Кирило-методиевска енциклопедия. Том III

Лиляна Грашева (гл. ред.)

 

 

 

__С_ 

  1. С  (П. Илчев, Б. Велчева)  504
  2. Сава (IX в.)  (Ан. Милтенова)  505
  3. Савина книга  (Ек. Дограмаджиева)  506
  4. Садник, Линда (Sadnik, L.) (13.XII.1910–7.V.1998)  (Р. Златанова)  515

      - Сазаво-Емаузко евангелие — вж. Реймско евангелие
  5. Сазавски манастир, Сазава  (Ив. Павлов)  520
  6. Сакач, Стефано (Sakač, S.) (10.X.1890–23.VIII.1973)  (Б. Мирчева)  524
  7. Салайка, Антонин (Salajka, A.) (25.ΙΧ.1901–2.VIII.1975)  (Д. Атанасова)  527
  8. Самаритански език  (Б. Пиперов)  528
  9. Сампи  529
10. Самуилов надпис  (К. Попконстантинов)  529
11. Сан на Кирил  (Д. Атанасова)  531
12. Сарацинска мисия  (Ил. Илиев)  534
13. Сасинек, Франтишек Витязослав (Sasinek, F.V.) (псевдоним: Франко Хвойницки, Franko Chvojnický) (11.XII.1830–17.XI.1914)  (Ив. Буюклиев)  537

      - Сбирки на славянски ръкописи — вж. Книгохранилища на славянски ръкописи
14. Сване, Гунар Илаф (Svane, G.O.) (25.IX.1927)  (Ан. Милтенова)  538

      - Света Гора — вж. Атон
15. „Света Екатерина”, Синайски манастир „Света Екатерина”  (Б. Христова)  542
16. „Света София” — катедрална църква в Цариград  (Ел. Бакалова)  546
17. „Света София” — църква в Охрид  (Е. Бакалова)  550
18. „Свети Георги” — църква в София  (Е. Бакалова)  555
19. „Свети Климент Римски” („San Clemente”) — църква в Рим  (В. Пандурски, Б. Пенкова)  556
20. „Свети Наум” — манастир в Охрид  (Т. Тотев)  563
21. „Свети Пантелеймон” — бълг. манастир, Преславско  (Т. Тотев)  564

      - „Свети Свети Равноапостоли Кирил и Методий” — орден; вж. Награди кирило-методиевски

      - Свети Седмочисленици — вж. Седмочисленици
22. Светѝлен (грц. φωταγωγικόν)  (М. Йовчева)  567
23. Светополк (Svatopluk) (неизв.–894)  (Г. Сотиров)  569

      - Светославов изборник — вж. Изборник от 1073

      - Светославов изборник от 1073 — вж. Изборник от 1073

      - Светославов изборник от 1076 — вж. Изборник от 1076
24. Севериан Гавалски (неизв.–след 408)  (Цв. Чолова)  572
25. Северянов, Сергей Николаевич (Северьянов, С.Н.) (40-те г. на XIX в.–1918)  (Т. Попова)  574
26. Седàлен (грц. κάθισμα)  (М. Йовчева)  575
27. Седмочисленици, Свети Седмочисленици  (Л. Грашева)  576
28. Седмочислениците в изобразителното изкуство  (Ел. Бакалова)  580
29. Селишчев, Афанасий Матвеевич (Селищев, А.М.) (11/23.I.1886–6.XII.1942)  (В. Мичева)  585
30. Семитизми в старобългарския език  (П. Пенкова)  589

      - Септемврийска година — вж. Летоброене

      - Sermo declamatorius — вж. Херсонска легенда
31. Симеон (ок. 863-864–27.V.927)  (Ив. Божилов)  591
32. Симеон Логтет (Συμεὼν Λογοτέτης), Симеон Метафраст (Συμεῶν Μεγαφράστης)  (Ел. Велковска)  600

      - Симеонов сборник от 1073 — вж. Изборник от 1073

      - Симеонов сборник от 1076 — вж. Изборник от 1076

33. Синайски глаголически палимпсест, Синайски фрагмент  (Ек. Дограмаджиева)  603
34. Синайски евхологий, Синайски молитвослов, Синайски молитвеник, Синайски требник, Синайски служебник  (П. Пенкова, М. Цибранска)  604
35. Синайски малък миней  (Б. Велчева)  614

      - Синайски манастир „Света Екатерина” — вж. „Света Екатерина”
36. Синайски мисал  (Б. Велчева)  615
37. Синайски псалтир  (П. Пенкова, Ив. Карачорова)  616
38. Синаксар (грц. συναξάριον)  (Л. Тасева)  622

      - Сирмиум — вж. Илирик
39. Скоропис  (Б. Христова)  624
40. Славейков, Петко Рачов (17.XI.1827–1.VII.1895)  (Юл. Николова)  624
41. Славиния (грц. Σκλαβηνία, Σκλαβινία, лат. Sclavinia)  (Д. Ангелов)  626
42. Славова, Татяна Димова (9.II.1957)  (М. Йовчева)  629

      - Slavorum apostoli — вж. Папски енциклики и писма
43. Славски, Францишек (Sławski, F.) (13.V.1916–19.I.2001)  (М. Кърпачева)  633
44. Славяните в Мала Азия през VII-X век  (Ил. Илиев)  636
45. Славяните на Балканския полуостров през ΙΧ и Χ век  (П. Петров)  639

      - Слово за правата вяра — вж. Написание за правата вяра

      - Слово за пренасяне на мощите на Климент Римски — вж. Херсонска легенда
46. Слонски, Станислав (Słoński, S.) (9.X.1879–8.III.1959)  (М. Иванова)  644
47. Служба, последование (грц. ἀκολουθία)  (М. Йовчева)  646

      - Служба за Иван Рилски — вж. Иван Рилски, Химнография старобългарска

      - Служба за Кирил — вж. Служби за Кирил и Методий

      - Служба за Методий — вж. Константин Преславски, Служби за Кирил и Методий

      - Служба за цар Петър — вж. Химнография старобългарска
48. Служби за Кирил и Методий  (Сл. Бърлиева)  648
49. Служби за Кирил и Методий старобългарски  (Г. Попов)  652
50. Служби за Кирил и Методий хърватски  (Кр. Станчев)  666
51. Служби за Климент Охридски  (М. Йовчева)  671
52. Служби за Наум Охридски  (М. Йовчева)  676
53. Служби за Свети Седмочисленици  (Сл. Бърлиева)  680
54. Слуцки псалтир  (Анг. Даскалова)  682
55. Смядовски, Стефан Веселинов (1.IV.1948)  (Ел. Мирчева)  685
56. Снегаров, Иван Йончев (30.IX/12.X.1883–1.III.1971)  (С. Зафирова)  687
57. Снопек, Франтишек (Snopek, F.)  (М. Начева, Д. Атанасова)  691
58. Соболевски, Алексей Иванович (Соболевский, А.И.) (26.XII.1856/7.I.1857–24.V.1925)  (В. Измирлиева)  694
59. Соколов, Матвей Иванович (7/19.XI.1854–17/29.VI.1906)  (Д. Димитрова)  699
60. Соломонова чаша  (Ст. Смядовски)  701
61. Солун (грц. Θεσσαλονίκη, Σαλονίκη)  (В. Тъпкова-Заимова)  704
62. Солунска легенда  (Ив. Добрев)  707
63. Солунски говор  (Ив. Кочев)  715
64. Спасова, Мария Антонова (17.II.1947)  (Т. Попова)  721
65. Сперански, Михаил Несторович (Сперанский, М.Н.) (19.IX/1.V.1863–12.IV.1938)  (А. Милтенова, Кр. Минкова)  723
66. Сплитски събори  (Сл. Бърлиева)  726
67. Срезневски, Измаил Иванович (Срезневский, И.И.) (1/13.VI.1812–9/21.II.1880)  (М. Йовчева, Л. Тасева)  729

      - Сръбска редакция — вж. Редакции на старобългарски език
68. Станислав, Ян (Stanislav, J.) (12.XII.1904–29.VII.1977)  (И. Христова)  736
69. Станчев, Красимир Стефанов (9.III.1949)  (Ан. Милтенова)  739

      - Старе место — вж. Велеград
70. Старобългарски език  (Ек. Дограмаджиева)  743
      - Старобългарски надписи — вж. Битолски надпис на Иван-Владислав, Графити, Добруджански надписи, Епиграфика старобългарска, Керамични надписи, Надпис на чъргубиля Мостич, Равненски манастир, Самуилов надпис, Старобългарски паметници
71. Старобългарски паметници  (Ек. Дограмаджиева)  747

      - Старозаветни книги — вж. Библия

      - Старославянски език — вж. Старобългарски език

      - Староцърковнославянски език — вж. Старобългарски език
72. Стефан V, Стефан VI (Stephanus) (починал на 14.IX.891) — римски папа  (Ил. Илиев)  753
73. Стихѝра (грц. στιχηρόν)  (М. Йовчева)  755
74. Стихирар (грц. στιχηράριον)  (М. Йовчева)  759
75. Стихосложение старобългарско  (Кр. Станчев)  761
76. Стоянович, Любомир (Стојановић, Љ.) (6.VIII.1860–6.VI.1930)  (С. Райчинов)  764
77. Стримон (грц. Στρῆμόν, лат. Strymon)  (П. Коледаров)  766
78. Струмица  (П. Коледаров)  769
79. Стршедовски, Ян Иржи (Středovský, J.J.) (1679–15.VIII.1713)  (Ив. Павлов)  771
80. Студийски манастир, Студион  (Г. Бакалов)  773
81. Супрасълски сборник  (Л. Стефова)  776
82. Съкровище от Наг Сент Миклош  (М. Ваклинова)  784
83. Сърбия през IX и X век  (П. Петров)  788
 

 

    (1). С — двайсетата буква в старобълг. азбуки (в северносемитското писмо заема предпоследното, двайсет и първото, място ѝ се нарича шин или син; в грц. азбучна последователност съответният знак, σ, е веднага след ρ). Названието ѝ е слово (съществително име в ср. р. ‘слово’, ‘дума’; ‘причина’), а числената ѝ стойност и в двете азбуки е 200, както е и в грц. числена система.

 

Близостта между начертанията на глаголическото с и двайсетиричното и не подлежи на никакво съмнение. Древните глаголити са чувствали тази връзка; в най-старата епоха калиграфите са изграждали двата знака от едни и същи фигури — и за тях единият е бил огледално обръщане на другия (по хоризонталата). Конструктивната близост става по-малка в ръкописите, които са преход към хърватската глаголица, и все повече намалява след това. Но и в някои ранни старобълг. глаголически текстове (най-много в Син. евх.) са налице по-чувствителни отлики между двете фигури.

 

Конструкцията е изградена от две части, горна и долна. Долната е затворена геометрична фигура, която има два основни типа; при единия тя е оформена като триъгълник (сx. ), при другия начертанието е трапецовидно (сх. ). Първият е документиран най-добре в Син. пс. (във всички части), също в Клоц. сб., Охридските листове, интерполираните листове на Зогр. ев., а така също и в двата старинни почерка на Киевските листове; подобна на триъгълник е тази част още в Пражките листове и във Виенските листове. Трапецовидният тип има повече разновидности: горната му чертица може да не е напълно хоризонтална (сх. ), както е напр. в Мар. ев., често в Зогр. ев. и другаде, а може там да има не едно, а две съвсем къси щрихчета, така че цялата долна част става неправилен петоъгълник (сх. ) — такива начертания се виждат в почти всички глаголически почерци и особено добре личат при маюскулите. Едва ли може да има съмнение, че първичен е триъгълният тип и че другият се е появил в резултат от характерната за бълг. глаголица след втората половина на X в. тенденция към вертикално сплескване на буквените начертания, която е налагала или двата долни ъгъла да стават все по-остри (а това е пораждало възможност мастилото там да се разлее), или страничните чертици да се изправят и да бъдат съединени в горните си точки от допълнителна линийка, т. е. върхът на триъгълника да се отсече. Именно конструкцията с паралелни странични линийки се е утвърдила в хърватския глаголически унциал. Неин предшественик е чертежът за с в Син. евх., където долната част понякога е почти квадратче, забележимо по-тясно от горната част.

 

Горната част на знака се състои от две обърнати една срещу друга дъговидни линии, съединени отгоре чрез трета чертица, която може да бъде и права, и леко изпъкнала нагоре (или надолу). При минускулните начертания горната фигурка никога не е окръжност; когато е без резки ъгли, представлява неправилна елипса (сх. ), която най-много се доближава до кръг в Асем. ев., често и в дребните начертания на буквата в Син. евх., където цялата фигурка наподобява силуета на гъбка (тип ). В почерците на Син. пс. горната лигатурна линийка по принцип е права и докосва върха на триъгълничето (тип ). За възможната мотивировка на глаголическия с-знак и за връзката му с начертанието за двайсетиричното и вж. и Глаголица.

 

 

505

 

В ранния развой на буква с в кирилицата няма съществени промени. Известно вариране се наблюдава в извивката на буквата, както при изписването на е и о.

 

Петър Илчев, Боряна Велчева

 

 

    (2). САВА (IX в.) — един от петимата известни по име ученици на Константин-Кирил и Методий, включен сред т. нар. Седмочисленици. Сведенията за него са твърде оскъдни. Името му се споменава в следните извори:

 

            1. Пространното житие на Климент Охридски от архиепископ Теофилакт Охридски. В Житието С. е посочен сред най-близките последователи на солунските братя:

 

„И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава“.

 

В текста на същия паметник името С. се заменя с Лаврентий, когато се описват гоненията, на които са подложени най-близките последователи на слав. първоучители. Това дава основание за предположението, че става дума за едно и също лице, сменило името си при монашеско пострижение.

 

            2. Краткото житие на Кирил (Успение Кирилово). В него името е наред с имената Климент, Ангеларий, Горазд и Наум.

 

            3. Грц. Служба за св. Седмочисленици (Ἀκολουύια τῶν ἀγίων ἑπταρίθμων), издадена в гр. Мосхопол през 1742. Името на С. се среща на няколко места заедно с имената Кирил, Методий, Климент, Горазд, Наум и Ангеларий.

 

            4. Бориловия синодик — т. нар. Дриновски препис от XVI в., № 432 (634), л. 201 б, съхраняван в НБКМ в София. В славословие на Кирил, Методий и учениците им е включен и С.:

 

 

            5. Съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър (т. нар. Почаевски препис от XVI в.). Изреждат се имената на Седмочислениците, като след С. е добавен и Лаврентий:

 

 

            6. Грц. Служба за Климент Охридски от Димитър Хоматиан (препис от края на XIV — началото на XV в. в ръкопис № 1134 от сбирката на Ватопедския манастир в Света гора). Съответният текст гласи:

 

„Ти си тръгнал от Рим, Клименте блажени, // заедно с божествените мъже и твои съратници // Методий, Горазд, Наум и Сава...“

 

М. И. Манусакас съобщава за кратко житие на С., поместено заедно със Службата за свети Седмочисленици в малко известно издание, отпечатано във Венеция вероятно в началото на XVIII в. (срв. Ив. Дуйчев, с. 271—272). За книжовна дейност на С. са изказвани само догадки. Въз основа на акростих с името Сава в осма и девета песен на канона в Службата за Кирил Др. Костич (1937—1938) приема, макар и с уговорки, че тя е дело именно на този Кирило-Методиев ученик. Някои недостатъци в предложеното от Костич разчитане на акростиха изтъква Г. Попов (1988) — става дума за непоследователност при възстановяването на началните словоформи и при включването на богородичните тропари. Нов опит за възстановяване на акростиха прави Тр. Кръстанов (2000). Според него службата е колективно дело — първоначално С. е написал канона от осем песни с по три тропара, а Климент Охридски е добавил други песнопения. Не се изключва участието и на други автори.

 

В съвременния църковен календар С. е сред св. Седмочисленици, чиято памет се чества на 27 юли.

 

 

            Лит.:

·       Палаузов Сп. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, с. 76—79;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 287—288 (фототипно изд. С., 1970);

 

 

506

 

·       Kostič D. Бугарски епископ Константин — писац службе св. Методу. — Bsl, 7, 1937—1938, р. 199—201;

·       Теофилакт Охридски. Житие на Климент Охридски. Прев. от гр. оригинал, увод и бележки Ал. Милев. С., 1955, с. 81;

·       Георгиев Е. Кирил и Методий, основоположници на славянските литератури. С., 1956, с. 270—271;

·       Grivec Fr. Konstantin und Method, Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 150;

·       История на българската литература. 1. С., 1962, с. 85;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 81, 111;

·       Дуйчев Ив. Пространно гръцко житие и служба на Наум Охридски. — ККФ 1, с. 271—272;

·       Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. Съст. и ред. Кл. Иванова. С., 1986, с. 66;

·       Станчев К., Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, с. 113—114, 152;

·       Нихоритис К. Атонската книжовна традиция в разпространението на кирило-методиевските извори. С., 1990 (Кирило-Методиевски студии, 7), с. 227, 232;

·       Кръстанов Тр. Неизвестен препис от Службата за св. Кирил Философ от XVI в. в празничен миней № 113 от сбирката на Църковноисторическия и архивен институт в София. — В: Климент Охридски — живот и дело. С., 2000 (Кирило-Методиевски студии, 13), с. 200—208;

·       Кръстанов Тр. Сава Седмочисленик — старобългарски книжовник и светец от IX—X век. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 176—195.

 

Анисава Милтенова

 

 

    (3). САВИНА КНИГА — старобълг. кирилски ръкопис от X—XI в., по съдържание кратко изборно евангелие. От първоначалната книга са съхранени 129 листа. Паметникът е запазен като част от ръкопис Ф. 381 № 14, който сега се намира в РГАДА в Москва. Открит е от И. И. Срезневски (1866) в библиотеката на Московската синодална типография; на него принадлежат първото известие за С. к. и първата ѝ публикация (1868). Изданието е съпроводено от кратка кодикологическа, археографска, палеографска, правописна и езикова характеристика на ръкописа. Срезневски дава и наименованието на паметника — по името на поп Сава, отбелязано в две приписки, съвременни на основния текст, в полетата на л. 49а и 54а. По палеографски и правописни данни той датира С. к. от XI в.

 

Савината книга, X—XI в.

 

Поправки към публикацията прави В. Ягич (1881). Ново, с висока научна стойност издание подготвя В. Н. Шчепкин (1903). То съдържа кратко предисловие с основни данни за ръкописа и за издателските принципи, два словоуказателя — за евангелския текст и за богослужебните заглавки, две таблици с инициалите и заставките, снимки на четири страници от ръкописа: 127б, 133б, 134а, 142б. Поправки към издадения текст са направени от H. М. Карински (1914). Изданието на Шчепкин е възпроизведено в Грац (1959). През 1999 е публикувано поправено и допълнено издание на С. к. заедно с древноруските добавки от XI—XII и от края на XIII в. В него са отстранени грешките в подредбата на листовете, текстът е издаден по новата им номерация, за връзка с първото издание е добавена и старата пагинация. Приложено е пълно фототипно възпроизвеждане на ръкописа. Изданието е подготвено от

 

 

507

 

О. А. Князевская, Л. А. Коробенко и Е. Дограмаджиева. Кодикологическото и палеографското описание е направено от Князевская.

 

С. к. е обект на многобройни проучвания. След публикацията на текста ѝ материал от нея е включен във всички кодикологически, археографски, палеографски, изкуствоведски, правописни, езикови и текстологически изследвания върху старобълг. език и неговите паметници. Данни са привлечени и във всички обобщителни трудове за старобълг. език — граматики, речници, описи, каталози, палеографии. Има и значителен брой публикации, специално посветени на нея. След кратката характеристика на Срезневски Шчепкин (1899 и 1901) прави задълбочено изследване върху състава и историята на ръкописа и текста, пергамента, почерка, украсата и езиковите особености. В. А. Погорелов (1927) съсредоточава вниманието си върху своеобразието на ръкописа и морфологичните му особености. К. Хоралек (1948) анализира езика на ръкописа с оглед на текстовата история на евангелския превод и на същественото значение на паметника за реконструкцията на първоначалния старобълг. евангелски текст. В. Папазисовска (1970) обобщава дотогавашните изследвания за С. к.: кодикологически, археографски, палеографски, правописни, езикови. Останалите специално предназначени за С. к. проучвания са посветени на отделни проблеми. Ягич (1881) разглежда историята на ръкописа, А. Лескин (1905) — еровите гласни, И. Бърбулеску (1937) и Е. Врабие (1971) — произхода му, В. В. Бородич (1951) — сегашните форми от св. вид на глагола, Фр. Славски (1963 и 1978) — лексикалните архаизми и иновации, А. С. Новикова (1967, 1968, 1979) — употребата на падежите, К. Щайнке (1984) — причастните конструкции с оглед на грц. им съответствия, Е. Дограмаджиева (1991, 1993, 1995, 2000) — състава, историята на текста и календара.

 

Ръкопис Ф. 381 № 14, включващ С. к., е нееднороден по състав. Той съдържа четири части от различно време и различно място. Първите три дяла са последователни части на изборно евангелие: л. 1б—24б е древноруски препис от XIII—XIV в., л. 25а—151б и 164аб — старобълг. препис от X—XI в. (именно С. к.), л. 152а—163а — древноруски препис от X-XII в. Четвъртият дял — л. 165, съдържа апостолско и евангелско четиво за освещаване на храм от показалеца „Евангелия различни на всяка потреба“. Разлиновката на листа е същата като на С. к. — 19 линии, но са изписани 21 реда. Почеркът е подобен на почерка в С. к., но се отличава в изписването на някои букви, думи и съкращения. Поради това Шчепкин приема, че указателят е писан през XI в. във връзка със С. к. от преписвач от същата школа и в същата страна.

 

Нееднородният състав на книгата е последица от нейната съдба. С. к. е писана в Източна Б-я през X или XI в. Ягич (1881, р. 583) и Г. А. Илински (1908, с. 5) изказват предположение, че ръкописът е попаднал най-напред в Света гора и оттам е пренесен от руски монаси в Русия. Предположението е правдоподобно, но липсват доказателства за него. Сигурно е, че през XI в. книгата вече се е намирала в Русия. По това време са били загубени листове в края на ръкописа, съдържащи единадесетте утринни възкресни евангелия. На руска почва те са преписани изцяло, без да се използва запазената в С. к. част на десетото утринно евангелие (л. 164, Йоан 21: 4—14). Ранната древноруска част възхожда пряко или косвено към старобълг. протограф, за което свидетелства добре запазената правописна и езикова основа (И. Тот, 1977, 1982, 1985; Князевская, 1998, 1999). Този етап от историята на книгата е доказателство за ранните книжовни връзки между Източна Б-я и Киевска Русия. Изборното евангелие на поп Сава е използвано в богослужебната практика на Руската църква няколко века.

 

 

508

 

Това личи от по-късните поправки, добавки и приписки. Към XIII—XIV в. е било загубено началото на книгата. То е било допълнено със специално преписан за тази цел текст върху пергаментни листове с изтрит древноруски богослужебен текст. Листовете са били подрязани според формата на С. к., а и почеркът след първите пет реда съзнателно е архаизиран. Псковските черти в езика на тази древноруска добавка дават основания да се приеме, че през XIII—XIV в. книгата се е намирала в Псковска област. До XVII в. тя се е пазила там. През 1679 по разпореждане на патриарх Йоаким от новгородски и псковски манастири и църкви са били изпратени ръкописни книги за „книжна справа“ в библиотеката на Печатния двор (по-късно Синодална типография) в Москва. При приемането на книгите по тях са отбелязвали откъде са изпратени (вж. „Каталог...“, 1, 1988). Сред тези ръкописи е била и С. к., изпратена от псковския Серьодкин манастир, както свидетелства бележката от това време (л. 16). Отначало ръкописът е получил № 15, а след това № 14. След Окт. революция (1917) ръкописите от библиотеката на Синодалната типография са пренесени в Централния държ. архив за древни актове (дн. РГАДА). Днес от С. к. не са запазени листове между л. 24 и 25 (между късната древноруска добавка и С. к.), 46 и 47, 47 и 48, 48 и 49, 120 и 121, 129 и 130, 149 и 150, 150 и 151, 151 и 123, 123 и 164, 123 и 152 (между С. к. и ранната древноруска добавка).

 

С. к. включва двата основни за Изборното евангелие цикъла: 1) цикъл на подвижните празници — от Пасха до Велика събота: л. 25—27, 140, 141, 28—122а; 2) цикъл на неподвижните празници — месецослов от 1 септември до запазения край — 13 юли: л. 122б, 124—138, 139 А и Б, 142—151, 123. Единадесетте утринни възкресни евангелия са били написани след месецослова. От тях е останал само един лист — 164, съдържащ края на X и заглавката на XI утринно евангелие. Текстът на л. 164б завършва с концовка, след която следва неизписано поле до края на страницата. Това дава основания на Срезневски и Шчепкин да приемат, че така е завършвала първоначално книгата. Литургичните указания са съвременни на евангелския текст в ръкописа. В тях са означени Амониевите глави. Месецословът на С. к. е кратък. Вероятно има за първоизточник древен грц. месецослов от VIII или IX в. (срв Сергий архиепископ, 1901, с. 117—118). Й. Врана (1956) изказва предположение, че месецословът на С. к., както и на Мирославовото евангелие и Остромировото евангелие, се е развил от първоначалния слав. Месецослов през една обща за посочените евангелия редакция и по-късно през една обща за С. к. и Мирославовото евангелие редакция. Както установява Шчепкин, в С. к. е съхранена нова редакция на Кирило-Методиевия превод, направена в Преславското книжовно средище по времето на цар Симеон (893—927). Тя е осъществена чрез сверка с грц. текст и е съпроводена с навлизане на нови особености от източнобълг. диалектна среда. Засегнати са както евангелският текст, така и богослужебните указания. Новото редактиране е проведено по-последователно в първата част на текста. Това заключение е подкрепено от Погорелов (1927, с. 115) и от Хоралек (1948, р. 46). Изказаното от Погорелов мнение, че С. к. представлява чернови автограф на редактора от времето на цар Симеон, остава без поддръжка в научната литература. Шчепкин убедително мотивира с материал предположението си, че С. к. е непосредствен препис от глаголически оригинал от групата на запазените старобълг. глаголически ръкописи (Зогр. ев., Мар. ев., Асем. ев., Клоц. сб., Син. евх. и Син. пс.). Нов материал в подкрепа на това схващане привежда Погорелов (1927, с. 82—83). Особено съществена е констатацията на Хоралек

 

 

509

 

(1948, с. 6; 1954, с. 267—268, 291), че успоредно с новите черти С. к. съдържа и много архаизми, възхождащи към първоначалния превод, поради което може да предостави ценен материал за неговата реконструкция. Този извод е подкрепен с конкретен материал от Фр. Гривец (1956) и от Славски (1978). Обратно мнение изказва Л. Мошински (1968) на основата на индивидуалните лексикални особености на С. к. Но както показват изследванията, част от индивидуалните лексикални особености на С. к. са архаични и са свидетелство именно за близост до първоначалния евангелски превод. Различие в мненията има и относно типа апракос, представен в С. к. Според В. Облак (1893) тя е единственият запазен представител на особен тип апракос с многобройни поправки и изменения. Противоположен възглед застъпва Врана (1957, с. 334). Според него С. к. наред с Остромировото, Мирославовото и други евангелия е представител на по-нов общоупотребителен официален тип апракос за разлика от Асем. ев., което е представител на някакъв остарял тип апракос. Опит за реконструкция на предисторията на С. к. прави Е. Дограмаджиева (1991).

 

Подвързията на С. к. е от ново време — от края на 50-те г. на XX в. Пергаментът е некачествен — ту дебел и твърд, ту тънък и прозрачен, с дупки още при създаването на ръкописа. Това показва, че книгата е била предназначена за непретенциозна всекидневна употреба. Първоначална номерация имат само тетрадите. Тя е съхранена частично на л. 25а, 31а, 39а, 49а, 57а, 95а, 105а, 113а, 121а, 146а. Според нея и според цялостното разположение на текста Шчепкин установява, че в първоначалния си вид книгата е съдържала 25 тетради, 24 от тях по 8 л., само XX тетрада е имала 9 л., всичко 201 л. Загубени са 6 тетради: I-V и XIX, и отделни листове: шест от IX, по два от XXI и XXIII и по седем от XXIV и XXV тетрада. Запазени са всичко 19 тетради, 14 от тях пълни: по сегашния ред I—III, V—XIV, XVI (от 9 л.). От IV тетрада са съхранени два л., от XV — шест, от XVII — шест, от XVIII и XIX — по един. Номерацията на листовете е от XIX в. и отчасти е погрешна: със 139 са означени два последователни листа; л. 140 и 141 по текст трябва да се намират между л. 27 и 28; л. 124 трябва да следва непосредствено след л. 122, а л. 123 — след 151. След новото подвързване през 50-те г. на XX в. л. 151 е означен като 156. След реставрацията от 1988—1991 е възстановена правилната последователност на листовете, която е отразена и в изданието от 1999. Размерът на листовете е 17 X 13—14 см, а на писменото поле — 13 x 9 см. Обичайната височина на буквите е 3,5 мм, а широчината се колебае между 3 и 4 мм в зависимост от характера на буквата. Буквите на червенослова не се отличават по размер от буквите, изписани с мастило. Разлиновката на С. к. е обичайната за старобълг. ръкописи. С острие е разчертана едната страна на разтворения двоен лист. Хоризонтално са отбелязани две линии — на 1,5 см от горния край на листа и на 2,5 см от долния край на листа. Вертикално са прокарани четири линии — вляво и вдясно, на по 3,5 см съответно от левия и десния край на листа и вляво и вдясно от прегъвката на разстояние 1,5 см от нея. В така очертаните две полета на двете страници са разчертани редовете — обикновено по 19, само на двойните листове 89—96, 90—95, 91—94, 92—93 и на единичния лист 107 — по 20. При разчертаване на 19 реда са писани по 20 реда на л. 31а, 32а, ЗЗав, Збаб, 42а, 43а, 466, 112а, 122а, 1296, 1376, 146аб, 147аб, 148аб, 149аб, 150аб, 151аб. Основният текст е написан с черно мастило, придобило с течение на времето кафеникава отсянка, но буквите отчетливо се четат. Богослужебните указания са написани с червено мастило — сурик, с розова отсянка.

 

 

510

 

Избледняло е в различна степен до пълно изличаване, което е отбелязано още от Срезневски и Шчепкин. Сравнението на разчетеното от тях с днешното състояние на ръкописа показва, че за изминалите стотина години процесът значително е напреднал. В орнамента са използвани черно мастило, сурик и жълта боя, също силно избледняла.

 

Ръкописът е писан само от един преписвач. В двете приписки от една и съща ръка от времето на самия ръкопис (на л. 49а в долното поле: по^п сава ѱалъ, и на л. 54а също в долното поле: помози г͆и рабоу твоемоу савю), изписани с по-дребно писмо, се споменава името на поп Сава. Срезневски и Ягич допускат, че поп Сава е или преписвачът, или притежателят на книгата. По почерка и правописните особености Шчепкин заключава, че авторът на двете приписка поп Сава може да е преписвачът. Върху ръкописа има и по-късни поправки и приписки. Шчепкин (1899 и 1900, с. 70—71) отделя четири хронологически слоя: 1) от XI—XII в. — поправки към езика и приписката на л. 936: еуг̄лие на оумъвение ногамъ, с почерк, приличен на почерка от основния текст, и с типична бълг. форма на дателен притежателен; 2) от XI—XIII в. с червено мастило — езикови поправки след л. 110, приписка на л. 123а долу:

3) от XIII—XIV в. — от л. 90 нататък поправки към текста и приписки на л. 103а: криво, ил. 115а долу с евангелски текст:

4) от XV—XVI в. — приписка на л. 1306: евнг̄елие серги и вахоу. Приписки има и върху староруските добавки. На л. 1а горе Шчепкин разчита приписка от XIV в.: престою твоѥю, която днес почти не се чете. На л. 1б горе има приписка от XVII в.: сер^декина. На л. 154б, 156б, 159б, 162а на външните полета с устав от XII—XIII в. са добавени указания към четивата, на л. 162а долу има рисунка на зверче, а на л. 163а долу — рисунка на зверче и на мъж с шапка, подобна на чалма.

 

С. к. е със скромна украса в „примитивно-фантастичен и предимно народен стил“, основан на провинциалния виз. стил с народен характер от предходните векове. Орнаментът е изпълнен от самия преписвач със сурик, черно мастило и жълта боя. Предназначението му е повече функционално, отколкото декоративно. Състои се от два вида художествени елементи: концовки-заставки и инициали. Концовките-заставки представляват тесни правоъгълници на цял или на непълен ред (когато предходното четиво завършва по средата на реда). Във втория случай вляво от правоъгълника е прокарана проста мастилена линия под текста до началото на реда. Вътре в правоъгълниците орнаментът е няколко типа: плетеница, коси черти, змиевидни линии, шахматно разположени квадрати, зигзаг. Встрани правоъгълниците завършват обикновено с опашки, обърнати нагоре. Чрез концовки-заставки пасхалният цикъл е разчленен на две части — до Поста и след Поста (л. 73б), и е отделен от месецослова (л. 122б), а месецословът е разделен на месеци (л. 131а, 133б, 134а, 144а, 150а, 151аб). С концовка (л. 164б) е означен и краят на изборното евангелие. С инициалите се отбелязва началото на четивата. В инициалите са включени три типа орнамент: растителен, зооморфен и геометричен. В С. к. са използвани и инициали,

 

 

511

 

плътно запълнени със сурик, съвършено лишени от украса. Скромният характер на украсата подкрепя извода, че ръкописът е бил с делово предназначение.

 

Писмото на С. к. е старинен, леко наклонен надясно устав. Почеркът шма подчертано делови характер и показва опитен преписвач. Отсъства рязко различие между дебелите и тънките линии на буквите. Своеобразна особеност на писмото в С. к. е наличието на многобройни графични варианти на ъ и ь с постепенен преход помежду им.

 

Графичната система на С. к. се състои от буквени, надредни и препинателни знаци. В нея се употребяват 49 букви за 41 графеми:

Употребата на лигатури в С. к. е ограничена до обичайните и ȣ, в богослужебните указания се използва още ѿ (еднократно и в евангелския текст — 87а9). Титлите са два основни вида: хоризонтална черта и дъга. Хоризонталната черта се явява в няколко графични варианта с различна дължина без установено функционално разграничение: . Употребява се над букви с цифрова стойност и над съкратени думи. По-често се поставя над съкращения без изнесена буква, но се среща и в случаи с изнесена буква. Дъговидната титла се употребява само с изнесена буква. Освен титлите има още само един надреден знак — отворена надясно запетайка, понякога съкратена почти до точка. Употребява се над гласни в поствокална, рядко в постконсонантна позиция и над съгласни след изпуснат слаб ер, рядко върху първата от две последователни съгласни. Средната точка, рядко две точки, отделя синтагми вътре в текста. С комбинация от знаци се отбелязват границите на богослужебните текстови цялости: означава началото на богослужебното указание, а отбелязват края на насловите и четивата.

 

Правописът на С. к. се отличава със следните по-важни особености. Малка носовка след съгласна се означава с графичните дублети , , (м, 101б13), а след гласна — с ѧ. Еровете в повечето случаи се пишат на етимологичните си места. Има случаи с комбинаторен преход на ъ в ь и на ь в ъ. Слабите ерове в средисловие отчасти се изпускат, а в краесловие се изписват, понякога се смесват. Има случаи с изпускане на силен ер в средисловие, напр. всь, днь. Графичните дублети , ı, ї са разграничени в правописа на съюза , относителното местоимение иже и анафоричното местоимение ı. Диграмата ъı еднократно е изписана ъї (въїѭ 68a16), еднократно оı (ѧзоıкомъ 142б12) — грешка под влияние на глаголическата подложка според Шчепкин. Буквата о се пише обикновено в слав. думи, по изключение в грц. заемки, а ѡ — по правило в грц. заемки, по изключение в слав. думи. Съчетанието шт се предава с лигатура щ, еднократно с ш^т (имѫш^тюмоу 63a11).

 

Езиковият фонд на С. к. е съхранил както първоначалната езикова основа на Кирило-Методиевия превод, така и по-късните промени, настъпили в речта в резултат от естествените развойни процеси или вследствие изграждането на книжовния език. Носовките са съхранили старинния си носов гласеж. Замяна на носовки е установена в два случая: стоѧщ (87a14), местоименна форма ѧ от ѭ (131б14). Шчепкин с основание тълкува тези случаи като начало на комбинаторните промени на старобълг. носови гласни, довели до т.нар. среднобълг. смесване. В С. к. е отразен старобълг. говор, в който при изравняване на гласежа си с нормалните гласни силните ерове не са се променили качествено съответно в о и е, а са запазили първоначалния си еров характер.

 

 

512

 

Гласната „ят“ се пази непроменена. Установени са пет случая с преглас на сричка -ръı- в -ри- пред мека сричка. Интересно явление са случаите с ро- вместо очакваната сричка ра- като резултат от ликвидна метатеза: розга (27a18, 27б8, 102б6 и 15), розгѫ (27а13, 102а18), рождиѥ (27б3, 102б10, 133б8). Подобни отклонения са засвидетелствани и в други старобълг. ръкописи, срещат се и в съвременните бълг. диалекти. Означаването на епентетично л е непоследователно. В областта на морфологията заслужава да се отбележат наченките на формирането на членна морфема и случаят с прилагателно с окончание от местоименното склонение — живого (56а8). При глаголите интерес предизвикват както съхранените архаични облици като супин, формите за сег. време 1 л. ед. ч. вѣдѣ (112б1), повѣдѣ (106а19), провѣдѣ (75а17—18), прост аорист потъкѫ (32б7), така и възприетите нови явления: форми за сег. време 3 л. ед. ч. е (36a11, 39б4, 46а5) и нѣ (125б14); повелително окончание за 2 л. мн. ч. при глаголи от III спр.; господството на втори сигматичен аорист при глаголите с инфинитивна основа на съгласна; превесът на спомагателни форми с корен бъı- в условното наклонение, и др. В областта на синтаксиса важно е, че в сравнение с останалите старобълг. евангелски текстове в С. к. се наблюдава засилена употреба на падежни форми, които биха могли да свидетелстват за начало на разпадане на синтетизма. Лексикалното своеобразие на С. к. се дължи, от една страна, на съхранени архаизми, като господа, прахнѣнъ, плем, прѫгъ и др., а от друга — на по-късно въведени в книжовния език думи, като пещера, дѣлı-а, тъчьѭ.

 

Въпросът за мястото на възникване на С. к. е обсъждан от много учени. Срезневски дава косвено определение: „паметник с не руско и не сръбско писмо“. Шчепкин локализира С. к. в Източна Б-я. В. Вондрак изказва различни предположения. През 1886 той нарежда ръкописа между паметниците, преписвани от българи. През 1890 изказва хипотезата, че С. к. е преписана от бълг. подложка от руснак. Като доводи привежда 14 случая с окончание -ть за сег. време 3 л. ед. и мн. ч., местоименна форма ихъ за вин. пад. мн. ч., грешката речещи (Мт 9:7), наречието издалеча и лексемата господа. Тази хипотеза остава без последователи в науката, а и самият автор се отказва от нея в следващите публикации. Облак, възразявайки срещу мнението на Вондрак за руски произход, изказва предположение, че паметникът е преписан в Северна Дакия в близост до словашката и чешката езикова област. Основанията му са наличието на лексемите господа и прахнѣнъ, които той свързва с посочената област. Без да го коментира, Ягич (1895) изказва предположение, че С. к. и Супр. сб. „биха могли да бъдат и дакийски“. Идеята подема Вондрак. В рецензия върху книгата на Шчепкин „Рассуждение о языке Саввиной книги“ в своята „Altkirchenslavische Grammatik“ той излага схващането си, че С. к. е писана в бълг. езикова област, но в нейния краен североизток до границата с руски, белоруски и словашки говори в старата истор. област Дакия. За новата си хипотеза той използва доводите, чрез които по-рано обосновава руския произход. С още по-голяма настойчивост поддържа тази хипотеза румънският славист Бърбулеску в редица свои публикации и най-подробно през 1937. Той привежда следните доводи в подкрепа на схващането си: наличие на специфични лексеми в С. к., които според него я противопоставят на останалите старобълг. паметници и я сближават със словашки и украински: господа, прахнѣнъ, пастоухъ, ѫродивъ, невѣстьникъ, жидовинъ; форми с начално ро- като резултат от ликвидна метатеза; българо-словашко-румънски -

 

 

513

 

общности — лексеми, форми, фразеологизми. Хипотезата на Бърбулеску е опровергана убедително от румънския славист Врабие. На основата на богат и точен материал от старобълг. паметници и от съвременни бълг. диалекта, опирайки се на резултатите от предходните изследвания на авторитетни слависта, той доказва, че Бърбулеску е представил хипотезата си „без необходимата научна обективност“ (1971, с. 187), с неточни езикови данни и несигурни тълкувания на фактите, за които са изказани много по-убедителни и по-добре обосновани обяснения. Врабие доказва, че противопоставянето, което Бърбулеску прави между С. к. и Супр. сб., от една страна, и останалите старобълг. паметници, от друга, е изкуствено и не се опира на материала, тъй като използваните от него лексикални двойки не разграничават посочените две групи, а са различия между единични ръкописи, понякога са свойствени и на един и същ ръкопис. Обявяваните за проява на словашко влияние лексеми — господа, прахнѣнъ, намират по-правдоподобно обяснение като великоморавизми (Хоралек, 1948; Гривец, 1956 и 1957), а обявяваните за проява на руско влиянине думи — пастоухъ, ѫродивъ, невѣстьникъ, робъ, имат паралели в среднобълг. ръкописи и в съвременните бълг. диалекти. Приеманите от Бърбулеску българо-словашко-румънски паралели се оказват или резултат на погрешно етимологизуване, или са общности с много по-широк ареал и затова не могат да имат доказателствена стойност. Н. ван Вейк (1920) споделя заключението на Шчепкин, че по развоя на силните ерови гласни С. к. е представител на старобълг. диалект, различен от югозападните бълг. говори, представени в Зогр. ев., Мар. ев., Клоц. сб., Син. ев. с преход на ъ в о и на ь в е, и от североизточните бълг. говори, представени в Супр. сб., където ъ се пази непроменен, а ь преминава в е. Той предполага, че е възможно С. к. да произхожда от родопската област, където днес ъ и ь са съвпаднали в един вокал с разлика съответно в твърдостта или мекостта на предходната съгласна. В подкрепа на тази хипотеза той привежда и наченките от смесване на носовките, също типично родопско явление. Ван Вейк не отхвърля и друго възможно обяснение — че С. к. представя по-старинно състояние на диалект, в който по-късно е настъпила промяна на еровите гласни. Нови данни в подкрепа на предположението за родопски произход на С. к. привеждат Б. Велчева и Т. Бояджиев (1966). Те откриват прилики между старобълг. говор, представен в С. к., и съвременния родопски говор на с. Годешево, Гоцеделчевско: под ударение е от е, ѧ, ь се променя в о; ѣ — в ʼа; ъ и ѫ — в о; и — в ы. Погорелов локализира С. к. в книжовния център на цар Симеон. Опитите за по-тясна локализация на С. к. нямат достатъчно подкрепящи факти. Затова преобладаващото число палеослависти приемат локализацията на Шчепкин, която е с по-широки граници, но за която има сигурни езикови данни — Източна Б-я.

 

Дискусионен е и въпросът за времето на възникване на С. к. По палеографски и езикови данни Срезневски (1868, с. 6) и Шчепкин (1903, с. I) я датират през XI в. Повечето специалисти приемат тази датировка. Погорелов отнася ръкописа към началото на X в., като обръща внимание върху старинността на писмото и необработеността на графиката. Предположение за X?/XI в. се прави от съставителите на „Сводний каталог...“ (1984) и „Каталог...“ (1, 1988, с. 23).

 

 

            Изд.:

o   Срезневский И. И. Древние славянские памятники юсового письма с описанием их и с замечаниями об особенностях их правописания и языка. СПб., 1868, с. 5—20, 1—154;

o   Щепкин В. Н. Саввина книга. СПб., 1903 (Памятники старославянского языка. 1., 2), 7+235 с., 6 ил. (reprint: Graz, 1959);

o   Князевская О. А., Л. А. Коробенко, Е. П. Дограмаджиева. Саввина книга. Древнеславянская рукопись XI, XI—XII и конца XIII века. 1. Рукопись. Текст. Комментарии. Исследование. М., 1999, 703 с.

 

 

514

 

            Лит.:

·       Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. СПб., 1866, № XXV, с. 44—57;

·       Jagić V. Das altslovenische Evangelistarum Pop Sava’s. — ASPh, 5, 1881, p. 580—612;

·       Стасов В. Славянский и восточный орнамент по рукописям древнего и нового времени. 1. СПб., 1884, табл. 1, № 4—17;

·       Vоndrák V. Zur Kritik der altslovenischen Denkmale. — SAWW, 112, 1886, 2, p. 743—784;

·       Vondrák V. Altslovenische Studien. — SAWW, 122, 1890, 7, 90 p.;

·       Oblak V. Zur Würdung des Altslovenischen. — ASPh, 15, 1893, p. 338—370;

·       Jagić V. Ein Kapitel aus der Geschichte der südslavischen Sprachen. — ASPh, 17, 1895, p. 47—87;

·       Щепкин В. H. Рассуждение о языке Саввиной книги. СПб., 1899, 21+349 с. (същото в: СОРЯС, 67, 1901, 25+341+9 с.);

·       Jagić V. Einige Streitfragen. 3. Eine einheitliche slavische Ursprache? — ASPh, 22, 1900, p. 11—45;

·       Vondrák V. В. H. Щепкин. Рассуждение о языке Саввиной книги. СПб., 1899 (рец.). — ASPh, 22, 1900, р. 247—255;

·       Сергий архиеп. Полный месяцеслов Востока. 1. Восточная агиология. Владимир, 1901, с. 117—118;

·       Карский Е. Ф. Образцы славянского кирилловского письма с X по XVIII вв. Варшава, 1901, с. 8;

·       Лавров П. А. Палеографические снимки с юго-славянских рукописей болгарского и сербского письма. 1. XI—XIV вв. СПб., 1905, табл. 1;

·       Lеskiеn A. Noch einmal Ъ und Ь in den altkirchenslavischen Denkmälern. 1. Das Sava-Evangelium. — ASPh, 27, 1905, p. 1—30;

·       Ильинский Г. А. Значение Афона в истории славянской письменности. — ЖМНП, н. с., 18, 1908, ноябрь, с. 1—41;

·       Vondrák V. Altkirchenslavische Grammatik. 2 изд. Berlin, 1912, 656 р.;

·       Сборник снимков с русского письма XI—XVIII вв. Под ред. И. Ф. Колесникова. 2 изд. М., 1913, табл. 4;

·       Каринский H. М. Перечень важнейших неточностей последнего издания Саввиной книги. — ИОРЯС, 19, 1914, 3, с. 206—216;

·       Лавров П. А. Альбом снимков с юго-славянских рукописей болгарского и сербского письма. Петроград, 1916 (Энциклопедия славянской филологии. Приложения к вып. 4), табл. 1;

·       Покровский А. А. Древнее псковско-новгородское письменное наследие. Обозрение пергаменных рукописей Типографской и Патриаршей библиотек в связи с вопросом о времени образования этих книгохранилищ. М., 1916 (Труды XV археологического съезда в Новгороде, 2), с. 31, 36, 54, 71, 175, 176, 183, 186;

·       Van Wijk N. Zu den altbulgarischen Halbvokalen. — ASPh, 37, 1920, p. 330—377;

·       Кul’bakin S. Du classement des textes vieux-slaves. — RES, 2, 1922, p. 175—205;

·       Погорелов В. Из наблюдений в области древне-славянской переводной литературы. 3. Опыт изучения текста Саввиной книги. — SFFUKB, 5, 1927, 46 (1), р. 1—119;

·       Карский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928, с. 33, 94, 113, 116, 132, 145, 227, 304, 326, 368 (фототипно изд.: М., 1979);

·       Младенов Ст. Последните възражения против старобългарското име на Кирило-Методиевия език с оглед към новобългарски. — PF, 15, 1937, 2, р. 305—335;

·       Bărbulescu I. Iarăşi despre Savina kniga şi Codex Suprasliensis in Dacia Traiană. — Archiva Societăţii istorico-filologice din Jaşi, 44, 1937, p. 59—75;

·       Цонев Б. История на българский език. А. Обща част. 1. 2 изд. С., 1940, с. 153—154;

·       Horálek К. Význam Sawiny knigy pro rekonstrukci stsl. překladu evangelia. Praha, 1948, 125 р.;

·       Бородич В. В. К истории форм настоящего времени глаголов совершенного вида в древнеболгарском языке. — Ученые записки Института славяноведения, 3, 1951, с. 345—393;

·       Horálek К. Evangeliáře a čtveroevangelia. Příspěvky к textové kritice а к dějinám starolověnského překladu evangelia. Praha, 1954, 316 p.;

·       Grivec F. O svobodnih prevodih v staroslovenskih evangelijih. — Slavia, 25, 1956, p. 194—197;

·       Vrana J. O odnosu Miroslavljeva evanđelia prema starososlovenskim evandelistarima i četveroevandeljima. — Slavia, 25, 1956, p. 306—312;

·       Grivec F. Cyrillo-Methodiana. 1. Drêvo prahnéno — jagoda izgnila. — Slovo, 6—8, 1957, p. 24—34;

·       Vrana J. O typovima, redakcijama i međusobnom odnosu staroslovenskih evanđelja. — Slavia, 26, 1957, p. 321—336;

·       Sławski F. Uwagi o słownictwie Księgi Sawy. — In: Studia linguistica in honorem Taddaei Lehr-Spławiński. Warszawa, 1963, p. 205—208;

·       Mошин В. Палеографски албум на jyжнocлoвeнcκoτo кирилско писмо. Скопје, 1966, с. 7;

·       Велчева Б., Т. Бояджиев. Развойни тенденции във вокалната система на един южнородопски говор. — ЕЛ, 21, 1966, 2, с. 49—58;

·       Новикова А. С. О некоторых отличиях Саввиной книги в области употребления падежей. — ВМХ серия 10, Филология, 3, 1967, с. 47—59;

·       Новикова А. С. О своеобразии употребления предложно-падежных форм в Саввиной книге. — ВМУ, серия 10, Филология, 4, 1968, с. 32—46;

·       Moszyński L. Pokreweństwo najstarszych staro-cerkiewno-słowiańskich tekstów ewangelijnych w świetle statystyki słownikowej. — Slavia Occidentalis, 27, p. 153—158;

·       Moszyński L. Zróżnikowanie leksykalne najstarszych staro-cerkiewno-słowiańskich tekstów ewangeijnych. — In: Z polskich studiów slawistycznych. Seria 3. Językoznawstwo. Warszawa, 1968, p. 195—204;

·       Nedeljković O. Vukanovo jevanđelje i problem punog aprakosa (Povodom izdanja J. Vrane, Vukanovo jevanđelje. Beograd, 1967). — Slovo, 18—19, p. 41—90;

·       Папазисовска В. За Савината книга. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 301—319;

·       Vrabie E. Au fost copiate „Sawina Kniga“ şi „Codex Suprasliensis“ in Dacia Traiană? — SCL, 22, 1971, 2, p. 185—198;

·       Тот И. Русская часть Саввиной книги. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 12, 1977, p. 177—206;

·       Sławski F. O archaizmach i innovacjach Księgi Sawy. — Slavia, 47, 1978, p. 338—339;

·       Куeв К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 157—159;

·       Новикова А. С. О соотношении форм определения имени в Саввиной книге. — СФ-М, 11, 1979, с. 189—206;

 

 

515

 

·       Джурова А. 1000 години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра. С., 1981, с. 21, ил. 35—37;

·       Тот И. Русская часть Саввиной книги. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 15, 1982, p. 193—245;

·       Добрев Ив. Кои старобългарски текстове са най-близо до Кирило-Методиевия евангелски превод. — Старобългарска литература, 14, 1983, с. 3—9;

·       Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР XI—XIII вв. М., 1984, с. 30—33;

·       Щайнке К. Наблюдения над употребата на старобългарските причастия (върху материал от Савината книга). — Palaeobulgarica 8, 1984, 2, p. 78—85;

·       Тот И. Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. С., 1985, с. 63—64, 114—126, 176, 198—199, 300—302, 307, 343;

·       Каталог славяно-русских рукописных книг XI—XIV вв., хранящихся в ЦГАДА СССР 1. М., 1988, с. 23—31;

·       Дограмаджиева Е. Разграничителни сигнали за текстовото деление в Савина книга. — БЕ, 40, 1990, 5, с. 425—428;

·       Дограмаджиева Е. За предисторията на Савина книга. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 1, р. 25—34;

·       Дограмаджиева Е. Две характеризиращи черти в Месецослова на Савина книга. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 90—94;

·       Дограмаджиева Е. Неточности и описки в календаре Саввиной книги. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 3, р. 36—40;

·       Дограмаджиева Е. Ролята на л. 165 в състава на Савина книга. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 4, р. 16—21;

·       Дограмаджиева Е. Своеобразие на календара в Савина книга. — В: 1100 години Велики Преслав. 2. Шумен, 1995, с. 211—222;

·       Тот И. Древнейшая русская часть Саввиной книги. Сегед, 1995, 51 с.;

·       Темчин С. Реликты трехъюсовой глаголической орфографии в Саввиной книге. — В: Общност и многообразие на славянските езици. Сборник научни доклади от международните софийски славистични четения (май 1994), посветени на 90-годишнината от рождението на проф. Иван Леков. С., 1997, с. 314—317;

·       Князевская О. А. Древнеславянская рукопись „Саввина книга“. — В: Международный филологический сборник в ознаменование 150-летия со дня рождения Ф. Ф. Фортунатова. М., 1998, с. 7—54;

·       Дограмаджиева Е. Лекционарные справочники Саввиной книги с древнерусскими дополнениями. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 3, р. 66—75;

·       Вláhоvá Е. Саввина книга. Древнеславянская рукопись XI, XI—XII и конца XIII века. М., 1999 (рец.). — Slavia, 69, 2000, р. 467—470;

·       Славова Т. Една дълго чакана книга (рец.). — Palaeobulgarica, 24, 2000, 2, p. 120—124;

·       Костова Kp. Саввина книга. Древнеславянская рукопись XI, XI—XII и конца XIII века. М., 1999 (рец.). — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 135—137;

·       Костова Kp. Савината книга в контекста на ранната кирилска книжовна традиция. — Palaeobulgarica, 26, 2002, 3, p. 13—19.

 

Екатерина Дограмаджиева

 

 

    (4). САДНИК, Линда (Sadnik, L.) (13.XII.1910—7.V.1998) — австрийска славистка. Родена в Петау, Австро-Унгария (дн. Птуй, Словения). Следва славистика и индоевроп. езикознание в Грац, където защитава дисертация при X. Ф. Шмид върху бълг. народни гатанки (1943). От 1940 е лектор по бълг. и сърбохърватски език в Славистичния инст. и в Инст. за преводачи в Грац, същевременно е хоноруван преподавател в Търговската академия в Грац (до 1948) и неин директор (1945—1948). Хабилитира се през 1947 с изследване върху югоизточноевропейските народни гатанки („Südosteuropäische Rätselstudien“), съществена част от което излиза от печат през 1953. Доц. (1947, Грац), извънреден (1955) и редовен проф. в Саарбрюкен (1959—1968) и Грац (1968—1975). Член на Научния съвет на Д-вото за Югоизточна Европа (Südosteuropäische Gesellschaft в Мюнхен) от 1963, чуждестр. член на БАН (1985). Международна награда „Братя Кирил и Методий“ за 1986. Умира в Линц.

 

С. започва научната си дейност с публикации, в които разглежда въпроси във връзка с религията на славяните и по-специално на православните славяни в древността (1948, 1951), религиозните и социалните реформационни движения сред славяните (1952), между които и богомилството (1956), ролята на старите източни цивилизации (1948) и на Византия при формирането на слав. народни култури на Балканите (1951, 1954). Постепенно интересите и се насочват към палеославистични проблеми. В 1959 С. публикува изследването си върху слав. акцент от предисторическата епоха („Slavische Akzentuation I. Die vorhistorische Zeit“), c което се поставя началото на нова поредица върху историята на акцента в слав. езици, обнародвана в издателство „Харасовиц“, Висбаден. Отделно разглежда ударението на праслав. n-основа м.р. и *dymъ (1957), както и индоевроп. *ei — слав. *ĭı̯ в хетеросилабична позиция (1967).

 

 

516

 

Линда Садник

 

Важно място в научната дейност на С. заемат старобълг. език и старите слав. писмени паметници в езиково, формално, текстуално и културно-истор. отношение. През 1955 излиза (в съавторство с Р. Айцетмюлер) предназначеният за учебни цели, но превърнал се в незаменимо пособие за слависти и индоевропеиста справочник „Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten“, който съдържа лексикален материал от старобълг. ръкописи от X—XI в. с основните значения (на немски език) на лексемите (с. 1—170), ценен за по-нататъшни лексикални проучвания обратен речник — пръв по рода си в палеославистиката (с. 171—207), етимологични данни към събраните в 1180 групи сродни думи с общ произход (с. 209—341).

 

Резултат на траен интерес към лексикографски и етимологични проблеми са поредица етимологични бележки на С. (1950, 1956, 1972, 1991). Тя подчертава необходимостта от разкриване на етимологично-граматическите връзки (1971), когато се обясняват семантични проблеми, напр. в случая с изчезването на непрефигираните недуративни глаголи в процеса на формиране на слав. видова система. В областта на най-стария слав. литературен език семантичните изследвания са от първостепенно значение за правилния превод на многозначни и трудни за разбиране текстове. В тази недостатъчно разработена в славистиката област С. има приносни лексикално-истор. наблюдения както върху превода на πάθος (1962) и φαντασία (1987) в най-старите слав. паметници и специално в старобълг. език, така и върху цяла редица други лексеми. Такива са старобълг.: отрочьникъ — отрокъ (1954); оусрехльство ‘ἀνωμαλία’ (1959); чисти, чисма; краса, красота, красити (сѧ); любъı, сълюблѥниѥ за грц. σχέσις (1985); съкѫтати, въскѫтати, красити сѧ : радовати сѧ, красити : τέρπεσθαι, (не) радити, (не) родити (1986); просторъ (1986), по вьлоу, вьловьнъ; посѣтити / посѣштати; присѣтити / присѣштати (1987); съмотрити, съмотре̑ниѥ, съмотръ (1989); истѧскнѫти, истѧсклъ, дебелъ (1990).

 

В лексикалните проучвания на С. е представен за пръв път в съответната широта богатият материал от произведенията на Йоан Екзарх, на когото посвещава и специална студия („Zur Lexik des Exarchen Johannes“, 1979). Според нея на истор. проучване следва да се подложат не само цели словни единици, но и отделни морфеми, като напр. старобълг. представки из- и раз-, за които тя установява, че в своя развой са неподатливи на радикална семантична промяна (1982).

 

Във връзка с широко дискутирания въпрос за произхода и същността на слав. категория глаголен вид и особено въз основа на осветляването му в работите на X. Шелезникер и Ю. С. Маслов С. се спира специално върху историята на този тип проучвания.

 

 

517

 

На широка сравнителна основа и с оглед на индоевроп. праезик тя проследява оформянето на новата праслав. парадигма на имперфекта (1960), като разграничава строго вида на глагола от начините на глаголното действие и видовото съотношение между имперфекта и комплексивния аорист при дуративните глаголи; мястото на назалните сегашни форми (образувани с помощта на назален инфикс, тип сѣсти, сѧдетъ, или суфикс — тип ринѫти, двигнѫти) в праслав. темпорална система (1962); наличието на старобълг. рекѫ : рьци (1966), които свързва с аспектната употреба на глагола решти, както и типичното за историята на редица слав. езици изместване на аориста и имперфекта от аналитичните форми на слав. перфект (1966). Постигнатите резултати в тази област са отразени и в статиите на оригинално замисления и подготвен съвместно с Айцетмюлер „Сравнителен етимологичен речник на слав. езици“, от който излизат седем свезки през периода 1963—1975 („Vergleichendes Wörterbuch der slavischen Sprachen“. Bd. 1, A-В). В тях широко е застъпена и старобълг., и среднобълг. лексика.

 

От 1954 С. е сред издателите на важната поредица „Editiones monumentorum slavicorum veteris dialecti“ (EMSVD, Herausgegeben vom Institut für Slavistik der Universität Graz), която чрез фототипни издания дава възможност за занимания с основни за славистиката, но отдавна изчерпани трудове. Сред над 20-те тома са напр.: Синайският псалтир (1954), Материалите за староруски речник на И. И. Срезневски (1955—1956), Супрасълският сборник (1956), Хомилиарът на Миханович (1957), Шестодневът на Йоан Екзарх (1958—1975), Савината книга (1959), Мариинското евангелие (1960), Речникът на Дж. Даничич от 1863 (1962) и др. През 1964 С. основава (съвместно с Айцетмюлер и Й. Матл, след 1975 и с Е. Вайер) друга забележителна поредица — „Monumenta linguae slavicae dialecti veteris: fontes et dissertationes“ (MLS, Wiesbaden, Würzburg, Freiburg i. Br.), която има задачата да насърчи изследователската работа със средновековните книжовни паметници като основен източник при проучването на духовното развитие на слав. народи. Тази цел поредицата постига чрез преиздаване на изчерпани по-стари изследвания и материали, нови обработки и издания на книжовни паметници и нови проучвания върху тези паметници. Между тях са Остромировото евангелие (1964), описанието на слав. ръкописи от А. В. Горски и К. И. Невоструев (1964) с указател към него от Е. М. Витошински (1966), Изборникът от 1073 (1965), изследването върху риторичния стил на Йоан Екзарх от А. Леграйд (1965), изданието на слав. преработка на т. нар. Диалектика на Йоан Дамаскин — на Вайер (1969), Житието на Йоан Златоуст от Георги Александрийски — издание на Е. Ханзак (1975—1984), Словникът на старобълг. глаголни форми (1977) и Старобългарската граматика (1978) на Айцетмюлер, Паренесисът на Ефрем Сирин — издание на Г. Бойковски и Айцетмюлер (1984—1988), и др.

 

В поредицата излиза и подготвеното от С. образцово критическо издание (т. I—III, 1967—1983) на най-известното догматическо съчинение на виз. писател Йоан Дамаскин „Извор на знанието“ (Πηγὴ γνώσεως), познато в слав. ръкописна традиция като „Богословие“ или „Небеса“. Привлечени са девет руски преписа от XIV до XVII в., които се свеждат към по-ранен руски апограф от XIII в. (№ 155 от Държ. истор. музей в Москва), който за С. не е бил достъпен в оригинал, а по изданието му от О. М. Бодянски (и коректурите към него от А. Н. Попов) от 1877. Тази липса обаче не намалява стойността на изданието, тъй като С. е имала за цел да издаде текста, а не конкретния препис. За разлика от изданието на Айцетмюлер на Шестоднева тя не реконструира старобълг. текст — не само защото всяка

 

 

518

 

реконструкция на текст от Преславската школа може да се оспорва, но и защото установява, че руският препис е точен и не показва някакви съществени промени. Извършена е задълбочена текстологическа обработка. Привежда се паралелен грц. текст (по Migne, т. 94), за цитирането на който са използвани и резултатите от работата по грц. издание на съчиненията на Йоан Дамаскин (подготвено от Б. Котер). Оказва се, че слав. текст е най-близък до преписа от Ватиканската библиотека Cod. Vat. gr. 491. Немският превод, който следва славянския, а не грц. текст, представя отчасти реконструкция, благодарение на което редица неясни места и сложни синтактични конструкции и отклонения от грц. оригинал стават разбираеми. Цялото издание, както и изработените към него от Айцетмюлер (т. IV 1983) индекс на словоформите и обратен речник обогатяват палеославистиката и разкриват същностни езикови особености от тази важна епоха на интензивна слав. преводаческа дейност. Към същия тематичен кръг се отнася и изданието на откъсите от други патриотични текстове (шест глави), които се намират непосредствено след превода на „Богословието“ на Йоан Дамаскин според преписа от XIII в. Това са части от творби на Теодорит Кирски, Григорий Ниски и на неизвестен автор. Към тях е добавен подбор от цитати за Възкресението (Приклади о въстании — Symbole für die Auferstehung, 1977) (1977—1981).

 

Във връзка c работата си над Πηγὴ γνώσεως С. съобщава и за наличието на по-късен южнослав. превод на Йоан Дамаскин направен независимо от превода на Йоан Екзарх и съответстващ на пълния грц. текст, но отстъпващ по качество на старобълг. превод (вероятно поради изискванията на Търновската преводаческа среднобълг. школа) (1963).

 

От 1963 С. е сред издателите на наброяващата днес над 145 т. поредица „Slavische Propyläen. Texte in Neu- und Nachdrucken“ (Мюнхен). От 1966 издава (съвместно с Айцетмюлер и С. Хафнер, по-късно — с К. Трост и В. Айсман) едно от най-важните списания с палеославистична насоченост — „Anzeiger für slavische Philologie“ (Висбаден, Грац). От 1968 е съредактор и на поредицата „Geschichte, Kultur und Geisteswelt der Slowenen“ (Мюнхен).

 

Като университетски преподавател С. създава забележителна палеославистична и палеобългаристична школа в Западна Европа със значителен брой ученици и последователи в науката, между които са X. Шелезникер, Р. Айцетмюлер, X. Якше, К. Трост, А. Леграйд, Е. Вайер, В. Айсман, Р. Баур, Б. Анемюлер, X. Миклас, М. Хендлер, X. Кемерер, М. Трумер и др.

 

 

            Съч.:

o   Das Schiksal der Apokryphen im Slawentum. — Universitas, 2, 1947, p. 1051—1054;

o   Einflüsse der Hochkulturen des Ostens auf das Weltbild der südosteuropäischen Volkskulturen. — Wissenschaft und Weltbild, 1, 1948, p. 295—301;

o   Die Religion der Slaven im Altertum im Lichte der heutigen Forschung. — Blick nach Osten, 1, 1948, 1, p. 38—45;

o   Religiöse und soziale Reformbewegungen bei den slavischen Völkern. 1. Das Bogomilentum in Bulgarien. — Blick nach Osten, 1, 1948, 3—4, p. 46—54;

o   Die Muttergottes bei den orthodoxen Slawen. — Austria, 3, 1948, 7, p. 247—251;

o   Zur Herkunft der Windvorstellungen und Windbezeichnungen bei den Südslaven. — WSJ, 1, 1950, p. 131—133;

o   Zur Frage des slavischen enoSuffixes. — SR, 3, 1950, p. 297—300;

o   Der Regenboden in der Vorstellung der Balkanvölker. — BZ, 44, 1951, p. 482—486;

o   Die Religion der Slaven. — In: Christus und die Religionen der Erde. 2. Wien, 1951, p. 367—379;

o   Bernd von Arnim. [Nekrolog]. — WSJ, 2, 1952, p. 1—5;

o   Religiöse und soziale Reformbewegungen bei den slavischen Völkern. 2. Die bosnische Kirche. — Blick nach Osten, 2, p. 261—266;

o   Etymologisches. — ZSPh, 21, 1952, p. 342—343;

o   Südosteuropäische Rätselstudien. Graz-Köln, 186 p.;

o   Byzantinisches Vorbild und arteigene Geistigkeit. Dienstadel und Familienverbände. — In: Handbuch der Weltgeschichte. 1. Olten-Freiburg i. Br., col. 892—893, 894—895;

o   Der Balkan und die Hochkulturen des Vorderen Orients. — Saeculum, 1, 1954, p. 34—40;

o   Slaven (Die Frau in Mythos und Sage der slavischen Völker). — In: Lexikon der Frau. 2. Zürich, 1954, col. 1292—1293;

o   Отрочьникъ — отрокъ. Ein Beitrag zur Kulturgeschichte der südslavischen Wortschatzes. — In: Festschrift Julius Franz Schütz. Graz-Köln, 1954, p. 154—157;

 

 

519

 

o    Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten. Heidelberg, 1955, 20+341 p. [Sadnik L., R. Aitzetmüller];

o   Bogomilen. Slaven. — In: Religionswissenschaftliches Wörterbuch. Freiburg i. Br., 1956, col. 122—124, 827—828;

o   Abg. васнь. — In: Festschrift für Max Vasmer zum 70. Geburtstag. Wiesbaden, 1956 (Slavistische Veröffentlichungen, 9), p. 432—433;

o   Akzentstudien. — SR, 10, 1957, p. 230—236;

o   Slavische Akzentuation. 1. Die vorhistorische Zeit. Wiesbaden, 1959, 16+172 p.;

o   Kirchenslavisch usrechlьstvo ‘ἀνωμαλία’. — WSl, 4, 1959, p. 448—449;

o   Das slavische Imperfekt. Ein Beitrag zur Erforschung des urslavischen Verbalsystems. — WSl, 5, 1960, p. 19—30;

o   Zur Wiedergabe von πάθος und ihm verwandter Wörter in den ältesten slavischen Denkmälern. — ZSPh, 30, 1962, p. 242—249;

o   Die Nasalpräsentia und das frühurslavische Verbalsystem. — Die Sprache, 8, 1962, p. 238—249;

o   Eine zweite südslavische Übersetzung des Johannes Damascenus. — In: Slavistische Studien zum 5. Internationalen Slavistenkongreß. Göttingen, 1963, p. 281—284;

o   Slav. рекѫ : рьци. — In: Orbis scriptus. Dmitrij Tchižewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 659—662;

o   Der Ersatz von Aorist und Imperfekt durch die 1—Periphrase, namentlich im Russischen. — AnzSPh, 1, 1966, p. 16—30;

o   Des Hl. Johannes von Damaskus Ἔκθεσις ἀκριβὴς τῆς ὀρθοδόξου πίστεως in der Übersetzung des Exarchen Johannes. Herausgegeben von L. Sadnik. 1. Wiesbaden, 1967, 36+322 p.; 2. Freiburg i. Br., 1981, 412 p.; 3. Freiburg i. Br., 1983,302 p.; 4. Index und rückläufiges Wörterverzeichnis. Zusammengestellt von R. Aitzetmüller. Freiburg i. Br., 1983, 279 p. (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 5, 14, 16, 17);

o   Idg. *ei – slav. *ii̯ in heterosyllabischer Stellung. — AnzSPh, 3, 1967, p. 1—4;

o   К проблеме этимологическо-грамматических связей. — В: Этимология 1968. М., 1971, с. 3—10;

o   Zur Frage volkssprachlicher Wortneubildungen. — AnzSPh, 6, 1972, p. 104— 118;

o   Die Slavistik an der Universität Graz nach 1918. — AnzSPh, 6, 1972, p. 14—19;

o   Vergleichendes Wörterbuch der slavischen Sprachen [Sadnik L., R. Aitzetmüller]. 1. A-В. Wiesbaden, 1975, 643 + 50+10 p.;

o   Prikladi o vъstanii — Symbole für die Auferstehung. — AnzSPh, 9, 1977, p. 247—254;

o   Die Bruchstücke aus Väterschriften im Anschluß an die Übersetzung der Ἔκθεσις ἀκριβὴς τῆς ὀρθοδόξου πίστεως des Exarchen Johannes. — AnzSPh, 9, 1977, p. 429—444; 10—11, 1979, p. 163—187; 12, 1981, p. 133—169;

o   Zur Lexik des Exarchen Johannes. — StS, 25, 1979, p. 345—351;

o   Bedeutungsbeziehungen bei altbulgarischen und kirchenslavischen Zusammensetzungen mit den Präfixen раз- und из-. — In: Festschrift für Wilhelm Lettenbauer zum 75. Geburtstag. Freiburg i. Br., 1982, p. 223—233;

o   Wortschatzstudien: 1. Abg. ksl. čisti, čismę... 2. Abg. ksl. krasa, krasota, krasiti (sę)... 3. Abg. ksl. ljuby, sъljubljenie für σχέσις. — AnzSPh, 15—16, 1985, p. 17—30;

o   Zur Übersetzung von abg. просторъ. — In: Pontes Slavíci. Festschrift für Stanislaus Hafner zum 70. Geburtstag. Graz, 1986, p. 359—362;

o   Wortschatzstudien: 4. sъko͔tati, vъsko͔tati. 5. Zum Verhältnis krasiti sę : radovati sę, krasiti sę: τέρπεσθαι. 6. (ne)raditi, (ne)roditi. — AnzSPh, 17, 1986, p. 3—20;

o   Wortschatzstudien: 7. Abg. po vьlu, vьlovьnь u.a. 8. Abg. aksl. posětiti / posěštati, prisětiti / prisěštati... — AnzSPh, 18, 1987, p. 33—49;

o   Zur Übersetzung von griech. φαντασία im Altbulgarischen. — In: Dona slavica Aenipontana. In honorem Herbert Schelesniker. München, 1987, p. 183—189;

o   Wortschatzstudien: 9. Abg. aksl. ksl. sъmotriti, sъmotrenije, sъmotrъ... 10. Zur Etymologie von abg. sъmotriti. — AnzSPh, 19, 1989, p. 1—24;

o   Wortschatzstudien: 11. Abg. ksl. istękno͔ti, istęklъ. — 12. Beobachtungen zu abg. ksl. debelъ. — AnzSPh, 20, 1990, р. 1—8;

o   Gesammelte Aufsätze zur slavischen Lexik und Semantik. Freiburg i. Br., 1991 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 29), 198 p.

 

            Лит.:

·       Dostál А. — Slavia, 25, 1956, p. 611—614 (рец.);

·       Sławski F. — Język polski, 36, 1956, с. 153—156 (рец.);

·       Hamm J. — Slovo, 6—8, 1957, p. 368—372 (рец.);

·       Rothe H. — ZSPh, 26, 1957, p. 225—231 (рец.);

·       Kurz J. — WSJ, 6, 1957—1958, p. 145—165; 7, 1959, p. 162—163 (рец.);

·       Kiss L. — StS, 10, 1964, p. 190—195 (рец.);

·       Kronasser H. — Die Sprache, 1 1, 1965, p. 186—188 (рец.);

·       Kronsteiner О. — WSJ, 14, 1967—1968, p. 151—153 (рец.);

·       Bláhová Е. — IJSLP, 12, 1969, p. 175—177 (рец.);

·       Lépissier J. — AnzSPh, 3, 1969, p. 135—142 (рец.);

·       Гълъбов Ив. — БЕ, 19, 1969, с. 85—87 (рец.);

·       Vaillant А. — BSLP, 63, 1969, р. 146; 64, 1970, р. 98—99 (рец.);

·       Kürschners Deutscher Gelehrten-Kalender. 11 изд. Berlin, 1971, p. 25—17; 15 изд. 1987, p. 38—82;

·       Zlatanova R. Ein Kapitel Geschichte der Slawistik in der BRD. Paläoslawistik an der Universität des Saarlandes (1959—1969). — Palaeobulgarica, 4, 1980, 2, p. 88—106;

·       Festschrift für Linda Sadnik zum 70. Geburtstag. Freiburg i. Br., 1981 (Monumenta linguae slavicae dialecti veteris, 15), 389 p.;

·       Jaksche H. Vorwort. — In: Festschrift für Linda Sadnik..., p. 1—8;

·       Schriftenverzeichnis von Linda Sadnik 1947—1980. — In: Festschrift für Linda Sadnik..., p. 9—13;

·       Златанова Р. Творчески юбилей на Линда Садник. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 2, p. 120—123;

·       Zlatanova R. Die Schule von Prof. Linda Sadnik und ihr Beitrag zur Paläobulgaristik. — In: Bulgarien: Internationale Beziehungen in Geschichte, Kultur und Kunst. Neuried, 1984, p. 251—260;

·       Schriftenverzeichnis. — In: Sadnik L. Gesammelte Aufsätze zur slavischen Lexik und Semantik. Freiburg i. Br., 1991, p. 9—10;

·       Eismann W., K. Trost. In memoriam Linda Sadnik. — AnzSPh, 26, 1998, p. 7—13;

·       Schriftenverzeichnis von Linda Sadnik 1947—1991. — AnzSPh, 26, 1998, p. 15—20;

·       Trost K. Nachruf auf Linda Sadnik. — Bulletin der deutschen Slavistik, 5, 1999, p. 5—7.

 

Румяна Златанова

 

 

    САЗАВСКО-ЕМАУЗКО ЕВАНГЕЛИЕ — вж. Реймско евангелие.

 

 

520

 

 

    (5). САЗАВСКИ МАНАСТИР, Сазава — много известен през Ранното средновековие религиозен и културен център. Разположен е в Централна Чехия, на р. Сазава, десен приток на Вълтава. Основан е през 1032 като средище на слав. литургия във връзка със стремежите на чешкия княз Олдржих (1012—1032, 1034) за политическа и църковна самостоятелност с активното съдействие на монаха отшелник Прокоп — първия абат на манастира.

 

Прокоп е роден ок. 980—990 в с. Хотоун, Коуржимско. Тази област е свързана с Велика Моравия, поради което влиянието на кирило-методиевската традиция върху житейския му път е значително. Образование получава във Вишехрадската школа „Св. Климент“, чието местоположение е спорно — според някои изследователи тя е била близо до владетелската крепост Вишехрад край Прага, а според други — става дума за някой от многобройните слав. манастири в унгарските земи. Фр. Дворник допуска, че се касае за бенедиктинския манастир в Бржевнов в Прага, който, макар и латинизиран, е бил толерантен към литургията на местен език и е подготвял мисионери за източните славяни. По време на изостреното съперничество между привържениците на лат. и на слав. писменост в Чехия (X—XI в.) Прокоп усвоява слав. писмо. Според летописа на т. нар. Сазавски монах, запазен в препис от XII—XIII в.,

 

„абатът Прокоп бил в славянското писмо, открито някога и канонизирано от най-светия епископ Кирил, много образован“.

 

Тези познания вероятно са една от причините той да бъде определен за абат на новооснования, четвърти по старшинство в Чехия манастир. Първоначално Прокоп принадлежи към светското духовенство, има семейство, но скоро полага монашески обет и заживява в една пещера до р. Сазава. Ръкоположен е за абат на С. м. от пражкия епископ Шебирж (1030—1067), радва се и на благосклонността на папа Бенедикт IX (1033—1044). Предполага се, че Прокоп произлиза от семейство на свободни земевладелци и манастирът е основан на земи, които са били негова собственост. Това обяснява пряката му роднинска връзка със следващите абати — след неговата смърт (1053) абат става неговият племенник Вит, а след него — синът на Прокоп — Емерам (Имерам), починал вероятно през 1085. Грц. произход на името Прокоп поражда предположения за някаква връзка с източнохристиянското монашество, като не се изключват и евентуални пътувания на Прокоп в Слав. югоизток.

 

Въпреки че не успява да удовлетвори желанието на княз Олдржих за създаване на независима Чешка църква, Прокоп отстоява съществени културни и религиозни позиции срещу проникващото немско политическо и духовно влияние. На тази основа култът към него поддържа патриотични настроения през Средновековието и Възраждането чак до ново време (срв. напр. стихосбирката „Митове“, 1879, от Я. Връхлицки). Прокоп е провъзгласен за един от католическите патрони на Чехия и е канонизиран на 4 юли 1204 от папа Инокентий III (1198— 1216) по искане на чешкия крал Пршемисъл I Отакар (1198—1230). Съществуват многобройни доказателства, че още през първата половина на XIII в. новият светец е широко честван в Чехия и Моравия. През 1588 тленните му останки са пренесени в Прага.

 

В С. м. се въвежда бенедиктинският монашески устав, установен в Чехия през X в. Издигнатата църква, посветена на Св. Богородица и св. Йоан Кръстител, придобитите манастирски имоти и най-вече оживената книжовна дейност на слав. език обясняват определянето на манастира като чешки архиманастир. Първоначалните строежи са в романски и готически стил (готическото преустройство започва през 1315).

 

 

521

 

Днес са останали само някои от ранноготическите аркади. При археол. разкопки (започнали през 1960 и продължаващи до днес) в северната част на манастира е открит фундаментът на куполообразен храм с четвъртита основа, разширена с четири полукръгли апсиди — т. нар. тетраконха, най-старата в Чехия, която се отнася несъмнено към XI в. Вероятно това са останки от манастирската църква „Светия кръст“, построена през 1070 по подобие на слав. манастири в Унгария (подобни тетраконхи са характерни за Източната църква и за Югоизточна Европа). Сазавската тетраконха става образец за по-късни строежи от този тип на чешка територия.

 

Стремежът на Римската курия за догматическо и литургично единство на Западната църква особено след схизмата (1054) и Сплитския събор (1060) обрича на неуспех опитите в Далмация и Чехия да бъде възобновена масово слав. литургия. След разцвета на С. м. по време на Бржетислав I (1034—1055) неговият наследник Спитихнев II през 1055—1056 изгонва слав. монаси и ги заменя с латинизирани бенедиктинци от пражкия Бржевновски манастир. Сазавското братство начело с абата Вит се оттегля в някои слав. манастири, в това число и в манастира Вишехрад край Дунав. Установените тук контакти с руски монаси полагат основата на отношенията между С. м. и Русия.

 

Абат Прокоп, основател на Сазавския манастир. Картина от началото на XIX в.

 

Монасите са върнати в манастира през 1061 от княз Вратислав II (1061—1092, през 1085 провъзгласен за първи чешки крал). Въпреки протестното писмо от 2 ян. 1080 на папа Григорий VII (1073—1085) до Вратислав II по повод на слав. литургия, С. м. изживява период на небивал разцвет — особено по времето на абата Божетех (1090—1096), известен средновековен художник, скулптор, резбар, строител, допринесъл много за разширяването на манастира с нови олтари, за обзавеждането и за художествената му украса. Зад външния блясък обаче се крият засилващи се лични свади между монасите. След смъртта на Вратислав II неговият наследник Бржетислав II (1092—1100) със специален указ от 3 ян. 1097 изгонва всички монаси от С. м. и го дава на бенедиктинци от Бржевновския манастир, с което се слага край на литургията на слав. език в Чехия. Макар и изменена в лат. дух, създадената културна и книжовна традиция се запазва — главно в областта на илюстрирането и преписването на богослужебни книги. Ок. началото на XIV в. започва готическо преустройство на манастирските сгради. През хуситските войни манастирът е изоставен, но през 1663 е обновен. Реформите на австрийския имп. Йосиф II (1780—1790) го засягат изцяло и от него остава само църквата, превърната през 1788 в енорийски храм с патрон св. Прокоп. Новите собственици на бившия манастирски комплекс го превръщат в замък резиденция със стопански пристройки. Създадената от абата Регинхард (1162—1173) традиция за производство на стъкло и стъклена мозайка се развива и през XIX в. в околностите на недействащия манастир се появяват стъкларски манифактури.

 

 

522

 

Сазавският манастир

 

През 1962 С. м. е обявен за национален културен паметник; уредена е богата експозиция за началото на слав. култура в чешките земи.

 

По времето на своя разцвет през XI в. С. м. е посредник в културните връзки между Чехия и Слав. югоизток. Създаваните там книжовни паметници са свързани с отзвука от Моравската мисия на Константин-Кирил и Методий. Книжовната дейност в манастира се изразява в преписване на стари слав. ръкописи с различен произход, в преводи и създаване на оригинални произведения. За нуждите на слав. литургия е съществувал пълен комплект от богослужебна литература. От него е запазен единствено превод на грц. литургични молитви, наситен с бохемизми и известен под името Пражки листове, които заедно с Киевските листове са най-старите съхранени глаголически паметници от чешката редакция на Кирило-Методиевия книжовен език. Пражките листове са използвани за подвързия на средновековен ръкопис вероятно след изгонването на слав. монаси и разпиляването на техните книги. Според В. Вондрак те възхождат към бълг. основа, проникнала на чешка почва. Очевидно сазавските монаси са осъществявали връзки с други слав. религиозни центрове. Така може да се обясни напр. наличието на т. нар. бълг. мотиви в чешки паметници, поддържащи кирило-методиевската традиция (сведенията за мисионерска дейност на Константин-Кирил в Б-я, за създаването на слав. писменост първоначално в бълг. земи и др.). Не са изяснени обстоятелствата около възникването на т. нар. Сказание о преложении книг, което попада в състава на Повесть временных лет. Б. Н. Флоря напр. излага съображения в полза на становището, че то е дело на сазавски монаси и е написано най-късно в края на XI в. (1985).

 

През 1095 в С. м. е осветен олтар в памет на руските първосветци Борис и Глеб, канонизирани от Източната църква след схизмата. Участието на светски лица, особено от княжеската фамилия, в издръжката на манастира му осигурявала известна самостоятелност спрямо папата. В светлината на тази политика може да се обясни фактът, че в Сазава попадат и паметници с руски произход. Сред тях е и кирилската част на Реймското евангелие, за която през Средновековието се е смятало, че е написана от Прокоп. По-късно тя е откупена от имп. Карл IV (1347—1378) и е подарена на Емаузкия манастир в Прага, където към нея се добавя и глаголическата част. На кирилица са и приписките към лат. мартиролог — т. нар. Райхрадски глоси. Предполага се, че ръкописът, в който са запазени, е от втората половина на XI в.

 

 

523

 

и е принадлежал на С. м., където очевидно са били познати и двете слав. азбуки.

 

Със С. м. са свързани преводът на Житието на св. Бенедикт, познат по сръбски препис от XIV в., и преводът на Беседите на Григорий I Велики — най-обширният старослав. паметник от чешка редакция, познат по руски преписи (най-ранните са от XIII в.). Преведени от лат. език и от различни преводачи, двете произведения езиково и тематично говорят за разширяващата се книжовна и каноническа дейност в манастира. Според В. Новотни, Д. Тржещик, Е. Блахова и др. в него е преведена от лат. език Книга за страданията на светия княз Вацлав (Kniha o utrpení sv. knížete Václava), наричана още Втора славянска легенда за основателя на чешката държава — Вацлав, позната по руски преписи. Лат. легенда за Вацлав (921—929) е създадена от мантуанския епископ Хумполд през 975 по поръчка на немския имп. Отон II (973—983). За разлика от чешката Първа старославянска легенда за Вацлав в нея има значителен фантастичен елемент, свързан с изложението и описанието на различни чудеса. Съотношението между превод и авторски текст дава представа за по-елементарната, но въздействаща с лаконизма си слав. стилистика.

 

Много ценен е оригиналният цикъл от написани на лат. език легенди за основателя на манастира Прокоп. Те са съставени вероятно и на основата на по-стари слав. текстове, запазили своя престиж след премахването на слав. литургия. Най-ранната от тях е т. нар. Кратка легенда за св. Прокоп (Vita minor), която възниква може би скоро след 1200 в С. м. и независимо от влиянието на лат. легенда за св. Бенедикт и латинизирането на монасите продължава традицията за възхвала на Прокоп, като подчертава неговия чешки произход и слав. му образование. Легендата е основен източник за живота на първия сазавски абат и свързаната с него слав. литургия в манастира. Включена е към манастирската история, написана от анонимния Сазавски монах — допълнение към неговия препис на първата чешка хроника от Козма Пражки. Макар и дело на латинизиран монах, тази най-ранна история на С. м. обективно оценява значението на създаваните в него слав. духовни ценности и е признание за устойчивостта на кирило-методиевската традиция в чешките земи. Летописното изложение на Сазавския монах, чийто най-стар препис се датира на границата на XII и XIII в. и дн. се съхранява в Дрезден, приключва с назначаването на Регинхард за абат на манастира.

 

През XIV в. Кратката легенда е разширена с описания на чудеса и други данни според изискванията на епохата — така се създава т. нар. Голяма легенда за св. Прокоп (Vita major), известна в 28 преписа предимно от XIV и XV в. Преработена от неизвестен чешки автор през средата на XIV в., тя става една от най-внушителните чешки стихотворни легенди — от нея са запазени 1084 стиха. Със своя разговорно-народен стил тя обогатява средновековната чешка стихотворна епика. Теологическите въпроси в нея остават на заден план, основната идея е свързана с представянето на слав. литургия и С. м. като символи на чешкия народен дух. Стихотворният ритъм е нарушен, което улеснява появата на прозаичен вариант на легендата през втората половина на XIV в.

 

Виенските листове и Григорианските глоси вероятно също са дело на прокудени или върнали се в латинизирания манастир сазавски монаси. Във Виенските листове В. Ягич вижда хърватско влияние; това означава, че в С. м. може би е имало южнослав. монаси, които не са могли да свикнат с лат. богослужебни текстове. Григорианските глоси са повече от 200 и са поместени между редовете

 

 

524

 

на популярните тогава в църковните среди Диалози на папа Григорий I Велики. Предполага се, че са възникнали през XII в. в Островския манастир край Давле (Чехия). Издадени са за пръв път от А. Патера през 1878 и според него са дело на сазавски монах, който, учейки се на лат. език, е писал между редовете „чешки и старобълг. думи“.

 

Възможно е през X и XI в. да е имало повече центрове със слав. литургия в чешките земи, но единствено съществуването и ролята на С. м. са документирани исторически и филологически. Неговата дейност засилва отзвука от Моравската мисия на Кирил и Методий в чешките земи. Сазавските писмени паметници имат голямо значение за слав. културни взаимоотношения през Ранното средновековие и оказват влияние върху по-нататъшното развитие на чешкия обществен и духовен живот.

 

 

            Лит.:

·       Höfler K. A. С, P. J. Šafařík. Glagolitische Fragmente. Prag, 1857, 62+5 p.;

·       Patera A. České a starobulharské glossy XII. století v latinském kapitulní knihovny v Praze. — ČČM, 52, 1878, 4, p. 536—557;

·       D’Avril A. St. Cyrille et st. Méthode — premjere lutte des Allemands contre les Slaves. Paris, 1885, p. 217—225;

·       Vondrák V. O původu Kijevských listů a Pražských zlomků. V Praze, 1904, p. 76—78;

·       Novotný V. České dějiny. 1., 2. V Praze, 1913, 1215 p.;

·       Chaloupecký V., B. Ryba. Středověké legendy prokopské. Praha, 1953, p. 83—90, 175—180;

·       Dvorník F. Les bénédictins et la christianisation de la Russie. — In: L’Eglise et les églises. 2. Chevetogne, 1954, p. 326—329;

·       Dějiny české literatury. 1. Praha, 1959, p. 54—56, 157—163; Králík O. Sázavské písemnictví XI. století. — RČAV, 71, 1961, 12, p. 1—94;

·       Králík O. Cyrilometodějské dědictví a sázavské písemnisctví. — In: Příspěvky ke starší literatuře na Moravě. Brno, 1964, p. 12—20;

·       Králík O. O existenci slovanské legendy prokopské. — Slavia, 33, 1964, p. 443—448;

·       Jelínek K. Slovanská a latinská Sázava. — Slavia, 34, 1965, p. 123—131;

·       Fiala Z. Hlavní problémy politických a kulturních dějin českých v 9.—10. století podle dnešních znalostí. — ČČH, 14, 1966, 1, p. 54—65;

·       Graus Fr. Slovanská liturgie a písemnictví v přemyslovských Čechách 10. století. — ČČH, 14, 1966, 4, p. 473—496;

·       Kadlec J. К poměrům na Sázavě v 2. polovině XI. století. — Slavia, 35, 1966, p. 266—268;

·       Králík O. Znovu o existenci slovanské legendy prokopské. — Slavia, 35, 1966, p. 259—265;

·       Rуneš V. Několik poznámek k počátkům svatoprokopské úcty. — Slavia, 36, 1967, p. 271—279;

·       Večerka R. Jazykovědný příspěvek k problematice staroslověnského písemnictví v Čechách X. а XI. století. — Slavia, 36, 1967, p. 421—428;

·       Večerka R. Problematika stsl. písemnictví v přemyslovských Čechách. — Slavia, 39. 1970, p. 223—237;

·       Reichertová U. Přínos archeologie ke středověké podobě bývalého slovanského kláštera na Sázavě. — In: Z tradic slovanské kultury v Čechách. Sázava a Emauzy v dějinách české kultury. Praha, 1975, p. 27—37;

·       Ryneš V. Emauzy, Vyšehrad a sv. Prokop. — In: Z tradic slovanské kultury v Čechách. Sázava a Emauzy v dějinách české kultury. Praha, 1975, p. 39—40;

·       Večerka R. Slavistický příspěvek k latinské legende Kristiánově. — Slavia, 1976, p. 132—136;

·       Purš J., M. Кropilák. Přehled déjin Československa. L, 1. Praha, 1980, p. 126, 128;

·       Boba I. The Monastery of Sázava: Methodian Continuity North of the Danube? — Palaeobulgarica, 5, 1981, 1, p. 84—87;

·       Kyas V. Ke kulturním poměrům na Moravě v 10. a 11. století. — Slavia, 50, 1981, p. 1—7;

·       Флоpя Б. H. Сказание о преложении книг на славянский язык. Источники, время и место написания. — Bsl, 1985, р. 121—130;

·       Павлов И., В. Тодоров. История на чешката литература. 1. С., 1986, с. 27—28;

·       Reichertová К., Е. Bláhová, V. Dvořáková, V. Huňáče k. Sázava. Praha, 1988, 454 p.;

·       Toth I. Вышеград на Дунае и Сазава. — StS, 38, 1993, 1—2, p. 191—202;

·       Младенова М. Кирило-методиева география и езикова история или западните славяни, Кирил и Методий и какво е (о)станало после. С., 1999, с. 77—91.

 

Иван Павлов

 

 

    (6). САКАЧ, Стефано (Sakač, S.) (10.Х.1890—23.VIII.1973) — италиански богослов от хърватски произход, историк на църквата. Роден в Капела Калничка, Хърватско. Средно образование завършва в Загреб. Продължава учението си в Папския Григориански унив. в Рим (1910—1915), но след избухването на Първата световна война (1914—1918) е принуден да прекъсне и да се завърне в родината си. Член на Йезуитския орден (1915). Разширява образованието си в Инсбрук, Австрия (1916—1918). Преподавател и префект на Семинарията в Сараево (1918—1919) и неин ректор (1922—1924). Два пъти (1919—1921, 1924—1925) учи в Папския източен инст. в Рим. На 2 апр. 1925 защитава дипломна работа на тема „De Synodi Quinisextae approbatione“. През същата година преминава на източноправославен ритуал. От 1926 до 1929 е секретар на Микеле д’Ербини, ректор на

 

 

525

 

Папския източен инст. и по-специално отговаря за сп. „Orientalia Christiana Реriodica“. Преминава през различни степени на теологична кариера в Дубна (1931—1933), Албертин (1933—1935) и Загреб (1935—1937). От 1937 е първият преподавател по история на християнството на Балканите (без Византия) в Папския източен инст. Води специализирани курсове по кирилометодиевистика и различни семинари. Почетен проф. (professor emeritus, 1966). Умира в Рим.

 

Основните трудове на С. са посветени на истор. дело на Константин-Кирил и Методий, на етническия произход и християнизирането на хърватите. Той е един от най-убедените привърженици на тезата, че преди смъртта си Константин Философ е бил удостоен с епископски сан (вж. Сан на Кирил). Дори след откриването на Пражкия препис на Италианската легенда, който до голяма степен внася яснота в дискусиите по този въпрос, С. продължава да отстоява своето мнение. В подкрепа на тезата си той търси доказателства в други кирило-методиевски извори. Според него сведенията от гл. 17 на ЖК и от гл. 6 на ЖМ за освещаването на слав. книги, ръкополагането на Кирило-Методиевите ученици и отслужването на слав. литургия в Рим показват извършването на специален ритуал, който предшества посвещаването в епископски сан. Тъй като, твърди С., не е възможно папата да не е оказал съответното уважение на основателите на новата слав. църква, посветеният за епископ е бил Константин-Кирил, а брат му Методий е получил само свещенически сан. Доказателство за това са събитията от последните дни на Кирил, изложени в гл. 18 на ЖК, и най-вече предсмъртната му молитва — израза в нея еже мнѣ бѣ даль, ı-ако твоı-а тебѣ прѣдаю той тълкува като отказ на болния слав. първоучител от епископството и връщане отново в монашеството. Въпреки отказа папа Адриан II (867—872) устройва тържествено погребение на Кирил, достойно според С. не само за епископ, но дори и за папа. Това становище е подкрепено с анализ на определенията „пастир“ и „учител“, употребени в Похвалното слово за Кирил от Климент Охридски. Определянето на двамата братя като „пастири“, а техните ученици като „стадо“ в Похвалното слово за Кирил и Методий С. приема като указание за това, че произведението е посветено на личности с по-висок, епископски сан. При това положение той се чувства длъжен да обясни липсата на каквито и да е сведения за епископски сан на Кирил в някои основни кирило-методиевски извори, като ЖК, ЖМ и Италианската легенда (написани според него между 869 и 885). За С. този факт трябва да се свърже с решенията на Цариградския събор (879—880). На заседанието от 26 ян. 880 под натиска на патриарх Фотий (858—867; 877—886) съборът взема решение, с което се цели да се спре безразборното издигане в епископски сан. Това решение не засяга пряко Константин-Кирил, тъй като той още приживе се е отказал от този сан, но за да бъдат избягнати всякакви недоразумения, Методий и неговите сподвижници решават да премълчат този факт.

 

След смъртта на Константин-Кирил Методий, който според С. тогава е обикновен свещеник, се отправя към Панония, където е поканен от княз Коцел. Той е носел писма от папа Адриан II до Ростислав и Светополк и по всяка вероятност се е отбил и във Велика Моравия, но поради избухналата там след 869 немско-моравска война и под натиска на силния епископ на Пасау Херманрих е бил принуден да се върне в Панония. Според С. само там е било възможно да се изпълни взетото в Рим решение за възобновяването на старата Сремска митрополия. Коцел изпраща Методий отново в Рим, този път за да получи епископски сан.

 

 

526

 

Въз основа на това свое твърдение С. отрича възможността задържането на Методий от немските епископи да е станало във Велика Моравия, тъй като тогава той все още не е бил епископ. След анализ на някои лат. документи — писмата на папа Йоан VIII (872—882) до анконския епископ Павел и до немските епископи, както и на съответните пасажи от гл. 10 на ЖМ, С. лансира тезата, че по всяка вероятност слав. първоучител е бил задържан някъде в Бавария половин година преди процеса, т. е. през пролетта на 870. Част от писмото на Йоан VIII до тримата епископи — Анон от Фрайзинг, Адалвин от Залцбург и Херманрих от Пасау, дава основание на С. да направи извода, че главен виновник за гоненията срещу Методий е Анон, който го е задържал във Фрайзинг; въпросният пасаж обвинява направо и единствено Анон и не се отнася до другите двама, а това от своя страна води до заключението, че Методий е бил държан от Анон във Фрайзинг през цялото време, т. е. през всичките три години, а процес срещу него през есента на 870 не е имало.

 

С. изразява становище и относно авторството на някои кирило-методиевски извори. Той отхвърля тезата на П. А. Лавров, Фр. Гривец и др., че Похвалното слово за Кирил и Методий е било написано във Велика Моравия. Според него литургичните особености на това произведение сочат, че то е възникнало поскоро във виз.-слав. Б-я, отколкото в римско-слав. Моравия. Неизвестният автор говори за Моравия и Панония като за „далечни западнославянски страни“, което за С. доказва, че той не е принадлежал към тяхното население. Освен това умишленото премълчаване на Константинопол и съответното подчертаване на предимствата на папския престол подсказват, че похвалата е възникнала в Б-я именно в периода на предприетата славянизация на Бълг. църква. Като взема предвид общите черти между нея и Службата за Кирил и Методий, С. посочва като най-вероятен автор и на двете произведения Кирило-Методиевия ученик Константин Преславски, който единствен би могъл да въведе общ празник на двамата братя.

 

В изследванията си за етническия произход и християнизацията на хърватите С. излага тезата си, че те са от ирански произход (аргументите са някои общи думи и самото етническо название). Малка група хървати пристигат на Балк. п-в и подчиняват завареното тук слав. население, но с течение на времето са асимилирани от него. Според С. християнизацията на хърватите е започнала по-рано в сравнение с покръстването на останалите славяни на Балк. п-в. Като се опира на някои истор. извори и най-вече на Константин VII Багренородни, той предполага, че началото на този процес трябва да се търси ок. 641, а през 679 вече е съществувал договор за ненападение между тях и Ватикан.

