στὸν Ἀνδρέα Ν. Στράτο. 2. Θεολογία καὶ φιλολογία. Ἀθῆναμ 1986, p. 601—618;

·       Иванова О. В. Христианизация Первого болгарского царства по данным сочинения Феофилакта Охридското. — В: Введение христианства у народов Центральной и Восточной Европы: Киевская Русь. М., 1987, с. 12—14;

·       Obolensky D. Theophylact of Ohrid. — In: Оbolenskу D. Six Byzantine Portraits. Oxford, 1988, p. 34—82;

·       Нихоритис K. Теофилакт Охридски — автор на първичната гръцка служба в чест на Климент Охридски. — ГСУ. Научен център за славяновизантийски проучвания „Иван Дуйчев“, 83, 3, 1989 (1991), с. 157—173;

·       Ilieѵ I. The Manuscript Tradition and the Authorship of the Long Life of St. Clement of Ohrid. — Bsl, 53, 1993, p. 68—73;

·       Илиев И. Теофилакт Охридски, Архиепископ Български. — История, 5, 1996, 1, с. 28—33;

·       Podskalsky G. Theophylaktos von Achrida als Exeget in der slavischen Orthodoxie. — Studi sull’Oriente Cristiano, 2, 1998, 1, p. 75—84;

·       Иванов С. А. Пространное Житие Климента Охридского и его автор. — В: Флоря Б. Н., А. А. Tурилов, С. А. Иванов. Судьбы Кирилло-Мефодиевской традиции после Кирилла и Мефодия. СПб., 2000, с. 28—65.

 

Илия Илиев

 

 

    ТЕТРАЕВАНГЕЛИЕ — вж. Евангелие.

 

    ТИВЕРИУГЮЛ — вж. Струмица.

 

 

    (12). ТИПИК (грц. τυπικόν, старобълг. типикъ), Устав (старобълг. оуставъ) — богослужебна книга на Православната църква, която постановява точно реда на службите за всеки ден от годината и определя всички възможни случаи на наличие на конкуриращи се елементи на празниците. Т. се различава от другите богослужебни книги по това, че съдържа предимно указания (рубрики); поетическите и прозаическите текстове в него са съвсем малко.

 

Както с основание отбелязва още И. Д. Мансветов (1885), Т. е най-късната от всички богослужебни книги, защото е предназначена да организира начина за употреба на другите книги, особено на химнографските. Той се появява след окончателното оформяне на поетическите сборници (Октоих, Параклитик, Триод (Пентикостар), Миней).

 

Т. възниква в манастирска среда. Евентуалните по-ранни и по-прости рубрикални компилации, като например таблиците на лекционарите или указанията в някои ръкописи на Синаксара, по никакъв начин не могат да се смятат за негови предшественици, въпреки че от края на X в. започват да включват рубрикални показалци, адресирани към богослужение, което вече е повлияно от манастирското. Такива текстове само свидетелстват за започващото влияние на манастирската литургия върху съборно-енорийската — силна тенденция, която скоро прераства в пълно господство на манастирския чин и в градските, и в селските църкви.

 

След изданията и изследванията на А. А. Дмитриевски и X. Матеос на ръкописите Р и Н на „Синаксара на Великата Константинополска църква“ сред учените се утвърждава неправилната употреба на термина Т. за означаване и на тези агиографски ръкописи, за които в по-новите изследвания се използва терминът „типик-синаксар“, като под Т. се подразбират рубрикалните нормативи, които само понякога може да се преписват в ръкописите на Синаксара. Именно за да се избегне евентуално объркване в терминологията, която е твърде сложна,

 

 

58

 

напоследък в специалните изследвания върху този тип ръкописи се употребява определението „синаксар с литургични рубрики (указания)“.

 

Във вида, в който е познат, Т. се ражда не по-рано от X в., още по-вероятно през XI в. Както „Правилото“ („Ὑποτύπωσις“) на Студийския манастир, съставено след смъртта на Теодор Студит (827) от учениците му, така и „Διατύπωσις“ на св. Атанасий Атонски (ок. 970) не могат да се приемат за архаични форми на литургичния Т., защото съдържат, подобно на древните западни манастирски правила (Regula Magistri, Regula Benedicti), богослужебни указания, поставени в общ дисциплинарен контекст, който регулира и други моменти от живота на манастирското братство, като работата, храната, постите и т. н.

 

Необходимостта от рубрикален кодекс като Т. се налага тогава, когато богослужението става все по-сложно поради синтеза, осъществен от студитите, между константинополската катедрална традиция и ерусалимската манастирска и катедрална литургия. В светлината на този синтез Т. би трябвало да бъде резултатът от последната и окончателната кодификация на студийската реформа. Наистина между календара на Константинопол и календара на Ерусалим има съществени хеортологични разлики. Историята на текста на Т. е феноменологично обща с историята на другите виз. богослужебни книги: макар че могат да се различат истински „литургични семейства (родове)“, сред различните ръкописи на Т. се наблюдават разлики, които могат да бъдат значителни. По този повод е известен разказът на Никон Черногорец, който в своя „Тактикон“ забелязва, че не е виждал нито един Т., еднакъв с някой друг (срв. В. Н. Бенешевич, 1917, с. 21—22).

 

В руската литургична наука от края на XIX и началото на XX в. поради критерий, който е както съдържателен, така и хронологически, се оформя деленето на ръкописите на Т. на две групи: студийски и ерусалимски (саваитски). Най-старият познат студийски Т. е дело на игумена Алексий, по-късно Константинополски патриарх (1025—1043); известен е само благодарение на един почти съвременен негов слав. превод, съхранен в руски ръкописи от XII—XIII в. В грц. традиция се пази студийският Т. на константинополския Евергетски манастир, както и Т. на Спаския манастир в Месина (Сицилия), поместен в ръкопис от ок. 1165. Саваитският Т. е плод на подновеното влияние на Лаврата на Map Сава до Ерусалим върху студийския Т., особено след латинското владичество над Константинопол (1204—1261). Влиянието е особено доловимо при въвеждането на всенощното бдение в събота срещу неделя; то е така подчертано, че заема първата глава в новия Т. Атонската редакция на тази книга през XIV в. става норма на виз. богослужение по времето на исихазма и се разпространява в целия виз.-слав. свят, като обхваща парадоксално и съборните, и енорийските църкви, с изключение на южноиталианските манастири, останали верни на студийския Т., от които днес съществува само Гротафератският манастир близо до Рим — единствен случай в света на жива студийска литургична традиция.

 

През 1545 във Венеция е напечатан един непознат или поне неидентифициран досега ръкопис на саваитския Т. под заглавие „Типик на ерусалимската св. Лавра на нашия отец св. Сава“. Този текст се разпространява в православния свят, измествайки вероятно останалите местни литургични традиции. Така историята на Т. отразява естествените еволюционни процеси на християнските литургии, в които едно поместно господстващо богослужение винаги надделява над другите местни варианти на същата литургия. Саваитският Т. и студийският Т. в контекста на нарастващото общо

 

 

59

 

„манастиризиране“ на виз. богослужение стават норма, всеки за своето време, и за неманастирските съборни и енорийски църкви.

 

Тази основна несъвместимост на манастирското богослужение с нуждите на енорийските храмове води до две ревизии на Т. от страна на Вселенската патриаршия, осъществени в Константинопол през 1838 (под ръководството на Константин Протопсалт) и през 1888 (под ръководството на протопсалта Георги Виолакис), излезли под заглавие „Типик на Великата църква“. Така реформираният Т. е приет от всички поместни национални православни църкви, намиращи се по онова време под юрисдикцията на Вселенската патриаршия.

 

Много се е спорило в науката по въпроса за Т., изпозван от Константин-Кирил и Методий при превода на първите слав. богослужебни книги. В светлината на известните факти става ясно, че солунските братя не са познавали никакъв Т., тъй като към средата на IX в. той още не е съществувал. Но поради необходимостта да се означи организацията на богослужението и преди появата на Т., уместно е да се предпочете по-неутралният термин „чин“. Това би позволило да се избегне ненужното объркване, което може да доведе до проектиране в Кирило-Методиевата епоха на една книга, която тогава още не е съществувала.

 

 

            Лит.:

·       Τυπικὸν τῆς ἐκκλησιαστικῆς ἀκολουθίας τῆς ἐν Ἱεροσολύμοις ἁγίας Λαύρας [...]. Ἐν Βενετίᾳ, 1545;

·       Дмитриевский А. Богослужение в русской церкви за первые пять веков. — ПС, 1882, 1, с. 138—166, 252—296; 2, с. 346—373;

·       Мансветов И. Церковный устав (Типик): его образование и судьба в греческой и русской церкви. М., 1885, 4+448 с.;

·       Дмитриевский А. Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках православного Востока. 1. Τυπικά. Киев, 1895, 147+912+25 с. (фототипно изд. Hildesheim, 1965);

·       Лисицын М. Первоначальный славяно-русский Типикон. Историко-археологическое исследование. СПб., 1911, 15 + 386 с.;

·       Скабалланович М. Толковый Типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. 1—3. Киев, 1910—1915 (фототипно изд. М., 1995);

·       Бенешевич В. Н. Тактикон Никона Черногорца. Греческий текст по рукописи № 441 Синайского монастыря св. Екатерины. 1. Петроград, 1917 (Записки Историко-филологического факультета Петроградского университета, 139), 120 с.;

·       Μаtеоs J. Le typicon de la Grande Eglise. Ms. Sainte-Croix n 40, X siècle. Introduction, texte critique, traduction et notes. 1. Le cycle des douze mois. Roma, 1962 (Orientalia Christiana Analecta, 165), 399 p.; 2. Le cycle des fêtes mobiles. Roma, 1963 (Orientalia Christiana Analecta, 166), 334 р.;

·       Чифлянов Бл. Богослужебният чин, преведен от братята Кирил и Методий в началото на Моравската им мисия. — ГДА, 22 (48), 1972—1973, с. 223—385;

·       Rаdovic A. Réformes liturgiques dans l’Eglise de Grèce. — In: Liturgie de l’Eglise particulière et liturgie de l’Eglise universelle. Roma, 1976 (Bibliotheca Ephemerides liturgicae. Subsidia, 7), p. 261—273;

·       Taft R. Mount Athos. A Late Chapter in the History of the Byzantine Rite. — Dumbarton Oaks Papers, 42, 1988, p. 179—194;

·       Thiermeyer A.A. Das Typikon-Ktetorikon und sein literarhistorischer Kontext. — OChP, 48, 1992, p. 475—513;

·       Тафт Р. Византийското богослужение. Кратка история. — В: Тафт R, Е. Фаруджа. Теология на литературата и теология на символа. С., 1992, с. 11—95;

·       Taft R. The Byzantine Rite. A Short History. Collegeville, 1993, 84 p.;

·       Пентковский A. Древнерусская версия типикона патриарха Алексея Студита: ТИМ, Син. 330 (Из истории литургической традиции Русской Церкви в ХІ—ХІѴ вв.). Автореферат за докт. дисертация. Romae, 1996;

·       Luzzi A. Precisazioni sull’epoca formazione del sinassario di Constantinopoli. — Rivista di studi bizantini e neoellenici, 36, 2000, p. 75—91;

·       Тафт РФ. Византийский церковный обряд. Краткий очерк. СПб., 2000, 158 с.;

·       Пентковский А. Типикон патриарха Алексия Студита в Византии и на Руси. М., 2001, 430 с.;

·       Пентковский А. Литургические реформы в истории Русской Церкви и их характерные особенности. — Журнал Московской патриархии, 2001, 2, с. 72—80;

·       Пентковский А. Константинопольский и Иерусалимский богослужебные уставы. — Журнал Московской патриархии, 2001,4, с. 70—78;

·       Пентковский А. Студийский устав и уставы студийской традиции. — Журнал Московской патриархии, 2001, 5, с. 69—80;

·       Цуркан Р. Славянский перевод Библии. Происхождение, история текста и важнейшие издания. СПб., 2001, с. 81—104;

·       Велковска Е. Система на византийските и славянските богослужебни книги в периода на възникването им. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 230—234.

 

Елена Велковска

 

 

60

 

 

    (13). ТКАДЪЛЧИК, Войтех (Tkadlčík, V.) (8.II.1915—25.XII.1997) — чешки теолог медиевист. Роден в Карловице, околия Кромнержиж, Чехия. Следва в Богословския фак. в Оломоуц, където тогава преподава Й. Вашица, и във Философския фак. в Оломоуц при К. Хоралек и Я. Белич. През 1948 защитава малък докторат по теология в Богословския фак., където преподава руски език (1945—1950) и става главен асистент. Работи като църковен администратор във Вълкош край Пршеров, след това е духовник в храма „Св. Вацлав“ в Оломоуц (1972—1974) и в Скршипов край Опава (от 1974). Т. е един от редакторите на AAV.

 

Основните научни интереси на Т. са в областта на началната история на слав. писменост и на слав. литургия, която проучва главно с оглед на влиянията върху нея от страна на Виз. и Римската църква. Автор е на публикации за най-старото църковно устройство на славяните. Първите му трудове са посветени на въпроси, свързани със слав. епиграфика и по-специално с произхода на отделни букви от глаголицата. Т. смята, че тя е създадена преди отиването на Константин-Кирил и Методий във Велика Моравия, където са били познати същите знаци, но с известни различия в употребата им. Създателят на глаголицата Кирил я свързва с фонологичната система на солунския говор от IX в. и въпреки че има предвид грц. образци, творчески използва грц. писмо за създаване на нова, самостоятелна писмена система. Т. посочва двойки и тройки от знаци за отбелязване на близки звукове, които са доказателство за ориентацията на Кирил в явления от фонетичен и фонологичен тип. На тази основа той проучва трите вида глаголическо и в Киевските листове (1956) и на широк сравнителен фон анализира двете х в глаголицата (1964). Долавяната от Кирил разлика между палаталното и непалаталното х е причината според Т. за наличието на двете глаголически букви — обикновено х () и паякообразно х ().

 

Т. посвещава специално изследване на Черноризец Храбър, чиято защита на слав. азбука свързва със създадените от Кирил писмени знаци (1964). В други две публикации обобщава наблюденията си за системния характер на глаголицата и кирилицата (1971, 1972).

 

Т. публикува кирилския надпис от гр. Михаловце (Източна Словакия) (1983). След подробен палеографски анализ той прави извода, че това е надгробен надпис на княз Пресиян, живял според надписа през 996/997—1060/1061. Надписът безспорно е свързан с бълг. езикова среда. В обширен истор. коментар Т. обяснява съдбата на Пресиян — според него син на бълг. цар Иван-Владислав (1015—1018), с чиято смърт през 1018 се слага край на Първото бълг. царство. Имп. Василий II Българоубиец (976—1025) приема бълг. царско семейство и Пресиян като най-стар син получава титлата магистър, а майка му Мария става придворна дама (зости). За участие в заговор срещу имп. Роман III Аргир (1028—1034) Пресиян е ослепен и изпратен заедно с майка си в манастир. Т. предполага, че по-късно, когато неговите братя Алусиян и Арон и сестра му Катерина заемат високи постове във виз. администрация, Пресиян има възможност да напусне мястото на своето заточение. Как попада в Източна Словакия (вероятно с майка си), е неизвестно. Според Т. този рядко населен със славяни район е предполагал спокойствие и сигурност, бил е защитен от север от Карпатите и се е намирал в периферията на унгарското кралство, където не са достигали грабителските набези на печенезите. Титлата „княз“, която се среща в надписа, не съответства на титлите, получени от Пресиян във виз. двор, но според Т. отговаря на неговия произход от владетелски слав. род и на неговите евентуални претенции за власт, каквито може би в

 

 

61

 

известна степен е осъществил в новата слав. среда. Т. предполага, че името Пресили несъмнено е свързано с едноименния прабълг. хан и е дадено от Иван-Владислав на първородния му син с оглед на собствените му амбиции към престола. Независимо от географската си отдалеченост от Б-я по епиграфски, истор. и езикови белези надписът от Михаловце безпорно принадлежи към надписите от времето на цар Самуил (997—1014) и Иван-Владислав и засега е последен по време от надписите, свързани с Първото бълг. царство. Днес се съхранява в Земплинския музей в Михаловце. Открит е при археол. разкопки (1977) на ротонда и гробище от ХІ—ХІІІ в., под които се намира по-стар археол. пласт с останки от керамика, вероятно от IX в. Представлява каменна плоча с ширина 0,55 м, височина 0,75 м и дебелина 0,35 м. Текстът е нанесен на пет реда.

 

В специална статия от 1969 Т. излага аргументи в подкрепа на традиционната теза, че Константин-Кирил и Методий пристигат във Велика Моравия през 863. Според него тази година отговаря на смисъла както на всички най-важни извори (Италианската легенда, ЖК, ЖМ и съчинението на Черноризец Храбър), така и на съответната истор. ситуация. За разлика от привържениците на тезата за 864 като начална година на Моравската мисия Т. смята, че сведенията в тези извори не си противоречат, а взаимно се допълват. Като анализира данните от Пространните жития, той излага и доводи в полза на мнението, че мисията е достигнала до Моравия по Via Egnatia.

 

Войтех Ткадълчик

 

Т. пручва Литургията на свети Петър (1977) и съотношението на виз. и римския ритуал в слав. богослужение, разпространението на религиозния култ към делото на Кирил и Методий в източната и в западната християнскокултурна сфера. По негова преценка, аргументирана в специална статия, Кирило-Методиевият превод на библейските книги е най-голямото филологическо дело през IX в. (1987).

 

Според Т. сведението от гл. 15 в ЖМ, че преводът е бил извършен „в продължение на шест месеца, от месец март до двадесет и шестия ден на месец октомври“, е доказателство, че Житието е било написано на глаголица (сочат се шест месеца, а реалното време от март до октомври е осем месеца); противоречието се обяснява с факта, че глаголическото дзяло означава 8, а кирилското — 6. От друга страна, той намира, че времето от осем месеца е било напълно достатъчно за обема на тази преводаческа работа („преведе ... всичките библейски книги в пълнота, с изключение на Макавеите“), още повече, че Псалтирът е бил преведен по-рано. Разликата между броя на библейските книги, които Йоан Екзарх посочва като преведени от Методий, и днешния брой на каноничните книги Т. обяснява със сливането на някои канонични текстове през Средновековието. Сред добре обоснованите негови постановки е и тезата, че за големия разцвет на старобълг. книжнина по

 

 

62

 

времето на цар Симеон (893—927) имат значение слав. книги, оставени във виз. столица по време на Методиевото посещение там (гл. 13 на ЖМ).

 

Т излага аргументи в полза на по-късното датиране (втората половина на XIV в.) на хърватските глаголически служби за Кирил и Методий, като свързва техния произход с дейността на Емаузкия манастир в Прага. Според него дословно цитираните в службите пасажи от ЖК, както и наличието на езикови архаизми и бохемизми не само не противоречат на подобно датиране, а напротив, категорично свързват службите с дейността на манастира. Това доказват и литургичните им особености. Т. се придържа към становището, че официалната канонизация на Кирил и Методий е осъществена в Моравия, откъдето е възприета от слав. духовенство в Чешкото княжество през Х—ХІ в. Като допуска, че в тази среда са били използвани вече съществуващите слав. служби за Кирил и Методий, съставени по виз. обред, Т. анализира особеностите на хърватските служби (по римокатолическия обред) и стига до следните заключения: в хърватските земи литургическото честване на светите братя е засвидетелствано в началото на XIV в., макар че е било второстепенно и за него не са били създадени самостоятелни четива; такива четива (служби) са създадени от емаузките глаголаши във връзка с официалното въвеждане на Празника на Кирил и Методий в Чешкото княжество; запазените днес хърватски служби, които са съставени според реформирания през XIII в. францискански устав, представляват две отделни хърватски преработки на изгубената днес чешка Емаузка служба, съставена по устава на Бенедиктинския орден.

 

Като се придържа към мнението на Ф. В. Мареш за по-голяма близост на руските редакции на Първото старославянско житие на св. Вацлав до старинния оригинал в сравнение с хърватската му редакция, Т. привежда и някои други съображения в подкрепа на това убеждение, които той открива не само на текстуално равнище, но и по отношение на смислово-идейната насоченост на Житието на св. Вацлав (1985). Той смята, че встъпителната му част е в тясна идейно-тематична зависимост от Беседите на Григорий Велики върху Евангелието. Тази връзка между двата текста според него не е вторична, а е била присъща на самия оригинал на житието. Въз основа на това той допуска възможността Беседите да са били преведени в Чехия не през XI, а още през X в., като преводачът е бил и автор на Славянското житие на св. Вацлав.

 

 

            Съч.:

o   Trojí hlaholské i v Kyjevských listech. — Slavia, 25, 1956, p. 200—216;

o   Dvě reformy hlaholského písemnictví. — Slavia, 32, 1963, p. 340—366;

o   Le moine Chrabr et l’origine de l’écriture slave. — Bsl, 25, 1964, p. 75—92;

o   Dvojí hlaholské ch v hlaholici. — Slavia, 33, 1964, p. 182—193;

o   Byl sv. Cyril biskupem? — Via, 2, 1969, p. 23—27;

o   Das Napisanje o pravéi véré, seine ursprüngliche Fassung und sein Autor. — In: Konstantin-Kyrill aus Thessalonike. Würzburg, 1969 p. 185—209;

o   Datum příchodu slovanských apoštolů na Moravu. — Slavia, 38, 1969, p. 542—551;

o   Byzantinischer und römischer Ritus in der slavischen Liturgie. — In: Wegzeichen. Festgabe zum 60. Geburtstag von Prof. Dr. H. M. Biedermann. Würzburg, 1971 (Das östliche Christentum, N. F., 25), p. 313—332;

o   System hlaholské abecedy. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 357—377;

o   Rimskyj misal slovenským jazykem izvoljenijem Apoštolským za Archibiskupiju Olomuckuju iskusa dělja izdan. Olomuc, 1972, 186+12 p.;

o   „Právníci“ v Životě Metodějově. — Slovo, 22, 1972, p. 41—51;

o   Systém cyrilské abecedy. — Slavia, 41, 1972, p. 380—392;

o   K datování hlaholských služeb o sv. Cyrilu a Metoději. — Slovo, 27, 1977, p. 85—128;

o   Slovanská liturgie svátého Petra. — Duchovní pastýř, 26, 1977, 1, p. 13—14; 2, p. 22—25;

o   Byzantský a římský ritus ve slovanské bohoslužbě. — Duchovní pastýř, 27, 1978, 1, p. 4—10;

o   Kdo udělil postřižiny sv. Václavu? — LF, 103, 1980, p. 209—212;

o   Novi hrvatskoglagoljski misal. — Croatica Christiana periodica, 6, 1982, p. 131—136;

o   Cyrilský nápis v Michalovcích. — Slavia, 52, 1983, p. 113—123;

o   Das Slavische Alphabet bei Chrabr. — Bsl, 46, 1985, p. 106—120;

o   První staroslověnská legenda o sv. Václavu a Besedy sv. Řehoře Velikého. — In: Litterae Slavicae medii aevi. F. V. Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 329—334;

o   Sv. Cyril a Metoděj a mariánská úcta. — Slovo, 18, 1986, 3, p. 10—13;

o   Cyrilometodějský překlad bible. — In: Odkaz Soluňských bratří. Teologické studie. Praha, 1987, p. 77—87;

 

 

63

 

o   Sv. Vladimír Veliký a pokřtění Rusi. — Slovo, 20, 1988, 5, p. 11—13; 6, p. 11—14; 7, p. 10—14;

o   J. Tandarić. Hrvatsko-glagoljska liturgijska književnost. Rasprave i prinosi. Zagreb, 1993 (рец.). — Slavia, 65, 1996, p. 385—387;

o   Svatopluk I. a církevní činitelé na Velké Moravě. — In: Sborník Velehradský, třetí řada, 2, 1996, p. 59—66;

o   Cyrilometodějský překlad bible — úkoly a problémy rekonstrukce. — In: Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. Olomouc-Praha, 2000, p. 23—36.

 

            Лит.:

·       Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. Olomouc-Praha, 2000, 146 p.;

·       Pojsl M. Mons. Prof. ThDr. Vojtěch Tkadlčík. — In: Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. OlomoucPraha, 2000, p. 11—15;

·       Vedral A. Bibliografie prací Mons. Prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. — In: Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. Olomouc-Praha, 2000, p. 16—22.

 

Иван Павлов, Десислава Атанасова

 

 

    ТОДОР ДОКСОВ — вж. Тудор Доксов.

 

 

    (14). ТОМИСЛАВ (Tomislav) (неизв. — ок. 928) — хърватски крал (910—928). Оскъдните сведения за ранната история на хърватите не позволяват да се установи точно престолонаследието както на предшествениците, така и на наследниците на Т. Роден е вероятно ок. средата на IX в. и се смята за потомък на Търпимировичевата династия. Някои изследователи са склонни да приемат, че княз Мутимир Търпимирович е негов баща и предшественик на престола.

 

Началото на X в. в хърватската история се характеризира с появата на голяма опасност за суверенитета на страната. Настанилите се в края на IX в. в областта Панония угри (маджари) предприемат походи за разширяване на своите владения. Особено интензивен е техният натиск на запад, през хърватските земи, за излаз на Адриатическо море. Навременните действия и победите на княз Т. установяват трайна граница между хървати и маджари по поречието на р. Драва. Това довежда до прекратяване на франкската хегемония над тези земи и до включването на панонските хървати в Томиславовата държава; присъединена е и значителна част от Босна.

 

През 924 държавата на Т. граничи на изток непосредствено с Б-я. Хърватският княз привлича вниманието на виз. дипломация, след като детронираният от българите сръбски владетел избягва в хърватската държава. По-нататъшната съдба на Т. се определя от отношенията му с Б-я и Византия, от една страна, и с Папската курия, от друга. Намиращата се в критично положение Византия усилено действа за спечелването му като съюзник. Това е можело да стане обаче само с посредничеството на папата, който имал значително влияние не само в църковните дела, а и въобще в живота на хърватската държава. Така се постига сближение между Византийската и Римокатолическата църква. Цената на този акт е предоставянето на църковния диоцез на Южна Далмация под върховенството на папата. От своя страна папа Йоан X (914—928) урежда сближаването между Т. и Византия. На хърватския владетел е дадена почетната титла проконсул. Същевременно папата има свои планове за Далмация, за осъществяването на които на Т. е поднесена кралска корона (според обръщението на Йоан X към Т. като към крал на хърватите в едно писмо от 925).

 

На запад от Б-я се оформя враждебна коалиция между хърватския крал, захълмския княз Михаил и намерилия убежище в Хърватско сръбски княз Захарий. Войската, изпратена срещу нея от бълг. цар Симеон (893—927), претърпява пълно поражение. На пръв поглед победата на Т. повишава неговия престиж. Изгода от нея обаче извлича папа Йоан X. Той използва създалото се положение, за да се представи за спасител на хърватския народ: изпраща в Б-я епископ Мадалберт и захълмския дук Йоан, за да уредят мирните отношения между двете държави.

 

 

64

 

На българския цар те предлагат признаване на короната и патриаршията от Рим, както и избавяне от един недружелюбен съсед, който го отвлича от главната му цел — Византия. На хърватите са осигурени източните граници. Ползата от това за Римската църква става очевидна в светлината на решенията на сплитските събори през 925 и особено през 928 — събития с първостепенно значение за Хърватската църква по времето на крал Т.

 

Когато през 923 на Римската църква е отстъпено върховенството над далматинските епископии, първенствуващо място сред тях заема сравнително младата епископия в Нин. Неин глава е енергичният епископ Григорий, който се ползва с подкрепата на хърватското духовенство. Новата епископия съперничела на традиционната хегемония на сплитския епископ над виз. Далмация. По традиция римските първосвещеници отдавали предпочитание на по-старите градове — седалища на епископски катедри. Освен това папското влияние в Далмация се крепяло главно на населението в старите градове по крайбрежието на Адриатическо море. Ето защо Йоан X изпраща през 925 двама свои представители, които свикват църковен събор на хърватските и далматинските епископи. Там те разгласяват папското послание, което ги принуждава да решат спора в полза на Сплитската епископия. Папата изпраща и споменатото по-горе послание до Т., наричайки го „крал на Хърватия“. В писмото наред със становищата по църковнойерархическите въпроси се изказва и недоволството на Рим от ширещата се в Хърватия слав. литургия, въведена от учениците и последователите на първоучителите Константин-Кирил и Методий. В духа на това гледище съборните решения предвиждат на слав. език да служи само нисшето духовенство. И в този пункт Т. отстъпва пред натиска на своя могъщ покровител, защото се надява да укрепи единството на своята разраснала се държава и да спечели подкрепата на населението от далматинските градове и острови — основни опорни пунктове по крайбрежието на Адриатическо море. Протестите срещу съборните решения от страна на нинския епископ Григорий и неговите привърженици довеждат до свикването на Втория сплитски събор (928). На него категорично са потвърдени решенията на Първия сплитски събор. Нинската епископия е закрита и цялата църковна власт е предадена на сплитския митрополит, който се намирал под юрисдикцията на папата. Йоан X, от когото Т. вече е зависим, не пропуска удобния момент да укрепи позициите си в новозавоюваните в църковно отношение земи. Въпреки всичко това слав. литургия и просвета в Хърватско, макар и ограничени, не изчезват напълно.

 

Оценките за личността и политиката на Т. са противоречиви. От една страна, началото на X в. е период на голям разцвет и могъщество в хърватската държава. От друга, съдбата на Т. показва, че той е зависел много от своите съседи и на практика не е имал възможност активно да се намесва в хода на събитията.

 

 

            Лит.:

·       Klaić V. Povijest hrvata. 1. Zagreb, 1899, p. 71—84;

·       Šišić F. Geschichte der Kroaten. 1. (bis 1102). Zagreb, 1917, p. 121—150;

·       Zbornik kralja Tomislava. Zagreb, 1925, 686 p.;

·       Mandić D. Razprave i prilozi iz stare hrvatske povjesti. Roma, 1963, p. 214—225;

·       Dujčev I. Relations entre les Slaves méridionaux et Byzance aux X^e—XII^e siècles. — In: Dujčev I. Medioevo bizantino-slavo. 3. Roma, 1971, p. 197—202;

·       Fine J. The Early Medieval Balkans. Ann Arbor, 1983, p. 262—266;

·       Rapacka J. Leksykon tradycji chorwackich. Warszawa, 1997, p. 185—187.

 

Илия Илиев

 

 

    (15). ТОМСЪН, Франсис (Thomson, F.) (24.XI.1935) — белгийски палеославист, шотландец по произход. Роден в гр. Чийм, графство Съри, Великобритания. Завършва германска (1957) и слав. филология (1959) в Кеймбридж.

 

 

65

 

Специализира слав. филология и теология в Хайделберг (1959—1960). През 1964 защитава докторат на тема „Уилям Палмър и Руската църква“ в Теологическия фак. на Унив. в Кеймбридж. От 1963 работи в Държ. унив. в Антверпен, Белгия, като лектор (1963—1980), извънреден (1980—1988) и редовен проф. (от 1988); от 1997 е professor emeritus с годишна стипендия за научна работа. Във Фак. по приложна икономика и в Инст. за преводачи и интерпретатори в Държ. унив. в Амстердам чете лекционни курсове по английски език и теория на превода. Член-учредител на Британската славистична група за медиевистични изследвания (1974), на Белгийския междууниверситетски център за източноевроп. изследвания (1979) и на Белгийската асоциация за украински изследвания (1990, председател от 1991). Член на Белгийската асоциация по византинистика (от 1978), на Славистичната библейска комисия към Международния комитет на славистите (от 1989) и на Славистичния комитет за изследване на Новия завет към Обединените библейски д-ва (1991—1999). Председател на Белгийската асоциация на славистите и неин представител в Международния комитет на славистите (от 1991). Член на редакционните колегии на списанията „Slavica Gandensia“ (от 1988) и „Analecta Bollandiana“ (от 1993). Почетен знак „Климент Охридски“, I ст., на Софийския унив. (1988), почетен д-р на Великотърновския унив. (1999).

 

Франсис Томсън

 

Основно място в научните занимания на Т. заемат проблемите за връзката на виз. литература със старите слав. литератури, за разпространението и рецепцията на преводните произведения в тях, както и за взаимодействието между слав. култури. Съставената от него картотека инципитариум обхваща над 10 000 слав. превода, възникнали от създаването на слав. писменост до смъртта на имп. Петър I (1725). В редица публикации (обединени в книгата му „The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia“ и допълнени c осъвременена информация и библиография) Т. застъпва тезата, че основният корпус от преводи (литургични текстове и монашески четива), използвани от източните славяни, е направен в Б-я. Процесът на пренасяне на културни ценности, възникнали главно на Атон, но и в Константинопол, Ерусалим и Синай, към Русия през бълг. земи, макар и протичащ с постепенно отслабващ интензитет, на практика никога не престава. Посредническата роля на старобълг. литература между Византия и Русия намира израз в предоставяне не само на готови преводи, но и на преработените според бълг. условия виз. структурни парадигми. Т. е убеден, че слабото владеене на съвременния за Ранното средновековие литературен грц. език, което проличава в липсата на цитати от непреведени виз. автори в оригиналните творби на книжовниците в Киевска Русия, както и непознаването на виз. догматическа теология и на класическата грц. философия лишават

 

 

66

 

средновековната руска култура от директна връзка с виз. оригинали и в крайна сметка довеждат до механично спазване на църковния ритуал. По думите на Т. Киевска Русия наследява не интелектуалния свят на високата виз. образованост, а обскурантизма на виз. монашество. На тази теза противопоставят свои аргументи Д. М. Буланин (1979) и А. А. Алексеев (1996).

 

Т. е автор на стойностни изследвания върху историята на превода и разпространението в средновековните слав. литератури на отделни творби и типове сборници, свързани с имената на изтъкнати виз. писатели (Григорий Назиански, Ефрем Сирин, Йоан Постник, Михаил Синкел, Псевдо-Методий от Олимп и др.). Изучавайки подбора на текстовете и цялостната структура на Изборника от 1073, той предполага, че паметникът е бил замислен като наръчник за светски лица по въпросите на християнската вяра и поведение, особено необходим за обстановката в Б-я след покръстването през 864. Неговата студия върху рецепцията на трудовете на Йоан Златоуст, включваща и подробен списък на творбите от различните редакции на Златоструя (придружен с инципитариум и първична библиография), е основно справочно помагало при работата с този старобълг. паметник. На задълбочен критически анализ са подложени и някои от „по-особените“ ранни слав. преводи (главно жития на светци), за които се смята, че са били направени от лат. език или на основата на текстове, запазени единствено в итало-грц. традиция. Специални проучвания Т. посвещава на средновековната теория и практика на превода от гръцки на латински и славянски, като създава типология на най-често допусканите от слав. книжовници грешки, посочва като задължително условие за изследването на слав. преводи съпоставката с критическо издание на грц. текстове и обсъжда затрудненията, възникващи при предаването на старите слав. текстове на съвременни езици.

 

Особено внимание Т. отделя на развитието на слав. Библия от най-старите ѝ преводи до наши дни; на този проблем посвещава отделна монография. Целта му е да предостави изчерпателен преглед (снабден с подробен библиографски обзор) на съвременното състояние на изследванията в тази област, като проследи както формирането и еволюцията на Стария завет като цяло, така и историята на слав. преводи и оформянето на библейските книги (текстологическите проучвания върху всяка от частите на Библията са резюмирани в отделна глава). Т. застъпва мнението, че няма доказателства за превод на Библията или на части от нея от времето преди Моравската мисия, а ако се допусне, че такъв превод все пак е съществувал (мисионерите е трябвало да обясняват Евангелието достъпно на новопокръстените и да разполагат поне с текста на молитвата „Отче наш“ на славянски), то той не е достигнал до наше време. Според Т. остава неясно колко етапа на преработка разделят първоначалните Кирило-Методиеви преводи от най-ранните им запазени версии и дали други слав. текстове (освен на Евангелието, Псалтира и Посланията на апостолите) са надживели техните създатели. Така на въпросите, дали слав. първоучители наистина са успели да подготвят пълен превод на Стария завет, както и кои именно измежду ранните преводи на библейските книги са наистина тяхно дело, засега не може да се даде отговор.

 

За кирилометодиевистиката интерес представляват също заключенията на Т. по отношение на триезичната ерес. Той оспорва разпространената представа, че по времето на Моравската мисия представителите на Западната църква допускали литургията да се извършва само на евр., грц. и лат. език, и доказва, че посочваните по въпроса извори се цитират

 

 

67

 

извън контекста и смисълът им се преиначава. Според него за разлика от Византия, където налагането на християнството се съпровожда от нетолерантност спрямо родния език на новопокръстените и обикновено върви успоредно с процеса на гърцизиране, строгото придържане към триезичната догма на Запад е мит, който няма потвърждение в истор. паметници.

 

Т. има отделни изследвания и за някои видни представители на старобълг. литература. Той смята, че доказателствата за авторството на Константин Преславски върху превода на Черковното сказание са недостатъчни, макар и да е сигурно, че той е осъществен в Б-я в края на IX или в началото на X в., и препоръчва старобълг. превод да бъде разглеждан в съпоставка с латинския, направен по същата грц. версия na Анастасий Библиотекар. На основата на детайлен анализ на разночетенията в преписите на старобълг. превод на трактата „За православната вяра“ от Йоан Дамаскин Т. аргументирано доказва блестящото боравене с грц. език и доброто познаване на философско-догматическата терминология от страна на преводача Йоан Екзарх, които най-вероятно са резултат от неговото теологическо образование.

 

Важни теми в изследователската работа на Т. са бълг. културно развитие по време на виз. владичество, основаването и историята на най-важните за слав. свят манастири на п-в Атон — Зографския, Хилендарския и „Св. Пантелеймон“, литургичната реформа на Евтимий Търновски. Студия и отделна монография Т. посвещава на Григорий Цамблак, в които оспорва традиционни постановки във връзка с житейския и творческия му път, с автентичността и достоверността на изворите за него.

 

 

            Съч.:

o   Economy. An Examination of the Various Theories of Economy Held within the Orthodox Church with Special Reference to the Economical Recognition of the Validity of Non-Orthodox Sacraments. — The Journal of Theological Studies, 16, 1965, p. 368—420;

o   Cosmas of Bulgaria and His Discourse Against the Heresy of Bogomil. — Slavonic and East European Review, 54, 1976, p. 262—269;

o   The Nature of the Reception of Christian Byzantine Culture in Russia in the Tenth to Thirteenth Centuries and Its Implications for Russian Culture. — Slavica Gandensia, 5, 1978, p. 107—139 (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   The Ascription of the Penitential лповѣди евга/гъіъ отець къ исповѣАьннремсіл сьшомъ и дъцкремъ to Metropolitan George of Kiev. — In: Russia Mediaevalis. 4. München, 1979, p. 5—15 (corrigenda in: Russia Mediaevalis. 5. München, 1984, 1, p. 176);

o   A Guide to Slavonic Translations from Greek down to the End of the Fourteenth Century. — В: Славянска палеография и дипломатика. 1. С., 1980, с. 27—37;

o   Apocrypha Slavica. — Slavonic and East European Review, 58, 1980, p. 256—268;

o   Chrysostomica Palaeoslavica. A Preliminary Study of the Sources of the Chrysorrhoas (Zlatostruy) Collection. — Cyrillomethodianum, 6, 1982, p. 1—65;

o   Slavonic Translations of Saint Basil’s Works. — ΠολλΤλ къиигописьылгл, 6, 1982, с. 61—63;

o   Quotation of Patristic and Byzantine Works by Early Russian Authors as an Indication of the Cultural Level of Kievan Russia. — Slavica Gandensia, 10, 1983, p. 65—102 (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   A Survey of the Vitae Allegedly Translated from Latin into Slavonic in Bohemia in the Tenth and Eleventh Centuries. — In: Atti dell’ 8. Congresso internazionale di studi sull’Alto Medioevo. Spoleto, 1983, p. 331—348;

o   The Works of St. Gregory of Nazianzus in Slavonic. — Studien zur Geschichte und Kultur des Altertums, NF, Reihe 2, 1983, p. 119—125;

o   The Eulogy of St. John the Divine Attributed to John the Exarch of Bulgaria. — Slavica Gandensia, 11, 1984, p. 129—158;

o   The Slavonic Translations of the „Oratio in Mesopentecosten in paralyticum, et in illud: ‘Nolite iudicare secundum faciem’“ Attributed Variously to Amphilochius of Iconium and John Chrysostom. — Byzantion, 54, 1984, p. 593—601;

o   The True Origin of Two Homilies Ascribed to Ephraem Syrus Allegedly Preserved in Slavonic. — In: ΑΝΤΙΔΩΡΟΝ. Hulde aan dr. Maurits Geerard bij de voltooiing van de Clavis Patrum Graecorum. 1. Wetteren, 1984, p. 13—26;

o   Early Slavonic Translations — an Italo-Greek Connection? — Slavica Gandensia, 12, 1985, p. 221—234;

o   The Slavonic Translations of Pseudo-Methodius of Olympus’ Apocalypsis. — В: Търновска книжовна школа. 4. С., 1985, p. 143—173;

o   Apocrypha Slavica II. — Slavonic and East European Review, 63, 1985, 73—98;

o   The Old Bulgarian Translation of the Homilies of Ephraem Syrus. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, p. 124—130;

o   Constantine of Preslav and the Old Bulgarian Translation of the „Historia ecclesiastica et mystica contemplatio“ Attributed to Patriarch Germanus I of Constantinople. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 1, p. 41—48;

o   Old Slavonic Translations: Advantages and Disadvantages of Slavonic as a Literary Language. — Le Langage et l’Homme, 21, 1986, p. 110—116;

 

 

68

 

o   The „Passio S. Johannis Baptistae“ and the “Laudatio (secunda) S. Nicolai episcopi Myrensis“ Hitherto Attributed to Clement of Ochrida. — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Picchio dicata. 2. Rome, 1986, p. 697—703;

o   Prolegomena to a Critical Edition of the Old Bulgarian Translation of the „De ascetica disciplina“ Ascribed to Basil of Caesarea, Together with a Few Comments on the Textual Unreliability of the 1076 Florilegium. — Slavica Gandensia, 13, 1986, p. 65—84;

o   Сравняване на славянските преводи с некритични издания на гръцки текстове — няколко примера за методологическа грешка. — В: Кирило-Мегодиевски студии. 3. С., 1986, с. 289—294;

o   The Problem of the Reception of the Works of John IV Ieiunator of Constantinople among the Slavs: Nicon of the Black Mount and Cirycus of Novgorod. — Palaeobulgarica, 1 1, 1987, 1, p. 23—45;

o   Slavonic Translations of Basil of Caesarea’s „De ascetica disciplina“ and a Slav Adaptation of the First of Them. — В: Втори международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1986 г. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. С., 1987, с. 50—84;

o   Patriarch Euthymius of Tărnovo and Philotheus of Constantinople and Liturgical Reforms in Fourteenth Century Bulgaria. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 4, p. 116—119;

o   The Implications of the Absence of Quotations of Untranslated Greek Works in Original Early Russian Literature. Together with a Critique of a Distorted Picture of Early Bulgarian Culture. — Slavica Gandensia, 15, 1988, p. 63—91 (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   „Sensus“ or „Proprietas Verborum“. Mediaeval Theories of Translation as Exemplified by Translations from Greek into Latin and Slavonic. — Symposium Methodianum, p. 675—691;

o   Towards a Typology of Errors in Slavonic Translations. — Orientalia Christiana Analecta, 231, 1988, р. 351—380;

o   The Bulgarian Contribution to the Reception of Byzantine Culture in Kievan Rus’: the Myths and the Enigma. — Harvard Ukrainian Studies, 12—13, 1988—1989, p. 214—261 (същото в: Die slawischen Sprachen, 30, 1992, p. 105—152;

o   The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   Continuity in the Development of Bulgarian Culture during the Period of Byzantine Hegemony and the Slavonic Translations of Works by the Three Cappadocian Fathers. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 140—153;

o   Towards а Typology of Quotations in Early Slavonic Literature, with an Assessment of their Value for Textology Illustrated by the Quotations from Ephraem Syrus’ „Paraeneses“ in the „Patericon Kievocryptense“. — AnzSPh, 20, 1990, p. 15—60;

o   Les cinq traductions slavonnes du „Libellus de fide orthodoxa“ de Michel le Syncelle et les mythes de l’arianisme de saint Méthode, apôtre des Slaves, ou d’Hilarion, métropolite de Russie, et de l’existence d’une Eglise arienne à Kiev. — RES, 63, 1991, p. 19—54 (corrigenda: RES, 63, 1991, p. 724);

o   Stages in the Assimilation of Byzantine Culture by the East Slavs, 9th—17th Centuries. — In: XVIII^e Congrès international des études byzantines. Résumés des communications. 2. Moscow, 1991, p. 1158—1159;

o   John the Exarch’s Theological Education and Proficiency in Greek as Revealed by His Abridged Translation of John of Damascus’ „De Fide Orthodoxa“. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 1, p. 35—58;

o   SS Cyril and Methodius and a Mythical Western Heresy: Trilinguism. A Contribution to the Study of Patristic and Mediaeval Theories of Sacred Languages. — AB, 110, 1992, p. 67—122;

o   On Translating Slavonic Texts into a Modem Language. Some Critical Remarks on a New English Translation of Early East Slav Sermons, Together with a Translation of Luke of Novgorod’s Homily to the Brethren. — Slavica Gandensia, 19, 1992, 205—217;

o   Archbishop Daniel II of Serbia, Hierarch, Hagiographer, Saint. With Some Comments on the „Vitae regum et archiepiscoporum Serbiae“ and the Cuits of Mediaeval Serbian Saints. — AB, 111, 1993, p. 103—134;

o   The Symeonic Florilegium — Problems of Its Origin, Content, Textology and Edition, Together with an English Translation of the Eulogy of Tzar Symeon. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 1, p. 37—53;

o   „Made in Russia“. A Survey of the Translations Allegedly Made in Kievan Russia. — In: Millenium Russiae Christianae. Tausend Jahre Christliches Rußland 988—1988. Vorträge des Symposiums anläßlich der Tausendjahrfeier der Christianisierung Rußlands in Münster vom 5. bis 9. Juni 1988. Köln-Weimar-Wien, 1993, p. 295—354 (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   The Corpus of Slavonic Translations Available in Muscovy. The Cause of Old Russia’s Intellectual Silence and a Contributory Factor to Muscovite Cultural Autarky. — In: Christianity and the Eastern Slavs. 1. Slavic Cultures in the Middle Ages. Berkeley, 1993 (California Slavic Studies, 16), p. 179—214 (corrigenda: California Slavic Studies, 17, 1994, p. 335) (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   L’évolution de la manière de traduire chez les Slaves au moyen âge. Comparaison et édition de deux traductions slavonnes (X^e—XIV^e siècles) de passages d’Irenée et d’un PseudoAugustin. — Revue d’histoire des textes, 24, 1994, p. 313—336;

o   Greek, Latin and Slavonic — a Mediaeval Variant of the Theory of Three Pre-eminent Languages in the Late Middle High German Translation of William Durandus’ „Rationale divinorum officiorum“. Together with a Note on the Slavonic Translation of the Latter. — AnzSPh, 22, 1994, 2, p. 147—175;

o   The Myth of a Slavonic Translation of Pseudo-Nonnus’ „Scholia mythologica in Orationes Gregorii Nazianzeni“. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 3, p. 91—92;

o   The Earliest Vernacular Slav Translation of Old Testament Books from Hebrew. Together with a Few Comments on Allegedly Judaizer Translations. — Slavica Gandensia, 21, 1994, p. 145—155;

o   On the Problems Involved in Translating Slavonic Texts into a Modem Language. — Bsl, 55, 1994, p. 360—375;

o   The Intellectual Culture of Early Russia and the Historian’s Task. An Open Letter to Oleg N. Trubacev. — Palaeoslavica, 3, 1994, p. 297—302;

 

 

69

 

o   The Distorted Mediaeval Russian Perception of Classical Antiquity: the Causes and the Conséquences. — In: Mediaeval Antiquity. Louvain, 1995 (Mediaevalia Lovaniensia, Sériés I. Studia, 24), p. 303—364 (същото в: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999);

o   OCS *лакнı-а: Neither „Mare“, nor „Whore“, but Ghost-Word. — In: Подобаѥтъ памѧть сътворити. Essays to the Memory of Anders Sjöberg. Stockholm, 1995 (Acta Universitatis Stockholmiensis. Stockholm Slavic Studies, 24), p. 187—192;

o   Saint Anthony of Kiev — the Facts and the Fiction. The Legend of the Blessing of Athos upon Early Russian Monasticism. — Bsl, 56, 1995, p. 637—668;

o   The Intellectual Diffеrence between Muscovy and Ruthenia in the Seventeenth Century. The Case of the Slavonic Translations and the Reception of the Pseudo-Constantinian „Constitutum“ („Donatio Constantini“). — Slavica Gandensia, 22, 1995, p. 63—107;

o   Slav Philology Today — a Few Reflections on Desiderata. — Slavia, 66, 1996, p. 54—56;

o   The Falсe Identification of Gregory Tsamblak with Gabriel Uric: The Fуll Extent of Alexander Yatsimirsky’s Fraud Exposed. — Slavica Gandensia, 23, 1996, p. 117—169;

o   The Origins of the Principal Slav Monasteries on Athos: Zographou, Panteleémonos and Chilandariou. Together with Some Comments on the Alleged Appearance of Hesychast Practices on Athos in the Latе Twelfth Century and on Early Serbian Monasticism. — Bsl, 57, 1996, p. 310—350;

o   Gregory Tsamblak — the Man and the Myths. — Slavica Gandensia, 25, 1998, 2, p. 1—144;

o   The Slavonic Translation of the Old Testament. — In: Interpretation of the Bible. Proceedings of the International Symposium, 18—20 September 1996. Ljubljana-Sheffield, 1998, p. 605—920;

o   The Intellectual Silence of Early Russia. Some Introductory remarks. — In: The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999, p. 1—14;

o   The Reception of Byzantine Culture in Mediaeval Russia. Farnborough, 1999, 416 p.;

o   Has the Cyrillomethodian Translation of the Bible Survived? — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 149—164;

o   Jernej Kopitar and the Acquisition of Slavonic Codices from Chilandari and Zographou for the Imperial Court Library at Vienna in 1827. — WSJ, 14, 1999, p. 201—218;

o   Communications orales et écrites entre Grecs et Russes (IX^e—XIII^e siècles). Russes à Byzance, Grecs en Russie: Connaissance et méconnaissance de la langue de l’autre. — In: Voyage et voyageurs à Byzance et en Occident du VI^e au XI^e siècle. Actes du colloque international organisé par la Section d’Histoire de l’Université Libre de Bruxelles en collaboration avec le Département des Sciences Historiques de l’Université de Liège (5—7 mai 1994). Geneva, 2000, p. 99—147;

o   The Slavonic Translation of the Hitherto Untraced Greek „Homilia in nativitatem Domini nostri Jesu Christi“ by Atticus of Constantinople. — AB, 118, 2000, p. 5—36;

o   The Ages of Man in Slavonic Translated and Original Literature down to the Time of Peter the Great. A Preliminary Study. Together with Some Comments on the Relative Semantic Values of the Terms Used to Dеnotе the Ages. — Slavica Gandensia, 27, 2000, p. 247—277;

o   Погрешно ли e приписвано на Григорий Цамблак Мъчението на св. Йоан Нови. — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 63—74;

o   Further Proof of Latin Influence on the Earliest Attainable Slavonic Translation of the Psalms. — Slavica Gandensia, 28, 2001, p. 209—216;

o   Hagiographica in the Slavonic Manuscripts of the Pontificio Istituto Orientale. Together with an Excursus on the Slav Accounts of St Barbarus. — AB, 119, 2001, p. 363—382;

o   The Slavonic Manuscripts on Mount Athos. Some Remarks about a Recent Catalogue. — AB, 119, 2001, p. 126—143;

o   The Slavonic Bible as an Oecumenical Link between East and West. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 30—44.

 

            Лит.:

·       Буланин Д. М. Пятнадцать вопросов проф. Томсону из университета в Антверпене. — Русская литература, 22, 1979, 1, с. 97—101;

·       Алексеев А. А. Кое-что о переводах в Древней Руси (по поводу статьи Фр. Дж. Томсона „Made in Russia“). — ТОДРЛ, 49, 1996, с. 278—296;

·       Буланин Д. М. Мифы о Григории Цамблаке и мифоборчество Ф. Томсона. — Русская литература, 2, 2000, с. 211—216;

·       Петрова-Танева М. Професор Франсис Томсън на 65 години. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 3, p. 116—123.

 

Мая Петрова

 

 

    (16). ТОМШИЧ, Франце (Tomšič, F.) (20.ІІІ.1905—5.Ѵ.1975) — словенски езиковед славист. Роден в Требине, Словения. Завършва гимназия в Ново место (1923) и славистика във Философския фак. на Люблянския унив. (1928). Специализира в Ягелонския унив. в Краков и във Варшава (1928—1929). Защитава дисертация в Любляна на тема „Jezik v Janeza Svetokriškega Sacrum Promptuarium“ (1930). През 1934 полага допълнителен изпит за преподавател по словенски, сърбохърватски и лат. език. Гимназиален учител в Любляна и Кран (1930—1949). Хоноруван преподавател и проф. по словенистика във Висшия педагогически инст. в Любляна (1949—1953). Извънреден проф. по староцърковнослав. език и слав. филология във Философския фак. на Люблянския унив. (от 1953). През 1960 се хабилитира.

 

 

70

 

Франце Томшич

 

През 1961—1971 преподава допълнително и история на словенския книжовен език. От 1961 е научен съветник при Комисията за словенска граматика, филология и правопис към Словенската академия на науките и изкуствата. Член на Главната редколегия на Речника на словенския книжовен език и на редколегиите на списанията „Slovenski jezik“ (1939—1941) и „Slavistična revija“ (1955—1958). Умира в Любляна.

 

Научната дейност на Т. е съсредоточена главно в областта на истор. граматика на словенския език, историята на словенския книжовен език (по-точно на връзката му със старата книжовна традиция), най-стария писмен слав. език и неговите кодификатори Кирил и Методий, сравнителната граматика на слав. езици с оглед на развоя на старобълг. граматически категории и структури в съвременните слав. езици. Паралелно с основните си научни занимания той работи върху двуезични речници — немскословенски (със седем издания) и словенско-немски (с три издания).

 

Т. е автор на изследване по сравнителен слав. синтаксис, посветено на развоя на причастията в слав. езици. Той е категоричен, че праслав. причастия не са сляпо повторение на гръцките, тъй като и другите индоевроп. езици познават сходни форми с подобна употреба. Според него обаче старобълг. конструкции с причастия са повторение на гръцките, тъй като най-старите слав. паметници са превеждани от грц. език и преводите са правени от гърци. Т. е убеден, че историята на слав. езици потвърждава автохтонността на разглежданите структури, като особена стойност в това отношение имат примерите от народните песни. През X в. от всеки пълноправен глагол са се образували причастия, които са притежавали глаголни и именни категории: време, залог, вид, склонение, род, число, определеност/неопределеност. По линията на предикацията те се развиват в деепричастия, а на атрибутивността — в прилагателни. Словенският език губи сегашното страдателно причастие; той е вторият слав. език, който не запазва тази форма, тъй като по функция тя се е доближавала до миналото страдателно причастие. В старобълг. език и двата вида причастия са налице, както и в старогръцкия, докато лат. език не познава това различие. От съвременните слав. езици само руски и български запазват сегашното страдателно причастие. То може да бъде заменено от пасивна конструкция — спрегаем глагол + се. Още от XVI в. атрибутивната употреба на сегашното причастие в словенския език е много ограничена. Миналото действително причастие I е рядко срещано в старословенски (във Фрайзингенските молитви има само три такива примера); през XVI в. се е срещало също рядко и най-често в адвербиална употреба. Вместо него често се е употребявало сегашно причастие.

 

Според Т. старобълг. атрибутивни причастия са на същите места, на които са и старогръцките. В съвременните слав. езици те се заменят с подчинени

 

 

71

 

относителни изречения. В словенския език още през XVI в. се употребяват спорадично. Конструкциите с дателен самостоятелен се развиват в деепричастни, за което съществуват и примери от старочешки и старобълг. текстове. Атрибутивните причастия се заменят и от именителни субстантивни или местоименни конструкции. Има пълно съвпадение между старобълг. и старогрц. език и в предикативната употреба на причастията. Това състояние потвърждават и случаи от староруски, чешки и полски паметници, от езика на далматински писатели, от хърватски документи от XIII в., от текстове на протестантски словенски писатели. Т. заключава, че само някои спомагателни глаголи в старобълг., старохърватски и старословенски паметници изискват включване на причастия към сказуемото. Подобна е връзката и при глаголите за възприятия от типа на: зная, виждам, слушам, намирам, съзирам и др. Прякото допълнение е винително. В тези конструкции обикновено се употребява сегашно причастие; миналото причастие е по-рядко срещано. В отделни случаи — при императивна употреба на инфинитива и при някои спомагателни глаголи (чисти копули, фазисни и модални копули, като хотѣти, имѣти, начати, повѣдати), сегашното причастие се замества от инфинитив. Според Т. развоят на причастията в словенския език е самостоятелен и независим, каквито са тенденциите в цялостния развой на другите слав. езици — старополски, старочешки. През XVII в. започват да изчезват деепричастията, които се заменят от инфинитив или подчинени изречения. След XVI в. остават само атрибутивните причастия. През периода на Контрареформацията причастията се поддържат съзнателно в езика под лат. влияние. Основният извод, който Т. прави, е следният: изчезването на причастията е общослав. тенденция. Конкурентните форми са: апозитивно предикатно деепричастие, инфинитивни форми, подчинени изречения, самостоятелно употребени глаголи. Друг съществен извод гласи, че употребата на деепричастни форми от протестантските словенски писатели не се дължи нито на немско, нито на лат. влияние, а е взета от живия народен език, където се е срещала при глаголите за възприятие.

 

В изследването си върху ЖМ (1955) Т. изразява становища по спорни въпроси около историята на Пространните жития на Кирил и Методий (авторство, място и време на възникване, език на оригиналите, слав. преводи). Той смята, че авторите на житията са различни книжовници, като нито един от тях не е бил моравски или панонски славянин, а образован Кирилов или Методиев ученик от Византия, грък по произход. Подкрепя мнението на Н. ван Вейк, че ЖК е възникнало във Велика Моравия преди 885 и смята, че Методий е участвал в неговото съставяне. По отношение на ЖМ обаче се разграничава от Ван Вейк и допуска, че то е написано на юг, в Б-я или Македония.

 

Въз основа на текстологически анализ на ЖМ (по осем преписа) Т. представя най-типичните примери от текста, които според него безспорно обосновават тезата на Н. Л. Туницки, че житията на слав. първоучители са гръцки по произход. В защита на тази концепция той анализира отделни лексеми и изрази (помышлѧи, по малоу, на молитвоу сѧ наложиста, соуть въшъли), които показват редица особености на слав. превод: неумело избиране на слав. синоними, непознаване на функцията на перфекта в слав. езици, неправилен превод и промяна на смисъла на отделни думи поради неразбиране на оригинала. За сравнение са привлечени примери от речниковия фонд на Супр. сб., Син. пс., Хрониката на Георги Арматол, Ефремовската кормчая и др. Т. смята, че са необходими допълнителни проучвания, тъй като лексиката

 

 

72

 

на Житието в отделни случаи се различава от езика на най-старите слав. паметници, а в други има значително сходство с него. Т. изтъква, че според езиковите си черти ЖМ е преведено през т. нар. от него моравски период на стария църковен слав. език (с. 206). Преводът е извършен най-късно през първото десетилетие на X в. по грц. извор, възникнал малко по-рано от превода, като преводачът е някой от изгонените Методиеви ученици, грък, познаващ добре моравското наречие поради дългогодишното си пребиваване във Велика Моравия. В заключение Т. допуска, че ЖМ и неговият слав. превод са дело на един и същ пряк Методиев последовател, но не назовава неговото име. При анализа се обръща внимание на вариантните форми в текста и се търси истор. и езикова обосновка на появата им. Т. разглежда различните съвременни преводи на Житието, като коригира отделни неточности в тях, както и в изследователските тълкувания. Работата съдържа и оценка на съществуващите издания на паметниците.

 

През 1960 Фр. Гривец и Т. публикуват критическо издание на ЖК и ЖМ („Сопstantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes“) в съпоставка и c анализ на най-важните лат. и грц. кирило-методиевски извори. Трудът се състои от четири части. Т. подготвя третата от тях — „Textus Slavicus vitae Constantini et vitae Methodii“ (p. 83—167), в която житията са възпроизведени съответно по Хилендарския препис № 444 от 1625—1626 и по Успенския препис от края на XII — началото на XIII в. с разночетения.

 

В публикация от 1968 Т. оспорва изказаните в палеославистиката мнения за влиянието на други слав. езици (староцърковнославянски, старословашки) върху езика на Фрайзингенските молитви и подкрепя тезата на Р. Рамоувж за техния словенски произход. Сред главните му аргументи са следните обстоятелства: приемането на християнството от словенците 100 г. преди идването на слав. първоучители в Моравия, възможността за използване на разбираем народен език във вероучението в края на VIII — началото на IX в. (по силата на въведения от имп. Карл Велики закон), ранните преводи на молитви от немски на словенски език (каквито са и Фрайзингенските откъси 1 и 2), съществените разлики между тях и Молитва за апостол или мъченик на Климент Охридски (според Т. те имат общ грц. извор), както и цялостната обществено-политическа ситуация в словенските земи по време на Моравската мисия.

 

 

            Съч.:

o   Nemško-slovenski slovar. V Ljubljani, 1938, 6+760 p. (7 изд. 1974, 989 p.);

o   Slovstvena zgodovina Slovencev, Hrvatov in Srbov v vprašanjih in odgovorili. V Ljubljani, 1938, 164 p. [Pregеlj L, F. Tоmšič];

o   V. Isačenko. Narečje vaši Sele na Rožu (рец.). — Slovenski jezik, 2, 1939, p. 234—236;

o   Starocerkvenoslovanska slovnica in čitanka za višje razrede srednjih škol. Ljubljana, 1943, 74+2 p.;

o   Poglavje iz slovenske historične sintakse. — SR, 8, 1955, p. 56—67;

o   Vita Metodii (Tekstnokritične opombe). — SR, 8, 1955, p. 195—208;

o   Vita Metodii. 2. — SR, 9, 1956, p. 65—79;

o   Razvoj knjižne slovenščine. — In: Zgodovina slovenskega slovstva. 1. Ljubljana, 1956, p. 9—28;

o   Slovstveni spomeniki v dobi pismenstva. — In: Zgodovina slovenskega slovstva. 1. Ljubljana, 1956, p. 170—180;

o   Jožef Kure. Evangeliar Assemanuv (рец.). — SR, 9, 1956, p. 206;

o   Prof. dr. Rajko Nahtigal — osemdesetletnik. — SR, 10, 1957, p. 1—9; Slovensko-nemški slovar. Ljubljana, 1958, 20+1053 p. (2 изд. 1973, 768 p.);

o   Podoba najstarejše pisne slovenščine. — SR, 11, 1958, p. 19—34;

o   Rajko Nahtigal. — In: Letopis Slovenske akademije znanosti in umetnosti, 9, 1959, p. 63—67;

o   Constantinus et Methodius Thessalonicenses. Fontes. Zagreb, 1960 (Radovi Staroslavenskog instituta, 4), 275 p. [Grivec Fr., Fr. Tоmšič];

o   Brižinski spomeniki. — Jezik in slovstvo, 1968, 7, p. 203—207;

o   Freisinger Denkmäler im Licht der geschichtlichen Tatsache. — In: Cyrillo-Methodianische Fragen. Wiesbaden, 1968, p. 169—174;

o   Koroška in začetki slovenskega pismenstva. — In: Koroška in koroški Slovenci. Ljubljana, 1971, p. 271—275.

 

            Лит.:

·       Devos P. — AB, 80, 1962, 3—4, p. 462—464 (рец.);

·       Lacko Μ. — OChP, 28, 1962, p. 191—194 (рец.);

·       Tkadlčik V. — Slavia, 32, 1963, p. 283—287 (рец.);

·       Pogorelec B. Sedemdeset let Franceta Tomšiča. — Jezik in slovstvo, 20, 1974—1975, p. 160—163;

·       Zor J. Prof. dr. France Tomšič. Sedemdesetletnica. — Naši razgledi, Ljubljana, 18.4.1975, p. 205;

·       France Tomšič. — In: Biografije in bibliografije znanstvenih in strokovnih sodelavcev Slovenske Akademije znanosti in umetnosti. Ljubljana, 1976, р. 116—118;

 

 

73

 

·       Suhadоlnik St. Tomšič France. — In: Slovenski bibliografski leksikon. 4. T-Ž. Ljubljana, 1980—1991, p. 127—129;

·       Koruza J. Razumevanje in vrednotenje delovanja solunskih bratov v slovenski literarni zgodovini. — Bogoslovni vestnik, 45, 1985, p. 176—178;

·       Zоr J. Tomšič, France. — In: Enciklopedija Slovenije. 13. Ljubljana, 1999, p. 284.

 

Лили Лашкова, Елена Томова

 

 

    (17). ТОНЧЕВА, Елена Борисова (26.ѴІ.1933) — бълг. музиковедка медиевистка. Родена в София, където получава средно образование. Завършва Теоретичния отдел на Бълг. държ. консерватория (1958), като учи и пиано в класа на А. Стоянов. Специалист (от 1960) и н. с. (от 1968) в Инст. за музикознание при БАН. През 1963—1965 учи църковно пеене и невмена нотация при протопсалта на Бълг. православна църква композитора П. Динев. Специализира история на средновековната музика в Париж (1971 — 1972) при С. Корбен. Защитава кандидатска дисертация на тема „Молдавски ръкописи от XVI в. — Велика вечерня. Репертоарно и палеографско-текстологическо изследване. (За музиката в Евтимиевата книжовна школа в Търново През XIV в.)“ (1980) и докторска дисертация на тема „Полиелейни мелодии, обозначени като български в балканската песенна практика (псалм 135 по извори от XII—XIII и ХІV—ХѴ в.)“ (1993). Ст. н. с. II ст. (1981) и ст. н. с. I ст. (1994). Ръководител на Музикалноистор. секция (1981—1996) в Инст. по музикознание и негов директор (от 1996). През зимния семестър на 1990 работи върху късновиз. псалмодия в Центъра за византоложки проучвания „Dumbarton Oaks Center“ към Харвардския унив. във Вашингтон. Изнасяла е лекции по късновиз. псалмодия в Инст. по лат. и грц. средновековие към Копенхагенския унив. (1986) и в Музиколожкия инст. към Виенския унив. (1994). Член на редколегиите на сп. „Българско музикознание“ (1977) и на поредицата „Musica Antiqua. Acta Scientifica“ (Бидгошч, Полша, от 1988). Асоцииран член на работната група „Кантус Планус“ към Международното музиколожко д-во (от 1990). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1983), Хердерова награда за 1998.

 

Елена Тончева

 

Въз основа на културноистор. и типологическо моделиране и на изследване на псалмодически песенни текстове в ранните славяноезични богослужебни извори (Преславска керамична плочка от ІХ—Х в. с прокименов репертоар, старобълг. алилуарион) Т. подкрепя тезата, че в Б-я се поставя началото на славяноезичната източноправославна музикална традиция чрез творчески подбор спрямо утвърдените богослужебни модели. Основно място в изследванията на Т. заема музиката от късновиз. (ХІV—ХѴ в.) и поствиз. период (ХV—ХѴІІІ в.). Интересуват я две главни теми: псалмодическото творчество на Йоан Кукузел и нотирания славяноезичен църковнопесенен репертоар, който тя проучва по двуезични грц.-слав. музикални (невмирани) извори от ХІV—ХѴ в. — Палаузовия препис на Бориловия синодик от XIV в., Атинския ръкопис № 928 — т. нар. Жеглиговска антология-аколутия от XV в., Рилските музикални приписки,

 

 

74

 

Скопската пападика от XV в. (№ 93 от Белградската народна библиотека), 10-те ръкописа от певческата школа в молдовския манастир Путна от XVII—XVIII в. („болгарский роспев“, нотиран с киевска петолинейна нотация от XVI в. насам в Украйна, Белорусия, Московска Русия).

 

Т. отделя специално внимание на полиелейните мелодии, свързани в ръкописите с етнонима „българско“ (по псалми 134 и 135). Тя ги изследва в рамките на късновиз. полиелеен репертоар и установява тяхна трайна отличителна стилистическа особеност — псалмодическа строфичност. В двуезичната грц.-слав. Жеглиговска антология Т. открива характерна за по-ранния период (ХІ—ХІІІ в.) палеографска особеност — мелодико-сегментираща точка, която разграничава в мелизматичния късновиз. репертоар традиционна мелодическа „лексика“. В стихирарическия славяноезичен репертоар на антологията точките разграничават мелодически формули от по-висш структурен порядък — мотиви (тип попевки), изграждащи псалмодически по облик строфични композиции. Т. систематизира и класифицира интонационните модели-формули (мотиви) и ги използва при сравнителния анализ на славяноезичните мелодии от ХІV—ХѴІ в. и петолинейно нотираните мелодии от „болгарский роспев“ (ХѴІІ—ХѴIIІ в.). Така тя установява обща за славяноезичния репертоар псалмодическа стилистика от строфичен тип, изградена върху сравнително ограничен брой интонационни модели (мотиви). Специален обект на вниманието и са и нотираните с т. нар. съкратена тита-нотация българоезични химнографски извори от ХІ—ХІІІ в., между които уникално явление с развитата си титанотация е Драгановият миней от XIII в.

 

Т. формулира следната хипотеза за цялостното развитие на бълг. източноправославна средновековна музика: през ІХ—Х в. в славяноезичното богослужение се налагат ранни и по-прости (вероятно ерусалимски) мелодически модели от псалмодически тип (различни от съответните по време константинополски, поставили началото на по-нататъшното развитие на виз. музика); те се съхраняват до XIII в. главно по устен път (или чрез „съкратените“ тита-записи); от XIV в. в славяноезичната богослужебна песенност започва процес на овладяване на късновиз. нотация и стилистика; ранната по произход и псалмодическа по облик устна традиция частично попада в писмените двуезични грц.слав. извори (ХІV—ХѴІ в.) наред със славяноезичното творчество в духа на късновиз. стилистика; от края на XVI в. насам тази песенност се нотира в Украйна с киевската петолинейна нотация под наименованието „болгарский роспев“ (претърпял при това и специфични мелодически изменения). Т. подкрепя хипотезата си с множество мелодически съпоставки от изворовия материал.

 

Т. въвежда в науката уникални музикални извори: Банковски фрагмент с мелизматично пеене от края на XIII в. (разкриващ непознат дотогава ранен етап на компилиране на новите късновиз. певчески книги аколутие) и три ръкописни ирмолога в библиотеки на Букурещ, които свидетелстват за съществуването през ХѴІІ—ХѴІІІ в. на манастир школа на „болгарский роспев“ — манастира Голям скит (Манявски) в Карпатите.

 

 

            Съч.:

o   Към въпроса за музикалната дейност на славянските просветители Константин-Кирил и Методий. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 81—102;

o   Преписи на хирономическото певческо упражнение на Йоан Кукузел (Към проблема за развитието на византийската музикална традиция през периода ХІV—ХѴІІІ в.). — Известия на Института по музикознание, 18, 1974, с. 209—309;

o   Църковната музика в Търновската книжовна школа и съхранението ѝ в Молдавската църковнопесенна практика през XVI в. — В: Търновска книжовна школа. 2. С., 1980, с. 573—589;

o   Манастирът „Голям Скит“ — школа на „Болгарский роспев“. Скитски „болгарски“ ирмолози от ХѴІІ—ХѴІІІ в. С., 1981, 1., 167 с.; 2., 700 с.;

o   Хирономическото певческо упражнение на Йоан Кукузел. — В: Йоан Кукузел — живот, творчество, епоха. С., 1981 (Музикални хоризонти, 18—19), с. 74—101;

 

 

75

 

o   Boulgarikon-Melodien in der Akoluthie des Psalms 135. — In: Musica antiqua Europa orientalis. Acta scientifica. 6. Bydgoszcz, 1982, p. 93—114;

o   Die Skitische musikhandschriftliche Familie des Bolgarkij Rospev von 17.—18. Jh. und die spätbyzantinische Musikpraxis. — JOB, 32 (17), 1982, p. 85—98;

o   Der altrussische Kondakar. — AnzSPh, 14, 1983, p. 155—158;

o   Рилски музикални приписки от XV в. [Тончева Е., Е. Коцева]. — Българско музикознание, 7, 1983, 2, с. 3—44;

o   Новооткрит паметник на средновековната музика от XIII в. в Бачковския манастир. — Българско музикознание, 8, 1984, 3, с. 3—46;

o   Das Polyeleos-Gesangwerk Johannes Koukouzeles. — Mitteilungen des bulgarischen Forschungsinstituts in Österreich, 4, 1984, 2, p. 59—74;

o   За ранната полиелейна песенна практика на Балканите (по извори от XII—XIII в.). — Българско музикознание, 9, 1985, 3, с. 3—29;

o   За старобългарската полиелейна песенна практика (Новооткрит невмен запис на полиелей „вулгарикон“). — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 340—364;

o   Калофонни стихове от майстор Йоан Кукузел (по рък. Атина № 2458 от 1336 г.). — Българско музикознание, 11, 1987, 4, с. 88—117;

o   Isaija’s Antology (Athens Ms N 928, XVth c.) as a Sourse for the Late-Byzantine Melodical Lexicology [Theses]. — In: Musica antiqua Europa orientalis. Acta scientifica. 7. Bydgoszcz, 1988, p. 1025—1046;

o   Keramikplatte aus Preslav mit Prokeimena-Repertoire aus dem 9./10. Jahrhundert als altbulgarisches Musikdenkmal. — Symposium Methodianum, p. 315—340;

o   За старобългарската алилуарна песенна практика. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 208—218;

o   За полиелей „българката“ — възможно взаимодействие между църковен и фолклорен певчески професионализъм. — Музикални хоризонти, 1989, 12—13, с. 147—165;

o   Полиелейни припели за св. Иван Рилски от XV в. — Българско музикознание, 15, 1991, 2, с. 42—54;

o    The Bulgarian Liturgical Chant. — In: Rhythm in Byzantine Chant. Hernen, 1991, p. 129—140;

o   Die musikalische Bedeutung des Interpunktionszeichens „Punkt“ in dem sticherarischen Repertoire der Handschrift NB Athens 928 (XV Jh.). — In: Musikkulturgeschichte. Festschrift für Konstantin Floros zum 60. Geburtstag. Wiesbaden, 1991, p. 461—478;

o   Über die Formelhaftigkeit in der mündlichen Kirchengesangspraxis auf dem Balkan (Das Automela-Proshomoia-Singen der Südslaven im 15. Jh. nach Ms. Athens N 928). — In: Cantus Planus. Pecs, Hungary, 1990. Budapest, 1992, р. 251—266;

o   Полиелейният псалм 135 по извори от XII—XIII в. — Българско музикознание, 17, 1993, 1, с. 3—31;

o   The „Latrinos“ Settings of the Polyeleos Psalm 135. On the Typological Problems of the Late Byzantine Psalmody. — In: Cantus Planus. 2. Eger, Hungary, 1993. Budapest, 1995, p. 473—492;

o   Празникът на православието в България през XIV в. — В: Празници и зрелища в европейската културна традиция през Средновековието и Възраждането. С., 1996, с. 81—92;

o   Нотацията в Драгановия миней в контекста на музикалнописмената практика през XIII в. — В: Светогорската обител Зограф. 2. С., 1996, с. 243—258;

o   Взаимоотношението Изток — Запад в европейската музикална култура: теология и музика (източноевропейското Ars nova). — Българско музикознание, 23, 1999, 2, с. 91—101;

o   Арс музика на Изток и на Запад в Европа през XIV век. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 658—665.