 

 

            Съч.:

o   Ugovor Pape Agatona i Hrvata proti navalnom ratu oko g. 679. — Croatia sacra, 1, Zagreb, 1931, p. 1—84;

o   Što smo primili od Sv. Braće Cirila i Metoda. — Život, 17, 1936, 3, p. 97—112; 6, p. 258—271;

o   О kavkazkoiranskom podrijetlu Hrvata. — Život, 18, 1937, 1, p. 1—25;

o   Apostol Hrvata Ivan Ravenjanin, prvi nadbiskup splitski. — Život, 19, 1938, p. 401—421;

o   Historijski razvoj imena „Hrvat“ od Daria I. do Konstantina Pofirogenita. — Život, 23, 1942, p. 1—18;

o   Tragovi staroiranske filozofije kod Hrvata. О dvojno-petornom sistemu naziva 7 dana u tjednu i 12 mjeseci u godini. — Život, 24, 1943, 1, p. 9—24;

o   Iranische Herkunft des iranischen Volksnamens. — OChP, 15, 1949, p. 313—340;

o   L’Origine del rito Romano-Slavo e i SS. Cirillo e Metodio. — Unitas, 4, 1949, p. 47—56;

o   De dignitate episcopali S. Cyrilli Thessalonicensis. — OChP, 16, 1950, p. 237—266;

o   Bemerkungen zum Methodiusprozeß in Bayern. — OChP, 20, 1954, p. 175—180;

o   The Iranian Origins of the Croats according to C. Porphyrogenetus. — In: The Croatian Nation. Chicago, 1955, p. 30—46;

o   Novissima de „Legenda Italica“ et de episcopatu S. Constantini-Cyrilli. — OChP, 22, 1956, p. 198—213;

o   Die kürzere slavische Fassung des Briefes „Gloria in excelsis Deo“ Hadrians II. — Cyrillo-Methodiana, p. 411—431;

o   I santi Cirillo e Metodio a Roma. — In: Cirillo e Metodio i Santi Apostoli degli Slavi. Roma, 1964, p. 71—101.

 

 

527

 

            Лит.:

·       Laсkο M. In memoriam p. Stefano Sakač S. J. — OChP, 39, 1973, p. 492—494;

·       Зыков Э. Г. О литературном наследии Константина Преславското. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 34—48.

 

Бойка Мирчева

 

 

    (7). САЛАЙКА, Антонин (Salajka, А.) (25.IV.1901—2.VIII.1975) — чешки теолог, ориенталист и славист. Роден в Моравска Нова Вес, окръг Бржецлав, Чехия. Следва в Богословския фак. в Прага (д-р по теология е от 1936) и в Инст. по ориенталистика в Рим (1930). Доц. по ориенталска теология в Богословския фак. на Карловия унив. в Прага (1945). От 1950 е проф. по догматична теология и старослав. език в Римокатолическия кирило-методиевски богословски фак. в Прага, чието седалище е в Литомнержисе. През периода 1945—1950 е лектор по руски език в Богословския фак. в Прага. Умира в Прага.

 

Научните интереси на С. са насочени към теологията и ориенталистиката. Специално го занимават въпроси из историята на Руската църква. Изследванията му в областта на кирилометодиевистиката имат главно обзорен и обобщаващ характер.

 

През 1954 С. публикува статията „Literarna činnost’ sv. Cyrila a Metoda“, в която са представени преводните и оригиналните произведения на слав. първоучители. В специална публикация от 1961 той оценява делото на П. Й. Шафарик от гледна точка на кирилометодиевистиката, като подчертава факта, че за големия учен първоначалният източник на книжовния старослав. език е македонско бълг. наречие. С. се позовава на основните му трудове, посветени на този въпрос. Подробно са изложени доводите на Шафарик за това, че глаголицата е съставена от Константин-Кирил и е изцяло негово творение, а кирилицата е вероятно дело на Климент Охридски. С. изброява издадените от Шафарик старослав. ръкописи и се спира на мнението му по въпроса за слав. богослужение в Чехия, Моравия и Словакия. Според С. Шафарик може да се смята за основател на глаголическата палеография. Обзорен характер има и статията на С. „Prameny k životu а dějinám Konstantina-Cyrila a Metoděje“ (1963), в която накратко са посочени всички извори за живота и дейността на двамата братя. С. ги обособява в общоприетите три групи — славянски, латински и гръцки, и коментира техни преписи, издания и преводи. Обсъдени са мнения и възгледи по някои спорни въпроси на кирилометодиевистиката.

 

Книгата на С. „Úvod do studia staroslověnského jazyka a písemnictví“ (1967), възникнала въз основа на лекции по старослав. език, е продължение на делото на Й. Вайс и Й. Вашица, както отбелязва авторът в увода, и е предназначена за учебни цели — главно за аудиторията в Римокатолическия кирило-методиевски богословски фак., както и за студента от Филологическия фак. В първата част С. се спира на живота и дейността на Кирил и Методий според данните от Пространните им жития. по-нататък се изказва в подкрепа на мнението на Й. Цибулка по въпроса за първоначалната християнизация на Моравия: славяните край р. Морава приемат християнството от Франкската империя, където проповядват ирландски и англо-саксонски мисионери. Като се позовава на истор. и археол. данни (промяната на погребалния ритуал на територията на Моравия в началото на IX в.), С. смята, че около стотина години преди пристигането на Кирил и Методий Моравия е била християнска страна; в Панония възникват първата западнослав. християнска терминология и първият западнослав. културен език. Във връзка с началната християнизация в западнослав. земи С. прави и кратък преглед на основните резултати от археол. проучвания

 

 

528

 

(разкопките в Старе место, църквите в Модра, при Микулчице, при Ухерске Храдище и другаде).

 

Втората част на книгата представя старослав. писменост, както и главните обстоятелства около възникването ѝ. За нейна основа според С. може да се смята старо южномакедонско наречие, което е принадлежало към бълг. езикова територия. Подробно са изложени теориите около т. нар. рушки писмена (ЖК, гл. 8). С. разглежда различните мнения за създаването на двете азбуки и приема доводите за първенството на глаголицата. По-подробно той се спира на мнението на Е. Георгиев и оборва аргументирано неговите тези за съотношението глаголица — кирилица. В третата част на книгата подробно са представени старослав. писмени паметници, придружени с преглед на съществуващите мнения по спорните въпроси. Трудът на С. и до днес не е изгубил значението си на университетски учебник, запознаващ с основите на кирилометодиевистиката и славистиката. Недостатък на книгата е липсата на библиография.

 

 

            Съч.:

o   50 výročí encykliky „Grande mimus“. — Časopis katolického duchovenstva, 72, 1931, p. 1—11, 532—543; 73, 1932, p. 33—41, 245—249, 304—310, 631—636;

o   Nauka východních odloučených theologů o posledních věcech člověka a sveta. — Časopis katolického duchovenstva, 74, 1933, p. 35—40, 117—129;

o   Fides et auctoritas ecclesiastica in conciliis oecumenicis. — In: Acta VI. Conventus Velehradensis anno 1932. Olomouc, 1933, p. 168—186;

o   Nauka východních odloučených theologů, zvláště ruských, o Kristové vykoupení. Praha, 1936, 172 p.;

o   Je patriarcha Fotios autorem spisku: К těm, kteří praví, že Rím je prvním Stolcem? — Časopis katolického duchovenstva, 80, 1940, p. 389—392;

o   Pojem (definice) církve u východních odloučených theologů. — Časopis katolického duchovenstva, 81, 1941, p. 281—288;

o   Bohosloví východních křesťanů. — In: Bohosloví. Úvod do studia II. Praha, 1946, p. 49—61;

o   Studium křesťanského Východu. Praha, 1948, 30 p.;

o   Význam studia křesťanského Východu. — Časopis katolického duchovenstva, 88, 1948, p. 1—9;

o   Autokefalie ruské pravoslavné církve. — Časopis katolického duchovenstva, 89, 1949, p. 1—11;

o   Literarna činnost’ sv. Cyrila a Metoda. — Duchovný pastier, 31, 1954, 6, p. 80—81;

o   Význam P. J. Šafaříka pro staroslověnský jazyk a písemnictví (K 100. výročí jeho úmrtí). — Duchovní pastýř, 11, 1961, 10, p. 183—185;

o   Prameny k životu a dějinám KonstanlinaCyrila a Metoděje. — In: Solunští bratři. Praha, 1963, p. 192—237;

o   Úvod do studia staroslověnského jazyka a písemnictví. Praha, 1967, 240 p.;

o   Der Aufenthalt des Hl. Konstantin-Kyrill in Rom (867—869). — In: KonstantinKyrill aus Thessalonikc. Würzburg, 1969, p. 61—75;

o   Der Sinn der großmährischen Gesandschaft und der byzantinischen Mission der Brüder von Thessalonike. — In: Konstantin-Kyrill aus Thessalonike. Würzburg, 1969, p. 159—184;

o   Die Quellen zum Leben und zur Geschichte von Konstantin-Kyrill und Method. — In: KonstantinKyrill aus Thessalonike. Würzburg, 1969, p. 1—60.

 

Десислава Атанасова

 

 

    (8). САМАРИТАНСКИ ЕЗИК — език на жителите на областта Самария в Палестина, образували в епохата на Втория ерусалимски храм особена религиозна секта. Самаританите (самарянците) са остатък от жителите на някогашното Северно (Израилско) евр. царство (ок. 928—722 пр. н. е.), примесени с няколко езически племена (колонисти от Вавилон, Кута, Авва, Хамат и Сефарваим). Самаританите се споменават в евр. Библия като „шомроним“, а те самите се наричат „шомрим“ (т.е. пазители на Мойсеевия закон). Според талмудистите са „кутеи“ — по името на едно от споменатите племена. Според Стария завет (IV Цар. 17: 23—24) самаританите са преселени от асирийците на мястото на изселените израилтяни, след като столицата им Самария е превзета и унищожена (722 пр. н. е.). Към края на IV в. пр. н. е. те са окончателно отхвърлени от юдейската религиозна община и затова построяват свой храм на планината Гаризим. Религиозните им възгледи са много сходни с еврейските и се отклоняват от тях само в няколко пункта; напр. те отричат пророците (с изключение на Иошуа — Исус Навин), възкресението на мъртвите и почитат планината Геразим като свято място. До наши дни остатък от самаританите има в гр. Наблус (древния Сихем). От евр. свещени книги те приемат само Мойсеевото петокнижие, но самаританският му текст се различавал в някои отношения от официалния масоретски

 

 

529

 

текст на юдеите. Няма точни сведения за времето, когато Петокнижието е прието от самаританите. Характерът на писмото, с което е написано, е близък до т. нар. квадратен еврейско-ханаански шрифт, но самаританският шрифт е по-архаичен.

 

С. е. спада към западноарамейската езикова общност и е сроден с ханаанските диалекти, към които се числи и староевр. библейски език. Характерно за С. е. е смесването или по-точно пропускането на гърлените звукове в изговора. В това отношение той напомня за галилейския диалект. На С. е. се създава книжнина, състояща се от литургични произведения, химни, псалми и таргуми (преводи) на Петокнижието. От преводите на Петокнижието най-известни са преводът на Азатир и Агадата на Марка (IV в.), когото самаританите смятат за най-древния и най-големия самаритански писател. Коментарите на Марка обхващат несистемно библейския текст с дълги разсъждения по повод на отделни цитати от Свещеното писание. Марка е автор на значителна част от поезията в т. нар. Дефтер — сборник с литургични произведения, писани на С. е.; той се попълва от IV до XIV в., когато получава окончателна форма. Наред с литургичните творби от XII в. се появяват и хроники, които предават във вид на легенди много събития от библейската история. След като арамейският език става общоприет и от евреите (от IV в. пр. н. е.), самаританите и евреите се разбират без затруднения (срв. Йоан 4: 1—48).

 

За С. е. се споменава два пъти в ЖК. Според житието (гл. 8) в Херсон Константин-Кирил усилено се занимава с евр. език и с преводи от него. По същото време един самаританин, спорейки с него, му донася самаритански книги, които Константин-Кирил бързо започва да чете правилно. Удивен от чудото, самаританинът се покръства. Според някои изследователи пасажът свидетелства, че Константин-Кирил се е запознал със самаританската редакция на Мойсеевото петокнижие и е успял да се справи със С. е. и писмо благодарение на знанията си по евр. език и на отличното познаване на библейския текст. Същото умение той проявява при разчитането и тълкуването на надписа „с еврейски и самаритански букви“ върху потир със скъпоценни камъни в църквата „Св. София“ в Цариград (гл. 13). Сред различните интерпретации на този епизод повече внимание заслужава предположението за влияние на апокрифно пророчество върху житийния текст (вж. Соломонова чаша).

 

 

            Лит.:

o   Montgomery J. A. The Samaritans. The Earliest Jewish Sect. Their History, Theology and Literatlire. Philadelphia, 1907, 358 p. (2 изд. New York, 1968);

o   Von Gall F. Der hebräische Pentateuch der Samaritaner. Giessen, 1914—1918, 70+112 p. + 4 tabl.;

o   Gaster М. The Samaritans, Their History, Doctrines and Literature. London, 1925, 6 + 208 p., 18 ill.;

o   Minns E. H. Saint Cyril Really Knew Hebrew. — In: Mélanges publiés en Phonneure de M. Paul Boyer. Paris, 1925, p. 97;

o   Horálek К. Св. Кирилл и семитские языки. — In: For Roman Jakobson. The Hague, 1956, p. 230—234;

o   Eissfeldt O. Einleitung in das Alte Testament. Tübingen, 1964, p. 942—944;

o   Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. С., 1973, с. 96, 150;

o   Масuсh R. Grammatik des samaritanischen Aramäisch. Berlin, 1982, 72 + 427 p.

 

Боян Пиперов

 

 

    (9). САМПИ — старогрц. буква (), наследена от финикийското писмо, без звукова стойност. Употребявала се е за означаване на числото 900. В глаголицата е заменена с (ц), а в кирилицата — с ц или ѧ.

 

 

    (10). САМУИЛОВ НАДПИС — старобълг. епиграфски паметник от 993; един от най-старите датирани надписи на кирилица. Открит е през 1888 при строежа на църквата „Св. Герман“ в с. Герман, близо до Преспа (Македония). Състои се от 11 реда; издълбан е върху правоъгълна плоча от бяло-синкав мрамор (с размери: дължина 1,30 м, ширина 0,67 м и дебелина 0,07 м) по нареждане на цар Самуил (997—1014)

 

 

530

 

в памет на родителите му и на най-големия му брат — Давид. Публикуван е за пръв път през 1899 от директора на Руския археол. инст. в Константинопол Ф. И. Успенски, според когото в надписа е допусната грешка на ред 3: името на бълг. цар Самуил е изписано като самоипъ и след това е направена поправка, като над п е врязана буквата л. Допуска се, че в края на ред 8 вероятно е стояло името на майката на Самуил. Имената на родителите на Самуил се възстановяват убедително благодарение на ръкописа от Виенската придворна библиотека Cod. Vindobonensis hist. gr. — препис от Хрониката на Йоан Скилица.

 

Самуиловият надпис от 993 г.

 

Едновременно с Успенски свои наблюдения върху С. н. излага и Т. Д. Флорински. По отношение на текста той предлага (под въпрос) в края на ред 8 да се възстанови името мариѣ, а въз основа на палеографския анализ стига до извода, че писмото е едър устав и рисунъкът на буквите напомня графиката на Супрасълския сборник. В съвсем кратката езикова характеристика Флорински обръща внимание на някои черти на С. н., които преценява като диалектни особености, присъщи едновременно на Сав. кн. и на Супр. сб. През 1899 за надписа се произнася и Л. Милетич; той изтъква значението му във връзка с въпроса за „старостта на кирилицата в България и особено в Югозападна България“. Според него С. н. е убедително доказателство, че и в Западна Македония началото на кирилската писменост трябва да се постави поне в средата на X в.; графиката на буквите разкрива ранна кирилица, в която още няма знаци за йотуваните гласни и в която ясно се чувства зависимостта от глаголическите правописни начала.

 

Въз основа на публикуваните през 1906 добавки на епископ Михаил Деволски (началото на XII в.) към Виенския препис на Хрониката на Йоан Скилица (вж. Б. Прокич, 1906, с. 28 (1), от които става известно, че името на майката на Самуил е Рипсимия, Й. Иванов (1931, с. 25) възстановява текста на надписа по следния начин:

 

 

С. н. е изпълнен в стила на т. нар. стар унциал, характерен за надписите от X в., силно повлиян от ръкописния литургичен унциал. Смесеният характер на буквите в него говори и за влияние на античните форми. Езикът на надписа отразява особеностите в говора на бълг. население от X в. Особено важни са истор. данни, които се съдържат в текста, макар че по-голямата част от тях са известни и от други истор. извори.

 

Десетилетия наред С. н. остава най-старият точно датиран кирилски текст. Това обуславя големия научен интерес към него. Засега науката разполага с три

 

 

531

 

по-ранни датирани кирилски епиграфски паметника, най-старият от които е надписът от скалния манастир до с. Крепча, Търговищка област, от 921 (вж. Епиграфика старобългарска).

 

 

            Лит.:

·       Карский Е. Ф. Надпись Самуила 993 года. — РФВ, 42, 1899, с. 231—236;

·       Милетич Л. Към Самуиловия надпис от 993 г. — ИРАИК, 4, 1899, 1, с. 14—20;

·       М[илетич] Л. Старобългарски надпис от цар Самуил. — БПр, 5, 1899, 9—10, с. 274—278;

·       Успенский Ф. И. Надпись царя Самуила. — ИРАИК, 4, 1899, 1, с. 1—4;

·       Флоринский Т. Д. Несколько замечаний о надписи царя Самуила. — ИРАИК, 4, 1899, 1, с. 5—13;

·       Jireček К. Die cyrillische Inschrift vom Jahre 993. — ASPh, 21, 1899, p. 543—551;

·       Jagić V. Die cyrillische Inschrift vom J. 993. 2. Zur Paläographie der Inschrift. — ASPh, 21, 1899, p. 551—557;

·       Флоринский T. Д. К вопросу о древности и взаимных отношениях кириллицы и глаголицы. (Кирилловская надпись Самуила 993 г.). — Чтения в Историческом обществе Нестора летописца, 14, 1900, 2, с. 73—84;

·       Prokić В. Die Zusätze in der Handschrift des Johannes Scylitzes Codex Vindobonensis hist, graec. LXXIV. Ein Beitrag zur Geschichte des sogenannten westbulgarischen Reiches. Diss. München, 1906, p. 19—20;

·       Иванов Й. Цар Самуиловата столица в Преспа. — ИБАД, 1, 1910, с. 55—80;

·       Diеls Р. Die Inschrift des Caren Samuel. — ASPh, 41, 1927, p. 317;

·       Кос M. О натпису царя Самуила. — Гласник Скопског научног друштва, 5, 1929, с. 209—213;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 23—25 (фототипно изд.: С., 1970);

·       Иванова В. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. — В: Надписът на чъргубиля Мостич. С., 1955, с. 60;

·       Томовић Г. Морфология ћириличких натписа на Балкану. Београд, 1971, с. 152.

 

Казимир Попконстантинов

 

 

    (11). САН НА КИРИЛ. Истор. извори предоставят оскъдни и противоречиви сведения за духовния сан на Константин-Кирил. В гл. 4 на ЖК се съобщава, че младият Философ нямал влечение към богатството и светската власт, поради което логотетът Теоктист препоръчал да бъде „постриган“ и „посветен на духовно звание“, както и да му бъде дадена служба „библиотекар на патриарха“ —

 

нъ постригʹше его, ѿдадимь на поповʹство и слȣжбȣ да боудеть вивлотикарь оу патріарха (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 91);

 

в гл. 18 на житието е допълнено, че преди смъртта си слав. първоучител приел „светия монашески образ“ и името Кирил и така прекарал 50 дни —

 

въ с҃тыи мнишьскыи ѡбразь облѣче се и ... нарече си име Кѵрілль. И въ томь ѡбразѣ прѣбысть д҃ни н҃ (с. 108).

 

Италианската легенда предлага следната информация: когато пораснал и родителите му го завели в столицата, той бил

 

„дълбоко проникнат от благочестие и мъдрост и по повеля господня приел там свещенически сан“ —

„hic cum adolevisseť atque a parentibus fuisset in urbem regiam ductus, essetque insuper magna religione ac pudentia preditus, honorem quoque sacerdotii ibidem, ordinante Deo, est adeptus“;

 

преди смъртта си

 

„с позволение на върховния първосвещеник приел името Кирил и така след 50 дни приел успокоение в Господа“ —

„ex concessione summi pontificis inposuit sibi nominem Cyrillus, et sic post quinquaginta dies dormitionem accepit in Domino“ (ЛИБИ, 2, c. 295, 300).

 

Успение Кирилово повтаря единствено второто съобщение от ЖК. Според Пространното житие на Климент Охридски, когато предусетил края на живота си, слав. първоучител

 

„приел монашеска схима“ —

„τῶν μοναχῶν σχῶμα ἐπαμφιέννυται“ (Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 84).

 

Други извори го определят като монах, но и като „епископ в град Канаон“ (Проложно житие на Кирил), като презвитер (Проложно житие на Кирил и Методий), като „постриган в монашество“, а след това „поставен за свещеник“ (Второ слав. житие на Наум — вж. Жития на Наум Охридски). Няколко западнослав. писмени паметника също приписват на Константин-Кирил епископски или архиепископски сан. Това са чешките лат. жития Моравска легенда, Quemadmodum, Beatus Cyrillus;

 

 

532

 

лат. и хърватските глаголически служби за Кирил и Методий, някои от лат. жития на св. Прокоп Сазавски; истор. съчинения на Мартин от Опава и Пршибик Пулкава. Сведението за епископски сан е познато и в западноевроп. късносредновековна и ренесансова историография.

 

До средата на XIX в. Италианската легенда е смятана за най-важния и достоверен кирило-методиевски извор. В единствения известен тогава препис (издадения в Acta Sanctorum от 1668) се казва, че Кирил е ръкоположен за епископ в Рим (consecraverunt ipsum et Methodium in episcopos). Научните спорове около епископския му сан започват след публикуването на Пространните жития на Кирил и Методий (1843), които не потвърждават това известие и пораждат скептицизъм спрямо истор. стойност на Италианската легенда. В бурните полемики относно нейното авторство и отношението ѝ към ЖК се налага мнението, че тя е късен паметник (от XIII—XIV в.), който заема второстепенно място сред кирило-методиевските извори. Това становище сериозно разколебава тезата за епископски С. К., още повече че тя не намира потвърждение нито у западните съвременници на солунските братя (напр. у Анастасий Библиотекар), нито в произведенията на старобълг. писатели Климент Охридски, Константин Преславски и Черноризец Храбър. Известията на Италианската легенда и старобълг. проложни жития на Кирил и Методий в това отношение се обясняват като интерполации под влияние на битуващата традиция в първия случай (А. Д. Воронов) и като грешки, възникнали поради неосведомеността на късните преписвачи във втория (П. А. Лавровски). Въпреки опитите да се възстанови истор. стойност на Италианската легенда и на сведението за епископството на Кирил (И. К. Мартинов, Т. Лемпъл), повечето специалисти или категорично отхвърлят тази теза, или са скептично настроени към нея (Фр. Дворник, 1933; Ив. Гошев, И. Огиенко, Фр. Гривец). В принципно новото проучване на Е. Георгиев върху Италианската легенда (1939) се доказват авторството на Гаудерик и нейният ранен произход, но тя не се причислява към първостепенните кирило-методиевски извори, а сведението за епископско ръкополагане на Кирил се обяснява като умишлена или неволна грешка на нейния автор. Въз основа на това Георгиев гради и схващането, че за ЖК не е използвана Италианската легенда, тъй като в него липсва такова сведение. След откриването на Ватиканския и Пражкия препис на Италианската легенда (1954—1955), с което старинността и авторството на паметника са безусловно доказани, възприетата от всички по-нататъшни издатели реконструкция на спорния пасаж по Пражкия препис гласи:

 

„consecraverunt fratrem eius in sacerdotem“ —

„ръкоположиха брат му за свещенослужител (епископ)“,

 

което решава въпроса за епископския С. К. Независимо от това, някои изследователи смятат, че сведенията от останалите изводи, макар и да са късни, непременно имат истор. обосновка (П. Кирай). Други не приемат за правилно новото разчитане на спорното място в Италианската легенда, което е основният аргумент на тезата за епископски С. К. В нейна подкрепа се сочат също и някои „преки свидетелства“ и „косвени указания“ в ЖК, както и податки у авторитетни старобълг. писатели, като Климент Охридски и Константин Преславски. Съгласно това виждане, макар и да не съдържа сведения за епископство на Кирил , ЖК не само не го обезсилва, а недвусмислено го потвърждава, попълва и пояснява (Ст. Сакач). Обратното становище по въпроса обаче има солидна опора във факта, че нито най-ранните жития на Кирил и Методий, нито документите от папската канцелария, нито кореспонденцията на

 

 

533

 

Анастасий Библиотекар, нито месецословите към най-древните старобълг. евангелия, нито останалите ранни паметници на старата бълг. литература съдържат преки указания по този въпрос (Гошев, Дворник, Ал. Милев). По-късните текстове, в които се срещат такива известия, имат компилативно-легендарен характер и поради това се приемат за недостатъчно надеждни извори (Хр. Кодов). Въпреки това въпросите за времето и причините за появата, а също и за посоката на взаимодействие на подобни сведения в агиографски и историографски източници заслужават допълнително проучване (Сл. Бърлиева).

 

Съобщенията в ЖК, че след като завършил образованието си Константин бил „постриган“ и даден „на поповство“, а 50 дни преди смъртта си приел „монашески образ“ и новото име Кирил, на свой ред повдигат въпросите за ръкополагането му за свещеник, за уточняването на йерархичната степен на сана му, за времето и мястото на замонашването му. По тях се правят редица предположения и догадки, често твърде противоречиви. Някои изследователи са на мнение, че Константин е въведен в сан презвитер и като такъв е назначен за хартофилакс (Бл. Чифлянов, 1976; Д. Глумац). Други тълкуват „поповство“ като ръкополагане в степен дякон, като се позовават на каноническите правила на Църквата относно възрастовите изисквания за презвитерите и забраната те да заемат административни постове в Патриаршията (Дворник, 1966). Трети смятат, че на младини Константин е постриган за йеромонах, а преди смъртта си е приел строг монашески обет (Милев). Не липсват и мнения, че „постригване в поповство“ не означава ръкополагане на духовник, а постригване в монашество, т. е. Кирил е приел малка схима, а в края на живота си — велика монашеска схима (Гошев). Очертава се тенденция изразът „ѿдадимь на поповʹство“ да бъде тълкуван като посвещение на духовно звание в общия смисъл на думата, а не като въвеждане в духовен сан. По този начин се оформя становището, че слав. първоучител не е бил свещеник, а е прекарал живота си като обикновен монах или расофор, а преди смъртта си в Рим е приел истински монашески образ (Кодов). На последните две интерпретации се противопоставят аргументите за единната по това време монашеска схима, както и за промяната на името при малката, а не при великата схима. В съответствие с това схващане Кирил приема двете части на монашеския обет преди смъртта си в Рим, а спорният израз от ЖК (гл. 4) се тълкува в смисъл, че е постриган за клирик (служител на патриаршеската администрация) и едновременно е въведен в първата степен на свещенството — анагност (Чифлянов, 1977, 1979). Разнородните мнения налагат впечатлението, че проблемите, свързани с постригването в монашество и с йерархическите степени на духовенството и църковната администрация през IX—X в. засега остават открити.

 

 

            Лит.:

·       Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 315—331;

·       Лавровский П. Был ли святой Кирилл Солунский епископом? — ЖМНП, 238, 1885, отд. 2, с. 161—175;

·       Martynov J. A propos de la légende dite italique. — Revue des Questions Historiques, 41, 1887, p. 221;

·       Lempl T. V obrambo škofovskega reda sv. Cirila. — Voditelj v bogoslovnih vedah, 5, 1902, 4, p. 437—464;

·       Огieнко I. Костянтин i Мефодій, їх життя та діальність. 1. Варшава, 1927, с. 288—289; 2. Варшава, 1928, с. 276;

·       Dvornik Fr. Les légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 49—66, 291;

·       Гошев И. Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София. — ГСУбф, 15, 1937—1938, 3, с. 52, бел. 7, с. 69—77;

·       Georgiev Е. Die Italienische Legende. Sofia, 1939 (Studia historico-philologica Serdicensia. Supplementi, 4), p. 81—82;

·       Grivec Fr. De probitate ac sanctitate Cyrilli et Methodii in fontibus palaeoslavicis et documentis Ecclesiae. — AAV, 19, 1948, p. 13;

·       Sakač S. De dignitate episcopali S. Cyrilli Thessalonicensis. — OChP, 16, 1950, p. 237—266;

·       Sakač S. Novissima de „Legenda Italica“ et de episcopatu S. Constantini-Cyrilli. — OChP, 22, 1956, p. 198—213;

 

 

534

 

·       Кодов Хр. Духовният чин на св. Кирила. — ДК, 40, 1960, 5, с. 16—20;

·       ЛИБИ, 2. С., 1960, с. 294—302;

·       Dvornik F. Two Problems in the History of St. Constantine-Cyril. — In: Orbis Scriptus. Festschrift für Dmitrij Tschižewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 181—186;

·       Tkadlčik V. Byl sv. Cyril biskupem? — Via, 2, 1969, p. 23—27;

·       Кодов Хр. Около житието на Кирил Философ. — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 59—64;

·       Глумац Д. О времену монашегьа Константина Солунског и рукоположету Методгуа за свештеника. — Зборник Филозофског факултета Универзитета у Београду, 12, 1974, 1, с. 227—249;

·       Чифлянов Бл. Богослужебният чин, преведен от св. братя Кирил и Методий в началото на тяхната Моравска мисия. — ГДА, 22, 1972—1973 (1976), 4, с. 239—240;

·       Чифлянов Бл. Още за духовния сан на св. Кирил. — ДК, 57, 1977, 1, с. 23—32;

·       Чифлянов Бл. Пак за духовния сан на св. Кирил. — ДК, 59, 1979, 6, с. 1—9;

·       Милев Ал. Два латински извора за живота и делото на Кирил Философ. — ККФ 4, с. 316—321;

·       Куев К. Проложните жития на Кирил и Методий в ленинградските книгохранилища. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, р. 22—23;

·       Бърлиева Сл. Агиографските творби за св. Кирил и Методий в Legenda Aurea на Яков Ворагински. — В: Кирило-Методиевски студии. 11. С., 1998, с. 38—52;

·       Кирай П. Истиннаа повесть ѡ Курїллѣ и Меөодїи. С., 2001, с. 112—113.

 

Десислава Атанасова

 

 

    (12). САРАЦИНСКА МИСИЯ — виз. дипломатическо пратеничество до столицата Самара на арабските халифи от Абасидската династия, в което според ЖК, гл. 6, участва Константин-Кирил Философ. От житийния текст става ясно, че мисията е осъществена по искане на „агаряните, наричани сарацини“, и че императорът лично възлага на 24-годишния Константин отговорната задача да защити „единната божественост на Св. Троица.“ Предадени са и някои от допълнителните въпроси, разисквани по време на диспута. Житиеписецът подчертава, че Константин постига пълна победа в религиозния спор и се завръща невредим в Константинопол, въпреки че привържениците на исляма се опитват да го отровят. Сведенията за С. м. в Успение Кирилово, Проложното житие на Кирил и Проложното житие на Кирил и Методий са съвсем лаконични.

 

Този епизод от живота на слав. първоучител е обсъждан многократно и противоречиво в науката. Съвременните изследователи са склонни да приемат истор. основа на житийния разказ. По времето на императорите от Аморийската династия (820—867) между арабите и Багдадский халифат и Византия действително са водени многобройни войни с променлив успех, които предизвиквали върховно напрежение и в двете враждуващи страни. Всеки техен етап приключвал с примирие и с размяна на делегации, които обсъждали условията за прекратяване на военните действия и за размяна на пленници. Привърженици на две различни религии, представителите на двете страни често влизали помежду си в спорове по религиозни въпроси. Понякога дори владетелите или висшите сановници си разменяли послания, съдържащи упреци към чуждата вяра и апология на собствените религиозни убеждения. За тези прояви във виз.-арабските отношения през първата половина на IX в. са запазени много известия в писмени извори — както византийски, така и арабски. На фона на тези факти С. м. изглежда напълно реална. Съществуват обаче основания разказаното от житиеписеца в някои отношения да се коригира, а в други — да се допълни. Преди всичко трябва да се има предвид, че младият философ е можело да бъде само един от членовете на виз. делегация, а нейното ръководство е било възложено със сигурност на някой висш виз. сановник, опитен в дипломатическите преговори, напр. на Георги Асикрит, който изрично е споменат в житието. Все още се спори върху превода и тълкуването на следната фраза, позната в две разновидности: припослаше же съ нимъ ассуг’крита и Гѥѡргіа Полашоу (според южнослав. група преписи) и приставльше же немоу асигкрита Георгїа и послаша ı-а (според руските преписи).

 

 

535

 

Не е ясно дали става дума за едно или за две лица (за асикрита Георги, изпратен заедно с Константин Философ, или за анонимен асикрит и за Георги, наречен в южнослав. преписи Полата). По-приемливо е първото твърдение: че се споменава само за асикрита Георги. Що се отнася до хипотезата, че зад неизвестния асикрит се крие патриарх Фотий (858—867, 877—886), Фр. Дворник убедително доказва, че той не е участвал в една и съща мисия при арабите заедно с Константин Философ.

 

Константин Философ спори със сарацински мъдреци. Гравюра от Л. Серяков, 1886 г.

 

Сложен е и въпросът за годината, през която е организирана С. м. Тъй като житиеписецът отбелязва, че по това време Константин бил 24-годишен, а въз основа пак на данни от житието се приема, че е роден през 827, мисията най-често се отнася към 851. Но нито византийските, нито арабските извори споменават за подобно събитие в двора на абасидските халифи през тази година. Най-близката по време размяна на пленници между двете страни става през 845—846. След тази дата не са известни военни действия на Византия срещу Багдадския халифат — усилията на империята се насочват към о-в Сицилия. Не са известни враждебни действия от страна на арабите и през периода 846—851. В гл. 6 на ЖК се споменава, че арабите попитали между другото виз. пратеници:

 

„Христос е дал данък за себе си и за другите; вие защо не вършите неговите дела? Ако вие не плащате данък за себе си, понеже се браните, защо не давате данък на тъй великия и силен исмаилтянски народ поне за вашите братя и близки? Та ние искаме малко — само по една жълтица. И тогава, докато свят светува, ние ще пазим мир между нас, както никой друг народ“

(Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 125).

 

Този текст дава основание на Дворник да предположи, че през първите години от управлението на халифа Мутавакил (847—861) между двете страни възниква някакъв инцидент, останал неспоменат от изворите. Виз. император е искал да уреди своите отношения с багдадските араби, за да насочи вниманието си към борбата със сицилийските араби. Това е причината да изпрати мисия в двора на халифа през 851, а твърдението, че инициативата принадлежала на арабите, може да се приеме като една от обичайните неточности на виз. хронисти, намерила отражение и в старобълг. житие (Дворник, 1933, с. 86—103). В подкрепа на предположението, че през първите години от управлението на Мутавакил е имало някакъв конфликт между араби и византийци, е и друго известие от гл. 6 на ЖК — по вратите на християните, живеещи в столицата на халифа, били изрисувани „демонски образи“. Такива действия, насочени срещу християните, наистина е имало през 849—850. Предполага се, че противохристиянската вътрешна политика на халифа е във връзка с арабо-виз. военен конфликт по същото време.

 

Други автори (В. И. Ламански, Ю. Трифонов, Й. Иванов, Л. Юркович, Ив. Дуйчев) приемат, че Константин Философ е участвал във виз. мисия при арабите през 855—856, когато според изворите сред виз. пратеници е имало лице с име Георги. Относно изричното споменаване в житието, че по време на пратеничеството

 

 

536

 

Константин е бил 24-годишен, някои специалиста допускат, че в процеса на преписването първоначалното к҃д (24) е предадено погрешно с к҃ө (29) (Константин е бил 29-годишен през 856). В случая оказва влияние и предположението, че в мисията през 855—856 е участвал и бившият учител на Константин — Фотий. Спорът около датировката на С. м. с участието на Константин Философ не може да бъде разрешен при настоящото състояние на изследванията и изворовите данни. Засега няма достатъчно основания да се подлагат на съмнение хронологическите посочвания в ЖК, според които младият философ и бъдещ слав. първоучител посещава столицата на абасидските халифи през 851. В периода 836—889 тя се намира в гр. Самара (дн. в Ирак, на стотина километра северозападно от Багдад). Б. Ангелов и Хр. Кодов очертават два възможни маршрута на пратеничеството. Единият пресича на югоизток Мала Азия и достига до р. Ламус (в Киликия), където по традиция били разменяни виз. и арабските военнопленници; оттам в същата посока достига до средното течение на р. Тигър, където се намира Самара. Другият предполагаем път минава през северните части на Мала Азия (Понт) и се спуска на юг по течението на р. Тигър до столицата.

 

Анализът на гл. 6 показва, че религиозните спорове са били съпътстващо явление в официалните разговори на мисията. Всъщност основният въпрос, който е трябвало да бъде уреден, е бил мирният договор между Византия и Багдадския халифат. Това обаче не е било постигнато поради отказа на виз. пратеници да приемат условието на халифа да бъде плащан годишен данък. В резултат още през 851, както и през следващите две години арабите нахлуват в малоазийските виз. владения и ги опустошават. Както правилно е забелязал още Иванов, пренията са имали повече политически и културен оттенък, отколкото чисто богословски характер. Това е в унисон с насоките на цялостната дипломатическа дейност на Константин Философ, който и при сарацини, и при хазари, и при моравци изпълнява преди всичко политическа мисия, а богословската и филологическата му начетеност са само една от сигурните гаранции за успеха на предприетите начинания.

 

 

            Лит.:

·       Васильев А. А. Византия и арабы. Политические отношения Византии и арабов за время аморийской династии. СПб., 1900, с. 177—181; Приложение 4, с. 53—54;

·       Ламанский В. И. Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник. — ЖМНП, 346, 1903, апрель, с. 346—353;

·       Трифонов Ю. Константин Философ (Св. Кирил) като царски пратеник при сарацини и хазари. — В: Сборник в чест на нроф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863— 1933). С., 1933, с. 307—320;

·       Dvornik Fr. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 85—111;

·       Дурковић Љ. Прва дипломатска мисија Константина Филозофа-Ћирила, просветитеља словена. — Зборник Матице Српске за друштвене науке, 13—14, 1956, с. 29—37;

·       Иванов Й. Сарацинска (арабска) мисия на Кирил Философ. — ИИЛ, 16, 1965, с. 91—104;

·       Dvornik Fr. The Embassies of Constantine-Cyril and Photius to the Arabs. — In: To Honor Roman Jakobson. 1. The Hague, 1967, p. 569—576;

·       Dujčev I. The Embassy of Constantine the Philosopher to the Arabs. — In: Горски вијенац. A Garland of Essays offered to Professor Elisabeth Mary Hill. Cambridge, 1970, p. 100—104;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подготвили за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 146—148;

·       Vеrstееgh С. Η. M. Die Mission des Kyrillos im Lichte der arabo-byzantinischen Beziehungen. — Zeitschrift der Deutschen morgenländischen Gesellschaft, 129, 1979, 2, p. 233—262;

·       Сказания о начале славянской письменности. М., 1981, с. 112—113;

·       Смядовски Ст. Георги Полаша (?) в Пространното житие на Константин-Кирил Философ. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 98—101.

 

Илия Илиев

 

 

    (13). САСИНЕК, Франтишек Витязослав (Sasinek, F. V.) (псевдоним: Франко Хвойницки, Franko Chvojnický) (11.XII.1830—17.XI.1914) — словашки историк, публицист и писател. Роден в Скалица, Западна

 

 

537

 

Словакия. Първоначално образование получава в родния си град, след което учи в унгарска гимназия в Солнок и в Братислава. През 1848 влиза в Капуцинския орден. Изучава теология в австрийския гр. Шейбс. През 1863 решава да напусне ордена и на 10 дек. с благословията на папа Пий IX (1846—1878) се отказва завинаги от манастирския живот. От 1864 до 1869 е преподавател в Банскобистрицката семинария, наставник (ексхортатор) в гимназията и проповедник в главния храм на града. Междувременно през 1866 отива в Прага, дипломира се по догматика и след завръщането си се отдава на научна работа. Става инициатор за издаването на „Pešťbudínske vědomosti“ и „Matica Slovenská“. Участва в редактирането на списанията „Slovesnost“ (1863—1865) и „Letopis Matice slovenskej“ (1874—1875). Умира в Алгередорф, Австрия; през 1930 останките му са пренесени в родния му град.

 

Научно-публицистичното творчество на С. е белязано от романтични увлечения, които често надделяват над научните истини. Широко място в него заемат проблемите, свързани с Кирило-Методиевото дело и славянството. В книгата „Život SS. Cyrilla а Methoda, apoštolov slovanských“ (1885) той допуска, че славяните са приели кръщение пряко от Христовите апостоли. Посочва, че от Славянското море (така нарича Балтийско море Адам Бременски) през поречието на Висла минава път към Карпатите, от там пък (според свидетелствата на Плиний) — към Прешпорк (дн. Братислава), към Ихон (Аквилея) и Италия. Според С. възниква въпросът, дали апостолите не са използвали този път, за да спечелят за Господа Исуса Христа славянските народи. Като потвърждение на такава възможност се привежда твърдението в Повесть временных лет, че ап. Андрей е проповядвал в Русия. От друго сведение в Corpus rerum bohemicarum (Prameny Dějin českých, 1, 47, 48) C. заключава, че „нашите деди са приели кръщение от св. Петър“. Позовава се и на Първото послание на ап. Павел, където между вярващите се споменават и варвари, и скити, „под които (скитите) старият свят разбира славяните, с тях в съседство открай време живеят римляни и гърци“. По любопитен, но неправдоподобен начин С. обяснява произхода на глаголицата: „Най-старото свидетелство за Улфила говори, че изнамерил гетски (getické — sic!), значи славянски гетски, а не немски готски“ (с. 5). по-нататък се посочва, че св. Йоан Златоуст определил за гетите (славяните) специален храм, където свещениците, бъдещи мисионери, можели да се упражняват в католическата вяра и в славянскогетското (глаголическото) богослужение (с. 6).

 

По въпроса за произхода на Кирил и Методий С. има категорично мнение. Според него те са били бълг. славяни и поради това са допринесли за съживяването на отдавнашната глаголическа литургия в Моравия и Словакия. Възможно е, смята той, бълг. и моравско-словашката реч да са били твърде сходни. Ако живата бълг. реч (domáca bulharčina) се е различавала от моравско-словашката, църковната глаголическа реч (mluva) на българите е била близка до църковната глаголическа реч на моравяни и словаци (с. 10). Глаголическото богослужение пък според него е дело на св. Йероним, който по произход също бил славянин (rodzeného Slovana) (с. 14—15). Когато идват в Моравия, слав. първоучители намират литургия на славянски според източния обред, както показват Пражките глаголически фрагменти (вж. Пражки листове). Константин-Кирил извършва само това, че вместо глаголическото писмо съставя ново писмо по образец на грц. букви (с. 16). Между другото С. е убеден, че в Рим, в манастира „Св. Алексий“, където монах глаголаш (mnichom glagolským) е бил и св. Войтех,

 

 

538

 

по-късно пражки епископ, под една стряха живеели и „кирилски“ базилиани, и „глаголически“ бенедиктинци.

 

Подобни идеи С. развива и в по-късните си работи. В книгата „Obrana Svätého Methoda“ (1907) той твърди, че най-старата азбука на моравските славяни е глаголицата, а кирилицата е пренесена от Кирил. Разсъжденията му имат следната насока: ако моравяните, както пише Ростислав в своето послание до виз. имп. Михаил III, са били християни, те не са били без писменост и литургия; писмото им е било староглаголическо, а не латинско, което Моймир I, предшественикът на Ростислав, не търпял в своята държава. Но Константин, обучен в грц. писмо и на литургия по източен обред (vychodnú liturgiu), съставил и допълнил новото гръцко писмо за извършването на грц. литургия.

 

В друг кръг научно-публицистични работи С. се занимава с историята на Велика Моравия, с историята на древните народи, живели на територията на днешна Унгария, с църковната история на славяните, разглежда специално Улфила (ок. 311 — ок. 383), първия готски епископ, като създател на глаголическото писмо, и т. н.

 

Спекулациите, които се откриват в част от съчиненията на С. и се отклоняват значително от утвърдени далеч преди него постановки в слав. филология, са продиктувани от патриотизъм, насочен към самоутвърждаването на словашкия народ като част от слав. семейство. По този романтичен уклон той напомня бълг. поет, революционер и публицист Г. С. Раковски.

 

 

            Съч.:

o   Chválospev ku cti slovanských Blahozvestov S. S. Cyrilla a Methoda věnovaný ku meninám. — Katolické Noviny, 6, 1854, No. 9;

o   Dejopis slovanský a pochybnosti nektoré. — Slovesnosť, 1, 1863, No. 14;

o   Dějiny drievnych národov na území terajšieho Uhorska. Skalica, 1867, 4+254 p. (2 изд. Turčiansky Sv. Martin, 1878, 252 p.);

o   Väčšia legenda o sv. Klementovi biskupovi bulharskom. — Letopis Matice Slovenskej, 5, 1868, 1, p. 33—36;

o   Záhadné dějepisné otázky. 1. Kde bolo sídlo kráťov velkomoravských? 2. Kde bolo sídlo sv. Methoda a suffraganov? 3. Synovia Svatopluka I. 4. Kedy zahynul Mojmír II.? 5. Rozchytanie moravskej državy. 6. O smrti Svatopluka II. 7. Morava a Slovensko po páde Veľmoravy. 8. Osudy Slovenska po páde Moravskej državy. 9. Zdaliž Maďaři vychubili Slovákov? 10. Zdaliž Maďaři vytisli Slovákov k horám? 11. Zdaliž Maďaři vyhubili křesťanstvo? 12. Účinkovanie cyrillo-methodejskej církve. 13. Zdaliž cyrillo-methodejská církev bola spojená s Rimom? 14. Účinkovanie církve gréckej. — Slovenský letopis, 3, 1879, p. 1—14, 110—126;

o   Glagolica a Kirilica. — Slovenský letopis, 5, 1881, p. 10—46;

o   Sv. Cyrill a Method. 1.-18. — Slovenský letopis, 5, 1881, p. 193—210, 287—300; 6, 1882, p. 41—47;

o   Církev cyrillomethodějská. — In: Sborník Velehradský. 3. Praha, 1883, p. 49—106; 4. Praha, 1885, p. 45—68;

o   O „Panonské“ legendě sv. Methoda. К pramenům dějin slovanských. — Vlast, 1, 1884, 1, p. 26—29; 2, p. 111—115;

o   Sv. Method a Uhorsko. Turčiansky sv. Martin, 1884, 19 p.;

o   Život SS. Cyrilla a Methoda, apoštolov slovanských. Trnava, 1885, 44 p.;

o   Čechy v IX. století. Praha, 1886, 67 p.;

o   Ulfilas a glagolske písmo. Praha, 1886, 50 p.;

o   Jako povstala slovanská bohoslužba. Pittsburg, 1892, 40 p.;

o   Država Vefkomoravská. Ružomberok, 1896, 37 p.;

o   Osud Gorazda a soudruhů. — In: Sborník Velehradský. 6. Praha, 1896, p. 133—141;

o   Obrana Svátého Methoda. Turčiansky Sv. Martin, 1907, 47 p.

 

            Лит.:

·       Vajanský Sv. H. František V. Sasinek. — Slovanské pohl’ady, 7, 1887, 7, p. 164—165;

·       Кolisek A. František Víťazoslav Sasinek. К. V. F. ku 100. narodeninám a uloženiu pozostatkov v Skalici. Skalica, 1930, p. 5—23;

·       Rizner L. Bibliografia pisomníctva slovenského. 5. Turčiansky Sv. Martin, 1933, p. 11—40;

·       Kučera M. Profil historického diela Františka Viťazoslava Sasinka. — Historický časopis, 29, 1981, p. 195—207 (същото на англ, ез.: Studia historica slovaca, 13, 1983);

·       Slovenský biografický slovník. 5. Matica Slovenská, Martin, 1992, p. 179—181.

 

Иван Буюклиев

 

 

    СБИРКИ на славянски ръкописи — вж. Книгохранилища на славянски ръкописи.

 

 

    (14). СВАНЕ, Гунар Улаф (Svane, G. О.) (25.IX.1927) — датски славист. Роден в Копенхаген. Завършва гимназия през 1945 и слав. филология през 1950 в Копенхагенския унив. с титлата магистър; там защитава и докторска дисертация върху окончанията в щокавските текстове от периода 1350—1400 (1958). Проф. по слав. езици и литератури в Орхуския унив.

 

 

539

 

(1965—1994). Член на Кралското датско научно д-во (от 1979). Председател на Скандинавското славистично д-во (1990— 1994). Евтимиевска награда на Великотърновския унив. (1988).

 

С. е автор на граматики и на значителен брой лингвистични и литературоведски студии върху старите и съвременните слав. и балк. езици. Проявява по-специален интерес към балканистичния аспект в глаголната система на албански, бълг., сръбски и хърватски език, към словообразуването и произхода на членната форма. Години наред изучава ръкописната сбирка на Копенхагенската кралска библиотека, изследва подробно Копенхагенския глаголически мисал от XIV в. и подготвя каталози на стари слав. ръкописи и старопечатни книги (1968, 1986), както и на късносредновековни албански ръкописи.

 

Гунар Сване

 

В областта на кирило-методиевската проблематика С. публикува антологии от текстове, преведени на датски език и снабдени с уводи и изчерпателен коментар. Книгата му „Konstantinos (Kyriilos) og Methodios, slavernes apostole“ (1969) съдържа Пространните жития на Кирил и Методий, Пространното житие на Климент Охридски, Проглас към Евангелието и Написание за правата вяра (за автор е посочен Константин-Кирил), Анонимната хомилия в Клоц. сб., свързана с името на Методий, както и „За буквите“ от Черноризец Храбър. Преводите са съпроводени от обширна студия за слав. първоучители, за ролята на Моравската мисия и за съдбата на слав. писменост сред западните славяни. Коментарът към текстовете включва някои оригинални тези, изградени след наблюдения върху езика и композицията на запазените преписи и редакции на кирило-методиевските извори. Така напр., като сравнява композицията на ЖК, на Климентовото житие от Теофилакт Охридски и на трактата „За буквите“, С. изказва мнението, че ЖК е построено върху антитезисен паралелизъм. Той намира прилика между ЖК и „За буквите“, като посочва, че Храбровото съчинение е оригинално не толкова със съдържащите се в него културно-истор. факти, колкото с постройката на изложението върху антитезисен принцип с цел да бъдат изложени аргументите за предимството на Кириловата азбука. С. привежда доказателства в полза на твърдението, че Пространното житие на Климент Охридски съдържа в преработен вид по-старинно слав. животоописание за светеца, както и слав. „литературен материал“ за Кирил и Методий, който в творбата на Теофилакт се разраства в 15 глави (гл. 2—16). По този начин „се губи паралелизмът между въведението и панегирика на Климент в заключителната двадесет и девета глава на биографията“. С. предполага още, че е съществувало общо пространно житие на първоучителите, недостигнало до наши дни, което е възникнало чрез добавяне на сведения за Методий към вече оформеното с „издържана с учудваща сигурност композиция“ ЖК.

 

 

540

 

Кириловите ученици (вероятно и Методий като ръководна фигура) са написали ЖК още в Моравия; във вида, в който е познат, текстът представя закръглено цяло и може би пази в голяма степен първоначалната си форма; след смъртта на Методий учениците допълват ЖК с материал за него, но не е имало нито време, нито възможност това да стане в Моравия или в Панония — този замисъл се осъществява едва в Б-я; добавеният текст е бил отделен от общото житие, когато започва честването на първоучителите в различни дни. Именно поради това, смята С., ЖМ е със слаба структура и съставките му са подредени до голяма степен случайно. Като стил обаче то е близко до ЖК и обяснението на този факт се корени в произхода на двете творби от една и съща литературна школа.

 

С. посвещава отделна книга на Беседа против богомилите от Презвитер Козма. Изследвайки полемиката против еретиците през X в., той сравнява съчинението на Козма с преведените от Константин Преславски Четири слова против арианите от Атанасий Александрийски, както и с преводния философски трактат „За самовластието“ от Методий Олимпийски (Патарски). Той оприличава Беседата на Козма с трилогия, чиято тема са броженията в бълг. общество през втората половина на X в., и допуска, че първите две части със самостоятелен увод и епилог са писани по времето, когато Козма е бил обикновен презвитер, а третата с авторитетния си тон подхожда на епископския му сан. Според него една молитва и една от анатемите в текста не са литургични заемки, а собствени композиции на самобитния бълг. автор. С. смята, че въз основа на Беседата и на други извори може да се заключи, че ок. 970 все още не е съществувал оформен богомилски молитвен ритуал. Изменението на истор. условия по време на виз. владичество моделира нови функционални признаци на богомилството, което през този период според него става белег за народностна (бълг.) принадлежност.

 

С. изследва риторическите похвати на Константин Преславски и Климент Охридски, като анализира системата от символи в техните проповеди. Обоснован е изводът, че както в своята композиционна техника, така и в употребата на езикови средства Константин Преславски продължава традицията на късноантичната и патристичната риторика, адаптирайки стилистиката на виз. проповед към бълг. среда. Изтъкнати са черти на образната система в текста на Учителното евангелие, които свидетелстват за стремежа на старобълг. писател да намали дистанцията между егзегетичния виз. модел и бълг. аудитория. В аналогичен план е разгледана стилистичната специфика в словата на Климент Охридски и особено тенденцията за опростен, ясен и близък до слушателя езиков израз. Според С. най-популярните Климентови хомилии са израз на цялостна ораторска програма, която е в съответствие с политическата и църковната идеология на епохата. Така напр. в Слово за архангелите Михаил и Гавриил основната идея е, че социалната структура на обществото се определя от Бога, а в Слово за св. 40 мъченици се възхвалява армията като стожер на християнската държава; еталон за християнски пастир може да се открие в словата, посветени на ап. Павел, св. Николай Мирликийски, св. Климент Римски, и особено в Словото за св. Димитър Солунски, в чийто образ С. вижда „автопортрет“ на Климент Охридски. Специално е мястото на Похвално слово за Кирил — то представя Климентовия идеал за църковен деец.

 

Приносен характер имат публикациите на С. върху преводите на александрийската и на виз. редакция на Физиолога в

 

 

541

 

слав. книжовна традиция, в които анализира нови преписи на произведението. С. има разработки върху въпроси около структурата на средновековната поезия и връзката между нейната композиционна и стилистична характеристика. Занимава се и с възможните модели за реконструкция на химнографията; в тази насока посвещава отделна студия на Канона за Димитър Солунски, в която подкрепя становището на Р. Якобсон за авторството на Методий и излага свои съображения около появата на старобълг. версия на Ирмология.

 

С. публикува датски превод на Житието на Стефан Лазаревич от Константин Костенсчки, прави стилистичен анализ на съчинението и подчертава приемствеността между културните центрове на Балканите. Автор е на няколко студии за езика и творчеството на Григорий Цамблак и по-специално за Житието на Стефан Дечански.

 

 

            Съч.:

o   Grammatik der slowenischer Schriftsprache. København, 1958, 151 p.;

o   К вопросу о происхождении члена в восточной группе южнославянских языков. — Scando-Slavica, 4, 1958, р. 149—165;

o   О konstrukciji budem + particip na -l u srpsko-hrvatskom jeziku. — Scando-Slavica, 5, 1959, p. 30—51;

o   О синтаксическом применении болгарского члена в тринадцатом веке. А. Чергедские тексты. Б. Добрейшово евангелие. — Scando-Slavica, 7—8, 1961—1962, р. 233—251, 224—238;

o   Grundbog i russisk grammatik. Kpbenhavn, 1963, 248 p.;

o   Russiske tekster. Kpbenhavn, 1. 1963, 163 p.; 2. 1964, 76 p.; 3. 1963, 99 p. [Stief C., G. Svane];

o   Kopenhagenski glagoljski misal. — Slovo, 15—16, 1965, p. 59—93;

o   Neke naročite mise iz glagoljskog rukopisnog misala Ny kongelig Samling, 41 b. Scando-Slavica, 11, 1965, p. 132—154;

o   Движения в области албанской глагольной системы. — Studia albanica, 1, 1965, p. 109—116;

o   Календарь Копенгагенского глаголического миссала. — Scando-Slavica, 13, 1967, р. 147—180;

o   Старе штампане кшиге и рукописи из )угославенских земаља у Копенхагенској Краљевској библиотеци. — Зборник за филологију и лингвистику, 11, 1968, с. 271—277;

o   Kilka prób rekonstrukcji cerkiewnoslowiańskiej poezji liturgicznej. — RS, 29, 1968, p. 29—38;

o   Konstantinos (Kyrillos) og Methodios slavernes apostole. Syv kyrillomethodianske tekster i oversaettelse og med komment. ved Gunnar Svane. Copenhagen, 1969, 211 p.+2 facs.+ 1 ill.;

o   Константин Преславский и его Сказание святого евангелия. — Scando-Slavica, 17, 1971. р. 113—134;

o   Климент Охридски и неговото слово О свѧтѣи троици. — ЕЛ, 26, 1971, 5, с. 41—56;

o   Kozma Presbyterens traktat mod dc bulgarske kaettcre (bogomilerne). Oversat og komment. G. Svane. Copenhagen, 1971, 143 p.;

o   Кирил и Методий, славянски апостоли. — В: Делото на Констаптин-Кирил Философ. С., 1972, с. 213—218;

o   Crkvnobesednički program Klimenta Ohridskog. — SR, 22, 1974, p. 425—444;

o   Den serbiske Despot Stefan Lazarevics liv og lcvned. Konstantin fra Kostenec. Oversat og kommenteret af Gunnar Svane. Kpbenhavn, 1975, 243 p.;

o   Nekoliko srpskohrvatskih derivata sa -l-. — Зборник за филологију и лингвистику, 19, 1976, 1, с. 7—17;

o   Традиционалио и ново у делу Константина Косгенског. — ПКШФ, 43, 1977, 3—4, с. 163—180;

o   Константин Костенечский и его биография сербского деспота Стефана Лазаревича. — В: Славянские культуры и Балканы. 1. С., 1978, с. 321—339;

o   Сложните думи в биографията на Стефан Лазаревич от Константин Костенечки. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 314—320;

o   Русский „Хронограф“ и „Биография“ Стефана Лазаревича. — В: Търновска книжовна школа. 2. Ученици и последователи на Евтимий Търновски. С., 1980, с. 109—113;

o   Новосъздадено и унаследено в езика на Григорий Цамблак. — БЕ, 31, 1981, 2, с. 95—115;

o   Verbet i serbokroatisk. Morfologi 1; Flexion. A. Verbets konjugation. Arhus Universitet, 1983 (Arbejdspapirer, Slavisk Institut, 1—3), 141 p.;

o   Nestors Krønike. „Beretningen om de Svundne år“. Oversat og kommenteret af Gunnar O. Svane. København, 1983, 320 p.;

o   Заметки о метафорике в Учительном евангелии Константина Преславского. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на академик Петър Динеков. С., 1983, с. 63—68;

o   Житије Стефана Дечанског Григория Цамблака — композиция текста. — В: Търновска книжовна школа. 3. Григорий Цамблак. Живот и творчество. С., 1984, с. 74—101;

o   Old Bulgarian Temporal Clauses with (vъn)jegda(‘ze). Some Formal and Semantic Observations. — Slavica Hierosolymitana, 7, 1985;

o   Verbet i serbokroatisk. Morfologi 1; Flexion. B. Brugen af verbets former. Arhus Universitet, 1985 (Arbejdspapirer, Slavisk Institut, 4—5), 253 p.;

o   Libra dhe doreshkrime te vjetra shqipe ne Biblioteken Mbreterore ne Kopenhage. — Studime filologjike, 1985, 3, p. 133—138;

o   Славянский Физиолог (александрийская редакция). По рукописи Королевской библиотеки в Копенгагене Ny Kongelig Sämling 147 b. Slavisk Institut, Aarhus Universitet, 1985, 211 p.;

o   Предварителен списък на славянските ръкописи в Кралската библиотека в Копенхаген. — СИБАЛ. Информационен бюлетин, 10, 1986, с. 46—48;

o   Славянский Физиолог (византийская редакция). По рукописи Королевской библиотеки в Копенгагене Ny Kongelig Sämling 553 с. Slavisk Institut, Aarhus Universitet, 1987, 112 p.;

 

 

542

 

o   Един ръкопис c по-късната редакция на славянския „Физиолог“ в Копенхаген ската кралска библиотека. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на българското Възраждане. С., 1987, с. 285—308.

 

            Лит.:

·       Пенкова П. — ЛМ, 14, 1970, 6, с. 161—162 (рец.);

·       Пенкова П. Нов значителен принос за популяризацията на старобългарската култура. — БЕ, 21, 1971, 1, с. 104—107;

·       Пенкова П. Старобългарският класик Козма Презвитер на датски. — ЛМ, 18, 1974, 2, с. 174—175;

·       Пенкова-Педерсен П. Професор Гунар Сване. — Литературна история, 12, 1984, с. 68—71;

·       Милтенова А. Гунар Сване на 75 години. — Българистика, 2002, 4, с. 81—84.

 

Aнисава Милтенова

 

 

    СВЕТА ГОРА — вж. Атон.

 

 

    (15). „СВЕТА ЕКАТЕРИНА“, Синайски манастир „Света Екатерина“ — един от най-големите манастири през раннохристиянската епоха, важно книжовно средище от IV до XIX в., хранилище на извънредно ценни сбирки от ръкописи. Намира се в подножието на връх Джебел Муса в планинската група Синай в южната част на Синайския п-в (Египет), разположен между заливите Суецки и Акаба в Червено море. Местността се отъждествява с библейската планина Хорив, на която според преданието Мойсей получава от Яхве законите на израилтянския народ. Още през първите векове от разпространението на християнството в Синай започват да се събират отшелници. През II-III в. той постепенно се превръща и в убежище за преследваните от Рим християни, за които през IV в. имп. Елена, майката на виз. имп. Константин I Велики (324—337), основава малък манастир. През 527 имп. Юстиниан I (527—565) издига каменните сгради на манастира, които с малки промени са запазени до днес, като настанява в тях и 200 роби със семействата им за неговото поддържане. През VIII в. египетски християни пренасят в манастира мощите на великомъченица Екатерина и обителта приема името ѝ. На 3 км от „С. Е. “ е построена кула, посветена на пророк Илия; близо до нея се намира малката църква „Преображение“.

 

С манастира се свързва дейността на някои от най-видните църковни дейци и писатели, най-известен от които е Анастасий Синайски (VII в. — ок. 700). В края на живота си синайски игумен е и Йоан Лествичник (ок. 579 — ок. 649 или между 660 и 680). През VII в. Йоан Мосх (ок. средата на VI в. — 619) завършва в манастира своя патерик, наречен Синайски. Голяма част от монасите и книжовниците, работили в обителта, се обособяват като „синаити“, т. е. принадлежащи към една традиция.

 

„С. Е.“ възниква като грц. манастир, но постепенно братството му се оформя като многонационално — освен от гърци, сирийци и араби се откриват следи от пребиваването на грузинци, арменци, латини, а и на сърби, българи и руси. В резултат на това в манастира се поставят основите на богата и разнородна по състав ръкописна колекция, която съдържа някои уникални паметници. Библиотеката на „С. Е.“ не един път е разграбвана и унищожавана от завоеватели на п-ва и от пирати, но независимо от това до днес в нея е запазена сбирка от 3300 писмени паметника на единадесет езика. Основната част от тях — общо 2291, са гръцки; има и латински, славянски, арменски, грузински, арабски, персийски, етиопски, сирийски, коптски и даже турски. Научният интерес към ръкописния фонд на „С. Е.“ датира от XVIII в. (1725), когато Йезуитският орден започва проучването на грц. и източните ръкописи, но особено се засилва през XIX в. През 1844 К. Тишендорф открива в библиотеката знаменития Синайски кодекс — препис на Библията от IV в. (дн. в Британския музей в Лондон). Първият изследовател, обърнал специално внимание на слав. сбирка и отделил в нея през 1845 ок. 40 паметника, е епископ Порфирий Успенски;

 

 

543

 

вторият им проучвател — архимандрит Антонин (Капустин), посещава Синай през 1872. През 1975 в криптата на църквата „Св. Георги“ в „С. Е.“ са намерени неизвестни ръкописи, чието значение се оценява като „епохално за славистиката“ (Б. Велчева, 1988, 1999). М. Алтбауер съобщава за тях най-общо на Първия колоквиум по старобългаристика в София (1978), Й. Тарнанидис започва системното им изследване през 1982 и публикува резултатите от него в книгата си от 1988.

 

Синайският манастир „Св. Екатерина“

 

Днес „старата част“ на слав. колекция на „С. Е.“ (Sin. Slavicus) обхваща 48 ръкописа с хронологически обхват от XI до XVIII в.; в книгата на Тарнанидис са включени описания на 41 ръкописа (5 глаголически и 36 кирилски), възникнали в периода от X—XI до XVI в. В колекцията преобладават паметниците с южнослав. произход. Редица изследователи са на мнение, че първите слав. книги, проникнали на Синай, са български, което е доказателство за авторитета на бълг. култура. Пътищата за появата на бълг. книги в „С. Е.“ са три — чрез Атон (доказано е съществуването на книжовни връзки между големите атонски манастири и Синай); чрез българи поклонници, които носят ръкописи като дар за библиотеката на „С. Е.“, и по всяка вероятност чрез бълг. книжовници, пребивавали в манастира — към XIV в. в него се оформя и слав. колония. По-късно в „С. Е.“ проникват сръбски и руски писмени паметници. По такъв начин в продължение на осем века слав. ръкописна сбирка добива свой облик и в жанрово отношение; запазени са не само богослужебна и монашеска книжнина — творби на Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Макарий Египетски, Ефрем Сирин и др., а и преписи на апокрифи, като Откровение Варухово, Слово за дванадесетте петъци, Послание на Пилат до Тиберий, и др., които се намират предимно в ръкописи с бълг. произход. Съдържанието на монашеската книжнина от „С. Е.“ дава богат материал за изследване на миграционните пътища и процеси, свързани с отделни сюжети и произведения на патристиката и агиографията, както и за наблюдения върху гръко-слав. културни и книжовни връзки през различни епохи.

 

Древните слав. ръкописи, запазени в „С. Е.“, са едни от най-ценните за проучването на началния етап от развитието на слав. книжнина. Между тях са два от най-важните глаголически ръкописи от XI в. — Синайският псалтир и Синайският евхологий, който съдържа и някои косвени данни за книжовната дейност на Константин-Кирил и на Методий във Велика Моравия и за Климент Охридски. Засега не е известно как тези два кодекса са попаднали в библиотеката на „С. Е.“;

 

 

544

 

Синайският манас тир „Св. Екатерина “

 

на основата на характерната украса на Син. евх. са изказвани предположения, че е възможно двата ръкописа да са възникнали на Синай. Сред откритите през 1975 ръкописи са три много ценни старинни старобълг. глаголически паметника — Синайският мисал (5/N), Псалтирът на Димитър Олтарник (3/N) и Синайският малък миней (4/N). Други важни слав. паметници, които съдържат информация за ранните Кирило-Методиеви преводи, са откритата от Алтбауер част от т. нар. Бичков псалтир от XI в. (№ 6) и откъслек от сръбски апостол апракос от XII в. (№ 8). В „С. Е.“ през 1968 Алтбауер идентифицира 23 листа от един от най-известните бълг. паметници от XII в. — Добромировото евангелие (№ 43), които издава заедно с ленинградската част на този паметник. Оформлението и колоритът на Добромировото евангелие сочат голяма близост със Син. евх., което показва, че е възможно източникът, от който са постъпвали ръкописи в „С. Е.“ в продължение на няколко века, да е бил един и същ. В манастира се намира и основната част (81 пергаментни листа) от важен среднобългарски сборник с фрагменти от жития, беседи, слова и апокрифи — т. нар. Синайски палимпсест от XII—XIII в. (№ 34; други части от паметника се пазят днес в РНБ — Греч. 70, Q. п. 63 и Q. п. I. 64).

 

Основната част от синайската слав. ръкописна колекция обхваща ръкописи от XIV в., сред които най-много са бълг. паметници. Съхраняват се някои от автографите на йеромонах Методий —

 

 

545

 

ученик и последовател на стареца Йоан, бълг. преводач от XIV в. В един октоих от сбирката (№ 19) е запазена обстойна приписка от ръката на йеромонах Методий, в която са изброени всички книги, преведени от Йоан в Света гора; днес това е единствената информация за важната книжовна дейност, извършвана във Великата лавра „Св. Атанасий Атонски“. Други ценни бълг. ръкописи от XIV в. са един постен и един цветен триод, писани в Зографския манастир „Св. Георги” (№ 23 и № 24) и изпратени в „С. Е.“ през 1360 като дар от митрополит Яков Серски. В библиотеката на „С. Е.“ се съхранява и един ръкопис на бълг. книжовник и преводач Дионисий — празничен миней, писан ок. средата на XIV в. (№ 25).

 

Връзките на „С. Е.“ с бълг. земи не прекъсват и след османското нашествие на Балканите. През XV и особено през XVI и XVII в. продължават посещенията на бълг. поклонници (напр. върху един от листовете на Добромировото евангелие е запазена бележка за пребиваването в „С. Е.“ на поп Петър от Никопол през 1564). В манастира попадат и ръкописи от XVIII в. — напр. часослов, писан през 1775 в Сопот от даскал Тодор. В началото на XIX в. рилският монах Харитон занася като дар на „С. Е.“ автограф на Никифор Рилски от 1770. Очевидно връзките на обителта с бълг. книжовни средища продължават до началото на XIX в., което свидетелства за жизнеспособността на бълг. култура и нейните трайни контакти с най-авторитетните духовни центрове на източноправославната общност.

 

Четириевангелие, български ръкопис от Синайския манастир, XII в.

 

 

            Лит.:

·       Порфирий Успенский. Первое путешествие в Синайский монастырь в 1845 году. СПб., 1856, 351 с.;

·       Порфирий Успенский. Второе путешествие в Синайский монастырь в 1850 году с двумя картами Синая. СПб., 1856, 397 с.;

·       Антонин архим. [Капустин]. Из записок синайского богомольца. — ТКДА, 1873, 9, с. 348—354;

·       Кондаков Η. П. Путешествие в Синай в 1881 году. Одесса, 1882, с. 33—54, 67—156;

·       Описание греческих рукописей монастыря святой Екатерины на Синае. 1. Замечательные рукописи в библиотеке Синайского монастыря и Синаеджуванийского подворья (в Каире), описанные архим. Порфирием Успенским. Под редакцией и с дополнениями В. Н. Бенешевича. Петроград, 1911, 28+664 с.;

·       Розов В. А. Болгарские рукописи Иерусалима и Синая. — Минало, 3, 1914, 9, с. 16—35;

·       Описание греческих рукописей монастыря святой Екатерины на Синае. 3., 1. Рукописи 1224—2150. Под редакцией В. Н. Бенешевича. Петроград, 1917, 4+354 с.;

·       Розов В. А. Српски рукописи Јерусалима и Синаја. — JO, 5, 1925—1926, с. 118—129;

·       Сперанский Μ. Н. Славянская письменность XI—XIV вв. на Синае и в Палестине. — ИОРЯС, 32, 1927, с. 43—118;

·       Snoj A. Staroslovenski rokopisi v sinajskem samostanu Sv. Katarine. — Bogoslovni věstník, 16, 1936, 3, p. 161—180;

·       Garille G. Expédition paléographique au Sinai. — Museon, 63, 1950, 1—2, p. 119—121;

·       Checklist of Manuscripts in St. Catherine’s Monastery, Mount Sinai, Microfilmed for the Library of Congress, 1950. Prepared by K. W. Clark. Washington, 1952, 11+53 p.;

·       Pозов H. Н. Южнославянские рукописи Синайского монастыря. — Филологические науки. Научные доклады Высшей школы, 4, 1961, с. 129—138;

 

 

546

 

·       Clark К. W. Research resources in St. Catherine’s Monastery in Sinai. — B: Труды XXV Международного конгресса востоковедов. Москва, 9—16 августа 1960 г. 1. Общая часть заседания секций Ι-V. М., 1962, с. 517—522;

·       Horálek К. Les manuscrits slaves aurnormstère de Mont Sinaï. — Bsl, 26, 1965, p. 169—175;

·       Ševčenko 1. The Early Period of the Sinai Monastery in the Light of Its Inscriptions. — Dumbarton Oaks Papers, 20, 1966, p. 255—264;

·       Попов Г. Новооткрито сведение за преводаческа дейност на български книжовници от Света гора през първата половина на XIV в. — БЕ, 28, 1978, с. 402—410;

·       Altbauer М. Slavic manuscripts on Sinai. — Полата кънигописьнаı-а, 2, 1979, с. 6—10;

·       Загребин В. М. О происхождении и судьбе некоторых славянских палимпсестов Синая. — В: Из истории рукописных и старопечатных собраний. (Исследования, обзоры, публикации). Сборник научных трудов. Л., 1979, с. 61—80;

·       Ангелов Б. Ст. Търновският книжовник Дионисий Дивни. — Старобългарска литература, 7, 1980, с. 54—62;

·       Куев К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. 2 изд. С., 1986, с. 73, 133—134, 150;

·       Велчева Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир „Света Екатерина“. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, р. 126—129;

·       Tarnanidis I. С. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, 361 p.;

·       Mareš F. V. Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. — In: Palaeoslovenica. Památce Josefa Kurze (1901—1972). Praha, 1991, p. 1—7 (същото в: Slavia, 60, 1991, p. 225—231);

·       Mareš F. V. Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. К hlaholským rukopisům 3/N a 4/N. — Slavia, 62, 1993, p. 125—130;

·       Велчева Б. Късната българска глаголица. — В: Кирило-Методиевски студии. 12. С., 1999, с. 92—99, 102—107;

·       Велчева Б. Новые открытия и проблемы глаголицы. — In: Ötvennéves а szegedi szlavisztika. Пятьдесять лет сегедской славистике. Szeged, 1999, р. 43—46.

 

Боряна Христова

 

 

    (16). „СВЕТА СОФИЯ“ — катедрална църква в Цариград, посветена на Божията премъдрост. Замислена е от виз. имп. Константин I Велики (324—337), но е построена от сина му имп. Констанций (337—361) и осветена на 15 дек. 360. Първоначалната сграда е имала базиликален план, кръгла апсида и дървен покрив като другите ранновиз. църкви. Опожарена през 404 по време на бунта поради изгонването на Йоан Златоуст от имп. Аркадий (395—408) и възстановена през 445 от имп. Теодосий II (408—450) като петкорабна базилика с атриум, дървен покрив и подови мозайки. Отново изгорена през 532 по време на въстанието „Ника“ и изградена из основи от имп. Юстиниан I (527—565), като се променят типът и конструкцията ѝ, както и цялостният ѝ облик (запазен в основни линии до днес). Осветена е тържествено на 27 дек. 537. При земетресенията през 553 и 557 претърпява частични разрушения; след възстановки е осветена отново от Юстиниан I и патриарх Евтихий (552—565) на 24 дек. 562. Наричана е Великата църква (Μεγάλη ἐκκλησία); сегашното си название получава по-късно. Нееднократно възстановявана и частично обновявана при императорите Василий I Македонянин (867—886), Василий II Българоубиец (976—1025), Михаил VIII Палеолог (1259—1282), Андроник II Палеолог (1282—1328), Йоан VI Кантакузин (1347—1354). С падането на Византия под властта на турците (1453) султан Мехмед II Завоевател (1451—1481) превръща църквата в джамия, а султан Селим II (1568—1574) добавя минарета. Променя се и вътрешната ѝ декорация. Християнските мозайки са покрити с мазилка. Поставени са кръгли панели с турски надписи по време на реставрирането ѝ от архитекта Синан (1573) и голям турски надпис в купола по време на реставрацията (1847—1849), предприета от султан Абдул Меджид (1839—1861) и поверена на швейцарския архитект Гаспар Фосати. На 1 февр. 1935 по инициатива на Кемал Ататюрк е обявена за музей, какъвто е и днес.

 

Юстиниан I възлага изграждането на църквата на известния математик Антемий от Трал и на архитекта Изидор от Милет. В продължение на пет години 10 000 строители работят за издигането на новия храм. Създадено е уникално произведение на световната архитектура — куполна базилика с огромни размери (69,70 м х 74,60 м) — съчетание на

 

 

547

 

ранновиз. базилика и куполно съоръжение, познато от архитектурата на Изтока. То е високо постижение на инженерната мисъл, на приложната математика и механика, които са в разцвет през този период. Сериозният проблем, поставен пред архитектите, е покриването на големия централен квадрат с купол със съответна големина (диаметър 31 м). Гениалността на решението е в начина, по който тежестта на купола се разпределя върху осем подпорни стълба — тя се неутрализира чрез полукуполи със същия радиус, разположени от изток и от запад, които от своя страна я разпределят върху останалите подпори. Квадратното подкуполно пространство е затворено от север и от юг с колонади, а е отворено от изток и от запад така, че се акцентира лонгитудиалният план и се постига съвършено единство на вътрешното пространство. Интериорът на църквата е сложна система от разнообразни архитектурно-пространствени части, всяка от които има определено функционално предназначение. Минавайки от вътрешния притвор към същинския притвор, движейки се в огромното пространство на централния кораб и през преливащите се пространства на страничните кораби и галериите към олтара, човек се чувства в атмосфера на възвишена тържественост. Ритмичният полет на полукуполите и пандантивите води погледа към огромната полусфера на купола, който символизира небесния свод и се издига на огромна височина (54 м). Вътрешната конструктивна връзка между архитектурните елементи на църквата е скрита от погледа. Целта е да се създаде впечатление, че някаква свръхестествена сила поддържа купола. Мекото сияние на светлината от четиридесетте прозореца, прорязващи основата му, създава впечатлението, че той, по думите на виз. историк Прокопий Кесарийски, „свободно витае над храма“.

 

Църквата „Св. София“ в Цариград — интериор

 

Като най-важен култов център — императорски и патриаршески храм, църквата отговаря преди всичко на основните нужди на богослужението; в ранновиз. епоха то се разгръща като поредица от мащабни процесии и предполага участие не само на свещенослужителите, но и на многобройни верующи, които следват епископа с песнопения и молитви. Храмът има голям атриум, два притвора, просторен наос, солея и амвон. Олтарното пространство е било отделено със съвсем ниска олтарна преграда (сребърна с позлата), осигуряваща оптимална видимост. Запазени са стъпалата на синтрона, на който са сядали представителите на висшия църковен клир. -

 

 

548

 

Изграждането на църквата „Св. София“ в Цариград. Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата хроника, XIV в.

 

Светият престол е бил златен, върху него е бил поставен огромен златен кръст (откраднат по-късно от кръстоносците). В четирите ъгъла на сградата е имало рампи, които са осигурявали достъпа до галериите. Истор. извори съобщават, че през X в. императорът е участвал в тържественото богослужение във Великата църква деветнадесет пъти годишно. Първоначално неговото място е било в източната част (последния интерколумниум на колонадата) на южното крило, където са намерени останки от трона. С присъствието на императора е свързано използването на митатория — малко помещение за приемане на поклонници. Архитектурният комплекс на църквата е включвал и редица допълнителни помещения — патриаршия, библиотека и др., от които днес са запазени само баптистериумът (центрична сграда в югозападната част на комплекса), превърнат в мавзолей на султаните Мустафа и Ибрахим, и скевофилакият (центрична сграда на североизточния ъгъл на църквата), т. е. ризницата, в която са се пазели богослужебните съдове, утвари и много реликви.

 

Храмът е едно от най-значителните творения на виз. изкуство. За да го украси, Юстиниан I събира най-скъпите мрамори, порфири и други материали от обширната си империя. Разноцветните мраморни облицовки на стените и колоните, изящната каменна резба по канителите, включваща монограмите на Юстиниан и Теодора, подовите и стенните мозайки, многобройните златни и сребърни съдове, обсипани със скъпоценни камъни, допълват естетическото въздействие на архитектурата.

 

Първоначалната мозаична украса на църквата не е включвала антропоморфни изображения. Павел Силенциарий отбелязва, че куполът е бил украсен с мозаичен кръст в кръгъл медальон. Изпълнението на широка програма за украсяване на църквата с мозайки започва след победата на иконопочитанието при патриарх Фотий (858—867, 877—886), който „въвежда православието не само догматически, но и визуално“ (С. Манго). Седемнадесетата хомилия на Фотий е произнесена по случай откриването на 29 март 867 на едно мозаично изображение на Богородица с младенеца. Тя твърде добре съответства на стила на това изображение; приема се, че се отнася за току-що завършената апсидна мозайка на църквата. Същите стилови белези отличават и образа на архангела в олтарната част. По-нататъшното украсяване на църквата е свързано с реконструкцията на северния и южния тимпан след земетресението през 869. В четиринадесетте ниши (по седем от север и от юг) са били изобразени в цял ръст фигури на църковни отци, а над тях са били разположени фигурите на шестнадесет пророци. Запазени са само образите на Йоан Златоуст, Игнатий Богоносец и на цариградския патриарх Игнатий (847—858, 867—877). Създаването на тези мозайки се свързва c второто издигане на Фотий на патриаршеския престол. По-голямата част от изобразените патриарси се споменават в т. нар. Типик на Великата църква, запазен в ръкописа Patmos cod. 266 от X в. По същото време е била изпълнена украсата на помещението над югозападния вестибюл, считано за част от Патриаршията. В него са представени композицията „Дейсис“,

 

 

549

 

дванадесетте апостоли и четирима цариградски патриарси: Герман I (715—730), Тарасий (784—806), Никифор I (806—815) и Методий I (843—847). Ревностни защитници на иконопочитанието, те настойчиво напомнят за победоносната борба на Православната църква с иконоборците. Четиримата като група се изтъкват в Синодика на православието.

 

Богородица с младенеца, имп. Йоан II Комнин и имп. Ирина. Мозайка в църквата „Св. София“ в Цариград

 

Украсата на църквата продължава и по-късно. Редица императори оставят вотивни мозаични пана в различни части на интериора. В люнета над главния вход от притвора към наоса е представен имп. Лъв VI Философ (886—912), коленичил пред Христос. На северния стълб в северната галерия е мозаичният портрет на имп. Александър (912—913) в разкошно императорско облекло и инсигнии. В южния вестибюл, в люнета над входа, е представена Богородица с младенеца, на която императорите Константин I Велики и Юстиниан I поднасят своите творения: града Константинопол и храма „С. С.“. В южната галерия е изобразен Христос на трон; имп. Зоя (1042) и имп. Константин IX Мономах (1042—1055) му поднасят дарове за Великата църква. Същата иконографска формула е повторена около един век по-късно в мозайката, изобразяваща Богородица с младенеца, а от двете ѝ страни — имп. Йоан II Комнин (1118—1143) и съпругата му Ирина, дъщеря на унгарския крал Ладислав I (1077—1095). През 1122, когато Йоан II Комнин обявява сина си Алексий за съвладетел, на съседния пиластър е добавен и неговият портрет. Най-късното мозаично пано в украсата на църквата е композицията „Дейсис“ — също в южната галерия. Тя представя Христос Пантократор, Богородица и Йоан Кръстител в молитвени пози, застъпващи се за греховете на човечеството. Датира се от втората четвърт на XII в. или от времето ок. 1260 — след възстановяването на империята от Михаил VIII Палеолог. Това е едно от най-високите постижения на виз. мозаична живопис, с изтънчени ефекти от меки преходи на топли и студени тонове и с одухотворени образи. Днес по-голямата част от мозайките, украсявали някога Великата църква, са освободени от мазилка и раставрирани от специализирани екипи на Американския византоложки инст. Проучванията продължават и е възможно да бъдат открити още ценни детайли от сложния архитектурно-живописен ансамбъл.

 

„С. С.“ е спомената два пъти в ЖК. Преди да се уедини в манастир, Константин Философ заема „малко време“ службата библиотекар на патриарха в нея (гл. 4). Преобладава мнението, че с израза вивлиотикарь оу патріарха въ с҃тѣи Софіи е означена длъжността хартофилакс, т. е. доверен секретар на патриарха. По-трудно за тълкуване е съобщението, че Философът успява да прочете и разясни стиховете, написани с евр. и самаритански букви върху потир в църквата „С. С.“ (гл. 13). Въпросите за достоверността на този епизод, за генетичните и типологичните му връзки с други древни текстове и за символните му значения са част от проблематиката около т. нар. Соломонова чаша.

 

            Лит.:

·       Grelot G.-J. Relation nouvelle d’un voyage de Constantinople. Paris, 1681, p. 103—155;

 

 

550

 

·       Joannes Сantaсuzеnus. Historia. 3. Ed. L. Schopen. Bonn, 1828—1832, p. 29—30;

·       Constantinus VII Porphyrogenitus. De ceremoniis. 1. Bonn, 1829, p. 1—44; 2. Bonn, 1830, p. 125—166;

·       Geоrgius Pachymeres. De Michaele et Andronico Palaeologis. 1., 1. Bonn, 1835, p. 172—173;

·       Paulus Silentiarius. Descriptio sanctae Sophiae et ambonis. Ed. I. Bekker. Bonn, 1837, 180 p.;

·       Sаlzenberg W. Altchristliche Baudenkmale von Constantinopel vom V. bis XII. Jahrhundert. Berlin, 1854, 12+140+52 p.;

·       Chronikon Paschale. Ed. L. Dindorf. Bonn, 1863 (Corpus scriptorum historiae byzantinae, 1), p. 544;

·       Кондаков H. Византийские церкви и памятники Константинополя. Одесса, 1886, с. 121—129;

·       Красносельцев Н. Типик церкви Святой Софии. — ЛИФОНУ 2. Византийское отделение. 1, 1892, с. 162—196;

·       Evagrius. Historia ecclesiastica. 4. Ed. J. Bidez, L. Parmentier. London, 1898, p. 31;

·       Τοῦ ἐν ἁγίοις πατρός ἡμῶν Φωτιοῦ πατρίαρχου Κωνσταντίνου πόλεως Λόγοι καὶ ὁμίλιαι. 2. Ἐν Κωνσταντινουπόλει, 1900, p. 286—289;

·       Διήγησις περὶ τῆς οἰκοδομῆς τοῦ ναοῦ τῆς μεγάλης τοῦ θεοῦ ἐκκλησίας τῆς ἐπονομαζομένης ἀγίας Σοφίας. — In: Scriptores originum Constantinopolitanarum. Rec. Th. Preger. 1. Lipsiae, 1901, p. 74—108;

·       Antoniades E. Μ. Ἐκφρασις τῆς Ἁγίας Σοφίας. 3. Leipzig, 1909, 268 p.;

·       Ebersоlt J. Sainte-Sophie de Constantinople. Etudes de topographie d’après le Livre des Cérémonies. Paris, 1910, 135 p.;

·       Friedländer P. Johannes von Gaza und Paulus Silentiarius. Kunstbeschreibungen justinianischer Zeit. Leipzig-Berlin, 1912, p. 225—265, 267—305;

·       Ebersolt J., A. Thiers. Les églises de Constantinople. Paris, 1913, 57p.;

·       Procopius Caesariensis. Opera omnia. 3., 2. Libri περὶ κτισμάτων sive de aedificiis cum duobus indicibus et appendice. Lipsiae, 1913, p. 23—26;

·       Mercalli S.-G. Sulle iscripzioni di Santa Sofia. — Bessarione, 26, 1922, p. 206—207;

·       Schneider A. Byzanz; Vorarbeiten zur Topographie und Archäologie der Stadt. Berlin, 1936, 106 p.;

·       Založieсky W. Die Sophienkirche in Konstantinopel und ihre Stellung in der Geschichte der abendländischen Architektur. Città del Vaticano, 1936 (Studi di antichità cristiana, 12), 271 p. + 24 tabl.;

·       Schneider A. Die Hagia Sophia zu Konstantinopel. Berlin, 1939, 48 p. + 23 ill.;

·       Mamboury E. Topographie de Sainte-Sophie, le sanctuaire et la solea, le mi tatorium etc. — In: Atti del V Congresso di Studi bizantini. Roma, 1940, p. 203—214;

·       Лазарев В. История византийской живописи. 1.М., 1947, с. 51—52, 77, 84—90, 116—117;

·       Xуdes S. The Chancel Barrier, Solea and Ambo of Hagia Sophia. — The Art Bulletin, 29, 1947, p. 1—24;

·       Мавродинов H. Византийската архитектура. С., 1955, с. 17—24;

·       Strunk О. The Byzantine Office at Hagia Sophia. — Dumberton Oaks Papers, 9—10, 1956, p. 177—202;

·       Grabar A. L’iconoclasme byzantin. Dossier archéologique. Paris, 1957, p. 172—178, 185;

·       Кitzinger E. Byzantine Art in the Period between Justinian and Iconoclasme. — In: Berichte zum XI. Internationalen Byzantinisten-Kongreß. München, 1958, p. 1—50, 26 tabl.;

·       Mango C. The Brazen House. — Arkaeologisk Kunsthistoriske Meddeleser, 4, 1959, p. 182—183;

·       Фωτίου ὁμιλίαι. Ἔκδοσις κειμένου εἰσαγωγή καὶ σχόλια ὐπὸ Β. Λαούρδα. Θεσσαλονίκη, 1959, p. 74—75, 164—172;

·       Dirimtekin F. Le skevophylakion de Sainte-Sophie. — REB, 19, 1961, p. 390—400;

·       Dirimtekin F. Les fouilles faites en 1946—47 et en 1958—60 entre Sainte-Sophie et Sainte-Irène à Istanbul. — Cahiers archéologiques, 13, 1962, p. 161—185;

·       Mango C. Materials for the Study of the Mosaics of St. Sophia at Istanbul. Washington, 1962 (Dumbarton Oaks Studies, 8), 48 p.;

·       Agathiae Myrinaei Historiam libri quinque. 5. Ed. R. Keydell. Berlin, 1967, p. 2—5;

·       Jantzen H. Die Hagia Sofia des Kaisers Justinian in Konstantinopel. Köln, 1967, 113 p.;

·       Kähler H. Hagia Sofia. With a Chapter on the Mosaics by C. Mango. London, 1967, 75 p.;

·       Matthews T. F. The Early Churches of Constantinople. Architecture and Liturgy. Pennsylvania, 1971, p. 88—105, 133—134, 166—167;

·       Mango C. The Art of the Byzantine Empire (312—1453). Sources and Documents. New Jersey, 1972, p. 26, 72—102;

·       Van Millingen A. Byzantine Churches in Constantinople. Their History and Architecture. London, 1974, 352 p.;

·       Πασαδαίος A. Ὁ Πατριαρχικὸς οἴκος τοῦ Οἰκουμενικοῦ θρόνου. Θεσσαλονίκη, 1976, 160 p.;

·       Сοrmack R., E. Hawkins. The Mosaics of St. Sophia at Istanbul: The Room above the Southwest Vestibule and Ramp. — Dumbarton Oaks Papers, 31, 1977, p. 177—251;

·       Mango C. Architettura bizantina. Milano, 1978, p. 59—68;

·       Breckenridge J. Christ on the Lyre-Backed Throne. — Dumbarton Oaks Papers, 34—35, 1980—1981, p. 247—260;

·       Τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν Φωτίου Λόγοι και ὁμιλίαι. Ed. S. Aristarches. 2. Constantinople, 1990, p. 369;

·       Berger A. Die Hagia Sophia in Geschichte und Legende. — In: Die Hagia Sophia in Istanbul. Akten des Berner Kolloquiums vom 21. Oktober 1994. Bern, 1997, p. 11—28;

·       Алексеев А. А. Русские граффити цареградской Софии. — ТОДРЛ, 51, 1999, с. 321—323.

 

Елка Бакалова

 

 

    (17). „СВЕТА СОФИЯ“ — църква в Охрид. От XI до края на XIV в. е главна църква на Охридската архиепископия. Предполага се, че това е една от седемте съборни църкви, издигнати от бълг. княз Борис I (852—889). Н. Мавродинов отъждествява споменатата от архиепископ Теофилакт Охридски съборна църква, построена от Борис I в Охрид, с църквата „Св. Богородица Челница“,

 

 

551

 

а изграждането на „С. С.“ отнася към времето на цар Самуил (997—1014). При извършените в началото на 50-те г. на XX в. археол. проучвания и консервационни работа се установява, че църквата е запазила основния си вид от втората четвърт на XI в. с някои по-късни добавки. Тя е основно преустроена по времето на архиепископ Лъв (ок. 1037—1056). Сградата е трикорабна базилика с галерии над притвора и над страничните кораби. Имала е голям купол (дн. разрушен) над мястото на пресичането на главния кораб с трансепта и кула камбанария пред западната фасада. Смесеният (клетъчен) градеж (т. е. редуването на камъни и тухли) е характерен за виз. (и по-специално за цариградската) архитектура през XI—XIV в. В източната част върху апсидите са запазени декоративни кръстове и полуарки, изпълнени в техниката на opus spicatum (т. е. със забити в стената тухли).

 

Архиепископ Лъв, бивш хартофилакс на цариградската „Света София“, посвещава обновената църква на Премъдростта божия по подобие на великата виз. светиня, както правят много други владетели и представители на висшия църковен клир в целия православен свят (в Сердика, Солун, Киев, Новгород, Никея, Трапезунд и другаде). Обновяването на църквата означава изработване на пластическата украса на олтарната преграда и амвона, но най-вече — цялостно изписване на храма. Създаден е единен живописен ансамбъл със сложно идейно съдържание и високи художествени достойнства.

 

Църквата „Св. София“ в Охрид

 

Премъдростта божия (св. София), на която е посветен храмът, е старозаветна тема, свързана с основната същност на християнската догматика и означава въплъщението на Христос-Логос. Тя е представена в църквата чрез изображението на Богородица (в олтарната апсида) като носителка на Логоса, въплътен в младенеца Христос (изобразен в овален щит на гърдите ѝ), комуто се покланят две редици леко наведени ангели, движещи се един зад друг в тържествен ритъм към олтара. Останалите старозаветни и литургични композиции („Жертвоприношението на Авраам“, „Гостоприемството на Авраам“, „Литургията на св. Василий Велики“, „Сънят на Яков“ и „Тримата еврейски отроци в огнената пещ“) също са изпълнени със символичен смисъл. Те са обединени около Евхаристията — най-важния момент в християнското богослужение. Наред с „Причастието на апостолите“ и „Службата на св. Василий Велики“, които са преки илюстрации на евхаристийното тайнство, изобразените старозаветни теми представляват своеобразно тълкуване на същата тема (така напр. „Жертвоприношението на Авраам“ е старозаветен първообраз на Христовата жертва; Авраам, който жертва Исаак, е първообраз на Бог отец, който жертва сина си за спасението на човечеството; Исаак сам носи дървата, на които ще изгори, както Христос сам носи кръста, на който ще бъде разпънат, и т. н.).

 

 

552

 

Св. Кирил и св. Климент. Стенопис в църквата „Св. София“ в Охрид, 1045 г.

 

В момента на остра полемика между Цариградската и Римската църква по въпроса за причастието, за квасния и безквасния хляб, непосредствено преди окончателния разкол (т. нар. схизма) в 1054 между Източната и Западната църква, акцентирането на отделни елементи на евхаристийното тайнство в стенописите на църквата придобива особено актуално значение.

 

Останалите изображения в другите части на храма също са подчинени на определена идеологическа тенденциозност. Представена е обширна галерия от образи на прочути църковни дейци на Православния изток: цариградски, ерусалимски, александрийски и антиохийски патриарси; епископи на известни малоазийски църковни центрове. Значително място заемат и портретите на шест римски папи, от които са идентифицирани Климент I (90—100), Лъв I (440—461), Григорий I Велики (590—604), Силвестър I (314—337) и вероятно Инокентий I (402—417). По времето, когато се изписва охридската „С. С.“, именно тези личности се разглеждат като идеални представители на Римската курия и заемащите папския престол Климент II (1046—1047), Лъв IX (1048—1054), Григорий VI (1045—1046) и Силвестър III (1045) носят имената на великите си предшественици. Както установява А. Грабар, образът на един от цариградските патриарси — св. Евстатий (1019—1025), може да служи като сигурен terminus post quem за датирането на стенописите в църквата. Особено важното значение на всички тези портрети (толкова много изображения на видни дейци на Християнската църква няма в никой друг живописен ансамбъл) би могло да се обясни определено с политически причини. По времето, когато Византия завладява Б-я и Охридската архиепископия, обръщането към другите църкви чрез изобразяването на техни представители по стените на охридската съборна църква е необходимо, за да се означи и изтъкне мястото на новата автокефална църква сред тях и преди всичко пряката ѝ връзка с Вселенската църква и Константинопол.

 

Сред портретите на изтъкнати църковни дейци са и най-ранните изображения на слав. просветители, най-пряко свързани с Охрид и Охридската църква — св. Кирил Философ и св. Климент. Те са изписани на южната стена на дяконникона (до Климент Охридски има още един много повреден неидентифициран лик, който би могъл да бъде на Методий). Св. Кирил е представен фронтално, с евангелие в лявата ръка. Облечен е в архиерейско облекло (въпреки липсата на сигурни данни за епископския му сан) — бял фелон с омофор, с наръкавници и набедреник.

 

 

553

 

Има гъста прошарена коса, покриваща горната половина на челото му, и къса, почти бяла брада. Запазеният надпис: „О А[ΓΙОС] KYP[IΛΛOC] ΔΙΔАСКАЛОС ΤΩΝ...“ го характеризира с обичайното му назоваване „учител“ на славяните. Св. Климент е също в епископско облекло. Типологичните особености на неговия образ, които не се променят през цялото Средновековие, са вече оформени — високо изпъкнало голо чело и заострен в долната си част овал на лицето, завършващ с права, също заострена брада. Включването на образите на св. Кирил и св. Климент в стенописната украса на „С. С.“ има голямо културноистор. значение. Появата им в изобразителното изкуство бележи последната фаза в оформянето на техния култ. Съвсем естествено е, че той се развива преди всичко в Преслав и Охрид, където се зараждат химнографските и агиографските произведения в тяхна чест. Изписването на ликовете на слав. светци в църквата по времето на архиепископ Лъв говори за силата на кирило-методиевските традиции, за необходимостта чрез тях да се изтъкне приемствеността в културно-просветната политика на Охридската архиепископия.

 

По стил стенописите в църквата представляват един от най-своеобразните варианти на класическото виз. изкуство от XI в. Единствени близки паралели за тях са намерени сред стенописите на солунската църква „Св. София“ от първата половина на XI в. Строгият и лаконичен художествен език, суровата тържественост на фигурите и жестовете, безкомпромисният аскетизъм и интелектуалното напрежение силно въздействат върху зрителя. Чрез сдържаните движения на отделните фигури, чрез деформацията на пропорциите и изразителността на ликовете, чрез суровия колорит се създава особен свят, необичайно внушителен поради пластическата яснота на всеки образ, поради силата и простотата на всеки лик.

 

В 1313—1314 към църквата е добавен голям външен притвор с галерия над него и с две крила с куполи от север и от юг. Изписани са нови фрески, добавена е скулптурна декорация. Тази художествена дейност се разгръща по инициатива на охридския архиепископ Никола след включването на Охрид в границите на сръбската държава (1334). За изписването на новопостроения външен нартекс е поканен един от най-добрите живописци на епохата, Йоан Теориан, който е оставил подписа си върху меча на архангел Михаил в сцената „Покаяние Давидово“. Запазена е голяма ктиторска композиция, представяща архиепископа пред Христос, воден от своя патрон св. Никола и придружен от най-популярния охридски светец Климент. Стенописите на галерията на външния нартекс имат своеобразно идейно съдържание, включващо илюстрации на стихирата за Рождество Христово, историята на Йосиф, сцени, представящи предсмъртните мигове на монаси според текстовете на Андрей Критски, и др. Сред допоясните изображения на светци — лечители и изповедници, е и образът на св. Наум Охридски, представен благославящ, в монашеско облекло и със свитък в лявата ръка. Този лик, заедно с лика от прочутата литийна икона, изпълнена също от ателието на Йоан Теориан, е един от най-ранните портрети на Наум Охридски. Изобразителният контекст подсказва, че в стенописите на галерията се изтъква преди всичко мисионерската дейност на Наум, както и широко разпространеното вярване в неговата изцеляваща сила.

 

Между 1346 и 1350 от същия зографски екип е изписан и малкият параклис „Св. Йоан Предтеча“ със средства на деспот Йоан Оливер, а през 1364—1365 други майстори украсяват със стенописи

 

 

554

 

северния параклис „Св. Григорий Богослов“, чийто ктитор е деволският епископ Григорий II.

 

 

            Лит.:

·       Милюков П. Христианские древности Западной Македонии. — ИРАИК, 4, 1899, с. 86;

·       Мillеt G. L’école greque dans l’architecture byzantine. Paris, 1916, p. 41;

·       Кондаков H. Македония. Археологическое путешествие. СПб., 1919, с. 228—231;

·       Schmidt-Annaberg R. Die Basilik Aja Sophia in Ochrida. — Deutsche Bauzeitung, 55, 1921, p. 193—211;

·       Иванова В. Стари църкви и манастири в българските земи (IV—XII в.). — ГНАМ, 4, 1922—1925, с. 523—524;

·       Оkunеv N. Fragments des peintures de l’église Sainte Sophie d’Ochride. — In: Mélanges Charles Diehl. Etudes sur l’histoire et l’art de Byzance. 2. Paris, 1930, p. 117—131;

·       Maвродинов Н. Еднокорабната и кръстовидната църква по българските земи до края на XIV в. С., 1931, 188 с.;

·       Filоv В. Geschichte der bulgarischen Kunst. 1. Geschichte der altbulgarischen Kunst bis zur Eroberung des bulgarischen Reiches durch die Türken. Berlin, 1932, p. 38—40;

·       Коцо Д. Црквата св. Софија во Охрид. — Годишен зборник. Филозофски факултет на Универзитетот, Скопје, 2, 1949, с. 343—358;

·       Љубинковић Р. Конзерваторска испитивања и радови на цркве Свете Софије у Охриду. — Зборник заштите споменика културе, 2, 1952, 1, с. 201—210;

·       Forlati F., С. Brandi, Y. Froidеvaux. Saint Sophia of Ochrida: Preservation and Restoration of the Building and Its Frescoes. Report of the UNESCO Mission of 1951. Paris, 1953, p. 27;

·       Millet G. La peinture du Moyen âge en Yugoslavie. 1. Paris, 1954, p. VIII, tabl. 1—10;

·       Maвpодинов Н. Старобългарската живопис. С., 1956, с. 40—49;

·       Миљковиќ-Пепек П. Материали за македонската средновековна уметност. Фреските во светилиштето на црквата св. Софија во Охрид. — Зборник на Археолошкирт музеј во Скопје, 1, 1956, с. 37—67;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 264—268, 283—290;

·       Радојчић С. Фреска Покајања Давидовог у охридској Св. Софији. — Старинар, 9—10, 1959, с. 133—136;

·       Миљковик-Пепек П. Материали за историјата на средновековното сликарство во Македонија. 2. Циклусот страданија апостолски од Св. Софија во Охрид. — Зборник на Археолошкиоот музеј во Скопје, 3, 1961, с. 99—105;

·       Радојчић С. „Чин бивајеми на разлучение души от тела“ у монументалном сликарству XIV века. — ЗбРВИ, 7, 1961, с. 39—50;

·       Ljubinković R. La peinture murale en Serbie et en Macédoine aux XI^e et XII^e siècles. — In: Corsi di cultura sull’arte ravennate e bizantina, 9, 1962, p. 413—422;

·       Лазарев B. H. Живопись XI—XII веков в Македонии. — In: Actes du XII^e Congrès international d’études byzantines. 1. Beograd, 1963, p. 105—121;

·       Радојчић С. Прилози за историј најстаријег охридског сликарства. — In: Mélanges Georges Ostrogorsky. Beograd, 1964 (ЗбРВИ, 8., 2), p. 166—168;

·       Grabar A. Les peintures murales dans le coeur de Saint-Sophie d’Ochrid. — Cahiers archéologiques, 15, 1965, p. 257;

·       Грозданов Цв. Портретите на Климент Охридски во средновековната уметност. — В: Словенска писменост. Охрид, 1966, с. 101—102;

·       Грозданов Цв. Појава и продор портрета Климента Охридског. — Зборник за ликовне уметности, 3, 1967, с. 49—70;

·       Lazarev V. Storia della pittura bizantina. Torino, 1967, p. 158—160;

·       Миљковиќ-Пепек П. Материали за историјата на средновековното сликарство во Македонија. 3. Фреските во наосот и нартексот на црквата св. Софија во Охрид. — Културно наследство, 3, 1971, с. 1—25;

·       Ђурић В. Марков манастир — Охрид. — Зборник за ликовне уметности, 8, 1972, с. 151—154;

·       Ђурић В. Византийке фреске y Југославији. Београд, 1974, с. 9—11, 179—180;

·       История на българското изобразително изкуство. С., 1976, с. 154—155;

·       Hamann-McLean R., Н. Halensleben. Die Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien vom 11. bis zum frühen 14. Jahrhundert. Grundlegung zu einer Geschichte der mittelalterlichen Monumentalmalerei in Serbien und Makedonien. Giessen, 1976, p. 15—17, 215—248;

·       Грозданов Цв. Охридско зидно сликарство XIV века. Београд, 1980, с. 24—28;

·       Грозданов Цв. Слика јављања Премудрости св. Јовану Златоустом у Св. Софији Охридској. — ЗбРВИ, 19, 1980, с. 147—155;

·       Wahrton Epstein А. The Political Content of the Paintings of Saint Sophia at Ochrid. — JOB, 29, 1980, p. 315—329;

·       Грозданов Цв. Портрети на светителите од Македонија од IX—XVIII век. Скопје, 1983, 321 c.+ 110 ил.;

·       Djurić V. Un courant stylistique dans la peinture byzantine vers le milieu du XIe s. — Зограф, 15, 1984, c. 15—24;

·       Лидов A. M. Образ „Христа-архиерея“ в иконографической программе Софии Охридской. — Зограф, 17, 1986, с. 5—20 (същото в: Византия и Русь. М., 1989, с. 65—90);

·       Schellewald В. Die Architektur der Sophienkirche in Ochrid. Bonn, 1986, 328 p.;

·       Грозданов Цв. Јавување на Премудроста на св. Јован Златоуст во Света Софија Охридска. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 35—42;

·       Грозданов Цв. Проучување на живописот на Света Софија Охридска. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 24—35;

·       Грозданов Цв. Циклусот на четириесетте маченици во Света Софија Охридска. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје 1990, с. 42—51;

·       Толстая Т.В. „Сорок севастийских мучеников“ в иконографической программе жертвенника Софии Охридской. — Bsl, 56, 1995, р. 743—752;

·       Грозданов Цв. Фреските на Св. Софија Охридска. Скопје, 1997, 64 с.;

·       Гулевски Ал. Пневматологијата на свети Василиј Велики и олтарскиот фреско-живопис во Света Софија Охридска. — Пелагонитиса, 3—4, 1997, с. 60—73;

 

 

555

 

·       Gerstel Sh. Beholding the Sacred Mysteries. Programs of the Byzantine Sanctuary. Seattle-London, 1999, p. 49—56, 83—84;

·       Миљковиќ-Пепек П. Иконографските представи на Софија — Премудрост Божија во Охридскиот катедрален храм „Света Софија“. — Пелагонитиса, 9—11, 2000, с. 97—110.

 

Елка Бакалова

 

 

    (18). „СВЕТИ ГЕОРГИ“ — църква в София; една от най-старите постройки с центричен план в бълг. земи. Изградена е върху квадратна основа с четири полукръгли ниши в ъглите на квадрата и една голяма четвъртита ниша на източната стена, която при превръщането на сградата в църква играе ролята на олтарна апсида. Горната ѝ част е оформена като цилиндрично тяло (ротонда) с диаметър 9,50 м, завършващо с барабан и голям полусферичен купол. Общата ѝ височина е ок. 14 м. Градежът е масивен, изпълнен изцяло с тухли.

 

Първоначалното предназначение и датировката на сградата все още са спорни. Някои автори (Б. Филов, Ал. Рашенов, А. Грабар, Ст. Бояджиев) смятат, че тя е римска обществена баня от II, III или началото на IV в., като се аргументират и с наличието на хипокаустна (отоплителна) инсталация, открита при археол. разкопки. Съществува и друго, по-убедително становище (С. Бобчев, Ив. Венедиков, Т. Петров и др.), според което от самото начало на изграждането си (първата половина на IV в.) тя е била култова сграда (мартирион или баптистерий), а откритата под ранната подова основа система от четвъртити стълбчета не е отоплителна, а дренажно-вентилационна.

 

Църквата „Св. Георги“ в София

 

Кога точно сградата е започнала да се използва като църква, остава неизвестно. по-определени заключения могат да се направят само въз основа на запазените в горната част на интериора стенописи. Първите два слоя стенописи са открити по време на реставрационните работи, завършили през 1971. Дотогава са известни само третият слой стенописи и няколко по-стари фрагмента, публикувани през 1934 от Филов. Към първия слой се отнасят изображенията в барабана на купола — шест фигури на ангели, съставляващи част от композиция, в която небесните сили се покланят на Христос Вседържител. Вероятно той е бил в зенита на купола (съществуващото днес изображение на Христос Вседържител е от XIV в.). Фигурите на архангелите са запазени само в долната си част, с изключение на една, чийто лик е забележителен с изключителното си съвършенство. Между прозорците са запазени и четири фигури на пророци, изтрити и избледнели от времето. При липса на точни истор. данни за първото изписване на църквата датирането на стенописите се основава на стиловия анализ и остава спорно. Според М. Цончева те са изпълнени през X в., докато Л. Прашков и др. приемат за по-вероятно началото на XI в. Монументалността на фигурите, подчертаната релефност на формите, тежките гънки на драпериите, които акцентират стереометричния характер на телата, и най-вече архангелският лик, поразяващ с класическата си красота и моделировка, говорят за връзките на тези фрески с най-антикизиращите образци на виз. изкуство от XI в.

 

 

556

 

Стенописите от втория слой представят църковните празници и няколко отделно стоящи фигури в цял ръст, между които са осем фигури на пророци, по двама между прозорците на барабана. С този слой е свързан и големият кръгов надпис на грц. език в основата на барабана, в който е било споменато името на епископа на Сердика (дн. изкъртено). От двете страни на олтарната апсида са изобразени Богородица и архангел Гавриил, съставляващи сцената „Благовещение“. Останалите празнични сцени са разположени по две в четирите ниши на църквата. „Успение Богородично“ е върху южната стена, а „Разпятие“ — върху северната. Към същия слой принадлежат образите на четиримата евангелисти, а на западната стена — на шестима монаси със свитъци в ръце. Под тях са запазени фрагменти от ктиторска композиция — горната част на фигура в архиерейско облекло с модела на църквата в ръка. И по иконография, и по стил тези стенописи отразяват най-характерните особености на живописта на границата между XII и XIII в., както единодушно ги датират всички специалисти.

 

Третият слой стенописи е запазен в най-горната част на църквата. Той включва фигури на пророци и образа на Христос Пантократор, които се датират от 80-те г. на XIV в.

 

За значението на църквата по време на османското владичество свидетелства Разказът на Владислав Граматик за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново в Рилския манастир. Описвайки подробно пътя на процесията, авторът отбелязва, че тя е спряла в София за около шест дни, а останките на светеца са били изложени „в митрополитската църква „Св. Георги“ за всенародно поклонение. По традиция споменатата от Владислав Граматик митрополитска църква се отъждествява с църквата „С. Г.“. През XVI в. тя е превърната в джамия (т. нар. Гюлджамия); след Освобождението (1878) е отново църква.

 

 

            Лит.:

·       Иречек К. Пътувания по България. Пловдив, 1899, с. 16—17;

·       Спространов Е. Старовизантийски надписи в черквата „Св. Георги“ в София. — ПСп, 62, 1901—1902, с. 410—413;

·       Grabar A. La peinture religieuse en Bulgarie. Paris, 1928, p. 86—88;

·       Филов Б. Софийската църква Св. Георги. С., 1933 (Материали за историята на София, 7), 8 + 80 с., 12 табл.;

·       Κονσταντόπουλος К. Μ. Ἐπιγραφὴ δυσαναγνώσιος. — Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 11, 1935, p. 416—420;

·       Πεζόπουλος Ε. Ἐπιγραφῆς δυσαναγνώστου ἀνάγνοσις. — Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 12, 1936, p. 433—439;

·       Рашенов А. Църквата „Св. Георги“ в София. — Родина, 2, 1939, 2, с. 62—66;

·       Карасимеонов П. Църквата „Св. Георги“ в София. — ГНАМ, 7, 1942 (1943), с. 185—231;

·       Карасимеонов П. Начало на славянобългарската архитектура и история. С., 1943, с. 43—44;

·       Мавродинов Н. Старобългарската живопис. С., 1943, с. 54;

·       Венедиков Ив., Т. Петров. Църквата „Св. Георги“ в София. — В: Сердика. 1. С., 1964, с. 77—108;

·       Иванов Т., С. Бобчев. Разкопки върху площта на хотел „Балкан“ в центъра на София през 1952—1953 г. — В: Сердика. 1. С., 1964, с. 9—76;

·       Кръстев К. Стенописите в софийската църква „Св. Георги“. — Изкуство, 14, 1964, 7, с. 26—33;

·       Прашков Л. За средновековната живопис в църквата „Св. Георги“ в София. — Изкуство, 16, 1966, 10, с. 32—35;

·       Красовска-Райнова Л. Нови проучвания и консервации на стенописите в църквата „Св. Георги“ в София. — Музеи и паметници на културата, 16, 1971, 4, с. 38—40;

·       Янев Ст. Нови данни за църквата „Св. Георги“ в София. — Музеи и паметници на културата, 16, 1971, 4, с. 42—46;

·       Красовска-Райнова Л. Най-ранната стенопис в ротондата „Св. Георги“. — Музеи и паметници на културата, 18, 1973, 3, с. 15—17;

·       Бояджиев Ст. Църквата „Св. Георги“ в София. — Архитектура, 21, 1974, 2, с. 38—39;

·       История на българското изобразително изкуство. С., 1976, с. 101—103;

·       Цончева М. Църквата „Св. Георги“ в София. С., 1979, 276 с.

 

Елка Бакалова

 

 

    (19). „СВЕТИ КЛИМЕНТ РИМСКИ“ („San Clemente“) — църква в Рим. Намира се на ъгъла на ул. „Сан Джовани ин Латерано“ и площад „Сан Клементе“ на ок. 270 м по пътя от Колизея към църквата

 

 

557

 

 „Сан Джовани ин Латерано“. Най-ранното ниво на застрояване е открито на 20 м под съвременната църква и е било съставено от жилищни постройки, изгорели през 64 при запалването на Рим от имп. Нерон. След пожара на мястото им са построени малък храм на Митра (края на II в.) и жилищна сграда, може би принадлежала на консула и мъченик Титус Флавиус Клеменс, съвременник на архиепископ Климент Римски. Една от залите вероятно е била предназначена за събиране на християни (в края на I или началото на II в.). Смята се, че тя е една от 18-те титулни базилики в Рим, за която се съобщава в извори от 390. При папа Сириций (384—399) на това място била построена раннохристиянска базилика, която в 1084 била разрушена при нашествието на норманите. Нейните останки се виждат днес в т. нар. долна църква, която е била разкопана едва в средата на XIX в. При папа Пасхалис II (1099—1118) върху засипаните останки от раннохристиянската постройка е издигната днешната базилика, наречена горната църква, осветена в 1128. През 1403 тя е поверена на грижите на Августинския орден. През 1645 е предадена на Доминиканския орден, чиято собственост е до 1667. От 1667 до днес за нея се грижат ирландските доминиканци.

 

Базиликата „Св. Климент Римски“

 

През 1867 в „С. К. Р.“ по повод 1000-годишнината от пристигането на Кирил и Методий в Рим италианският археолог Дж. де Роси и ирландецът Дж. Мълули започват разкопки. Тогава са открити някои от най-ранните постройки и долната църква от IV в. Тя е трикорабна базилика с малко преддверие (притвор), свързвало средния кораб с атриума посредством четири колони. Представлява истинска съкровищница на римската монументална живопис от раннохристиянския период до края на XII в. Открити са фрагментарно запазени стенописи от VIII в. („Мадона с младенеца на трон“, „Диалозите на папа Григорий I Велики“), от средата на IX в. („Възнесение Христово“, „Слизане в ада“), от XI и XII в. (сцени от Житието на Климент Римски и от Легендата за св. Алексий, человек Божий, са датирани ок. 1200).

 

По време на разкопките в източния край на северния кораб на долната църква е открит иззидан и навремето облицован с мрамор гроб, за който Де Роси изказва мнението, че това е гробът на Константин-Кирил Философ. Той се основава на сведенията от Италианската легенда и на фреските в близост, за които смята, че са част от цикъл за Кирил. В началото на XX в. Дж. Вилперт отхвърля идеята и предлага гробът да се търси в притвора под композицията „Частния съд“. Разкопки от 1929 доказват, че между останките от погребенията на това място не може да бъде

 

 

558

 

гробът на Константин-Кирил. В книгата си за беневентската живопис X. Белтинг пръв изказва предположението, че изобразеният в аркосолия върху южната стена на олтара до сцената „Слизане в ада“ е уважаван грц. свещеник, който би могъл да е дошъл в Рим с Кирил, или е именно Кирил. Десет години по-късно Дж. Осбърн се връща към фреската с портрета и предположението за мястото на гроба, основавайки се отново на Италианската легенда. В началото на 90-те г. двама учени, независимо един от друг, продължават изследването на останките от гроб в южната част на олтара. Ф. Гуидобалди, който по това време дейно участва, а след това и ръководи разкопките в „С. К. Р..“, също се насочва към Италианската легенда и заедно с Осбърн предполага, че гробът е бил в мраморен саркофаг под фреската „Слизане в ада“. Доказателства, че именно това са гробът и образът на Кирил П. Милкович-Пепек обаче търси в текста на слав. житие на светеца. Според неговата реконструкция гробът е бил зидан, с мраморен капак, а в него е бил положен дървеният ковчег с останките на светеца, за който се говори в житието. Той предполага, че в Италианската легенда става дума за втори гроб с мраморен саркофаг, който е бил разположен на по-достъпно за увеличаващия се брой поклонници място, а именно за гроба в северната част на олтара. В лат. текст, както и в житийния слав. текст, не се говори за надгробна икона на светеца. Пепек смята, че изображението на източен монах с кукул на главата, отбелязан с правоъгълен нимб, характерен за западната живопис от X в., в долния ляв ъгъл на композицията в аркосолия е на Кирил. Правоъгълният нимб е характерен за изображенията не само на живи личности, но и на починали, но неканонизирани. Своеобразният кукул с украса от кръстове е характерен за изображенията на източни монаси и особено на Кирил Александрийски, патрон на Константин-Кирил. Монахът е издигнал дясната си ръка с обърната към зрителя длан в ораторски жест, а в лявата държи богато украсен кодекс. Според виз. иконография само епископите държат евангелие. В случая то е знак за мисионерската, проповедническата дейност на Кирил.

 

По другите стени и в притвора на долната църква са открити стенописни фрагменти и сцени, сред които са и образите на Кирил и Методий. На стената до предполагаемия гроб на Константин-Кирил и по западната стена сред част от библейската композиция „Сънят на Яков и разпятието на ап. Петър“ са запазени сцените „Кирил Философ приема от император Михаил III мисия за апостолство сред хазарите или в Моравия“ и „Св. Климент Римски покръства езичник“. В сцената с имп. Михаил III (842—867) Кирил е представен в тържествено облекло — с богато спуснат маниакон (огърлие) с много бисери. На табиона на императора има лъчист кръст. Не може да се приеме, както мисли Вилперт, че коленичилата фигура в тази сцена, чието лице в стенописа почти е изтрито, представлява Естир пред персийския цар Асуир, молеща го да пощади от погубване юдеите. В сцената може да е представен само Константин-Кирил, тъй като Де Роси е прочел зад коленичилата фигура остатък от надпис „CIR...“, който в направеното веднага копие е допълнен — „S[A] CIRILL“ („Св. Кирил“). Веднага след откриването на тази сцена са направени копия и от всички други новооткрити стенописи в църквата, които днес се пазят в Папския инст. по християнска археология в Рим. Сравнени с копията, оригиналните стенописи в църквата „С. К. Р.“ са вече значително избледнели вследствие на ерозията и допира им с въздуха.

 

Стилово фреските принадлежат към края на IX в. — началото на X в. В същия стил е и сцената „Частният съд“ на Кирил пред Христос“

 

 

559

 

на източната стена в притвора. В сцената „Св. Климент Римски покръства езичник“ изображението на светеца е много близко до изображението от сцената „Частният съд“ на Кирил пред Христос“ и до рисувания през VI в. бюст на Климент Римски в притвора на същия храм. Светецът е с папски палиум, украсен с кръстове и орнаменти; няма съмнение, че това е Климент Римски. Сцената „Частният съд“ на Кирил пред Христос“ представлява голямо пано, което се е намирало срещу централния кораб в долната църква (дн. то е преместено отляво на входа за нея, за да се предпази от разрушаване). На него се виждат образите на Кирил и Методий и това са най-старите засега техни изображения. Според някои изследователи сцената е рисувана непосредствено след смъртта на Кирил, а според други — след смъртта на Методий. Методий е представен като свещеник — без епископски омофор. Пред седналия на трон Христос е фигурата на коленичилия Кирил. Той е представен от архангел Гавриил и св. Климент (означени са имената им — S. Clemente и G — Gabriel). От другата страна е коленичилият Методий — с потир в ръце, а до и зад него са ап. Андрей и архангел Михаил (техните имена също са посочени — S. Andreas и М — Mihael). Липсват обаче надписи при образите на Кирил и Методий. Сцената представлява несъмнено „частен съд“, т. е. съденето на душа след смъртта пред Христос. Подобни сцени и епитафии се срещат още от раннохристиянско време. Застъпниците на Кирил пред Христос са св. Климент, ап. Андрей и архангелите Михаил и Гавриил, а може би и Методий. Лицето на Константин-Кирил, малко измъчено, е твърде изразително. Слав. първоучител е с високо и широко чело. Погледът е меланхоличен, лицето — възпродълговато и изтощено. Брадата и косите са посивели. Всичко говори за мъж в зряла възраст — аскет, интелектуалец, мислител.

 

Базиликата „Св. Климент Римски“, интериор

 

Методий е изобразен също с издължено лице и доста прилича на брат си. И двамата са с тонзури — знак за тяхното посвещение. В епитафията, от която под сцената са останали само няколко думи, възстановени напълно от Вилперт, се говори за един „грешник“ („peccatori“) — това е несъмнено Кирил, който може би преди смъртта си лично е съставил собствената си епитафия, започваща със съвсем подходящите в случая думи на ап. Павел от Второто му послание до Тимотей (4: 7—8). Във възстановка епитафията гласи:

 

„[Bonum certamen certavi, cursum consumavi, fidem servavi. In reliquo reposita est mihi corona sustitiae, quam] redde[t mihi in illa die Domi]nus justus judex. D[eus hominum reparator benignus] ac [rector, pre]ces nostras e[xaudi, ut Cyrillus miseratio — или — in tuo nomijne, sanctorum tuorum socie

 

 

560

 

[tate laetetur per Jesus Christ]um Dominum nostrum qui venturus est [iterum. Lector die: Deus da Cyrill]o peccatori requiem aeternam. Amen“.

 

(„[C добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих, прочее очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден] Господ праведният съдия. [Боже, щедри човешки отсъдник и управител], послушай нашите молитви, [за да може Кирил под твоето милосърдие (или — в твое име) да се възрадва в сомна на твоите светци чрез Иисуса Христа], нашия Господ, който ще дойде [пак. Четецо, кажи: Боже, дай на Кири]ла грешника вечен покой. Амин“).

 

Св. Кирил и св. Методий. Мозайка от Ст. Куюмджиев и И. Спиров в базиликата „Св. Климент Римски“, 1975 г.

 

Следващата сцена с образите на Кирил и Методий представя пренасянето на мощите на св. Климент от Ватикан в църквата, посветена на светеца. Тя се намира в притвора на постройката от IV в., на юг спрямо „Частният съд“ на Кирил пред Христос“. По стил се свързва с три други сцени, две от които илюстрират Житието на св. Климент: чудото с намирането на детето на гроба на светеца в Херсон живо и чудото с излекувания от слепотата си римски патриций Сизиний. Третата сцена представя три момента от живота на св. Алексий, человек божий. Ктитор на тези сцени е Бено от Рапица с цялото си семейство: жена му Мария и децата му Клеменс и Алтилия. Може би тук става дума за същата Мария Мацелария, която се сочи в ктиторския надпис под сцената с пренасянето на мощите на св. Климент. Установено е, че Бено от Рапица (име със слав. произход) е живял към 1080. Следователно всички еднакви по стил и художествено изпълнение стенописи са рисувани в края на XI в.

 

Ктиторският надпис под сцената „Пренасяне мощите на св. Климент“ гласи:

 

„Huc a Vaticano fertur papa Nicolaus [cum] hymnas divinis atque aromatibus sepelevit“

(„Тук се пренесе [тялото или мощите] от Ватикана със свети химни, при папа Николай, който [го или ги] погреба с аромати“).

 

И още:

 

„Ego Maria Маcellaria pe[ro]rtimore Dei et remedio animae, mee hec p[ro] g[ratia] r[ecepta] L[ieri] c[uravi]“

(„Аз, Мария Мацелария, за чест на Бога и за спасение на душата си поръчах да се направи това“).

 

Някои изследователи (Де Роси, Мълули и др.) смятат, че тази сцена представя погребалното шествие на Кирил — от Ватикан към църквата „С. К. Р.“. Вилперт обаче твърди, че това е пренасянето на мощите на св. Климент от Ватикан в неговата църква. Мощите, носени на ракла, са напълно материализирани — те са представени в одеяния (палиум). Подобно изображение се намира и в сцената с покръстването на езичник от Климент Римски, в сцената „Частният съд“ на Кирил пред Христос“, в бюста му от VI в. в притвора. То е напълно идентично и с неговите образи в другите две запазени сцени от житието му в стенописите от XI в.

 

 

561

 

Името на папа Николай I, който умира на 3 ноем. 867, в ктиторския надпис е анахронизъм. Станало е объркване с името на папа Адриан II (867—872), който е посрещнал слав. просветители. Мощите на Климент Римски отначало са положени във Ватикан, където се погребват папите, а след това са пренесени в неговата църква. Тъкмо този момент е изобразен в църквата „С. К. Р.“. Сцената е внушителна, импозантна. След носената ракла, от която се вижда лицето на св. Климент, начело на плътната процесия стои папа Адриан II, обкръжен от двама духовници в източни одеяния. Това са Кирил и Методий. Кирил е от дясната страна на папата. Той е с ореол. Образите на братята имат връзка със сцената „Частният съд“ на Кирил пред Христос“. Художникът е имал възможност да гледа тези по-стари изображения, вероятно по-близки до реалните образи на двамата братя. И в тази сцена Кирил е със сравнително въздълго лице, сива брада и одухотворен поглед. Одухотворен е и образът на Методий, който е с по-къса брада. Папа Адриан II е представен повторно като извършващ заупокойна литургия.

 

През XII в. мощите на Кирил били пренесени в „Киеза нуова“, а на следващата година са отнесени в неизвестна посока. През 1962 част от тях е намерена в гр. Реканати, Италия (на Адриатическо море, близо до гр. Анкона), и е поставена отново в църквата „С. К. Р.“ от папа Павел VI на 23 ноем. 1963.

 

Мозайка в базиликата „Св. Климент Римски“

 

В началото на XII в. по нареждане на Атанасий, кардинал, титуляр на църквата (1099—1125), тя е затрупана, след което върху основите на старата църква е построена сегашната. Тя повтаря напълно плана на старата с възстановка и на атриума отпред. Най-ранна е мозаичната живопис върху източната стена. В конхата е представена композицията „Триумф прослава на кръста с Разпятието Христово“, която датира от XII в., но е тясно свързана с традициите от IV—V в. и може да се предполага, че представлява копие от мозайката от старата църква. Под нея е представена традиционна за римските паметници композиция с дванадесетте агнеци и символичното изображение на Христос сред тях и двата свещени града Витлеем и Ерусалим. Върху триумфалната арка от двете страни на апсидата са изобразени св. Павел и св. Лаврентий, и св. Петър и св. Климент, както и пророците Исая и Иеремия.

 

Между 1428 и 1431 са създадени стенописите в намиращата се северно от входа капела „Бранда Кастилиони“, посветена на св. Екатерина, изпълнени от М. да Паникале и Мазачо (рисувал в капелата между 1425 и 1428). Върху олтарната стена е изобразено внушително многофигурно „Разпятие Христово“, а върху стените — сцени от житието на светицата. Капелата е първата, създадена след връщането на папите от изгнание, и отбелязва навлизането на флорентинската ранноренесансова живопис в Рим.

 

Следващото голямо обновление на „С. К. Р.“ в духа на късния римски барок се извършва в началото на XVIII в. при папа Климент XI (1700—1721). През 1713—1719 К. Фонтана изработва тавана,

 

 

562

 

оформя фасадата откъм улица „Сан Джовани ин Латерано“ и построява камбанарията.

 

В капелата „Св. Доминик“, намираща се вдясно от входа на църквата, където дълго време са били мощите на Кирил, изнесени от долната църква, стенописите представят сцени от Житието на св. Доминик, рисувани от С. Конча през 1715. Северно от апсидата на базиликата се намира капелата „Розарио“, в която същият художник е изобразил през 1714 сцената „Мадоната с младенеца“. От другата страна на олтара на базиликата се намира капелата „Сан Джовани“, датираща от XV в. В главния кораб стенописите са разположени предимно високо горе, в полетата между прозорците и на тавана. Представени са сцени и отделни изображения, свързани с църквата „С. К. Р.“: патронът на църквата св. Климент, св. Сервилус (погребан в края на VI в. в долната църква; произнесено е слово за случая от папа Григорий I Велики), св. Игнатий (в 637 неговите мощи от гр. Антиохия, където светецът мъченически загива, са пренесени в Рим и поставени в църквата „С. К. Р.“; до тях са били положени донесените от Константин и Методий мощи на св. Климент), сцените „Св. Климент изкарва вода от скалата“, рисувана от Конча, „Св. Климент посвещава Флавия Домицила“, „Мъченическата смърт на св. Климент“ и „Пренасяне мощите на св. Климент в Рим от Кирил и Методий“, рисувана от Дж. Одачо, „Прослава на св. Климент“ и „Смъртта на св. Сервилус“ от Дж. Гиари, „Срещата на св. Игнатий и св. Поликарп“ от Дж. Трига, „Мъченическата смърт на св. Игнатий“ от Б. Чези. П. Расини рисува отделно братята Кирил и Методий в цял ръст в епископски одеяния и в позата на праведници на стената над входа за атриума в близост до капелата „Св. Доминик“.

 

През 1882—1886 със средства на папа Лъв XIII (1878—1903) и загребския епископ Й. Ю. Щросмайер е построена капелата „Св. св. Кирил и Методий“ с вход откъм северния кораб на църквата и в съседство с нейния олтар. Стенописите от Л. Нобили са посветени на Кирил и Методий: в апсидата — „Св. св. Кирил и Методий пред Христос, представени от папа Лъв XIII“, на дясната страна — „Св. св. Кирил и Методий пред папа Адриан II“, а на лявата — „Погребението на св. Кирил“. Композициите са внушителни, изпълнени с голяма артистичност. Братята са представени в архиерейски одежди, а в сцената на погребението му Кирил е дори с папска тиара.

 

През 1929 до гроба на Кирил в олтара на долната църква по случай 1060 г. от смъртта му е поставено мозаично изображение на светеца от скулптора Ат. Далчев. Монументално мозаично пано икона с образите на слав. просветители в цял ръст, дело на художниците Ст. Куюмджиев и Й. Спиров, е поставено през 1975 срещу гроба на Кирил. Паметният надпис гласи: „На славянските просветители Кирил и Методий от признателния български народ“.

 

 

            Лит.:

·       De Rossi G. B. Del sepolcro di s. Cirillo nella basilica di s. Clemente. — Bulletino di archeologia Christiana, 1, 1863, 2, p. 9—14;

·       De Rossi G. B. Le pitture scoperte in s. Clemente. — Bulletino di archeologia Christiana, 2, 1863, 1, p. 1—6;

·       De Rossi G. B. Prime origine del basilica di s. Clemente. — Bulletino di archeologia Christiana, 1, 1863, 2, p. 25—31;

·       De Rossi G. B. Roma. Basilica di s. Clemente. — Bulletino di archeologia Christiana, 3, 1865, 4, p. 32;

·       Mulоoly J. A Brief Notice of the Ancient Paintings Founded in the Subterranean Basilica of S. Clement in Rome. Roma, 1866, 22 p.;

·       Mulоoly J. S. Clement Pope and Martyr, and His Basilica in Rome. Roma, 1869, 3+342 p.;

·       De Rossi G. В. I monumenti scoperti sotto la basilica di s. Clemente. — Bulletino di archeologia Christiana, sec. serie, 1, 1870, p. 129—168;

·       Armellini M. Le chiese di Roma dalle loro origine al secolo XVI. Roma, 1887, p. 191—195;

·       Armellini M. Le chiese di Roma dal secolo IV al XIX. Seconda editione accresciuta e migliorata. Roma, 1891, p. 124—135;

·       Wilpert J. Le pitture della basilica primitiva di San Clemente. Roma, 1906, 61 p.;

·       Mитов A. Базиликата св. Климент в Рим и образи на св. Кирил и Методий в нея. — Художествена култура, 1, 1910, 3, с. 35—39;

·       Nolan L. The Basilica of S. Clemente in Rome. Roma, 1910, 21 +238 p. (2 изд. Roma, 1914, 23+266 p.; 3 изд. Roma, 1925, 8+222 р.; 4 изд. Roma, 1934, 191 р.);

 

 

563

 

·       Wilpert J. Die römischen Mosaiken und Malereien der kirchlichen Bauten vom IV. bis XII. Jahrhundert. 1.-4. Freiburg i. Br., 1916—1917, p. 94, 112, 117, 121, 515—547, 892, 987, 1021—1025, 1032—1038, 1134, 1148, 1199, 1201—1202, tabl. 117—118, 207—217, 229, 239, 240—242;

·       Филипов Вл. Стенописите за св. Кирил и Методий в базиликата св. Климент в Рим. — ДК, 32—33, 1927, с. 65—86; 36, 1928, с. 77—85;

·       Огiенко I. Історіа церковнослов’янськсоїн мови. 1. Костянтин i Мефодій, їх життя та діяльність. 1. Варшава, 1927, с. 298—301, 340—344;

·       Junyent Е. La primitiva basilica di S. Clemente e le costruzioni antiche cirkostanti. — Rivista di archeologia cristiana, 5, 1928, p. 231—278;

·       Cechеlli C. San Clemente. Roma, [1933], 192 p.;

·       Филов Б. Църквата на св. Климента и гробът на св. Кирила в Рим. — Родина, 1, 1938—1939, 1, с. 5—23;

·       Armellini М. Le chiese di Roma dal sec. IV al XIX. Nuova edizione eon aggiunte inédite dell’autore. Appendici critiche e numerose illustrazioni a cura di C. Cecchelli e una nota biografica scritta da P. Tacchi Venturi. 1.-2. Roma, 1942, p. 164—176, 1278—1279;

·       Пандурски В. Поглед върху иконографията на св. св. братя Кирил и Методий. — ДК, 33, 1953, 5—7, с. 51—55;

·       Воуlе L. А Short Guide to St. Clement’s, Rome. Roma, 1960, 63 p. (2 изд. 1982; същото на итал. ез. Roma, 1962, 72 p., 2 изд. 1976; на фр. ез. Roma, 1963, 77 p., 2 изд. 1976; на нем ез. Roma, 1964, 84 p., 2 изд. Roma, 1978);

·       Милев Ал. Жития на св. Климент Охридски. С., 1961, с. 76, 153;

·       Василиев А. Образи на Кирил и Методий в чуждото и нашето изобразително изкуство. — Хиляда и сто години, с. 393—404;

·       Sakač S. I Santi Cirillo e Metodio а Roma. — In: Cirillo e Metodio i Santi Apostoli degli Slavi. Roma, 1964, p. 71—101;

·       Gugliеlmi C. F. Roma — San Clemente. — In: Tesori d’arte cristiana. A cura di Stefano Bottari. 1. Bologna, 1966, p. 309—336;

·       Пандурски В., Св. Босилков. Кирил и Методий в Рим. С., 1970, 115 с.;

·       Wilpert J., W. N. Schumacher. Die römischen Mosaiken der kirchlichen Bauten vom IV—XIII. Jahrhundert. Freiburg i. Br.-Basel-Wien, 1976, p. 82—84, 337—338, tabl. 117, 118;

·       Воjkov A. La Basilica „San Clemente“ a Roma e le immagini di Cirillo e Metodio nell’arte Bulgara antica. Sofia, 1976, 49 p.;

·       Воyle L. San Clemente Miscellany. 1. The Community of SS. Sisto e Clemente in Rome, 1677—1977. With a chapter by H. Fenning. Roma, 1977, 12+276 p.; 2. Art, Archeology [by] L. E. Boyle, E. M. C. Kane, F. Guidobaldi. Roma, 1978, 10+314;

·       Guidobaldi F. Il complesso archeologico di S. Clemente. Risultati degli slavi più recenti e riesame dei resti architettonici. Roma, 1978, 101 p.;

·       Osbоrn J. The Painting of the Anastasis in the Lower Church of San Clemente, Rome. A Re-examination of the Evidence for the Location of the Tomb of St. Cyrill. — Byzantion, 51, 1981, p. 255—287;

·       Guidobaldi F. S. Clemente (scavi). — Archeologia medievale, 10, 1983, p. 482;

·       Милковиќ-Пепек П. Нови сознанија од анализи на гробовете на св. Кирил Солунски, св. Климент Охридски и св. Наум Охридски. — Историја, 28, 1992, 1—2, с. 21—41;

·       Guidobaldi F. San Clemente. Gli edifici Romani, la Basilica Paleocristiana e le fasi altomedievali. Roma, 1992 (San Clemente Miscellani, 4., 1), 375 p.+272 ill.;

·       Guidobaldi F. S. Clemens. — In: Lexicon topographicum urbis Romae. 1. Roma, 1993, p. 278—279;

·       Милковиќ-Пепек П. Нови научни сознанија за првобитниот гроб на св. Кирил Солунски. — Културен живот, 37, 1993, 2 (април-јуни), с. 36—39;

·       Милковиќ-Пепек П. Христијански светителски култови во Македонија. — Културно наследство, 19—20—21, 1992—1993—1994 (1996), с. 64;

·       Guidobaldi F. La tomba di S. Cirillo nella basilica paleocristiana di S. Clemente e la capella di S. Cirillo nella chiesa medievale. — In: Roma magistra mundi. Itinerarium culturae medievalis. Mélanges offerts au Père Léonard Boyle à l’occasion de son 75ème anniversaire. Louvain-la-Neuve, 1998, p. 301—322;

·       Милковиќ-Пепек П. Постхумната икона (образ, лик) над гробницата на св. Кирил Солунски во Рим (869/870 г.). — Пелагонитиса. Списание за православна вера, култура, образование и уметност, 6, 2001, 12, с. 101—114.

 

Васил Пандурски, Бисерка Пенкова

 

 

    (20). „СВЕТИ НАУМ“ — манастир в Охрид, един от най-старите бълг. манастири. Според данни, съдържащи се във Второто слав. житие на Наум Охридски, той е основан със средства и по повеля на владетелите Борис I (852—889) и неговия син Симеон (893—927) през 905 на южния бряг на Охридското езеро:

 

„Наум и Климент дойдоха в илирийските и лихнидонски земи. И в Ливание Деволско, при края на езерото на Охридския град, в междуречието, Наум изгражда голям манастир и храм на чиноначалника архангел Михаил и на всички небесни сили с богатството и по повелята на благочестивия български цар Михаил-Борис и на неговия син цар Симеон. Тогава течеше 905 година“

(Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. С., 1986, с. 83).

 

През 910, когато Наум Охридски умира, Климент Охридски го погребва в гроб, разположен откъм дясното крило на храма.

 

Манастирският храм „Св. Архангели“ принадлежи към един от вариантите на триконхалния тип църковни постройки.

 

 

564

 

Манастирът „Св. Наум“ в Охрид

 

За разлика от най-простото негово решение с пряко свързани конхи (осъществено напр. при църква № 28, проучена във Външния град на Плиска) и от втората му разновидност (засвидетелствана в Климентовата църква „Свети Пантелеймон“ в Охрид) неговата планова композиция и архитектурният му образ са по-сложни. Трите конхи се свързват не пряко, а посредством вдаване на ъглите на подкуполния квадрат. При това положение тежестта на купола се носи от изток от широка арка, от север и от юг — от страничните конхи, а от запад — от цилиндричен свод. С изградените по такъв начин конхи храмът има подчертана близост с групата на вградените триконхални църковни постройки. Според Н. Мавродинов църквата се свързва с архитектурата на Симеоновата епоха (налице е полукръгла ниша в западната стена на църковния наос). Мавродинов допуска, че тя първоначално е имала не два, а три чифта колони и е представлявала всъщност „съкратена“ базилика, чиито план и размери са били много сходни с плана и размерите на кръстовидните църкви. Във вътрешното оформяне на храма заслужава да се отбележи входът, отвеждащ в същинската църква.

 

Гробът на Наум е разположен в правоъгълно помещение, увенчано с широк купол, чийто барабан е с осем нееднакви страни. Първите четири са с оставени в тях отвори за прозорци, а останалите са украсени с аркирани ниши с двойни архиволти.

 

През хилядолетното си съществуване манастирската обител със средищната си църква е подлагана няколко пъти на преправки. Надеждна опора за изясняването им са резултатите от археол. разкопки и заключенията, основани върху техния анализ. Сериозен принос в това отношение са наблюденията на Д. Коцо и планът, изготвен от него според съвременния му етап на проучванията.

 

 

            Лит.:

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 305—314 (фототипно изд. 1970);

·       Коцо Д. Проучувања и археолошки испитувања на манастирот „Св. Наум“. — Зборник на Археолошкиот Музеј во Скопје, 2, 1958, с. 56—80;

·       Мавродинов Н. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 175—178;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 102;

·       Снегаров Ив. Манастирът „Св. Наум“ при Охридското езеро (Произход, развитие и културно значение). С., 1972, 72 с.;

·       Коцо Д., А. Николовски. Манастирот Свети Наум. — В: Триесет години заштита на спомениците на културата. Скопје, 1983, с. 185—186.

 

Тотю Тотев

 

 

    (21). „СВЕТИ ПАНТЕЛЕЙМОН“ — един от най-старите бълг. манастири. Разположен е на 2—2,5 км южно от Преслав върху тераса в първата гънка на Преславско-Драгоевската планина, Източния Предбалкан. Като отглас от името на неговия патрон местността и до днес се назовава Патлейна. Манастирският ансамбъл е разкрит през 1909 при разкопки на изследователя на преславското минало Й. Господинов. Теренните проучвания са правени с продължителни прекъсвания

 

 

565

 

и още не са напълно завършени. Тяхното възобновяване в края на 80-те г. на XX в. доизяснява плановата композиция на ансамбъла и осветлява с неизвестни досега материали мястото и значението му за преславската материална култура и изкуството на Първото бълг. царство през IX—X в.

 

Манастирските постройки (в основата си на площ от 1000 м²) са в подножието на стръмен планински хребет. Църквата и килиите в сградите на монашеското общежитие южно от нея заемат западния край на планинската тераса. Останалите постройки са притиснати по склоновете откъм запад и север. В пространствената композиция на манастирския ансамбъл не се вижда типичният манастирски двор. Планинската конфигурация на терена е попречила на строителите да следват приетата за манастирите в източнохристиянския свят (Палестина, Сирия, Египет, Мала Азия) и за някои от атонските ансамбли затворена планова схема. Кръгъл контрафорс, тълкуван при откриването му като „кула“, е изграден в началото на долната редица помещения, за да подпира манастирската църква по склона на терена от евентуално свличане. Северно от църквата се е намирала манастирската костница от шест зидани гробни камери. На етажа в две от дългите верижни постройки са били килиите на членовете на братството, а в техните приземия, вкопани до нивото на скалния венец, са се вмествали кухнята, складовете за хранителни припаси и др.

 

Ателие за рисувана керамика при манастира „Св. Пантелеймон“

 

Важно сведение за облика и характера на манастира дават разкритите основи на няколко постройки и съоръжения с производствено предназначение. Долната редица помещения в двора на монашеското общежитие се е заемала от ателиета на манастирските керамици, където се е произвеждала преславската рисувана керамика. За промиване, утаяване и пречистване на основния материал — бялата, с високи пластически свойства преславска глина, е служело съоръжението, разкрито при първите проучвания в северния край на манастирската поляна, покрай Патлейнска река. Някои от изследователите неправилно са го смятали за винарница на манастира. Недалеч от него и на още няколко места около манастира са разкрити пещи за опалване на керамичната продукция.

 

Най-представителна от постройките е била църквата. От разкопките категорично личи, че с богатството и великолепието на архитектурната си декорация (мраморна и керамична) тя е представлявала нещо като показна витрина за производството на манастирското братство. Първоначално манастирската църква е била кръстокуполна постройка от съкратения вариант,

 

 

566

 

Рисуван керамичен корниз от Патлейна

 

с две свободни подпори, с притвор от запад. След време тя е претърпяла някои промени: подсилени са били страничните стени, прибавен е бил втори притвор и са били изградени две странични апсиди към олтарната част. Богатата вътрешна декорация на църквата е била изпълнена с рисувана керамика, рязана мраморна подова мозайка от типа опус сектиле (opus sectilae) и каменна пластика. Цели пана от керамични плочки, запълнени с разноцветни геометрични, растителни и други орнаменти, са покривали църковните стени над мраморния цокъл. Сред затворените от орнаментални фризове стенни пространства са били представени образи на светци и мъченици от календара на Православната църква. В стила и иконографското решение на много от тях се наблюдава взаимодействие между илюстраторите от манастирския скрипторий и манастирските керамици.

 

Разкрит и проучен в голямата си част преди 80-те г. на XX в., когато археол. сведения за втората бълг. столица Преслав са твърде бегли, манастирът прибързано е обявен от повечето изследователи (историци и филолози) за център на дейността на Преславското книжовно средище. Твърди се, че там са работили книжовниците, имената на които са известни от писмените паметници, че там е живял, починал и дори е погребан княз Борис I (852—889). Причината за тази невярна хипотеза се корени в обстоятелството, че при първите разкопки в Преслав са намерени много обезличени паметници, които не предлагат материални доказателства, за да бъдат свързани със съобщеното в изворите за книжовна дейност, протичала в неговите манастирски ансамбли. С разкриването на сравнително добре оцелелите до днес постройки на „С. П.“ и с постъпването на голям брой интересни находки от археол. проучвания всички сведения за богатството и измеренията на преславската култура безкритично се отнасят към манастира. Увлеченията в това отношение стигат до там, че някои изследователи на Преслав и старобълг. култура отъждествяват неголямата и преправяна няколко пъти манастирска църква с „новата златна“ църква при устието (или теснината) на р. Тича (дн. р. Голяма Камчия) от приписката на Тудор Доксов, която княз Симеон (893—927) построил в годината, когато умрял баща му княз Борис.

 

С разкритите и проучени през 80-те г. няколко внушителни по размери градски манастирски ансамбъла, които са предлагали много добри условия за книжовен труд, мнението, че всички книжовници от Преслав са работили в „С. П“, трябва да бъде коригирано. Този манастир, както посочват многобройните археол. резултати, е бил свързан преди всичко с преславската рисувана керамика. Досега не е известен друг град в Европа, в който толкова рано да е застъпено и доведено до съвършенство това изкуство. Ръководният културен център

 

 

567

 

за източноправославната общност по онова време — Цариград, познава този тип керамично производство от X в., докато в Преслав то е било вече напълно развито в края на IX в. Рисуваната керамика от манастирските ателиета в Патлейна отбелязва връхната точка в развитието на този художествен занаят. Керамичният шедьовър — иконата на св. Теодор от „С. П.“, с право се възприема като една от неповторимите творби на изкуството на Европ. Югоизток през IX—X в.

 

 

            Лит.:

·       Господинов Й. Разкопките в Патлейна (до Преслав) и значението им за българската история — ИВАД, 3, 1910, с. 93—100;

·       Господинов Й. Разкопки в Патлейна. — ИБАД, 4, 1914, с. 113—128;

·       Златарски В. Към историята на открития в местността Патлейна стар български манастир. — ПАИ, 1, 1922, с. 146—162;

·       Grabar A. Recherches sur les influences orientales dans l’art balkanique. Paris, 1928, p. 7—55;

·       Господинов Й. Преслав, минало, старини. Шумен, 1928, с. 26—36;

·       Миятев Кр. Преславската керамика. С., 1936, с. 68;

·       Господинов Й. Керамична работилница в Патлейна. — ИИД, 14—15, 1937, с. 201—204;

·       Nikov Р. Die neuesten archäologischen Funde in Patleina und ihre kulturhistorische Bedeutung. — ИИД, 14—15, 1937, c. 197—200;

·       Мавродинов H. Старобългарското изкуство. С., 1959, с. 167—170;

·       Бояджиев Ст. Църквата в Патлейна в светлината на нови данни. — Археология, 2, 1960, 4, с. 23—33;

·       Миятев Кр. Архитектурата в средновековна България. С., 1965, с. 125—126;

·       Станчев Ст. Велики Преслав. С., 1966, с. 38;

·       Акрабова-Жандова Ив. Ново в Патлейна след Йордан Господинов. — В: Преслав. 1. С., 1968, с. 69—80;

·       Ваклинов Ст. Формиране на старобългарската култура VIXI век. С., 1977, с. 204—207;

·       Тотев Т. Преславските манастири, средища на художествен живот през IX—X век. — Векове, 9, 1980, 5, с. 46—53;

·       Тотев Т. Преславските манастири в светлината на най-новите археологически проучвания. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 81—84;

·       Тоtеv T. Les monastères de Pliska et Preslav aux IX^e-X^e siècles. — Bsl, 47, 1987, p. 185—200;

·       Тотев T. Преславската керамична икона. С., 1988, с. 45;

·       Тотев Т. Старобългарските манастири в светлината на археологическите разкопки и проучвания. — Старобългарска литература, 22, 1990, с. 3—13;

·       Тotеv T. The Ceramic Icon in Medieval Bulgaria. Sofia, 1999, 156 p.+99 tabl. (на бълг. език: Тотев Т. Керамичната икона в средновековна България. С., 2001, 160 С.+99 табл.).

 

Тотю Тотев

 

 

    „СВЕТИ СВЕТИ РАВНОАПОСТОЛИ КИРИЛ И МЕТОДИЙ“ — орден; вж. Награди кирило-методиевски.

 

    СВЕТИ СЕДМОЧИСЛЕНИЦИ — вж. Седмочисленици.

 

 

    (22). СВЕТЍЛЕН (грц. φωταγωγικόν, старобълг. свѣтильнъ) — еднострофична жанрова форма на виз. химнография, компонент от утринната служба. Стои след IX песен на утринния канон и преди стиховете на хвалитните псалми. Причислява се към малките жанрови форми на химнографията и към допълнителния химничен репертоар. Названието се обяснява или със съдържанието му (в него преобладава светлинната образност), или с първоначалното му място в богослужението, когато С. се е изпълнявал на разсъмване. В грц. богослужебни източници терминът се прилага без изключение само за С. в службите на Великия пост, а заемащото тяхната позиция песнопение на неделните, делничните и празничните утринни се нарича ексапостиларий (грц. ἐξαποστειλάριον). В слав. книжовна практика обаче това терминологично разграничение не е издържано и двете названия са взаимно заменяеми. Богослужебната позиция на С. и на ексапостилария, както и тясната текстова обвързаност на най-архаичните им представители със стиховете от псалми 42: 3 и 98: 9 дават основания на специалистите да ги смятат за първоначален псалмов прокимен, постепенно развил се до тропар с относителна самостоятелност. Дискусионен е въпросът, дали двете песнопения са различни по произход; напоследък надделява изказаното още от Никифор Калист Ксантопулос (XIV в.) мнение за генетичната им връзка. Разграничаването става въз основа на тематични и стилистични особености, а също и според предназначението им за различен кръг празници.

 

 

568

 

С. се приема за по-архаичен по произход поради по-простия изказ и изпълнението му по време на великопостното богослужение. Групата от осем С. (по един за всеки глас) образува обособен дял в края на октоисите и триодите.

 

В средновековната книжнина се срещат богослужебни кодекси с жанрово структуриран репертоар, в които С. заедно с троичните тропари са в края на седалните за съответния глас (напр. в изборните октоиси). В съвременната практика ексапостилариите формират три основни групи в зависимост от богослужебното си предназначение. 1. Делничните ексапостиларии образуват група от шест броя за всеки седмичен ден (без неделя) и се съотнасят по тематика с първата тема от седмичното посвещение на съответния ден. Поместват се като отделна група в приложенията към октоисите. В средновековните слав. ръкописи могат да се включат и на богослужебното си място след IX песен. 2. Празничните ексапостиларии съдържат кратка похвала на празнуваното събитие и стоят на богослужебното си място в минеите и триодите. 3. Устойчива група са единадесетте възкресни ексапостиларии, които тематично и функционално се свързват с единадесетте възкресни евангелски четива. За техен автор се приема виз. имп. Константин VII Багренородни (913—959). Поместват се отделно в приложението към октоисите, а може да се намерят и в Стихирара заедно с евангелските стихири.

 

Първоначалното ядро на ексапостилариите в древната палестинска практика съставят група архаични самоподобии песнопения, всяко от които се свързва с определен празник от кръга на големите господски и богородични чествания. По-късно те стават модел за написване и изпълнение на изключително голям брой подобни ексапостиларии за останалите памети от годишния богослужебен цикъл. по-ранните студийски устави (Студийско-Алексеевският и донякъде Евергетидският) въвеждат твърде опростена система за изпълнение на ексапостилариите: или едно от тези архаични самоподобии песнопения, или Свѧтъ господь — Ἄγιος Κύριος (псалм 98: 9). За разлика от тях още най-архаичните представители на ерусалимските устави, а също и някои по-късни редакции на студийския тип (южноиталийските) препоръчват специални песнопения както за големите празници, така и за паметите извън техния кръг. За нуждите на тази практика през XII—XIII в. в италогрц. богослужебна книжнина се появява специален сборник, в който са събрани само ексапостиларии.

 

Музикалното изпълнение на С. и ексапостилария в средновековната практика остава неясно. Липсата на означения за гласа при редица песнопения и изключително рядкото им отбелязване с невмени записи насочват към извода, че те не се подчиняват на осмогласната виз. система на църковно пеене. Част от тях са изградени на изосилабическия принцип. Познати са ексапостиларии с осмосричен стих, приписвани на Софроний Ерусалимски, а неделните ексапостиларии на имп. Константин VII Багренородни следват структурата на виз. политически 15-сричков стих.

 

За ранния старобълг. превод на ексапостилариите свидетелстват Пражките листове, първият от които съдържа девет песнопения за някои празници от подвижния и неподвижния цикъл, означени в заглавието като свѣтилъна / свѣтидлъна. Тъй като за част от тези химни не са намерени грц. съответствия, предполага се, че листът съхранява архаични форми, някои от които са излезли по-късно от употреба. Наличието на специални С. за Неделята на слепия, Петдесетница, Рождество на Йоан Предтеча, ап. Петър и Павел, Преображение, Успение Богородично, а не на стиха от псалм 98: 9 или на някое от древните

 

 

569

 

самоподобни песнопения говори за влиянието на неконстантинополска богослужебна традиция и заемането на палестински (или ерусалимски) елементи в ранното старобълг. манастирско богослужение. За широкото разпространение на С. от Пражките листове може да се съди от староизводните южнослав. архаични минеи от XIII и XIV в., където същите химнографски творби стоят на богослужебната си позиция. За разлика от тази практика най-ранните руски химнографски кодекси в съгласие с правилата на използвания в Русия Студийско-Алексеевски устав не съдържат ексапостиларии; в някои от ръкописите те са добавяни по-късно в полето или на последните празни листове. Предполага се, че в своя първичен състав оригиналните служби за бълг. светци, сътворени от Кирило-Методиевите ученици, също са включвали специален ексапостиларий за празника.

 

 

            Лит.:

·       Ягич В. Служебные минеи за сентябрь, октябрь и ноябрь в церковнославянском переводе по русским рукописям 1095—1097 г. СПб., 1886, с. L;

·       Vоndrák V. О původu Kijevských listů a Pražských zlomků a o bohemismech v starších církevněslovanských památkách vůbec. Praha, 1904, 115 p.;

·       Скабалланович M. Толковый Типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. 2. Киев, 1913, с. 294—299 (фототипно изд. М., 1995);

·       Гошев И. Светите братя Кирил и Методий. — ГСУбф, 15, 1937—1938, 3, с. 66—67;

·       Mareš F. Pražské zlomky a jejich předloha v světle hláskoslovného rozboru. — Slavia, 19, 1949—1950, p. 54—61;

·       Mareš F. Pražské zlomky a jejich původ v světle lexikálního rozboru. — Slavia, 20, 1951, p. 219—232;

·       Φουντούλης I. Ἐξαποστειλάριον. — In: Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 5. Ἀθῆναι, 1964, col. 712—716;

·       Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1974, с. 41, 292;

·       Момина М. Песнопения древних славяно-русских рукописей. — В: Методические рекомендации по описанию славянорусских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР 2., 2. М., 1976, с. 470—471, 480—481;

·       Szövérffy J.A Guide to Byzantine Hymnography. A Classified Bibliography of Texts and Studies. 2. Brookline, Mass. — Leyden, 1979, p. 301;

·       Mиpковић Л. Православна литургика или наука о богослужењу православие источне цркве. 1. Београд, 1982, с. 236—237;

·       Pеtrоvić D. Osmoglasnik u muzičkoj tradiciji južnih Slovena. 1. Beograd, 1982, p. 32—34;

·       Hannick Ch. Der liturgische Standort der Prager glagolitischen Fragmente. — In: Litterae slavicae medii aevi Francisco Venceslao Mareš sexagenario oblatae. München, 1985, p. 107—117;

·       Йовчева M. Пражките глаголически листове в контекста на старобългарската химнография. — WSJ, 47, 2001, р. 51—72.

 

Мария Йовчева

 

 

    (23). СВЕТОПОЛК (Svatopluk) (неизв. — 894) — моравски княз (870—894) от династията на Моймировците, племенник на предишния княз Ростислав. В истор. извори името му е засвидетелствано по няколко начина, напр.: Zventapu[lcus] в писмо на папа Йоан VIII до С. от 879, Sphentopulchus в писмо на папа Йоан VIII до архиепископ Методий от 881, Pentepulcus в писмо на папа Йоан VIII до Павел Анконски от 873, Zventopolcus в писмо на папа Стефан V до С. от 885 (MGH, Epistolarum, t. 7; Epistolae Karolini aevi, 5, 1974, p. 160, 244, 285, 355); Svatopluc в Пражкия препис от XIV в. на Италианската легенда (ЛИБИ, 7, с. 208); Svatopluc в Житието на Църха и Страхота, препис от 1495 (MMFH, 3, р. 315); Стопълкъ в Успенския препис от края на XII — началото на XIII в. на ЖМ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 188); Σφενδοπλόκος в труда на виз. имп. Константин VII Багренородни „За управлението на империята“ (ГИБИ, 5, с. 215). Първоначално управлява Нитранската област. Несъмнено е, че веднага след прогонването на княз Прибина през 30-те г. на IX в. тази територия е имала определена автономност в рамките на държавата — свидетелство за федеративния принцип при изграждането на Великоморавския съюз. Този принцип е изразен ясно в представата за властта — Моймировци, подобно на повечето европ. владетели по онова време, управляват, опирайки се преди всичко върху патримониално-семейните си отношения. Според традицията на предишните военнодемократични порядки било е

 

 

570

 

възможно властта да се разделя (разбира се, често неравномерно) в рамките на княжеската фамилия. При тези обстоятелства отношенията между моравския владетел, назоваван в немско-лат. източници с титлата rex (крал), и другите властващи князе са имали различен оттенък: те са били отношения или на господство и подчинение, както е било в същинските моравски територии, или на васална зависимост, какъвто е случаят с Нитранското и с Чешкото княжество, или пък са били съюзни, както доказва историята на Долнопанонското княжество — независимото положение на долнопанонския маркграф Прибина и на неговия син княз Коцел (861—874).

 

Писмото на папа Йоан VIII до княз Светополк от юли 880 г.

 

В началото на 870 С. се сближава със сина на Лудвиг Немски — Карломан. С користна цел нитранският княз залавя своя чичо Ростислав, предава го на Карломан и заема моравския престол. С. се отказва от антифранкската политическа линия на своя предшественик, която изцяло залага на Моравската мисия и църковно-политическата подкрепа от страна на Папската курия.

 

Редица учени (напр. В. Бур, 1964) търсят политически мотиви в конфликта между Методий и баварското духовенство, в резултат на който архиепископ Методий е арестуван, незаконно осъден и затворен. Всъщност тези мотиви не са само в сферата на военно-политическите отношения мъжу Велика Моравия и Източнофранкската империя. Те се коренят и във вътрешнополитическите отношения, и в политиката на Папската курия. Отказът на С. от политическата линия на Ростислав и сближението му с Карломан предполагат определена вътрешна конфронтация между светската власт и Църквата, респ. между С. и Методий. За подобен конфликт може да се открият податки в Кристиановата легенда, в Моравската легенда и в легендата Beatus Cyrillus. Те обясняват, от една страна, бездействието на княза при осъждането на архиепископа, а от друга, факта, че вътрешните борби отслабват Великоморавското княжество и улесняват прякото му подчиняване през 871 на Източната франкска държава. Политиката на папството в този момент се отличава с частично снемане на неговата протекция над Моравския диоцез. В писмото си от 14 юни 879 папа Йоан VIII (872—882) забранява слав. литургия, като разрешава използването на слав. език само в проповедите и в поученията. В същото писмо той добавя, че още преди това, т. е. ок. 873, е забранил слав. богослужение. Но тази забрана, както предполага още А. Д. Воронов, е била от твърде общ характер — инспирирана от

 

 

571

 

баварското духовенство, тя била формална и едва ли е имало някакъв ефект от нея. За това говори и по-резкият тон на папското писмо от 879, в светлината на което едва ли е възможно да се мисли, че в последните шест години от своя живот Методий не би се съобразявал с волята на Папския престол.

 

През 871 без особена причина С. е арестуван и Велика Моравия започва да се администрира пряко от маркграфовете на Източната префектура. Но избухналото въстание начело с духовника Славомир отхвърля властта на Източнофранкската империя. С. е освободен и изпратен с войска срещу моравците. Той обаче се присъединява към въстаналите и успява да разбие нашествениците, като си възвръща княжеския престол. През 872—873 започват отново военни действия, които приключват с Форхаймския мир (874). Великоморавският владетел потвърждава васалната си зависимост, но практически запазва почти пълна самостоятелност поради кризата, в която постепенно изпада Източнофранкската държава и която лишава тази васална обвързаност от реално съдържание.

 

С. води съглашателска политика с немците най-вече по отношение на църковната ситуация и по-конкретно на Моравската мисия. Това дестабилизира вътрешната структура на великоморавската държава. Въпреки че папа Йоан VIII оправдава извикания в Рим Методий и го обявява за правоверен според учението на Римската църква, а с булата си от 880 дори поставя великоморавската държава под своя патронаж, подриването на вътрешнополитическите устои на Моравския диоцез и на слав. богослужение продължава. Моравската мисия отива към своя заник.

 

Княз Светополк и съпругата му. Детайл от релеф от Л. Цвенгрошова, 1984 г.

 

Външната политика на С. след 874, при започващото разграждане на империята, е до голяма степен успешна. В резултат от военните действия през 882—883 и 892—893 той присъединява към своите владения значителни територии — почти цяла Панония и част от земите на Източната марка, на север Вислянското княжество (Краковска област) и лужишките сърби. През 890 при среща с имп. Арнулф I (887—899) успява да получи признанието му за върховенството си над Чехия, която вече се намирала в сферата на неговото политическо влияние.

 

Политиката на С. е противоречива — в интерес на временните външнополитически успехи той подкопава вътрешната стабилност на държавата и практически слага край на Моравската мисия. Това в крайна сметка довежда Велика Моравия до окончателен упадък и до унищожаването ѝ от угрите. Независимо от това съвременната истор. наука оценява управлението на С. като време на „действителното политическо величие“ на Велика Моравия — заради „дълбоките последствия“ в държ. устройство, идеологията и писмеността на тази слав. страна (срв. сб. „Великая Моравия, её историческое и культурное значение“. Μ., 1985, с. 7).

 

 

            Лит.:

·       Novotný V. České dějiny. 1., 1. Praha, 1912, p. 350—418;

·       Chaloupecký V. Svatopluk, král moravský. — In: Rohden P. R., K. Stroukal. Tvůrcové dějin. 2. Praha, 1934, p. 61—68;

·       Havlík L. Uzemní rozsah Velkomoravské říše v době posledních let vlády krále Svatopluka. — In: Slovanské štúdie. 3. Bratislava, 1960, p. 38—40;

 

 

572

 

·       Вurr V. Anmerkungen zum Konflikt zwischen Methodius und den Bayerischen Bischöfen. — Cyrillo-Methodiana, p. 39—56;

·       Havlík L. The Relationship between the Great Moravian Empire and the Papal Court in the Years 880—885 A. D. — Bsl, 26, 1965, p. 100—122;

·       Magnae Moraviae fontes historici. 3. Diplomata, epistolae, textus historici varii. Brno, 1969 (OUPB, 134), p. 197, No. 90, 210, No. 94, 95;

·       Havlík L. Dukljanská kronika a Dalmatska legenda. Praha, 1976, p. 13—45;

·       Havlík L. King Sventopluk’s Image in the Middle Ages. — Critica storica, 38, 1981, p. 164—179;

·       Havlík L. The Roman Privilège „Industriae tuae“ for Moravia. — Cyrillomethodianum, 7, 1983, p. 23—31;

·       Гaвлик Л. Государство и держава мораван (К вопросу о месте Великой Моравии в политическом и социальном развитии Европы). — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. M. , 1985, с. 96—101;

·       Раткош П. Великая Моравия — территория и общество. — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 84—87;

·       Сотиров Г. Методий и римските папи. — История и обществознание, 34, 1985, 2, с. 3—10;

·       Тржештик Д. Великая Моравия и возникновение государства Пржемысловцев (Святополк и Борживой). — В: Великая Моравия, ее историческое и культурное значение. М., 1985, с. 160—174;

·       Kučera М. Postavy vel’komoravskej historie. Martin, 1986, p. 168—221;

·       Allhoff G. Zur Bedeutung der Bündnisse Svatopluks von Mähren mit Franken. — Symposium Methodianum, p. 13—21;

·       Ratkoš P. Slovensko v dobe vel’komoravskej. Košice, 1988, p. 56—58, 107—116;

·       Havlík L. Ibn Rusta o králi Svatoplukovi a jeho sídelním městě. — Jižní Morava, 26, 1990, p. 9—17;

·       Димитрова Г. За вероятната фолклорна основа на легендата за Светополк. — В: Медиевистични ракурси. Топос и енигма в културата на православните славяни. С., 1993, с. 176—184;

·       Страхов А. Был ли пьяницей князь Святополк. — Palaeoslavica, 1, 1993, p. 223—232;

·       Havlík L. Svatopluk Veliký, král Moravanů a Slovanů. Brno, 1994, 132 p.;

·       Стойкoвa A. Първоучителят Методий. С., 1995, с. 70—105;

·       Tkadlčík V. Svatopluk I. a církevní činitelé na Velké Moravě. — In: Sborník Velehradský, třetí řada, 2, 1996, p. 59—66.

 

Георги Сотиров

 

 

    СВЕТОСЛАВОВ ИЗБОРНИК — вж. Изборник от 1073.

 

    СВЕТОСЛАВОВ ИЗБОРНИК ОТ 1073 — вж. Изборник от 1073.

 

    СВЕТОСЛАВОВ ИЗБОРНИК ОТ 1076 — вж. Изборник от 1076.

 

 

    (24). СЕВЕРИАН ГАВАЛСКИ (неизв. — след 408) — епископ на гр. Гавала, Южна Сирия, подчинен в църковно отношение на Антиохийската патриаршия. Родното му място не е известно. Спечелил си име на опитен тълкувател на Свещеното писание, С. Г. е канен от имп. Аркадий (395—408) и архиепископ Йоан Златоуст (398—404) да проповядва в Константинопол. Провинциалната епархия на Гавала не задоволява честолюбието му. Той става един от водачите на опозицията срещу Йоан Златоуст и организира интриги срещу него. Като си осигуряват подкрепата на имп. Евдоксия и на част от земевладелската аристокрация, враговете на Йоан Златоуст свикват събор в с. Дъб край гр. Халкидон. На него С. Г. е главен обвинител заедно с александрийския архиепископ Теофил. Йоан Златоуст е осъден по 29 обвинения и отстранен от Архиепископската катедра, но много скоро след това е върнат отново в столицата. С посредничеството на императрицата двете църковни партии се помиряват. По този повод са създадени словата „De recipiendo Severiano“ и „Sermo ipsius Severiano de расе“ — едното от Йоан Златоуст, другото от С. Г. (PG, t. 52, col. 423—428). Много бързо обаче интригите на С. Г. и критичните проповеди на Йоан Златоуст довеждат до второто изгнание на архиепископа. След неговата смърт за С. Г. няма вести. Предполага се, че със своите инсинуации той предизвиква недоволството на константинополските граждани и е принуден да се завърне в своята епархия.

 

Словата на С. Г. са достигнали до наше време в състава на различни ръкописни сборници на грц., слав. и източни езици. Част от тях са запазени дори между съчиненията на Йоан Златоуст и под негово име. Най-значителни са шестте хомилии за сътворението на света (Шестоднев) и коментарът върху библейската кн. Битие. В повечето ръкописи те са под името на Йоан Златоуст.

 

 

573

 

За идентифицирането им са помогнали големите откъси, включени в Християнска топография на Козма Индикоплевст (PG, t. 88, col. 320—326). Другите слова на С. Г. имат екзегетичен или морализаторски характер; едно от най-разпространените е Словото за кръстното дърво.

 

По метод на тълкование С. Г. се доближава най-много до Антиохийската богословска школа, но личи и пристрастието му към алегоричния метод, присъщ на александрийците. В своя Шестоднев той включва и някои естественонаучни въпроси, но дава предимство на богословските и на нравоучителните проблеми. С. Г. поддържа космографската теория, според която небето има форма на свод, а Земята не е кръгла (PG, t. 56, col. 452, 5). В други случаи обаче дава рационални обяснения, като това напр., че споменатият в Библията (Битие 1: 2) „Свети Дух“ е всъщност „въздух, вятър“ (PG, t. 56, col. 436).

 

С. Г. става известен в Б-я още в края на IX и началото на X в. чрез включването на големи части от неговия Шестоднев в Шестоднева на старобълг. писател Йоан Екзарх. Вероятно името му е присъствало в първообраза на старобълг. Шестоднев; в запазените по-късни преписи се среща объркано с името на Йоан Златоуст. При работата над първоизворите си Йоан Екзарх включва в своя труд почти всички тълкования на С. Г. по естественонаучни въпроси. От друга страна, старобълг. писател изпуска последната му хомилия, в която се тълкува библейският мит за създаването на човека, и принебрегва космографската му система. Без да спори пряко с него, той посочва множество аргументи на виз. и антични автори за сферичността на Земята.

 

Шестодневът на С. Г. е преведен цялостно в Б-я вероятно през XIV в., но от този превод са запазени само откъси (Срв. Горский, А., К. Невоструев. Описание, II, 2, № 38, 1345). Пълен препис е запазен в сборник от XV в., сръбска редакция, но с много българизми (Горский, A., K. Невоструев. Описание, 2, 2, № 203). В бълг., сръбски и руски сборници от XV—XVIII в. са запазени няколко пълни текста от Шестоднева на С. Г. и много откъси.

 

В различни бълг., сръбски и руски сборници се срещат преведени и други слова на С. Г. Сред предпочитаните са Слово за кръстното дърво и Притча за смокинята.

 

 

            Съч.:

o   Severiani sive Seberiani Gabalorum episcopi emeseusis homiliae nunc primum editae ex antiqua versione armena in latinum sermonem translatae per P. Jo. Baptistam Aucher. Venetiis, 1827, 448+25 p.;

o   Aucher J. B. Severiani episcopi Emeusis homiliae. Venetiis, 1828;

o   Severiani Gabalorum episcopi In mundi creationem. — PG, 56, col. 429—500;

o   Ad homiliam de serpente. — PG, 56, col. 500—516;

o   Sermo ipsius Severiano de расе. — PG, 52, col. 423—428;

o   Monitum in homiliam. — PG, 63, col. 531—544;

o   Aitzetmüller R. Das Hexaemeron des Exarchen Johannes. Graz, 1., p. 53—56; 2., 1960, p. 3—290; 3., 1961, p. 1—143; 4., 1966, p. 381—476; 5., 1968, p. 163—284; 6., 1971, p. 351—497.

 

            Лит.:

·       Горский A., К. Невоструев. Описание славянских рукописей Московской синодальной библиотеки. 2., 1. М., 1857, с. 1—44;

·       Zеllingеr J. Die Genesishomilien des Bischofs Severian von Gabala. Münster, 1916, 128 p.;

·       Leitzmann A. Severian von Gabala. — In: Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Herausgegeben v. G. Wissowa. Zweite Reihe. 2. Stuttgart, 1923, col. 1930—1932;

·       Zеllingеr J. Studien zu Severian von Gabala. Münster, 1926, 8+182 p.;

·       Marx B. Severiana unter den spuria Chrysostomi bei Montfaucon-Migne. — OChP, 5, 1939, p. 281—367;

·       Bardy G. Sévérien de Gabala. — In: Dictionnaire de Théologie Catholique. 14., 2. Paris, 1941, col. 2000—2006;

·       Altendоrf H. D. Untersuchungen zu Severian von Gabala. Dissertation. Tübingen, 1957;

·       Allaner B. Patrology. Edinburg-London, 1960, p. 387;

·       Lehmann H. L. Per Piscator. Studies in the Armenian Version of a Collection of Homilies by Eusebius of Emesa and Severian of Gabala. Dissertation. Aarhus, 1975, 425 p.;

·       Hannick Ch. Maximos Holobolos in der kirchenslavischen homiletischen Literatur. Wien, 1981 (Wiener Byzantinistische Studien, 14), p. 174—176;

·       Иванова Кл. Български, сръбски и молдо-влахийски кирилски ръкописи в сбирката на Μ. П. Погодин. С., 1982, с. 365, 463, 468, 477;

·       Hannick Ch. Eine südslavische Epitome der Homilie des Ps.-Chrysostomos auf die Theophanie (BHG 1928). — Cyrillomethodianum, 8—9, 1984—1985, p. 339—354;

 

 

574

 

·       Чолова Цв. Естествено научните знания в средновековна България. С, 1988, с. 21—22, 54, 87—88, 98—99, 102, 128—132, 140, 146, 150—154, 165, 191, 278;

·       Uthemann К.-Н. Kriterien zur Abgrenzung der Homilien Severians von Gabala unter den Pseudo-Chrysostomica. — Studia Patristica, 23, 1989, p. 61—69;

·       Vоicu S. J. Sévérien de Gabala. — In: Dictionnaire de Spiritualité. 14., 2., 1989, col. 752—763;

·       Regtuit R. F. Severian of Gabala and John Chrysostom: The Problem of Authenticity. — In: Philohistör. Miscellanea in honorem Caroli Laga septuagenarii. Ed. ab A. Schoors et P. van Deun. Leuven, 1994 (Orientalia Lovaniensia Analecta, 60),p. 135—149;

·       Барсов H. И. Севериан, епископ Гавальский. — В: Христианство. Энциклопедический словарь. 2. М., 1995, с. 533;

·       Uthemann К.-Н. Severian von Gabala. — In: Kirchenlexikon. 9., 1995, col. 1487—1504;

·       Carter R. An Index of Scriptural References in the Homilies of Severian of Gabala. — Theological Review, 54, 1999, p. 323—351;

·       Carter R. The Chronology of Twenty Homilies of Severian of Gabala. — Theological Review, 55, 2000, p. 1—17.

 

Цветана Чолова

 

 

    (25). СЕВЕРЯНОВ, Сергей Николаевич (Северьянов, С. Н.) (40-те г. на XIX в. — 1918) — руски палеограф, специалист по старобълг. език. Данните за живота и дейността му са твърде оскъдни. С. няма специално филологическо образования. Бивш офицер, той става слушател в Московския унив. едва в зряла възраст. Изучава самостоятелно старогрц. и лат. език. Ученик и впоследствие личен приятел на Ф. Ф. Фортунатов, който подпомага научните му занимания.

 

Централно място в научната дейност на С. заемат изданията на два старобълг. (у него „старославянски“) паметника — Супрасълския сборник и Синайския псалтир. С. прави пълно издание на Супр. сб. (1904) след Фр. Миклошич, който през 1851 издава частта, преписана от Б. Копитар. Изданието на С. се отличава с голяма точност — текстът се предава със строго съблюдаване на най-малките палеографски особености. Целта е да се покаже ръкописът „... такъв, какъвто е излязъл под перото на преписвача“. Под линия са дадени по-късните наслоения и изменения, грц. приписки на преписвача, както и забележките, свързани с дефектите на пергамента (зацапаните и скъсаните места). Където не е било възможно да се възстанови текстът, е оставено празно място, а под линия се дава вероятното четене. В първата част на изданието преобладават палеографските бележки — за употребата на широки о и с, за лигатурите, за излизането над реда на т и ъı, и др. Във втората част С. задълбочава изследванията си и системно сравнява текста с грц. оригинал, като привлича за съпоставка и много други паметници: Зогр. ев., Map. ев., Асем. ев., Остромировото евангелие, Син. пс., Чудовския псалтир, Клоц. сб., Изборника от 1073, Григоровичевия паримейник и др. Правят се сравнения с изданието на Миклошич, като се отбелязват грешките му. Като втори том на изданието С. е подготвял речник на Супр. сб. В предговора към първия том подробно са описани принципите за съставяне на речниковите статии. След смъртта на С. картотеката на речника е предадена в Румянцевския музей в Москва, но до днес не е намерена. Има сведения, че С. е съставил и речник на евангелските цитати в Супр. сб.; той също остава непубликуван. В края на изданието са поместени три снимки от ръкописа.

 

Към издаването на Син. пс. С. пристъпва по поръка и под наблюдението на Фортунатов. Текстът на паметника в кирилска транслитерация е подготвен с палеографска точност и с отлично познаване на двете азбуки. На всеки лист от ръкописа съответства страница от изданието, в полето са дадени номерата на псалмите. Обширният коментар под линия съдържа палеографски бележки за ръкописа, грешките в изданието на Л. Гайтлер от 1883, разночетения от други псалтири — Чудовския, Болонския, Погодиновия, Софийския, а също и грц. съответствия. Текстът е отпечатан през 1922. В края на изданието са поместени 11 таблици със снимки от ръкописа. С. разграничава над 14 почерка, докато

 

 

575

 

Гайтлер допуска три или малко повече, В. Ягич — два или повече. Тази разлика е лесно обяснима, като се има предвид, че работи не с оригинала, а по снимки. Речникът индекс на Син. пс. е завършен от С. през окт. 1912, но излиза едва през 1922 не само поради печатарски трудности; през периода 1914—1920 умират Фортунатов, Ю. В. Петровска, А. А. Шахматов и самият С. Изданието е довършено от Е. Ф. Карски. Речникът съдържа всички думи и формите им, посочени са местата, на които те се срещат в текста; за съпоставка се привлича материал от други псалтири, включително и гръцки.

 

С. е автор на изследване върху т. нар. Кодекс на Гертруда, лат. пергаментен ръкопис от X—XI в., който се състои от псалтир и календар. Двете части на паметника са свързани помежду си с пет виз. миниатюри и Молитвите на Гертруда. Като се спира по-подробно на календара, проучвайки го в истор., политически и религиозен аспект, С. достига до извода, че календарният фрагмент е писан за Прага не по рано от 1004. Той установява, че виз. миниатюри изобразяват владимиро-туровския княз Ярополк, съпругата му княгиня Ирина и майка му, жена на великия киевски княз Изяслав Ярославич, наречена в молитвите Гертруда. Накрая съвсем накратко е дадено описание на кодекса. Работата остава незавършена. В непубликуваните трудове на С. са останали и други материали за този паметник.

 

 

            Съч.:

o   Евангельские листки Миклошича, среднеболгарское письмо XII в. — В: Сборник статей, посвященных учениками и почитателями академику и заслуженному профессору Ф. Ф. Фортунатову. Варшава, 1902, с. 377—400;

o   Супрасльская рукопись. СПб., 1904 (Памятники старославянского языка, 2., 1), 570 с.;

o   Синайская псалтырь. Глаголический памятник XI века. Петроград, 1922 (Памятники старославянского языка, 4), 7 + 392 с., 11 снимки (фототипно изд. Graz, 1954);

o   Codex Gertrudianus. Петроград, 1922 (СОРЯС, 99, 4), 140 с.

 

            Лит.:

·       Карский Е. — РФВ, 53, 1905, с. 339—348 (рец.);

·       Лавров П. А. — ЖМНП, 360, 1905, с. 452—459 (рец.);

·       Флоринский Т. Д. — Университетские известия, 45, 1905, с. 38—41;

·       Ильинский ГА. Славянские земли (рец.). — ВВр, 13, 1906, с. 638—639;

·       Vоndrák V. — RS, 1, 1908, p. 143—145 (рец.);

·       Кульбакин С. — ЈФ, 4, с. 166—181 (рец.);

·       Дурново Н. Н. — Slavia, 3, 1924—1925, р. 138—139 (рец.);

·       Покровский М. М. Памяти Ф. Ф. Фортунатова. — Slavia, 3, 1924—1925, р. 779—780;

·       Dolobko М. — ZSPh, 2, р. 452—466 (рец.);

·       Słoński S. Z powodu słownika do Psałterza synajskiego. — PF, 16, 1934, p. 29—32;

·       Булахов M. Г. Северьянов С. Η. — В: Булаxов М. Г. Восточнославянские языковеды. Биобиблиографический словарь. 3. Минск, 1978, с. 354—355;

·       Цейтлин RM. Северьянов С. Н. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 302.

 

Таня Попова

 

 

    (26). СЕДÀЛЕН (грц. κάθισμα, старобълг. сѣдильна, сѣдальнъ) — еднострофична форма на виз. химнография, обособена и характеризирана според начина на слушане, тъй като по време на нейното изпълнение е разрешено да се седи. Грц. термин κάθισμα е двузначен и се отнася както към деленето на Псалтира за богослужебни нужди, така и към тропарите след псалтирните катизми, но в слав. литургична традиция двете понятия се разделят — катизми се назовават псалтирните дялове, а С. — тропарите след тях. По произход С. е свързан с псалтирните катизми; в по-късната практика развива функцията да въвежда четивата от светоотеческите писания или други текстове, посветени на празника. От тази негова роля произтича съвременната му позиция винаги да предхожда четенията по време на службата. Според формалните и функционалните си признаци С. е близо до тропара като видово понятие и затова между тях в определени случаи съществува заменяемост. Сходството намира отражение в подредбата на изборните октоиси, където начело на С. се поставят отпустителните тропари за съответния глас. Близостта се отразява и в начина на изпълнение, тъй като част от С. имат за модел тропари за празници. По богослужебна позиция функционален аналог на С. е и химнографската

 

 

576

 

форма ипакои (грц. ὑπακοή, старобълг. ипакои, епакоуи, послоушаниѥ), която следва не поредни катизми, а XVII катизма, предназначена за неделната утринна служба и съставена изцяло от псалм 118 „Блажени непорочьнии“. Освен в неделя ипакоито се изпълнява и на най-важните господски и богородични празници, но след III песен на канона. От важността на предхождащите го псалмови стихове произтича и основната му отлика спрямо С. — начинът на слушане. При изпълнението на ипакоито Уставът налага богомолците да бъдат прави.

 

В структурирането на службата С. може да се появи в две позиции: след псалтирните катизми преди канона на утринната и след III песен в канона. По изключение може да се помести и след VI песен на канона и тогава ролята му е аналогична на кондака (напр. в троичните канони на полунощницата в неделя). В ранните служби според студийския тип устави броят на С. е по-малък в сравнение със службите, повлияни от ерусалимските устави, където увеличеният брой псалтирни катизми води и до нарастване на количеството на тропарите след тях. В студийските минеи с архаична подредба на материала С. се изписват в началото на службата, на първо място сред малките химнографски форми. Следи от друго по-архаично подреждане, при което С. завършават службата и заедно със стихирите са след канона, са засвидетелствани в южнослав. ръкописи — Синайския малък миней, Битолския триод от втората половина на XII в., Острожницките листове от XII в., минеи Q.n.1.25 и Q.n.1.28 от XII—XIII в. от РНБ в Санкт Петербург, а също и в руски източници с бълг. протограф: служебен миней за май — Путятин от XI в., празничен миней № 131 от XII в. от Синодалната типография на РГАДА. С. за делничните служби, подредени по гласове, образуват самостоятелна група в изборните октоиси или са след групата на стихирите за съответния глас. Позицията на С. в богослужебно структурираните химнографски сборници също носи известна датираща информация, тъй като в службите по Ерусалимския устав С. са поставени предимно преди канона, а в по-старата книжовна практика са вместени след III песен на канона и по-рядко (при големи празници или в неделните служби) — преди канона, или са разпределени и на двете позиции.

 

 

            Лит.:

·       Скабалланович М. Толковый Типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. 2. Киев, 1913, с. 221—225, 236—238, 281—285 (фототипно изд. М., 1995);

·       Weber К. Oktoechos-Forschimgen. 1. Die Oktoechos-Handschrift Cod. Slav. 46 der Nationalbibiothek in Wien. Leipzig, 1937, p. 28—30;

·       Beck H.G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 249;

·       Wellesz E. A History of Byzantine Music and Hymnography. Oxford, 1961, p. 139, 239;

·       Μπεκατώρος Г. Κάύισμα. — In: Θρησκευτική και ήῦική έγκυκλοπαιδεία. 7. Ἀθῆναι, 1965, col. 165—168;

·       Трифуновић Ђ. Азбучник српских средшовековних књижевних појнова. Београд, 1974, с. 294;

·       Момина М. Песнопения древних славяно-русских рукописей. — В: Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР 2., 2. М., 1976, с. 471;

·       Szövérffy J. A Guide to Byzantine Hymnography. A Classified Bibliography of Texts and Studies. 2. Brookline, Mass. -Leyden, 1979 (Medieval Classics: Texts and Studies, 12), p. 301;

·       Mиpковић Л. Православна литургика или наука о богослужегьу православие источне цркве. 1. Београд, 1982, с. 238;

·       Верещагин Е. Церковнославянская книжность на Руси. Лингвотекстологические разыскания. М., 2001, с. 257—259.

 

Мария Йовчева

 

 

    (27). СЕДМОЧИСЛЕНИЦИ, Свети Седмочисленици — название на групата от седем светители, в която влизат слав. първоучители Константин-Кирил и Методий и петимата техни известни по име ученици: Климент Охридски, Наум Охридски, Горазд, Ангеларий, Сава (Лаврентий). В старобълг. писмени паметници понятието не е засвидетелствано.

 

 

577

 

Св. Седмочисленици. Стенопис в манастира „Св. Наум“ в Охрид, 1806 г.

 

Сравнително късната му поява в слав. извор (според Ф. В. Мареш това е т. нар. Хилендарско сказание от XVI в.) възхожда към гръкоезичната литургична практика, в която терминът е οἱ Ἑπτάριθμοι; лат. съответствие е Septenarii. В съвременния православен календар датата за честването им е 27 юли (на този ден се отбелязват също паметта на св. Пантелеймон и Успение на св. Климент Охридски).

 

Сборният образ на С. е едно от най-значителните явления в развитието на кирило-методиевските традиции сред южните славяни, поради което е изследван продължително и многостранно (още през 1848 П. Й. Шафарик го поставя като подзаглавие на част от прочутата си публикация върху разцвета на слав. писменост в Б-я). Независимо от все още съществуващите неясноти, в наше време са установени важни положения във връзка с породилата го истор. обстановка, момента на официалната канонизация на групата, документалната стойност на представящите я паметници на книжнината и изобразителното изкуство. Съществен резултат от проучванията е разграничаването между постепенното формиране на култа, което безусловно представлява процес от няколко столетия, и официалното установяване на празника, конституиращо групата като седемчленен състав с определено название.

 

Най-ранният паметник, в който се изреждат едно до друго имената на Кирило-Методиевите ученици (два пъти, в гл. 2 и 12), е грц. Пространно житие на Климент Охридски от края на XI — началото на XII в.:

 

 

578

 

„И мнозина пили от този учителен извор, между които избрани и корифеи на групата били Горазд, Климент, Наум, Ангеларий и Сава“;

 

„Тези, които имали длъжност на учители, какъвто бил известният Горазд..., също и свещеник Климент..., Лаврентий, Наум и Ангеларий, тях и още мнозина други славни мъже оковали в железни вериги и ги поставили в затвор...“

(Ал. Милев, 1966, с. 81, 111).

 

Фактът, че имената на солунските братя не са вместени в изреждането, както и замяната на Сава с Лаврентий във втория случай, са белези на ранен стадий в оформянето на култа. Това се отнася и за Бориловия синодик, в който е поместено славословие за Кирил и Методий, Климент, Сава, Горазд и Наум. Изследвайки преписа на Синодика от XVI в., М. Дринов (1885) обосновава подробно убеждението си, че славословието е било внесено в бълг. текст още при превеждането на паметника от гръцки през 1211, и специално коментира отсъствието на името Ангеларий: „Пропуск имени Ангелария прямо указывает на состовление нашего памятника до возникновения особого чествования седмичисленников как одной нераздельной седмерицы, чествования, получившего широкое распространение на юге и тем сделавшего там св. Ангелария таким необходимым членом святой седмичисленной дружины, что ни один южнославянский книжник, ни один писец не мог уже умолчать о нем или опустить его имя при перечислении остальных седмичисленников“ (с. 184—185). Успение Кирилово разкрива същата ситуация — в него са споменати петима от членовете на бъдещата канонизирана седморка (Стара българска литература. 4. Житиеписни творби. С., 1986, с. 66); непълен брой (шест) са имената и в началната глава на Краткото житие на Климент Охридски от XIII в. (Милев, с. 174—175). Важни наблюдения излага Ив. Желев Димитров (1989, с. 204), като се позовава на грц. химнографски творби за Климент Охридски, Наум Охридски и С.: в тези текстове, дело на Константин Кавасила (XIII в.), Кирило-Методиевите ученици се възхваляват няколко пъти като „четворка“ (грц. τετρακτύς).

 

Мареш е само отчасти прав, когато твърди, че в Хилендарското сказание (Сказание о переводе Священного писания, в ръкопис № 482, XVI в., от Хилендарския манастир) понятието С. е „потвърдено за пръв път“ (1989, с. 107). В този писмен паметник действително са посочени седмина „богоизпратени“ и „равноапостолни“ преводачи — Кирил, Методий, Климент, Наум, Горазд, Ангеларий и Лаврентий, но те не са определени като С., а като „седем на брой“ —  з҃ чи́слѡмь (срв. П. А. Лавров, 1930, с. 171). Все пак може да се мисли, че по това време в югозападните български и изобщо в южнослав. земи почвата за въвеждането на специален празник е напълно подготвена. Потвърждение за това е и най-ранното от известните засега стенописни изображения на С. (от 1612, в притвора на манастирската църква „Св. Богородица“ на източния бряг на Преспанското езеро до с. Слимница); именно през XVII и началото на XVIII в. се оформя окончателно иконографията на С. (Е. Бакалова, 1994, с. 102—103). Според Б. Конески (1976, с. 185—186) названието С. се появява „на македонски терен“ за пръв път в грц. облик в надписа над фреската от 1806 в нартекса на църквата „Св. Наум“ на Охридското езеро (ΟΙ ΑΓΙΟΙ ΕΠΤΑΡΙΘΜΙ). Мнозина представители както на по-старото, така и на съвременното поколение изследователи свързват официалната канонизация на С. с пределите на Охридската архиепископия и нейните предстоятели (по-точно с архиепископ Йоасаф, 1719—1745), също и с дейността на Мосхополската печатница, чиито издания актуализират култа на слав. и неслав. светители. Сред тях са и учениците на Кирил и Методий,

 

 

579

 

а едно от най-сигурните доказателства за нарасналата им популярност са Службите за Свети Седмочисленици (Ал. Теодоров-Балан, 1919; Ив. Снегаров, 1927; Б. Конески, 1976; К. Нихоритис, 1986; М. Д. Пейфус, 1989; П. Илиевски, 1994, и др.).

 

Съществуват няколко гледни точки за връзката между названието С. и сакралното число 7, носител на мистичносимволични значения. Мареш смята, че то не е играло никаква роля при формирането на групата, тъй като С. всъщност са били 8 души според изреждането им в Почаевския препис (XVI в.) на Храбровото съчинение „За буквите“ (с. 109). Обратно, А. Зарадия (1989) долавя символична зависимост (своеобразна „трансмисия“) между С. и седем далечни техни предходници — ученици на св. Климент Римски, изпратени като мисионери в Галия. За тази своя догадка тя търси опора в гл. 6 на ЖМ, в която се съобщава, че папа Адриан II ръкополага „от славянските ученици трима свещеници и двама четци“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 199); заедно със солунските братя те фактически съставят канонизираната по-късно група. На широка сравнителна основа Илиевски осъществява филологическо-екзегетичен анализ на понятието С., като съсредоточава вниманието си върху старозаветното и новозаветното учение за Божията премъдрост (съответно за седемте стълба, утвърждаващи дома на Премъдростта), седемте тайнства, седемте дарове на Св. Дух, както и върху изобилието от други „седморки“ в библейските и патристическите текстове, олицетворяващи представите за съвършенство, комплексное пълнота. В съответствие със седморичната символика той дава сведения и за известните от Месецослова групи (общо 18 на брой, обособени в 3 категории) от по седем светители. Може да се твърди, че с публикациите си на тази тема Илиевски доказва убедително формалната (етикетната) обвързаност на понятието С. със средновековната литургична традиция и съответстващото ѝ художествено съзнание.

 

Св. Седмочисленици. Икона от Ст. Иванов в църквата „Св. Седмочисленици“ в София, 1903 г.

 

В кирилометодиевистиката не е изяснено задоволително противоречието между закономерното оформяне на канонизираната група от слав. просветители като седемчленна, от една страна, и появата на едно име в повече, от друга. Редуването на Сава и Лаврентий в изворите и дори в един и същ извор (Пространното житие на Климент Охридски) и особено случаят с Почаевския препис, в който имената Сава и Лаврентий са поставени едно до друго в изброяването на С. (т. е. ясното фиксиране на осем души), пораждат различни коментари. Някои изследователи предполагат, че съответните текстове визират едно и също лице, променило името си при монашеско пострижение; други са на мнение, че става дума за двама ученици на солунските братя, проявили се в различни моменти от протичането на Моравската мисия (в този смисъл напр. категорично се произнася Мареш). Илиевски тълкува явлението в духа на средновековната

 

 

580

 

нормативна естетика, на която е присъща и вариативност, и го определя като напълно допустима, позната и от други подобни случаи „замяна в рамките на седморката“. Това логично обяснение не отменя нуждата от допълнителни изследвания около образа на С. в насока на фактологическото му уплътняване — научна задача, която почти изцяло зависи от откриването на нови извори.

 

 

            Лит.:

·       Шафарик П. И. Расцвет славянской письменности в Булгарии. — ЧОИДЦ 3, 1848, 7, с. 37—59;

·       Дринов М. Новый церковно-славянский памятник с упоменанием о славянских первоучителях. -ЖМНП, 238, 1885, март-апрель, с. 174—205;

·       Теодоров-Балан Ал. Свети Климент Охридски в книжевния помен и в научното дирене. С., 1919, с. 11—12, 40, 59—61;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия. 1. С., 1924, с. 249, 283; 2. С., 1932, с. 354—356 (фототипно изд. С., 1995);

·       Снегаров Ив. Българският първоучител Св. Климент Охридски (Живот и дейност). — ГСУбф, 4, 1926—1927, с. 252—253, 325—327;

·       Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 171;

·       Калев Д. Св. св. Седмочисленици, славянски просветители. С., 1953, 56 с.;

·       Милев Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. С., 1966, с. 81, 111, 155;

·       Куев К. Черноризец Храбър. С., 1967, с. 221;

·       Дринов М. Как са почитали старите българи паметта на словенските първоучители и техните ученици? — В: Дринов М. Избрани съчинения. 2. С., 1971, с. 235—238;

·       Кοnеski B. Sedmočislenici. — Slovo, 25—26, 1976, p. 185—191;

·       Калев Д. Църквата „Св. Седмочисленици“ — София. С., 1979, с. 47—74;

·       Калев Д. Богослужебна прослава на светите Седмочисленици. — ДК, 63, 1983, 7, с. 1—8;

·       Niсhoritis K. Cyril and Methodius in the Greek Literary Tradition. — Cyrillomethodianum, 10, 1986, p. 46;

·       Димитров Ив. Желев. Животописни сведения за свети Кирил и Методий и учениците им от гръцките служби за тях. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 204, 206—207;

·       Мареш Ф. В. „Седумте светители“ во старословенската и грчката книжевност. — В: Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развитокот на словенската просвета. Материали од научен собир одржан во Охрид од 25 до 27 септември 1986 година. Скопје, 1989, с. 101—110;

·       Станчев Кр. Образите на св. Кирил и Методий във византийската и гръцката литература (XIXIX век). — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 155;

·       Pеyfuss M. D. Die Druckerei von Moschopolis, 1731—1769. Buchdruck und Heiligenverehrung im Erzbistum Achrida. Wien-Köln, 1989 (Wiener Archiv für Geschichte des Slawentums und Osteuropas, 13), p. 129—132;

·       Zaradija A. Sedam učenika sv. Klimenta Rimskog i Sedmočislenici. — В: Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развитокот на словенската просвета. Материали од научен собир одржан во Охрид од 25 до 27 септември 1986 година. Скопје, 1989, с. 261—266;

·       Подскалски Г. Бележки върху структурата и тълкуването на Първото гръцко житие на Наум (BHG 1316 z). — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 7;

·       Бакалова Е. Живописна интерпретация на сакрализирания образ в средновековното изкуство (Св. Кирил и Методий и техните ученици). — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, р. 102—103;

·       Илиевски П. Хр. Терминот ἑπτάριθμος и состав на групата „Свети словенски Седмочисленици“. — Прилози МАНУ Одделение за лингвистика и литературна наука, 18, 1993 (1994), 1—2, с. 5—31;

·       Iliеvski P. The Slavonic Holy Seven Saints (Sedmočislenici). — Macedonian Review, 24, 1994, 3, p. 185—194;

·       Сергий (Спасский) архиеп. Полный месяцеслов Востока. 2. Святой Восток. 1. М., 1997, с. 226;

·       Krastanov T. Vatican Sources on Velegrad — Belgrad — Berat: Clement of Velitza’s Episcopacy from 906 to 916 and on The Holy Seven Teachers of Bulgaria (Sv. Sedmochislenici). — BHR, 27, 1999, 3—4, p. 124—131.

 

Лиляна Грашева

 

 

    (28). СЕДМОЧИСЛЕНИЦИТЕ в изобразителното изкуство. Като един от факторите, оформящи култа на Седмочислениците, груповите им изображения се появяват сравнително късно — след XV в., успоредно с обособяването на специален празник за тях (първоначално 17 юли).

 

Най-рано се оформят култовете на Кирил, Методий и Климент Охридски — в основните културни центрове Преслав и Охрид. Най-старите им запазени стенописни изображения се намират в църквата „Света София“ в Охрид и датират от времето на архиепископ Лъв (ок. 1037—1056). Култът на Наум Охридски и особено иконите, стенописите, гравюрите, чрез които той се утвърждава, датират от XIII в. и са свързани също с Охрид и територията на Охридската архиепископия. Особено значение за разпространението му през XVIII в. има гравюрата

 

 

581

 

на Хр. Жефарович, представяща Наум, сцени от житието му и панорама на Охрид, отпечатана през 1743 във Виена. Тази гравюра оказва особено влияние върху зографите от Мосхополския регион, които работят за православни ктитори на територията на Будимската епархия и Карловацката митрополия (Д. Давидов, 1980, с. 85—105). Отделни изображения на други Кирило-Методиеви ученици не са познати.