 

            Лит.:

·       Куюмджиева Св. Молдавски ръкописи от XVI в. — Велика вечерня. Репертоарно и палеографско-тексгологическо изследване (За музиката в Евтимиевата школа в Търново през XIV в.) (рец.). — Българско музикознание, 5, 1981, 2, с. 59—60;

·       Xърков Ст. Четири десетилетия в служба на „звучащата теология“ (Опит за портрет на Елена Томчева). — Palaeobulgarica, 27, 2003, 1, с. 100—107.

 

Наташа Япова

 

 

    (18). TOT, Имре (Tóth, I.) (21.IV.1932) — унгарски палеославист. Роден в гр. Карцаг, Унгария. Завършва руска филология в Сегедския унив. (1954). Първоначално е учител по руски език (1954—1959) и преподавател по руски език във Висшия учителски инст. в Ясберен (1959—1961). От 1961 работи в Катедрата по руски език и литература в Сегедския унив., където е доц. (1983) и проф. (1986). Чете курсове по старобълг. език, история на руския език, сравнителна граматика на слав. езици, история на езикознанието, води и практически занимания по история на руския и старобълг. език. Преподавателската му работа включва спец-э курсове за живота и делото на Кирил и Методий, Златния век на старобълг. литература, увод в слав. езикознание и др. Защитава университетска дисертация „Палеография и език на Музейното евангелие“ (1964) и кандидатска дисертация „Склонение на съществителните имена в Псковските летописи“ (1967). Редактор на изданието на Катедрата по руски език и литература при Сегедския унив. „Dissertationes Slavicae (Sectio Linguistica)“. През 1985 защитава докторска дисертация „Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII в.“.

 

 

76

 

Почетен д-р на Софийския унив. (2001). Чуждестр. член на БАН (2001).

 

Имре Тот

 

Основните занимания на Т. са съсредоточени върху възникването на руската редакция на старобълг. език, историята на руския език, описания на старобълг. и староруски ръкописи, бълг. заемки в унгарския език, живота и делото на Константин-Кирил и Методий и техните ученици. Той проучва детайлно отделни фонетични и морфологични особености на ръкописи от най-ранния период на староруската книжнина, като обръща специално внимание и на палеографските и правописните им особености. Наблюденията си систематизира в книгата си от 1985 — първото, подчертано приносно монографично изследване на сложния процес, довел до формирането на руската редакция на старобълг. език. Данните от десет различни в жанрово отношение ръкописа от този период му дават основание да сподели мнението на някои руски учени (А. А. Шахматов, Н. Н. Дурново и др.) за съществуването на норма в русификацията на проникналите в Русия старобълг. паметници — за разлика от другото разпространено схващане за хаотично натрупване на русизми в преписите. Според Т. нормата предизвиква промени във фонетичните, в някои морфологични (по-рядко и в лексикални) черти на паметниците. По характер обаче езикът остава старобългарски, с наличие на русизми. Спорадичното въвеждане на русизми според терминологията на Т. води до създаването на руски извод, а последователното им натрупване — до появата на руска редакция (втора фаза в развитието на процеса). Той смята, че в правописно отношение не се откриват комплексни черти, по които тези паметници могат да се обединят. В началото на XII в. вече е била създадена система на руския правопис, по същото време се оформят и своеобразни правописни школи — едноерова (с ъ или ь) и двуерова. Проучените от Т. особености му позволяват да твърди, че текстове с ь са преписвани предимно в Източна или Североизточна Б-я, докато ръкописи с ъ са се създавали и в Източна, и в Западна Б-я. Оттам тези паметници са проникнали в Русия след покръстването ѝ в 988. Употребата на еровете в проучените от Т. паметници показва, че по-голямата част от тях са преписани от оригинали, възникнали в Източна Б-я, което, разбира се, не означава, че ръкописи от Западна Б-я не са били известни в Русия. Според рефлексите на праслав. съчетания *tъrt, *tьrt, *tъlt, *tьlt Т. очертава разделната линия между руския извод и руската редакция. Ръкописи, които отразяват старобълг. рефлекси, представляват руския извод, а руските рефлекси характеризират руската редакция. Нейното развитие се ускорява с дейността на създадения от киевския княз Ярослав Мъдри (1019—1054) скрипторий.

 

Съществена част от проучванията на Т. засяга проблеми около изворите за слав. първоучители. Той обръща специално внимание на един малко известен лат.

 

 

77

 

извор за Методий — богословския трактат на марошварския (чанадския) епископ Гелерт (980—1046) „Deliberatio supra hymnum trium puerorum“ („Размишление над химна за тримата юноши“), в който се говори за Методиеви сподвижници — „suffragantibus Metodianistis“ (1986). Чрез подробен анализ на фразата:

 

„Ако не се лъжа, някои имат намерение с помощта на методиевистите в края на краищата напълно да отслабят у нас силата на Църквата в угода на еретиците“

 

в контекста на истор. обстановка в епископията на Гелерт, като се опира и на данни от топонимията и на бълг. заемки в унгарския език, Т. убедително доказва, че става дума именно за Методий и за отглас на неговата дейност, т. е. за богослужение на старобълг. език, което е предизвиквало негодуванието на Гелерт поради вероятните му убеждения на триезичник. За ранни контакти между българи и унгарци според Т. свидетелстват Първото житие на Наум Охридски и многобройните бълг. заемки в унгарския език. След обстоен езиков коментар на Житието (1978, 1993) той формулира няколко основни извода: времето на неговото създаване е първата половина на X в., мястото — Западна Б-я (Девол); първоначалният текст е бил близък до езика на паметници, които не произхождат от западнобълг. земи (Супр. сб., Сав. кн.); единственият познат днес препис на Житието се отличава с известна сърбизация, която е осъществена преди XIV в. и е резултат на сътрудничеството между българи и сърби на православна основа. В специална статия (1997) Т. обосновава гледището си относно гл. 16 на ЖМ, в която се съобщава за срещата на архиепископ Методий с унгарски крал. Той приема пасажа за исторически достоверен, а самия текст — за частично интерполиран (добавено е не определението „угърски“, а съществителното „крал“, което е заместило първоначалното старобълг. „владика“ със значение „господар“). Т. допуска, че Методий се е срещнал с някой от унгарските вождове през есента на 884 в района на Средния Дунав.

 

Няколко публикации на Т. са посветени на философските възгледи на Константин-Кирил, които са разгледани в тясна връзка с филологическата му практика, тъй като е очевидно, че като философ и филолог той е бил вдъхновяван от едни и същи „мисловни и емоционални мотиви“. Може да се твърди, подчертава Т., че Константин-Кирил е представител на лансираното от Григорий Назиански философско течение; светоусещането му е повлияно и от платонизма, и от неоплатонизма; той не стига до крайностите на мистицизма, защото е имал правилно отношение към реалностите, постигнато чрез личен опит. Т. намира, че като убеден иконопочитател слав. първоучител съумява да създаде такава писмена система, в която изображаемото (фонемата) се изразява еднозначно, изключвайки друго тълкуване, както го изключва и иконното изображение. Като анализира диспутите на Константин, в които той излага отношението си към иконите (гл. 6 и 10 на ЖК), Т. изяснява, че слав. първоучител изгражда аргументацията си върху теоретични постановки на Йоан Дамаскин, патриарх Никифор I и Теодор Студит, адаптирайки ги умело към конкретната ситуация (1996). Въз основа на част от лат. кирило-методиевски извори Т. разкрива и Методиевата философска доктрина (наречена от папа Йоан VIII (872—882) „doctrina falsa“ — фалшиво, лъжливо учение) като богословски и житейски обоснована позиция срещу триезичната ерес (1989). В рамките на сходна проблематика е обсъдено учението на патриарх Фотий за двете души у човека и произтеклата от него промяна на отношенията между Константин-Кирил и Фотий (1991, 2001).

 

Сред най-значителните приноси на Т. са серията публикации, посветени на

 

 

78

 

темата за кирило-методиевските традиции. В съответствие с многоплановия ѝ характер той подхожда към нея от няколко страни, осветлявайки различни факти и явления (спомена за първоучителите и техните ученици, отразен в книжовни паметници, разпространението на богослужение на старобълг. език, на християнска терминология и на слав. писменост в определени европ. региони, съдбата на конкретни ръкописи, оформянето на правописни школи, историята на някои манастири и др.).

 

Т. е автор на първата монография за Кирил и Методий на унгарски език (1981, 2 допълнено изд. 1991; на бълг. език — съответно 1981 и 2002). В нея се проследява дейността на двамата братя от формирането им като личности до разгрома на делото им във Велика Моравия. В книгата е концентрирана богата истор. и научноизследователска фактология. Макар и предназначено за по-широки читателски среди (поради което част от въпросите са само маркирани), изложението на Т. обхваща всички основни моменти около биографиите и творческите изяви на първоучителите. Сред изводите за общоисторическото значение на тяхното дело е подчертано обстоятелството, че те укрепват връзките между Византия и Рим и с това отлагат във времето разкола в Християнската църква, с което допринасят за единството на средновековна християнска Европа. В кратка заключителна глава е представен разцветът на книжнината през бълг. Златен век — епохата, когато се разгръща истор. роля на Б-я за спасяването на слав. писменост.

 

 

            Съч.:

o   Музейное евангелие. — StS, 11, 1965, р. 195—270;

o   Бычковская псалтырь XI в. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 8, 1972, p. 71—96;

o   K вопросу изучения памятников русской редакции старославянското языка. — StS, 19, 1973, p. 337—346;

o   Един езиков паметник в софийската Народна библиотека „Кирил и Методий“. — ЕЛ, 28, 1973, 3, с. 22—36;

o   К изучению среднеболгарских памятников. — StS, 20, 1974, р. 197—219;

o   Житие Кондрата. — StS, 21, 1975, p. 237—275;

o   Житие Феклы. — StS, 22, 1976, p. 233—270;

o   O сочетаниях перед плавными между согласными в древнерусских рукописях XI в. — ВЯ, 1976, 4, с. 100—104;

o   Листок Викторова. — StS, 23, 1977, р. 1—27;

o   Русская часть Саввиной книги. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 12, 1977, p. 177—206;

o   Кирилло-Мефодиевские традиции в средневековой Венгрии. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 20—25;

o   К изучению именных форм среднеболгарских памятников. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 1, p. 55—64;

o   А legéribb Naum — legenda é a Magyar honfoglalas. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Acta Historica, 20, 1977, p. 13—20 [Kristo G ., I. Toth];

o   K изучению графической системы русской редакции старославянското языка. — Hungaro-Slavica, 1978, p. 367—387;

o   K изучению одноеровых памятников XI в. — StS, 24, 1978, p. 229—258;

o   Данные к филологическому и историческому изучению жития Наума [Кришто Д., И. Tот]. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 4, р. 58—64;

o   Кирилломефодиевские традиции в средневековой Венгрии. — ВЯ, 1978, 5, с. 110—120;

o   Редуцированные гласные в Реймском евангелии. — StS, 25, 1979, р. 427—439;

o   Към изучаване на морфологията на среднобългарските паметници. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 364—369;

o   К изучению одноеровых памятников XI в. — Palaeobulgarica, 4, 2, р. 26—29;

o   Konstantin-Cirill és Metod, élete és működése. Budapest, 1981, 126 p. (2 доп. изд. Szeged, 1991; на бълг. език: Тот И. Константин-Кирил и Методий. С., 1981, 153 с.; 2 доп. изд. С., 2002, 236 с.);

o   Глагольные формы в Реймском евангелии. — Studia Russica, 4, 1981, p. 175—180;

o   Константин-Кирил като философ. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, p. 33—35;

o   Слово о пользе чтения книг Иоанна Златоуста в списке XI в. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 14, p. 299—329;

o   О протографе и протерографе кирилловской части Реймсского евангелия. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 3, p. 180—182;

o   Русская часть Саввиной книги. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 15, 1982, p. 193—245;

o   Слуцкая псалтырь. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 15, 1982, p. 147—191;

o   Болгарское четвероевангелие в Будапесте. — Palaeobulgarica, 7, 1983, 2, p. 3—13;

o   Константин-Кирилл как ученый. — StS, 29, 1983, p. 3—31;

o   По стъпките на мисионерите. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 47—56;

o   Исторические предпосылки возникновения и распространения древнеболгарской письменности на Руси. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 16, 1984, p. 144—199;

o   Следи от Кирило-Методиевата традиция в унгарския речников фонд. — Palaeobulgarica, 8, 1, p. 87—89;

 

 

79

 

o   K изучению русской редакции древнеболгарского языка. — Palaeobulgarica, 8, 1984, 4, p. 93—98;

o   Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. С., 1985, 356 с.;

o   Минея Дубровского. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 17, p. 101—138+30 tabl.;

o   K изучению русской редакции древнеболгарского языка ХІ—XII вв. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 2, p. 24—37;

o   Малоизвестный латинский источник о деятельности учеников Мефодия в Венгрии в начале XI в. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 48—54;

o   Изучение деятельности Кирилла и Мефодия в Венгрии. — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 469—474;

o   Малоизвестный фрагмент служебной минеи на месяц октябрь. — StS, 33, 1987, р. 11—35;

o   К вопросам изучения русской редакции древнеболгарского языка. — Hungaro-Slavica, 1988, р. 301—308;

o   К изучению Слуцкой псалтыри. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 20, 1988, p. 219—226;

o   Кирило-Методиевите традиции в Унгария. — В: Унгарска българистика. С., 1988, с. 59—68;

o   Константин-Кирил като учен. — В: Унгарска българистика. С., 1988, с. 69—99; Konstantin-Cirill а tudós. — Filolsgiai Közlöny, 34, 1988, p. 1—23;

o   Doctrina Methodii Philosophi (Учение Мефодия Философа). — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. С., 1989, с. 225—234;

o   [Предговор]. — In: Szótárindex az óbolgár nyelv XI—XII. századi orosz másolatú emlékeihez. Szeged, 1989, p. I-V;

o   Liste préliminaire des manuscrits slaves cyrilliques et glagolitiques jusqu’à le fin du XV^e s. conserves en Hongrie. — СИБАЛ. Информационен бюлетин, 13, 1989, с. 120—123;

o   Древнерусский писец. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 21, 1990, p. 137—172;

o   Русская часть Саввиной книги. Корректурное издание текста. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 21, 1990, p. 363—419;

o   Magyarországi szláv kéziratok — Slavische Handschriften in Ungarn. Főszerk Nyomárkay I. Felelős szerk Tóth I. Budapest, 1990, p. 13—59;

o   Фрагмент служебной минеи за месяц март. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 22, 1991, p. 147—176;

o   Constantin and Patriarch Photius. — In: Byzance et ses voisins. Rédigé par Thérèse Olajos. Szeged, 1991, p. 33—40;

o   Вышеград на Дунае и Сазава. — StS, 38, 1993, p. 191—202;

o   Язык Жития Наума. Введение. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 23;

o   A magyar nyelv bolgár-szláv jövevényszavainak problematikája. — In: Az Alföld a 9. században. Szeged, 1993, p. 197—206;

o   Българистиката в Сегедския университет. — Hungaro-Bulgarica, 5, 1994, р. 155—190;

o   К вопросу о кирилло-мефодиевской традиции в Венгрии. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 3, р. 3—10;

o   К кирилло-мефодиевской традиции в Венгрии. — Hungaro-Bulgarica, 5, 1994, р. 123—135;

o   Древнейшая русская часть Саввиной книги. Сегед, 52 с.;

o   Орфографические школы времени Иоанна Экзарха. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 186—191;

o   „Угрины“ и „угринцы“ в истории древнерусской письменности. — In: Studia palaeoslavica. Szeged, 1996, p. 169—176;

o   Magyarok és szlávok a 9—11. században. — In: Arpád előtt és után. Szeged, 1996, p. 75—94;

o   Saint Cyril (Constantin) on the Importance of Icons. — In: East and West. Szeged, p. 156—158;

o   The Significance of the Freising Manuscripts [FM] for Slavic Studies in Hungary. — In: Zbornik Brižinski Spomeniki. Ljubljana, 1996, p. 443—448;

o   Византийское миссионерство и христианская терминология венгерского языка. — StS, 42, 1997, p. 325—338;

o   К изучению одноеровых памятников. — Hungaro-Slavica, 1997, p. 325—328;

o   Словарь-индекс русской редакции древнеболгарского языка конца XI — начала XII века. Приложение. Источники. Сегед, 1997, 73 с.;

o   Metod találkozása az „ugor királlyal“. — In: A houfoglalás 1100 éve és a Vajdaság (1100 година досељења Мађара y Војводине). Ujvidék, 1997, р. 113—122;

o   K изучению Кюстендилского палимпсеста. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 422—428;

o   The Missionary Activity of the Greek Church, and the Bulgarian Slavic Layer in Hungarian Ecclesiastic Terminology. — In: XII Międzynarodowy kongres slawistów. Kraków 27 VIII—2 IX 1998. Streszczenia referatów i komunikatów. Językoznawswo. Warszawa, 1998, p. 288—289;

o   A szegedi szlavisztika kezdetei. — In: Ötvenéves a szegedi szlavisztika / Пятьдесять лет сегедской славистике. Szeged, 1999, р. 33—41;

o   Библейские цитаты в „вербальном поведении“ Константина Философа. — В: Кирило-Методиевски студии. 14. С., 2001, с. 40—44;

o   Кирилло-Мефодиевская традиция в карпатском бассейне в Х—ХІ веке. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 132—139.

 

            Лит.:

·       Мирчева-Масимео Б. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 186— 189 (рец.);

·       Павлова Р. Книга с важным научным значением. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 1, р. 107—108;

·       Жуковская Л. П. Еще раз о старославянском языке (По поводу книг И. Тота и Р. М. Цейтлин). — ИАН СССР сля, 46, 1987, 1, с. 49—85;

·       Алексеев А. А. — ИАН СССР сля, 46, 1987, 1, с. 86—89 (рец.);

·       Живов В. М. Проблемы формирования русской редакции церковнославянского языка на начальном этапе (По поводу книги И. Тота „Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв.“. С., 1985). — ВЯ, 36, 1987, 1, с. 46—65;

·       Иванова-Мирчева Д. Снова о терминологии и еще кое о чем... (По поводу статей Л. П. Жуковской и В. М. Живова). — Palaeobulgarica, 11, 1987, 3, p. 105—112;

 

 

80

 

·       Дунков Д., Р. Станков. K вопросу об основных положениях становления и развития древнеболгарского литературно-письменного языка и его изводов. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 1, р. 9—28;

·       Мирчева Б. Професор Имре Тот на 60 години. — БЕ, 52, 1992, 6, с. 540—541;

·       H. Tóth Imre. Budapest, 2000 (Magyar nyelvész pályaképek és önvallomások, 58), 24 p.;

·       Бояджиев A. Професор Имре Тот на 70 години. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 4, p. 117—120.

 

Бойка Мирчева

 

 

    (19). ТОТЕВ, Тотю Косев (22.XII.1930) — бълг. археолог. Роден в с. Кръшно, Търговищка област. Завършва Богословския фак. на Софийския унив. (1956). През 1957 започва работа като пръв уредник на Археол. музей в Плиска. В периода 1962—1974 е н. с. и завеждащ Базата музей на Археол. инст. с музей при БАН в Преслав. Включва се в теренното проучване на дворци, църкви и манастири във втората бълг. столица, както и на отделни паметници в нейната околност. През 1978 защитава кандидатска дисертация на тема „Виница — производствен керамичен център на Преслав през IX—X в.“. Ръководител на Филиала на Археол. инст. с музей при БАН в Шумен (от 1974). Ст. н. с. (1979), д-р на истор. науки (1990) с дисертацията „Керамичната икона в средновековна България“. Преподавател в Шуменския унив. (от 1990), проф. (1992); ръководител на Катедрата по богословие (1991—2001), декан на Фак. по бълг. филология, история и богословие (1991—1995), ректор на Унив. (1995—1999). Чете лекции по библейска и църковна археология, християнско изкуство, средновековна бълг. култура, история на Византия; води спецкурсове в Софийския унив., Националната художествена академия в София, Американския унив. в Благоевград, Свободния унив. във Варна, както и в чуждестр. учебни заведения в Русия (1994), Гърция и Турция (1995, 1996), Италия (1998), Великобритания (1999) и другаде. Член (1975) и член на Президиума (1995) на Международната уния по слав. археология, почетен председател на Православния богословски студентски съюз (1993). Главен редактор на научните поредици „Преслав“ (т. 1—5, 1968—1993), „Плиска—Преслав“ (т. 1—6, 1979—1993), „Преславска книжовна школа“ (1995—), отговорен редактор на „Епископ Константинови четения“ (1994—), „Трудове на катедрите по история и богословие“ (1997—) и др. Ордени „Кирил и Методий“ I ст. (1985), „Стара планина“ I ст. (2001).

 

Научните възгледи и методологията на Т. се формират при контактите му като студент с Кр. Миятев, Ив. Снегаров, Ив. Гошев и в работата с археолозите В. Иванова-Мавродинова, Ст. Ваклинов, Ив. Акрабова-Жандова и др. Научните му интереси са главно в областта на преславската култура през IX—X в. В края на 50-те г. на XX в. започва първите си самостоятелни разкопки в района на Плиска, от 1962 ръководи теренни проучвания в Преслав и в околностите му; разкритите забележителни археол. паметници (манастирите в местностите Тузлалъка, Под Зъбуите, при Кръглата църква, Дворцовия манастир, базиликите в Стамбол Иолу и Сакалова могила, релефна и рисувана керамика, каменна пластика и металопластика, ювелирни творби, старобълг. надписи и др.) променят основно първоначалните представи за материалната и особено за художествената култура на бълг. столица през нейния Златен век.

 

Предмет на първите публикации на Т. са дребни, но значими находки (varia), постъпили отдавна в Преславския музей — знаци, амулети, печати и др.; вкусът към детайлите е постоянна черта на изследователската му работа и показва умението му да прави подробни и точни описания. Началните му приноси в кирило-методиевската проблематика са откриването и обнародването на няколко грц. и старобълг. надписа от Преслав от края на IX и X в., като надписа върху сребърната чаша на Сивин жупан (1964) и двуезичния надгробен надпис на Ана (1966).

 

 

81

 

На него принадлежи и опитът да се идентифицира личността на презвитер Йоан в надписа от с. Теке козлуджа (дн. с. Избул, Шуменска област) с известния от Беседата на Презвитер Козма Йоан Презвитер Нови, преводач от грц. език на Житие на Антоний Велики и Житие на Панкратий Тавроминийски (1974).

 

След 1970 Т. създава проблемна група, която изучава ролята главно на преславските манастири като средища на разностранна художествена и книжовнопросветна дейност. Разкритите в тях ателиета за рисувана керамика, каменна пластика, обработка и резба върху кост, производство на стъкло и стъклени мозайки, металопластика и др. ги характеризират преди всичко като центрове на високохудожествени занаяти. Намерените материали (икони, скулптирани мраморни детайли и др.) свидетелстват за разцвета на преславското изкуство през X в. Редица находки, като писала (стила), закопчалки и метални украси от подвързии на книги, старобълг. и грц. надписи върху камък, глина, олово и рисувана керамика сочат, че в преславските манастири е развивана и просветна и книжовна дейност. Следите от нея се откриват предимно в градските манастири при Кръглата църква, северозападно от Дворците, а също и около църквата на Мостич. Проучванията на Т. в манастира „Свети Пантелеймон“ в местността Патлейна край Преслав показват, че той е бил един от главните центрове за производство на рисувана керамика; липсват обаче данни да е бил средище на просветна и книжовна дейност, както допускат първите му изследователи.

 

Тотю Тотев

 

На откритите в преславските манастири важни материали и нови данни Т. посвещава редица статии и доклади на международни конгреси и симпозиуми (Букурещ, 1971; Братислава, 1975; София, 1980; Шумен, 1979 и 1981, и др.). Резултатите от проучванията са обобщени в монографичните му изследвания и студии за ранната история на Преслав (с каталози, коментари на находките, библиография и приложения). В монография (1982) е разгледан манастирът в местността Тузлалъка, от който произхождат най-ранните произведения на българската и изобщо на слав. керамична рисувана икона. В труда са обединени двете основни насоки в изследователското развитие на Т. — проучването на преславските манастири като средища на художествен живот и на преславската рисувана керамика като негов най-ярък и самобитен изразител. В книгата за преславската керамична икона (1988) са описани аналитично всички открити рисувани и релефни белоглинени икони и са обобщени данните за керамични ателиета, майстори керамици, за стила и датировката на преславската керамична иконография от края на IX и първата половина на X в.; по-късно трудът (в бълг. и английска версия) е значително разширен с материал от епохата на Второто бълг. царство, съхраняван в бълг. и чуждестр. музеи. В кръга на тези изследвания

 

 

82

 

е монографията за средновековна Виница (1996) — първия значителен производствен център за строителна и битова керамика, предназначена за столицата. Изследването за Дворцовия манастир в Преслав (1998) е посветено на най-големия от осемте открити до днес преславски манастири. Според Т. в него цар-Симеоновият интелектуален елит е осъществявал както типичния за епохата интензивен книжовен живот, така и работата на специализирана декоративно-художествена школа, за каквато може да се съди по значителния брой манастирски ателиета. Тази тематика е осветлена и в публикациите на Т. за т. нар. от него родов манастир на владетелите от Преслав, който се е намирал непосредствено до Кръглата църква (1987 и др.).

 

В поредица от статии и книги (на бълг. и английски език) Т. разглежда подробно Преславското съкровище (ок. 130 златни и позлатени предмета), открито близо до Стария град. Те съдържат подробно описание на стила на златните накити и на находките от сребро и бронз; акцентува се върху техниката на виз. клетъчен емайл.

 

Т. е автор на първото цялостно изследване на керамичната икона в средновековна Б-я (2001), в което проследява историята на нейното проучване, въпросите за времето, местата и начина на производството ѝ, за нейните създатели, за типовете икони, сюжетите, стила на иконографията и др. Изводите му са в няколко насоки: началото на старобългарската и изобщо на слав. керамична иконопис се поставя в края на IX в. и според досегашните археол. данни има хронологическа преднина спрямо иконите от Константинопол; в Б-я са усвоени сложни процеси и технологии, прилагани в постоянни и обзаведени с всичко необходимо за производството ателиета; преславските керамици иконописци са се отличавали с високо професионално умение и със завидна богословска ерудиция, черпели са сюжети и образи от сирийско-палестинското изкуство, от цариградските църкви, от миниатюри във виз. кодекси от IX—X в.; изображенията са свързани с тези източници и по стил; в някои столични манастири е налице сътрудничество между художниците от скрипториите и керамиците от ателиетата; керамичната икона е намирала място в олтарните прегради и изобщо в декоративния ансамбъл на някои богато строени църкви в Преслав; червеноглинената икона (известна засега само от две находища — Патриаршеската църква в Търновград и църква № 10 в средновековния гр. Червен, дн. останки до с. Червен, Русенска област) се появява през Второто бълг. царство и е една от най-високите прояви на търновското художествено творчество през XIII—XIV в., но между нея и белоглинената икона от Преслав не може да се установи приемственост.

 

Обобщаваща характеристика на преславската култура Т. прави в книгите си за Преслав (1982, 1993, 2000 и 2001). В своята съвкупност изследванията му върху тази тематика представят бълг. варианти на заложените от Кирил и Методий цивилизационни образци.

 

 

            Съч.:

o   Сребърна чаша с надпис от Преслав. — ИАИ, 27, 1964, с. 5—15;

o   Два нови старобългарски надписа от Преслав. — БЕ, 16, 1966, 1, с. 39—45;

o   Нов старобългарски писмен паметник от Преслав. — ИАИ, 29, 1966, с. 61—67;

o   Проучвания в гробницата на Преслав през 1963 и 1964. — Известия на Народния музей — Шумен, 5, 1972, с. 41—56;

o   Граждански постройки на левия бряг на река Тича и Преслав [Тотев Т., Ст. Станилов]. — Известия на Народния музей — Шумен, 5, с. 57—76;

o   Старобългарски производствен център за строителна керамика в чашата на язовир „Виница“. — Известия на Народния музей — Шумен, 6, 1973, с. 159—187;

o   Северната порта на Външния град в Преслав и някои наблюдения за градската крепостна стена покрай Тича (р. Камчия). — Известия на Народния музей — Варна, 9, с. 304—312;

o   Кой е презвитер Йоан от един старобългарски надпис? — Известия на Народния музей — Варна, 10 (25), 1974, с. 317—321;

o   Тридесет години археологически разкопки в Преслав. — Археология, 16, 1974, 3, с. 48—60;

 

 

83

 

o   Манастирът „Тузлалъка“ — център на рисувана керамика в Преслав през ІХ—Х в. — Археология, 18, 1976, 1, с. 8—15;

o   За новооткритите рисувани керамични икони от Преслав. — Изкуство, 26, 1976, 2, с. 25—29;

o   Базилика при Сакалова могила в Преслав. — В: Преслав. 2. С., 1976, с. 38—62;

o   Две църкви в Преслав [Тотев Т., П. Георгиев]. — В: Плиска-Преслав. Проучвания и материали. 1. С., 1979, с. 18—31;

o   Велики Преслав. — В: Стари български столици. С., 1980, с. 71—91;

o   Нови данни за облика на някои манастири в Плиска и Преслав [Тотев Т., П. Георгиев]. — В: Българско Средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 130—136;

o   Преславските манастири, средища на художествен живот през ІХ—Х в. — Векове, 9, 1980, 5, с. 46—53;

o   Преславските манастири в светлината на най-новиге археологически проучвания. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 81—84;

o   Манастирът „Тузлалъка“ — център на рисувана керамика в Преслав през ІХ—Х в. С., 1982 (РП, 8), 78 с.;

o   Преславското златно съкровище. Изследване. С., 1982, 103 с. (същото на англ, език: The Preslav Gold Treasure. Sofia, 1983, 103 p.);

o   Кръстовидна църква под основите на Голямата базилика в Плиска (865—866). — В: Сборник в памет на проф. Станчо Ваклинов. С., 1984, с. 160—170;

o   За кумани в един надпис от Преслав. — В: Културата на средновековия Търнов. Сборник 800 години Търновград. С., 1985, с. 158—170;

o   Дворцовият манастир в Преслав. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 70—84;

o   Родов манастир на владетелите в Преслав. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 120—128;

o   Les monastères de Pliska et Preslav aux IX^e—X^e siècles. — Bsl, 47, p. 185—200;

o   Епиграфски свидетелства за старобългарската писменост. — Palaeobulgarica, 12, 2, p. 83—92;

o   Преславската керамична икона. С., 1988, 88 с.;

o   Старобългарските манастири в светлината на археологическите разкопки и проучвания. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 3—13;

o   Велики Преслав. Пътеводител. Варна, 1993, 124 с.;

o   Преславското съкровище. Шумен, 1993, 1 12 с.;

o   Реминисценция на стихове от псалом 67 в гръцки заклинатален надпис от Преслав. — В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с. 183—187;

o   За една колекция рисувани белоглинени съдове от Преслав. — В: Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов. С., 1994, с. 214—222;

o   Някои наблюдения във връзка с типологизацията на преславските кръстокуполни църкви. — Старобългарска литература, 27, 1994, с. 3—11;

o   Нови наблюдения и данни за облика на гражданската архитектура през Първото българско царство. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 317—332;

o   Nouvelles données archéologiques sur Preslav. — Bsl, 56, 1995, p. 779—784;

o   За една група рисувани керамични икони от Дворцовия манастир в Преслав. — В: Епископ-Константинови четения. 2. Шумен, 1996, с. 179—187;

o   Монастырь около Круглой церкви в Преславе. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 282—293;

o   Средищната църква в Дворцовия манастир на Преслав. — В: Епископ-Константинови четения. 3. Шумен, 1996, с. 11—21;

o   Средновековна Виница. Шумен, 1996, 160 с.;

o   Гробнични постройки и некропол в Дворцовия манастир на Преслав. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет университет „Епископ Константин Преславски“, 1, 1997, с. 207—218;

o   Археологические данные о Преславе. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет университет „Епископ Константин Преславски“, 2, 1998, с. 61—68;

o   Дворцовият манастир в Преслав. Шумен, 1998, 139 с.;

o   Църква до източната крепостна стена на Вътрешния град в Преслав. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет „Епископ Константин Преславски“, 3, 1999, с. 38—46;

o   Църква край Румска река във Външния град на Преслав. — В: Преславска книжовна школа. 4. Шумен, 1999, с. 136— 143;

o   The Ceramic Icon in Medieval Bulgaria. Sofia, 1999, 156 p.+99 tabl. (на бълг. език: Керамичната икона в средновековна България. С., 2001, 160 С.+99 табл.);

o   Преславската култура и изкуство през ІХ—Х век. С, 2000, 196 с.;

o   Veliki Preslav. Sofia, 2001, 112 p.

 

            Лит.:

·       Залесская B. H. — ВВр, 47, 1983, с. 273—275 (рец.);

·       Durand J., Ch. Vogt. Plaques de céramique décorative byzantine d’époque Macédonienne. — Louvre, 4, 1992, octobre, p. 38—44;

·       Георгиeв П. Д-р Тотю Тотев — заслужил изследовател на Преслав. — В: Преслав. 4. С., 1993, с. 7—10;

·       Vogt Ch., А. Вouquillοn. Technologie des plaques murales décorées de Preslav e de Constantinople (IX^e—X^e siècles). — Cahiers archéologique, 44, 1996, p. 105—116;

·       Петрова П. — Известия на Историческия музей — Шумен, 9, 1997, с. 298—301 (рец.);

·       Francois V. Bibliographie analytique sur la céramique byzantine à glasure. — In: Varia Anatolica. 9. Paris, 1997, p. 158—159 (№№ 491—494);

·        Стефанов П. Библиография на проф. д-р на ист. науки Тотю Косев Тотев. Шумен, 1999, 63 с.;

·       Чолов П. Български историци. Биографично-библиографски справочник. С., 1999, с. 288;

·       Станилов Ст. Тотю Тотев на 70 години. — Проблеми на изкуството, 2001, 3, с. 56—57;

·       Стефанов П. Избрана научна библиография на проф. д.и.н. Тотю Тотев, създател и пръв ръководител на Катедра „Теология“. — Трудове на катедрите по история и богословие. Шуменски университет университет „Епископ Константин Преславски“, 4, 2001, с. 6—13;

·       Tрендафилов Хр. Тотю Тотев и Велики Преслав. — Наука, 11, 2001,4, с. 50—53.

 

Павел Георгиев, Христо Трендафилов

 

 

84

 

 

    (20). ТРАДИЦИИ кирило-методиевски извън българските земи. Понятието обхваща широк кръг факти и явления (предимно от сферата на духовната култура), възприемани като последици и отгласи от цялостната дейност на Константин-Кирил и Методий и техните преки ученици, като нейно продължение и съхранение, като израз на спомена за нея. По тип, хронология и географско разпространение Т. са изключително разнообразни, поради което са обект за проучване на различни хуманитарни дисциплини. В съответната научна проблематика първостепенно място заемат темите за съдбата на създадените от първоучителите азбука, книжовен език (във всичките му функции) и преводи, за историята на слав. богослужение, за възникването и развитието на техния култ и обвързаните с него богослужебни текстове и други книжовни паметници. Отделни изследователи разглеждат като форма на Т. позоваването на солунските братя през по-късни епохи (напр. през Възраждането), когато се е появявала необходимост да се отстояват обществени позиции или национални ценности в духа на тяхната хуманна принципност. За палеославистите обаче съвсем закономерен е интересът към Т. през Средновековието.

 

Св. Кирил и св. Методий покръстват славяните. Релеф от постамента на скулптурна композиция от Ем. Макс в Тинския храм в Прага, 1845 г.

 

 

        Най-пряка проява на Т. сред западните славяни се търси в Чехия и Словакия, в чиито земи през IX в. се създава и съществува докъм 907 държ. формация Велика Моравия. Тъй като конкретните данни за великоморавското общество и неговите езикови и културни характеристики са твърде оскъдни, информация за тях обикновено се получава по косвен път, включително чрез всички помощни истор. дисциплини. Ключов за тази тематична област е въпросът за наличието или отсъствието на политически и културен континуитет между Велика Моравия и средновековното Чешко княжество, по-късно — кралство на Пршемисловците, както и между Велика Моравия и останалите под унгарско господство нейни земи, на които се развива словашката народност. Поради обстоятелството, че източниците на информация обикновено засягат само отделни моменти от историята на Велика Моравия и на чешкото общество, често тяхното тълкуване и изграждането на съответните теории са в пряка зависимост от решаването на изходните проблеми по критиката на текстовете. Поради това се привличат и сведенията от проучванията на археологически паметници от ІХ—Х век на територията на Велика Моравия, които разширяват представите за нея и за връзките ѝ с пршемисловска Чехия. Много оскъдни са известията за съдбата на слав. литургия непосредствено след разпадането на Великоморавското княжество, а с преки данни за отношенията между Велика Моравия и пршемисловска Чехия съвременната наука не разполага. Косвени свидетелства за Т. в Чехия се срещат в Хрониката на Козма Пражки, в повлияните от нея храдищко-опатовицки летописи и в Далимиловата хроника, където се споменава, че чешкият княз Борживой е бил покръстен от моравския архиепископ Методий по времето на моравския княз Светополк. Освен това на Методий се приписва

 

 

85

 

и успешна мисионерска дейност в присъединените по онова време към държавата на Светополк (870—894) земи на висляните (дн. Краковско), където покръстил княза (името му не е известно) (М. Копецки, 1965). Някои изследователи предполагат, че тези съобщения на истор. извори са достоверни (В. Вавржинек, 1963; Фр. Дворник, 1970), други ги тълкуват като късни интерполации в хрониките без значителна документална стойност.

 

Много неясен е и въпросът за съдбата на онези от учениците на Кирил и Методий, които са произхождали от Велика Моравия, не са били пряко свързани с Б-я и не са потърсили убежище при бълг. княз Борис I (852—889). Не могат да се изключат предположенията, че те са били добре приети предимно в пршемисловска Чехия (Р. Вечерка, 1974, 1977) и Словакия.

 

Сазавският манастир

 

Особено важно място в проблематиката за връзките между Великоморавското княжество и чешката държава заема Сазавският манастир, в който литургията, отслужвана на Кирило-Методиевия слав. език, се запазва почти до края на XI в., като по този начин се поддържат Т. на езиковото и литературното творчество. Главните извори за историята на манастира са двете лат. жития на неговия първи игумен св. Прокоп, които вероятно са имали по-стар слав. прототип. Широко разпространена е представата за връзките на Сазавския манастир с културните центрове на Киевска Русия и Унгария (Й. Вашица, 1940; Я. Станислав, 1958, с. 40—51; П. Кирай, 1971; А. И. Рогов, Е. Блахова, В. Конзал, 1976, с. 17—27), но поради липса на преки свидетелства тези връзки не могат да се конкретизират териториално в определен манастир, град или област. Разностранно и противоречиво се тълкува и ролята на Сазавския манастир за съхранението на кирило-методиевските Т. в Чехия; определенията за нея варират от представянето ѝ като екзотично изключение в живота на чешкото общество, съзнателно възродено след продължителна пауза през X в. (Ф. Граус, 1963, 1966; 3. Фиала, 1966) до мнението, че тя отразява широко течение в духовния живот, продължение на непрекъснати великоморавски Т. (В. Киас, 1981).

 

Преки съобщения за богослужение на слав. език в чешката държава през периода след XII в. липсват. Като косвен източник на данни за отзвук от духовния живот се използват запазените текстове на старобълг. книжовен език, писани в чешките земи (общо 27 текста, които носят частични белези за чешки произход — Ф. В. Мареш, 1979). Тъй като тяхното локализиране към конкретно литературно средище се основава главно върху факти от езика и историята на текста и поради това е твърде несигурно, отнасянето на някои от достигналите до наше време паметници към Сазавския манастир засега е в сферата на хипотезите (М. Вайнгарт, 1949; И. Врана, 1970). Независимо от това преобладава мнението, че там е развивана усилена книжовна дейност и са създавани както преводи, така и оригинални произведения. Във връзка с оригиналните творби най-широк

 

 

86

 

Църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Прага

 

научен интерес предизвикват данните от лат. легенди за св. Прокоп и особено споменаването в предговора на легендата Vita minor, че лат. кратко житие е преведено от слав. език. Макар че това съобщение буди известни съмнения у някои автори (К. Йелинек, 1965), преобладава мнението, че слав. житие е съществувало (Б. Риба, 1953; О. Кралик, 1964, 1966; Й. Кадлец, 1966; В. Ринеш, 1967), тъй като лат. жития на св. Прокоп се вписват в контекста на общите черти на старобълг. агиография — връзка с истор. факти и защита на правото на слав. езици да имат своя книжовна форма. Всъщност главните аргументи в полза на становището за непрекъсната приемственост на кирило-методиевските Т. в Чехия са именно характерните езикови и литературни особености на запазените чешки паметници, писани на старобълг. книжовен език (в чешко-моравска редакция), най-вече на Киевските листове и Пражките листове (Врана, 1970), житията на св. Вацлав и св. Людмила и др. (А. Пражак, 1978). Жанровата и идейната Т. на агиография със силно застъпен истор. елемент, започната с Пространните жития на Кирил и Методий и с легендите за Вацлав и Людмила, продължава и в други лат. легенди (напр. в Beatus Cyrillus). Нейните основни белези — широк жанров, социалнофункционален и стилистичен диапазон и „централизираща“ държ. идеологическа насоченост, показват, че този род жития са част от внушителната литературна дейност на няколко поколения книжовници (Вечерка, 1970). За това говорят също преводите от латински на старобълг. език, направени в чешките земи и продължителното съществуване на песента „Hospodine, pomiluj ny“ (Вечерка, 1967). Показателно е обстоятелството, че в агиографските цикли за Вацлав и Людмила често се преплитат цели пасажи или фрагменти от жития на Кирил и Методий (напр. в лат. Чешка легенда и в житията на св. Людмила от старочешкия Пасионал).

 

Интересно е съобщението в Първата легенда за св. Вацлав, че чешкият престолонаследник, внук на първия чешки християнски княз Борживой, бил образован и по славянските, и по латинските книги. В Хрониката на Козма Пражки, Кристиановата легенда, Чешката легенда се посочват дори конкретни имена на свещеници, дошли в Чехия от моравските земи — Каих, Павел, Храстей, които разпространявали слав. литургия след покръстването на Борживой от Методий. В многостранния проблем за езиково-литургичния и културния континуитет между Велика Моравия и пршемисловска Чехия културноистор. аспект има водещо значение, най-убедително доказателство за което са сравнително големият брой чешки текстове, запазени в руски преписи.

 

 

87

 

Те носят белезите на езикова редакция, съществувала в сравнително продължителен период. Голямото значение на лат. жития на св. Вацлав и св. Людмила, които в литературно и идейно отношение се обединяват със славянските, намира концентриран израз в дискусиите около Кристиановата легенда, смятана за първоизточник на съобщението, че Борживой е покръстен от Методий. Тя става средоточие на обсъжданията около континуитета изобщо, защото доверието или недоверието към сведенията в нея дава възможност да се създадат понякога полярно противоположни теории (Р. Урбанек, 1947—1948; К. Хоралек, 1950—1951; Ф. Бартош, 1953; Я. Лудвиковски, 1965; Граус, 1966; Кралик, 1968; Дворник, 1970, с. 215; Вечерка, 1976; Кадлец, 1976). Значението на Кристиановата легенда се определя от ранната ѝ датировка (според част от специалистите — началото на X в.). Поради това главно от признаването или отхвърлянето на нейната автентичност и на ранната ѝ поява зависи становището на отделните изследователи по проблема за континуитета. Оригиналният, некомпилативният характер на Кристиановата легенда и на Първата легенда за св. Вацлав определя важността на съдържащите се в тях сведения за културния живот в Чехия през X в. — почти единствените и най-авторитетните данни по този въпрос, въз основа на които се аргументира мнението, че между Велика Моравия и пршемисловска Чехия е съществувала връзка в областта на слав. богослужение, а до по-късно време — и в отношението към родния език и неговото право на самостоятелност и книжовна употреба. Това убеждение се потвърждава и от археол. проучвания, тъй като в материалната култура на Чехия се наблюдават отгласи от материалната култура на Велика Моравия, а княжеските владения на Славниковците наподобяват преходна зона на засилено велокоморавско влияние (Кралик, 1976, с. 196—206). Включването на техните територии в границите на пршемисловска Чехия създава условия не само за обединяване на чешките племена, но и за проникване на великоморавската култура в нея. Като условие и свидетелство за разпространението на кирило-методиевските Т. в Чехия може да се тълкува и благосклонното отношение към слав. литургия на чешките владетели Олдржих (1012—1032, 1034), Бржетислав I (1034—1055) и Вратислав II (1061—1092) (Киас, 1981).

 

Титулна страница c изображение на Кирил и Методий от книга на Ф. Дурих, издадена през 1777 г.

 

Тъй като отхвърлянето на великоморавския континуитет в Чехия почива върху текстов анализ на някои от истор. извори, при изясняването на въпроса е целесъобразно да се привличат данни и от направените археол. проучвания на

 

 

88

 

Първото житие на св. Вацлав, препис от 1379 г.

 

великоморавските и чешките територии. Такова е напр. мнението на Граус (1963, 1966), което има сериозни опоненти (Вечерка, 1967). Сравнително по-малко анализирано е мнението на И. Боба (1971), че Моравия на князете Ростислав (846—870) и Светополк и на Методий трябва да се локализира южно от р. Дунав, в гр. Марава (Сирмиум, дн. Сремска Митровица, Сърбия). То се опира главно върху тълкуването на названията на Моравия в лат. извори, както и на общи съображения за структурата на църковната йерархия. Становището на Боба игнорира както археол. данни, така и характера на слав. литературни паметници, писани в чешките земи, а някои от езиковите му анализи не са издържани от филологическо гледище (М. Младенова, 1985). То е неубедително и поради това, че сред главните му аргументи е отдавна отхвърленото от славистиката мнение, че прилагателното словѣньскъ и неговите лат. съответствия трябва да се тълкуват в тесен смисъл като „славонски“ или „словенски“. За критиката на тези мнения голямо значение има анализът на археол. находки, както и пълнотата на привличаните истор. извори (Л. Хавлик, 1987). Изключително важни са археол. сведения за материалната култура и християнските символи, които показват връзките на Велика Моравия както с франките, така и със страните от виз. сфера. Самостоятелен проблем е идентифицирането на големите великоморавски археол. находища съобразно със сведенията от истор. извори за известни великоморавски селища.

 

Като предпоставка за наличието на културна приемственост между Велика Моравия и Чехия може да се смята и голямата етническа близост между двете области, заселени с близкородствени племена, преминаващи към държ. форма на организация. Поради това важен самостоятелен въпрос от проблематиката на кирило-методиевските Т. в чешките земи представлява езиковата им страна, която може да се разглежда двупосочно — с оглед на елементите от великоморавския и чешкия език в езиковата система на текстовете, създавани след 885 на старобългарски (кирило-методиевския) книжовен език на територията на чешката държава, и с оглед на елементите от него, проникнали в създаващия се през XIII и XIV в. старочешки книжовен език. Първата от тези насоки се свързва с паметници като Киевските листове,

 

 

89

 

Пражките листове, химна „Hospodine, pomiluj пу“ и др., които свидетелстват за наличието на специфична езикова среда и на оформен висок стил в старобълг. книжовен език. Чрез химна „Hospodine, pomiluj пу“ елементи от Т. преживяват до XIV в., когато по времето на имп. Карл IV (1347—1378) отново настъпват благоприятни политически условия за възстановяване на слав. литературна дейност. С основаването на пражкия Емаузки манастир кирило-методиевските Т. в Чехия се възстановяват от хърватски монаси глаголаши, чиито книжовни занимания продължават около един век. Така във формирането на новото езиково съзнание на чешкото общество има принос употребата на кирило-методиевския език. Това се отнася и за оформянето на старочешкия език и правопис, както и за обновяването на култа към Кирил и Методий в новото литературно творчество — на основата на старинните се създават нови жития на св. Вацлав, на Константин-Кирил Философ, на св. Вит. Възраждането на Кирило-Методиевите идеи намира отражение в писаната по поръчка на Карл IV чешка история, в която авторът Пршибик Пулкава от Раденин отделя специално място на слав. литургия и нейното разрешаване от папата в резултат на застъпничеството на първоучителите (Копецки, 1965, с. 571). По същото време се осъществява старочешкият превод адаптация на Библията, написан с ъглеста хърватска глаголица. Тази писмена практика вероятно е оказала известно въздействие при оформянето на лат. чешки правопис по времето на Ян Хус (Мареш, 1973). Свидетелства за подем (според друго гледище — действителното начало) в съществуването на Т. през епохата на Карл IV са няколко от най-ценните лат. извори за делото на Кирил и Методий, между които са Моравската легенда, легендата Quemadmodum, Службата Adest dios gloriosa, Пространното житие на св. Прокоп (Vita maior), както и литературни паметници на чешки език, съставени чрез превеждане и компилиране, напр. съкратената преработка на Чешката легенда, чешкия превод на Краткото житие на св. Прокоп (Vita minor), компилираното Житие на светите Църха и Страхота и др. Проучванията в тази насока през последните две десетилетия разширяват представата за чешкия принос в ръкописната традиция на най-разпространената агиографска творба на Западноевроп. средновековие — Legenda aurea на Яков Ворагински, която съдържа четива с кирилометодиевски мотиви (А. Видманова, 1982; Сл. Бърлиева, 1998).

 

Св. Кирил и св. Методий. Изображение в Мисал на Ян от Блудов, 1466 г.

 

Ограниченият брой на текстовете, в които въздействието на великоморавския и на чешкия език върху старобълг. книжовен език обхваща всички езикови равнища, става причина вниманието на съвременните изследователи да се съсредоточи предимно върху тях в търсенето на чисто езиковите взаимодействия (Мареш, 1961; Е. Паулини, 1964, с. 50—71). Но докато повечето автори се спират именно на този проблем, най-неизяснен остава резултатът от функционирането

 

 

90

 

Най-старото изображение на Емаузкия манастир, гравюра от XV в.

 

на старобълг. книжовен език в чешката езикова среда, проявен при възникването на старочешкия книжовен език (В. Вондрак, 1895; Мареш, 1963; Младенова, 1988). Обикновено се обръща по-голямо внимание на лексикалния слой, свързан с конфесионалната терминология в старочешкия език, който показва старобълг. произход (термини като blahoslaviti, rozhřešiti < раздрѣшити, tvořec, tvořitel и др. — Б. Хавранек, 1963; Паулини, 1964). Изтъкват се и по-системни езикови влияния (Младенова, 1988). Специален интерес представляват християнските лични имена, в чиито дублетни форми в старочешкия и старополския език се отразяват следи от кирило-методиевските T. (М. Карплукувна, 1972, 1973, 1977). Тези чисто езикови следи и реминисценции от кирило-методиевските Т. съществуват най-продължително време — дори и след отпадането на конкретните литературни и идейни компоненти.

 

Късни реминисценции в чешката култура, свързани с имената на Кирил и Методий, се наблюдават през епохата на Чешкото национално възраждане. След продължително прекъсване — от периода на хуситските войни (1419—1437) и попадането на чешката народност под властта на Хабсбургите (1526), при честването на 1000-годишнината от смъртта на солунските братя се разгръща движение за обединение между Източната и Западната църква (т. нар. чешки юнионизъм — Вашица, 1940). В този случай, както и през най-новия период от развитието на чешкото общество (ХІХ—ХХ в.) култът към Кирил и Методий се използва често, понякога с противоречиви идеологически цели.

 

Разпространено е мнението, че в началото на X в., когато Великоморавското княжество вече не съществува, словашките територии попадат в по-неблагоприятни в сравнение с Чехия условия с оглед на възможностите за поддържане на основните начала на Моравската мисия. Това се отнася особено за времето след включването им в кралството на угрите (XI в.). Въпреки това слав. богослужение продължава, макар и в много ограничени рамки. Известно е, че Съборът на епископите от 1104 (или 1105) разрешава в големите храмове да се четат на слав. език Евангелието, Апостолът и Символът на вярата, а Символът на вярата и молитвата „Отче наш“ — и в малките храмове. И по-късни синодални декрети (напр. от 1114 и 1382) допускат употребата на „собствен“ език при кръщение (К. Хабовщякова, 1981; Рогов, 1991, с. 183). Колкото и да е била стеснена, тази богослужебна практика се е нуждаела от книжнина. Доказателство за това са случаите на слав. църковна терминология, попаднала в неслав. богослужебни ръкописи (Й. Тибенски, 1963).

 

Когато се обсъжда въпросът за континуитета на кирило-методиевските Т. в Словакия, при положение, че не съществуват преки сведения в този смисъл в

 

 

91

 

истор. извори, словашките специалисти се позовават на езикови явления (Станислав, 1933, 1956, 1968, 1971, 1974), на първо място на социалната терминология, проникнала в унгарски език от езика на покореното великоморавско население. Липсват преки сведения и за участието на западнослав. диалекти при формирането на основата на словашкия език, както и за влиянието им върху първоначалния Кирило-Методиев език, но обстоятелството, че голяма част от територията на съвременна Словакия (Нитранско) е била част от Великоморавското княжество (вж. Нитра), дава основание да се предполага, че е имало контакт между двата езика. За ранната фаза от развитието на старобълг. книжовен език обаче изтъкваните „словашки“ явления са обилно документирани в книжовните паметници, създадени по-късно по бълг. земи. Към въпроса за кирило-методиевските Т. се отнася и поредица от факти, свързана с книжовни паметници, писани на среднобълг. език с белези на евтимиевски правопис и битували в Източна Словакия през XVI—XIX в., но те все още не са достатъчно проучени (П. Шима, 1966, 1969, 1971, 1975).

 

Горазд. Картина от Ян Троян, 1991 г.

 

От края на XVIII в. кирило-методиевските Т., разбирани като успоредно явление на великоморавската традиция (единствената държ.-правова традиция за словаците) стават „крайъгълен камък“ на словашкия възрожденски историзъм, който от своя страна е „циментиращият фактор“ в националните възродителни процеси (В. Матула, 1992, с. 103). Отбранителният характер на словашкото национално движение определя и начините за актуализация на Кирило-Методиевото културно наследство, придавайки му „ярко изразени черти на апологетизъм, национална гордост и патриотизъм“ (с. 104). Забележителен пример за тази духовна атмосфера е позицията на представителя на първото поколение словашки възрожденски дейци Ю. Папанек, който твърди, че неговият истор. труд „Historia gentis Slavae“, публикуван през 1780, пресъздава дейността на солунските братя и на краля на словаците Светополк. В кръга на тази проблематика многократно са изтъквани заслугите на няколко дейци от второто поколение словашки възрожденци, на първо място П. Й. Шафарик, обосновал континуитета на великоморавската епоха със следващите етапи от общественото и културното развитие на чехи и словаци, на Ян Колар, Ян Холи и др. В най-решителния (трети) етап на словашкото освободително движение се откроява фигурата на Л. Щур, който поставя великоморавските и кирило-методиевските идеи в основата на словашката национална идеология.

 

 

92

 

Солунските братя. Скулптура от Й. Кулих, 1963 г.

 

Към проявите на кирило-методиевските Т. в Словакия през XIX в. се причисляват още издаваното от А. Радлински сп. „Cyrill а Method“, организираните от него поклоннически посещения на Велеград, основаването на културното д-во „Матица словенска“ в гр. Мартин, Словакия (1863), и др. Вж. и Кирил и Методий е изобразителното изкуство, Кирил и Методий в музиката, Кирил и Методий в художествената литература, Паметници на Кирил и Методий.

 

 

            Лит.:

·       Vondrák V. К otázce vlivu církevní slovanštiny na starou češtinu. — ČČM, 49, 1895, p. 301—314;

·       Stanislav J. Dnešný stav otázky československých prvkov v staroslovienskych pamiatkach. — In: Ríša Velkomoravská. Praha, 1933, p. 491—532;

·       Vašica J. Český unionism. — In: Co daly naše země Evropě a lidstvu. Praha, 1940, p. 123—125;

·       Vašica J. Raný kult českých světců v cizině. — In: Co daly naše země Evropě a lidstvu. Praha, 1940, p. 24—27;

·       Urbanek R. Legenda t. zv. Kristiána ve vývoji předhusitských legend ludmilských i václavských a její autor. 1., 1. Praha, 1947, 216 p.;

·       Weingart M. Československý typ církevnej slovančiny. Bratislava, 1949, p. 19—44;

·       Horálek K. R. Urbanek Legenda t. zv. Kristiána ve vývoji předhusitských legend lumilských i václavských a její autor. Praha, 1947 (рец.). — Slavia, 20, 1950, p. 86—89;

·       Bartoš F. Kníže Bořivoj na Moravě a založení Prahy. — In: Josef Dobrovský (1753—1933). Praha, 1953, р. 430—440;

·       Chaloupecký V., B. Ryba. Středověké legendy prokopské. Jejich historický rozbor a texty. Praha, 1953, 285 p.;

·       Stanislav J. O prehodnotenie velkomoravských prvkov v cyrilo-metodejskej literatúre. — В: Сборник в чест на акад. Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., 1955, с. 357—363;

·       Stanislav J. Slovenské slovo nepriaznik, stsl. неприѣзнь „diabolus“. — Slavia, 25, 1956, p. 254—257;

·       Stanislav J. Dějiny slovenského jazyka. 1. Úvod a hláskoslovie. 2 изд. Bratislava, 1958, p. 51, 147—251;

·       Мареш Ф. В. Древнеславянский литературный язык в великоморавском государстве. — ВЯ, 10, 1961, 2, с. 12—23;

·       Станислав Я. Кирило-методиевската традиция в Словашко. Прослава на Димитър Солунски. — ЕЛ, 18, 1963, 3, с. 3—10;

·       Graus F. Velkomoravská říše v české středověké tradicii. — ČČH, 11, 1963, 3, p. 289—305;

·       Havránek B. Studie o spisovném jazyce. Praha, 1963, 372 p.;

·       Mareš F. V. Česká redakce církevní slovanštiny v světle Besed Řehoře Velikého (Dvojeslová). — Slavia, 32, 1963, p. 417—451;

·       Tibenský J. Velkomoravská a cyrilometodějská tradicia v období počiatkov slovenského národněho obrodenia. — In: Velká Morava a naša doba. Bratislava, 1963, p. 86—114;

·       Tibenský J. Velkomoravská a cyrilometodějská tradicia v živote slovenskej feudalnej národnosti. — In: Velká Morava a naša doba. Bratislava, 1963, p. 58—84;

·       Vavřínek V. Církevní misie v dějinách Velké Moravy. Praha, 1963, 205 p.;

·       Večerka R. Velkomoravská literatura v přemyslovských Čechách. — Slavia, 22, 1963, p. 398—416;

·       Станислав Я. Имало ли е в Словакия старобългарска култура през IX век? — ЕЛ, 19, 1964, 6, с. 37—46;

·       Georgiev Е. Kirilo-Metodiada. — SFFUKB, 16, 1964, р. 105—120;

·       Králík O. O existenci slovanské legendy prokopské. — Slavia, 33, 1964, p. 443—448;

·       Pauliny E. Slovesnosť a kultúrny jazyk Vel’kej Moravy. Bratislava. 1964, 244 p.;

·       Vrana J. Glagoljski grafemi —, — i njihova ćirilska transkripcija. — Slavia, 33, 1964, p. 171—181;

·       Jelínek K. Slovanská а latinská Sázava. — Slavia, 34, 1965, p. 123—131;

·       Kopecký M. Cyrilometodějská tradice v starší české literatuře. — Magna Moravia, p. 567—586;

·       Ludvíkovský J. Great Moravia Tradition in the 10th Cent. Bohemia and Legenda Christiani. — Magna Moravia, p. 525—566;

·       Шима П. Начальный этап изучения старославянской письменности в Словакии. — Slavica Slovaca, 1, 1966, 1, p. 81—85;

·       Fiala Z. Hlavní problémy politických a kulturních dějin českých v 9. a 10. století podle dnešních znalostí. — ČČH, 14, 1966, 1, p. 54—65;

·       Graus F. Slovanská liturgie a písemnictví v přemyslovských Čechách 10. století. — ČČH, 14, 1966, 4, p. 473—496;

 

 

93

 

·       Kadlec J. K poměrům na Sázavě v 2. polovině XI století. — Slavia, 35, 1966, p. 266—268;

·       Králík O. Znovu o existenci slovanské legendy prokopské. — Slavia, 35, 1966, p. 259—265;

·       Ryneš V. Několik poznámek k počátkům svatoprokopské úcty. — Slavia, 36, 1967, p. 271—279;

·       Večerka R. Jazykovědný příspěvek k problematice staroslověnského písemnictví v Cechách X. a XI. století. — Slavia, 36, 1967, p. 421—428;

·       Králík O. Nová fáze sporů o slovanskou kulturu v přemyslovských Čechách. — Slavia, 37, 1968, p. 474—494;

·       Stanislav J. Častica a spojka „dá“ v slovenčině. — Slavica Slovaca, 3, 1968, 3, p. 276—279;

·       Шимa П. Характер старославянското наследия восточной Словакии. — Slavica Slovaca, 4, 1969, p. 264—275;

·       Dvornik F. Byzantské misie u Slovanů. Praha, 1970, р. 90—237;

·       Večerka R. Problematika staroslověnského písemnictví v Přemyslovských Čechách. — Slavia, 39, p. 223—237;

·       Vrana J. Praški glagoljski odlomci kao svjedok neprekidne ćirilometodske tradicije u Češkoj do kraja XI stoljeća. — Slavia, 39, 1970, p. 238—248;

·       Boba I. Moravia’s History Reconsidered. A Reinterpretation of Medieval Sources. The Hague, 1971, 167 p.;

·       Кirály P. K otázke cyrilometodějských tradicii v Uhorsku. Otázka hlaholských pamiatok. — Slovo, 21, p. 291—300;

·       Šima P. Archaický protograf kodexu 7784. — Slavica Slovaca, 6, 1971, 3, p. 264—266;

·       Stanislav J. Zo stúdia spovedných textov spřed r. 863 na Vel’kej Moravě alebo v Panonii. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 335—340;

·       Karplukówna M. Ślady liturgii słowiańskiej w staropolskich imionach chrześcijańskich (typ Kożma, Luka). — In: Z polskich studiów slawistýcznych. 4. Prace na VI Międzynarodowy kongres slawistów w Warszawie. Językosnawstwo. Warszawa, p. 155—161;

·       Karplukówna M. O staropolskim przejmowaniu imion wczesnochreścijańskich (typ Bartolomiej, Maciej). — Onomastika, 18, 1973, p. 133— 172;

·       Mareš F. V. Kyrillo-Methodianische Wurzeln der tschechischen diakritischen Orthografie. — Anzeiger der Österreichischen Akademie der Wissenschaften in Wien. Philologisch-historische Klasse, 1 10, 1973, 3, p. 81—99;

·       Вечерка P Приносът на Кирил и Методий за чехословашката култура. — ЕЛ, 29, 1974, 5, с. 1—8;

·       Stanislav J. К problému slovenských jazykových črt v staroslovienskych (staroslovanských) literárních pamiatkach. Nom., Gen., Ak., (Vok.) sg. ijokmeňov. — Slavica Slovaca, 9, 1974, 3, p. 235—243;

·       Stanislav J. Problém slovakizmov v staroslovienskych (staroslovanských) pamiatkach. — Slovo, 24, 1974, p. 203—221;

·       Sima P. Slovensko a byzantsko-bulharské tradice. — Slavica Slovaca, 10, 1975, 1, p. 83—85;

·       Kadlec J. Die sieben Suffragane des hl. Metodius in der Legende des sogenannten Christian. — Methodiana, p. 61—71;

·       Králík O. Kosmova kronika a předchoží tradice. Praha, 1976, 270 p.;

·       Rogov A., E. Bláhová. Konzál. Staroslověnské legendy českého původu (Nejstarší kapitoly z dějin česko-ruských kulturních vztahů). Praha, 1976, 399 p.;

·       Večerka R. Slavistický příspěvek k latinské legendě Kristiánově. — Slavia, 45, 1976, p. 132—136;

·       Karpiuk M. Argumenty onomastyczne w dyskusji nad liturgiją słowiańską w Polsce. — Onomastika, 22, 1977, p. 79—82;

·       Večerka R. Základy slovanské filologie a staroslověnštiny. Praha, 1977 (2 изд. Praha, 1980, 180 p.);

·       Pražák E. Slovanský václavský kánon v českém kulurním kontextu raného středověku. — Slavia, 47, 1978, p. 404—410;

·       Mareš F. V. An Antology of Church Slavonic Texts of Western (Czech) Origin. München, 1979, 230 p.;

·       Habovštiaková K. O cyrilometodovskej tradicii na Slovensku. — ККФ 3, c. 275—283;

·       Kyas V. Ke kulturním poměrům na Moravě v 10. a 11. století. — Slavia, 50, 1981, p. 1—7;

·       Vidmanová A. K dataci staročeského Passionálu. — LF, 105, 1982, p. 200—208;

·       Младенова M. Езиковият аспект на Кирило-Методиевата традиция в средновековна Чехия. — ГСУфсф, 74, 1984 (1988), 1, Езикознание, с. 3—33;

·       Vidmanová А. Staročeský Passionál. — In: Jakub de Voragine. Legenda aurea. Praha, 1984, p. 58—64;

·       Младенова M. Върху едно мнение относно местоположението на Методиевия диоцез. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 30—38;

·       Havlík L. Kronika o Velké Moravě. Brno, 1987, p. 118—269;

·       Рогов А. И. Кирилло-Мефодиевские традиции в эпоху Средневековья. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 174—187;

·       Матула В. Кирилло-Мефодиевская традиция и ее роль в словацком национальном возрождении. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Thessaloniki, 1992, p. 103—107;

·       Флоря Б. H. Кирилло-Мефодиевские традиции в „Легенде Кристиана“. — Bsl, 56, 1995, p. 571—577;

·       Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Nitra-Bratislava, 1996, 128 p.;

·       Judák V. Sv. SvoradAndrej a Beňadik — pokračovatelia cyrilometodskej myšlienky. — In: Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Nitra-Bratislava, 1996, p. 98—102;

·       Lukačka J. Byzantská misia a Nitra. — In: Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Nitra-Bratislava, 1996, p. 20—29;

·       Stojanová L. Poznámky o cyrilometodskej tradicii v dejnách českej a slovenskej literatúry do konca XIX. storočia. — In: Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Nitra-Bratislava, 1996, p. 74—82;

·       Šimo-Svrčeková M. Cyrilo-metodské motivy vo výtvarnom umění na Slovensku. — In: Dedičstvo sv. Cyrila a sv. Metoda v slovenskej a bulharskej kultúre. Nitra-Bratislava, 1996, p. 120—126;

·       Бърлиева Сл. Агиографските творби за св. Кирил и Методий в Legenda Aurea на Яков Ворагински. — В: Кирило-Методиевски студии. 11. С., 1998, с. 5—120;

·       Младенова М. Кирило-Методиева география и езикова история или западните славяни, Кирил и Методий и какво е (о)станало после. С., 1999, 143 c.;

·       Marsina R. La tradition des Saints Cyrille et Méthode en Slovaquie. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Thessaloniki 16—19 October 1997. Thessaloniki, 1999, p. 113—119.

 

Маргарита Младенова

 

 

94

 

 

        Научните дискусии за отгласите от Моравската мисия на Кирил и Методий и за съществуването на слав. литургия в Полша продължават повече от 200 г. Причината е в тясната обвързаност на тази проблематика с важните истор. въпроси за началото на полската държава, проникването на християнството в полските земи през IX в. и формирането на църковната организация.

 

След обединението на източнолехитските племена през втората половина на X в. възниква полската държава, която през 966 при княз Мешко I (ок. 960—992) приема официално християнството. Всичко, което се знае за най-ранния предписмен период от историята на полския език (преди XI в.), е резултат на сравнителна реконструкция, а не на непосредствени данни. Образуването на племенна държава ок. 880 в южните полски земи — в Краковска област на Малополша, също не е документирано и т. нар. Висленско княжество се разглежда като вероятно съществувало в контекста на моравско-чешката експанзия. Племенната държава на висляните, в която може би проникват ранни влияния на християнството, е завладяна от великоморавския княз Светополк, след това известно време е под чешко владичество и едва през 990 при Мешко I влиза в границите на полската държава. След втората половина на XI в. държ.-политическият център отново се премества на юг към Малополша, а от XIII в. неоспоримо политическо и културно средище на полската държава е Краков. Поради тези обстоятелства следите от Кирило-Методиевата мисия в Южна Полша имат изключително важно значение както за началото на полската държавност, така и за формирането на полския културен диалект, който ляга в основата на общонародния книжовен език.

 

Единственото сведение за съществуването на държавата на висляните през IX в. се съдържа в гл. 11 на ЖМ, според която силният висленски „езически княз“ се подигравал с християните и не се вслушал в съветите на Методий да се покръсти доброволно „на своя земя“, за да не бъде покръстен „по принуда като пленник на чужда земя“. Предсказанието на Методий се сбъднало — „така и стана“, заключава житиеписецът. Повечето полски историци смятат, че това е агиографски похват, на който противопоставят истор. аргументи и преди всичко обстоятелството, че през IX в. Южна Полша и Силезия са били извън Великоморавското епископство на Методий (В. Шчешняк, С. Кентшински, В. Абрахам). Има обаче и изследователи, които са склонни да търсят реални факти зад въпросния пасаж — предполага се напр., че княжеството на висляните е било във васална зависимост от Велика Моравия, преустановена в началото на X в. поради упадъка на великоморавската държава, че преди да достигнат до самостоятелна държ. организация висляните попадат под властта на чешката династия на Пршемисловците, че споменатите в ЖМ преследвания на християните трябва да се отнесат към времето ок. 873, когато започва голямата експанзия на Велика Моравия на югоизток, и др. (Ив. Буюклиев, 1985, с. 9—12).

 

Недостатъчните доводи на хипотезата за ранното приемане на християнството във Висленското княжество и за съществуването на слав. литургия през ІХ—ХІ в. в южните полски земи не са пречка тази хипотеза да има повече привърженици, отколкото противници. Противниците изказват по-скоро умерен скептицизъм и рядко се формират крайни мнения — напр. че официалната християнизация, възприета от Чехия по времето на Мешко I, е оставила слав. следи само в религиозната терминология на полския език. Това, което се смята за слав. литургия в Чехия и Полша, някои специалисти (напр. Г. Лабуда) наричат двуезичие, т. е. употреба на слав. език

 

 

95

 

редом с друг литургичен език. Двуезичието на християнската култура във Великоморавия е традиция, която се поддържа и в църковния живот на Чехия през X—XI в. — пазят я монасите на Сазавския манастир. След като са откраднати мощите на св. Войтех (1039), симбиозата между чешкото и полското християнство прекъсва и Църквата в Полша започва силно да се латинизира — до такава степен, че проникването на думи от родния език в паметниците и документите става много рядко, а за старослав. текстове и дума не може да става.

 

На противоположно мнение са историци като К. Ланкоронска, които смятат, че слав. литургия в Полша надживява залеза на Велика Моравия (907) и съществува до XII в., като в Краков или Сандомеж има Слав. митрополия. Съществува и мнение, че кирило-методиевската Т. се прехвърля и във Великополша, за което говори източновиз. обредност при покръстването на Мешко I. Следите от слав. литургия се доказват чрез мисионерската дейност на Методий или на негови ученици сред висленските славяни и със съществуването на Слав. митрополия в Краков. Грц. име на нейния първи епископ Прохор явно насочва към южнослав. влияние. Ланкоронска извежда Слав. митрополия със седалище в Сандомеж от Митрополията на Методий и смята, че там я е пренесъл избягалият от Великоморавия негов ученик Горазд.

 

Легендата Quemadmodum и Моравската легенда в полски ръкопис от XV в.

 

Тезата за двукратното въвеждане на слав. чин в полските земи — през IX в. в резултат на непосредствената дейност на Методий и през X в. чрез чешкото посредничество при официалното приемане на християнството, намира последователи сред теолозите предимно от кръга на полското православие (И. Клингер, Ю. Умински, архиепископ Сава). Клингер обобщава изследванията върху следите от Кирило-Методиевата мисия в полските земи и поддържа мнението, че тя е пуснала дълбоки корени в Полша. След упадъка на Великоморавското княжество слав. Т. даже са се засилили и при управлението на Болеслав I Храбри (992—1025) е имало не една, а няколко слав. митрополии. В този дух се тълкуват съобщенията от първите лат. хроники на Галския Аноним и В. Кадлубек за преследване на слав. литургия в държавата на Болеслав I Храбри и за траурния химн в негова чест, който съдържал обръщение към поданиците християни по лат. и слав. чин. Конфликтът между двете богослужения вероятно е причина и за смъртта на епископ Станислав, който се изправил срещу краля, бранейки слав. литургия. След 1037 слав. църковна организация

 

 

96

 

напълно е унищожена и княз Кажимеж I Възстановител (вероятно 1034—1058) въвежда лат. литургия в цяла Полша. X. Ловмянски разглежда конфликта между двата чина по времето на Болеслав Храбри като продължение на борбата между Методий и Вихинг.

 

Мнението си за съществения принос на слав. литургия през X—XI в. в християнизацията на Полша архиепископ Сава защитава с познатите житийни и истор. извори, като придава голямо значение на археол. доводи. Разкритите ротонди в краковския Вавел, Виелица и Пшемисъл, които не се различават от чешките църкви, доказват, че Южна Полша е влизала във Великоморавската държава. Общите черти в архитектурните им елементи насочват към великоморавския стил на сакрално строителство. За сериозни лингвистични доказателства се смятат данни от топонимията, разкриващи култа към св. Климент, св. Горазд и св. Димитър Солунски.

 

Стремеж към обективност и добросъвестно отношение към аргументите и контрааргументите на различните мнения, както и отхвърляне на пресилените филологически интерпретации на изворите са характерни за умерените привърженици на тезата на Т. Лер-Сплавински. В по-ранните си трудове той защитава идеята за съществуването на слав. литургия в Полша, но по-късно заключава, че кирило-методиевската Т. е краткотрайна и не е оказала съществено влияние върху формирането на църковнополитическите и културните отношения в средновековна Полша. Критичният подход на Лер-Сплавински следват филолозите слависти Ал. Брюкнер, Б. Хавранек, Л. Мошински, Я. Шатковски, Буюклиев, М. Младенова и др. У някои от тях по-голяма тежест придобиват контрааргументите (З. Суловски), а у други (Т. Милевски) надделяват доводите в защита на мнението, че слав. литургия е имала по-дълбоки корени, че не е изчезнала след смъртта на Методий, а след 907 моравяните, които избягали във Висленското княжество, я пренесли от Велеград в Краков. Слав. литургия е съществувала не само по времето на краковския епископ Прохор, но и по-късно; за това свидетелства съобщението на епископ Матеуш, който в 1143 води борба срещу слав. чин и се обръща за помощ в молитвата си към св. Бернард.

 

След като коментира всички познати досега доводи, Младенова предпочита да говори за известна самостоятелност в развоя на полската кирило-методиевска Т. Фактът, че няма истор. извори и книжовни паметници, доказващи пренасянето на Кирило-Методиевия език в Полша, не изключва неговото влияние върху старополски. Според Буюклиев участието на кирило-методиевските Т. в изграждането на западнослав. езици трябва да се схваща по-широко, а не да се свързва само със съществуването на слав. литургия. Докато данните за литургичната практика са оскъдни, старополските паметници показват несъмнена връзка с кирило-методиевските Т. и най-вече с моравската редакция на Кирило-Методиевия език. Текстът на най-старата полска поетическа творба — химна „Богородица“, многократно се привежда като доказателство за връзка с великоморавската епоха и с религиозната терминология на старобълг. език. Названието Богородица е чуждо на лат. традиция, то е свойствено на гръко-виз. догматика, а чрез нея на слав. чин. Ранното (X в.) или по-късното датиране (XIV в.) на химна е дискусионно, но езикът му свидетелства за преплитане на лат. и слав. традиция в християнската терминология на полски език. Ако песента е възникнала през XIV в., това е резултат от културната обстановка в средновековна Чехия, в която слав. идея се възражда. Според Буюклиев остава въпросът, дали влиянието на старобълг. език върху старополския е резултат от взаимодействие

 

 

97

 

през моравската епоха, но чешкото посредничество в този процес не подлежи на съмнение. Чрез чешкия език отделни старобълг. елементи са прониквали в старополски и това дава основание да се търсят следи от Кирило-Методиевата мисия и старобълг. култура в древна Полша. Като най-важен източник на религиозната полска терминология старобълг. език е оказал и непосредствено влияние върху старополския. Шатковски установява в старополския език думи, които липсват или са с променено значение в старочешкия, но имат успоредици в старобългарския. От това следва изводът, че при заемането на старобългаризми в полски е имало и пряко влияние, осъществено по време на предполагаеми контакти в Южна Полша, а не само доминиращо чешко посредничество.

 

Данните от топонимията също разширяват представата за разпространението на кирило-методиевските Т. в полските земи (М. Карплук).

 

През Ранното средновековие кирило-методиевските Т. оставят слаби следи в езиковата и културната история на Полша, но след XIV в. настъпва техният разцвет в духа на чешката епоха на имп. Карл IV (1347—1378).

 

Силезийският княз Конрад II основава слав. манастир в Олешница (1380), а в 1390 кралица Ядвига и крал Владислав III Ягело (1434—1444) издигат църквата „Св. Кръст“ и манастира Клепаж в Краков. Бенедиктинските монаси в тези манастири донасят глаголическа книжнина и отслужват слав. литургия. Посредничеството на бенедиктинците улеснява проникването на чешкото влияние в полските литургични книги, а Мачей Меховита смята Бенедиктинския орден за последовател на Кирило-Методиевата църква. Ягелонската библиотека притежава единствения запазен глаголически ръкопис от Клепаж — т. нар. Краковски фрагменти от XIV в., част от мисал, вероятно донесени от Прага или преписани в Клепаж. Те обаче не са могли да имат съществено въздействие върху формиралия се вече полски книжовен език.

 

Разцветът на кирило-методиевските Т. през ХІV—ХѴ в. има две трактовки. Едната теза поддържа, че XIV в. е началото на култа към Кирил и Методий и че той се разпространява от Моравия през Чехия и стига до Полша — до краковското духовенство, което възприема молитви и четива от чешките литургични книги и календари. Инициатор на култа е епископ Збигнев Олешницки, който въвежда през XV в. празник на солунските братя в църковния календар. През 1436 св. Кирил и св. Методий са обявени за апостоли и покровители на Полша, а според Краковския требник от XV в. св. Кирил управлявал седем полски епископства. Подобни сведения показват, че през XIV в. великоморавската Т. е била вече неясна. Сл. Бърлиева смята, че и в Чехия, и в Полша в периода ХІ—ХІѴ в. не е съществувал литургичен култ към Кирил и Методий. Тя изследва новооткрити в полските библиотеки преписи на Моравската легенда и Quemadmodum (двете лат. жития, посветени на Кирил и Методий, от Legenda aurea), които документират значително разпространение на Златната легенда в Полша; в повечето от тях редом с полските светци се споменават и солунските братя. Култът към тях намира най-силен израз в полската преработка на Моравската легенда, публикувана от И. Полковски и позната като Краковска легенда (Полковски смята, че Краковската легенда е по-стара; появила се е по-рано в Полша и оттам е била пренесена в Моравия). Бърлиева добавя шест нови нейни преписа към познатите и доказва, че текстът ѝ е компилиран в края на XIV в. като четиво за календарния празник на светите братя. Преписите представляват редки следи, напомнящи за слав. Т. и култа към Кирил и Методий.

 

Въпросът, дали може да се говори за великоморавски културен континуитет сред западните славяни (Младенова) или

 

 

98

 

Моравската легенда, краковска редакция в ръкопис от XV в.

 

за съществуването на цезура (прекъсване) в разпространението на кирило-методиевските Т. през ХІ—ХІѴ в., в полската наука не стои с такава острота, както в чешката. Полските слависти разделят проблематиката около кирило-методиевските Т. съобразно два периода: слав. литургия в Полша като непосредствен резултат от великоморавската мисия на солунските братя, и култивираната слав. литургия в бенедиктинските манастири през ХІV—ХѴ в. Становището на Мошински е, че съществуването на слав. чин през първия период е хипотетично. Единственият довод за него е свидетелството от ЖМ, останалите доказателства са косвени, но те образуват логическа цялост и затова хипотезата е правдоподобна. Все повече привърженици има мнението, че култът към Кирил и Методий не идва от Моравия или Чехия, както смята Лер-Сплавински. Налагането на лат. чин не означава прекъсване на кирило-методиевските Т. в полските земи: след процъфтяването си през XIV—XV в. култът към слав. просветители продължава да се разраства през XVI в., когато е поддържан от пропагандаторите на уния между Западната и Православната църква и братята са признати за патрони на Гнезненския диоцез. В делото на Кирил и Методий униатите виждали начало на съюза между двете църкви, който трябвало да осъществят славяните.

 

Преди да угасне глаголическата традиция в Краков, през 1491 излизат първите печатни текстове на кирилица — Шв. Фиол издава четири православни богослужебни книги. Според В. Стемпняк-Минчева източниците им са с източнослав. основа, но за триодите са използвани среднобълг. кодекси.

 

От началото на XVII в. празникът на Кирил и Методий започва да изчезва от литургичните календари на полските диоцези; възстановява се едва през XIX в. Тогава се появява и култът към Кирил и Методий сред нарастващата полска емиграция в Америка. През 1886 е създадена Полската духовна семинария „Св. Кирил и Методий“ в Детройт, преместена по-късно в Орчард Лейк, щат Мичиган. Според В. Кумор основата за развитието на култа не е в пренесеното зад океана религиозно наследство, а енцикликата Grande munus (1880) на папа Лъв XIII, която припомня великото дело на слав. първоучители и разширява техния култ в целия католически свят. Интересът към кирило-методиевската проблематика се засилва ок. 1885, когато се чества 1000-годишнината на Моравската мисия и от смъртта на Методий. През XX в. дискусии се водят само сред медиевистите. Положението се променя рязко

 

 

99

 

след енцикликата Slavorum apostoli на папа Йоан Павел II, която дава тласък на научни сесии, конференции, чествания и редица публикации през 80-те и 90-те г. на XX в. Обогатява се тематиката, свързана с делото на Кирил и Методий, с тяхното наследство в полския език, с истор. контекст на Моравската мисия (Й. Русек). Като културно пространство, в което си взаимодействат виз. Изток и лат. Запад, в полските земи кирило-методиевската Т. органически се вплита в местната лат. традиция. Според Ал. Липатов виз.-слав. културен кръг несъмнено оказва влияние върху древна Полша и кирило-методиевските Т. са неговият проводник и посредник.

 

 

            Лит.:

·       Polkowski I. Cześć śś. Cyryla i Metodego w Polsce według ksiąg liturgicznych i legend od końca XIII wieku. W Krakowie, 1885, 64 p.;

·       Szcześniak W. Obrządek słowiański w Polsce pierwotnej rozważony w świetle dziejopisarstwa polskiego. Warszawa, 1904, 207 p.;

·       Lehr-Spławiński T. Misja słowiańska św. Cyryla i Metodego. — Ruch Teologiczny, 2, 1931, p. 17—24;

·       Лер-Сплавински T. Има ли следи от моравската дейност на Методия в Полша. — СпБАН, 58, 1939, с. 73—83;

·       Widajewicz J. Państwo Wiślan. Kraków, 1947, 136 p.;

·       Zathey J. O kilku przepadłych zabytkach rękopiśmiennych Biblioteki Narodowej w Warszawie. — In: Studia z dziejów kultury polskiej. Warszawa, 1949, p. 73—95;

·       Umiński J. Obrządek słowiański w Polsce w ІХ—Х wieku i zagadnienie drugiej metropolii w czasach Bolesława Chrobrego. — Roczniki Humanistyczne KUL, 4, 1953, 4, p. 1—44;

·       Paszkiewicz H. The Origin of Russia. London, 1954, p. 381—404;

·       Havránek B. Otázka existence církevní slovanštiny v Polsku. — Slavia, 25, 1956, p. 300—305;

·       Lehr-Spławiński T. Czy są ślady istnienia liturgii cyrylo-metodejskiej w dawnej Polsce? — Slavia, 25, 1956, p. 290—299;

·       Lehr-Spławiński T. Nowa faza dyskusji o zagadnieniu liturgii słowiańskej w dawniejszej Polsce. — Nasza przeszłość, 7, 1958, p. 233—256;

·       Kętrzyński S. O zaginionej metropolii czasów Bolesława Chrobrego. — In: Kętrzyński S. Polska Х—ХІ w. Warszawa, 1961, p. 289—351;

·       Lanckorońska K. Studies on the Roman-Slavonic Rite in Poland. Rome, 1961,8+194 p.;

·       Abraham W. Organizacja koścoła w Polsce do połowy XII w. Poznań, 1962, 359 p.;

·       Szymański J. Czy w Polsce istniał obrządek rzymskosłowiański? — Zeszyty naukowe KUL, 6, 1963, 2, p. 56;

·       Stender-Petersen A. Die kyrillo-methodianische Tradition bei den Polen. — Cyrillo-Methodiana, p. 440—469;

·       Milewski T. Język staro-cerkiewno-słowiański w średniowiecznej Polsce. — Zeszyty naukowe Uniwersytetu Jagiellońskiego. Prace językoznawcze, 15, 1965, p. 7—21;

·       Wasilewski T. Wiślańska dynastia i jej zachlumskie państwo w IX—X w. — Pamiętnik słowiański, 15, 1965, p. 23—61;

·       Lehr-Spławiński T. Reichte die slavische Liturgie-Praxis einmal bis nach Polen? — In: Cyrillo-Methodianische Fragen. Slavische Philologie und Altertumskunde. Wiesbaden, 1968, p. 89—94;

·       Sulowski Z. Początki kościoła polskiego. — In: Kościół w Polsce. 1. Średniowiecze. Kraków, 1968, p. 17—123;

·       Lowmiański H. Początki Polski. 4. Warszawa, 1970, 538 p.;

·       Wrocławski K. Historyczne, legendarne i literackie echa Misji Morawskiej braci sołuńskich w Polsce. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот, Скопје, 22, 1970, с. 393—419;

·       Lowmiański H. The Slavic Rite in Poland and St. Adalbert. — Acta Poloniae Historica, 24, 1971, p. 5—21;

·       Moszyński L. Liturgia słowiańska głagolskie zabytki w Polsce. — Slovo, 21, 1971, p. 255— 273;

·       Karplukówna M. Ślady liturgii słowiańskiej w staropolskich imionach chrześcijańskich (typ Kożma, Luka). — Z polskich studiów slawistycznych, seria 4. Językoznawstwo, 1972, p. 155—161;

·       Boba I. Przyczynek do dyskusji na temat śladów działności świętego Metodego nad Wiślę. — In: American Contributions to the Seventh International Congress of Slavists, Warsaw, August 1973. 3. History. The Hague-Paris, 1973, p. 11—15;

·       Boba I. Methodian and Moravian Continuity and Tradition in Poland. — In: VII Międzynarodowy kongres slawistów. Warszawa, 21—27. VIII. 1973. Streszczenia referatów i komunikatów. Warszawa, 1973, p. 969—971;

·       Karpiuk M. Argumenty onomastyczne w dyskusji nad liturgiją słowiańską w Polsce. — Onomastika, 22, 1977, p. 79—82;

·       Lehr-Splawiński T. Język polski. Pochodzenie, powstanie, rozwój. Warszawa, 1978, 451 p.;

·       Шатковски Я. По въпроса за непосредственото влияние на старобългарския език върху старополския. — БЕ, 31, 1981, 5, с. 407—412;

·       Кumor В. Zagadnienie chreścijaństwa metodiańskiego w Państwe Wiślan. — In: Polskie kontakty z piśmiennictwem cerkiewnosłowiańskim do końca wieku XV. Gdańsk, 1982, p. 47—55;

·       Polskie kontakty z piśmiennictwem cerkiewnosłowiańskim do końca wieku XV. Gdańsk, 1982 (Zeszyty naukowe Wydziału humanistycznego Uniwersytetu Gdańskiego. Slawistyka, 3), 189 p.;

·       Klinger J. Nurt słowiański w początkach chrześcijaństwa polskiego. — In: Klinger J. O istocie prawosławia. Wybór pism. Warszawa, 1983, p. 365—421;

·       Trzynaście wieków Bulgarii. Materiały polsko-Bulgarskiej sesji naukowej. Warszawa, 28—30. X. 1981. Warszawa-Kraków-Gdańsk—Lódź, 1983, 349 p.;

·       Първев Г. Кирило-Методиевата проблематика в полската историография. — Векове, 13, 1984, 6, с. 57—62;

·       Labuda G. Kraków biskupi przed rokiem 1000. Przyczynek do dyskusji nad dziejami misji metodiańskiej w Polsce. — Studia historyczne, 27, 1984, 3 (106), p. 371—412;

·       Буюклиев Ив. Следите от Кирило-Методиевата традиция в старополски. — В: Кирило-Методиевите традиции в славянските езици. Първи полско-български сборник. С., 1985, с. 5—57;

 

 

100

 

·       Кумор Б. Култът към Кирил и Методий сред полската емиграция в САЩ. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 4, р. 68—74;

·       Русек Й. Чествуването на 1100-годишнината от смъртта на славянския първоучител Методий в Полша. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 4, р. 75—78;

·       Младенова М. Връзката на Полша с Кирило-Методиевата традиция. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 1, р. 124—126;

·       Leśny J. Konstantyn i Metody apostołowie Słowian. Dzieło i jego losy. Poznań, 1987, 161 p.;

·       Dziedzictwo misji słowiańskiej Cyryla i Metodego. Materiały sesji naukowej w WSP w Kielcach 4—5. XII. 1985. Kielce, 1988, 195 p.;

·       Urbańczyk S. Wirkte die methodianische Mission in Polen? — Symposium Methodianum, p. 341—345;

·       Савва епископ. Следы миссионерской деятельности св. Мефодия на землях Польши. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 25—32;

·       Стемпняк-Минчева В. Първите кирилски текстове, излезли от печатницата на Швайполт Фиол. — Palaeobulgarica, 14, 1990, 2, р. 96 — 102;

·       Бендза М. Следи от мисионерската дейност на светите братя Кирил и Методий на полска земя (втората половина на IX — първата четвърт на XI в.). — ДК, 71, 1991, 5, с. 19—28;

·       Бърлиева Сл. Новооткрити преписи на латински агиографски творби за Кирил и Методий в полската Legenda aurea. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 264—278;

·       Рогов А. И. Кирилло-Мефодиевские традиции в эпоху Средневековья. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 174—187;

·       Chodkiewicz А. Tradycja cyrylo-metodiańska w Polsce. — In: Cyryl i Metody apostołowie i nauczyciele Słowian. Studia i dokumenty. 1. Studia. Lublin, 1991, p. 125—132;

·       Cyryl i Metody apostołowie i nauczyciele Słowian. Studia i dokumenty. 1. Studia. Lublin, 1991, 291 p.; 2. Dokumenty. Lublin, 1991, 298 p.;

·       Липатов A. Взаимодействие латинского Запада и византийското Востока: кирилло-мефодиевская традиция, истоки польской литературы и проблемы славянской взаимности. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 1, р. 67—80;

·       Кmiеtоwісz F. Kiedy Kraków był „trzecim Rzymem“. Białystok, 120 p.;

·       Наумов Ал. Krakowskie cyrillomethodiana. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., с. 138—144;

·       Tradycje Cyryla i Metodego w językach i literaturach słowiańskich: język piśmiennictwa słowiańskiego do XV wieku. Warszawa, 1995, 188 p.;

·       Бърлиева Сл. Агиографските творби за св. Кирил и Методий в Legenda aurea на Яков Ворагински. — В: Кирило-Методиевски студии. 11. С., 1998, с. 7—120;

·       Бърлиева Сл. Една хомилетична.творба за св. Кирил и Методий (Към въпроса за латинската cyrillo-methodiana в Полша). — Palaeobulgarica, 22, 1998, 2, р. 40—49;

·       Karpiuk М. O słowniku staropolskiej terminologii chrześcijańskiej (do r. 1500). — Język polski, 78, 1998, 1—2, p. 91—97;

·       Младенова M. Кирило-Методиева география и езикова история или западните славяни, Кирил и Методий и какво е (о)станало после. С., 1999, с. 49—54;

·       Наумов А. Пољски акатист у част светих Ћирила и Методија. — В: Словенско средновековно наслеђе. Зборник посвећен професору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 385—391.

 

Иванка Гугуланова

 

 

Кирило-методиевските Т. в южнославянските земи са много старинни.

 

            Слав. богослужение в Сърбия се възприема окончателно през X или началото на XI в. (преди това съществува само в онези части от нея, които по това време влизат в границите на бълг. държава). Управлението на цар Самуил (997—1014) според А. Младенович е крайната граница, до която сърбите са могли да получат богослужение на слав. език, и той е склонен да приеме, че налагането на слав. език като църковен и държавен става едва при този владетел. Основанията му са антивиз. политика на Самуил и положението, че областта Рашка влиза в състава на държавата му (2000, с. 42). Според Дж. Трифунович проникване на бълг. книжнина е започнало през X в., а през XI в. то е окончателен факт (2001, с. 10—11). по-вероятно е обаче някои кирило-методиевски текстове да са били възприети чрез територии, разположени непосредствено до диоцеза на Методий. Предположения за ранни контакти на сърбите с Методиевата архиепископия се правят въз основа на писмото на папа Йоан VIII от 873 до сръбския княз Мутимир (860—890), с което папата призовава княза да подчини в църковно отношение земите си на Панонската архиепископия. Времето от 873 до смъртта на Методий и разгромяването на слав. дело във Велика Моравия и Панония е твърде кратко, но изглежда, че глаголическата писменост е позната в Сърбия още оттогава. Вероятно процесът е продължил в западните сръбски земи

 

 

101

 

и след 885 като резултат от разпространението на слав. книжнина в Далмация. Основание за това дава устойчивостта на глаголическата традиция в архиепископиите, включващи западни сръбски земи (напр. Сплитската). След покръстването на сърбите (между 867 и 874) по времето на имп. Василий I Македонянин земите им попадат под две църковни юрисдикции. Западните са подчинени на Рим и са в рамките на Сплитската, Барската и в определени периоди — на Дубровнишката архиепископия. Някои от първите източни епископии по силата на виз. църковнотериториално разделение са част от Бълг. патриаршия до нейното унищожение (Белградска, Сремска, Браничевска, Нишка, Рашка, Липлянска — срв. Б. Николова, 1997, с. 52—66), а след основаването на Охридската архиепископия са в нейния диоцез. Сръбски територии са включвани и в Драчката митрополия. Навсякъде, където се запазва структурата на виз. църковна организация, влизат в употреба и преведените в Б-я основни богослужебни книги.

 

Не е абсолютно сигурно на кое писмо е било пренесено богослужението на слав. език. Младенович не е убеден, че по сръбските земи глаголицата е получила широко разпространение. Според него данните са оскъдни, а паметници като Михановичевия или Гръшковичевия фрагмент са второстепенни. Поблизко до истината изглежда становището на Трифунович, че глаголицата не само се е вкоренила в сръбските земи, но е оставила значителни следи, видими и в периода XIV—XV в. За глаголически паметници, за фрагменти от тях и за употреба на отделни глаголически букви в сръбски надписи и други текстове той споменава в труда си, посветен на началото на сръбската писменост и връзката ѝ с кирило-методиевските Т., като обобщава и различните мнения по въпроса (2001, с. 11, 19—27, 29—32, 161—185).

 

Инициал от Мирославовото евангелие, края на XII в.

 

Важна част от проблематиката на Т. в Сърбия са формирането и характерът на правописните центрове, отразяващи т. нар. сръбска редакция на старобълг. език. Терминът в този случай означава главно правописна корекция на преписваните текстове, чиито норми повече или по-малко се спазват от копистите, т. е схваща се като синоним на правопис; съдържанието на текстовете остава непроменено. Още Дж. Даничич подчертава, че правописните правила, наблюдавани в първите запазени сръбски кирилски паметници (напр. Мирославовото евангелие, чийто правопис се определя като зетско-хлъмски), свидетелстват за дълъг път на наслагване на двата правописа, при което се установяват правилата на сръбската редакция (1975, с. 311— 312). Запазените сръбски паметници представят сръбските езикови и правописни

 

 

102

 

норми като факт от края на XII в. Палеославистите обаче имат различни мнения за мястото, където са възникнали. Според А. Белич (1936, с. 224) и други специалисти началото на сръбската редакция е поставено в Зета, откъдето тя се е разпространила по-късно в Хлъм и Рашка; основанието е, че най-старите сръбски паметници произхождат от западните области (Зета и Хлъм). А.-М. Тотоманова също приема, че зетско-хлъмският правопис е първичен, а рашкият оказва влияние над него (1985, с. 198—203). Обратно, П. Джорджич поставя началото на сръбската редакция в рашките земи и съответно рашките правописни норми според него са първичната основа на сръбския правопис (1971, с. 63). О. Неделкович смята, че зетско-хлъмската и рашката правописна школа не възникват последователно, а синхронно. Първичната сръбска редакция се обособява върху широка (зетско-хлъмско-босненско-рашка) територия. При нейното оформяне върху моравско-панонската основа се наслояват охридски и преславски влияния (1979). Друго виждане има И. Грицкат (1975). Въз основа на филологически и културноистор. анализи тя локализира първоначалната сръбска редакция в южните гранични места на призренско-южноморавския диалект северно от Скопие по времето на Часлав Клонимирович (ок. 928 — ок. 950). Към мнението на Грицкат се присъединява и Б. Йованович (Стипчевич) (1975). Преглед на становищата в сръбската палеославистика по този въпрос прави Трифунович (1994, с. 102—110). Хипотезата на Грицкат се подкрепя и от факта, че активният книжовен живот в Охрид, Девол и другаде едва ли е замрял след смъртта на Климент Охридски и че по-късно — след 70-те г. на X в., бълг. държавен център се мести на запад и се установява в Преспа. От началото на XI в. центростремителната култура на Охридската архиепископия активизира не само средищата на Западна Б-я, но и подчинените на Охрид сръбски епископии. Голямото книжовно значение на региона северно от Скопие е подчертано от Д. Богданович, който бележи, че старославянската (т. е. старобългарската) книга има естествени пътища, водещи от Охрид към Скопие и оттам на север и северозапад към Липляни и Раса, Призрен, Скадар, Дукля и Хлъм, а на североизток — към Ниш (1980, с. 122—124). Около началото на XIII в. в Раса (дн. Нови Пазар, Сърбия), седалище на великия жупан Стефан Неманя, се оформя рашкият правопис, останал характерен за сръбските паметници през следващия век (Ив. Добрев, 1991). Първият запазен паметник с рашки правопис е Вълкановото евангелие. Той влияе върху късния сръбски едноеров правопис на провинциалните средища и след въвеждането на ресавския правопис.

 

Кирило-методиевските Т. се пазят в общия книжовен фонд, необходим за богослужението според източния обред по сръбските земи. Той се образува както от най-старите преводи на първоучителите, изпълнени във Велика Моравия и Панония и пренесени или възстановени по-късно в Б-я, така и от всички основни текстове, преведени, компилирани или създадени от техните ученици и изобщо от бълг. книжовници до края на X в. Писмената традиция, основана на общия църковен език, и общата вероизповедна практика помагат бълг. книжовен репертоар да се възприеме в Сърбия само с правописна адаптация (Р. Трифонова, 1994). Ръкописи и фрагменти от ръкописи, запазили най-старите Кирило-Методиеви преводи, както и преводите, извършени в Б-я до края на X в., са посочени у Богданович (1980), Трифунович (1994, 2001) и др. Оригиналните старобълг. произведения от ІХ—Х в. не само са известни на сръбските книжовници, но и са запазени в техни преписи в по-голяма степен, отколкото в Б-я.

 

 

103

 

Отделни текстове проникват рано в сръбските земи и остават в първоначалния си вид отпреди редакциите, направени вероятно в Преслав през втората половина на X в., което обяснява защо някои творби са съхранени само в единични сръбски преписи. По-късно староизводните текстове или фрагменти от тях продължават да се възпроизвеждат главно на територията, подчинена на Охридската архиепископия. Не е изключено някои оригинални произведения в състава на богослужебните книги да се връщат и да стават част от сръбския репертоар чрез руски ръкописи, пазещи старобълг. текстове. Възможно е и ранното посредничество на Хилендарския манастир. Тези текстове се преписват и през целия XIV в. в провинциалните средища на територията на дн. Македония, докато в Б-я и на Атон след втората половина на столетието доминират новоизводните редакции на богослужебните книги. Т. в оригиналния химнографски репертоар се пази по-упорито в западните и югозападните земи на Балк. п-в; затова и сръбските преписи имат голямо значение за палеославистиката. Значителна част от откритите в последно време творби с азбучен или фразов акростих са сръбски по произход или по правопис. Само в два сръбски преписа е познато и Житието на Панкратий Тавроминийски, преведено от презвитер Йоан.

 

Сръбско училище. Стенопис от църквата „Св. Апостоли“ в Печ, XIII в.

 

Най-ранният известен засега препис от оригинална слав. творба (азбучни стихири с глаголическа подредба на буквите) е фрагментарно запазен в палимпсест от XII в. от Евангелие № 19 от Библиотеката на Ерусалимската патриаршия (Кл. Иванова, 1994; Трифунович, 2001, с. 5361). В сръбски преписи са съхранени химнографски творби на Климент Охридски, Наум Охридски, Константин Преславски и аноними. Г. Попов използва при издаването на триодния текст и реконструкцията на акростиха „Стихове добри Константинови“ в триодната композиция на Константин Преславски 10 сръбски староизводни триода (1985, с. 67—70); в староизводните октоиси М. Йовчева открива няколко химнични текста от Климент Охридски, проучвайки шест сръбски октоиха от различен тип (1999). В староизводните минеи, писани по сръбските земи, през XIII и XIV в. се помества значителна част от известните днес служби или само канони, чието акростихово оформяне (при азбучните — глаголическо) свидетелства за ранния им произход и за принадлежността им към химнографского дело на Климент Охридски, Константин Преславски и др. (Б. Йованович-Стипчевич, 1981; Попов, 1982; 1995; 1998, с. 16—17; Л. В. Мошкова — А. А. Турилов, 1999). Азбучни стихири са засвидетелствани и в заупокойната служба за мирянин в сръбски требник (В. М. Загребин, 1981). Сръбските преписи на староизводните триодни и минейни панегирици и на чети-минеите включват слова от Климент Охридски и Йоан Екзарх. По най-ранните от тях — Хомилиара на Миханович (Д. Иванова — Мирчева, 1968; Иванова, 1977) и Милешевския панегирик (М. Капалдо, 1989; Иванова, 1989), се възстановява първоначалната структура на слав. панегирици и до голяма степен се очертава кръгът

 

 

104

 

от оригинални слав. произведения в тях. Само в два сръбски кодекса (единият — отчасти съхранен) се съчетават староизводен триод и староизводен триоден панегирик, включващ както оригинални триодни песнопения на Константин Преславски, така и слова на Климент Охридски (Иванова, 1987).

 

Изключително важна роля за запазването на кирило-методиевските Т. в сръбската книжнина имат манастирите на Атон и преди всичко Хилендар. През втората половина на XIII и през XIV в. в Хилендар се преписват най-значимите паметници на Преславското книжовно средище, дело на Кирило-Методиевите ученици и техните следовници — Изборникът от 1073 (Г. Михаила, 1987), Шестодневът на Йоан Екзарх, Учителното евангелие на Константин Преславски (два преписа), още един състав, подобен на Симеоновия сборник, Златоструй в кратка редакция, отделни слова от Пълната редакция на Златоструя и др. Някои особености на преписите показват, че хилендарци са познавали глаголическото писмо. Освен отделни глаголически букви, срещащи се напр. в Хил. 386 (Дж. Радойчич, 1967, с. 318), глаголическите следи са най-явни в преписа на Шестоднева от 1263 (Т. Славова, 1999, с. 39). В Хилендар, както и по територията на Сърбия, практиката да се преписват староизводните текстове се възобновява през XVII в. във връзка със стремежа на сръбските книжовници към сводни (старои новоизводни) състави.

 

Дял от кирило-методиевските Т. е и включването в сръбската литература на творби в чест на двамата първоучители. Отражението на култа към тях в сръбската книжнина има възпроизвеждащ характер; в нея до XVII в. не се създава нито едно произведение, посветено на тяхната памет. Оригиналните текстове от XIII в. възхваляват сръбските светци владетели, но в ръкописните книги, възникнали в сръбските територии, се включват творби за слав. просветители, създадени в Б-я. Това се отнася и до произведенията, които им се приписват. Прогласът към Евангелието, който повечето палеослависти приемат за творба на Константин-Кирил, е поместен в три сръбски четвероевангелия — Хилендарското на дяк Бунило от третата четвърт на XIII в. (Хил. 23); от ГИМ, Хлуд. 13; от РАН, Гилф. 2. От 17 познати досега преписа на Канон за Димитър Солунски (дело на анонимен автор, а според редица изследователи — творба на Методий) пет са поместени в сръбски кодекси от началото на XIII до края на XIV в. (Б. Мирчева, 2002). В сръбските паметници текстовете, посветени на солунските братя, следват бълг. традиция. Първоначалният култ към тях като към слав. просветители, пренесен в Б-я от техните ученици и следовници, е много подчертан и остава интензивен и по-късно, тъй като поради истор. обстоятелства през ХІ—ХІІІ в. почитта към Константин-Кирил и в по-слаба степен към Методий придобива народностен характер (А. А. Турилов, 1999, с. 23). В месецословните части на различните типове сръбски евангелия и апостоли най-често се споменава само Кирил под 14 февр., по-рядко — и Методий, като при неговата памет се срещат варианти, показващи по-слабото функциониране на култа. И двете памети се откриват напр. в Мирославовото евангелие, в два апостола от първата половина на XIV в., в кратък апракос от края на XIII (?) — началото на XIV в. и др. В сръбски препис на апостол и евангелие, отразяващ според Турилов раннопреславски, ако не и късноплисковски столичен календар, наред с уникалните дати за победата на княз Борис над езичниците (28 март) и освещаването на църквата на ап. Петър у българите (28 апр.), под 13 февр. (вероятно следствие на глаголическа транслитерация) се четат не само упоменание за Кирил, но и кратки типикарски указания,

 

 

105

 

как да се извършва службата, ако е в постен ден. В същия кодекс под 6 апр. е изписано:

 

 

Според Турилов годината 6318 може да се приеме за грешка при транслитерацията от глаголица в кирилица (1999, с. 26—27). Само паметта на Кирил е отбелязана в месецослова на четвероевангелие от манастира Дечани (№ 1), в Шишатовацкия апостол от 1324 и другаде.

 

Службите за Кирил и Методий влизат в сръбския книжовен репертоар едновременно с разпространяването на минеите по Студийския устав. Затова и преписването им е интензивно до XIV в. Един от най-ранните южнослав. преписи на Службата за Кирил (XIII в.) е сръбски, т. нар. Софийски препис в ръкопис № 895 от НБКМ, открит от Б. Ангелов, издаден и изследван от Б. Райков (1969). В единствен препис, със сръбски правопис, е запазен и Канон за Методий, открит и издаден от Мошкова и Турилов (1998). Попов (2001) доказва, че той е дело на Климент Охридски. В сръбски ръкописи намират място и двете похвални слова — за Кирил от Климент Охридски и приписваното му Похвално слово за Кирил и Методий. Съществува своеобразно разпределение на двете творби. Похвалното слово за Кирил е съставна част от староизводните панегирици и чети-минеи, запазени в сръбски преписи. Три сръбски преписа са посочени в изданието на съчиненията на Климент Охридски (1, 1970, с. 428—429). Два от тях са староизводни от XIV в. (към тях се прибавя и още един от Дечанския манастир — № 101), а третият е от втората половина на XVI в., в сборник, съчетаващ старои новоизводни състави. Общото похвално слово влиза в сръбската литература в новоизводни състави в един блок с ЖК и вероятно чрез преписите на Владислав Граматик (Климент Охридски. Събрани съчинения, 1, с. 475—476). Двата сръбски преписа (от XVI в. от манастира Озрен, сега в Патриаршеската библиотека на Сърбия, № 282, и Хилендарски № 444 от 1626) следват редакцията на текста на Владислав Граматик, но имат и някои различия, подсказващи зависимостта им от друг, вероятно по-ранен, недостигнал до наши дни текст.

 

Сръбски псалтир от XIV в.

 

Проложното житие на Кирил и Методий, помествано под дата 25 авг. в състава на Обикновения пролог, се разпространява заедно с този паметник в репертоара на сръбската книжнина. И житийните текстове, създадени в Б-я най-вероятно в XIII в. — Успение Кирилово и Успение Методиево, са познати в Сърбия. Успение Кирилово — в три преписа, най-ранният от които е от XV в. Единственият засега препис на Успение Методиево е в сръбски пролог от 1560.

 

 

106

 

Копистът дяк Симон го е преписал от бълг. протограф, недостигнал до наше време.

 

Интересен е фактът, че през XVII в. култът към Кирил сред сърбите се засилва, за което свидетелстват първите сръбски творби, посветени на неговата памет. Службата за Кирил в един от преписите, обнародван от Н. В. Шляков през 1910, въпреки че включва някои песнопения от по-старите служби, представлява отделна литературна редакция в такава степен, че Райков я приема за самостоятелна творба (1969). При това в нея пред Успение Кирилово е поместено епиграматично двустишие, вероятно дело на сръбски книжовник, „припознал“ Успението като стишно проложно житие и поискал да му придаде съответния завършен вид

Вероятно през същото столетие възниква и чисто сръбска празнична пространна Служба за Кирил по Ерусалимския устав. Позната в единствен препис, тя показва прекъсване в прославата на първоучителите след въвеждането на Ерусалимския устав, но и възобновен интерес към личността на Кирил в XVII в. (Иванова, 1992).

 

 

            Т. в Босна до XV в. в областите, църковно-административно свързани с източния обред, не се отличава от сръбската; там протичат същите процеси и се разпространява същата книжнина; пише се на кирилица. Като се изключат някои дипломатически текстове (грамоти и повели), всички кирилски ръкописи от Босна от ХІІІ—ХІѴ в. са запазили с незначителни разлики основните особености на правописа на Мирославовото евангелие. Според Тотоманова трудно може да се говори за босненска школа като за школа със собствен правопис. Понятието означава определен тип кирилско писмо, което се е употребявало от богомилите католици в Босна и Херцеговина, а по-късно е залегнало в основата на босненската печатна азбука, т. нар. босанчица или буквица (1985, с. 199). Като възникнали в босненските земи Богданович сочи 17 четвероевангелия, три апостола и един препис на Апокалипсиса. Но той подчертава и специфичното за книжнината на средновековна Босна „отстъпване“ от литургичния облик на кодекса, какъвто той е познат в Източната църква, „четивното“ спояване на всички новозаветни и някои старозаветни, а и апокрифни преписи в един кодекс (Хваловия ръкопис от 1404), както и самостоятелната поява на Апокалипсиса на Йоан Богослов (Апокалипсиса на християнина Радослав) (1980, с. 136). Посочените от Богданович особености се свързват с характера на Босненската църква, която е „патаренска“. Католическата традиция в Босна е тясно свързана с лат. богослужение и неговите функционални и книжовни особености. В това отношение паметниците, възникнали в босненските и в хърватските земи, имат общи характеристики.

 

 

            Лит.:

·       Белић А. Учешће св. Саве и његове школе у стварању нове редакције српских ћирилских споменика. — В: Светосавски зборник. 1. Расправе. Београд, 1936 (Посебна издања. Српска краљевска академија, 114), с. 211—276;

·       Радoјичић Ђ. Сп. Старе српске повеље и рукописне књиге у Хиландару. — Архивист, 2, 1952, 2, с. 47—82;

·       Babić А. О pitanju formiranja srednjevjekovne Bosanske države. — Radovi Naučnog društva Bosne i Hercegovine, 3. Odjeljenje istoriko-filoloških nauka, 2, 1955, p. 57—79;

·       Čremošnik G. Ostci arhiva bosanske franjevačke vikarije. — Radovi Naučnog društva Bosne i Hercegovine, 3. Odjeljenje istoriko-filoloških nauka, 2, 1955, p. 5—56;

·       Vegο M. Humačka ploča. Najstariji ćirilski pisani spomenik (X ili XI stoljeće) u Bosni i Hercegovini. — Glasnik Zemaljskog muzeja u Sarajevu, N. s., 11, 1956, p. 41—61;

·       Mihanović Homiliar. Herausgegeben von R. Aitzetmüller. Graz, 1957 (Editiones monumentorum slavicorum veteris dialecti), 4 p.+265 facs.;

·       Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 1. С., 1958, с. 36—44; 3. С., 1978, с. 3—16;

·       Радојичић Ђ. Сп. Традиције Ћирило-Методијанске код Срба. — Књижевност, 43, 1966, 12, с. 431—449;

·       Radojičić Dj. Traditions cyrillo-méthodiennes chez les serbes. — Κυρίλλῳ καί Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 1, p. 183—209;

 

 

107

 

·       Радојичић Ђ. Књижевна збивања и стварања код Срба у средњем веку и у турско доба. Нови Сад, 1967, 383 с.;

·       Иванова-Мирчева Д. Хомилиарът на Миханович. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 381—391;

·       Райков Б. Два новооткрити преписа от службата на Кирил Философ и няколко бележки върху нейния състав. — ККФ 1, с. 203—218;

·       Иванова Кл. Два неизвестни азбучни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней. — ККФ 2, с. 341—365;

·       Ђοрђић П. Историја српске ћирилице. Београд. 1971, 535 с.;

·       Жуковская Л. П. Сербские періаменные евангелия апракос в книгохранилищах СССР и их связи с инославянскими рукописями. — В: Исследования по сербохорватскому языку. Μ., 1972, с. 208—239;

·       Даничић Ђ. Ситнији списи Ђype Даничића. Београд, 1975 (Посебна издања. Српска академија наука и уметности, 486. Одељење језика и књижевности, 25), 544 с.;

·       Грицкат И. Српска редакција црквенословенског језика. — В: Грицкaт И. Студије из историје српскохрватског језика. Београд, 1975, с. 27—39;

·       Јовановић Б. Почетак српске редакције словенског књижевног језика. — ПКЈИФ, 41, 1975, с. 112—125;

·       Иванова Кл. Неизвестна редакция на Златоструя в сръбски извод от XIII в. — Зборник историје књижевности Српске академије наука и уметности. Одељење језика и књижевности, 1976, 10, с. 89—107;

·       Иванова Кл. Цикл великопостных гомилий в Гомилиаре Михановича. — ТОДРЛ, 32, 1977, с. 219—244;

·       Иванова Кл. За Хилендарския препис на първия Симеонов сборник. — Старобългарска литература, 5, 1979, с. 57—96;

·       Недељковић О. Свети Сава и рашка правописна школа. — В: Међународни научни скуп Сава Немањић — свети Сава, историја и предање. Београд, 1979, с. 177—188;

·       Богдановић Д. Историја старе српске књижевности. Београд, 1980, с. 120—133;

·       Јерковић В. Средњовековне ортографске школе код Срба. — В: Југословенски семинар за стране слависта. 31. Београд, 1980, с. 19—28;

·       Загребин В. М. Заупокойные стихири азъбоуковне в сербском требнике XIII века. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 65—91;

·       Јовановић-Стипчевић Б. Текстолошка условљеност састава и броја слова старословенске азбуке према стихирама на Рођење и Крштење у ерпеком препису. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 93—121;

·       Попов Г. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски и Константин Преславски. — БЕ, 32, 1982, 1, с. 3—26; 26;

·       Пешикан Μ. О ортографским видовима српске редакције. — Научни састанак слависта у Вукове дане, 14, 1985, 1, с. 53—58;

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), 620 С.+ 100 факс.;

·       Тотоманова А.-М. Редакции на старобългарския език. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 192—203;

·       Дурковић-Јакшић Љ. Култ словенских апостола Ћирила и Методија код Срба. Београд, 1986, 140 с.;

·       Иванова Кл. Неизвестна редакция на триодния панегирик в състава на триода. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 20—39;

·       Михаила Е Списки Сборника царя Симеона в библиотеке Румынской академии. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 3, р. 3—20;

·       Иванова Кл. Неизвестни преписи от творби на Климент Охридски в книгохранилищата на Югославия. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 4, р. 51—67;

·       Кашич Д. протойерей. Кирилло-мефодиевская традиция у сербов с IX по XII век. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 91—97;

·       Сараldο М. Contributi allô studio delle collezioni agiografico-omiletiche in area slava. Struttura e preistoria del „Panegirico di Mileseva“. — Europa Orientalis, 8, 1989, p. 209—252;

·       Трифуновић Ђ. Језик. — В: Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. 2 доп. изд. Београд, 1990, с. 122—128;

·       Добрев Ив. Рашката писменост и българският правопис през Средновековието. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 216—252;

·       Иванова Кл. Неизвестна служба за св. Кирил в състава на празничен миней от XVI в. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 1632; 3, р. 37—40;

·       Иванова Кл. За един ръкопис с палимпсест от библиотеката на Йерусалимската патриаршия. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 2, р. 3—31;

·       Трифонова Р. Българската традиция при формирането на общия южнославянски книжовен фонд и неговото усвояване в сръбските земи през XI—XIII в. (Тезиси). — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 56—61;

·       Трифуновић Ђ. Стара српска књижевност. Основе. Београд, 1994, 378 с. (2 изд. Београд, 1995);

·       Попов Г.Произведения на Константин Преславски и Климент Охридски. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 96—114;

·       Младеновић А. Српска редакција старословенског језика и употреба само танкога jepa у писању. — Археографски прилози, 19, 1997, с. 9—22;

·       Николова Б. Устройство и управление на Българската православна църква (IX—XIV век). С., 1997, с. 11—68;

·       Μошкова Л., А. Турилов. „Моравьскые земле велеи гражданин“ (неизвестная древняя служба первоучителю Мефодию). — Славяноведение, 1998, 4, с. 3—23;

·       Попов Г. Канон за Рождество Христово от Константин Преславски. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 4, р. 3—26;

·       Йовчева М. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски в Октоиха. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 3, p. 3—30;

·       Мошкова Л. В., А. А. Турилов. Неизвестный памятник древнейшей славянской гимнографии (канон Климента Охридского на Успение Богородицы). — Славяноведение, 1999, 2, с. 24—36;

·       Николова Св., М. Йовчева, Т. Попова, Л. Тасева. Българското средновековно културно наследство в сбирката на Алексей Хлудов в Държавния исторически музей в Москва. Каталог. С., 1999, 105 с.+ 159 факс.;

 

 

108

 

·       Славова Т. Глаголическата традиция и преславската книжнина. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 1, р. 35—46;

·       Турилов А. А. Две забытые даты болгарской церковно-политической истории IX в. (К вопросу формирования болгарского варианта церковного календаря в эпоху Первого царства). — Palaeobulgarica, 23, 1999, 1, р. 14—34;

·       Младеновић А. О неким питањима стварања српске редакције старословенског језика. — In: Acta palaeoslavica. 1. Sofia, 2000, p. 41—45;

·       Попов Г. Службата за славянския първоучител Методий в Хлудовия миней 156. — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 3—20;

·       Трифуновић Ђ. Ка почецима српске писмености. Београд, 2001, 193 С. + 32 ил.;

·       Мирчева Б. Един непубликуван препис на Канона за Димитър Солунски от сбирката на А. И. Хлудов в Москва. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 3, р. 20—32.

 

Климентина Иванова

 

 

            Основното явление на кирило-методиевските Т. в историята на Хърватия е т. нар. глаголизъм — продължителната употреба в сравнение с другите слав. страни на глаголическото писмо. Предполага се, че началото му се отнася към втората половина на IX в.; в първите десетилетия на XVI в. приключва периодът на неговия разцвет; постепенното му отмиране може да се проследи по остатъчни прояви (напр. обучение на глаголаши в Задар и Омиш дори през XVIII в., частично възраждане на интереса към глаголицата във връзка със славянофилските идеи през XIX в. и др.). Важна особеност на глаголизма е съществуването му в условията на юрисдикцията на Римската църква и на западен тип богослужение, при това въпреки официалната забрана на богослужение на слав. език и на слав. писменост през определени периоди. В наши дни тези процеси са документирани от ок. 700 глаголически ръкописа и ръкописни фрагмента, съхранявани предимно в Архива на Югославянската академия на науките и изкуствата и на о-в Крък (срв. В. Щефанич, 1960, 1969, 1970).

 

Изворовите данни за пренасянето на кирило-методиевската Т. в хърватските земи не дават възможност за категорично изясняване на неговата хронология. Най-ранното сигурно сведение се съдържа в писмо на папа Йоан Х (914—928) до сплитския архиепископ Йоан и епископите от поверената му църковна област, писано вероятно между 923 и 926, с което се осъжда ширещото се в Салона (Сплит) учение на Методий (doctrina Methodii) (И. Тот, 1989). Папата го обявява за враждебно на Лат. църква и нарежда на местното духовенство да се откаже от слав. богослужение. Според Второто слав. житие на Наум Охридски някои от разпръснатите след Методиевата смърт (885) ученици на слав. първоучители попадат в Далмация. Отделни сведения по въпроса се извличат от документи на сплитските събори от 925, 928 и 1060 (между тях особено важен е 10-ият канон на събора от 925), от писмото на папа Йоан VIII (872—882) от 879 до далматинските свещеници, Залцбургския меморандум, Historia Salonitana от архидякон Тома, документи от Латеранския събор от 1215, писмото на папа Инокентий IV (1243—1254) от 1248 до епископа на Сен, Дуклянската хроника и др. По единодушното мнение на изследователите това пренасяне е много ранно и трябва да се разглежда в контекста на проблема за контактите на хърватите със самата Кирило-Методиева мисия във Велика Моравия и Панония. Според по-старо изследователско становище подобни контакти се осъществяват предимно в северните хърватски земи, а по-късно следи от тях проникват и на територията на цялото Хърватско княжество, създадено в средата на IX в. През 20-те — 70-те г. на XX в. е аргументирана нова теза, днес вече преобладаваща в науката, според която хърватският глаголизъм първоначално се е развил в далматинските епископии и градове, намиращи се под юрисдикцията на цариградския патриарх до Сплитския събор от 925

 

 

109

 

(Щефанич, 1970; И. Петрович, 1988). Тази теза се изгражда върху убеждението, че хърватите са влезли в досег с Моравската мисия още през 863, а след 874, когато княз Коцел е свален от престола и Долнопанонското княжество престава да съществува, и особено след смъртта на Методий, когато някои от учениците му намират убежище в Далмация, той се разширява. И. Братулич (1971) допуска, че още при пътуването си до Рим Методий е минал през Далмация. В светлината на опитите (засега спорни) Велика Моравия да бъде локализирана южно от р. Дунав, в по-голяма близост с хърватските земи (И. Боба, О. Кронщайнер и др.), предположенията в тази насока изглеждат напълно правдоподобни.

 

От далматинските епископии глаголицата и слав. богослужение се разпространяват по цялата хърватска територия. От страна на Виз. църква ситуацията вероятно е била схващана като противодействие на западното влияние. От своя страна Римската курия първоначално посреща слав. богослужение и глаголическата писменост в хърватските предели с голямо неодобрение, но по-късно, изглежда, ги оценява като възможен „мост“ към славяните от сферата на Източната църква (което улеснява експанзионистичната политика на папството), евентуално и като противосила на мощното франкско влияние, и постепенно ги възприема.

 

Църквата „Св. Кръст“ в Нин

 

Началният период от развитието на хърватската глаголическа традиция е твърде неясен, преди всичко по отношение на книжовния репертоар. Най-ранните паметници са от XII в. — Виенските листове (езикът им представлява хърватска редакция на старобълг. език; определяни са като първия засега случай на текст с кръгла глаголица в католическата църковна практика), Гръшковичевият апостол (с много старинни черти в писмената система; отделни изследователи обаче смятат, че е възникнал в сръбска говорна област), Михановичевият апостол (също спорен по произход, т. е. отнасян ту към хърватското, ту към сръбското книжовно наследство, срв. Б. Велчева, 1999, с. 136—138; Дж. Трифунович, 2001, с. 24—32). Голямата част от хърватските глаголически книжовни паметници се датират след края на XIII в. От ок. средата на XIII в. влиза в употреба типичната за този слав. регион разновидност на глаголицата — ъглестата глаголица, която за много дълъг истор. период има значението на своеобразна емблема на хърватската писменост.

 

Значително по-ясно е развитието на самата глаголица в хърватските територии. Проучването ѝ се основава на задоволително количество сравнително ранен епиграфски материал, който в много случаи може и по-точно да се локализира в сравнение с книжовните паметници. По произход той е главно от Далматинското крайбрежие.

 

 

110

 

Михановичевият апостол, първата половина на XII в.

 

Общият хронологически обхват е XI—XVIII в. Най-старите паметници са Пломинският надпис от XI (X?) в., Башчанската плоча (ок. 1100), Валунската плоча от XI в., Юрандворските отломъци от XI в., Надписът от Пластово от XI—XII в. и др. Най-общо хърватската глаголическа епиграфика по съдържание се характеризира като битова (с отчетливо присъствие на строителната и надгробната информация). Независимо от обичайната оскъдност на текстовете проучените материали са свидетелство за твърде широко разпространена (не само сред духовенството, но и в светските образовани среди) и устойчива във времето графична практика.

 

Сигурните данни за съществуването на слав. богослужение в Далмация са от началото на X в. Въпреки официалната му забрана от Римската църква (от папа Йоан X и от папа Григорий VII през 1080) то се запазва до средата на XIII в., когато отново е разрешено от папа Инокентий IV — първоначално само в Сенската епископия (1248) и на о-в Крък (1252). Изследователите приемат, че през периода IX—XIII в. е била съхранена и адаптирана част от книжнината (главно свързана с църковния ритуал), която пренасят преки Кирило-Методиеви ученици. Доколкото може да се съди по запазените ръкописи, през XII и началото на XIII в. е била осъществена реформа съобразно с изискването в папското разрешение за точно съответствие между славянските и лат. богослужебни книги. Главният резултат от реформата е появата на Съкратения мисал и на Бревиара. Формирането на тези основни книги на хърватската глаголическа традиция се посочва като ключов проблем в нейното развитие. Техниката на съставяне се определя като компилативна — където е било възможно, глаголашите са правели извадки от по-стари текстове и са ги съчетавали с нови преводи от лат. образци. Приспособяването е извършвано без определена система, тъй като реформата не е протекла изведнъж, нито на едно място. Отделните мисали и бревиари съдържат множество различия помежду си, а латинските им съответствия са установени само по отношение на отделни части (Щефанич, 1970).

 

Особено последователен в опитите си да изследва хърватско-глаголическия репертоар по отделни типове ръкописи (включително реконструирайки и недостигнали до наше време), както и да установи съотношението между източни и западни, ранни и по-късни елементи в тях, е Й. Тандарич. Той намира, че част от ритуалните текстове възхождат към най-ранния период на слав. книжнина и

 

 

111

 

са преписани от архаична подложка, сродна със Син. евх. Анализирайки ритуалните дялове в мисалите, които съдържат перикопи от Евангелието, Тандарич отбелязва, че те са близки до най-стария (Кирило-Методиевия) евангелски превод. Според него текстът на перикопите съдържа доказателства за съществуването на хърватско глаголическо Четириевангелие (1980). В други свои работи той лансира идеята за съществуването на хърватски глаголически Хомилиар, чийто състав може частично да бъде възстановен върху преписи от Бревиара и от глаголически сборници, съдържащи хомилетични текстове (1977). В Парижкия сборник Slave 73 Тандарич идентифицира структурата на първичната (нереформираната) редакция на глаголическия Сакраментар (1979). Подобни издирвания на следи от ранен превод по източни образци извършва и за хърватския глаголически Апостол (1983).

 

Почитането на Кирил и Методий като светци сред хърватите по всяка вероятност е заглъхнало сравнително рано, през XIII в., може би изместено от легендата за изобретяването на глаголицата от св. Иероним. В някои от бревиарите от ХІV—ХѴІ в. двамата братя не се споменават, в други се отбелязва само 14 февр. — ден за памет на двамата или само на Кирил. Единствено в Парижкия бревиар от XIV в. Slave 11 се посочват две дати: 14 февр. — памет на Кирил, и 6 апр. — памет на Методий.

 

Гръшковичевият апостол, първата половина на XII в.

 

От творбите, посветени на първоучителите, хърватската глаголическа традиция е съхранила само три Служби за Кирил и Методий (според някои изследователи — три варианта на една и съща служба), съответстващи на римокатолическия ритуал. Поместени са в 9 от 12-те бревиара от XIV—XVI в. Основният текст на първата служба е включен в Люблянския бревиар от 1396; неин вариант е познат в бревиар от Ватиканската библиотека (Vat. Slav. 19). Втората се намира в Московския бревиар от 1443, във Втория новлянски бревиар от 1494 и в други три преписа, а третата — в Поп-Мавровия бревиар от 1460. Виенският бревиар (Cod. Slav. 121) съдържа фрагментарен текст, чиято връзка с останалите трудно може да се установи с точност.

 

Въпросът за произхода на службите не е решен окончателно. Според мнозина специалисти те са възникнали на хърватска почва най-вероятно през XIV в. (най-старият препис е от края на XIV в.). Тъй като в тях първоучителите се прославят и като просветители на „чешките страни“, а в обкръжението им е включена

 

 

112

 

Служба за княз Вацлав или се споменава паметта му, съществува и предположение, че съставянето им (по-точно първоначалното им ядро) е дело на хървати глаголаши от Емаузкия манастир по времето на Карл IV (1346—1378) (В. Ткадълчик, 1977). М. Япунджич (1989) смята, че доводите на Ткадълчик (в това число и посочените от него бохемизми) противоречат на достъпната днес ръкописна документация и приема постановката на Р. Вечерка, който ги отнася към пршемисловска Чехия от X или XI в. (1963). В състава им се откриват фрагменти от гл. 14 и гл. 18 от ЖК, както и кратка компилация по гл. 14—17 от него (по сегментацията в изд. на Фр. Гривец — Фр. Томшич, 1960). В отделни части от службите са използвани заемки от Похвалното слово за Кирил, а в Поп-Мавровия бревиар се съдържа голям откъс от него (Петрович, 1983). Идентифицирането на това Климентово произведение като извор при съставянето на службите дава основание да се търси и връзка с бълг. книжовен център (най-вероятно Охридското книжовно средище). Към същото заключение насочва и анализът на Дуклянската хроника от XII в. — представител на сърбо-хърватската ранносредновековна Т. сред изворите за делото на Кирил и Методий, в която част от сведенията може да се разглежда като отглас от ранната книжовна дейност в Б-я.

 

Хърватски глаголически мисал от XIV в.

 

Необходими са допълнителни изследователски усилия, за да се оформят поточни заключения за посоките на въздействие и неговите конкретни текстови носители в общата история на глаголическата графика, за взаимопроникването на правописните системи, за ролята на немалкия брой балк. книжовни центрове. Велчева е на мнение, че, общо взето, хърватската глаголица е предмет на много и задълбочени изследвания, но „по отношение на взаимодействията ѝ със старобългарската и среднобългарската глаголица е постигнато сравнително малко“; повече внимание заслужават т. нар. южен път на влияние върху началната хърватска глаголическа писменост и особено скрипториите на Атон, в днешна Македония, Северна Гърция и Южна Албания (1999, с. 134, 140).

 

През XVI в. започва необратим процес на постепенно изчезване на глаголицата от хърватската писмена култура; ролята ѝ се маргинализира, латиницата получава статут на главно хърватско писмо; силно се ограничава и слав. богослужение. Сред най-важните причини за този прелом се сочат териториалните промени като последица от турското нашествие, както и културните промени, предизвикани от хуманистично-ренесансовите течения (И. Рапацка, 1997, с. 59). Глаголизмът все повече се възприема като

 

 

113

 

феномен на историята, символизиращ някогашния отпор на лат. обред и идеята за хърватската държавност. В края на XIX и началото на XX в. той вече е само обект на науката.

 

Службата за Кирил и Методий в Поп-Мавровия бревиар, 1460 г.

 

 

            Лит.:

·       Vajs J. Die Nomenklatur in den kroatisch-glagolitischen liturgischen Büchern. — ASPh, 29, 1907, p. 560—580;

·       Vajs J. Nejstarší breviář charvátskohlaholský (Prvý breviář Vrbnický). Praha, 1910, 108+100 p.;

·       Vajs J. Staroslověnský překlad knihy proroka Daniela a jeho význam v dějinách slovanského překladu bible. — Časopis katolického duhovenstva, 56, 1915, p. 113—122;

·       Ivšić S. Dosad nepoznati hrvatski glagolski prijevodi iz staročeškoga jezika. — Slavia, 1, 1922—1923, p. 38—56, 285—301;

·       Zbornik Kralja Tomislava. Zagreb, 1925, 109 + 686 p.;

·       Ivšić S. Još о dosad nepoznatim hrvatskim glagolskim prijevodima iz staročeškoga jezika. — Slavia, 6, 1927—1928, p. 40—63;

·       Hamm J. Postanak glagoljskog pisma u svjetlu paleografije. — Nastavni vjesnik, 46, 1937—1938, 1—5, p. 39—61;

·       Vajs J. Najstariji hrvatskoglagoljski misal s bibliografskim opisima svih hrvatskoglagoljskih misala. Zagreb, 1948, 9+173 p.;

·       Horálek K. Kořeny charvátsko-hlaholského písemnictví. — Slavia, 19, 1950, p. 285—292;

·       Hamm J. Varijante u prijepisima hrvatskih glagoljaša. — Slovo, 2, 1953, p. 13—36;

·       Skok P. Uslovi života glagoljice. — Slovo, 3, 1953, p. 50—63;

·       Hamm J. Glagolizam i njegovo značenje za Južne slavene. — Slavia, 25, 1956, p. 313—321;

·       Pantеlić M. Bibliografija izvornih radova J. Vajsa s područja hrvatske glagoljske književnosti (s uvodom). — Slovo, 6—8, 1957, p. 10—22;

·       Hamm J. Judita u hrvatskim glagoljskim brevijarima. — RSslI, 3, 1958, p. 103—201;

·       Cisarž B. A. Metodějovi žáci na Balkáně a ohlasy jejich díla v Charvatsku. — Náboženská revue, 34, 1963, 1—2, p. 53—62;

·       Večerka R. Velkomoravská literatura v přemyslovských Čechách. — Slavia, 32, 1963, p. 398—416;

·       Xамм И. Сумерки глаголической письменности. — В: Тържествена сесия за 1100-годишниыата на славянската писменост. 863—1963. Доклади и материали. С., 1965, с. 89—92;

·       Кlаić N. Historijska podloga hrvatskoga glagoljaštva u X. i XI. stoljeću. — Slovo, 15—16, 1965, p. 225—281;

·       Штефаниќ В. Првобитното словенско писмо и најстарата глаголска епиграфика. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 13—30 (същото в: Slovo, 18—19, 1969, р. 7—40);

·       Tadin M. La glagolite („glagoljica“) en Istrie, Croatie et Dalmatie depuis ses débuts jusqu’à son approbation, limitée et bien définie, par Saint-Siège (1248 et 1252). — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 1, p. 291—329;

·       Radovich N. Le pericopi glagolitiche della Vita Constantini e la tradizione manoscritta cirillica. Napoli, 1968, 172 p.;

·       Kyas V. Delší a kratší čtení v rukopisech Života Konstantinova. — Slavia, 38, 1969, p. 574—581;

·       Štefanić V. Glagoljski rukopisi Jugoslavenske akademije. 1. Zagreb, 1969, 300 p.; 2. Zagreb, 1970, 300 p.+92 tabl.;

·       Hamm J. Hrvatski glagoljaši u Pragu. — Зборник за славистику, 1, 1970, с. 84—99;

·       Bratulić J. Povijesne odrednice istarskoga glagolizma. — Slovo, 21, 1971, p. 333—346;

·       Fučić B. Najstariji hrvatski glagoljski natpisi. — Slovo, 21, 1971, p. 227—254;

·       Hercigonja E. Društveni i gospodarski okviri hrvatskog glagoljaštva od 12. do polovine 16. stoljeća. — Croatica, 2, 1971,2, p. 7—100;

·       Graciolli S. Hrvatska glagoljska književnost kao kulturni posrednik između evropskog zapada i istočnih slavena. — Slovo, 21, 1971, p. 305—323;

·       Оlteanu P. Sur les anciennes oeuvres croato-glagolitiques chez les Roumains. — Slovo, 21, 1971, p. 275—289;

·       Štefanić V. Determinante hrvatskog glagolizma. — Slovo, 21, 1971, p. 13—30;

·       Pešikan M. Geneza i evolucija slavenskog pisma. — Južnoslavenski filolog, 29, 1972, p. 105—151;

·       Večerka R. Kořeny eharvátské redakce církevní slovanštiny. — In: Studia balkanica bohemo-slovaca. 2. Brno, 1976, p. 325—335;

·       Tandarič J. Hrvatskoglagoljski Padovanski brevijar. — Slovo, 27, 1977, p. 129—147;

·       Tandarić J. Neke osobitosti hrvatskoglagoljskoga prijevoda Evanđelja. — Istra, 16, 1978, 1—2, p. 16—20;

·       Tandarić J. Staroslavenski jezik hrvatskih glagoljaša. — In: VIII Međunarodni slavistički kongres, Zagreb, 3—9. IX. 1978. Prilozi. Hrvatsko filološko društvo. Zagreb, 1978, p. 115—124;

 

 

114

 

·       Tandarić J. Ordo missae u Pariškom zborniku Slave 73. — Slovo, 29, 1979, p. 5—30;

·       Tandarić J. Hrvatskoglágoljski ritual. — Slovo, 30, 1980, p. 17—87;

·       Tandarić J. Osobine krčkih glagoljskih liturgijskih kodeksa. — Croatica Christiana Periodica, 4, 1980, 6, p. 136—140;

·       Fučić B. Glagoljski natpisi. Zagreb, 1982 (Djela JAZU, 57), 420 p.;

·       Katičić R. Die Literatur des frühen kroatischen Mittelalters in ihren slawischen und europäischen Zusammenhängen. — WSJ, 28, 1982, р. 27—52;

·       Petrović I. Sadržajne i literarne osobine odlomaka „Zitija Konstantina-Cirila“ u hrvatskoglagoljskim i ruskim tekstovima. — Croatica, 19, 1983, p. 113—129 (същото на итал. ез.: Bsl, 46, 1985, p. 5—18);

·       Tandarić J. Hrvatskoglagoljski Apostol između Istoka i Zapada. — Croatica, 19, 1983, p. 155—166;

·       Tandarić J. Crkvenoslavenska jezična norma u hrvatskoglagoljskom ritualu. — Slovo, 32—33, 1983, p. 53—83;

·       Damjanović S. Tragom jezika hrvatskih glagoljaša. Zagreb, 1984, 191 p.;

·       Стaнчев Kp. Хърватските глаголически служби за Кирил и Методий. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 254—258;

·       Mareš F. V. А Basic Reform of the Orthography at the Early Period of Croatian-Glagolitic Church Slavonic. — In: The Foundations of the Slavonic Literary Languages. Columbus, Ohio, 1985, p. 177—181;

·       Grabar B. Ćirilometodski i staroslavenski prijevodi u hrvatskoglagoljskim prijepisima. — Slovo, 36, 1986, p. 87—94;

·       Grabar B. Kult Ćirila i Metodija u Hrvata. — Slovo, 36, 1986, p. 141—145;

·       Klaić N. Kako i kada postaje „Metodova doktrina“ kulturno dobro Hrvata. — Croatica Christiana Periodica, 10, 1986, 17, p. 17—39;

·       Zelić-Bučan B. Slavensko bogoslužje i glagoljica kod Hrvata do kraja XI. stoljeća. — Marulić, 1986, 3, p. 371—390;

·       Дамянович С. Языковые поиски хорватских глаголяшей. — In: Studia slavico-byzantina et mediaevalia europensia. 1. Sofia, 1988, p. 231—241;

·       Hamm J. Pojava i razvitak ćirilometodskog pisma na hrvatskom tlu i njegove veze s Makedoniom. — B: Кирило-методиевскиот (старословенскиот) период и кирилометодиевската традиција во Македонија. Скопје, 1988, с. 167—175;

·       Japunđžić M. Il culto e l’ufficio dei ss. fratelli Cirillo e Metodio nella letteratura glagolitica. — In: Christianity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyrill and Methodius. Acts of the International Congress Held on the Eleventh Centenary of the Death of St. Methodius, Rome, October 8—11, 1985. Rome, 1988 (Orientalia Christiana Analecta, 231), p. 95—118;

·       Petrović I. Prvi susreti Hrvata s ćirilometodskim izvorištem svoje srednjovjekovne kulture. — Slovo, 38, 1988, p. 5—54;

·       Tот И. Doctrina Methodii Philosophi (Учение Мефодия Философа). — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 225—234;

·       Япунджич М. Кирил и Методий в хърватските глаголически ръкописи. — В: Вгори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 418—425;

·       Rеinhart J. Najstarije svjedočanstvo za utjecaj Vulgate na hrvatskoglagoljsku bibliju. — Slovo, 39—40, 1989—1990, p. 45—52;

·       Bratulić J. Konstantin-Ćiril i Metod i njihova baština kod južnih Slavena. — In: Bratulić J. Sjaj baštine. Split, 1990, p. 5—14;

·       Reinhart J. Eine Redaktion des kirchenslavischen Bibeltextes in Kroatien des 12. Jahrhunderts. — WSJ, 36, 1990, p. 193—241;

·       Соrin A. Variation and Norm in Croatian Church Slavonic. — Slovo, 41—43, 1991—1993, p. 155—198;

·       Оczkowa B. Tradycje cyrylo-metodiańskie w Chorwacji i Bośni. — In: Cyryl i Metody apostołowie i nauczyciele Słowian. 1. Lublin, 1991, p. 169—184;

·       Драгова H. Балканският контекст на старобългарската писмена култура (VIII—IX век). С., 1992, с. 121—125;

·       Damjanović S. Hrvatski glagoljaši i počeci hrvatskoga književnog jezika. — Croatica, 23—24, 1993, p. 93—106;

·       Tandarić J. Hrvatskoglagoljska liturgijska književnost. Rasprave i prinosi. Zagreb, 1993 (Djela Instituta za ekumensku teologiju i dialog Katoličkog bogoslovskog fakulteta u Zagrebu. Odjel za hrvatski glagolizam, 1), 342 p.;

·       Bratulić J. Leksikon hrvatske glagoljice. Zagreb, 1995, 188 p.;

·       Jurić-Kappel J. Hrvatskoglagoljski Psaltiri i ćirilometodska tradicija. — In: Prvi hrvatski slavistički kongres. Zbornik sažetaka i nacrtaka. Zagreb, 1995, p. 187—188;

·       Birnbaum H. How Did Glagolitic Writing Reach the Coastal Regions of Northwestern Croatia? — Croatica, 42—43—44, 1996 (Hercigonjin Zbornik), p. 69—79;

·       Сorin А. О reformama hrvatskoglagoljskih liturgiskih knjiga u 13. stoljeću. — In: Prvi hrvatski slavistički kongres. Zbornik radova. Zagreb, 1997, p. 527—538;

·       Rapacka J. Leksykon tradycji chorwackich. Warszawa, 1997, p. 185—187;

·       Nazor A. The Bible in Croato-Glagolitic Liturgical Books. — In: Interpretation of the Bible. Ljubljana, 1998, p. 1031—1037;

·       Велчева Б. Късната българска глаголица. — В: Кирило-Методиевски студии. 12. С., 1999, с. 133— 141;

·       Ваbić V. Vpliv vzhodne cerkvene slovanščine na hrvaške glagolske tekste v 17. in 18. stoletju. Ljubljana, 2000, 410 p.;

·       Трифуновић Tj. Ka почецима ерпеке писмености. Београд, 2001, с. 24—32;

·       Čermák V. K otázce předlohy starozákonních textů v charvátskohlaholských breviářích. — In: Drugi hrvatski slavistički kongres. Zbornik radova. 1. Zagreb, 2001, p. 193—198.

 

Нина Гагова

 

 

            По данни от ЖК (гл. 15) и ЖМ (гл. 8) Константин-Кирил и Методий работят сред предците на днешното население на Словения от началото на 867 и дейността им в Блатноград продължава около шест месеца. По желание на княз Коцел те обучават на слав. писмо 50 ученици (най-вероятно в столицата Мосапурк край Блатненското езеро),

 

 

115

 

може би продължават и превеждането на богослужебни текстове на говорим език, поставят основите на богослужение на слав. език и на слав. писменост, подкрепят политическата линия на княза за пълно отделяне от немската църковна йерархия. Упоритата съпротива на баварското духовенство обаче бързо слага край на организаторската дейност на Методий, въпреки че той вече оглавява отделен слав. диоцез. Към края на 870 го изправят пред църковен съд. Присъдата е заточение. Когато го освобождават след около две и половина години, сложно преплитане на политически интереси прави невъзможно оставането му в Панония. Междувременно в 874 Коцел е свален от престола и княжеството му е унищожено като държ. формация (вж. Стойкова А. Първоучителят Методий. С., 1995, с. 57—59, 68—80, 84—87).

 

В общи линии това са събитията, които в най-голяма степен обуславят присъствието на спомена за Кирило-Методиевата мисия в истор. памет на словенците. Много ценни и древни писмени документи, които имат отношение към духовната атмосфера на това време, са Фрайзингенските молитви — три пергаментни фрагмента на старословенски език с латиница, отнасяни към Х—ХІ в. (типична молитва е само първият от тях; и трите са свързани с тайнството изповед). За произхода им съществуват две основни тези. Според първата фрагментите са възникнали след Кирило-Методиевата епоха и са повлияни от старобълг. книжовни текстове (творби на Климент Охридски, Изповедния чин от Син. евх.). Втората теза застъпва обратната зависимост — старобълг. текстове са вторични спрямо прототипа на фрагментите, т. е. трябва да се мисли за общи източници от лат. и баварско потекло откъм края на VIII — първата половина на IX в. (вж. Brižinski spomeniki. Znanstvenokritična izdaja. Ljubljana, 1993, 197 p.; Zbornik Brižinski spomeniki. Ljubljana, 1996, 498 p.).

 

Св. Кирил и св. Методий. Икона от И. Шюбиц, 1890 г.

 

След изгонването на Методиевите ученици от Моравия в 885 една група от тях отива в Б-я, а друга пренася слав. богослужение на Адриатическото крайбрежие, откъдето в XV в. през Истрия то започва да прониква в словенските земи. Голямо значение за изучаването на кирило-методиевските Т. в Словения имат над 80 глаголически епиграфски паметника (надписи, подписи, графити) и глаголическите фрагменти от богослужебни книги (42 мисала, 55 бревиара, един хомилиар и др.), открити в 25 района на страната.

 

 

116

 

Събирането на глаголическия материал в Словения започва през втората половина на XVIII в. с дейността на кръжока на барон Жита Цойс. За разпространението на глаголическото писмо в словенските земи пишат още протестантите през XVI в. и ѝ. Валвазор в края на XVII в. В същото време Кранското воеводство е обхващало голям дял от Истрия с хърватско население, сред което глаголическите традиции са били живи. Броят на събраните глаголически фрагменти дава основание на Й. Труден да твърди (1905), че слав. богослужение в Словения е съществувало от най-стари епохи, т. е. от изгонването на Кирило-Методиевите ученици от Моравия.

 

Според Я. Зор (1977, 1985) глаголическите надписи в словенските земи се появяват в Истрия, в района край Копърския залив, от средата на XV в. (в Заниград през 1447, Предлока — 1461 и 1466, Двори — 1468) и през целия XVI в. — главно във вид на графити върху фрески. Към края на XV в. те се разпространяват към вътрешността на страната — в Стара Фужина в Бохин (1475 и 1499), Бодене (1496) и другаде, където са открити надписи и графити от ХV—ХѴІІ в. Основният извод на специалистите за езика на тези паметници е, че те са писани на народен хърватско-чакавски диалект, в който спорадично се срещат словенски лексеми. Като изключение Бр. Фучич посочва изцяло словенския текст на надписа от църквата в Доленя вас край Сеножеце: „Бог ме повика, Синът Божи ме посъветва, Духът Свети ме посвети“ („Glagolski natpisi“, 1982).

 

През XVI в. глаголицата се употребява и в т. нар. писмени предупреждения (известни са 60 словенски и 45 немски писма упътвания), които словенските гранични стражи (в Сен, Чърномел и другаде) са изпращали във вътрешността на Словения, за да предупредят за опасност от турски набези.

 

Свидетелство за битуването на глаголицата в Словения са записките в регистрационните книги от XVII в. Характерни примери са регистрационната книга (1467—1806) на братството от Францисканския манастир в Кървавци при Копър, в която има записи от Микула Смилович от 1675, и протоколите на „парохиалните“ братства (братства на вярващи в отделни епархии, които са имали свои старейшини, организирали са църковния живот и погребенията на своите членове, притежавали са свои финансови средства). Запазени са редица книги на братства от Долина при Триест, които съдържат глаголически записи, правени от 1548 до 1608 (по-голямата част от тези книги се съхраняват в Архива на Хърватската АН в Загреб).

 

В подвързиите на официални и регистрационни книги са съхранени откъслеци от богослужебни кодекси — мисали, бревиари, хомилиари и сборници с легенди, по които би могло да се съди, че в словенските земи е съществувало слав. богослужение. Те са открити в различни краища на Словения: Горенска, Доленска, Нотранска и другаде. Някои от тях датират от края на XIII в., по-голямата част са писани през ХІV—ХѴ в. По палеографски белези повечето от по-ранните произхождат от о-в Крък, по-късните са предимно от вътрешността на Хърватско (Кърбава), отчасти от Истрия (Роч).

 

Определена роля за запазването на глаголическото писмо в културата и църковната практика на Словения играят хърватските глаголаши бегълци, които са намирали работа като каплани в словенските епархии по време на военните сблъсъци на юг с турски войски и в Истрия с Венецианската република. От т. нар. протоколи за посвещаване на хърватски и далматински духовници за слав. богослужение са известни протоколите на епископ Томаж Хрен, ръкоположил десет души; срещу имената на четирима от тях е отбелязано, че са показали добри знания в „глаголическата наука“ — „in doktrina glagolitica“, „glagoliticae eruditionis“ (Зор, 1985, c. 111).

 

 

117

 

Не са установени фрагменти, както и бележки с нелитургично съдържание, преписани или съставени на словенска почва; всички са пренесени от Хърватско (по-голямата част от древните — от Крък, а по-новите — от хърватските глаголаніи бегълци). В текстовете липсва влияние на живата словенска реч, поради което се приема, че ако в словенските земи се е поддържало слав. богослужение, то е било извършвано от хърватски духовници (по литургични книги в хърватска редакция с елементи от разговорната хърватска реч). Според Зор, ако слав. богослужение в Словения е имало след времето на Методий, „със сигурност би се развила отделна, словенска редакция на църковнославянския език, която би трябвало да остави някаква, дори и малка следа в глаголическия материал, с който разполагаме“ (1985, с. 113). Въпреки тези обстоятелства в Словения дълго време е било живо желанието за слав. богослужение; свидетелство за това са различни печатни глаголически, хърватски по произход мисали и бревиари, запазени в някои епархии в Приморския край и дори във Венецианска Словения. Като цяло обаче Кирило-Методиевото дело не оставя онези следи, които би могло да се очакват при наличието на големия брой писмени свидетелства.