 

Св. Седмочисленици. Стенопис οι Слимнишкия манастир, 1612 г.

 

Най-ранният известен днес стенопис на Седмочислениците, представени фронтално в цял ръст един до друг, е от 1612 и се намира в притвора на манастирската църква „Св. Богородица“ в т. нар. Слимнички манастир — на източния бряг на Преспанското езеро над с. Слимница (дн. в Македония). В центъра е Кирил (който в Охридската архиепископия по традиция се изобразява с архиепископски одежди) и до него — Методий и Климент. Горазд е също в епископско облекло, а останалите — в монашеско. През първата половина на XVIII в. се наблюдават промени в композицията, която според Цв. Грозданов под западно влияние става „центрична“ (1990, с. 194). Новият иконографски вариант се среща в изображението на Седмочислениците от 1735 в църквата „Св. Никола“ в местността Драча, недалеч от Крагуевац (дн. в Югославия): в центъра фронтално е фигурата на Методий (като главно действащо лице в Моравската мисия) с модел на църква в ръце, а останалите са полуобърнати към него. Същата иконографска схема е налице и в най-известния „групов портрет“ на седемте светители от началото на XIX в. в нартекса на главната църква на манастира „Св. Наум“ на Охридското езеро. В нея те са нарисувани заедно и в сцената на опелото на Наум, изписана над гроба му по поръчка на игумена архимандрит Стефан (родом от Пловдив).

 

Нови импулси за популяризирането на слав. първоучители и на техните ученици дава творчеството на Жефарович. Той включва техните ликове сред изображенията на южнослав. владетели, църковни дейци и светители в своята

 

 

582

 

„Стематография“, създадена по поръчка на сръбския архиепископ Арсений IV и издадена във Виена през 1741. Както в XI в. охридският архиепископ Лъв чрез образите на православните архиереи, сред които са Кирил, Методий и Климент, изтъква приемствеността в традициите на своята архиепископия, така и Арсений IV седем века по-късно чрез галерията от портрети на свои велики предшественици се стреми да се утвърди като наследник на сръбските средновековни традиции — образите на солунските братя и техните ученици стават необходими за изграждането на сръбското национално самосъзнание. Разбира се, културноистор. значение на портретите в „Стематографията“ далеч надхвърля предназначението им да бъдат — илюстрация на политическите тежнения на Карловацката митрополия“ (Д. Медакович, 1988, с. 87). Те получават такава широка популярност на Балканите, че в много случаи служат, както и други гравюри на Жефарович, за образци на много зографи.

 

Опелото на св. Наум. Стенопис в главната църква на манастира „Св. Наум“ в Охрид, началото на XIX в.

 

През XVIII в. образите на С. — заедно или поотделно — се появяват не само в Северна Гърция и в някои светогорски манастири (от 1783 датира напр. образът на Наум в манастира Ксиропотам), но и на територията на дн. Албания. По това време Мосхополската грц. печатница два пъти (1740 и 1742) отпечатва житията и службите както за Климент и Наум, така и за Седмочислениците, Йоан Владимир, Никодим Елбасански и други светители, почитани от православното слав., румънско, грц. и албанско население на този някога цветущ търговски град. Горазд и Ангеларий стават патрони на бълг. югозападен гр. Белград (дн. гр. Берат, Албания), в чиято митрополитска църква „Успение Богородично“ се съхраняват техните мощи. Двете известни икони (1812—1814 и 1873) от иконостаса на църквата са друг вариант на композицията „Св. Седмочисленици“: в долната ѝ част е представено „Успение на св. Горазд и св. Ангеларий“ (двамата са в монашески облекла и лежат един до друг на фона на града), а в горната са останалите петима в цял ръст. Според Т. Попа (1964, с. 124—126) и Д. Калев (1970, с. 23—42) изображения на С. се срещат почти във всички църкви в региона на Музакия, Влоне и Берат, но те и до днес не са публикувани.

 

В средата на XIX в. настават известни промени в иконографията на С. Според Грозданов те са резултат от контактите на дебърските майстори с охридските традиции (1990, с. 191—198), свързани са и с честването през 1863 на хилядолетието от Моравската мисия и специално акцентират ролята на солунските братя като създатели на слав. азбука. Промените личат в творчеството на известния Дичо Зограф. Според досегашните проучвания той създава в Скопие през 1861 най-ранната икона на двамата първоучители, държащи свитъка със слав. азбука (М. Йованович, 1959, с. 397). Тази иконографска формула се повтаря и в композицията „Св. Седмочисленици“. Интересно е и изображението на С. в църквата „Св. Богородица-Пречиста Кичевска“ (в дн. Македония), чиито стенописи и икони са изпълнени от Дичо Зограф и неговия син Аврам между 1848 и 1880.

 

 

583

 

Композицията е разгърната по хоризонтала: в центъра е представен светият престол, зад него е Климент, сигниран като „патриарх охридски“; от двете му страни са Кирил и Методий, които държат разгънат свитък с буквите на слав. азбука. Останалите светители са отляво и отдясно, разделени на две групи. Към Седмочислениците е прибавен образът на св. Еразъм (Еразмо). Книжовната традиция не дава никакви основания за свързване на този светец със С. Но култът му е известен в Охридския диоцез и по традиция неговият образ се появява заедно с образа на Климент (напр. в църквата „Св. Йоан Канео“ в Охрид, XIII в.), а също и с образите на Теофилакт Охридски и Константин Кавасила (на Атон). В Западна Македония в края на XIX в. се наблюдава своеобразно разширяване на групата „Св. Седмочисленици“ чрез включване и на образа на св. Йоан Владимир. Има куриозни случаи, като напр. в църквата на с. Драслаица, Стружко, където вместо Сава и Ангеларий са изографисани св. Еразмо и св. Йоан Владимир, а названието на композицията е „Св. Седмочисленици“.

 

Св. Кирил и св. Методий и техните ученици Климент, Наум, Горазд, Сава и Ангеларий. Стенопис от Алекси Зограф в църквата „Св. Георги“ в с. Драгойново, Пловдивска област, 1870 г.

 

Св. Седмочисленици. Икона от С. Молеров в Зографския манастир, втората половина на XIX в.

 

Съществената отлика на късните изображения на С. — представянето в центъра им на Кирил и Методий със свитък с буквите на слав. азбука, е иконографският вариант, който е най-характерен за иконите на първоучителите. Подобна е композицията и в икони от Зографския манастир, напр. в известната икона на С. Молеров.

 

През XIX в. на Балканите се разпространява литография на С., отпечатана през 1869 в Москва от А. Морозов в два варианта — двуцветна и многоцветна. В нея седмината слав. просветители са представени до пояс в следния ред и със следните наименования: св. Горазд; св. Наум чудотворец Охридски; св. Кирил Солунски; св. Климент, патриарх Охридски; св. Методий Солунски; св. Сава Охридски; св. препод. Ангеларий Германски.

 

 

584

 

Св. Седмочисленици. Икона от G. Желязков, ок. 1934 г.

 

Св. Седмочисленици. Релеф от Ив. Лазаров, 1943 г.

 

Тази литография (екземпляри от нея са запазени в НБКМ) в миналото се е продавала в Самоков на поклонниците на Рилския манастир, в Преспа и другаде. Тя е била използвана като образец за икони на Седмочислениците, най-вече след създаването на Българската екзархия (1870). Д. Уста-Генчов публикува две икони със същата иконография — от Варна, рисувана от зографа Александър от Ямбол, и от тревненската църква „Св. Георги“ (1927, с. 99, обр. 8). Подобна икона се съхранява днес в ЦИАМ. Най-свободни от влиянието на графичните модели са самоковските художници, които стигат до свои решения на темата и ги изпълняват така убедително, че стават образци за други зографи. Такава е напр. иконата „Св. Седмочисленици“, рисувана през 1870 от Ив. Доспевски (дн. в Истор. музей в Самоков) — светителите са представени жестикулиращи край маса, върху която са свитъкът с азбуката и други книги.

 

В началото на XX в. строителството на големи църкви в новоосвободена Б-я стимулира и изобразяването на С. През 1903 живописецът Ст. Иванов ги рисува за Софийската църква „Св. Седмочисленици“. Той изхожда от принципите на академичния реализъм, но във фронталното разполагане на фигурите и в компактното им обединяване следва старата иконографска схема. Към този кръг произведения се отнасят и едноименните стенописи и икони от църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Зографския манастир. В храма паметник „Св. Александър Невски“ в София се изработва мозайка с изображението на С. по проект на Ст. Иванов. След Първата световна война (1914—1918) в обстановка на разочарования и покруса, но и на нараснал интерес към средновековните бълг. традиции се развива истор. живопис. Ок. 1934 Г. Желязков изписва иконата „Св. Седмочисленици“ за едноименната църква в София. С уважение към същите традиции скулпторът Ив. Лазаров създава релефната композиция „Св. Седмочисленици“ в дърво и бронз (1943).

 

 

585

 

След Втората световна война (1939—1945) темата за слав. просветители и техните ученици отново занимава бълг. творци. Важен етап в обогатяването ѝ е голямата изложба, уредена през 1985 по случай 1100-годишнината от смъртта на Методий. Различни варианти на изображенията на С. (индивидуални и групови портрети, сюжетни композиции) създават Ал. Поплилов, П. Кулеков, З. Йончев, Св. Русев, Д. Киров, Г. Трифонов, Т. Върбанов, Д. Лалев, Гр. Спиридонов, Д. Добрев, К. Исинов, Д. Бойков, Ив. Варчев, Вл. Гиновски, Д. Лалев и др. Сполучливи творби са показани и на изложбата „Образите на св. св. Кирил и Методий и на св. Седмочисленици в българското изобразително изкуство“, организирана в Националния истор. музей през 1993 по случай 1100-годишнината от обявяването на Велики Преслав за столица на Б-я.

 

 

            Лит.:

·       Уста-Генчов Д. Св. Климент и св. Седмочисленици в домашната ни иконография. — МкП, 3, 1927, 1, с. 75—104;

·       Јовановић М. Икона св. Наума из Народног Музејa у Београду. — Рад Војвођанских Музејa, 8, 1959, с. 240—244;

·       Popa Th. Glavénice médiévale et Ballsh actuel. — Studia Albanica, 2, 1964, p. 121—128;

·       Кaлев Д. Св. Горазд, славянски просветител. С., 1970, с. 23—42;

·       Божков Ат. Българска историческа живопис. 1. С., 1972, с. 269; 2. С., 1978, с. 369;

·       Давидов Д. Култ св. Наума у Будимској епархии. — Balkanica, 11, 1980, р. 85—105;

·       Божков Ат., Ас. Василиев. Художественото наследство на манастира Зограф. С., 1981, с. 370, обр. 233;

·       Грозданов Цв. Портрета на светителите од Македонка од IX—XVIII век. Скопје, 1983, 321 с. + 110 ил.;

·       Грозданов Цв. Јован Владимир и представе Седмочисленика у македонској уметности XVIII—XIX века. — Зборник Матице Српске за ликовне уметности 20, 1984, с. 229—235 (същото в: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 171—177);

·       Грозданов Цв. Живописот на гробниот параклис на свети Наум Охридски. — В: Наум Охридски. Охрид, 1985, с. 85—105;

·       Кисас С. Бакрорези XVIII века као сведочаство грчко-српских културних веза. — В: Српска графика XVIII века. Београд, 1986, 106 с.;

·       Кissas S. Représentations of Greek and Slav Saints from the Central and Western Balkans from the Ninth to the Eighteenth Century. — Cyrilomethodianum, 11, 1987, p. 249—251;

·       Meдaковић Д. Генеза барокно-византщске стилске симбиозе у cpncKoj уметности XVIII века. — В: Медаковић Д. Барок код срба. Београд, 1988, с. 61;

·       Грозданов Цв. Словенските учители во живописог на Пречиста Кичевска и развитокот на композицщата на Седмочислениците во втората половина на XIX век. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 191—200;

·       Грозданов Цв. За литографијата на Седмочислениците во Преспа. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, с. 200—203;

·       Грозданов Цв. Непознати и малку познати портрети на Седмочислениците во Македонската уметност од XVIII—XIX век. — В: Грозданов Цв. Студии за Охридскиот живопис. Скопје, 1990, 181—191;

·       Божков Ат., И. Гергова, Е. Генова. Образите на св.св. Кирил и Методий и на св. Седмочисленици в българското изобразително изкуство. С., 1993 [каталог на изложба];

·       Бакалова Е. Една неизвестна житийна икона на св. Наум Охридски от Софийския археологически музей. — Проблеми на изкуството, 26, 1993, 4, с. 12—20;

·       Гергова И. Графични модели във възрожденската иконография на славянските просветители. — Проблеми на изкуството, 26, 1993, 4, с. 8—11;

·       Бакалова Е. Живописна интерпретация на сакрализирания образ в средновековното изкуство. Св. Кирил и Методий и техните ученици. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, p. 96—107.

 

Елка Бакалова

 

 

    (29). СЕЛИШЧЕВ, Афанасий Матвеевич (Селищев, А. Μ.) (11/23.I.1886—6.XII.1942) — руски филолог славист. Роден в с. Волово, Орловска губ. Средно образование получава в Ливни, полага успешно изпити в гимназията в Курск и през есента на 1905 постъпва в Историко-филологическия фак. на Московския унив. През 1906 се премества в Казанския унив.; блестящо го завършва (1910) и остава да работа в него. От 1913 е доц. в Катедрата по слав. филология. Защитава магистърска дисертация (1918). Ръководител на Катедрата по руски език в новооткрития Иркутски унив. (1918—1920). Проф. в Казанския унив. (1920—1921) и в Московския унив. (от 1922). Чете лекции по увод в слав. филология, старобълг. език, история на бълг. език, сравнителна граматика на слав. езици и др. През 1937—1939 е проф. в Московския инст. за история, филология и литература. От 1939 до края на живота си чете

 

 

586

 

лекции в Московския държ. педагогически инст. „В. И. Ленин“. Член-кор. на Академичното фино-угърско д-во в Хелзинки (1926), на АН на СССР (1929), на БАН (1930). Умира в Москва.

 

Афанасий Селишчев

 

Важно място в разностранните по тематика изследвания на С. заема проучването на сравнителната граматика на слав. езици. Още в един от първите му трудове „Введение в сравнительную грамматику славянских языков“ (1914), за пръв път на руски език са анализирани особеностите на всички слав. езици, а също и на праслав. език, разгледани са и взаимоотношенията между слав. и балтийската езикова група. В обобщителния му труд по слав. езикознание (1941) описанието на С. на най-важните процеси и явления в западнослав. езици е допълнено с текстове и речници.

 

Особен интерес С. проявява към диалектологията. Освен със сибирските и други руски говори голяма част от научните му занимания са свързани с бълг. говори в слабо познати дотогава райони, каквито са Средна и Южна Албания, Горни и Долни Полог, Македония, Родопско-Беломорската област и Източна Тракия. Книгите „Полог и его болгарское население“ (1929), „Славянское население в Албании“ (1931) и „Македонские кондики XVI—XVIII веков. Очерки по исторической этнографии и диалектологии Македонии“ (1933) съдържат не само езиковедски проучвания, но и етнографски, географски, истор. и топонимични наблюдения. Въз основа на богат езиков материал от лични записи и писмени източници С. доказва, че говорите от тези области по система и истор. процеси принадлежат към бълг. група. Този свой извод той защитава и в полемичната си статия „Македонская диалектология и сербские лингвисты“ (1934).

 

Кирило-методиевската проблематика не заема централно място в значителното по обем научно дело на С., но тя присъства в много от трудовете му, посветени на други въпроси. Така напр. в „Очерки по македонской диалектологии“ (1918) С. оборва тезата на Н. С. Трубецкой и Η. Н. Дурново, че в основата на езика на Кирил и Методий са залегнали говори с рефлекси к’ и г’ от *tj и *dj, като показва, че изконните за солунския говор рефлекси са шт (шч) и жд (ждж). В рецензия от 1927 за книгата на Дурново „Очерк истории русского языка“ се противопоставя на отделянето на старобългарския („старославянския“) език от българския. С. употребява термина „старославянски“ за езика на Кирило-Методиевите преводи, като го смята за български по етническа принадлежност. Според него само недостатъчното познаване на бълг. диалектология и историята на бълг. език води до разграничаването на „старославянския“ от бълг. език. Внимателният анализ на тенденциите в развитието на силния ер показва, че те са общи за стария и за съвременния бълг. език. В статия за езика на „Русская правда“ (1957, посм.) С. засяга проблема за характера на най-стария тип руски литературен език.

 

 

587

 

Той критикува схващането на С. П. Обнорски, че в „Русская правда“ от XI в. е отразен литературен език, който не е свързан със старобългарския, а е изграден върху основата на жив северозападен руски диалект със старогермански заемки. С. изтъква, че в „Русская правда“ се употребяват форми с представка раз- (разбоиник, разграбление), думи като вражда, чpeво, среда, азъ, които са типични за старобълг. език. По този начин той доказва фонетичната и морфологичната близост на езика на „Русская правда“ до езика на старобълг. паметници: „... в основу языка древнерусской письменности был положен язык старославянских (древнеболгарских) рукописей“ (с. 57).

 

Изцяло посветен на Кирило-Методиевото дело е трудът на С. в две части „Старославянский язык“ (1951, 1952). В него е засегнат въпросът за началото на слав. писменост, което С. свързва не само с Моравската мисия, но и с предшестващите я филологически занимания на Константин Философ и Методий около формирането на книжовен слав. език, разбираем за бълг. славяни в пределите на Византия и в бълг. държава. Изчерпателно е аргументирана етническата принадлежност на Кирило-Методиевия език към езика на бълг. славяни. Доказателствата са от областта на лексиката (народни и книжовни грц. заемки, диалектни думи, тюркски думи), синтаксиса (двойни съществителни за предаване на диференцирана множественост), фонетиката (шт, жд, ѣ, ѫ, ѧ, ъ, ь и др.) и морфологията (формите на склонението и на аориста и имперфекта). Анализирана е преводаческата техника на Константин-Кирил и Методий, които, изяснява С., в своите преводи отстъпват от грц. оригинал, за да предадат особеностите на живата слав. реч — използват дв. ч. вместо грц. ед. и мн. ч., сравнителна степен на мястото на грц. положителна, показателно местоимение вместо грц. член. Подчертава се, че Кирило-Методиевите преводи се отличават с много по-голяма точност от по-късно направените в Преславското книжовно средище. Важно място е отделено на въпроса за двете азбуки — глаголицата и кирилицата. Разгледани са произходът, съставът и разпространението им. С. отстоява схващането, че глаголицата е по-старата азбука, създадена от Константин-Кирил, а кирилицата се появява в Източна Б-я по времето на цар Симеон (893—927). Източниците на глаголицата според него са грц. минускул, самаританското и коптекото писмо, а източниците на кирилицата са грц. унциално писмо и глаголицата, от която са заети буквите за специфичните слав. звукове, като са дооформени в стила на другите букви. С. прави пълен преглед на всички старобълг. паметници от X до XIII в., като към тях причислява не само българските, но и чешките, сръбските, хърватските и руските преписи. Описани са фонетичните черти на паметниците. Във втората част на изследването са подбрани текстове от старобълг. ръкописи. Интерес представлява съпоставката на текст на старобългарски с грц. език и с всички съвременни слав. езици. Разгледани са и морфологичните особености на старобълг. език — именни основи и образуването им, склонение на имената, глаголни времена и наклонения, причастия и неизменяеми глаголни форми.

 

Трайният интерес на С. към българистичната проблематика се проявява в значителен брой научнопопулярни публикации — енциклопедични статии, кратки очерци за представители на новата бълг. литература и за старопечатните бълг. книги.

 

 

            Съч.:

o   Введение в сравнительную грамматику славянских языков. 1. Казань, 1914, 123 с.;

o   Н. М. Каринский. Историческая хрестоматия по древнецерковнославянскому и русскому языкам. Для старших классов средних учебных заведений. Петроград, 1914 (рец.). — Труды и протоколы педагогического общества, состоящего при императорском Казанском университете, 3, 1914, 4, с. 17—19;

 

 

588

 

o   H. С. Державин. Болгарско-сербские взаимоотношения и македонский вопрос. Петроград, 1914 (рец.). — УЗИКУ 82, 1915, 6—7, с. 1—15;

o   Очерки по македонской диалектологии. 1. Казань, 1918, 284 с. (2 изд. С., 1981);

o   Памяти академика Алексея Александровича Шахматова. — Казанский библиофил, 1921, 2, с. 66—70;

o   Des traits linguistiques communs aux langues balkaniques: un balkanisme ancien en bulgare. — RES, 5, 1925, p. 38—57;

o   Новый сборник по диалектологии и фольклору Македонии. — Slavia, 4, 1925—1926, р. 350—364;

o   К изучению старопечатных болгарских книг. (По поводу „Описа“ проф. В. Погорелова. София, 1923). — Slavia, 5, 1926, р. 250—266;

o   H. Н. Дурново. Очерк истории русского языка. М., 1924 (рец.). — ИОРЯС, 32, 1927, с. 303—330;

o   Заметки по этнографии и диалектологии Македонии. Помяник монастыря Трескавца. — В: Сборник статей в честь акад. А. И. Соболевского. Л., 1928, с. 314—317;

o   Фольклорные и диалектологические материалы по Македонии (1924—1927). — Slavia, 7, 1928, р. 704—709;

o   Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии (с этнографическою картой Полога). С., 1929, 8+439 с. (фототипно изд. С., 1981);

o   О переселении македонских болгар в Россию и греко-болгарский спор в Битольской и Охридской областях (Из консульских донесений 1861—1874 гг.). — МкП, 5, 1929, 4, с. 27—45;

o   Семейната „служба“ (курбан) в България и Македония и сръбската „слава“. — МкП, 5, 1929, 2, с. 33—77;

o   Днешната югозападна граница на българската говорна област. — МкП, 6, 1930, 1, с. 1—24;

o   И. С. Ястребов о Македонии. — МкП, 6, 1930, 3, с. 11—14;

o   К изучению „службы“ и „славы“. — МкП, 6, 1930, 4, с. 1—22;

o   Отзыв профессора A. Meillet о моих очерках по изучению Полога. — МкП, 6, 1930, 4, с. 117—118;

o   О критических замечаниях H. Н. Дурново. — И по РЯС, 3, 1930, 2, с. 633—635;

o   Славянское население в Албании (с иллюстрациями в тексте и с картою Албании). С., 1931, 8+352 с. (фототипно изд. С., 1981);

o   Соканье и шоканье в славянских языках. — Slavia, 10, 1931, р. 718—741;

o   Говоры в области Скопья. — МкП, 7, 1931, 1, с. 33—82;

o   Й. Иванов. Български старини из Македония. С., 1931 (рец.). — МкП, 7, 1932, 4, с. 101—109;

o   Македонские кондики XVI—XVIII веков. Очерки по исторической этнографии и диалектологии Македонии. С., 1933, 262 с.;

o   Диалектологическое значение македонской топонимии. — В: Сборник в чест на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—1933). С., 1933, с. 29—46;

o   К изучению македоноболгарских записей. — МкП, 8, 1933, 4, с. 20—24;

o   Критические заметки по македонской диалектологии (По поводу заметки проф. André Vaillant). — МкП, 8, 1933, 4, с. 139—149;

o   Македонская диалектология и сербские лингвисты. А. Белич и его последователи. — МкП, 9, 1934, 1, с. 53—88; 2, с. 56—87; 1935, 3—4, с. 21—54; (същото: С., 1935, 101 с.);

o   Славянское языковедение. 1. Западнославянские языки. М., 1941, 467 с.;

o   Старославянский язык. 1. Введение. Фонетика. М., 1951, 336 с; 2. Тексты. Словарь. Очерки морфологии. М., 1952, 208 с.;

o   О языке Русской Правды в связи с вопросом о древнейшем типе русского литературного языка. — ВЯ, 1957, 4, с. 57—63;

o   Избранные труды. М., 1968, 640 с.; Говоры области Скопья. — В: Чуждестранни учени за югозападните български говори. С., 1979, с. 110—120;

o   Юго-западная граница болгарской языковой области в настоящее время. — В: Чуждестранни учени за югозападните български говори. С., 1979, с. 121—136;

o   Полог и неговото българско население. С., 1981, 439 с.; Славянското население в Албания. С., 1981, 352 с.;

o   Приноси в българската диалектология и етнография. С., 1986, 413 с.

 

            Лит.:

·       [Милетич Л.] А. М. Селищев. — ЛБАН, 13, 1929—1930 (1931), с. 35—36;

·       Аванесов R И. Афанасий Матвеевич Селищев (18861942). — Бюллетень диалектологического сектора Института русского языка АН СССР 1, 1947, с. 126—134;

·       Аванесов Р И. Селищев — диалектолог. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ 1, 1947, 4, с. 50—59;

·       Бернштейн С. Б. Селищев — балкановед. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ, 1, 1947,4, с. 11—30;

·       Бернштейн С. Б. Список печатных работ проф. А. М. Селищева. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ, 1, 1947, 4, с. 85—90;

·       Виноградов В. В. Профессор А. М. Селищев как историк русского языка. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ, 1, 1947, 4, с. 31—49;

·       Обнорский С. П. Памяти А. М. Селищева. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ 1, 1947, 4, с. 7—10;

·       Петерсон М. H. А. М. Селищев — деятель Высшей школы. — Доклады и сообщения филологического факультета МГУ, 1, 1947, 4, с. 83—84;

·       Василевская Е. А. Профессор А. М. Селищев как лингвист и его статья о языке „Русской Правды“. — Ученые записки Московского государственного педагогического института им. В. И. Ленина, 132. Кафедра русского языка, 8, 1958, с. 45—51;

·       Василевская Е. А. Архив проф. А. М. Селищева. — ИАН СССР оля, 18, 1959, 1, с. 73—74;

·       Василевская Е. А. А. М. Селищев (1886—1942). — Русская речь, 1969, 2, с. 36—40;

·       Шклифов Бл. Руски слависти за югозападните български говори. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 481—482;

·       Заимов Й. Книгата на Селишчев за Полог. — В: Селищев А. М. Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии (с этнографическою картой Полога). Фототипно изд. С., 1981, 1 с.;

·       Младенов М. Българистични научни публикации на А. М. Селищев. — В: Селищев А. М. Полог и его болгарское население. Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии (с этнографическою картой Полога). Фототипно изд. С., 1981, с. 20—26;        

   

 

589

 

·       Бернштейн С. Б. А. М. Селищев — славистбалканист. М., 1987, 112 с.

 

Ваня Мичева

 

 

    (30). СЕМИТИЗМИ в старобългарския език. Имената и граматическите конструкции, заимствани от семитски езици, са преминали в старобълг. език по книжовен път — посредством грц. текстове, от които са преведени богослужебните книги. Семитската лексика навлиза в грц. език както чрез цитати от Библията, така и чрез текстове, възхождащи към арамейски оригинал (част от евангелията на Матей, Марк и Лука — т. нар. синоптични евангелия, и Апокалипсиса). От езика на грц. сирийски общини фразеологичните и семантичните С. се вливат в съчиненията на християнските автори на Новия завет. На свой ред хебраизмите — думи и изрази от староевр. език (иврит), евраизми, в езика на Новия завет претърпяват различна степен на усвояване в грц. просторечие, свидетелстващо за пътищата на заимстване и за разговорността на изразите седем-осем века след появата на първите евангелски книги.

 

От гръцки в старобългарския език проникват всички лични имена и понятия, отнасящи се до юдейската религия. Познаването на юдейските ритуали прави разбираеми цели глави от Евангелието на Йоан (срв. напр. Йоан 7—8 за празника на плодородието през октомври, старобълг. скинопигиѣ — ‘празник на построяване на палатките по време на гроздобера’, и изразите азъ есмъ свѣтъ мироу и далъ ти би водѫ живѫ като пряк с от сцените на факелни шествия пред храма и ритуалното изливане на вода). Заетите значения като „чума“ за грц. θάνατος ‘смърт’ (в Апостола), „небесен свод, пантеон“ за οὐρανοί ‘небеса’ (срв. и Мт 24:31 отъ к҃нць н҃бсъ до конецъ ихъ също и Мк 13:27 от коньца зѣмлѧ до коньца небесе), „лицеприятствам, лицемеря“ за грц. πρόσωπον λαμβάνειν от nāśā fānīm, старобълг. на лица зьрѣти, и др. не са описвани самостоятелно. Въпреки огромната по обем теоретична литература върху преводаческата техника, върху обособяването на чуждоезичните пластове и реконструкцията на първообразците въпросът за С. е разгледан главно морфологично (с оглед на принадлежността на несклоняемите чужди думи към определена старобълг. граматическа категория). Случаите на двойно калкиране — и в гръцки, и в старобългарски, затъмняват ред пасажи, напр. псалм 117:23 отъ г̄ı бъıстъ си в Син. пс. 1536, ред 20, където си не се отнася до глава, а както и αὐτή отговаря на zōt с функция на ср. р. Подобни примери се срещат общо пет пъти в Син. пс. Дискусията относно грц. редакция на Псалтира — Лукианова (Й. Вайс, 1939) или западна с лат. и индиректно семитско влияние (Й. Леписие, 1964; М. Алтбауер, 1971), хвърля светлина и върху разночетения, които липсват в грц. и в семитски, но са налице в лат. западна редакция, напр. в Псалтериум Романум. Взаимното проникване на грц. койне и палестинския арамейски и принадлежността на ред С. към разговорния грц. език оставя възможност за спор дали думи като хитонъ, мнасъ, кѵминъ, вѵсонъ за заетите от семитски в гръцки χιτών, μνᾶ, κύμινον, βύσσος са книжовни или преки заемки в старобълг. език.

 

Основната група лексикални хебраизми в старобълг. език са лични и местни имена от библейски произход. По грц. образец са запазени и „ключовите“ думи от чудесата на Исус, напр. талитакоумъ Мк 5:41, елѡи елѡи лима савахтани Мк 15: 34 — по Мар. ев., с вариант лема в Мт 24: 46, ели ели в Зогр. ев., но вариативността е налице и в грц. евангелски текстове:

 

 

590

 

ἐλωὶ ἐλωὶ (вариант ηλι) λιμὰ (вариант λεμὰ, λειμὰ) σαβαχθάνι (вариант σαβαφθάνι). Изписването на С. следва правилата, характерни за заемките през гръцки. Графични варианти като давъıдъ, дауидъ, дауъıдъ, даѵдъ, д҃дъ за Δαβίδ илюстрират грц. истор. ортография. Живото произношение и книжовните варианти определят наличието на -ав-, -ев-, или -аѵ-, -еѵ- за -αυ, -ευ, срв. също -воу или оу, у за -βου след вокал, напр. вельзѣволъ, вельзѣоулъ, вельзѣолъ за βεελζεβούλ, савъловъ от Ζαούλ, оувъı за οὐαί. Старобълг. -зд- срещу гр. σδ може да съответства и на живо грц. произношение ζδ във витезда; появата на -д- в група -σρ- е познато както в гръцки, така и в старобългарски, срв. издраилъ и израилъ за Ἰσραήλ.

 

В морфологично отношение усвояването на С. е подчинено на старобълг. граматически норми, така напр. имената на -α от ж. и ср. р., които са несклоняеми и без окончание, и склоняемите имена от ср. р. от типа Σίκιμα, Σάρεπτα са минали в категорията на а-основите, срв. пасха и пасцѣ, синѣ от Σινᾶ, видъсаидж за Βηθσαιδα(ν). Грц. род. пад. на несклоняемите имена се предава обикновено с притежателно прилагателно, срв. списъка от библейски имена в Лк 3: 23—38, напр. малелеилевъ за τοῦ Μαλελεήλ или маинановъ за τοῦ Μαϊνάν, матоусалъ за τοῦ Μαθουσαλά.

 

За критерий при обособяването на чуждоезичните синтактични модели в заемащия език служи зачестяването на структури, които са били редки или непознати в този език до възникването на междуезиковите контакти. Отделни съчетания, смятани за С. в грц. език, са преминали при превода и в старобългарски, напр.: 1) партитив като субект или обект, срв. ı оумрътвѧтъ отъ васъ, Лк 21: 16, θανατώσσουσιν ἐξ ὑμῶν (scil. τινας); 2) повторение на числителните с дистрибутивно значение, дъва нъ дъва Мк 6:7, грц. δύο δύο вм. ἀnὰ δύο, подобно повторение и в Мк 6: 40 възлегѫ на лѣхъı на лѣхъı, πρασιαὶ πρασιαὶ; 3) повторение на обръщенията, срв. равви равви Мк 14: 45, ῥαββί ῥαββί, наставъниче настанвъниче Лк 8: 24 ἐπιστάτα ἐπιστάτα; 4) употреба на съществителни като предлози, напр. пѫтъ морю като буквален превод на ὁδὸν θαλάσσης за däräx; 5) форми за бъдеще време вм. заповедни форми; 6) превод на въпросителното τὶ с коль Мт 7: 14 по хебраизма māh; 7) добавяне на имена в елиптични конструкции, срв. с҃на заведеова за οἱ τοῦ Ζεβεδαίου с прибавка на υἱοί; 8) втори винителен при глаголи със значение „нарека някого (някому) име“; 9) въпросително вм. относително местоимение в изрази от типа ли кто естъ отъ васъ ч҃лвкъ. егоже аще проситъ с҃нъ свои хлѣба за τίς ἐστιν ἐξ ὑμῶν, ὃν αἰτήσει ὁ υἱὸς αὐτοῦ ἄρτον вм. τίς έξ ὑ. τῷ υἱῷ ἄρτον αἰτοῦντι, срв. и Лк 11:11 котерааго же отъ васъ о҃ца въспроситъ с҃нъ хлѣба; 10) ѣко като знак за пряка реч, грц. ὃτι за хебраизма kī, арамейски đī, напр. Иоан 10: 36 въı г҃лете ѣко власифимлѣеши. зане рѣхъ ѣко...; 11) съчинително вм. подчинително свързване във въпросителни изречения, напр. Мт 18: 21 коль кратъı съгрѣшитъ братръ мои въ мѧ. ı отъпоуштѫ емоу.

 

Опосредстваният характер на чуждоезичното влияние, възможно само по книжовен път, чрез грц. език, допуска заключения главно в сферата на предположенията. Такива тенденции, като предпочитане на род. пад. вм. притежателно прилагателно в гръцки под староевр. влияние или замяна на паратаксис с грц. хипотаксис, са заменени от обратни тенденции при превода от гръцки на старобългарски без връзка с чужди езикови структури, напр. притежателен род. пад. в гръцки с изпускане на членната форма се предава последователно с притежателно прилагателно по законите на старобълг. език.

 

 

591

 

 

Предпочитането на съчинителните конструкции е изобщо особеност на говоримия език.

 

 

            Лит.:

·       Мinns E. H. Saint Cyril Really Knew Hebrew. — In: Mélanges publiés en l’honneure de M. Paul Boyer. Paris, 1925, p. 94—97;

·       Vajs J. Které recense byla řecká předloha staroslověnského překladu žaltáře. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 55—86;

·       Геров Б. Гръцките, семитските и латинските имена и думи в старобългарски. — ГСУифф, 39, 1942—1943, с. 3—35;

·       Blass F., A. Debrunner. Grammatik des neutestamentlichen Griechisch. 8 изд. Göttingen, 1949, § 4, p. 4—5;

·       Ohijenkо I. Die Hebraismen in der altkirchenslavischen biblischen Sprache. — In: Münchener Beiträge zur Slavenkunde. Festgabe für Paul Diels. München, 1953, p. 163—178;

·       Lépissier J. La traduction vieux-slave du Psautier. — RES, 43, 1964, p. 59—72;

·       Altbauer M. Psalterium Sinaiticum. An 11th Century Glagolitic Manuscript from St. Catherine’s Monastery, Mt. Sinai. Skopje, 1971, p. XV—XVI;

·       Верещагин Е. M. Гебраизмы, опосредованные греческим языком, в переводах первоучителей славян Кирилла и Мефодия. — В: Славянское языкознание. XII Международный съезд славистов. Краков, 1998. Доклады российской делегации. М., 1998, с. 148—167.

 

Пиринка Пенкова

 

 

    СЕПТЕМВРИЙСКА ГОДИНА — вж. Летоброене.

 

    SERMO DECLAMATORIUS — вж. Херсонска легенда.

 

 

    (31). СИМЕОН (ок. 863—864 — 27.V.927) — бълг. княз (893—913) и цар (913—927). Според приписка в Чивидалското евангелие той е третият син на княз Борис I: по-малък от княз Владимир (Расате) (889—893) и Гаврил и по-голям от Яков. Рождената му дата е неизвестна. Годината на раждането му е предполагаема; за нея има косвени свидетелства в някои писма на виз. патриарх Николай I Мистик. Сведения за ранните му години липсват. Вероятно получава някакво начално образование (грц. пропедия) в Плиска; след това е изпратен в Константинопол — в училище, където децата на аристокрацията се подготвяли за висши функционери, обучавайки се на граматика, поезия, риторика. Епископът на Кремона Лиудпранд оставя единствените вести за пребиваването му във виз. столица. Според него С. още като малък бил изучил в Константинопол „ораторското изкуство на Демостен и силогизмите на Аристотел“. Трудно е да се каже дали това е станало в училище или по-късно. За да завърши образованието си и да постигне онези успехи в овладяването на елинското изкуство и виз. култура, които му спечелват прозвището „полугрък“, С. вероятно е трябвало да учи в Магнаурската школа. През втората половина на IX в. там все още се долавял духът на преподавател като Лъв Математик и интелектуалец като Фотий. В тази среда започва своята дейност Арета Кесарийски и се формира бъдещият василевс Константин VII Багренородни; тя е обхваната най-силно от идеите на хуманизма и принципите на енциклопедизма. Има всички основания да се допусне, че младият С. за определено време е съпричастен към тази институция и се докосва до нейната интелектуална атмосфера, отличаваща т. нар. първи виз. хуманизъм. Лиудпранд съобщава още, че

 

„...след това, като изоставил науките си, той се отдал, както казват, на свято подвижничество“.

 

Не е ясно точно какви факти стоят зад тези думи. Съществува предположение, че те отразяват намерението на княз Борис да повери на С. духовния живот на страната (Ив. Божилов, 1983, с. 36).

 

По всичко изглежда, че монашеското усамотение на С. продължава сравнително кратко. Сигурно е, че през 893 той вече е в Б-я, но може би се завръща и значително по-рано. Terminus post quem вероятно е годината 886, когато Кирило-Методиевите ученици пристигат в Плиска и започват книжовната си дейност на бълг. земя. Участието на С. в техните начинания може само да се предполага. През 893 страната е разтърсена от конфликта между княз Владимир и оттеглилия се в манастир Борис-Михаил;

 

 

592

 

Цар Симеон. Картина от Д. Гюдженов, 1927 г.

 

конфликтът надхвърля личните противоречия и се определя до голяма степен от политическите виждания на сина и бащата: „против“ или „за“ новата вяра, „против“ или „със“ Византия. Княз Борис не проявява колебание — Владимир е лишен от княжеско достойнство и дори ослепен. Трагичните събития променят коренно живота на С. и определят неговия по-нататъшен път. Вместо за духовен глава, за какъвто бил подготвян в продължение на години, той е провъзгласен за княз на Б-я. Страната се лишава от един интелигентен църковен предстоятел, затова пък бълг. държава се сдобива с най-образования си владетел.

 

С. получава княжеската корона в труден момент. Противоречията, разтърсващи бълг. общество след 864, не само не били преодолени (събитията от 893 го доказват), но били и задълбочени, при това в международен план. В процеса на налагането на новата вяра бълг. реакция била неизбежна. От една страна, тя била спонтанна и бърза, защото засягала всеки българин и той веднага отговарял със съпротива, която се превръщала в колективна. От друга страна, рухването на традициите — държавни, политически, духовни — създавало възможност за свободно нахлуване на „византинизма“ и за неговото трайно настаняване в Б-я. Но за това били необходими десетилетия. България първа става обект на виз. реконкиста, която преследва една основна цел: възстановяване на виз. могъщество в Европа чрез християнизиране на околните народи и разпространяване на виз. духовно, художествено и политическо влияние, което да доведе до изграждането на виз. общност. Опасността била голяма и отговорът на тази заплаха бил изграждането на нова цивилизация — и то за кратко време — която да приеме виз. модел, но и да го приспособи към бълг. условия, за да се пресече пътят на експанзията. На първо време е изковано едно от основните оръжия — въвежда се още една графична система — кирилицата, на която е отредено бъдещето. Използването на по-опростена и по-достъпна азбука съдейства за побързото развитие на книжовната култура. Този процес е съпроводен и с изграждане на литературен език, в който не можело да не доминират езиковите белези на Симеоновия кръг книжовници, а в известни отношения и по-изразено грц. влияние (самият С. бил най-изявеният „грецист“). Въвеждането на слав. език в богослужението и в цялостната книжовна практика се утвърждава и с още един акт — административен, с много силни религиозни и културни последствия — промяната в състава на бълг. клир. Бълг. църква се сдобива с „пръв епископ на българския език“ — Климент Охридски, епископ на Дрембица и Велика, скоро последван от още един — епископ Константин Преславски. Безспорно тези действия на С. са били само началото на един нелек процес,

 

 

593

 

който трябвало да завърши с пълната смяна на виз. духовенство, настанило се в Б-я след покръстването на всички йерархически равнища, с българско. Това била решаващата стъпка към „национализиране“ на духовната област, от която зависело бъдещето на бълг. държава.

 

Княз Борис I ослепява сина си Владимир и издига на престола Симеон. Стенопис в църквата в с. Тетово, Благоевградска област

 

Новата религия и промените в държ. идеология довеждат до приспособяването на някои виз. правни документи за нуждите на отскоро християнизираното бълг. общество. В страната се появяват юридически текстове, предимно в областта на каноническото право, тъй като Църквата е нова институция за бълг. действителност и нейната дейност изисква съответната законова основа. Първият паметник от този вид е Номоканонът на константинополския патриарх Йоан III Схоластик (565—577); в науката преобладава мнението, че той е преведен още във Велика Моравия от архиепископ Методий. Към времето на С. се отнася старобълг. рецепция на виз. Синтагма в 14 титула (позната в слав. ръкописна традиция като Кормчая), съставена вероятно от патриарх Евтихий (552—565, 577—582). Най-важните от разпорежданията в сборника уреждат отношенията на императора с Църквата. Върховенството на владетеля в светската и духовната юрисдикция (каквото е било положението във Византия) не е могло да не окаже влияние и върху С. и неговата политическа програма. Сред първите законодателни сборници, преведени в Б-я, е също т. нар. Еклога или „Избор на закони“. Безспорно най-интересният законодателен паметник от тази епоха е Законъ соудныи людьмъ, познат в две редакции — първият бълг. писмен правен паметник след налагането на християнската религия.

 

Една от най-важните прояви на С. е изграждането на нова столица — Велики Преслав.

 

 

594

 

Преместването на столицата не е плод на случайно хрумване или на стремеж да се заличи едно внушително минало. Решението на княза безспорно е било свързано с пребиваването му в Константинопол и с осмислянето на ролята на престолния град в политическата идеология и практика на Византия. По всичко личи, че той е следвал действията на имп. Константин Велики (324—337) и че новата бълг. престолнина е в известен смисъл реплика на Константинопол. Очевидно Преслав в Симеоновите представи е трябвало да се превърне за българите в това, което за ромеите е бил Константинопол. Той е трябвало да стане символ на нова цивилизация, съперничеща на византийската. Ако тя е трябвало да бъде изменена в някои свои проявления, т. е. да бъде така адаптирана, че да стане по-достъпна и по-безопасна за българите, това се налагало да се осъществи преди всичко в областта на духовната култура. Тъкмо в тази сфера били положени най-много усилия. С. е организаторът на изключителна по своите резултати книжовна дейност. От неговото „мислещо общество“ се раждат всички идеи, от неговия дворцов кръг излизат всички книги, които оставят трайни следи в културата на Б-я и на виз.-славянския свят. Разбира се, редом с него трябва да бъдат поставени Климент Охридски, Наум Охридски (макар и действали по-дълго в Охрид, те са съпричастни на преславския дух), Константин Преславски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, презвитер Григорий, Тудор Доксов и много други неизвестни по име книжовници. През Симеоновия т. нар. Златен век литературата се обогатява с разнообразни творби от всички средновековни жанрове (вж. Исторически съчинения, Охридско книжовно средище, Повести и разкази, Преводна литература, Преславско книжовно средище, Проповедническа литература, Химнография).

 

Ръководейки изграждането на новата цивилизация, С. в никакъв случай не е могъл да пренебрегне нейната материална изява. Плиска и Преслав имат общ основен градоустройствен принцип (Вътрешен и Външен град). С това приликата се изчерпва. Докато Плиска обхваща територия от 23 км², новата столица е почти пет пъти по-малка; докато Плиска е столица на „варварска“ Б-я, в която понякога се събира „целият въоръжен народ“, Велики Преслав е християнска резиденция и неговите достойнства се крият другаде, на първо място — в архитектурата (гражданска и религиозна). Гражданската архитектура на Симеоновата столица се представя от Двореца (укрепителните съоръжения може да бъдат отнесени към друга архитектурна група), чиято основна характеристика е, че „той няма точен паралел сред паметниците на старобългарската архитектура“ (Ст. Ваклинов). Първите храмове, построени в новата столица, принадлежат към архитектурния тип „елинистическа трикорабна базилика“, но базиликалният тип църковни сгради, разпространени главно във виз. провинции, вече е бил изживян. Това обстоятелство, както и промените в литургичната практика довеждат до появата на нов тип сграда — кръстокуполната църква. Разкритите досега над 20 кръстокуполни църкви имат много общи белези (в строителния материал, градежа, конструктивните особености, декоративната система и др.), но в същото време може да бъдат разделени на три типологични групи. Сред тях особено място заема първата, условно наречена аристократична (църквите № 1 и № 2 в местността Аврадака, църква № 1 на Бял бряг, църквата на Мостич в Селище). Църквите от тази група са най-внушителни, най-близки до столичната виз. архитектура и са отговаряли най-добре на Симеоновите стремежи за създаване на „цивилизация в цивилизацията“. Когато се представя религиозната архитектура на Велики Преслав, особено място трябва

 

 

595

 

да бъде отредено на Кръглата църква, построена на стотина метра на юг от Двореца. Издигната преди 907 (според приписката на Тудор Доксов), тя е може би най-значителният архитектурен паметник от Симеоновото време с необичайно за бълг. архитектура композиционно решение (изящна ротонда с правоъгълен притвор и квадратен атрий), с изобилна вътрешна и външна декорация — паметник, който отразява най-изтънчените вкусове на епохата. В нея рефлектират вижданията и предпочитанията на С.; предназначена е да приютява владетеля и семейството му и най-висшите представители на аристокрацията и духовенството.

 

Една от най-ярките черти на цивилизацията, която гради С., е каменната пластика. Тя се отличава с многообразие на формите, богатство на орнаментиката, специфичност на функционалността (здрава връзка с архитектурата, почти без самостоятелен живот); това са някои от най-важните отлики на столичната скулптура (провинциалните паметници са твърде малко), която по технически похвати и идейно-художествени принципи следва общо взето развитието на европ. скулптура през периода на „варварските“ нашествия и романското изкуство (тогава триизмерната скулптура постепенно губи своите позиции, релефът е значително по-разпространен, става все по-плосък и се оформя нов, орнаментален стил, в който човешкото и животинското изображение са под силното влияние на растителни мотиви) (вж. Приложните изкуства в България през IX—X век).

 

Широката строителна дейност, разгърнатата богата програма на архитектурна декорация, силният начален тласък в развитието на бълг. иконопис стават причина за появата на изключителен феномен, чиято стойност надхвърля бълг. граници и обвързва здраво името на Велики Преслав с изкуството на виз. общност през X в. — прочутата рисувана (художествена) керамика. Тя е навсякъде — като стенна декорация и подова настилка (вместо скъпите мрамори и още по-скъпите мозайки); в църквите и в жилищата под формата на икона (там замества сполучливо дървената живописна икона); на трапезата на преславските аристократи, където допълва скъпите златни и сребърни блюда. Плод на „ориенталска инспирация“ (С. Манго) и на виз. посредничество, рисуваната керамика в бълг. условия става обект на истинска „художествена индустрия“ и се превръща, макар и за кратко време, във важна съставка на източноправославното християнско изкуство. Заслугата за това е изцяло на Велики Преслав. Безспорно сред трите вида керамика специално място заема керамичната икона. Широкото разпространение на керамични икони (след последните открития в местността Тузлалъка наистина може да се говори за масова продукция) е една от най-важните изяви на бълг. изкуство в Симеоновата епоха. Засега са известни две школи и два типа икони: образец от манастира в Патлейна е прочутата икона на св. Теодор, докато откритите в Тузлалъка икони на апостолите Павел, Яков, Филип, Яков (Алфеев) и на евангелистите Марк и Лука представят масовото изкуство, което, за разлика от монументалната патлейнска икона, е било предназначено за бълг. дом.

 

Политическата идеология на С. е резултат от задълбочени познания върху виз. политическа действителност — идеите за божествения произход на имп. власт, за „вечната империя“ и „вечния таксис“ (ред) в света, както и от правилно осмисляне на положението на Б-я (новата идеология не би могла да бъде изградена на празно място; тя е рожба на бълг. действителност). Тази идеология носи силно изразен народностен характер, но можело да бъде реализирана само в международен план.

 

 

596

 

Пратеници на цар Симеон връчват послание на имп. Лъв VI Философ. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, XII—XIII в.

 

Угощение на цар Симеон в Цариград (горе). Българско нападение над ромеите (долу). Миниатюри от Ватиканския препис на Манасиевата хроника, XIV в.

 

Ето защо от С. се изисквало умело и търпеливо изчакване на подходящия момент. Външната политика, която бълг. княз води през първите 20 г. от властването си, би могла да бъде характеризирана като пасивна, изчаквателна. Той не пропуска обаче да се възползва от всяка възможност за териториални придобивки, предимно отвъд бълг. югозападни граници. Тези действия на владетеля се изразяват в четири войни: през 894—896 (в основата на този конфликт е проблемът за тържището на бълг. търговци във Виз. империя; наричан е от някои учени „първата икономическа война“ в средновековна Европа); през 896—899 (българите успяват да затвърдят позициите си, завоювани в първия военен конфликт); в 901—902 и 914, когато С. се възползва от затрудненията на Византия, за да разшири границите на държавата си. Особено забележимо това става през 904, когато арабите нападат и разграбват Солун. Наистина българите не сполучват да овладеят града, но граничната линия между Б-я и Византия е установена на двадесетина километра от Солун (свидетелство за това е Наръшкият надпис).

 

Времето за решителни действия настъпва през лятото на 913, след 6 юни, когато умира виз. имп. Александър и престолът остава на осемгодишния син на Лъв VI — Константин VII Багренородни. В Константинопол избухват безредици и се появява претендент за трона. Невръстният василевс е рожба от четвъртия брак на Лъв VI (бракът не е признат от патриарх Николай I Мистик и правата на Константин VII са оспорени). Така империята е без всепризнат владетел, виз. общество се разделя на „николаисти“ (привърженици на Николай I Мистик) и „евтимисти“ (привърженици на неговия конкурент Евтимий). През 913 начело на войска С. се отправя срещу ромеите, без усилия достига до Константинопол и го обсажда. Обсадата е кратка и бълг. владетел започва преговори с регентството на малолетния Константин VII, оглавявано от възстановения на престола патриарх Николай I Мистик. Резултатите от преговорите удовлетворяват напълно българите: С. получава царска титла (чрез символично кръщение, извършено от патриарха) и споразумение за брак на негова дъщеря (името ѝ е неизвестно) с малолетния Константин VII и за „здрав мир, какъвто преди не е имало“ (по думите на Николай I Мистик). След тържествен обед с бъдещия си зет С. и неговата войска се завръщат в Б-я.

 

 

597

 

С. потегля на поход като княз и се завръща като цар. Според автора на Българския апокрифен летопис от XI в.

 

„великия град Преслав той [Симеон] създаде и там, в него, прие царството...“.

 

Символичното коронясване е извършено във виз. столица. Но истинската, тържествената инвеститура става във Велики Преслав, който се превръща в столица на нова империя (царство). Актът е изисквал известни предварителни действия. С. е познавал добре виз. политическа идеология и нейния основен принцип на imperium и sacerdocium (по-късно на цар Калоян ще бъде заявено от Константинопол: „imperium sine patriarcha non staret“, т. е. „царство (империя) без патриарх не бива“), добре е знаел, че истинската царска корона (в Константинопол Николай I Мистик използва собствения си епириптарий) той трябва да получи от ръцете на патриарх. Тази доктрина го задължава да осигури нов статус на бълг. църковен глава и той го постига. Как — не е известно (Роман Лакапин по-късно само го утвърждава). Вероятно през есента на 913 в бълг. столица става интронизирането на първия бълг. патриарх и коронацията на първия бълг. цар.

 

Споразумението за междудинастичен брак открива пътя на С. към желаната цел. Поради малолетието на Константин осъществяването на брака осигурявало на бълг. цар особена позиция: не само тъст (това само по себе си било постижение, но не решавало проблема), но и василеопатор — персонална длъжност, създадена от имп. Лъв VI (886—912) за неговия тъст; това било необходимото стъпало за С. да поеме регентството на невръстния си зет, което скоро можело да му донесе титлата на съимператор (συμβασιλεύς); от нея крачката до титулярен василевс и автократор била съвсем малка.

 

Цар Симеон разгромява византийската армия при р. Ахелой. Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, XII—XIII в.

 

Но в Константинопол очевидно не приемали намеренията на С. Към края на 913 е извършен преврат, в резултат на който начело на регентския съвет застава императрицата майка Зоя (действията на Николай I Мистик веднага са ограничени само в Църквата). Новото регентство се отказва от споразуменията, сключени с бълг. цар. С. можел да се опита да постигне целта си с последното средство — войната. В неговите действия от 913 до 927 могат да бъдат разграничени ясно (те са свързани с положението в Константинопол) два периода.

 

През първия период (914—919/920) С. се стреми да принуди Зоя и нейните приближени да се откажат от позициите си и да приемат договора от 913. За пет-шест години бълг. цар без особени усилия става неоспорван господар на Балк. п-в с изключение на Константинопол и подстъпите към него. Неговите войски обхождат почти свободно Македония (Солунско) и Адриатическото крайбрежие, превземат Адрианопол (914), който е ключ към виз. столица, нанасят катастрофално поражение на ромейските войски край р. Ахелой (917), нахлуват в Елада и разрушават гр. Тива (918). С. налага в Сърбия, която виз. дипломация иска да спечели, протежето си Павел Бранович (917). Империята отдавна не била изпадала в такова критично положение и С. бил близо до осъществяването на своята цел. Но нов преврат в Константинопол променя обстановката. През 919 арменецът Роман Лакапин,

 

 

598

 

друнгарий на флота, успява да отстрани Зоя от управлението на империята, омъжва дъщеря си Елена за Константин VII Багренородни (тогава 15-годишен) и се сдобива с титлата василеопатор. На 24 септ. 920 той вече е кесар, а на 17 дек. 920 — съимператор.

 

С. не признава законността на новия ромейски василевс и не закъснява да оспори твърдението на Николай I Мистик, „че не без волята Божия е връчил нему [на Роман Лакапин] скиптъра на царството“, както и да отправи протест в Константинопол, изисквайки да се отнеме на Роман I Лакапин императорското достойнство. Но протестите му са напразни и само дават възможност на Николай I Мистик да брани легитимността на узурпатора (в писмата си патриархът обвинявал Зоя за нарушаването на „здравия мир“, но и дума не ставало за връщане към споразуменията от 913). Нещо повече, на С. вече се предлага да се сроди с Роман I Лакапин или като даде дъщеря си за неговия син, или като ожени своя син за неговата дъщеря. За бълг. цар това било абсолютно неприемливо; оставала само една възможност — войната. Но в Константинопол вече имало решителен и опитен като политик и военачалник василевс, който трудно можело да бъде принуден да се откаже от постигнатото (през 921 Роман I Лакапин провъзгласява за съимператор най-големия си син Христофор, а през 924 такова достойнство получават и по-малките му синове Стефан и Константин). Въпреки това С. отново започва военни действия.

 

През пролетта на 921 бълг. войски се отправят към Константинопол и близо до Златния рог нанасят поредното тежко поражение на ромеите. Но и този път С. не могъл да се възползва от победата си, тъй като в неговия тил се раздвижват сърбите, подбуждани от византийците. През 922 кампанията е повторена, превзет и опустошен е гр. Виза. Решен да овладее Константинопол, С. знае много добре, че без флот това е невъзможно, затова търси съюзник в лицето на арабите (на първо време се обръща към Фатимидите, които господствали над Египет и Северна Африка, а след това — и към Багдад). Но до съюз не се стига, главно поради намесата на виз. дипломация. През 924 се случва нещо необичайно в междудърж. отношения: среща между цар С. и имп. Роман I Лакапин. Тя става на 9 септ, на специално приготвена платформа край морския бряг при Космидион (близо до Златния рог). С. е придружен от многобройна и бляскава свита, която го приветства на грц. език като василевс; и той, и Роман I Лакапин произнасят речи, отнасят се много любезно един към друг, но до съществен резултат не се стига. Срещата все пак е показателна — не е изключено идеята за нея да е на Роман I Лакапин, който е търсел уреждането на конфликта с всички възможни средства. Може би С. е предложил подялба — Балканите за Б-я, Мала Азия за ромеите (подобен намек се среща в едно от писмата на Роман I Лакапин).

 

През следващите три години С. е принуден да насочи вниманието си към северозападните земи на Балк. п-в, откъдето под въздействие на византийците от време на време възникват проблеми за могъщия бълг. владетел. През 924 той е принуден да разреши окончателно конфликтите със Сърбия, като я превръща в бълг. провинция. Скоро след това, вероятно през 926, С. търси съдействието на Рим, но изворите са недостатъчни, за да се определят възможните преговори и тяхната основна цел. През 927 бълг. войска, изпратена в Хърватско, претърпява тежко поражение. Под въздействието на тази вест С. умира, вероятно от сърдечен удар.

 

Управлението на С. е без съмнение най-блестящата епоха от историята на средновековна Б-я — време на духовно извисяване, на интелектуален взрив, на политическа мисъл, която има европ. измерения.

 

 

599

 

Тогава се ражда и развива преславската цивилизация, чиито основни характеристики са: забележителна книжовна култура, която не само преобразява страната, но и въздейства извън нейните граници (на първо време в Киевска Русия) и осигурява приобщаването на част от слав. свят към виз. цивилизация в нейната бълг. адаптация; висока материална култура, която бързо превръща малкото селище Преслав във великолепната столица Велики Преслав; политическа идеология (рах Symeonica) и нейната институционализирана рожба — славянско царство, политически и духовен модел, който се повтаря през XIV в. в Сърбия (за твърде кратко време) и през XVI в. в Московска Русия.

 

 

            Лит.:

·       Палаузов Сп. Век болгарского царя Симеона. СПб., 1852, 8 + 166 с. (същото на бълг. ез.: Палаузов Сп. Векът на българския цар Симеон. — В: Палаузов Сп. Избрани произведения. 1. С., 1974, с. 87—202);

·       Дринов М. Южные славяне и Византия в X веке. — ЧОИДЦ 1875, 3, отд. 3, с. 1—152 (същото в: Дринов М. Избрани съчинения. 1. С., 1971, с. 435—467);

·       Златарски В. Н. История на българската държава през средните векове. 1., 2. От славянизацията на държавата до падането на първото българско царство (852—1018). С., 1927, с. 278—515 (фототипно изд. С., 1994);

·       Златарски В. Н. Държавно-политическите идеи на цар Симеона. — ЛБАН, 12, 1928—1929 (1931), с. 194—207;

·       Иречек К. История на българите. С., 1929, с. 112—121;

·       България 1000 години. 927—1927. С., 1930, 1023 с.;

·       Мутафчиев П. История на българския народ. 1. С., 1943, с. 271—320;

·       Sergheraert G. Syméon le Grand (893—927). Paris, 1960, 197+6 р.;

·       Войнов M. Промяната в българо-византийските отношения при цар Симеон. — ИИИ, 18, 1967, с. 147—202;

·       Острогорски Г. Историја Византије. Београд, 1969, с. 253—258;

·       Божилов Ив. Към хронологията на българо-маджарската война при цар Симеон (894—896). — Военно-исторически сборник, 40, 1971, 6, с. 20—33;

·       Obolensky D. The Byzantine Commonwealth. Eastern Europe, 500—1453. London, 1971, p. 104—115;

·       Σταυρίδου-Ζαφράκα Ἀ. Ἡ συνάυτηση Συμεών καὶ Νικολάου Μιστικοῦ (Αὔγουστος 913) στὰ πλαισία τοῦ Βυζαντινο-βουλγαρικοῦ ἀνταγονίσμου. Θεσσαλονίκη, 1972, 130 p.;

·       Τοynbеe A. Constantine Porphyrogenitus and His World. Oxford University Press, 1973, p. 9, 29, 62, 79, 93, 104—106, 146, 336, 339, 340, 360, 366, 367—369, 374, 380, 385, 453, 457,458, 461, 481—482, 498—499, 520, 685—686, 688;

·       Browning R. Byzantium and Bulgaria. A Comparative Study accross the Early Medieval Fronder. London, 1975, p. 56—69;

·       Иречек K. История на българите. С поправки и допълнения от самия автор. С., 1978, с. 179—196;

·       Божилов Ив. Цар Симеон и Златният век на средновековна България. — ИП, 36, 1980, 1, с. 5—22;

·       Воžilоv I. A propos des rapports bulgaro-byzantins sous le tzar Syméon (893—912). — Bbg, 6, 1980, p. 73—81;

·       [Божилов Ив.]. България при цар Симеон. 1. Външнополитически отношения. — В: История на България. 2. С., 1981, с. 278—296;

·       Историја српског народа. 1. Београд, 1981, с. 156—160;

·       Божилов Ив. Цар Симеон Велики (893—927): Златният век на Средновековна България. С., 1983, 222 с.;

·       Fine J. V. A., Jr. The Early Medieval Balkans. A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelfth Century. Ann Arbor, 1983, р. 132—158;

·       Božilov I. Preslav et Constantinople: dépendance et indépendance culturelles.In: The 17th International Byzantine Congress. Major Papers. New Rochelle-New York, 1986, p. 429—446+20 fig.;

·       Božilov I. L’idéologie politique du tsar Syméon: pax Symeonica. — Bbg, 8, 1986, p. 73—89;

·       Λουγγή Τ. Ἐπισκόπηση Βυζαντινὴς ἱστορίας, 324—1204. Ἀθήνα, 1989, p. 215—217;

·       Les regestes des actes du patriarcat de Constantinople. 1. Les actes des patriarches. 2—3. Les regestes de 717 à 1206. Par V. Grumel. 2 éd. revue et corigée par J. Darrouzès. Paris, 1989, No. 627, 628, 629, 631,649, 691,694, 695, 696, 697, 720, 721, 727, 731, 738, 739, 740, 746, 747, 751, 752, 753, 754, 755, 756, 757, 760, 767;

·       Oikonomidès N. Le kommerkion d’Abydos, Thessalonique et le commerce bulgare en IX^e siècle. — In: Hommes et richesses dans l’Empire byzantin. 2. VII^e—XV^e siècle. Paris, 1991, p. 241—248;

·       Καραγιαννόπουλος T. Οἱ βυζαντινο-βουλγαρικές συγκρούσεις ἐπὶ Συμεών. — Βυζαντιακά, 11, 1991, p. 23—46;

·       Божилов Ив. Преславската цивилизация. — В: Преслав. 4. С., 1993, с. 33—47;

·       Божилов Ив., В. Мутафчиева, К. Косев, А. Пантев, Ст. Грънчаров. История на България. С., 1993, с. 49—60 (2 изд. С., 1994; 3 изд. С., 1998, с. 39—46);

·       Рънсиман Ст. История на първото българско царство. С., 1993, с. 113—144;

·       Karayannopulos J. Les causes de luttes entre Syméon et Byzance: Un réexamin. — В: Сборник в чест на академик Д. Ангелов. С., 1994, с. 52—64;

·       Мутафчиев П., В. Мутафчиева. История на българския народ. От наченките на човешкия живот по нашите земи до българското Възраждане. С., 1995, с. 136—158;

·       Οἰκονομίδης Ν. Ὅρος Ῥωμαίων καὶ Βουλγάρων. — In: Βυζαντινή Μακεδονία 324—1430 μ. X. Θεσσαλονίκη, 1995, p. 239—242;

·       Божилов Ив. От „варварската“ държава до царството. България от средата на IX в. до първите десетилетия на X в. 2. Християнският модел. Преславската цивилизация. — В: Божилов Ив. Седем етюда по средновековна история. С., 1995, с. 94—129;

·       Божилов Ив. Българите във Византийската империя. С., 1995, с. 173—179, № 16—29;

 

 

600

 

·       1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995, 319 с.; 2. Шумен, 1995, 369 с.;

·       Божилов Ив. Културата на Средновековна България. С., 1996, с. 95—142;

·       Острогорски Г. Автократор и самодржац. — В: Острогорски Г. Сабрана дела. 4. Београд, 1996, с. 303—318;

·       Острогорски Г. История на византийската държава. С., 1998, с. 348—356;

·       Божилов Ив. Цар Симеон Велики (893—927): от „варварската“ държава до християнското царство. — В: Божилов Ив., В. Гюзелев. История на средновековна България VII—XIV в. С., 1999, с. 229—270;

·       Оболенски Д. Византийската общност. Източна Европа. 500—1453. С., 2001, с. 140—157.

 

Иван Божилов

 

 

    (32). СИМЕОН ЛОГОТЕТ (Συμεὼν Λογοθέτης), Симеон Метафраст (Συμεὼν Μεταφραστής) (неизв. — ок. 1000) — виз. хронист и агиограф. Роден в Константинопол. По време на имп. Никифор II Фока (963—969), Йоан I Цимисхий (969—976) и Василий II Българоубиец (976—1025) е логотет, в края на живота си става монах, по времето на Михаил Пеел (1018 — ок. 1078 или 1096) вече е канонизиран. Паметта му се чества на 27 ноем. Житие и служба за него написва Михаил Псел.

 

Литературното наследство на С. Л. е богато и недостатъчно проучено. Главно място в него заемат Хроника за периода от 842 до 948 и агиографските му произведения, обединени в прочутия многотомен Метафрастов Менологий. Останалите му творби са: цикъл от канони (в минеите), няколко стихири, стихове за душата, стихотворен синаксар за Разпятие Христово, дванадесетосричници за Въплъщението; еклоги (нравоучителни слова извлечения от съчиненията на Василий Велики, Йоан Златоуст и Макарий Велики), една реч за плача на Св. Богородица над гроба на Спасителя и 25 писма.

 

След дългогодишни спорове по въпроса, дали авторът на Хрониката (според заглавието ѝ Симеон Логотет и Магистър) е идентичен с автора на минейните жития (Симеон Метафраст), се налага мнението, че става дума за един и същ книжовник. Колебанието се дължи, от една страна, на хронологическото несъответствие между Симеон — автор на Житието на св. Теоктиста от началото на X в., и Симеон — автор на Хрониката, живял по-късно през същия век.; от друга страна, Хрониката е написана на език, близък до народния, и с твърде нериторичен стил, докато житията са образец на литературно майсторство. Първото обстоятелство е обяснено още от В. Г. Василевски (1880), който стига до извода, че Житието на св. Теоктиста е дело на друг автор, а Симеон Логотет и Метафраст е живял наистина през втората половина на X в. Това мнение споделят почти всички учени след него; за А. П. Каждан обаче въпросът остава открит.

 

Първоначално минеите на С. Л. са били в 10 тома, от които 8 са били за месеците от септ, до дек., един — от ян. до апр. и един — от май до авг. Текстовете са 148, посветени са само на празниците на светците (освен деня на акатиста и речта на Константин VII за пренасянето на Едеската икона на Христос); 122 от тях са за първите четири месеца. Господските и Богородичните празници не са обхванати — те навярно са влизали в панегириците. В един ден се отбелязва паметта само на един светец. Текстовете са създадени по три начина: в малък брой случаи съществуващият текст се включва без промени; няколко жития на светци от X в. може би са написани, поне отчасти, от самия С. Л.; най-голям е броят на метафразите, т. е. на обработените стари текстове. Истор. основа на житията е допълнена или съкратена според нормите за уравновесеност и хармония, характерни за вкуса на образования византиец. Въпреки изящния си стил житията в Симеоновия Менологий са разбираеми за най-широк кръг читатели, с което се обяснява изключителната им популярност и голямото им разпространение в стотици ръкописи — преписи,

 

 

601

 

преработки, редакции и смесване с други минеи. Поради високите си литературни достойнства, обема на обхванатия материал и огромното му разпространение извършеното от С. Л. е известно като „Метафрастова реформа“. Метафрастовата редакция на житията става основна във византийското и съответно в слав. богослужение.

 

Много по-сложни са текстологическите проблеми, които поставя Хрониката на С. Л. Ръкописната ѝ традиция е изключително богата, но твърде сложна; съществуват многобройни редакции, които невинаги са надписани с името на С. Л. Като автори на Хрониката се сочат Лъв Граматик, Теодосий Мелитински, Юлий Полидевк. Тези редакции, смятани от някои изследователи дори за отделни съчинения, възхождат към анонимна хроника, условно наричана Epitome, която стига до VII в. Това ядро е продължавано веднъж до 842 и втори път до 948. Именно към последната допълнителна част има отношение и произведението на С. Л., известно и като Georgios Continuatus. В някои преписи на мястото, където свършва текстът на Георги Монах, известен и като Георги Амартол, има приписка, че продължава Логотет. Още Василевски в 1895 изяснява, че споменатите хроники са сродни помежду си и са свързани с името на Логотета — именно С. Л. продължава текста на Георги Амартол за периода от 842 до 948. Писал го е преди 963. Произведението му се дели на три части, доста различни по характер и ръкописна традиция. Първата част, която обхваща 842—886 — времето на имп. Михаил III (842—867) и Василий I Македонянин (867—886), има три редакции, най-старата и най-добрата от които е в основата на слав. превод. Помежду си те се различават твърде много, някои важни факти са пропуснати в едната от тях, първоизточниците им са с различна насоченост. Така например на фона на доброжелателното отношение на С. Л. към патриарх Фотий (858—867, 877—886) се открояват няколко пасажа, които го характеризират рязко отрицателно — те са заети навярно от недостигнал до наше време антифотиански памфлет, следи от който има и в Житието на патриарх Игнатий (847—858, 867—877). Втората част — за 886—913, управлението на имп. Лъв VI Философ (886—912) и Александър (912—913), е много по-еднородна. В основата ѝ лежи извор с аналистичен характер и е налице добра хронология. В нея се посочват чудеса, знамения и странни природни явления, което говори за съвършено друг тип първоизточник, от простонароден тип. Третата част — 913— 948, времето на имп. Константин VII Багренородни (913—959) и Роман I Лакапин (920—944), е съставена върху собствени наблюдения на С. Л., който явно е бил много благосклонен към Роман I Лакапин и не симпатизира на Македонската династия. Хрониката на С. Л. още не е изцяло издадена. За най-близки до оригинала се смятат текстът, запазен под името на Теодосий Мелитински, и текстът на слав. превод.

 

Хрониката на С. Л. съдържа много и първостепенни по значение сведения за историята на Б-я, напр. за похода на имп. Никифор I Геник (802—811) срещу хан Крум (803—814) през 811 (в някои редакции; разказът се среща и самостоятелно), за някои събития около покръстването на бълг. княз Борис I (852—889) и страната, за началните години от управлението на цар Симеон (893—927), и др. Фр. Дворник предлага отговор на интересния въпрос, защо С. Л. не съобщава нищо за мисиите на Константин-Кирил и Методий. Според него, от една страна, хронистът е живял цял век след тях, а от друга, покръстването на Б-я, което става непосредствено след началото на главната им мисия — Моравската, затъмнява изцяло това събитие.

 

До наше време е достигнал и слав. превод на Хрониката на С. Л. Той е осъществен в Б-я, най-вероятно в края на

 

 

602

 

XIV в. Запазен е в молдовски ръкопис от 1637, сега в РНБ, F IV, № 307. Първата част на ръкописа съдържа Хрониката на С. Л., а втората — нейно продължение, стигащо до времето на имп. Роман Диоген (1068—1071) и направено въз основа на Хрониката на Йоан Зонара. Бълг. превод, работен по стар и надежден извод, е един от най-важните текстове за реконструирането на първоначалната Хроника на С. Л.

 

 

            Изд.:

o   Symeon Magister [Pseudo-Sуmeon]. Annales. Ed. I. Bekker. Bonn, 1838 (същото в: PG, 109, col. 663—822);

o   Leonis Grammatici. Chronographia. Ed. I. Bekker. Bonnae, 1842, p. 1—228 (същото в: PG, 108, col. 1037—1164);

o   Theodosius Melitenus. Chronographia. Ed. Th. L. F. Tafel. München, 1859, p. 143—238;

o   Georgius Monachus. Vitae recentiorum imperatorum. — PG, 109, col. 823—984;

o   Sermones viginti quatuor de moribus per Symeonem Magistrum et Logothetam selecti ex omnibus operibus sancti patris nostri Basilii archiepiscopi Caesareae Capadociae. — PG, 32, col. 1115—1382;

o   Notitia scriptorum Symeonis Metaphrastae (Leonis Alatii. De scriptis Symeonis Metaphrastae diatriba). — PG, 114, col. 19—147;

o   De auctoritate et testimonio Metaphrastae. — PG, 114, col. 158—184;

o   Sermones de moribus viginti quatuor. — PG, 114, col. 217—224;

o   Cursus epistolae. — PG, 114, col. 227—236;

o   Epitome canonum. — PG, 114, col. 235—292;

o   Vitas sanctorum a Symeone Metaphraste scriptas (catalogus). — PG, 114, col. 293—304;

o   Litizica C. Poesia religiosa byzantina. Bucarest, 1899, p. 51—61;

o   Epistolae. — In: Ευστρατιάδης Σ. Ὁ χρόνος τῆς ἀκμῆς Συμεὼν τοῦ Μεταφραστοῦ. — Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 10, 1933, p. 26—38.

 

            Лит.:

·       Sapientissimi Pselli encomium in Metaphrastem dominum Symeonem. — PG, 114, col. 183—200;

·       Mensis novembris die XXVIII. Commemoratio s. patris nostri Symeonis Logothetae qui et Metaphrastes. Officium a Psello compositum. — PG, 114, col. 200—218;

·       Hirsch F. Byzantinische Studien. Leipzig, 1876, p. 89—115, 303—355;

·       Васильевский В. О жизни и трудах Симеона Метафраста. — ЖМНП, 212, 1880, с. 379—437;

·       Малышевский И. И. Логофет Феоктист, покровитель Константина Философа. — ТКДА, 28, 1887, 1, с. 265—297;

·       Васильевский В. Хроника Логофета на славянском и греческом. — ВВр, 2, 1895, с. 78—151;

·       Шестаков С. Парижская рукопись хроники Симеона Логофета. — ВВр, 4, 1897, с. 167—183;

·       Dе Boor С. Die Chronik des Logotheten. — BZ, 6, 1897, p. 233—284;

·       Delehауе H. Les ménologes grecs. — AB, 16, 1897, p. 311—329;

·       Ehrhard A. Die Legendensammlung des Symeon Metaphrastes und ihr ursprünglicher Bestand. — In: Festschrift zum 1100—jährigen Jubiläum des deutschen Campo Santo in Rom. Freiburg, 1897, p. 46—82;

·       Ehrhard A. Symeon Metaphrastes und die griechische Hagiographie. — Römische Quartalschrift, 11, 1897, p. 531—553;

·       Krumbacher K. Geschichte der byzantinischen Literatur von Justinian bis zum Ende des oströmischen Reiches (527—1453). München, 1897, p. 358— 365;

·       Lambros S. Zu Symeon Magister. — BZ, 6, 1897, р. 506—508;

·       Шестаков С. О рукописях Симеона Логофета. — ВВр, 5, 1898, с. 19—62;

·       Delehaye Н. Le ménologe de Metaphraste. — AB, 17, 1898, p. 448—452;

·       De Boor С. Weiteres zur Chronik des Logotheten. — BZ, 10, 1901, p. 70—90;

·       Срезневский В. И. Симеона Метафраста и Логофета описание мира от бытия и летовник, собран от различных летописець. Славянский перевод хроники Симеона Логофета с дополнениями. СПб., 1905, 16+240 с. (reprint: V. I. Sreznevskij. Slavjanskij perevod chroniki Simeona Logotheta. With an Introduction in Russian by G. Ostrogorsky and a Preface in English by I. Dujčev. London, 1971);

·       Serruys D. Recherches sur l’Épitomé (Théodose de Mélitène, Léon le Grammairien, Syméon Logothète etc.). — BZ, 16, 1907, p. 1—51;

·       Златарски B. H. Известия за българите в хрониката на Симеона Метафраста и Логотета. — СбНХ 24, 1908, с. 1—161;

·       Кекелидзе К. Симеон Метафраст по грузинским источникам. — ТКДА, 51, 1910, с. 172—191;

·       Bury J. В. A History of the Eastern Roman Empire (from the Fali of the Irene to the Accession of Basil I). 802—867. London, 1912, p. 355—359, 456—459;

·       Jugie M. Sur la vie et les procédés littéraires de Syméon Metaphraste. — Echos d’Orient, 26, 1923, p. 5—10;

·       Dvornik F. Les Slaves, Byzance et Rome au IX^e siècle. Paris, 1926, p. 176, 187, 280;

·       Ευστρατιάδης Σ. Συμεὼν Λογοθέτης ὁ Μεταφραστής. — Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 8, 1931, p. 47—65;

·       Острогорский Г. Славянский перевод хроники Симеона Логофета. — Seminarium Kondakovianum, 5, 1932, p. 17—37 (на сръбски език в: Сабрана дела Георгија Острогорско г. 3. Београд, 1970, с. 270—295);

·       Vasiliеv A. A. Histoire de l’empire Byzantin. 1. Paris, 1932, p. 481;

·       Grégoire H. Un nouveau fragment du „Scriptor incertus de Leone Armenio“. — Byzantion, 11, 1936, p. 417—427;

·       Бешевлиев В. Новият извор за поражението на Никифора I в България през 811 г. — ГСУифф, 33, 1937, с. 1—8;

·       Дуйчев Ив. Нови житийни данни за похода на император Никифора I в България през 811 г. — СпБАН, 54, 1937, с. 147—186;

·       Ehrhard А. Überliefeung und Bestand der hagiographischen und homiletischen Literatur der griechischen Kirche. 2. Leipzig, 1938, p. 306—709;

·       Zilliacus H. Zur stilistischen Umarbeitungstechnik des Symeon Metaphrastes. — BZ, 38, 1938, p. 333—350;

·       Χριστοφιλόπουλος A. Π. Ἡ „κανονικὴ σύνοψις“ καὶ ὁ Συμεὼν ὁ Μεταφραστής. — Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 19, 1949, p. 153—157;

·       Jenkins R. J. Η. The Supposed Russian Attack on Constantinople in 907: Evidence of the Pseudo-Symeon. — Speculum, 24, 1949, p. 403—406;

 

 

603

 

·       Vasiliev A. A. The Second Russian Attack on Constantinople. — Dumberton Oaks Papers, 6, 1951, р. 161—225;

·       Τομαδάκης N. В. Εἰς Συμεῶνα τὸν Μεταφραστήν. — Ἐπετηρὶς Ἑταιρείας Βυζαντινῶν Σπουδῶν, 23, 1953, p. 113—131;

·       Сοlοnna Μ. Ε. Gli storici bizantini dal IV al XV secolo. 1. Storici profani. Neapel, 1956, p. 70—71, 81—82, 124—126;

·       Halkin F. Bibliotheca hagiographica graeca. 2. Bruxelles, 1957, No. 1675;

·       Moravcsik Gy. Byzantiniturcica. 1. Berlin, 1958, p. 500—502, 515—518;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 570—575;

·       Каждан А. Хроника Симеона Логофета. — ВВр, 15, 1959, с. 125—143;

·       Karlin-Hayter P. Etudes sur les deux histoires du règne de Michel III. — Byzantion, 41, 1971, p. 451—496;

·       Markopoulos A. Encore les Rôs-Dromitai et le Pseudo-Syméon. — JÖB, 23, 1974, p. 89—99;

·       Hunger H. Die hochsprachliche profane Literatur der Byzantiner. 1. München, 1978, p. 354—357;

·       Добрев Ив. Агиографската реформа на Симеон Метафраст и съставът на Супрасълския сборник. — Старобългарска литература, 10, 1981, с. 16—38;

·       Hаlkin F. Novum auctarium Bibliothecae hagiographicae graecae. Bruxelles, 1984, p. 263—264;

·       Златанова P. Хрониката на Симеон Логотет и отношението ѝ към реформата на търновските книжовници. — В: Търновска книжовна школа. 4. С., 1985, с. 204—222;

·       Кенанов Д. Симеон Метафраст и Търновската книжовна школа. — В: Търновска книжовна школа. 4. С., 1985, с. 26—36;

·       Zlatanova R. Zur Sprache der alten bulgarischen Übersetzungschroniken. (Die Chronik des Symeon Metaphrastes und Logothetes). — In: Festschrift für Wolfgang Gesemann. 1. Beiträge zur Bulgaristik. Neuried, 1986, p. 329—350;

·       Кенанов Д. Симеон Метафраст и старобългарската литература. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. С., 1987, с. 85—90;

·       Кенанов Д. Молитви на Симеон Метафраст в старобългарски превод. — Palaeobulgariса, 15, 1991, 1, p. 59—71;

·       Кенанов Д. Метафрастовото житие на св. Николай Мирликийски. — Трудове на Великотърновския университет. Годишник на Православния богословски факултет, 1, 1991—1992(1994), с. 75—112;

·       Dummer J. Symeon Metaphrastes und sein hagiographisches Werk. — Byzantinische Forschungen, 18, 1992, p. 127—136;

·       Кенанов Д. Метафрастовото житие на св. Симеон Стълпник. — В: Език и свят. Съвременна филологическа проблематика. 2. Литературознание. Пловдив, 1995, с. 291—296;

·       Кенанов Д. Метафрастика. Симеон Метафраст и православната славянска агиография. Велико Търново, 1997, 224 с.;

·       Кенанов Д. Симеон Метафраст и его славянские последователи. — ТОДРЛ, 50, 1997, с. 668—676.

 

Елена Велковска

 

 

    СИМЕОНОВ СБОРНИК ОТ 1073 — вж. Изборник от 1073.

 

    СИМЕОНОВ СБОРНИК ОТ 1076 — вж. Изборник от 1076.

 

 

    (33). СИНАЙСКИ ГЛАГОЛИЧЕСКИ ПАЛИМПСЕСТ, Синайски фрагмент — откъс от старобълг. изборно евангелие, преписано през втората половина на XI в. в Югозападна Б-я. Запазен е като долен текст в кирилски конволют, съставен от три части: древноруски праксапостол (л. 1а—44а), среднобълг. добавка от прокимен, стихира и алелуйарий от XII в. (II колонка на л. 44б и л. 45а-б), руска добавка с Въпроси и отговори (л. 46а-б). Кодексът (81 л.) се съхранява в Синайския манастир „Света Екатерина“ под № 39 по описа на К. Кларк. Глаголическият текст се намира на л. 45а-б от среднобълг. част. Всяка страница е съдържала по 24 реда.

 

С. г. п. е открит в 1971 от М. Алтбауер и X. Г. Лънт; първото научно съобщение прави Алтбауер през 1979. Текстът в кирилска транслитерация с разночетения по Зогр. ев., Мар. ев., Сав. кн., Остромировото евангелие и Поп-Йоановото евангелие е издаден през 1980 от Ф. В. Мареш. Изданието е съпроводено с изследване от Алтбауер и Мареш. Приложени са и снимки на ръкописа. Ново разчитане предлага X. Кох (1983), а Б. Велчева анализира палеографските и правописните особености на палимпсеста (1999).

 

Запазеният глаголически откъс е от месецословната част на апракоса: четиво за 8 ноем. — Събор на архистратиг Михаил и останалите безплътни сили (Мт 13: 24—30, 36—43), и четиво за 4 дек. — мъченица Варвара (Мк 5: 24—34). Съхраненият текст на места е нечетлив. В текстово отношение С. г. п. стои най-близо до Асем. ев. Носовките се употребяват навсякъде на етимологичните си места, само след ч и ц ѧ се заменя с ѫ.

 

 

604

 

Слабите ерови гласни последователно се пазят. Правописът е едноеров, с ъ (Велчева). Обратната замяна не е установена. Засвидетелствана е само една силна ерова позиция, като при нея ь е преминал в е: шедъше (12а.). Епентетично л се пази. В морфологично и синтактично отношение не са установени отклонения от старобълг. езикови норми.

 

 

            Лит.:

·       Checklist of Manuscripts in St. Catherine’s Monastery, Mount Sinai, Microfilmed for the Library of Congress, 1950. Prepared by K. W. Clark. Washington, 1952, p. 21;

·       Аltbauer M. Slavic Manuscripts and Their Study in Israel and Sinai. — Полaтa кънигописьнaı-a, 2, 1979, с. 6—10;

·       Altbauer M., F. V. Mareš. Fragmentum glagoliticum evangeliarii palaeoslovenici in codice Sinaitico 39 (palimpsestum). — Anzeiger der philologisch-historischen Klasse der Österreichischen Akademie der Wissenschaften in Wien, 117, 1980, p. 139—152;

·       Altbauer M., F. V. Mareš. Das Palimpsest-Fragment eines glagolitischen Evangeliars im Codex Sinaiticus 39. Ein neues altkirchenslavisches kanonisches Denkmal. — Wiener slavistischer Almanach, 7, 1981, p. 253—258;

·       Koch Ch. Anmerkungen zum Fragmentum Sinaiticum. — ZSPh, 43, 1983, p. 6—27;

·       Велчева Б. Късната българска глаголица. — В: Кирило-Методиевски студии. 12. С., 1999, с. 102—107.

 

Екатерина Дограмаджиева

 

 

    (34). СИНАЙСКИ ЕВХОЛОГИЙ, Синайски молитвослов, Синайски молитвеник, Синайски требник, Синайски служебник — старобълг. глаголически ръкопис от края на X — началото на XI в. Съдържа служебник, требник и епитимийник. Съставен е в Б-я от различни части, преведени по различно време, на различно място, от различни преводачи, от различни езици — гръцки, латински, старобаварски, и от оригинални старобълг. творби. Архетипът му възхожда към края на IX в. и е пряко свързан с Моравската мисия на Константин-Кирил и Методий и техните ученици. С. е. е единственият оцелял представител на старобълг. евхологична традиция от периода IX—XI в., която се е оформила под прякото въздействие на виз. литургични образци, но отразява и влияние от страна на лат. източници. Поради своеобразния си състав и езиков характер паметникът е автентично свидетелство за проучването както на виз.-слав, взаимоотношения в областта на богослужението, така и на старобълг. книжнина и старобълг. език.

 

С. е. е открит в манастира „Света Екатерина“ на Синайския п-в през 1850 от архимандрит Порфирий Успенски. През 1975 в манастира са намерени нови глаголически ръкописи, сред които Й. Тарнанидис идентифицира още 28 листа от този паметник. Днес от С. е. са запазени 137 пергаментни листа: 133 в манастира „Св. Екатерина“ (стара част Sin. Slav. Ms37 и нова част — 1/N) и 4 в Санкт Петербург; от последните четири два отнася в Русия Порфирий Успенски през 1850 (дн. в РЫБ, сигн. Глаг. 2), един — Η. П. Крилов през 1853 (дн. в БАН, сигн. 24.4, 8) и един — Η. П. Кондаков през 1881 (дн. в РНБ, сигн. Глаг. 3).

 

Цялостно издание на първоначално откритата част на С. е. в кирилска транслитерация осъществява Л. Гайтлер (1882). Ново транслитерирано на кирилица издание с коригиран прочит на текста, с критически апарат, с паралелни грц. текстове и френски превод прави Я. Фръчек (1933, 1939). Образцово е изданието в два тома на Р. Нахтигал — фототипна репродукция на глаголическия ръкопис (1941) и кирилска транслитерация на текста с разночетения по слав. и грц. молитвослови, коментарни бележки и показалци за съкращенията, чуждите имена и библейските цитата (1942). Трудът на Нахтигал е преиздаден през 1987 от Т. Лайсет. Указател на словоформите в паметника прави Ст. Слонски (1934). Частта, станала известна по-късно, е издадена от Тарнанидис (1988). Той анализира всестранно новите фрагменти кодикологически, палеографски, текстово и установява, че те са цяла тетрада и 20 отделни листа, на места повредени. Откъслеците се отнасят към три различни

 

 

605

 

части на първоначалната книга. Листове 1r-5v спадат към началото на кодекса — служебника, и съдържат молитви за вечернята, утринната с часовете на т.нар. Песенно последование според древната цариградска традиция. Листове 5r-12v са от требника и включват молитви за различни случаи — срещу земетресение, страх, бездъждие; две дяконски ектении и молитви за освещаване на водата на празника Богоявление. Листове 13r-28v са от края на евхология и съдържат богослужебни четива от Апостола и Евангелието за различни празници.

 

Синайският евхологий, края на X — началото на XI в.

 

Органичната връзка между старата и новата част поставя нови изследователски задачи — за общия обем на първоначалната ръкописна книга, за структурата, източниците за компилиране и отношението към виз. евхологии. След публикацията на Тарнанидис интензивните проучвания на М. Аранц, И. Шевченко, Г. Минчев, Е. Велковска, М. Шнитер, X. Миклас, Е. Дограмаджиева и др. дават възможност да се реконструират вероятният състав и подредбата на службите и молитвите, да се проследи формирането на старобълг. литургичен комплекс в зависимост от виз. образци от цариградски или провинциален (итало-грц. или палестински) тип. Сравненията с редица грц. евхологии и особено с издадените от С. Паренти и Велковска (Barb. Gr. 336 от VIII в.) и от Г. Пасарели (от Гротаферата GB 7 от X в.) — и двата от итало-грц. произход, подкрепят извода, че С. е. представлява сложна компилация на основата на стар кирило-методиевски протограф и по-късни провинциални допълнения. Според Тарнанидис първоначалният ръкопис е включвал ок. 298 листа (36 тетради по 8 листа и 1 тетрада с 10 листа). Днес липсват части от началото, средата и края на книгата. В изданията на Гайтлер, Фръчек, Нахтигал и Лайсет най-напред е публикуван требникът, който започва от 20-ата тетрада с края на Чина за Богоявление и завършва с богослужебното евангелско четиво от Мт 22: 2—14, а след това — служебникът. Новите открития обаче позволяват съставът на ръкописа да се възпроизвежда в следната вероятна последователност. В началото на книгата е служебникът, както и в повечето грц. евхологии от тази епоха. Той включва литургиите на св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст, запазени само фрагментарно. От последованието на денонощния богослужебен цикъл със сигурност са идентифицирани само молитви за вечерня, утринна, III и VI час. Те също устойчиво присъстват и във виз. литургична традиция. Следват двете дяконски ектении и молитвите за различни случаи от новооткритата част, които предхождат последованието за водосвет.

 

 

606

 

С фрагмента от Чина за Богоявление започва тревникът (Нахтигал 1r-106v). След това — Молитва на пострижениѥ власомъ и Молитва на братотворениѥ, които в по-късни слав. ръкописи се разрастват в самостоятелни последования. Следва обширен и разнообразен цикъл с молитви за различни случаи от религиозната и битовата практика на християните, като молитва за сеитба, при садене на лоза, за богослов над нов дом и др. Ясно обособена и тематично свързана група в поредицата образуват молитвите над болни. Отделни чинопоследования имат Чин за Петдесетница (Нахтигал 59v-66r), Изповедният чин (Нахтигал 66v-80r), Чин за встъпване в монашество (Нахтигал 80v-102r). След него се разполага пенитенциалът Заповѣди ст҃ъıхъ от҃ць, който съдържа казуси и санкции на църковното законодателство относно покаянната дисциплина на духовните лица и миряните (Нахтигал 102r-105v). Известната засега финална част включва апостолски и евангелски четива за различни празници (Нахтигал 105v-106v). Новооткритата част добавя към нея богослужебни четения за петата седмица на Великия пост. По своя състав С. е. се откроява като типичен представител на архаичната виз.-слав, традиция на Евхология, който обединява общественото (служебник) и частното (требник) богослужение. В по-късната слав. практика Служебникът и Тревникът се обособяват като самостоятелни книги.

 

По въпросите, кога и въз основа на какви източници е създаден С. е., има различни становища. Фръчек приема, че той представлява оригинална компилация от няколко протографа, различни не само по произход и време на възникване, но и по степен на съхраненост. Единодушно е мнението, че архетипът на част от сборника възхожда към моравско-панонския период от книжовната дейност на слав. апостоли Кирил и Методий. Преводът вероятно е бил извършен за новопокръстените славяни във връзка с нуждата от четива за най-необходимите църковни служби. Съставянето на оригинала е било предхождано от преводи на Евангелието, Апостола, Псалтира, Паримейника, и, ако се съди по езика на библейските цитати, и на тълкованията на пророчествата. Календарните бележки в текста и пенитенциалът „Заповеди на св. отци“ предполагат още готов превод на Номоканона и на онези светоотечески съчинения, които са се чели по време на богослужението според Типика. Така, макар и косвено, С. е. се вписва в кръга на свидетелствата за книжовното дело на първоучителите и подкрепя агиографските данни в ЖК за Кирилов превод на „целия църковен чин“ (гл. 15) и в ЖМ за съвместната работа на братята върху превода на „Псалтира, Евангелието с Апостола и избрани църковни служби“ (гл. 15).

 

В опитите да се уточни Кирило-Методиевото литургично наследство в Евхология вниманието привлича Погребалният чин в С. е. Погребалната служба е частично запазена, състои се от две молитви над миряни и две над оȣмеръшимъ св҃щникомь ли причетьникомъ (Нахтигал 57r-58v) и отразява ранната виз. и слав. практика, когато чинът за мирско и духовно погребение е общ. Като цяло нейните грц. паралели са известни, но структурата ѝ свидетелства за определена близост с католически бревиари от XI—XIV в., преписани в областите на Регенсбург и Северна Италия. Според П. Пенкова в Чина за погребение в С. е. се открива ред, характерен за латински по структура, но гръцки по езиков облик погребален ритуал на итало-грц. колония във Венеция и Рим. При сравнение с 2017 погребални служби от 1812 различни източника в С. е. тя вижда много рядка ключова комбинация от прокимен Anime eorum

 

 

607

 

(старобълг. дшѧ ихъ въ благыхъ въдворѧтъ сѧ) и стиха от псалм 24: 1—2 Ad te Domine levavi (къ тебѣ г҃ı въздвигъ дш҃ѭ моѭ). Тя е застъпена само в източници от определени географски райони — Сант-Емерамското абатство в Регенсбург, Нурсиа, Чивидале, Венеция, Северна Италия, с които са свързани и други следи от Кирило-Методиевата мисия и книжовна дейност, като Сант-Емерамската молитва в С. е. и Сант-Емерамските глоси в лат. сборник от края на IX в. Според Пенкова включването на прокимен и стих от азбучния псалм 24 е дело на Методий, продиктувано е от личен момент — погребението на Константин-Кирил в Рим, и впоследствие е въведено в практиката на Моравската църква. Ключовият псалм има определено място в Типика на Виз. църква и в текста на слав. Постен триод. Тъй като смъртта на Кирил в понеделник, 14 февр. 869 съвпада с началото на поста, то и погребалната служба е съобразена с песнопенията, предвидени за началото на постния триоден цикъл. В Типика на Великата църква от X в. прокимен и стих от азбучния псалм 24: 16 / 24: 1 са включени във вечерната служба за понеделника на втората седмица от поста. Ирмосите към трипеснеците за понеделника на втората седмица от поста, посочени в Орбелския триод, л. 44v-48v към VIII и IX песен, съвпадат с ирмосите в Канона за погребение със слав. фразов акростих в Зайковския требник от XIV в. Погребалният чин в С. е. има общи композиционни и езикови особености с Чина за Петдесетница, Молитвата за желаещи да приемат монашески сан 99v17—20 и Службата за понеделник 105v5—106v26, заместваща календарната добавка. В езиково отношение Погребалният чин и Службата за понеделник имат ред паралели със запазения фрагмент от служебник в С. е., напр. стих 2г9 е повторение на стих 57г11—12 от първата погребална молитва, изразът оумаленѫѭ напомня оумаленое исповѣдание в Изповедния чин 77v19, обща е употребата на имы вм. имѣѧ и на перфект вм. аорист. Запазеният фрагмент от просителна ектения, Молитвата за влизане на верните в храма, Молитвата за целуване на кръста и събличане на одеждите е без познати грц., лат. и кирилски паралели. Вечерната служба за Петдесетница съдържа няколко памети (54r1—8, 64v15—65r1, 65r22—66r15). Началото на вечерната служба включва серия дяконства (39v—61r), чиято граматическа структура ѡ + инфинитив или отглаголно съществително е идентична с дяконствата, поместени в мо^л̑ на братосътворение 9r-v и мо^л̑ надъ хотѧщиимь приѩти образъ мьнишьскы 98r-v. В трите текста се повтаря и друг структурен елемент: дяконството от Чина за погребение 57r14 се появява в Чина за Петдесетница 61r33, Молитвата за побратимяване на монаси 9v19 и в Чина за приемане на монашески сан 98v15. Азбучният псалм се цитира в Чина за Петдесетница (62v25—26 = псалм 24.7, 62v1-2 = псалм 24.18). Обща в четирите служби е и епифората за Богородица (9v19, 57r14, 61r25—26, 63r11—12, 98v16). Изборът на композиционен елемент от богослужебния цикъл за Четиридесетница при съставянето на най-старинния слав. погребален чин подсказва, че композицията на чиновете в С. е. може да хвърли светлина върху онази част на слав. Постен триод, която е била практикувана по времето на Кирил и Методий.

 

С. е. включва богат цикъл от молитви над болни. Данните от този ръкопис показват, че общите „врачевални“ молитви от грц. Евхологий стават известни в слав. превод твърде рано. Голяма част от тях остават характерни за литургичните ръкописи дълго след появата си, но не възпроизвеждат познатата от С. е. молитвена група, нито проявяват устойчивост

 

 

608

 

в съдържанието и подредбата. За първите девет молитви от цикъла за болни (Нахтигал 24r—27v) А. И. Алмазов посочва грц. паралели, като отбелязва, че по състав и подредба преводната молитвена група не съвпада напълно с нито един от известните грц. източници. Шест от молитвите носят поредна номерация в оглавлението си и това доказва пряката им връзка с грц. оригинали, докато останалите са присъединени от допълнителни източници или са функционирали с променено предназначение. Освен тези молитви единствено в С. е., отделно от изложената група и наред с обилието от молитви над болни с конкретна функция, са внесени и отделни молитви с общо предназначение. На този фон се открояват два блока тематично и езиково обединени молитви, които нямат грц. съответствия. Първият блок започва с мо^л̑ на^д главоѭ болѧщемь и обема молитвите, разположени на л. 28v3—35r8, 38v18—43r20 в изданието на Нахтигал. Обединява ги наличието на повелителни форми с рачи като обръщение към Бога (тъı в҃лко г҃ı рачи нъıнѣ призьрѣти на раба 28v12—13; тъı рачи нъıнѫ съкроушити орѫжиѥ 29r8—9, и др.). Другият специфичен молитвен блок са седем молитви над болни от треска (Нахтигал 44г18—51 г 10). Според А. И. Соболевски това са молитви от моравски произход без следи от лат. влияние, но съдържащи голям брой лексикални успоредици с Евангелските беседи на папа Григорий I Велики. От езиково гледище молитвите над трескави имат друг произход в сравнение с молитвите, съдържащи лексемата рачи. Средновековните канони включват лъжливите молитви срещу треска в Индекса на забранените книги и ги приписват на бълг. еретик поп Йеремия. Разговорните им особености навеждат на мисълта, че те са били прибавени от последния преписвач и редактор, който е разбил цикъла от молитвите, съдържащи лексемата рачи, на л. 38v, за да внесе отправки към свещенослужителите. В тези пояснения последният преписвач, писал на места под диктовка и оставил следи от живото произношение, е допуснал характерни грешки: лекъка вм. льгъка, въ едино мѣстѣ вм. въ единомъ мѣстѣ 38r20, 36v12, и др. Броят на апокрифните молитви — седем, отговаря на броя четива и помазвания, предвидени от църковния канон при тайнството елеосвещение. Сюжетно седемте молитви възпроизвеждат последователно евангелския разказ за предаването и разпъването на Исус според версията в Мт 26: 18—27: 50, а в края детайлите са почерпани от Лк 25: 35, 23: 42, 23: 46 и Йоан 19: 30, 19: 34. В лексикално и графично отношение най-голяма е приликата със Зогр. ев. Единични лексеми, като понѣва вм. понѣвица, плащаница; мѣсто лобъное вм. краниево, се срещат още в Цветния триод, преведен от Методий, но най-важни са идиосинкразните изрази, които заменят познатите изрази от евангелските преводи и се отличават с по-голяма конкретност и нагледност: пригвоздити на распонѣ вм. распѧти, зацедити из гѫбъı оцьтомь вм. напиı-ати, придавати оцьть комоу; чистъ азъ отъ кръве вм. неповиньнъ есмь; стоı-ати въс коурениѥ ‘стоя откъм задимената страна на огъня’, и др. Наред с моравизмите (като мръкорнѣ) заслужават внимание разговорните трищи, пилащѭѭ с елизия на женѫ, чашѣ, трисавице, склонèн и предпоставен член вь негоже изпоуштениемь 50v24, смесване на причастия и определени глаголни форми и др.

 

Към архаичен пласт в състава на слав. Евхологий насочват проучванията върху Изповедния чин в С. е. Изследователите са единни в извода, че той не е преведен само от един грц. образец и че по състав и форма не се покрива с нито един от известните грц. изповедни устави. За Алмазов като цяло прототипът на Синайския изповеден чин има западногрц. произход.

 

 

609

 

Н. С. Суворов от своя страна търси влиянието на западни (лат.) образци. В. Вондрак приема, че във вида от С. е. Изповедният чин е компилация от грц. и лат. извори, съставена от един или повече слав. книжовници за нуждите на новопокръстените славяни. Изследванията на Алмазов доказват, че редакцията от старобълг. глаголически ръкопис се състои от две части: субективна (обширно предизповедно поучение, образец на самата изповед, поучение след изповедта) и обективна — молитви и псалми след поучението. Именно по отношение на поучението Вондрак за пръв път изказва предположението, че то е оригинално творческо дело на Климент Охридски. С името на този Кирило-Методиев ученик се свързва и Разрешителната молитва на л. 79v-80r по изданието на Нахтигал, макар че според Н. ван Вейк тя е творение на друг, неизвестен старобълг. книжовник. Климентовото авторство на поучението, подкрепено и от Н. Л. Туницки на основата на обилни лексикални сревнения между Изповедния чин и хомилетичното наследство на писателя, днес се ползва с все по-голяма популярност.

 

Богата литература е посветена и на друг елемент от обективния дял в Синайската изповедна редакция — старобълг. Изповедна молитва от л. 72r5—73r, която показва преки текстови сходства със Сант-Емерамската молитва (St. Emmeramer Gebet), старобаварски изповеден образец, съхранен в четири преписа, създадени в периода от втората половина на IX до XI в. Едва ли е случаен фактът, че всички те са открити в манастири, в които са пребивавали Методий и съратниците му по време на Регенсбургския процес и на заточението на първоучителя (Сант-Емерамския манастир край Регенсбург, манастира Алтайх в Бавария, Райхенау). Още Вондрак, който поставя началото на съпоставителното разглеждане на молитвата изповед в С. е. и Сант-Емерамската молитва, изказва мнение, че баварският образец е оригиналът, от който е извършен старобълг. превод. Тази теза дълго време господства в науката. Езиковедите слависти дори обясняват някои несъответствия и неточни места в превода с предположението, че слав. преводач не е владеел добре немски език. В трудовете на Фр. Миклошич, А. В. Исаченко, И. Графенауер, А. Карлински и др. се проследяват възникването на изповедните формули в старонемската традиция и отношението им към лат. конфесионални текстове още преди Кирило-Методиевата мисия сред западните славяни. За сравнение се привличат Фрайзингенските молитви. Съпоставяни са изповедните формули от този паметник и старобълг. изповеден текст, търсени са родствени белези в идейна и езикова насока, както и в християнската терминология. Противоположна на мнението на Вондрак теза изказва В. Ягич. Като се опира отново на Фрайзингенските молитви и Климентовата хомилия Пооучение и памѧть апостола или мѫченика, той приема, че в началото на Моравската мисия е било възможно немски духовници да заимстват оригинални творби на слав. книжовници. Тази хипотеза намира съвременна обосновка в публикациите на Б. Джонов и В. Андреева, които смятат, че писмената история на Сант-Емерамската молитва започва от оригинално слав. съчинение, дело на анонимен книжовник от Кирило-Методиевия кръг, а препис, близък до първообраза, е съхранен в С. е.

 

Обща генетическа връзка с тайнството изповед или покаяние притежава самостоятелната текстова единица в състава на С. е., известна с оглавлението Заповѣди стъı҃хъ от҃ць (Нахтигал 102r5—105v5). Тя е жанрова форма на църковноюридическата книжнина и включва църковни правила (канони) за поведението на християнските общности във всички области на живота, както и църковни

 

 

610

 

наказания (епитимии), санкциониращи отклоненията от тях. В източноправославната грц. традиция тези текстове се обединяват в сборници, наречени канонарии, а в латинската — в т. нар. Libri poenitentiales. С. е. съдържа препис от архаичен протограф на епитимийна редакция, възникнала в старобълг. превод във Велика Моравия още през втората половина на IX в. Днес е безспорно установено, че тази първа писмено засвидетелствана слав. редакция представлява подробен превод от лат. оригинал, подобен на Мерзебургския пенитенциал — кодекс № 103 от Мерзебургската катедрална библиотека от IX в. Преводът е в пряка връзка с дейността на формирания около слав. първоучители моравски книжовнически кръг, но предположенията за участие на Горазд или Климент засега остават непотвърдени. Отдавна са установени неоспорими съвпадения на текстово и езиково равнище между Пенитенциала и основния великоморавски правен паметник — слав. превод на Номоканона от 50 титула на Йоан Схоластик, излязъл изпод перото на Методий. Допуска се дори, че слав. апостол е получил лично Пенитенциала и други канонични книги от папа Йоан VIII в Рим през 880, при назначаването си за архиепископ на Моравия и Панония. Възможно е отделни елементи от лат. сводове и църковни канони Методий да е използвал в структурата на своя Номоканон. Между Пенитенциала в С. е. и Методиевия номоканон съществува общност в лексиката, в църковната и църковноправната терминология (напр. причьтникъ и свѧщеникъ за грц. κληρικός, лат. clericus ‘клирик, лице от клира’, словосъчетанието простъ людинъ за грц. λαικός ‘мирянин, лице извън клира’, комъкание, ольтарь, цѧта и др.). Налице са общи граматически особености, като предпочитание към конструкции бѫдѫ + минало деятелно причастие (тип аще бѫдетъ праведъно покаалъ сѧ — 102r11—12), кратки форми за дат. пад. мн. ч. нъı, въı, увеличена употреба на перфекта — седем форми за 3 л. в „Заповедите“ при общо шест за целия останал сборник и др. Характерна за западната покаянна практика е и формулата о хлѣбѣ и о водѣ. Епитимийникът от С. е. е публикуван в рамките на общите издания на кодекса. Самостоятелно критическо издание и анализ са осъществени в т. IV на Magnae Moraviae fontes historici (1971), a задълбочени проучвания върху особеностите и разпространението му в слав. канонична традиция се съдържат в трудовете на Й. Вашица, А. С. Павлов, Вондрак, Суворов, В. Н. Бенешевич и др.

 

 

С. е. е писан с дребен минускул в една колона, средно по 24 реда на страница. Разчертаването на пергамента подсказва, че преписвачът се е съобразявал с графичното оформление на своя образец, пресмятайки точно къде ще попадне заглавката. С удължени очертания извън реда се пишат , , и понякога . Представен е по-новият глаголически правопис с четири юсови знака, йотуваната голяма носовка се пише последователно след меките сонорни и шушкави съгласни. Няма знак за , употребява се само , но буквата е наклонена наляво както в Асем. ев., с петлица, стърчаща над чертата, и кръгче над, а не под петлицата — . Характерно е написанието за с почти кръгла, а не триъгълна долна част и конусообразна горна част. Буквите и имат ъгловато, а не заоблено изписване. Вместо с ижица грц. υ се предава с ећюп̀та 13v25, или с исофомь 84v22, срв. в Син. пс. ософомь, или с оломьпии 93r3. Грц. οι се предава с стоухии 4r1, с паремиѫ 5а10. Междувокалното υ се предава с ставрѣ 2r 12, евъга 1v5.

 

Надредните знаци са описани подробно от Нахтигал в предговора към т. 2

 

 

611

 

на изданието, с. VIII—IX. Художествената украса на заглавните букви е скромна геометрична плетеница.

 

Нееднородните преводни и оригинални текстове в състава на С. е. са дали отражение и върху езиковата характеристика на паметника. Като цяло ръкописът носи следите от обща западнобълг. езикова редакция. Според Пенкова обаче подробното класифициране на фактите разкрива три правописно-фонетични пласта. Първият отразява особеностите на солунския говор от X—XI в. и преди всичко меките шушкави съгласни — шюн, чюдо, чешюѩ; прегласът ı-а—е — чѣша, еноуаръ; поведението на еровете: ъ в силна позиция се пази в коренна сричка, а в наставките се изяснява — сънъ, дъждь, лъжь, бъдрь, цѣлъвъ, любъвъ, но громъ, лобъное от последната редакция, в наставки мѧкокъ, плодосъ, послѣдокъ, клюпотъ (срв. диал. добѝток, пèнток); ь се изяснява в силна позиция под ударение, напр. брашенца, кльчетъ, стезь, гнесь, трестиѭ, свобождеи, идолескъ, подобествью, но вън от ударение в суфикси се пази — ютрьнъ, лѫжьнъ, дъждевьнъ, лобьнъ (срв. бол’ън в с. Зарово и с. Висока). Вторият (моравският) фонетичен пласт е представен от монофтонгично ъı, лабиализирано о, срв. ѡмъи 84v23, нелабиализирано високо ъ, срв. съи 26r15 и по-новото сѫи 40r1. Към граматическите моравизми спада мне вм. мене (16 случая с мне срещу 7 с мене в Изповедния чин), формата е позната и от Пражките листове. Третата обща редакция на целия текст се характеризира с нередовното изпускане на еровете в слаба позиция и заменянето им с паерчик, с преосмисляне на надредния знак над и като сигнал за -i- огласовка. При редактирането или преписването е било проведено и строго разграничаване на шъ, жъ от чь, ць, шь, ждь. С. е. се отличава от останалите ръкописи по господстващото написание с ѭ след меките и смекчени съгласни (тип троицѭ, нашѭ, хощѭ, пооучѭ). На последната редакция може да се припише и последователният преглас на ь в ъ пред лабиална съгласна, който според Ван Вейк е представен още в Киевските листове и Зогр. ев., но отсъства напълно в Супр. сб. В говора на редактора маркираното -у- се изключва от редицата на фонемите чрез замяна с y̯i (ъ̯i), срв. написанията рекъı, третьи, девѧтъи. Изясняват се въобще еровете в силна позиция. Тезата за присъствието на един редактор или преписвач се поддържа и от нормалното статистическо разпределение на една от най-честите граматически морфеми — морфемата -n- в прилагателните, отглаголните съществителни и причастията.

 

В морфологията на С. е. също се открояват различни пластове. Към архаичните особености се отнасят: липсата на контрахирани имперфектни форми при глаголите на -ѣти (тип хотѣахѫ, трьпѣше); само пет случая на втори сигматичен аорист при 120 примера в Зогр. ев.; условни форми от типа бимъ; окончание за 3 л. ед. ч. -те; причастия от типа ѡтръжени при отъръгнѫти, и др. Към новообразуванията се причисляват падежни форми като дарохъ, грѣховъ, попове, д҃хови, врачеви дат. пад., жидови им. п. мн. ч., гръмоу мест. пад. ед. ч., както и прилагателните, образувани от причастия за означаване на възможност или невъзможност, тип неизглаголаньнъ, чаемьнъ и др. Предпочитането на кратките дателни форми с притежателно значение грѣшънъıма ми очима 78r11—12, честънааго ти знамениѣ 78v1, прѣчестънъıмъ ти печатемъ 78v19, отъ отьца ти 79v2, и др. е типично само за молитвата на л. 77v-79v. Само в С. е. и Супр. сб. се среща и кратката дателна форма въı. Към особеностите на глаголната система А. Ваян причислява повелителните форми от типа въдажди, въздажди, отъдажди, подажди. Формите от този вид наброяват 73 случая, докато

 

 

612

 

императивният облик -ждь е представен само с един пример. Изключение прави само формата виждь с три употреби срещу два пъти вижди. При глаголите с тематично редуване ѣ–и е настъпило обобщаване на основата с -и-, напр. оуничижити, съзидати, вънимати, възимати и др. Предпочитат се и новите тематични основи от типа вьзлѣетъ, излиѣлъ при пролъı в Син. пс. или пролıтъ в Клоц. сб., срв. още итеративите от типа пострѣщи, свобаждати, порабощати, постризати вм. пострищи, тещи, свободити, поработити, съмотрити и др. Заслужава внимание употребата на иже като показателно местоимение с анафорично значение, подобно на третоличното показателно „него, нея“ в източните говори.

 

В областта на синтаксиса е характерен съчинителният съюз ти, известен още от Супр. сб. От синтактичните гърцизми правят впечатление честата употреба на еже вм. грц. членна форма, постпредложните инфинитиви вм. отглаголни съществителни, причастията вм. лични глаголни форми в подчинените изречения за време, напр. мол егда хотѧше сѣти 12v1. В заглавията на молитвите се срещат и конструкции с изпускане на антецедента, срв. мол над емоуже аще блискъ изъметъ зракъ 34r5.

 

Лексикалната система на С. е. се характеризира с висок процент речникови единици, засвидетелствани само в този паметник. Хапаксите съставляват 21,3 % от общия брой на всички лексеми и 7,8 % от целия словен фонд на четирите най-обемни старобълг. ръкописа. Лексикалната близост на ръкописа с други ръкописи от корпуса на старобълг. паметници се доказва от факта, че 22 % от лексиката на С. е. е обща с лексиката на Евангелието, 3,8 % е процентното съотношение общи лексеми с Псалтира, 19,6 % общи лексеми се съдържат в С. е. и Супр. сб. Подчертаната близост с него се обуславя не само от обема на двата паметника, но и от формални прилики, като изобилието от прилагателни със суфикс -ьнъ и отглаголни съществителни със суфикс -ниѥ. С. е. предлага богати прояви на вътрешна синонимия между думи, които се срещат само в този ръкопис (представените на първо място) и техни варианти с по-широка употреба и в други старобълг. паметници, напр. тръторъ — адъ, блато — тимѣниѥ, рьвьникъ — стоуденьць — кладѧзь — источникъ, краста — строупъ, коурениѥ — дъıмъ, бестѫжьнъ — без бѣдъı, вражениѥ — чародѣаниѥ, незамоудьно — спѣшно и др. Според Ив. Буюклиев такива лексеми, които се възприемат като лексикални оказионализми, имат особено значение за установяване на локалните черти на старобълг. език, напр. оскръдъ, ръватва, оувѣтъ, рокъ, рѫгъ, распонъ, прѣѭдьница, гръмъ, прѣсѫчити, прѣнемогати, необиньнъ.

 

 

            Изд.:

o   Geitler L. Euchologium. Glagolski spomenik manastira Sinai brda. U Zagrebu, 1882, 154 p.;

o   Frček J. Euchologium Sinaiticum. Texte slave avec sources grecques et traduction française. Paris, 1933, 6+192 p. (същото в: Patrologia orientalis, 24, 1933, 5, p. 611—802);

o   Nahtigal R. Euchologium Sinaiticum. Starocerkvenoslovanski glagolski spomenik. 1. Fotografski posnetek. Ljubljana, 1941, 26 + 106 p.; 2. Tekst s komentarjem. Ljubljana, 1942, 72+423 p.;

o   Lysaght T. Euchologium Sinaiticum. XIth Century Glagolitic Manuscript. Photofacsimile of original MS, OCS translation (cyrillic), English translation with Introduction and commentary. New Zealand, 1987 (second impression 1988, 63 p.+111 ff. facs.);

o   Tarnanidis I. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, p. 65—87, 185—190,219—247.

 

            Лит.:

·       Порфирий Успенский. Второе путешествие в Синайский монастырь в 1850 г. СПб., 1856, с. 163;

·       Срезневский И. И. Отрывки из древнего глаголического служебника. — ЗИАН, 4, 1863, 1, с. 21—30;

·       Срезневский И. И. Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 243—274;

·       Jagić V. Apokrifi bogomila popa Jeremije. — Starine, 5, 1873, p. 79—95;

·       Мансветов И. Д. Византийский материал для сказания о двенадцати трясавицах. — Древности. Труды Московского археологического общества, 9, 1881, 1, с. 24—36;

 

 

613

 

·       Кондаков Η. П. Путешествие на Синай в 1881 году. Одесса, 1882, с. 117—118;

·       Jagić V. Specimina linguae palaeoslovenicae. СПб., 1882, p. 29—30;

·       Мансветов И. Д. Euchologium. Glagolski spomenik monastira Sinai brda. Izdao D-r L. Geitler. U Zagrebu 1882 (Древнейший славянский требник, изданный г. Гейтлером по рукописи, находящейся в Синайской библиотеке). — В: Прибавления к творений святых отцев в русском переводе за 1883 год. 32. М., 1883, с. 347—390;

·       Jagić V. Euchologium ... izdao Dr. L. Geitler (рец.). — ASPh, 7, 1884, p. 126—133;

·       Polivka J. Nejnovější publikace památek staroslověnského písemnictví. — LF, 11, 1884, p. 390—412;

·       Срећковић П. Чин братотворенију. — Гласник Српског ученог друштва, 63, 1885, с. 273—286;

·       Jagić V. Glagolitica. Würdigung neuentdeckter Fragmente. Wien, 1890, p. 20—28;

·       Павлов A. С. Мнимые следы католического влияния в древнейших памятниках югославянского и русского церковного права. М., 1892, с. 30—49;

·       Jagić V., А. С. Павлов. Мнимые следы католического влияния... (рец.). — ASPh, 15, 1893, р. 141;

·       Schmitz H. J. Spuren eines römischen Bussbuches im orientalischen Kirchenrecht. — Archiv für katholisches Kirchenrecht, 70, 1893, p. 278—290;

·       Vondrák V. Althochdeutsche Beichtformeln im Altkirchenslavischen und in den Freisinger Denkmälern. — ASPh, 16, 1894, p. 118—132;

·       Алмазов А. И. Тайная исповедь в православной восточной церкви. 1. Общий устав совершения исповеди. Одесса, 1894, с. 206—212; 3. Приложения. Одесса, 1894, с. 95—100 (фототипно изд. 1995);

·       Маltzеw A. Begräbnis-Ritus und einige speziellen Gottesdienste der orthodox-katholischen Kirche des Morgenlandes. Berlin, 1897, 1134 p.;

·       Stanojević S. Zur Bibliographie apokrypher Gebete. — ASPh, 21, 1899, р. 638—639;

·       Соболевский А. И. Церковнославянские тексты моравского происхождения. — РФВ, 43, 1900, с. 150—166;

·       Суворов Н. С. Вероятный состав древнейшего исповедного и покаянного устава в восточной церкви. — ВВр, 8, 1901, 3—4, с. 357—435; 9, 1902, 3—4, с. 378—435;

·       Заозерский И. А., А. С. Xаханов. Номоканон Иоанна Пустинника в его редакциях: грузинской, греческой, славянской. — ЧОИДР, 1903, 2, с. 1—96;

·       Алмазов А. И. Врачевальные молитвы. — ЛИФОНУ 8. Византийско-славянский отдел, 5, 1905, с. 1—96;

·       Алмазов А. И. Чин над бесноватым. — ЛИФОНУ 9. Византийско-славянский отдел, 6, 1906, с. 1—96;

·       Каринский Н. М. Образцы глаголицы. 25 автотипических снимков с рукописных и печатных памятников и транскрипция текстов кирилловскими буквами. СПб., 1908, с. 3, № 6;

·       Веnеšеvič V. Die „Gebete der heiligen Väter“ nach dem Euchologium Sinaiticum. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagića. Berlin, 1908, p. 591—596;

·       Младенов Ст. Зайковски светогорски требник. — ПСп, 51, 1911, с. 155—206;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913, p. 251—257;

·       Schmidt H. F. Die Nomokanonübersetzung des Methodius. Die Sprache der kirchenslavischen Übersetzung der Συναγωγή des Johannes Scholasticus. Leipzig, 1922, 120 p.;

·       Nahtigal R. Starocerkvenoslovanski evhologij. — Razprave Znanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 2, 1925, p. 221—288;

·       Van Wijk N. Zur Vorgeschichte zweier altkirchenslavischer Sprachdenkmäler. 2. Euchologium Sinaiticum. — ASPh, 40, 1926, p. 272—277;

·       Розанов С. П. Народные заговоры в церковных требниках (К истории быта и мысли). — В: Сборник статей в честь акад. А. И. Соболевского. Л., 1928, с. 30—35;

·       Korolina N. Un témoin du plus ancien manuscrit cyrillique: l’Euchologe du kniaz Vladimir le Grand. — Echos d’Orient, 33, 1930, p. 342—346;

·       Ušeničnik F. Najstarejši glagolski spomenik in liturgija sv. Cirila in Metoda. — Bogoslovni věstník, 10, 1930, p. 235—253;

·       Vajs J. Rukovet hlaholské paleografie. Praha, 1932, p. 131;

·       Weingart M. Ke dnešnímu stavu badání o jazyce a písemnictví církevněslovanském. — Bsl, 5, 1933—1934, p. 456—460;

·       Розов В. Један рукопис Чина јелеосвећења из XIII в. у Музејy Јужне Србије. — Гласник Скопског научног друштва, 13, 1934, с. 11—41;

·       Słoński S. Index verborum do Euchologium Sinaiticum. Warszawa, 1934, 8+152 p.;

·       Grafenauer I. Karolinška kateheza ter izvor Brižinskih spomenikov in Чина надъ изповѣдаѫщиимь сѧ. — Razprave Znanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 13. Filološko-lingvistični odsek, 2, 1936, 165 p.;

·       Snоj A. Staroslovenski rokopisi v sinajskem samostanu Sv. Katarine. — Bogoslovni věstník, 16, 1936, 3, p. 161—180;

·       Grafenauer I. Starobavarska (svetoemeramska) molitev v starem slovenském in stcksl. jeziku. — Slovenski jezik, 1, 1938, p. 8—54;

·       Buße und hl. Ölung in der byzantinischen Kirche. Übertr. von P. Matzerath. Paderborn, 1940 (Heilige Feiern der Ostkirche, 3), 79 p.;

·       Державин H. C. Euchologium Sinaiticum (К вопросу о времени происхождания памятника). — В: Державин Н. С. Сборник статей и исследований в области славянской филологии. М., 1941, с. 216—231;

·       Trautmann R. Zum Euchologium Sinaiticum. — ZSPh, 17, p. 52—59;

·       Isačenko A. Die althochdeutschen Beichten und ihre slavische Übersetzung. — ZSPh, 18, p. 283—309;

·       Lettenbauer W. Eine lateinische Kanonessammlung in Mähren im 9. Jahrhundert. — OChP, 18, 1952, p. 246—249;

·       Гранстрем E. Э. Описание русских и славянских пергаменных рукописей. Л., 1953, с. 78—79;

·       Hahn J. Der Imp. raci im Euch. Sin. — In: Münchener Beiträge zur Slavenkunde. Festgabe für Paul Diels. München, 1953, p. 124—137;

·       Repp F. Zur Kritik der kirchenslavischen Übersetzung des sogenannten St. Emmeramer Gebets im Euchologium Sinaiticum. — ZSPh, 22, 1954, p. 315—332;

·       Vašica J. Metodějův překlad nomokanonu. — Slavia, 14, 1955, p. 9—14;

·       Vaillant A. L’Euchologe du Sinai. Particularités de la lange du texte. — Bsl, 21, 1960, p. 75—87;

·       Vašica J. Crkevněslovanský penitenciál českého původu. — Slavia, 19, 1960, p. 31—48;

 

 

614

 

·       Dostál A. L’Euchologe slave du Sinai. — Byzantion, 34, 1966, p. 41—50;

·       Карлинский А. E. Старославянская версия Сант-Эммерамской молитвы. — В: Типология и взаимодействие славянских и германских языков. Минск, 1969, с. 135—162;

·       Кожухаров Ст. Една редакция на поместения в Синайския молитвеник Чинъ надъ исповѣаѭщиимъ сѧ в пергаментен препис от края на XIII в. — ККФ 1, с. 349—367;

·       Дограмаджиева Е. Обстоятелствените изречения в Синайския евхологий. — In: Nahtgalov zbornik. Ljubljana, 1977, p. 47—66;

·       Пенкова П. Коментариите на Р. Нахтигал към изданието на Синайския евхологий и днешното състояние на проучванията върху паметника. — In: Nahtigalov zbornik. Ljubljana, 1977, p. 375—388;

·       Džοnov В. Die angeblichen gotischen Entlehnungen in der altbayerischen Beichte und im St. Emmeramer Gebet. — Palaeobulgarica, 1, 1977, 3, p. 60—89;

·       Пенкова-Педерсен П. Лексикографическая характеристика Синайского евхология. — CC, 1978, 2, с. 83—87;

·       Пенкова-Педерсен П. Старобългарският молитвеник и електронната машина. — В: Първи международен конгрес по българистика. Симпозиум Кирилометодиевистика и старобългаристика. С., 1982, с. 139—150;

·       Ševčenκο I. Report on the Glagolitic Fragments (of the Euchologium Sinaiticum?) Discovered on Sinai in 1975 and Some Thoughts on the Models for the Makeup of the Earliest Glagolitic Manuscripts. — Harvard Ukrainian Studies, 6, 1982, 2, p. 119—151;

·       Джонов Б. Сант-Емерамската молитва и нейното отношение към изповедната молитва от Синайския требник. — ГСУфкнф, 74, 1984, 3, с. 67—146;

·       Андреева В. Старобългарската изповедна молитва от Синайския требник и нейното старонемско съответствие — Сант-Емерамската молитва. — Старобългарска литература, 17, 1985, с. 85—97;

·       Пенкова П. Методиево градиво в старобългарската литургична традиция. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 265—271;

·       Arranz М. La Liturgie de l’Euchologe du Sinai. — In: Christianity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyrill and Methodius. Roma, 1988 (Orientalia Christiana analecta, 231), p. 15—74;

·       Penkova P. Der Beitrag Methods zu den slavischen Totenoffizia. — Symposium Methodianum, p. 217—228;

·       Parenti S. Due preghiere dei „Fogli slavi dei Sinai“. — L’Altra Europa, 1 (217), 1988, gennaio-febbraio, p. 47—56;

·       Шнитер M. Жанровостилистична характеристика на апокрифните молитви, включени в състава на требниците. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 23. Млади българисти. Колоквиум. С., 1989, с. 285—291;

·       Arranz M. La liturgie slave du IX^e siècle d’après l’euchologe slave du Sinaï. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 316—340;

·       Шнитер М., И. Кръпова. За някои текстове от византийския и славянския Евхологий през периода X—XVI в. — Старобългарска литература, 23—24, 1990, с. 63—76;

·       Костова Kp. Ритмични схеми в Синайския евхологий. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 121—138;

·       Parеnti S. Influssi italo-greci nei testi eucaristici bizantini dei „Fogli Slavi“ dei Sinai (XI sec.). — OChP, 57, 1991, p. 145—177;

·       Минчев Г. Мястото на новооткритите листове от Синайския евхологий сред другите текстове от ръкописа. Филологически и литургически анализ на молитвите от денонощния богослужебен цикъл (αἰσματικὴ ἀκολουθία). — Palaeobulgarica, 17, 1993, 1, p. 21—36;

·       Schnitter Μ., Η. Miklas. Kyrillomethodianische Miszellen. — AnzSPh, 22, 1993, 1 (Festgabe für Rudolf Aitzetmüller zum 70. Geburtstag), p. 141—220;

·       Дограмаджиева E. Участие на Евангелието в изграждането на Синайския евхологий. — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 62—65;

·       Parеnti S., Е. Vеlkovska. L’Euchologio Barberini gr. 336. Roma, 1995 (Biblotheca Ephemerides Liturgicae. Subsidia, 80);

·       Velkovska E. Nuovi paralleli graeci dell’Euchologio slavo dei Sinai. Roma, 1996 (Filologia slava, 1), 54 p.;

·       Mинчев Г. Дяконската ектения и свещеническите молитви срещу природни бедствия в новите листове на Синайския евхологий. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 111—132;

·       Тончева Хр. Новооткрити composita в евхологични ръкописи от XIV—XIX в. — В: Славистика. Сборник с доклади по случай XII Международен конгрес на славистите в Краков 1998. Пловдив, 1998, с. 173—479;

·       Велковска Е. Значението на термина трьс҃таѣ в Синайския евхологий. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 4, р. 59—63;

·       Arranz M. La tradition liturgique de Constantinople au IX^e siècle au l’Euchologe slave du Sinaï. — Studi sull’Oriente cristiano, 4, 2000, 2, p. 41—110;

·       Beлковска Е. Денонощното богослужение в Синайския евхологий. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 4, р. 19—34;

·       Stankovska P. Trojí hlaholské о u Euchologiu sinajském. — In: Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. Olomouc-Praha, 2000, p. 125—131.

 

Пиринка Пенкова, Марияна Цибранска

 

 

    (35). СИНАЙСКИ МАЛЪК МИНЕЙ — два разкъсани пергаментни листа с глаголица, открити през 1975 в Синайския манастир „Света Екатерина“. Пазят се в библиотеката на манастира под № 4/N. Съдържат част от Служба за Йоан Предтеча (24 юни) и Канон за апостолите Петър и Павел (29 юни). В описа на новоткритите синайски ръкописи от И. Тарнанидис

 

 

615

 

са отнесени към XI—XII в. Ръкописът показва несъмнени следи от стара кръгла глаголица, която може да се определи като образец на типична късна бълг. кръгла глаголица. Срещат се някои уникални начертания — , , , , без пресечни черти. При и има свързващи кръгчета. Старинни са начертанията на и , се среща както с триъгълна, така и с трапецовидна форма. Триъгълна е и първата част на . Има буква (). Откриват се случаи с изяснени ъ и ь : восиѣвъшю, созда, дънесъ, пришедъшю). Има пример за о вм. ѫ (краиогълъна) и типични конструкции с дателен притежателен: своѧ си рабъи, връхъ а͆пломъ. Наред с тях се срещат два примера със замяна на ѧ и ѣ с е, които за този ранен период се тълкуват като отражение на сръбска или хърватска говорна черта: рождеи, въсеи.

 

Синайският малък миней, XI—XII в.

 

Историята на ръкописния откъслек може да се възстанови, като се очертаят най-малко три пласта: 1) старобълг. глаголица с кръгло писмо, четири носовки и надредни знаци при букви за гласни в интервокална позиция; 2) късна бълг. глаголица с едноеров правопис, четири носовки, отсъствие на надредни знаци, висящо писмо, за , , ; с тези особености С. м. м. се свързва по правопис с Псалтира на Димитър Олтарник, с приписките в него и с по-старинната по правопис вмъкната в него част от старобълг. лекарственик; 3) вероятни сръбски или хърватски черти, които са се появили в книжовен център, където са работили монаси от различни части на Балк. п-в и където в определено време са били приети правописни норми на бълг. късна едноерова глаголица.

 

 

            Лит.:

·       Tarnanidis I. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, p. 100—102, ph. 11;

·       Велчева Б. Новооткрити ръкописи в Синайский манастир „Св. Екатерина“. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, р. 128—129;

·       Mareš F. V. Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. К hlaholským rukopisům 3/N a 4/N. — Slavia, 62, 1993, p. 125—130;

·       Велчева Б. Късната българска глаголица. — В: Кирило-Методиевски студии. 12. С., 1999, с. 96—99.

 

Боряна Велчева

 

 

    СИНАЙСКИ МАНАСТИР „Света Екатерина“ — вж. „Света Екатерина“.

 

 

    (36). СИНАЙСКИ МИСАЛ — глаголически ръкопис. Открит е през 1975 в манастира „Света Екатерина“ на Синайския п-в (№ 5/N). Състои се от 80 зле запазени пергаментни листа, от които първите 12 и последните 10 са напълно нечетливи. Й. Тарнанидис го отнася към XI в. С по-голяма вероятност датировката на паметника може да се свърже с Първото бълг. царство и по-точно с X в. С. м. е написан със старинна кръгла юсова глаголица от двама писачи.

 

 

616

 

Синайският мисал, X—XI в.

 

Частта на единия прилича напълно по почерк и по правопис на Синайския евхологий. Съдържанието на ръкописа и отделни лексикални черти го свързват с великоморавския период от дейността на Константин-Кирил и Методий. С. м. съдържа „профации“ за ап. Андрей, за Рождество на Йоан Предтеча, Великден и Петдесетница, за св. Григорий, молитви към светите ангели, Иоан Кръстител и др. Засега ръкописът не е разчетен и проучен основно. Предварително съобщение и снимки са публикувани от Тарнанидис (1988).

 

 

            Лит.:

·       Tarnanidis I. The Slavonic Manuscripts Dicovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, p. 103—108, ph. 9, 10;

·       Велчевa Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир „Св. Екатерина“. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, p. 126;

·       Miklas H. Zur editorischen Vorbereitung des sog. Missale Sinaiticum (Sin. slav. 5/N). — In: Glagolitica. Zur Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000, p. 117—129;

·       Sadovski V. Klassifikation der abg. (aksl.) Nominalkomposita am Material der in 1975 gefundenen Kodizes Euchologium Sinaiticum (1/N) und Missale Sinaiticum (5/N) mit ihren griechischen Parallelen. — In: Glagolitica. Zur Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000, p. 130—149;

·       Sadovski V. Zur Nominalkomposition in den Schriftperikopen der aksl. (abg.) Denkmäler Euchologium Sinaiticum (1/N) und Missale Sinaiticum (5/N) und ihren griechischen Paralleltexten. — In: Съкровище словесьноѥ. Studia slawistyczne ofiarowane profesorowi Jerzemu Ruskowi na 70. urodziny. Kraków, 2000, p. 147—161.

 

Боряна Велчева

 

 

    (37). СИНАЙСКИ ПСАЛТИР — старобълг. глаголически ръкопис от XI в. Основният му текст (177 пергаментни листа) е открит през 1850 от архимандрит Порфирий Успенски в библиотеката на Синайския манастир „Света Екатерина“, където се съхранява под сигн. Cod. slav. 38. Значителен дял от края на ръкописа (32 листа) е намерен през 1975 в криптата на манастирската църква „Св. Георги“ (2/N).

 

Първото издание на намерения от Порфирий Успенски ръкопис е осъществено от Л. Гайтлер, който преписва текста в 1880 и го издава в кирилска транслитерация през 1883, допускайки значителни грешки при разчитането. Образцово издание в кирилска транслитерация излиза през 1922 като резултат от последователните усилия на няколко именити слависти: в 1907 В. И. Бенешевич преснима С. п. за Петербургската АН, С. Н. Северянов подготвя изданието с кирилица, с пълен индекс и с речник на грц. съответствия; печатането започва в 1914 под редакцията на Ф. Ф. Фортунатов, но след смъртта му (1914) и след смъртта на Северянов (1918), както и на приемниците им Ю. В. Петровская (1919) и А. А. Шахматов (1920), окончателната корекция е завършена от Е. Ф. Карски. Изданието е снабдено с разночетения по Болонския и по Погодиновия псалтир и с 11 факсимилета. Първото фототипно издание на глаголическите тетради е дело на М. Алтбауер (1971);

 

 

617

 

коментарите на издателя (с. V—XVI) и послесловието на X. Г. Лънт (с. 357—358) засягат главно графиката и въпроса за броя на преписвачите. Неподвързаните 32 листа (4 тетради), открити през 1975, са описани и издадени фототипно от Й. Тарнанидис (1988), който доказва, че те са непосредственото продължение на ръкописа и прави важни заключения за мястото и времето на слав. превод.

 

В основната част на ръкописа след л. 81 липсва един лист, съдържал псалм 67: 19—36, но той е липсвал и преди номерацията на Порфирий Успенски, която е последователна. Откритата през 1975 част е без край. Предполага се, че е имало поне една тетрада от осем листа, т.е. обемът на целия ръкопис е бил най-малко 27 тетради или 216 л. Размерите на листовете са: 151 х 155 мм, текст — 150 x 80 мм, средно 20—24 линии, но на места и до 34 линии на страница (напр. л. 114б). Качеството на пергамента е различно, на места има дефекти, нерядко мастилото е избило на обратната страна на листа. Украсата е пестелива — общо три рисунки и два орнамента; цветните заглавки са в лимоновожълто и оранжево, рядко в зелено. Сравнението между инициалите в С. п. и Синайский евхологий издава различия в калиграфията и художествения мотив (М. Харисиядис, 1966). Изображенията на птица (на л. 9б и л. 131б сходни и в жълт цвят, на л. 141б само с мастило) като декоративен елемент се срещат и в Македонския кирилски триод от XIII в., описан от В. А. Мошин (срв. Алтбауер, 1970 и 1971, с. IX). Украсата на С. п. е изследвана и от Л. Мавродинова (1983, с. 74—90); репродукции от орнаментите са публикувани у А. Джурова (1981, ил. 20—24).

 

Синайският псалтир, XI в.

 

Още първите издатели и изследователи на С. п. са забелязали, че ръкописът е дело на няколко преписвачи. В предговора към първото издание Гайтлер сочи наличието на седем различни фрагмента и изказва предположение за трима, може би и повече преписвачи (1883, с. VII). В. Ягич сверява част от изданието на Гайтлер с 14 фотографии, направени от Η. П. Кондаков, и въз основа на този крайно ограничен материал констатира два различни почерка, но допуска, че преписвачите са трима. Той приема лигатурите като различителен признак и се спира подробно на лексикалните паралели в превода на Евангелието и Псалтира. В бележките под линия към своето издание Северянов редовно отбелязва смяната на почерците и отделя двадесет и два сегмента, разделени вероятно между 14 преписвачи. От вниманието на Петровская е убягнала нехомогенността на частта л. 114—145б и така в изследването си от 1916 за редуването на еровете в С. п. тя приписва на предполагаемия един преписвач на този откъс познатия от среднобълг. ръкописи правописен навик — смесване на еровете. Б. фон Арним обособява характерното за отделните преписвачи като съвкупност

 

 

618

 

от фонетични, морфологични и лексикални особености (1930). Според него главните преписвачи на достигналия до наше време ръкопис са били трима — условно наречени А, В и С; те са си поделили за препис ръкописа на преписвач X, който от своя страна е имал за оригинал друг ръкопис, преписан от двама писачи: Y за псалми 1—76 и Z за частта от псалм 77 до края. Под тези три генеалогични пласта се крият два по-стари: един български, представен в първата и последната трета на псалтира (условно отбелязан с О), и един панонски архетип (Р), чиито реминисценции се откриват из целия превод. Преписваните А и С са се придържали стриктно към образеца си, докато В, свикнал да пише и с кирилица, на места се отклонява доста от преписвания образец. Разпределението на ı, ï и свидетелства, че преписвачът А пише ı, рядко и в началото на думата и след гласна, след съгласна преобладава ı (но редовно м); у В има тенденция към един знак за вокала, докато при С след съгласна преобладава и. Към езиковите особености на А спадат написания като собота, мнѣ, ан̅г’л-, ъ > о в суфиксите, изпадане на слабите ерове в суфиксни срички, стегнати форми на прилагателните. За В са характерни написания аг̑л-, аг’ел-, агл-, сѫбота и собота, понякога смяна на носовките (но само тъıсѧшта), случаи с о вм. ѫ и обратно, ѭ вм. е и обратно, ѩ вм. и и обратно, ѫ вм. оу и обратно, ю вм. ѭ, покрай ъı често ъи, ъ и ı вм. ъı (тı, ѩзıц-), изясняване в суфикса от типа лѫкавои. При С се наблюдават аг’л-, сѫбота, редовно ь вместо етимологичен ъ, липсва смесване на носовките (само тъıсѫшта), преглас въ > вь, без изключение изясняване на ь > е в суфиксите. Според Фон Арним непосредственият източник на тримата преписвачи — преписът на X, се е отличавал с един знак за йотувана и нейотувана малка носовка, написание агл-, собота, лабиализация ьм > ъм, преглас на въ-, въз- > вь-, вьз-, изясняване на ъ > о предимно в коренни срички и редовно в суфиксни, по-често з, ц вм. жд, шт, отколкото у писач В, само ѫ след ч (както и у преписвачите В и С), само архаичен тип аорист (както при С), неконтрахирани сложни форми на прилагателните за род. и дат. пад. Преписвачът X има навик да употребява надредно р, което С редовно копира, докато А го възприема по принцип, но и го пропуска. Прототипът на X също е нехомогенен: в първата му половина (на преписвача Y) има често ь за ъ и обратно, лигатура щ, често ı след съгласна, докато във втората половина (Z) няма смяна на еровете, след съгласна преобладава и, последователно се пише шт. Преписвачът Y дели ъı в края на реда или завършва реда на съгласна; на Z принадлежат ѩньдоры, топаньѕиѣ, ефрантъ, Z използва палатален знак за мекост (напр. ег’оу — за Αἴγυπτος). След псалм 77, л. 99.10 грц. κάθισμα се превежда със сѣдильно, докато в първата половина редовно има сѣдильна, пак във втората част има а за ѣ след р (праврать, врамѩ), редупликация на въ (въвъ вѣкъ). Към най-архаичните особености на С. п. спадат паякообразното х, оригиналният опит за предаване на слабо назализирано а с а, африкатът ѕ, архаичният морфологичен тип ничьже, братръ, тоуждь. Реконструкцията на най-старинните диалектни особености е възможна чрез сравнение с данните от други преписи на Псалтира, напр. Болонския и Погодиновия псалтир. Вариантите помѧнѫти / помѣнѫти, истина / рѣснота, сѫбота / собота свидетелстват според Фон Арним за наличието на бълг. и панонски пласт.

 

Лънт (1971, с. 357—358) е убеден, че главните преписвачи са били четирима (А, В, Е и G), докато двама второстепенни

 

 

619

 

са преписали няколко кратки части (С, D), а двама съвременни на писачите коректори (J и К) са прегледали ръкописа. Писачът А е преписал листовете 1—9, 50—81, 130—145 (с изключение на 79.1—8 и 134.13—16, принадлежащи на перото на F); В е преписал втора, трета, четвърта и част от пета тетрада (л. 10—39), С е изработил останалите 2 листа от пета и началните два от шеста тетрада. В шеста тетрада са налице три ръце: на С (л. 42—43), на D (л. 44—46.4) и на Е (л. 46.5—49). Писачът G е преписвал от единайсета до шестнайсета тетрада (л. 50—129), докато второстепенна помощна ръка (Н) е поела л. 113 и л. 96.14—21; друг помощник (I) е изработил л. 98.15—21. На изтритото място, оставено от D на л. 44.10, е нанесена глосата сѧтъ от ръката L (евентуално от книжовника Өома Лоукаваръ, отбелязал името си на л. 23).

 

Според П. Илчев (1979) смяната на почерците разграничава всичко 43 части, но в първоначалната структура на С. п. текстовите компоненти са 21, от тях девет са макрочасти: л. 1а-9б, 10а—396, 40а-43б, 44а-46а.4, 46а.5—49б, 50а-81б, 82а-129б, 130а—145б и 146а-177б. Три от тези дялове са писани от едно и също лице А, калиграфът В, сменил А след л. 9б, не е могъл да се справи със своя дял и други трима са се намесили с шрифтовете си до втората поява на А. Три примарни макрочасти се падат в дела на третия калиграф С (л. 82—129). Последният лист, написан от А, е 145; след него ръкописът е довършен от преписвач D. Структурната схема на целия първичен текст има следния вид (с апостроф са отбелязани шрифтовете на микрочастите в рамките на една голяма част): I А А’А; II  ’”’”; III А А’А; IV CC’CC’CC’C; V А А’ А; VI D.

 

По-късно прибавените допълнения са главно в частите на писачите В и D (вторичните почерци са означени с грц. букви): I А А’А; II В В В Вб В В В’В” В’” В’”; III А А’ А; IV СС’СС”ССС’С; V АА’А; VI DDDDD.

 

По преценка на Тарнанидис почеркът в откритите през 1975 тетради условно може да се приеме за идентичен с перото на писача Е по класификацията на Лънт (почерка от л. 164—177). С. Ю. Темчин (1998) изказва предположение, че е възможно необичайното редуване на преписвачите да е свързано с литургичното деление на псалтирния текст. При съпоставка на особеностите на почерците в С. п. П. Феткова (2000) установява, че л. 1—32 от новата част и л. 146r-177v от основната част на ръкописа са дело на един и същ преписвач (условно означен с D от Илчев), докато л. 31v-32v са написани от преписвач А.

 

В С. п. е засвидетелстван най-старият вид на богослужебните псалтири. Ръкописът съдържа пълния псалтирен текст: псалм 1—138 (л. 1—177) и продължението му в откритата през 1975 част, включително и неканоничния 151 псалм (л. 1а-12а). Следват библейските песни, които се различават като цяло от познатия във всички известни ръкописни и старопечатни псалтири блок от девет канонични песни — осем старозаветни и една новозаветна, които следват строго определен ред и са номерирани. В С. п. те са разположени в друга последователност, без номерация, и са 14, като са включени някои от известните от Септуагинтата неканонични песни (л. 12а—30а): песен 1 — на Мойсей (Изх. 15: 1—19); песен 2 — втора песен на Мойсей (Второзак. 32: 1—43); песен 3 — на пророк Авакум (Ав. 3: 1—20); песен 4 — на пророк Исая (Ис. 26: 9—19); песен 5 — на пророк Йона (Йона 2: 3—10); песен 6 — молитва на Ана (1 Цар. 2: 1—10); песен 7 — на Езекиил (Ис. 38: 10—20); песен 8 — на Манасия (2 Пар.); песен 9 — молитва на тримата отроци (Дан. 3: 26—51); песен 10 — на тримата отроци (Дан. 3: 52—56); песен 11 — молитва на тримата отроци (Дан. 3: 57— 88); песен 12 — на Богородица (Лк 1: 46—55); песен 13 — на пророк Захария (Лк 16: 8—79); песен 14 — на Симеон Богоприимец (Лк 2: 29—32). На л. 30а (ред 6—20) е

 

 

620

 

молитвата „Отче наш“ в един от най-архаичните ѝ преводи. Според Ф. В. Мареш (1995) той съдържа следи от великоморавски пред кирило-методиевски превод. Следва Утринна песен (л. 30а-31в), чиято първа част е идентична със западната „Gloria“ (Мареш, 1991). Ръкописът завършва с началото на Чин за вечерня по виз. ритуал. Текстът на този чин подкрепя становището на онези слависти, които са убедени в пренасянето на литургичната практика от Византия (А. Достал, Т. Покорни, Е. Д. Теодору, А.-Е. Тахиаос, Вл. Вавржинек, Тарнанидис). Чинът е точно копие на Палестинския монашески типик, разпространен в константинополските манастири през IX в. (Тарнанидис, 1988, с. 90—91). Този факт потвърждава предположението за разпространение на Палестинския типик и в манастира Полихрон на Олимп, където Константин-Кирил и Методий са работили до Моравската мисия (връзката им с кръжеца от книжовници в манастира е продължила и по време на дейността им в Моравия, срв. Тахиаос, 1971, с. 291—293).

 

Във всички изследвания върху развоя на старобълг. псалтирен текст С. п. се определя като най-ранен известен слав. псалтир, представител на първоначалния превод, наричан още първоначална, южнослав. или архаична редакция (В. И. Срезневски, 1877; Ягич, 1884; В. А. Погорелов, 1901; Ив. Карачорова, 1989; М. Макробърт, 1990, 1991, 1993, 1998; Фр. Томсън, 1998). В ръкописа са засвидетелствани преводаческите принципи и техники, характерни за Кирило-Методиевите преводи от грц. език, напр. разнообразието при предаването на грц. инфинитив, изразяването на притежание и др. (Карачорова, 1989, с. 135—160; Макробърт, 1993). С. п. се отличава с голям брой непреведени грц. думи в текста, както и с честите случаи на употреба на прост и първи сигматичен аорист. Подробно са изследвани някои езикови особености на паметника, които се обясняват с влияние на западнослав. езици (А. И. Соболевски, 1900, с. 150—217). Чрез текстов анализ и сравнения на С. п. с грц. псалтири Й. Вайс (1939) стига до извода, че за основа на първоначалния превод е послужила Лукиановата редакция на грц. текст на Септуагинтата, което потвърждава и Макробърт (1990). Има предположение, че С. п. е бил преписан в Моравия, като същевременно е бил редактиран. Според А. С. Лвов по време на това редактиране са внесени моравизмите рѣснота, балии, единъ вм. първоначалните истина, врачь, етеръ (1966, с. 136, 294). Друга характерна особеност на псалтирния текст в ръкописа е наличието на многобройни западни варианти. Въз основа на анализа на съответствията му с лат. текст редица автори стигат до извода, че Константин-Кирил и Методий са познавали западните редакции и са ги използвали при превода от гръцки (Ж. Лепесие, 1964; Й. Лауренчик, 1948; М. Пантелич, 1970; Томсън, 1998). Някои от тях предполагат, че вероятното моравско редактиране е направено при сверка с Вулгатата. Календарните бележки в С. п. също разкриват редакционни пластове. В първоначалния превод, направен вероятно преди тръгването на виз. мисия за Велика Моравия, дните на седмицата са означени по грц. образец (с неделята като първи ден от седмицата), а в псалм 80 е засвидетелствана моравско-панонската традиция, в която неделята е последен ден от седмицата. Тази традиция е възприета и при названията на седмичните дни; в старобълг. език те са заети от диалекта, говорен в земите на Аквилейската патриаршия.

 

С. п. е един от най-важните старобълг. ръкописи, поради което е проучван многостранно. Особености на еровите гласни в него отбелязват Петровская (1916) и С. М. Кулбакин (1925—1926); похватите при предаване на съюзните средства изучава Е. Дограмаджиева (1985);

 

 

621

 

ритмиката в превода изследва Й. Хам (1964). Материал от С. п. е използван в многобройни изследвания по фонетика, правопис, лексика, синтаксис, палеография и текстология на старобълг. писмени паметници.

 

При съпоставки на псалтирния текст в ръкописа с текстове от по-късните редакции са изтъквани характеризиращи архаичната редакция лексикални варианти (Погорелов, 1901; Карачорова, 1989; Макробърт, 1990, 1998). Според А. Вандас това е текстът, засвидетелстван и в Острожката библия (1960).

 

 

            Изд.:

o   Geitler L. Psalterium. Glagolski spomenik manastira Sinai brda. Zagreb, 1883, 24+303 p.;

o   Северьянов С. H. Синайская псалтырь. Глаголический памятник XI века. Петроград, 1922, 7 + 392 с. (фототипно изд. Graz, 1954);

o   Psalterium Sinaiticum. An 11th Century Glagolitic Manuscript from St. Catherine’s Monastery, Mt. Sinai. Ed. M. Altbauer, H. Lunt. Skopje, 1971, 360 p.;

o   Tarnanidis I. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, p. 249—282;

o   Psalterii Sinaitici pars nova (monasterii s. Catharinae codex slav. 2/N). Ad editionem praeparaverunt P. Fetková, Z. Hauptová, V. Konzal, L. Pacnerová, J. Švábova. Sub redactione F. V. Mareš. Wien, 1997, 201 p.;

 

            Лит.:

·       Порфирий Успенский. Второе путешествие в Синайский монастырь в 1850 г. СПб., 1856, с. 136;

·       Порфирий Успенский. Известие о глаголической псалтыри, хранящейся в библиотеке Синайского монастыря. — Известия Императорского археологического общества, 5, 1863, 1, с. 19—20;

·       Срезневский В. И. Древний славянский перевод Псалтыри. Исследование его текста и языка по рукописям XI—XIV вв. 1. СПб., 1877, 88 с.; 2. СПб., 1878, 110с.;

·       Кочубинский А. Итоги славянской и русской филологии. Одесса, 1882, с. 27—36;

·       Polívka J. Nejnovější publikace památek staroslověnského písemnictví. — LF, 1 1, 1884, p. 390—412;

·       Ягич В. Четыре критико-палеографические статьи. Приложение к отчету о присуждении Ломоносовской премии в 1883 г. — СОРЯС, 33, 1884, 2, с. 42—45;

·       Будде Е. Синайская псалтырь. — Филологические записки, 24, 1885, 3, с. 8—10;

·       Соболевский А. И. Церковно-славянские тексты моравского происхождения. — РФВ, 22, 1900, 43, с. 150— 179;

·       Погорелов В. А. Библиотека Московской Синодальной типографии. 3. Псалтыри. С приложением статьи „О редакциях славянского перевода Псалтыри“. М., 1901, с. III-LXIV, 1—175;

·       Jagić V. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913, p. 248—251;

·       Vajs J. Psalterium palaeoslovenicum croaticoglagoliticum. Pragae, 1916, 24+206+78 p.;

·       Петровская Ю. В. Мена глухих в Синайской псалтыри. — ИОРЯС, 21, 1916, 1, с. 279—319;

·       Куљбакин С. Psalterium Sinaiticum у новом издагьу. — ЈФ, 4, 1924, с. 166—181;

·       Iljinskij G. С. H. Северьянов. Синайская псалтырь. Глаголический памятник XI века. Петроград, 1922 (рец.). — LF, 51, 1924, р. 181—182;

·       Дурново Н. С. Н. Северьянов. Синайская псалтырь. Глаголический памятник XI века. Петроград, 1922 (рец.). — Slavia, 3, 1924—1925, р. 138—139;

·       Dolоbko M. S. Sever’janov. Psalterium Sinaiticum (рец.). — ZSPh, 1, 1925, p. 452—466;

·       Куљбакин С. Полугласници у Синајском псалтиру. — ЈФ, 5, 1925—1926, с. 69—82;

·       Сперанский М.Н. Славянская письменность XI—XIV вв. на Синае и в Палестине. — ИОРЯС, 32, 1927, с. 115—116;

·       Меillеt A. Le génitif pluriel krbivbii du Psautier du Sinai. — RES, 9, 1929, p. 119—120;

·       Von Arnim B. Studien zum altbulgarischen Psalterium Sinaiticum. Leipzig, 1930, 8+289 p.;

·       Illinsky G. B. von Arnim. Studien zum altbulgarischen Psalterium Sinaiticum. Leipzig, 1930 (рец.). — Bsl, 3, 1931, p. 228—231;

·       Diеls P. Altkirchenslavische Grammatik. Heidelberg. 1. 1932, p. 10—11; 2. 1934, p. 28—30;

·       Snoj A. Staroslovenski rokopisi v sinajskem samostanu Sv. Katarine. — Bogoslovni věstník, 16, 1936, 3, p. 161—180;

·       Weingart M. Rukovet jazyka staroslověnského. 1. Praha, 1937, p. 40—41, 55, 73—74;

·       Vajs J. Mešní řád charvátsko-hlaholského vatikánského misálu Illir. 4. a jeho poměr k moravsko-panonskému sakramentáři stol. IX. — AAV, 15, 1939, p. 89—141;

·       Vajs J. Je-li staroslověnský překlad evangelií a žaltáře nějak závislý na gótském překladu Vulfilově? — Bsl, 8, 1939—1946, p. 146—171;

·       Vajs J. Které recense byla řecká předloha staroslověnského překladu žaltáře. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 55—86;

·       Vašica J. Řecká liturgie sv. Petra a jejé slovanský překlad. — Bsl, 8, 1939—1946, p. 1—54;

·       Laurenčik J. Nelukianovská čtení v Sinajském žaltáři. — In: Slovanské studie. Praha, 1948, p. 66—83;

·       Львов А. С. Из наблюдений над лексикой старославянских памятников. — Ученые записки Института славяноведения АН СССЦ 9, 1954, с. 139—181;

·       Lunt H. G. Ligatures in Old Church Slavonic Glagolitic Manuscripts. — SR, 10, 1957, p. 261;

·       Smržik J. The Glagolitic or Roman-Slavonic Liturgy. Cleveland-Rome, 1959, 120 p.;

·       Grivec F. Konstantin und Method Lehrer der Slaven. Wiesbaden, 1960, p. 193;

·       Wandas A. Psałterz Biblii Ostroskiej na tle Psałterza Synajskiego. — Sprawozdania z prac naukowych Wydziału nauk społecznych, 3, 1960, 2—3, p. 97—100;

·       Dostál A. Les Débuts de la culture slave écrite vue de Byzance. — Χαριστῆριον εἰς Ἀναστάσιον Ὄρλανδον, 3, 1964, p. 1—9;

·       Hаmm J. Zur Verskunst Konstantin-Kyrills. — Cyrillo-Methodiana, p. 382—392;

·       Lepissier J. La traduction vieuxslave du Psautier. — RES, 43, 1964, p. 59—72;

·       Lengeling E.-J. Die Konstitution des Zweiten Vatikanischen Konzils über die heilige Liturgie. Münster, 1965, p. 89;

·       Львов А. С. Очерки по лексике памятников старославянской письменности. М., 1966, 320 с.;

 

 

622

 

·       Угринова-Скаловска Р. Споменици на старомакедонската писменост. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 63—72;

·       Харисијадис М. Грчкословенски врски на подрачјето на македонската ракописна орнаментика. — В: Словенска писменост. 1050-годишнина на Климент Охридски. Охрид, 1966, с. 111—127;

·       Θεοδώρου Е. Δ. Τὸ ἔργον τῶν ἁγίων Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου ἐξ ἐπόψεως λειτουργικῆς. — Κυρίλλῳ καὶ Μεθοδίῳ τόμος ἑόρτιος 1, p. 113—137;

·       Altbauer Μ. Some Methodological Problems in Research of the East-Slavic Bible Translations (Vilnius Codex No. 262). Jerusalem, 1968, p. 7;

·       Pantelić M. Zapadne varijante u staroslovenskim psaltirima. — В: Симпозиум 1100-годишнина од смртта на Кирил Солунски. 2. Скопје, 1970, с. 291—299;

·       Tаxиаос А.-Е. Создание и деятельность литературного круга Константина-Кирилла до Моравской миссии. — ККФ 2, с. 291—293;

·       Moszyński L. Fragmenty psałterzowe Apostoła Enińskiego wobec tzw. Psałterza Synajskiego. — ККФ 2, c. 143—156;

·       Tachiaos A.-E. L’Oeuvre littéraire de Cyrille et de Méthode d’après Constantin Kostenecki. — Balkan Studies, 14, 1973, p. 300—301;

·       Илчев П. Текстова структура на Синайския псалтир. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 200—205;

·       Джурова А. Хиляда години българска ръкописна книга. С., 1981, с. 20, фиг. 20—24;

·       Мавродинов а Л. Украсата на Синайския псалтир. — Старобългарска литература, 13, 1983, с. 74—90;

·       Дограмаджиева Е. Преводачески похвати при предаване на съюзните средства в Синайския псалтир. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 4, р. 45—55;

·       Куев К. Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. С., 1986, с. 192—193;

·       Tarnanidis I. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, p. 87—91;

·       Велчева Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир „Света Екатерина“. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 3, р. 126—129;

·       Карачорова Ив. Към въпроса за Кирило-Методиевия старобългарски превод на Псалтира. — В: Кирило-Методиевски студии. 6. С, 1989, с. 130—245;

·       MacRobert C. М. The Greek Textological Basis of the Early Redactions of the Church Slavonic Psalter. — Palaeobulgarica, 14, 1990, 2, p. 7—15;

·       MacRobert C. M. What is a Faithful Translation? Changing Norms in the Church Slavonic Version of the Psalter. — SEER, 69, 1991, 3, p. 401—417;

·       Mareš F. V. Význam staroslověnských rukopisů nově objevených na hoře Sinaj. — In: Památce Josefa Kurze (1901—1972). Praha, 1991 (Slavia, 60), p. 225—231;

·       MacRobert C. M. Translation is Interpretation: Lexical Variation in the Translation of the Psalter from Greek into Church Slavonic up to the 15th Century. — ZSPh, 53, 1993, p. 254—284;

·       Мареш Ф. В. Оченаш y Синајском псалтиру. — В: Проучавање средњовековних jyжнocлoвeнcκиx рукописа. Београд, 1995, с. 245—250;

·       Темчин С. Ю. Писцы Синайской псалтыри по данным орфографии: диграфное и лигатурное написание št. — В: Международный филологический сборник в ознаменование 150-летия со дня рождения Ф. Ф. Фортунатова. М., 1998, с. 104—115;

·       MacRobert С. M. The Textual Tradition of Church Slavonic Psalter up to the Fifteenth Century. — In: Interpretation of the Bible. Proceedings of the International Symposium, 18—20 September 1996. Ljubljana-Sheffield, 1998, p. 921—942;

·       Thomson F. The Slavonic Translation of the Old Testament. — In: Interpretation of the Bible. Proceedings of the International Symposium, 18—20 September 1996. Ljubljana-Sheffield, 1998, p. 797—803;

·       Ziffer G. Appunti sul Salterio Sinaitico. — Incontri linguistici, 21, 1998 (1999), p. 189—195;

·       Fetkova P. Die Schreiber des neugefundenen Teils des Psalterium Sinaiticum. — In: Glagolitica. Zum Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000, p. 109—116;

·       Кonzal V. Gloria — Ὕμνος ἑώθινος v Sinajském žaltáři — staroslověnský příspěvek k dějinám liturgie. — In: Cyrillomethodiana. Sborník k uctění památky Mons. prof. ThDr. Vojtěcha Tkadlčíka. Olomouc-Praha, 2000, p. 125—131.

 

Пиринка Пенкова, Ивона Карачорова

 

 

    (38). СИНАКСАР (грц. συναξάριον от σύναξις — ‘събрание, събиране на хора’) — във виз. и слав. ръкописна традиция термин с няколко значения, които частично се застъпват. Първоначално С. означава списък от дати, на които вярващите се събират, за да честват определени християнски празници, т. е. календар както на неподвижните празници — месецослов (μηνολόγιον), така и на подвижните празници — С. По-късно понятието разширява своя обхват и назовава не само поместените в служебните евангелия и апостоли календари, но и придружаващите ги сведения относно полагащите се за съответния ден четива. Във виз. книжнина тези справочни раздели са наричани още менологии и канонарии, а в славянската — С. или месецослов. Постепенното допълване и усложняване на обяснителната част към С. с типикарски бележки довежда до смесване на названията С. и типик в ръкописната, а отчасти и в научната традиция, при което понякога под С. се разбира сбирка от сведения за реда на църковното богослужение.

 

 

623

 

Най-широко разпространеното във византологията и по-рядко в славистиката значение на термина С. е сборник от съчинения за християнските светци и мъченици, представени в календарна последователност, т. е. обединение на месецослов и агиографски сборник. С. се наричат и кратките житийно-панегирични творби, предназначени за четене по време на църковната служба. Според хронологията на паметите, включени в най-стария запазен С. — Менология на виз. имп. Василий II (ок. 985), който обхваща зимната половина от църковната година, прототипът на този виз. сборник вероятно е възникнал не много преди края на IX в. В слав. богослужение този тип книги навлизат по-късно — може би през XII в., и се наричат обикновено пролози, а поместените в тях творби — проложни жития. Повечето изследователи обясняват термина пролог с метонимичен пренос върху цялата книга на названието на предисловието (πρόλογος) към редакцията на С. от Константин Мокисийски. Хронологически най-новото значение на термина се отнася за т. нар. С. на Никифор Калист Ксантопулос (починал ок. 1335). Това е сбирка от 31 четива, които обясняват смисъла на поважните празници от Великопостния и Цветния цикъл (от Неделята на митаря и фарисея до Неделята на всички светци). Предназначени са за четене обикновено след шестата песен на канона и се разпространяват като комплект в самостоятелни кодекси или в различни сборници, напр. в края на триоди и пентикостари, а се интегрират и поотделно в службата за съответния ден. Първият слав. превод на триодния С. (събрание) се свързва с името на старобълг. книжовник Закхей; извършен е ок. средата на XIV в. Най-старият му запазен препис се намира в създадените преди 1360 постен и цветен триод от Синайския манастир „Света Екатерина“, които съдържат новата Атонска редакция на Триода от стареца Йосиф. Този превод добива широко разпространение в бълг., сръбската, влахо-молдовската, руската и украинската книжнина, ляга в основата и на Краковския първопечатен триод от 1491. През втората половина на XIV в. възникват още два южнослав. превода на С. към Триода и Пентикостара, но тяхното разпространение се ограничава предимно в сръбската неатонска традиция.

 

 

            Лит.:

·       Путешествие новгородского архиепископа Антония в Царьград в конце 12—го столетия. СПб., 1872, стлб. 84;

·       Красносельцев Η. Ф. Типик Константинопольской Великой церкви. Одесса, 1892, с. 19, 21;

·       Дмитриевский А. А. Описание литургических рукописей, хранящихся в библиотеках православного Востока. 1. Τυπικά. Киев, 1895, с. 736, 758, 760 (фототипно изд. Hildesheim, 1965);

·       Сергий архим. Полный месяцеслов Востока. 1. Восточная агиология. Владимир, 1901, с. 5—7, 279—287;

·       Delehaye H. Synaxarium ecclesiae Constantinopolitanae e codice Sirmoniando, nunc Berolinensi. Bruxellis, 1902 (Propylaeum ad Acta Sanctorum. Novembris), p. III—VI;

·       Дмитриевский А. А. Древнейший хиландарский синаксар. — ТКДА, 46, 1905, июль, с. 475, 484—486;

·       Карабинов И. Постная триодь. Исторический обзор ее плана, состава, редакций и славянских переводов. СПб., 1910, с. 123—125, 203—204;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 251, 705—706 (2 изд. 1977);

·       Nоret J. Ménologes, synaxares, menées. Essai de clarification d’une terminologie. — AB, 86, 1968, p. 21—24;

·       Бубнов H. Ю. Славяно-русские прологи. — В: Методическое пособие по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, храняхщихся в СССР 1. М., 1973, с. 274—296;

·       Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1974, с. 296—298;

·       Момина М. А. Постная и цветная Триоди. — В: Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР 2., 2. М., с. 396;

·       Delehaye H. Synaxaires byzantins, ménologes, typica. Avant-propos de F. Halkin. London, 1977, 322 p.;

·       Попов Г. Новооткрито сведение за преводаческа дейност на български книжовници от Света гора през първата половина на XIV в. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 402—410;

·       Милев А. Синаксар, пролог, лавсаик, патерик. — БЕ, 29, 1979, 4, с. 327—329;

·       Stichel R. Nathanaël unter dem Feigenbaum. Die Geschichte eines biblischen Erzählstoffs in Literatur und Kunst der byzantinischen Welt. Stuttgart, 1985, p. 81—84;

·       Фет E. А. Пролог. — В: Словарь книжников и книжности Древней Руси. 1. (XI — первая половина XIV в.). Л., 1987, с. 376—381;

 

 

624

 

·       Дограмаджиева Е. Названия на богослужебните календари в славянските ръкописни евангелия. — Slavia, 61, 1992, р. 425—434;

·       Давыдова С. А., Т. В. Черторицкая. К истории синаксаря. — ТОДРЛ, 47, 1993, с. 151—163;

·       Luzzi A. Studí sul sinassario di Constantinopoli. Roma, 1995, 226 p.

 

Лора Тасева

 

 

    СИРМИУМ — вж. Илирик.

 

 

    (39). СКОРОПИС — кирилски тип писмо, в което са допустими индивидуални промени на буквените начертания, без спазване на строги калиграфски правила и с максимален брой съкращения. С. се появява за пръв път в бълг. писмена практика в края на XIII и началото на XIV в., но само в канцеларски документи (напр. в някои от царските грамоти). С изчезването на самостоятелната бълг. държава, при липсата на дворцова и църковна официална документация С. прекъсва своето развитие на бълг. почва и може да бъде проследен най-добре по руски писмени паметници. През периода XVXVIII в. в бълг. писмена традиция той се употребява предимно за изписване на маргинални обяснения и особено в бележки на книжовниците, което ги отличава рязко от основния текст, изписан с полуустав. От средата на XVIII в. се появяват отделни паметници, изцяло изпълнени със скорописно писмо, а през първата четвърт на XIX в. С. е в редовна употреба.

 

 

            Лит.:

·       Карский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928, с. 174—178;

·       Баласчев Г. Българското скорописно писмо и образци от него от X—XIX век. — Минало, 1, 1930, с. 314—324;

·       Мошин Вл. Уговор св. Саве за светогорским протатом о земљи за виноград (са прилогом за историју српског брзописа). — Гласник Државног Музејa, н. с., 1, 1946, с. 81—122;

·       Щепкин В. Н. Русская палеография. М., 1967, с. 107, 135—144;

·       Мошин Вл. Словенска палеографта. Скопје, 2000, с. 53—57.

 

Боряна Христова

 

 

    (40). СЛАВЕЙКОВ, Петко Рачов (17.XI. 1827—1.VII.1895) — бълг. писател и общественик. Роден в Търново. Започва да учи на петгодишна възраст; най-плодотворен е престоят му в Свищов (1842—1843) в училището на Ем. Васкидович и в Елена (1848—1849) при Н. Михайловски. Шестнадесетгодишен С. става учител в Търново. Поради борбата си срещу фанариотството е преследван от грц. духовенство и е принуден да се мести в различни краища на бълг. земи. Учителства в Килифарево, Дебелец, Лясковец, Бяла, Севлиево, Ловеч, Плевен, Враца, Берковица, Трявна, Търново, Ески Джумая (дн. Търговище) и другаде. През 1864 се установява в Цариград, където се занимава с книжовна, журналистическа и обществена дейност и става един от водачите на църковнонационалната борба.

 

Първите си поетически опити С. прави през 1845. До края на живота си създава забележителни лирически творби, сатири, басни, стихове за деца, поеми и др. Сътрудничи на много вестници и списания. Журналистическата си дейност започва с издаването на хумористичния в. „Гайда“ (1863—1867). Редактира в. „Македония“ (1866—1872), първото бълг. женско списание „Ружица“ (1871), първото бълг. детско списание „Пчелица“ (1871), сп. „Читалище“ (1872—1873), хумористичните вестници „Звънчатий глумчо“ (1873), „Шутош“ (1873—1874), „Костурка“ (1874) и др. В периодичните си издания защитава бълг. народност, ратува за просвета и образование, за църковна независимост, спечелва си име на един от най-дейните, най-последователните и най-известните бълг. общественици и писатели. Наред с това превежда и побългарява белетристични, дидактични и педагогически четива. Издава над 60 оригинални и преводни книги. От 1864 С. участва в първия превод на новобълг. език на Библията — „Библия, сиреч Священото писание на Ветхий и Новий завет“ (1871);

 

 

625

 

той е един от преводачите на Новия завет и редактира цялата книга, за да се постигне езиково единство в нея. Изданието допринася много за установяването на бълг. книжовен език.

 

По време на Руско-турската освободителна война (1877—1878) С. е учител в Стара Загора. Пожарът в града унищожава архивите му. Изгарят и събираните в продължение на години фолклорни материали — народни песни, пословици и поговорки, само част от които С. успява да възстанови и да издаде.

 

След Освобождението (1878) С. се включва в политическия живот. Бори се за демократично конституционно управление. На тая задача подчинява и вестниците си „Остен“ (1879), „Целокупна България“ (1879), „Независимост“ (1880—1883), „Търновска конституция“ (1884) и др. Избиран е за председател на Народното събрание (1880), министър на народното просвещение (1880) и на вътрешните работи (1880—1881). Умира в София.

 

С. разглежда делото на Кирил и Методий от позициите на възрожденец, като го свързва с националноосвободителните проблеми през 60-те и 70-те г. на XIX в. Той публикува слова за слав. просветители, произнасяни на училищни тържества, пише статии, посветени на Празника на Кирил и Методий — 11 май, използва всеки повод, за да очертае заслугите и ролята им за конкретния истор. момент. Хилядолетието от смъртта на Константин-Кирил отбелязва с отзив в печата и с отделна брошура (1869). Оценките му за ролята на Кирил и Методий в историята на славяните и по-специално на българите не са загубили валидността си — те първи вдигнали високо „пряпореца на славенскохристиянската цивилизация в Европа“; чрез своето дело „избавили от смърт и гибел“ българския народ и го въвели „в културноисторический живот“; паметта за тях е източник на сили по пътя на културния напредък, „най-верен и най-здрав страж и съюзник на нашата народност, в каквито неповолни обстоятелства и да се намери тя“ (Македония, 4, бр. 48, 9 май 1870). С популяризира и дейността на Кирило-Методиевите ученици, особено на Климент Охридски. На него са посветени статиите му „Св. Климент Величкий“, „Градът Охрид и Охридската архиепископия“ и др. Обнародва съобщение, че е подготвил за печат „Сравнителна граматика за старий черковний българский язык със забележвания и върху наречията му“, която не излиза. Според М. Стоянов С. е преводачът на публикуваното в сп. „Български книжици“ (1860, кн. 1—3) съчинение „Кирил и Методий, славянски просветители, подвизите и животът им“ от Филарет, архимандрит Черниговски.

 

С. познава книжовните паметници, свързани с имената на Кирил и Методий и на Климент Охридски, стреми се да издирва и събира старобълг. ръкописи и книги. Интересно е съобщението му към „Как се е превзело Търново без цар“ (СбНУ 11, 1984), че през 70-те г. Ст. Захариев му предава „пергамент с вето писмо“ за „Кирила и Методия и за кръщението на българите“, но съдбата на ръкописа не е известна. Ю. Трифонов оборва достоверността на този факт. В дописката си от 23 юни 1863 до в. „Съветник“ С. отбелязва, че пред жителите на Ески Джумая, честващи празника на слав. апостоли, главният учител (това е С.) най-напред „сказа...житието на светите угодници, техните трудове и подвиги за просвещението на нашия български народ“. С. използва откъси от ЖК в брошурата си „Спомен на тисящелетието от денят на смъртта на святаго Кирила“, в словото по повод смъртта на Авксентий Велешки (Гайда, 2, бр. 16, 8 февр. 1865) и другаде, но на места твърде свободно ги перифразира. Показателен в това отношение е начинът, по който цитира думите

 

 

626

 

на Методий при смъртта на Кирил: „Святий отец! Когато аз с брата си тръгвах от бащината си земя за туй у славените служение, което ний с божията помощ свършихме, старата ми майка, като проливаше горещи сълзи, умоляваше ни и двама ни, щото, ако би да ся случи да умре някой от нас, братът, който остане жив, да донесе тялото на умрелия брат в манастира на неговата родина, за да го погребе в земята, където се е родил“ („Спомен...“, с. 10).

 

Във всички публикации на С. засегнатите кирило-методиевски въпроси винаги са повод да се поощрява борбата срещу гъркоманството и униатската пропаганда, за изграждане на високообразовани и нравствени личности, за утвърждаване на независима бълг. църква, да се стимулира и укрепва националното самосъзнание и самочувствие.

 

 

            Съч.:

o   Присовский манастир (до Търново). — Български книжици, 1, 1858, с. 193 (същото в: Славейков П. Р. Съчинения в осем тома. 3. С., 1979, с. 377—380);

o   Св. Климент Величкий. — Гайда, 3, бр. 8, 15 апр. 1866, с. 121—124 (същото в: С лавейков П. Р. Съчинения в осем тома. 4. С., 1979, с. 342—346);

o   Албанский буквар. — Македония, 1, бр. 9, 26 ян. 1867, с. 4 (същото в: Славейков Π. Р. Съчинения в осем тома. 4. С., 1979, с. 358—359);

o   Забравената страна. — Македония, 3, бр. 42, 3 окт. 1869 (същото в: Славейков Π. Р. Съчинения в осем тома. 6. С., 1980, с. 320—323);

o   Спомен на тисящелетието от денят на смъртта на святаго Кирила. Цариград, 1869, 16 с.; Единадесети май. — Македония, 4, бр. 48, 9 май 1870 (същото в: Славейков Π. Р. Съчинения в осем тома. 6. С., 1980, с. 460—461);

o   Градът Охрид и Охридската архиепископия. — Библиотека „Свети Климент“, 1, 1879, 1, с. 25—36 (същото в: Славейков Π. Р. Съчинения в осем тома. 4. С., 1979, с. 256—267);

o   Съчинения. Пълно събрание. В 10 тома. Съст. С. Баева, Ел. Диловска, Цв. Македонска. 1—5. С., 1963—1977;

o   Съчинения в осем тома. Съст. С. Баева, Д. Леков, Ст. Михайлова, П. Тотев, Цв. Унджиева. С., 1978—1982.

 

            Лит.:

·       Трифонов Ю. Съчиненията на П. Р. Славейков с исторически характер. — СпБАН, 38, 1929, с. 94;

·       Динеков П. Петко R Славейков. — В: История на българската литература. 2. С., 1966, с. 285—348;

·       Дончева Н. Петко Рачов Славейков и старата българска литература. — ЛМ, 15, 1971, 3, с. 81—93;

·       Пенев Б. Π. Р. Славейков. — В: Пенев Б. История на новата българска литература. 3. С., 1977, с. 322—470.

 

Юлия Николова

 

 

    (41). СЛАВИНИЯ (грц. Σκλαβηνία, Σκλαβινία, Σκλαυνία, лат. Sclavinia) — название, свързано с етнонима славяни (σκλάβοι, σθλάβοι, σκλαβήνοι), засвидетелствано във виз. извори от VI—XII в. В някои случаи има етно-географски смисъл и означава област, населена от славяни. Така напр. са наречени земите на север от Дунав, обитавани през VI и началото на VII в. от славини и анти: Теофилакт Симокат съобщава за похода на пълководеца Петър, организиран по нареждане на виз. имп. Маврикий (582—602) срещу С. отвъд Дунав (κατὰ τῆς Σκλαυηνίας) (ГИБИ, 2, с. 353). В други случаи названието е равнозначно на слав. племе (респ. племена), т. е. в значението изпъкват етно-социални и етно-политически нюанси. С тази употреба то се среща многократно във виз. извори за периода VI—VII в., когато сред славяните господства племенното устройство в условията на т. нар. военна демокрация. В съчинението си „За управлението на империята“ Константин VII Багренородни (913—959) се спира върху особения от гледна точка на виз. представи политически строй на хървати, сърби, захълмци и други съседни на империята южнослав. етнически общности и отбелязва, че те нямали свои управители, а само старци жупани, „както това било обичаййо и за останалите славинии“ (καθῶς αἱ λοιπαὶ Σκλαβηνίαι ἐχόυσι τύπον). С. в смисъл на отделни племена или племенни съюзи е термин на виз. историография и спрямо периода VII—X в., когато вече са формирани отделните слав. държави, но същевременно все още са запазени елементи от някогашния племенен обществен строй.

 

 

627

 

Имп. Михаил II преследва армията на Тома Славянина. Миниатюра от Ватиканския препис на Манасиевата хроника, XIV в.

 

По време на масовото заселване на славяните от т. нар. бълг. група на юг от Дунав, в пределите на Виз. империя, в края на VI и първата четвърт на VII в., при което ред слав. племена от тази група се установяват в Мизия, Тракия, Македония, в част от Албания, в Епир, в Тесалия, в Средна Гърция, на п-в Пелопонес, значителна част от Балк. п-в се превръща в С. поради новопридобития етнически облик на тези земи (вж. Славяните на Балканския полуостров). С. в този смисъл представлява сбор от отделни племена, всяко от които има свое име, племенен вожд, войска, политика. Както може да се съди от някои изворови податки, по името на племето се наричала и заеманата от него територия. Така по името на племето берзити, установило се в Македония около дн. градове Велес, Битоля, Прилеп и Тиквеш, тази област е назована у виз. хронист Теофан Βερζιτία (ГИБИ, 2, с. 274). По името на племето велегезити, заело Тесалия, обособилата се там С. се нарича Βελζητία.

 

Сведенията за С. на племената от бълг. група през VII—Х в. отразяват главно двубоя между Виз. империя и създадената през 681 бълг. държава. Виз. императори се стремят да възстановят властта си над загубените територии и да превърнат слав. пришълци в свои верноподаници, като премахнат племенната им автономия. От своя страна бълг. владетели полагат усилия в пределите на държавата да бъдат включени не само осемте слав. племена от Мизия, присъединени при хан Аспарух (681—700), но и сродните им племена от С. в Тракия, в Софийската област и в Македония.

 

През 658 виз. имп. Констант II (641— 668) „се отправил на поход срещу Славиниите, пленил и подчинил много (хора)“ (ГИБИ, 3, с. 260). Предполага се, че става дума за заетите от слав. племена области западно от р. Струма. През 688 виз. имп. Юстиниан II (685—695, 705—711) „заповядал на конните отреди да преминат в Тракия, искайки да оплени българите и славиниите“ (ГИБИ, 3, с. 265).

 

 

628

 

 „През тази година Юстиниан се отправил на поход срещу Славиния и България“ (пак там). Вероятно става дума за действия срещу независимите слав. племена около Солун и заедно с това — срещу бълг. държава, която е техен съюзник. През 759 виз. имп. Константин V Копроним (741—775) „опленил Славиниите и Македония, а останалите направил свои поданици“ (ГИБИ, 3, с. 270). Не е ясно дали в случая под Македония се подразбира областта западно от р. Места, или става дума за Тракия, която по това време понякога се означава като Македония. През 764 Константин V Копроним, „като изпратил хора в България, заловил княза на северите Славун, който бил направил много злини в Тракия“ (ГИБИ, 3, с. 272) — имат се предвид действията на виз. войска срещу една от главните С. в пределите на бълг. държава, а именно С. на северите, начело на която като съюзник на бълг. хан Паган (767—768) стоял Славун. През 774, както отбелязва Теофан, императорът получил съобщение от Б-я, че нейният господар изпраща 12-хилядна войска и боили, „за да пороби Берзития“ (ГИБИ, 3, с. 274). Става дума за опит на тогавашния бълг. владетел хан Телериг (768—777) да включи в пределите на държавата си С. на берзитите. Друго сведение на Теофан гласи, че през 799 „князът на славяните от Велизития, Акамир, подтикван от еладците, поискал да изведе синовете на Константин и да постави един от тях за император“ (ГИБИ, 3, с. 278). Това е епизод, свидетелстващ за опита на тогавашния вожд на С. в Тесалия да се намеси в политическия живот на виз. столица и да постави на престола един от синовете на покойния вече виз. имп. Константи V Копроним, които се намирали по това време на заточение в Елада. През 810, пак по известие на Теофан, тогавашният виз. имп. Никифор I Геник (802—811) „наредил да се преселят християни от всяка тема в Славиниите (ἐπὶ τὰς Σκλαυνίας), а имотите им да бъдат конфискувани“ (ГИБИ, 3, с. 280). В случая се имат предвид редицата С., които по това време се намират на територия, подвластна на цариградските управници (главно в Гърция и част от Македония), и чието слав. население императорът желае да размеси с жители от други области. През 811 при подготовката на решаващия удар срещу Никифор I, чиито войски превземат и разграбват Плиска, по нареждане на хан Крум (803—814) „българите наели срещу заплата авари и околните славинии (καὶ τὰς πέριξ Σκλαβινίας), въоръжили по мъжки жените“ (ГИБИ, 4, с. 13). В случая под околните С. се подразбират вероятно онези области, населени със слав. племена, които тогава влизат в състава на бълг. държава и чиито племенни вождове признават върховната власт на бълг. хан, но притежават известна автономия в своите земи. С тези вождове хан Крум е пил наздравица след гибелта на Никифор (ГИБИ, 3, с. 283). През 813 бълг. владетел събира голяма войска и потегля срещу Цариград — заедно с авари и всичките С. (καὶ πάσας τὰς Σκλαβινίας) (ГИБИ, 4, с. 23). Тук вероятно става дума за С., влизащи в територията на бълг. държава. През 824 виз. имп. Михаил II (820—829) известява на немския имп. Лудвиг Благочестиви (814—840) за победата си над Тома, вдигнал бунт срещу цариградската власт през 821. Между другото в известието се казва, че войската на бунтовника била подкрепяна от негови привърженици от „Мизия в Европа, Тракия, Македония, Тесалония и от околните Славинии“ (et circumiancentibus Sclaviniis) (ЛИБИ, 2, с. 26). Като се знае, че по време на бунта на Тома на Михаил II помага тогавашният бълг. хан Омуртаг (814—831), трябва да се приеме, че в случая със С. се означават области със слав. население в пределите на Византия, които се присъединяват към бунтовника.

 

 

629

 

Към 20-те г. на IX в., пак при царуването на Михаил II, вдига бунт управител на С. (τῆς ἐκείνης Σκλαβινίας ἀξάρχοντος) (ГИБИ, 4, с. 39). От Житието на Григорий Декаполит, който по това време пътувал по този край, може да се заключи, че сведението се отнася за областта по долното течение на р. Струма и около Солун, където живеело многобройно слав. население. Не е сигурно дали под названието „ἔξαρχων“ се подразбира слав. княз или виз. административен управител, но името С. говори убедително за етническия облик на областта. Вероятно пак някъде около Солун през разглеждания период се е намирало споменатото в гл. 2 на ЖМ „славянско княжество“, за чийто управител по нареждане на императора бил определен Методий (...кнѧжениѥ ѥмоу дасть дьржати словѣньско — Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 187).

 

Названието С. е включено и в речника на виз. летописец Йоан Зонара, живял през първата половина на XII в. У него то е отъждествено с названието „България“ — Σκλαβινία ἡ Βουλγαρία (ГИБИ, 7, с. 208).

 

 

            Лит.:

·       Васильев А. А. Славяне в Греции. — ВВр, 5, 1898, 3, с. 404—438; 4, с. 626—670;

·       Дринов М. Заселение Балканского полуострова славянами. — В: Дринов М. Съчинения. 1. Трудове по българска и славянска история. С., 1909, с. 139—316;

·       Златарски В. Н. История на българската държава през средните векове. 1., 1. С., 1918, с. 17, 136; 1., 2. С., 1927, с. 145;

·       Dvornik F. Vie de Saint Grégoire le Décapolit et les slaves macédoniens au IX^e siècle. Paris, 1926, p. 31, 36;

·       Византийки извори за историју народа Југославије. Уредник Г. Острогорски. 1. Београд, 1955, с. 222, бел. 9;

·       Наследова Р. А. Македонские славяне конца IX — начало X века. — ВВр, 11, 1956, с. 82—97;

·       Левченко М. В. Очерки по истории руссковизантийских отношений. М., 1956, с. 39;

·       Ангелов Д. Образуване на българската народност. С., 1971, с. 106, 149, 209, 228, 376;

·       Андреев М., Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право. С., 1972, с. 86—87, 113—114;

·       Ангелов Д. История на Византия. 1. С., 1976, с. 292;

·       История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 97, 102, 108, 159, 180, 277;

·       Петров П. Образуване на българската държава. С., 1981, с. 233—238, 315;

·       Развитие этнического самосознания славянских народов в эпоху раннего средневековья. М., 1982, с. 20, 51, 104;

·       Коледаров П. Името Македония в историческата география. С., 1985, с. 32—37, 50—55, 64—66, 81—82, 169, 173;

·       Литаврин Г. Г. Проблема „Славинии“ как социально-политической организации славян в современной историографии. — В: Руско-български връзки през вековете. С., 1986, с. 7—11;

·       Георгиев П. Неизползувано сведение за статута на Славиниите във Византия в началото на IX в. — В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1993, с. 59—61;

·       Каймакамова М. Славянски нападения срещу Солун (през VI и VII в. Македония се превръща в земя на Славиниите). — Македония, 1994, 1, с. 11—12.

 

Димитър Ангелов

 

 

    (42). СЛАВОВА, Татяна Димова (9.II.1957) — бълг. езиковедка палеославистка. Родена в Димитровград. Гимназиално образование получава в Бургас. Завършва бълг. филология в Софийския унив. (1979). След едногодишна специализация по старобълг. палеография в Катедрата по кирилометодиевистика към Факултета по слав. филологии от края на 1980 е редовна аспирантка по старобълг. език към Катедрата. През 1985 защитава кандидатската си дисертация на тема „Преславска редакция на старобългарския евангелски текст“. Редовна асистентка по старобълг. език (1986), ст. асистентка (1987), гл. асистентка (1991); хабилитира се през 1994 с труда „Календарни текстове в България през Ранното средновековие“. Ръководителка на Катедрата (от 1999). Преподавателската ѝ работа включва семинарни занятия и лекционни курсове по старобълг. език и история на бълг. език със студенти по бълг., руска, слав. и румънска филология. Д-р на филологическите науки с дисертация на тема „Тълковната палея в контекста на старобългарската книжнина“ (2001).

 

С. работи по проблеми, свързани със същността, обхвата и целите на преводаческата, редакторската и съставителската дейност на книжовниците от Преславското книжовно средище.

 

 

630

 

Върху широка изворова основа тя доказва систематичния характер на т.нар. Преславска редакция и изяснява нейното значение за развитието на нормативността на езиковите средства в ранната слав. книжнина. В тази насока изследванията и предлагат надеждна методология за решаване на сложни въпроси около книжовната продукция от Симеоновата епоха и определят подход за издирване и атрибуция на преславски текстове.

 

Татяна Славова

 

Централна за изследователската работа на С. е историята на старобълг. евангелски текст — преводите и редакциите на Евангелието, кирило-методиевската и преславската традиция в неговото разпространение, преписите с частично и изцяло редактиран в Преслав текст, принципите на Светогорската редакция и нейното отражение в ръкописите и старопечатните издания. С. изработва речник на лексикалните дублети, характерни за кирило-методиевската и за преславската преводаческа практика, който е основан на 35 евангелски преписа с привлечени успоредици от 7 апостола, редица старозаветни книги и 15 съчинения с небиблейски характер. Той е не само обобщено изложение на огромен по количество лексикален материал, но и ценен инструмент за по-нататъшното изучаване на богатата продукция, създадена в рамките на Втората редакция на богослужебните книги. Това се потвърждава и от проучването на С. върху евангелските и апостолските цитати в словата на Климент Охридски, в което въпросът за практиката на този книжовник по отношение на двете старобълг. редакции на новозаветния текст се решава с оглед на специфичните за всяка от тях лексикални варианти. В съавторство с Ив. Добрев С. изготвя проект за критическо издание на старобълг. Тетраевангелие, към който е приложен реконструиран Кирило-Методиев текст на гл. 2 и гл. 5 от Евангелието на Матей. Чрез анализ на езиковите особености на Зографското евангелие тя ревизира общоприетото схващане за неговия западнобълг. произход и обосновава тезата, че ръкописът е възникнал в източнобълг. среда. В своята монография за Архангелското евангелие С. изследва всестранно паметника и прилага речник индекс на неговия текст, като обосновава и съществени заключения относно формирането на руската редакция на старобълг. език. В проучването са откроени различни слоеве в нехомогенния състав на евангелието, очертани са частите с най-силно влияние на старобълг. основа, отделени са чисто руските му особености и са направени изводи относно преславския произход на четивата за Великата неделя.

 

Важни наблюдения съдържа трудът на С., посветен на ранната история на Стария завет в слав. писмена култура. Преодолявайки възприетото в науката мнение на руския учен А. В. Михайлов за безвъзвратна загуба на Методиевия превод на кн. Битие, тя привежда палеографски, лингвистични и текстологически факти в полза на тезата, че пет южнослав. и два руски преписа отразяват

 

 

631

 

именно извършения от слав. първоучител превод на небогослужебните части от тази книга. Като резултат от езиковия анализ на библейските части в Тълковната палея С. предлага и собствено виждане за текстологическата история на Осмокнижието и на I и II кн. Царства.

 

Съществено място сред научните интереси на С. заемат два енциклопедични сборника — Тълковната палея и т.нар. Архивски хронограф, в чийто състав тя открива аргументация в полза на хипотезата за съществуването на обширна старобълг. енциклопедия, съставена по времето на цар Симеон (893—927) до 920. Като изхожда от схващанията на някои от по-старите руски учени, незаслужено пренебрегнати в последните десетилетия, С. прибавя нови доказателства за бълг. превод на важни съчинения — палейния Шестоднев, Хрониката на Йоан Малала, които съставят ядрото на ранния вариант на двата сборника. Според нея те имат общ енциклопедичен прототип, създаден от преславски книжовници. Въз основа на лингво-текстологически и историко-литературни доказателства е защитена тезата, че протографът на Тълковната палея е възникнал в източнобълг. книжовно средище ок. средата на X в. След идентифициране на библейските и небиблейските източници на този паметник, както и на авторските части на съставителя, С. реконструира неговия първоначален състав и добавя нови текстове към корпуса от историографски съчинения, преведени през X в. в Симеонова Б-я: първата книга от Хрониката на Йоан Малала, двете редакции на Летописец вкратце на патриарх Никифор I (806—815) и Пасхалната хроника. Текстологическото, граматическото и лексикалното изследване на палейния Шестоднев показва, че неговият произход е свързан с литературната дейност на Йоан Екзарх или на негов последовател.

 

С. се насочва и към слабо проучените старобълг. астрономически съчинения. Според нея изграждането на календара от Тълковната палея чрез комбинация на лунни месеци със слънчеви години свидетелства за неговата роля при пасхалните изчисления, както и за възможните му граждански функции. Откритите от С. глаголически следи в числените означения говорят за ранна епоха на неговото възникване. Привлечените успоредици от аналогични календарно-математически текстове и от фолклора ѝ дават основание да предложи хипотезата за древна глаголическа традиция за отчитане на времето, свързана с бълг. земи. Белезите на този календар С. вижда отразени в зодиакалните рисунки в Изборника от 1073, където челната позиция на зодията Стрелец съответства на дек. начало на годината. Материалът от старобълг. източници (Богословието и Шестоднева в превод на Йоан Екзарх, Изборника от 1073, хрониките на Георги Амартол и Йоан Малала, Християнската топография на Козма Индикоплевс) ѝ дава основание да обобщи, че преславските книжовници са познавали чрез съчиненията на Йоан Дамаскин три различни средновековни планетарни системи — Птолемеева, хармонична и компромисна. Макар и оспорвана, интерес предизвиква идеята на С. за ранен старобълг. превод на схолиите на Псевдо-Ноний към Словата на Григорий Богослов; следи от който се намират в една слав. компилация за названията на планетите с имена на езически богове, запазена в Християнската топография на Козма Индикоплевс, гадателната книга Рифли и Тълковната палея.

 

 

            Съч.:

o   Преславски следи в лексиката на Архангелското евангелие от 1092 г. — ЕЛ, 39, 1984, 1, с. 11—20;

o   Преславска редакция на старобългарските богослужебни книги. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 161—174;

o   Помагало по българска историческа лексикология. С., 1986, 175 с. [Славовa T., Т. Лекова];

 

 

632

 

o   Христоматия по историческа граматика на българския език. С., 1987, 252 с. [Лалевa T., Т. Славова, Ив. Карачорова];

o   Лексиката на Тертеровото евангелие от 1322 г. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 1, р. 67—81;

o   Към локализацията на Зографското евангелие — старобългарски паметник от X—XI в. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 1, р. 33—38;

o   Преславската редакция на Кирило-Методиевия старобългарски евангелски превод. — В: Кирило-Методиевски студии. 6. С., 1989, с. 15—130;

o   Някои предварителни наблюдения върху редактирането на евангелския текст в Света гора. — Palaeobulgarica, 14, 1990, 1, р. 72—81;

o   Архангелското евангелие от 1092 г. като извор за историята на българския и руския език. — Съпоставително езикознание, 15, 1990, 1, с. 34—41;

o   Текстът на Боянското евангелие от XIII в. за развоя на българския език. — БЕ, 41, 1991, 1, с. 197—204;

o   Евангелски и апостолски цитати в словата на Климент Охридски и преславската книжнина. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 60—84;

o   За протографа на Тълковната палея (Върху материал от палейния Шестоднев). — Palaeobulgarica, 15, 1991, 3, р. 57—70;

o   За един лунно-слънчев старобългарски календар. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 3, р. 23—36;

o   Славянски митологически компилации. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 3, р. 63—76;

o   Нова граматика на старобългарския език (рец.) [Тотоманова А.-М., Т. Славова].Palaeobulgarica, 17, 1993, 1, р. 103—110;

o   За планетите и техните подредби в старобългарската книжнина. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 1, р. 68—74;

o   Речник на словоформите в Архангелското евангелие от 1092 г. С., 1994, 269 с.;

o   Слова на светлината. Преводи от старобългарски писатели от епохата на св. княз Борис, цар Симеон и св. цар Петър. С., 1995, 237 с. [Добрев Ив., Т. Славова];

o   Архивският хронограф и Тълковната палея. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 1, р. 48—64;

o   Следи от Методиев превод на библейската книга Битие. — Palaeobulgarica, 19, 1995, 4, р. 53—70;

o   Проект за критическо издание на старобългарското тетраевангелие. Реконструиран Кирило-Методиев текст с разночетения и критически апарат [Славова Т., Ив. Добрев]. — В: Кирило-Методиевски студии. 10. С., 1995, с. 88—102;

o   Втора част на фототипното издание на Добромировото евангелие (рец.). -Palaeobulgarica, 19, 1995, 1,р. 114—116;

o   Тайнописи в средновековните славянски ръкописи. — Българска реч, 1, 1995, 4, с. 11—13;

o   Старобългарски текстове. Collection of Old Bulgarian Texts. C., 1996, 166 с. [Славова Т., Ив. Добрев];

o   „Учението за числата“ (Оучение имже вѣдати ч҃лкȣ числа всѣ^х лѣ^т), приписвано на Кирик Новгородец. — В: Медиевистични изследвания. В памет на Пейо Димитров. Шумен, 1996, с. 53—57;

o   Изследване на лексиката на Историческата палея (рец.). — Palaeobulgarica, 20, 1996, 1, р. 118—120;

o   Четириевангелието на цар Иван Александър — особености на превода. — Българска реч, 2, 1996, 2, с. 17—20;

o   Из житията и службите за св. Иван Рилски. — В: Вечният монах. 1050 г. от успението на св. Иван Рилски. С., 1997, с. 181—245;

o   Зодиакалните изображения в Симеоновия сборник (по Свегославовия препис от 1073 г.). — В: Преславска книжовна школа. 2. Шумен, 1997, с.73—81;

o   И. Люсен. Греческо-старославянский конкорданс к древнейшим спискам славянскаго перевода евангелий (Codices Marianus, Zographensis, Assemanianus, Ostromiri). Upsala, 1995 (рец). — Съпоставително езикознание, 22, 1997, 2, с. 115—117;

o   Езикът на книга Битие в Тълковната налея. — Српски језик, 3, 1998, 3, с. 465—472;

o   Новооткрит графит от крепостта Русокастро. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 1, р. 66—74;

o   За славянските преводи на някои византийски хроники. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 162—170;

o   Глаголическата традиция и преславската книжнина. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 1, р. 35—46;

o   Календарни текстове в България през ранното Средновековие. — ГСУфсф, 86, 1993 (1999), Езикознание, с. 5—50;

o   Календарни текстове в България през ранното средновековие. Лунно-слънчев календар в състава на Тълковната палея. — Slavia, 68, 1999, р. 267—281;

o   Най-ранният славянски ръкопис на Мойсеевото Петокнижие. — Старобългарска литература, 31, с. 54—65;

o   Календарни текстове в България през ранното средновековие. 2. Палейният календар и Оученіе имже ч҃лкȣ числа всѣ^х лѣ^т, приписвано на Кирик Новгородец. — Slavia, 69, р. 269—288;

o   Славянският превод на коментарите на Теодорит Кирски върху Петокнижието. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 4, р. 7—18;

o   Старобългарският превод на книгите от Стария Завет — едно ново начало (рец.). — Palaeobulgarica, 24, 2000, 1, р. 112—116;

o   Славянският превод на Сказанието на Епифаний Кипърски за дванадесетте камъка. — В: Традиция. Приемственост. Новаторство. В памет на Петър Динеков. С., 2001, с. 535—544;

o   Ценно издание на славянския превод на Пандектите на Никон Черногорец. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 3, р. 121—125;

o   Езикът на грешките в ранната славянска книжовна традиция. — В: Език и история на средновековните български текстове. Сборник в чест на Е. Дограмаджиева, С., 2001 (Кирило-Методиевски студии, 14), с. 22—31;

o   Откъсите от „Богословие“ („Небеса“) в превод на Йоан Екзарх в Тълковната палея. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 123—130;

o   Тълковната палея в контекста на старобългарската книжнина. С., 2002, 579 с.