 

Кирило-методиевските Т. в словенските земи могат да се проследят и във фолклорното наследство. В обобщаваща студия на М. Станоник (1996) се разглеждат становищата на словенски и други изследователи за местата, по които слав. апостоли са преминали през Словения на път за Венеция и Рим, и свързаните с тях предания и легенди. Сигурен белег на култа към Константин-Кирил и Методий са построените в определени райони патроцинии (църкви, посветени на даден светец) на св. Климент Римски, чиито мощи двамата братя са пренесли в Рим. Конкретно са посочени църквата „Св. Климент“ в Капел, Коротка област (М. Майар-Зилски), както и патроциниите в Кранска и Приморска област (Т. Зупан, И. Лавренчич). Категорични са твърденията на Фр. Гривец, според когото „славянските благовестници“ са минали по т. нар. Римски път — през Птуй, Целе, Емона (Любляна), Аквилея и Венеция. Според ѝ. Доленц и М. Рибар църквите на името на св. Климент Римски, изградени в Мойстрана, Родине, Буковщица, Сухадоле, както и народните предания в тези райони са сигурни доказателства в полза на тезата, че двамата братя са минали през Птуй, покрай Драва през Коротка, покрай Сава и после са продължили на юг към Аквилея и Венеция. В подкрепа на това становище В. Смолей добавя още две тези: инициативата за строежа на църквите идва от Константин-Кирил Философ и Методий; по пътя за Рим двамата братя са се срещнали с предците на днешните венециански словенци — жителите на Фурлания. Опит да обедини различните хипотези прави Бр. Чушин, като предлага следния маршрут: Словенска Бистрица, Конице, Целе, Шемпетер, Трояне, Благовица, Вир и Менгеш. Противоположна гледна точка излага А. Стегеншек, който твърди, че честването на римския първосвещеник на словенска почва води началото си още от старохристиянската епоха, т. е. преди мисията на солунските братя.

 

Унгарската фолклористка Т. Домотьор отбелязва (1981) легендите за срещата на слав. първоучители с угрите в Панония, за избирането на Методий за „княз“ и за „драгоценните дарове, с които маджарите обсипват Методий“. Според Станоник дори да представляват фолклорни варианти на Пространните жития на първоучителите, тези легенди имат истор. основа и са свързани с панонските словенци и с делото на княз Коцел. На основата на сравнително проучване на фолклорен материал от Чехия, Моравия и Словения Станоник обобщава, че по пътя на солунските братя от

 

 

118

 

Блатноград до Рим са фиксирани 44 словенски обекта. В Североизточна Словения (Прекмуре) следи от Кирило-Методиевото дело са останали само като общ спомен и в названията на някои селища (Мурска Собота); според преданията в Словенске Горице старите църкви и параклиси солунските братя са построили „на път за Рим“ (напр. църквата в Поленшак); в Щаерска област народното творчества отразява престоя им в Птуй, Шентюр, Пониква, Майшперк и Зрече (регистрирани са предания за два извора, наречени Кирилов студенец); в Приморска област битуват легенди за пътуването на Кирил — „с лодка от Раздърто до Постойна“, а в Горносавската долина — народни разкази за Кирил, който по пътя към Рим „си почивал през нощта и затова му построили отначало параклис, после църква“. Словенските фолклорни творби за първоучителите са обособени и тематично: благославяне на народа (Белтинци), слав. литургия (Птуй, Требелно и другаде), обучение на четмо и писмо (Крог) и др. Станоник изразява и мнение за късния произход на фолклорните жанрове, фокусирали култа към солунските братя (1996).

 

Литургичното честване на Кирил и Методий сред словенците най-вероятно е познато от XV и XVI в., откогато датират данни за поклонници, посещавали Аахен и Кьолн, където са имали свой духовник и олтар (от 1495 до 1734) на името на първоучителите. В Люблянския проприй техните имена се появяват в 1777 под датата 13 март, в по-късните издания — 9 март. През 1863 папа Пий IX дава съгласието си за отбелязване на паметта им в слав. страни на 5 юли. Под влияние на Й. Ю. Щросмайер през 1880 папа Лъв XIII вписва празника в задължителния календар на римското богослужение. Последната промяна на църковното честване на слав. първоучители е направена в 1957 по инициатива на Гривец и Й. Вашица, когато Римската конгрегация потвърждава тяхното предложение датата 14 февр. официално да се въведе в цялата Църква.

 

 

            Лит.:

·       Škrabec S. Sveta slovenska blagovestnika Ciril in Metod. Tisočletnica smerti svetega Metoda, velikega škofa slovenskega. — Cvetje z vertov svetega Frančiška, 6, 1885, 1, p. 1—5;

·       Škrabec S. Sveti Metod nadškof panonski in moravski. — Cvetje z vertov svetega Frančiška, 6, 1885, 8, p. 228—231;

·       Škrabec S. Sveti Metod mej Čehi in drugimi Sloveni. — Cvetje z vertov svetega Frančiška, 6, 1885, 10, p. 293—296;

·       Kos F. Spomenica tisočletnice Metodove smrti. Ljubljana, 1885, 174 р.;

·       Gruden J. Akvilejski patriarhi za dobe svetega Čiřila in Metoda in njin razmerje do slovanskega bogoslužja. — Katoliški obzornik, 9, 1905, p. 9—20;

·       Gruden J. Glagolica v akvilejski metropoliji in njen pomen za slovensko slovstvo. — Katoliški obzornik, 9, 1905, p. 141—157;

·       Premru M. Nekaj dokumentov o glagolici na Slovenskem. — Časopis za zgodovino in narodopisje, 18, 1923, p. 16—19, 65—70;

·       Grivec F. О stikih Cirila in Metoda s slovensko zgodovino. — JIČ, 5, 1939, p. 191—201;

·       Grivec F. Zarja stare slovenske književnosti. Frisinški spomeniki v zarji svetega Cirila in Metoda. Ljubljana, 1942, 66 p.;

·       Miklavčič I. Glagolica med Slovenci. — Nova pot, 11, 1959, 1—3, p. 40—51;

·       Pogačnik J. Slovensko srednjeveško slovstvo in cirilmetodijska tradicija. — В: Симпозиум 1100-годишнина от смртта на Кирил Солунски. Скопје, 1970, с. 187—197;

·       Stаnοni k M. Po sledeh začetkov slovanské pismenosti. — Jezik in slovstvo, 20, 1974—1975, p. 237—240;

·       Zor J. Glagolica na Slovenskem. — ln; Slovansko jezikoslovje. Nahtigalov zbornik od stoletnici rojstva. Ljubljana, 1977, p. 483—495;

·       Dömötör T. Volksglaube und Aberglaube der Ungarn. Corvina, 1981, p. 48—50;

·       Јуранчић J. Рад браће просветитеља Ћирила и Методија и северозапад наше земље кроз столећа. — Научни састанак слависта у Byкове дане. Реферати и саопштења, 14, 1985, 1, с. 21—27;

·       Benеdik M. Vloga kneza Kočija pri delu svetih bratov. — Bogoslovni vestnik, 45, 1985, p. 125—137;

·       Kоruza J. Razumevanje in vrednotenje delovanja solunskih bratov v slovenski literarni zgodovini. — Bogoslovni vestnik, 45, 1985, p. 163—182;

·       Smolik M. Slovanská liturgija svetega Cirila in Metoda. — Bogoslovni vestnik, 45, 1985, p. 155—162;

·       Zor J. Glagolska pričevanja na Slovenskem. — Bogoslovni vestnik, 45, 1985, p. 183—191;

·       Zor J. Delo Cirila in Metoda med Slovenci (Ob 1100-Letnici Metodove smrti). — In: XXL seminar slovenskega jezika, literature in kulture. Zbornik predavanj. Ljubljana, 1985, p. 107—115;

·       Sveta brata Ciril in Metod v zgodovinskih virih ob 1100 letnici Metodove smrti. Ljubljana, 1985, 288 p.;

·       Benedik M. Novo vrednotenje delà solunskih bratov Cirila in Metoda. — In: Obdobje srednjega veka v slovenském jeziku, književnosti in kulturi. Ljubljana, 1989, p. 345—351;

·       Pogačnik J. Kulturološke premise u ćirilometodskoj tradiciji. — In: Pogačnik J. Jugoslavističke teme. Vinkovci, 1990, p. 9—17;

 

 

119

 

·       Štiсh P., V. Simoniti. Slovenska zgodovina do razsvetljenstva. Ljubljana, 1995, 266 p.;

·       Jež J. Brižinski spomeniki in sveta brata Ciril in Metod. — In: Dom in svet. Zbornik 1995. Ob 50-Letnici zadnega letnika revije Dom in svet in konca druge svetovne vojne. 8. Maribor, 1995, p. 163—167;

·       Stanοnik M. Sveta brata Ciril in Metod v slovenski slovstveni folklori. — In: Seminar slovenskega jezika, literature in kulture. Jernej Kopitar in njegova doba. Ljubljana, 1996, p. 229—239;

·       Томовa Е. Кирило-методиевската проблематика в научното дело на словенските слависти. — In: Historizem v raziskovanju slovenskega jezika, literature in kulture. Ljubljana, 2002 (Obdobja, 18. Metode in zvrsti), p. 363—372.

 

Елена Томова

 

 

            В източнославянските земи кирилометодиевските Т., приети в най-голяма степен от Б-я, се развиват в много широки мащаби. Началното им проникване в Русия може да бъде отнесено към времето преди нейното официално покръстване (988) и е представено главно от епиграфски паметници. Запазени са Гнездовският надпис от първата половина на X в.; надпис върху прешлен на вретено от средата на X в. от Рюриковото градище до Новгород (съдържа две кирилски букви и знак, който може да се приеме за своеобразна редакция на глаголическата буква ж и по отделни елементи се доближава до изписването ѝ в абецедара от Кръглата църква в Преслав, в някои от най-ранните старобълг. кодекси — Зогр. ев., Син. евх., Клоц. сб., и в Киевските листове); два кирилски надписа от 70-те — 80-те г. на X в. върху дървени цилиндри от Новгород. Предполага се, че грамотата, дадена от киевския княз Светослав I (неизв.—972) на виз. имп. Йоан I Цимисхи (969—976) в Доростол (дн. Силистра) през 972, е била написана на глаголица. Към периода след приемането на християнството се отнасят: седем глаголически и три със смесени кирилски и глаголически букви молитвени формули, нанесени върху стара мазилка в катедралата „Св. София“ в Новгород преди изписването ѝ през 1108, датирани от А. А. Мединцева (1978, с. 30) от границата между X и XI до XII в. (проучвани са от В. Н. Шчепкин, А. И. Соболевски, И. А. Шляпкин и др.); кирилски абецедар от XI в. на стена на Михайловския притвор в катедралния храм „Св. София“ в Киев (в него липсват буквите щ, ц, ч, ъ, ь, ѧ, ѫ; според С. А. Висоцки той отразява азбука от по-старо време, други специалисти смятат, че това е неумел опит да се изобрази кирилицата или че тя е недописана); кирилска азбука на брезова кора от първата половина на XI в. от Новгород с липсващи ь, ы, ѥ, ю, ѩ; надписът „Господи помози“ от втората половина на XI в. в Софийската катедрала в Киев с две глаголически букви в началото; фрагмент от надпис от една кирилска и две глаголически букви в Георгиевската църква в Юревския манастир в Новгород (може да се датира от първата четвърт на XII в., предполага се, че е автограф на Сазонт, оставил името си в единия от двата съседни кирилски надписа, датирани не по-късно от средата на XII в.); абецедари на брезови кори от ХІІ—ХІѴ в. от Новгород, в които също липсват последните букви на кирилицата, и др. С едноеров правопис са надписът „Людота коваль“ на меч от X в.; редица новгородски паметници; подписът от 1063 на кралица Ана Ярославна в Суасонското абатство; надписът на камък в Софийската катедрала в Полоцк (средата — втората половина на XI в.); надписите на „корсунските“ (херсонските) икони (XI в.), и др. През X — началото на XII в. едноеровият правопис се използва наред с двуеровия. И. Тот смята, че едноеровата графика в брезовата грамота № 109 от XII в. е резултат от влияние в далечния Север на старобълг. графическа школа, представители на която биха могли да се появят там в края на XI или началото на XII в. (Тот И. К изучению одноеровых памятников XI в. — Palaeobulgarica, 1980, 2, с. 27). Според T. В. Рождественская появата на тази школа в Северна Русия би могла да се отнесе към дохристиянския период;

 

 

120

 

Св. Борис, св. Владимир и св. Глеб. Стенопис от XV—XVI в.

 

тя се ограничава с брезовите грамоти и надписи и в началото на XII в. излиза от употреба, не отразява фонетични промени в руския език и има чисто външен графичен характер, старобългарски по произход.

 

Основните изводи от изследването на началния етап от усвояването на слав. писменост в Русия са в няколко насоки. Тя започва да се използва в навечерието на покръстването предимно в държ. актове и в светски делови текстове. Характеризира се с вариативност(употреба на глаголица и кирилица дори в едни и същи текстове, едноеров и двуеров правопис). по-близо до глаголическата Т. е Новгород, който вероятно е имал непосредствени книжовни контакти с Източна Б-я. В Киевска Русия глаголицата се използва спорадично — отделни букви и думи в кирилски надписи и ръкописи от ХІ—ХІІ в.; за транслитерирането им в кирилица свидетелства напр. приписката на поп Упир Лихий в Тълкования на пророците, запазена в преписи от XVXVI в., в която се казва, че през 1047 той преписал книгата „ис курилоцѣ“ (по-късно глаголицата се използва за тайнопис). Съставът на кирилицата е непостоянен; приспособяването на старобълг. писмо към фонетиката на руския език се извършва постепенно.

 

Чрез слав. богослужебни книги в Киевска Русия се разпространява и създаденият от Константин-Кирил и Методий първи слав. книжовен език — старобългарският. Приспособяването му към руската езикова среда е двупосочен процес. Под влияние на старобълг. език в староруския книжовен език настъпват известни промени преди всичко на фонетично равнище. Те създават нов езиков феномен — руската редакция на старобълг. език, която играе ролята на книжовен език в Русия до средата на XVIII в. Степента на нейната русификация е различна. В началото тя е слаба, поради което староруските ръкописи от ХІ—ХІІ в. пазят сравнително добре особеностите на своите старобълг. оригинали и биха могли да се използват, както показва Н. Н. Дурново, като извори на данни за старобълг. език. Връщане към бълг. езикова основа се наблюдава през периода на т. нар. второ южнослав. влияние в Русия (края на XIV — XVI в.). На основата на руската редакция на старобълг. език през ХѴІІ—ХѴІІІ в. се кодифицира църковнославянският език — богослужебният език на слав. православни църкви в ново време. От своя страна руската редакция на старобълг. книжовен език има решаващо значение за създаването на книжовен език на руска почва. Дискусионен е въпросът за времепоявата на този език — в киевския период или в края на донационалния период. В зависимост от отговора му езиковата ситуация в Русия до края на XVII в. се определя като моно- или двуезична.

 

 

121

 

Компромисни са теорията за един книжовен език с различни типове, базирани на различни езикови основи (В. В. Виноградов), и теорията за диглосията, определяща различен функционален и социален статус на старобълг. и староруския език (Б. А. Успенски). За силното влияние на старобълг. книжовен език върху руското езиково развитие може да се съди и по запазените в съвременния руски книжовен език църковнослав. (и старобългарски) лексеми и словообразувателни модели. Не е проучен достатъчно въпросът за старобълг. езиково влияние върху руските говори, за каквото има безспорни свидетелства (напр. непълногласната лексика в тях).

 

Остромировото евангелие, 1056—1057 г.

 

Кирило-методиевската Т. определя облика на староруската литература във философско, идейно-естетическо и жанрово отношение. Киевска Русия получава цялото книжовно наследство на слав. първоучители, обогатено от техните ученици. Според най-ранните известни преписи от него са представени:

 

1. Оригинални творби на Константин-Кирил и Методий — Кириловите Слово за пренасяне на мощите на Климент Римски (XVI в., вж. Херсонска легенда), Написание за правата вяра (XVI в.), Проглас към Евангелието (XVI в.); Методиевият Канон за Димитър Солунски (в миней за окт. от 1096).

 

2. Кирило-Методиеви преводи (вж. Преводи на Константин-Кирил Философ и Преводи на Методий), редактирани и допълнени главно в Преслав:

   а) богослужебни книги — Евангелие кратък апракос (Остромировото евангелие от 1056—1057), Четвероевангелие (Галичкото евангелие от 1144), Апостол апракос (Псковският апостол от 1307), Паримейник (Захаринският паримейник от 1271), Псалтир (Слуцкият псалтир и Бичковският псалтир от XI в.);

   б) тълковни библейски книги (повечето от тях са преведени в Преслав) — Тълкованията на Теодорит Кирски и Тълкованията на Атанасий Александрийски към Псалтира (Чудовският псалтир от XI в., Евгениевският псалтир от XI в.), Тълкованията на Иполит Римски към книгата на пророк Даниил (XIII в.), Тълкованията на Теодорит Кирски към книгите на пророците (преписи от ХІІ—ХѴІІ в., възхождащи към преписа на поп Упир Лихий от 1047), Беседи на папа Григорий I Велики върху Евангелието (XIII в., според някои специалисти преведени в Чехия), Тълкования към първите пет послания на ап. Павел (апостол от 1220), Тълковно евангелие от Теофилакт Охридски (XIII в.) и др.;

 

 

122

 

Изображение на княз Борис I или на цар Симеон в руски ръкопис от края на XII в.

 

   в) старозаветни книги (небогослужебни преводи, извършени в Преслав) — Петокнижие на Мойсей (XIV в.), Съдии, Рут, Иисус Навин, Естир (XIV—XV в.);

   г) юридически книги — Номоканон в 14 титула (Ефремовска кормчая от XII в.), Номоканонът на Йоан III Схоластик (Устюжка кормчая от XIII— XIV в.), Законъ соудный людъмъ (Новгородска кормчая от 1280);

   д) патерици — Сйнайският патерик от XI в. Към тях могат да бъдат прибавени и редица преславски преводи на догматични, нравоучителни, исторически и други съчинения, от които в ранни преписи са запазени 13 слова на Григорий Богослов (XI в.), Богословие на Йоан Дамаскин в превод на Йоан Екзарх (XII—XIII в.), Огласителни слова на Кирил Ерусалимски (XI в.), Въпроси и отговори на Анастасий Синаит и Атанасий Александрийски, Изборник от 1073, Изборник от 1076, Пандекти на Антиох (XI в.), Златоструй (XI в.) и др.

 

Библейската Т., която най-непосредствено се свързва с Кирило-Методиевото дело, претърпява на руска почва сложно развитие, което постепенно я разрушава. Според някои изследователи към края на XV в. тя съвсем прекъсва, а според други продължава в първата пълна слав. Библия — Генадиевската (1499). Ръкописната Т. пази следи от Кирило-Методиевите преводи, но по въпроса, кои точно са те, има разногласия. Допуска се, че в първата руска печатна библия — Острожката (1581), са използвани незапазени Методиеви преводи. По-късната история на кирило-методиевската текстова Т. на Библията е трудно възстановима.

 

Кирило-методиевските Т. проникват в Русия по различни пътища, главно чрез Б-я и Чехия. За директни контакти на Киевска Русия с Велика Моравия няма сведения. Литературата, преведена по време на Моравската мисия от грц. език, като правило попада в Русия чрез Б-я. Това доказват изследванията върху продукцията на Преславското книжовно средище. За оригиналните творби на Константин-Кирил и Методий, както и за техните Пространни жития се предполагат и двата пътя на заимстване.

 

Още през XIX в. кирилометодиевистите посочват Б-я като основен източник на разпространение на слав. писменост и книжнина в Русия. До днес няма издирени никакви преки истор. свидетелства за книжовни контакти между Б-я и Русия през ІХ—ХІІ в., както и за взаимоотношения между Бълг. и Руската църква. Епизодичните сведения за бълг. произход на княгиня Олга, бабата на покръстителя княз Владимир I (969—1015), на Ана, негова жена, на първия киевски митрополит и др., съдържащи се в някои по-късни руски летописи, се интерпретират нееднозначно.

 

 

123

 

Продължават дискусиите около Йоакимовския летопис, в който бълг. участие в християнизацията на Русия и разпространението на слав. писменост е изразено най-определено. От друга страна, исторически са засвидетелствани многобройни търговски и военни връзки между руси и българи през X в., които, както с основание се мисли, са били повод за запознаване на русите със старобълг. богослужебни книги и старобълг. език. При последния Светославов поход в Б-я руските дружини престояват в страната почти три години (969—972). Тези безспорни контакти на руси и българи в период, в който тя преживява голям духовен разцвет, както и косвените аргументи за съществуването на книжовни връзки между тях, са породили хипотетичната теза на М. Д. Приселков, че Русия приема християнството от Охридската архиепископия (1913). При все че повече е критикувана, тя има поддържници, сред които е и В. А. Погорелов. Изследователите приемат, че сред нисшия църковен клир на Руската църква е имало славяни, в това число и българи. Като доказателство, че е съществувал пряк, устен контакт между български и руски книжовници, може да се смята църковното руско произношение.

 

Киевският псалтир, 1397 г.

 

Аргументите за старобълг. книжовно влияние, чрез което Т. преминават в Русия през X—XI в., са от филологическо естество: ранното проникване на кирилицата в руските земи; палеографско, правописно, езиково и текстово сходство на старобълг. и староруските писмени паметници; ранното и масово разпространение на старобълг. оригинални творби в староруската книжнина. Въз основа на правописа на първите староруски ръкописи и надписи могат дори да се определят два етапа в това влияние, които хронологически съвпадат с периодите на предполагаеми изселвания на българи в Киевска Русия. През първия изселванията са от Източна Б-я, което се доказва най-вече от източнобълг. тип правопис, едноеровата графика и различаването на ъ, ь от о, с. През втория, който се очертава в староруските ръкописи от края на XI в., има следи от ново църковно произношение с югозападнобълг. произход — вокализация на редуцираните ерове, широк ятов изговор и др. Прави впечатление големият брой запазени в Русия преписи на старобълг. оригинални творби (за много от тях те са и единствени): Азбучна молитва от Константин Преславски (ок. 40 преписа, само руски), Беседа против богомилите от Презвитер Козма (всичките 25 пълни преписа са руски), „За буквите“ от Черноризец Храбър (над 60 руски преписа), похвални слова от Климент Охридски — за пророк Илия (164), за Михаил и Гавриил (126) и др. Старобълг. литература от IX—X в. (преводна и оригинална) се разпространява в Русия продължително и непрекъснато.

 

 

124

 

Богословието на Йоан Дамаскин в превод на Йоан Екзарх, руски препис от края на XII — началото на XIII в.

 

Броят на преписите от старобълг. оригинални и преводни кодекси значително нараства през ХV—ХѴІІ в., което, освен че е може би във връзка с второто южнослав. влияние, вероятно е резултат и от потребността на тогавашното руско общество да се върне към своята античност (по израза на Д. С. Лихачов). Особено голям е интересът към Сказанието „За буквите“, което импонира на популярната през този период идея „Москва — трети Рим“ . То се намира и в първите печатни руски книги. Голям брой преписи от старобълг. преводни и оригинални творби са запазени сред старообрядците в Новгород и в северните манастири, където със значително тяхно участие се формира корпусът на противоеретическата ли тература, в това число и Великите Макариеви чети-минеи от XVI в. Литературата на Симеоновия Златен век не само се преписва в Русия, но се и усвоява творчески от руските книжовници. Примерите за това са многобройни и се привеждат в редица изследвания върху българо-руските литературни взаимоотношения през Средновековието. В тях е показано влиянието на Шестоднева на Йоан Екзарх върху Поучението на Владимир Мономах, Словото за гибелта на руската земя, творчеството на протопоп Авакум; на Беседа против богомилите върху Молението на Даниил Заточник, и др.; на Климент Охридски върху староруския писател Кирил Туровски; на Климентовите слова върху руски похвални слова за Никита Переяславски, Прокопий и Варлаам, и др.; на Сказанието „За буквите“ върху Житието на Стефан Пермски, и т. н. Старобълг. книги попадат в Русия или направо (особено при по-масовите изселвания във връзка с походите на Светослав и експанзията на Византия), или по околен път — през Атон и Цариград.

 

Кирило-методиевските Т. проникват в Русия и от западнослав. земи и най-вече от Чехия, с която в края на X в. Русия граничи непосредствено в областта между Краков и Пшемисъл. Тези Т. са носител и на духовната връзка с лат. култура на римокатолическия Запад, оказал влияние, макар и в по-малка степен от Византия, върху руското християнство. Въпросът за началото на чешкоруските контакти е дискусионен и зависи пряко от решаването на проблема, дали е съществувала слав. писменост в Чехия през X в. и до създаването на Сазавския манастир през 1033. Предполага се, че в центъра на тези контакти са били връзките между Киево-Печерския и Сазавския манастир, но конкретни факти за такова общуване няма. Съществува също хипотеза за руско влияние при установяването на кирило-методиевските Т. в Сазава (Й. Хам, 1963, с. 48).

 

 

125

 

Безспорен е ранният култ на канонизирания чешки княз Вацлав в киевския княжески двор, както и на руските князе Борис и Глеб (първите руски светци) в Чехия — през 1096 част от мощите им се намират в Сазавския манастир. Най-ранното запазено писмено свидетелство за проникване на чешки литературни паметници в Русия е Канонът за св. Вацлав, запазен в служебния Новгородски миней за септ. от 1095. В обсъжданията по възникването на Канона не се изключва и руският му произход. Пример за въздействието на старочешката литература върху староруската е ролята на паметниците от цикъла за св. Вацлав при оформянето на цикъла за Борис и Глеб. То е обусловено от аналогията в съдбата на чешкия владетел и руските князе. В староруската книжнина се разпространяват житията на св. Вацлав и св. Людмила, които в руска преработка влизат в състава на руския Пролог. Проникват също и преводи от лат. език, направени в Моравия и Чехия: молитви, сред които и от Григорий Двоеслов (в сборник от XIII в.), неговите беседи върху Евангелието (XIII в., възможно е и бълг. посредничество), жития на светци, почитани от Западната църква (св. Вит, св. Климент Римски и др.; най-ранен е преписът на Житие на св. Вит в Успенския сборник от XII—XIII в.). В Слово за закона и благодатта от митрополит Иларион се долавят влияния на житията на св. Вит и св. Вацлав наред с влиянието на паметниците от Кирило-Методиевия кръг. Д. Чижевски открива реминисценции на Хумполдовото житие на св. Вацлав в Житието на Теодосий Печерски и смята, че творчеството на руския хронист Нестор въобще е повлияно от старочешката литература. Мнението му не се приема безрезервно. Това житие на св. Вацлав се свързва чрез редица аналогии в сюжета и с Повест за ослепяването на Василий Теребовълски, включена в някои от редакциите на Повестъ временных лет. О. Кралик предполага, че в началния руски летописен свод, в текста за 898, може би е отразена сазавска компилация на ЖК, ЖМ и Кристиановата легенда (за източниците на тази статия има и други тези). Много тясно обвързва Повесть временных лет със западнослав. влияние върху Киевска Русия Н. К. Николски. За него това влияние е по-силно от южнославянското.

 

Киево-Печерската лавра

 

Не са изяснени в пълнота книжовните взаимоотношения на Киевска Русия с Полша, където кирило-методиевските Т. също имат продължение.

 

Особено място в Т. в Русия заема разпространението на агиографските и химнографските паметници от кирилометодиевския цикъл, върху които се градят църковно-богослужебният култ и народната почит към солунските братя. В жанрово отношение те показват единство със съчиненията в старобълг. литература — представени са от пространни жития, похвални слова, проложни жития, църковни служби и др. ЖК е известно в над 40 пълни руски преписа (най-ранният е от началото на XV в.), различни преработки и множество извлечения. Освен при четивата за 14 февр. то се включва и при четивата за 14 окт., което е особеност на неговата руска традиция. ЖМ е познато по 18 руски преписа, най-старият от които е в Успенския сборник.

 

 

126

 

Пространното житие на Константин-Кирил, руски препис от последната четвърт на XV в.

 

Като правило се среща в чети-минеи за април (за 6 апр.), но в Успенския сборник е поместено заедно с Похвалното слово за Кирил и Методий на 10 май, което е първият известен случай за честване паметта на братята през май и сочи нова Т., създадена вероятно в Б-я. Проложното житие на Кирил е известно в ок. 60 руски преписа, най-старият от които е в пролог от ХІ1І—ХІѴ в. (при четивата за 14 февр.). Проложното житие на Методий е разпространено в ок. 150 руски преписа (включено е при четивата за 11 май), най-ранният от които е в Прилуцкия пролог от ХIV—ХѴ в. Похвалното слово за Кирил и Методий е познато в над 20 руски преписа; най-ранният се съдържа в Успенския сборник (при четивата за 10 май, но в други случаи се среща още при четивата за 14 февр., 6 апр., 14 окт.). Всички преписи са от по-обширната първична редакция и нямат особени различия. Похвалното слово за Кирил е известно в няколко руски ръкописа, като най-старият е от XIV в. Службата за Кирил е запазена също в няколко ръкописа, най-старият от които е в служебен миней за февр. (XII в.). Прослава за Кирил и Методий се съдържа в Канона за Събота сиропустна. В него Кирил Философ е споменат във втория тропар на четвъртата песен, а Кирил, Методий и Климент (Климис) — в третия тропар от VIII песен на канона, запазен в най-ранен препис в постен триод от XII в. Добавката на името Климис се среща само в руските преписи на тропара (вж. Служби за Кирил и Методий старобългарски). Кратки месецословни и други вести за Кирил и Методий се съдържат още в най-ранните староруски ръкописи. Паметта на Кирил е отбелязана в месецослова на Остромировото евангелие на 14 февр. и в Архангелското евангелие (1092), където е отбелязана и паметта на Методий на 6 апр. С появата на книгопечатането различни типове вести за слав. първоучители се отразяват и в руските старопечатни книги (вж. Кирил и Методий в славянските печатни книги от ХV—ХѴІІ век).

 

Делото на Кирил и Методий е отразено и в староруски историографски творби. Такива са летописните сведения в Повесть временных лет (за 898, т. нар. Сказание о преложении книг, и за 986 — Речта на философа) и хронологическата статия на новгородския дяк Кирик (XII в.). Въпросите за източниците, времето и мястото на възникване на Сказание о преложении книг са спорни. Утвърдено е мнението, че то е съставено по неруски източници (западнославянски или старобългарски). Лихачов и А. И. Рогов

 

 

127

 

смятат, че в него е предадено по памет съдържанието на ЖК и ЖМ — сведенията за молбата на княз Ростислав до виз. имп. Михаил III да бъдат изпратени във Велика Моравия учители на слав. език, за преводаческата дейност на двамата братя преди Моравската мисия, за съпротивата на триезичниците срещу богослужението на слав. език, за разрешението на папата Методий да продължи църковната и просветната си работа в Моравия и Панония. След този разказ обаче в Сказанието има отклонение от първоизворите — след като Методий останал в Моравия, Константин-Кирил отишъл да учи българите; за по-нататъшната му съдба и за края на живота му не се съобщава нищо. По проблематиката около Речта на философа (по съдържание верско наставление към слав. княз) също има различни предположения. След литературоведски анализ Лихачов изразява мнението, че тя е част от хипотетичното Сказание за първоначалното разпространение на християнството в Русия, залегнало в основата на първите руски летописни сводове, което в Повесть временных лет само външно е приспособено към разказа за покръстването на княз Владимир. А. С. Лвов подкрепя наблюденията на Лихачов и изказва предположението, че Речта е съставена от Константин-Кирил на грц. език и преведена на старобългарски от Методий и че е била позната в Моравия, Чехия и Б-я, откъдето е попаднала в Русия. Според Хр. Трендафилов Речта е написана от Методий и има връзка с преведените от него полемики на Константин Философ с юдаистите.

 

Руски съчинения на кирило-методиевска тема, изградени върху старобълг. основа, възникват от XIV в. и в някои случаи пряко свързват Кирило-Методиевото дело с руската земя. Нерядко във въведения към служби, жития и други творби за първопросветителите към обичайното определение „учители славян“ се добавя и определението „учители русских“ — напр. в т. нар. Прилуцки пролог (Б. Ангелов, 1958, с. 189; К. Куев, 1985, с. 21), в два пролога от ХV—ХѴІ в. (Куев, 1985, с. 23, 26), в проложно житие от XVIII в. (Куев, 1985, с. 32) и другаде. Кирил е назован „учителем славян, болгар и русских“ в сборник, съставен от откъси от ЖК и от неговото Проложно житие. В два преписа на ЖК — от края на XVII и от ХѴІІ—ХѴІІІ в., той е представен с епитета „перваго наставника роду российскому и всему языку словенскому“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 44). В духа на тази „русификация“ в повече от десет произведения се среща твърдението, че Константин-Кирил Философ е превел от гръцки „руските писмена“ (Б. Ангелов, 1958, с. 200—207; Куев, 1985, с. 14, 19). В Житието на Стефан Пермски, съставено в края на XIV в. от Епифаний Премъдри, е посочено, че Константин Философ е създал руската азбука и превел книгите от гръцки на руски език (Куев, К. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 175). В анонимна приписка към препис от XVII в. на Похвалното слово за Кирил и Методий се съобщава дори, че слав. букви били създадени от Константин в Цариград и той веднага ги предоставил на помолилите го за това „руски князе Ростислав Моравски, Светополк Туровски и Коцел Панонски“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 45). Среща се и твърдението, че Кирил е покръстил русите (напр. в ръкописна палея от XV в. в откъс от ЖК). Въпреки истор. анахронизми, тези съобщения показват стремежа Кирило-Методиевото дело да се свърже колкото е възможно по-тясно с Русия (вж. и Д. Чешмеджиев, 1995).

 

За голямата известност на Константин-Кирил и Методий в Русия говори наличието в руската литература на много компилации, в които се използват ЖК и ЖМ. Най-значителна е направената от Димитрий Ростовски въз основа и на

 

 

128

 

други слав., лат. и виз. извори. Неговото житие за Кирил и Методий (т. нар. сводно житие за двамата братя, поместено при четивата за 11 май) се издава многократно в третата част на труда му „Книга житий святых“ (1 изд. 1700).

 

Богослужебният култ към Кирил и Методий в Русия не е достатъчно проучен. Сочат се периоди на неговото заглъхване (XIV в.) и известно съживяване (края на XV—XVII в.). Допуска се, че той е имал по-силна проява в северните области. В приетия от Руската църква през 1682 устав от ерусалимски тип, коригиран според грц. устави, паметите на Кирил и Методий, както и на ок. 50 други неруски светци, не са отбелязани. През XVIII и XIX в. връзката на Руската църква със слав. първоучители се поддържа чрез Пролога и чети-минеите. Богослужебното им почитане се възражда през втората половина на XIX в. Съставена е нова Служба за Кирил и Методий, включена в Допълнителния миней при четивата за 11 май.

 

През XIX в. в Русия доминира светският интерес към първоучителите, който се подхранва от научните открития на руските слависти в областта на кирилометодиевистиката. Делото на двамата братя става символ на слав. единство, на борбата за национална независимост сред украинци и беларуси. Първите масови чествания за Кирил и Методий са през 1863 (по случай 1000-годишнината от създаването на слав. азбука) и 1869 (1000-годишнината от кончината на Кирил). Честването на 11 май 1885 (по случай 1000-годишнината от кончината на Методий) е повсеместно и особено тържествено — като голям църковен и просветен слав. празник за руси, украинци и беларуси. По повод тържествата за слав. учители се издават юбилейни научни сборници. Сред тях се откроява „Кирилло-Мефодиевский сборник в память о совершившемся тысящелетии славянской письменности и христианства в России, изданный по определен шо Московското Общества любителей русской словесности М. Погодиным“ (М., 1865), съдържащ ценни изследвания в областта на кирилометодиевистиката. През 1986 с тържествата в Мурманск е възстановено всенародното отбелязване на почитта към първоучителите сред източните славяни (в границите на бившия СССР). През 1992 Празникът на Кирил и Методий е обявен за национален.

 

   Много факти от културната история на дн. Беларус показват жизнеността на кирило-методиевските Т. в нейните земи. Старият Полоцк е крупен културен център наред с Киев и Новгород; установено е, че е имал връзки с Б-я; кирило-методиевски книги са се намирали в библиотеката на Ефросиния Полоцка. Огнища на слав. просвета са манастирите на Полоцкото и Туровското княжество. През ХІІІ—ХІѴ в. беларуските земи са включени в Литовското княжество. За развитието на Т. в тях и в територията на дн. Украйна допринасят със своята църковноорганизаторска, проповедническа и книжовна работа бълг. духовници Киприан — киевски и литовски митрополит през 1375—1389, и Григорий Цамблак, заемал киевско-литовската митрополитска катедра със седалище в Новогрудок през 1414—1420. Редица паметници на беларуската материална култура и на беларуското изкуство са свързани с преклонението пред слав. първоапостоли. Те са патрони на манастир в центъра на Минск, осветен през 1860. Днес улицата, минаваща край него, носи техните имена; на 24 май 1990, при официалното ѝ наименуване, на сградата на бившия манастир „Св. Кирил и Методий“ е поставен барелеф с образите им, дар от Б-я. На тях е посветена друга, действаща църква в столицата на Беларус. Техните имена е носила църквата при Витебската духовна семинария, с тях са назовани църквата (през 1899) и средното училище (през 1992) в селището

 

 

129

 

Погост Загородски, Пински район, Брестка област. В беларуските църкви има над 30 икони от ХѴІІІ—ХХ в. с образите им. В музея на Гродно се пази медальон с техните ликове и с надпис: „Просветители славян св. Мефодий и св. Кирил“, а на обратната му страна е написано: „Поборники православия. Они дали нам слово Божие и богослужение на родном языке“. Празникът на Кирил и Методий през 1885 се чества тържествено в продължение на три дни във всички училища, църкви и манастири при масово участие на населението с литургии, всенощни бдения, молебствия на открито, кръстни шествия, събрания, на които се произнасят слова и се изпълняват песнопения за солунските братя. На учениците се раздават издадените за тази цел жития на Кирил и Методий и техни изображения (Минска област) и картини с кирило-методиевска тематика (Полоцк). Устройва се безплатно четене на житията за народа. В периодичните издания се поместват десетки редакционни и авторски материали, посветени на първоучителите. В наши дни светският празник на Кирил и Методий е на 24 май; през 1990 на него за пръв път в Беларус прозвучава бълг. химн „Върви, народе възродени!“, чийто текст е преведен от Н. С. Гилевич. Вж. П. Куцаров, 1993.

 

   В земите на дн. Украйна към XV в. се формира украинската народност. При попадането им през ХV—ХѴІ в. под властта на Полша и Литва кирило-методиевските Т., наследени от Киевска Русия, стават оръжие в борбата против католицизма и унията, за запазване на украинската етническа идентичност. В противовес на йезуитските образователни заведения с обучение на лат. език се създават т. нар. братски училища (при братствата — национално-религиозни и просветни организации към православните църкви). Към края на XVI — началото на XVII в. те са ок. 30 — в Лвов, Киев, Луцк, Камянец Подолск, Острог и другаде. В тях се преподава на църковнослав. език и до голяма степен се възраждат кирило-методиевските просветни Т. Големи заслуги в това отношение има Киево-Могилянската академия, създадена през 1632 като Киевски колегиум на базата на училището към Киево-Богоявленското братство и съществувала до 1817. Тя е първото украинско виеше учебно заведение, голямо образователно и научно-културно средище. Видни нейни дейци, като Теофан Прокопович, Стефан Яворски, Димитрий Ростовски, разкриват и популяризират чрез произведенията си делото на Константин-Кирил и Методий и учениците им, нейни преподаватели и възпитаници формират идеологията на съпротивата срещу католицизма и чуждестранния гнет и участват в борбата срещу тях, пряко или косвено подпомагат просветното дело и културното развитие в Белорусия, Молдова, сред южните славяни.

 

Т. се пазят и продължават и в книгоиздаването. Украинецът И. Фьодоров (ок. 1510—1583), основател на книгопечатането в източнослав. земи, издава първата датирана руска печатна книга — „Апостол“ (М., 1564, съвместно с П. Мстиславец; ново изд. прави в Лвов, 1574). В отпечатания от Фьодоров „Букварь“ (Острог, 1578, многократно преиздаван) е поместен трактатът на Черноризец Храбър под заглавие „Сказание како составил св. Кирилл Философ азбуку“; негово дело е и Острожката библия. В отпечатания в Киево-Печерската лавра „Лексикон славянороссийский“ (1627) на Памбо Беринда е вложена идеята за родството на слав. езици и са използвани творби на Кирил и Методий и учениците им. В духа на кирило-методиевските Т. са и множество други книги, достигнали и до бълг. хранилища — „Апостол“ (1574), „Антология“ (1619), „Беседы Йоана Златоуста“ (1624), „Толкования Апокалипсиса“ (1625),

 

 

130

 

„Литургиарон“ (1629), „Служебник“ (1653), „Ключ разумения“ (1665) от Иоаникий Галятовски, и др.

 

През XIX в. кирило-методиевските Т. се проявяват по своеобразен начин като стимул в борбата срещу самодържавието и крепостничеството. Една от украинските нелегални политически организации е Кирило-Методиевското д-во (Слав. д-во „Св. Кирил и Методий“), създадено в Киев през 1846, което си поставя за цел да обедини всички славяни в борбата за тяхното национално и социално освобождение (вж. Организации кирило-методиевски).

 

През втората половина на XIX и началото на XX в. имената на Кирил и Методий носят много културно-просветни, научни и обществени организации — Одеското слав. благотворително д-во, Острожкото братство (основано в 1865), което отваря в Острог начално и подготвително девическо четирикласно училище, завършено към 1897 от 214 възпитанички, училище в с. Миклаши (1879), библиотека с повече от 1100 т. Учреденото през 1882 Киевско д-во за грамотност създава няколко селски библиотеки, наречени кирило-методиевски. В Киевския унив. и в други украински учебни заведения през 60-те г. на XIX в. се учредяват кирилометодиевски стипендии, десетки дисертации са посветени на кирило-методиевска проблематика. Вж. П. Сохань, 1989.

 

Изследванията на кирило-методиевските Т. сред източните славяни все повече се активизират и предоставят нови факти и свидетелства за развитието им в миналото и в наше време. Делото на слав. просветители и на учениците им е обект, както и в целия слав. свят, и на художественото творчество (вж. Кирил и Методий в изобразителното изкуство, Кирил и Методий в музиката, Кирил и Методий в художествената литература, Паметници на Кирил и Методий).

 

 

            Лит.:

·       Булич С. Церковнославянские элементы в современном литературном и народном языке. 1. СПб., 1893 (Записки историко-филологического факультета Императорското С.-Петербургского университета, 32), 409 с.;

·       Петров А. Чествование свв. славянских апостолов Кирилла и Мефодия в древнерусской церкви (по служебным минеям и месяцесловам, до 1682 года). — ХЧ, 73, 1893, с. 526—539;

·       Никольский Н. К. Легенда мантуанского епископа Гумпольда о св. Вячеславе чешском в славяно-русском переложении. СПб., 1909, 51+99 с.;

·       Соболевский А. И. Особенности русских переводов домонгольского периода. — СОРЯС, 88, 1910, 3, с. 162—177 (същото в: Соболевский А. И. История русского литературного языка. Л., 1980, с. 134—174);

·       Приселков М. Д. Очерки по церковно-политической истории Киевской Руси Х—ХІІ вв. СПб., 1913 (Записки историко-филологического факультета Императорското С.-Петербургского университета, 116), 15 + 414 с.;

·       Евсеев И. Е. Геннадиевская библия 1499 года. М., 1914, 21 с.;

·       Евсеев И. Е. Очерки по истории славянското перевода Библии. Петроград, 1916, 4+166 с.;

·       Дурново Н. Н. Русские рукописи XI и XII вв. как памятники старославянското языка. — ЈФ, 4, 1924, с. 72—94; 5, 1925—1926, с. 93—117; 6, 1926—1927, с. 11—64;

·       Сперанский М. Н. Откуда идут старейшие памятники русской письменности и литературы? — Slaѵіа, 7, 1928—1929, р. 516—535;

·       Никольский Н. К. Повесть временных лет как источник для истории начальною периода русской письменности и культуры. К вопросу о древнейшем русском летописании. 1. Л., 1930 (Сборник по русскому языку и словесности, 2., 1), 108 с.;

·       Флоровский А. В. Чехи и восточные славяне. Очерки по истории чешско-русских отношений (Х—ХѴІІІ вв.). 1. Praha, 1935 (Práce Slovanského ústavu v Praze, 13), 16 + 527 p.; 2. Praha, 1947, 8+548 р.;

·       Шахматов А. А. „Повесть временных лет“ и ее источники. — ТОДРЛ, 4, 1940, с. 80—92;

·       Николаев В. Славяно-българският фактор и християнизацията на Киевска Русия. С., 1949, 4+169 с.;

·       Снегаров Ив. Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове (Х—ХѴ в.). С., 1950, 96 с.;

·       Čуžеvśkyj D. Anklänge an die Gumpoldlegende des hl. Václav in der altrussischen Legende des hl. Feodosij und das Problem der „Originalität“ der slavischen mittelalterlichen Werke. — WSJ, 1, 1950, p. 71—86;

·       Nahajevskyj J. Kyrylo-Methodijivske christianstvo v Rusi-Uhrajini. Romae, 1954, 8+177 р.;

·       Виноградов В. В. Вопросы образования русского национального литературною языка. — ВЯ, 5, 1956, 1, с. 3—25;

·       Ангелов Б. Ст. Славянски извори за Кирил и Методий. — И ДБ „ВК“ за 1956 (1958), с. 179—215;

·       Флоровский А. В. Чешские струи в истории русского литературною развития. — СФ-М, 3, 1958, с. 211—251;

·       Кралик О. Повесть временных лет и легенда Кристиана о святых Вячеславе и Людмиле. — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 177—207;

 

 

131

 

·       Мошин В. О периодизации русско-южнославянских литературных связей Х—ХѴ вв. — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 28—106;

·       Сарафанова-Демкова Н. С. Иоанн экзарх Болгарский в сочинениях Аввакума. — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 367—372;

·       Hamm J. Hrvatski tip crkvenoslavenskog jezika. — Slovo, 13, 1963, p. 43—67 (същото на немски език в: WSJ, 10, 1963, р. 11—39);

·       Unbеgаun В. O. L’ héritage cyrillo-méthodienne en Russie. — Cyrillo-Methodiana, p. 470—482;

·       Obolensky D. The Heritage of Cyril and Methodius in Russia. — Dumbarton Oaks Papers, 19, 1965, p. 47—65;

·       Лихачов Д. C. Етическата система на Владимир Мономах. — ЕЛ, 21, 1966, 4, с. 1—16;

·       Лихачев Д. С. „Слово о погибели русской земли“ и „Шестоднев“ Иоанна Экзарха Болгарского. — В: Русско-европейские литературные связи. М.-Л., 1966, с. 92—96;

·       Мельников Е. И. О древнерусских названиях славянското письма („куриловица“, „словенская грамота“, „литица“). — Bsl, 28, 1967, р. 124—140;

·       Львов А. С. Чешско-моравская лексика в памятниках древнерусской письменности. — В: Славянское языкознание. VI Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., с. 316—338;

·       Рогов А. И. Чешское наследие в культуре Древней Руси. — В: История, культура, фольклор и этнография славянских народов. VI Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. М., 1968, с. 114—129;

·       Розов Н. Н. Из истории русско-чешских литературных связей древнейшего периода (О предполагаемых западно-славянских источниках сочинений Илариона). — ТОДРЛ, 23, 1968, с. 71—85;

·       Зыков Э. Г. Памятники болгарской оригинальной литературы старшей поры (конца ІХ—Х вв.) на Руси. [Автореферат на кандидатска дисертация]. Петрозаводск, 1970, 23 с.;

·       Зыков Э. Г. Судьба „Азбучной молитвы“ в древнерусской письменности. — ТОДРЛ, 26, 1971, с. 177—191;

·       Ангелов Б. Ст. Из историята на руско-българските литературни връзки (Х—ХѴІІІ в.). [1.] С., 1972, 163 с.; 2. С., 1980, 200 с.;

·       Милчев А. Кирил Философ в древноруската книжнина и изкуство. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. Година на световна прослава — С., 1972, с. 316—322;

·       Бегунов Ю. К. Литературная судьба „Беседы“ Козмы Пресвитера в России. — В: Бегунов Ю. К. Козма Пресвитер в славянских литературах. С., 1973, с. 19—118;

·       Бегунов Ю. К. Русское слово о чуде Климента Римского и кирилло-мефодиевская традиция. — Slavia, 43, 1974, p. 26—46;

·       Высоцкий С. А. Средневековые надписи Софии Киевской. Киев, 1976, с. 12—23;

·       Зыков Э. Г. Заметки о русскоболгарских литературных связях старшей поры (Х—ХІ вв.). — В: Русско-болгарские фольклорные и литературные связи. 1. Л., 1976, с. 9—31;

·       Якобсон Р О. Русские отголоски древнечешских памятников о Людмиле. — В: Культурное наследие Древней Руси. Истоки. Становление. Традиции. М., 1976 с. 46—50;

·       Мединцева А. А. Древнерусские надписи Новгородского Софийского собора. М., 1978, с. 6, 30—31;

·       Мещерский Н. А. Источники и состав древней славяно-русской переводной письменности ІХ—ХѴ вв. Л., 1978, 122 с.;

·       Павлова Р. Болгарско-русские и русско-болгарские языковые связи. С., 1979, 225 с.;

·       Ангелов Б. Ст. Кирил и Методий в старата руска литература (ІХ—ХІѴ в.). — Palaeobulgarica, 4, 1980 4, р. 8—18;

·       Мончева Л. Йоан Екзарх и руската хомилия от XII в. — ЕЛ, 35, 1980, 3, с. 67—73;

·       Казакевич А. Н. Произведения старинной болгарской литературы в четьях-минеях митрополита Макария (к изучению Новгородского наследия в ВЧМ). — В: Русско-балканские культурные связи в эпоху Средневековья. С., 1982, с. 155—159;

·       Podskalsky G. Christentum und theologische Literatur in der Kiever Rus’ (988—1237). München, 1982, 361 p. (на рус. език: Μ., 1996);

·       Алексеев А. А. К определению объема литературного наследия Мефодия (Четий перевод Песни песней). — ТОДРЛ, 37, 1983, с. 229—255;

·       Успенский Б.А. Языковая ситуация в Киевской Руси и ее значение для истории русского литературного языка. М., 1983, 144 с.;

·       Алексеев А. А. Принципы историко-филологического изучения литературного наследия Кирилла и Мефодия. — СС, 1984, 2, с. 94—106;

·       Куев К. Проложните жития за Кирил и Методий в ленинградските книгохранилища. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, р. 8—36;

·       Тимошук М. О церковнославянизмах в белорусском языке. — В: Кирило-Методиевите традиции в славянските езици (Първи българополски сборник). С., 1985, с. 240—249;

·       Тот И. Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. С., 1985, 358 c.;

·       Podskalsky G. Zum geistigen Erbe der cyrillo-methodianischen Tradition in der theologischen Literatur der Kiever Rus’ (988—1237). — Bsl, 46, 1985, p. 131—135;

·       Дылевский Н. М. Житие славянских первоучителей Мефодия и Кирилла в обработке Димитрия Ростовското. — ЕВ, 22, 1986, 1, р. 105—113;

·       Флоря Б. Н. Рукописная традиция памятников Кирилло-Мефодиевского цикла (Итоги и задачи изучения). — В: Жития Кирилла и Мефодия. М.-С., 1986, с. 25—40;

·       Алексеев А. А. Переводы с древнееврейских оригиналов в Древней Руси. — Russian Linguistics, 11, 1987, p. 1—20;

·       Введение христианства на Руси. М., 1987, 304 с.;

·       Мüller L. Die Taufe Rußlands. Die Frühgeschichte des russischen Christentums bis zum Jahre 988. München, 1987, 132 p.;

·       Ангелов Д. Крещение Киевской Руси и дело Кирилла и Мефодия. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 1, p. 3—8;

·       Николова Св. Кирил Туровски и южнославянската книжнина. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 2, р. 25—44;

·       Lunt H., М. Taube. Early East Slavic Translations from Hebrew? — Russian Linguistics, 15, 1988, p. 1—26;

·       Милчев A. Сведения за св. Кирил и Методий в древноруската книжнина и изкуство. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 86—90;

 

 

132

 

·       Николова Св. Разпространение на Проложното житие на св. Методий в Русия. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 100—109;

·       Нихоритис К. Атон и съхраняването на кирило-методиевските традиции. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 226—231;

·       Палладий (Шиман) архим. Святой равноапостольный Мефодий, первоучитель славян, и его культурная роль в просвещении России. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 110—114;

·       Сохань П. Кирилло-мефодиевские традиции на Украине. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 405—417;

·       Трендафилов Хр. Пространное житие Константина-Кирилла и „Просветитель“ Иосифа Волоцкого (К вопросу о месте кирилло-мефодиевских традиций в литературе Московской Руси). — Palaeobulgarica, 13, 1989, 3, р. 83—98;

·       Экономцев И. Н. Византинизм, Кирилло-Мефодиево наследие и крещение Руси. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 115—122;

·       Трендафилов Хр. Речта на философа в староруската Повесть временных лет и полемичните традиции на Константин-Кирил. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 34—46;

·       Верещагин Е. М. ,Д мхлѣъ словесенъ великъ рлочгмъ...“. Кирилло-мефодиевские истоки русской философской терминологии. — В: Традиции древнейшей славянской письменности и языковая культура восточных славян. М., 1991, с. 9—36;

·       Рождественская Т. Кирилло-мефодиевские традиции и древнерусская епиграфика Х—ХІ вв. — В: Рождественская Т. Древнерусская епиграфика Х—ХѴ вв. СПб., 1991, с. 33—44;

·       Филкова П. Староболгарские традиции в истории русского литературною языка. С., 1991, 499 с.;

·       The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Tessaloniki, 1992, 622 p.;

·       Куцаров П. Славянските първоучители в Беларус. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 3, p. 100—113;

·       Стратий Я. Кирилло-мефодиевская традиция в творчестве книжников Острожского культурно-просветительного центра. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 255—262;

·       Thomson F. „Made in Russia“. A Survey of the Translations Allegedly Made in Kievan Russia. — In: Millenium Russiae Christianae. Tausend Jahre christliches Rußland. 988—1988. Köln-Weimar-Wien, 1993, p. 295—354;

·       Чешмеджиев Д. Кирилло-мефодиевская идея у русских. — BHR, 23, 1995, 4, р. 5—14.

 

Цветана Ралева

 

 

            Кирило-методиевски Т. съществуват и в неславянски земи. Румъния е единствената неслав. територия, в която те имат дълбоки корени и се развиват в продължение на векове. Това е резултат от специфичните условия на политически и културен живот на нейното население. Още през X и XI в. сред бълг. славяни в днешните ѝ предели се разпространява слав. писменост (глаголическа и кирилска). Най-старите свидетелства са един глаголически надпис (една дума в надписите от X в. от с. Мурфатлар, дн. с. Басараб, на 15 км западно от Кюстенджа, дн. Констанца) и наличието в староунгарското руническо писмо на знаци, заимствани от глаголицата и кирилицата в резултат на дейността на бълг. население през ІХ—ХІІ в. в Трансилвания (вж. Епиграфика старобългарска). Най-ранните кирилски доказателства са двата частично запазени старобълг. надписа от началото на X в., открити в Буков (до Плоещ), които са тясно свързани с преславската писмена традиция, и надписите от X в., открити в скалните църкви при с. Басараб и при селата Гарван и Никулицел (до Тулча). Най-старият точно датиран епиграфски паметник на кирилица на днешната територия на Румъния е старобълг. надпис на жупан Димитър от 943, намерен до с. Мирча Вода (дн. Черна Вода, Северна Добруджа) и съхраняван в Археол. музей в Букурещ (вж. Добруджански надписи). През XIII и XIV в. будни представители на населението от долнодунавските земи, образували по-късно ядрото на румънския народ, се приобщават към слав. книжнина, чрез която се запознават с културните постижения на средновековна източноправославна Европа. В този процес важна роля играят създаването през XIV в. на независима от Бълг. църква самостоятелна църковна организация, подчинена на Константинополската патриаршия (първият митрополит

 

 

133

 

на Влахия — гъркът Якинт, е ръкоположен през 1359, а първият молдовски митрополит — Йосиф Мушат, 1387—1391, е утвърден от константинополския патриарх през 1401), както и възприемането на старобълг. език на Кирил и Методий в неговата среднобълг. форма като официален език на долнодунавските княжества от създаването им през XIV в. до XVII в. На този език, фиксиран чрез кирилската азбука, книжовниците румъни създават религиозни и светски произведения, пишат истор. съчинения, съставят документите на държ. канцелария (най-старото писмено свидетелство е документ на влашкия воевода Влайко Вода от 1374). Но среднобълг. вариант на Кирило-Методиевия език не е бил само мъртъв език на феодалите и духовенството в трите големи румънски области — Влахия, Молдова и Трансилвания. Неговата употреба е била поддържана от участието в културния живот на долнодунавските земи на бълг. преселници, напускащи териториите на юг от Дунав както през XIII и XIV в., така и след включването на Б-я в пределите на Османската империя (най-интензивно през XV и XVI в., но също и през следващите столетия). Дори когато румънският език започва постепенно да измества българския от книжнината на долнодунавските княжества от втората половина на XVI в. насам (първият документ на румънски език е едно писмо до градоначалника на Брашов от 1521; първите книжовни преводи на румънски език са от втората половина на XVI в.) и когато започват да се пишат и печатат текстове успоредно на слав. и румънски език, кирилската графика продължава да служи на румънския народ до края на XIX в. (гражданската употреба на лат. писмо е въведена от княз Александър Йон Куза през 1860, а Румънската църква започва печатането на богослужебните книги на латиница през 1890).

 

Евангелие от Крайова, Румъния, 1583 г.

 

Дълбоката вътрешна връзка на културата във Влахия, Молдова и Трансилвания с Кирило-Методиевото дело, която се състои в използването на бълг. език и кирилската писменост, е един от аспектите на кирило-методиевските Т. в Румъния. Те се развиват и в други насоки — запознаването на книжовниците от тези земи конкретно с живота и делото на слав. просветители и на техните ученици и последователи, работили в Б-я; поддържането и разпространяването на култа към Кирил и Методий; влиянието на слав. книжнина и по-конкретно на произведенията от кирило-методиевския кръг върху появата и развитието на оригиналните творби на старата румънска литература.

 

 

134

 

Първите стъпки на кирило-методиевските Т. сред румъните в това отношение могат да се проследят в най-старите пренесени от бълг. предели ръкописи, в които са отразени текстовете на Кирило-Методиевите преводи и старобълг. преводи от IX—X в. на богослужебните книги. В тях са отбелязани датите за честване на св. Кирил и св. Методий, те включват произведения на старобълг. писатели от края на IX — началото на X в. и са съхранявани днес в книгохранилищата на Румъния, на чиято територия са попаднали вероятно не много дълго след написването им. Най-ранните сред тях са от XIII—XIV в.: изборно евангелие от XIII в. (в Централната държ. библиотека в Букурещ, № XIII/1-I (10848), което не само съдържа най-стария Кирило-Методиев превод на Евангелието, но в чийто месецослов са поместени първите календарни бележки за Кирил и Методий, намиращи се в румънски книгохранилища (на 14 февр.

триод пентикостар от първата половина на XIII в. (ръкопис № 1 от библиотеката на Православната митрополия в гр. Сибиу), в чийто шести тропар (специален оригинален тропар за двамата слав. просветители и за св. Иван Рилски) от VI песен на Канона за Събота сиропустна се намира най-ранната прослава на Кирил и Методий от румънските ръкописни сбирки

т. нар. Карансебешки октоих петогласник, староизводен октоих от средата на XIII или началото на XIV в. (Ms. sl. 450 от Библиотеката на Румънската АН в Букурещ), в който са поместени част от оригиналните химнографски творби на Климент Охридски (от цикъла песнопения за делничното богослужение за вторник за св. Йоан Кръстител — стихири и молебни канони, и цикълът песнопения за делничното богослужение за четвъртък за апостолите Петър и Павел, оформен в същата структура като цикъла за св. Йоан Кръстител, като в един от каноните за шести глас в акростих е представено името на Климент); Германовият сборник от 1359 (№ 224 от Библиотеката на Румънската патриаршия в Букурещ), който съдържа слова за големите църковни празници, като се започва от месец септ. — представител на ръкописите от Търновската книжовна школа от предевтимиевата епоха, преписан според бележката към него по времето на цар Иван-Александър, неговия син Иван Шишман, патриарх Теодосий Търновски по поръчение на митрополит Герман, включващ четири слова от Климент Охридски (Похвалното слово за Цветница, Похвалното слово за пророк Илия, Похвалното слово за Михаил и Гавриил и Второто слово за Рождество на Йоан Предтеча) и две от Йоан Екзарх (Словото за Преображение и Похвалата за Йоан Богослов).

 

През първата половина на XV в. се появяват най-ранните слав. ръкописи, писани в земите, населявани от румъни, които съдържат произведения от кирило-методиевския кръг и документират поддържането и разпространяването на кирило-методиевските Т. и на култа към слав. просветители. Първото свидетелство в това отношение е най-старият познат днес точно датиран препис на Успение Кирилово, който се намира в ръкопис на изтъкнатия молдовски книжовник Гавриил Урик, завършен на 23 септ. 1439 (дн. в Библиотеката на Румънската АН в Букурещ, Ms. sl. 164). Такива ръкописи се разпространяват в долнодунавските княжества до XVIII в. В богатите румънски колекции от слав. средновековни ръкописи (повече от 20 сбирки

 

 

135

 

с близо 2000 слав. книжовни паметника), както и в хранилищата на слав. средновековни ръкописи извън Румъния, в които се намират повече от 800 кодекса, писани или използвани в долнодунавските княжества, са издирени ок. 60 ръкописа от XV до XVIII в., в които са включени кирило-методиевски материали. Сбирките обаче са изследвани само частично с оглед на кирило-методиевските Т. във Влахия, Молдова и Трансилвания, поради което представата за тях не е съвсем пълна. Очертаването на точната картина на Т. на територията на днешна Румъния е затруднено и от факта, че невинаги е възможно да се разграничат ръкописите, писани в тези земи, от кодексите, които са използвани продължително време във Влахия, Молдова и Трансилвания, но са писани извън тях, и особено ръкописите, писани от книжовници славяни, предимно българи, от кодексите, дело на книжовници румъни.

 

Св. Кирил и св. Методий. Икона от църквата „Св. Георги“ в Тулча, Румъния

 

Голяма група ръкописи свидетелства за поддържането на култа към слав. просветители в долнодунавските княжества от XV до XVIII в. чрез включването на името на св. Кирил на дата 14 февр. в редица месецослови, писани в по-голямата си част в тези земи. Паметта на Кирил Философ е посочена напр. в среднобълг. четириевангелие от края на XV в., писано от „многогрешния тах поп Йоан“ може би в Трансилвания (Библиотека на Румънската АН в Клуж, № 13), и в среднобълг. часослов от XVI в., подарен от дяк Петре на църквата в гр. Къмпулунг (Северна Молдова) и пренесен в манастира Драгомирна през XVII в. (№ 1907/818 — иже въ сты^х ѡ҃ца нашего Кирила философа. кр^с҄тившаго Болгары). Вероятно от Трансилвания произхождат и два други среднобълг. ръкописа от ХѴІ—ХѴІІ в., в които е отбелязан празникът на св. Кирил (дн. в сбирката на Университетската библиотека в Клуж, № 4095 и № 4075) — изборно евангелие от сбирката на колекционера Юлиан Марциан от гр. Нъсъуд (на североизток от Клуж), в което Кирил се свързва изобщо със славяните — ѡ҃ца Кѵ̈рила оучителѧ словѧньска ı-азыка, и часослов, в който той е наречен покръстител единствено на българите — иже въ с҃ты^х ѡ҃ца нашего Кирила философа. кр^с҄тивша^г҄ бол’гари. В долнодунавските земи вероятно е бил използван и един среднобълг. богослужебен сборник от ХѴІ—ХѴІІ в., в чийто месецослов е отбелязано името на Кирил (Румънска АН в Букурещ, Ms. sl. 746): ст҃го Кѵ̈рила философа. и оучителѣ словѣнскаго. Празникът на св. Кирил е включен и в няколко ръкописа от XVII в.: месецослов, намерен в Нъсъуд, среднобълг. с някои руски влияния (Библиотека на Румънската АН

 

 

136

 

в Клуж, № N 5) — ст҃го ѡ^тца Кирила; среднобълг. псалтир с последования, писан в Молдова (Румънска АН в Букурещ, Ms. sl. 224) — ст҃го Кѵрила философа и оучителѣ словѣ^нска.

 

За разлика от месецословните споменавания на Кирил, в които сведенията принадлежат към различни текстови традиции, в случаите, когато заедно с тях се поместват тропарът и кондакът, извлечени от Службата за Кирил, в песнопенията няма съществени различия. Най-ранният такъв текст е от XV в. — сръбски месецослов, писан от Кузма Вукелич по поръчение на Истратие Мовила и използван в Молдова и Трансилвания през XVII и XVIII в. (№ 4053 от Университетската библиотека в Клуж). До днес в румънските книгохранилища са издирени още четири преписа на тропара и кондака за Кирил в среднобълг. ръкописи от XVI в.: в часослов с месецослов, писан в Молдова (Ms. sl. 82 от Библиотеката на Румънската АН в Букурещ); богослужебен сборник (Ms. sl. 209 от същата колекция); псалтир с последования, бивше притежание на манастира Голя в Яш (Ms. sl. 220 от същата колекция); псалтир с последования, произхождащ от Влахия (Ms. sl. 216 от същата колекция). Насловите на тези текстове се разделят на две групи: в едната се чете ста҃го Кирила филѡсофа и оучителѣ словен’скаго (№ 216 и № 4053), а в другата — ст҃го ѡ҃ца нашего Кӱрила еп^с҄кпа катан’скаго оучителѣ слѡвѣнѡмь и блъгарѡмь (№ 82, № 209). Преписването и използването на тропара и кондака на св. Кирил продължава и през XVII в. с няколко ръкописа, съхранявани в Библиотеката на Румънската АН в Букурещ: среднобълг. псалтир с последования, завършен на 12 авг. 1627 от монах Мардарие в „угровлахийската земя“ при управлението на Йоан Александър воевода (Ms. sl. 342); молдовски среднобълг. псалтир с последования (Ms. sl. 628); молдовски среднобълг. псалтир с някои малоруски езикови черти (Ms. sl. 214); сръбски псалтир с последования, писан от монах Никанор и използван вероятно в Трансилвания (Ms. sl. 495); богослужебен сборник от манастира Путна (№ 48/579/568). Независимо от еднаквостта на текстовете на песнопенията, и през XVII в. се появяват различия в онасловяването:

 

От XVIII в. е известен само един руски антологион с месецослов от 1743, употребяван може би от молдовските книжовници със същия текст на тропара и кондака, но с много разширен наслов:

(Румънска АН в Букурещ, Ms. sl. 660).

 

Несъмнено песнопенията за Кирил са преписвани във Влахия, Молдова и Трансилвания, за да се изпълняват по време на църковната служба. Поради това те са включени в типиците от XVI и XVII в. Най-ранният от тях е среднобълг. ерусалимски типик, преписан през 1523 от архимандрит Силуан от манастира Путна при игумена Макарий по поръчение на митрополит Теоктист и предназначен специално да замени преместения тогава в Митрополията стар манастирски типик на църквата „Възнесение Христово“ в манастира Нямц (Библиотека на Румънската АН в Букурещ, Ms. sl. 101). Песнопенията за Кирил

 

 

137

 

са поместени в още няколко типика от румънските книгохранилища: среднобългарски от ХѴІ—ХѴІІ в., намерен в Нъсъуд и по всяка вероятност писан в Трансилвания (№ N4 от Библиотеката на Румънската АН в Клуж) — само кондака; руски типик от първата половина на XVII в., който още в края на XVII или началото на XVIII в. е донесен в библиотеката на църквата „Св. Николай“ в Брашов (намира се там и днес, № 16). В този тип ръкописи текстът на песнопенията също е идентичен, а насловите се различават. Интерес представлява фактът, че в някои типици се срещат указания за изпълнението на песнопенията, съчетани с предписанието Житието на Кирил да се чете на утринната служба след III песен на канона

тези указания се срещат и в един среднобълг. типик, писан в края на XVI или началото на XVII в. и подарен през 1710 от вистиаря Теодор Боул и съпругата му Агахия от Молдова на църквата „Св. Николай“ в Брашов, в чиято библиотека се намира и досега под № 8).

 

Присъствието на празника на св. Кирил в типиците показва, че култът към слав. просветители във Влахия, Молдова и Трансилвания е плод на официална инициатива и подкрепа от страна на църковните власти. Това обяснява значителното разпространение на кирилометодиевския кръг произведения в книжнината на тези земи. В тях са познати някои от най-важните извори за живота и делото на Кирил и Методий в едни от най-ранните в хронологическо отношение преписи. Пространното житие на Константин-Кирил Философ е поместено в сръбски ръкопис Ms. sl. 135 от Библиотеката на Румънската АН в Букурещ, до 1900 притежание на манастира Нямц — сборник, съставен от шест разновременни части от XV, XVI и XVII в., може би сглобен от книжовника Антоний от манастира „Св. Павел“ на Атон, преписал първата част през 1624, като Житието на Кирил е във втората част, от XVI в. Известни са и два преписа на съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър (т. нар. Молдавски препис в среднобълг. сборник от средата на XVI в., собственост на поп Атанасий, игумен на манастира Бистрица в Молдова, недалеч от Пятра Нямц, преселил се през 1590 на Атон, където умира в 1606 и където в Хилендарския манастир се намира днес ръкописът, № 481, и т. нар. Почаевски препис, поместен в среднобълг. Киевски сборник от XVI в., част от който е писана от дякон Роман от Бая, а друга част — от Исая, бъдещ епископ на Ръдъуц през 1554—1561, в манастира Слатина в Северна Молдова, недалеч от Нямц, дн. в сбирката на Киевската духовна академия в Библиотеката на Украинската АН в Киев (Б. Поч. 47/116). Тези преписи от творбата на Черноризец Храбър се отличават с някои важни текстови особености: пълното изброяване на буквите от кирилската азбука и наличието на фразата еще живъı иже сѫ^т видѣли — в Молдавския препис, и единствения случай на изброяване в края на текста на имената на Кирил и Методий заедно с имената на Горазд, Климент, Наум, Ангеларий, Сава и Лаврентий, придружени от годината 6424 (924 или 916) — в Почаевския препис.

 

В преписи от Молдова се намират и някои по-късни творби, посветени на Кирил и Методий или съдържащи данни за тях. Единственият известен днес среднобълг. препис на Проложното житие на Методий (с някои руски влияния) се намира в миней за месец май, след VI песен на службата за 11 май; писан е през XVI в. вероятно в Молдова, бил е в църквата „Св. Николай“ в Брашов още през 1611, като вероятно е служил на трансилванските

 

 

138

 

книжовници през целия XVII в. (и днес се намира в библиотеката на църквата, № 10). В руски пролог за септ. — апр., писан през 1662 от Некулай, син на поп Йоан от Тръг Хотин, в манастира Сучевица, се намира препис от Проложното житие на Кирил (и днес е в същия манастир, № 6/428). Два среднобълг. молдовски ръкописа от XVI в. съдържат преписи от Успение Кирилово: първият — № 1.В.1 от Библиотеката на Лвовския унив., а вторият, с неизвестно местонахождение, е писан ок. 1574—1575 или в 1577 от дяк Никифор от гр. Сучава по времето на владетеля Петър Хромия (юни 1574 — ноем. 1577, ян. 1578 — ноем. 1579, септ. 1582 — авг. 1591) и на молдовския митрополит Анастасий II (1572—1575, ок. 1577 — ян. 1578) и е поръчан може би от Илия Кримкович, приел монашество под името Анастасий, романски епископ от 1600 и молдовски митрополит (1608, 1617, 1620—1631), забележителна фигура в църковния и културния живот на румънския народ.

 

Кирило-методиевските Т. се разпространяват в Молдова и чрез някои по-късни съчинения или компилации, възникнали вероятно в Южна Русия, в самата Молдова въз основа на други текстове, както и през XIII—XIV в. в бълг. книжовни среди и преписани по-късно от молдовски книжовници. Най-ранно сред тях е т. нар. Сказание за превода на Свещеното писание, в което категорично се съобщава за превод на Septuaginta от Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Ангеларий и Лаврентий през 6370 (862) от гръцки на бълг. език. Тази творба, запазена днес само в два молдовски среднобълг. ръкописа (единия от средата на XVI в., № 481 в Хилендарския манастир, и втория — писан след 1574, но не по-късно от началото на XVII в., O.XVII.13 в РНБ), които не съвпадат напълно по текст, най-вероятно в сегашния си вид води началото си от среднобълг. източници от XIII—XIV в. и е много възможно да се основава на старобълг. текстове от IX—X в. За органичната ѝ връзка както с бълг. ръкописна традиция, така и с молдовската може да се съди от обкръжението, в което се намира в двата ръкописа: в първия е поместена след края на препис от кратката редакция на граматическия трактат на Константин Костенечки „Словеса вкратце“, единствения от познатите днес 16 преписа на това произведение, в който за автор е посочен „Константин Кирил Философ“; след нея се намира азбучният акростих Азъ есмъ б҃ъ и веднага следва т. нар. Молдавски препис на „За буквите“; във втория тя е след текстовете на няколко важни оригинални молдовски летописни съчинения — втория летопис от Путна (1359—1518) и летописите на Макарий (1504—1551) и Азарий (15511574). Едно кратко съобщение за съставянето на „слѡвеса слѡве^нскаа“ от св. Кирил в 860 е вмъкнато в старобълг. превод на Кратката хронография на виз. патриарх Никифор I, допълнен в Сърбия с данни до 1490 и след това — с текста на т. нар. Сръбско-молдовска хроника (позната и под названието Славянско-молдовски летопис от 1359—1512), известен от няколко молдовски преписа от XVI в., единият от които е точно датиран и локализиран — писан е в манастира Нямц през 1557 по поръчение на сучавския митрополит Григорий за самия манастир от неговия ученик йеродякон Иларион (дн. в Библиотеката на Румънската АН в Букурещ, Ms. sl. 636). Вероятно компилация, възникнала на руска почва въз основа на по-късни все още неустановени извори (напр. Успение Кирилово, проложните жития на Кирил и Методий, „За буквите“ от Черноризец Храбър, ЖМ, оригинални руски съчинения), е представена в един молдовски среднобълг. сборник от средата на XVII в., притежание на послушника Теодор Брагиш от Кондрицкия скит в Бесарабия (дн. с неизвестно местонахождение).

 

 

139

 

Това е отнесена към 14 февр. творба, написана в жанра на проложното житие, посочваща, че Кирил е родѡ^м съ блъгари^н, създал азбуката и превел книги от гръцки на руски език заедно с брат си Методий, „архиепископ моравски и чешки“ по времето на грц. цар Михаил и патриарх Фотий, бълг. княз Борис, моравския княз Растица, блатненския и „лески“ княз Костел, хазарския каган Зѫбръ, немския крал Карлус и новгородския княз Рюрик в 6363, 122 г. преди покръстването на руската земя, покръстил славяните и българите, превел бързо всички книги по църковния устав заедно със 72-ма скорописци от Благовещение до деня на св. Димитър Солунски на бълг. език, поставил за епископи в Ликия Сава, Ангеларий, Горазд, Наум и Климент и починал на 42 г. през 6393, като е погребан в църквата „Св. Климент“. Същият произход има и едно разширено месецословно упоминание в месецослов, писан в Русия, но навярно употребяван в Молдова, в което се посочва, че Кирил, „епископ катански, учител на славяните и българите, превел гръцката писменост на руски и кръстил славяните и българите“, е роден в Солун през 6366 по времето на царуването на Михаил и Теодора, научил е моравците и българите на „грамотȣ греческȣю на россійскій ѧзъıк“ 130 г. преди покръстването на руската земя, умрял е в 6377 по времето на Василий Македонянин и е погребан в гр. Катаон (ръкописът е в Библиотеката на Румънската АН в Букурещ, Ms. sl. 275).