 

            Лит.:

·       Александрова Р. — ЕЛ, 49, 1994, 5, с. 120—123 (рец).;

·       Thomson F. The Myth of a Slavonic Translation of Pseudo-Nonnus’ Scholia Mythologia in Orationes Gregorii Nazianzeni. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 3, p. 91—92;

 

 

633

 

·       Желязкова B.Ценен извор за историята на руския и българския език (рец). — Palaeobulgarica, 19, 1995, 4, р. 119—121;

·       Мечев К. Свои ѧзъıкъ. Старобългарски текстове. Христоматия за университетите. Съст. Ив. Добрев, Т. Славова (рец.). — Българска реч, 1, 1995, 4, с. 43—44;

·       Димитрова М. Ив. Добрев, Т. Славова. Старобългарски текстове;

·       Ив. Добрев, Т. Славова. Слова на светлината (рец.). — Българистика и българисти, 1, 1996, 2, с. 54—55;

·       Влахова Р. Вдъхновено духовно послание. — Българистика и българисти, 2, 1997, 4, с. 38—39;

·       Fеtková P. — Bsl, 58, 1997, p. 421—422 (рец).

 

Мария Йовчева

 

 

    SLAVORUM APOSTOLI — вж. Папски енциклики и писма.

 

 

    (43). СЛАВСКИ, Францишек (Sławski, F.) (13.V.1916—19.I.2001) — полски езиковед — славист и българист. Роден в Копичинце, Полша. Завършва гимназия в гр. Трембовля, дн. Теребовля, Украйна (1934). Следва полонистика и славистика в Ягелонския унив. в Краков (1934— 1937) при полските езиковеди К. Нич, Т. Лер-Сплавински и М. Малецки. Специализира в Софийския унив. (1937—1939), където се оформя една от основните насоки на научната му дейност — изследването на истор. развой на бълг. език. Още тогава Ст. Младенов приема за печат в сп. „Родна реч“ първите негови статии. Дипломира се в Ягелонския унив. (1939), където започва работа като асистент на Малецки и лектор по бълг. и руски език. През 1943 защитава като докторска дисертация написания по време на пребиваването си в Б-я труд „Miejsce enklityki odmiennej w dziejach języka Bulgarskiego“. Хабилитира се c изследването „Oboczność ǫ : u w językach słowiańskich“ (1945). Проф. в Ягелонския унив. (1954—1986). Чете лекции по описателна граматика на бълг. език, история на бълг. език, бълг. диалектология и ръководй спецкурсове по бълг. език. Негови ученици дн. работят във всички полски университети и в институти на Полската АН, а също в бълг. научни институции. С. ръководи Сектора за южнослав. филология при Катедрата по слав. филология в Ягелонския унив. (1949—1969), а по-късно — цялата Катедра (1969—1974). Директор на Инст. по слав. филология при Ягелонския унив. (1974—1986), зам.-декан (1956—1958) и декан (1966—1969) на Филологическия фак. Дългогодишен член на Сената на Ягелонския унив. От 1955 е ръководител на Секцията за праслав. речник към Инст. по славянознание при Полската АН. Член-кор. на Полската АН (1969) и на Австрийската АН (1981), чуждестр. член на БАН (1979), д-р хонорис кауза на Унив. в Лодз (1995) и на Софийския унив. (1996). Председател на Комисията за лингвистична библиография при Международния комитет на славистите (1966), на Комисията по езикознание при Краковското отделение на Полската АН (1972) и на Полското езиковедско д-во (1977—1979). Член на редакционните колегии на периодични издания: „Rocznik Slawistyczny“ (1948—1970, главен редактор от 1971), „Prace Komisji Językoznawstwa“ (1964—1975, главен редактор от 1976), „Prace Komisji Słowianoznawstwa“ (от 1965), „Nauka dla Wszystkich“ (главен редактор от 1975), „Język polski“ (1965), „Palaeobulgarica“ (от 1977). Носител на правителствени и научни награди: Krzyż Kawalerski (1967), Krzyż Oficerski (1974), ордените „НРБ“ (1986), „Кирил и Методий“ I ст. (1963), Почетен знак на БАН „Проф. Марин Дринов“ (1996) и др. Умира в Краков.

 

С. проучва слав., балто-слав. и слав.немските истор. езикови връзки и влияния; класификацията, взаимоотношенията, истор. развой на съвременните литературни езици и диалектите на южнослав. езици. Главни направления в изследователската му дейност са историята на бълг. език, етимологията на полския език и проблемите на праслав. език. През 1952 започва издаването на Słownik etymologiczny języka polskiego, който благодарение на привлечената нова богата

 

 

634

 

Францишек Славски

 

истор. и диалектна лексика, на задълбочения морфологичен и семантичен анализ и на широкото използване на слав. сравнителен материал е признат от научната критика за най-добър етимологичен речник на един слав. език. С хабилитационния си труд С. прави първите си стъпки в изучаването на сравнителната слав. граматика и на праслав. език. В него той ревизира някои постановки на А. Брюкнер, установява три хронологически пласта, определя отношението на думите с първична носовка към думите с първично u и обяснява жизнеността на явлението. Следват ценни изследвания върху праслав. лексика и словообразуване и праслав. следи в бълг. език. Докладите му на Петия (София, 1963) и на Шестия (Прага, 1968) международен конгрес на славистите са посветени на бълг. словообразуване (nomina agentis) с оглед на праслав. фонд и на някои проблеми на реконструкцията на праслав. словообразуване. На праслав. основи на бълг. глаголно словообразуване е посветен негов доклад, изнесен на научна сесия във Велико Търново (1978). Словообразуването на праслав. глаголи и съществителни имена е предмет на студията „Zarys słowotwórstwa prasłowiańskiego“ (1974—1979). В нея е направен преглед на основни словообразувагелни морфеми, служещи за изграждане на нови думи, регистрирани са и непродуктивните форманти, засвидетелствани често само частично. С. изработва концепцията за съставянето на Słownik prasłowiański, определя методите за реконструкция на праформите и тяхната етимология и семантика и е главен съавтор и редактор на този фундаментален труд. В увода той определя задачата на речника като „реконструкция на праславянската лексика от периода, непосредствено предхождащ най-старите исторически данни, т.е. приблизително от VII—VIII в.“. Според него приемането на тази епоха като изходна точка позволява реконструираните праформи да се свържат тясно с реално засвидетелстваното състояние на най-старите писмени славянски езици. В речника праслав. лексика се възстановява на основата на лексикални данни от всички слав. езици. Голямо значение има диалектният и ономастичният материал. Всяка речникова статия съдържа реконструкция на праформата и на праслав. значение, доказателствен материал, етимология, морфологичен анализ, източници.

 

Средищно място в научното творчество на С. заема палеобългаристиката. Той подбира старобълг. текстове, придружени с речник, за университетския учебник „Chrestomatia słowiańska“ (1949). През 1947 публикува монографичен очерк за бълг. история и писменост. Изследва развитието на старобълг. книжовна култура и по-специално езика на Кирил и Методий, като отделя специално внимание на бълг. диалектен материал. С. многократно подчертава, че запознаването с бълг. диалекти, особено с родопските говори, позволява да се

 

 

635

 

направи по-дълбок анализ на лексиката на Кирило-Методиевия език („Z badań nad słownictwem języka Konstantyna-Cyryla i Metodego“, 1971). Според него диалектоложките проучвания разкриват и хронологическите пластове в езика на първоучителите („Праславянски и южнославянски елементи в езика на Кирил и Методий“, 1971). С. поддържа идеята на Малецки старобълг. език да се разглежда като балк. език. Така напр. той установява някои иновации от балк. тип със статус на книжовна норма в старобълг. паметници („Początki piśmiennictwa starobułgarskiego“, 1970; „O archaizmach i innowacjach Kodeksu Assemaniego“, 1971; „O archaizmach i innowacjach Księgi Sawy“, 1978). Изучаването на истор. паметници и на бълг. диалекти обогатява виждането му за бълг. словообразуване („Z problematyki Bulgarskich nominów agentis“, 1979) и го насочва към важни заключения за първичната мотивация на праслав. лексика („Kilka uwag o rekonstrukcji pierwotnej motywacji wyrazu“, 1966). Основните тенденции в развоя на бълг. език (напр. хронологията на бълг. аналитизъм) С. проследява в пленарния си доклад на Първия международен конгрес по българистика (1981). В него са разгледани характерните особености на Кирило-Методиевия език: архаичност, близост и даже идентичност в много отношения с праслав. състояние (поради периферийния характер на говорите, залегнали в основата му) и тясната му връзка с днешните югоизточни бълг. диалекти. С. характеризира първите балканизми в старобълг. език — промени в склонението, употреба на кратки енклитични дателни форми в притежателна функция, ранни следи на бъдеще време със спомагателен глагол и на постпозитивен член, тенденция към аналитично преобразуване на супин и инфинитив. Той подчертава, че и в езика на Кирил и Методий се срещат начални следи от балканизми.

 

С. е автор на енциклопедични статии за Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Добромировото евангелие, Синайския псалтир, Болонския псалтир, глаголицата, кирилицата в Słownik starożytności słowiańskich .

 

 

            Съч.:

o   L’alternation ǫ : u dans les langues slaves. — Bulletin International de l’Académie Polonaise des Sciences et des Lettres. Classe de Philologie, 1940—1944, p. 10—14;

o   Oboczność ǫ : u w językach słowiańskich. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej akademii umiejętności, 45, 1945, p. 30;

o   Praslow. *rutiti, *rjutiti, *rętiti. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej Akademii umiejętności, 45, 1945, p. 27—29;

o   Podstawy staro-cerkiewno-słowiańskie zaniku infinitiwu w języku Bulgarskim. — Sprawozdania z czynności i posiedzeń Polskiej Akademii umiejętności, 46, 1945—1946, p. 265—269;

o   Miejsce enklityki odmiennej w dziejach języka Bulgarskiego. Kraków, 1946, 87 p.;

o   Bulgaria. Dzieje i piśmiennictwo w zarysie. Kraków, 1947, 42 p.;

o   Teksty staro-cerkiewno-słowiańskie. Słownik staro-cerkiewnosłowiański. — In: Chrestomatia słowiańska. 1. Kraków, 1949, p. 1—16, 141—154;

o   Piśmiennictwo starosłowiańskie na terenie Wielkich Moraw i Panonii w dobie cyrylometodiańskiej. — Życie i Myśl, 2, 1951, 7—8, p. 7—32;

o   Gramatyka języka Bulgarskiego. Warszawa, 1954, 176 p.;

o   Взаимоотношенията между южнославянските езици. — БЕ, 6, 1956, с. 97—105;

o   Z pracovní Słownika prasłowiańskiego [Lehr-Spławiński T., F. Sławski]. — RS, 20, 1958, p. 3—15;

o   O dwóch słowiańskich terminach z zakresu budownictwa (psi. jьstъba, klětь). — Etnografia Polska, 3, 1960, p. 351—354;

o   Słownik prasłowiański. Zeszyt próbny. Kraków, 1961, 66 p. [Lehr-Spławiński T., F. Sławski];

o   Stan prac nad Słownikiem prasłowiańskim. — Sprawozdania z prac naukowych Wydziału nauk społecznych PAN, 4, 1962, 5 (22), p. 70—78;

o   Zarys dialektologii południowosłowiańskiej (z wyborem tekstów gwarowych). Warszawa, 1962, 252 p.;

o   Słowotwórstwo Bulgarskie na tle prasłowiańskim. — In: Z polskich studiów slawistycznych. 2. Językoznawstwo. Warszawa, 1963, p. 79—90;

o   Stan i zadania słowotwórstwa prasłowiańskiego. — Biuletyn Polskiego Towarzystwa Językoznawczego, 21, 1963, p. 161—169;

o   Uwagi o słownictwie „Księgi Sawy“. — In: Studia linguistica in honorem Thaddaei Lehr-Spławiński. Warszawa, 1963, p. 205—208;

o   Początki piśmiennictwa słowiańskiego. — Sprawozdania z posiedzeń Komisji naukowych PAN, 1964, p. 452—454;

o   Kilka uwag o rekonstrukcji pierwotnej motywacji wyrazu. — StS, 12, 1966, p. 373—376;

o   Z zagadnień rekonstrukcji słowotwórstwa prasłowiańskiego. — In: Z polskich studiów slawistycznych. 3. Językoznawstwo. Warszawa, 1968, p. 35—41;

o   Początki piśmiennictwa starobułgarskiego. — Zeszyty naukowe Universytetu Jagellońskiego, 245, Prace Historycznoliterackie, 17, 1970, p. 9—47;

o   O archaizmach i innowacjach „Kodeksu Assemaniego“. — In: Miscellanea linguistica. Olomouc, 1971, p. 23—25;

 

 

636

 

o   Z badań nad słownictwem języka Konstantyna-Cyryla i Metodego. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 329—334;

o   Праславянски и южнославянски елементи в езика на Кирил и Методий. — ККФ 2, с. 121—125;

o   Първото славянско писмо. — В: Делото на Константин-Кирил Философ. Година на световна прослава. С., 1972, с. 163—168;

o   Z badań nad słownictwem dialektów Bulgarskich. — В: В памет на проф. Стойко Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, с. 267—269;

o   Zarys słowotwórstwa prasłowiańskiego. — In: Słownik prasłowiański. 1—3. Wrocław, 1974—1979, p. 11—19, 13—60, 43—141;

o   Праславянски основи на българското словообразуване. — В: Славистични проучвания. С., 1978, с. 163—167;

o   O archaizmach i innowacjach Księgi Sawy. — Slavia, 47, 1978, p. 338—339;

o   Z problematyki Bulgarskich nominów agentis. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. С., 1979, с. 329—332;

o   Praojczyzna Słowian w świetle etymologii. — In: Etnogeneza i topogeneza Słowian. Warszawa, 1980, p. 23—28;

o   Na 1300-lecie Państwa Bulgarskiego. — Nauka Polska, 1981, 5—6, p. 41—48;

o   Основни тенденции в развоя на българския език. — В: Първи международен конгрес по българистика. Пленарни доклади. С., 1982, с. 211—220;

o   Wkład św. Metodego w kszałtowanie się kultury słowiańskiej. — In: Kategorie peryferii i centrum w kszałtowaniu się kultur narodowych. Warszawa, 1986, p. 1—11;

o   Езикът на Методий. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 240—246;

o   Języki słowiańskie. — In: Języki indoeuropejskie. 2. Warszawa, 1988, p. 907—1005;

o   Starocerkiewne gananije. — In: Tgoli choie Mestró. Gedenkschrift für Reinhold Olesch. Köln-Wien, 1990, p. 143—145;

o   Хронология на българския аналитизъм. — Съпоставително езикознание, 15, 1990, 4—5, с. 264—267;

o   Prasłowiańskie dialektyczne glizda. — In: Studia z dialektologii polskiej i słowiańskiej. Warszawa, p. 207—208;

o   Starosłowiańskie pravoslavьnъ. — Zeszyty Naukowe Universytetu Gdańskiego, Wydział Humanistyczny, Slawistyka, 6, 1992, p. 279—280;

o   Prasłowiańskie gněvъ uwagi metodologiczne. — B: Philologia Slavica. К 70—летию академика Н. И. Толстого. М., с. 399—400;

o   Няколко бележки за езика на Йоан Екзарх Български. — В: Преславска книжовна школа. 1. Шумен, 1995, с. 250—253;

o   Prasłowiańskie przymiotniki niemotywowane. — In: Studia z językoznawstwa słowańskiego. Kraków, 1995, p. 201—203;

o   Psl. gojьb. Z zagadnień rekonstrukcji. Uwagi metodyczne. — In: Collectanea Slavica [in honorem Henrici Leeming]. Kraków, 1996, p. 211—212;

o   Psł. mr̥znǫti, poi. marznąć, stpol. też marznieć. — In: Słowiane Wschodni. Między językiem a kulturą. Księga jubileuszowa dedykowana Profesorowi Wiesławowi Witkowskiemu w 70. rocznice urodzin. Kraków, 1997, p. 149—150;

o   Praojczyzna Słowian. — In: Prace na XII Międzynarodowy kongres Slawistów w Krakowie 1998. Warszawa, 1998, p. 277—281;

o   Dzieło Maksa Vasmera. — In: Slawistyka niemecka a kraje słowiańskie. Die deutsche Slawistik und die slavischen Länder. Warszawa, 1998, p. 17—19;

o   Iskoni bě slovo. Słowo u świętych Cyryla i Metodego. — In: Funkcja słowa w ewangelizacji. Łódź, 1998, p. 15—21;

o   Dzieło św. św. Cyryla i Metodego podstawą kultury słowiańskiej. Spotkanie języków i kultur na Balkanie. — In: Inspiracje chrześcijańskie w kulturze Europy. Łódź, 2000, p. 23—34.

 

            Лит.:

·       Андрейчин Л. Проф. Ф. Славски в България. — БЕ, 5, 1955, 4, с. 378;

·       Urbańczyk S. Franciszek Sławski. — Nauka Polska, 1976, 6, p. 52—55;

·       Иванчев Св. Виден полски славист и българист. — БЕ, 26, 1976, 6, с. 449—451;

·       Кърпачева М. Булгарика в научните съчинения на проф. Франчишек Славски. Библиография (1937/8 — 1976 г.). — БЕ, 26, 1976, 4, с. 452—458;

·       Русек Й. Професор Франчишек Славски на 70 години. — Palaeobulgarica, 10, 1986, 3, p. 3—7;

·       Шимански Т. Академик Франчишек Славски на 70 години. — Звено, 1, 1986, 2, с. 16—17;

·       Na jubileusz profesora Franciszka Sławskiego. — In: Slawistyczne studia językoznawcze. Wrocław, 1987, p. 9—11;

·       Sędzik W. Bibliografia prac naukowych profesora Franciszka Sławskiego (lata 1937— 1986). — In: Slawistyczne studia językoznawcze. Wrocław, 1987, p. 13—30;

·       Балтова Ю. Професор Фр. Славски — „доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. — Българска реч, 2, 1996, 3, с. 41—43;

·       Ликоманова И. Авторът на праславянския речник. — Българистика и българисти, 1, 1996, 2, с. 12—13;

·       Райкова М. Професор Франчишек Славски на 80 години. — БЕ, 46, 1996, 5, с. 1—4;

·       Кърпачева М. Проф. д-р Францишек Славски (1916—2001). — СпБАН, 114, 2001, 3, с. 110;

·       Dzieje Słowian w świetle leksyki pamięci Profesora Franciszka Sławskiego. Kraków, 2002, 546 p.;

·       Havlová E. Franciszek Sławski. — Slavia, 70, 2002, 2, p. 286—288;

·       Sędzik Wł. Bibliografia prac naukowych profesora Franciszka Sławskiego (lata 1936—2001). — In: Dzieje Słowian w świetle leksyki pamięci Profesora Franciszka Sławskiego. Kraków, 2002, p. 37—56.

 

Марта Кърпачева

 

 

    (44). СЛАВЯНИТЕ В МАЛА АЗИЯ през VII—Х век. Славяните се появяват в Мала Азия в резултат на преселването си от балк. провинции на Виз. империя. Известни са три големи преселвания на слав. население през VII и VIII в. Първото се извършва по времето на имп. Констант II (641—668). Тежките войни с арабите дълго отклоняват вниманието на империята от плътно заселения със слав. племена Балк. п-в (вж. Византия и славяните). През 656 арабският халиф Отман (644—656) става жертва на заговор,

 

 

637

 

последван от междуособица. Това дава възможност на императора да предприеме поход срещу славиниите на Балк. п-в и да покори част от тях. В изворите за тези събития не се споменава точно посоката на похода, но може да се предположи, че виз. войски преминават през Беломорието и достигат до Солунската област, която от края на VI в. води почти непрекъсната борба за отбиване на слав. пристъпи. При тази военна експедиция известна част от слав. население е преселена в малоазийската област Витиния (дн. в Турция), която тогава влиза в пределите на виз. тема Опсикион. Боеспособните преселници са включени в състава на действащите на Изток виз. армии. През 663 арабите отново нападат виз. владения в Мала Азия. В изпратената срещу тях армия участват и слав. контингенти. Един от тях, наброяващ 5000 души, преминава през 665 на страната на арабите; тези славяни са заселени в Сирия. Около три десетилетия по-късно в района на Солун положението отново става напрегнато във връзка с плана на прабълг. вожд Кубер и неговия приближен Мавър да превземат града. Те имат подкрепата на местните слав. племена, които не се отказват от намеренията си да влязат със сила в града на св. Димитър. Тези събития принуждават имп. Юстиниан II (685—695, 705—711) да предприеме решителни мерки за укрепване на виз. власт на Балканите. През 688—689 той достига през Беломорието до Солун, като покорява околните славинии. Голям брой славяни заедно със семействата си са преселени в Опсикион. На връщане към столицата императорът е нападнат от бълг. войска и едва се спасява с цената на големи загуби за своята армия. Това събитие показва, че новооснованата бълг. държава не е безразлична към съдбата на слав. племена от т. нар. бълг. група, които по това време все още живеят в пределите на Византия. От малоазийските славяни Юстиниан II създава тридесетхиляден отряд (според М. Гребнер това е броят на всички слав. преселници), който е използван във възобновените войни срещу арабите. В навечерието на едно сражение през 692 при Севастопол в Армения (дн. в Турция) 20 000 слав. воини преминават със своя военачалник на страната на арабите и също са заселени в Сирия. Юстиниановата армия претърпява тежко поражение и разгневеният император заповядва да бъдат избити останалите слав. преселници и техните семейства.

 

В средата на VIII в. в Б-я настава остра политическа криза, съпътствана от чести военни сблъсъци с войските на виз. имп. Константин V Копроним (741—775). Арена на военните действия през 762 е Северна Тракия. Изплашеното слав. население потърсва убежище в пределите на империята и е преселено във Витиния. Според виз. летописец патриарх Никифор I (806—815) броят на тези славяни бил 208 000 души. Тази цифра с основание се подлага на съмнение от някои изследователи, а и не се потвърждава от други извори.

 

Преселването на слав. население в Мала Азия е едно от най-големите демографски размествания в историята на Византия. С него се преследват две основни цели: да се заселят обезлюдените от арабските нашествия малоазийски територии и да се намали гъстотата на славяните на Балканския полуостров, за да се улесни подчиняването и асимилацията на слав. племена, живеещи на виз. територия. Чрез привличането на част от нейните слав. поданици се намалява и мощта на бълг. държава.

 

От VIII в. малоазийската област Витиния придобива определено слав. облик. Първоначално новите заселници живеят компактно. Тяхното управление е поверено на висш сановник (ἀπὸ ὑπάτων). По-късно те проникват и в останалите виз. области. Въпреки постепенното им етническо обезличаване,

 

 

638

 

Хан Омуртаг разбива войската на Тома Славянина през 823 г.

Миниатюра от Мадридския препис на Хрониката на Йоан Скилица, XII—XIII в.

 

даже през X в. виз. книжовници ги наричат според произхода им — слависиани. Слав. заселници допринасят главно със земеделския си труд за стабилизиране на изтощената до краен предел през VII в. империя. Поради своята неподготвеност да воюват по виз. образец в равнините на Мала Азия, едва по-късно те стават неотменна част от виз. армии и дори проявяват високи бойни и ръководни качества. За това свидетелстват Житието на св. Йоаникий, личността на Тома Славянина и др.

 

В славистиката неведнъж е изказвано предположението, че „славянското княжество“ на Методий е било във Витания, откъдето той се оттеглил в някой от виз. манастири на планината Олимп. Според хипотеза на А.-Е. Тахиаос бълг. първоучител Климент Охридски произхожда от потомците на преселените във Витания славяни. Тази хипотеза не се подкрепя от никакви изворови данни. Единственият аргумент, посочен от грц. учен, са следите от простонароден малоазийски грц. диалект в най-ранните литературни паметници на старобълг. език. Това влияние се свързва с малоазийската среда, в която са научили грц. език славяните — ученици на Константин-Кирил и Методий, по време на престоя на двамата братя в манастирите на Олимп и преди всичко в манастира Полихрон. Влиянието на големите малоазийски книжовни центрове върху началното развитие на старобълг. книжнина е неоспорим факт и намира израз преди всичко в културния обмен между Б-я и Византия след пристигането на Кирило-Методиевите ученици в Б-я. Предположението, че Климент или някои други от първите последователи на солунските братя имат малоазийски слав. произход, засега не е подкрепено от истор. сведения.

 

 

            Лит.:

·       Ламанский В. О славянах в Малой Азии, Африке и Испании. СПб., 1859, с. 1—191;

·       Панченко Б. Памятник славян в Вифинии VII века. — ИРАИК, 8, 1902, с. 15—62;

·       Сharanis P. The Slavic Element in Byzantine Asia Minor. — Byzantion, 18, 1946—1948, p. 64—83;

·       Maricq A. Notes sur les Slaves dans le Péloponnèse et en Bithynie et sur l’emploi de nome „Slave“ comme appellatif. — Byzantion, 22, 1952, p. 337—355;

·       Vryonis S. St. Ioannicius the Great and the „Slavs“ of Bithynia. — Byzantion, 31, 1961, р. 245—248;

 

 

639

 

·       Ostrogorsky G. Geschichte des Byzantinischen Staates. 3 изд. München, 1963, p. 97—98, 108—110 (на бълг. ез. С., 1998, с. 176177, 192—194);

·       Львов А. С. О пребывании Константина Философа в монастыре Полихрон. — СС, 1971, 5, с. 80—86;

·       Тахиаос А.-Е. Создание и деятельность литературного круга Константина-Кирилла до Моравской миссии. — ККФ 2, с. 285—293;

·       Graebner М. The Slavs in Byzantine Population Transfers of the Seventh and Eighth Centuries. — EB, 12, 1975, 1, p. 40—52;

·       Dillen H. Prominante Slaven und Bulgaren in byzantinischen Diensten (Ende des 7. bis Anfang des 10. Jahrhunderts). — In: Studien zum 8. und 9. Jahrhundert in Byzanz. Berlin, 1983, p. 95, 97, 102—103;

·       Tachiаоs A.-E. Cyril and Methodius of Thessalonica. The Acculturation of the Slavs. Thessaloniki, 1990, p. 33—37.

 

Илия Илиев

 

 

    (45). СЛАВЯНИТЕ НА БАЛКАНСКИЯ ПОЛУОСТРОВ през IX и Х век. През V и VI в. южните славяни са две големи групи, разделяни от Карпатите — дакийски славини и панонски славини. След заселването си на Балк. п-в през VII в. дакийските славини са известни като бълг. славяни, тъй като участват в образуването на бълг. държава и бълг. народност. От панонските славини произлизат сърбите, хърватите и словенците.

 

В средата на VI в. панонските славини попадат под властта на аварите, поради което са известни още като „подчинени“ или „зависими славини“. Аварското господство спъва тяхното самостоятелно обществено-икономическо развитие. Дори набезите, които те правят на Балк. п-в, са организирани от аварите. Дакийските славини са известни като „свободни“ славини. Те имат свои князе, а през втората половина на VI в. обществено-икономическото им развитие напредва толкова, че те започват да се обединяват във военнополитически съюзи. Тези именно славини понасят главната тежест в борбата срещу Византия (вж. Византия и славяните).

 

През 602 бунтът на виз. дунавска армия слага край на опитите на империята да спре слав. нападения на Балк. п-в. Оголването на дунавската граница, започналата междуособица и многобройните въстания още повече отслабват нейните съпротивителни сили. Освен това Византия е заета в тежка война против персите, която продължава до 630. Незащитените балк. територии стават лесна плячка за нападенията на славяни и авари. Първи се възползват от създадената обстановка дакийските славини, които в продължение на един век нападат Балк. п-в, а през 586 обсаждат Солун. Те започват масово да се заселват в земите на юг от Дунав и за десетина години стават постоянни обитатели на източните, централните и южните области на п-ва. През 613—615, както съобщава Исидор Севилски (ок. 560—636), славяните отнемат от ромеите Гърция, т. е. европ. владения на империята. А според Георги Писида (VII в.) славяните вече започват да кръстосват по Егейско море и така ангажират вниманието на имп. Ираклий (610—641), че той не може да отдели необходимите сили за борба против останалите си противници. Още по-категоричен е разказът в т. нар. Деяния на св. Димитър Солунски за втората обсада на Солун (616). В него се съобщава, че през 614—616 огромно множество славяни (драговити, сагудати, велегезити, ваюнити, берзити и др.) опустошили цяла Тесалия и островите около нея, Еладските острови, Цикладските острови, цяла Ахея, Епир, по-голямата част от Илирик и част от Азия. Само през VII в. славяните обсаждат Солун четири пъти.

 

Панонските славини се заселват в североизточната част на Балк. п-в ок. 630, когато в Аварския хаганат започват междуособици. Според Константин VII Багренородни (913—959) заселването става със съгласието на имп. Ираклий, поради което още от самото начало тези славяни попадат под силното влияние на империята. Очевидно Византия е заинтересувана да ги използва като бариера срещу аварите.

 

 

640

 

Изображение на славяни. Фреска в църквата „Св. Димитър Солунски“ в Солун, 688 г.

 

На Балк. п-в границата между бълг. и сърбо-хърватските племена започвала от р. Сава (западно от Белград), продължавала на юг до планината Шар, след това завивала на запад и излизала на Адриатическо море северно от гр. Драч (дн. Дуръс, Албания). На изток и на юг от тази линия се заселват бълг. славяни, а на запад — сърбо-хърватските. По това време между тях съществуват определени различия от езиково естество (в областта на морфологията, синтаксиса и особено на фонетиката).

 

Сведенията на виз. автори за разположението на отделните племена на Балк. п-в са оскъдни и непълни. Те се отнасят обикновено до райони и събития, свързани с военни действия против империята. Много от тези сведения са от по-късно време, затова не може със сигурност да се твърди какво е било първоначалното разположение на едно или друго племе. Несъмнено е обаче, че заселването на славяните не е било равномерно. В причерноморските, беломорските и адриатическите области, както и в големите градски центрове и техните непосредствени околности, над които Византия запазва своя контрол, първоначално не се заселват славяни. В останалите райони тяхното настаняване зависи до голяма степен от гъстотата на завареното население.

 

Сравнително повече данни има за бълг. славяни. В земите на север от Стара планина обитават северите и седемте слав. племена. Още по време на образуването на бълг. държава северите получават задачата да отбраняват проходите на Източна Стара планина, което показва, че в този район са били и населяваните от тях територии. Ок. 767 северите се споменават още веднъж в изворите във връзка с похода на византийците в техните земи и отвличането на вожда им Славун в плен. Останалите седем слав. племена са посочени общо, без да са назовани имената им. Известно е само, че те са населявали огромна територия — от Източна Стара планина до Карпатите, следователно земите им са се намирали от двете страни на Дунав. Слав. население живеело и в Добруджа, тогава подвластна на Византия, за което засега свидетелстват само археол. находки.

 

По изворови данни покрай Дунав, от р. Тимок до реките Драва и Тиса, през различни времена са били местоживелищата на още няколко слав. племена. Тимочаните населявали поречието на р. Тимок. Абодритите, известни още като преденеценти, се намирали по двата бряга на Дунав, около устията на реките Тиса и Млава. Моравяните обитавали земите по р. Морава (Българска и Сръбска). Браничевците, които според някои автори образували южната група на абодритите, населявали земите на средновековния гр. Браничево (дн. развалини при с. Костелац, Сърбия). По всичко изглежда, че тези племена (или поне някои от тях) влизали в състава на седемте слав. племена.

 

Най-много сведения има за славяните около Солун. Във връзка с обсадите на града в Деяния на св. Димитър Солунски са изброени редица племена.

 

 

641

 

Ринхините обитавали поречието на р. Ринхиос (дн. Рихиос), две години преди участието им в обсадата на Солун през 677 техният вожд Пребънд бил заловен и убит от византийците. Сагудатите населявали земите на запад от града чак до гр. Верия (дн. гр. Бер, Гърция). Драговитите също се намирали в областта между Солун и Бер, след 680 снабдявали с храна Куберовите българи в Битолското поле. Велегезитите били в областта около градовете Тива и Димитриада в Тесалия (дн. в Гърция), ваюнитите — в дн. Южна Албания и в областта Епир (дн. в Гърция), берзитите — в Охридско и Битолско, струмците — в земите по поречието на Струма. Сагудитите, драговитите, велегезитите взели участие в обсадите на Солун през 616 и 677, ваюнитите и берзитите — в обсадата през 616, струмците — през 677 и последвалите стълкновения с византийците. В Западните Родопи, по долината на р. Места и в околностите на гр. Сяр живеели смоляните. Най-южните части на Балк. п-в, п-в Пелопонес, обитавали милингите (миленците) и езеритите (езерците), които според Константин VII Багренородни се заселили ок. 745 заедно с други слав. племена, в резултат на което областта „се пославянчила и станала варварска“. За славяни в Тракия, в района от Одрин до Солун, се говори в редица извори във връзка с похода на имп. Юстиниан II (685—695, 705—711) през 688—689, когато една част от тях са покорени, а други — изселени в Мала Азия (вж. Славяните в Мала Азия през VII—Х в.). За С. Б. п. обилни данни дават и археол. проучвания, които запълват пропуските в писмените извори.

 

Славянска керамика, VIII—IX в.

 

Данните за сърбо-хърватските племена са много по-оскъдни. Хърватите се настаняват по Далматинското крайбрежие — от п-в Истрия до р. Цетина, като граничат със Сърбия и Захълмие. Сърбите пък се заселват източно от тях. Константин VII Багренородни споменава племената захълмци, травуняни (тервуниоти), конавляни (каналити), дукляни (диоклейци) и неретляни (арентанци, пагани). Техните имена съответстват на областите, в които се заселват: Захълмие, Требине, Конавле, Дукля и Неретва (Арентания, Пагания).

 

Съдбата на С. Б. п. се определя от тяхното политическо развитие: една част от тях образуват държ. обединения и повеждат самостоятелен политически живот; друга част дълго е под виз. власт и е подложена на ромеизация; трета част, предимно в Южна Гърция, попада трайно под виз. власт и е асимилирана.

 

Най-продължителен самостоятелен политически живот имат бълг. славяни на север от Стара планина — северите и седемте слав. племена.

 

 

642

 

Гердан, IX—X в.

 

През 680 те влизат в състава на новообразуваната държава, която е изградена върху съюзен принцип: територията на прабългарите е наричана България; териториите на отделните слав. племена образуват самостоятелни политически единици — славинии, управлявани от наследствени князе. Този характер бълг. държава запазва до първата четвърт на IX в., когато по времето на хан Омуртаг (814—831) започва въвеждането на централизирано управление и разделянето на страната на военноадминистративни области (комитати), управлявани от назначавани от хана управители (кòмити). Съдбата на слав. племена в Тракия, които през VIII в. са включени в пределите на бълг. държава, е същата. Дава им се възможност за самостоятелно политическо развитие, организират се в племенни области (славинии) и се управляват от собствени князе.

 

Териториалните разширения на Б-я в началото на IX в. при хан Крум (803—814) стават в земи, населени със славяни от бълг. група. Затова Б-я гледа на тези земи като на принадлежащи ѝ по право. Това особено ясно личи в една от главите на мирния договор, сключен от хан Омуртаг през 815, в която изрично е записано положението на славяните, които все още остават в пределите на Византия.

 

През IX и X в. в писмените паметници се съобщават имената само на онези слав. племена, които се намират по границата на държавата и които участват в някакви политически събития. За племената тимочани, браничевци и абодрити се говори, че през 818 се опитват да се откъснат от Б-я и да минат на страната на франките, през 819 решават да се присъединят към хърватите, ок. 824 действително преминават към франките и през 827 и 829 Б-я води две войни срещу Франкската империя, за да ги включи отново в своите граници. През 837 смоляните в Западните Родопи въстават против виз. власт и заедно с други племена в Беломорието и Македония се присъединяват към бълг. държава. През 904 драговитите, сагудатите и стримонците отказват да помогнат на виз. войска при отбраната на Солун и градът е превзет от арабите.

 

През IX и първата четвърт на X в. Б-я се простира от Карпатите до Бяло море и от долното течение на реките Днепър и Днестър до Адриатическо море. В нейните предели влизат Родопската област, Беломорието, Македония, както и части от Югоизточна Тракия, Албания, Епир и Тесалия. И тъй като по същото време започва и бързо се развива процесът на създаването на бълг. народност, тези области се формират като бълг. етническа територия. По-късно политическите неуспехи и попадането под чуждо робство довеждат до нейното намаляване.

 

Слав. племена в пределите на бълг. държава играят все по-значителна роля в цялостния живот на страната. В изворите изрично се сочи, че те са надеждна сила в борбите против Византия. Една от миниатюрите във Ватиканския препис на среднобълг. превод на Манасиевата хроника (Cod. Vaticanus slav. II от XIV в.) показва как хан Крум пие наздравица със слав. князе. В управленската терминология все повече навлизат слав. титли. Дори тримата синове на хан Омуртаг носят слав. имена — Маламир,

 

 

643

 

Звиница и Воин. Формирането на бълг. народност става на слав. основа. Покръстването на българите през 864 и въвеждането на слав. език през 893 като единен държ., църковен и книжовен език завършва процеса на формиране на бълг. народност. Държавата се нарича Б-я, а поданиците ѝ — българи. Те имат слав. съзнание, а славянският бълг. език става говорим за цялото население. Още през първата половина на X в. названията българи и славяни стават синоними.

 

Сведенията за сърбо-хърватските племена през IX и X в., както и за по-ранните периоди, са значително по-малко. Формирането на държ. обединения сред тези племена протича бавно. Те изпитват силното политическо влияние на Византия и Б-я, а хърватите — и на франките. Възникването на сръбската държава се свързва с историята на западните области — Требине, Захълмие и Подгорие. Център на държ. обединение става областта Дукля (от XI в. — Зета, по-късно — Черна гора). Първоначално Рашка е малка и погранична област и едва през XI в. става център на сръбските земи. Затова за времето до XI в. в научната литература се говори за сръбско-дуклянска (зетска) държава. Отделните ѝ области още през VIII в. се управляват от наследствени князе. За наследствена власт се говори в Захълмие (дн. Херцеговина). Виз. извори споменават за княз на Конавле. Като жупан на Требине ок. 850 е посочен Крайна, син на Бела, който взема за жена дъщерята на княз Властимир и има двама сина — Хвалимир и Цуцимир. Над всички области обаче успява да се издигне Дукля. През 780 начело на тази област стои княз Вишеслав, след това — неговият син Радослав, а с внука Властимир (ок. 820—855) се свързва формирането на сръбската държава (вж. Сърбия през IX и X век).

 

Хърватите попадат под влиянието на Византия и Франкската империя, в резултат на което се формират две Хърватии — Далматинска и Посавска (между реките Драва и Сава). Посавска Хърватия попада под властта на франките. През 819 княз Людевит (819—823) вдига въстание против франките, като се опитва да привлече придунавските слав. племена тимочани, браничевци и абодрити. През 823 обаче той е убит и Посавска Хърватия е подчинена от франките. Център на хърватския политически живот става Далматинска Хърватия начело с княз Борна. Във виз. извори се съобщават имената на няколко князе в Далматинска Хърватия през IX в.: Мойслав (839), Търпимир (845—864), Домагой (864—876), Седеслав (876—879) и Бранимир (след 879). Известно е, че през 863 Хърватско е въвлечено във война с българите на страната на Византия. Като се възползват от борбата между Византия и Каролингите, хърватите още при княз Търпимир разширяват територията на страната си, а в края на IX в. отхвърлят зависимостта от Византия и Немското кралство. През първата четвърт на X в. при владетеля Томислав (ок. 910 — ок. 928) Далматинска Хърватия е силна държава. Тя присъединява към себе си Посавска Хърватия, Босна, както и редица далматински градове. През 925 папата дава на хърватския владетел титлата крал. Страната, която още през първата половина на IX в. е приела християнството, все повече изпада под влияние на Римската църква. На Сплитския събор (925) дори е прието решение против извършването на богослужението на слав. език. Все по това време възниква и въоръжен конфликт между Б-я и Хърватско, инспириран от папата.

 

 

            Лит.:

·       Дринов М. С. Заселение Балканского полуострова славянами. — ЧОИДЦ 1872, 4, отд. 1, с. 1—176;

·       Снегаров Ив. Епархийските списъци като исторически извори за християнизацията на балканските славяни. — ИИБИ, 6, 1956, с. 647—656;

·       Византијски извори за историју народа Југославије. 2. Београд, 1959, с. 37—65;

·       История на България. 2. Първа българска държава. С., 1981, с. 25—59.

 

Петър Петров

 

 

644

 

    СЛОВО ЗА ПРАВАТА ВЯРА — вж. Написание за правата вяра.

 

    СЛОВО ЗА ПРЕНАСЯНЕ МОЩИТЕ НА КЛИМЕНТ РИМСКИ — вж. Херсонска легенда.

 

 

    (46). СЛОНСКИ, Станислав (Słoński, S.) (9.Х.1879—8.III.1959) — полски езиковед — палеославист и полонист, един от създателите на полската славистика. Роден в Михалув, Варшавска област. Средно образование завършва във Варшава (1898). Следва лингвистика в Ягелонския унив. в Краков (1898) при Я. Бодуен де Куртене и Я. Розвадовски; завършва право във Варшава (1903). По-късно отново следва лингвистика в Хайделберг и Лайпциг (1904—1907). Ученик е на немските лингвисти А. Лескин, Е. Сиверс, К. Бругман, Е. Виндиш, В. Вунт. Освен славистика изучава санскритски език, общо и сравнително езикознание. Защитава дисертация на тема „Die Übertragung der griechischen Nebensatzkonstruktionen in den altbulgarischen Sprachdenkmälern“ (1907). Преподавател по полски език (1907—1914). Преподавател, извънщатен и редовен проф. (от 1924) в Катедрата по слав. филология във Варшавския унив., от 1915 — неин ръководител. През 1925— 1926 преподава полски език в Софийския унив. Председател на Полско-българското д-во (1924—1926) и на Полското д-во на езиковедите. Чуждестр. член на БАН (1930). Член на Полската АН (1934). Почетен д-р на Софийския унив. (1939). Член на редакционните колегии на списанията „Poradnik Językowy“ (1932—1959), „Prace Filologiczne“ (1937—1934), „Język Rosyjski“ (1948—1950). Награден е c медал „10 години свободна Полша“, Офицерски кръст на ордена „Полска Одродзона“ (1954), орден „Щандар Праци“, медал за научна и педагогическа дейност. Умира във Варшава.

 

Дисертацията на С., определила основната област на неговата научна дейност — палеославистиката и по-конкретно старобълг. език, е посветена на проблемите на превода на грц. сложноподчинени изречения. Въз основа на задълбочен анализ и върху богат материал от източници от най-ранния период на старобълг. писменост (Мар. ев., Зогр. ев., Асем. ев., Сав. кн., Син. пс., Син. евх. и Супр. сб.) С. изяснява структурата и особеностите на синтактичното свързване в сложноподчинените изречения. Тази актуална и днес монография има значение и за изследователската работа върху истор. синтаксис на всички слав. езици. Издадената от С. христоматия „Wybór tekstów starosłowiańskich (starobułgarskich)“ (1926, 1952) съдържа фрагменти от всички значителни старобълг. паметници. Включен е и речник приложение. Тя е една от най-издържаните публикации от този тип; полезна е не само при обучението по старобълг. език и старобълг. литература, но и като отправна точка за филологически изследвания. Съществен научен принос на С. е неговият цикъл от студии, посветени на семантиката и функциите на старобълг. глаголни представки (1937). Той съдържа пълен, систематично подреден материал от всички по-важни старобълг. паметници и детайлно изследване на неговата семантика. Плод на дългогодишния труд на С. върху описателното изследване на старобълг. език е речникът към един от най-ценните старобълг. паметници — Синайския евхологий (1934). В него е представен богат езиков материал за изследователски цели. Изключително ценен като учебно помагало и с безспорна научна стойност е и друг труд на С. — „Gramatyka języka starosłowiańskiego (starobułgarskiego)“ (1950). Тя e плод на всичките му дотогавашни изследвания и обобщава многогодишния му научен опит.

 

Проблеми, свързани с кирилометодиевистиката, С. поставя освен в старобългаристичните си изследвания и в

 

 

645

 

някои полонистични и компаративистични трудове, в рецензии и др. В своята старобългарска граматика той подчертава, че езикът на Кирил и Методий, който по-късно разширява функциите си, е изграден върху един от югозападните („македоно-български“) диалекти за нуждите на един слав. народ, българския (с. 3). Тази теза той поддържа и в „Historia języka polskiego w zarysie“ (1934), в частта, посветена на бълг. език: „Езикът на тези преводи, известен от по-късните преписи на книгите, наричан старославянски или староцърковнославянски, всъщност е старобългарският език. Този език, малко видоизменен, става после църковен език на южните славяни и в продължение на няколко века е и техен книжовен език“ (с. 9). Същото становище С. застъпва в „Tak zwane perfectum w językach słowiańskich“ (1926, c. 25) и другаде. Така той ясно изтъква етническата същност и международното значение на старобълг. език. Задълбочен и прецизен в научноизследователската си работа като славист, С. преценява, че въпросът за бълг. характер на македонските диалекти е от първостепенно значение за славистиката и поддържа мнението си и като редактор на „Prace filologiczne“, където публикува чужди и свои материали, свързани с този проблем (напр. във „W. Jagić o kwestji macedońskiej“ — PF, 1927, p. 462—464).

 

Станислав Слонски

 

От голямо значение за славистиката и полонистиката са трудовете на С„ посветени на историята на полския език, на неговото съвременно състояние, както и изданията на старополски паметници: „O języku Jana Kohanowskiego“ (1949), „Psałterz Puławski (wstęp, tekst i słownik)“ (1916), „Słownik polskich błędów językowych“ (1947) и др.

 

 

            Съч.:

o   Die Übertragung der griechischen Nebensatzkonstruktionen in den altbulgarischen Sprachdenkmälern. Kirchhain N.-L., 1908, 6 + 79 p.;

o   Rękopis Psałterza Puławskiego i jego homograficzny przedruk Pilińskich z roku 1880. — Sprawozdania z posiedzeń Warszawskiego Towarzystwa Naukowiego, 4, 1911, p. 79—85;

o   Przyczynki do Słownika Psałterza Horiańskiego. — Sprawozdania z posiedzeń Warszawskiego Towarzystwa Naukowiego, 6, 1913, p. 11—19;

o   Psałterz Puławski (wstęp, tekst i słownik). Warszawa, 1916, 16+481 p.;

o   Wybór tekstów starosłowiańskich (starobułgarskich). Lwów, 1926 (Lwowska Biblioteka Slawistyczna, 1), 6+151 p.;

o   Tak zwane perfectum w językach słowiańskich. — PF, 10, p. 1—33;

o   W. Jagić o kwestji macedońskiej. — PF, 11, p. 462—464;

o   O rzekomym wpływie łacińskiej Vulgáty na starosłowiański przekład Ewangelji. — Slavia, 6, 1927—1928, p. 246—264;

o   Funkcje prefiksu werbalnego do- w języku starosłowiańskim. — PF, 14, 1929, p. 86—93;

o   Funkcje prefiksu na- w języku starosłowiańskim. — PF, 14, 1929, p. 129—153;

o   Funkcje prefiksów werbalnych pre- i pro- w języku starosłowiańskim. — Sprawozdania z posiedzeń Warszawskiego Towarzystwa Naukowiego, 22, 1929, p. 40—82;

o   Funkcje prefiksu werbalnego uw języku starosłowiańskim. — Sprawozdania z posiedzeń Warszawskiego Towarzystwa Naukowiego, 23, 1930, p. 63—107;

o   Funkcje prefiksu werbalnego o-/ob- w języku starosłowiańskim. Warszawa, 1931 (отд. отп. от: Księga pamiątkowa celem uczczenia 350-ej rocznicy założenia Uniwersytetu Stefana Batorego), 50 p.;

o   T. Lehr-Spławiński, Cz. Bartula. Zarys gramatyki języka staro-cerkiewnosłowiańskiego na tle porównawczym. 2 изд. Lwów, 1930 (рец.). — Przegląd pedagogiczny, 50 (15), 1931, 14, p. 326—327;

o   Dzieje języka polskiego. — In: Wiedza o Polsce. Warszawa, 1931, p. 1—26;

o   Funkcje prefiksu werbalnego razw języku starosłowiańskim. — PF, 15, 1933, p. 241—262;

 

 

646

 

o   Mrongowiusz jako gramatyk. — In: Krzysztof Celestyn Mrongowiusz. 1764—1855. Księga pamiątkowa. Gdańsk, 1933, p. 203—211;

o   Z powodu słownika do „Psałterza Synajskiego“ (Синайская Псалтырь. Приготовил С. Северьянов. Петроград, 1922) (рец.). — PF, 16, 1934, р. 29—32;

o   Index verborum do Euchologium Sinaticum. Warszawa, 1934, 8+152 p.;

o   Wydanie i opracowanie językowe psałterza Wolfenbüttelskiego. — PF, 16, 1934, p. 227—230;

o   Historia języka polskiego w zarysie. Lwów-Warszawa, 1934, 176 p. (3 изд. Warszawa, 1953, 147 p.);

o   Pisownia wyrazów słowiańskich w języku polskim. — PJ, 1935, 5; p. 106—109;

o   Funkcje prefiksów werbalnych w języku starosłowiańskim (starobułgarskim). Warszawa, 1937, 386 p.;

o   Słownik polskich błędów językowych. Warszawa, 1947, 282 p.; O języku Jana Kohanowskiego. Warszawa, 1949, 100 p.;

o   Gramatyka języka starosłowiańskiego (starobułgarskiego). Warszawa, 1950, 172 p.;

o   Wybór tekstów starosłowiańskich (starobułgarskich). Wydanie uprawione i uzupełnione. Warszawa, 1952, 8+138 + 6 p.

 

            Лит.:

·       Младенов Ст. Два въпроса из старобългарската граматика. — СпБАН, 35, 1926, с. 37—46;

·       Романски Ст. Станислав Слонски. — ЛБАН, 13, 1929—1930 (1931), с. 37—38;

·       Куљбакин С. — JO, 13, 1933—1934, с. 231—233 (рец.);

·       Manteuffel G. Uniwersytet Warszawski w latach 1915/1916 — 1934/1935. Kronika. Warszawa, 1936, p. 197, 208;

·       Sieczkowski A. Czterdziestolecie pracy prof. S. Słońskiego w Uniwersytecie Warszawskim (1915—1955). — PJ, 1955, 7, p. 241—250;

·       Мирчев К. Проф. Станислав Слонски на 75 години. — БЕ, 6, 1956, 1, с. 73—74;

·       Динеков П. Професор Станислав Слонски. — СпБАН, 4, 1959, 2, с. 113;

·       Sieczkowski A. Wspomnienie о profesorze Stanisławie Słońskim (9.X.1879—8.III.1959). — PJ, 1959, 3—4, p. 97—101;

·       Słoński Stanisław (1879—1959). — In: Słownik Współczesnych Pisarzy Polskich. 3. Warszawa, 1964, p. 166—168;

·       Słoński Stanisław. — In: Wielka encyklopedia powszechna PWN. 10. (Robi — Step). Warszawa, 1967, p. 592;

·       Куeв К. Проф. Станислав Слонски. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 320—322;

·       Сечковски А. Професор д-р Станислав Слонски. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 3, р. 129—132;

·       Пенев П. Приносът на проф. Станислав Слонски в проучването на старобългарския език. — Научни трудове на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, 25, 1987, 1. Филология, с. 43—49.

 

Малина Иванова

 

 

    (47). СЛУЖБА, последование (грц. ἀκολουθία, старобълг. слоужьба, послѣдованиѥ) — литургичен термин с две значения: 1. Системна последователност от текстове (библейски и светоотечески четива, молитви, проповеди, псалми, библейски песни, химни), четени и пети в определен ред в дадени часове или периоди от денонощието; синоним на това значение е понятието богослужение. 2. Химнографска композиция от песеннопоетически (химнични) произведения за денонощния богослужебен цикъл, изпълнявани на точно определен ден от църковната година.

 

С. в първото значение на понятието са два вида: редовни и частни. Редовните (обществени, постоянни, обикновени) се извършват според действащия църковен устав, в точно определен ред, всекидневно във всеки храм в течение на цялата църковна година. В зависимост от времето на тяхното протичане са : вечерня, повечерие, полунощница, утринна, часове (I, III, VI и IX) с междучасия. Изграждането им става от три вида елементи: всекидневни текстове и песнопения, неизменни за всяка С. отделно във всички дни на годината; текстове и песнопения, ориентирани към седмичния кръг, които се променят с настъпването на всеки седмичен ден; текстове и песнопения, приспособени към дните на годината съобразно възпоменаваните в тях събития или лица. Частните (специални, особени, извънредни) С. се извършват според частните потребности на вярващите, без ограничение по време и място и без връзка с календарен или седмичен цикъл, според Требника или според особени чинопоследования. Отслужват се само от епископ или йерей. Такива са: Божествената литургия, тайнствата (напр. кръщение, миропомазване, брак), молебенът, различните специални чинове (напр. освещаване на храм, ръкополагане в свещени степени, голям и малък водосвет и др.). Деленето на С. на два вида не е абсолютно, напр. литургията може да бъде причислена както към извънредните, така и към редовните С., когато се свързва с другите последования

 

 

647

 

в денонощието, а молебенът може да се извършва в храма или в дома на мирянина.

 

Във второто значение на термина, като съвкупност от изменяемите песнопения, които се включват на точно определени места във вечерния или утринния дял на богослужението, С. може да бъде: за даден седмичен ден (седмичния кръг), напр. С. за неделя, понеделник и т. н., и С., посветена на светец или християнски празник от годишния кръг. Седмичните С. зависят от установените посвещения на дните от седмицата (неделя за Възкресението, понеделник за покаянието и безплътните сили, вторник за покаянието и за Йоан Предтеча, сряда и петък за Кръста и Богородица, четвъртък за апостолите и Николай Мирликийски, събота за Всички светци и за починалите, събота вечер за Св. Троица). Събрани са в Октоиха, където съставят осем групи според реда на гласовете във виз. осмогласна система. С. за неподвижните календарни празници са събрани в Минея, за празниците на Великопостния цикъл — в Триода, за празниците от пасхалния и следпасхалния цикъл — в Цветния триод (Пентикостара). Особена разновидност представляват т. нар. общи С. (за пророк, пророци, за мъченик, мъченици), чийто текст е предназначен за честване на определен тип светец и се адаптира към конкретни лица при липса на специална С. за тях.

 

Като химнографска композиция С. е динамична структура, построена на мозаичния принцип. Тя има синкретичен характер, защото се изгражда от различните жанрови форми на химнографията (стихира, тропар, канон, седален, светилен, кондак, икос); съставът и позицията им в С. се регламентират от правилата на Типика. Поради двойната ориентираност на всеки богослужебен ден (от една страна, той е свързан със седмичните посвещения, а от друга — с празника по Минея, Триода или Пентикостара) една и съща С. може да попада в различно богослужебно обкръжение и да се съчетава с различен репертоар в течение на денонощния цикъл, но това не води до нова нейна редакция, тъй като структурата и съставът ѝ се запазват без значение на комбинираните с нея песнопения. Същевременно нейната отворена композиция допуска вариативност на съставящите я текстове или на отделни по-големи компоненти, при която едни текстове се заменят с други със същото посвещение, добавят се нови химнографски творби към съществуващите поредици, позицията на някои песнопения се променя; по този начин възникват редакции на С.

 

Оформянето на С. е резултат от дълга еволюция под влияние на различни манастирски практики. Произходът ѝ се корени в палестинската и ерусалимската песнотворческа и богослужебна традиция; окончателно е завършена (почти в съвременния си вид) от монасите в Студийския манастир край Константинопол. В зависимост от действащия църковен типик С. са студийски (с двуделна структура — вечерня и утринна) и ерусалимски (с триделна структура — малка вечерня, велика вечерня и утринна). Другите разлики засягат празничните С., които според изискванията на Ерусалимския типик се отличават с по-голям обем на песенния репертоар, а според Студийския притежават повече общи черти със С. за седмичния кръг.

 

С. до средата на XIV в. са от студийски тип. Известните старобълг. С. — Службата за Константин-Кирил, Службата за Кирил и Методий, Службата за Методий от Константин Преславски, Службата за Аполинарий Равенски от Климент Охридски, общите служби от Климент Охридски, Службата за цар Петър — имат двуделна структура. Като устойчиво ядро те включват следните песнопения: три стихири, канон, седален. За някои от тях (Службата за Кирил,

 

 

648

 

Службата за Методий, Службата за Климент Охридски, Службата за цар Петър) се предполага и наличието на четвърта стихира (за утринната), тропар за празника, светилен, кондак (евентуално икос), но по-късното проникване на нови текстове в структурата им затруднява реконструкцията на първоначалния състав (Б. Райков, 1993). През XIII— XIV в., след въвеждането на Типика на св. Сава Сръбски в южнослав. практика, настъпват промени в строежа на С. — появява се агрипния за големите празници, разширява се съставът на стихирите за утринната и вечернята, увеличава се броят на седалните, паримиите и проложните четива се влючват на богослужебните им места. След средата на XIV в. в южнослав. практика изцяло се налага Ерусалимският устав — въвежда се новата триделна структура на С., нараства химнографският ѝ състав. С такъв строеж са търновските С. от това време — напр. Службата за ПараскеваПетка с предполагаем автор Евтимий Търновски. За да бъдат приведени в съответствие с новите изисквания, към някои от по-ранните старобълг. оригинални С. се добавят песнопения, като се развива последование за малка вечерня. С. за царица Теофана, Георги Софийски, Йоан Сучавски и Никола Софийски са двуделни (без малка вечерня), но носят други основни композиционни белези според правилата на Ерусалимския устав. След XIV в. особено актуални в южнослав. практика стават молебните С. — химнописецът Ефрем създава цели цикли за Иван Рилски и за Богородица.

 

 

            Лит.:

·       Литургика или наука за богослужението на Православната църква. Съставил Епифаний Нестеровский. Превел с някои съкращения и допълнения йеромонах Макарий. С., 1906, с. 177—369;

·       Μπεκατώρος Г. Ἀκολουθία. — In: Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 1. Ἀθῆναι, 1962, col. 1217—1221;

·       Τωμαδάκης Ν. Παρακλητικοὶ Κανόνες. — In: Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 10. Ἀθῆναι, 1967, col. 3839;

·       Богдановић Д. Византијски књижевни канон у српским службама средњега века. — В: О Србљаку. Београд, 1970, с. 97—129;

·       Кожухаров Ст. Търновската книжовна школа и развитието на химничната поезия в старата българска литература. — В: Търновска книжовна школа. 1. С., 1974, с. 277—309;

·       Райков Б. Старата славянска служба на Константин Философ — Кирил. — СФ-С, 21, 1993, с. 5—13;

·       Суботин-Голубовић Т. Упоредно проучавање структуре српских и византијских минеја старијег периода. — В: Проучавање средњовековних јужнословенских рукописа. Београд, 1995, с. 439—446.

 

Мария Йовчева

 

 

    СЛУЖБА ЗА ИВАН РИЛСКИ — вж. Иван Рилски, Химнография старобългарска.

 

    СЛУЖБА ЗА КИРИЛ — вж. Служби за Кирил и Методий.

 

    СЛУЖБА ЗА МЕТОДИЙ — вж. Константин Преславски, Служби за Кирил и Методий.

 

    СЛУЖБА ЗА ЦАР ПЕТЪР — вж. Химнография старобългарска.

 

 

    (48). СЛУЖБИ ЗА КИРИЛ И МЕТОДИЙ латински. Най-ранното споменаване на Константин-Кирил в западната литургична практика е свързано с култа към св. Климент Римски. Среща се в деветото четиво за празника на светеца в архетипния лекционарий на Доминиканския орден (cod. XIV L1, f. 225v, Главен архив на ордена, Санта Сабина, Рим), съставен между 1246 и 1259. Текстът е поместван и по-късно — напр. в лекционария на доминиканците от Тулуза, написан между 1306 и 1326 (Л. Бойл, 1978).

 

Същинска С. К. и М. се появява в средата на XIV в. и произтича от политиката на чешкия крал Карл I (1346— 1378, от 1347 — имп. на „Свещената римска империя“ Карл IV) и неговата национална доктрина. Няма доказателства нито в Чехия, нито в Моравия за съществуване на Кирило-Методиев

 

 

649

 

литургичен култ преди Карловата епоха; дори паметник от XII в. като Кристиановата легенда не доказва наличието му (Фр. Граус, 1971). Аргумент в полза на това твърдение е датата за честване на светците — 9 март, въведена в средата на XIV в. Това показва липсата на непрекъсната кирило-методиевска традиция, за каквато се привеждат неубедителни доказателства (Р. Вечерка, 1964; Я. Лудвиковски, 1965). Карл IV основава през 1347 Емаузкия манастир, за патрони на който са въздигнати и Кирил и Методий. Извършен със съгласието на папа Климент VI (1342—1352), този акт се смята за canonisatio aequipollens на слав. апостоли в Чехия (В. Ткадълчик, 1977); в декрета за основаването на манастира те са изтъкнати като патрони на Чешкото кралство след Св. Богородица и св. Йероним, но преди св. Адалберт и св. Прокоп. Това включва слав. първоучители в литургичната практика и обуславя написването на служба за празника им. Официалният декрет, постановяващ честването им в Оломоуцкия диоцез като патрони на Моравия, е издаден от архиепископ Йоан Волк през 1349 (най-старият му препис е запазен в cod. 82 от XIV в. в Словашкия държ. архив в Братислава). От Прага и Оломоуц празникът е пренесен в Полша, където е засвидетелстван официално през 1436 — на Краковския синод под предстоятелството на епископ Збигнев Олешницки. Тогава именно между празниците на светци от висок ранг, чието честване се разрешава по време на Великия пост, е споменато и честването на Кирил и Методий — „изповедници, патрони и апостоли на кралството“. Очевидно решението узаконява вече налагаща се практика; създават се условия за нов етап в развитието на култа — през втората половина на XV в. в краковските мисали и бревиари се включват служби за солунските братя (В. Шенк, 1982, с. 58).

 

Предполага се, че най-старата С. К. и М. е възникнала в Емаузкия манастир, но нито една от достигналите до наши дни служби не принадлежи към типа бенедиктински манастирски последования, каквото вероятно е било съставеното за нуждите на манастира (Ткадълчик, 1977, с. 96). От предназначените за празника на 9 март литургични текстове са съхранени мисални формуляри и бревиарни служби с перикопи от Посланието на апостол Павел до евреите (7: 23) и Евангелието от Лука (12: 35), а също така антифони и респонзории, които се използват в общата служба за изповедници (commune de pluribus confessoribus). В молитвената част двамата братя се прославят като църковни предстоятели, изповедници, апостоли и покровители.

 

Най-ранни от съхранените служби са „кратките“ (според формата на записването им в литургичните сборници), които се състоят от традиционната молитва от общата служба за изповедници и за мъченици с имената на светите братя и четивата — последователни текстове от техните лат. жития. В бревиари от втората половина на XIV в., предназначени за нуждите на Пражкия и на Оломоуцкия диоцез, е включена легендата Quemadmodum (Cod. XIV El 8 — Liber viaticus iuxta ordinem nove rubrice Olomucensis, в Националния музей в Прага; Cod. F XLII — Notula de tempore et de sanctis secundum chorum Pragensem, в библиотеката на Митрополитския капитул в Прага, дн. в Архива на Пражката крепост; Cod. Mk 116 в Университетската библиотека в Бърно; Cod. S 34 — Breviarum Pragense от 1393, в Градския архив в Бърно). Четива от легендата Beatus Cyrillus са включени в Codd. R625 — Liber horarum от 1395, и R612 — бенедиктински бревиар от първата половина на XV в. (MMFH, 2, с. 337). Първопечатен бревиар на Оломоуцкия диоцез и краковски ръкописен бревиар от XV в. — Cod. 29 в библиотеката на

 

 

650

 

Латинска римувана служба за св. Кирил и св. Методий, препис от XIVXV в.

 

Митрополитския капитул в Краков, съдържат четива от Моравската легенда.

 

Службата, известна според началната фраза на въвеждащия антифон за навечерието на празника с наименованието „Adest dies gloriosa“, отразява следващ етап в развитието на лат. литургична традиция за Кирил и Методий. Ал. Теодоров-Балан (1934) я нарича Моравска служба, препечатвайки първото и издание, подготвено от Б. Дудик (1879) под заглавие „Historia sanctorum Cyrilli et Metudii confessorum“. В него терминът historia не означава житие, каквато е по-честата му употреба, а е част от средновековното наименование за римувана лат. служба — historia rhymata (rimata). То ce обяснява с връзката на респонзориите, а често и на антифоните, с историята на съответния светец или празник. „Adest dies gloriosa“ принадлежи към часовите последования, при които химнът, антифонът и респонзорият (без псалмите, четивата и молитвата) са структурирани в ритъм и рима.

 

Основни единици на бревиарната служба са молитвените часове, обединени в календарни дни — част от календарните седмици, чийто цикъл се определя от Великден. Отделният молитвен час се състои от псалмодия, четиво и молитва, предхождани от въведение и завършващи с отпуск. Денонощният богослужебен кръг започва с утринна (matutina или vigilia). Единствено при големи празници часовите последования за деня започват на вечернята на предишния ден (in primis vesperis). Така започва и „Adest dies gloriosa“, което показва високия ранг на Кирило-Методиевия литургичен празник. Както и при първия тип служби легендата Quemadmodum е основен източник — от нея са взети текстовете на антифоните и някои респонзории, преправени като римувана проза, а евангелските четива, псалмите, химните и верзикулумите са заети от общата служба за светци (commune sanctorum). „Adest dies gloriosa“ c четива по Quemadmodum е поместена напр. в хорален сборник от края на XIV в. — весперарий XVA10 в Националния музей в Прага, както и в ръкописни оломоуцки бревиари от XV в.: Codd. N22/S30 и L261 в Градския архив в Бърно; Cod. 2.1759 (Theol., in 4°) 4 в РНБ в Санкт Петербург; Codd. RB-15, RB-7 и RB-8 в Силезийската научна библиотека в Опава; Cod. V в Католическата библиотека в Кремнице. Същата служба с четива по Кристиановата легенда е засвидетелствана в оломоуцки бревиар от 1467 — Cod.R-A3 в Силезийската научна библиотека в Опава, и бенедиктински бревиар от XV в. — Cod. R419 на Университетската библиотека

 

 

651

 

в Бърно. Очевидно е, че ръкописната традиция на паметника сочи като място на употреба преди всичко Оломоуцкия диоцез, макар че съдържанието на някои от респонзориите и антифоните предполага връзка с „целия чешки род“ (tota gens Bohemorum).

 

Втората кирило-методиевска римувана служба, която според началото на въвеждащия антифон трябва да се нарече „Gaudet plebs Christianorum“, е свързана повече с литургичната практика на Пражкия диоцез. Тя е запазена в ръкопис от края на XIV или началото на XV в. в Пражката национална и университетска библиотека — Cod. I.E.25, но досега е останала извън полезрението на кирилометодиевистите с изключение на едно споменаване под линия у Ткадълчик (1977, с. 96). Нейната римувана част е публикувана в сборник, посветен на този тип литургична поезия в средновековни ръкописни паметници, като образец на маниерното сложно изграждане на римуваното стихосложение през късния XIV и XV в. (Г.-М. Древес, 1889, с. 160—162). Посочени са и химните за вечернята и за повечерието, съответно Festa celebria collit ecclesia и Gaudet mater ecclesia. В описа на ръкописите от Пражката национална и университетска библиотека (Й. Труларж, 1905, с. 210—211) е отбелязано, че паметникът съдържа житийно четиво, но не се посочва коя легенда е използвана.

 

Третият тип богослужебно последование за Кирил и Методий се съдържа като служебен формуляр в някои лат. мисали — ръкописи и инкунабули от западнослав. земи, където освен календарни бележки понякога се срещат и служебни формуляри за празника на светците (напр. в ръкописните Missale velut Pragense от XIV/XV в. — Cod. R 3575 в Народната и университетска библиотека в Загреб, и Missale Cracoviense — cod.7 от втората половина на XV в., и cod.2 от 1410/1420 в библиотеката на Митрополитския капитул в Краков, и др.; в печатните Missale Olomucence от 1499 и 1405, Missale Pragense от 1507, Missale Cracoviense pro itinerantibus от 1545, и др)·

 

В лат. обред Мисалът е литургична книга на извършващия службата свещеник, която съдържа всички текстове на молитвите, четивата и песнопенията на църковната служба. Специалните служби за отделни светци, подредени в кръга на църковната календарна година, принадлежат към частта, наречена Proprium de sanctis. Именно в нея се намират служебните формуляри за празника 9 март, обикновено означен като първостепенен празник — „duplex“. Тези мисални формуляри съдържат същите перикопи както бревиарните служби — Посланието на апостол Павел до евреите (7: 23) и Евангелието от Лука (12: 35). Трите молитви, завършващи трите основни богослужебни действия, са посветени на паметта на божиите изповедници и йереи и „наши апостоли и покровители“ (in memoria sanctorum tuorum confessorum atque pontificum, necnon apostolorum et patronorum nostrorum Cyrilli et Metudii), които са призовани към „вярност на християнството“ (ad credulitatem fidei christianae). Молитвеният текст остава почти неизменен от времето на създаването му през XIV в. до края на XIX в. В полската редакция на Римския мисал след Тридентския събор от края на XVI в. се въвеждат служби на полските патрони от стари полски мисали. В кирилометодиевската служба в нея се явява промяната „за единство в християнството“ (ad unitatem fidei christianae), засвидетелствана в съставените през 1580 от Ст. Соколовски „Officia propria patronům regni Poloniae“. Като четива се използват текстовете на краковската редакция на Моравската легенда, част от легендата Quemadmodum и три други компилации (Сл. Бърлиева, 1992). По това време в Чехия литургичният култ към

 

 

652

 

слав. първоучители заглъхва (З. Нейдели, 1955) и споменът за тях се съхранява преди всичко в историографските съчинения, където те са свързани с покръстването на първите чешки християнски владетели. Полската редакция на службата се използва до 1880, когато в нея като четива за Кирил и Методий се въвеждат откъси от енцикликата Grande mimus на папа Лъв XIII (1878—1903), обявяваща солунските братя за светци на цялата Католическа църква с празник на 5 юли. От 1897 празникът се чества на 7 юли, а от 1970 римският църковен календар предвижда служба за тях в деня на Успение Кирилово — 14 февруари; на тази дата те се честват и след като през 1980 папа Йоан Павел II ги обявява за съпокровители на Европа.

 

 

            Лит.:

·       Martyrologium Romanum auctore Baronio Sorano. Venetiis, 1606, p. 145;

·       Dudík B. Historische Forschungen in der Kaiserlichen Öffentlichen Bibliothek zu St. Petersburg. — SAWW, 95, 1879, p. 341—350;

·       Snopek F. Mše ve slavnost’ sv. Cyrilla a Methoděje. Z missálu tištěného r. 1505. — Sborník Velehradský, 3, 1883, p. 294—295;

·       Polkowski I. Cześć śś. Cyryla i Metodego w Polsce według ksiąg liturgicznych i legend od końca XIII wieku. W Krakowie, 1885, p. 10—35;

·       Dreves Gu.-M. Liturgische Reimoffizien des Mittelalters. 1. Leipzig, 1889, p. 160—162;

·       Černý F. Evangeliář Olomoucký. Praha, 1902, p. 105, 126, 250, 269;

·       Trulář J. Catalogus codicum manu scriptorum Latinorum qui in C. R. Bibliotheca asservatur Publica atque Universitatis Pragensis asservatur. 1. Pragae, 1905, p. 210—211;

·       Теодоров-Балан A. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 190—195;

·       Mešní formulář z 9. března v Missale Romanum Prageine, 1522. — Sborník Velehradský, Nová řada, 14, 1946, p. 94;

·       Nejdеlý Z. Dějiny husitského zpěvu. 5, 1955, p. 169;

·       Večerka R. Cyrilometodějský kult v české středověké tradici. — ČČH, 12, 1964, p. 40—43;

·       Ludvíkovský J. Great Moravian Tradition in 10th Century Bohemia. — Magna Moravia, p. 525—566;

·       Magnae Moraviae fontes historici. 2. Textus biographici, hagiographici, liturgici. Brno, 1969 (OUPB, 118), p. 337—345;

·       Graus F. Die Entwicklung der Legenden der sogenannten Slavenapostel Konstantin und Method in Böhmen und Mähren. — Jahrbücher für Geschichte Osteuropas, N. F., 19, 1971, p. 180—181;

·       Tkadlčík V. К datování hlaholských služeb o sv. Cyrilu a Metoději. — Slovo, 27, 1977, p. 96—124;

·       Воуle L. Dominican Lectionaries and Leo of Ostia’s Translatio S. Clementis. — In: San Clemente Miscellani. 2. Romae, 1978, p. 195—204;

·       Schenk W. Kult liturgiczny świętych Cyryla i Metodego w Polsce. — Zeszyty naukowe Wydziału humanistycznego Uniwersytetu Gdańskiego. Slawistyka, 3, 1982, p. 57—61;

·       Vragaš S. Cyrilometodskć dedičstvo v náboženskom, narodnom a kulturnom živote Slovákov. Zürich, 1991, p. 55;

·       Бърлиева Сл. Преписи на латински извори за св. Кирил и Методий от сбирката на Библиотека Vallicelliana в Рим. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 3, р. 49—54;

·       Eggers М. Das Erzbistum des Method. Lage, Wirkung und Nachleben der kyrillomethodianischen Mission. München, 1996, p. 105—106, 119—120;

·       Бърлиева Сл. Оломоуцкият и Пражкият мисал и службите за св. Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 1, p. 12—25.

 

Славия Бърлиева

 

 

    (49). СЛУЖБИ ЗА КИРИЛ И МЕТОДИЙ старобългарски. Богослужебната прослава на Кирил и Методий има многовековна традиция в историята на православното славянство. За паметта на слав. първоапостоли са съчинени множество църковни песнопения, най-ранните от които водят началото си от IX—X в. Химнографските текстове имат разнообразно съдържание и обхващат различни жанрови форми. В достигналите до наше време ръкописи най-често репертоарът е разположен според реда на богослужебното последование, но има и ръкописи, в които песнопенията са групирани по жанров признак. Разнообразие се наблюдава и по отношение на състава. В много от преписите има добавки и преработки, дело на книжовници, творили по различно време и на различни места. По традиция в славистиката църковнопесенният репертоар за паметта на слав. първоучители се разглежда според групирането му в отделни служби (последования). Обособени са три основни групи текстове: Служба за паметта на св. Кирил Философ (14 февр.), Служба за паметта на св. Методий (6 апр.) и Общ канон за Кирил и Методий (6 апр.). В църковнослав. богослужебна практика се употребява и специална Обща служба за двамата светци, която се изпълнява на 11 май, но тя има късен произход.

 

 

653

 

Службата за свети Кирил Философ е открита от В. И. Григорович по време на неговото пребиваване в Атон през 1844—1845 в среднобълг. празничен миней от XIII в., притежание на Зографския манастир. Днес основната част от ръкописа, известен като Добриянов миней, се пази в Одеса, а листовете със Службата — в Библиотеката на РАН в Санкт Петербург (сигн. 24.4.12). Текстът по Добрияновия миней е публикуван от Григорович през 1862 и 1865; той лежи в основата и на други следващи издания. В Б-я е препечатан от Ал. Теодоров-Балан (1934). Друг препис на Службата в руски нотиран миней за февр. от XII в., съхраняван в Синодалната сбирка в ГИМ, № 164, е обнародван от А. В. Горски през 1856 (публикацията е препечатана и през 1865). Синодалният препис е използван по-късно и от други автори. Сведения за разпространението на Службата публикува А. И. Арсенев (1865); той посочва разночетения, извлечени от староруски ръкописни минеи от XII—XIII в., намиращи се в сбирката на Московската синодална типография (РГАДА). Въз основа на копие от руски ръкопис от XII в., намерено в книжата на А. X. Востоков, Службата е публикувана през 1867 от И. И. Срезневски заедно с разночетения от други осем преписа. Ръкописът, от който е направено копието, днес е с неизвестно местонахождение. Между ръкописите, използвани за разночетения, е и т. нар. Палаузовски препис от XIII в. (дн. в Библиотеката на РАН, сигн. 24.4.11), от който Срезневски извлича и публикува няколко допълнителни стихири, включени и към изданието на Теодоров-Балан. Други два преписа от Службата са публикувани от А. И. Александров, съответно през 1893 и 1895. Единият текст е извлечен от т. нар. Драганов миней (Зографски трефологий) от XIII в. Листовете, на които са били поместени Службата за Кирил Философ и Службата за Методий, са били откъснати от ръкописа и днес са с неизвестно местонахождение. По Драгановия миней Службата е обнародвана и от Й. Иванов (1931). Другият издаден от Александров текст се намира в сръбски пергаментен ръкопис от XIV в., притежание на манастира „Св. Пантелеймон“ в Света гора. През 1907 К. Радченко обнародва Службата по среднобълг. миней от XIII в., намерен в Бълг. митрополия в Скопие. Публикуваният от него текст е препечатан от Иванов (1931). Ръкописът, който погрешно се идентифицира от някои изследователи с т. нар. Скопски миней от НБКМ (№ 522), днес е с неустановено местонахождение. През 1910 Н. В. Шляков публикува Службата по ръкопис от XVII в. от сбирката на Μ. П. Погодин (№ 323) с разночетения и добавки от други преписи. Към традиционния състав на Последованието в Погодиновия препис са добавени нови песнопения, които са пригодени към изискванията на Ерусалимския устав. По препис от XVII в. в ЦИАИ, № 89, произхождащ от Етрополския манастир „Св. Троица“, Службата е публикувана от Ив. Гошев (1938). Към текста са приведени и разночетения от празничен миней от XV—XVI в. (в НБКМ, № 140). През 1957 Б. Ангелов обнародва Службата по празничен миней от XV в. (в Научния архив на БАН, № 23). По състав Последованието се отличава значително от останалите преписи. В него е поместен неизвестен дотогава канон за светеца на глас осми. Хр. Кодов въвежда в научно обръщение (1963) друг препис от НБКМ, намиращ се в миней за февр. и март от края на XV в. (№ 902). По среднобълг. ръкопис от XIII—XIV в., съхраняван в Хлудовата сбирка (в ГИМ, № 152), Службата е публикувана от Ангелов (1967). Тя съдържа неизвестни дотогава стихири, в които Кирил и Методий са възпети заедно. През 1969 Б. Райков публикува други два преписа от НБКМ — единият е поместен в

 

 

654

 

Службата за св. Кирил Философ. Хлудов препис, XIII—XIV в.

 

среднобълг. ръкопис от XIII в. (№ 895), а другият — в служебен миней за февр. от 1608 (№ 141). За разпространението на Службата в светогорските манастири свидетелства и откритият от К. Нихоритис среднобълг. препис от XIV в., съхраняван във Великата лавра „Св. Атанасий“; в него песнопенията за св. Кирил са съчетани с песнопения за св. Авксентий. Текстът е публикуван от Нихоритис в няколко научни издания. По ръкопис от XVI в., съхраняван в Люблин (Полша), Службата е публикувана от Ал. Наумов (1988). Друго Последование за Кирил Философ е намерено и публикувано от Кл. Иванова (1992) в празничен миней от XVII в., притежание на Баварската държ. библиотека в Мюнхен. То се отличава почти изцяло от всички останали преписи на Службата. Еднакви са само тропарът и кондакът. Подредбата на песнопенията е според изискванията на Ерусалимския устав. Иванова открива и препис от Службата в среднобълг. празничен миней от XIV в., притежание на Синайския манастир „Света Екатерина“ (№ 25). Този препис не е публикуван; за него Иванова съобщава през 1985 в непубликуван доклад и дава кратки сведения в статия, посветена на Службата за св. Ахил Лариски (1991). По празничен миней от XVI в., съхраняван в ЦИАИ (№ 113), Службата е отпечатана от Тр. Кръстанов (2000). Препис от Службата обнародва и А. Стойкова (2000). Той се намира в празничен миней от XVII в., притежание на Румънската АН в Букурещ (№ 717). В Последованието Стойкова открива една преработена стихира за Кирил, заимствана от Службата за св. Онисим. В монография на Б. Мирчева (2001) са публикувани редица преписи, използвани до момента предимно за разночетения — четири руски преписа от XII—XIV в., съхранявани в Типографската сбирка на РГАДА (№ 104, 105, 98, 131), както и два южнослав. преписа от XIV в. от Хлудовата сбирка (в ТИМ, № 164 и № 166); в двата Хлудови преписа има единични песнопения, които не се срещат в другите ръкописи. Типографският препис 131 е обнародван (от микрофилм) и от П. Стефанов (1993). Въз основа на същия староруски миней Службата е публикувана и от Е. М. Верешчагин (2001). В своята монография Мирчева включва и един неизвестен препис от 1690 от сбирката на Почаевската лавра въз основа на фотокопие, намерено в Научния архив на БАН.

 

Няколко преписа от Службата за св. Кирил Философ са известни само по библиографски данни, посочени от Ангелов (1958) и Б. Карастоянов (1993). Отбелязани са и единични песнопения от нея, записани към отделни месецослови. Най-често това са тропарът и кондакът.

 

 

655

 

Освен в научните издания Службата е обнародвана и в издания за съвременните богослужебни нужди на слав. православни църкви, като текстът е приспособен към нормите на църковнослав. език, а съдържанието на песнопенията е подложено на известно редактиране. В Б-я такова издание е осъществено през 1958 от епископ Партений въз основа на изданието на Руския св. синод от 1885 и публикациите на Иванов и Теодоров-Балан. Съществуват и новобълг. преводи на Службата, поместени в научнопопулярни сборници, антологии и христоматии. През 1985 тя е публикувана в превод на полски език от Наумов.

 

Освен в изданията на отделни преписи Службата за св. Кирил Философ е предмет на разглеждане и в редица други трудове. Дискутират се главно въпросите на авторството, времето и мястото на възникване, състава, особеностите на съдържанието и и др. Григорович, който разглежда заедно Службата за Кирил и Службата за Методий, се изказва неопределено за авторството им. Според него двете творби са не по-късни от X в. Горски приема, че Службата за Кирил се е появила преди Методиевата смърт, когато Кирило-Методиевите ученици са могли все още свободно да посещават Рим и да извършват свещенодействия около гроба на своя наставник. Основание за своето предположение Горски намира в съдържанието на предпоследния тропар от IX песен на канона, в който се споменава за певци, стоящи около гроба на светеца. За късен произход на службите за слав. първоапостоли — не по-рано от края на XI в., говори А. Д. Воронов. Той смята, че в основата на запазените текстове лежат грц. оригинали. Срещу неговото становище решително възразява Н. С. Державин. Според него службите имат слав. произход и съвсем определено се свързват с името на Климент Охридски. Твърдението на Державин се основава главно на езикови и стилови белези. Към предположението за Климентово авторство се присъединява и Ангелов. Той разглежда Кириловата служба заедно с Канона за Кирил и Методий, като изтъква необходимостта от специален анализ на текстовете с цел да се потърси връзка с известните произведения на Климент Охридски. Такава връзка по-късно се опитва да установи Райков, който обръща внимание на редица съвпадения и паралели с общите служби на Климент Охридски. Според Райков първоначалното ядро на Службата за Кирил е възникнало в западнослав. земи. За постепенно възникване на Службата говори и Гошев, но той не се ангажира с по-конкретна хипотеза относно времето и авторството. Теодоров-Балан смята, че С. К. и М. имат бълг. произход и не могат да бъдат по-ранни от X в. За възникване на Кириловата служба преди 885 се изказва епископ Партений. Той обръща внимание на факта, че в текста никъде не се споменава името на другия брат — Методий, което според него е указание, че творбата е възникнала преди Методиевата смърт. В своята статия, посветена на Службата за Методий и открития в нея акростих с името на Константин Преславски, Др. Костич излага становище за наличие на акростих и в Службата за Кирил. Според Костич в VIII и IX песен на канона се чете името на Кирило-Методиевия ученик Сава — Сава пı-алъ („Сава възпявал“). Това предположение се възприема от някои изследователи, но срещу него са изказани и възражения, които произтичат преди всичко от непоследователното четене на акростиховата буква  — веднаж като а, друг път като ı-а, както и от необичайната за акростиховите фрази на виз. и слав. песнописци употреба на минало глаголно време — пı-а или пı-алъ. В непубликуван доклад, изнесен през 1985, Ст. Кожухаров свързва възникването на Службата с дейността на Наум Охридски,

 

 

656

 

а Нихоритис се опитва да обоснове хипотезата за непосредственото участие на Методий в написването на творбата. Според наблюденията на Райков, който анализира всяко отделно песнопение, използвайки за основа издадения от Григорович Добриянов препис с въведената от издателя номерация, повечето преписи имат устойчив състав. Това позволява да се заключи, че те отразяват текст, близък по състав и структура до първоначалния. Промени се забелязват по отношение на пет песнопения. С оглед на тяхното наличие или отсъствие Райков дели ръкописите на две основни групи. Първата е определена като архаична. Тя показва, че първоначалното ядро на творбата е възникнало още в моравско-панонските земи. Преписите от втората група отразяват по-късна редакция. Промените и съкращенията в нея са резултат от стремежа за отстраняване на елементите от текста, разкриващи дейността на Константин-Кирил сред западните славяни. Според Райков тази редакция е възникнала на бълг. почва. Издаденият от Шляков Погодинов препис в класификацията на Райков е представен отделно; в него Службата е разширена и обогатена с нови песнопения. Самостоятелно е представен и публикуваният от Ангелов препис в празничния миней № 23 от Научния архив на БАН. Значителните различия в неговия състав дават основание на Райков да определи това последование като отделно съчинение за Кирил Философ. Към това мнение се присъединява Стойкова, която прави съпоставка с открития от Иванова текст в Синайския празничен миней № 25. Становището за наличие на втора древна Служба за Кирил Философ в слав. ръкописна традиция се основава преди всичко на различния канон, представен в двата преписа. Между останалите песнопения обаче има текстове, които се срещат и в другите преписи на Службата. Освен това между двата канона се забелязват белези на музикално-композиционна съгласуваност. Техните гласове са съответно четвърти и плагалният му осми глас. Въз основа на всичко това би могло да се предположи, че първоначално Службата за Кирил Философ е съдържала два канона, подобно на установените два канона в Службата за Методий (Г. Попов, 2001).

 

Доста по-различна в сравнение с всички останали преписи е Службата в Мюнхенския празничен миней. От традиционните песнопения за светеца в Последованието са представени само отпустителният тропар на глас четвърти, както и кондакът на глас втори, но с друг икос, различен от икоса на останалите преписи. Особености в съдържанието на отделни песнопения дават основание на Иванова да предположи, че Последованието е възникнало на сръбска почва, най-вероятно през XVI в. Иванова установява и сходства със Солунската легенда. Отделни песнопения от тази Служба за Кирил Философ са засвидетелствани и в други ръкописи. Напр. славата на глас шести с начало: Тобою въса сръб’скаа землı-а хвалит’ се с҃тлю Куриле..., е публикувана от Гошев въз основа на ръкописни източници от XVI—XVII в., съхранявани в сбирката на ЦИАИ.

 

В някои преписи има преработени или приспособени песнопения за светеца, заимствани от други служби — за св. Авксентий (14 февр.), за св. Онисим (15 февр.), за св. Методий (6 апр.). Тези преработени песнопения вероятно не са принадлежали към първоначалния състав на Службата, а са били добавени по-късно.

 

В изследванията са потърсени източниците и връзката на текста със съдържанието на други произведения от Кирило-Методиевия кръг. По-обстойно на този въпрос се спира Гошев, според когото основните източници на творбата са ЖК и Похвалното слово за Кирил и Методий. Наблюдения и съпоставки в

 

 

657

 

тази насока има и Мирчева, която търси сходства с творби на Йоан Златоуст и други произведения от Кирило-Методиевия кръг. Значително редактиран по съдържание текст е представен в публикувания от Радченко Скопски препис. В отделни негови песнопения към името на Кирил е добавено името на Методий, а към съществителното кънигъı — прилагателното блъгърскъıи, с което е подчертан бълг. характер на разпространяваните сред западните слав. народи книги, преведени от Кирил и Методий. Някои конкретни въпроси на съдържанието се коментират във връзка с анализа на разночетенията между преписите. Обобщен преглед на различните становища по този проблем е направен в монографията на Мирчева (2001), в която се разглежда и езикът на преписите. Музикалните особености на Службата са анализирани в изследванията на Карастоянов.

 

Запазените преписи с Последование за паметта на Кирил Философ на 14 февр. разкриват две основни ръкописни традиции. Засега по-късната е представена само от един пълен препис — в Мюнхенския празничен миней от XVII в.; в него общи с останалите преписи са само тропарът на глас четвърти и кондакът на глас втори без икоса. Погодиновият препис от XVII в. е звено между двете традиции; в него характерните за ранната традиция песнопения са съчетани с добавени по-късно. Всички останали преписи отразяват конкретни етапи от разпространението на ранната служба за светеца. В тях е включен следният песенен репертоар за Кирил Философ (отделните песнопения са представени с инципити, извлечени от съответните издания; към каноните е посочено само началото на първия тропар от първа песен; песнопенията са групирани по жанров признак, а конкретното богослужебно предназначение въз основа на означенията в преписите е дадено към пояснителния текст):

 

            1. Канон на глас четвърти — Въ чѣшѫ прмѫдрости божѣствьнѣи ти ȣстьнѣ прїложи... (Добриянов препис, по Теодоров-Балан). Канонът е получил широко разпространение. Засвидетелстван е както в най-старите руски минеи, така и в архаичните южнослав. ръкописи. Съпоставката показва сравнително устойчива текстова традиция. Като по-съществено различие е отбелязан третият тропар от VIII песен (№ 35 според номерацията на Райков), който е запазен само в архаичната група преписи. В някои преписи има съкратени по състав песни, както и различия по отношение на ирмосите. Редакционна промяна в текста на канона има в публикувания от Радченко Скопски препис — преработени по съдържание тропари и добавки с името на Методий и прилагателното блъгърскъıи.

 

            2. Канон на глас осми — Вышнемоу наоучи се оучению и прѣмоудрости... (БАН № 23, по Ангелов). Канонът е запазен само в два преписа — БАН № 23 и Синай № 25. Иванова отбелязва във втория препис наличието на II песен, която липсва в БАН № 23. Тропарите на този канон не са включени в номерацията на Райков. Някои особености на съдържанието са разгледани от Ангелов. Въпросът за произхода на творбата остава открит. Има основание да се предполага, че текстът е бил включен като II канон към първоначалния състав на Службата (Попов, 2001).

 

            3. Група стихири на глас четвърти (Добриянов препис, по Теодоров-Балан) — Красотѫ прѣсвѣтьлѫѩ дѣтѣль имѣѧ...; Кротокъ мѫдростиѫ...; Житиѥ бес порока... Стихирите са широко разпространени. В повечето ръкописи те са означени като стихири на „Господи возвах“ с подобен Дастъ знамениѥ. В няколко преписа е посочен друг подобен — I-ако доблı-а. Има и отделни ръкописи, в които стихирите са означени като самогласни. В Хлудовия препис № 164 първите две стихири са обозначени като стиховни на вечернята на глас трети, а третата е записана като

 

 

658

 

„слава“ след тях на глас втори. Независимо от различните обозначения, преписите показват сравнително устойчива текстова традиция.

 

            4. Група стихири на глас четвърти (Хлудов препис № 164, по Мирчева) — Вьсиı-а ı-ако сл҃нце лоучамиї...; Ниї гладь ниї напасть ниї нагота...; Слад^с҄ѡ вѣрою б҃жıхъ словесь... Тази група се среща сравнително по-рядко. Като стихири на „Господи возвах“ текстовете са записани в Хлудовия препис № 164 и в преписа на Румънската АН № 717. Във втория ръкопис като подобен е посочен I-ако доблı-а. В БАН № 23 и Синай № 25 първата стихира е записана като „слава“ на „Господи возвах“, а останалите две като стихири на стиховните. Само първата стихира е записана след канона в два други ръкописа — НБКМ № 895 и Хлудов № 166. Във втория препис текстът е означен като светилен. Въпросът за произхода на стихирите и принадлежността им към първоначалния състав на Службата се нуждае от допълнително изясняване.

 

            5. Група стихири на глас осми (Палаузовски препис, по Теодоров-Балан) — Кыриле славне оучителю...; Кто можеть исповѣдати чюдеса господнѣ...; О сладькы оучителю Кириле... Стихирите са засвидетелствани само в Палаузовския препис, където са означени като стихири на хвалите и „слава“ след тях. Въпросът за произхода на тези текстове не е решен.

 

            6. В различните преписи се срещат и отделни единични стихири, най-често означени като „слави“. Това са: 6.1. Стихира на глас шести — Ѥзыкомь нови ап^с҄ль б^с҄ы... (Хлудов препис № 164, по Мирчева). Засвидетелствана е само в Хлудовия препис № 164, където е означена като слава на „Господи возвах“; 6.2. Стихира на глас шести — I-ависта се ı-астреба б҃гоноснаа Кириле и Меөодиѥ... (Хлудов препис № 166, по Мирчева). Записана е само в Хлудовия препис № 166 като утринна стиховна стихира; 6.3. Стихира на глас осми — Дивна дѣла твоı-а г҃и... (Пантелеймонов препис, по Нихоритис). Среща се в два ръкописа — в т. нар. Пантелеймонов препис от XIV в. и в по-късния Погодинов препис № 323 от XVII в. В Пантелеймоновия препис песнопението е означено като „слава“ на „хвалите“. Въпросът за произхода на изброените песнопения се нуждае от допълнително проучване.

 

          7. В преписите се срещат и стихири, за които е установено, че са заимствани от други служби. Тези певчески текстове вероятно не са принадлежали към първоначалния състав на Службата. Това са: 7.1. Три стихири на глас осми (Хлудов препис № 152, по Ангелов) — О прѣславное ^дчю таина оутаена...; Кто не дивит сѧ ваю мѫдрости...; С҃тыи ѡ҃че Кириле и Меөодие вы бо исповѣдаста... В Хлудовия препис № 152 стихирите са записани в началото на Службата след трите стихири на глас четвърти. В I стихира се споменава само името на Методий. Във II и III стихира е добавено и името на Кирил. Забелязва се непоследователна употреба на двойствено число. Същите три стихири, но без името на Кирил, са поместени след канона в Службата за Методий, представена в Хлудовия миней № 156. Най-вероятно първоначално стихирите са принадлежали само към Методиевата служба, а по-късно са били преработени и приспособени към Службата за Кирил, представена в Хлудовия препис № 152 (Попов, 2001); 7.2. Друго заимствано песнопение е една стихира на глас осми, която се намира в Службата за св. Авксентий — Чистаа доуховьнаа свѧтыхь памѧт... (Добриянов препис, по Теодоров-Балан). Включена е като „слава“ на „Господи возвах“ в Добрияновия миней, както и в други ръкописи. 7.3. От службата за св. Онисим (15 февр.) е заимствана следната стихира на глас четвърти — Свободноѫ волеѫ д҃ше самоволнаѫ... (Румънската АН № 717, по Стойкова).

 

 

659

 

Тя е записана като „слава“ на „Господи возвах“.

 

            8. Тропар на глас четвърти: От пелень прїлежьно премѫдрость сестрѫ себѣ сътворивъ... (Добриянов препис, по Теодоров-Балан). Тропарът е несъмнена част от първоначалния състав на Службата. Среща се и в месецословите под дата 14 февр. Поместен е и в Службата за св. Кирил, представена в Мюнхенския празничен миней от XVII в. В Хлудовия препис № 152 песнопението е поместено след III песен на канона, където е означено като седален.

 

            9. В преписите са засвидетелствани две песнопения, означени като седални — седален на глас първи Божиı-ами мольбами просвѣщь си сьрдце... (Добриянов препис, по Теодоров-Балан) и седален на глас осми I-ако зарѣ просвѣщь всѧ земѧ... (Добриянов препис, по Теодоров-Балан). Според Райков тези песнопения обособяват ръкописите в две основни групи. Седалният на глас осми е характерен за архаичната група ръкописи. В неговия текст е възпята дейността на Кирил сред западните славяни. Райков смята, че седалният на глас първи се е появил по-късно, тъй като неговото съдържание е по-общо.

 

            10. Кондак и икос на глас втори (Добриянов препис, по Теодоров-Балан) — Тврьдымь и богодъхновеннымъ ȣчением просѣщаѫ мирь...; Прѣсвѣтлое житие възлюбивъ мѫдре... Принадлежността на тези текстове към първоначалния състав на Службата е несъмнена. Кондакът се среща и в отделни месецослови. Записан е, но с друг икос, и в новата Служба за Кирил в Мюнхенския миней от XVII в.

 

            11. Най-голямо разнообразие преписите показват по отношение на светилните. Техните начала според различните преписи са: Ѣко свѣтилника тѧ Христос мирови показа и ȣчїтелѣ вселенѣи... (Добриянов миней, по Теодоров-Балан); П^дрѣ бг҃мь с҃те сконча житие свое... (Драганов миней, по Иванов); I-ако npѣcвѣтлаı-а зарı-а вьсиı-авь ... (Пантелеймонов препис, по Нихоритис); Вь цр҃квы бж҃ствьнѣи и ѥврѣисти ѡтрочи... (Хлудов препис № 164, по Мирчева). Както бе отбелязано, в Хлудовия препис № 166 като светилен е означен текстът на една от стихирите на глас четвърти - Вьсиı-авь ı-ако сл҃нце лоучами притьчнами (по Мирчева). Произходът на тези песнопения не е изяснен.

 

 

            От Службата за свети Методий са запазени сравнително малко преписи. Два от тях са намерени в среднобълг. ръкописи от XIII в. — Драганов миней и Добриянов миней, свързани по произход с бълг. книжовно средище в Зографския манастир, в които е открита и Службата за Кирил Философ. Въз основа на преписа в Драгановия миней Службата за Методий е издадена най-напред в сп. „Български книжици“ през 1860. По Драгановия препис текстът е препечатан през 1875 от архимандрит Леонид. П. А. Сирку също препечатва Службата през 1885. Ново издание по Драгановия миней осъществява през 1893 А. Александров. Въз основа на същия ръкопис Службата е обнародвана и от Иванов (1931).

 

Службата за св. Методий. Изданието в „Кирилло-Мефодиевский сборник“, 1865 г.

 

 

660

 

Другият Светогорски зографски препис е намерен от Григорович заедно със Службата за Кирил в Добрияновия миней от XIII в. Преписът е публикуван през 1862 и препечатан отново през 1865. По Добрияновия миней текстът е издаден през 1930 и от П. А. Лавров. Същият текст е използван и от Теодоров-Балан. Листовете, съдържащи Службата за Методий, се съхраняват с отделна сигн. (24.4.12) в Библиотеката на РАН в Санкт Петербург. В бележки към своята публикация Григорович привежда и три стихири за Методий, поместени под дата 6 апр. в онази част от ръкописа, означена от него като втори дял на Добрияновия миней. Този ръкопис, който всъщност е отделна книга, днес се намира в Одеската държ. библиотека (сигн. ОГНБ 1/5). Две от поместените в него стихири за Методий се намират и в другите преписи. Различна е само третата стихира с начало: Моравскыѫ землѧ велеи гражднинъ...

 

Важно научно значение има откритото през 1998 от Л. В. Мошкова и А. А. Турилов църковнопесенно Последование за Методий, поместено в служебен миней № 156 от Хлудовата сбирка в ГИМ. Ръкописът е от края на XIII — началото на XIV в. Наред с някои от известните вече песнопения, Хлудовият препис съдържа и един напълно непознат канон за светеца на глас шести. В неговия текст Мошкова и Турилов забелязват наличие на фразов акростих, чиито правописни особености разкриват древна глаголическа първооснова. Те публикуват текста на Последованието, което определят като неизвестна древна служба за слав. първоучител Методий.