 

Кирило-методиевските Т. се разпространяват в днешните румънски земи и чрез творчеството на Климент Охридски. До днес са издирени повече от 100 преписа на над 40 сигурни и вероятни Климентови слова, поместени в близо 30 ръкописа от XV до XVII в. (в по-голямата си част от XVI в.), предимно среднобългарски (но има също сръбски и руски), написани главно в долнодунавските княжества, а малка част — в Галиция, Украйна и на Атон, но наскоро след това пренесени в днешните румънски територии и използвани продължително време в Молдова, Трансилвания и Влахия. Сред тях са преписи на осем от най-блестящите Климентови похвални слова (за Михаил и Гавриил, за пророк Илия, за Йоан Кръстител, за Възкресение Лазарово — първо и второ, за Цветница, за Въздвижение, за Никола Чудотворец — второ), както и на повечето от сигурните Климентови поучителни слова, главно за големите църковни празници (за предпразненство и празненство на Богоявление, Сретение Господне, Благовещение, Възнесение, Преображение, Успение Богородично, Рождество Богородично, Въздвижение, Рождество Христово), но също — и на някои от останалите Климентови поучителни слова (напр. за евангелист Марк, цикъла поучения за неделите на Четиридесетница и др.). Някои от преписите на Климентовите творби, възникнали в долнодунавските земи, са точно датирани и локализирани (напр. в среднобълг. пролог за цяла година, в който са поместени и слова за църковните празници от Неделята на митаря и фарисея до седмата неделя след Пасха, писан на хартия, произведена в Брашов между 1562 и 1589, и създаден вероятно в самия град, тъй като е подарен на църквата „Св. Николай“ от поп Войко, починал през 1578 и служил в същата църква между 1572 и 1578, са включени ок. 20 сигурни и предполагаеми Климентови поучителни слова; ръкописът се пази и сега в библиотеката на същата църква, № 27). Преписите на Климентовите слова от Влахия, Молдова и Трансилвания (особено молдовските) са много ценни с две свои особености: близостта си до бълг. оригинали и извънредно точното предаване на бълг. езиков облик на творбите.

 

От ръкописната Т. култът към Кирил и Методий се пренася и в старопечатните книги, публикувани в долнодунавските земи през XVI и XVII в. В две от книгите

 

 

140

 

на дякон Кореей от Брашов се споменават имената на Кирил и Методий: в требник вероятно от 1561 (или 1559) Кирил Философ е споменат в предисловието като преводач на църковните книги от гръцки на „сръбски“, а в псалтир от 1574 на 14 февр. е поместен кондакът за Кирил. В псалтир, печатан през 1637 и 1638—1641 в Говора, Влашко, са поместени месецословни споменавания за Кирил на 14 февр. („учител на славяните и българите, изобретил слав. писмо през 867 по времето на Михаил III“) и за Методий на 11 май („епископ моравски, брат на Кирил Философ, който изобретил слав. писмо, живял през 880 по времето на Василий Македонянин“).

 

Кирило-методиевските Т. продължават да се поддържат и в книжнината на румънски език — кирилската до XIX в. и латинската след това. По времето на влашкия княз Матей Басараб (1633— 1654) е направен румънски превод на Климентовото Похвално слово за Михаил и Гавриил. Под надзора на митрополит Вениамин Костаки през 1813 в манастира Нямц в състава на многотомно издание на житията на светците, в тома за май, се печата румънски превод на Житието на Кирил и Методий, предназначено за 11 май, от книгата на Димитрий Ростовски „Книга житий святых“ (Киев, 1689—1705), направен по поръчение на Паисий Величковски от неговия ученик Стефан йеродякон. Този превод е препечатан в 1836 по инициатива на влашкия митрополит Григорий (1823— 1834) в митрополитската печатница в манастира Калдарушани. На основата на това издание, но вече с лат. азбука, през 1905 в Букурещ се печата отново същият превод, редактиран и частично модернизиран в езиково отношение от Нифон Н. Плоещяну, а през 1937 излиза от печат в по-кратък преработен вид, дело на Ал. Ласкаров-Молдовану, в четвъртия том на седемтомно издание на жития на светците. През 1779 в Трансилвания се печата един все още непроучен лат. текст на служба за „епископите Кирил и Методий“ (SS. Cyrilli et Methodi episeoporum), предназначен за честване на 11 март, в състава на книгата Officia novissima sanctorum, публикувана от Иозеф Франциск Колман в Клуж; смята се, че този текст е свързан с полската традиция на лат. служба.

 

Поддържането на кирило-методиевските Т. в долнодунавските земи, което е важна част от културата на местното източноправославно население, има голямо значение и за възникването и развитието на оригиналната литература в тях през началния период на нейната история — XV—XVI в. Богатата оригинална истор. книжнина, създадена от книжовници румъни на среднобълг. вариант на старобълг. език, е повлияна в значителна степен от бълг. преводи на някои виз. хроники. Неслучайно първото оригинално румънско летописно съчинение, т. нар. Летопис от Бистрица, обхващащ периода от 1359 до 1507 (Лѣтописець ѿ[к]оли нача^с҄ произволенїемь б҃жїе^м молдавскаа землѣ), запазено в единствен препис, се намира в състава на среднобълг. сборник, който съдържа и т. нар. Тулчански препис от първата четвърт на XVI в. на бълг. превод от XIV в. на Хрониката на Константин Манасий (Ms. sl. 649 от Библиотеката на Румънската АН в Букурещ), тясно свързан с един от най-старите по хронология и най-авторитетен по текст препис на тази хроника — среднобълг. Синодален препис от средата на XIV в. (ГИМ, Син. 38). Традициите на бълг. средновековна книжнина се откриват и в най-забележителната творба на старата румънска литература, написана на среднобълг. вариант на старобълг. език — Поученията на влашкия княз Нягое Басараб (23. ян. 1512 — 15 септ. 1521) към неговия син Теодосий, от която е запазена само ок. една трета от обема ѝ в един непълен ръкопис от 1520—1521 (дн. в НБКМ, № 313). В тези поучения е използван старобълг.

 

 

141

 

превод на Библията (Книгите Царства), както и бълг. средновековни преводи на многобройни виз. съчинения (Лествицата на Йоан Синайски, слова на Йоан Златоуст, Ефрем Сирин, Атанасий Александрийски, хомилиите на Симеон Нови Богослов, Диоптрата на Филип Монотроп и др.).

 

Значителното разпространение на кирило-методиевските Т. във Влахия, Молдова и Трансилвания е непрекъснато в продължение на столетия и напълно целенасочено. Този факт привлича вниманието на румънските слависти още в края на XIX в.; тогава се появяват първите проучвания върху Кирило-Методиевото дело в трудовете на Й. Богдан. В различни периоди румънските специалисти разработват много кирило-методиевски проблеми: въпросите, свързани с кирилицата и глаголицата (Й. Богдан, Ил. Бърбулеску, Д. Богдан, К. Пиструи, М. Шесан), със слав. литургия (Н. Банеску, Шесан), с литературното дело на Кирил и Методий и техните последователи в Б-я (П. Олтяну). Те правят обща характеристика на Кирило-Методиевото дело (П. Панайтеску, Г. Михаила, Пиструи), изследват най-ранните паметници на слав. кирилска писменост (Д. Богдан, М. Думитреску, Пиструи, Е. Врабие), кирилометодиевските Т. сред западните славяни (Тр. Йонеско-Нишков, Шесан). Най-значителните им приноси в областта на кирилометодиевистиката са свързани с изучаването на Добруджанските надписи от Х—ХІ в. (М. Комша, Панайтеску, Д. Богдан, Михаила) и с кирило-методиевските Т. на територията на дн. Румъния — проблема за началото на слав. писменост в тези територии (Й. Богдан, Бърбулеску, П. Канчел, Гр. Нандриш, Д. Богдан, Шесан) и разпространението на кирило-методиевския кръг произведения (Михаила, Й.-Р. Мирча).

 

 

            Лит.:

·       Piscupescu Е. Literatura slava din principatele románe in veacul al XV—Lea. Dupä manuscrisele slave din Biblioteca Academiei Romane. Bucureşti, 1939, 136 p.+9 tabl.;

·       Nandriş G. The Beginning of Slavonic Culture in the Romanian Countries. — SEER, 24, 1946, 63, p. 160—171;

·       Olteanu P. Aux origines de la culture slave dans la Transylvanie du nord et le Maramureş. — Rsl, 1, 1958, p. 169—197;

·       Iufu I. Sbornicul lui Gherman (1359). — Ortodoxia, 12, 1960, 2, p. 253—279;

·       История на България. 1. С., 1961, с. 273—275, 278—280;

·       Джамо Л., О. Стойкович, М. Осман, Е. Линца, М. Миту. Характерни черти на книжовно-славянски език румънска редакция (ХІV—ХѴІ в.). — Rsl, 9, 1963, p. 109—162;

·       Штефанэску Шт. Румыно-болгарские связи в ІХ—ХІѴ вв. и становление румынской государственности. — Rsl, 9, 1963, р. 531—542;

·       Panaitescu P. Р. Характерные черты славяно-румынской литературы. — Rsl, 9, 1963, р. 267—290;

·       Istoria literaturii române. 1. Folclorul. Literatura româna în perioada feudala (1400—1780). Bucureşti, 1964, p. 235—237, 240—258, 260—332;

·       Иванова-Мирчева Д. „Германов сборник“ — български писмен паметник от X в. в препис от 1359 г. — БЕ, 15, 1965, 4—5, с. 308—325;

·       Panaitescu Р. Inceputurile şi biruinţa scrisolui in limba româna. Bucureşti, 1965, 231 p.;

·       Ивановa-Мирчева Д. За архаичността на Германовия сборник — старобългарски писмен паметник от X в. — БЕ, 16, 1966, 5, с. 493—501;

·       Маслев Ст. Неизвестни у нас български ръкописи в Брашов. — ИИИ, 19, 1967, с. 195—217;

·       Богдан Д. Дело Климента Охридското по неизданным румынским источникам. — В; Климент Охридски. Материали за неговото чествуване по случай 1050 години от смъртта му. С., 1968, с. 99—113;

·       Bogdan I. Serien alese. Cu o prefaţa de Emil Petrovici. Ediţie îngrijita, studiu introductiv şi note de G. Mihăilă. Bucureşti, 1968, 709 р.;

·       Mihăilă G. La diffusion dans les pays roumains des écrits sur la vie et l’activité des frères Cyrille et Méthode de Thessalonique. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 2, p. 245—263;

·       Virtοsu E. Paleografia româno-chirilicä. Bucureşti, 1968, 346 p.+41 tabl.;

·       Panaitescu P. P. Introducere la istoria culturii româneşti. Bucureşti, 1969, 399 p.;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 1. С., 1970, с. 192, 202, 211, 216, 244, 245, 257, 258, 260, 338, 727, 745; 2. С., 1978, с. 99, 137, 251;

·       Юфу Зл. За десеттомната колекция Студион (из архива на румънския изследван Йон Юфу). — В; Studia Balkanica. 2. Проучвания по случай II конгрес по балканистика. С., 1970, с. 303—304, 311;

·       Михаила Г. Разпространение на писмените паметници, посветени на живота и делото на Константин-Кирил и Методий в Румъния. — ККФ 2, с. 127—141;

·       Mihăilă G. Raspîndirea in Ţarile Române a scrierilor despre viaţa şi activitatea fraţilor Constantin-Chiril şi Metodie din Salonic. — In: Studii de slavistica. 2. Bucureşti, 1971, p. 7—56;

·       Olleanu P. Sur les anciennes oeuvres croato-glagolitiques chez les roumains. — Slovo, 21, 1971, p. 275—289;

·       Panaitescu P. P. Caracterele specifice ale literaturii slavo-române. — In: Panaitescu P. P. Contribuţii la istoria culturii româneşti. Bucureşti, 1971, p. 94—124;

 

 

142

 

·       Linţa E. Cele mai vechi manuscrise slave din lara noastra. — Rsl, 18, 1972, p. 245—264;

·       Mihăilă G. Contribuţii la istoria culturii şi literaturii romane vechi. Bucureşti, 1972, 414 p.;

·       Mиxaилa Г. Книжнославянский литературный язык в румынских княжествах и его характерные лексические черты (Доклады и сообщения, представленные на VII Международном съезде славистов, Варшава, 21—27 августа 1973 г.). Bucureşti, 1973, 49 р.;

·       Олтяну П. Проблемы транскрипции и издания славянорумынских текстов. — В: Текстология славянских литератур. Л., 1973, с. 162—174;

·       Mihăilă G. Dicţionar al limbii române vechi (sfïrşitul sec. X — începutul sec. XVI). Bucureşti, 1974, 340 р.;

·       Велики K. Емигриране на българи във Влахия, Молдова и Трансилвания от края на XIV до средата на XVI в. — ИП, 32, 1976, 5, с. 79—85;

·       Николова Св. Една неизвестна сбирка от славянски ръкописи в Румъния. — Старобългарска литература, 4, 1978, с. 75—79;

·       Bogdan D. Paleografia româno-slava. Tratat şi album. Bucureşti, 1978, 391 + 100 р.;

·       Коледаров П. Политическа география на средновековната българска държава. 1. От 681 до 1018 г. С., 1979, 87 с.; 2. 1186—1396. С., 1989, 159 с.;

·       Mihăilă G. Cultura şi literatură româna veche in context european. Studii şi texte. Bucureşti, 1979, 430 р.;

·       Петков Г. Из ръкописната сбирка на манастира Драгомирна (Румъния). — Старобългарска литература, 8, 1980, с. 57, 65—66;

·       Constituirea statelor feudale româneşti. Bucureşti, 1980, 328 p.;

·       Тодоров Ил. Из ръкописната сбирка на манастира Путна. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 75;

·       История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 50, 51, 54, 103—104, 106, 114, 140—141, 184, 188, 257, 266, 292—293, 372, 420—421, 429, 450; 3. Втора българска държава. С., 1982, с. 146, 206, 273, 331, 337—338, 350, 358, 367, 430, 437, 452, 455—462, 464; 4. Българският народ под османско владичество (от XV до началото на XVIII в.). С., 1983, с. 30—31, 64, 114, 153, 188—197, 205, 228, 240—251, 261, 270, 284—285, 342, 346;

·       Николова Св. Кирило-методиевските традиции във Влахия, Молдова и Трансилвания. — Старобългарска литература, 12, 1982, с. 100—114;

·       Ποпов Г. Прославата на Кирил и Методий в Канона за Събота Сиропустна. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 86;

·       Трайков В., Н. Жечев. Българската емиграция в Румъния XIV в. — 1878 година и участието ѝ в стопанския, обществено-политическия и културния живот на румънския народ. С., 1986, с. 5—16, 19—49, 153—154, 160—162, 231—234, 273—280, 283—284, 306—309, 318—319, 327—328, 334—342;

·       Сοnstantinescu R. Manuscrise de origine românească din colecţii străine. Repertoriu. Bucureşti, 1986, 297 p.;

·       Mircea I.-R. Les lettres cyrillo-méthodiennes aux pays roumains du Moyen âge (l’oeuvre de Clément d’Ochrid). — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 438—452;

·       Papacostea Ş. Geneza statului in evul mediu romanesc: Studii critice. Cluj-Napoca, 1988, 258 p.;

·       Papacostea Ş. Românii in secolul al XIII-lea: între cruciată şi imperiul mongol. Bucureşti, 1993, 188 p.;

·       Дзиффер Дж. Заметка о рукописной традиции сказания „О писменех“ Черноризца Храбра (Хиландарский список № 481). — Славяноведение, 1995, 2, с. 71—75;

·       Чешмеджиев Д. За едно малко известно „Сказание за превода на Свещеното писание“ от Хилендарския манастир. — В: Бог и цар в българската история. Пловдив, 1996, с. 166—169;

·       Invaţăturile lui Neagoe Basarab catre fiul său Theodosie. Ediţie facsimilată după unicul manuscris păstrat. Transcriere, traducere în limba română şi studiu introductiv de Prof. dr. G. Mihăilă. Bucureşti, 1996, 430 p.;

·       Старобългарският превод на Стария завет. Под общата редакция и с въведение от Св. Николова. 1. Златанова Р. Книга на дванадесетте пророци с тълкования. С., 1998, с. XIII— XIV, ХѴІІ—ХѴІII;

·       Йовчева М. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски в Октоиха. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 3, p. 6, 12—16, 19—20, 25;

·       Николова Св. Св. Климент Охридски и писмената култура на православните славяни през Средновековието. — В; Климент Охридски. Живот и дело. С., 2000 (Кирило-Методиевски студии, 13), с. 56.

 

Светлина Николова

 

 

            (Други неслав. земи (Унгария)). Част от Блатненското (Долнопанонското) княжество, в което според изворите са пребивавали Кирил и Методий, се локализира в днешните унгарски земи. Това потвърждават и резултатите от проучванията на археол. паметници от ІХ—Х в., разкрити на територията на дн. Унгария. Става дума преди всичко за разкопките около гр. Залавар, идентифициран със столицата на княз Коцел (861—874) Блатноград, където са открити основи на църкви от тази епоха. ЖК съобщава, че по пътя от Моравия към Венеция Кирил и Методий обучават петдесет ученици при княз Коцел; в ЖМ и в Залцбургския меморандум се говори за църковноорганизационна и проповедническа дейност на Методий след ръкополагането му за панонски архиепископ от папа Адриан II през 870. Няма конкретни данни за подобна дейност, извършвана от негови сътрудници след

 

 

143

 

затварянето му от баварските епископи в 871. Възможно е част от тях предпазливо да са продължили да работят с поддръжката на княз Коцел. Вероятно слав. богослужение се е съхранило в периферийните центрове на Панония, а след свалянето на Коцел от престола (874) Залцбургският архиепископат е възстановил изцяло правата си. Косвено свидетелство за книжовна дейност на Методий и учениците му в Панония са някои панонизми в старобълг. ръкописи — моудити, рѣснота, спыти, ѧдро, които посочва Я. Мелих. След нахлуването на угрите (маджарите) в Централна Европа Блатненското княжество става част от новообразуваната унгарска държава, в която постепенно са включени и населени с бълг. славяни територии. Въпреки краткото време, през което протича дейността на Кирил и Методий в Панония, и скорошното унищожаване на самото княжество, през следващите векове на тази територия се наблюдават явления в областта на църковния живот, книжнината и езика, които се интерпретират от различни изследователи като възможни отгласи на Кирило-Методиевото дело.

 

Единственото сигурно сведение за дейността на Методиеви последователи през 40-те г. на XI в. се отнася за междуречието на Тиса и Марош, владение на вожда Айтон, покръстен по православен обред в Бдин (дн. Видин) и основал грц. манастир в Марошвар (дн. Оросланош). То се съдържа в богословския трактат на марошварския (чанадския) епископ Гелерт (980—1046) „Deliberatio supra hymnum trium puerorum“ (“Размисъл върху песента на тримата отроци”). Описвайки разновидностите на ереста, застрашаваща новосъздадената Унгарска църква, Гелерт отбелязва:

 

„Nam quorundam, nisi fallor, intentio est, quo ecclesiastica virtus, suffragantibus Methodianistis, atque dignitas apud nos circa heretiarum libitum tota quandoque infirmetur“

(„Стремежът на някои — ако не греша — е със съдействието на Методиевите сподвижници силата и авторитетът на Църквата у нас — по желанието на еретиците — съвършено да отслабнат“

— Тот И. Малоизвестный латинский источник о деятельности учеников Мефодия в Венгрии в начале XI в., с. 50).

 

Пасажът е анализиран многократно от различни изследователи, приведени са убедителни тълкувания и аргументи в полза на заключението, че става дума за последователи на Методий и учениците му, които продължават да използват слав. език в богослужението, опирайки се на съответната була на папа Йоан VIII (872—882) и на авторитета на Методий (Ж. Морен, Л. Сегфю, Тот). Като допълнително доказателство се посочва, че именно на тази територия запазването на подобна Т. изглежда напълно възможно.

 

Маджарите завладяват териториите на бившето Панонско княжество през 900; масовото им християнизиране започва през 70-те г. на X в. при княз Геза (972—997) и завършва в началото на XI в. при крал Ищван I (997—1038). За възможните въздействия на слав. богослужение, литература и книжовен език в маджар ската държава допринася не само толерантното отношение на официалната власт; благоприятни за тяхното развитие са главно три фактора: 1) наличието на слав. население, включително от бивши бълг. земи, присъединени към унгарското кралство (територии в дн. Източна Унгария, Трансилвания и Банат); регистрирани са и по-късни преселвания на значителни групи хора от Б-я чак до ХѴІІ—ХѴІІІ в.; 2) дейността на виз. мисии сред маджарите, при които според изследователите са използвани бълг. славяни за преводачи и посредници; 3) съществуването на православни манастири от средата на X до средата на XI в. Пълноценно и нормално развитие на славяноезична православна традиция

 

 

144

 

в условията на официална култура на съвършено различна етническа и езикова основа не би могло да се очаква.

 

Съществуват сведения, потвърждаващи наличието на слав. (бълг.) население в маджарската държава през X в. (напр. езикови данни, установени от Мелих и И. Кнежа, за междуречието на Тиса и Марош). През XII—XIII в. българи се заселват в Трансилвания, напр. в Малък Чергед и Голям Чергед; през XIV в., а може би още през XIII в. славяни (българи и сърби) се заселват в Липа, Темешки комитат; едно от предградията на Брашов е било основано от българи в средата на XIV в.; след 1393 синът на бълг. цар Иван Шишман (1371—1393) със свои хора бяга при унгарския крал Сигизмунд I (1387—1437) и получава от него имение в Темешкия комитат; в края на XVII и първата половина на XVIII в. българи католици се заселват в Алвинц, Дева и в междуречието на Тиса, Марош и Дунав — във Винга, Бодрог, Бешенов, Караншебеш и другаде. Тази миграция е осигурявала непрекъснатостта на слав. влияния в унгарските земи до края на Средновековието.

 

Като ранна проява на Т. може да се интерпретира установеното от П. Кирай (1948, 1971) съществуване на слав. глаголическа писменост на територията на Панония след 885 и проникването на глаголически букви в староунгарското руническо писмо преди края на XII в. в Трансилвания. Внимание заслужава въпросът за старобълг. заемки в унгарската християнска терминология, които насочват към евентуално въздействие на кирило-методиевската Т. върху унгарската християнска традиция. Тъй като има всички основания да се предполага, че слав. литургичен език е престанал да функционира в Панония още преди смъртта на Методий (885), най-вероятното обяснение на това въздействие се търси в посредническата роля на слав. езици при лат. и виз. християнизаторски мисии сред маджарите — съответно словенски и/или кайкавско-хърватски език при латинските и старобълг. език при виз. мисии. Възможността за посредничество на друг слав. език на православен слав. народ, което в по-голямата част от случаите е напълно допустимо от езикова гледна точка, се отхвърля с истор. доводи (по време на покръстването на Русия през 988 в Унгария вече има западни мисии, а в X в. маджарите все още нямат непосредствени контакти със Сърбия). Според изследователите въпросният езиков пласт в унгарския език е от X в. — времето на виз. мисии и на включването на бивши бълг. територии в границите на унгарската държава. В земите със смесено маджаро-слав. население са могли да бъдат използвани като преводачи от грц. език бълг. свещеници; според някои специалисти изглежда по-логично използването на преводачи от виз. области със смесено гръцко-слав. население, които не са влезли в територията на Първото бълг. царство, т.е. говорещи същия слав. диалект, който е в основата на Кирило-Методиевия литургичен език, без да е задължително да са запознати с него. При наличните данни — включително неголемия брой на заемките (рар — старобълг. попъ, kereszt — старобълг. крьстъ, szombat — старобълг. сѫбота, zarándok — старобълг. страньникъ), не е възможно да се определят точните пътища на заемане. Към горепосочените класически примери А. Золтан прибавя karáczony — ‘рождество’, съответстващо на бълг. диалектно „крачун“, което означава също така „Рождество Христово“, подчертавайки принадлежността на думата към югозападните бълг. диалекти на територията на Гърция и Албания (в подкрепа на тезата за използване на слав. преводачи в грц. мисии именно от тези територии), а също и унгарския израз hálát ad — ‘благодаря’, буквално ‘давам благодарност’, съответстващ на старобълг. израз хвалѫ възда(а)ти

 

 

145

 

‘благодаря’, и унгарското pitvar — ‘притвор’, като произлязло от старобълг. притворъ.

 

Грц. манастири през X и XI в. съществуват във Вишеград, Веспрем, Тихани, Дунапантеле, Севасентдеметре (дн. Сремска Митровица), Марошвар, Морисена. Богослужението там става на грц, език, но според изследователите не е изключено на някои места временно да са използвани слав. и унгарски език. Тъй като е напълно допустимо между монасите да е имало и православни славяни, изглежда възможно поддържането на писмена Т. на слав. език. Според Кнежа глаголическите Пражки листове са писани във Вишеградския грц. манастир от сазавски глаголаши, отишли там след изгонването им от Сазава ок. 1055—1061. По същото време там са живеели и монаси от Киевска Русия, пристигнали заедно с дъщерята на княз Владимир I — Анастасия, за която се оженва унгарският крал Андраш I (1046—1060). С това обстоятелство Кнежа обяснява чешките елементи в Пражките листове и наличието в тях на следи от православен обред, както и на вероятен кирилски прототип, писан в Киевска Русия. По данни от 1344 за манастира в Сремска Митровица, от основаването му в него са служили гърци, унгарци и славяни. За грц. манастир в Марошвар има различни предположения — П. Й. Шафарик смята, че там е била използвана кирилица, Мелих опровергава това; според Г. Фехер монасите са били българи, а в манастира е живяла сестрата на Ищван I заедно със сина си Петър Делян, внук на бълг. цар Самуил; Д. Моравчик смята, че монасите са били гърци. Според Кнежа манастирът е свързан с разпространението на глаголическата Т. сред християните от Южна Трансилвания от времето на принадлежността ѝ към бълг. държава; на същото мнение е и Кирай. В средата на XIII в. грц. манастири вече не съществуват; няма писмени паметници, произхождащи от тях — съхранени са само една дарствена грамота на грц. език от 1002 за монахините от Веспремската долина (женският грц. манастир там е построен от Ищван I) и църковни реликви с грц. надписи от VII—VIII и ХІ—ХІІ в. В някои случаи с тези манастири може да се обясни наличието на православни пагроцинии на унгарска територия след X в. Неуточнена остава и резиденцията на „епископа на Туркия“ (т.е. Унгария), посветен от цариградския патриарх Теофилакт (933—956) към средата на X в. и изпратен в Унгария заедно с маджарски княз, приел кръщение от виз. император; според някои автори тя е била Сирмиум (Севасентдеметре), който също е бил по-рано бълг. град и където културната традиция е твърде многообразна. Вж. и Проучвания на археологически паметници от ІХ—Х век на територията на Панония.

 

 

            Лит.:

·       Μеliсh J. Szláv jôvevényszavaink.l., 1. Az óbolgár nyelvemlékek szokészlete és a magyar nyelv szláv jôvevényszavai. Budapest, 1903, 181 p.;

·       Mеlich J. A honfoglaláskori Magyarország. 1—2. Budapest, 1925—1929, 434 p.;

·       Moravcsik Gy. A Kyrillos legenda magyar vonatuozásu epizódjáhos. — Ethnographia, 39, 1928, p. 108—109;

·       Moravcsik Gy. The Role of Byzantine Church in Medieval Hungary. — The American Slavic and East European Review, 6, 1947, p. 134—154;

·       Király P. Das budapester glagolitische Fragment. — StS, 1, 1955, p. 311—332;

·       Kniezsa I. Die Sprache der alten Slawen Transdanubiens. — StS, 1, 1955, p. 29—47;

·       Исаченко А. И. К вопросу об ирландской миссии у паннонских и моравских славян. — ВСЯ, 7, 1963, с. 58—59, 62, 70;

·       Кniеzsа I. Charakteristik der slawischen Ortsnamen in Ungarn. — StS, 9, 1963, p. 27—44;

·       Burr V. Anmerkungen zum Konflikt zwischen Methodius und den bayerischen Bischöfen. — Cyrillo-Methodiana, p. 39—56;

·       Kniezsа I. Zur Frage der auf Cyrillus und Methodius bezüglichen Traditionen auf dem Gebiete des alten Ungarn. — Cyrillo-Methodiana, p. 199—209;

·       Lehr-Spławiński T. Konstantyn i Metody. Warszawa, 1967, p. 111;

·       Киpай Π. К вопросу о глаголических письменах в системе древневенгерских рунических знаков. — ККФ 2, с. 205—213;

·       Кirálу Р. К otázke cyrilometodějských tradicii v Uhorsku: otázka hlaholských pamiatok. — Slovo, 21, 1971, p. 291—300;

·       Szegfü L. Az Ajtonymonda. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Acta Historica, 40, 1972, p. 23—24;

·       Schütz J. Die Reichssynode zu Regensburg (870) und Methods Verbannung nach Schwaben. — Südost-Forschungen, 33, 1974, р. 1—14;

 

 

146

 

·       Тот И. Кирилло-мефодиевские традиции в средневековой Венгрии. — ВЯ, 27, 1978, 5, с. 110—120;

·       Kristó Gy. Az alföldi bolgár uralom kérdéséhez a IX. században. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes Slavicae. Исследования по болгаристике, 14, 1983, p. 27—38;

·       Szegfü L. A bogumil eretnekség hatása а XI. századi magyarság ideologiai fejlódésére. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes Slavicae. Исследования по болгаристике, 14, 1983, p. 47;

·       Фодоp И. Българите в унгарските земи по време на заселването на унгарците. — Векове, 13, 1984, 4, с. 18—23;

·       Бьодеи Й. Български местни имена в Панония. — In: Szlávok — protobolgárok — Bizánc. Славяните — прабългарите — Византия. Сегед, 1986 (Hungaro-Bulgarica, 2), р. 195—206;

·       Золтан А. К вопросу о славянском пласте венгерской христианской терминологии. — In: Cirill és Metod tevénysége Pannóniában. Дейността на братя Кирил и Методий в Панония. Budapest, 1986 (Hungaro-Bulgarica, 1), p. 130—137;

·       Кирай П. K вопросу о продолжении существования литургии на славянском языке. — In: Cirill és Metod tevénysége Pannóniában. Дейността на братя Кирил и Методий в Панония. Budapest, 1986 (Hungaro-Bulgarica, 1), p. 138—151;

·       Кришто Д. О топонимических названиях Карпатското бассейна со вторым членом — град (-grad, -grád). — In: Szlávok — protobolgárok — Bizánc. Славяните — прабългарите — Византия. Сегед, 1986 (Hungaro-Bulgarica, 2), p. 99—112;

·       Неппер И. Влияние византийской культуры в Затисском крае Венгрии и вопросы болгарского посредничества. — In: Szlávok — protobolgárok — Bizánc. Славяните — прабългарите — Византия. Сегед, 1986 (Hungaro-Bulgarica, 2), р. 137—141;

·       Тот И. К библиографии изучения дела Кирилла и Мефодия в Венгрии до 1985 г. — In: Szlávok — protobolgárok — Bizánc. Славяните — прабългарите — Византия. Сегед, 1986 (Hungaro-Bulgarica, 2), р. 233—250;

·       Тот И. Малоизвестный латинский источник о деятельности учеников Мефодия в Венгрии в начале XI в. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 48—54;

·       Тот И. Мефодий и его ученики в Паннонии. — In: Cirill és Metod tevénysége Pannóniában. Дейността на братя Кирил и Методий в Панония. Budapest, 1986 (Hungaro-Bulgarica, 1), p. 102—103;

·       Xоргоши Э. Упоминание о последователях св. Мефодия в труде св. Геллерта, венгерского епископа-мученика XI в. „Deliberatio supra Hymnum trium puerorum“. — In: Cirill és Metod tevénysége Pannóniában. Дейността на братя Кирил и Методий в Панония. Budapest, 1986 (Hungaro-Bulgarica, 1), p. 119—129 (същото в: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 383—388);

·       Кирай П. Венгры и деятельность Кирилла и Мефодия. — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 365—377;

·       Тот И. Изучение деятельности Кирилла и Мефодия в Венгрии. — В: Хиляда и сто години от смъртта на Методий. С., 1987 (Кирило-Методиевски студии, 4), с. 469—474;

·       Бонев Ч. О церковной организации в задунайских землях болгарского государства (ІХ—ХІ вв.). — В: Раннефеодальные славянские государства и народности (Проблемы идеологии и культуры). С, 1991 (Studia balcanica, 20), с. 123—130;

·       Тот И. К вопросу о кирилло-мефодиевской традиции в Венгрии. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 3, р. 3—10.

 

Нина Гагова

 

 

            Гръкоезичните кирило-методиевски Т. документират ролята на грц. език като наднационален в сферата на културното влияние на Византия на Балканите през Средновековието, а и в по-късни епохи като отглас и наподобяване на по-ранния феномен (Ив. Снегаров, 1972). Те намират израз в един хронологически списък, 18 химнографски и 6 житийни творби, създадени в периода от XI в. до наше време (две служби за свети Седмочисленици и две за Кирил и Методий, които съдържат 11 канона и две жития; две служби за Климент Охридски с шест канона и две жития и Служба за Наум Охридски с четири канона и две жития; К. Нихоритис, 2000, с. 75—77). Първият етап (ХІ—ХІѴ в.) от развитието на тази култово-литературна Т. е свързан с Охрид, а през следващите столетия се засилва значението на други центрове на балк. православие: Берат и Мосхопол — дн. в Албания, и Света гора. В наши дни грц. кирило-методиевска Т. се обогатява най-активно в Солун.

 

Не са известни грц. извори за Кирил и Методий и учениците им от тяхното съвремие, въпреки че са изказани предположения за съществуването на такива паметници (А. Ваян, 1963, 1969). Появата на творби, посветени на първите бълг. светци, е резултат от дейността на грц. архиепископи на Охрид след падането на Първото бълг. царство под виз. власт, от усилията им старобълг. език да бъде заместен като сакрален и държавен от гръцкия, както и от стремежа им да се

 

 

147

 

утвърди апостолското достойнство на Охридската архиепископска катедра чрез засилване на култа към охридския първосветител и неговите съратници. Охридската архиепископия, създадена от имп. Василий II Българоубиец (976—1025) през 1080 и призната за автокефална Бълг. църква с център Охрид, включва в диоцеза си по-голямата част от завоюваните от Византия бълг. земи. След смъртта на императора нейната самостоятелност, както и обхватът на диоцеза ѝ са застрашени от посегателствата на Цариградската патриаршия. Едно от важните средства за защита на самостоятелността ѝ става отстояването и развитието на кирило-методиевската Т. В един от най-старите грц. кирилометодиевски извори — Списъка на бълг. архиепископи от XII в., известен и като Дюканжов списък, идеята за независимост на Охридската архиепископия се подкрепя от създаването на каталог на нейните предстоятели, аналогичен на листите на петте основни независими църкви — Римската, Константинополската, Ерусалимската, Антиохийската и Александрийската. В него са включени не само действително свързаният с Охрид Кирило-Методиев ученик Климент, но и самият Методий (Μεθόδιος ὁ αὐτάδελφος τοῦ αγίο Κυρίλλου τοῦ φιλοσόφου, χειροτονηθεὶς παρὰ Νικολάου πάπα τοῦ μετὰ Ἀνδριάνον ἐν Ῥώμῃ, τῆς Πανοννίας ’αρχιεπίσκοπος) и Горазд, неговият наследник на архиепископския трон на „Морава Панонска“. Анонимният грц. книжовник неслучайно поставя бележката за ръкополагането на Методий от папата в Рим — очевидна е идеята за независимост на архиепископията от Константинопол. Със същата цел е поставена бележка за светителството на Климент, „епископ на Тивериупол или Велика“ — подчертава се, че подопечната му област принадлежи към царството на българите и му е възложена от бълг. цар.

 

Архиепископ Теофилакт Охридски, убеден, че бълг. народност на неговото паство е каноническата основа за автокефалност на престола му, увековечава спомените за първите бълг. просветители (Снегаров, 1924, 1, с. 222). Въз основа на незапазено старобълг. житие на Климент Охридски и по Метафрастовия модел той създава Пространно житие на Климент Охридски и служба за него. Времето, когато Теофилакт става архиепископ на Охрид (ок. 1089), начинът на излагането на догматични аргументи по въпроса за произхода на Св. Дух и показаната толерантност към римските папи насочват към предположението, че творбата е създадена в самия край на XI в. Молитвата за помощ срещу обления в бълг. кръв „скитски меч“ уточнява възникването на Житието между есента на 1089 и пролетта на 1091. Всъщност около една трета от него е посветена на Кирил и Методий. За Теофилакт те и техните ученици са блажени отци, просветили „страната на българите“ и превели „свещените книги за българския народ“. Разказът за покръстването на българите у Теофилакт показва съпричастността към този акт на моравския архиепископ Методий, който „непрекъснато дарявал с благодеянията си и българския княз Борис“ (Ал. Милев, 1966, с. 8889). Житийният текст, макар и посветен на Климент, всъщност поставя началото на грц. култоволитературен цикъл за Седмочислениците, обвързвайки пряко делото на седмината просветители с българите и бълг. език (Кр. Станчев, 1989, с. 155). Този мотив става основен елемент за грц. кирило-методиевски паметници, възпроизвеждан последователно в продължение на повече от седем столетия. Теофилакт съставя и двуделна Служба за Климент Охридски от студийски тип за празника му на 25 ноем., с която започва развитието на виз. химнографски цикъл за светеца (Нихоритис, 1990, с. 142—181).

 

 

148

 

Константин Кавасила. Стенопис в църквата „Св Богородица Перивлепта“ в Охрид, 1295 г.

 

Съставът и композицията на Службата са засвидетелствани в текста, издаден в Мосхопол през 1742 и посветен на родения там охридски архиепископ Йоасаф (ок. 1718/1719 — ок. 1745/1747).

 

Гръкоезичната кирило-методиевска Т. в Охридския диоцез е продължена от архиепископ Димитър Хоматиан (1216— 1235), който написва Кратко житие на Климент Охридски (Ив. Дуйчев, 1966) и служба за светеца за 27 юли, а същевременно обогатява другата грц. служба за 25 ноем. с канон и удвояване на стихирите. В тези творби е въведен нов мотив — възхвалата на мощите на светеца. Това дава основание да се смята, че те са пренесени в специален саркофаг от гроба на Климент в църквата на неговия манастир „Св. Пантелеймон“, обновена по времето на имп. Теодор Комнин (1215—1230), и че тогава е въведена и богослужебната прослава на това събитие (Снегаров, 1924, с. 269). Архиепископ Константин Кавасила (ок. 1255—1260) също съставя молебен канон за честването на Климент на 25 ноем. Нему се приписват и литийни стихири, които са свидетелство за започналото преправяне на службата по Ерусалимския типик. Окончателното ѝ оформяне като триделна композиция е направено от архиепископ Григорий (ок. 1317), а един от последните предстоятели на Охридската катедра, архиепископ Козма Драчки (1685—1693), посвещава на охридския покровител величания (μεγαλυνάρεια), в които Климент е наречен защитник, помощник и освободител на българите (των Βουλγάρων ὑπέρμαχον... βοηθὸν καὶ ῥύστην). Възхвалата и на другия от почитаните охридски светци — Наум, също е неотделим елемент от гръкоезичната кирило-методиевска Т. Охрид чества празника му на 23 дек. и на 27 юни и неговите йереи му посвещават пространно житие, известно в два преписа — от ръкопис 827 на Атинската национална библиотека, където е поместено заедно с грц. служба за светеца, съставена от Константин Кавасила (Дуйчев, 1938), и от ръкопис II А 7793 на Бълг. истор. архив на НБКМ (Св. Николова, 1993). Службата на Кавасила съдържа два канона с акростих

 

ΝΑΟΥΜ ТО ΛΟΙΣΘΟΝ ΛΗΜΜΑ ΘΕΟΥ АINΕΣΩ О ΑΡΧΙΠΟΙΜΗΝ ΒΟΥΛΓΑΡΩΝ ΚΩΝΣΤΑΝΤΙΝΟΣ Ο ΚΑΒΑΣΙΛΑΣ

(„Тебе, Науме, последен избраник на Бога, ще възхвалявам. Архипастир на българите Константин Кавасила“).

 

С името на охридския архиепископ Григорий е свързан канонът панихида, отпечатан във венецианското издание на службата от 1695 и в първата мосхополска служба от 1740, където се проследява акростихът

 

ΥΜΝΩ ΣΕ ΝΑΟΥΜ ΤΟ ΚΛΕΟΣ ΒΟΥΛΓΑΡΙΑΣ ΓΡΗΓΟΡΙΟΣ

(„Възпявам тебе, Науме, славата на България. Григорий“).

 

 

149

 

В края на тази многодетна Т. стои молебнияг канон, посветен на Наум и записан през 1800, чийто автор е Йосиф, архимандрит на Великата църква в Цариград (Нихоритис, 2000, с. 69). Късни отгласи на Т. са две издания на Службата за Наум Охридски: едното се появява в Измир (ἐν Σμύρνῃ) през 1859 с текста на венецианското издание от 1695, а второто е отпечатано в Битоля (έν Μοναστήρια)) с разрешение на Преспанско-Охридската митрополия за празника на св. Наум Чудотворец на 23 дек. през 1911 (Николова, 2001, с. 25).

 

Гръкоезичната кирило-методиевска Т. в творбите, посветени на отделни светци измежду Седмочислениците, се отличава с две основни характеристики: от една страна, се възхваляват Кирил и Методий и техните ученици, без значение на кого точно от тях са посветени, а от друга, делото им последователно се свързва с бълг. земи. Без да са удостоени със специални служби, Горазд и Ангеларий са отбелязани в акростиха на един от каноните на т. нар. Бератска служба за св. Седмочисленици (ΑΙΝΟΣ ΑΓΓΕΛΑPIQY ΣΙΝ ΤΟ ΓΟΡΑΣΔΟΝΙ). Имената им са посочени и в заглавието на печатаната вероятно през 1720 служба заедно с имената на първоучителите, на Климент, Наум и Сава. За Сава също не съществува отделен текст, въпреки че в същото заглавие се споменава за житие за него. Всъщност става дума за Хоматиановото житие (Охридската легенда), в което името на Климент е заменено с името на Сава (подобен е и случаят с Житието на Сава от рък. 201 на атонския манастир „Св. Пантелеймон“, което също е препис на Хоматиановото житие). Култът на Седмочислениците, покровители на Берат, процъфтява в града в началото на XVIII в. Той е свързан с един местен реликварий, сега с неизвестно местонахождение, за който се смятало, че съдържа мощите на седмината светци. В Бератската служба поради факта, че издателят ѝ Никола Папас произхожда от Берат, се привнася локален елемент в Т. — Кирил и Методий и техните ученици се прославят като „просветители на България и Далмация“.

 

Гр. Берат, Албания

 

През XVIII в. особено важен център за развитието на гръкоезичната кирилометодиевска Т става северноепирският гр. Мосхопол, едно от най-значителните тогавашни културни средища на Балканите. Там през 1730 йеромонах Григорий Константинидис — печатар и учител в т. нар. Елинска академия, основава първата балк. печатница, в която са отпечатани Службата за Наум от 1740, Службата за Климент от 1742, а така също и Службата за свети Седмочисленици от 1740, съставена от Григорий.

 

Особено значителна роля в развитието на грц. кирило-методиевска Т. имат светогорските манастири.

 

 

150

 

Църквата „Св. Кирил и Методий“ в Солун — интериор

 

На Атон са създадени или запазени два от известните три пълни преписа на Теофилактовото житие на Климент (ръкопис № 1134 от края на XIV — началото на XV в. от Ватопедския манастир и ръкопис от 1520 от Великата лавра, дн. № 2 от Университетската библиотека в гр. Урбана, Илинойс, САЩ), както и три фрагмента от XVXVI в. (два в манастира „Св. Дионисий“ и един в Иверския манастир), които са доказателство за литургичната прослава на охридския покровител на Света гора (Нихоритис, 1990, с. 112—115). С тази Т. са свързани видни представители на атонската книжовност. Един от тях е Атанасий Пароски, съставил стихири в чест на пренасянето на част от мощите (черепа) на Климент от Охрид в манастира „Св. Йоан Продром“ край Верия (дн. Бер, Гърция). През 1784 той отпечатва новогрц. превод на Теофилактовото житие, а по-късно с помощта на Даниил Хилендарец компилира по него и по текст от сводното житие от Димитрий Ростовски ново житие, наречено „Οὐρανοῦ κρίσις“ („Небесен свод“). В тази компилация заемките от Кирило-Методиевото житие от Димитрий Ростовски са преработени от Даниил в патриотичния дух на Бълг. възраждане, а в едно стихотворение се прославя градът Солун, родина на „богоносните и равноапостолни проповедници на България Кирил и Методий“ (Й. Иванов, 1982). Отец Никодим Светогорец публикува през 1819 проложно Климентово житие на новогрц. език в своя „Μέγας Συναξαριστής“. В атонския манастир Ватопед се съхранява и първият житиен текст на грц. език, посветен изцяло на Кирил и Методий — ръкопис 717 от 1869 (Станчев, 1980). Това е превод, направен от ватопедския проигумен Филарет по изданието на Г. Ширяев (СПб., 1864) на житието от Димитрий Ростовски. Хронологически към тази група гръкоезични богослужебни текстове принадлежи и Служба за Кирил и Методий с проложно житие, съставена в манастира „Санта Мария ди Гротаферата“ близо до Рим от йеромонах Антонио Роки според правилата на Студийския устав, за да се въведе честване в манастира и като знак на съпричастност към папската енциклика Grande munus, с която през 1880 папа Лъв XIII (1878—1903) включва празника на Кирил и Методий в календара на Римската църква (Дуйчев, 1965). Ново свидетелство за жизнеността на многовековната атонска кирило-методиевска Т. е Службата за Кирил и Методий, съставена от химнографа на Великата църква отец Герасим от скита „Малката св. Ана“. Тя съдържа молебен канон и 24 тропара, които прославят двамата светци като солунски просветители и учители на славяните. Издадена е с разрешение на Св. синод на Грц. православна църква през 1966. Отслужена е от солунския митрополит Пантелеймон II и на 12 май 1985 при освещаването на новопостроения храм „Св. Кирил и Методий“ в Солун и представлява един съвременен елемент в грц. кирило-методиевска Т.

 

 

            Лит.:

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия. 1. С., 1924, с. 222;

·       Dujčеv I. Un manuscrit grec inconnu avec l’acolouthie et la Vie de St. Naoum d’Ochrid. — Studia historico-philologica Serdiciensia, 1, 1938, p. 121—124;

 

 

151

 

·       Dujčev I. Le testimonianze bizantine sul SS. Cirillo e Metodio. — Miscelanea Francescana, 63, 1963, p. 3—14;

·       Vaillant A. Quelques notes sur la Vie de Méthode. — Bsl, 24, 1963, p. 229—235;

·       Dujčev I. Due scritti del P. Antonio Rocchi in onore dei SS. Cirillo e Metodio. — Bolletino della Badia Greca di Grottaferata. N. S., 19, 1965, p. 25—38;

·       Дyйчев Ив. Краткото Климентово житие от Димитрий Хоматиан. — Кл. Охр., с. 161—164;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, 190 с.;

·       Дуйчев Ив. Пространно гръцко житие и служба на Наум Охридски. — ККФ 1, с. 261—279;

·       Vaillant A. Constantin-Cyrille et le Pseudo-Théophylacte. — Slavia, 38, 1969, p. 517—520;

·       Cнегаpов Ив. Манастирът „Св. Наум“ при Охридското езеро (Произход, развитие и културно значение). С., 1972, с. 14;

·       Trapр Е. Die Viten des hl. Naum von Ochrid. — Bsl, 35, 1974, p. 168—182;

·       Stanchev K. Greek-Bulgarian Relations in the Field of Hagiography XVth—XIXth Centuries. — In: Πνευματικὲς καὶ πολιτιστικὲς σχέσεις ἑλλήνων καὶ βουλγάρων ἀπὸ τὰ μέγα τοῦ ΙΕ’ ἓος τὰ μέγα τοῦ ΙΘ’ αἰώνα. Α’ Ἑλλήνο-Βουλγαρικὸ συμπόσιο. Πρακτικά. Thessaloniki, 1980, p. 267—272;

·       Trapp Ε. Die Akoluthie des Hl. Naum von Ochrid (Eine Analyse). — Byzantine Studies, 8, 1981 (1984—1985), p. 403—404;

·       Иванов Й. Избрани произведения. 1. C., 1982, c. 171—176;

·       Nichoritis K. Cyril and Methodius in the Greek Literary Tradition. — Cyrillomethodianum, 10, 1986, p. 11—50;

·       Φουντούλης I. Οἱ ἄγιοι Κύριλλος καὶ Μεθόδιος στό ἑορτολόγια καί ὑμνογραφία τῆς Ἑλλαδικῆς Ἐκκλησίας. — In: Πρακτικά συνεδρίου, εορταστικαί εκδηλώσεις προς τιμή και μνήμη των αγίων αυταδέλφων Κυρίλλου και Μεθοδίου των Θεσσαλονικέων. Θεσσαλονίκη, 1986, p. 199—200;

·       Бърлиева Сл. Пространното гръцко житие на Наум Охридски. — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 129—144;

·       Нихоритис К. Теофилакт Охридски — автор на първичната гръцка служба в чест на Климент Охридски. — ГСУ. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 3, 1989 (1991), с. 163—178;

·       Станчев Кр. Образите на св. Кирил и Методий във византийската и гръцката литература (ΧΙ—ΧΙΧ в.). — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 154—156;

·       Pеyfuss M. Die Druckerei von Moschopolis, 1731—1769. Buchdruck und Heiligenverehrung im Erzbistum von Achrida. Wien, 1989 (Wiener Archiv für Geschichte des Slaventums und Osteuropas, 50), 245 p.;

·       Ἀγιορείτης N. Μέγας Συναξαριστής. Θεσσαλονίκη, 1989, p. 394; Нихоритис Κ. Византийски химнографски цикъл в чест на Климент Охридски. — В: Нихоритис К. Атонската книжовна традиция в разпространението на кирилометодиевските извори. С., 1990 (Кирило-Методиевски студии, 7), с. 140—181;

·       Гергова Е. Агиографските произведения за Наум — литературни източници и текстови взаимоотношения. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 175—176;

·       Николова Св. За един непознат препис на Службата на св. Наум Охридски. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 31—57;

·       Николова Св. Охрид като център на богослужебната прослава на св. Наум Охридски. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Скопје, 1995, с. 261—271;

·       Меловски X. Св. Наум во Мосхополскиот сборник (1741/2 год.) — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Скопје, 1995, с. 245—254;

·       Νιχωρίτης Κ. Νέα στοιχεία στην Κυριλλο-Μεθοδιανή παράδοση. — In: Θεσσαλονίκη — Μεγάλη Μοραβία. Πρακτικά Διεθνούς συνεδρίου, Θεσσαλονίκη, 16—19 Οκτωμβρίου 1997. Θεσσαλονίκη, 1999, p. 225—251;

·       Бърлиева Сл. Московският препис на Дюканжовия списък. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 3, p. 50—65;

·       Тъпкова-Заимова В. Дюканжов списък. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 3, р. 21—49;

·       Νιχωρίτης Κ. Οι άγιοι Κύριλλος και Μεθόδιος (οι αγώνες τους για την ένταξη των σλάβων στον βυζαντινό πολιτισμό και τα ελληνικά γράμματα). Θεσσαλονίκη, 2000, p. 204—215;

·       Николова Св. Установяването на датите за честване на св. Наум Охридски и архиепископ Иоасаф. — Palaeobulgarica, 25, 2001,3, p. 5—29.

 

Славия Бърлиева

 

 

    (21). ТРАКИЯ (грц. Θρᾴκη, лат. Thracia) — етническа и държ. територия на древните траки; име на единици от римската и виз. военноадминистративна система; географска област с различен обхват и характер от древността до наши дни. Най-старото географско понятие Т. се отнася до земята, населявана от траките. С опознаването им от елините името на най-близко разположеното до тях племе — траки, се разпростира върху еднородците му от бреговете на Егейско море до бреговете на Евксинския Понт (дн. Черно море) и Пропонтида (Мраморно море), към техните задземия от Балк. п-в в северна и западна посока. Оскъдните данни у писателите от елинистичния и римския свят и неясните им представи за действителното етническо

 

 

152

 

 

 

153

 

родство на разединените племена днес не позволяват да се направят изчерпателни изводи и да се определят точните граници, които са разделяли траки, илири, даки, геги, мизи и македонци. Разселванията на други етноси, масовата миграция на траки в Мала Азия, образуването на племенни съюзи и държави, както и други промени усложняват още повече очертаването на Т. като страна. Заселването на скитите и разширяването на царството им между Днепър и дунавските устия стесняват североизточните и предели, заети от групата тракийски племена, наричани гети. Експанзията на царството на пеонците в басейните на Вардар и Струма ограничава северозападните ѝ покрайнини, а завладяването на тракийските племена между Олимп и Места от Филип II Македонски (359—336 пр.н.е.) отнема и южните и югозападните дялове от нейната етническа територия и те получават името Macedonia Ađiecta. Така към IV в. пр.н.е. името Т. вече се употребява само за земите, населявани от племената, които не са включени в посочените държави. След като голяма част от траките се обединяват под скиптъра на одриските царе, понятието Т. се превръща от етническо в държавно. Територията на Одриското царство, обхванало източния дял от Балк. п-в между Дунав и Егея и от Евксинския Понт и Пропонтида до Пирин и Искър, се отъждествява със страната на траките, т. е. с Т.

 

Римските завоевания на Балк. п-в предизвикват коренни изменения в географската му номенклатура — военноадминистративното устройство на империята определя обхвата на макротопонимите за следващите две хилядолетия. Покоряването на Македонското царство го превръща в първата имперска провинция на Балканите (148 пр. н. е.). Към нея са присъединени последователно територии от васалното Одриско царство и отделни племена извън пределите му. От 12 от н. е. новообразуваната провинция Мизия, обхващаща ивицата по десния бряг на Дунав, се нарича Ripa Thraciae. С унищожаването на Одриското царство в 45 от н. е. е образувана провинцията Т. Първоначално тя обхваща целите басейни на Марица и двете Камчии, двата склона на Стара планина със северните ѝ предпланини, включително градовете Мелта (дн. Ловеч), Никополис ад Иструм или Хемум (дн. останки край с. Никюп, Великотърновско) и Марцианопол (дн. останки в Девня), Софийско с горните и средните течения на Искър и Нишава, включително гр. Турис (дн. Пирот, Сърбия), както и теченията на Струма, Брегалница и Места. От югозападните склонове на Осоговската планина, където опирали пределите на трите провинции (Мизия, Т. и Македония), границата между Т. и Македония се насочва на югоизток, пресича р. Брегалница (като оставя в Т. гр. Десудава, дн. Кочани, Македония) и продължава по склоновете на планините Плачковица и Огражден, след което завива на североизток по Малешевска планина и пресича Струма при Кресненския пролом. От него върви в южна посока по Пирин и неговите югозападни склонове, достига Места там, където дн. е българо-грц. държ. граница, или билото на пл. Мраморица (Боздаг, дн. Фалакрон, Гърция), и продължава по Места до вливането ѝ в Бяло море (северният му дял тогава е наричан Тракийско море и е включвал в Т. о-вите Тасос, Самотраки и Имброз и европ. бряг на Протоците и на Мраморно море).

 

От началото на III в. билото на Стара планина става трасе на границата между Т. и провинциите Долна и Горна Мизия. Според започнатото през управлението на имп. Диоклециан (284—305) и завършило при наследника му Константин Велики (324—337) съществено преустройство на империята обособилият се като Византия неин източен дял

 

 

154

 

е разделен на две префектури: Илирик и Изток. Втората е съставена от два диоцеза: Дакия и Т., и границата, която ги разделя, минава по р. Утус (дн. Вит), през прохода Траянови врата и Западна (Ихтиманска) Средна гора, по билото на Рила и Пирин и долното течение на Места. Диоцезът Т. обхваща приблизително територията на Одриското царство и има шест провинции: Малка Скития, Долна Мизия, Тракия, Хемимонт, Родопа и Европа. Едноименната провинция включва дн. адхминистративни области Пловдивска и Старозагорска и е наричана Първа T. (Thracia Prima), а Хемимонт — Втора T (Thracia Secunda). Така името Т. влиза в началната история на Византия като название на провинция и диоцез, но до известна степен е свързано с тракийския етнос. При „варварските“ набези на Балканите обаче траките започват да се изселват па юг от Стара планина, където очакват по-голяма закрила от имперската власт при отбраната на столицата.

 

Коренни етнически промени настъпват със заселването на славяните на Балканския полуостров. Неподдалото се на латинизация и елинизация простолюдие от древното тракийско население постепенно се смесва с тях, след като напуска временните си убежища в планинските и гористите райони. Елинизираните траки се изтеглят от вътрешността в крайбрежията заедно с представителите на имперската власт, кояго е в състояние да упражнява контрол само върху тесни ивици покрай Черно, Мраморно и Егейско море и близките околности на столицата. След като в 681 е сключен мир с нововъзникналата държава на славяни и прабългари, имп. Константин IV (668—685) организира със стратегическа цел върху тези територии първата в Европа военноадминистративна единица от нов тип — тема, и я назовава Т. Нейно средище е гр. Хераклея (дн. Мармара Ерегли). Понеже тя се оказва недостатъчна бариера срещу бълг. ханство, успяло да привлече за свои съюзници славяните, Византия създава към 800 нова тема в басейна на Марица (на територията на антична Т.) с название Македония. След като една част от старото тракийско население се влива в образувалата се през ІХ—Х в. бълг. народност, а друга част се елинизира напълно, името Т. загубва изцяло своето етническо съдържание и остава само административно понятие, но с променен териториален обхват: територията на Т. покрива приблизително земите на бившата римска и ранновиз. провинция Европа.

 

Имената на античните провинции, в това число и на Т., се споменават рядко в техния древен смисъл и местоположение, при това от твърде ограничен брой виз. писатели. Обикновено това става в критични за империята моменти, когато възниква необходимост да се съживи споменът за славното минало на Рим. За мнозинството от авторите през Средновековието (ромеи, българи, представители на западноевроп. и мюсюлманския свят), които са били добре осведомени за своята съвременност, Т., както и Македония са военноадминистративни единици — теми, разположени на територията на древната провинция и дн. географска област Т. Тази промяна обаче си пробива бавно и трудно път в западноевроп. и източната картография, тъй като тя продължава да следва римските си образци, т. е. спазва се античната традиция за административното устройство на Римската империя. По такъв начин имената на древните провинции се превръщат в макротопоними за съответните им територии. Същевременно международното значение на Бълг. царство налага името му в картографията, но с него не се означава цялата му държ. или етническа територия, а само Мизия, където е неговото ядро през по-продължителното време от съществуването му.

 

 

155

 

            Лит.:

·       Claudii Рtоlemаеi Geographia. Rec. C. Müllerus. 1. Berolini, 1883, 570 р,;

·       Кацаров Г. Пеония. Принос към старата етнография и история на Македония. С., 1921, 63 с.;

·       Кацаров Г. Филип II Македонски. История на Македония до 336 г. пр. Хр. С., 1922, 318 с.;

·       Иширков А. Имена и граници на Тракия. — В: Тракийски сборник. 2. С., 1930, с. 3—14;

·       Кацаров Г. Произход и пръв разцвет на Одриското царство. — Училищен преглед, 32, 1933, с. 737—754;

·       Betz A. Thrake. Thrakien unter römischer Herrschaft. — In: Paulys RealEncyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Herausgegeben v. G. Wissowa. Zweite Reihe [R-Z]. 6. Stuttgart, 1936, col. 452—472;

·       Извори за старата история на Тракия и Македония. Избраха и преведоха Г. Кацаров, Д. Дечев и др. 2 разш. изд. С., 1949, 487 с.;

·       Геров Б. Северната граница на провинция Тракия. — ИАИ, 17, 1950, с. 11—29;

·       Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време. — ГСУфф, 54, 1959—1960, 3, с. 165—406;

·       Merker L. I. The Ancient Kingdom of Pannonia. — Balkan Studies, 6, 1965, 1, p. 35—54;

·       Данов Хр. Древна Тракия. Изследвания върху историята на българските земи, Северна Добруджа, Източна и Егейска Тракия от кр. на IX до кр. на III в. пр. н. е. С., 1968, 469 с.;

·       Влахов К. Името на древните жители на нашите земи — траките. — ЕЛ, 25, 1968, 2, с. 31—44;

·       Коледаров П. Образуване на тема „Македония“ в Тракия. — ИИИ, 21, 1970, с. 219—243;

·       Koledarov P. Thrace as а Name in Historical Geography. — In: Thracia. 2. Serdicae, 1974, p. 111—118;

·       Lilie R.-J. „Thrakien“ und „Thrakesion“. Zur byzantinischen Provinzorganisation am Ende des 7. Jahrhunderts. — JOB, 26, 1977, p. 7—47;

·       История на България. 1. С., 1979, с. 110—428;

·       Йорданов К. Етнонимите в Североизточна Тракия. — Векове, 10, 1981, 4, с. 61—67;

·       Коледаров П. Името Македония в историческата география. С., 1985, с. 5—8, 15—17, 25—28, 115—120, 157—159;

·       Коледаров П. Устройване и признаване на българската държава от Византия (есента на 680 — есента на 681 г.). — ИП, 44, 1988, 2, с. 70—80;

·       Гагова Кр. Тракия през Българското средновековие (Историческа география). С., 1995, 281 с.;

·       Ptolemy’s Geography: an Anotated Translation of the Theoretical Chapters. Ed. J. Lennart, Berggren, Al. Jones. Princeton, 2000, 12+192 p., ill. graph., mps.

 

Петър Коледаров

 

 

    (22). ТРАУТМАН, Райнхолд (Trautmann, R.) (16.I.1883—4.X.1951) — немски славист, индоевропеист и балтист. Роден в Кьонигсберг. Следва теология, нови езици, немска филология и индоевроп. езикознание във Фрайбург, в Брайсгау, Берлин и Кьонигсберг. Защитава дисертация в Кьонигсберг при О. Шаде върху германските фонетични закони в езиковоисторически аспект (1906). Специализира при Я. Вакернагел в Гьотинген, където се хабилитира (1907) в областта на индоевроп. езикознание с особен оглед към балтийските и слав. езици с изследване върху старопруските езикови паметници (1910) — фундаментален труд, съдържащ пълна репродукция на текстовете, превод на съвременен немски език, изчерпателен анализ на графичните, фонетичните и морфологичните им особености, изграден на съпоставителна основа с литовски, латвийски и индоевропейски, включващ и пълно представяне на лексиката с етимологичен коментар. Извънреден (1911) и редовен (1920) проф. в Пражкия немски унив., в Кьонигсберг (1921), Лайпциг (1926), Йена (1948). Директор на Инст. по славистика към АН на ГДР в Берлин (от 1949). Член на Саксонската АН в Лайпциг и на Германската АН в Берлин. Т. е основател (заедно с М. Фасмер) на широко замислената поредица „Grundriß der slavischen Philologie und Kulturgeschichte“ (1925—), от която до Втората световна война (1939—1945) излизат 12 тома. Издател е и на поредиците „Slavisch-Baltische Quellen und Forschungen“ (Лайпциг), „Slavistische Studienbücherei“ (Лайпциг, съвм. c В. Шулце), „Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung“ (1922—1924, Берлин). Умира в Йена.

 

Славист с многостранни интереси, Т. има приноси в областта както на слав. езици, така и на слав. литератури. Публикациите му са със старобълг., руска, чешка, полска и полабско-лужишка проблематика. Автор е на едно от най-важните изследвания в областта на балгослав. езикознание — балтийско-славянски речник („Baltisch-Slavisches Wörterbuch“, 1923; 2 изд., 1970), първия завършен етимологичен речник на слав. езици. Публикува студии върху проблеми на ономастиката и топонимията, изследва руската

 

 

156

 

литература от различни периоди на истор. и развой, издава с коментар и превод руски средновековни паметници (напр. Повестъ временных лет) и народна поезия (билини и истор. песни), старочешки и долнолужишки езикови паметници, проучва (1921 ) Архангелското евангелие, прави изискани преводи на поетически творби от слав. автори, издава монографии за отделни слав. езици, както и учебници и христоматии за университетско обучение по славистика.

 

Като приемник на А. Лескин в Катедрата по славистика в Лайпциг Т започва дейността си с програмна студия за същността и задачите на немската славистика (1927), изработена съвместно със слависта X. Ф. Шмид ог Грац, специалист по югоизточноевроп. история. Авторите се застъпват за интензивно разгръщане на славистиката във възможно най-широки рамки (език, литература, култура, история, право, стопански науки) и за приобщаване на немската общественост към слабо познатия ѝ духовен свят на славяните в активно сътрудничество с учени от всички слав. страни. Студията е актуална и в наши дни.

 

Т. представя живота и делото на слав. ггьрвоучители Константин-Кирил и Методий (1939) въз основа на обширната литература с тази тематика и подчертава не само тяхната блестяща филологическа дарба, но и голямата роля на делото им за съхраняването на народностната и културната самобитност на славяните — факт, който според него придава на дейността им общоевроп. значение. В завършения още преди 1945, но отпечатан през 1947 и 1948 труд за слав. народи и езици Т. разглежда южнослав., западнослав. и източнослав. езици по единна схема — езикова област, диалекти, история, писменост и народна култура. В частта за българите (с. 27—46) представя накратко дейността на Кирил и Методий и „наднародностните“ функции на старобълг. писменост. Езикът, за предаването на който е предназначена глаголицата, нарича „Altkirchenslavisch“; това е изкуствен книжовен език, но изграден въз основа на говоримия старобългарски (македонобългарски на славяните от Солун и околностите му) (с. 39). Специално внимание Т. отделя на славяните в Македония в историческия им развой и определя езика им като свързващ преходен диалект между български и сръбски (с. 33).

 

Заедно с Е. Клостерман Т. издава неизвестни до този момент грц. източници на Супр. сб. (1934, 1935, 1936):

            1. Мъчението на Павел и Юлиания (с. 1—15 по изд. на С. Н. Северянов) по Cod. Vat. gr. № 1671, 234ѵ—249ѵ, с разночетения по Parisinus suppl. gr. 241 fol., 170v (публикува се целият текст, като липсващите места в Супр. сб. се привеждат в ъглести скоби; издателите установяват, че Супр. сб. е преведен по подложка, близка до двата грц. източника, но с редица отклонения).

            2. Мъчението на Конон от Исаврия (у Северянов с. 23—54) по Cod. Vat. gr. № 1669 (старобълг. превод следва точно грц. оригинал, в коментара се посочват отклонения и грешки в превода).

            3. Житие на Яков Монах (у Северянов с. 513—532) по Cod. Vat. gr. № 1660, 228v—240v, отпечатан и у Migne, т. 114, 1211 и сл. (първата половина от текста се сравнява с Cod. Reg. № 1708 и с Parisinus gr. № 1217, 159 и сл.).

            4. Хомилията на Йоан Златоуст за Велики четвъртък (у Северянов с. 424.15—427.22) по един ерусалимски ръкопис (Sab.ls X, 86v—88r) и два ватикански (Cod. Vat. gr. № 563, ХІІІ—ХІѴ f. 15v17r; Cod. Vat. Ottob. gr. № 411 s, XIV f. 103—105).

 

През 1941 T. установява грц. текст на части от Син. евх. по ръкописите Goar. Euchologion (2 изд., Венеция, 1730) и Zervos, Εὐχολόγιον τὸ μέγα (6 изд., Венеция, 1891); става въпрос за л. 57а (Goar, с. 451), 59в—66а (Goar, с. 597—604; Zervos, с. 368—381); посочват се особености и отклонения в превода от л. 80в102а, който Т. разделя на 48 откъса, за 31

 

 

157

 

от които посочва съответния грц. текст у Goar и Zervos.

 

 

            Съч.:

o   Die altpreußischen Sprachdenkmäler. Einleitung, Texte, Grammatik, Wörterbuch. Göttingen, 1910, 470 p. (2 ИЗД. 1970, 32+470 p.);

o   Gotisch mag und slawisch mogǫ. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung, 46, 1914, p. 183—184;

o   Die alttschechische Alexandreis mit Einleitung und Glossar. Heidelberg, 1916, 32+166 p.;

o   Die litauischen Adverbia auf -ai und die slavischen Adverbia auf -ě. — Zeitschrift für vergleichende Sprachforschung, 49, 1919, p. 251—252;

o   Staroruské Evangelium Arhangelské. — LF, 48, 1921, p. 113—118;

o   Baltisch-Slavisches Wörterbuch. Göttingen, 1923, 382 p. (2 изд. 1970, 8+382 p.);

o   Die altpreußischen Personennamen. Ein Beitrag zur baltischen Philologie. Göttingen, 1925, 7 + 247 p. (2 изд. Göttingen, 1974, 8 + 204 p.);

o   Über einige unbekannte Prager Drucke des Mikuláš Konáč aus den Jahren 1507 bis 1511. — Schriften der Königsberger Gelehrten Gesellschaft. Geisteswissenschaftliche Klasse, 1, 1925, 5, p. 145—161;

o   Wesen und Aufgaben der deutschen Slavistik. Ein Programm. Leipzig, 1927, 92 p. [Trautmann R., H. F. Schmid];

o   Der Wolfenbütteler Niedersorbische Psalter. Leipzig, 1928 (Slavischbaltische Quellen und Forshungen, 2), 16+176 + 4 facs.;

o   Die altrussische Nestorchronik Povest’ vremennyh let. In Übersetzung. Leipzig, 1931,22 + 304 p.;

o   Drei griechische Texte zum Codex Suprasliensis. 1. Das Martyrium von Paulus und Juliana. 2. Das Martyrium von Konon dem Isaurier. 3. Das Leben Jakobs des Mönchs [Trautmann R.,R. Kloster mann]. — ZSPh, 11, 1934, p. 1—21, 299—324; 12, 1935, p. 277—294;

o   Die Volksdichtung der Großrussen. 1. Das Heldenlied. Die Bylinę. Heidelberg, 1935, 12+446 p.;

o   Noch ein griechischer Text zum Codex Suprasliensis [Trautmann R., R. Klostermann]. — ZSPh, 13, 1936, p. 337—341;

o   Leben und Werk der Slawenapostel Konstantin und Method. — Zeitschrift für deutsche Geisteswissenschaft, 2, 1939, p. 147—157;

o   Zum Euchologium Sinaiticum. — ZSPh, 17, 1941, p. 52—59;

o   Das ostseeslavische Sprachgebiet und seine Ortsnamen. — ZSPh, 19, 1947, p. 265—303;

o   Die slavischen Völker und Sprachen. Eine Einführung in die Slavistik. Göttingen, 1947, 173 p. (същото: Leipzig, 1948, 169 p.);

o   Kurzgefaßte russische Grammatik. Göttingen, 1947, 160 p.;

o   Altrussische Helden- und Spielmannslieder. Leipzig, 1948, 135 p.;

o   Die altrussische Nestorchronik in Auswahl herausgegeben. Leipzig, 1948, 76 p.;

o   Die elb- und ostseeslavischen Ortsnamen. 1. Berlin, 1948, 187 p.; 2. Berlin, 1949, 119 p.; 3. Register. Bearb. H. Schall. Berlin, 1956, 277 p.;

o   Altrussisches Lesebuch. 1. (11.—14. Jahrhundert). Leipzig, 1949, 183 p.;

o   Die slavischen Ortsnamen Mecklenburgs und Holsteins. 2 изд. Berlin, 1950, 175 p.;

o   Das altrussische historische Lied. Berlin, 1951, 228 p.

 

            Лит.:

·       Kürschners Deutscher Gerehrten-Kalender. 4 изд. Berlin—Leipzig, 1931, p. 3039; 5 изд. Berlin, 1940—1941, p. 941; 6 изд. 2. Berlin, 1941, col. 941;

·       Wer ist wer? 11 изд. Berlin, 1951, p. 681;

·       Mazοn А., A. Vaillant. Nécrologe. — RES, 29, 1952, p. 288—291;

·       Vasmer M. Reinhold Trautmann. — ZSPh, 22, 1954, p. 1—5;

·       Оlesch R., H. Schröder. Schriftenverzeichnis von Reinhold Trautmann. — ZSPh, 22, 1954, p. 5—11;

·       Neumann F. W. Ergänzungen zum Schriftenverzeichnis von Reinhold Trautmann. — ZSPh, 22, 1954, p. 394;

·       Bielfeldt H. H., W. Wiessmann. Nachruf auf Reinhold Trautmann. — In: Jahrbuch der Deutschen Akademie der Wissenschaften zu Berlin 1952—1953. Berlin, 1955, p. 229—232;

·       Fischer R. Reinhold Trautmann in der deutschen Slawistik. — Wissenschaftliche Zeitschrift der Karl-Marx-Universität Leipzig, 11, 1962, p. 511—515;

·       Häusler F. Reinhold Trautmann zum Gedenken. — ZS, 7, 1962, p. 600—601;

·       Fischer R. Reinhold Trautmann in der deutschen Slawistik. — In: Beiträge zur Geschichte der Slavistik. Berlin, 1964, p. 171—182;

·       Zeil L. Die Förderung slavistischer Arbeiten durch die Franz-Bopp-Stiftung. — ZS, 27, 1982, p. 50—68;

·       Lorenz I. Reinhold Trautmann. — In: Ostdeutsche Gedenktage. Persönlichkeiten und historische Daten. Bonn, 1982, p. 14—16;

·       Zeil W. Reinhold Trautmann und die Berliner Akademie der Wissenschaften. — ZS, 28, 1983, p. 854—867;

·       Zeil L., W. Zeil. Suche und Erkenntnis im wissenschaftlichen Wirken Reinhold Trautmanns (1883—1951). — Slavia, 52, 1983, p. 148—160;

·       Цайль Л., В. Цайль. Научная деятельност P. Траутмана в области славистики. — СС, 1985, 6, с. 99—108;

·       Еichlеr Е. Reinhold Trautmanns Stellung in der deutschen Slawistik. — ZS, 30, 1985, p. 306—311;

·       Schmidt H. H. F. Schmids und R. Trautmanns Programmschrift „Wesen und Aufgaben der deutschen Slavistik“ (1927). — ZS, 30, 1985, p. 331—336;

·       Strozyk G. R. Trautmanns Übersetzerund Herausgebertätigkeit zur Propagierung russischer Literatur in den Nachkriegsjahren. — ZS, 30, 1985, p. 356—360;

·       Zeil W. Slawistik in Deutschland. Forschungen und Informationen über die Sprachen, Literaturen und Volkskulturen slawischer Völker bis 1945. Köln-Weimar-Wien, 1994, p. 434—436, 443—447, 464—465, 475—477, 483—485, 515—519, 530—539.

 

Румяна Златанова

 

 

    (23). ТРЕБНИК, Молитвеник (грц. εὐχολόγιον, старобълг. трѣбьникъ, молитвьникъ) — една от основните книги на Православната църква за частно богослужение. Съдържа молитвословия и свещенодействия, оформени в самостоятелни чинове и наричани треби, които се извършват според потребностите на отделните християни или християнски общности във време и на място, определени от обстоятелствата в техния живот. Основният текстов корпус на Т. се

 

 

158

 

Требникът на даскал Филип, 1685 г.