 

В някои ръкописи се срещат само единични песнопения за Методий, извлечени от неговата Служба. Най-често това са тропарът и кондакът, записани към съответната дата (6 апр.) в месецословите. Сведения за такива единични песнопения могат да се намерят в някои описи и изследвания.

 

Службата за Методий е обнародвана и с оглед на богослужебните нужди на слав. православни църкви. Църковнослав. издание е осъществено от Светия синод на Руската православна църква през 1885. В него към трите стихири на „Господи возвах“ на глас четвърти е добавена и известната от публикацията на Григорович стихира с начало: Моравскыѫ землѧ велеи гражднинъ... Това издание, сверено с публикуваните от Иванов (1931) и Теодоров-Балан (1934) текстове, лежи в основата на Службата, обнародвана в Б-я от епископ Партений (1958).

 

Съществуват и новобълг. преводи на Службата, поместени в научнопопулярни сборници и христоматии. През 1985 Службата е издадена на полски език от Наумов.

 

Последованието за Методий първоначално се разглежда заедно със Службата за Кирил. Като предполагаем автор на двете творби се сочи Климент Охридски. Нов етап в изследванията върху текста започва през 30-те г. на XX в. През 1936 Дж. Павич съобщава, че в канона има акростих с името на автора — Константин. Павич предполага наличие на втора песен, в резултат на което реконструира акростиха по следния начин: доб[раг]о Методиа п[о]ет Константин. Акростихът е забелязан и от Костич (1938). Той изключва вероятността за наличие на втора песен и възстановява акростиха така: добро Методи та поıѫ Константини. Днес четенето на Костич се възприема от повечето изследователи. Независимо от различията при реконструкцията на акростиховата фраза, двамата специалисти достигат до еднакви изводи относно името на автора. За тях няма съмнение, че това е ученикът на Методий Константин Преславски. Павич изказва становище, че творбата е възникнала в Цариград през 887, тъй като в един от тропарите се отправя молитва за царя. Тази молитва според него се отнася за виз. император.

 

 

661

 

Трябва обаче да се отбележи, че тропарът с молитвата е богородичен по съдържание и не е включен в акростиха. Този тропар би могъл да бъде заимстван от друг виз. канон; такова заимстване е установено по отношение на богородичния тропар в III песен (Попов, 1988). Следователно богородичните тропари в канона не биха могли да имат непосредствена доказателствена стойност за произхода на Службата.

 

Въпросът за времепоявата на Методиевата служба е актуализиран във връзка с откриването на оригиналната старобълг. част в текста на Триода (Попов, 1978). Новооткритите факти водят до заключението, че текстът на Службата е бил създаден по същото време, когато е бил създаден и Триодният цикъл на Константин Преславски. Основно свидетелство за това са почти еднаквите изрази в двете химнографски произведения, в които авторът отправя молитва за „разгонени от триезичници раби“, които „сега“ (в момента на създаването на творбите) „се скитат по чужди земи“. Тези важни хронологически податки съвсем определено насочват към събитията, настъпили след Методиевата смърт, когато учениците били прогонени вече от Моравия. Към обстоятелствата около появата на Службата насочва и първият тропар от IX песен на канона. В него се казва, че просветените люде на Моравия и Панония били събрани заедно, за да празнуват паметта на светеца. От Пространното житие на Климент Охридски е известно, че веднага след като били принудени да напуснат западнослав. земи, Кирило-Методиевите последователи се устремили към Б-я. За да не бъдат обаче открити от своите преследвачи, учениците били принудени да се разпръснат на групи и да търсят различни пътища, за да се доберат до бълг. столица. Със сигурност може да се предположи, че още през зимните месеци на 886 една немалка част от учениците успяват да достигнат Б-я, където намират радушен прием. Това са не само Климент, Наум и Ангеларий, за пристигането на които се говори подробно в Климентовото житие от Теофилакт Охридски, но и редица други последователи на слав. първоапостоли. За такава група, съставена от презвитери и дякони, се разказва в най-старото житие на Наум Охридски. Вероятно по други пътища в Плиска по това време са се установили и други Кирило-Методиеви ученици. Следователно въз основа на податките в съдържанието на Службата за Методий и в известните истор. сведения би могло да се стигне до извода, че текстът на творбата е възникнал в бълг. престолнина или в нейните околности по времето, когато учениците били събрани вече там. Може да се предположи, че най-вероятно Службата е била създадена във връзка с годишнината от смъртта на светеца и за пръв път е била изпята на 6 апр. 886 (Попов, 1988, 2001).

 

Нов важен момент в проучванията върху Службата за Методий е публикуваното през 1998 от Мошкова и Турилов последование. В сравнение със състава на познатите до този момент преписи, съдържащи канон с авторския подпис на Константин Преславски, в Хлудовия препис има нови песнопения, между които и един напълно неизвестен канон на глас шести. Анализирайки състава и съдържанието на текста, Мошкова и Турилов стигат до категоричен извод относно неговото ранно възникване и връзката му с най-древния пласт на Кирило-Методиевата традиция. В канона те установяват наличие на акростих, макар и значително повреден в резултат на настъпили съкращения и размествания на тропари. Изхождайки от съдържанието на текста, те са склонни да отнесат неговото възникване към периода много скоро след Методиевата смърт, преди още Кирило-Методиевите ученици да са пристигнали в Б-я.

 

 

662

 

Мошкова и Турилов не се ангажират с по-определено становище относно авторството, но между другото обръщат внимание на някои езикови и стилови особености, които насочват към творчеството на Климент Охридски. Централно място в статията им заема въпросът за реконструкцията на акростиха. Според тях в канона е имало и втора песен, която по-късно е била съкратена, а някои от нейните тропари са били прехвърлени към други песни. Мошкова и Турилов предлагат следната реконструирана акростихова фраза: ı-ак[ож] з[ар]имі влнами пı-аснми п[о]ю ар[х]иѥр[ѥ]ѥ мѥто[д]иı-а. В предложената реконструкция като безспорно може да се приеме четенето на втората част от акростиховата фраза: ... пı-аснми поѭ архиереı-а методиı-а. Съдържанието на първата част обаче остава твърде неясно. Хлудовият препис дава възможност за наблюдения и съпоставки, които позволяват да бъде потърсено друго четене. При новата реконструкция се изхожда изцяло от засвидетелствания в Хлудовия препис текст, като вероятността за първоначалното наличие на втора песен се изключва. Приема се, че в първоначалната структура троичните тропари са присъствали във всяка песен на канона, каквато е обикновената химнографска практика. Затова те са взети под внимание при реконструкцията на акростиховата фраза. В резултат на анализа е разчетен в акростих авторският подпис на книжовника — добре познатият от редица акростихови творби на Климент Охридски съкратен вариант на неговото име — Клим. В акростиха е използвана характерната средновековна езикова формула за авторско обозначаване чрез личното местоимение за 1 л. ед. ч. а (според правописа на Хлудовия препис ı-аз) и името на автора след него. Така фразата добива следния цялостно завършен смисъл: ı-аз (аз) К[л]им [х]в[а]лнам[и]и пı-аснми п[о]ѭ ар[х]иер[еı-а] Меето[д]иı-а („Аз, Климент, с хвалебни песнопения възпявам архиерея Методия“) (Попов, 2001).

 

Възстановен по този начин, текстът на акростиха съдържа важно сведение, което потвърждава основния извод на Мошкова и Турилов за древния произход на канона, както и изказаното от тях предположение за авторско участие на Климент Охридски. Заедно с това установените два канона за светеца поставят в нова светлина въпросите за появата, първоначалния състав и по-нататъшното разпространение на Методиевата служба. Наличието на два канона, дело на двама различни автори, не означава, че има две отделни служби за светеца. Създаването на два или повече канони за паметта на един и същ светец или за едно и също църковно събитие е нещо обикновено в историята на виз. химнография. Най-вероятно двата канона за Методий са възникнали по едно и също време, в една и съща творческа среда. Няма никакви основания да се твърди, че единият текст е създаден, за да измести от употреба другия. Особености в музикално-композиционната структура на двете творби водят по-скоро до обратния извод — за взаимно допълване и връзка между двата певчески текста. Прави впечатление напр., че каноните са написани на съответстващи си в осмокласната система гласове — единият на глас втори, а другият — на плагалния на глас втори шести глас. Тази особеност в никакъв случай не говори за противопоставяне или опит за изместване на единия текст от другия, а за допълване в резултат на съгласувано и целенасочено песнотворчество. Подобна зависимост се наблюдава и в ранната Служба за Кирил. Двата канона са били необходими, за да оформят състава на по-тържествено песенно последование, подобаващо за паметта на слав. първоапостоли. Може да се направи извод, че Службата за Методий възниква като колективна възхвала, дело на Кирило-Методиевите ученици,

 

 

663

 

с основно участие на двама от тях — Константин Преславски и Климент Охридски. Това становище се съгласува напълно с откритите през последните десетилетия факти за творческо сътрудничество между тези книжовници.

 

Вероятно през ранния старобълг. период (IX—X в.) Методиевата служба се е разпространявала в ръкописната традиция в своя пълен състав. По-късно съставът е бил подложен на съкращения в зависимост от конкретни литургични нужди, изисквания или предпочитания на отделни преписвачи. Поради тази причина в запазените преписи се наблюдават отлики, които са резултат от различния подбор при настъпилите съкращения. Така в Добрияновия и в Драгановия миней попада единият канон, а в Хлудовия миней № 156 — другият, който допълнително е бил подложен на съкращаване, като от него са били извадени цели осем тропара с цел броят им във всяка песен да бъде сведен до четири. Появилите се различия между отделните преписи не водят до обособяване на отделни служби. Съкращенията и подборът на първоначалния песенен състав до голяма степен носят белега на формално отношение към текста. Свидетелство за това е Климентовият канон в Хлудовия миней № 156. Неизвестният преписвач на ръкописа или на протографа е подходил твърде формално към текста в стремежа си да съкрати състава на канона, пренебрегвайки напълно акростиха. Много важна доказателствена стойност за общата първооснова на всички запазени преписи имат съвпадащите песнопения. Това са две от стихирите на глас четвърти, както и седалният на глас четвърти, поместен и в трите преписа след III песен на канона. Незначителните разночетения между тях говорят за устойчива ръкописна традиция, която отвежда непосредствено към първоначалния старобълг. текст.

 

В изследвания върху Службата са засегнати и някои по-конкретни въпроси на съдържанието. Като интересно биографично допълнение за Методий се разглежда текстът на втория тропар от I песен на канона, в който се споменава, че преди да стане монах, слав. първоучител имал съпруга и деца. Това съобщение се възприема от изследователите като действителен факт от живота на светеца (Иванов, 1937; П. Динеков, 1950; С. Нанков, 1962, и др).

 

В запазените преписи от Службата за Методий са засвидетелствани следните песнопения (текстовете са групирани по жанров признак, като посочените инципити са извлечени от съответните издания): 1. Канон на глас втори — Даждь Христе Спасе едине милосрьде ... (Добриянов миней, по Теодоров-Балан). Акростих (според четенето на Костич): Добро Методи тѧ поѭ Константин. Канонът е записан в Добрияновия и Драгановия миней. 2. Канон на глас шести — [I-ако свѣтла те сл҃нца ѡ(т) вьстокь пославь вл(д)ка ... (Хлудов миней № 156, по Мошкова, Tyрилов). Акростих (според четенето на Попов): I-аз (Аз) Клим хвалнами пı-аснми поѭ архиереı-а Методиı-а. Канонът е записан само в Хлудовия миней № 156. 3. Група стихири на глас четвърти — Законь благодати наказателѣ стѧжав си... (Добриянов миней, по Теодоров-Балан); Господень (Дав҃дьскъı в Хлудовия миней № 156) Меөодїе блажене... (Добриянов миней, по Теодоров-Балан); Апостолскѫѫ благодатъ не исполоу от бога приїмь... (Добриянов миней, по Теодоров-Балан); Моравьскъıѥ земле велеı гражданинь... (Хлудов миней № 156, по Мошкова, Турилов). Две от стихирите (втората и третата) са поместени във всички преписи, включително и в Одеския миней (ОГНБ 1/5). Четвъртата стихира е засвидетелствана

 

 

664

 

само в Хлудовия препис 156 и в Одеския миней. И в трите преписа стихирите са означени на „Господи возвах“ с подобен Зъвани съвъıше. 4. Група стихири на глас осми (Хлудов препис № 156, по Мошкова, Турилов) — Прѣславноѥ чоудо таина оутаѥнаı-а...; Кто не дивить се твоѥи моудрости...; С҃те ѡче Меөодиѥ тъıи исповѣда Х(с)а вь ѥзъıки новъı.... Стихирите са поместени след канона. Като подобен е посочен О прѣславьноѥ. Същите стихири са включени в преработен вид в Хлудовия препис № 152 на Службата за Кирил Философ. 5. Тропар на глас четвърти — Свѧщеника ти Христе творѧще свѣтло трьжество ȣспениа... (Добриянов миней, по Теодоров-Балан). Освен в Добрияновия и в Драгановия миней тропарът е засвидетелстван и в отделни месецослови. 6. Седален на глас четвърти — I-ако сльнца свѣтлость вьстока тѧ Христос въсиı-авъ... (Добриянов миней, по Теодоров-Балан). Седалният е записан и в трите преписа след третата песен на канона. 7. Кондак и икос на глас втори (Добриянов миней, по Теодоров-Балан) — Божестьвна и вѣрна Меөодиа вси вьспоимь людие...; Царствна Паномиа (вместо Панониа) коупно новии сѫще людие.... Кондакът и икосът са записани в Добрияновия и в Драгановия миней. Само кондакът се среща и в отделни месецослови.

 

В своята публикация върху древните канони за Кирил и Методий наред със Службата за св. Кирил Философ по Синодалния препис от XII в. Горски обнародва и Общ канон за свети Кирил и свети Методий, поместен в руски нотиран ръкопис от XII в. — служебен миней за апр. от Синодалната сбирка (в ГИМ, № 165). В текста на Канона Горски открива и разчита анонимен фразов акростих, който гласи: Курила философа и блажена Методиı-а поѭ („Възпявам Кирил Философ и блажения Методий“). През 1930 преписът е преиздаден от Лавров. Същият текст е включен и в изданието на Теодоров-Балан (1934); заедно с нотацията е обнародван от Карастоянов (1993). Втори препис от Канона е открит и публикуван от Мирчева. Той се намира в руски служебен миней за апр. от XIV в., ръкопис № 111 от Типографската сбирка на РГАДА. В сравнение с обнародвания от Горски текст Типографският препис е непълен. В песните липсва по един тропар (обикновено четвъртият по ред), в резултат на което последователността на акростиха е нарушена. Канонът е издаден в новобългарски превод в сб. „Слова на светлината“ (1995); преведен е на полски език от Наумов (1985).

 

Откривателят на Канона Горски разглежда някои особености на съдържанието му, въз основа на които стига до извода за ранното възникване на творбата и за принадлежността на нейния автор към паството на Методий. По-късните изследователи са склонни да свържат текста с творчеството на Климент Охридски. За целта те привеждат предимно езикови и стилови аргументи (Державин, 1929; Ангелов, 1967, и др.). В подкрепа на хипотезата за авторско участие на Климент Охридски са посочени и някои еднакви или сходни по съдържание места от други негови химнографски творби (Кр. Станчев, Попов, 1988). Обърнато е внимание и на еднаквите богородични тропари в Канона и в общите служби на Климент Охридски (Мирчева, 2001). Мирчева анализира подробно състава, съдържанието и езика на двата запазени преписа. Кратък преглед на съдържанието прави и Нанков, който определя Канона като стара служба за слав. първоапостоли, противопоставяйки го на новата църковнослав. обща служба. Музикалните особености на Синодалния препис № 165 са разгледани от Карастоянов. И в двата ръкописа Канонът

 

 

665

 

е записан самостоятелно, без примеси с други песнопения. Началото на първия тропар от I песен гласи: Къıı-а достоинъıı-а принесоу похвлальнъıı-а пѣсни... (Синодален препис № 165, по Горски).

 

В съвременната богослужебна практика на слав. православни църкви се употребява и Обща служба за свети Кирил и свети Методий, предназначена за изпълнение на 11 май. В Б-я Службата е обнародвана през 1958 от епископ Партений в основно преработен вид. Особено променен е канонът, който представлява почти изцяло нова творба с изграден от автора слав. азбучен акростих. В труда на епископ Партений са отстранени много от недостатъците на предишните издания. Общата църковнослав. служба е издадена и в различни руски певчески сборници. Сведения за тях, както и пълен списък (инципитарий) на песенния репертоар на Последованието, са публикувани от Карастоянов.

 

 

            Изд.:

o   Горский А. В. О древних канонах святым Кириллу и Мефодию. — ПТСО, 15, 1856, с. 33—48 (същото в: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 271—284);

o   Български книжици, 3, бр. 18, септ. 1860, с. 54—59;

o   Григорович В. И. Древнеславянский памятник, дополняющий житие славянских апостолов свв. Кирилла и Мефодия. Казань, 1862, 29 с. (същото в: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 235—270);

o   Арсеньев А. Варианты к службе св. Кириллу из списков Московской Типографской библиотеки. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 250— 255;

o   Срезневский И. И. Служба св. Константину Философу по восьми спискам. — В: Срезневский И. И. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. СПб., 1867 (ЗИАН, И, 1), с. 65—78;

o   Леонид архим. Славяносербские книгохранилища на св. Афонской горе, в монастырях Хиландаре и св. Павле. — ЧОИДЦ 1875, 1, с. 69—72;

o  

o   Сырку П. Служба святителю Мефодию, учителю славянскому, в малоизвестном болгарско-афонском списке XIV—XV в. — Странник, 6, 1885, с. 223—230;

o   Александров А. Служба святым славянским апостолам Кириллу и Мефодию в болгарском списке XIV века. — РФВ, 29, 1893, с. 193—207;

o   Александров А. Служба святому Кириллу, учителю славянскому. По рукописи русского Пантелеймоновского монастыря на Афоне. — ПДПИ, 107, 1895, с. 1—27;

o   Радченко К. Заметки о рукописях, хранящихся в болгарской митрополии г. Скопья, с приложением службы Константину Философу по среднеболгарскому списку XIII века. — ИОРЯС, 12, 1907, 3, с. 147—162;

o   Шляков Н. Служба преподобному отцу нашему Кириллу, учителю словенскому. — ИОРЯС, 15, 1910, 3, с. 151—187;

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 122—127;

o   Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 290—305;

o   Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 54—77;

o   Гошев Ив. Светите братя Кирил и Методий. Материали из ръкописите на Синодалния църковен музей в София. — ГСУбф, 15, 1937—1938, 3, с. 99—120;

o   Ангелов Б. Ст. Старобългарски текстове. 3. Служба на Кирил. — ИНА БАН, 1, 1957, с. 283—289;

o   Партений Левкийски еп. Служба на свети Седмочисленици. С., 1958, с. 54—68, 80—93;

o   Кодов Хр. Един непознат препис от службата на Кирил Философ. — Хиляда и сто години, с. 295—304;

o   Ангелов Б. Ст. Служба на Кирил Философ. — В: Ангелов Б. Ст. Из старата българска, руска и сръбска литература. 2. С., 1967, с. 3—16;

o   Райков Б. Два новооткрити преписа от службата на Кирил Философ и няколко бележки върху нейния състав. — ККФ 1, с. 203—218;

o   Наумов Ал. Службата на св. Кирил Философ в един кирилски ръкопис от Люблин. — In: Studia Slavico-Byzantina et Mediaevalia Europensia. 1. Sofia, 1988, p. 293—299;

o   Нихоритис К. Атонската книжовна традиция в разпространението на кирило-методиевските извори. С., 1990 (Кирило-Методиевски студии, 7), с. 39—108, 185—194;

o   Мирчева Б. Нов препис на Канона за Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 1, р. 26—43;

o   Иванова Кл. Неизвестна служба за св. Кирил в състава на празничен миней от XVII в. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 16—32; 3, р. 37—40;

o   Карастоянов Б. Песнопения за св. св. Кирил и Методий в невмени извори от XII—ХХ в. С., 1993, 336 с.;

o   Павел (Стефанов) йером. Неизвестен препис от Службата на св. Кирил Философ (XII в.). — ДК, 73, 1993, 6, с. 1—9;

o   Мошкова Л., А. Турилов. „Моравскые земле велеи гражданин“ (неизвестная древняя служба первоучителю Мефодию). — Славяноведение, 1998, 4, с. 3—23;

o   Кръстанов Тр. Неизвестен препис от Службата за св. Кирил Философ от XVI в. в празничен миней № 113 от сбирката на Църковноисторическия и архивен институт в София. — В: Кирило-Методиевски студии. 13. С., 2000, с. 197—215;

o   Стойкова А. Бележки върху историята и структурата на ранните служби на Кирил Философ (По повод на един новооткрит молдавски препис). — В: Кирило-Методиевски студии. 13. С., 2000, с. 216—231;

 

 

666

 

o   Мирчева Б. Канонът за Кирил и Методий и Службата за Кирил в славянската книжнина. Велико Търново, 2001, 308 с.;

o   Верещагин Е. М. Церковнославянская книжность на Руси. Лингвотекстологические разыскания. Μ., 2001, с. 369—381.

 

            Лит.:

·       Казанский П. Сравнительное достоинство списков службы св. Кириллу, принадлежащих Григоровичу и Московской Типографской библиотеке. — В: Кирилло-Мефодиевский сборник. М., 1865, с. 297—308;

·       Воронов А. Кирилл и Мефодий. Главнейшие источники для истории св. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, 331 с.;

·       Державин Н. К вопросу о литературной деятельности Климента Величского. — МкП, 5, 1929, 3, с. 27—44;

·       Рavić J. Staroslovenski pjesnički kanon u čast sv. Metodija i njegov autor. — Bogoslovska smotra, 24, 1936, p. 59—86;

·       Иванов Й. Нови вести за Кирила и Методия. — Зора, бр. 5404, 3 юли 1937;

·       Костић Др. Бугарски епископ Константин — писац Службе св. Методију. — Bsl, 7, 1937—1938, р. 187—211;

·       Динеков П. Стара българска литература. 1. С., 1950, с. 83—84;

·       Ангелов Б. Ст. Славянски извори за Кирил и Методий. — ИДБ „ВК“ за 1956 (1958), с. 195—196;

·       Нанков С. Църковнобогослужебна прослава на светите братя Кирил и Методий. С., 1962, с. 78—105;

·       Ангелов Б. Ст. Няколко наблюдения върху книжовното дело на Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 79—105;

·       Попов Г. Новооткрита оригинална старобългарска част в текста на Триода. — БЕ, 28, 1978, 6, с. 497—507;

·       Станчев Kp., Г. Попов. Климент Охридски. Живот и творчество. С. 1988, с. 149—150;

·       Popov G. Das hymnographische Werk von Methods Schüler Konstantin von Preslav. — Symposium Methodianum, p. 513—520;

·       Карастоянов Б. Нотирани канони за Кирил и Методий в руски служебен миней от XII век. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 364—371;

·       Иванова Кл. Служба на св. Ахил Лариски (Преспански) от Синайския празничен миней № 25. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 4, р. 14;

·       Райков Б. Старата славянска служба на Константин Философ-Кирил. — СФ-С, 21, 1993, с. 5—13;

·       Мирчева Б. За една възможна атрибуция на две ранни кирилометодиевски произведения. — В: Хиляда и осемдесет години от смъртта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 124—130;

·       Трендафилов Хр. Службата за Методий на Константин Преславски като исторически извор. — В: Епископ-Константинови четения. Шумен, 1996, с. 34—43;

·       Попов Г. Службата за славянския първоучител Методий в Хлудовия миней 156. — Старобългарска литература, 32, 2001, с. 3—20.

 

Георги Попов

 

 

    (50). СЛУЖБИ ЗА КИРИЛ И МЕТОДИЙ хърватски. В сравнително неголяма група хърватски глаголически бревиари от XIV—XVI в. са включени С. К. и М., предназначени за празника им на 14 февр. Това са композиции от манастирски тип със следната четириделна структура (според съществуващите издания; в съвременната западна литургика делението е малко по-различно):

 

            1. Вечерня („к вечерни“) за навечерието на празника, включваща антифон, два псалма, библейско четиво („капитуль“), химн („имьна“, „имань“), стих („берашь“, от лат. versus), ответен стих („отвѣть“, наричан и „рѣшпонзории“ от лат. responsorium — не присъства във всички текстове) и — след изпълнението на библейския химн „Magnificat“ — още един антифон и молитва („орациѣ“, от лат. oratio);

            2. Всенощно бдение, обозначено като утринна („к ютрни“), което съдържа встъпителна част, съставена от стих покана („битаториѣ“ от лат. invitatorium), псалм и химн (незадължителен), следвани от три ноктурни (означавани като първо, второ и трето псалмопение), всяко от които включва три двойки, съставени от антифон и псалм, след тях стих и ответен стих и после четива: в първото и второто ноктурно по три, посветени на светеца, докато в третото след антифоните и другите части следват евангелското четиво и хомилия по неговата тема и три четива, които може да бъдат за светците или пък на евангелска тема, може и изобщо да липсват;

            3. „К матутини и годинамь“ — утринен хвалитен дял и часове; хвалитният дял включва пет антифона, библейско четиво (същото като на вечернята), химн (може да бъде същият като на вечернята), стих, ответен стих и — след благослова — антифон и молитва; за часовете — трети („к терцѣ“), шести („к шекстѣ“) и девети („к нонѣ“) — са предвидени кратки последования с еднакъв състав:

 

 

667

 

библейско четиво (същото от вечернята, разделено на три части), ответен стих, два стиха, ответен стих;

            4. Вечерня на деня — повтаря строежа на съответния текст от навечерието, като някои части може да бъдат различни; в края на вечернята (понякога още в края на утринните хвалитни) се отбелязва паметта на св. Валентин, честван на същата дата заедно с Кирил и Методий, а в някои случаи и вътре в службата може да има пасажи, посветени общо на тримата.

 

През 1863 в сборник, посветен на хилядолетието на слав. писменост, М. Месич пръв публикува текста на хърватската глаголическа С. К. и М. по т. нар. Втори новлянски бревиар от 1494—1495 с разночетения по един ватикански бревиар, традиционно датиран от 1379 (Borg, illir. 6; сигурното е, че ръкописът е завършен преди 1387), и по старопечатния Брозичев бревиар от 1561. През 1870 Ив. Берчич преиздава този текст, успоредявайки го с лат. превод, направен от М. Караман по изгубения Заглавски бревиар от XIV в. В същата публикация Берчич за пръв път обнародва друга С. К. и М. — по Люблянския бревиар от 1396 (според други мнения ръкописът е от първата половина на XV в., съхранява се в Университетската библиотека в Любляна; сигн. II. С. 161 а/2) в съпоставка с лат. превод на Караман по изгубения Салски бревиар от XIV в. Според названията на двата ръкописа, по които са осъществени първите издания, в науката е прието да се говори за Служба от новлянски тип (N) и Служба от люблянски тип (L). От N, освен посочените по-горе преписи, е известен още един — Московски препис от 1443, който досега не е публикуван.

 

През 1877 А. Д. Воронов преиздава двете служби в кирилска транслитерация с филологически коментар, а от неговия труд текстовете влизат в широко използваните и до днес издания на П. А. Лавров (1930) и Ал. Теодоров-Балан (1934). В тях е включен и един фрагментарен текст в бревиар от втората половина на XIV в., Cod. Slav. 121, от Австрийската национална библиотека във Виена (W), издаден за пръв път през 1882 от Ив. Чрънчич с глаголически шрифт, а през 1905 — от М. Кевич в лат. транслитерация (през 1979 Ф. В. Мареьи прави ново издание по този ръкопис). Понякога за W се говори като за самостоятелна С. К. и М. Според някои изследователи тя е най-старата (Кевич), отнасяна е дори към паметниците от чешки произход (Мареш). Всъщност запазеният текст — краят на дял втори (край на хомилията за третото ноктурно по Мт 10:37—42; перикопата е характерна за L) и целите трети и четвърти дял — в по-голямата си част съвпадат с L, само химнът в дял трети е по N (имало го е и в Салския бревиар, в който службата е била от тип L). При това сред съвпаденията с L има една характерна хърватска иновация (Солински вм. Солунски), която обединява текста на W с текста от Люблянския бревиар и показва, че и двата са плод на по-късни преработки. по-близо до първоначалния облик на типа L (както по пълнота на състава, така и по първичност на някои четения), изглежда, стои службата, издадена през 1955 от М. Япунджич по бревиар от 1465, съхраняван във Ватиканската библиотека (Vat. Slav. 19). Съпоставките показват, че L-Любл. може да се разглежда като по-късна редакция на текст от типа L-Ват., a W — като преработка на L с използване и на N.

 

По-сложен е въпросът със структурата на С. К. и М., публикувана през 1965 от М. Пантелич по неизвестния дотогава Поп-Мавров бревиар от 1460 (М); по време на публикацията ръкописът е бил частна собственост на римско семейство, но по-късно е пренесен в Загреб. Според В. Ткадълчик М е „по-нататъшна преработка на новлянския тип в хърватски дух“ (1977, с. 100).

 

 

668

 

Службата за св. Кирил и св. Методий в Баромичевия бревиар, 1493 г.

 

Че съставителят на М е познавал N, е безспорно — доказват го съвпадението на библейското четиво за вечерните дялове и оттам на състава на малките часове, както и еднаквият подбор на псалмите в ноктурните; съвпада и вечерният химн, но той може да попадне и в служба от тип L (срв. W); има текстуални (но не и структурни) съвпадения и при част от четенията в дял втори, основани на ЖК, гл. 18 (в L се използва ЖК, гл. 14—15). Отделни съвпадения или близости издават и познаване на L (извън случаите, когато N=L): химнът в дял трети и някои съставки на дял четвърти. Но изобилието на нови елементи както в дял втори (структурно разширен в сравнение с N — 9 четения в М срещу 6 в N, и обогатен с четения, основани на Похвално слово за Кирил), така и в първата част на дял трети (хвалитните антифони там нямат текстови паралели в другите служби) позволява да се постави въпросът, дали на М не трябва да се гледа като на самостоятелно произведение, в което служба от типа N е използвана като основен, но не единствен извор (Кр. Станчев, 1985, с. 255).

 

Както и да се гледа на М., безспорно е, че появата на този текст бележи заключителния етап на процес, започнал към средата на XIV в. Романтичните виждания за възникването на хърватските глаголически С. К. и М. през XXI в., макар че са поддържани и от някои съвременни учени (Р. Вечерка, 1963), днес може да се смятат за преодолени в славистиката. Изследванията на Фр. Граус (1971) и Ткадълчик (1977) подкрепят с нови аргументи изказаното още от Воронов (и споделяно от Фр. Снопек, И. Огиенко и др.) мнение, че появата на тези служби трябва да бъде отнесена към XIV в. и да бъде свързана с дейността на хърватските монаси глаголаши, поканени да работят в бенедиктинския Емаузки манастир в Прага, основан от имп. Карл IV през 1347. Кирил и Методий са били сред патроните на този манастир и това е предполагало създаването на специална служба за техния празник. Както основателно отбелязва Ткадълчик, първоначалната служба трябва да е била съставена по правилата на Бенедиктинския орден и според образеца на общата служба за епископ изповедник. Запазените в наши дни текстове са плод на по-нататъшни нейни преработки, възникнали на хърватска територия в средите на францисканците, чийто богослужебен устав е доста по-съкратен в сравнение с бенедиктинския. Ткадълчик смята, че най-близък до първоначалната бенедиктинска (Емаузка) служба трябва да е съставът на L, където библейските перикопи

 

 

669

 

са от Прем. 10: 17—20 и Мт 10: 37—42 — същите, които са се използвали в Емаузкия манастир в месата, както свидетелства глаголическият текст на Реймското евангелие, писан в същия манастир. Трябва да се отбележи, че вариантът L-Ват., който е по-старинен, изобщо не споменава хърватите; във вечерния химн и в цитирания по-долу антифон е споменат чешкия народ, останалите текстове славят Кирил като слав. йерей и припомнят писмото на княз Ростислав, създаването на азбуката и отговора до Ростислав според ЖК, гл. 14 (четения 1—6 в ноктурните; четения 7—9 развиват темата от евангелското четиво). Особено характерен с оглед на по-късните интервенции е текстът на третия хвалитен антифон: „Сиѣ еста .6. (=2) маслинѣ из’ загради Солунские. / Бискупа и учитела книги словин’ские / и не незнана книги грчкие и латинские / плодеча благости вери христѣнские / и учеча и крстеча народи четкие. / наставлаюча на пут’ прави плки поганские“. В Люблянския бревиар, както и във W, началото на този антифон е преработено така: „Сиѣ еста двѣ маслинѣ из’ загради Солин’ские...“ (останалото без промени), т. е. вм. Солун като родно място на Кирил и Методий се сочи Солина (Салона), т. е. гр. Сплит — една все още „невинна“ хърватизация на култа, която намира по-нататъшно развитие в М. Особеност на L-Любл. е и увеличеният обем на текста от ЖК, включен в четенията на ноктурните. Без да се нарушава структурата, е включено и началото на гл. 15 (пристигането в Моравия и обучението на учениците).

 

И служба N се отличава със старинност, но едва ли се опира на същия изходен текст: нейните различия с L — както структурни, така и съдържателни, са големи. Тя е изградена върху друга двойка библейски перикопи — Евр. 7: 23—27 и Лк 12: 35—40; вечерният химн, антифоните и по-голямата част от стиховете са различни; друг е подборът на псалмите и на четивата за ноктурните, и т. н. Четивата за ноктурните са само шест (в третото ноктурно не са включени четива), като първите две и началото на третото имат много слаба връзка с ЖК, а от средата на третото нататък вървят по гл. 18 на ЖК (предсмъртната молитва на Кирил). В преписа в Новлянския бревиар се употребява хърватизираната форма на името на Кирил — Щурил. Като цяло N е ориентирана повече към модела на общата служба за мъченици. Може би известно влияние върху нея е оказала някоя служба за свещеномъченик Валентин, който на няколко пъти в текста се слави заедно с Кирил и Методий.

 

Служба М се отличава радикално от L и N по своя неприкрит хърватски патриотичен патос. Замяната на Солун със Солина в по-късните редакции на L в нея е разгърната в легендарна генеалогия на Кирил и Методий. Първото четене за ноктурните започва така: „В Далмации в Солинѣ градѣ роиство светаго Курила и брата его Метудие, от рода Дѣоклициѣна цѣсара и светаго Гаѣ папи“ (гр. Сплит е основан от бежанци от разрушената Салона-Солина, заселили се през VII в. в развалините на далматинския дворец на имп. Диоклециан). Нататък, до шестото четиво включително, текстът върви по Похвалното слово за Кирил (от който в другите служби са използвани само отделни изрази) с някои добавки, една от които, в края на петото четиво, е много характерна: „и все книги хр’ват’ске тлмач’ше“ (съвпадение с един пасаж от Дуклянската хроника). Продължението на добавката е преработка на началото на първото четене от N, срв.: N: „...Щурила и Метудие, двѣю брату, бив’шею в градѣ Римсцѣи. В’шад’шу блаженому Щурилу в землю чешку... философь принарицаемь бѣ“; М: „Курила и Метудие, сию двию об’кь брату бив’шу в градѣ Солинѣ. Вш’д’шу блаженому Кирилу в страну чеш’ку... филосопь вистину прин’рицаемь бѣ“.

 

 

670

 

След тези шест четения идват други три, 7—9 (в N те липсват), в които е преразпределен материалът от четива 3—6 на N (с включването на тези три четива структурата на втория дял на М се изравнява с L, където обаче четива 7—9 са на евангелска тема). Както с деветте си четива, изцяло посветени на Кирил и Методий, така и с въвеждането на темата за тях в много повече антифони и стихове в сравнение с L и N, служба М се отдалечава значително от изходните модели (общите служби) и дава пълен израз на хърватския култ към слав. просветители.

 

Включените в четивата на хърватските глаголически С. К. и М. откъси от ЖК и от Похвалното слово за Кирил имат голямо значение за текстологическата работа върху тези два важни кирило-методиевски извора. На хърватските перикопи от ЖК е посветена обстойната студия на Н. Радович (1968), на тях се спира и Ив. Петрович (1983, 1985). Службите, независимо от немалобройните изследвания върху тях, все още нямат пълно критическо издание, което да изясни въпросите около техния произход и връзките между отделните текстове.

 

С литургичната реформа в Западната църква след Тридентския събор (1545—1563, с прекъсвания) С. К. и М. изчезват от новите редакции на хърватските бревиари.

 

 

            Изд.:

o   Mеsić М. Služba sv. Ćirila i Metoda. — In: Tisućnica slovjenskih apostolah sv. Ćirila i Metoda. Zagreb, 1863, p. 67—84;

o   Berčić I. Dvie službe rimskoga obreda za svetkovinu svetih Ćirila i Metuda. Zagreb, 1870, 79 p.;

o   Воpонов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, Приложение, с. I—XX;

o   Črnčić I. Rimsko-slovinska služba sv. Kirilu i Metodu. — Starine, 14, 1882, p. 210—220;

o   Кević M. Treća i najstarija glagoljska služba sv. Ćirila i Metodija. — Program С. K. Velike gimnazije u Spljetu, 40, 1905, p. I—XV;

o   Лавров П. А. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. 128—147;

o   Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 82—102;

o   Japundžić М. Glagoljski brevijar iz g. 1465 (Vaticano-Slavo 19). — RSslI, 2, 1955, p. 155—191;

o   Pantеlić M. Glagoljski breviar popa Mavra iz godine 1460. — Slovo, 15—16, 1965, p. 94—149;

o   Mareš F. V. An Anthology of Church Slavonic Texts of Western (Czech) Origin. München, 1979, p. 60—64;

o   Typилов А. А. Московский отрывок Святотомашевского глаголического бревиария (Неизвестный список глаголической службы Кириллу и Мефодию). — In: Philologia Slavica in honorem F. V. Mareš Septuagenarii. Praha, 1992 (Slavia, 61,4), p. 409—418.

  

            Лит.:

·       Karaman M. Identita della lingua slava e nécessita di conservarla ne’libri sacri. 1753 [ръкопис, Archivio Storico di Propaganda Fide, Roma];

·       Воронов A. Древние глаголические службы Кириллу и Мефодию римского католического обряда. — В: Воронов А. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 207—222;

·       Kević М. Najstariji spomenici hrvatske izvorne umjetne lirike. — In: VII program C. Kr. Velike Državne Gimnazije u Pazinu za školsku godinu 1909—1910. Pazin, 1910, p. 60—78;

·       Šmurlo E. Über Caramans Werk Identita oder Considerazioni. — ASPh, 33, 1912, p. 99—110;

·       Večerka R. Velkomoravská literatura v přemyslovských Ćechach. — Slavia, 32, 1963, p. 398—416;

·       Кlaić N. Historijska podloga hrvatskoga glagoljaštva u X. i XI. stoljeću. — Slovo, 15—16, 1965, p. 252—253, 264—266;

·       Radovich N. Le pericopi glagolitiche della Vita Constantini e la tradizione manoscritta cirillica. Napoli, 1968, 172 p.;

·       Graus F. Die Entwicklung der Legenden der sogenannten Slavenapostel Konstantin und Method in Böhmen und Mähren. — Jahrbücher für Geschichte Osteuropas, N. F., 19, 1971, p. 161—211;

·       Tkadlčik V. К datování hlaholských služeb o sv. Cyrilu a Metoději. — Slovo, 27, 1977, p. 85—128;

·       Petrović I. Sadržajne i literarne osobine odlomaka „Žitija Konstantina-Ćirila“ u hrvatskoglagoljskim i ruskim tekstovima. — Croatica, 14, 1983, 19, p. 113—129 (същото на итал. ез.: Bsl, 46, 1985, p. 5—18);

·       Станчев Kp. Хърватските глаголически служби за Кирил и Методий. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 254—258;

·       Благова Э. Кирилло-Мефодиевская тематика в памятниках письменности средневековой Чехии до XIV в. (Обзор итогов исследований последных десяти лет). — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 56—59;

·       Japundžić M. И culto e l’ufficio dei ss. fratelli Cirillo e Metodio nella letteratura glagolitica. — In: Christianity among the Slavs. The Heritage of Saints Cyrill and Methodius. Acts of the International Congress Held on the Eleventh Centenary of the Death of St. Methodius, Rome, October 8—11, 1985. Rome, 1988 (Orientalia Christiana Analecta, 231), p. 95—118;

·       Jembrih A. Das nationale Isotopikon in den Officien der hll. Kyrill und Method. — Symposium Methodianum, p. 141—149;

·       Oczkowa В. Tradycje cyrylo-metodiańskie w Chorwacji i Bośni. — In: Cyryl i Metody apostołowie i nauczyciele Słowian. 1. Lublin, 1991, p. 169—184.

 

Красимир Станчев

 

 

671

 

 

    (51). СЛУЖБИ ЗА КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ. От слав. и виз. химнографско наследство са познати старобълг. служба и виз. химнографски цикъл за Климент Охридски.

 

            Старобългарската служба е създадена скоро след смъртта на Климент Охридски от негови преки ученици, най-вероятно в манастира „Св. Пантелеймон“. Творбата кореспондира с несъхраненото слав. житие на Климент, за чието съществуване има множество преки и косвени податки. Вероятно двата текста са били близки по време и среда на възникване. Ив. Снегаров дори предполага еднаквото им авторство. Единственият препис на службата е открит от Е. Спространов в сръбски служебен миней от 1435 (№ 122 от НБКМ) — източник с архаичен протограф (в него се намира и препис на създадените от Климент общи служби). Поместена е на 27 юли, най-старата дата за честване на Климент Охридски. Паметта съвпада с храмовия празник на построения от него манастир „Св. Пантелеймон“, където светецът е погребан. Ранно потвърждение за датата дава и календарът на Асеманиевото евангелие. Репертоарът за Климент е съчетан с химнографския материал за великомъченик Пантелеймон — в Последованието за 27 юли се включват приблизително равен брой компоненти и за двете памети. Структурната схема на Службата за Климент носи основните белези на изградените по Студийския устав двуделни композиции — три стихири на „Господи возвах“, слава и отпустителен тропар на вечернята, канон, седален (след III песен), хвалитна слава на утринната служба. В мелодическо отношение са използвани двата най-тържествени гласа във виз. осмогласна система: вечерните песнопения са на четвърти глас, а утринните — на осми глас.

 

По тематичен обхват Службата отразява ранния етап от формирането на култа към Климент Охридски, тъй като е посветена само на неговото Успение. Единствено в утринната хвалитна стихира на „слава“ се споменават мощите на светеца. Затова възниква въпросът, дали стихирата е принадлежала към първоначалния състав на службата или е добавена по-късно. Според податки от истор., археол. и филологически характер мощите на Климент стават актуална тема ок. 1230 (по мнението на Снегаров), когато са били положени в специална ракла след реставрация на църквата на манастира „Св. Пантелеймон“, и в началото на XV в., когато след завземането на Охрид от турците са пренесени в църквата „Св. Богородица Перивлептос“ (наричана по-късно „Св. Климент Нови“). Най-вероятно стихирата е добавена във връзка с някое от тези събития или изобщо с развитието на култ и към неговите мощи.

 

Службата носи немалко белези на компилация. Посочените от Е. Трап преки текстови успоредици между нейни компоненти с песнопения от Октоиха и Минея илюстрират обичайна за виз. химнография практика на директно заимстване на топоси, стихове или тропари от творбите на известни химнописци; вечерната „слава“ е заета от грц. Служба за пренасяне на мощите на Йоан Златоуст, чието име е заменено с името на Климент. Примерите се допълват и от богородичните тропари на канона, чийто първоизточник са каноните на Йоан Дамаскин.

 

В литургичните указания към службата Климент е назован свещеномъченик, вероятно под влияние на други сходни памети, но образът му следва типологията на светител, както е споменат и в календари на ръкописни евангелия и апостоли. Творбата е твърде бедна откъм конкретни факти. Загатва се за неговата съвместна дейност с Кирил и Методий, споменава се йерейската му служба, прославя се ролята му на пастир и просветител,

 

 

672

 

 „напоил целия свят със словеса книжовни“. В IX песен се появява и традиционната молба към светеца да погледне към почитащите го верни и да даде победа на царя срещу враговете.

 

Службата е създадена изцяло под влияние на Климентовата химнична поезия. Ирмосите, заети от възкресните канони на Йоан Дамаскин, са често срещани в каноните на общите служби от Климент Охридски на осми глас (за светители и мъченици). Голяма част от богородичните тропари се намират отново в тези два канона, а и в Канона за Кирил и Методий. Множество стилово-езикови особености имат преки успоредици в химничните и панегиричните творби на Климент — висока концентрация на образност, свързана с понятието светлина, редовна употреба на итеративни и префигирани глаголи, голяма честота на сложни думи, особено със съставка свѣт-, зар-, трь-. Приемственост с Климентовите формални похвати показва и вписаният фразов акростих, отбелязан от Б. Мирчева (поради по-късните лексикални замени, съкращавания и нарушения в реда на тропарите той не може да се реконструира в задоволителна степен).

 

            Гръцките служби в чест на Климент Охридски съставят виз. химнографски цикъл с вековна традиция (XI—XVIII в.), създаден и развиван от Климентовите приемници — грц. архиепископи Теофилакт Охридски, Димитър Хоматиан, Константин Кавасила, Григорий, Козма Драчки. Чрез химничната прослава на провъзгласения за първи предстоятел на Охридския престол тези „глашатаи на Климентовата слава“ увековечават заеманата от тях Катедра като автохтонна и отстояват самостоятелността на архиепископската власт. Постоянното разрастване на химнографския репертоар в чест на Климент Охридски е обусловено от две основни обстоятелства: първо, от изграждането на култа към него и произтичащите промени в честването му (като тематична насоченост и дата); второ, от промените в богослужебната практика, предизвикани от различните редакции на Типика.

 

Виз. химнографско наследство, посветено на Климент Охридски, включва 6 канона и над 50 песнопения (стихири, седални, светилни, тропари, величания). То се съхранява, разпространява и обогатява чрез попълване на съществуващите предишни служби с нови елементи или чрез сътворяване на нови канони и служби, при което старият репертоар се преструктурира и влиза в съчетание с нововъзникнали компоненти. Начинът на разпространение, анонимността на голяма част от творбите и ограничената изворова основа поставят редица въпроси, чието изясняване е възможно чрез данни от различно естество (литургични, културно-исторически, политически, филологически). Засега задоволително са решени някои основни проблеми — авторство, време и причини за написване на отделните служби, генеалогични връзки между преписите.

 

Изследванията на А. Пападопулос-Керамевс, Г. Баласчев, Н. Л. Туницки, Снегаров, Ал. Теодоров-Балан, Ал. Милев, K. Нихоритис доказват, че началото на гръкоезична практика за честване на Климент Охридски е положено от архиепископ Теофилакт Охридски, с чиято литературна дейност се свързват първите гръц. богослужебни текстове за охридския светител. На Теофилакт се приписва и въвеждането на нова дата за празника — 25 ноем., когато се почита Климентовият патрон св. Климент Римски (датата е засвидетелствана и в славянски календари от XII и XIII в.). Доводите за атрибуцията са предимно културноисторически, филологически, литургични, тъй като името на Теофилакт е посочено само в указанията за вечернята в Бодлевия препис и към утринния канон в слав. превод на Службата (по Стружкия миней).

 

 

673

 

По своята двуделна структура Службата съответства на Студийския устав. Реконструира се следният състав: три стихири на „Господи возвах“ (на втори глас), три стиховни стихири и слава (на шести глас) и отпустителен тропар (на четвърти глас) за вечернята; канон (на осми глас) с акростих Κλήμεντος μέγα κῦδος ἐν ᾄσμασιν ἔξοχα μέλπω, седален (след III песен), кондак и икос (след VI песен), ексапостиларий (след IX песен) и една (до три) хвалитни стихири (на четвърти глас) за утринната. Основният съдържателен белег на Теофилактовата служба е нейното посвещение само на Успението на Климент. Множество податки говорят за връзката ѝ с Теофилактовото Пространно житие на Климент Охридски. Според Туницки химничните произведения са сътворени от Теофилакт въз основа на агиографския текст и са близки по съдържание и общ характер до него.

 

През XIII в. химнографията за Климент Охридски се обогатява с нови песнопения. Важен мотив в тях стават произтичащите от мощите му чудеса. Този етап се свързва с дейността на охридския архиепископ Димитър Хоматиан (ок. 1216 — ок. 1235), който според утвърденото схващане е автор и на грц. Кратко житие на Климент Охридски. Конкретните литургични предпоставки за химнотворческата изява на Хоматиан са: да допълни службата на Теофилакт за 25 ноем.; да създаде грц. С. К. О. за първоначалната дата за честването му, актуализирана отново след като на този ден мощите му се полагат в специална ракла; да попълни комплекта от химнични текстове с молебна служба (параклис). Известни са три Хоматианови канона — на първи глас с акростих Κλήμεντα τιμῶ ποιμενάρχης Βουλγάρων Δημήτριος, на четвърти глас с акростих Αὕτη τέταρτη Κλήμεντι μελῳδία τοῦ Βουλγαρίας, на осми глас с акростих Τὴν ὀγδοάδα τῶν μελῶν Κλήμη δέχου τοῦ Βουλγαρίας. Поради двузначността на акростисите за четвърти и осми глас изследователите обсъждат въпроса, дали Димитър Хоматиан е създал цикъл от осем канона по реда на виз. осмогласие (А. Пападопулос-Керамевс, Туницки, Теодоров-Балан, Трап, Ел. Папаилиопулу-Фотопулу), или думите τέταρτη и ὀγδοάδα бележат само гласа (Нихоритис). Сътворяването на пълен комплект канони по осмогласието за богослужението в даден манастир е установена практика във виз. химнография при силно откроени местни култове, свързани с патрона или основателя на манастира, и затова не може да се отхвърли изцяло хипотезата за осем канона в прослава на охридския светец. Въз основа на текстологически доказателства към творчеството на Хоматиан се причисляват и следните групи стихири — четири стихири на „Господи возвах“ на трети глас, три стиховни и слава на шести глас, три стихири на „Господи возвах“ и три стиховни на четвърти глас, отпустителен тропар на трети глас, два седални тропара на четвърти глас и един на трети глас. На перото на Хоматиан принадлежи и молебен канон на осми глас с акростих Μέλος στεναγμοῦ Κλήμεντι Δημητρίου τοῦ Βουλγαρίας. Параклисите се отличават със самостоятелност: не са свързани с точно определена дата, могат да се извършват извън храма и позволяват участието на голяма част от населението. Вероятно Хоматиановият канон е съставял ядрото на специална молебна служба към патрона на града, изпълнявана от охридчани по различни поводи.

 

Молебен канон за Климент Охридски на втори глас написва и архиепископ Константин Кавасила (ок. 1255—1260). Канонът е с акростих Καβάσιλάς σοι δεύτερον πλέκει κρότον ὁ Βουλγαρίας Κλήμη (Кавасила, [архиепископът] на България, ти плете, Клименте, второ песнопение).

 

 

674

 

Конкретният повод за създаването му се търси в истор. обстоятелства — град Охрид е застрашен от нападенията на сръбския крал Стефан Урош I (1243—1276). Снегаров и Трап тълкуват δεύτερον като свидетелство за наличието на две служби за Климент от Кавасила; Теодоров-Балан приема за първа молебната служба на Кавасила за Наум Охридски; Нихоритис вижда в лексемата само указиние за гласа.

 

През XIV в. химнографският цикъл за Климент се доразвива от охридския архиепископ Григорий, като Теофилактовата служба се преструктурира от двуделна в триделна чрез добавяне на целия материал за малката вечерня: три стихири и слава на „Господи возвах“ (първи глас) и три стиховни (шести глас). Спорно е авторството на четирите литийни стихири на трети глас (Снегаров ги смята за дело на Григорий, а Нихоритис — на Хоматиан или на Кавасила). Пак във връзка с богослужебна потребност през XVII в. Козма Драчки (оглавявал Охридската архиепископия през 1690—1693, а след това станал драчки митрополит) допълва цикъла с величания (ἐγκώμια, μεγαλυνάρεια), елемент от по-късното оформяне на химнографските композиции. След като през XVII—XVIII в. се разраства силен местен култ към Климент Охридски около манастира „Св. Йоан Предтеча (Продром)“ (край гр. Верия, дн. Бер, Гърция), възникнал след донасянето на неговата глава от Охрид, грц. книжовник Атанасий Пароски (1725—1813), йеромонах в манастира, добавя стихири, за да адаптира Службата към нуждите на местното богослужение. В тях се отбелязва разпространението на култа и в югоизточните македонски земи: заедно с Охрид, с градовете на Мизия и на Панония на духовно тържество се канят и верейската земя, и обителта „Св. Йоан Продром“.

 

Грц. С. К. О. са познати от седем източника — пет ръкописа и две печатни издания. Засвидетелствани са в два охридски ръкописа — празничен миней № 66 (Поп-Марков препис) от 1498 (на 25 ноем.) и служебен миней за юли № 89 от XIV в. (на 27 юли). Те съдържат Хоматиановата служба с канона за първи глас, но в различно богослужебно обкръжение (в празничния миней службата се съчетава с репертоара за св. Климент Римски и св. Петър Александрийски, а в юлския — за св. Пантелеймон). Двата охридски преписа са свързани, юлският предхожда ноемврийския. Други два ръкописа със Службата (атонски) — № 1134 от края на XIV — началото на XV в. от манастира Ватопед и № 2 от 1520 от Университетската библиотека в Урбана, в щата Илиноис, САЩ — също показват родствена връзка. В тях Службата е самостоятелна; изградена е изцяло от Хоматиановите песнопения (двата канона за четвърти и осми глас в съкратен вариант). Преписът на И. Бодлев, основан върху ръкописни извори, присъства у Баласчев като грц. паралелен текст към слав. превод. Съдържа канона на Димитър Хоматиан за осми глас. Мосхополското издание (1742) включва две служби — на 25 ноем., в чиято основа заляга службата на Теофилакт с малката вечерня от Григорий и канона на Хоматиан на четвърти глас; и на 27 юли, ядро на която съставя комбинацията на Хоматиановия канон на осми глас с параклиса на Кавасила. Отделно е поместен молебният канон на Хоматиан. Венецианското издание (1784) повтаря в основния си състав мосхополската служба, но са добавени и стихирите на Атанасий Пароски. Туницки предполага, че то не се основава на предходното печатно издание, а използва собствени източници. Канонът на Хоматиан за първи глас е включен и в т. нар. Бератска служба за св. Седмочисленици, чието издание поради липсата на точно означена година се датира приблизително към началото на XVIII в. Слав. превод, отнасян от Баласчев

 

 

675

 

към XIII в., от Туницки, Теодоров-Балан, Снегаров — към XIV в., е познат от Стружкия празничен миней от XV в. (№ 541+№ 542 от НБКМ). Представя самостоятелен и сравнително пълен вариант: малка и велика вечерня, канонът на Хоматиан на първи глас и канонът на Теофилакт, съчетани с малкия молебен канон към Богородица на Теострик монах. След тях отделно е поместен параклисът на Хоматиан. Известни са и два църковнослав. превода — на зографския игумен Калистрат и на левкийския епископ Партений.

 

 

            Изд.:

Старобългарска служба:

o   Спространов Е. Неизвестна служба на Климента, епископ словенски. — В: Сборник в чест на професор Л. Милетич по случай 25-годишната му книжовна дейност (1886—1911) от учениците му. С., 1912, с. 347—351;

o   Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 324—327 (фототипно изд. С., 1970);

o   Мирчева Б. Службата за св. Климент Охридски в празничен миней № 122 от Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 2, р. 73—84;

Гръцки служби:

o   Ἀκολουθία τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν Κλήμεντος ἀρχιεπισκόπου Ἀχριδῶν, νεωστὶ καινῷ τύπῳ ἐκδεδομένη, συλλεχθεῖσα ἐκ τῶν συγγραμμάτων τοῦ τε Δημητρίου τοῦ Χωματινοῦ καὶ τοῦ Καβάσιλα, ἀρχιεπισκόπων τοῦ αὐτοῦ θρόνου χρηματισάντων. Ἐν Μοσχοπόλει, 1742;

o   Ἀκολουθία τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν Κλήμεντος ἀρχιεπισκόπου Βουλγαρίας τοῦ ὁμολογητοῦ, ψαλλόμενη μηνὶ νοεμβρίῳ κδ’. Συντεθεῖσα παρὰ τοῦ ἁγιωτάτου ἀρχιεπισκόπου τῆς αὐτῆς Βουλγαρίας κυροῦ Δημητρίου τοῦ Χωματεινοῦ. Ἐνετίῃσι, 1748;

o   Баласчев Г. Климент епископ словенски и службата му по стар словенски превод с една част гръцки паралелен текст и едно факсимиле. С., 1898, с. VII—LXXVII, 1—45;

o   Калистрат (Зографски). Служба иже во святых отца нашего Климента архиепископа болгарскаго иже во Охриде. С., 1901, 37 с.;

o   Снегаров Ив. Неиздадени преписи от гръцки служби на св. Климент Охридски. — ГДА, 5, 1956, с. 221—239;

o   Cyrillomethodianum, 10, 1986, р. 53—120;

o   Нихоритис К. Атонската книжовна традиция в разпространението на Кирило-Методиевските извори. С., 1990 (Кирило-Методиевски студии, 7), с. 216—226, 226—232, 232—246, 246—251, 252—265;

o   Меловски X. Москополски зборник. Пролошки житија на светци. 1., 1. Скопје, 1996, с. 97—167; 1., 2. Скопје, 1996, 232 факс.

 

            Лит.:

·       Παπαδóπoυλoς-Kεpαμεύς А. Βυζαντινὰ Ἀνάλεκτα. — BZ, 8, 1898, р. 75—77;

·       Цонев Б. Опис на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София. 1. С., 1910, с. 89—91;

·       Туницкий Н. Климент, епископ словенский. Сергиев Посад, 1913, с. 6, 18—21, 57, 98—107;

·       Чучулайн А. Климент епископ словенски (Извори за неговия живот и дейност). С., 1915, с. 6—10, 12—13, 69—70, 77—87;

·       Туницкий Н. Материалы для истории жизни и деятельности учеников свв. Кирилла и Мефодия. 1. Сергиев Посад, 1918, с. 5—10, 18, 23—25, 31—33;

·       Теодоров-Балан А. Свети Климент Охридски в книжовния помен и научното дирене. С., 1919, с. 4—14, 36—40, 46—53;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия. 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците. С., 1924, с. 249—251, 266, 269—270, 277—284 (фототипно изд. С., 1995);

·       Petit L. Bibliographie des асоluthies grecques. Bruxelles, 1926 (Subsidia hagiographica, 16), p. 42—44;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 314, 322—324 (фототипно изд. С., 1970);

·       Снегаров Ив. Свети Климент Охридски. С., 1939, с. 34—36;

·       Киселков С. Свети Климент Охридски. Живот, дейност и жития. С., 1941, с. 81—89;

·       Μανούσακας МЛ. Προσθῆκαι καὶ συμπληρώσεις εἰς τὴν Ἑλληνικὴν Βιβλιογραφίαν τοῦ Ε. Legrand. Ἀθῆναι, 1957 (Ἐπετηρὶς τοῦ Μεσαιωνικοῦ Ἀρχείου, 7), p. 60—61;

·       Snegarov I. Les sources sur la vie et l’activité de Clément d’Ochrida. — Bbg, 1, 1962, p. 79—118;

·       Mилeв Ал. Гръцките жития на Климент Охридски. Увод, текст, превод и обяснителни бележки. С., 1966, с. 13—14, 69—70;

·       Райков Б. Ранни календарни вести за Климент Охридски. — Кл. Охр., с. 321—325;

·       Иванова Кл. Климент Охридски в българската художествена литература. — Кл. Охр., с. 405—407, 409—410;

·       Събев Т. Житията и службите на св. Климент Охридски като исторически извори. — ГДА, 16, 1967, с. 174—179;

·       Калев Д. Богослужебна прослава на св. Климент Охридски. — ДК, 62, 1982, 11, с. 7—16;

·       Trapp Е. Die sieben Slavenapostel in der liturgischen Dichtung. — AB, 100, 1982, p. 469—489;

·       Нихоритис К. Неизвестни преписи от Службата и от Пространното житие на Климент Охридски. — В: Кирило-Методиевски студии. 3. С., 1986, с. 68—71;

·       Nichoritis К. Cyril and Methodius in the Greek Literary Tradition. — Cyrillomethodianum, 10, 1986, p. 17, 24—30, 34—39, 47—50;

·       Мирчева Б., Сл. Бъpлиeва. Предварителен списък на кирило-методиевските извори. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 493—494, 497, 512;

·       Станчев Kp., Г. Попов. Климент Охридски Живот и творчество. С., 1988, с. 11—13, 103—105;

·       Žеlеv I. Über einige Fragen der griechischen Akoluthien der heiligen Kyrill und Method. — Symposium Methodianum, p. 417—419;

 

 

676

 

·       Желев Ив.Животописни сведения за свети Кирил и Методий и учениците им от гръцките служби за тях. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 202—209;

·       Нихоритис К. Теофилакт Охридски — автор на първичната гръцка служба в чест на Климент Охридски. — ГСУ. Научен център за славяновизантийски проучвания „Иван Дуйчев“, 3 (83), 1989 (1991), с. 157—173;

·       Peyfuss М. D. Die Druckerei im Erzbistum Achrida, 1731—1769. Buchdruck und Heiligenverehrung im Erzbistum Achrida. Wien-Köln, 1989, p. 115—120, 132—133 (2 попр. изд. Wien, 1996);

·       Нихоритис К. Атонската книжовна традиция в разпространението на Кирило-Методиевските извори. С., 1990 (Кирило-Методиевски студии, 7), с. 140—181;

·       Παπαηλιοπούλου-Φωτοπούλου Е. Ταμεῖον ἀνεκδότων βυζαντινῶν ᾀσματικῶν κανόνων seu Analecta Hymnica Graeca e codicibus eruta Orientis Christiani. 1. Κανόνες Μηναίων. Ἀθῆναι, 1996, p. 282—283 (№ 16Ρ и № 17Р);

·       Мирчева Б. Службата за св. Климент Охридски в празничен миней № 122 от Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ в София. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 2, р. 70—73;

·       Νιχωρίτης К. Οι Ἀγιοι Κύριλος και Μεθόδιος. Θεσσαλονίκη, 2000, p. 54—55, 64—77, 125, 127—135, 173—182.

 

Мария Йовчева

 

 

    (52). СЛУЖБИ ЗА НАУМ ОХРИДСКИ. Известните на науката песеннопоетически произведения за Наум Охридски по произход са свързани с гръкоезичната практика за честване на светеца. Съставят три отделни служби — редова служба за Наум (за неговия календарен празник), панихис и молебен (параклис), първите две от които са познати и в слав. превод. Тяхната текстова история все още остава недостатъчно изяснена. Нейното проучване е тясно преплетено с дискусионни проблеми от филологически, културноистор. и литургичен характер — поява и разпространение на култа към Наум, дати на неговия празник, време и място на създаване на житията на Наум Охридски и техните източници, отношение между житийните и песеннопоетическите текстове. Основните въпроси, които изследователите обсъждат, оформят няколко кръга: хронологизация и авторство на отделните групи песнопения, генеалогически връзки между текстовете и отделните източници, първоначален състав на най-старата служба, приемственост в развитието на химнографията за Наум. Важно място заема и проучването на въпроса, дали корпусът от старобълг. богослужебни текстове за прослава на Кирил и Методий и учениците им е включвал и химнографски произведения за Наум. Въз основа на косвени податки Ив. Снегаров и К. Нихоритис предполагат съществуването на старобълг. служба за светеца, създадена в съответствие с неговото най-ранно слав. житие, а Св. Николова дори изказва мнение за нейното използване при съставянето на грц. химнографски творби.

 

Създаването на най-старата грц. С. Н. О. се вписва в цялостната традиция да се поддържат култове към местни светци — деятели на Охридската църква. Център на разпространението на богослужебната прослава е манастирът край Охридското езеро, основан от Наум и наречен по-късно на негово име. Химнотворчеството в чест на старобълг. светител възхожда към дейността на най-изтъкнатите представители на охридската архиепископска власт. Според Снегаров началото на виз. химнография за Наум е положено от Теофилакт Охридски, но засега в полза на това мнение липсват текстологически аргументи. Найранните песеннопоетически произведения за охридския светец със сигурна атрибуция са създадени ок. 1255—1260 от Константин Кавасила. На него принадлежи авторството на два канона (на първи и четвърти глас) с общ акростих Ναοὺμ τὸ λοισθὸν λῆμμα θεοῦ αἰνέσω ὁ ἀρχιποιμὴν Βολγάρων Κωνσταντῖνος ὁ Καβάσιλας, който започва от тропарите на първия канон и след IX песен продължава в тропарите на втория канон. Написването на химнографски текстове кореспондира със създаването на най-старото

 

 

677

 

грц. житие на светеца, за което повечето изследователи приемат авторството на Кавасила (Ив. Дуйчев, Е. Трап, Е. Гергова, Николова). Макар и посветени на Успението на Наум, каноните се основават на грц. текстове за Кирил и Методий и учениците им и следват практиката подобни съчинения да възхваляват апостолската дейност на слав. първоучители и техните сподвижници. Неколкократно се споменават Кирил и Методий, Климент, а в VI песен на втория канон се говори за четворка техни ученици. Забелязва се и срещаната в други произведения контаминация между Методий и Климент; появява се и идеята за бълг. мисия на Кирил и Методий (разпространена в слав. и грц. творби от ХИ-ХШ в.).

 

Св. Наум Охридски. Стенопис в църквата „Св. Богородица Перивлептос“ („Св. Климент“) в Охрид, XIV в.

 

Службата е засвидетелствана в девет грц. кодекса: два ръкописа с охридски произход — № 827 от Атинската национална библиотека (Cod. Atheniensis 827 от 1646) и № II А 7793 от 1690/91—1694 от НБКМ, и седем печатни издания, пет от които съдържат само Служба за Наум (Венеция, 1695; Мосхопол, 1740; Виена, 1824; Смирна, 1859 — препечатка от Мосхополското; Атон, 1911), а две (Мосхопол ското от 1742 и Лайпцигското от 1761) включват и друг богослужебен материал. Църковнослав. превод на Службата е съдържал ръкопис от Белградската народна библиотека от втората половина на XVIII в., унищожен по време на Втората световна война (1939—1945); съществува и съвременен църковнослав. превод на Калистрат Зографски, познат в преписи от XIX и XX в. Ограничената писмена традиция на Службата поражда затруднения при решаването на въпросите около авторството на отделните групи песнопения извън канона и реконструкцията на нейното първоначално ядро. Атрибуцията се възпрепятства от още два основни фактора: специфичния език на песенната поезия, в която различните творци използват еднакви или сходни стилово-езикови средства за изграждане на еднотипни образи, и отворената композиция на службата, която позволява вариране в богослужебната позиция на едни и същи песнопения според различните кодекси, замяна на едни компоненти с други, добавяне на нови елементи. Съдейки по стила и езика, Снегаров отнася вечерните и утринните стихири към творчеството на Димитър Хоматиан и ги свързва със мнението си за Хоматиановото авторство на най-ранното грц. житие за Наум. Въз основа на текстови паралели между канона и отделни стихири Ив. Желев защитава друго схващане — за авторство на Константин Кавасила на цялата служба в Мосхополското издание от 1742.

 

 

678

 

Спорно е обаче дали такъв голям обем химнографски творби (включително за малката вечерня) е бил необходим в богослужебната практика през средата на XIII в., тъй като малката вечерня навлиза по това време в богослужението и то само за големите празници. Освен това някои от стихирите са адаптация на общите стихири за преподобен отец, употребявани при липса на песнопения за даден светец. Тяхната неустановена позиция в отделните кодекси свидетелства, че са добавяни от по-късни книжовници, за да бъде попълнен целият необходим състав на службата.

 

Според известните досега източници са очертани четири редакции на Службата, обособени въз основа на три основни критерия: нейното химнографско обкръжение, зависещо от датата на поместването ѝ, структурата и съставът ѝ и включеното четиво за светеца. Първата редакция се намира в Атинския ръкопис и стои под смятаната за първоначална дата на празника — 23 дек. Съчетава се с предпразнични песнопения за Рождество Христово. Съдържа малка вечерня с три стихири и слава на „Господи возвах“ и слава на стиховните, велика вечерня с две поредици стихири на „Господи возвах“ и слава, двата канона на Кавасила, седален след III песен, кондак, икос и житие след VI песен (преписът е непълен и прекъсва на IX песен на канона). В нея се появява и смятаното за дело на Кавасила Пространно житие на Наум. Втората редакция е отразена в изданията от 1695, 1740 (под дата 23 дек.) и в изданието от 1859 (без посочена дата). И тук репертоарът за Наум се намира в богослужебно обкръжение с песнопения за предпразненство на Рождество Христово. Разликите спрямо първата редакция са в увеличеното количество на химнографските компоненти в чест на Наум — литийни стихири на великата вечерня и три седални преди канона, два светилни и утринни хвалитни стихири със слава, а също и в появата на друго грц. житие, съкратен вариант на текста от Атинския препис. Третата редакция се намира в изданието от 1742 и в Софийския ръкопис под дата 20 юни, въведена със специално решение на църковен събор по времето на архиерископ Йоасаф II (1718/1719—1745/1747), но според Николова възхождаща към по-стар период. В композиционно отношение изпъква с по-големия обем на песнопенията за Наум, като и стиховните стихири на малката вечерня са посветени на него. В останалите си части Службата изцяло съответства по състав и структура на втората редакция. Увеличаването на репертоара за Наум се предпоставя от промяната в датата на честването, в резултат на което Службата за светеца не се съчетава с химничен материал за голям празник. Тази редакция показва по-голяма самостоятелност, защото предполага изпълнение само на песнопенията за Наум, които са допълнени от Богородичния канон на имп. Теодор II Ласкарис (1254—1258), използван и при други чествания за оформяне на особено важни служби само за един празник. Четвъртата редакция, засвидетелствана в изданието от 1761, е получена чрез съкращаване на пълния вариант на Службата от третата редакция — отсъстват малката вечерня, Богородичният канон и четивото за Наум.

 

Църковнослав. превод на Службата за Наум в Белградския препис не съответства пряко на нито една от грц. редакции. Поради това има различни мнения за неговата основа. По дата (23 дек.) и композиционни особености преводът стои най-близо до втората редакция, независимо че литургичното обкръжение на репертоара за Наум включва други песнопения за Рождество Христово. В конкретния състав на стихирите се наблюдават редица разлики, а някои от позициите са с намален брой песнопения (стихири и седални).

 

 

679

 

Установяването на грц. основа на превода изследователите обвързват с проблемите на текстовата история на агиографските творби за Наум. От такава гледна точка П. А. Лавров предполага близост на църковнослав. текст с Мосхополското издание, Н. Л. Туницки отрича подобна връзка, а Трап доказва зависимостта му от протографа на Венецианското издание.

 

Независимо от вариативността на източниците може да се открои постоянно ядро на Службата от едни и същи песнопения на една и съща позиция във всички преписи и издания. То включва трите стихири (на втори глас) и славата (на шести глас) на „Господи возвах“, двете стиховни (на четвърти глас) и тропара за светеца от великата вечерня, двата канона на Константин Кавасила и седалния след III песен, кондака и икоса, а вероятно и трите утринни хвалитни стихири със славата (липсващи поради механична загуба в Атинския кодекс). Този състав представя основните елементи на композиционната схема на ранните служби по принцип, затова би следвало да се постави въпросът, дали именно той не отразява първичното ядро на Службата за Наум.

 

Панихисът за Наум, предназначен за изпълнение около неговия гроб в манастира „Св. Наум“, е поместен самостоятелно в три от цитираните източници: изданията от 1695 и 1740 и църковнослав. превод. Според акростиха на канона ὑμνῶ σε Ναοῦμ τὸ κλέος Βουλγαρίας Γρήγορος за негов автор се смята охридският архиепископ Григорий (началото на XIV в.). Текстовете свидетелстват за развилия се вече силен култ към мощите на Наум като източник на чудеса и изцеления.

 

Новогрц. анонимна Молебна служба за Наум, създадена около 1800, показва устойчивостта на почитането му и в поново време. Изграждането ѝ се подчинява на характерната за подобни служби композиция: канон (на осми глас, с акростих πόθῳ τὸ θεῖον λεἰψανον Ναοὺμ σέβῳ, но без богородичните, които са заети от други канони); тропари след III и VIII песен; специални антифони след VI песен и поредица стихири след канона. Параклисът е добавен като ръкописно приложение към изданието на бератската Служба за св. Седмочисленици (без точна дата и място на отпечатване, вероятно във Венеция в началото на XVIII в.). Текстовете отразяват широкото разпространение на култа към Наум през XVII—XVIII в. в македонските, северногрц. и албанските земи — редом с Охрид и Бер сред земите, тачещи неговата памет, са вмъкнати Горица, Пелагония, Албания, Мосхопол и др.

 

 

            Изд.:

o   Ἀκολουθία τοῦ ὁσίου καὶ θεοφόρου πατρὸς ἡμῶν Ναοὺμ τοῦ θαυματουργοῦ, τοῦ ἐν τῷ Λιβανίσκῳ Διαβόλεως κειμένου. Ἐνετίῃσιν, 1695;

o   Ἀκολουθία τοῦ ὁσίου καὶ θεοφόρου πατρὸς ἡμῶν Ναοὺμ τοῦ θαυματουργοῦ, τοῦ ἐν τῷ Λιβανίσκῳ Διαβόλεως κειμένου. Ἐν Μοσχοπόλει, 1740;

o   Ἀκολουθία τοῦ ἐν ἁγίοις πατρὸς ἡμῶν Κλήμεντος Ἀρχιεπισκόπου Ἀχριδῶν, Νεωστὶ καινῷ τύπῳ ἐκδεδομένη, συλλεχθεῖσα ἐκ τῶν συγγραμμάτων τοῦ τε Δημητρίου τοῦ Χωματινοῦ καὶ τοῦ Καβάσιλα, ἀρχιεπισκόπων τοῦ αὐτοῦ θρόνου χρηματισάντων. Ἐν Μοσχοπόλει, 1742;

o   Βίβλος ένιαύσιος ἥτις καὶ Πανδέκτη καλεῖται πᾶσαν τὴν τοῦ χρόνου ἀκολουθίαν περιεχνούσα. Νεωστὶ μετατυπωθεῖσα διὰ δαπάνης καὶ σπουδῆς τοῦ τιμιωτάτου καὶ χρησιμωτάτου ἐν πραγματευταῖς κυροῦ Ἀποστόλη Ῥοζάνη ἐκ πόλεως Κοζάνις. Ἐν Λιψίᾳ τῆς Σαξονίας, 1761, p. 1161—1170;

o   Ἀκολουθία τοῦ ὁσίου καὶ θεοφόρου πατρὸς ἡμῶν Ναοὺμ τοῦ θαυματουργοῦ, τοῦ ἐν τῷ Λιβανίσκῳ Διαβόλεως κειμένου, νεωστὶ τυπωθεῖσα δαπάνῃ μὲν τῶν εὐσεβῶν Χριστιανῶν. Ἐν Βιέννη τῆς Ἀουστρίας. Νοεμβρίου 29. 1824;

o   Ἀκολουθία τοῦ ὁσίου καὶ θεοφόρου πατρὸς ἡμῶν Ναοὺμ τοῦ θαυματουργοῦ. Ἐπὶ τὸ ὀρθότερον μετατυπωθεῖσα. Ἐκ τῆς τῷ 1740 ἐν Μοσχοπόλει γενομένης ἐκδόσεως. Ἐν Σμύρνη, 1859;

o   Лавров Π. А. Жития св. Наума Охридского и служба ему. — ИОРЯС, 12, 1907, 4, с. 7—37;

o   Ἡ Θειὰ καὶ ἱερὰ ἀκολουθία τοῦ ὁσίου καὶ θεοφόρου πατρὸς ἡμῶν Ναοὺμ τοῦ θαυματουργοῦ, ψαλλομένη τῇ 23-ῃ δεκεμβρίου. Ἐν Μοναστηρίῳ, 1911;

o   Cyrillomethodianum, 10, 1986, p. 201—231, 289—306, 306—317;

o   Георгиевски Μ. Службата, Акатистот и Молитвата на св. Наум Охридски во новооткриените словенски ракописи од Македонија. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Скопје, 1995, с. 176—202;

 

 

680

 

o   Меловски X. Москополски зборник. Пролошки житија на светци. 1., 1. Скопје, 1996, с. 69—95;

o   Νιχωρίτης К. Οι Ἁγιοι Κύριλλος και Μεθόδιος. Θεσσαλονίκη, 2000, p. 205—215.

 

            Лит.:

·       Παπαδόπουλος-Κέραμεύς Α. Βυζαντινὰ Ἀνάλεκτα. — ΒΖ, 8, 1898, p. 76—77;

·       Лавров Π. А. Жития св. Наума Охридского и служба ему. — ИОРЯС, 12, 1907, 4, с. 1—3, 38—51;

·       Туницкий Н. Материалы для истории жизни и деятельности учеников свв. Кирилла и Мефодия. Сергиев Посад, 1918, с. 4—9, 20—24;

·       Теодоров-Балан А, Свети Климент Охридски в книжовния помен и научното дирене. С., 1919, с. 36—37;

·       Снегаров Ив. История на Охридската архиепископия. 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците. С., 1924, с. 270, 279—283; 2. История на Охридската архиепископия-патриаршия от падането ѝ под турците до нейното унищожение (1394—1767 г.). С., 1932, с. 347—349, 354—357 (фототипно изд. 1995);

·       Petit L. Bibliographie des acoluthies grecques. Bruxelles, 1926 (Subsidia hagiographica, 16), p. 201—202;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С. 1931, с. 308—311 (фототипно изд. 1970);

·       Dujčеv Iv. Un manuscrit grec inconnu avec l’acolouthie et la Vie de St. Naum d’Ochrid. — Studia historico-philologica Serdicensia, 1, 1938, p. 121—124;

·       Μανούσακας Μ. Προσθῆκαι καὶ συμπληρώσεις εἰς τὴν Ἑλληνικὴν Βιβλιογραφίαν τοῦ Ε. Legrand. Ἀθῆναι, 1957 (Ἐπετηρὶς τοῦ Μεσαιωνικοῦ Ἀρχείου, 7), p. 56—61;

·       Кοdov Ch. L’original du Code du Patriarcat d’Ochride. — Bsl, 25, 1964, p. 273—278;

·       Дyйчeв Ив. Пространно гръцко житие и служба на Наум Охридски. — ККФ 1, с. 261—279;

·       Trapр Е. Die Akoluthie des Hl. Naum von Ochrid (Eine Analyse). — Byzantine Studies, 8, 1981 (1984—1985), p. 395—404;

·       Trapp E. Die sieben Slavenapostel in der liturgischen Dichtung. — AB, 100, 1982, p. 474—475;

·       Nichoritis K. Cyril and Methodius in the Greek Literary Tradition. — Cyrillomethodianum, 10, 1986, p. 30—31, 36—37, 43—50;

·       Мирчева Б., Сл. Бърлиева. Предварителен списък на кирило-методиевските извори. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 499, 512—513;

·       Želev I. Über einige Fragen der griechischen Akoluthien der heiligen Kyrill und Method. — Symposium Methodianum, p. 417—419;

·       Желев Ив. Животописни сведения за свети Кирил и Методий и учениците им от гръцките служби за тях. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 202, 205—206;

·       Peyfuss М. D. Die Druckerei im Erzbistum Achrida, 1731—1769. Buchdruck und Heiligenverehrung im Erzbistum Achrida. Wien-Köln, 1989, p. 109—115, 126—127, 132—133 (2 попр. изд. 1996);

·       Гергова Е. Агиографските произведения за Наум — литературни източници и текстови взаимоотношения. — В: Кирило-Методиевски студии. 8. С., 1991, с. 173—176;

·       Николова Св. За един непознат препис на Службата на св. Наум Охридски. — В: Хиляда и осемдесет години от смърта на св. Наум Охридски. С., 1993, с. 31—57;

·       Николова Св. Охрид като център на богослужебната прослава на св. Наум Охридски. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенската просвета и култура. Скопје, 1995, с. 261—271;

·       Νιχωρίτης К. Οι Ἁγιοι Κύριλλος και Μεύόδιος. Θεσσαλονίκη, 2000, p. 54—55, 64—77, 125, 136—139, 173—182;

·       Кръстев А. Още веднъж за житията, службите, образите и творчеството на св. Наум Охридски. — В: Преславска книжовна школа. 5. С., 2001, с. 321—326;

·       Николова Св. Установяването на датите за честване на св. Наум Охридски и архиепископ Йоасаф. — Palaeobulgarica, 25, 2001, 3, р. 5—30.

 

Мария Йовчева

 

 

    (53). СЛУЖБИ ЗА СВЕТИ СЕДМОЧИСЛЕНИЦИ — два литургични паметника от XVIII в., основаващи се на средновековната грькоезична кирило-методиевска традиция, написани за общ празник на Кирил и Методий и техните ученици Климент Охридски, Наум Охридски, Горазд, Ангеларий и Сава. Първата служба (за 27 ноем.) е известна по недатирано старопечатно издание, озаглавено Ἀκολουθεία τῶν ἁγίων καὶ ἰσαποστόλων ἑπτὰ φωστήρων τῆς Βουλγαρίας, καὶ Δαλματίας. Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου, Κλήμεντος, Ναοὺμ, Γοράσδονος, Ἀγγελαρίου καὶ Σάβα. Νῦν πρῶτον τυποθεῖσα, συνεργείᾳ, ἐπιμελείᾳ καὶ δαπάνῃ τῶν Κυρίων, Ἀνδρέου Παπᾶ, καὶ τῶν υἱῶν αὐτοῦ Νικολάου, καὶ Ἀναστασίου, διὰ ψυχικὴν αὐτῶν σωτηρίαν. В своя предговор издателят Н. Папа посвещава изданието на своето отечество, без да назовава изрично гр. Белоград (дн. Берат, Албания), който често споменава в текста на Службата. Той съобщава също, че са използвани стари ръкописи, чиито многобройни грешки при възможност са поправяни. Има косвени данни (типографски характеристики на изданието), че книгата е

 

 

681

 

печатана във Венеция през 1720. Доказателство за това е фактът, че Папа по това време е бил там по търговски дела (М. Манусакас, 1957). Над Службата е отбелязано: Μηνὸς Νοεμβρίου εἰς τὰς κς’. Текстът започва със стихири за Седмочислениците (ἑπταρίθμοι), където те са наречени покровители на Белоград (Βελλογράδων πρόμαχοι), проповедници и пастири в Далмация, Мизия и Б-я, просветители на цяла Б-я, Лихнида, Западна Гърция. Очевиден е стремежът седмината светци да се свържат с Епир и индиректно с Албания, но преди всичко се подчертава дейността им като бълг. апостоли. Конкретното истор. съдържание е съвсем незначително и всъщност обобщава дейността на всеки един от светителите — те „очистват“ народа на Б-я чрез божието кръщение, създават писмо за езика на българите, съставят книги за тях и т. н. (Е. Трап, 1982, с. 477). Като основни източници за компилиране на Службата освен Пространното житие на Климент Охридски от архиепископ Теофилакт се очертават службите за Климент и за Наум Охридски — там Канонът за Богородица от имп. Теодор II Ласкарис (1254—1258) показва същите различия в сравнение с обичайните му варианти. Канонът на Ласкарис се редува с канон с недобре спазен акростих с имената на Ангеларий и Горазд и с още един, при който има следи от първоначален акростих; този канон има за основа Канона на Димитър Хоматиан за Климент, адаптиран чрез незначителни промени. Житийният текст носи името на Сава, но всъщност става дума за Хоматиановото житие на Климент Охридски.

 

Св. Седмочисленици.

Икона от Самоковската школа, 1873 г.

 

През 1742 в известното стопанско средище на Югоизточна Албания — гр. Мосхопол, се появява втората С. с. С. (за 17 юли): Ἀκολουθία τῶν ἁγίων έπταρίθμων. Ποιηθεῖσα παρὰ τοῦ ἐν ἱερομονάχοις Γρηγορίου Μοσχοπολίτου. Йеромонах Григорий е бил учител в прочутото грц. училище в Мосхопол, към което съществувала печатница с патрон Наум. В нея са печатани различни служби на светци, почитани в региона, които са редактирани от Григорий. С. с. С. обаче е негова творба, съставена вероятно по повод изместването на празника от 26 ноем, на 17 юли. Съчинените от него два канона имат акростихове, доказващи авторството му. Григорий използва като източници Теофилактовото житие на Климент, Канона на Константин Кавасила за Наум, Канона на Димитър Хоматиан за Климент и първата С. с. С. В сравнение с нея Мосхополската служба не поднася нещо ново нито като съдържание, нито като структура, но е с несравнимо по-големи достойнства по отношение на стила и езика на автора. От една публикация на В. И. Григорович в продължение на повече от столетие в науката се цитира посоченото в нея във връзка с Краткото житие на Климент Охридски второ

 

 

682

 

 

издание на Мосхополската служба за Седмочислениците от 1746. Днес се смята за доказано, че Григорович всъщност е работил с първата, недатирана служба, а второто мосхополско издание е фантом, появил се поради объркване или грешка (М. Пейфус, 1989, с. 62—66).

 

Без да са първостепенни кирило-методиевски извори, двете С. с. С. са важно свидетелство за устойчивостта на култа към Кирил и Методий и техните ученици в православните центрове в земите на дн. Албания. Макар и плод на локалнопатриотични тенденции, те са едни от последните свидетелства за многовековния стремеж към независимост на Охридската архиепископия, която загубва своята самостоятелност през 1767.

 

 

            Изд.:

o   [Acoluthia of Seven Saints, Moschopolis 1742]. — Cyrillomethodianum, 10, 1986, p. 251—267;

o   [Acoluthia of Seven Saints, Venice ca. 1720]. — Cyrillomethodianum, 10, 1986, p. 319—351.

 

            Лит.:

·       Григорович В. И. Изыскания о славянских апостолах, произведенные в странах европейской Турции. — ЖМНП, 53, 1847, 2, с. 12—14;

·       Григорович В. И. Очерк путешествия по европейской Турции. 2 изд. Казань, 1877, с. 157 (фототипно изд. С., 1978);

·       Μανούσακας М. Προσθῆκαι καὶ συμπληρώσεις εἰς τὴν Ἑλληνικὴν Βιβλιογραφίαν τοῦ Ε. Legrand. Αῦήναι, 1957 (Ἐπετηρὶς τοῦ Μεσαιωνικοῦ Ἀρχείου, 7), p. 62;

·       Кοneski Bl. Sedmočislenici. — Slovo, 25—26, 1976, p. 185—191;

·       Trapp E. Die Sieben Slavenapostel in der liturgischen Dichtung. — AB, 100, 1982, p. 469—483;

·       Peyfuss M. Eine unbekannte Edition der „Legenda Achridiensis“. — Die slawischen Sprachen, 1, 1982, p. 60;

·       Желев Ив. Животописни сведения за свети Кирил и Методий и учениците им от гръцките служби за тях. — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 206—207;

·       Станчев Kp. Образите на Кирил и Методий във византийската и гръцката литература (XI—XIX в.). — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 1. С., 1989, с. 154—156;

·       Мареш Ф. В. „Седумте светители“ во старословенската и грчка га книжевност. — В: Климент Охридски и улогата на Охридската книжевна школа во развитокот на словенската просвета. Скопје, 1989, с. 101—110;

·       Peyfuss М. Die Druckerei von Moschopolis, 1731—1769. Buchdruck und Heiligenverehrung im Erzbistum Achrida. Wien-Köln, 1989 (Wiener Archiv für Geschichte des Slaventums und Osteuropas, 13), p. 61—62, 129—132;

·       Νιχωρίτης К. Η αγιολογική παράδοση των αγίων Επταρίθμων στο Βεράτι της Αλβανίας. — In: Νιχωρίτης Κ. Οι Άγιοι Κύριλλος και Μεθόδιος. Θεσσαλονίκη, 2000, p. 126—135.

 

Славия Бърлиева

 

 

    (54). СЛУЦКИ ПСАЛТИР — паметник от руската редакция на старобълг. език. Представя фрагмент от псалтирен текст (5 пергаментни листа, 4°, по 28 реда на страница). Открит от руския художник Д. М. Струков през 1867 и предаден на И. И. Срезневски. Съхранявал се е в Московската синодална библиотека, но местонахождението му сега не е известно. Специалистите го отнасят към XI в. и го нареждат сред най-важните кирилски паметници. Пръв Срезневски го прави достояние на науката с наименованието С. п. (по мястото на откриването му — Слуцк, Беларус), като го издава с допълнения в началото, средата и края

 

 

683

 

на текста по друг руски псалтирен препис от XI в. и привежда разночетения от Болонския и Погодиновия псалтир. Той се спира на някои палеографски особености и дава обща характеристика на почерка. Според него част от третия лист е писан от втора ръка, с което се обясняват някои отклонения в употребата на ѫ, смятани за руска правописна особеност.

 

В. Ягич също издава текста на С. п. с някои корекции и без допълненията, които дава Срезневски. Той прави важния извод, че „найденный в Слуцке и И. И. Срезневским изданный отрывок псалтыри служит доказательством, что существовали тексты древнего перевода псалтыри южнославянского письма, представляющие церковнославянский язык в более старинном и правильном виде, чем текст Болоньский или Погодинский... Но вообще в Слуцкой, Болоньской и Погодинской псалтыри редакция текста одна и таже, древняя“ (Ягич, 1882, с. 56). Той отнася паметника към най-древните кирилски паметници и го поставя преди Супр. сб. В изданието на Ягич на третия лист (ред 113—118) не са отбелязани форми с оу < ѫ, което опровергава предположението на Срезневски за участие на втора ръка при преписването на ръкописа.

 

Слуцкият псалтир, XI в.

 

С. п. е издаден и от М. Вайнгарт (1949). В неговото издание също отсъстват русизмите, които Срезневски изтъква: наоуч^с҄ȣ 123, азъ же поглȣмлю^с҄ 140, гл҃юще 148, съконъчаша 158, землю 165. И. Тот разглежда различията в трите издания и подчертава, че за нормативен текст приема изданието на Ягич („Русская редакция...“, с. 15). Според него тези форми в изданието на Срезневски са грешки, отстранени от Ягич. В изданието на Вайнгарт, в отличие от другите издания на текста, три пъти е употребен знак за малка носовка . Тот не приема тази графична особеност за характерна черта на оригинала. Според него това са грешки, допуснати от издателя. Той предполага, че С. п. е преписан от старобълг. протограф, който по всяка вероятност не е възникнал в Западна Б-я.

 

А. Лескин използва данните от С. п. за изследване на редуцираните гласни и стига до извода, че паметникът по тази своя черта е сходен със Савината книга (1875). Ив. Гълъбов смята за най-добро изданието на Вайнгарт и въз основа на засвидетелстваната в него употреба на три знака за малка носовка ( ѧ, , ) и отсъствието на специален знак за африката свързва С. п. със Сав. кн.

 

С. п. се характеризира с типичната бълг. черта — съчетанията шт и жд на мястото на праславянските *tj, *dj. В графичната му система носовките се употребяват редовно — ѫ, ѭ, ѧ, ѩ (два пъти), ; ѫ се среща в коренни срички

 

 

684

 

(пѫти, забѫдѫ и др.), в суфикси (вѣдѫще, глаголѫще, помнѫхъ и др.), в окончания (съгрѣшѫ, г͡лахѫ). Вместо ѭ е засвидетелствана употреба на ѫ (поглоумлѫ с, съхранѫ, твоеѫ и др.); ѭ се среща в суфикси и окончания (разоумѣѭ, благостиѭ, оукланѣѭщеи и др.).

 

Знак се употребява след съгласни, с изключение на един случай — твое. Йотуваната ѧ (ѩ) се среща само два пъти (ѩже, боѩщеи с), с което паметникът се отделя от най-старите кирилски паметници. На тази особеност на С. п. обръща внимание Тот: „Написание с ѩ можно объяснить тем, что оно попало в графическую систему Сл Пс при списывании рукописи из графической системы самого писца. Этой своей своеобразной чертой Сл Пс представляет собой переход от такой графической системы, для которой характерно наличие букв ѫ, ѭ, ѧ (), к той системе, которая представлена такими древнерусскими рукописями, как Остромирово евангелие и Изборник 1073 г., где передана графика с четырьмя юсами: ѫ, ѭ, ѧ, ѩ“ („Русская редакция ...“, с. 76).

 

От правилната употреба на носовките в С. п. изключение представя само един случай — ѫж < ѫжа им. пад. мн. ч. (61 стих, 118 псалм), което е руска графична черта.

 

С. п. е двуеров, ъ и ь обикновено се пазят на етимологичните им места. Преглас на ъ в о не се среща. Има редки случаи с преглас на ь > е. Има случаи със запазен ь пред j, особено често при съществителните от ср. р. на -ѥ: поношенье, сп҃сенье, наказанью, поученье, съвѣданьı-а и др., които се дължат на старобълг. протограф.

 

С малки изключения (вьсемъ сръдьцъмъ вм. вьсѣмъ, видитѣ очи вм. видите) ѣ се пази както в коренни срички, така и в суфикси и окончания. В девет случая е засвидетелствана употреба на ѣ вм. а и ı-а: землѣ, вьсѣкъ, глоумлѣаше сѧ, желѣти, въжделѣхъ и др., както и употреба на ѣ вм. а, което според Тот свидетелства за широкото произношение на ѣ и за отражение на глаголическия протограф на С. п. (срв. „Русская редакция ...“, с. 285).

 

С. п. познава употребата на ѥ, но ограничено, и то в края на думите. Писачът предпочита употребата на е вм. ѥ. При ı-а се забелязват няколко отклонения — моа 101, твоа 103, всако 101.

 

При праслав. съчетания trьt, trъt, tlьt, tlъt се пази старобълг. състояние — ъ вм. ь стои след плавната съгласна: сръдьцемъ, гръдъıмъ, мръзѣ и др.

 

По отношение на надредните знаци е характерна употребата на апостроф за пропуснат ер. Надредна дъга се използва за означаване на йотация. Архаична черта на паметника е рядката употреба на титла. В изданието на Срезневски често се среща надредна точка над е, и, ı-а, но тя не е засвидетелствана в изданията на Ягич и Вайнгарт.

 

Езикът на С. п. пази редица архаични черти: отсъствие на вокализация на еровете в силна позиция, особеностите на старобълг. склонение, стари аористни форми. При имперфекта са характерни неконтрахирани форми. Тези особености свързват паметника със старобълг. протограф.

 

За това, че ръкописът е преписан в Русия, свидетелстват някои спорадични явления, като: окончание -ъмъ за твор. пад. ед.ч. при имената от м.р. и ср.р. (сръдьцъмъ, законъмъ, рабъмъ); окончание -тъ за 3 л. ед. и мн.ч. при глаголите (есть, нѣсть, бѫдеть и др.). Данните от паметника дават основание на Тот да направи извода, че незначителната русификация на паметника е свидетелство за най-ранната фаза на „порусяването“ на старобълг. писмени паметници („Русская редакция ...“, с. 18).

 

 

            Лит.:

·       Срезневский И. И. Древние славянские памятники юсового письма. СПб., 1868, с. 21—24, 155—165;

·       Lеskiеn A. Die Vokale ъ und ь in den sogenannten altslovenischen Denkmälern des Kirchenslavischen. — Berichte der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaften. Philologisch-historische Klasse, 27, 1875, p. 38, 87, 89;

 

 

685

 

·       Сpезнeвский В. И. Древний славянский перевод Псалтыри. 1. СПб., 1877, с. 13—14;

·       Ягич В. И. Specimina linguae palaeoslovenicae. Образцы языка церковнославянского. СПб., 1882, с. 52—56;

·       Облак В. Няколко бележки върху старославянските паметници. — СбНУ 9, 1893, с. 4;

·       Vοndrák V. Kirchenslavische Chrestomathie. Göttingen, 1910, p. 82—84;

·       Vondrák V. Altkirchenslavische Grammatik. Berlin, 1912, p. 36;

·       Лавров П. A. Палеографическое обозрение кирилловского письма. Петроград, 1914, с. 43;

·       Цонев Б. История на българский език. 1. С., 1919, с. 187;

·       Карский Е. Ф. Славянская кирилловская палеография по древнейшим памятникам глаголической и кирилловской письменности. Л., 1928, с. 33;

·       Weingart M. Skloňovaní jazyka staroslověnského s úvodem do staroslověnské mluvnice. Praha, 1928, p. 59;

·       Огieнко I. Пам’ятки старослов’янсью X—XI віків. Варшава, 1929, с. 56—57;

·       Diеls Р. Altkirchenslavische Grammatik. 1. Heidelberg, 1932, p. 10;

·       Weingart M. Texty ke studiu jazyka i písemnictví staroslověnského. 2 изд. Praha, 1949, p. 100—105;

·       Селищев A. M. Старославянский язык. 1. Μ., 1951, с. 87;

·       Ван Вейк Н. История старославянского языка. М., 1957, с. 37, 49, 54;

·       Гранстpем Е. Э. О подготовке сводного печатного каталога славянских рукописей. — СФМ, 2, 1958, с. 417;

·       Кurz J. Učebnice jazyka staroslověnského. Praha, 1969, p. 33;

·       Mиpчeв К. Старобългарски език. С., 1972, с. 12;

·       Lunt H. G. Old Church Slavonic Grammar. The Hague-Paris, 1974, p. 8;

·       Kyев K. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 20;

·       Гълъбов Ив. Старобългарски език с увод в славянското езикознание. С., 1980, с. 72—79;

·       Тот И. Слуцкая псалтырь. — Acta Universitatis Szegediensis. Dissertationes slavicae, 15, 1982, p. 147—191;

·       Tот И. Русская редакция древнеболгарского языка в конце XI — начале XII вв. М., 1985, 356 с.;

·       Тот И. К изучению Слуцкой псалтыри. — Acta Universitatis Szegediensis Attila Jószef nominatae. Dissertationes slavicae, 20, 1988, p. 219—226.

 

Ангелина Даскалова

 

 

    (55). СМЯДОВСКИ, Стефан Веселинов (1.IV.1948) — бълг. езиковед, специалист по старобълг. език, история на бълг. език и епиграфика. Роден в София. Завършва бълг. филология в Софийския унив. (1973). Н. с. (1976) и ст. н. с. (1991) в Инст. за бълг. език при БАН — в Секцията за история на бълг. език, която ръководи през 1992—1995. Д-р на филологическите науки с дисертация на тема „Текстови и езикови особености на българските кирилски надписи до XV век“ (1989). Зам.-директор на Института (1995). Лектор по бълг. език (1996—2000) и гост-проф. (2001) в Унив. в Клермон-Феран, Франция.

 

Стефан Смядовски

 

Част от публикациите на С. са посветени на старобълг. писмени паметници. Като се основава на палеографските и текстовите особености на Григоровичевия лист, той обосновава становището, че всъщност това е л. VIII от Рилските глаголически листове. Факсимилното издание на Енинския апостол става повод С. да предложи свой прочит на някои неразчетени места в ръкописа и да изясни част от календарните бележки. На ЖК той посвещава две статии. Едната (1986) тълкува фразата за „обратното лекуване“ (гл. 11). Според С. тя показва, че Константин-Кирил е бил запознат с принципите на класическата алопатическа медицина и с трудовете на Хипократ и Гален. В другата статия (1991) се предлага нов опит да се реши проблемът за броя на участниците в Сарацинската мисия и да се обясни неясното прозвище на Георги Асикрит. С. разглежда по нов начин едно от произведенията на Климент Охридски — Похвалното слово за св. Ириней. Редица от биографичните

 

 

686

 

данни в това слово, съпоставени с данни от синаксари и типици, му дават основание убедително да защити тезата, че Климент Охридски е създал обединен каноничен образ на трима светци с едно и също име. Вниманието на автора е привлечено и от изследването на лексикалните особености на Супрасълския сборник.