 

изгражда от шестте християнски тайнства — кръщение, миропомазване, елеосвещение, обручение и венчание, покаяние, свещенство. Т. съдържа още: последования извън тайнствата, които се отличават с устойчивост и честа употреба, като чина за освещаване на водата на празника Богоявление, литията, номиналните ритуали и др.; цикъл молитви за различни случаи (на вьсѣка потрѣба) от църковната и битовата практика с разнообразна тематика и предназначение; допълнителни дялове, като части от Месецослова, Номоканона, епитимийни редакции. Поради тези особености Т. може да се разглежда в структурно отношение като сборник с относително устойчив състав, върху който оказват влияние литургичният канон в съответната епоха, наложен от Типика, развитието на богослужението, традицията. Текстовете на някои чинове се съдържат както в Т., така и в служебници, богослужебни сборници или сборници със смесено съдържание. Между Т. и Служебника съществува генетична и функционална връзка. В слав. превод и двете богослужебни книги възникват като съответствие на грц. Евхологий, който обединява сакрални текстове и за частно, и за обществено богослужение. Типичен представител на тази ранна литургична практика е Синайският евхологий. По-късното адаптиране на Евхология към слав. условия върви в две посоки — от една страна, разпадане на състава и самостоятелно съществуване на Служебника и Т., а от друга, непрекъснатото им взаимодействие в ръкописната книжнина до късни времена. При това, докато ядро на Служебника стават трите литургии — Златоустовата, Василиевата и на преждеосвещените дарове, а от денонощния богослужебен цикъл — службите за вечерня и утринна, то в Т. такъв център образуват текстовете на шестте християнски тайнства, макар че едновременната им поява в един и същ ръкопис не е задължителна. Особеният сакрален смисъл на евхаристията укрепва състава на Служебника и подвижен остава само периферийният текстов материал, докато съдържанието на Т. се поддава на по-голяма вариантност и избирателност. Диахронните изменения в състава на Т. разкриват две тенденции. Първата може да се определи като целенасочено компилиране и реформиране, съчетано с активна преводна и оригинална дейност на слав. книжовници. Втората се състои в свободно, дори стихийно нахлуване на неканонични (апокрифни) текстове като специфично разклонение на евхологичната традиция. Отглас от едновременното им действие може да се открие още в най-стария известен слав. Т. в състава на Син. евх.

 

Интензивните проучвания в последните десетилетия на XX в. и откритията,

 

 

159

 

направени от Й. Тарнанидис, М. Аранц, И. Шевченко, Г. Минчев, Е. Велковска, М. Шнитер, X. Миклас и др., позволяват да се установи как се е формирал старобълг. литургичен комплекс в двете му съставни части — Т. и Служебник, и как е протичал процесът на взаимодействието му с виз. традиция от константинополски и провинциален (итало-грц. и палестински) тип. Налага се тезата, че Син. евх. представлява сложна компилация на основата на стар кирило-методиевски протограф и по-късни допълнения. Включването на части от Т. към най-ранния кирило-методиевски богослужебен книжовен фонд се подкрепя от агиографските извори за делото на Кирил и Методий. В тях се споменава за превода на „целия църковен чин“ (ЖК) и на Псалтир, Евангелие, Апостол и „избрани църковни служби“ (ЖМ) в хода на Моравската мисия. Въз основа на текстологическите и езиковите проучвания върху отделните текстови цялости на Синайския требник са изказани хипотези за следи от Методиевото преводаческо перо в погребалната служба от този паметник, за самостоятелно авторско участие на Климент Охридски в редакцията на изповедния чин, за намесата на анонимни бълг. книжовници и компилатори в отделни молитви в рамките на завършените последования (като Сант-Емерамската молитва от изповедната редакция) или в някои тематично обособени молитвени групи (като цикъла от молитви над болни и особено апокрифните молитви Надъ трѧсѫщимь сѫ трѧсавицеѭ, които нямат грц. образец) и в други текстове.

 

Т. са сред сравнително слабо представените с оцелели ранни преписи богослужебни книги. Сред корпуса на старобълг. паметници Син. евх. е единственият по рода си препис от по-стар глаголически протограф. Представители на сравнително по-ранната южнослав. евхологична традиция са пергаментните Т. от сбирката на А. Ф. Гилфердинг в РНБ в Санкт Петербург Гилф. 21 от началото на XIV в., Гилф. 22 от ХІ1І—ХІѴ в.; РНБ. Ο. п. I. 14 от края на XIII в.; от сбирката на В. И. Григорович в РГБ в Москва Григ. 33 (1716) от ХП-XIII в., Григ. 34 (1715) от ХІІІ—ХІѴ в., и др. Най-ранният запазен Т. в бълг. книгохранилище е пергаментният Зайковски требник от първата половина на XIV в. (№ 960 от НБКМ в София), който илюстрира промените в требните състави след XI в. В него вече са налице завършени чинове за кръщение, обручение и венчание, както и На исходъ доуши, които Син. евх. не съдържа. Чинопоследованието за елеосвещение също отсъства в старобълг. глаголически ръкопис; във вид на разгърнато последование в Грц. църква то се оформя през XIII в., когато цариградският патриарх Арсений Авториан (1255—1259) определя начина на извършването му и съставя канон. Развитата система ог требни евангелски четива за елеосвещение в среднобълг. паметник като Банишкото евангелие от края на XIII в. и наличието на самото последование в сръбския Т. от края на XIII в. в Музея на Сръбската православна църква (сбирка на Р. Груич, 3.I.65, смятан за най-ранния Т. в сръбските сбирки) свидетелстват за превеждането му много скоро след възникването на грц. образец. Много разпространен през периода Х—ХѴІІ в. е чинът за братотворение (побратимяване, побратимене), който е обявен за неканоничен и е отхвърлен от състава на слав. Т. едва в издадения през 1658 по времето на руския патриарх Никон черковнослав. Велик требник. По традиция още от Син. евх. цикълът от молитви На вьсѣка потрѣба остава най-подвижната и променлива част на требните състави, като наред с молитвите, известни в старобълг. период, се срещат апокрифни текстове, много по-близки до фолклорните текстови модели, отколкото до типичната за молитвите евхемна структура

 

 

160

 

(като молитвите Отъ бѣсна пса или влька бѣсна или Отъ запора коноу или члвкоу в Зайковския требник, и др.).

 

Вариативността на състава остава основна особеност на ръкописните Т. и през ХV—ХѴІІ в., откогато датира значителното нарастване на броя им в слав. книжнина.

 

 

            Лит.:

·       Gоаr J. Euchologion sive rituale graecorum. Parisiis, 1647; 2 изд. Venetiis, 1730, 28 + 736+24 р. (reprint: Graz, 1960);

·       Никольский К. Краткое обозрение боюслужебных книг Православной российской церкви. СПб., 1856, 88 с. (2 изд. СПб., 1890, 106 с.);

·       Никольский К. Пособие к изучению устава богослужения в Православной церкви. СГІб., 1874 (2 изд. СПб., 1907, 878 с.; фототипно изд. М., 1995);

·       Михайловский В. Объяснение обрядов при совершения святых тайнств в Православной церкви. СПб., 1877, 56 с.;

·       Срећковић П. Чинь братотворению. — Гласник српског ученог друштва, 63, 1885, с. 273—286;

·       Красносельцев Η. К истории православното богослужения. По поводу некоторых церковных служб и обрядов ныне неупотребляющихся. Материалы и исследования по рукогіисям Соловецкой библиотеки. Казань, 1889, 246 с.;

·       Алмазов А. И. Тайная исповедь в Православной Восточной Церкви. Опыт внешней истории. Исследование преимущественно по рукописям. 1. Общий устав совершения исповеди. Одесса, 1894, с. 206—212; 3. Приложения. Одесса, 1895, с. 95—101 (фототипно изд. М., 1995);

·       Алмазов А. И. К истории молитв на разные случаи. — ЛИФОНУ 6. Византийское отделение, 3, 1896, с. 380—432;

·       Павлов А. С. Номоканон при Большом Требнике. Его история и тексты, греческий и славянский, с объяснительными и критическими примечаниями. Одесса, 1897, 14 + 520 с.;

·       Алмазов А. И. Апокрифические молитвы, заклинания и заговоры. — ЛИФОНУ 9. Византийское отделение, 6, 1901, с. 221—340;

·       Дмитриевский А. Ф. Описание литургичских рукописей, хранящихся в библиотеках Православного Востока. 2. Εὐχολόγια. Киев, 1901, 6+12+1058 + 28 + 32 (фототипно изд.: Hildesheim, 1965);

·       Младенов Ст. Зайковски светогорски требник. — ПСп, 71, 1910, с. 155—205;

·       Яцимирский А. И. К истории ложных молитъ в южнославянской письменности. — ИОРЯС, 18, 1913, 3, с. 1—102; 4, с. 16—126;

·       Розов С. П. Народные заговоры в церковных требниках. — В: Сборник статей в честь акад. А. И. Соболевского. Л., 1928, с. 30—35;

·       Пандурски В. Изчезналият „Чин на побратимяване“ (из историята на частното богослужение). С., 1951 (ГДА, 1 (24), 1950—1951), 44 с.;

·       Мирковић Л. Православна литургика или наука о богослужењу православие источне цркве. Београд, 1965, с. 146—149;

·       Кожухаров Ст. Една редакция на поместения в Синайския молитвеник чинъ надъ исповѣдаѭщоıь сѧ в пергаментен препис от края на XIII в, — ККФ 1, с. 349—367;

·       Розов Н. Н. Служебники Новгородско-Софийской библиотеки (состав, приписки, записи, пометы). — В: Изучение русского языка и источниковедение. М., 1969, с. 55—67;

·       Darrouzès J. Recherches sur les οφφικια de l’Eglise Byzantine. Paris, 1970, 618 p.;

·       Симић П. Требник српске редакције XIII вјека. — Зборник историје књижевносги Српске академије наука и уметности, 10, 1976, с. 53—87;

·       Петканова-Тотева Д. Фолклорът в апокрифните молитви. — Български фолклор, 2, 1976, 2, с. 28—40;

·       Арранц М. Исторические заметки о чинопоследованиях тайнств по рукописям Греческого Евхология. Л., 1979, 192 с.;

·       Загребин В. Заупокойные стихири азъбоуковне в сербском требнике XIII века. — Археографски прилози, 3, 1981, с 65—69;

·       Arranz М. Les sacrements de l’ancien Euchologe constantinopolitain. (1). Etude préliminaire des sources. — OChP, 48, 1982, p. 284—335;

·       Розов H. H. Русские служебники и требники. — В: Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей, хранящихся в СССР 2., 2. М., 1983, с. 327—337;

·       Пенкова П. Новооткрит акростих в погребалния чин на Зайковския требник, XIV в. — ЕЛ, 41, 1986, 3, с. 35—43;

·       Шнитер М. За някои форми на взаимодействие между официална и народна литература и култура през Късното средновековие. — Старобългарска литература, 21, 1987, с. 101—107;

·       Вронковска М. Чнмъ вогсндкдентд в ръкопис № 932 от Ягелонската библиотека в Краков в сравнение с по-старите преписи. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 184—193;

·       Шнитер М. Жанрово-стилистична характеристика на апокрифните молитви, включени в състава на требниците (Предварителни бележки върху жанровата същност на апокрифните молитви). — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 23. Млади българисти. Колоквиум. С., 1989, с. 285—292;

·       Шнитер М., И. Kръпова. За някои текстове от византийските и славянските евхологии през периода Х—ХѴI в. — Старобългарска литература, 23—24, 1990, с. 63—76;

·       Дограмаджиева Е. Участие на Евангелието в изграждането на Синайския евхологий. — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 62—65;

·       Sniter М. А System for Encoding Euchological (Mainly non-Calendar) Texts within the Parameters of the IST Computer Program, — In: Computer Processing of Medieval Slavic Manuscripts. Proceedings. Sofia, 1995, p. 215—227;

·       Николова Б. Чин за ръкополагане на епископ, митрополит, патриарх. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 1, p. 99—111;

·       Ноlošnjaj В. Zajkovski trebnik Nr. 960 der Nationalbibliothek „Hl. Kyril und Metodij“ in Sofia. Dissertation ad doctoratum. Roma, 1995, 252 р.;

 

 

161

 

·       Тончева Хр. Някои езикови особености на два евхологични ръкописа от XVI и XVII век (С оглед на глаголните словоформи). — БЕ, 66, 1996, 5, с. 40—48;

·       Тончева Хр. Текстологични наблюдения върху рилските ръкописни требници. — Palaeobulgarica, 21, 1997, 2, р. 61—70;

·       Тончева Хр. Новооткрити composita в евхологични ръкописи от XIV—XIX в. — В: Славистика. Сборник с доклади по случай XII Международен конгрес на славистите в Краков 1998. Пловдив, 1998, с. 173—179;

·       Тончева Хр. За атонската редакция на старобългарските молитвени текстове. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 3, р. 76—87;

·       Цибранска М., Е. Мирчева. Зайковският требник от първата половина на XIV в. в южнославянската евхологична традиция. — Археографски прилози, 21, 1999, с. 163—196.

 

Марияна Цибранска

 

 

    (24). ТРЕНДАФИЛОВ, Христо Петров (6.I.1952) — бълг. литературен историк. Роден в с. Антон, Софийска област. Средно образование завършва в Русе (1971), висше (бълг. филология с втора специалност руски език) — във Висшия педагогически инст. в Шумен (дн. Шуменски унив.) през 1978, където до 1980 е филолог специалист към университетския Научноизследователски център „Преславска книжовна школа“. Редовен аспирант в Московския унив. (1980—1984). След защитата на кандидатската си дисертация „Полемическое наследие Константина Философа и его традиции в литературе Древней Руси“ (1984) е преподавател в Катедрата по бълг. литература в Шуменския унив. Лектор по бълг. литература в Санктпетербургския унив. (1991—1995), където защитава докторска дисертация (1994) на тема „Богословие“ Иоанна Дамаскина в литературе Древней Руси“. Доц. (1994) и проф. (2000) по стара бълг. литература в Шуменския унив.; редовни и специализирани курсове чете също в Педагогическия колеж в Добрич, във Варненския свободен унив. и в Пловдивския унив. (извън основния предмет — по стара руска литература, руски фолклор, виз. цивилизация, увод в културологията на цар-Симеоновата епоха, основи на българистиката и др.).

 

Христо Трендафилов

 

Т. проявява интерес към цялостното развитие на бълг. литература, но основните му занимания са медиевистични и засягат кирилометодиевистиката (особено факти и явления на Преславското книжовно средище) и семиотиката на историята. Той проучва археографията на отделни произведения и мястото им в контекста на средновековната слав. литературна традиция. Извороведските му приноси включват издаването на нови преписи от Азбучната молитва, „За буквите“ на Черноризец Храбър, Пространното житие на Кирил, и др. Въз основа на историко-литературен анализ на ЖК и отчитайки средновековната топика, Т. уточнява реалните биографични факти и авторските изяви на Константин-Кирил, като обяснява присъствието на небиографични епизоди и приписването на слав. първоучител на мними творби с намесата на житиеписеца. В книгата си „Хазарската полемика на Константин-Кирил“ (1999) Т. изследва два основни проблема — същността на Хазарската мисия и съдбата на създаденото по този повод полемическо произведение. Съпоставяйки слав., лат. и евр. извори,

 

 

162

 

очертава истор. реалии на събитието. По-специално внимание отделя на Кириловото съчинение върху фона на антиюдейската проблематика в предходната виз. литература. Изследвайки разпространението на текста в слав. книжнина, проследява неговите трансформации. Според него това е известната в староруските ръкописи Реч философа, преведена и редактирана от Методий и предназначена за великоморавския княз Светополк. По-късно тя е редактирана при княз Владимир-Расате (889—893), а по време на първото южнослав. влияние — пренесена в Русия, преориентирана към княз Владимир Киевски (980— 1015) и включена в Повесть временных лет.

 

Изследванията на Т. върху слав. преводи на Богословието на Йоан Дамаскин осветляват основни страни на слав. патристика. Важно място сред тях заема преводът на Йоан Екзарх, който според него поставя началото на слав. богословски монологизъм. Подборът на преведените глави представлява своеобразен терминологичен речник по богословие, натурфилософия, антропология и дори по богослужебни ритуали. Този превод поставя основите на слав. рецензия на грц. патристика и създава парадигмата на следващите преводи. Т. осъществява проучването си върху 62 пълни и частични преписа и ок. 40 откъслека от паметника, които разкриват влиянието му върху средновековната руска литература.

 

В изследванията си по поетика на историята Т. подлага на семиотичен анализ известни истор. събития от IX и X в., за да покаже връзката им с бълг. културна история. Той търси „културния код“ на историята, очертава архетиповете на съответните събития, откроявайки типологията им в бълг. и световното развитие. Предмет на анализ са истор. известия в старобълг. писмени паметници, съпоставени с чужди истор. глоси. По-конкретно той изследва покръстването на българите и влиянието му върху държ. административна система, детронацията на княз Владимир и Преславския събор (893), Златния век, затворническия период в живота на Методий и др. Т. доказва приемствеността между прабълг. и славянобълг. писмена традиция, като съпоставя приписката на Тудор Доксов към превода на Четирите слова против арианите с надписа от с. Балши, Южна Албания, за покръстването на българите, прабългарските надписи с летописен характер и с Именника на българските ханове. Разсъжденията му върху структуропораждащите модели, заложени в зората на старобълг. книжнина, доказват, че бълг. царе са възприели библейския модел на владетел писател, особено продуктивен във Византия. Анализът на Т. върху легендата за диалога между св. Иван Рилски и цар Петър също очертава архетипа на събитията и посочва топосите в житията на светеца.

 

 

            Съч.:

o   Книгите на Константин-Кирил и словата на Методий. — Die slawischen Sprachen, 9, 1985, р. 105—118;

o   Die altkirchenslawische Vita Constantini und die Traditionen der altslawischen Exegese. — Bsl, 46, 1985, p. 33—39;

o   Жанрът на Херсонската легенда. — В: Наука и общество. Сборник в памет на акад. Емил Георгиев. С., 1986, с. 232—238;

o   Сказание за буквите на Черноризец Храбър. Рецепция и функция. — В: Втори международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1996 г. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. С., 1987, с. 91—97;

o   Житие Константина (Кирилла) Философа (Пространное). — В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. 1. (XI — первая половина XIV в.) Л., 1987, с. 155—159;

o   Житие Мефодия (Пространное). — В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. 1. (XI -первая половина XIV в.) Л., 1987, с. 162—163;

o   Първоначалният държавен прочит на християнството в България. — Проблеми на културата, 6, 1988, с. 100—107;

o   Нулевата степен на жанра. — ЕЛ, 43, 1988, 6, с. 48—53;

o   Интерьер реальности в житии Константина и вопрос об автентичности его авторских текстов. — In: Dziedzictwo misji słowiańskiej Cyryla i Metodego. Kielce, 1988, p. 49—63;

o   Старобългарският владетел като писател. — ЛМ, 23, 1989, 4, с. 67—81;

 

 

163

 

o   Пространное житие Константина-Ки-рилла и „Просветитель“ Йосифа Волоцкого (К вопросу о месте кирилло-мефодиевских традиций в литературе Московской Руси). — Palaeobulgarica, 13, 1989, 3, р. 83—98;

o   Речта на философа в руската Повесть временных лет и полемичните традиции на Константин-Кирил. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 34—46;

o   Наблюдения върху славянския текст на хрониката на Георгий Синкел. — Palaeobulgarica, 14, 1990, 4, р. 100—110;

o   Детронацията на Владимир-Расате в плана на формата. — В: Литература и култура. С., 1992, с. 84—93;

o   Кириловото определение на философията — кратка и пространна редакция. — ЕЛ, 47, 1992, 1, с. 49—53;

o   Приписката на Черноризец Тудор Доксов и първобългарската летописна традиция. — В: Плиска-Преслав. 5. Шумен, 1992, с. 275—280;

o   К вопросу о первой славянской грамматике и о ее авторе. — В: Преслав. 4. С., 1993, с. 217—224;

o   Етюди по поетика на историята. Пловдив, 1994, 119 с.;

o   Азбучният акростих „Аз преже ο господе бозѣ начинаю вѣщати“ и Кирило-Методиевата традиция. — В: Сборник в чест на акад. Димитър Ангелов. С., 1994, с. 124— 131;

o   Хазарската полемика на Константин-Кирил и старобългарската култура от края на IX — началото на X век. — В: Преславска книжовна школа. 1. С., 1995, с. 138—149;

o   Небеса Иоанна Экзарха как порождающая модель (обзор списков и структура текста). — В: 1100 години Велики Преслав. 2. Шумен, 1995, с. 60—90;

o   Новые списки „О письменах“ Черноризца Храбра. — В: Епископ-Константинови четения. 2. Шумен, 1996, с. 223—227;

o   Славянската патристика: вчера, днес, утре (методически бележки). — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 17—24;

o   Службата за Методий на Константин Преславски като исторический извор. — В: Епископ-Константинови четения. 3. Шумен, 1996, с. 34—43;

o   Переводы „Богословия“ Иоанна Дамаскина в русской и славянской филологии. — ТОДРЛ, 51, 1996, с. 659—667;

o   Александър Панченко — историк на славянската цивилизация. — В: Преславска книжовна школа. 2. Шумен, 1997, с. 5—14;

o   Пространното житие на Константин-Кирил по Супрасълски препис от 1558 г. — В: Преславска книжовна школа. 2. Шумен, 1997, с. 208—243;

o   „Център“ и „периферия“ като метаезикови универсалии в средновековните преславски текстове. — Трудове на катедрите по история и богословие, 1, 1997, с. 228—239;

o   Инверсия на стила. — Годишник на Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“, 14А. Филологически и богословски науки, 1997, с. 32—40;

o   Нов препис на Азбучната молитва от Константин Преславски. — Любословие, 2, 1997, с. 113—115;

o   Иоанн Экзарх и становление славянского теологического монологизма. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 154—161;

o   К дальнейшему изучению семиотики истории. — Трудове на катедрите по история и богословие, 2, 1998, с. 109—118;

o   „Богословие“ Иоанна Дамаскина в переводе Иоанна Экзарха Болгарского („Небеса“) и оригинальные произведения древнерусской литературы ХІ—ХѴІ вв. — В: Преславска книжовна школа. 3. Шумен, 1998, с. 85—118;

o   Христоматия по стара българска литература. Пловдив, 1998, 481 с.;

o   Диалогът Иван Рилски — цар Петър като историософски факт. — В: Преславска книжовна школа. 4. Шумен, 1999, с. 20—31;

o   „Небеса“ Иоанна Экзарха Болгарского и древнерусские духовные центры. — В: Преславска книжовна школа. 4. Шумен, 1999, с. 165—194;

o   Св. Методий като затворник в Швабия: поетика на хронологията. — Трудове на катедрите по история и богословие, 3, 1999, с. 107—114;

o   Хазарската полемика на Константин-Кирил. С., 1999, 254 с.;

o   Роман Якобсон, литературоведът. — В: Якобсон Р. Езикът на поезията. С., 2000, с. 5—23;

o   Словото на Аверинцев и традициите на византийската поетика. — В: Аверинцев С. Ранновизантийската литература. Традиции и поетика. С., 2000, с. 5—26;

o   Три непубликувани преписа на трактата „За буквите“ от Черноризец Храбър. — В: Преславска книжовна школа. 5. Шумен, 2001, с. 230—242;

o   История и благочестие: де се е поминал княз Борис-Михаил? — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 103—113.

 

            Лит.:

·       Тотев Т. — Трудове на катедрите по история и богословие, 3, 1999, с. 164—165 (рец.).

 

Димитринка Димитрова

 

 

    (25). ТРИЕЗИЧНА ЕРЕС, триезична догма, триезична теория, триезичие — консервативно средновековно схващане, което обявява за „богоизбрани“ и „свещени“ само три езика — гръцки, еврейски и латински, и допуска единствено тяхната употреба в литургичната и книжовната практика, защото според преданието Пилат Понтийски заповядал надписът на Христовия кръст: „Исус Назорей, цар юдейски“ (Лк 23: 38; Йоан 19: 19—20), да бъде на тези езици. Наченките на Т. е., която фактически не е имала статут на догма, нито характер на ерес, се появяват през IV в. Идеята за богоизбраничеството на грц., евр. и лат. език се оформя и затвърдява към края на VI и началото на VII в.; формулирана е в началото на VII в. от епископ Исидор Севилски (ок. 570—636)

 

 

164

 

Спорът на Константин Философ с триезичниците. Гравюра от Л. Серяков, 1866 г.

 

в кн. IX на неговите „Етимологии“: „Три са свещените езици: еврейски, гръцки и латински, които по цялата земя най-много блестят. На тези три езика Пилат е заповядал да бъде надписът на господния кръст“ (PL, 82, 3—4, 1878, col. 326). Обоснована от такъв виден за времето си книжовник и църковен деец, Т. е. бързо се разпространява и печели привърженици както в пределите на източния християнски свят, така и в обсега на Римската църква. За това свидетелстват грц., лат. и слав. писмени паметници. В съчинението си „Относно франките и останалите латини“ патриарх Фотий (858—867, 877—886) обвинява лат. духовенство между другото и в триезичие: „Твърдят, че Бог не трябва да се почита на други езици освен на тези три: еврейски, елински и латински“ (Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина. 1. С., 1940, с. 184). Същата мисъл е изразена и в грц. ръкопис от 1281, който дн. се намира в Брюксел: „Твърдят също така, че Бог не трябва да се почита на други езици освен на тези три: еврейски, гръцки и латински“ (Цит. съч., с. 184). Показателен е и въпросът на александрийския патриарх Марк (XII в.) към виз. канонист Теодор Валсамон: „Безопасно ли е да се позволи на православните сирийци и арменци и други да служат на своите езици или непременно трябва да бъдат заставени да служат на гръцки“ (Συνταγμα, 4, 1854, с. 452). Въпросът пряко засяга употребата на народната реч в богослужението; той показва, че и през XII в. идеята за триезичието не е изчезнала. Отговорът на Валсамон е следният: „Великият апостол Павел, изпращайки послание до римляните, пише: „Бог само на юдеите ли е или и на езичниците? Разбира се, и на езичниците. Впрочем православните във всички страни, когато никак не знаят гръцки език, извършват богослужение на собствения си диалект, като имат точни преписи на обикновените свети молитви, както са транскрибирани от калиграфните кодекси с гръцки букви“ (Συνταγμα, 4, 1854, с. 452—453). Като антиохийски патриарх Валсамон знае, че селското население в неговия патриархат е сирийско и арабско и че отдавна употребява в богослужението сирийски и арабски език. Виз. канонист не е могъл в отговора си да не се съобрази с тази стара практика. От друга страна, отговорът му свидетелства за становището на върховната църковна власт по въпроса за триезичието през втората половина на XII в.

 

В житието на грузинския монах Иларион Грузинец (827—880), изписано на грц. език по поръка на имп. Василий I Македонянин (867—886), се казва, че когато по времето на имп. Михаил III (842—867) Иларион отишъл на малоазийския Олимп (Витиния), той служил литургия в една малка църквица на грузински език. Обаче игуменът на лаврата, към която принадлежала църквицата, заповядал да го изгонят заради дръзката му постъпка. През нощта на игумена се явила Богородица и го попитала: „Защо постъпи така грубо с тези чужденци? Ти казваш, че само гръцки език е приятен Богу. Или не знаеш, че Господу са приятни всички, които го обичат и славят“ (Лοпарев Хр. Византийские жития святых ѴІІІ—ІХ веков. — ВВр, 17, 1910, с. 59). Грузинският език е предмет на атаки

 

 

165

 

от страна на гърците и по-късно. В съчинението си „Възвеличаване и възхвала на грузинския език“ (края на X в.) Йоан Зосима, бележит грузински деец на планината Синай, не само доказва, че грузинският е равноправен с гръцкия, но му приписва и известно превъзходство. Съчинението на Зосима е написано, за да се защити грузинският език от стремежа на Византия да прокара и в грузинските предели грц. език. В Западна Грузия не се развива книжнина на грузински език, защото тя се е намирала под влияние на Константинополската патриаршия. Както се вижда от съчинението „Тактикой“ на Никон Черногорец (втората половина на XI в.), и в манастира „Св. Сава“ край Ерусалим гърците проявяват недружелюбно отношение към арменците, които са запазили своя език в богослужението (ВВр, 12, 1906, с. 34).

 

В края на VIII и началото на IX в. отношението на Римската църква по този въпрос започва да се променя. Вярата в Т. е. се разколебава и се чуват гласове в полза на говоримите езици. Появяват се сборници за народа със заглавие „Cathechesis theotisca“, които съдържат основните молитви и Символа на вярата. На някои поместни събори се решава, че е допустимо да се произнасят проповеди и молитви на говоримата реч. Напр. в решенията на събора във Франкфурт (794) се казва: „Никой да не смята, че само на три езика Бог може да се величае; защото на всеки език се моли Бог и човек бива изслушван, ако търси правдата“ (Rаčki F. Viek i djelovanje sv. Cyril la i Methoda. 2. Zagreb, 1859, c. 161). Съборът в Майнц (813) постановява: „Свещениците винаги да карат християнския народ да казва Символа на вярата и божието слово... И ако някой иначе не може, нека да казва това на своя език“ (Цит. съч., с. 161). В писмото си от края на 879 папа Йоан VIII (872—882) забранява на Методий да служи в църква на славянски, но му позволява да произнася беседи на говоримата реч пред народа:

 

„Чуваме още, че служиш литургиите на варварски, т. е. на славянски език, поради което с наше писмо, изпратено до тебе чрез анконския епископ Павел, ти забранихме да отслужваш божествените служби на тоя език, а на латински или на гръцки език, както служи божията църква, проникнала из целия свят и разпространена у всички народи. Позволено ти е обаче да проповядваш или да държиш беседи пред народа“ (ИБИ, 7, с. 168—169).

 

В писмото си до Светополк от 880 Йоан VIII вече позволява да се служи на славянски, но все пак и тук е прокарана идеята за предимството и богоизбраничеството на грц., евр. и лат. език; папата настоява най-напред да се чете Евангелието на латински, а след това и на славянски (Цит. съч., с. 173—176). Това разрешение е дадено по силата на политически съображения. На поместния Сплитски събор, свикан през 1063 по времето на папа Александър II (1061—1073), се решава:

 

„Никой да не се осмелява да извършва божествените служби на славянски език, а само на латински и на гръцки; никой да не се осмелява от този език [т. е. народ] да поставя лица в свещеническо звание“ (Лавровский П. Кирилл и Мефодий как православные проповедники у западных славян. Харьков, 1863, с. 525).

 

В Националната библиотека във Виена се пази ръкопис, преведен от лат. на немски език през 1384 по поръка на херцог Алберт III, в който се сочат езиците, които имат право на употреба в богослужението: гръцки, латински и виндски (славянски). Виндски стои на мястото на еврейски, отхвърлен поради неверието на евреите. Важното е, че и тук е прокарана идеята за триезичие (Туницкий Н. Л. Св. Климент, епископ словенский. Сергиев Посад, 1913, с. 135).

 

Редица слав. извори също съдържат сведения за Т. е. В гл. 15 от ЖК се разказва, че Константин Философ се борил

 

 

166

 

срещу лат. клирици; според тях Бог бил избрал само три езика — еврейски, гръцки и латински, чрез които да му се въздава слава. Философът ги надвил и ги нарекъл триезичници и пилатовци. В гл. 16 се описва спорът му във Венеция с насъбралите се срещу него „като врани срещу сокол“ епископи, попове и черноризци, „повдигнали“ Т. е. Те твърдели, че знаят само три езика, на които подобавало да се слави Бог с книги: еврейски, гръцки, латински. В предсмъртния си час Кирил се моли на Бога „да погуби триезичната ерес“ (гл. 18). ЖМ (гл. 6) пресъздава срещата на слав. просветители с триезичници в Рим, които хулели слав. книги и говорели, че никой друг народ не може да има своя писменост освен евреите, гърците и латинците. На един „заразен от триезичната болест“ епископ папата заповядал да ръкоположи от Кирило-Методиевите ученици трима свещеници и двама четци (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 137, 140, 199).

 

Според Похвалното слово за Кирил слав. първоучител „затъкнал“ устата на „помрачените от завист еретици-триезичници“ (Стара българска литература. 2. Ораторска проза. С., 1982, с. 82). За триезичници се споменава в Службата за Кирил, Службата за Методий, Похвалното слово за Кирил и Методий. Сведения за ограничителни разпоредби във връзка с надписа на „кръста господен“ и за забрана на слав. богослужение съдържат Чешката легенда, Моравската легенда, Повесть временных лет, едно послание на митрополит Никифор I (1104— 1124) до Владимир Мономах, и др.

 

Макар да се опира на Евангелието, Т. е. всъщност не е верски въпрос. Тя не е резултат на догматически спорове, а на дълъг и сложен обществено-истор., културен и политически процес. Появата на триезичието трябва да се свърже с установяването на църковната администрация през първите няколко века след Миланския едикт (313), по силата на който християнството от преследвана става позволена и после официална религия, с политическите стремежи на Рим и Цариград (вж. Византия и Рим), с борбата срещу ересите през т. нар. Златен век на християнската книжнина, когато грц. и лат. език стават господстващи езици в християнския свят.

 

През IV в. започва силно централизиране на административната църковна власт. Епископите на пет града: Рим, Александрия, Антиохия, Ерусалим и Константинопол, получават предимства (по чест, старшинство, политическо значение и т. н.). По силата на шестото и седмото каноническо правило от решенията на Първия вселенски събор в Никея (325) властта в християнския свят се разделя по следния начин: римският епископ има първенство в подчинените на Рим области (западното християнско полукълбо), александрийският — в Египет, Дивия и Пентапол (Киренайка), антиохийският — в Сирия, Киликия, Кесария и Месопотамия, ерусалимският — в Палестина, Арабия и Финикия. Остава неуредено положението на константинополския епископ, който по-късно се утвърждава и играе важна роля. В края на IV в. авторитетът му значително нараства поради това, че е столичен епископ, поддържа тесни връзки с императора и дейно участва в борбата срещу ересите. Затова на Втория вселенски събор (381), свикан от имп. Теодосий I (379—395), се определя и неговото положение. Третото каноническо правило на събора постановява, че „цариградският епископ има предимство по чест подир римския епископ, понеже този град е Нови Рим“ (Правилата на Св. православна църква. Събрал и превел Ив. Стефанов. С., 1936, с. 115). Четвъртият вселенски събор (Халкидонският), свикан през 451, дава и някои канонически права на константинополския епископ — правило 9, 17, 28 (Цит. съч., с. 150—151).

 

 

167

 

Оттогава той заема първо място на Изток и по власт. Имп. Юстиниан I (527—565) издава закони, които издигат и утвърждават още повече авторитета и правата на константинополския епископ, започнал да се нарича и „вселенски партиарх“; Юстиниановите новели 4, 5, 6, 7 узаконяват тази титла. В сборника от закони от 534 (кн. I, титул 2, закон 6) се казва, че Константинопол „има предимствата на древния Рим“, а Константинополската църква е глава на всички останали църкви; според новела 131 той има второ място след „светия апостолски престол на стария Рим“, обаче ще заема място по-горе от другите престоли, и т. н. (ВВр, 4, 1897, с. 145). В средата на IX в. патриарх Фотий категорично отхвърля намесата на папата в работите на Константинополската патриаршия, а през 1054 се стига до окончателното разделяне на Църквата на Западна и Източна.

 

За издигането на константинополския епископ съдействат и други обстоятелства. Преди всичко Константинопол става столица (330) на Виз. империя, която тогава играе извънредно голяма роля както в политическия, така и в културния живот на народите в Европа, Предна Азия и Северна Африка. В своята верска и културна експанзия патриархът активно е подкрепян от императора — между църковна и държ. власт във Визнтия винаги има тясно сътрудничество. За издигането на Патриаршията съдейства и обстоятелството, че Ерусалим (637), Александрия (638) и Антиохия (638) падат под арабско владичество, в резултат на което съответните патриархати не водят нормален духовен и културен живот. Те намират подкрепа предимно от Константинопол, чиято власт все повече се засилва и разширява.

 

Същевременно римският епископ се смята за пряк наследник на ап. Петър и отрано започва да претендира за първостепенна роля в църковните дела на целия християнски свят. Напр. ок. 192—194 епископ Виктор (ок. 190—200) прави опит да наложи на малоазийските църкви римския пасхален обичай, но среща силна съпротива от редица източни епископи. По-късно обаче положението се променя. През IV—V в. източните епископи започват да водят спорове помежду си по редица догматически въпроси и взаимно се обвиняват в еретичество. Те често прибягват до Рим като арбитър — особено Александрия и Антиохия, които най-често са смущавани от ереси и се борят срещу посегателството на Константинопол. И самите виз. императори понякога търсят помощта на папата. На Сардикийския събор (343) се решава да се даде право на римския епископ да се произнася по спорове между отделните епископи (правило 3). Папа Лъв I Велики (440—461) настойчиво и системно излага схващането за първенството на папския престол и издига римската практика до степен на вселенска. С течение на времето това се възприема във всички области, останали под властта на Рим, т. е. в цяла Западна и Централна Европа.

 

Издигането на Рим и Константинопол е в тясна връзка с важна тенденция на епохата — да се съсредоточи властта в ръцете на големите столични катедри и да се ограничи назависимостта на помалките. Всичко това повишава и ролята на съответните езици — на Изток гръцкия, на Запад — латинския; еврейският пък е езикът на свещените книги. На еврейски е написано Евангелието от Матей, а останалите части от Новия завет са на гръцки. На гръцки е извършен първият превод на Библията — преводът на 70-те тълковници, който се ползва с голям авторитет. Грц. език е езикът на старата грц. култура и наука, които оказват огромно влияние върху другите народи. През виз. време той става език на дипломацията, на политическите и духовните господари на Изтока. Когато Рим покорява Галия, Испания и Африка, местното население започва да изоставя родните

 

 

168

 

си езици и да приема латинския; той става език на книжнината и на богослужението. Дори далечна Ирландия, покорена през V в., приема лат. език. През цялото Средновековие латинският е език на науката, на богослужението, на дипломацията, на литературата за целия западен свят.

 

Появата на Т. е. е свързана и с въпроса за догматическата точност при превеждането на богослужебни текстове и изобщо на църковна книжнина. По онова време църквата често е била смущавана от еретически учения, които са се стремели да прокарат свои тенденции и идеи, своя догматика. При превеждането на съответния говорим език се е създавала възможност за отклонения от ортодоксалните постановки и от установената на грц. и лат. език терминология. Затова на другите езици се е гледало като на „варварски“, т. е. като на груби, необработени, неспособни да изразят тънкостта на богословската мисъл. В отделни случаи се е давало разрешение да се проповядва на съответния говорим език, но онези текстове и молитви, които са изразявали същността на християнството и които са имали догматически характер (Евангелието, Апостолът, Символът на вярата и др.), е трябвало да се четат само на гръцки или на латински. Така напр. в писмото си до Светополк от 880 папа Йоан VIII говори за „добър превод“ (ИБИ, 7, с. 176). Теодор Валсамон поставя пред александрийския патриарх Марк въпроса за „точен превод“ като необходимо условие при извършването на богослужение на друг език. През XIII в. папа Инокентий IV (1243— 1254) също дава съгласието си да се служи на славянски в Далмация при определени случаи, но при условие, че слав. превод е в пълно съответствие по съдържание и смисъл с лат. богослужебни книги. Тези и други подобни случаи обаче показват, че въпросът за точността на превода и стремежът да се запази чистотата на православието играят второстепенна роля и са само прикритие за политическите стремежи на Рим и Константинопол, т. е. само подходящо средство за постигане на политически цели. Затова те са така ревностно защитавани и от духовната, и от светската власт.

 

Първата среща на Константин-Кирил и Методий с представители на триезичието става във Велика Моравия. В стремежа си да се противопостави на усилията за създаване на независима народностна църква и богослужение на роден език лат.-немското духовенство прибягва до триезичното схващане и го насочва срещу слав. писменост. А немската партия след 864, когато княз Ростислав (846—870) става васал на крал Лудвиг Немски (843—876), е силна, тъй като е подкрепяна и от политическата власт. При това положение двамата братя могат да се надяват само на своята силна аргументация. Житиеписецът не съобщава каква по-конкретно е била тази аргументация, но от пасажа:

 

„След като се бори с тях, както Давид с инородците, и ги победи с евангелското слово, нарече ги триезичници и пилатовци, защото Пилат беше написал надписа върху господния кръст на тези три езика“ (ЖК, гл. 15),

 

може да се заключи, че доводите на Константин-Кирил са били почерпани от евангелските текстове, т. е. че те са имали чисто религиозен характер.

 

Вторият диспут на Константин-Кирил с триезичниците е във Венеция, където слав. първоучители се спират за известно време по пътя си за Рим. Тук житиеписецът е по-подробен. Особено ценни са сведенията за Кириловите аргументи, които са три групи. На първо място Кирил привежда като доводи природни явления: „Не пада ли от Бога дъжд еднакво за всички? Също и слънцето не грее ли на всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух?“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 137).

 

 

169

 

На второ място той прибягва до аргументи с истор. характер — редица народи развиват книжнина и богослужение на родния си език, без азбуката им да е създадена от някой виден черковен деец:

 

„Ние пък знаем много народи, които имат книги и въздават слава на Бога всеки на своя език. Известно е, че такива са арменците, персите, абазгите, иверите, сугдите, готите, аварите, тирсите, хазарите, арабите, египтяните, сирийците и много други“ (Цит. съч., с. 138).

 

Липсват конкретни данни, дали в тия думи всичко съответства на истор. правда, обаче в случая е важна основната мисъл на Кирил: има редица племена, които развиват книжнина и извършват богослужение на роден или пък на близък за тях език. И тази истина никой не може да отрече. Следователно славяните имат същото право. Има и още посилни аргументи, срещу които — по силата на тогавашните разбирания — никой не може да възрази. Те се съдържат в Свещеното писание. За силата и стойността на този вид доказателства Кирил има ясно съзнание, което изразява преди още да започне да обсипва противника с тях:

 

„Ако не искате да разберете от тези [примери], то поне от Писанието познайте божията воля“ (Цит. съч., с. 138).

 

На това място в ЖК се редят многобройни примери от Стария и Новия завет все в този дух, които действително подкопават основите на триезичието. Цялостната дейност на Константин-Кирил и Методий е борба за защита и утвърждаване на слав. писменост, чиито политически врагове се прикриват зад крайно консервативното схващане на триезичието. Кирил се проявява като отличен полемист, който нанася удар и засрамва враговете със силата на своя „словесен огън“, както бележи житиеписецът. Той проявява голяма начетеност в Свещеното писание и историята, енергия, остроумие, съобразителност, култура. В борбата срещу Т. е. най-добре проличават и Кириловите идейни и обществено-политически позиции.

 

На фона на Средновековието и триезичието делото на слав. първоучители е прелом в мисленето и културата, основан на демократичен принцип.

 

 

            Лит.:

·       Огіенко I. Костянтин і Мефодій, ïx життя та діяльністъ. 1. Варшава, 1927, с. 210—241;

·       Огіенко I. Св. Мефодій у в’язниці. Історичний нарис з часу боротьби триязичників проти Богослужения живою мовою. Варшава, 1927, 19 с.;

·       Огіенко I. Триязична ересь за часів Костянтина ѝ Мефодія. Історично-літературна розвідка про боротьбу живої мови за право бути мовою церкви в IX віці. Варшава, 1927, 45 с.;

·       Ангелов Д. Кирил и Методий и византийската култура и политика. — Хиляда и сто години, с. 58—69;

·       Кujеw K. Zur Geschichte der „Dreisprachendoktrin“. — Bbg, 2, 1966, p. 53—65;

·       Petrov P. Le politique étranger de la Bulgarie au milieu du IX siècle et la conversion des Bulgares. — Bbg, 2, 1966, p. 53—65;

·       Kyев K. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 72—84; Mošin V. Heretici trojezičnici u staroslovenskom prijevodu Trioda. — Slovo, 22, 1972, p. 117—125;

·       Славева Л. Триезичната ерес во Климентовиот превод на триодот. — Гласник на Институтот за национална историја, 17, 1973, 1, с. 157—167;

·       Попов Г. За едно споменаване на триезичници в Битолския триод. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 86—90;

·       Куев К. Триезичната ерес и делото на Кирил и Методий на фона на средновековието. — ККФ 3, с. 85—94;

·       [Флоря Б. Н.] Сказание о начале славянской письменности. Μ., 1981, с. 26—32;

·       Куев К. История на триезичната доктрина и борбата на Кирил и Методий срещу нея. — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Доклади. Симпозиум кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 28—39;

·       Polak G. Herezja trzech języków. — Więź, 29, 1986, 1, p. 152—155;

·       Сирадзе P. O „трилингвистической теории“. — В: Сирадзе Р. Образы и мысли. Литературно-эстетические очерки. Тбилиси, 1989, с. 41—45;

·       Kretschmar G. Zur „Drei-Sprachen-Häresie“. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 171—181;

·       Thomson Fr. SS Cyril and Methodius and a Mystical Western Heresy: Trilinguism. A Contribution to the Study of Patristic and Mediaeval Theories of Sacred Languages. — AB, 110, 1992, p. 67—122.

 

Куйo Куев

 

 

    (26). ТРИОД (грц. τριῴδιον, старобълг. триодь, трипѣсньць) — богослужебен химнографски сборник, който съдържа песнопения за дните от подвижния кръг на църковната година — времето от Неделята

 

 

170

 

на митаря и фарисея до Неделята на всички светии. Според установилата се през вековете практика химнографският материал е разделен на две части, които образуват две отделни книги — Постен триод и Цветен триод (грц. τριῴδιον и πεντηκοστάριον). Църковните песнопения, предназначени за подвижния богослужебен цикъл, са многобройни и разнообразни по жанр. Техни автори са творци от различни епохи (от V до XIV в.). Според И. Карабинов в създаването на химнографския материал за Т. могат да бъдат отделени три основни периода: 1) времето до Теодор Студит (759—826); 2) времето на Теодор Студит, на неговите последователи и подражатели през IX в.; 3) периодът от X до XV в.

 

През първия период, когато песнотворческата дейност е съсредоточена на Изток, предимно в Сирия, възникват триодните произведения на бележити песнописци, като Роман Сладкопевец, ерусалимския патриарх Софроний, Андрей Критски, Йоан Дамаскин, Козма Маюмски, Андрей Пир и др. Първоначално господстваща жанрова форма е кондакът. Автор на голяма част от триодните кондаци, едни от които са поместени в съкратен вид в употребяваните до днес печатни издания на Т., а други са излезли от употреба и се намират в ръкописите, е Роман Сладкопевец (края на V в. — ок. 560). Особено място сред кондакарните произведения в Т. заема т. нар. Богородичен акатист. В него е запазена древната несъкратена форма на кондака. Повече от специалистите приемат, че автор на това кондакарно произведение е също Роман Сладкопевец.

 

Основните песнопения, които определят характера и състава на Т., възникват между VII и IX в. Техни автори са видни палестински песнописци, между които пръв по време твори Андрей Критски (VII в. — 740). С името му се свързва утвърждаването на канона като форма на виз. църковна поезия. Той води началото си от припевите, с които древните християни съпровождат изпълнението на библейските песни. Тъй като за богослужебна употреба са установени девет библейски песни, максималният брой песни в канона също е девет. Те се състоят от встъпителна строфа — ирмос и определен брой тропари, средно между четири и шест. Тематичната връзка със съответната библейска песен личи най-добре при ирмоса, който служи за образец за ритмиката и мелодията на тропарите. По структура и техника каноните на Андрей Критски се отличават от каноните на по-късните песнописци. Много техни особености ги свързват с древнохристиянските припеви към библейските песни. Нерядко ирмосите се вземат направо от библейските песни. Тропарите са кратки по съдържание. Броят и разпределението им в отделните песни не са подчинени на стремежа за симетрия. Те не са свързани в акростих. Песните в пълните канони на Андрей Критски са винаги девет. За разлика от по-късните песнописци той не пропуска втората песен. В печатните издания на Т. са поместени само част от каноните на Андрей Критски, между които е и Великият канон за четвъртък от петата седмица на поста. Останалите негови канони са излезли от употреба и се намират в ръкописите. На Андрей Критски принадлежат и първите кратки канони, които са типични за Т. и всъщност дават названието на сборника — т. нар. трипеснеци. И при създаването на този тип канони Андрей Критски е следвал установилата се преди него богослужебна практика. В древността количеството на библейските песни за съответното богослужение се е определяло в зависимост от характера и продължителността на службата. Всичките девет песни са се изпълнявали на тържествени служби — в неделните и празничните дни. За останалите дни от седмицата

 

 

171

 

е съществувало следното разпределение: две от песните (осма и девета) са се употребявали постоянно, а останалите песни са били разпределяни последователно за всеки ден — първа в понеделник, втора във вторник, трета в сряда, четвърта в четвъртък, пета в петък, а шеста и седма в събота. Така според общия брой на песните за първите пет дни от седмицата е имало по три песни, т. е. трипеснец (грц. τριῴδιον), а в събота — четири, т. е. четирипеснец (грц. τετραῴδιον). Трипеснеците на Андрей Критски са предназначени за първите пет дни на Страстната седмица. След него триодни песнопения създават Йоан Дамаскин и Козма Маюмски. На Йоан Дамаскин (VII в. — ок. 753) принадлежат голяма част от самогласните стихири в Т. Той е автор и на редица канони. Козма Маюмски (VII в. — ок. 751/752) повтаря извършеното от Андрей Критски за Страстната седмица, като написва за нея цикъл канони. В тях, както и в каноните на Йоан Дамаскин, се употребява акростих. На Андрей Пир принадлежат 85 самогласни стихири в Т.

 

През втория период от формирането на химнографския материал за Т центърът на песнотворческата дейност се премества на запад, по-специално в Константинопол. През това време се създават почти всички основни триодни песнопения. Константинополските песнописци продължават труда на своите ерусалимски предшественици, като създават песнопения не само за Страстната седмица, но и за останалите дни на великопостното и следвеликопостното богослужение. Първо място сред константинополските песнописци заема Теодор Студит. На него принадлежат голяма част от триодните песнопения, които се съдържат днес в печатния Т. Множество триодни песнопения през този период създава и Йосиф Химнописец (816—886). Голяма част от неговите творби също е включена в печатния Т., а друга е останала в ръкописите.

 

Орбелският триод, втората половина на XIII в.

 

В тях са останали и творбите на друг плодовит химнограф от това време — Климент Студит. Автори на триодни песнопения, които през IX в. работят в Константинопол, са патриарх Методий I (843—847), никейският митрополит Игнатий, монахинята Касия, имп. Теофил (829—842), имп. Лъв VI (886—912) и др. От ерусалимските песнописци през IX в. с най-голям дял в създаването на химнографския материал за Т. участва Теофан Начертани. В печатния Т. са запазени много негови канони и стихири, а други песнопения се намират в ръкописите.

 

През третия период се правят само някои допълнения към създаденото преди това.

 

 

172

 

От творците през това време триодни песнопения създават имп. Константин VII Багренородни (913—959), Симеон Метафраст, Теодор Протоасикрит, Анастасий Квестор, евхаитският митрополит Йоан, Никифор Веллемид и др.

 

Като специализирана богослужебна книга Т. започва да се оформя през IX в. Преданието свързва началото на този процес с дейността на Теодор Студит и неговия брат Йосиф. В синаксара за Неделята на митаря и фарисея, чийто автор е виз. писател от XIV в. Никифор Калист Ксантопулос, се съобщава, че двамата братя събрали написаното дотогава за триодния цикъл в една книга. В своето изследване върху историята на Постния триод Карабинов се отнася с известна предпазливост към съобщението на Ксантопулос. Голямото разнообразие в състава и разположението на материала в най-старите достигнали до днес грц. ръкописни Т. от Х—ХІ в. не дава основание те да бъдат изведени генеалогически от една обща първоначална редакция. Според Карабинов първоначално били събрани поотделно само триодните песнопения на трима автори — Теодор Студит, Климент Студит и Йосиф Химнописец. Останалите триодни песнопения се намирали в сборници от типа на достигналите до наши дни кондакари, стихирари, тропологии, в които имало и песнопения от минейния годишен богослужебен цикъл. Подобни сборници не били удобни за богослужебна употреба, което предизвикало появата на систематизираните Т., минеи, октоиси. Според Карабинов първи съставители на тези книги били самите преписвачи. Съществуващите вече триодни песнопения били съединени с трипеснеците, седалните и подобните стихири на Теодор Студит, Климент Студит и Йосиф Химнописец и така бил образуван Т. Името Т. като название на сборника се появява по-късно. Съществуват данни, че първите Т. били назовавани с общото име на старите сборници — тропологии. Тъй като съставителите на Т. били много, живеели на различни места и употребявали различни по състав сборници, между най-старите достигнали до наше време грц. Т. има големи различия. Като взема предвид особеностите в състава и разположението на материала, Карабинов ги дели на няколко типа. Представители на най-стария тип, където били събрани само триодните песнопения на един от тримата автори — Теодор Студит, Йосиф Химнописец и Климент Студит, не са запазени. Той се възстановява въз основа на ръкописи, в които триодните песнопения на тримата химнографи са поместени заедно. От този своден тип Т. са ръкописите Синайски триод № 734-735, Ватикански триод № 771 и Гротафератски триод Δ.β.Ι. Според Карабинов отличителни черти на сводния тип са обширността на състава и не съвсем сполучливото му разположение. В следващия тип Т. съставът на песнопенията за делничните дни на Четиридесетница се свежда предимно до произведения на Теодор Студит и Йосиф Химнописец. Но и при втория тип разположението на материала не съответства напълно на реда на службата. В тези Т. на едно място се оказват записани вечерни и утринни песнопения. В третия тип според Карабинов е направен опит за подреждане на материала по реда на службата. Тук започват да се появяват бележки от Типика. В ръкописите от третия тип се утвърждава и делението на Т. на две части — Постен и Цветен. Обикновено еднакво често се срещат два начина за деление. Според единия Постният триод завършва със службата на Велика събота, а Цветният започва със службата на Великден. Според другия начин Постният триод завършва със службата преди Лазарова събота, а Цветният започва със службата на Лазарова събота. Примери за делението на Т. на две части се

 

 

173

 

намират в ръкописи от X—XI в. Четвъртият тип Т. според класификацията на Карабинов се появява през XII в. Той се създава под влияние на Ерусалимския устав. В Т. от четвъртия тип се включват и паримии. По своето разположение съставът на този тип е съобразен напълно с реда на службите. Той почти напълно съвпада с разположението в печатния Т. През XIII—XIV в. се появява малко посъкратен вариант на четвъртия тип, който Карабинов определя като пети.

 

Въпросът за историята на Т. на слав. почва се разглежда от специалистите в светлината на истор. сведения в кирилометодиевските извори и чрез анализ на текста в съхранените слав. ръкописни Т. Основавайки се на съобщението в Пространното житие на Климент Охридски от архиепископ Теофилакт Охридски, че

 

„като предусетил смъртта си, [Климент] поднесъл последен дар на българските църкви и прибавил към триода това, което му липсвало, защото тогава завършил тази част, която се пее от Новата неделя до Петдесетница“ (гл. 26),

 

изследователите единодушно отнасят възникването на слав. Т. до 916 (годината на Климентовата смърт). Преводът на Цветния триод или по-точно на онази част от него, която се пее от Томина неделя до Петдесетница, е направен от Климент Охридски малко преди неговата смърт, докато Постният триод е преведен по-рано. Според едни учени (В. А. Мошин, Л. Славева) това е станало във Велика Моравия, в рамките на целокупната преводаческа дейност на Константин-Кирил и Методий, а според други (Бл. Чифлянов) — след пристигането на учениците на Кирил и Методий в Б-я. Почти всички, които в една или друга степен засягат в своите изследвания въпроса за възникването на триодния превод (Карабинов, Н. Л. Туницки, Хр. Кодов, Ив. Гошев, Мошин, Славева), са склонни да приемат, че преводът на Постния триод или на редакцията на моравския му превод

 

Загребският триод, първата четвърт на XIII в.

 

(Мошин, Славева) е също дело на Климент Охридски. Анализирайки текста на достигналите до наши дни слав. ръкописни T. (ХІІ—ХІѴ в.), изследователите намират редица лингвистични, палеографски и историко-литературни указания за архаичността на триодния превод. Карабинов, Туницки, а по-късно Мошин и Славева обръщат внимание върху съдържанието на една стихира за четвъртък от петата седмица на поста, в която се споменава за „новозвани (т. е. новопокръстени) народи“ и за „еретици-триезичници“. Карабинов, Туницки и Славева разглеждат отделни стихири и установяват наличието на два превода (или редакции), възникнали в първоначалния етап от историята на триодния превод и отдалечени един от друг с непродължителен период от време.

 

 

174

 

Туницки свързва по-новия превод с дейността на книжовниците от кръга на бълг. цар Симеон (893—927). Различни пластове в превода установява и Й. Русек, който анализира лексиката на среднобългарските Т. и установява, че нейният най-стар пласт я свързва с лексиката на старите глаголически паметници. Той отбелязва най-много архаични думи в Шафариковия триод, напр. жлъдь, сѧдра, сѧтъ, жалие. Срещат се и редица моравизми, като рѣснота, балии, намѣстие, ашоуть, надѣза и др. От друга страна, Русек намира сред лексиката на среднобългарските Т. много общи думи с кирилски паметници, генетически свързани с Източна Б-я, напр. багрѣница, лѫща, съборъ, быстръ, небонъ, островъ, лѣвъ, пастоухъ, дѣлı-а, тъчиѫ и др. Тези думи той отнася към по-новия лексикален пласт. Общият извод на изследователите е, че от X до XIV в. са правени редица опити за сверяване на славянските Т. с грц. оригинали, но те нямат системен характер и не засягат целия триоден текст. В резултат на частичните поправки на текста и на множеството преписвачески отклонения и грешки се стига до голямо разнообразие в състава и превода на слав. ръкописни Т. Въз основа на едни или други структурни белези или особености на превода са правени различни опити за класификация на ръкописите (Карабинов, Славева, М. А. Момина). Те имат предварителен характер и са основа за по-нататъшни изследвания.

 

Важно значение за изясняването на основни въпроси около възникването и развоя на Т. на слав. почва имат научните открития на Г. Попов. На първо място между тях е откритата от него през 1978 оригинална (непреводна) старобълг. химнографска част в текста на достигналите до наши дни най-стари слав. ръкописни Т. — цикъл канони (трипеснеци и четирипеснеци), седални и подобни стихири за делничните дни на Четиридесетница (Великия пост). Дотогава се смята, че слав. ръкописни Т. имат изцяло преводен характер — че всички поместени в тях песнопения са дело на виз. автори и първоначално са били написани на грц. език. Най-забележителното в открития от Попов триоден цикъл са каноните, които са написани в акростих. От началните букви на отделните тропари (ок. 440) е образуван значителен по размер старобълг. стихотворен текст, в началото на който се чете името на автора: гранеса добра константинова („Добри стихове Константинови“). Въз основа на намерените досега преписи Попов разчита следния текст на акростиха:

 

            I седмица

Понеделник: гранеса добра

Вторник: константинова

Сряда: слава крижнаı-а

Четвъртък: и апостолскаı-а

Петък: се слово добро

Събота: - - - - - - - -

 

            II седмица

Понеделник: - - - - - - а-а и

Вторник: на течении сем

Сряда: си хвала добра

Четвъртък: и се пı-ание зı-ало

Петък: и крижное паче

Събота: добро ест бога пı-ати

 

            III седмица

Понеделник: правила чиста

Вторник: си на покаание

Сряда: добро ест пı-ати

Четвъртък: и бога славити

Петък: по всеи земли

Събота: сберı-ате се словı-ани

 

            IV седмица

Понеделник: хрста же поите

Вторник: [и сла]вите дрı-аво

Сряда: се днс крижное

 

 

175

 

Четвъртък: - - - - же вı-арнии

Петък: спасение - - - - - -

Събота: створеное на земли

 

            V седмица

Понеделник: приими боже ми

Вторник: пı-ание се малое

Сряда: подажд ми силѫ

Четвъртък: попрати врага

Петък: поштением сим

Събота: [п]ı-асн страстотрпчı-а

 

            VI седмица

Понеделник: се добро пı-ание

Вторник: кол ест красно

Сряда: божии бо дар ест

Четвъртък: тı-амже хвалим

Петък: хрста да в[пием]

 

При решаването на въпросите за обстоятелствата около възникването на акростиха и за неговия автор определящо значение има съдържанието на един от тропарите в трипеснеца за четвъртък от петата седмица на поста. В него авторът се обръща с молитва към възпяваните Христови апостоли и ги призовава да запазят „прогонените от триезичници техни раби, които сега се скитат по чужди земи“:

 

 

Съдържанието на този тропар отвежда непосредствено към събитията след смъртта на Методий (885), когато противниците на слав. богослужение прогонват Кирило-Методиевите ученици от Велика Моравия. За същите събития и почти със същите изразни средства се говори и в Службата за Методий, в която също има акростих с името Константин: добро методи тѧ поѭ константин („Добре, Методи, те възпявам. Константин“). Съпоставката на този акростих с началото на акростиха в триода гранеса добра константинова и сходствата в съдържанието на двете химнографски произведения водят до заключението, че Службата за Методий и оригиналната старобълг. част в текста на Т. са възникнали по едно и също време и са дело на един и същ книжовник. Техен автор е ученикът на Методий Константин Преславски, един от най-видните просветители и организатори на духовния живот в Б-я по времето на княз Борис I (852— 889) и цар Симеон.

 

Допълнителна светлина върху възникването на оригиналната старобълг. част в текста на Т. хвърлят и откритите старобълг. химнографски произведения в състава на слав. ръкописни минеи (ХІІ—ХІѴ в.). Автори на тези творби са установилите се в Б-я след разгрома на Моравската мисия Кирило-Методиеви ученици — Климент Охридски, Константин Преславски, Наум Охридски. Изводът, който се налага, е, че старобълг. минеен цикъл е бил създаден тогава, когато е била създадена и оригиналната старобълг. част в Т. А това съвсем определено насочва към периода на съвместното пребиваване на Кирило-Методиевите ученици в бълг. столица Плиска или в нейните околности през 886, т. е. времето от момента на тяхното пристигане там до заминаването на Климент за Кутмичевица. Този период се очертава като начален етап от книжовната дейност на Кирило-Методиевите ученици в Б-я, когато се подготвя почвата за официалното въвеждане на слав. богослужение. Тогава възниква и цялостният старобълг. превод на Т. заедно с добавените в него оригинални старобълг. произведения на Константин Преславски. Този превод лежи в основата на съхранени староизводни слав. T. (ХІІ—ХѴ в.). Засега не могат да бъдат посочени доводи, въз основа на които би могло да се твърди, че определени части от запазения до наше време превод са възникнали

 

 

176

 

по време на Моравската мисия. Отбелязаните моравизми в текста на някои среднобълг. Т. не могат да се приемат като доказателство, че съответните текстове са били преведени в западнослав. езикова среда. Такива моравизми, предимно християнски термини и названия, като крижьнъ, роьство и др., се намират и в новооткритите старобълг. химнографски произведения, за които има недвусмислени свидетелства, че са възникнали след прогонването на Кирило-Методиевите ученици от великоморавските земи. Следователно навлезлите в старобълг. книжовен език на Кирил и Методий западнослав. термини и названия са се употребявали от Кирило-Методиевите ученици и на бълг. почва (поне в началото на тяхната дейност в Б-я). Затова би било неправилно, ако само въз основа на един или друг моравизъм в даден текст се правят прибързани изводи за възникването му в западнослав. езикова среда. Като указание, че в запазените до днес слав. ръкописни Т. лежи превод, който е бил направен след смъртта на Методий, могат да се приемат и тропарите с имената на Кирил и Методий в канона за Събота сиропустна. Те са били добавени от преводача на Т., което показва, че през това време двамата братя вече са били почитани като светци.

 

Последните открития позволяват да се направят някои по-конкретни изводи и относно авторството на триодния превод. Със сигурност може да се твърди, че Константин Преславски е съставил своите триодни песнопения успоредно с превода на останалите великопостни трипеснеци, четирипеснеци, седални и стихири. Следователно той се очертава като основен преводач. Не би трябвало обаче да се изключва възможността за участие в превода и на други Кирило-Методиеви ученици и преди всичко на Климент Охридски. От новооткрития химнографски цикъл за Рождество Христово и Богоявление става ясно, че работата по създаването на необходимия богослужебен материал е била колективна и предварително съгласувана и разпределяна. Затова старобълг. превод на Т. трябва да се разглежда преди всичко като общо дело на установилите се в Б-я Кирило-Методиеви ученици. Що се отнася до съобщението на архиепископ Теофилакт Охридски за добавеното от Климент към превода на Т., заслужава внимание становището на Гошев и изказаното от него предположение, че към края на живота си Климент Охридски е превел и добавил към Т. трипеснеците на Йосиф Химнописец, предназначени за следвеликопостния цикъл. Това предположение намира подкрепа и в текста на достигналите до наше време слав. ръкописни Т.

 

От състоянието на текста и разпространението на триодния цикъл на Константин Преславски из ръкописите може да се направи извод за еволюцията на Т. на слав. почва. Ръкописите показват, че създадените от Кирило-Методиевите ученици оригинални старобълг. произведения са имали сравнително краткотрайна употреба в официалната богослужебна практика. Причина за това е появилият се твърде рано стремеж за уеднаквяване на слав. богослужебни книги с официалната виз. книжнина. При последвалите поправки и преработки, които вероятно започват още през първата половина на X в., постепенно старобълг. химнографски произведения се заменят с нови преводни текстове или се изоставят напълно. Промените не стават едновременно и по еднакъв начин навсякъде. Много често те се осъществяват формално, без необходимите образци, върху основата на материала в по-стари ръкописи. Така в по-късните преписи попадат елементи от първоначалния състав на слав. богослужебни книги, а заедно с тях и оригинални старобълг. произведения. Според наличието или отсъствието на триодните песнопения на Константин

 

 

177

 

Преславски ръкописите могат да бъдат групирани по типове, които отразяват определени етапи от развоя на слав. триоден текст. В най-голяма степен творбите на Константин Преславски са запазени в ръкописи от типа на Битолския триод и Жеравненския триод. В ръкописите от типа на Шафариковия триод се забелязва стремеж за тяхното отстраняване. Същият стремеж личи и в ръкописите от типа на Орбелския триод. До XIV в. опитите за изправяне на текста нямат системен характер. Те се извършват на различни места и от различни лица. Цялостната преработка на Т. се осъществява през първата половина на XIV в. в Света гора във връзка с предприетата тогава книжовно-богослужебна реформа; в резултат на редакторската и преводаческата дейност се появява новоизводният текст на Т. За обстоятелствата около възникването на този нов светогорски бълг. превод и за неговите автори — стареца Йосиф и Закхей Философ, се говори в една приписка, открита през 1978 от Попов в среднобълг. ръкописен Т. от XIV в. (№ 23 от сбирката на Синайския манастир „Света Екатерина"). В нея се казва:

 

(„...Този извод изведе (преведе) светият старец, наречен Йосиф, от Светата Лавра, от гръцки език на наш български. И още и нареченият Закхей Философ и той изведе (преведе) другия извод от Цариград, в който се намериха събрания (синаксари) за времето от Фарисея (Неделята на митаря и фарисея) до Всички светни (Неделята на всички светни), които аз поставих тук (в триода) ...“.

 

Новоизводният среднобълг. текст на Т., който се утвърждава и от книжовническия кръг на Евтимий Търновски, се разпространява широко и е представен в множество среднобълг., руски и сръбски преписи. В него намират отражение изискванията на Ерусалимския устав. По състав той почти напълно съвпада с грц. печатни издания на Т. С появата на светогорския извод разпространението на староизводните триодни преписи, а с това и на възникналите през IX в. старобълг. триодни произведения, се ограничава. Известно време обаче староизводните преписи се употребяват успоредно с новоизводните Т. Запазени са редица ръкописи от XIV в., в които е отразен старият превод. След XV в. броят на староизводните преписи рязко намалява. Новоизводният текст лежи и в основата на първите печатни издания на Т.

 

 

            Лит.:

·       Карабинов И. Постная триодь. Исторический обзор ее плана, состава, редакций и славянских переводов. СПб., 1910, 10+294 с.;

·       Туницкий Н. О тексте болгарской рукописи Публичной библиотики F п. I. 74. — В: Сборник статей в честь академика А. И. Соболевского. Л., 1928, с. 324—398;

·       Гошев Ив. Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София. — ГСУбф, 15, 1937—1938, 3, с. 63—65;

·       Кодов Хр. Фрагмент от старобългарски ръкопис с глаголическа приписка. — Кл. Охр., с. 121—131;

·       Rusek J. Słownictwo średniobułgarskich triodów. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 11, 1967, p. 227—230;

·       Русек Й. Из лексиката на среднобългарските триоди. — ИИБЕ, 17, 1969, с. 149—180;

·       Mošin V. Heretici trojezičnici u staroslavenskom prijevodu Trioda. — Slovo, 22, 1972, p. 117—125;

·       Славева Л. За старословенскиот триод. — Slovo, 22, 1972, p. 93—117;

·       Славева Л. Триезичната ерес во Климентовиот превод на триодот. — Гласник на Институтот за национална историја, 17, 1973, 1, с. 157—167;

·       Чифлянов Бл. Богослужебният чин, преведен от братята Кирил и Методий в началото на Моравската им мисия. — В: Славистичен сборник. С., 1973, с. 57—68;

·       Момина М. Постная и Цветная триодь. — В: Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. 2., 2. Μ., 1976, с. 389—419;

·       Славева Л. Две стихири на словенскиот триод како прилог за историјата на поетапните редакции. — В: Зборник Владимира Мошина. Београд, 1977, с. 133—139;

 

 

178

 

·       Попов Г. За едно споменаване на триезичници в Битолския триод. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 86—90;

·       Попов Г. Някои текстологични наблюдения върху Битолския триод и други триодни ръкописи. — Старобългарска литература, 4, 1978, с. 3—20;

·       Попов Г. Новооткрито сведение за преводаческа дейност на български книжовници от Света гора през първата половина на XIV в. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 402—410;

·       Попов Г. Новооткрита оригинална старобългарска част в текста на Триода. — БЕ, 28, 1978, 6, с. 497—507;

·       Rusek J. O pierwotnym prekładzie Triodu. — Slavia Orientalis, 22, 1979, 4, p. 427—434;

·       Попов Г. Из текстологическата проблематика на славянския триод (Новооткрити творби на Константин Преславски). — В: Славянска палеография и дипломатика. Доклади и съобщения от Семинара по славянска палеография и дипломатика. С., 1980, с. 72—86;

·       Русек Й. Старозаветните части в триода и значението им за реконструкцията на първоначалния превод на паримейника. — ГСУфсф, 74, 1980, 3, с. 37—41;

·       Русек J. Неки проблеми у вези са издавањем словенског триода. — В: МеЬународни научни скуп „Текстологија средњовековних јужнословенских књижевности“. Београд, 1981 (Српска академија наука и уметности. Научни скупови, 10. Одељење језика и књижевности, 2), с. 217—223;

·       Момина М. Типы славянской триоди. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. Μ., 1982, с. 102—122;

·       Попов Г. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски и Константин Преславски. — БЕ, 32, 1982, 1, с. 3—26;

·       Попов Г. О налични древнеболгарской гимнографической части в триоди. — В: Язык и письменность среднеболгарского периода. М., 1982, с. 122—131;

·       Момина М, Вопросы классификации славянской Триоди. — ТОДРЛ, 37, 1983, с. 25—38;

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), 722 с.;

·       Попов Г. Прославата на Кирил и Методий в канона за Събота Сиропустна. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 79—90;

·       Попов Г. Старобългарският триод в светлината на най-новите открития. — RS, 46, 1986, 1, р. 29—43;

·       Славева Л. Структурната еволуција на јужнословенските триоди. — В: Климент Охридски. Студии. Скопје, 1986, с. 78—88;

·       Момина М. Об одном фрагменте из болгарской рукописи XI—XII в. — В: Кирило-Методиевски студии. 5. С., 1988, с. 109—130;

·       Ефендулов Д. „Гранеса добра“ на Константин Преславски в отношение към химничната поезия. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 53—63;

·       Минчева А. Бележки към четенето на акростиховата похвала на Константин Преславски „Гранеса добра Константинова“. — Старобългарска литература, 23—24, 1990, с. 3—7;

·       Попов Г. Към въпроса за вехтозаветните текстове в Триода. — Die slawischen Sprachen, 28, 1991, p. 103—120;

·       Момина M. A. Проблема правки славянских богослужебных гимнографических книг на Руси в XI в. — ТОДРЛ, 45, 1992, с. 200—219;

·       Минчева А. Разночетенията в триодните песнопения на Константин Преславски. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 88—96.

 

Георги Попов

 

 

    (27). ТРИОДЕН ФРАГМЕНТ с глаголическа приписка, Фрагмент на Кодов, Ресенски фрагмент — пергаментен лист от старобълг. ръкопис, част от постен триод, от края на XI в. Намерен е между книжата на свещеник на име Димитрий, който емигрира през 1918 от гр. Ресен, Македония, в Б-я. Открит за науката от Хр. Кодов през 1963. Съхранява се в Библиотеката на БАН в София под № 37. Листът съдържа част от службата (трипеснеците на утринната) за четвъртък на средопостната седмица, т. е. четвъртък след Кръстопоклонна неделя. Т. ф. е подробно описан и издаден от Кодов.

 

Размерите на листа са 24 х 17 см. Пергаментът е доста дебел, плътен и твърд, обработен грубовато, слабокафеникав, овехтял и потъмнял от времето. Писмото е въздребен делови полуустав, наведен малко напред, крайно неравен и необработен, но с безспорно старинно начертание на някои букви. Листът е палимпсест. Старото писмо е било старателно изчистено, но на фотоснимка, направена с инфрачервени лъчи, се очертава първоначалното кирилско писмо, което Кодов отнася към средата на XI в. Между редовете личат нанесени с червено мастило екфонетични музикални знаци от най-стар тип, които са част от старото писмо на палимпсеста. Правописът на паметника е доста опростен, едноеров (само ь). Няма йотувани гласни. Вм. ı-а навсякъде се пише ѣ или а. Липсват надредни знаци (ударения и придихания), използва се само знак за съкращение (титла).

 

 

179

 

Състоянието на еровете е твърде архаично. Вокализация на ъ в силна позиция не се наблюдава (само на едно място се среща во вьсѧ вѣки); ь е изяснен в е само в някои случаи. Еровете в слаба позиция в повечето случаи са запазени — както в суфиксите, така и в корена. Често се срещат вторични ерове, вмъкнати между две съгласни. Носовките също пазят старите си позиции. На две места се среща ѫ вм. ѧ. Навсякъде вм. ъı стои и. На едно място се среща вокализация на ъı в ои — вои вм. въı. Епентетичното л е запазено. Предлогът отъ се явява винаги в народна соноризирана форма ѡд. Въз основа на тези черти Кодов определя паметника като югозападен по произход. На обратната страна на листа, в долната празна част, се намира глаголическа приписка, която транслитерирана на кирилица гласи: попе драгославе злѣ створишъ. Според Кодов това глаголическо писмо представлява значителен интерес от палеографско гледище, тъй като в него са отразени някои съществени графични особености на старата ъглеста глаголица, която е била пренесена от Велика Моравия в Б-я от Кирило-Методиевите ученици.

 

Триодният фрагмент с глаголическа приписка, края на XI в.

 

През 1983 М. А. Момина открива още един пергаментен лист от триод, твърде сходен в палеографско и езиково отношение с Фрагмента на Кодов. Този лист е вмъкнат в постен триод от XIII в. (№ 203 от НБКМ в София). Той е със същите размери (24 х 17 см) и също е палимпсест. Съпоставяйки новооткрития лист с Фрагмента на Кодов, първоначално Момина е склонна да приеме, че това са два листа от един и същ ръкопис. По-късно тя констатира, че наред с големите сходства, между двата фрагмента има и известни различия, което я кара да приеме, че те са принадлежали на различни кодекси, но са възникнали в един и същ скрипторий. Според Момина вторият фрагмент е написан през XII в., а изтритият кирилски текст — през XI в. На фрагмента от ръкопис № 203 се спира и Л. Славева. Тя е склонна да приеме, че той и Фрагментът на Кодов са принадлежали към един и същ ръкопис, но двата листа са дело на различни преписвачи. Позовавайки се на някои палеографски критерии, предложени от В. А. Мошин, Славева датира двата фрагмента към втората четвърт на X в.

 

 

            Изд.:

o   Кодов Хр. Фрагмент от старобългарски ръкопис с глаголическа приписка. — Кл. Охр., с. 121—131.

 

            Лит.:

·       Кодов Хр. Опис на славянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките. С., 1969, с. 61—62;

·       Петров Ст., Хр. Кодов. Старобългарски музикални паметници. С., 1973, с. 113—119;

·       Момина М. Дай ми сили! Новонамерен пергаментен лист от XI в. — Антени, бр. 8 (684), 22 февр. 1984;

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), с. 69, 72, 95, 350;

 

 

180

 

·       Момина M. Об одном фрагменте из болгарской рукописи ХІ—ХІІ в. — В: Кирило-Методиевски студии. 5. С, 1988, с. 109—130;

·       Славеска Л. Старословенски фрагмент на носен триод од X в. — В: Кирило-Методиевскиот (старословенскиот) период и Кирило-Методиевската традиција во Македонија. Скопје, 1988, с. 133—142.

 

Георги Попов

 

 

    (28). ТРИФОНОВ, Юрдан (Ю. Т. Цветков) (28.XII.1864—16.IѴ.1949) — бълг. филолог, историк, фолклорист. Роден в Плевен. Учи в Петропавловското духовно училище (в Петропавловския манастир край Лясковец). Учителства в Търново (1885—1890). През 1893 завършва слав. филология и история във Висшето училище в София (дн. Софийски унив.). Учител по бълг. език и литература, философия и история в Първа мъжка гимназия (1894—1908, 1920—1926) и във Военното училище (1900—1908) в София. Председател на Висшия учебен съвет при Министерството на просвещението (1916— 1920). Акад. (1906), секретар (1923—1931) и председател (1936—1938) на Историкофилологическия клон на БАН. Действ. член на Бълг. археол. инст. (1920). Почетен д-р на Софийския унив. (1939). Умира в София.

 

Още с началните си стъпки на научното поприще Т. се насочва към въпроси, свързани с хронологията и авторството на творби на старобълг. литература, издирва истор. и литературни извори, анализира фактическото им съдържание, интерпретира по нов и оригинален начин характерните особености на бълг. език. Интересът му към делото на Константин-Кирил и Методий датира от студентските му години. През 1891 на тържество по случай 11 май и основаването на Благодетелното д-во „Св. св. Кирил и Методий“ в София (вж. Организации кирило-методиевски) произнася вдъхновено слово, в което изтъква примера на солунските братя като велики просветители на славяните и от името на своите връстници студенти призовава всички граждани да не забравят „земята, която е кърмила Кирил и Методий“. В статия от 1923 той приема за достоверно книжовното сведение, че майката на първоучителите е славянка и се казва Мария, коментира мотива за израстването на добра издънка от добър корен и отказа на малкия Константин да засуче мляко от чужда гръд с убеждението, че този „биографичен“ момент отразява действително благотворна майчина роля. Кратък преглед на Кирило-Методиевата книжовна дейност Т. прави в публикацията „Поглед върху старобългарската литература“ (1929), а по-подробно разглежда първите две мисии на Константин-Кирил като апостолско дело, т. е. във връзка с възложената му задача да разяснява основни догми на християнското учение (1933). Т. смята, че съмненията относно сведенията в ЖК са неоснователни и Константиновите прения с мюсюлмани и юдеи имат автентичен характер, обсъжда и някои подробности около начина, по който са били дискутирани поставените въпроси. Изяснява се, че Константин не подхожда еднакво в двата спора. Тъй като сарацините били горди със силата си, считайки, че могъществото на държавата им доказва превъзходството на тяхната вяра, по време на Сарацинската мисия Константин прибягва до използването на цитати от Корана и на доказателства, отнасящи се до човека — argumenta ad hominem. При Хазарската мисия доводите му са повече на религиозна основа. Защитниците на юдаизма добре познавали Стария завет, затова Константин си служи с цитати от него, излагайки ги по евр. оригинал. Т. коментира основни въпроси, на които двете религии дават различни отговори — за Св. Троица, за въплъщението на Христос, за Мойсеевия закон и Закона на Новия завет, за пришествието на обещания от пророците месия, за иконопочитанието, за християнския морал, за изкуплението поради грехопадението.

 

 

181 

 

Хазарското пратеничество на първоучителите и Моравската мисия са разгледани като особено важни събития в двата биографични очерка на Т. (1907; 1927), посветени на княз Борис I (852— 889), в които се обосновава политиката на владетеля покръстител. Т. е сред изследователите, които уточняват съществени положения около специалното съчинение, написано от Константин-Кирил по повод намирането на мощите на Климент Римски и наречено в гл. 8 на ЖК Обрѣтениѥ (1934). Той разглежда силно трансформирания текст, чрез който творбата е представена в наши дни, подлага го на филологически анализ, коментира неясните места, прави ново деление по глави и го публикува по известните му преписи. Подробният езиков и текстов коментар му дава основание да твърди, че Словѡ на пренесеніе мощем... е преведено от грц. език от бълг. славянин най-вероятно по времето на цар Симеон (893—927). В Русия прониква негов по-късен среднобългарски по тип препис. Анализираната от Т. творба всъщност съдържа обединени двете съчинения на Константин-Кирил, за които свидетелства Анастасий Библиотекар в писмото си до велетрийския епископ Гаудерик — т. нар. исторически разказ (brevis historia) и тържествено слово (sermo declamatorius).

 

Юрдан Трифонов

 

Най-значителната студия на Т. носи заглавие „Съчинението на Константина Философа (Св. Кирила) „Написание ѡ правѣи вѣрѣ“ (1935). Последователен в своя историко-филологически подход към фактите, той анализира обстойно езика и текста на творбата, коригира неправилно разчетени дотогава пасажи и предлага своя реконструкция на първоначалния ѝ вид, публикува старобълг. текст с успореден, направен от него новобълг. превод и представя изчерпателно мненията за авторството ѝ. Широките познания на Т. върху проблемите на християнската православна догматика му дават възможност да осъществи задълбочено тълкуване на този богословски трактат, който се вписва в традицията на виз. вероизповедни формули и символи на вярата. Обърнато е внимание на един от основните структурообразуващи похвати — антитезата. Според Т. Написание за правата вяра е единственият стигнал до наше време оригинален Константинов труд, който е бил съчинен на старобълг. език; Философът не го е написал собственоръчно, а го е диктувал на брат си Методий непосредствено преди смъртта си в Рим. По своята същност, смята Т., произведението не е лично вероизповедание на Константин-Кирил пред папа Адриан II, нито е изповедание на вярата на кандидат за епископ при приемане на схима в края на живота, а е предназначено за учениците на слав. първоучители, за да им служи като ръководство относно догмите за троичността на Бога, въплъщението на Сина, отношението между двете естества, двете воли и действията на Христос, отстояването на иконопочитанието. Този богословски трактат може

 

 

182

 

да се възприеме и като последен завет на Константин-Кирил, който трябвало да се превърне в щит и опора за неговите ученици и следовници в тяхната по-нататъшна дейност. В специална притурка към студията Т. категорично отхвърля твърдението на В. Грюмел, че Написание за правата вяра е дело на Константин Керкирски.

 

Т. посвещава статии на отделни факти от биографиите на някои старобълг. писатели и на въпроси от творческата история на техни бележити творби („Беседата на Козма Презвитера и нейният автор“, 1923; „Бележки върху „Учителното евангелие“ на епископа Константина“, 1925; „Кога са писани Учителното евангелие на епископа Константина и Беседата на Козма Презвитера“, 1939). Той се занимава и с важни страни от живота на най-известния бълг. отшелник — св. Иван Рилски, със съзнанието, че голямата му популярност го превръща в истор. и национален символ (1939, 1940). От произведенията на старобълг. литература Т. извлича информация за картината на обществения и духовния живот в Първото бълг. царство („Към въпроса за старобългарското болярство“, 1923; „Духовен живот и просвета у българите в царуването на Симеона“, 1928; „Насоката на старобългарския духовен живот след покръстването“, 1932). Други съществени теми в изследванията му са догматическите, философските и научнообразователните съчинения на епохата и особено началото на терминологичното изграждане и обогатяване на книжовния старобълг. език („Сведения из старобългарския живот в Шестоднева на Йоана Екзарха“, 1926; „Йоан Екзарх Български и неговото описание на човешкото тяло“, 1929).

 

Рецензиите на Т. (1928 и 1933) за двете монографични изследвания на Фр. Дворник („Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle“, 1926; „Les Légendes de Constantin et Methode vues de Byzance“, 1933) ce отличават c компетентност и самобитна мисъл. Същото впечатление оставят и статиите му върху първия книжовен език на славяните — старобългарския, който той непрекъснато преподава като гимназиален учител. Наблюденията му върху старобълг. глаголна система и дългогодишният му преподавателски опит дават основания на Т. да предложи корекция на традиционната подялба на А. Лескин на старобълг. глаголи в пет спрежения (четири тематични и едно атематично). Според него по-целесъобразно е обединението на първите три тематични спрежения в едно — така формите, образувани от сегашната основа на глаголите, се представят само в три спрежения. Идеята на Т. за опростяване на подялбата на старобълг. глаголни форми по спрежения е подета по-късно от чуждестранни и бълг. палеослависти.

 

 

            Съч.:

o   Слово при основаването на Благодетелното дружество „Св. св. Кирил и Методий“. — Свобода, 5, бр. 527, 16 май 1891, с. 2—3;

o   Колко и какви трябва да бъдат спреженията в старобългарската граматика? — Училищен преглед, 3, 1898, 7—8, с. 752—769;

o   Старобългарският език в средните ни училища. — Училищен преглед, 3, 1898, 11, с. 1170—1184;

o   Унищожаването на Търновската патриаршия и заместването ѝ с автономно митрополитство-архиепископство. — СбНУ 22—23, 1906— 1907, с. 1—40;

o   Царуването на св. Бориса-Михаила. С., 1907, 64 с.;

o   Съединението на Ипекската патриаршия с Охридската архиепископия в XV век. — СпБАН, 3, 1912, 2, с. 11—42;

o   Велики майки християнки. Майката на св. св. Кирила (Константина) и Методия. — Християнка, 1, 1923, 1, с. 22—25;

o   Към въпроса за старобългарското болярство. — СпБАН, 26, 1923, 14, с. 1—70;

o   Беседата на Козма Презвитера и нейният автор. — СпБАН, 29, 1923, 16, с. 1—77;

o   Бележки върху среднобългарския превод на Манасиевата хроника. — ИБАИ, 2, 1924, с. 137—173;

o   Византийските хроники в църковнославянската книжнина. — Известия на Историческото дружество в София, 6, 1924, с. 163—181;

o   Бележки върху „Учителното евангелие“ на епископа Константина. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорска дейност. С., 1925, с. 459—479;

o   Сведения из старобългарския живот в Шестоднева на Йоана Екзарха. — СпБАН, 35, 1926, 19, с. 1—26;

o   Цар Борис Михаил (Време, царуване и величие). С., 1927, 68 с., 7 ил.;

 

 

183

 

o   Достоверен ли е разказът за ослепяване на Борисовия син Владимир. — Училищен преглед, 26, 1927, 5—6, с. 864—890;

o   F. Dvornik. Les slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926 (рец.). — ИИД, 7—8, 1928, c. 145—164;

o   Духовен живот и просвета у българите в царуването на Симеона. — БИБ, 1, 1928, 4, с. 122—147;

o   Поглед върху старобългарската литература. — Славянски календар, 19, 1929, с. 28—35;

o   Йоан Екзарх Български и неговото описание на човешкото тяло. — БПр, 1, 1929, 2, с. 165— 202;

o   Насоката на старобългарския духовен живот след покръстването. — Училищен преглед, 31, 1932, 8, с. 1401—1417;

o   Константин Философ (св. Кирил) като царски пратеник при сарацини и хазари. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му ( 1863— 1933). С., 1933, с. 307—320;

o   Пространните жития на Кирила и Методия като исторически паметници [F. Dvornik. Les Légendes de Constantin et de Méthode, vues de Byzance. Prague, 1933] (рец.). — Славянски глас, 27, 1933, 3—4, с. 114—118;

o   Две съчинения на Константина Философа (св. Кирила) за мощите на св. Климента Римски. — СпБАН, 48, 1934, 23, с. 159—240;

o   Съчинението на Константина Философа (Св. Кирила) „Написание ѡ правѣи вѣрѣ“. — СпБАН, 52, 1935, 25, с. 1—85;

o   Кога са писани Учителното евангелие на епископа Константина и Беседата на Козма Презвитера. — СпБАН, 58, 1939, 29, с. 1—46;

o   Бележки върху известията за св. Ивана Рилски. — МкП, 11, 1939, 3—4, с. 77—112;

o   Сръбско-българската безюсова редакция в старата книжнина на южните славяни. — МкП, 12, 1940, 2, с. 27—55;

o   Софийската редакция на Владислав Граматиковия разказ за връщане мощите на св. Иван Рилски от Търново в манастира. — СпБАН, 60, 1940, 30, с. 67—94;

o   В кой Никопол са били внесени мощите на св. Ивана Рилски в 1469 г. при връщането им от Търново в манастира. — В: Сборник в памет на проф. П. Ников. С., 1940, с. 476—482;

o   Живот и дейност на Константина Костенецки. — СпБАН, 66, 1943, 32, с. 223—292;

o   Ритор Теофан и иподякон Дамаскин Студит. Животописни сведения и проникнали между българите техни книжовни трудове. (Притурка: Сборникът „Съкровище“ на Дамаскин Студит). — СпБАН, 71, 1950, 34, с. 1—27.

 

            Лит.:

·       Чолаков Р. Юрдан Трифонов, неуморният изследвач. — Родина, 2, 1939—1940, 1, с. 115—122;

·       Динеков П. Литературно-историческите изследвания на Юрдан Трифонов. — В: Динеков П. Литературни въпроси. С., 1963, с. 330—347 (същото в: Динеков П. Проблеми на старата българска литература. С., 1989, с. 367— 384);

·       Николова Св. Трифонов, Юрдан Цветков. — В: Речник на българската литература. 3. С., 1982, с. 471—474;

·       Пенев П. Кирило-Методиевият въпрос в проучванията на Юрдан Трифонов. — Научни трудове. Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, 27, 1989, с. 11—19;

·       Влашева И., Ив. Куцаров. Библиография на трудовете на Юрдан Трифонов. — Научни трудове. Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, 27, 1989, с. 63—72;

·       Куцаров Ив. Библиография на езиковедските трудове на Юрдан Трифонов. — Съпоставително езикознание, 14, 1989, 3, с. 120;

·       Куцаров Ив. Юрдан Трифонов (1864—1979). — Съпоставително езикознание, 14, 1989, 3, с. 117—119;

·       Петров Кр. Историческото наследство на Юрдан Трифонов. — Научни трудове. Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“, 27, 1989, с. 57—62;

·       Научна сесия „Акад. Юрдан Трифонов (1864—1949)“. Плевен, 24 ноември 1994 г. Доклади и научни съобщения. Враца, 1996, 148 с.

 

Пеньо Пенев

 

 

    (29). ТРИФУНОВИЧ, Джордже (Трифуновић, Ђ.) (13.IV.1934) — сръбски филолог славист. Роден в Белград, където завършва гимназия (1953) и югославска литература във Философския фак. на Белградския унив. (1957). След специализация по средновековна литература в Университета (1959—1961) е назначен за асистент по стара сръбска литература във Филологическия фак. (1961). Д-р по философия с дисертация на тема „Српски средњовековни списи о кнезу Лазару и Косовском боју“ (1966). Специализира виз. химнография и грц. език в Унив. в Атина (1967—1968). Доц. (1969), извънреден проф. (1976), редовен проф. в Белградския унив. (1981).

 

Научните интереси на Т. са в областта на старата сръбска литература и връзките ѝ с византийската и с другите православни слав. литератури, на балк. културна история, на археографията и текстологията на средновековните южнослав. ръкописи. Значителна част от публикациите му са посветени на творчеството на книжовници, принадлежащи едновременно на бълг. и на сръбската култура (Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Димитър Кантакузин). Автор е на ценния справочник „Азбучник српских средњовековних књижевних појмова“ (1974, 2 изд. 1990), на множество важни издания на писмени паметници.

 

 

184

 

Джордже Трифунович

 

Работи активно като преводач и популяризатор на средновековната култура.

 

Т. е съставител и редактор на христоматия с жития, служби и похвали за Кирил и Методий от Климент Охридски, Константин Преславски и анонимни автори; част от преводите в нея са негово дело (1964). Той интерпретира кирилометодиевската проблематика преди всичко в контекста на сръбската литературна и културна традиция. В статията си „Тројство композиције Климентових беседа“ (1966) анализира литературните особености на словата на Климент Охридски с оглед на композиционното им изграждане. Композицията на словата определя като триделна, отхвърляйки тяхното рязко обособяване на „поучителни“ и „похвални“ като неточно в жанрово отношение. Според него Климент „не поучава повече в поученията, отколкото в похвалите“ и „в похвалите не е повече вдъхновен, отколкото в поученията“ (с. 228). В първия дял на всяко слово Климент въвежда темата (понякога с допълнителен богословски мотив); вторият дял представя във вид на кратък наратив отбелязваното събитие или поредица от събития (при памет на светец), а в третия обикновено се съчетават възхвала за празника и напътствия към аудиторията за праведен живот. В заключение Т подчертава „яснотата и простотата“ на словата, отбелязани от Климентовия биограф Теофилакт Охридски.

 

В статията си „Константинова (Ћирилова) књижевна дела у светлости неких Фотијевих књижевноестетичких погледа“ (1970) Т. се спира на въпроса за близостта между естетическите възгледи на Константин-Кирил и на патриарх Фотий. С конкретни примери се проследяват редица страни на Фотиевата естетика, намерили израз в оригиналните съчинения на Константин-Кирил — „природна красота на словото“, яснота на стила, естествена последователност на събитията в разказа, стройна композиция, емоционалност на езика, близка до лиризма на похвалата, широко използване на притчата и др. Основният извод на Т. е, че макар да не би трябвало да се говори за пряко влияние, Константин-Кирил несъмнено е усвоявал поетиката на своето време посредством естетическите идеи на Фотий.

 

В своите очерци по история на старата сръбска литература, писани през 70-те г. на XX в. и обединени по-късно в отделна книга — „Стара српска књижевност. Основе“ (1994, 2 изд. 1995), Т. отделя внимание на различни проблеми, свързани с кирило-методиевската традиция. В частта за езика той засяга темата за сръбската редакция на старослав. език, коментирайки мненията на различни учени за времето и мястото на нейното възникване, характера на връзката ѝ с езика на Кирило-Методиевите преводи и др. Въпросът за първите слав. преводи от грц. език и преводаческите принципи през Ранното средновековие е разгледан заедно с кратки анализи на

 

 

185

 

Македонския кирилски лист и предговора на Йоан Екзарх към „Небеса“; Мариинското евангелие е посочено (според теза, която не намира подкрепа в съвременната наука) като сръбски паметник, възникнал вероятно в началото на XI в. на щокавска езикова територия. Моравската мисия е интерпретирана в контекста на отношенията Изток-Запад; потърсени са западните елементи в православната слав. традиция; коментирани са различни сведения и изследователски позиции за проникването и разпространението на кирило-методиевската традиция в сръбските и хърватските земи, както и за най-ранните глаголически и кирилски паметници, произхождащи от този регион. Сходна проблематика се разисква и в книгата „Ка почецима српске писмености“ (2001). В нея основите на сръбската държавност се разглеждат в тясната им зависимост от редица фактори, обсъдени между другото и с помощта на богата кирило-методиевска фактология. В третата глава на труда са представени по подобаващ начин духовното наследство на Първото бълг. царство и ролята му за началното формиране на сръбската писменост. Сред най-интересните сведения в книгата са информацията в последната част („О глагољици код Срба“) и разсъжденията за обособяването на сръбската редакция на старобългарския книжовен език (Т. използва термина „старославянски“).

 

Влиянието на ЖК като агиографски образец върху Житието на св. Симеон от Стефан Първовенчани е анализирано в статията на Т. „Трагови најстаријег словенског житија у српској средњовековној књижевности“ (1979). Т. посочва сходно, на места почти идентично разработване на едни и същи агиографски топоси в двете жития — освобождаването от телесното, борбата с езичеството и ересите, „завистта на дявола“ като двигател на действието, молитвата „с издигнати ръце“, оттеглянето на светеца от света, смъртта на светеца и др. В статията „Дар Светога Духа и словенски jeзици“ (1985) Т. разглежда богословската мотивация на идеята за равенство на езиците и за правото на съществуване на слав. богослужение. Той я определя като свързана с християнския празник Петдесетница, който добива окончателния си облик по времето на солунските братя, и с представата за „говоренето на езици“ като дар на Светия Дух — новозаветната компенсация, дадена на апостолите, която възвръща единството на човечеството отпреди Стълпотворението. Т. подкрепя своите твърдения с анализ на различни текстове от кирило-методиевския кръг, в които Константин-Кирил е наречен „съд на Св. Дух“ и „нов апостол“, „защото му е даден духовният дар да говори различни езици“.

 

Т. е автор на обзори и рецензии за именити кирилометодиевисти — H. Л. Туницки, А. Н. Попов, Т. Д. Флорински, В. И. Срезневски, Ив. Дуйчев, Р Пикио, Кр. Ханик, Ю. К. Бегунов и др.

 

 

            Съч.:

o   Ћирило и Методије. — Књижевност и језик, 10, 1963, 3, с. 184—193;

o   Климент Охридски, Константин Преславски и непознати писци. Ђирило и Методије. Житија, службе, канони, похвале. [Редакция, предговор, преводи]. Београд, 1964, 240 с.;

o   Сликовитост казивања Константина Филозофа. — В: Стара књижевност. Београд, 1965, с. 460—466;

o   Тројство композиције Климентових беседа. — Књижевност и језик, 13, 1966, 3, с. 227—232;

o   I. Dujčev. Le Mont Athos et les Slaves au moyen âge. Le millénaire du Mont Athos 963—1963. (Études et mélanges. 2. Venezia, 1964, p. 131—143) (рец.). — ПКЈИФ, 33, 1967, c. 312;

o   Српски средњовековни списи о кнезу Лазару и косовском боју. Крушевац, 1968, 452 с.;

o   Уз Константиново (Ћирилово) књижевно дело. — Књижевност и језик, 16, 1969, 3, с. 193—198;

o   Les feuillets de parchemin de l’évangeliaire du monastère de Proussos. — Ἐπετηρὶς Ἐτοαρίας στερεοελλαδικῶν μελετῶν, 2, p. 325—334; Константинова (Ћирилова) књижевна дела у светлости неких Фотијевих књижевноестетичких погледа. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, с. 249—261;

o   Георгија Хировоска расправа „О песничким сликама“ у српском средњовековном рукопису. — Књижевна историја, 3, 1970, 10, с. 348—367;

 

 

186

 

o   Портрет у српској средњовековној књи жевности. Крушевац, 1971, 62 с.;

o   I. Dujčev. Slavia Orthodoxa. Collected Studies in the History of the Slavic Middle Ages. With a Preface by I. Ševčenko. London, 1970 (рец.). — ПКЈИФ, 38, 1972, с. 279—281;

o   Ch. Hannick. Studien zu den liturgischen griechischen und slavischen Handschriften der Österreichischen Nationalbibliothek. Wien, 1972 (рец.). — ПКЈИФ, 38, 1972, c. 281— 282;

o   R. Picchio. Questione della lingua e Slavia Cirillomethodiana. (Studi sulla questione della lingua presso gli Slavi. Roma, 1972, p. 7—120) (рец.). — ПКЈИФ, 38, 1972, c. 143—144;

o   V. I. Sreznevskij. Slavjanskij perevod chroniki Simeona Logotheta. With an Introduction in Russian by G. Ostrogorsky and a Preface in English by I. Dujčev. [Reprint]. London, 1971 (рец.). — ПКЈИФ, 38, c. 145;

o   N. I. Tunickij. Monumenta ad SS Cyrilli et Methodii successorum vitas resque gestas pertinentia. With an Introduction by I. Dujčev. [Reprint]. London, (рец.). — ПКЈИФ, 38, 1972, c. 289;

o   T. Florinskij. Južnye Slavjane i Vizantija vo vtoroj četverti XIV veka. 1—2. [Reprint]. London, 1973 (рец.). — ПКЈИФ, 39, c. 308—309;

o   A. Popov. Istoriko-Literaturnyj obzor drevne-russkich polemičeskich sočinenij protiv latinjan (XI—XV v.). [Reprint]. London, 1973 (рец.). — ПКЈИФ, 39, 1973, c. 295—297;

o   Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1974, 359 с. (2 доп. изд. Београд, 1990, 388 с.);

o   Ю. К. Бегунов. Козма пресвитер в славянских литературах. С., (рец.). — ПКЈИФ, 40, 1974, с. 280—282;

o   Кратак преглед југословенских књижевности средњега века. Београд, 1976, 172 с.;

o   О zajedničkim osnivama književnosti i umetnosti u srednjem veku. — Савременик, 24, 1978, 7, с. 5—9;

o   Трагови најстаријег словенског житија у српској средњовековној књижевности. — In: Studi slavistici in ricordo di Carlo Verdiani. Pisa, 1979, p. 321—325;

o   Писац и преводилац инок Исаја. Крушевац, 1980, 110 с.;

o   Интерпункција јужнословенских средњовековних ћирилских рукописа. — В: Текстологија средњовековних јужнословенских књижевности. Београд, 1981 (Српска академија наука и уметности. Научни скупови, 10. Одељење језика и књижевности, 2), с. 89—106;

o   Сръбска средновековна „слава“ на балкански и южнославянски светци. — Старобългарска литература, 14, 1983, с. 86—90;

o   Дар Светога Духа и словенски језици. — Зборник Матице Српске за књижевност и језик, 33, 1985, 3, с. 545—550 (същото в: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 76—80);

o   К изучению гимнографической деятельности Константина Преславското. — В: X Международен конгрес на славистите. Резюмета на докладите. С., 1988, с. 365;

o   Кантакузинова похвала писана за солунску базилику Светога Димитрија. — Источник, 5, 1993, с. 49—54;

o   Стара српска књижевност. Основе. Београд, 1994, 378 с. (2 изд. Београд, 1995);

o   Превод стихова Георгија Памфила у „Паноплии догматики“ Јефтимија Зигавина. — Зборник Матице Српске за књижевност и језик, 42, 1994, с. 469—476;

o   Огледи и преводи. ХІV—ХѴІІ век. Београд, 1995, 147 с.;

o   Најстарији српскословенски животопис светога Прохора Пчињског. — Књижевна историја, 28 (100), 1996, с. 359—364;

o   Најстарије житије светог Наума Охридског. — Источник, 23, 1997, с. 146—149;

o   Служба светом Прохору Пчињском. — Источник, 24, 1997, с. 31—47;

o   The Tower of Babel and the Understanding of Language. — Serbian Literary Magazine, N. S., 3, May-June 1998, p. 21—37;

o   Дмитриј Сергејевич Лихачов. — Источник, 33—34, 2000, с. 5—22;

o   Ka почецима српске писмености. Београд, 2001, 193 с.+ 32 ил.;

o   Псалтир светога Саве Српског. — Slavia, 70, 2001, 3—4 (Cyrillomethodiana. In honorem Aemiliae Bláhová et Venceslai Konzal), p. 499—503;

o   Запис старца Симеона у Вукановом јеванђељу. Издање текста. — ПКЈИФ, 67, 2001 (2002), с. 63—85.

 

            Лит.:

·       Витић 3. Попие објављених радова Tjopba Трифуновића. — В: Словенско средновековно наслеѣе. Зборник посвећен професору Tjopby Трифуновићу. Београд, 2001, с. 9—34;

·       Словенско средновековно наслеђе. Зборник посвећен професору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, 745 с.

 

Нина Гагова

 

 

    (30). ТРОИЦКИ, Сергей Викторович (Троицкий, С. В.) (14.ІІІ.1878—25.ХІ.1972) — югославски канонист от руски произход. Роден в Томск, в семейството на свещеник — преподавател в Томската духовна семинария. Завършва Тверската духовна семинария (1897), Петербургския археол. инст. със звание действ. член на Института (1900) и Петербургската духовна академия със степен кандидат по богословие и с право да получи магистърска степен без повече устни изпити (1901). От дек. 1901 е преподавател в Петербургското Александро-Невско духовно училище. От септ. 1906 е член на редакцията на сп. „Церковные ведомости“. Участва в църковните съвещания през 1910 в Константинопол и в Ерусалим. През март същата година заминава в научна командировка в Б-я, Сърбия, Гърция и Света гора. В качеството си на нещатен член на Издателския съвет при Светейшия синод на Руската православна църква е изпратен в Германия да изучава издателското дело в Римокатолическата църква и присъства

 

 

187

 

на IX старокатолически конгрес в Кьолн. През май 1913 отново е командирован в Атон. На 27 май 1913 в Киевската духовна академия защитава магистърска дисертация на тема „Второбрачие клириков. Историко-каноническое исследование“, която е удостоена с Макариевска премия. През ноем. 1913 е утвърден за член на Издателския съвет. На Поместния събор на Руската православна църква през 1917—1918 е деловодител на съборната канцелария и помощник-редактор на сп. „Церковные ведомости“. Частен доц. в Катедрата по църковна история в Новоросийския унив. в Одеса (от 1919). На 25 ян. 1920 емигрира в Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 — Югославия), където първоначално работи във Фак. по право в Суботица, а после — в Белградския унив. На 3 дек. 1925 Архиерейският събор на Сръбската православна църква го избира за канонически експерт. Преподавател по църковно право в Руския богословски инст. „Св. Сергий“ в Париж (1925—1930; от тази длъжност се отказва поради самоволното преминаване на Инст. под защита на константинополския патриарх). През апр. и май 1929 като експерт по каноническите въпроси защитава в съдилищата на САЩ имуществото на повече от 100 енории на Руската православна църква зад граница от претенциите на „митрополита“ на „Живата църква“ Йоан Кедровски. Редовен проф. в Катедрата по църковно право в Юридическия фак. на Белградския унив. (1929). Чете лекции и в Богословския фак., който до 1950 се числи към същия Унив. Съветът на Белградския унив. присъжда на Т. докторска степен въз основа на магистърската му работа (1924). През 1934—1935 учебна г. е декан на Юридическия фак. в Суботица. Почетен проф. в Катедрата по църковно право в Богословския фак. на Белградския унив. (1937—1943). През 1947—1948 изнася лекции в Катедрата по църковно право на Московската духовна академия и е член на Отдела за външни църковни връзки на Московската патриаршия. От 1948 е сътрудник на Сръбската академия на науките и изкуствата, която го командирова през 1950 в Херцеговина, а през 1951 — в Дечанската лавра с цел проучване на стари слав. ръкописи. През 1956 по поръчение на Академията изследва в московски и ленинградски библиотеки ръкописи на Кормчаята. Награден е от Руската православна църква с ордена „Св. Владимир“ (1961). Д-р по църковно право на Московската духовна академия за цялостната си научна дейност (1961). Умира в Белград.

 

Кирило-методиевската проблематика се появява сравнително късно в научните изследвания на Т. и е свързана с каноническите книги Номоканон и особено със ЗСЛ. Т. създава т.нар. македонска теория за произхода на Законь соудный людьмъ, според която паметникът е дело на слав. първоучител Методий по времето, когато е бил управител на македонското княжество Стримон, и е предназначен за войската на това княжество. Целта е била да се подпомогне борбата с престъпността сред подчинената на Методий слав. войска чрез углавни санкции и църковни епитимии и да се укрепи верността ѝ към Византия чрез внушаване на виз. църковно-политическа идеология и щедро удовлетворяване на материалните ѝ нужди. Според Т. ЗСЛ първоначално е бил написан не с глаголица и не с кирилица, а с грц. азбука (основание за това са две грешки при предаването на цифри). Македонската теория е подложена на сериозна критика — особено от страна на М. Андреев и В. Прохазка, но от различни гледни точки (двамата специалисти са защитници съответно на бълг. и на моравската теория за произхода на паметника). И двамата не намират никакви доказателства в подкрепа на тезата на Т. Същевременно Андреев открива и положителни моменти в

 

 

188

 

трактовката на Т., която „е несъмнено ценна с новите тълкувания на отделни статии на Закона — някои от тези тълкувания съставляват принос за неговото правилно разбиране“. Приносни моменти Андреев вижда в обясняването на текста, установяващ санкции срещу продажбата на свободен човек, както и в тълкуването за отклика на материалните нужди на войската и за разделянето на военната плячка на две части. Но Андреев веднага подчертава, че тези аргументи не подкрепят нито тезата за Методиевото авторство, нито македонската теория за произхода на паметника. Той не приема и твърдението, че ЗСЛ е бил написан първоначално на грц. език, тъй като то се основава само върху две грешки в буквените означения, а тезата за създаването на ЗСЛ в македонското княжество Стримон намира за несъстоятелна поради липсата на каквито и да било данни, че там са съществували условия, налагащи създаването му.

 

Т. се спира по-обстойно и на въпросите за възникването на слав. Номоканон и за преводаческото изкуство на Методий. Като обсъжда приетото в науката мнение, че се е съхранил Методиевият превод само на Синагогата на Йоан Схоластик, той анализира възможните подбуди, обусловили решението на първоучителя да избере за превод сборник, съставен през VI в. и съдържащ канони от IV и V в. Според Т. Методий е избрал именно Синагогата преди всичко поради това, че във времето на борби за първенство между Стария и Новия Рим тя, като дело на антиохиец, е била извън тези борби и напълно е отговаряла на Методиевите възгледи за равноправие и независимост на двете църкви, докато по-късните канонически сборници вече вземат нечия страна. Методий не само превежда, но и значително съкращава грц. Синагога, като систематично не включва каноните, върху които Рим се е опитвал да гради своето църковно господство. Това са текстове, които по негово време вече са имали само историческо, а не практическо значение. Т. изтъква, че с този подбор Методий не е превишавал властта си, тъй като преводът е бил предназначен за неговата епархия, в която той като епископ е имал законодателна власт. Т. оценява високо преводаческото майсторство на Методий, произтичащо от пълното съобразяване с особеностите на структурата на слав. език. Потърсен е отговор и на въпроса за произхода на трактата за преимуществата на константинополския патриаршески престол и на папската схолия към него, включени без тълкуване в краткия Номоканон. Като критикува схващанията за схолията на А. С. Павлов, на католическия учен М. Жюжи, на Фр. Гривец и др., Т. достига до изводите, че папската схолия е била съставена от мисионери на Римската църква и е била добавена към статията по време на тяхното управление на Бълг. църква през 866—869, т. е. преди Константинополския събор през 869—870, като „корекция на източния папизъм от гледна точка на западния папизъм“, а слав. превод на статията и на схолията към нея е бил направен в последната четвърт на IX в. в Източна България, вероятно в Преслав, от член на литературния кръг, който не е притежавал подготовка за такава работа. Според Т. мнението за съставянето и превода на папската схолия от солунските братя се опровергава от истор. данни, от съдържанието и езика на самата схолия, от идеологията на слав. апостоли, съвършено чужда както на източния, така и на западния папизъм, от общия характер на дейността на солунските братя, които през целия си живот работят в полза на равноправието и независимостта на националните църкви.

 

 

            Съч.:

o   Церковный собор и миряне. — Церковный вестник, 31, 1905, 44, с. 1378—1381; 45, с. 1412—1417; 46, с. 1445—1448;

o   Проблема воссоединения с Английской Церковью. — Странник, 1, 1909, 1, с. 336—359;

 

 

189

 

o   Апостольское преемство. — Странник, 1, 1909, 2, с. 36—48, 385—403;

o   Второбрачие клириков. Историко-каноническое исследование. СПб., 1912, 8 + 286 с.;

o   Диакониссы в Православной церкви. СПб., 1912, 352 с.;

o   Учение св. Григория Нисскоі о об именах Божиих и „относительное“ поклонение. СПб., 1914, 16 с.;

o   Учение афонских имябожников и его разбор. СПб., 1914, 22 с.;

o   Об именах Божиих и имябожниках. СПб., 1914, 200 с.;

o   Проблема брака в християнском сознании. — В: Православие и культура. Сборник религиозно-философских статей. Берлин, 1923, с. 87—112;

o   Что такое живая церковь. Варшава, 1927, 83 с.;

o   Размежевание или раскол. Paris, 1932, 151 с.; Христианская философия брака. Paris, 1933, 221 с.;

o   Суштина и фактори аутокефалије. — Архив за правне и друштвене науке, 26 (43), 1933, 1, с. 186—200;

o   Цариградска црква као фактор аутокефалије. — Архив за правне и друштвене науке, 34 (51), 1937, 1, с. 20—38;

o   Византийские номоканоны, их сербские коррективы и дело патриарха Никона. — Вестник Русского Западно-европейского иатриаршего экзархата, 23, 1955, с. 193—213;

o   Da li je slovenski nomokanon sa tumačenjima postojao pre svetog Save? — Slovo, 4—5, 1955, p. 111—122;

o   Апостол славянства св. Мефодий как канонист. — Журнал Московской патриархии, 1958, 3, с. 38—51; 1961, 12, с. 49—59;

o   Об устройстве церкви. — Вестник Русского Западноевропейского патриаршего экзархата, 29—30, 1958 (същото Париж, 1958);

o   Из истории спора Старого Рима с Новым. — Вестник Русского Западно-европейского патриаршего экзархата, 30—31, 1959, 1—3, с. 2—23;

o   О неправде карловацкого раскола. Париж, 1960, 148 с.;

o   Спор старог Рима са новим на странама словенске Крмчије. Београд, 1960, 68 с.;

o   Кто включил папистическую схолию в православную Кормчую. — Богословские труды, 2, 1961, с. 5—61;

o   Святой Мефодий как славянский законодатель. — Богословские труды, 2, 1961, с. 83—141;

o   Закон судный людем краткой редакции. Подг. к печ. М. Н. Тихомиров, Л. В. Милов. М., 1961 (рец.). — Slovo, 13, 1963, р. 203—212;

o   Закон судный людем как памятник византийското права. — In: Actes du XII^е Congrès International d’Études Byzantines. 2. Belgrade, 1964, p. 525—529;

o   Да-ли je „Закон судный людем“ саставио свети Методије или бугарски кнез Борис? — Историјски часопис, 14—15, 1965, с. 506—515;

o   Διά πσίον, πότε καὶ ποῦ συνέταξεν ὁ Ἃγιος Μεθόδιος τοῦ „Νόμου διὰ τεν δίκασιν τῶν ἀνθρώπων“. — Ἐκκλησία, 43, 1966, p. 16—17, 412— 417;

o   Кто составил „Закон судный людем“? Святой Мефодий или болгарский князь Борис составил „Закон судный людем“? — Ежегодник Православной церкви в Чехословакии, 1967, с. 124—138;

o   Святой Мефодий или болгарский князь Борис составил Закон судный людем. — Богословские труды, 4, 1968 (1969), с. 117—126;

o   Мефодий как автор „Закона судного людям“. — В: Македония и македонцы в прошлом. Скопје, 1970, с. 441—453;

o   Номоканон св. Мефодия и его важность за наше время. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 1. Скопје, 1970, с. 261—273;

o   Для кого, когда и где св. Мефодий составил „Закон судный людем“? — Ежегодник Православной церкви в Чехословакии, 1973, с. 49—58.

 

            Лит.:

·       Андреев М. В Македония ли е бил създаден „Закон соудный людьмь“ и славянският първоучител Методий ли е негов автор? — Хиляда и сто години, с. 321—337;

·       Рroházka V. Tři nové marné pokusy o prokázání bulharského a makedonského původu Zákona sudného ljudem. — Slavia, 33, 1964, p. 262—267;

·       Тарасьев В. прот., A. Oсипович. Памяти профессора Сергея Викторовича Троицкого. — Журнал Московской патриархии, 1973, 12, с. 15—17.

 

Мария Райкова

 

 

    (31). ТРОПАР (грц. τροπάριον, старобълг. тропарь, трепарь) — еднострофична жанрова форма, основно понятие на виз. химнография. Възниква като кратка молитва в ритмична проза, вмъквана след всеки стих на изпълняваните по време на вечернята или на утринната псалми. По своята позиция и начин на въвеждане най-ясно разкрива връзката си с припевите към отделните псалмови или библейски стихове. Според данните от източниците през V в. Т. вече е изграден като строфическа форма с определено място и самостоятелна роля в утринната или вечерната служба в древното богослужение на източното монашество. В химнографията терминът се прилага с две значения, произтичащи от употребата му в богослужебната практика и от назоваването му в ръкописните източници.

 

            I. Като родово понятие той означава песнопение, химн с определен напев, за което свидетелства етимологията на думата, свързана с грц. τρόπος — ‘начин на музикално изпълнение, напев, лад’. В най-ранните богослужебни източници от Ѵ—ѴІ до X в., а в отделни кодекси и до по-късно, названието се отнася към химните след псалмовите стихове, независимо от тяхната позиция,

 

 

190

 

предназначение и дължина. В широкия смисъл терминът се прилага към повечето предназначени за пеене поетически текстове с литургическа употреба. От тази гледна точка той обхваща и други химнографски форми — стихира, ексапостиларий и светилен, седален и ипакои, ирмос, кондак (в по-късната му форма) и икос, а канонът може да се разглежда като система от Т. Понятието обаче рядко се използва за поетическите текстове от библейски произход с литургическа употреба и никога не се отнася към някои специфични песнопения като херувимската песен и трисветия химн, а също и към стиховете на кондака (в първоначалната му форма) или към кратките рефрени. Известният от ранната палестинска и грузинска монашеска традиция архаичен сборник, наречен Тропологий (грц. τροπολόγιον), представя тропарен репертоар в широкия смисъл на понятието, без оглед на конкретното приложение на песнопенията.

 

            II. Като видово понятие терминът назовава самостоятелна строфа с две основни функции.

   1. Т. е отделна обособена единица, изпълнявана на точно определено място в службата; изразява в стегнат вид същността на празника. Когато се вмъква в края на вечернята, се нарича отпустителен Т. (грц. ἀπολυτίκιον), когато стои след псалм 117 — Т. на „ Бог Господ“, а освен това се включва и на часовете. В тази функция се появяват осемте възкресни Т. (по един за всеки глас) и Т. за празниците от годишния кръг, като за някои чествания с голямо значение (Рождество Христово, Богоявление, Велики петък) се изпълнява поредица от специални Т. на часовете. Осемте възкресни Т. съставят най-древния и устойчив елемент на неделното богослужение. В средновековните южнослав. кодекси до XIV в. те са в началото на утринната за съответния глас, а в ръкописите след XIV в. и в съвременните богослужебни книги се поставят в края на неделната вечерня като отпустителни. Т. за празниците от подвижния и неподвижния цикъл в кодексите завършват репертоара за вечерния дял — поместват се като отпустителни. Те се включват не само в химнографските сборници, но и в други богослужебни книги — Часослова, Пролога, Паримейника, календари на апостоли и евангелия, месецослова на Типика. В песенното последование на Великата константинополска църква първостепенна роля играят Т., наречени пентикостариони поради тяхното включване в утринната след псалм 50. Песнопения с такава позиция се намират и в някои слав. ръкописни октоиси и минеи от XIII и XIV в., в чиито литургически указания те са означени като пендекостарь или припѣло. В тясното си значение терминът се прилага и към степенните Т., обособени според общата им образност и общия начин на изпълнение; те заемат централно място в утринната служба в неделя.

   2. Т. е основна единица за изграждане на канона. Тази негова функция се приема за вторична спрямо самостоятелното му приложение. Всяка от песните на даден канон се състои от еднакъв брой Т., обединени смислово, формално и мелодически. Първият Т., наречен ирмос, задава ритмо-мелодическия образец за изпълнението на останалите, а последният задължително е посветен на Богородица. За някои виз. автори е характерно редовното включване и на други Т. преди богородичния — по два мъченични в голяма част от каноните на Йосиф Химнописец или троичен, типичен за каноните на Теодор Студит. В ръкописните източници и в редица изследвания Т. се назовават и строфите, които се припяват към формиращите III антифон стихове на евангелските блаженства (Мт 5: 3—12). Блажените Т. (грц. μακαρισμοί, старобълг. блажении) принадлежат към изменяемата част на литургията. Структурирани са по модела на канона: в началото стои ирмос, задаващ образеца за изпълнение,

 

 

191

 

предпоследният Т. е троичен, а последният — богородичен. В съвременната практика блажени Т. в буквалния смисъл на думата съдържа единствено Октоихът. За празниците от подвижния и неподвижния цикъл (извън кръга на големите господски и богородични празници, за които се изискват специални празнични антифони) ролята на блажени се поема от песен на изпълнявания на утринната канон. Съществуват обаче свидетелства, че за най-ранното старобълг. манастирско богослужение са характерни специални блажени Т. и за по-големите празници от неподвижния календар. Подобна особеност предполага влияние на стара палестинска (или ерусалимска) традиция.

 

Класификацията на Т. по тематика и свързаното с нея богослужебно предназначение обхваща следните негови разновидности: възкресен (ἀναστάσιμον), богородичен (ύεοτοκίον), мъченичен (μαρτυρικόν), кръстовъзкресен (σταυροαναστάσιμον), кръстобогородичен (σταυροθεοτοκίον), троичен (τριαδικόν), заупокоен (νεκρώσιμον), покаен (κατανύκτικον).

 

Произведенията на старобълг. църковнопесенна поезия свидетелстват, че книжовниците са създавали Т. както в самостоятелната им функция, така и като елемент от канони. Съществуват поредици блажени Т. за някои от големите празници, за които също се предполага непреводен (оригинален) произход.

 

 

            Лит.:

·       Krumbacher К. Geschichte der byzantinischen Literatur von Justinian bis zum Ende des oströmischen Reiches (527—1453). München, 1897, p. 695—696;

·       Скабалланович M. Толковый Типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. 1. Киев, 1910, с. 327—330, 365—366, 376—377, 383; 2. Киев, 1913, с. 180—184, 213—215, 238—240, 250—251; 3. Киев, 1915, с. 17—19 (фототипно изд. М., 1995);

·       Тіllyard H. J. W. The Antiphons of the Byzantine Octoechus. — Annual of the  British School at Athens, 36, 1935—1936, p. 132—141; 37, 1937, p. 255—267;

·       Beck H.G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 262—266;

·       Wellesz E. A History of Byzantine Music and Hymnography. Oxford, 1961, p. 171—179, 243—244;

·       Μπεκατώρος Г. Μακαρισμοὶ ἐν τῇη Τάξει Λατρείας. Ὄρους, Ἐπί, Ὁμιλία. — In: Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 9. Ἀθῆναι, col. 865;

·       Di Salvo P. Considerazioni sulli Stichera del vespero e delle laudi dell’ oktôechos bizantino della domenica. — OChP, 33, 1967, p. 161—175;

·       Wellesz E. Early Medieval Music up to 1300. London, 1967 (The New Oxford Dictionary of Music, 2), p. 19—30;

·       Τωμαδάκης N. Τροπάριον. — In: Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 11. Ἀθῆναι, col. 865;

·       Husmann Η. Hymnus und Troparion. Studien zur Geschichte der musikalischen Gattungen von Horologion und Tropologion. — Jahrbuch des Staatlichen Instituts für Musikforschung Preußischer Kulturbesitz, 1971, p. 7—86;

·       Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1974, с. 28, 330—331;

·       Моминa М. Песнопения древних славяно-русских рукописей. — В: Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР 2., 2. М., 1976, с. 455, 456—457, 479—480;

·       Strunk О. Tropus and Troparion. — In: Strunk О. Essays on Music in the Byzantine World. New York, 1977, p. 268—276;

·       Szövérffy J. A Guide to Byzantine Hymnography. A Classified Bibliography of Texts and Studies. 1. Brookline, Mass. — Leyden, 1978 (Medieval Classics: Texts and Studies, 11), p. 99—110; 2. Brookline, Mass. — Leyden, 1979 (Medieval Classics: Texts and Studies, 12), p. 300—302;

·       Мирковић Л. Православна литургика или наука о богослужењу православие источне цркве. 1. Београд, 1982, с. 227—231, 239;

·       Petrović D. Osmoglasnik u muzičkoj tradiciji južnih Slovena. 1. Beograd, 1982, p. 29—31;

·       McGreer E. Troparion. — In: Oxford Dictionary of Byzantium. 3. Oxford, 1991, p. 21—24;

·       Hannick Ch. Die byzantinischen liturgischen Handschriften. — In: Kaiserin Theophanou. Begegnung des Ostens und Westens um die Wende des ersten Jahrtausends. Gedenkschrift des Kölner Schnütgen-Museums zum 1000. Todesjahr der Kaiserin. 2. Köln, 1991, p. 33—40;

·       Христова И. Тропарите в Енинския апостол. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 4, р. 86—102;

·       Станчев Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. С., 1995, с. 66—67;

·       Желязкова В. Тропарите в състава на Простия пролог. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 1, р. 78—90;

·       Johnsоn M. Observations on the Hymnography of Certain Medieval Slavic Parimejniks. — Српски језик, 2, 1997, 1—2, с. 363—375;

·       Верещагин Е. Новонайденные тексты гимнографии Кирилло-Мефодиевского времени: исчезнувший жанр праздничных блаженн. — Bsl, 60, 1999, p. 495—538;

·       Пентковский А., М. Йовчева. Праздничные и воскресные блаженны в византийском и славянском богослужении ѴІІІ—ХIIІ вв. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 3, р. 31—60.

 

Мария Йовчева

 

 

192

 

 

    (32). ТРОСТ, Клаус (Trost, K.) (20.VII.1934) — немски славист. Роден в Кайзерслаутерн, Германия. Следва славистика, сравнително езикознание и индо-иранистика в Саарбрюкен при Л. Садник, X. Якше и М. Майерхофер. Промовира през 1965 с изследването „Perfekt und Konditional im Altkirchenslavischen“ (отпечатано през 1972) при Садник. Асистент в Саарбрюкен (1965—1969) и Вюрцбург (1972—1975), доц. във Вюрцбург (1975) и проф. в Регенсбург (1977), където е и член на университетския Академичен съвет (Сенат) през 1986—1988. Хабилитационният му труд е върху преводаческата теория и практика на късния църковнославянски: абстрактни съществителни в превода на Шестоднева в Загребския сборник от 1469 (1972, отпечатан през 1978).

 

Научните интереси на Т. са насочени както към езиковед ски, така и към литературоведски проблеми: истор. и дескриптивна граматика на слав. езици, сравнително слав. и индоевроп. езикознание, слав. аспектология, лексикология (с особен оглед на старобълг. и руски език), съпоставителен езиков и литературен анализ, старобълг. литература, руска литература. Подчертаната му склонност към теоретични занимания го довежда до някои неконвенционални резултати в областта на общата семантика, теорията за глаголната структура на действието, теорията на превода.

 

В диахронното си изследване „Perfekt und Konditional im Altkirchenslavischen“ Т. разглежда старобълг. глаголна система (отразена в старобълг. паметници Map. ев., Зогр. ев., Асем. ев., Сав. кн., Син. евх., Син. пс., Супр. сб., Клоц. сб. и издадените 3 т. от Шестоднева) като продукт на истор. развитие. Работата се състои от пет дяла: I. Кратък обзор на слав. глаголна система (с критическо представяне на публикациите върху индоевроп. система от начини на глаголно действие, върху слав. глаголен вид и неговия произход и с характеристика на индоевроп. синтетичен перфект). II. Застъпници на синтетичния перфект в славянски (това са голям брой глаголи за състояние, които съдържат в инфинитивната си основа индоевроп. перфектно-претеритален суфикс -е-; в балтийски и славянски перфектният презенс се слива с перфектния претерит, в резултат на което се оформя самостоятелен глаголен тип; от стария перфектен презенс се образува сег. време, а от стария перфектен претерит — претерит от глаголи за състояние). III. Причастие на -l (изследва се неговото формообразуване, значенията и функциите му в индоевроп., праслав. и специално в старобълг. език, проследява се отношението му към начините на глаголното действие и глаголния вид и се стига до определяне на значението на двете глаголни категории — т. нар. перифрастичен перфект — дял IV, и перифрастичен кондиционал — дял V). Проследено е отношението на старобълг. паметници към грц. оригинал. За основа на семантичната класификация на еловата перифраза служи начинът на действие на изходния глагол, който е примарен по отношение на глаголния вид. За пръв път Т. разграничава перифрастичен перфект на недуративни (т. е. пунктуални) от дуративни (т. е. непунктуални) глаголни действия. Описана е синтактичната употреба на старобълг. кондиционал в зависими финални, повелителни, иреални условни изречения, както и в независими условни изречения и при косвени въпроси.

 

Отделно Т. разглежда на сравнителна основа сходствата при образуването на *-lo- причастието и различията в употребата му като елемент на перифрастичен перфект в старобълг. и староарменски език (1968).

 

Друг опит за представяне на ролята на глаголните начини на действие при оформянето на глаголния вид в най-ранния период от развитието на слав. езици е изследването върху сегашните деятелни

 

 

193

 

причастия от перфективни глаголи в старобългарски (1966—1967). Т. доказва със старобълг. материал тезата за определяне на аспектното партиципиално значение в зависимост, първо, от начина на изходното глаг. действие, второ, от номинализирането на това значение и, трето, от синтактичното му отношение към главния глагол на изречението.

 

Т. привежда данни от развоя на слав. глаголна система, за да определи етимологически мястото на слав. *mьrtvъ (1967). Свързва го с причастие на *-to- (idg. *mrtós), т. e. *mьrtъ, което впоследствие загубва връзката си с пасива, придобива значение на номинативно състояние ‘мъртъв’ и влиза в семантична опозиция с прилагателното *qu̯iu̯ós ‘жив’, по аналогия на което се асимилира и по форма: *mьrt+ *-u̯os —> *mьrtvъ.

 

Клаус Трост

 

Въз основа на руски, отчасти и на старобълг. материал (1978, 1986), но предимно в общотеоретичен план Т. разработва теорията за структурата на глаголното действие, която е в основата на най-новите проучвания върху глаголния вид. Тясно свързана с търсенията му в тази област е и подробно изградената система от понятия (в по-голямата си част — нови), чието постепенно оформяне проследява в поредица от статии и студии. Стремежът му е да постигне ясно диференциране между разграничаваните от него равнища на глаголната семантика: продължителност на действието, темпоралност, Zeitebene (различават се: дуративни, недуративни, пердуративни, т. е. с ограничена във времето продължителност, глаголи и съответни семантични подгрупи) и начин на протичане на действието, акционалност, Handlungsebene (различават се: каузални — за причина, финални — за цел, релационни — за отношение, глаголи и съответни семантични подгрупи). Системата на глаголната структура на действието (Aktionalität, Handlungsstruktur) е маркирана чрез понятията начин на действие (Handlungsart), начин на протичане (Vollzugsart) и вид на действието (Handlungsaspekt), които са нелексикално-семангични структурни елементи на глаголното съдържание. На равнището на темпоралността глаголите по вид са свършени и несвършени, на равнището на акционалността те също се противопоставят по вид: финалните са агентни (означават волево действие), каузалните и релационните глаголи — неагентни. Според Т. следователно видът не е само глаголната категория в традиционния смисъл на това понятие, ограничена в областта на глаголната продължителност на действието. Т. разграничава различни аспектни равнища: на глаголната темпоралност — Zeitaspekt (свършени и несвършени глаголи), на глаголния начин на действие — Handlungsaspekt (детерминираност — недетерминираност, интенционалност — неинтенционалност), на изречението — Satzaspekt (актив — пасив, лично — безлично изречение и т. н.), т. е. аспектът е присъщ на всички нелексикално-семантични и функционални структурни елементи на глаголното значение. Освен това Т. разработва семантични индикатори и тестове за практическото определяне на

 

 

194

 

финалните, каузалните и релационните глаголи (1982), описва функциите на префиксите (1983) и суфиксите (1984) в системата на глаголния вид и начин на действие, както и акционалната структура на старобълг. глагол (1986). Чрез диахронен анализ уточнява парадигматичната връзка между слав. идетъ : шьдъ : ходити (1978) и тяхната глаголна семантика, което го води до ново обяснение на проблема и за руските глаголи-двойки за движение (1978).

 

Нов етап в изследването на взаимодействието между преводаческа теория и практика в кирило-методиевската литературна традиция до XV в. е хабилитационният труд на Т., който се откроява и с теоретичните си постановки, и с методиката на конкретния езиков анализ. Няколко глави от уводната част представят мястото на Загребския сборник от 1469 и специално на съдържащия се в него Шестоднев в духовната и литературната среда на епохата, кодикологични данни за паметника и неговото съдържание. За да очертае езиковите му особености, Т. използва за сравнение превода на Шестоднева от Йоан Екзарх, евангелски цитати и материал от Супр. сб., наблюденията над превода на Диалектиката на Йоан Дамаскин на Е. Вайер, творбите на Григорий Цамблак и Константин Костенечки, отразили преводаческите концепции на търновския книжовнически кръг. Т. очертава, от една страна, преводаческите концепции на Константин-Кирил (отразени в Македонския кирилски лист) и от друга, преводаческите принципи на преславските книжовници (според Пролога към Богословието на Йоан Екзарх). Тук вниманието е насочено към третия преводачески период (XIV—XV в.), който се разглежда като продължение на най-ранните Кирило-Методиеви принципи за идентичност на съдържание и форма, на израз и смисъл между оригинал и превод. В светлината на преводачески и езикови признаци Т. очертава насоките за датирането на среднобълг. превод на Шестоднева най-късно от първата половина на XV в. (с. 70), въпреки че според изброените преводачески решения (с. 4370) той би трябвало да се отнесе към втората половина на XIV в. Специално внимание заслужават уводните теоретични постановки и въведената (до голяма степен собствена) терминология (с. 13—22), които Т. вече е изяснил в друга своя публикация (1976) върху терминологията на теорията и анализа на превода. Важно е разграничението, направено между преводаческа практика, преводаческа техника и преводачески стил, между отделните равнища на изходния текст и съответствията им в превода. В зависимост от тях Т. различава формално, функционално и семантично вариране в превеждащия език и очертава критерии за характеризиране на преводния стил на цяла епоха. Втората част на работата (с. 75—294) обхваща същинския анализ на езиковия материал. Посочват се три конститутивни признака за определяне на абстрактните съществителни — семантичен, трансформационен и словообразувателен. Основен за класификацията е комбинираният семантичноформален критерий, който дава възможност на Т. да установи различните степени на съответствие между оригинала и превода в областта на изследваната категория имена. По прецизност и изчерпателност осъщественият в широк културно-истор. аспект филологически и езиков анализ е новост в палеославистиката, особено с въведеното от автора разграничение между калка (Lohnübersetzung), паралелно образувание (Parallelbildung) и абсолютни 1:1 слав.-грц. съответствия (Glied-für-Glied-Paraphrase). Отделени са три словообразувателни групи абстрактни съществителни: с непродуктивни суфикси, със средно продуктивни суфикси (-ьба, -ина, -ота, -ета, -ъ-ıни/- ъ-ıнı-а, -ица, -ость), със силна продуктивност на суфиксите

 

 

195

 

(-нıе, -ниѥ, -тиѥ, -ьство, -ьствиѥ). В последната глава са разгледани сложни думи с пръв елемент име или наречие в съпоставка с превода на съответните грц. композита в Шестоднева на Йоан Екзарх. Следва кратка част за чуждите думи в Шестоднева на Загребския сборник и на Йоан Екзарх.

 

Т. е автор на рецензии върху трудове по слав. словообразуване, лексикология, синтаксис и др. (от X. Кайперт, X. Гейр, Фр. Копец, Ф. Отен, Г. Ресел, R. Рьод, Е. Кошмидер, X. Шалер и др.).

 

 

            Съч.:

o   Die aktiven Präsenspartizipia perfektiver Verba im Altkirchenslavischen. — AnzSPh, 1, 1966, p. 31—51; 2, 1967, p. 27—47;

o   Slav. *mьrtvъ ‘tot’. — Die Sprache, 13, 1967, p. 52—60;

o   Der russische Satztypus ‘gromom ubilo čeloveka’. — In: Slavistische Studien zum VI. Internationalen Slavistenkongreß in Prag 1968. München, 1968, p. 194—214;

o   Die Perfektperiphrase im Altkirchenslavischen und Armenischen. Ein Beitrag zur vergleichenden Syntax. — Indogermanische Forschungen, 73, 1968, p. 87—109;

o   Die Adverbialpartizipia auf -’a- von perfektiven Verben im Russischen. — AnzSPh, 3, 1969, p. 26—58; 4, 1970, p. 62—71;

o   Zur Struktur passivischer Sätze im Russischen, namentlich in den nordgroßrussischen Dialekten. — Die Sprache, 18, 1972, p. 9—23;

o   Perfekt und Konditional im Altkirchenslavischen. Wiesbaden, 1972, 160 p.; Die übersetzungstheoretischen Konzeptionen des Kyrillisch-mazedonischen Blattes und des Prologs zum Bogoslovie des Exarchen Joann. Zugleich ein Beitrag zur Frage der Autorschaft Konstantin-Kyrills. — In: Slavistische Studien zum VII. Internationalen Slavistenkongreß in Warschau 1973. München, 1973, p. 497—525;

o   Karamzin und das Igorlied. Ein Beitrag zur Kontroverse um die Echtheit des Igorliedes. — AnzSPh, 7, 1974, p. 128—145;

o   Übersetzungswissenschaftliche Terminologie und Übersetzungsanalyse (am Beispiel der russischdeutschen Übersetzung). — Folia Linguistica, 10, 1976, 3—4, p. 197—216;

o   Zur Definition der Abstrakta (am Beispiel von Russisch und Deutsch). — Indogermanische Forschungen, 81, 1976, p. 221—239;

o   Verbalaspekt und Satzaspekt. Thesen zum Aspektcharakter von Aktiv und Passiv im Russischen unter Berücksichtigung des Deutschen. — Sprachwissenschaft, 2, 1977, p. 1—26;

o   Untersuchungen zur Übersetzungstheorie und -praxis des späteren Kirchenslavischen: Die Abstrakta in der Hexaemeronübersetzung des Zagreber Zbornik von 1469. München, 1978, 381 p.;

o   Slav. idetъ : šьdъ : choditi und das Problem der Fortbewegungsverba. — WSl, 23, N. F. 2, 1, 1978, p. 115—121;

o   Verbale Zeitstruktur, verbale Handlungsstruktur und die paarigen Fortbewegungsverba im Russischen. Ein Beitrag zur Aspektologie des russischen Verbums. — Folia Linguistica, 12, 1978, 3—4, p. 385—404;

o   Entwicklung und Stand der Kontroverse um die Echtheit des Igorliedes. — In: Innsbrucker Beiträge zur Kulturwissenschaft: Slavica Aenipontana. 3. Innsbruck, 1980, p. 149—152;

o   Extralinguistische Prozessualität und Verbalsemantik. — Perspektiven der Philosophie, Neues Jahrbuch, 6, 1980, p. 269—296;

o   Zur literarischen Polemik im Igorlied und im Karamzins Ilja Muromec (unter vergleichender Berücksichtigung der Zadonščina). Ein Beitrag zur Frage einer Igorlied-Autorschaft N. M. Karamzins. — In: Festschrift für Linda Sadnik zum 70. Geburtstag. Freiburg i. Br., 1981, p. 145—168;

o   Die Germanismen des Igorliedes. — AnzSPh, 13, 1982, p. 25—28;

o   Zur Unterscheidung der finalen, der kausalen und der relationalen Verben. Ein Beitrag zur Theorie der verbalen Handlungsstruktur. — Sprachwissenschaft, 7, 1982, p. 168—196;

o   Die Funktionen der Präfigierung im System von Aktionsart und Aspekt im Russischen. — In: Studia Slavica in honorem viri doctissimi Olexa Horbatsch. Festgabe zum 65. Geburtstag. München, 1983, p. 200—228;

o   Die Funktionen der Suffigierung im System von Aktionsart und Aspekt im Russischen. — In: Aspekte der Slavistik. Festschrift für Josef Schrenk. München, 1984, p. 252—270;

o   Der Genetiv-Akkusativ im Russischen als Kategorie der Handlungsfähigkeit (Agentivität). — In: Festschrift für Wolfgang Gesemann. 3. Beiträge zur slawischen Sprachwissenshaft und Kulturgeschichte. Neuried, 1986 (Slavische Sprachen und Literaturen, 8), p. 345—360;

o   Die verbale Handlungsstruktur im altbulgarischen Verbalsystem. — In: Einundzwanzig Beiträge zum II. Internationalen Bulgaristik-Kongreß in Sofia 1986. Neuried, 1986, p. 423—435;

o   Zur Rolle der verbalen Handlungsstruktur im russischen Verbalsystem. — In: Festschrift für Herbert Brauer zum 65. Geburtstag am 14. April 1986. Köln-Wien, 1986, p. 625—639;

o   Agentivität und Inagentivität im serbokroatischen Verbalsystem. — In: Dona Slavica Aenipontana. In honorem Herbert Schelesniker. München, 1987, p. 215—221;

o   Zur semantischen Klassifizierung der Substantive im Russischen. — ZSPh, 48, 1988, p. 241—248;

o   Die Aktualitätsstruktur im tschechischen Verbalsystem. — SPFFBU, A: Rada Jazykovědná, 45, A44, 1992, p. 75—89;

o   Zur semantischen Klassifikation der Substantive und des Genetiv-Akkusativs im Russischen. Regensburg, 1992, 185 p.

 

            Лит.:

·       Scholz Fr. — Die Sprache, 20, 1974, 1, p. 104 (рец.);

·       Trümmer M. — AnzSPh, 9, 1977, p. 467—472 (рец.);

·       Keipert H. — Kratylos, 24, 1979 (1980), 1, p. 131—135 (рец.);

·       Pohl H. D. — Die Sprache, 20, 1979, 1, p. 122 (рец.);

·       Miklas H. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 3, p. 98—111 (рец.);

·       Мinčevа А. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 1, p. 104—107 (рец.);

·       Zlatanova R. Ein Kapitel Geschichte der Slawistik in der BRD. Paläoslawistik an der Universität des Saarlandes ( 1959— 1969). — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, p. 88—106;

·       Верещагин Е. — CC, 1981, 4, с. 106—108 (рец.);

·       Стефановић Д. — ЈФ, 37, 1981, с. 293—296 (рец.);

·       Bláhová E. — Slavia, 50, 1981, р. 81—84 (рец.);

·       Freydаnk D. — ZS, 26, 1981, p. 791—794 (рец.);

·       Weiher Е. — AnzSPh, 12, 1981, p. 199—202 (рец.);

·       Wedel E. Zur Entwicklung der Slavistik an der Universität Regensburg. — In: Materialien zur Geschichte der Slavistik in Deutschland. 1. Berlin, 1982, p. 173—183;

 

 

196

 

·       Zlatanova R. Die Schule von Prof. Linda Sadnik und ihr Beitrag zur Paläobulgaristik. — In: Bulgarien: Internationale Beziehungen in Geschichte, Kultur und Kunst. Neuried, 1984, p. 251—260;

·       Mehlig H. R. — Russian Linguistics, 9, 1985, p. 125—129 (рец.);

·       Kürschners Deutscher Gelehrten-Kalender, 15 изд. Berlin-New York, 1987, p. 46—71;

·       Festschrift für Klaus Trost zum 65. Geburtstag. München, 1999 (WSl, Sammelbände, 5), 355 p.;

·       Hansack E., W. Koschmal, N. N ü b 1 e r, R. Večerka. Zum Geleit. — In: Festschrift für Klaus Trost zum 65. Geburtstag. München, 1999, p. 7—9;

·       Systematisches Schriftenverzeichnis. — In: Festschrift für Klaus Trost zum 65. Geburtstag. München, 1999, p. 11—18.

 

Румяна Златанова

 

 

    (33). ТРУБЕЦКОЙ, Николай Сергеевич (16/28.ІV.1890—25.VI.1938) — руски езиковед. Роден в Москва, където получава основно образование. Баща му — княз С. Н. Трубецкой, е проф. по философия и ректор на Московския унив. По време на следването си в Историко-филологическия фак. на Московския унив. ( 1908— 1913) Т. изучава народопсихология, философия на историята, методология на историко-филологическото познание, санскрит, общо и индоевроп. езикознание. Негови преподаватели са В. К. Поржезински, В. Н. Шчепкин и М. М. Покровски — последователи на основателя на Московската лингвистична школа Ф. Ф. Фортунатов. През 1913—1914 Т. слуша в Лайпцигския унив. лекциите на Фр. К. Бругман, А. Лескин и Е. Виндиш. Под влияние на А. А. Шахматов и Н. Н. Дурново се насочва към проучвания в областта на славистиката. Частен доц. в Московския унив. (1915—1916). Ръководител на Катедрата по сравнително езикознание в Унив. в Ростов на Дон (1918). Емигрира в Б-я (1920) и в продължение на две учебни години е доц. по сравнително езикознание в Софийския унив. От 1922 е редовен проф. по слав. езици и литератури във Виенския унив., където след смъртта на В. Ягич (1923) ръководи Катедрата но слав. филология. От Виена Т. активно сътрудничи на Пражкия лингвистичен кръжок — център на новата за онова време сгрукгурална лингвистика и фонология. Член-кор. (1925) и действ. член (1930) на Австрийската АН. Умира във Виена.

 

Т. работи в областта на теоретичното езикознание, на индоевроп. (главно слав.), угро-финските и кавказките езици, върху отделни проблеми на руската литература, история, фолклор и култура. Най-значителният му теоретичен принос в общото езикознание е посмъртно издаденият му труд „Grundzüge der Phonologie“, 1939 (руски превод „Основы фонологии“, 1960), в който са изследвани фонологичните системи на повече от сто езика, като е отделено внимание и на бълг. език, и подробно е разработена теорията за фонологичните опозиции. Много ценни са работите на Т. по морфонология — гранична област между фонологията и морфологията, в която той включва теорията за фонологичната структура на морфемите, теорията за комбинаторните звукови промени в морфемите и теорията за звуковите редувания с морфологична функция. Задача на морфонологията според него е установяването на типовете звукови структури на различните видове морфеми (срв. статията „Gedanken über Morphonologie“, 1931; руски превод „Некоторые соображения относительно морфонологии“, 1967).

 

Широко замисленият славистичен труд на Т. върху историята на възникването и разпадането на общослав. праезик остава незавършен поради ранната му смърт. От него са публикувани само отделни статии върху проблеми на звуковата и морфологичната система, словообразуването, лексиката и интонационната система на общослав. праезик. Т. приема, че общослав. период продължава до изпадането на еровете („падение глухих“). Сред разработките му върху руския език и западнослав. езици се открояват „Das morphonologische System der russischen Sprache“ (1934)

 

 

197

 

и „Polabische Studien“ (1930).

 

Пряко посветени на старобълг. език (наричан от него „староцърковнославянски“ и „працърковнославянски“) са „Altkirchenslavische Grammatik. Schrift-, Laut- und Formensystem“ (също издадена посмъртно през 1954) и няколко статии, които допълват изложението в Граматиката. В нея фактите на старобълг. фонетика и морфология са обяснени за пръв път от фонологична гледна точка. Граматиката включва раздели за писмената система (глаголическа и кирилска), звуковата система, морфонологията, морфологията и словообразуването. В раздела за писмената система на езика Т. разглежда въпросите за състава и произхода на двете азбуки, за реда, звуковата и числената стойност на буквите и графичния им облик. Той категорично твърди, че първоначалната азбука е глаголицата. Според него независимо от влиянието на грц. минускулно писмо и на някои ориенталски азбуки като цяло тя е оригинално дело на Константин-Кирил Философ; кирилицата повтаря грц. унциално писмо, а 15-те букви за слав. звукове, които липсват в грц. азбука — б, ж, (знак за г̀), ц, ш, ч, ъ, ь, ѣ, ѭ, ю, ѧ, ѫ, ı-а, ѥ, са заети в по-голямата си част от глаголицата, като са стилизирани по кирилски образец.

 

В Граматиката са изследвани и описани изключително грижливо възможните позиции и съчетания на фонеми (звуковите правила — Lautregeln) в езика. В съответствие с принципите на фонологията са установени и анализирани опозициите, в които фонемите могат да участват. Т. намира, че основното противопоставяне в звуковата система на старобълг. език е между предните и задните гласни. То стои и в основата на морфологичните парадигми.

 

Николай Трубецкой

 

Съществени възражения предизвиква главата за локалните форми на „староцърковнославянската“ звукова система. Тук и на други места в книгата езикът на Кирило-Методиевите преводи е определен като „працърковнославянски“ и е разграничен от „староцърковнославянски“, използван в бълг. държава. Под „працърковнославянски език“ Т. разбира говорения в Солун и Солунско през IX в. слав. диалект, наречен от него „солунско славянско койне“, който претърпял известни промени в Моравия и Б-я. Така напр. фонемите и (по този начин в Граматиката са означени застъпниците на праслав. съчетания *tj и *dj в „працърковнославянски“) в Моравия са изместени от с, z, а в Б-я преминали в št, žd. Тази мисъл Т. развива и в статията си за староцърковнослав. застъпване на праслав. *tj, *dj (1936). Според него буквата в първоначалната глаголица се е употребявала за означаване на фонемата , а буквата (герв) — за означаване на фонемата и на г’ пред предни гласни в грц. думи. Тези фонеми първоначално представлявали съчетания от палатален спирант и палатална експлозивна съгласна, при което с бил означаван звучният вариант, а с — беззвучният. По-късно в Б-я (в „староцърковнославянски“)

 

 

198

 

буквата започнала да се използва със звукова стойност št; се запазил в грц. думи; за означаване на žd започнало да се употребява буквеното съчетание . Тази постановка на Т. не може да се приеме. Солунският говор не може да бъде наричан слав. койне. Константин-Кирил и Методий оформят първия литературен език на славяните на основата на говора на бълг. славяни от Солунско, където шт, жд са редовните застъпници на *tj, *dj. Въвеждането на термин „працърковнославянски език“ и на хипотетични фонеми и , различни от шт и жд, не е оправдано. В Моравия наистина шт и жд се заместват от с и z, но в Б-я шт и жд в първите преводи на богослужебните книги са идентични с шт, жд в по-късните им преписи и в оригиналните старобълг. произведения. След залеза на Моравската мисия книжовният език, създаден от Кирил и Методий върху основата на бълг. говори от Солунско, се връща на родна земя. Във всички старобълг. паметници рефлексите на *tj, *dj са шт, жд (има само един пример ждж в Мариинското евангелие). Неоснователно се тълкува като корелат на в слав. думи: той се използва само в чужди думи за предаване на г’ пред предни гласни, рядко пред о.

 

Новаторски е разделът „Морфонология“. В него е обосновано подробно морфеми с какъв фонетичен състав могат да бъдат префикси, корени, суфикси, окончания и съединителни морфеми. Внимателно са проучени и класифицирани възможните звукови съчетания на морфемната граница, както и звуковите редувания, които не нарушават единството на морфемите. Оригинално е разработен и разделът „Морфология“. Новото тук е в установяването на системни връзки между морфологичните явления, в откриването на общото, което лежи в основата на многобройните парадигми. За разлика от традиционната класификация на имената в склонения в зависимост от старата им основа, Т. предлага нова, основана на наличието на един или два варианта на окончанията — задновокален (непалатален) и предновокален (палатален). В зависимост от това той дели склоненията на двуформени (zweigestaltige) и едноформени (eingestaltige). При двуформените окончанията се явяват в два варианта, а при едноформените — в един вариант. Типичен пример за двуформено склонение е номиналното двуформено склонение. В него се включват, от една страна, имена (съществителни, прилагателни, числителни) със стара -о- и -a-основа (непалатален вариант на склонението), а от друга страна — имената със стара -jo- и -ja-основа (палатален вариант на склонението). По номинални едноформени склонения се скланят имената със стара -i-основа и имената със стара основа на съгласна, тъй като те не познават други варианти на окончанията. При глаголите противопоставяне между двуформен и едноформен флексионен тип се наблюдава при формите от сегашната основа.

 

В последната глава от Граматиката на Т. — „Словообразуване“, старобълг. суфикси са изследвани с оглед на основите, с които те се свързват. Характеризирани са още семантиката на образуваните с тях думи, фреквентността им и конкуренцията между тях.

 

На отделни старобългаристични въпроси са посветени някои по-малки работи на Т. Той успява да идентифицира абецедара, описан от Ягич в „Энциклопедия славянской филологии“, с абецедара, открит от самия него на последния лист в книга на лат. език от X в., съхранявана в Мюнхенската библиотека (т.нар. Мюнхенски абецедар), който съдържа кирилската и глаголическата азбука. Според Т. той е написан от друга ръка не преди XII в. (1930).

 

Въз основа на Азбучната молитва от Константин Преславски, на друго азбучно стихотворение от неизвестен автор,

 

 

199

 

на Мюнхенския и на Парижкия абецедар Т. заключава, че в първоначалната глаголица е имало два вида х — паяковидно и обикновено. Първото х, което е стояло на 24-о място в азбуката, е предавало грц. χ, а второто, което е стояло на 33-о място — слав. х. Фактът, че Константин-Кирил е въвел в глаголицата два знака за х, показва, че в двата езика това е бил различен звук. Т. приема, че по времето на Константин-Кирил χ в грц. език още не е било спирант, а аспират (kh), докато слав. х е било гутурален спирант. Но скоро в глаголическите ръкописи паяковидното х в чужди (грц.) думи е излязло от употреба и звукът е започнал да се предава с обикновено х. Паяковидното х в слав. дума хлъмъ според Т. не отразява първоначалната дистрибуция на двата вида х. Със становището си за две х в глаголицата и тяхната числена стойност Т. внася допълнителна яснота (след А. Ваян) в четенето на израза етх’ ве’хти в приписката от 907 на старобълг. книжовник Тудор Доксов към направения от Константин Преславски превод на Четири слова против арианите от Атанасий Александрийски (приписката съобщава, че княз Борис I е покръстил българите „в годината егх бехти“; съхранена е в руски преписи, най-старият от които е от 1489, № 968 от сбирката на Μ. П. Погодин в Руската национална библиотека в Санкт Петербург). Според Т. годината е транслитерирана с кирилски букви от глаголически източник (1936).

 

В статиите си за фонологичната система на гласните в староцърковнославянски (1931), за носовите гласни в лехитските езици (1925) и за рефлексите на общослав. ę в чешки език (1928) Т. прави извод, че в старобълг. език освен назалите m, n, n’ е съществувала и четвърта назална консонантна фонема (отбелязвана от него условно с N, n), която се е явявала само след гласни и е образувала с тях назални таутосилабични съчетания. Старобълг. носовки не са били назализувани гласни, а съчетания от орални гласни и носови съгласни (в първоначалната глаголица знаците за носовките са двубуквени съчетания от орална гласна и назален компонент).

 

Запазването на к в думата скврьна и производните ѝ (единствено изключение от закона за прехода на *kv в цв пред предни гласни в южно- и източнослав. езици) е обяснено от Т. със запазването на твърдостта на в пред сонантното р, каквото всъщност представлява съчетанието рь в случая (1925).

 

Допълнение към словообразувателния раздел в Граматиката е статията на Т. за притежателните прилагателни в „староцърковнославянски“ (1937). Към старобългаристичните му работи се отнася и една малка, но значима публикация с литературоведски характер. В нея е реконструирана Похвалата, написана от Константин-Кирил за Григорий Богослов и известна от гл. 3 на ЖК (1934). Т. установява, че това е седемстишно стихотворение, издържано в метрическа схема 17—16—16—17—16—16—17. Схемата е симетрична, като 17-сричните стихове обграждат 16-сричните. Мястото на ударението показва близост с южнослав. народна поезия.

 

 

            Съч.:

o   Les voyelles nasales des langues lechites. — RES, 5, 1925, p. 24—37;

o   Старославянское скврьна. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорска дейност. С., 1925, с. 481—483;

o   Об отражениях общеславянского ę в чешском языке. — Slavia, 4, 1928, p. 611—684;

o   Polabische Studien. — SAWW, 211, 1930, 4, 167 p.; Das „Münchener slavische Abecedarium“. — Bsl, 2, 1930, p. 29—31;

o   Gedanken über Morphonologie. — Travaux du Cercle linguistique de Prague, 4, 1931, p. 160—163 (на руски език: Некоторые соображения относительно морфонологии. — В: Пражский лингвистический кружок. М., 1967, с. 115—118);

o   Zum phonologischen Vokalsystem des Altkirchenslavischen. — In: Mélanges de philologie offerts à M. J. J. Mikkola. Helsinki, 1931 (Annales Academiae Scientiarum Fennicae, 27), p. 317—325;

o   Altkirchenslavische Sprache. Schrift-, Laut- und Formenlehre (nach Vorlesungen, gehalten an der Wiener Universität im WS. 1932/1933 und SS. 1933). Wien, 1934, 142 + 11 p.;

 

 

200

 

o   Das morphonologische System der russischen Sprache. Prag, 1934, 94 p.;

o   Ein altkirchenslavisches Gedicht. — ZSPh, 11, 1934, p. 52—54;

o   Ke skladbe starého cirkevněslovanského jazyka [J. Stanislav. Dativ absolutní v starej cirkevnej slovančině (Bsl, 5, 1933—1934; 6, 1935—1936)] (рец.). — SaS, 1, 1935, p. 188—189; 3, 1937, p. 128;

o   O poměru hlaholské a řecké abecedy. — SaS, 1, 1935, p. 135—136;

o   Die altkirchenslavische Vertretung der urslav. *tj, *dj. — ZSPh, 13, 1936, p. 88—97;

o   Die Aussprache des griechischen χ im 9. Jahrhundert n. Chr. — Glotta, 25, 1936, p. 248—256;

o   О притяжательных прилагательных (possesiva) староцерковнославянского языка. — В: Зборник у част А. Белића. Mélanges linguistiques et philologiques offerts à M. Aleksandar Belić. Београд, 1937, c. 15—20;

o   Grundzüge der Phonologie. Prag, 1939 (Travaux de Cercle linguistique de Prague, 7), 272 p. (2 ИЗД. 1958; 3 изд. 1962; на руски език: Основы фонологии. Μ., 1960, 361 c.);

o   Altkirchenslavische Grammatik. Schrift-, Laut- und Formensystem. Herausgegeben von R. Jagoditsch. Wien, 1954 (SAWW, 288,4), 197 p.(2 изд. Graz-Wien-Köln, 1968);

o   Избранные труды по филологии. Составление В. А. Виноградова и В. П. Нерозняка. Переводы с разных языков. М., 1987, 560 с.;

o   Opera slavica minora linguistica. Herausgegeben von St. Hafner, F. V. Mareš und Μ. Trümmer, unter Mitarbeit von W. Kühnelt—Leddihn. Wien, 1988 (SAWW, 509), 74+344 p.

 

            Лит.:

·       Леков Ив. Научното творчество на проф. Н. С. Трубецкой. — Българска мисъл, 14, 1939, 1, с. 69—73;

·       Havránek В. Bibliographie des travaux de N. S. Trubetzkoy. — Travaux de Cercle linguistique de Prague, 8, 1939, p. 335—342;

·       Havránek В. Nikolaj Sergejevič Trubeckoj (Trubetzkoy). — Ročenka Slovanského ústavu, 11, 1939, p. 108—115;

·       Jakobson R. Nécrologie. Nikolaj Sergejevič Trubetzkoj. — Acta linguistica, 1, 1939, p. 64—76;

·       Jagoditsch R. N. S. Trubetzkoj als Literarhistoriker. — WSJ, 4, 1955, p. 28—50;

·       Horálek K. N. S. Trubetzkoy und die Phonologie des Urslavischen. — WSJ, 7, 1959, p. 5—13;

·       Леков Ив. Типология на фонемните съчетания у Н. С. Трубецкой — предпоставка на съвременните представи за езика като естествен код. — ЕЛ, 13, 1963, 5, с. 1—6;

·       Zum fünfundzwanzigsten Todestage Fürst N. S. Trubetzkoys. Wien, 1964 (WSJ, 11), 218 p.;

·       Симеонов Б. Николай Сергеевич Трубецкой в Болгарии. — Болгарская русистика, 3, 1976, 2, с. 43—45;

·       Младенов М. Сл. Письмо Н. С. Трубецкого акад. Ст. Младенову. — Болгарская русистика, 5, 1978, 6, с. 75—77;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. Биобиблиографический словарь. 3. Минск, 1978, с. 239—241;

·       Miklas Н. Trubetzkoys Sprachbundbegriff aus Sicht der jüngeren Forschung. — In: Festschrift für Wilhelm Lettenbauer zum 75. Geburtstag. Freiburg i. Br., 1982, p. 131—153;

·       Кочев Ив. Николай Трубецкой. — Съпоставително езикознание, 13, 1988, 4—5, с. 216—220;

·       Младенов М. Сл. Писмо на Н. С. Трубецкой до Ст. Романски. — Съпоставително езикознание, 13, 1988, 4—5, с. 116—117;

·       Данчев А. — Съпоставително езикознание, 15, 1990, 6, с. 68—73 (рец.);

·       Чейка М. Николай Сергеевич Трубецкой. — Съпоставително езикознание, 15, 1990, 2, с. 104—108.

 

Лидия Стефова

 

 

    (34). ТУДОР ДОКСОВ, Тодор Доксов (ІХ—Х в.) — братов син на княз Борис I, монах, представител на Преславското книжовно средище. Известен е от сравнително обширна бележка, която оставя в 907 към преписания от него превод от грц. език на Четири слова против арианите от Атанасий Александрийски (преводът е направен година по-рано от епископ Константин Преславски). Приписката е запазена с незначителни разлики в руски ръкописи от XV и XVI в. (К. Попконстантинов — В. Константинова, 1984); най-старият препис е в ръкопис от 1489, № 968 от сбирката на Μ. П. Погодин в PFB. Текстът в превод гласи:

 

„Тия благочестиви книги, наречени Атанасий, преведе по поръка на нашия български княз на име Симеон на славянски език от гръцки епископ Константин, ученик на Методий, архиепископ на Моравия, в годината от сътворението на света 6414 [906], индикт 10. По поръка на същия княз ги преписа черноризец Тудор Доксов на устието на Тича в годината 6415 [907], индикт 14, гдето е съградена от същия княз светата златна нова църква. В същата година почина на 2 май в събота вечерта божият раб, бащата на този княз, живеещ с чиста вяра и правоверното изповедание на нашия Господ Исус Христос. Това бе великият, честният и благоверният наш господар български княз на име Борис, чието християнско име бе Михаил. Този Борис покръсти българите в годината етх бехти. В името на Отца и Сина и Светия Дух. Амин.“

(Динеков, П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, с. 142—143).

 

Приписката на Т. Д. е изключително ценен истор. извор: тя не само представя,

 

 

201

 

макар и лаконично, един от книжовните дейци от Златния век (посочват се името му, принадлежността му към владетелския двор и конкретната му работа на преписвач), но документира и други важни обстоятелства и събития от времето на Първото бълг. царство (биографичните уточнения за Константин Преславски, ръководната роля на княз Симеон в духовното и материалното строителство, точната дата на смъртта на княз Борис, годината на покръстването на българите — етхь бехти по първобълг. летоброене). Информационното значение на приписката и летописният ѝ характер са основания тя да бъде анализирана многократно, дори в рамките на „няколко културни пласта“ (Хр. Трендафилов, 1992).

 

Приписката на Тудор Доксов, препис от 1489 г.

 

От ранната история на славистичната наука са известни случаи на погрешни идентификации на Т. Д. Така напр. П. Й. Шафарик го отъждествява с Борисовия брат Докс (Дукс), а И. И. Срезневски — със самия Борис-Михаил от времето на неговото монашество. В специално изследване (1897) В. Н. Златарски аргументирано доказва, че Т. Д. е син на Докс, посочен изрично като брат на бълг. владетел в приписка от Чивидалското евангелие, известен и от Пролога на Йоан Екзарх към преводния му труд Богословие (Небеса). Това мнение се налага трайно сред специалистите (срв. История на България, 2, 1981, с. 322). Съвременен опит за ревизирането му правят К. Попконстантинов и В. Константинова, според които формата Доксовъ от приписката към старобълг. превод на Четири слова против арианите не е патроним на черноризец Тудор, а притежателно прилагателно, образувано от лично име с много продуктивната в старобълг. език наставка -овъ; Доксовъ в случая определя „положението на черноризец Тудор към висшия сановник Докс — той е бил негов домашен монах (чрьноризьць), необходим не само като духовно лице, но и като преписвач на богослужебни книги“ (1984, с. 114). В подкрепа на тълкуването на „Доксов“ като патроним се обявява П. Георгиев (1987). Той разглежда обстойно възникването на патрилинейната система за означаване на фамилни имена през Средновековието и преценява съчетанието Тоудѡръ Доѯовъ като „несъмнено най-ранния и за съжаление единствен в домашните ни източници пример в тази насока“ (с. 92); същевременно аргументира и убеждението си, че Т. Д. проявява ясно съзнание за своя знатен произход, който сам подчертава.

 

Още един момент от приписката на Т. Д. предизвиква разногласия — споменаването на безименната свѧтаѧ и ч(с)тнаѧ златаѧ црькы новаѧ, която някои специалисти свързват с манастира в местността Патлейна, а други — с Кръглата църква в Преслав (подробности около дискусията вж. у А. Мединцева — К. Попконстантинов, 1984, с. 12—25).

 

 

202

 

Второто мнение е по-популярно, окачествявано дори като „безспорно“ (срв. История на България, 2, с. 300; П. Георгиев, 1993; Т. Тотев, 1996), но като се има предвид, че вече са разкрити и други храмови постройки с подобна декоративна украса, а и проучването на Кръглата църква не е приключило, локализацията на посочената от Т. Д. църква все още не може да се смята за окончателна.

 

В руски ръкопис от XI — началото на XII в. (ГИМ, Син. 478), в който е поместен старобълг. превод на Катехезите (Огласителните слова) на Кирил Ерусалимски, е добавена приписка със следното съдържание: „Господи, подкрепи своя раб Теодор, който завърши тези книги — да му даде Бог опрощение на греховете, и божия раб Константин, който ги написа. Амин.“ (Е. Георгиев, 1962, с. 196, 333). А. Ваян (1932) предполага, че тази приписка е още едно доказателство за съвместната работа на Т. Д. и Константин Преславски.

 

 

            Лит.:

·       Калайдович К. Иоанн, ексарх болгарский. Исследование, объясняющее историю словенского языка и литературы ІХ—Х столетий. М., 1824, с. 14, 98;

·       Шафарик П. Расцвет славянской письменности в Вулгарни. — ЧОИДР, 3, 1848, 7, с. 17;

·       Златарски В. Н. Кой е бил Тудор черноризец Доксов? — БПр, 4, 1897, 3, с. 42—61;

·       Златарски В. Н. История на българската държава през средните векове. 1., 2. С., 1927, с. 29—30, 343, 345;

·       Vaillant A. La traduction vieux-slave des Cathéchèses de Cyrille de Jérusalem. — Bsl, 4, 1932, p. 287;

·       Генов M. Начало и разцвет на българската литература. Първо българско царство. С., 1937, с. 140;

·       Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина. 1. Книжовни и исторически паметници на Първото българско царство. С., 1940, с. 76, 206—207;

·       Киселков В. Сл. Българската книжнина през Симеоновия век. 2 доп. изд. С., 1943, с. 18, 63;

·       Динеков П. Стара българска литература. 1. С., 1950, с. 104;

·       Vaillant A. Discours contre les ariens de saint Athanase. Version slave et traduction en français. Sofia, 1954, p. 6, 10, 13;

·       Гeоpгиев Е. Създаването на Преславската и Охридската книжовни школи в Средновековна България. — ГСУфф, 1, 1955, 1, с. 45—46, 53, 55—57;

·       Киселков В. Сл. Проуки и очерти по старобългарска литература. С., 1956, с. 116—117;

·       Гошев Ив. Старобългарски глаголически и кирилски надписи. С., 1961, с. 26—27, 29—31;

·       Георгиев Е. Разцветъг на българската литература в ІХ—Х в. С., 1962, с. 82—83, 192, 195—196, 330, 333;

·       История на българската литература. 1. С., 1962, с. 28, 88, 1 13, 124—126;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 300, 322;

·       Попконстантинов К., А. Мединцева. Надписи из Круглой церкви в Преславе. С., 1984, с. 12—27;

·       Попконстантинов К., В. Константинова. Към въпроса за черноризец Тудор и неговата приписка. — Старобългарска литература, 15, 1984, с. 106—118;

·       Георгиев П. Кой е Тудор Черноризец Доксов? (Към въпроса за българската патронимия през средновековието). — Старобългарска литература, 20, 1987, с. 87—94;

·       Трендафилов Хр. Приписката на Черноризец Тудор Доксов и първобългарската летописна традиция. — В: Плиска — Преслав. 5. Шумен, 1992, с. 275—280;

·       Георгиев П. Златната църква в Преслав — В: Преслав. 5. С., 1993, с. 7—25;

·       Андреев Й., Ив. Лазаров, П. Павлов. Кой кой е в средновековна България. Исторически справочник. С., 1994, с. 384—385;

·       Тържество на словото. Златният век на българската книжнина. Съставителство, редакция и научен коментар Кл. Иванова, Св. Николова. С., 1995, с. 299, 326—327;

·       Тотев Т. Монастырь около Круглой церкви в Преславе. — В: Медиевистични изследвания в памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 282—283;

·       Делева А. Тудор — произход и значение на името. — ГСУ Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 90 (9), 2000, с. 351—355;

·       Трендафилов Хр. История и благочестие: де се е поминал княз Борис-Михаил? — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 103—113.

 

Пенка Ковачева

 

 

    (35). ТУНИЦКИ, Николай Леонидович (Туницкий, Н. Л.) (17/29.IX.1878—1934) — руски филолог славист. Роден в с. Панфили, Полтавска губерния. Завършва Полтавската духовна семинария (1899) и Московската духовна академия. Проф. стипендиант в Петербургския унив. (1903—1905). Специализира слав. филология при А. И. Соболевски, А. А. Шахматову П. А. Лавров. Доц. (1905), извънреден проф. по руска литература (1913— 1918) в Московската духовна академия. Чете лекции по стара и нова руска литература, по стари слав. литератури и старослав. език. През 1909 с научна цел пътува в южнослав. страни, п-в Атон и

 

 

203

 

Цариград. Сътрудник на Руския археол. инст. в Константинопол (1911). Преподава украински, сръбски и полски език в киевски висши училища; завежда Катедрата по славистика в Киевския унив. (1918—1922), по-късно преподава в Москва, Твер, Нижни Новгород. Член е на комисията по речниците на АН на СССР (1926). Магистър по богословие (1913) и носител на Толстоевската премия за 1915 за труда си „Св. Климент, епископ словенский. Его жизнь и просветительная деягельность“ (1913). Умира в Москва.

 

Интересът на Т към кирило-методиевската проблематика и в частност към личността и творчеството на Климент Охридски датира от студентските му години. Той издава „Слово о святой Троице, о твари и о суде“ Климента Словенското“ (1904), придружено с обстоен коментар и текстови съпоставки, както и очерка „Климент, епископ словенский или величский“ (1910). Многогодишният задълбочен интерес на Т. към живота и делото на най-видния Кирило-Методиев ученик намира завършен израз в аналитичния и обстоен труд „Св. Климент, епископ словенский...“, с който Т. се нарежда сред най-вещите познавачи както на Климент Охридски, така и на кирилометодиевската проблематика от своето време. Т. замисля своето изследване в две части. За широтата на научната му концепция може да се съди от уводните думи, в които той формулира целта на труда си — да възстанови пълния обем на Климентовото литературно наследство и чрез него — и характера на първоначалната християнска проповед сред новопокръстените бълг. славяни. Той схваща изследването върху живота и дейността на Климент Охридски като необходимо встъпление към анализа на старобълг. ораторска проза.

 

Като се отнася критично към съществуващите изследвания на изворите за Климент Охридски, Т. подлага на цялостен анализ познатите източници. Изказаната от него хипотеза, че ЖК и ЖМ вероятно възхождат към грц. първообраз, не намира подкрепа у повечето палеослависти. Особено внимателно е изследван тестът на Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски. Наблюденията на Т. върху двете издания на Житието, осъществени от Атанасий Пароски (1784 и 1805), коригират някои неточности в интерпретацията на грц. текст. Като коментира съмненията на някои учени относно авторството на Теофилакт Охридски, Т. доказва убедително, че анахронизмите в Житието се дължат на непосредственото използване на недостигнало до наши дни слав. житие на Климент Охридски. Т. прави паралели и с други текстове на Теофилакт в подкрепа на Теофилактовото авторство. Така той разрешава дългогодишните спорове около достоверността на Климентовото житие и авторството на Теофилакт. Мнението му е прието в науката. Приносни са и разсъжденията на Т. за източниците, върху които е изградено Житието. Според него Теофилакт е имал под ръка ЖК и ЖМ, а също и недостигнало до наши дни съчинение за дейност на Кирил и Методий в Б-я. Т. обяснява фактическите различия между текста на Теофилакт и Пространните жития с тенденциозното предаване на фактите от грц. архиепископ и с усложнения литературен език и изрично отбелязва, че според тези паметници азбуката и първите преводи са предназначени за бълг. славяни и са осъществени на техния език. По подобен начин е разгледано и Краткото житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан. Т. изтъква, че то е съставено въз основа на Теофилактовото житие, но авторът се отнася повърхностно и произволно към първоизточника си. Т. категорично подкрепя мнението за авторството на Димитър Хоматиан и приема, че творбата е писана в края на XII — началото на XIII в.

 

 

204

 

Във втората част на своя труд на фона на развитието на слав. просвета Т. разглежда произхода и ранните години на Климент, живота и дейността му в Моравия, пристигането и пастирската му дейност в Б-я. По въпроса за пренасянето на слав. писмо в Б-я Т. допуска възможността за негово епизодично проникване и преди 886 — в резултат както на преки, така и на опосредствани контакти с Велика Моравия. Той смята, че е възможно слав. писменост при придвижването си към Б-я частично да е проникнала и в Сърбия.

 

В концепцията на Т. за етническата разслоеност на бълг. народ по времето на княз Борис I (852—889) и цар Симеон (893—927), както и за ролята на македоно-виз. славяни в изграждането на националната Бълг. църква и култура е налице една от малкото методологически слабости на неговото изследване. Т. схваща Слав. църква като наднационална и не забелязва измененията, характеризиращи националната ѝ специфика в различните истор. етапи. В такъв смисъл той противопоставя източнобълг. на западнобълг. етносен елемент и смята, че именно сред македоно-виз. славяни, намиращи се типологически между българските и сръбските групи, се изграждат истинските основи на Слав. църква.

 

С безспорно приносен характер са наблюденията на Т. върху дейността на Климент като епископ на Дрембицко-Величката епархия (вж. Епархия на Климент Охридски). Много от неговите постановки за нейния обхват, както и категоричното и научнообосновано отхвърляне на становището, че митрополитското седалище трябва да се свързва с Охрид, днес са приети в науката. Особено интересни са неговите съждения за характера на слав. население в тези области и тясната връзка на Климентовото творчество с него.

 

Плодотворността на идеите на Т., останали до известна степен нереализирани в съвременната наука, ясно личи и в заключителната част на труда му, посветена на заслугите на цар Симеон като организатор на културния кипеж в бълг. столица (вж. Преславско книжовно средище). Той клони към становището, че Преслав носи академичната, високоинтелектуалната струя в старобълг. култура, докато Охридското книжовно средище има повече практически, просветно-педагогически характер. Т. по интуитивен път долавя дълбоката връзка между литературната дейност на творците от двата основни културни центъра в Б-я, вероятността те да са създали някои от известните днес литературни паметници в тясно сътрудничество. Тази негова творческа догадка е потвърдена в наши дни с откритията около съвместната дейност на Климент Охридски и Константин Преславски. Изключителната ерудираност и продуктивните идеи нареждат Т. сред най-задълбочените изследователи на кирило-методиевската проблематика и най-проникновените познавачи на Климентовото дело. Остава обаче неосъществена перспективната му научна програма за цялостно обхващане на Климентовото литературно наследство и критическото му издаване.

 

Значителен е и приносът на Т. за изучаване на най-старите слав. библейски преводи. Той издава част от текстовете на малките пророци с тълкованията на Теодорит Кирски, като подчертава, че те дават самостоятелна редакция на превода на библейския текст, различна от паримейната. Т. се присъединява към изследователите, които свързват превода на издадените от него текстове с епохата на цар Симеон.

 

 

            Съч.:

o   Описание рукописей, хранящихся в архиве святейшего правительствующею Синода. 1. Рукописи богослужебные. СПб., 1904 (рец.). — ЖМНП, 1904, ноябрь-декабрь, с. 442—444;

o   „Слово о святой Гроице, о твари и о суде“ Климента Словенского. — ИОРЯС, 9, 1904, 3, с. 201—232;

o   К вопросу о происхождении и авторе Болгарской легенды. — В: Сборник статей, посвященных почитателями академику и заслуженному профессору В. И. Ламанскому по случаю пятидесятилетия его ученой деятельности. 2. СПб., 1908, с. 767—776;

 

 

205

 

o   Св. Климент, епископ словенский или величский. — В: Православная богословская энциклопедия. 11. СПб., 1910, с. 140—155;

o   Св. Климент, епископ словенский. Его жизнь и просветительная деягельность. Сергиев Посад, 1913, 11 + 283 с. (фототипно изд. München, 1970);

o   Обзор разработки вопроса о литературной деятельности св. Климента, епископа словенското. — БВ, 22, 1913, сентябрь, с. 533—566;

o   Св. Климент, епископ словенский (речь перед защитой магистерской диссергации). — БВ, 22, 1913, февраль, с. 227—241;

o   Хилендарский отрывок „Слова к брату столпнику“ с именем Илариона, митрополита Киевского. — В: Сборник статей в память столетия Московской духовной академии. 1. Сергиев Посад, 1915, с. 375—482;

o   Книги XII малых пророков с толкованиями в древнеславянском переводе. 1. Книги Осии, Иоиля, Амоса, Авдия и Ионы. Сергиев Посад, 1918;

o   Материалы для истории жизни и деятельности учеников свв. Кирилла и Мефодия. 1. Греческое пространное житие св. Климента Словенското. Сергиев Посад, 1918, 144 с. (фототипно изд. London, 1972);

o   О тексте болгарской рукописи Публичной библиотеки Е п. I. 74. — В: Сборник статей в честь акад. Алексея Ивановича Соболевского. Л., 1928 (СОРЯС, ПО, 3), с. 394—397.

 

            Лит.:

·       Павловский И. Ф. Крагкий биографический словарь ученых и писателей Полтавской губернии с половины XVIII в. Полтава, 1912, с. 213;

·       Алексеев А. А. Туницкий Н. Л. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 333—334.

 

Сергей Райчинов

 

 

    (36). ТУРИЛОВ, Анатолий Аркадиевич (23.V.1951) — руски историк и палеославист. Роден в гр. Ярославъл. Завършва Истор. фак. на Московския унив., специалност изворознание на историята на СССР (1973). Аспирант в Инст. по славянознание и балканистика към АН на СССР (1973—1976). Старши библиотекар в Ръкописния отдел на Държ. библиотека „Ленин“ в Москва, дн. РГБ (1977—1979). През 1980 защитава кандидатска дисертация на тема „Болгарские и сербские источники по средневековой истории Балкан в русской книжности конца XIV — первой четверти XVI вв.“. Н. с. (1985), ст. н. с. (1988) в Археографската комисия към АН на СССР дн. РАН. От 1989 е ст.н.с. в Инст. по славянознание и балканистика към РАН.

 

Анатолий Турилов

 

Участва в руска научноизследователска експедиция в Света гора, където заедно с Н. Б. Тихомиров описва ръкописите на манастира „Св. Пантелеймон“ (1983). Специализира в Центъра по българистика в София (1983—1984), в Инст. по славистика към Католическия унив. в Неймеген, Нидерландия (1986—1987), в Инст. по език и литература на страните на Източна Европа в Унив. в Удине, Италия (1993—1994). През 1983—1993 е научен секретар на редколегията на Сводния каталог на слав. ръкописни книги, запазени на територията на СССР чиято първа част ( XI—XIII в.) е отпечатана в 1984. Отговорен редактор на Сводния каталог на слав. кирилски и глаголически ръкописни книги от XIV в. в книгохранилищата на Русия и на бившите съветски републики (от 1993). Работи върху колективен проект за каталогизиране на атонските слав. ръкописи. Член на Комисията за ръкописи при Международния информационен център за изворите по история на Балканите и Средиземноморието (CIBAL, със седалище в София) към ЮНЕСКО (1987—1991) и на Слав. библейска комисия при Международния комитет на славистите (от 1988).

 

 

206

 

Започвайки своите научни изследвания под ръководството на А. И. Рогов и Тихомиров, Т. от самото начало се ориентира към работа със слав. ръкописи и се оформя като вещ техен познавач. Към средновековните текстове той подхожда преди всичко като към паметници на политическата, обществената и духовната история на слав. народи от най-ранните ѝ периоди до XVII в. При непосредствената работа за каталогизирането на слав. книжнина открива ценни кодекси, предатира отделни ръкописи или изяснява състава им, намира и обнародва неизвестни или редки творби; това е изходната база, върху която изгражда методологията си и някои свои теоретични изводи. Уточняването на важни археографски и палеографски детайли в неговите описи и каталози има значение за локализирането, датирането и анализа на старобълг. преводни и оригинални текстове. В работата с ръкописите Т. откроява съчинения на старобълг. литература от ІХ—ХІ в., включително и някои текстове, смятани за загубени (напр. „Кичевский сборник с „Болгарской апокрифической летописью...“, 1995). Въз основа на неголям фрагмент от глаголически текст идентифицира и най-стария слав. превод на Житието на Симеон Стълпник (1990, в съавторство с Й. Райнхарт). В една от ранните си публикации разглежда слабо проучено тържествено слово за Рождество Богородично, поместено в руски ръкопис от XV в. под заглавие „О похвале святей Богородице Кирилла Философа“, което той смята за много старинно (1985). Най-важният от аргументите му, наред с примерите за великоморавска и изобщо за древна лексика, е изброяването на народите и страните, които възхваляват Богородица (то има паралел с най-стари истор. схващания). Според него творбата във всички случаи е възникнала през великоморавския период на слав. книжнина.

 

Т. проявява траен интерес и към изворите за делото на слав. първоучители. Той посвещава една от статиите си на новооткрити фрагменти от ЖК (1986), подготвя за печат текста на ЖК по преписа от Московската духовна академия (с археографски бележки за изданието от 1986); съобщава за неизвестен препис на глаголическата Служба за Кирил и Методий от Светотомашевския бревиар (1992) и за неизвестна Служба за Методий в състава на служебен миней № 156 от Хлудовата сбирка в ГИМ (1998, в съавторство с Л. В. Мошкова; положителна оценка за това важно откритие, както и съществени корекции на предложеното от Т. разчитане на акростиха в канона на последованието и на мнението му за възникването и авторството на творбата вж. у Г. Попов, 2001). Към същия кръг проблеми спада и изследването на Т. върху датите за помен на първоучителите (2000), в което се интерпретира по оригинален начин разнообразието в дните на честването им във връзка със западната практика при особено почитаните йерарси да се отбелязват успението им и датите на интронизация или други важни събития от тяхната дейност.

 

Първоначалните занимания на Т. с южнослав. паметници, влезли в руската книжнина след XIV в., го насочват към културната ситуация в Б-я след идването на Кирило-Методиевите ученици, по времето на княз Борис I (852—889) и на царете Симеон (893—927) и Петър I (927—969). В тази област Т. има приноси в две насоки. На първо място те са в откриването на нови факти и текстове. Между тях е Канонът за Успение на Богородица от Климент Охридски, издаден и коментиран съвместно с Мошкова (1999). Канонът е атрибуиран въз основа на запазеното в IX песен съкращение от името Климент. В публикацията са направени важни бележки върху състава на три

 

 

207

 

ръкописа от сбирката на Хлудов (№ 156, № 164 и № 166). Особена стойност имат съобщените от Т. месецословни указания в сръбски кодекс от края на XIII — началото на XIV в. за установени в Плиска и свързани с бълг. църковна история празници. Под 28 март е вписано честване на победата на бълг. княз Михаил — „когато бе сборище срещу него заради кръста“. Според тълкуването на Т. паметта отразява антихристиянския бунт от 28 март 866, възприет от съвременниците на княза като по-значителен отколкото успението му, затова и влязъл в старобълг. календар. Под 28 апр. се отбелязва Освещението на църквата на св. Петър у българите, свързано според Т. с дейността на папската мисия в страната („Две забытые даты...“, 1999). Т. идентифицира и съдържанието на два пергаментни фрагмента като част от неизвестен препис от Изборника от 1073 (1997).

 

Въз основа на познатия му огромен емпиричен материал Т. прави важни обобщения най-вече за историята на текста на ранни старобълг. съчинения, обяснява отсъствието им в източнобълг. регион след XIII в. и запазването им в западнобълг. и сръбските преписи, стига до изводи за ситуацията в Б-я в X в. („Болгарские литературные памятники эпохи Первого царства в книжности Московской Руси ХV—ХVІ вв.“, 1995; „Переводная литература у южных и восточных славян...“, 1996, в съавторство със С. А. Иванов, и др.). Основни постановки на Т., изложени преди това в повече или по-малко тезисен вид, са разгърнати в изследването му за слав. книжнина в Охридската архиепископия през X — първата половина на XIII в. (с. 82—162 от книгата „Судьбы Кирилло-Мефодиевской традиции после Кирилла и Мефодия“, 2000, в съавторство с Б. Н. Флоря и С. А. Иванов). Като използва впечатляващо количество конкретни археографски и други данни, Т. прави опит да представи в едър план историята на балканската слав. книжнина в периода между X в. и възхода на Търново. Той се присъединява към схващането за литературната консервативност и съхраняващата функция на дейците от Охридското книжовно средище; смята, че Охрид няма първостепенна роля за оформянето на староруската книжнина. Заслужава внимание (но не е категорично защитено) становището му, че изобщо културните контакти между славяните, дори ако те имат обща граница, се осъществяват не непосредствено, а чрез интернационални центрове, в които се преписват старобълг. произведения.

 

Дългогодишни са заниманията на Т. върху т. нар. Сказание за железния кръст (цикъл разкази за чудесата на великомъченик Георги). Изучавайки пълния му текст, Т. застъпва гледището, че то е виз. съчинение, основано на устни бълг. разкази, възникнало в началото на X в. и скоро след това преведено на старобълг. език (1986, 1987, 1990, 1999).

 

 

            Съч.:

o   Памятники южнославянской книжности в составе русских библиотек конца ХV—ХVІІ вв. — СС, 1977, 1, с. 67—82;

o   К истории великоморавского наследия в литературах южных и восточных славян (Слово „О похвале Богородице Кирилла Философа“ в рукописной традиции ХVХVІІ вв.) — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 253—269;

o   Новый список „Востоковской легенды“. — In: Litterae slavicae medii aevi, Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 371—378;

o   Древнейшие отрывки пространното жития Константина-Кирилла Философа. — В: Балканы в контексте Средиземноморья. Проблемы реконструкции языка и культуры (Тезисы и предварительные материалы к симпозиуму). М., 1986, с. 99—100;

o   Писа Христодул. — В: Българистика и българисти. С., 1986, с. 183—185;

o   „Сказание о железном кресте“ как источник по истории и общественно-политической мысли Болгарии конца IX — начала X вв. — В: Идеология и общественно-политическая мысль в странах Центральной и Юго-Восточной Европы в период Средневековья. Сборник материалов и тезисов IV чтений памяти В. Д. Королюка. М., 1986, с. 36—37;

o   Пространное житие Константина-Кирилла Философа. Подготовка транслитерированного текста, описание рукописи А. А. Турилова. — В: Жития Кирилла и Мефодия. М.—С., 1986, с. 94—130;

 

 

208

 

o   Данные „Сказания о железном кресте“ о христианизации Болгарии. — В: Введение христианства у народов Центральной и Юго-Восточной Европы. Крещение Руси. Сборник тезисов. М , 1987, с. 53—54;

o   Сборник XVII в. с новым списком „Востоковской легенды“ (К вопросу о палеографических особенностях и составе протографа). — В: Вопросы славяно-русской палеографии, кодикологии, эпиграфики. М., 1987, с. 59;

o   К изучению „отреченных“ книг [Турилов А. А., А В. Чернецов]. — В: Естественно-научные представления Древней Руси. М., 1988, с. 111—140;

o   О датировке и месте создания календарно-математических текстов — „семитысячников“. — В: Естественно-научные представления Древней Руси. М., 1988, с. 27—38;

o   Будапештский глаголический отрывок: древнейший славянский список жития Симеона Столпника [Райнхарт Й., А. А. Турилов]. — Slovo, 39—40, 1989— 1990, р. 37—44;

o   Новосибирский список „Сказания инока Христодула“. — В: Общественное сознание, книжность, литература периода феодализма. Новосибирск, 1990, с. 220—222;

o   Памятники письменности восточных славян в южнославянской рукописной традиции ХІІІ—ХІV вв. — Информационный бюллетень МАИРСК, 25, 1991, с. 87—97;

o   Московский отрывок Святотомашевского глаголического бревиария (Неизвестный список глаголической службы Кириллу и Мефодию). — In: Philologia Slavica in honorem F. V. Mareš septuagenarii. Praha, 1992 (Slavia, 61, 4), p. 409—418;

o   Древнерусская книжность (Естественнонаучные и сокровенные знания в России XVI в., связанные с Иваном Рыковым). М., 1994, 166 с. [Турилов А. А., Р. А. Симонов, А. В. Чернецов];

o   Болгарскіе литературные памятники эпохи Первого царства в книжности Московской Руси ХV—ХVІ вв. (Заметки к оценке явления). — Славяноведение, 1995, 3, с. 31—45;

o   „Книга, книга, уже мне от тебя тошно“ (Маргинални в православной рукописной книге). — В: Книга в пространстве культуры. Тезисы научной конференции. М., 1995, с. 68—69;

o   Кичевский сборник с „Болгарской апокрифической летописью“ (Датировка, состав и история рукописи). — Palaeobulgarica, 19, 1995, 4, р. 2—39;

o   Византийский и славянский пласты в Сказании инока Христодула (К вопросу о гіроисхождении памятника). — В: Славяне и их соседи. 6. Греческий и славянский мир в средние века и раннее новое время. Сборник статей к 70-летию академика Геннадия Григорьевича Литаврина. М., 1996, с. 81—99;

o   Древнейшая история славян и Руси в „Книге степенной царското родословия“ (Хронология, круг источников, их отбор и использование). — В: Славяне и их соседи. Тезисы 15 конференции. М., 1996, с. 46—52;

o   Неизвестный памятник греко-латинской полемики XIII в. в болгарской рукописи XIV в. (Отрывки сочинения Иоанна Грассо о собеседовании Николая-Нектария Отранского с римским папой) [Турилов А. А., Е. М. Ломидзе]. — В: Византийские очерки. М., 1996, с. 245—257;

o   Переводная литература у южных и восточных славян в эпоху раннего средневековья [Турилов А. А., С. А. Иванов]. — В: Очерки истории культуры славян. М., с. 276—298;

o   Заметки о кириллических пергаменных рукописях собрания бывшей Виленской публичной библиотеки (ф. 19 БАН Литвы). — In: Krakowsko-Wileńskie studia slawistyczne. 2. Kraków, p. 113—142;

o   Кириллические рукописные книги ХV—ХІХ вв. в собраниях фондов 21 и 22 БАН Литвы [Кобяк Н. А., Н. А. Морозова, А. А. Турилов]. — In: Krakowsko-Wileńskie studia slawistyczne. 2. Kraków, 1997, p. 41—112;

o   Новый список Изборника Симеона-Святослава (К атрибуции двух фрагментов в сборнике гіергаменных отрывков ЦНБ АН Литвы). — Palaeobulgarica, 21, 1997, 2, р. 5—11;

o   „Моравьскые земле велеи гражданин“ (Неизвестная древняя служба первоучителю Мефодию) [Мошкова Л., А. Турилов]. — Славяноведение, 1998, 4, с. 3—23;

o   Восточнославянская книжная культура конца ХІV—ХV в. и „Второе южнославянское влияние“. — В: Древнерусское искусство. Сергий Радонежский и художественная культура Москвы ХІV—ХV вв. СПб., 1998, с. 321—337;

o   Две забытые даты болгарской церковнополитической истории IX в. (К вопросу формирования болгарского варианта церковного календаря в эпоху Первого царства). — Palaeobulgarica, 23, 1999, 1, р. 14—34;

o   Древнерусская культура в контексте средневековых славянских литератур (на материале книжности). — В: Древнерусская культура в мировом контексте. Археология и междисциплинарные исследования. Материалы конференции. М., 1999, с. 96—105;

o   Житие Вячеслава Чешского. Подготовка текста, перевод и комментарии. — В: Библиотека литературы Древней Руси. (ХІ—ХІІ вв.). СПб., 1999, с. 168—175, 523—527;

o   Житие Константина-Кирилла. Подготовка текста, перевод и комментарии [Мошкова Л. В., А. А. Турилов]. — В: Библиотека литературы Древней Руси. 2. (ХІ—ХІІ вв.). СПб., 1999, с. 22—65, 492—493;

o   Неизвестный памятник древнейшей славянской гимнографии (Канон Климента Охридского на Успение Богородицы) [Мошкова Л. В., А. А. Турилов]. — Славяноведение, 1999, 2, с. 24—36;

o   Славянские рукописи Афоиских обителей. Составители А. А. Турилов, Л. В. Мошкова. Под редакцией А.-Э. Н. Тахиаос. Фессалоники, 1999, 490 с.;

o   После Климента и Наума (Славянская письменность на территории Охридской архиепископии в X — первой половине XIII в.). — В: Флоря Б. Н., А. А. Турилов, С. А. Иванов. Судьбы Кирилло-Мефодиевской традиции после Кирилла и Мефодия. СПб., 2000, с. 82—162;

o   К изучению Сказания инока Христодула: датировка цикла и имя автора. — В: Florilegium. К 60-летию Б. Н. Флори. М., 2000, с. 412—427;

 

 

209

 

o   Гипотеза о происхождении „Неведомые словеса“ киевского митрополита Георгия [Мошкова Л. В., А. А Турилов]. — В: Становление славянското мира и Византии в эпоху раннего средневековья. Сборник тезисов. М., 2001, с. 68—71;

o   К оценке культурноисторической ситуации в Болгарии X в. (на материале богослужебных текстов) [Мошкова Л. В., А. А. Турилов]. — В: Становление славянското мира и Византии в эпоху раннего средневековья. Сборник тезисов. М., 2001, с. 112—113;

o   Николай Борисович Тихомиров (1927—2000). — АЕ за 2000 (2001), с. 500—503;

o   Стефан Кожухаров: заметки к портрету ученото. — АЕ за 2000 (2001), с. 236—239;

o   Кем и с какой целью был изготовлен карловацкий список грамматического трактата Константина Костенечского? — В: Словенско средновековно наслеЬе. Зборник посвећен професору Ђорђу Трифуновићу. Београд, 2001, с. 673—687.

 

            Лит.:

·       Thomson Fr. J. The Slavonic Manuscripts on Mount Athos. Some Remarks about a Recent Catalogue. — AB, 119, 2001, p. 126—143.

 

Климентина Иванова

 

 

    (37). ТЪЛКОВНА ПАЛЕЯ — компилативен паметник, съставен от готови слав. източници (преводни и оригинални, библейски и небиблейски), подчинени на общ замисъл — да се изтълкуват онези места от Стария завет, които са предзнаменователни за новозаветните събития, и да се изтъкне превъзходството на християнската доктрина над нехристиянските представи за света (юдейски, мохамедански и езически). Структурата е мозаична — старозаветен библейски текст, естественонаучни съчинения, тълкования на светите отци, жития и апокрифи са споени от коментарите на съставителя. Избраните фрагменти са в органична смислова връзка и формират литературната завършеност и систематичност на Т. п. като самостоятелен книжовен паметник, различен от по-късните Хронографска палея (пълна и кратка) и Историческа палея. Компилаторът е разполагал с внушителен брой различни по жанр извори — старозаветни библейски книги (Осмокнижието, I—II кн. Царства, избрани псалми — т.нар. Давидови пророчества), тълкования на отци на Църквата върху Свещеното писание (коментарите на Теодорит Кирски върху Петокнижието), творби на виз. църковни писатели (Паренесис на Ефрем Сирин, Сказание за дванадесетте камъка на Епифаний Кипърски в превода и редакцията, в които се среща в Изборника от 1073), естественонаучни богословски съчинения (Шестоднев и Богословие в превод на Йоан Екзарх, Християнска топография на Козма Индикоплевст, Диалози на Псевдо-Кесарий, Физиолог), виз. хроники (от Йоан Малала, Георги Амартол, Георги Синкел, Пасхална хроника, Кратка хронография на патриарх Никифор I) в състава на готова слав. компилация, астрономически текстове за пасхални изчисления, жития (фрагменти от ЖК), апокрифи (Завети на дванадесетте патриарси, Лествица, Откровение Аврамово и др.).

 

Библейският текст е основен източник и затова през Средновековието Т. п. е била възприемана като Свещено писание. Въпреки апокрифите в нея тя е посочена в индексите сред истинските боговдъхновени книги. Често с името палеı-а (грц. παλαιά διαθήκη) в слав. ръкописна традиция са надписвани различни библейски сводове — Петокнижието, Осмокнижието или Осмокнижието и IIV кн. Царства. До появата на Генадиевската библия (1499) подобни сводове са били рядкост и затова може да се смята, че общуването със старозаветните книги до .голяма степен се е осъществявало и чрез Т. п., още повече, че библейският палеен текст е съпътстван от християнска екзегеза. За това свидетелстват и многобройните преписи на паметника — над 30, всички руски от ХІV—ХVІІ в., най-ранни от които са: Александро-Невски от втората половина или края на XIV в. (РНБ, сбирка на Духовната академия, А. I. 119), Костромски от края на XIV — началото на XV в. (РГБ, ф. 138, сбирка на Костромската библиотека,

 

 

210

 

№ 320. І-ІІ/М. 10325 и OP. 1102), Барсов от края на XIV — началото на XV в. (ГИМ, сбирка Барсов, № 619), Коломенски от 1406 (РГБ, ф. 304, № 38).

 

Въпросите за времето и мястото на съставяне на Т. п., за преводния ѝ (византийски) или оригиналния ѝ (славянски) характер са усилено дискутирани. До последното десетилетие на XIX в. в науката господства тезата за грц. потекло на паметника (М. А. Оболенски, И. И. Срезневски, В. М. Успенски, А. Н. Пипин), но още изследванията на А. В. Михайлов и В. М. Истрин доказват нейната несъстоятелност, тъй като преводът на палейните старозаветни книги и преводът на заимстваните фрагменти от небиблейските съчинения не са нови, а съвпадат със слав. превод на тези източници извън състава на палейния сборник. Необосновано е и предположението, че съществува неоткрит засега виз. прототип, към който по-късно са били добавени слав. преводи. Ако тези преводи се игнорират, от Т. п. няма да остане нищо (с изключение на авторските части на съставителя). Влиянието на евентуални виз. образци би могло да бъде само косвено — като модел и структура на паметника. Отхвърляйки възможността той да е непосредствен превод от гръцки, Михайлов и Истрин изграждат и налагат хипотезата за Т. п. като произведение на руски книжовник от XIII в. Първоначално плахо (И. Н. Жданов), а впоследствие и по-категорично (архимандрит Леонид, А. А. Шахматов) се изказва мнение за съставянето ѝ в Б-я. Според Шахматов първоначалният вариант, възникнал върху пренията на Константин-Кирил Философ с евреите и сарацините по време на Хазарската мисия, е съставен от Методий или от негови ученици.

 

След 20-те години на XX в. научният интерес към паметника заглъхва и десетилетия наред по инерция произходът му се определя като руски — най-често от XIII в. и по-рядко от ХІ—ХІІ в. През последното десетилетие на века отново вниманието на специалистите се фокусира към него — предимно от страна на бълг. медиевисти. П. Димитров подчертава известието, отбелязано най-напред от М. И. Соколов, че поп Йеремия е използвал фрагменти от Т. п. в своята Повест за кръстното дърво, което датира съставянето ѝ преди края на X в. Хр. Трендафилов отнася компилирането ѝ към времето на цар Петър I (927—969). Според В. Панайотов първоначално е съществувала грц. протопалея, писана от Константин-Кирил, която е била преведена на старобълг. език и обработена от Методий, а по времето на Симеон (893—927) е била допълнена с хронографски съчинения.

 

Налице са съществени аргументи, които свързват възникването на Т. п. с бълг. книжовно средище приблизително ок. средата на X в. и оправдават разглеждането на първоначалния ѝ вариант в контекста на старобълг. книжнина. Въпреки по-късните руски наслоения архетипът на библейските старозаветни книги (превод и редакция) съдържа множество лингвистични (граматически и лексикални) архаизми, балканизми и следи от глаголическо писмо. В някои случаи (кн. Битие, гл. 1—9) палейният текст съвпада с изключително архаичен тип Паримейник, а в други случаи (останалите библейски книги) — с пълен (чети) превод, стоящ най-близо до редакцията на превода или в Архивския хронограф, или в руските чети-преписи, отразяващи преславската обработка на старобълг. библейски текст. Времето на компилирането на Т. п. в нейния най-ранен вид може да се определи и от включените в нея небиблейски съчинения (преводни и оригинални), които имат старобълг. потекло и са били създадени (или преведени) най-късно до средата на X в. Всички те, използвани непосредствено от съставителя, сочат, че най-ранната

 

 

211

 

възможна дата за компилирането на палейния сборник е краят на първата четвърт на X в., т.е. краят на Симеоновото управление. От друга страна, наличието на апокрифи в неговия състав насочва към времето на цар Петър I, когато апокрифната книжнина усилено се разпространява. За ранен произход свидетелстват и глаголическите следи в редица палейни източници — Осмокнижието, I и II кн. Царства, Давидовите пророчества, виз. Пасхалия, отделни хронологически статии. Датиращо значение имат и палейните извлечения от Пасхалната хроника, за която има косвени данни, че е била позната на старобълг. книжовници, но напълно неизвестна в руската книжнина. Отсъствието на оригинални творби от староруски автори, както и граматическата и лексикалната характеристика на авторските части на палейния съставител също са в подкрепа на тезата за Б-я като родина на Т. п. Показателна е също съдържателната и структурната ѝ близост с Архивския хронограф (РГАДА, сбирка на Архива на Министерството на външните работи, № 279/658). Маниерът на тяхното съставяне (въпреки различните им цели), използването на почти едни и същи източници, техният общ скелет, редакцията на библейските книги са указания за общ книжовен център, където са възникнали техните протографи. От значение за датирането на първоначалната Т. п. е фактът, че и в пълната, и в кратката Хронографска палея истор. събития достигат до 948, когато умира имп. Роман I Лакапин (920—944). Това пряко указание за съставянето на Хронографската палея малко след 948 има датиращо значение за прототипа на най-ранната Т. п. (от типа на Коломенската разновидност), която хронологически предхожда съставянето на Хронографската палея. Много важен аргумент за отнасянето на протографа на Т. п. към бълг. среда до втората половина на X в. е и обстоятелството, че старобълг. книжовник поп Йеремия я използва като източник за компилативната си Повест за кръстното дърво. Така най-вероятното време, когато паметникът е компилиран, се оказва средата на X в., като хронологическата рамка се очертава от последните години от управлението на цар Симеон и първите десетилетия от управлението на цар Петър I.

 

 

            Изд.:

o   Палея толковая по списку сделанному в Коломне в 1406 г. Труд учеников Н. С. Тихонравова. 1—2. M., 1892—1896;

o   Толковая палея 1477 года. Воспроизведение Синодальной рукописи № 210. Напечатанно по распоряжению Комитета Имп. Общества любителей древней письменности. 1. СПб., 1892.

 

            Лит.:

·       Строев П. Хронологическое указание материалов отеч. истории, литературы, правоведения до начала XVIII столетия. — ЖМНП, 2, 1834, с. 158;

·       Оболенский М. О греческом кодексе Георгия Амартола. — ЧОИДР 1846, 4, с. 86—88;

·       Оболенский М. Летописец Переяславля Суздальского, составленный в начале XIII в. (между 1214 и 1219 г.). — Временник Имп. Московского общества истории и древностей российских, 1851, 9, с. І—ХСІХ;

·       Сухомлинов М. О древнерусской летописи как памятнике литературном. СПб., 1856, с. 54—64;

·       Пыпин А. Ложные и отреченные книги русской старины. — В: Памятники старинной русской литературы, издаваемые графом Безбородко. 3. СПб., 1862, с. 17—58;

·       Тихонравов Н. Памятники отреченной русской литературы. 1—2. M., 1863, с. 32—78, 259—272;

·       Порфирьев И. Апокрифические сказания о ветхозаветных лицах и событиях. Казань, 1872, с. 134—139;

·       Успенский В. Толковая палея. Казань, 1876, 134 с.;

·       Порфирьев И. Апокрифические сказания о ветхозаветных лицах и событиях по рукописям Соловецкой библиотеки. — СОРЯС, 17, 1877, 1, с. 1—276;

·       Жданов И. Палея. — Университетские известия. Императорский университет св. Владимира, 21, 1881, с. 235—258;

·       Родосский А. К материалам для истории славяно-русской библиографии. 2. Единственный древнейший список Толковой Палеи, принадлежащий библиотеке Александро-Невской лавры, а ныне собственность библиотеки Спб. духовной академии. — ХЧ, 2, 1882, с. 590—609;

·       Соколов М. Материалы и заметки по старинной славянской литературе. 1. Компиляция апокрифов болгарского попа Иеремии. М., 1888, с. 211;

·       Леонид архим. Древняя рукопись. 1. Изборник Болгарского пресвитера-мниха (йеромонаха) Григория и уцелевшая часть памятника. Первоначальный Славянский хронограф или „Еллинский летописец“ болгарской редакции X века. 2. О трех сочинениях, входивших в состав „Изборника Григориева“ по списку XIII века. — Русский вестник, 201, 1889, 4, с. 3—24;

 

 

212

 

·       Леонид архим. Библиографические разыскания в области древнейшего периода славянской письменности ІХ—Х вв.: памятники сих веков по сохранившимся спискам ХІ—ХVИ вв. — ЧОИДР 1890, 3, с. 1—28;

·       Владимиров П. Критико-библиографические заметки об изданиях и исследованиях о русской словесности за 1892 год. — Университетские известия. Императорский университет св. Владимира, 33, 1893, 1, с. 1—52;

·       Леонид архим. Систематическое описание словено-российских рукописей собрания графа А. Уварова. 3. М, 1894, с. 8—9, 361—362;

·       Михайлов А. Общий обзор состава, редакций и литературных источников Толковой палеи. — Варшавские университетские известия, 1895, 7, с. 1—21;

·       Михайлов А. К вопросу о тексте книги Бытия пророка Моисея в Толковой Палее. — Варшавские университетские известия, 1895, 9, с. 1—35; 1896, 1, с. 1—23;

·       Франко I. Памятники українсько-руської мови і литератури. 1. Львів, 1896, с. ХІV—ХХІІІ, 108—120, 141—165, 225—238, 280—289;

·       Истрин В. М. Замечания о составе Толковой Палеи. 1. Палейное сказание о столпотворении. 2. Палейное сказание об Авраме. Объяснение собственных имен. — ИОРЯС, 2, 1897, 1, с. 175—209; 4. Книга Кааф. — ИОРЯС, 2, 4, с. 845—905; 5. „Златая Матица“. 6. Византийские прототипы Толковой Палеи. — ИОРЯС, 3, 472—531 (същото в: СОРЯС, 65, 1898, 6, с. 4—155);

·       Тихонравов Н. Сочинения. 1. Древняя русская литература. М., 1898, с. 156—170, Примечания, с. 38—52, Дополнения, с. 110—122;

·       Карнеев А. К вопросу о взаимных отношениях Толковой палеи и Златой Матицы. — ЖМНП, 327, 1900, 2, с. 332—366;

·       Шахматов А. А. Толковая Палея и Русская летопись. — В: Статьи по славяноведению. 1. СПб., 1904, с. 199—272;

·       Истомин К. К. К вопросу о редакциях Толковой Палеи. 1. Современная постановка вопроса. 2. Значение киновари при анализе списков Толковой Палеи. 3. Вопрос о целях Толковой Палеи по спискам хронографического и коломенского типов. 4. Вопрос о протографе Толковой Палеи и о литературных приемах его компилятора. — ИОРЯС, 10, 1905, 1, с. 147—184; 5. Мнимые случаи полноты коломенской палеи по сравнению с хронографическими списками. 6. Действительные случаи полноты коломенской палеи по сравнению с хронографическими списками. — ИОРЯС, 11, 1906, 1, с. 337—374; 7. Так называемая „краткая редакция“ Толковой палеи и отношение ее к хронографическим спискам и к спискам коломенского типа. — ИОРЯС, 13, 1908, 4, с. 209—343; 8. Вопрос о второпротографе Толковой палеи и о литературных приемах его редактора. — ИОРЯС, 18, 1913, 1, с. 87—172;

·       Истрин В. М. Редакции Толковой палеи. 1. Описание полной и краткой палей. — ИОРЯС, 10, 1905, 4, с. 135—203; 2. Взаимоотношение полной и краткой палей в пределах текста палеи коломенской. — ИОРЯС, 11, 1906, 1, с. 1—43; 3. Хронографическая часть полной и краткой палеи и хронограф по великому изложению. — ИОРЯС, 11, 1906, 2, с. 1—19; 4. Общие выводы. 5. Таблицы. — ИОРЯС, 11, 1906, 3, с. 418—450;

·       Истрин В. М. Исследования из области древнерусской литературы. СПб., 1906, с. 31—51, 70—198;

·       Рыстенко А. Материалы для литературной истории Толковой палеи. 1—2. — ИОРЯС, 13, 1908, 2, с. 324—350;

·       Адрианова В. К литературной истории Толковой палеи. Киев, 1910, 77+460 с.;

·       Михайлов А. Опыт изучения текста книги Бытия пророка Моисея в древнеславянском переводе. 1. Паримейный текст. Варшава, 1912, 21+342 + 460 с.;

·       Истрин В. М. Толковая палея и хроника Георгия Амартола. — ИОРЯС, 29, 1924, с. 369—379;

·       Михайлов А. К вопросу о происхождении и литературных источниках Толковой палеи. — И по РЯС, 1, 1928, 1, с. 49—80;

·       Баранкова Г. С. О взаимоотношениях „Шестоднева“ Иоанна экзарха Болгарского и „Толковой Палеи“ (Текстолого-лингвистический аспект). — В: История русского языка. Исследования и тексты. М., 1982, с. 262—277;

·       Творогов О. В. Палея толковая, Палея хронографическая. — ТОДРЛ, 39, 1985, с. 153—156;

·       Панайотов В. Проникване на старобългарски писмени паметници в Киевска Русия. — Die slawischen Sprachen, 17, 1989, р. 75—83;

·       Славова Т. За протографа на Тълковната палея (Върху материал от палейния Шестоднев). — Palaeobulgarica, 15, 1991, 3, р. 57—70;

·       The Oxford Dictionary of Byzantium. 3. Ed. A. Kazhdan etc. New York—Oxford, p. 1557;

·       Славова T. За един лунно-слънчев старобългарски календар. — Palaeobulgarica, 16, 3, р. 23—36;

·       Пиотровская Е. Древнерусская версия Христианской Топографии Козьмы Индикоплова и „Толковая Палея“. — ТОДРЛ, 48, с. 138—142;

·       Димитров П. Презвитер Йеремия. — В: Димитров П. Петър Черноризец. Шумен, 1995, с. 167—192;

·       Панайотов В. Тълковната палея в Симеоновия век. — В: 1100 години Велики Преслав. 2. Шумен, 1995, с. 109—117;

·       Славова Т. Архивският хронограф и Тълковната палея. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 1, р. 48—64;

·       Творогов О. Летопись — хроника — палея (взаимоотношения памятников и методика их исследования). — В: Библия и возрождение духовной культуры русского и других славянских народов. СПб., 1995, с. 166—178;

·       Панайотов В. За редакциите на Тълковната палея. — В: Епископ-Константинови четения. 2. Шумен, 1996, с. 256—260;

·       Славова Т. За славянските преводи на някои византийски хроники. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 162—170;

 

 

213

 

·       Славова Т. Езикът на книгата Битие в Тълковната налея. — Српски језик, 3, 1998, 1—2, с. 465—472;

·       Thomson F. The Slavonic Translation of the Old Testament. — In: Interpretation of the Bible. Ljubljana-Sheffield, 1998, p. 870—873;

·       Славова T. Календарни текстове в България през ранното средновековие. Лунно-слънчев календар в състава на Тълковната палея. — Slavia, 68, 1999, p. 267—281;

·       Трендафилов Хр. Хазарската полемика на Константин-Кирил. С., 1999, с. 138—146;

·       Славова Т. Откъсите от „Богословие“ („Небеса“) в превод на Йоан Екзарх в Тълковната палея. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 123—130;

·       Славова Т. Тълковната палея в контекста на старобългарската книжнина. С., 2002, 576 с.

 

Татяна Славова

 

 

    (38). ТЪПКОВА-ЗАИМОВА, Василка Кирилова (7.VІII.1924) — бълг. историчка медиевистка. Родена в София. Завършва Френския колеж в София (1943) и класическа филология в Софийския унив. (1947). Възпитаничка на Ал. Балабанов, Б. Геров, В. Бешевлиев, Вл. Георгиев, Г. Михайлов. По време на следването си посещава лекции по археология, средновековна история, старобълг. език и литература. Асистентка (1947) и н. с. (1949) в Инст. за история при БАН (в Секцията за издаване на грц. и лат. извори за бълг. история). Специализира в Ленинград (дн. Санкт Петербург) и Москва (1963) и в Париж (1967). Н. с. в Инст. по балканистика при БАН от основаването му (1964); ст. н. с. II ст. (1966), ст. н. с. I ст. (1973); ръководител на Секция „Балканските народи и Византия“ (1971—1989). Хоноруван проф. във Висшия инст. за изобразителни изкуства в София (1973—1993); проф. във Великотърновския унив. (от 1975), където чете лекции по история на Византия. Сътрудник на Кирило-Методиевския научен център (от 1993). Член на Националния комитет по балканистика (от 1963, зам.-председател от 1978), на Международната асоциация за проучване на Югоизточна Европа (AIESEE) със седалище в Букурещ (от 1979, от 1994 зам.-председател), на Комисията по история на славистиката към Международния комитет на славистите (1990—1992), на Международната асоциация по византология (от 1991 ръководи комисията „Византия и славяните“), на Международната комисия за издаване на средновековни исторически извори към Истор. институт по медиевистика в Рим (от 1995). Кирило-Методиевска награда (1971, съвм. с ѝ. Заимов) за проучването и издаването на Битолския надпис на Иван-Владислав. Орден „Академични палми“ на Френската академия (1995).

 

Василка Тъпкова-Заимова

 

Т.-З. участва в подбора, превода и коментара на 11 тома ГИБИ и 2 тома ЛИБИ. Основни тематични области в изследователската ѝ работа са: етногенезис на балк. народи, история на Византия и славяните, политически и културен живот на Балканите през Средновековието, историко-географски и демографски проблеми на северните и североизточните бълг. земи, политическа идеология и църковна организация в средновековна Б-я и балк. страни, виз.-балк. политически и културни контакти и взаимодействия. Многообразните процеси в Югоизточна Европа до появата на бълг. държава, разгледани в множество отделни

 

 

214

 

публикации, са обобщени в монографията ѝ „Нашествия и етнически промени на Балканите през V-VІІ в.“ (1966). В друг обобщаващ труд — „Долни Дунав — гранична зона на византийския Запад“ (1976) Т.-З. се спира на териториалния обхват и военноадминистративната организация на т.нар. Отвъддунавска Б-я от края на X до края на XII в., като отделя специално внимание на въпроса за демографските промени, настъпили сред бълг. население в резултат на нашествията на тюркски народи по време на виз. владичество. Като съавтор на книгата „Битолски надпис на Иван-Владислав — самодържец български. Старобългарски паметник от 1015—1016 г.“ (1970) Т.-З. преоценява ролята на цар Иван-Владислав (1015—1018) в бълг. история и опровергава необоснованите твърдения за небългарския характер на Самуиловото царство. Тя влага дългогодишни усилия в проучването на култа към св. Димитър Солунски — възникване, разпространение и значение за бълг. култура, връзката му със слав. присъствие около Солун, с виз. културно влияние в балк. и слав. страни и др. (1978, 1979, 1981, 1982, 1993, 2000). Публикациите ѝ върху виз.-балк. взаимоотношения са събрани в книгата „Byzance et les Balkans à partir du VI^e siècle. Les mouvements ethniques et les Etats“ (1979).

 

Т.-З. има принос в изясняването на първостепенни кирило-методиевски въпроси. В изследването „Солунските славяни и произходът на Кирил и Методий“ *(1969) тя разкрива ролята на част от слав. население в границите на Виз. империя до IX в. и изтъква възможността някои бълг. славяни, приели християнската религия и включени във виз. общност, да заемат високо място в администрацията и в църковната йерархия. В тази светлина разглежда произхода на слав. първоучители, като систематизира сведения от истор. извори и подчертава (без да абсолютизира) предположението за слав. им потекло. В статията си „La mission de Cyrille et Méthode dans le cadre de l’époque“ (1969) обсъжда политическите отношения между Византия и Рим и борбата им за завладяване на слав. свят, определя мястото на Б-я в изграждането на общобалк. култура след пристигането на Кирило-Методиевите ученици в страната. Т-З. има съществен влог в изясняването на политическите взаимоотношения на Балканите през IX в., във връзка с които анализира тезата за „византинизма“ и делото на Кирил и Методий (1981); тя обосновава същността на бълг. култура, чийто развой е неделим от кирило-методиевските традиции — както в контекста на източното православие, така и в ролята ѝ на мост между Изтока и Запада. Т.-З. изследва също терминологията (юридическа и държавна) в слав. исторически извори (1987); противоречията в нея обяснява с преплитането на два вида виз. извори, намерили отражение в слав. паметници.

 

Особен интерес за Т.-З. представлява бълг. гледна точка в политическата идеология на Средновековието, по-точно идеята за йерархията на свещените езици и писмености в сферата на православието, съдържаща се в някои оригинални паметници на „низовата“ литература. Проучванията ѝ върху историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна Б-я (1996) разкриват сложни напластявания в тези съчинения — съчетаване на библейски есхатологически елементи, митологически модели и реална история. Тя анализира отделни текстове („Видение на пророк Исайя“, „Сказание за Сивила“, „Български апокрифен летопис“ и др.) и откроява темите за „свещените“ и „несвещените“ градове, представите за отделни народи, редуването на „царствата“ и др. Важно място в научното творчество на Т.-З. заема изследването на Дюканжовия списък (каталог на бълг. архиепископи, съставен на грц. език през XII в.) (2000).

 

 

215

 

Наред с данните за църковната организация през IX—XII в. и по-специално за историята на Охридската архиепископия е осветлено значението на паметника за кирило-методиевската традиция в бълг. земи, като се подчертава споменаването на Методий, Горазд и Климент веднага след основателя на Охридската архепископия Протоген (IV в.). T-З. съобщава нови данни за мястото на кирило-методиевската тема в трудовете на късни лат. историци (напр. И. Асемани) (2001). Друга част от трудовете ѝ са посветени на политико-религиозните процеси по време на Второто бълг. царство и проблемите на Търновската книжовна школа. Т.-З. е автор на енциклопедични и общи обзори на виз. история и за Балканите през Средновековието (1999), участва в авторския колектив на „История на човечеството“ (издание на ЮНЕСКО).

 

 

            Съч.:

o   Крепости и укрепени градове през първото българско царство. — Военно-исторически сборник, 3, 1956, с. 40—60;

o   Сведения за българи в житието на св. Атанасий. — В: Изследвания в чест на акад. Димитър Дечев по случай 80-годишнината му. С., 1958, с. 759—762;

o   За хронологията на събитията, предадени в една „Кратка хроника“ (XIII—XIV в.). — ИИИ, 14—15, 1964, с. 373—379;

o   Нашествия и етнически проблеми на Балканите през VI—VII в. С., 1966, 136 с.;

o   Великият прелом. С., 1968, 72 с.;

o   Солунските славяни и произходът на Кирил и Методий. — ККФ 1, с. 63—68;

o   La mission de Cyrille et Méthode dans le cadre de l’époque. — EB, 5, 1969, 4, p. 5—13;

o   Битолски надпис на Иван Владислав — самодържец български. Старобългарски паметник от 1015—1016 г. С., 1970, 164 с. [Заимов Й., В. Заимова];

o   Quelques observations sur la domination byzantine aux bouches du Danube — le sort de Lykostomion et de quelques autres villes côtières. — Studia balcanica, 1, p. 79—86;

o   Ролята и административната организация на т.нар. „Отвъддунавска България“. — Studia balcanica, 2, 1970, p. 63—74;

o   Le idée impériale à Byzance et la tradition étatique Bulgare. — Byzantina, 3, p. 287—295;

o   La ville de Salonique et son hinterland slave jusqu’ au X^e siècle. — In: Actes du IIe congrès international des études du Sud-Est européen. Athènes, 7—13 mai 1970. 2. Athènes, 1972, p. 355—362;

o   Възникване на южнославянските държави и Византия. — СФ-С, 14, 1973, с. 43—54;

o   Византия и населението в крайдунавските земи през XI век. — Векове, 2, 1973, 3, с. 24—31;

o   L’administration Byzantine au Bas-Danube (fin du X^e — XI^e s.). — EB, 9, 1973, 3, p. 90—112;

o   Genèse des peuples balkaniques et formation de leurs états. — In: III^e congrès international des études Sud-Est européennes. Bucarest, 1974, p. 3—29;

o   Долни Дунав — гранична зона на византийския Запад. С., 1976, 186 с.;

o   Ethnische Schichten auf dem Balkan und die byzantinische Macht. — In: Studien zum 7. Jh. in Byzanz. Berlin, 1976, p. 66—72;

o   Au sujet de la formation des nationalités sud-slaves (Considération d’ordre général). — EH, 8, 1978, p. 31—40;

o   Les Légendes de S. Démétrius dans les textes byzantines et slaves. — B: Славянские культуры и Балканы. 1. С., 1978, с. 161—169;

o   Byzance et les Balkans à partir du VI^e siècle. Les mouvements ethniques et les Etats. London, 1979, 346 p.;

o   Византия, България и образуването на средновековните балкански държави. — В: България и светът от древността до нови дни. 1. С., 1979, с. 206—212;

o   Култът към св. Димитър Солунски и някои въпроси, свързани с византийското културно влияние в балканските и в славянските страни. — Studia balcanica, 15, 1979, p. 5—19;

o   „Византинизмът“ и делото на Кирил и Методий. — ККФ 3, с. 152—158;

o   Мястото на Първата българска държава в политическите и културните взаимоотношения на балканските страни. — В: История, изкуство и култура на средновековна България. С., 1981, с. 30—39;

o   Les textes Démétriens dans les recueils de Rila et dans la collections de Makaire. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 113—119;

o   Текстовете за св. Димитър Солунски в Макариевия сборник. — В: Руско-балкански културни връзки през Средновековието. С., 1982, с. 144—154;

o   Развитието на средновековната българска държава в системата на международните отношения на Балканите [Тъпкова-Заимова В., Е. Койчев а, Хр. Матанов]. — В: Първи международен конгрес по българистика. София, 23 май — 3 юни 1981. Доклади. 1. С., 1982, с. 47—50;

o   Българо-византийските отношения и концепциите за „Втория“ и „Третия“ Рим. — Studia balcanica, 17, 1983, p. 27—38;

o   Средата, в която израснаха. — В: Кирило-Методиевски страници. С., 1983, с. 35—44;

o   Проблеми на юридическата и държавната терминология в Пространните жития на Кирил и Методий. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 86—90;

o   Византийская и болгарская государственная идеология в эсхатологической литературе и в пророчествах. — In: Typologie raně feudálních slovanských států. Praha, 1987, p. 147—173;

o   Идеята за християнския Рим и съответната терминология в късната средновековна книжнина [Тъпкова-Заимова В., А. Милтенова]. — В: България, Италия и Балканите. Комплексна българо-италианска конференция. София, 22—26 май 1984. С., 1988, с. 45—50;

o   Свещени и несвещени царства и градове в пророчествата и в есхатологичната литература. — ГСУ. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 1, 1987 (1990), с. 243—250;

 

 

216

 

o   Структура болгарского государства (конец IX — начало X в.) и проблемы гегемонии на Балканах. — В: Раннефеодальные государства и народности (южные и западные славяне) VІ—ХІІ вв. М., 1991, с. 137—150;

o   Les légendes sur Salonique — ville sainte — et la conversion des Bulgares. — In: The Legacy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moscow. Thessaloniki, 1992, p. 133—141;

o   Gens et choses de Salonique dans les Actes démétriens. — In: Το Ελληνικόν. Studies in honor of Speros Vryonis, Jr. 1. New Rochelle-New York, 1993, p. 385—396;

o   Превземането на Преслав в 971 г. и проблемите на българската църква. — В: 1100 години Велики Преслав. Шумен, 1995, с. 172—181;

o   Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. С., 1996, 360 с. + 24 ил. [Тъпкова-Заимова В., А. Милтеновa];

o   La place de Salonique dans la littérature hagiographique et les exégèses byzantines et bulgares. — In: Roads and Crossroads of the Balkans from Antiquity to the European Union. Thessaloniki, 1998, p. 107—113;

o   Светът след Иисус. Енциклопедия. (I в. пр. Хр. — I световна война). Велико Търново, 1999, с. 201—235, 316—349, 407—437;

o   Свети-Климентовите слова за св. Димитър и византийската книжовна традиция. — В: Климент Охридски — живот и дело. С., 2000 (Кирило-Методиевски студии, 13), с. 145—151;

o   Дюканжов списък. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 3, р. 21—49;

o   Няколко бележки към ранните издания на Дюканжовия списък (Мишел Лекиен и Йосиф Асемани). — В: Традиция. Приемственост. Новаторство. В памет на Петър Динеков. С., 2001, с. 100—111;

o   Пътят на Сивила от Изток на Запад и обратно. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 475—484.

 

            Лит.:

·       Василка Тъпкова-Заимова. Биобиблиография. Състав. В. Филипова, П. Данаилова. Велико Търново, 1985, 146 с.;

·       Каймакамова М. Ново изследване върху византийската и старобългарската християнска култура. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 4, p. 115—121;

·       Podskalski G. — BZ, 92, 1999, p. 555—556 (рец.);

·       Матанов Хр. Професор Василка Тъпкова-Заимова. — В: Общото и специфичното в Балканските култури до края на XIX век. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. В. Тъпкова-Заимова. С., 1999, с. 9—12;

·       Велинова Л. Библиография на трудовете на Василка Тъпкова-Заимова (1951—1995). — В: Общото и специфичното в Балканските култури до края на XIX век. Сборник в чест на 70-годишнината на проф. В. Тъпкова-Заимова. С., 1999, с. 13—38, 329—331;

·       Чолов П. Български историци. 2 изд. С., 1999, с. 293—294;

·       Βασίλκα Τάπκοβα-Ζαΐμοβα. — In: Λεύκωμα Αλλοδαπών. Υποτροφών. Αθήναι, 2000, p. 59.

 

Анисава Милтенова