 

Заслуга на С. е публикуването на нови данни за най-ранната замяна на ѫ с ерова гласна и на нов, ранен материал за появата на членни форми в Добромировото евангелие. През 1978 той съобщава за нов препис на Похвалното слово за Патриарх Евтимий от Григорий Цамблак.

 

Основната научна област, към която трайно са насочени интересите на С., е епиграфиката и по-специално нейната текстологическа и езикова проблематика. Бълг. каменни и стенописни надписи са предмет на многобройни негови публикации в периодични издания, а също тема на защитената през 1989 докторска дисертация и на обобщаващия монографичен труд „Българска кирилска епиграфика IX—XV век“ (1993). На първо място при своите наблюдения С. се стреми да тълкува всеки надпис в широк контекст, опирайки се на политическата история, юриспруденцията, християнските доктрини и догми, митологията, каноничната книжнина, античната традиция. В методологическо отношение този подход, при който акцентът се прехвърля към съдържанието на надписите, се оценява като нов момент в епиграфиката. Основавайки се на него, С. предлага и нова класификация на бълг. епиграфски материал. В статията „Из текстоложката проблематика на старобългарските и среднобългарските надписи“ (1986) той формулира теоретичните принципи, към които се придържа във всичките си трудове в тази област. Във връзка с многобройни каменни и фрескови надписи изследва различни формули клишета, привежда успоредици от грц.-римските епитафии, от приписковата и летописната традиция, от дипломатическите актове. По този начин анализът на бълг. надписи е поставен на широка основа от паралели с античното, виз., прабълг. наследство. Особеното внимание, което С. отделя на текстовата страна на надписите и в частност на формулите клишета, му позволява да даде ново тълкуване на отдавна известни на науката надписи, като Надгробния надпис на Тудора от Преслав, който се оказва свързан с античното гробно право, и на Хрельовия надгробен надпис (1342), който С. определя като оригинално бълг. поетическо произведение, съставено под влияние на популярния във виз. книжнина жанр на плача. С. уточнява датировката на един от надписите от с. Рояк, близо до Провадия, като на основата на използваните в него формули го отнася към 1331—1355. Етикетните формулировки му помагат да датира точно и един надпис от Шуменската крепост от времето на цар Иван Шишман (1371—1393). Опирайки се на евангелски израз клише, С. прави съществени корекции в един от равненските двуезични надписи от края на IX — началото на X в. Редица от публикациите му внасят поправки в четенето, датировката и тълкуването на отделни каменни или фрескови надписи — напр. поредицата от статии, обединени под общото заглавие „Епиграфско-текстологични добавки“ (1982, 1986, 1987, 1991); „Кръст-енколпион реликвиар на цар Георги Тертер“ (1990); „За кръстовете с надписи ΒΛΑΣΗΟΣ, ΝΙΚΟΛΑΟΣ, ΓΕΩΡΓΗΟΣ, ΔΗΜΗΤΡΗΟΣ“ (1991); „Няколко бележки за надписа на Иво Граматик“ (1981); „За символичните знаци и абецедара върху плоча от Софийския археологически музей“ (1982). Предмет на изследванията на С. често са надписите на цели живописни ансамбли (в Земенския манастир, Боянската църква, Елешнишкия манастир, църквата

 

 

687

 

„Св. Никола“ край с. Станичище, Нишко, скалния манастир „Св. Безсребреници“ при с. Карлуково, Луковитско.

 

С. е един от авторите на изготвения в Секцията за история на българския език при Инст. за бълг. език „Старобългарски речник“ (1999—).

 

 

            Съч.:

o   Неизвестен препис на Похвалното слово за Патриарх Евтимий от Григорий Цамблак. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 442—445;

o   Към въпроса за ранната замяна на ѫ с ерова гласна. — БЕ, 28, 1978, 6, с. 552—524;

o   Към въпроса за състава на Рилските глаголически листове. — БЕ, 30, 1980, 6, с. 500—501;

o   Собствените имена в Супрасълския сборник. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник. С., 1980, с. 153—159;

o   Към езиковата характеристика на българските кирилски надписи. — Palaeobulgarica, 4, 1980, 4, р. 93—101;

o   Палеографски и текстологични наблюдения върху българските кирилски надписи. — В: Славянска палеография и дипломатика. С., 1980, с. 310—319;

o   Към въпроса за надписите от скалния манастир „Св. Безсребреници“ при с. Карлуково. — Векове, 10, 1981, 1, с. 78—79;

o   Няколко бележки за надписа на Иво Граматик. — Археология, 24, 1981, 1—2, с. 41—44;

o   За символичните знаци и абецедара върху плоча от Софийския археологически музей. — БЕ, 32, 1982, 1, с. 54—57;

o   Епиграфско-текстологични добавки върху три старобългарски надписа (1). — Археология, 24, 1982, 2, с. 38—43;

o   За членните форми в Добромировото евангелие. — БЕ, 32, 1982, 4, с. 340—344;

o   Лексиката на средновековните български надписи. — В: Лексиколожки и лексикографски проучвания. С., 1983, с. 179—188;

o   Езикова характеристика на надписите от Земенските стенописи. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 3, р. 39—64;

o   Епиграфско-текстологични добавки върху още два български надписа (2). — Археология, 28, 1986, 2, с. 44—47;

o   Из текстоложката проблематика на старобългарските и среднобългарските надписи. — Старобългарска литература, 19, 1986, с. 3—28;

o   За „обратното“ лекуване в Пространното житие на Константин Философ. — БЕ, 36, 1986, 2, с. 145—150;

o   Епиграфско-текстологични добавки върху още два надписа (3). — Археология, 29, 1987, 1, с. 38—40;

o   Енинският апостол — проблеми след факсимилното му издание. — БЕ, 37, 1987, 4, с. 366—374;

o   За една мнима живописна успоредица на личности, познати от Храбровата апология. — Palaeobulgarica, 11, 1987, 4, р. 67—72;

o   Българската кирилска епиграфика — проучвания и задачи. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирило-Методиевски симпозиум. С., 1989, с. 271—282;

o   Кръст-енколпион реликвиар на цар Георги Тертер. — Археология, 32, 1990, 2, с. 45—52 [Дончева-Петкова Л., Ст. Смедовски];

o   Епиграфско-текстологични добавки към още два български надписа (4). — Археология, 33, 1991, 2, с. 41—46;

o   Ктиторският надпис на деспот Деян (?) от Земенския манастир и датирането на стенописите му. — БЕ, 41, 1991, 2, с. 110—116;

o   Към Боянските стенописни надписи (1). — БЕ, 41, 1991, 3, с. 193—196;

o   За кръстовете с надписи ΒΛΑΣΙΟΣ, ΝΗΚΟΛΑΟΣ, ΓΕΩΡΓΙΟΣ, ΔΗΜΗΤΡΗΟΣ. — Археология, 33, 1991, 1, с. 19—22;

o   Георги Полата (?) в Пространното житие на Константин Философ. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 98—101;

o   Похвалното слово за Припей (?) от Климент Охридски. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 2, р. 46—53;

o   Българска кирилска епиграфика. IX—XV век. С., 1993, 243 с.;

o   Надписите към изображенията на Вселенските събори в Елешничкия манастир (XV в.) — извори и проблеми. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 3, р. 77—83;

o   Боянските стенописци надписи (2). — БЕ, 43—44, 1993—1994, 1, с. 18—21;

o   Надписите от църквата „Св. Николай“ (1331/32 г.) край с. Станичене, Нишко. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 3, р. 17—43;

o   Надписите към Земенските стенописи. С., 1998, 95 с.;

o   Един античен мотив за смъртта и следите му в Източното и Западното средновековие. — Старобългарска литература, 31, 1999, с. 116—119;

o   За типологическите успоредици на фигуралните приписки в средновековните ръкописи. — Palaeobulgarica, 24, 2000, 2, р. 92—96.

 

            Лит.:

·       Овчаров Д. Сериозен принос в кирилската епиграфика. — Palaeobulgarica, 18, 1994, 2, р. 119—120;

·       Мinčеv G. — OChP, 60, 1994, p. 648—652 (рец.);

·       Дограмаджиева Е. — Старобългарска литература, 30, 1998, с. 87—89 (рец.).

 

Елка Мирчева

 

 

    (56). СНЕГАРОВ, Иван Йончев (30.IX./12.Х.1883—1.III.1971) — бълг. църковен историк, архивист и археограф. Роден в Охрид, където получава образование в грц. и бълг. класно y-ще. След шестгодишен курс в Цариградската духовна семинария (1900—1906) е учител в Енидже Вардар и писар в Бълг. екзархия в Цариград (1906—1907). Продължава обучението си като стипендиант в Киевската духовна академия (1908—1912); завършва я с научната степен „кандидат на богословските науки“ (дисертацията му е на тема „История на Охридската архиепископия“). През 1912—1926 с кратко прекъсване е учител (в Цариградската семинария, Педагогическото у-ще в Сяр, Солунската бълг. мъжка гимназия, Ямболското педагогическо у-ще,

 

 

688

 

Софийската семинария, Първа мъжка и Първа девическа гимназия в София). Преподава история, литература, руски и грц. език. Редовен доц. в Катедрата по църковна история в Богословския фак. на Софийския унив. (1926); извънреден проф. (1929), редовен проф. и ръководител на Катедрата (1933), титуляр на същата Катедра в Духовната академия в София (1950). След пенсионирането си през 1951 работи като хоноруван проф. до 1956. Декан на Богословския фак. (1928—1929, 1934—1935, 1942—1943, 1947—1948). Член-кор. на БАН (1933), акад. (1943), директор на Инст. за бълг. история при БАН от основаването му през 1947 до 1950, директор на Архивния инст. при БАН (1951—1959). Орден „Кирил и Методий“ I ст. (1958). Член на Охридското културо-просветно д-во и на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (от 1902). Редактор на в. „Автономна Македония“ (1920—1923), член на Македонския научен инст. и деен сътрудник на печатния му орган сп. „Македонски преглед“ (1924—1943). Умира в София.

 

Иван Снегаров

 

Неизменен център на научните интереси на С. е Македония. Трудовете му в тази област са първите обширни и системни изследвания за значението ѝ в бълг. духовен и културен живот. Неговата „История на Охридската архиепископия“ (от основаването и през 969 до нейното унищожаване в 1767) е не само обобщение на известните дотогава факти, но и свод от истор. документи, открити от С. и обнародвани за пръв път. Този капитален труд, както и публикациите му за Охрид, Солун, Скопската епархия и Бълг. екзархия бележат нов момент в бълг. истор. наука. С. проучва на широка основа възникването и оформянето на диоцеза на Охридската архиепископия, отношенията ѝ с Цариградската патриаршия, нейната автокефалност и ролята ѝ в духовния и политическия живот на Б-я. В течение на дълги години той проследява и началния период на формирането на църковните и книжовните традиции в бълг. държава и тяхното развитие през следващите векове. Трудовете на С., посветени на православните църкви — на тяхното възникване, развитие, взаимни връзки и зависимости, не са загубили и днес своето значение.

 

Изследователската дейност на С. се простира и в областта на бълг. възрожденска история — от публикуването на кондиките и документите на църквите и манастирите на Търновската и Пловдивската митрополия и на Охридската архиепископия до осветляването на живота и делото на видни бълг. възрожденци. Големи са заслугите на С. и в областта на археографията и архивистиката. Той публикува пълния списък на ръкописите и старопечатните книги, пазени в църквите и манастирите на Охрид, Битоля и Скопие.

 

Кирило-методиевската проблематика заема постоянно място в работите на С.

 

 

689

 

Редица негови трудове засягат в по-голяма или по-малка степен широк кръг въпроси около живота и дейността на слав. просветители и техните следовници. Въз основа на епиграфски и книжовни паметници той поддържа мнението, че няма данни за литературна дейност в Б-я преди пристигането на Кирило-Методиевите ученици в Плиска, че и в двата главни центъра на слав. просвета първоначално се употребява глаголицата; според него процесът на усъвършенстването ѝ протича както в Охридското, така и в Преславското книжовно средище. При работа с ръкописите в Научния архив на БАН С. открива през 1953 най-стария недатиран препис от Успение Кирилово (от началото на XV в. с важни редакционни особености). При публикацията на текста през 1954 (заедно с текстовете на проложните жития на Климент Римски и на бълг. патриарх Йоаким I) той прави важния извод, че по времето на Второто бълг. царство св. Кирил се възприема като бълг. светител. Като сравнява Успение Кирилово и Проложното житие на Йоаким I, С. изтъква общите им особености, които показват, че и двата текста може да се свържат с дейността на търновски книжовници. В същата публикация С. защитава тезата, че Константин-Кирил и Методий са намерили в Херсон мощите на Климент Римски, а не на Климент Анкирски, както смятат някои изследователи.

 

С. изследва и апологията „За буквите“ на Черноризец Храбър (1963) и внася редица уточнения по спорните въпроси около личността на автора (напр. предположението, че Черноризец Храбър като монах от малката схима е могъл да носи светското си име). С. се присъединява към изследователите, които смятат, че творбата е създадена на глаголица. Заслужава внимание и наблюдението му, че Храбър вече възприема Константин-Кирил като светец, докато в ЖК светостта на слав. просветител не е така категорично подчертана.

 

Няколко проучвания на С. са посветени на въпроси около покръстването на българите. Той подчертава приемствеността между проникването на християнството в бълг. земи и политиката на княз Борис I (852—889), изтъква истор. значение на идеята за народна църква, оценява делото на Кирило-Методиевите ученици като „венец на Борисовата духовна политика“.

 

Централна тема за С. е Охридското книжовно средище. Интересът му към Климент Охридски е постоянен — от първата му студия (1917) до 60-те г. на XX в. С. се опира върху истор. извори и ги коментира многопосочно. Голяма част от изводите му са приети в науката. Той обръща специално внимание върху приемствеността и общите черти в книжовната дейност в Преслав и Охрид. Установява годината, през която Климент отива в Кутмичевица — 886, и смята, че той е изпратен там, тъй като областта е застрашена от погърчване. В няколко студии и статии С. изяснява местонахождението на епархията на Климент Охридски. Той отдава голямо значение на топонимите и предполага, че диоцезът на Климент се е намирал в басейна на р. Вардар; дейността му е била съсредоточена в Брегалница, във Велес и Дебрища, Тиквешко. Заслуга на С. е откриването през 1942 на два преписа от грц. служби за Климент в Охридската катедрала. Службата от XV в. не е включена в Мосхополското издание и не е била известна на изследователите. С. взема участие в полемиките около Пространното житие на Климент Охридски от Теофилакт Охридски и Краткото житие на Климент Охридски от Димитър Хоматиан. Той обнародва фототипно Охридския (Московския) препис на Теофилактовото житие. В статията си „Les sources sur la vie et l’activité de Clément d’Ochrida“ (1962) ocпорва

 

 

690

 

авторството на Теофилакт Охридски и на Димитър Хоматиан. Становището му не се възприема в науката, но някои от аргументите му заслужават внимание заради проявената компетентност в литургиката, историята и филологията. Във връзка с дейността на Наум Охридски С. изучава историята на манастира „Свети Наум“ и определя времето на неговия строеж — ок. 905.

 

Сред публикациите на С. върху по-частни въпроси е статията „Коронясан ли бил княз Симеон в Цариград през 913 г.“. В нея се проследяват виз. ритуал и етимологията на думите „кесар“ и „василевс“ и се обосновава заключението, че при посрещането на Симеон (893—927) от патриарх Николай I Мистик (901—907, 912—925) във Влахернския дворец такъв ритуал не е извършван. Мнението на С. по този въпрос остава изолирано в бълг. истор. наука. С. проучва и Завета на Иван Рилски, запазен по препис от XIX в. Неговите заключения съвпадат с мнението на В. Киселков и Ал. Теодоров-Балан, че Заветът не е автентичен. Към ранната бълг. история и книжнина се отнася един открит и изследван от С. препис на разказа „Чудото с българина“ (намерен в пролог от XIVXV в.).

 

Научният архив на С. се пази в БАН и съдържа 910 арх. ед. Сред тях са някои негови неиздадени съчинения върху историята на Македония, материалите от научните му командировки по манастири, библиотеки, архиви и митрополии, както и сбирката му от микрофилми.

 

 

            Съч.:

o   Богомилството през погледа на гръцки историк. — ИИИ, 8, 1916, с. 369—381;

o   Велико светило над българската земя (Св. Климент Охридски и неговото духовно значение). С., 1917, 24 с.;

o   Охридската патриаршия (Нейният произход, граници и епархии). С., 1919, 78 с.;

o   По пътя на българския първоучител св. Наум. С., 1920, 16 с.;

o   Национално и обществено значение на българските църковни борби. С., 1920, 48 с.;

o   История на Охридската архиепископия. 1. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците. С., 1924, 347+17 с.;

o   Византийски свидетелства от XI—XIII в. за българския характер на Македония. — МкП, 1, 1925, 5—6, с. 1—17;

o   Жития на народни светци, писани на охридско наречие с гръцко писмо. — МкП, 1, 1925, 5—6, с. 23—34;

o   Нови данни за българщината в Македония. — МкП, 1, 1925, 4, с. 49—58;

o   Унищожаването на Охридската патриаршия и влиянието на елинизма в България. — МкП, 2, 1926, 3, с. 65—110;

o   Брачното право на Охридската архиепископия в XIII в. (при архиепископ Димитър Хоматиан). — ДК, 1926, 28—29, с. 102—117; 30—31, с. 166—181;

o   Унищожението на Охридската архиепископия (Подготвителен процес, причини и значението ѝ през време на църковната борба). — ГСУбф, 3, 1925—1926, с. 113—138;

o   Българският първоучител св. Климент Охридски — живот и дейност. — ГСУбф, 4, 1926—1927, с. 219—334;

o   Няколко думи за Хоматиановия сборник, издаден от Питра. — ГСУбф, 4, 1926—1927, с. 171—183;

o   Книжовни опити на охридско наречие с гръцко писмо. — МкП, 3, 1927, 4, с. 67—84;

o   Принос към просветното дело в Македония. Една автобиография на Кузман Шапкарев от 1864 г. — МкП, 3, 1927, 1, с. 33—71; 2, с. 25—61;

o   Град Охрид. Исторически очерк. С., 1928, 114 с.;

o   Отношенията между българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата. С., 1929, 173 с.;

o   Към въпроса за зависимостта на Молдовската църква от Охридската през XV в. — МкП, 5, 1929, 3, с. 45—62;

o   Нов препис на кодекса на Охридската архиепископия. — ГСУбф, 8, 1930—1931, с. 277—306;

o   История на Охридската архиепископия-патриаршия от падането ѝ под турците до нейното унищожение (1393—1767). С., 1931, 11+615 с.;

o   Митрополит Максим като проповедник. — В: Сборник в чест на пловдивския митрополит Максим. С., 1931, с. 297—307;

o   Пак за епархията на св. Климента Охридски. — МкП, 8, 1932, 1, с. 54—65;

o   Поглед към изворите за св. Никола (Софийски). С., 1932, 74 с.;

o   Старият търновски църковен кодекс. — ГСУбф, 11, 1933—1934, с. 1—60; 12, 1934—1935, с. 1—48; 13, 1935—1936, с. 1—74;

o   Пропуски и грешки в издадените книжовни паметници за св. Никола Софийски. С., 1934, 26 с.;

o   Солун в българската духовна култура. Исторически очерк и документи. С., 1937, 323 с.;

o   Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на проф. R Груич „Скопска митрополща“. — ГСУбф, 15, 1937—1938, с. 1—132;

o   Помен за проф. Л. Милетич. С., 1938, 57 с. [Снегаров Ив., Ст. Романски, П. Мутафчиев];

o   Сто години от основаването на първата българска печатница. С., 1939, 30 с.;

o   Св. Климент Охридски. С., 1939, 60 с.;

o   „Завет“ на св. Ивана Рилски. — ИИД, 16—18, 1940 (Сборник в памет на проф. Петър Ников), с. 462—475;

o   Делото на св. Климента Охридски. — ГСУ, Официален отдел, 1940—1941, с. 1—16;

o   Към историята на Охридската архиепископия-патриаршия. — МкП, 12, 1940—1941, 1, с. 1—41; 2, с. 1—26; 3, с. 1—35;

 

 

691

 

o   Друг търновски църковен кодекс (За училища, енорийски църкви и манастири). С., 1941, 106 с.;

o   Св. Климент Охридски (Живот и дейност). — Славянска беседа, 5, 1941, 4—5, с. 137—156;

o   Проф. Петър Ников. — ЛБАН, 22, 1942, с. 55—62;

o   Град Охрид. С., 1943, 111 с.;

o   Исторически вести за Търновската митрополия. С., 1943, 126 с.;

o   Кратка история на съвременните православни църкви. 1. С., 1944, 686 с.; 2. С., 1946, 472 с.;

o   Крайъгълният камък на Кирило-Методиевото дело. — ЦВ, 46, бр. 29—31, 2 юни 1945, с. 5;

o   Църквата и народната просвета. С., 1946, 95 с.;

o   Коронясан ли бил княз Симеон в Цариград през 913 г. — ГСУбф, 24, 1946—1947, с. 3—46;

o   Св. Солунски братя — спасители на славяните. — Изгрев, 3, бр. 800, 18 май 1947, с. 4;

o   Българска църковна история. С., 1947, 176 с.;

o   Кратък исторически очерк за поместните православни църкви: ромънска, гръцка, албанска, полска, финландска, чехословашка и бившите прибалтийски църкви. С., 1948, 184 с.;

o   Гръцки кодекс на Пловдивската митрополия. — СбБАН, 41, 1949, с. 177—400;

o   Св. Кирил и Методий. — ЦВ, 50, бр. 19—20, 23 май 1949, с. 1—2;

o   Духовно-културни връзки между България и Русия през средните векове (X—XV в.). С., 1950, 96 с.;

o   Неизвестен досега препис от разказа „Чудо с българина Георги“. — ИИБИ, 3—4, 1951, с. 295—296;

o   Културни и политически връзки между България и Русия през XVI—XVIII в. С., 1953, 132 с.;

o   Неиздадени старобългарски жития. — ГДА, 3, 1954, с. 151—175;

o   Старобългарският разказ „Чудо на св. Георги с българина“ като исторически извор. — ГДА, 4 (30), 1954—1955 (1956), с. 217—241;

o   Християнството в България преди покръстването на княз Бориса (865 г.). — ГДА, 5 (31), 1955—1956, с. 193—220;

o   Неиздадени преписи от гръцки служби на св. Климент Охридски. — ГДА, 5 (31), 1955—1956, с. 221—239;

o   Епархийските списъци като исторически извори за християнизацията на балканските славяни. — ИИБИ, 6, 1956, с. 647—656;

o   Из старините в Македония. Надписи, приписки, летописни бележки. — ГДА, 6 (32), 1956—1957, с. 391—421;

o   Теофилакт Охридски. Житие на Климент Охридски. Прев., увод и бележки Ал. Милев. С., 1955 (рец.). — ИИБИ, 7, 1957, с. 419—439;

o   Гръцки документи за Рилския манастир. — ГДА, 10 (36), 1961, с. 185—211;

o   По въпроса за епархията на Климент Охридски. — ИИИ, 10, 1962, с. 205—223 (същото в: Кл. Охр., с. 291—305);

o   Преспа през погледа на гръцки археолог. — ИИИ, 11, 1962, с. 241—250;

o   Les sources sur la vie et l’activité de Clément d’Ochrida. — Bbg, 1, 1962, p. 79—119;

o   В. Ганев. Законъ соудный людьмъ. Правно-исторически и правно-аналитични проучвания. С., 1959 (рец.). — ИП, 19, 1963, 4, с. 108—115;

o   Къде се е намирал средновековният град Главиница (Главеница). — Археология, 5, 1963, 3, с. 1—5;

o   Обществената мисъл в първата българска държава (680—1018). — СФ-С, 5, 1963, с. 136—166;

o   Черноризец Храбър. — Хиляда и сто години, с. 305—319;

o   Кодекс (кондика) на църквата св. Георги в Струга. Увод и документи 1792—1912. С., 1964, 128 с.;

o   По вопросу о местонахождении епархии Климента Охридского. — In: Actes du XII^e congrès international d’études byzantines, Ochride, 10—16 sept. 1961. 2. Beograd, 1964, p. 189—195;

o   Поява на славянската писменост в България. — В: Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост. 863—1963. С, 1965, с. 135—139;

o   1100 години от покръстването на българския народ. С., 1966, 96 с.;

o   Българската екзархия. Произход, същност и значение. С., 1969, 50 с.;

o   Манастирът „Св. Наум“ при Охридского езеро (Произход, развитие и културно значение). С., 1972, 72 с.

 

            Лит.:

·       Андреева М. — Bsl, 4, 1932, р. 184—187 (рец.);

·       Снегаров, Иван Иванов. — В: Алманах на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Животописни и книгописни сведения за преподавателите. Второ изд. за петдесетгодишнината на Университета. 1888—1939. С., 1940, с. 548—549;

·       Милев Ал. Още веднъж за превода на Теофилактовото житие на Климент Охридски. — ИИИ, 8, 1960, с. 383—399;

·       Ангелов Д., Й. Николов. Научното дело на академик Иван Снегаров. — ИИИ, 14—15, 1964, с. 5—25;

·       Ковачев М. По-важни трудове и статии на академик Иван Снегаров. — ИИИ, 14—15, 1964, с. 27—35;

·       Академик Иван Снегаров. — ИП, 27, 1971, 3, с. 147—149;

·       Литаврин Г. Академик Иван Снегаров. — СС, 1971, 5, с. 127;

·       Tăpkova-Zaimova V. L’académicien Ivan Snegarov, 30. IX. 1883 — 1. III. 1971. — ЕВ, 7, 1971, 2, p. 171—173;

·       Angеlov D., J. Nikolov. L’académicien Ivan Snegarov, byzantiniste et historien de l’église orthodoxe (1883—1971). — Bbg, 4, 1973, p. 359—368;

·       Kosev D. L’académicien Ivan Snegarov. — Bbg, 4, 1973, p. 354—357;

·       Чолов П. Снегаров, Иван Иванов. — В: Чолов П. Български историци. Биографично-библиографски справочник. С., 1981, с. 353—355;

·       Tăpkova-Zaimova V. Snegarov Ivan (Ochrid 1885 — Sofia 1971). — In: Great Historians of the Modern Age. An International Dictionary. New York-Westport, Connecticut-London, 1991, p. 104—105.

 

Соня Зафирова

 

 

    (57). СНОПЕК, Франтишек (Snopek, F.) (25.IX.1853—19.III.1921) — чешки католически църковен деец, богослов, историк и писател. Роден в с. Куновице, окръг Ухерске Храдище, Чехия. Завършва Богословския фак. на Унив. в Оломоуц (1876). През същата година е ръкоположен за католически свещеник. Служи на различни места в Моравия — Свебохов,

 

 

692

 

Блажице под Хостинем и др. От 1898 е архиепископски архивар на Книжния архиепископски архив в Кромнержиж. Умира в Кромнержиж.

 

Преобладаващата част от съчиненията на С. са посветени на живота на Константин-Кирил и Методий, на тяхната Моравска мисия и на взаимоотношенията им с Рим. Обстойно и методично са разгледани дискусионни въпроси от догматически, литургически и канонически характер, чийто основен източник за тълкуване са ЖК, ЖМ и папските документи от ватиканските архиви. С. е автор на над 40 изследвания в тази област, в някои от които води остри аргументирани полемики с Ал. Брюкнер, Ф. Хибъл и А. Негъл за дейността и личностните качества на Кирил и Методий, за тяхната оценка и значение. Често обаче заема крайно апологетично становище, което се отхвърля от повечето изследователи. С. защитава делото на слав. апостоли от гледна точка на значението му за Римската църква. За изследователския му подход е характерно, че той подценява сведенията на ЖК и ЖМ и отдава приоритетно значение на папските писма. С. издава и редица материали от Книжния архиепископски архив в Кромнержиж, както и статии, свързани с историята на Моравия през периода на Контрареформацията. Публикува в различни, предимно чешки периодични издания, като „Časopis katolického duchovenstva“, „Sborník Velehradský“, „Hlídka“, „Časopis Moravského Musea“, „Sborník historický“ и др.

 

Първите изследвания на С. са посветени на кирило-методиевския църковен обред, но централно място в научното му творчество заемат публикациите върху Пространните жития на Кирил и Методий. Макар и да ги признава за истор. извори, той поставя под съмнение достоверността на сведенията в тях за живота и дейността на двамата братя, тъй като ги смята за силно тенденциозни поради факта, че са написани с цел да прославят слав. богослужение като правоверно. Според него те имат характер на апологетично-полемичен компендиум, предназначен да въведе безкнижните славяни в основните постулата на вярата и да обори религиозните учения на сарацини, евреи и католици, а сведенията за седемте вселенски събора в ЖМ представляват допълнение към него. Освен това присъщата и на двете жития тенденция в подкрепа на правото на слав. език да бъде богослужебен, ги превръща в своеобразен наръчник от поучения към духовните лица за това, как трябва на практика да бъде защитавано слав. богослужение.

 

Като анализира множество истор. извори и основно пак самите жития, С. стига до заключението, че тази тенденциозност не може да бъде обяснена с конкретната обществена ситуация във Велика Моравия. Тя насочва по-скоро към бълг. среда, където е била актуална както борбата с някои ереси, като манихейството и павликянството, така и необходимостта да бъдат защитени правата на слав. писменост и слав. богослужение. Подобен апологетично-защитен характер има и съчинението на Черноризец Храбър „За буквите“. Според С. възникването на ЖК и ЖМ е хронологически по-късно и е своего рода по-подробно продължение на вече набелязаното преди това в съчинението на Храбър. Така по въпроса за времепоявата и авторството на двете жития С. се присъединява към мненията на В. Вондрак и П. А. Лавров за бълг. им произход, като определено приема, че са дело на Климент Охридски, когото пък не смята за ученик на солунските братя, а го отъждествява с личността на Храбър.

 

Подценявайки достоверността на ЖК и ЖМ, С. окачествява голяма част от информацията в тях (напр. за пратеничеството на моравския княз Ростислав до виз. император Михаил III, дейността на грц. мисионери в Моравия преди

 

 

693

 

мисията на Кирил и Методий, съставянето на азбуката по повод на мисията, споровете на двамата братя с немското духовенство в Моравия, срещата на Методий с унгарския крал и пътуването му до Константинопол, всички цитирани в житията речи и писма) като измислена или фалшифицирана. В своя анализ той се основава преди всичко на папските писма, с които се разрешава слав. богослужение (най-вече на булата на папа Йоан VIII Industiae tuae от 880), и на ватиканските протоколи, чиято информация приема за исторически вярна (тяхната автентичност защитава най-вече в спор с Брюкнер). С. застъпва становището, че в Моравия не е имало съмнения относно правомерността на дейността на Кирил и Методий, тъй като областта по това време е била под личната юрисдикция на папата, а последователното богослужение на два езика (на латински и славянски) е било пряко наредено от самия него. Според С. съставянето на слав. азбука и превеждането на библейските текстове от гръцки на славянски са били осъществени преди 863 за нуждите на виз. мисии сред балк. славяни, а богослужението на слав. език не е било въведено в Моравия при пребиваването на Константин-Кирил там, тъй като той не е имал нужните правомощия; това става едва по време на дейността на Методий като моравски и панонски архиепископ.

 

Голяма част от изследванията на С. осветляват проблеми около статута на слав. богослужение в Моравия и Панония от църковноправна гледна точка. Той изразява мнение и по повечето дискусионни въпроси в чешката кирилометодиевистика през XIX в. — за гроба на Методий, за Велеград, кирило-методиевската традиция в Моравия и Чехия през Средновековието. Израз на интереса му към тези въпроси е публикуваната през 1902 обширна рецензия за книгата на Фр. Пастърнек „Dějiny slovanských apoštolů Cyrilla a Methoda“.

 

Кирило-методиевската проблематика в книгите на С. е разпределена в общи линии по следния начин. В „Studie cyrillomethodějské“ (1906) са събрани публикации, излизали под това заглавие през 1896 в сп. „Obzor“ и през периода 1904—1906 в сп. „Hlídka“, с които започват продължилите години след това полемики с Брюкнер за произхода на ЖК, по въпроса за култа към Климент Римски и др. Следващата му книга — „Konstantin-Cyrill а Methoděj, slovanští apoštolově“ (1908), продължава полемиката преди всичко по въпроси, свързани с ролята на Рим и папските були за въвеждането на слав. богослужение и християнизацията на славяните, но също така и с характеристиката на Кирил и Методий, които С. ревностно и възторжено защитава от всякакви нападки, наричайки ги същевременно слав. първоучители и светци аскети на Римската католическа църква. Други негови трудове за слав. първоапостоли са „Methodium orthodoxum fuisse“ (1908), „Konstantinus Cyrillus und Methodius, die Slawenapostel“ (1911), „Apoštolově slovanští Konstantin-Cyrill a Methoděj“ (1913), „Die Slawenapostel. Kritische Studien“ (1918), „Svatí Cyrill a Methoděj, apoštolově slovanští. Životopisný nástin“ (1921). C. посвещава студия и на учениците на Методий, която излиза под заглавие „De discipulorum s. Methodii ad Romam relatione (1910).

 

 

            Съч.:

o   Obřad sv. Methoděje a rád svěcení vody ve svatvečer zjevení páně. — Časopis katolického duchovenstva, 22, 1881, p. 218—224;

o   Nauka církve a učení sv. Cyrilla a Methoděje. — Sborník Velehradský, 2, 1881, p. 86—140;

o   Mše ve slavnost’ sv. Cyrilla a Methoděje. Z missálu tištěného r. 1505. — Sborník Velehradský, 3, 1883, p. 294—295;

o   Mnich Chrabr a pannonské legendy. — Časopis Vlasteneckého muzejního spolku olomouckého, 3, 1886, 9, p. 40—41; 10, p. 89—90;

o   Svatý Cyrill a Methoděj. Příspěvek k posouzení legend pannonských. — Obzor, 9, 1886, No. 100;

o   Pannonské legendy a mnich Chrabr. Pokus rozřešiti otázku, kdo sepsal pannonské životy sv. Konstantina-Cyrilla a Methoděje. — Sborník historický, 4, 1886, р. 129—134;

 

 

694

 

o   Kde pochován jest sv. Methoděj, apoštol slovanský? — Obzor , 16, 1893, 7, No. 7, 97;

o   List papeže Hadriana II. v pannonské legendě a bulla Jana VIII. Industriae tuae. — Sborník Velehradský, 6, 1896, p. 1—131;

o   Hrob a ostatky sv. Cyrilla, slovanského apoštola. — Sborník Velehradský, 6, 1896, p. 142—151;

o   O některých nesrovnalostech v pannonských legendách. — Sborník historického kroužku, 5, 1896, p. 157—168;

o   Ze studiji cyrillomethodějských. — ČMM, 20, 1896, 3, p. 189—195; 4, p. 281—289;

o   Několik slov v výsadě arcibiskupství Methodějova. — Obzor, 20, 1897, No. 12, 14, 15;

o   O pravomoćnosti sv. Cyrilla a Methoděje roku 863 až 867. Praha, 1900, 21 p.;

o   Nové dílo o sv. Cyrillu a Methoději [F. Pastrnek. Dějiny slovanských apoštolů Cyrilla a Methoda s rozborem a otiskem hlavních pramenů. Praha, 1902]. — Hlídka, 19, 1902, p. 497—499, 578—581, 660—663, 700—705, 724—727, 859—863;

o   Studie cyrillo-methodějské. Brno, 1906, 170 p.;

o   Konstantin-Cyrill a Methoděj, slovanští apoštolově. Olomouc, 1908, 154 p.;

o   Opusculum contra Francos. — In: Jagić-Festschrift. Zbornik u slavu Vatroslava Jagiča. Berlin, 1908, p. 284—290;

o   Methodium orthodoxum fuisse. — Acta Conventus Velehradensis, 1908, p. 80—107;

o   De discipulorum s. Methodii ad Romam relatione. — Acta Conventus Velehradensis, 1910, p. 75—94;

o   Konstantinus-Cyrillus und Methodius, die Slavenapostel. Kremsier, 1911, 471 p.;

o   Bulla Industriae tuae listinou nepodvrženou. — ČMM, 35, 1911, p. 1—60;

o   Nová kniha o slovanských apoštolích a o slovanské liturgii. — ČMM, 36, 1912, p. 11—30, 166—183;

o   Apoštolově slovanští Konstantin-Cyrill a Methoděj. Praha, 1913, 159 p.;

o   List Theofylakta, patriarchy cařihradského, caru Petrovi bulharskému. — Časopis katolického duchovenstva, 57, 1916, p. 81—87, 231—236;

o   Jan VIII. bullou Industriae tuae nařídil slovanskou bohoslužbu. — Hlídka, 35, 1917, p. 137—144, 219—226, 294—300, 362—368;

o   Die Slavenapostel. Kritische Studien. Kremsier, 1918, 488 p.;

o   Kterak byly nalezeny ostatky svátého Klimenta. — Časopis katolického duchovenstva, 59, 1918, p. 113—121, 241—255;

o   O působnosti slovanských apoštolů v Čechách a o křestu Bořivojově. — Časopis katolického duchovenstva, 60, p. 1—10, 108—122, 238—249, 324—331, 386—403; 61, p. 39—47, 163—174, 201—220, 283—295; 62, 1921, p. 6—17, 71—77;

o   Husitství a tradice cyrillomethodějská. — Hlídka, 37, 1920, p. 193—201;

o   Velehrad velkomoravský bajkou? — Hlídka, 37, 1920, p. 687—690;

o   Svatí Cyrill a Methoděj, apoštolově slovanští. Životopisný nástin. Praha, 1921, 19p.

 

            Лит.:

·       Hýbl F. — Naše věda, 3, 1921, 5—7, p. 166—167 [некролог];

·       Weingart Μ. — LF, 48, 1921, p. 158—159 [некролог].

 

Мира Начева, Десислава Атанасова

 

 

    (58). СОБОЛЕВСКИ, Алексей Иванович (Соболевский, А. И.) (26.XII.1856/7.I.1857—24.V.1925) — руски филолог — езиковед, палеограф, литературовед, етнограф и фолклорист.

 

Алексей Соболевски

 

Роден в Москва. Завършва Историко-филологическия фак. на Московския унив. (1878). Ученик на Ф. И. Буслаев, Н. С. Тихонравов, А. Л. Дювернуа. В 1882, след защитата на магистърската си дисертация („Исследования в области русской грамматики“), е избран за доц. в новосъздадената Катедра за руски език и словесност към Киевския унив., където е единствен преподавател по църковнослав. език, истор. граматика и история на старата и новата руска литература. Докторска степен получава за труда си „Очерки по истории русского языка. Ч. 1“ (1884), а през 1885 — и място на редовен проф. От 1888 до 1908 е проф. в Петербургския унив., в Катедрата по църковнослав. и руски език, и в Археол. институт. Чете курсове по истор. граматика, фонетика на църковнослав. език, диалектология, палеография, преводна литература, история на църковнослав. език и руски истор. синтаксис. От 1893 е член-кор., а от 1900 — акад., чуждестр. член на Сръбската академия на науките и изкуствата и на БАН. Умира в Москва.

 

 

695

 

С. е един от най-изтъкнатите руски слависти, с важни заслуги в различни клонове на филологическата наука. Той оставя огромно научно наследство — над 450 публикации. Повечето от неговите изследвания са малки по обем, но наблюденията и изводите му са винаги плодотворни за развитието на науката. Обширни и обзорни са единствено изданията на университетските му курсове. С. е представител на „реализма“ в руската филология (H. Н. Дурново, 1929—1930). Хипотезите му са извлечени от непосредствената работа със старослав. паметници, разкриват подчертано уважение към фактологията и рядко подлежат на корекции в по-нататъшните му изследвания.

 

Повечето от най-представителните трудове на С. са от областта на езикознанието, а голяма част и от другите му изследвания имат за основа наблюдения над езика. Той е един от водещите специалисти по сравнителна граматика на слав. езици. Магистърската му дисертация, посветена главно на истор. морфология, и неговите „Лекции по истории русского языка“ (1888) са построени върху принципите на сравнителната граматика на индоевроп. езици и не са загубили и до днес своето значение. С. е създател на истор. диалектология на слав. езици с изследването на т. нар. галицко-волински диалекти в докторската си дисертация и с публикацията си „Очерк русской диалектологии“, преиздадена през 1897 под заглавие „Опыт русской диалектологии“. Забележителни са приносите му като лингвист и в областта на фонетиката. Той прави първото систематическо описание на фонетиката на старобълг. (старослав.) език — „Древний церковнославянский язык. Фонетика“ (1891). Естествено продължение на този труд са неговите завършени лекции за съдбата на църковнослав. език след XII в., които са запазени само в литографски конспект. С. отделя внимание на акцентологията на старослав. език. Той пръв изследва мястото на ударението въз основа на съпоставителен анализ на ръкописите, които съдържат декламативна поезия и нотни записи. На него принадлежи и откритието, че „ā възхожда към праслав. ā или jā и че... няма случай, при който църковнослав. ā да възхожда към праслав. on и jon“ („Источники для знакомства с древнекиевским говором“, 1884), откритие, известно в науката като „закон на Соболевски“.

 

С. поставя за пръв път сложния въпрос за локализацията на даден паметник на основата на критически анализ на текста, главно на неговата лексика. Изследванията му на западнославянизмите и моравизмите в състава на южно- и източнослав. ръкописи откриват нова страница в историята на сравнителната слав. лексикология. Като лексиколог той се занимава още със слав. топонимия („Русско-скифские этюды“, „Славяно-скифские этюды“), с руска и слав. етимология. В края на живота си С. събира материали за издаването на нов речник на старослав. език — дело, което остава неосъществено. Основополагащо е и неговото изследване върху историята на руския литературен език, макар и публикувано 50 г. след смъртта му (1980). В него той за пръв път обосновава идеята за изконното писмено двуезичие в древна Русия, изградено от църковнослав. език на богослужебната книжнина и руския език на деловата писменост. С тази студия С. налага принципно нов подход към древноруското писмено наследство — по езикови райони, с цел да се изследва истор. функциониране на езиковите форми в състава на писмените паметници.

 

С. се смята за създател на славяноруската палеография. Негови са редица важни издания на снимков ръкописен материал. Курсът му „Славянорусская палеография“ (1901) и до днес се възприема като „образец на палеографско описание“ (P. М. Цейтлин, 1979).

 

 

696

 

Той представлява не просто обзор на отделни ръкописи, а обхваща истор. развитие на палеографските особености: почерк, материал, орнамент, миниатюра, подвързия. С. за пръв път разширява хронологическите и предметните рамки на палеографската наука, като включва неизследвания дотогава период на XV—XVII в. и привлича наред с ръкописния и старопечатен материал. Той пръв обособява някои големи школи в развитието на писмеността (бълг. Евтимиева, сръбска ресавска), на него принадлежат и водещи изследвания за влиянието на юго- и западнослав. писменост върху източнославянската.

 

За С. развитието на езика не може да се разглежда извън общото развитие на културата — оттук и неговият интерес към литературата, фолклора и етнографията. Отличен познавач на ръкописната традиция, той има значителни заслуги за уточняването на състава на старослав. преводна литература и на кръга оригинални слав. творби, за тяхната локализация и разпространение. Ценни са наблюденията му и върху по-новата руска и слав. литература: той уточнява репертоара на украинската литература, изказва мнение за началото на стихотворството в Русия и т. нар. лъжлив класицизъм в руската литература през XVII в. Принос във фолклористиката е неговото издание „Великорусские песни“ в 7 т. Съществени са наблюденията му в областта на истор. етнография, на виз. и руската археология, на историята на иконографията във връзка с бита и литературата на древна Русия.

 

В многообразните си научни занимания С. проявява последователен интерес към първите векове в развитието на слав. писменост. Из богатото му научно наследство са пръснати ценни мнения и хипотези по всички важни въпроси, свързани с делото на славянските първоучители и техните ученици. Относно слав. азбуки С. поддържа отхвърленото становище за първенство на кирилицата., която — въз основа на сведенията на Черноризец Храбър — той смята за създадена от Кирил през 863. Тази убеденост оказва влияние и върху неговите схващания за състава на азбучните акростихове в старобълг. поезия. С. има решаващ глас в създаването на цялостна картина на слав. преводи от ранния период и за тяхната локализация въз основа главно на лексикалните пластове на паметниците. Той застъпва становището за моравския произход на редица ранни слав. преводи от грц. език (Законъ судный людямъ, Епитимийника и част от молитвите в Син. евх., Тълкованието на литургията и Съкратеното тълкование на Апокалипсиса от Андрей Кесарийски, Житието на Йоан Милостиви) и от латински (Евангелските беседи на папа Григорий I Велики, Киевските листове, Житието на св. Бенедикт и Никодимовото евангелие) (1900). През 1910 той коригира схващането си за моравски произход на Киевските листове в правилна посока, като смята за тяхна родина Чехия от X в., но колебливо лансира и идеята за евентуален полски произход на паметника — хипотеза, основана върху правилната употреба на носовките, която е отхвърлена от съвременната наука.

 

По отношение на Кирило-Методиевите преводи той поддържа общоприетото схващане, че Кирил превежда Изборното евангелие, Апостола и Паримейника с Псалтира, както и главните молитви и ектении, а Методий — целия Стар и Нов завет, Номоканона (по-точно Номоканона на Йоан Схоластик) и някои жития на светци, преведени както от гръцки, така и от латински. Специално внимание С. отделя на преводите на Кирило-Методиевите ученици в Б-я и на значението им за останалите слав. народи. В обзорните си статии „К истории древнейшей церковнославянской письменности“ (1902) и

 

 

697

 

„Древняя церковнославянская литература и ее значение“ (1908), както и в основния си труд „Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии“ (1910) С. очертава относително пълно и точно кръга на преводните паметници. Според него именно в Б-я са преведени всички богослужебни книги: Октоих, Ирмологий, Стихирар, Постният и Цветният триод, Общият миней и месечните минеи, „изправен“ е съгласно грц. оригинал и частично е обновен преводът на библейските книги, преведени са редица важни екзегетически, омилетически, догматически, агиографски, апокрифни и хронографски виз. съчинения. С. изтъква в своите публикации преводаческото дело на Йоан Екзарх и Константин Преславски.

 

Със специално внимание С. изследва оригиналните слав. произведения от IX—X в. По отношение на ЖК и ЖМ той поддържа „моравската“ хипотеза, според която те са създадени от учениците на Методий във Велика Моравия след неговата смърт. Той приписва на тези книжовници и Канона за Димитър Солунски, приет в науката като Методиева творба. С основание С. отрича Кириловото авторство на т. нар. Шестоднев на Кирил Философ — поучения за дните от седмицата без неделята, като въз основа на лексикалния материал приема за най-вероятен автор Йоан Екзарх; отрича авторството на Кирил и върху Написание на правата вяра. Той отдава голямо значение на проповедническата дейност на Йоан Екзарх, като обръща внимание върху шест негови слова (за Рождество, Богоявление, Преображение, Възнесение и две върху евангелски текстове), признати и днес като оригинални негови творби. В поредицата публикации „Из области древней церковнославянской проповеди“ С. публикува 16 преписа на слова, в чиито наслови не фигурира името на Климент Охридски, но които той „с голяма увереност“ смята за Климентови. Повечето от тях са въведени за пръв път в науката от С. Макар че текстовете са издадени откъслечно и без особено аналитичен коментар и въпреки че не всички от тях днес се приемат за действително Климентови, този труд дава богат материал за сравнение и разширява познанията за обема и разпространението на Климентовото творчество. За пръв път в славистиката С. поставя и въпроса за поучителните слова на старобълг. книжовник Петър Черноризец, който той отъждествява с бълг. цар Петър I (927—969). В славистичната наука не се възприема мнението на С., че дейността на Константин Преславски и Черноризец Храбър протича в Солун. Въз основа на тази своя хипотеза той дори приема Константин за автор на Солунската легенда.

 

Важен е приносът на С. за популяризиране на старобълг. декламационна поезия. Той публикува Азбучната молитва, в която вижда творба на Константин Преславски и Похвалата за цар Симеон от Изборника от 1073, като споменава в този кръг още и Проглас към Евангелието на Константин Преславски, втората Похвала за цар Симеон от Златоструя и още ок. 20 стихотворения с азбучен акростих, известни в руски преписи от XV—XVII в. С. за пръв път изтъква значението на тези творби за изучаването на акцентната система на старобълг. (старослав.) език, която може да се реконструира въз основа на изотоническата структура на стиха, както и за възстановяването на първоначалния състав на старослав. азбука по акростиховете.

 

Интерес представляват и някои други детайли в научните публикации на С. Той оборва предположението на О. М. Бодянски за съществуването на кирилицата половин век преди Моравската мисия, изградено върху неточна датировка на Райградския сборник; обвързва с оригинал преводите на Троянската притча, Сръбската Александрия и древноруската

 

 

698

 

Повест за Индийското царство; коригира постановката за превода на слав. Кормчая книга, който той смята за среднобългарски, а не за сръбски.

 

Широко и аргументирано са обосновани възгледите на С. за значението на старобълг. литература (както преводна, така и оригинална), за развитието на старата руска литература, включително и в периода на Второто южнослав. влияние в Русия през XIV—XV в. По негово мнение старослав. книжнина, усвоена в Русия с посредничеството на Б-я, ляга в основата на руската литература, а езикът на старобълг. паметници става основа за създаването на средновековните руски книжовни норми.

 

 

            Съч.:

o   Лекции церковно-славянского языка. [Литогр.]. СПб., [б. г.], 244 с.;

o   Притчи св. Кирилла Философа, учителя славянского. — Русский архив, 2, 1864, с. 172—177;

o   Исследования в области русской грамматики. Варшава, 1881, 92 с.;

o   Статьи по славянорусскому языку. Варшава, 1883, 37 с.;

o   Светская повесть и роман в древнерусской литературе. [б. м.], 1883, 11 с.;

o   Образцы языка церковнославянского по древнейшим памятникам глаголической и кирилловской письменности. Сост. В. Ягич. СПб., 1882 (рец.). — ЖМНП, 228, 1883, с. 333—338;

o   Очерки по истории русского языка. 1. Киев, 1884, 156 с.;

o   Стихотворение Константина Болгарского. — РФВ, 12, 1884, с. 313—315;

o   Кирилло-Мефодиевские вопросы. [Мефодиевский сборник. Варшава, 1885]. Киев, 1885, 17 с. (рец.);

o   М. Козловский. Исследование о языке Остромирова евангелия. СПб., 1885 (рец.). — ЖМНП, 1886, 243, с. 172—178;

o   Кирилловская часть Реймского евангелия. — РФВ, 18, 1887, 3—4, с. 143—150;

o   Звуки церковно-славянского языка. Киев, 1888, 34 с.;

o   Лекции по истории русского языка. Киев, 1888, 5+276 с. (2 доп. изд. СПб., 1891; 4 изд. М., 1907; reprint на 4 изд. ‘s-Gravenhage, 1962, 304 р.);

o   Памятники древне-русской литературы, посвященные св. Владимиру. — В: Сборник в память 900-летия крещения Руси. СПб., 1888, с. 7—68;

o   Общеславянские изменения звуков. Варшава, 1889, 49 с.;

o   Навы и Верзевулово коло. — РФВ, 23, 1890, с. 79—80;

o   Древний церковнославянский язык. Фонетика. М., 1891, 153 с. (2 изд. Киев, 1910);

o   Церковнославянские стихотворения конца IX — начала X века и их значение для изучения церковнославянского языка. — Библиограф, 8, 1892, 12, с. 375—384 (същото: Проглас св. Евангелия. — В: Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. СПб., 1910 (СОРЯС, 88, 3), с. 17—27; на бълг. ез.: СбНУ 16—17, 1900, с. 314—324);

o   Образованность московской Руси XV—XVIII веков. СПб., 1892, 26 с. (2 изд. 1894);

o   Южнославянское влияние на русскую письменность в XIV—XV веках. СПб., 1894, 30 с. (същото в: Соболевский А. И. История русского литературного языка. Л., 1980, с. 147—158);

o   V. Vondrák. О mluvě Jana exarha bulharského. Příspěvek k dějinám církevní slovanštiny. Praha, 1896 (рец.). — ЖМНП, 309, 1897, с. 219—221;

o   Библографические заметки. Киев, 1900, 6 с.;

o   Первая славянорусская палеографическая выставка. СПб., 1900, 6 с.;

o   В. Н. Щепкин. Рассуждения о языке Саввиной книги. СПб., 1899 (рец.). — ЖМНП, 327, 1900, с. 399—404;

o   Церковнославянские тексты моравского происхождения. — РФВ, 43, 1900, с. 150—217;

o   Епископ Константин. — СбНУ, 18, 1901, с. 68—73;

o   Славянорусская палеография. Лекции с 20 палеографическими таблицами. СПб., 120+20 с. (2 изд. СПб., 1908; reprint: Leipzig, 1970);

o   Шестоднев Кирилла Философа. — ИОРЯС, 6, 1901, 2, с. 177—202;

o   К истории древнейшей церковнославянской письменности. — РФВ, 48, с. 107—133 (същото в: Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. СПб., 1910 (СОРЯС, 88, 3), с. 117—139);

o   Из области древней церковнославянской проповеди. — ИОРЯС, 8, 1903, 4, с. 59—71; 9, 1904, 2, с. 1—13; 10, 1905, 2, с. 130—139; 11, 1906, 1, с. 44—52; 2, с. 144—154; 4, с. 129—143;

o   Жития святых в древнем переводе на церковнославянский с латинского языка. СПб., 1904, 3 + 162 с.;

o   Римский патерик в древнем церковнославянском переводе. — Киевский изборник, 25, 1904, с. 1—28;

o   Иоанн Златоуст в русской письменности. — В: Православная богословская энциклопедия. 6. СПб., 1905, с. 941—947;

o   К истории славянских гадательных книг. СПб., 1905, 9 с.;

o   Мучение папы Стефана по русскому списку XV в. — СОРЯС, 10, 1, с. 105—135;

o   Б. Цонев. Класификация на българските книжовни паметници от най-старо време до края на XVI век. С., 1905 (рец.). — РФВ, 1—2, с. 321—322;

o   К хронологии древнейших церковнославянских памятников. — ИОРЯС, 11, 1906, 2, с. 1—19 (същото в: Соболевский А. И. Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. СПб., 1910 (СОРЯС, 88, 3), с. 92—116);

o   Житие папы Климента в древнем церковнославянском переводе. — В: Сборник статей, посвященных почитателями академику и заслуженному профессору В. И. Ламанскому по случаю пятидесятилетия его ученой деятельности. СПб., 1907, с. 294—310;

o   Древняя церковнославянская литература и ее значение. Харьков, 1908, 22 с.;

o   Н. Каринский. Образцы глаголицы. СПб., 1908 (рец.). — ЖМНП, 14, 1908, с. 428—429;

o   Слова Петра Черноризца. — ИОРЯС, 13, 1908, 3, с. 314—321;

o   Из церковнославянской учительной литературы. — ИОРЯС, 13, 1908, 4, с. 264—289; 15, 1910, 2, с. 41—61;

o   Вопрос о общеславянском языке. — Славянские известия, 1909, 4, с. 472—480;

 

 

699

 

o   Кириллица и глаголица. — В: Православная богословская энциклопедия. 10. СПб., 1909, с. 244;

o   Материалы и исследования в области славянской филологии и археологии. СПб., 1910 (СОРЯС, 88, 3), 287 с.;

o   Глаголическое житие св. папы Климента. — ИОРЯС, 17, 1912, 3, с. 215—222;

o   Материалы и заметки по древнерусской литературе. — ИОРЯС, 17, 1912, 3, с. 77—96; 20, 1915, 1, с. 216—290; 21, 1916, 2, с. 206—214;

o   Der Untergang der Deklination im Bulgarischen. Von K. H. Meyer. Heidelberg, 1920 (рец.). — ИОРЯС, 29, 1924, с. 394;

o   Четыре заметки по южно-славянской письменности. — В: Сборник в чест на Васил Н. Златарски по случай 30-годишната му научна и професорска дейност. С., 1925, с. 407—412;

o   Заметки по славянской морфологии. — Slavia, 5, 1926—1927, р. 451—455; 8, 1929—1930, р. 483—488;

o   Этимологические заметки по поводу „Славянского этимологического словаря“ Э. Бернекера. — Slavia, 5, 1926—1927, р. 439—450;

o   Из истории древнеславянской письменности. 1. К повести о царице Динаре. 2. Сказанию о 12 пятницах. 3. К слову о твари. — И по Ряс, 1, 1928, 2, с. 391—398;

o   Славяно-скифские этюды. — И по РЯС, 1, 1928, 2, с. 376—390; 2, 1929, 1, с. 159—173;

o   История русского литературного языка. Л., 1980, 195 с.

 

            Лит.:

·       Потебня А. А. Отзыв о сочинении А. Соболевского „Очерки из истории русского языка“. 1. Киев, 1884. СПб., 1896, 28 с.;

·       Ягич В. Критические заметки по истории русского языка. СПб., 1889, 171 с.;

·       Jagić V. — ASPh, 24, 1902, p. 263—268 (рец.);

·       Pastrnek F. — ČČH, 9, 1903, p. 322—329 (рец.);

·       Соболевский А. И. [Автобиографические сведения]. — В: Материалы для библиографического словаря действительных членов Имп. АН. 2. Петроград, 1917, с. 158—170;

·       Πопруженко М. А. И. Соболевски (1856 — 26 май 1929). — ЛБАН, 12, 1928—1929, с. 183—187;

·       Дурново Н. Н. Академик Алексей Иванович Соболевский [Некролог]. — Slavia, 8, 1929—1930, р. 831—839;

·       Академик А. И. Соболевский. Некролог и очерки научной деятельности. — ИАН СССР огн, 3, 1930, с. 17—61 (Перетц В. Н. Некролог А. И. Соболевского со списком научных трудов, с. 17—31);

·       Костомаров В. Г. Работы акад. А. И. Соболевского в области лексики, этимологии и словообразования. — Русский язык в школе, 7, 1953, 6, с. 60—66;

·       Русское языкознание в Петербургском-Ленинградском университете. Л., 1971, с. 44—63;

·       Алексеев А. А. Академик А. И. Соболевский — историк русского литературного языка. — ВЯ, 1975, 5, с. 127—139;

·       Булахов М. Г. Восточнославянские языковеды. Биобиблиографический словарь. 3. (Л-Я). Минск, 1978, с. 200—215;

·       Цейтлин Р. M. Соболевский Алексей Иванович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 311—313.

 

Валентина Измирлиева

 

 

    (59). СОКОЛОВ, Матвей Иванович (7/19.XI.1854—17/29.VI.1906) — руски литературен историк, историк и фолклорист. Роден в с. Спаское, Ярославска губ. Средно образование получава в Ярославската семинария. Завършва Историко-филологическия фак. на Санктпетербургския унив. (1879). Близък ученик на В. И. Ламански. Награден е със златен медал за изследването си „Из древней истории болгар“ (1879). От 1881 до 1889 чете лекции в Историко-филологическия инст. в гр. Нежин по истор. етнография на славяните, сравнително изучаване на старата бълг., сръбска и руска литература, история на Чехия и чешката литература, история на руската литература от XIV в. до съвременността. През 1888 защитава магистърска дисертация на тема „Материалы и заметки по старинной славянской литературе“. От 1889 ръководи Катедрата по руска литература при Московския унив., която наследява от H. С. Тихонравов; чете курсове по история на слав. литератури, история на южните славяни, фолклор, руска литература, апокрифна литература във връзка с духовните стихове, литература на ересите (богомили, стриголници, жидовстващи). От 1892 до края на живота си е председател на комисия при Московското археол. д-во. Почетен д-р на Санктпетербургския унив. (1902). Декан на Историко-филологическия фак. на Московския унив. (1903).

 

В студентската си разработка „Из древней истории болгар“ в две части („Образование болгарской народности“ и „Принятие християнства болгарскими славянами“) С. разглежда грц. и лат. извори, въз основа на които проследява историята на слав. заселвания на Балканите и тяхната християнизация. Специално внимание отделя на образуването на Първа Юстиниана (вж. Охридска архиепископия), като определя земите под юрисдикцията на нейния архиепископ — Средиземна Дакия, Крайбрежна Дакия,

 

 

700

 

I Мизия, Дардания, Превалитиана, II Македония и част от II Панония. Разглежда всички изказани мнения за седалището на архиепископа, без да изказва собствена хипотеза. Отрича мнението, определящо Охрид като седалище на архиепископа. Смята, че славяните са били изцяло християнизирани преди идването на българите. С. анализира подробно проблемите, свързани с официалното покръстване на българите. Прави подробен преглед на редица виз. и лат. извори, които подлага на изчерпателен съпоставителен анализ. Като сравнява всички истор. събития от началото на 60-те г. на IX в., допуска като най-вероятна дата на кръщението на княз Борис I годината 865 и смята, че то се осъществява извън Константинопол и не е извършено от патриарх Фотий. По отношение на легендата за иконописеца Методий категорично отрича възможността за идентичност на въпросния иконописец с архиепископ Методий.

 

Матвей Соколов

 

С. подробно изследва дипломатическата дейност на княз Борис I, свързана с устройството на Бълг. църква и с извоюването на нейната автономност. Проследява и конфликтите между папската институция и константинополските патриарси през втората половина на IX в. В приложение публикува използваните от него извори за кръщението на българите в оригинал и в руски превод.

 

Основно място в изследванията на С. заема южнослав. апокрифна традиция. Негови заслуги са откриването на старобълг. автор на апокрифи поп Йеремия, разграничаването му от богомилите, издаването на Драголовия сборник (1888), както и издаването на „Книга за Енох“ по всички редакции и нейното изследване в рамките на слав. литературна традиция.

 

С. е автор на очерка за старобълг. литература в „Книга для чтения по истории средних веков“ (1897). Като отчита направеното от Константин-Кирил и Методий, той отделя основно внимание на трудовете на старобълг. писатели от края на IX и X в. Климент Охридски, Константин Преславски и Йоан Екзарх и характеризира по-важните преводни съчинения от първоначалния период на бълг. писмена култура. Разглежда и апокрифите с по-специална насоченост към богомилството и книжовната дейност на поп Йеремия.

 

 

            Съч.:

o   Из древней истории болгар. СПб., 1879, 250 с.;

o   Новые гипотезы о происхождении славянских письмен. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 1884, 4, с. 24—28;

o   Кирилл и Мефодий (Читанно на торжественном акте в Историкофилологическом институте князя Безбородко в Нежине, 6 апреля 1885). — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 1885, 4, с. 173—186;

o   Мефодиевский юбилейный сборник. Изданный Имп. Варшавским университетом к 6 апреля 1885 года под редакцией орд. проф. А. Будиловича. Варшава, 1885 (рец.). — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 1885, 5—6, с. 296—301;

o   Службы св. Кириллу и Мефодию. — Известия Санкт-Петербургского славянского благотворительного общества, 1885, 4, с. 75—77;

o   Тысячелетие со дня кончины св. Мефодия. — Известия Санкт- Петербургского славянского благотворительного общества, 1885, 4, с. 171—250;

 

 

701

 

o   Материалы и заметки по старинной славянской литературе. 1. М., 1888, 211 с.; 2. М., 1891, 89 с.; 3. М., 1910, 167 с.;

o   Болгарская письменность. — В: Книга для чтения по истории средних веков, составленная кружком преподавателей под ред. проф. П. Г. Виноградова. 2. М., 1897, с. 913—931;

o   Апокрифическое откровение Варуха. — Древности. Труды славянской комиссии Московского археологического общества, 4, 1907, 1, с. 201—258.

 

            Лит.:

·       Очерк десятилетней научной деятельности Славянской комиссии императорского Московского археологического общества с обзором научных трудов председателя комиссии М. И. Соколова. М., 1902, 52 с.;

·       Истрин В. М. М. И. Соколов (Некролог). — ЖМНП, 5, 1906, с. 42—47;

·       М. И. Соколов (некролог). — Этнографическое обозрание, 1906, 3, 4, (1907), с. 357—359;

·       Карский Е. Ф. М. И. Соколов (некролог). — РФВ, 56, 1906, с. 381—383;

·       Резанов В. Памяти Матвея Соколова. Нежин, 1907, 21 с.;

·       Памяти М. И. Соколова, профессора Московского университета (р. 1854 — 17 июня 1906). Речь проф. Варшавского университета А. В. Михайлова, сказанная в г. Владимире на 3-м Областном историко-археологическом съезде. Владимир, 1908, 7 с.;

·       Довгало Г. И. Соколов, Матвей Иванович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 314—315.

 

Димитринка Димитрова

 

 

    (60). СОЛОМОНОВА ЧАША. Според гл. 13 от ЖК в цариградската църква „Света София“ се пазел потир със скъпоценни камъни. Върху него с евр. и самаритански букви (вж. Самаритански език) били гравирани стихове, които никой не можел нито да прочете, нито да обясни (във всички преписи на ЖК стои думата граны — ‘стихове’, с изключение на преписите на Владислав Граматик от 1469 и 1479, в които е употребена думата словеса). След тристишието била написана цифрата 909. Константин Философ прочел и разяснил надписа, който гласял:

 

(Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 104).

 

Преводът (по същото издание, с. 135) е следният:

 

„Чашо моя, чашо моя, пророкувай, докато звездата [изгрее]; бъди за питие на Господа първородния, който бди нощя... Направена от друго дърво за вкусване на Господа; пий и се опивай с радост и възкликни „Алилуя“... Ето, князът [иде], и целият събор ще види неговата слава и сред тях цар Давид“.

 

Като пресметнал подробно, Философът намерил, че от дванадесетата година на Соломоновото царуване до Рождество Христово има 909 години; това било пророчество.

 

Разчитането на надписа и тълкуването на цифровата криптограма в профетически план Константин-Кирил постига благодарение на филологическия си дар и владеенето на евр. език (Е. Минс, 1925, с. 94—97; К. Хоралек, 1956, с. 230—234). Епизодът със С. ч. заема важно място в ЖК. От 50-те г. на XIX в. до наше време много изследователи го анализират, за да изяснят неговите източници, смисъла му, мястото му в контекста на ЖК, както и връзката му с други слав. текстове. След И. Я. Порфириев, който пръв през 1877 прави опит да свърже надписа на С. ч. с апокрифи, чийто герой е библейският цар Соломон (ок. 965—928 пр. н. е.), Η. П. Дашкевич обръща специално внимание на въпроса за истор. достоверност на епизода. Той отбелязва, че в описите на цариградските реликви (Excuviae Sacrae Constantinopolitanae, 2, 213) се споменава за такава чаша (Vas) и я свързва със С. ч. от ЖК. Фр. Дворник (1933, с. 209) изтъква, че не е изключено Велизарий — виз. военачалник при имп. Юстиниан I (527—565), при проникването си в Рим през 537—538 да е взел със себе си съкровищата, които римският имп. Тит (79—81) отнася в столицата на империята след унищожаването на Ерусалимския храм.

 

 

702

 

Известни изворови паралели се търсят и в други насоки. Неприкритата табуираност при описанието на съда, сходството с преданието за съдбата на Христовата чаша от Тайната вечеря и с други митологични мотиви довеждат изследователите до идеята за известна връзка на С. ч. от ЖК с легендата за Граал (старофренски Graal, Crâl, лат. Cradalis, св. Граал, Sangreal, Sankgreal) — мистичен предмет, камък със свръхестествена сила или съд, символ на евхаристията. Вариантите са различни — Граал е чашата, в която Йосиф Ариматейски събрал кръвта, изтекла от прободеното ребро на Христос при разпятието; това е чашата от Тайната вечеря, и т. н. (Т. Томов, 1940, 1971; Мифы народов мира. 1. Μ., 1980, с. 317—318). От друга страна, в някои изследвания епизодът се свързва c пророчествата за Христос, приписвани на отделни библейски лица и възникнали както на гръцки, така и на други езици. Легендата за С. ч. може да се отнесе и към израило-юдейски предания за Соломоновия магически куб от червен камък и към надписите, чрез които Соломон пророкувал за пришествието на Месията. Според И. Шевченко (1967) именно през IX—XI в. се появяват подобни пророчески надписи. Засега най-сигурният източник на епизода (по-точно на първия и на част от втория ред на надписа) е открит от Шевченко в грц. ръкопис от XI в.

 

Друг важен проблем, свързан със С. ч., е нейното място в текста на ЖК. Съществуват две основни становища: 1) житиеписецът отразява действителен момент от живота на своя герой (Дворник, П. А. Лавров, Б. Н. Флоря); 2) епизодът е част от литературните средства за създаване на идеализиран образ и е привлечен, за да подчертае висшите интелектуални дарби на Константин-Кирил (Шевченко, М. Таубе) или за да открои поврата в живота на героя — прехода от „живота на Константин философа“, защитник на християнската доктрина срещу сарацини и евреи, към „живота на Константин — апостола на славяните“ (Р. Пикио). Издателите на ЖК (1973) Б. Ангелов и Хр. Кодов в коментара си се затрудняват да решат „дали този разказ за някаква Соломонова чаша е агиографски пълнеж или има някаква фактическа стойност“ (с. 153—154).

 

Анализът на надписа също поражда въпроси; смисълът му не е съвсем ясен, особено на третия стих, който няма грц. съответствие. Пикио установява, че в третия стих са контаминирани и отчасти неправилно променени два библейски цитата, предсказващи тържеството на Месията Давид (от Ис. 35: 2 — „те ще видят славата Господня“, и от Иез. 34: 24 — „Аз, Господ, ще им бъда Бог и слугата ми Давид княз между тях“), като вероятно думата „княз“ в запазените преписи не е на мястото си. В такъв случай първоначалният вид на двата контаминирани цитата от третия стих е: „Ето и целият събор ще види неговата слава и цар Давид княз между тях“, което отговаря на идеята, че в зараждащото се царство на християнското спасение езичниците ще видят славата Господня и Давид ще бъде княз сред тях. Така осмислен, според Пикио надписът е играл ролята на семантичен ключ, въвеждащ читателя в разказа за слав. мисия на Константин-Кирил. В подобен план анализира надписа на С. ч. и Таубе (1987), но вече с оглед към езика на използваните в него библейски цитати. Той стига до заключението, че те са по-близо до лат. текст. Освен това Таубе обръща внимание на израза сътворена дрѣва иного от втория стих, който е алюзия за част от библейския стих, присъстващ във Вулгатата, но липсващ в грц. текст на Библията. Според Таубе иного може да е употребено в смисъл на едно дърво, което отпраща към Иез. 37: 19 и може да

 

 

703

 

се тълкува като обединяване на стадото божие в царството на един цар — Месията, Давид; а в контекста на ЖК — като пророчество за Вселенската църква под властта на Христос. На равнището на апокрифната традиция тази интерпретация насочва към мотива за трите пръчки, изнесени от рая, от които по чудотворен начин израства едно дърво — бъдещето кръстно дърво. В. М. Лурие (1994) сравнява епизода за С. ч. с фрагменти от две неканонични книги със старозаветна тематика — Четвърта книга на пророк Ездра и Псалми Соломонови (запазени в лат. и източни преписи), и със Слово на Йоан Ерусалимски (IV в.) за причестяването, познато по арменски ръкопис. Там е описана чаша с евхаристийно предназначение (4 Ездра 14: 40—41 и Псалми Соломонови 19: 1—2), която има идентична символика с епизода в ЖК. Тази чаша се съхранявала в Соломоновия храм в Ерусалим, откъдето била пренесена в църквата „Св. София“. Според Лурие епизодът, който е действителен, има литургичен контекст. Вмъкването му в ЖК носи следи от много по-ранна сиро-яковитска традиция, свързана с покръстителска мисия от VII в., отразена и в Солунската легенда.

 

В различните преписи се говори за три стиха, написани с два вида писмо (жидовски и самаритански). Тази несъгласуваност е предизвикала в някои преписи появата на добавката, че третият стих е написан на гръцки (Лавров, 1930, с. XLVI). Съотношението между грц. текст и пасажа от ЖК е анализирано от Шевченко, който доказва, че в ЖК е поместена разширена версия на грц. тълкуване. Липсващият в грц. ръкопис стих е прибавен по-късно.

 

Историята за С. ч. се среща и в други слав. паметници. Тя е известна както като отделна кратка статия, помествана заедно с извадки от ЖК в руски ръкописи от XVII до XVIII в. (Климент Охридски. Събрани съчинения, 3, с. 49—59), така и като отделен трактат с антиюдейска насоченост — „Словеса святых пророк“. Текстът е познат в две редакции. Кратката е близка до текста на ЖК (без да се покрива с него), а пространната съдържа тълкование на всеки стих в буквален, алегоричен и анагогичен смисъл (А. Н. Петров, 1894, с. 5). Първият стих се тълкува като предизвестие за Рождество Христово и Тайната вечеря, вторият — за разпятието и възкресението, третият — за въплъщението на Христос и за неговата смърт и възкресение в светлината на антиюдейската екзегеза. Тълкованието е еднакво във всички преписи и, което е особено показателно, съдържа същото объркване при мястото на думата „княз“, както и в текста на ЖК. Това е аргумент в полза на предположението, че пасажът за С. ч. от ЖК и другите подобни тълкования имат общ първоизточник. Възможно е текстът на „Словеса святых пророк“ да е свързан с Тълковната палея. Пространната му редакция има варианти и разночетения — думата потирь в ред преписи се заменя с чаша, кельı-а или комора и дори ce свързва със „Светая святих“ на Ерусалимския храм.

 

В изчислението на 909-те години, изтекли според надписа между дванадесетата година от царуването на Соломон и Рождество Христово, има хронологическо несъответствие, което според Шевченко се дължи на преписваческа грешка. Тъй като числото 909 се среща във всички слав. преписи за пророчеството, те най-вероятно имат общ първоизточник.

 

 

            Лит.:

·       Порфирьев И. Я. Апокрифические сказания о ветхозаветных лицах и событиях по рукописям Соловецкой библиотеки. — СОРЯС, 17, 1877, 1, с. 73, 240—241;

·       Дашкевич Η. П. Литература св. Грааля за последные годы (1876—1886). — Киевские университетские известия, 28, 1888, 9, с. 211—220; 11, с. 221—256;

·       Петров А. Апокрифическое пророчество царя Соломона о Христе, находящееся в Пространном житии св. Константина Философа по списку XIII в. СПб., 1894, 14 с.;

 

 

704

 

·       Ламанский В. И. Славянское житие св. Кирилла как религиозно-эпическое произведение и как исторический источник. Петроград, 1915, с. 215—229;

·       Мinns E. H. Saint Cyril Really Knew Hebrew. — In: Mélanges publiés en l’honneure de M. Paul Boyer. Paris, 1925, p. 94—97;

·       Лавров П. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 34—35;

·       Лавров П. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930, с. XLVI;

·       Dvornik F. Les Légendes de Constantin et de Méthode vues de Byzance. Prague, 1933, p. 209;

·       Томов T. Ст. Персевал или романът за Трала. — ГСУифф, 36, 1940, 1, с. 1—151;

·       Хоралек К. Св. Кирилл и семитские языки. — In: For Roman Jakobson. Essays on the Occasion of His Sixtieth Birjhday, 11 October 1956. The Hague, 1956, p. 230—234;

·       Ševčenko I. The Greek Source of the Inscription of Solomon’s Chalice in the Vita Constantini. — In: To Honor Roman Jakobson. Essays on the Occasion of His Seventieth Birthday, 11 October 1966. 3. The Hague-Paris, 1967, p. 1806—1817;

·       Tомов Т. Ст. Една възможна българска успоредица на легендата за Грала (Из Житието на Константин-Кирил Философ). — Старобългарска литература, 1, 1971, с. 65—80;

·       Сказания о начале славянской письменности. Вступительная статья, перевод и комментарии Б. Н. Флори. М., 1981, с. 123—124;

·       Рiссhiо R. Chapter 13 of Vita Constantini: Its Text and Contextual Function. — Slavica Hierosolymitana, 7, 1985, p. 133—152;

·       Taube M. Solomon’s Chalice, the Latin Scriptures and the Bogomils. — Slovo, 37, 1987, p. 161—169;

·       Capaldо M. Sulla datazione di un’inscrizione pseudo-salomonica ad opera di Costantino il Filosofo. — In: Filologia e letteratura nei paesi slavi. Studi in onore di Sante Graciotti. Roma, 1990, p. 945—960;

·       Capaldо M. Ancora sul calice di Salomone. — RSlav, 39—40, 1992—1993 (Contributi italiani all’XI Congresso Internazionale degli Slavisti, Bratislava 30 agosto — 8 settembre 1993), p. 105—125;

·       Лурье В. M. Чаша Соломона — чаша Ездры. Элементы раннехристианского благочестия в Житии святого равноапостольного Кирилла, учителя словенского и их значение для истории текста. — В: Славяне и их соседи. 5. Еврейское население в Центральной Восточной и Юго-Восточной Европе. Средние века — Новое время. М., 1994, с. 9—25.

 

Стефан Смядовски

 

 

    (61). СОЛУН (грц. Θεσσαλονίκη, Σαλονίκη, старобълг. Солоунь) — град на Халкидическия п-в, Гърция; пристанище на Егейско море. Основан е през 315 пр. н. е. на мястото на по-старото селище Θέρμη от македонския пълководец и цар (306—298 пр. н. е.) Касандър, който го нарекъл на името на жена си Тесалоника. Според административното деление на имп. Диоклециан (284—305) С. е средище на диоцеза Македония и неговият управител има титлата vir spectabilis (забележителен мъж). От 448 е главен град на префектурата Източен Илирик с два диоцеза — Македония и Дакия. С. е и значителен център на рано разпространеното в този район християнство; по църковно предание ап. Павел бил първият солунски епископ. Солунската епископия има важна роля в организирането на ранните църковни събори и в оформянето на техните решения. Според епархийските списъци от VII в. тя е митрополия, зависеща от Цариградската патриаршия, с няколко подведомствени епископии в южна Македония и северна Тесалия (ГИБИ, 2, с. 90; 3, с. 186, 189, 191; 4, с. 148, 150, 153, 154, 158, 160, 162, 163; 5, с. 242).

 

Областта около С. е отрано обект на нападения и на системно заселване от страна на слав. племена и племенни обединения от бълг. група. Към 20-те г. на VII в. драговити и сагудати се установяват на запад от града, ринхини и стримонци — на изток от него, берзити — в Пелагония, а ваюнитите достигат дори до залива Арта. Във втората книга на т. нар. Деяния на св. Димитър Солунски славяните съобщават, по думите на житиеписеца, че „градът се намирал между тях“ (ГИБИ, 3, с. 134). Същият извор (кн. първа и втора) дава подробни сведения за петте слав. и аваро-слав. обсади на С. от края на VI в. докъм 80-те г. на VII в. Някои от тия племена запазват своеобразна самостоятелност в рамките на имперските земи около града. Отделни техни вождове дори преговарят със солунската местна управа без намесата на Цариград. Такъв бил напр. Хацон (Χάτζων), слав. ἔξαρχος, ръководител на третата обсада, който загива в града. Такъв бил и Прѣбѫдь (Περβοῦνδος), наречен ρῆξ (крал) на ринхините, който се обличал с виз. дреха,

 

 

705

 

знаел български, славянски, гръцки и „нашия“ (вероятно солунския) диалект; той също преговаря със солунската управа, но после е изпратен като заложник в Цариград и загива, защото е заподозрян в заговор. Това предизвиква четвъртата обсада на С. (ГИБИ, 3, с. 143—146).

 

През 80-те г. на VII в. Кубер, може би брат на хан Аспарух, се отцепва от Аварския хаганат и безуспешно се опитва да превземе С. (ГИБИ, 3, с. 158—166). Постепенно по-голяма част от славяните, заселени в македонските земи, са приобщени към бълг. държава. Стримонците са „федерати“ на империята до началото на X в., а по същото време драговитите и сагудатите продължават да плащат частично дан на С. и частично на бълг. държава, както съобщава местният виз. книжовник Йоан Камениат (ГИБИ, 5, с. 22). През 904 С. е обсаден и превзет за известно време от арабите. Тогава бълг. владетел Симеон (893—927) прави опит да присъедини града към своята държава, но не успява; границата минава на ок. 20 км на север, както личи от Наръшкия надпис (Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 170—172).

 

Базиликата „Св. Димитър Солунски“ в Солун

 

Както сочат ЖК и ЖМ, С. е родно място на Константин-Кирил и Методий, поради което името на града се среща в ранни старобълг. книжовни паметници. ЖМ свидетелства, че в С. се говори слав. език (според гл. 5 имп. Михаил III казва на двамата братя, че те говорят „чисто славянски“, както всички солунчани). В Солунската легенда се споменава, че Кирил, идвайки от Кападокия, чул бълг. говор на пазара в С. Пиететът към родното място на слав. първоучители и на част от учениците им, вероятно също от С. или от югозападните предели на бълг. държава, се свързва и с култа на св. Димитър, смятан за покровител на града; паметта му се чества на 26 окт., когато в С. ставал голям панаир и идвали хора от много места, също и от Б-я. Канонът за Димитър Солунски, който се приписва с най-големи основания на Методий, инициатор за честването на светеца в Панония, е поетическо произведение, което изразява носталгията на Кирил и Методий и учениците им по родния град. Житийната литература, посветена на св. Димитър, е превеждана и адаптирана рано на бълг. език. Климент Охридски създава похвала и две поучения, в които се споменава за защитата на града от неговия патрон светец. Значителен брой от текстовете, известни като „чудеса“ на св. Димитър, са запазени в превод в колекцията на руския митрополит Макарий (XVI в.). В тях също е съхранено топлото чувство към С. Този своеобразен патриотизъм е намерил отражение в по-късната апокрифна и есхатологична литература. В Житието на Андрей Юродиви, преведено на старобългарски в ранна епоха, С. влиза в числото на „свещените“ градове и е „осветен от всевишния“ (Rуdén L. The Andreas Salos Apocalypse. Greek Text, Translation, and Commentary. — Dumbarton Oaks Papers, 28, 1974, p. 197—261). Във Видение Даниилово, включено в Драголовия сборник (XIII в.),

 

 

706

 

се споменава за владетел, който в някои отношения напомня княз Борис-Михаил, но владее в С. А в Тълкование Даниилово, по препис в същия сборник, този Михаил носи чертите на митичния владетел, често споменаван във виз. апокрифна книжнина, който полага на Голгота царския си венец.

 

Св. Димитър Солунски. Мозайка в базиликата „Св. Димитър Солунски“ в Солун, VII в.

 

Ротондата „Св. Георги“ в Солун

 

През VII—IX в. в С. са издигнати и украсени със стенописи и мозайки няколко забележителни църкви. Най-известна е базиликата „Св. Димитър“, в която са запазени няколко мозайки с образа на светеца от времето преди пожара през VII в., след който тя е била многократно преустройвана. Т. нар. Ротонда е от елинистичния период, но е била преустроена като църква „Св. Георги“. „Св. София“ е митрополитска църква с внушителен купол, където в мозайка е изобразен Вседържителят. Мозайката в апсидата, представяща Богородица, е също ценно творение на изкуството.

 

 

            Лит.:

·       Ἀδαμαντίου Ἀ. Ἡ Βυζαντινὴ Θεσσαλονίκη: ἰστορία, κοινωνικὸς βίος, τέχνη. Ἀθῆναι, 1914, 158 p.;

·       Τafrali O. Thessalonique des origines aux XIV^e s. Paris, 1919, 344 p.;

·       Bréhier L. Salonique et la civilisation byzantine. — Journal des savants, 17, 1919, p. 249—259, 295—311;

·       Романски Ст. Имената на някои македонски градове. 1. Солун. — МкП, 5, 1929, 2, с. 78—84;

·       Иванов Й. Българите в Солунско. Исторически бележки. — В: Сборник Солун. С., 1934, с. 133—148;

·       Иширков А. Град Солун. Географски чертици. — В: Сборник Солун. С., 1934, с. 3—16;

·       Младенов Ст. Българската реч в Солун и Солунско. — В: Сборник Солун. С., 1934, с. 44—63;

 

 

707

 

·       Снегаров Ив. Исторически поглед върху духовния живот в Солун до XIX в. — МкП, 9, 1935, 3—4, с. 1—20;

·       Oberhummer Е. Thessalonike. — In: Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft. Herausgegeben von G. Wissowa. Zweite Reihe [R-Z]. [6.] Stuttgart, 1936, col. 143—163;

·       Снегаров Ив. Солун в българската духовна култура. Исторически очерк и документи. С., 1937, 12 + 323 с.+7 ил.;

·       Наследова Р. А. Македонские славяне конца IX — начала X в. по данным Иоанна Камениаты. — ВВр, 11, 1956, с. 82—97;

·       Obolensky D. The Cult of St. Demetrius of Thessaloniki in the History of Byzantine-Slav Relations. — Balkan Studies, 15, 1974, p. 3—20;

·       Lemerle P. Les plus anciens recueils des miracles de Saint Démétrius (Et la pénétration des Slaves dans les Balkans). 1. Le texte. Paris, 1979, 268 p.; 2. Commentaire. Paris, 1981, 262 p.;

·       Tăpkova-Zaimova V. La ville de Salonique et son hinterland slave (jusqu’au Xe siècle). — In: Byzance et les Balkans à partir du VI^e siècle. Les mouvements ethniques et les états. London, 1979, p. 355—362;

·       Θεοχαρίδης Г. Ιστορία της Μακεδονίας κατά τους Μέσους Χρόνους (285—1354). Θεσσαλονίκη, 1980, p. 236—258;

·       Ταχιάος Α.-Α. Η πνευματική κληρονομία του Κυρίλλου και Μεθοδίου στους Σλάβους. — In: Μακεδονία — Θεσσαλονίκη. Θεσσαλονίκη, 1980, p. 165—190;

·       Tapkova-Zaimova V. La ville de Saint Démétrius. — In: Ἡ Θεσσαλονίκη μεταξὺ ἀνατολῆς καὶ δύσεως. Θεσσαλονίκη, 1982, p. 21—30;

·       Тъпкова-Заимοва В. Текстовете за св. Димитър Солунски в Макариевия сборник. — В: Руско-балкански културни връзки през Средновековието. С., 1982, с. 144—154;

·       Βακαλόπουλου А. Ιστορία της Θεσσαλονίκης: 316 π. X. — 1983. Θεσσαλονίκη, 1983, 508 p.;

·       Θαυόρης Α. Θεσσαλονίκη — Σαλονίκη (Η ιστορία του ονομάτος της πόλεως). — Η Θεσσαλονίκη, 1, 1985, p. 1—21;

·       Καλογήρου I. Ὁ ἀπὸ τὴν πνευματικὴν ζωὴν τῆς Θεσσαλονίκης προσδιοριζόμενος οἰκουμενικός χαρακτήρας τῆς Ἱεραποστολῆς τῶν ἁγίων Κυρίλλου καὶ Μεθοδίου. — In: Πρακτικά συνεδρίου εορταστικαί εκδηλώσεις. Θεσσαλονίκη, 1986, p. 87—194;

·       Μилтенова А. Апокрифни пророчества в средновековната българска литература (ΧΙ—ΧΙΙΙ в.). — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на Българското възраждане. С., 1987, с. 265—284;

·       Тыпкова-Заимова В. Византийская и болгарская государственная идеология в эсхатологической литературе и в пророчествах. — In: Typologie raně feudálních slovanských států. Praha, 1987, p. 147—173;

·       Σταυρίδου-Ζαφράκα A. Θεσσαλονίκη, „πρώτη πόλις Θεσσαλίας“. — In: Χριστιανική Θεσσαλονίκη. Απο της Ιουστινιάνειου εποχής έως και της Μακεδονικής δυναστείας. Θεσσαλονίκη, 1991, p. 63—77;

·       Tăpkova-Zaimova V. Les légendes sur Salonique — ville sainte — et la conversion des Bulgares. — In: The Legasy of Saints Cyril and Methodius to Kiev and Moskow. Thessaloniki, 1992, p. 133—141;

·       Tăpkova-Zaimova V. Gens et choses de Salonique dans les Actes démétriens. — In: Το Ελληνικόν. Studies in Honor of Speros Vryonis, Jr. 1. Hellenic Antiquity and Byzantium. New Rochelle-New York, 1993, p. 385—396;

·       Παπαγιαννόπουλος A. Ιστορία της Θεσσαλονίκης. Θεσσαλονίκη, 1995, 478 p.;

·       Кωνσταντακοπούλου Α. Βυζαντινή Θεσσαλονίκη. Χώρος και ιδεολογία. Γιάνεινα, 1996, 276 p.;

·       Μαλιγγούδης Φ. Θεσσαλονίκη και ο κόσμος των Σλάβων. Θεσσαλονίκη, 1997, 166 p.;

·       Ταχιάου Α.-Α. Κύριλλος και Μεθόδιος. Θεσσαλονίκη, 1997, p. 11—32;

·       Tăpkova-Zaimοvа V. La place de Salonique dans la littérature hagiographique et les exégèses byzantines et bulgares. — In: Roads and Crossroads of the Balkans from Antiquity to the European Union. Thessaloniki, 1998, p. 107—113;

·       Matejko L. The Cult of St. Demetrius of Thessalonica in the Church Slavonic Literary Tradition. — In: Thessaloniki — Magna Moravia. Thessaloniki, 1999, p. 217—224;

·       Shivarov N. The City as a Religious and Cultural Centre. Some Aspects of Mutuality and Oneness. — In: H Θεσσαλονίκη ως κέντρο ορθοδόξου θεολογίας προοπτικές στη σημερινή Ευρώπη. Θεσσαλονίκη, 2000, p. 267—274.

 

Василка Тъпкова-Заимова

 

 

    (62). СОЛУНСКА ЛЕГЕНДА — апокрифно-легендарен разказ, озаглавен в ръкописите Слово Кирила Философа како оувѣри бл’гаре. Написан е в първо лице от името на Константин-Кирил, който разказва за мисията си сред бълг. славяни в земи по течението на р. Брегалница (ляв приток на Вардар, дн. в Република Македония), извършена по божия повеля и внушение; според текста българите са предопределени да бъдат покръстени, защото са богоизбрани. С. л. се причислява към изворите за т. нар. Брегалнишка мисия. Съществуват две основни хипотези за времето на възникването ѝ: XI—XII в. и XIII—XIV в.

 

С. л. е известна по пет преписа. Пръв за нея съобщава и я публикува Й. Хаджиконстантинов Джинот (1856). Ръкописът, по който е направено копието (пази се в Архива на Югославянската АН, арх. ед. 56/9), днес е неизвестен. Същото копие (или самият ръкопис, пренесен от Скопие заедно с други книги) попада у Ал. Екзарх, редактор на „Цариградски вестник“.

 

 

708

 

Солунската легенда, препис от XVI в.

 

Преписът (Джинот.) е преиздаден в публикация на Джинот от 1859. Вторият по реда на откриването препис (Тикв.) е в Тиквешкия сборник от втората половина на XV в. (№ 677, НБКМ). Издаден е от Н. Начов (1889, 1894). Третият препис (Кривопал.) се е намирал в пергаментен сборник от с. Търново, Кривопаланско, дн. с неизвестно местонахождение. През 1861 учителят Д. Ангелов го отнася в Кюстендил, където изготвя ръкописно копие с осъвременен правопис. Един лист от копието се пази в архива на Й. Иванов (Научен архив на БАН, ф. 52, арх. ед. 179). Според сведение на Р. Жинзифов оригиналът е изпратен в редакцията на в. „Съветник“ (1, 1863, бр. 17, с. 4); след това следите му се губят. През 1886 Г. Ангелов прави копие от преписа на брат си Д. Ангелов за В. Д. Стоянов (съхранява се в Научния архив на БАН, ф. 141, арх. ед. 33). Четвъртият препис (Соф.), открит и издаден през 1966 от Ст. Кожухаров, е в сборник със смесено съдържание (№ 1161 от XVI в., ЦИАМ, сръбски правопис). Петият препис (Никол.) се намира в сборник от XV в., запазен в библиотеката на манастира Николяц край Бело поле, Черна гора; той е анализиран и издаден от Б. Ангелов (1984) с разночетения по останалите четири преписа.

 

Всички намерени досега преписи са безюсови. Й. Иванов (1931) предполага, че преписът на Джинот е направен от Тиквешкия сборник; това мнение подкрепя и А. Милтенова (1990) след изследване на копието на Джинот. Различията в двата преписа са минимални — само в заглавието (вероятно предадено свободно от Джинот) и в броя на „съчиците“, които се превръщат в букви (слова) — в Тиквешкия препис те са 32, а в Джинотовия — 35 (четене, единствено сред всички останали, вероятно внесено от Джинот). Изследователите са единодушни, че преписите се разделят в две групи според няколко важни особености на текста: Кривопал., Никол, и Соф., от една страна, Тикв. и Джинот., от друга, като първата група съдържа първичните варианти. Тикв. и Джинот. (идентичен с него) се отличават с редица вторични четения (напр. съчетанието землı-а бльгарска в останалите преписи е ѥзыкь бльгарьскы; птицата, която носи „съчиците“ на Кирил, в единия случай е гълъб, а в другия е гарван; употребен е глаголът истребихь, а в останалите преписи — изгоубихь, и т. н.). Вероятно преписите Кривопал., Никол., Соф. са близо до архетипа на С. л., която съдържа ясни следи от устното предание и от апокрифни източници.

 

Според С. л. Константин-Кирил Философ бил роден в Кападокия и се учил в Дамаск.

 

 

709

 

Веднъж в църквата на Великата патриаршия в Александрия чул глас от олтара:

 

„Кириле, Кириле, иди в обширната земя при славянския народ, сиреч при българите (вь ѥзыкь словѣнскы рекше бльгаре), на теб Господ рече да ги научиш на вяра и да им дадеш закон“ (оувѣрити и^х и законь дати имь). Кирил се наскърбил, защото не знаел къде се намира бълг. народ. Пристигнал в Кипър, но не чул и дума за него и поискал да се върне. Спомнил си обаче за участта на пророк Иона и тръгнал към Крит. Там му казали: „Иди в Солун“. Той се явил при митрополит Йоан, който го подиграл: „Старче безумни, българите са човекоядци и ще те изядат“. Кирил излязъл на тържището, чул българите да си говорят и се изплашил. Излязъл от църквата, седнал на мрамора и видял грачещ гарван, носещ в човката си снопче „съчици“, които хвърлил в скута на Кирил. Той ги преброил и намерил, че са 32. Те се скрили в тялото му и Кирил забравил грц. език. Българите чули за Кирил, събрали се всички бълг. князе начело с княз Десимир Моравски и княз Радивой Преславски, воювали срещу Солун три години, за да им го предадат. Накрая им го предали; българите го взели с голяма радост, отвели го в град Равен на р. Брегалница и той им написал 32 (35) слова. Малко учил българите, но те много придобивали, защото, както рекъл Господ, те ще предадат Богу правата вяра (те бо рече г҃ь православноу вѣроу хрстианскоу богоу прѣдадоуть).

 

В науката се спори кога и по какъв повод е съставена С. л. и каква е истор. ѝ достоверност. А. Куник (1864) я разглежда като надежден извор за събитията от IX в. и за историята на слав. писменост; смята, че тя съдържа сведения за епохата, когато Йоан е бил солунски митрополит, за хронологията на бълг. нападения срещу Солун и за областта Брегалница като средище на мисионерска дейност. В. А. Билбасов (1871) дори смята С. л. за автентична автобиография на слав. първоучител, оцеляла в късни и неясни преписи; той допуска, че тя е била произнесена лично от Кирил в някоя църква или в беседите му с римското духовенство. Подобна хипотеза по-късно изказва К. Мечев (1985), който също смята произведението за автобиография на Кирил, създадена в 869. Това мнение остава изолирано в науката. Пръв Фр. Рачки (1871) отбелязва, че съдържанието на С. л. не се съгласува с останалите достоверни извори за живота и делото на солунските братя. Според него тя не звучи като истор. повествование, а като апокрифно „откровение“; възможно е създателят ѝ да е македонски българин. Той е искал да внуши на читателите си мисълта, че делото на Константин Философ е предназначено за богоизбрания бълг. народ. Патриотична идея в С. л. вижда и А. Д. Воронов (1877), според когото център на творбата не е личността на Кирил, а единствено неговата боговдъхновена мисия сред българите. Той отбелязва, че в С. л. има редица истор. и географски неточности (през IX в. няма солунски митрополит Йоан; тогава българите не са воювали срещу Солун; на р. Брегалница не съществува стар град Равен, и др.). Чудотворният елемент е ясно указание, че легендата е създадена твърде късно, когато истор. обстоятелства около възникването на слав. писменост са позабравени. П. А. Сирку (1890) е на мнение, че в слав. традиция делото на Кирил и Методий започва най-тясно да се свързва с Б-я по времето на цар Иван Асен II (1218—1241) и особено по времето на цар Иван-Александър (1331—1371). Тогава според него се появяват легендарни и апокрифни текстове, чиито герои — слав. първоучители, са представени като българи по род; такова е напр. Успение Кирилово, което авторът на С. л. вероятно е познавал. Обхванат от мистицизъм, на границата между православие и еретичество,

 

 

710

 

той иска до докаже, че Кирил е изпратен при бълг. народ свише и че слав. писменост възниква без виз. участие. Този извод е подготвен от размислите на М. Дринов (1885), който също смята, че С. л. е възникнала през XIV в. и дори още по-късно. Той пръв обръща внимание на близостта между С. л. и т. нар. Сказание за Сивила — апокрифен текст от ХИ-ХШ в., в който на българите се приписва месианска роля на пазители на православната вяра. Ал. Теодоров-Балан намира, че „легендата е късно (от XIV в.) дело на ревнител на българската слава, комуто е било потребно свидетелство с качества на свещена достоверност, на автентична истина. Той вложил в уста Кирилови свой разказ, сглобен от податки от VII и от IX в. и в слог апокалиптичен, който родее разказа с известни апокрифи“ (1934, с. 111). Според Порфирий Успенски (1877) документалната основа на разказа не може напълно да се отрече — освен Константин Философ е имало още две истор. личности на име Кирил, допринесли с нещо за слав. просвета и култура — Кирил Кападокийски (вероятният герой на С. л. според него) и Кирил Цариградски, който бил изпратен при русите заедно с Атанасий през 866, за да ги учи на християнската вяра (вж. Бандуриева легенда). Към това мнение се присъединява и Иванов (1906). Той идентифицира митрополит Йоан от С. л. със солунския митрополит Йоан от VII в., чийто подпис стои под актовете на Шестия вселенски събор, свикан в Цариград в 680. Същият епископ Йоан е споменат и във втората книга от „Чудесата на св. Димитър Солунски“ по повод на слав. нападения срещу Солун през втората половина на VII в. (ИБИ, 6, с. 128—129, 135); втората книга е написана по времето на имп. Константин IV (668—685). Иванов твърди, че сведенията в С. л. за митрополит Йоан (починал в 695) и за борбата между славяни (българи) и гърци при Солун са исторически достоверни и визират края на VII в., откогато датират последните нападения на славяните в Южна Македония и в Солунско. В гр. Равен (Равьнь) Иванов вижда гр. Ἁρμονία, разположен през Ранното средновековие в Македония II, т. е. около р. Брегалница и р. Струмица, чието название съответства на Равен не толкова по смисъл, колкото по звучене, отговарящо на слав. фонетични закони. Местоположението му може би се подсказва от топонима Рамна до с. Тработивище, в басейна на Средна Брегалница, където имало развалини от стари сгради. Отъждествяването, което Иванов прави, се подкрепя от Г. Баласчев (1906). Бл. Алексова (1989) в контекста на откритите останки от катедрален храм от IX—началото на X в. в местността Овче поле край р. Брегалница посочва, че вероятно Равен се е намирал близо до това място. Тя датира С. л. в рамките на XII в. На заключенията на Иванов се позовава Ст. Гечев (1938), който прави нов анализ на истор. лица и събития, посочени в С. л., на възможните анахронизми и на формата на текста. Изводът му е, че произведението има легендарен характер и е възникнало по време на виз. владичество. Ив. Дуйчев (1940, 1981) отнася С. л. към последните десетилетия на XII в. и смята, че тя е „пропита с белезите на едно духовно, патриотично и религиозно възраждане“, а завършекът ѝ (за предаването на „правата вяра“ на Бога от българите) тълкува като паралел с Написание за правата вяра на Константин-Кирил Философ (1981, с. 44).

 

Несъмнен архаизъм, на който досега не е обръщано внимание, е словиниı-а (най-вероятно област, населена със славяни) в заглавието на С. л. по Соф. — Слово Курила философа како оувѣри словинию. рекше блъгаре. На Иванов той е бил неизвестен. Очевидно авторът е разполагал с някакви старинни извори за слав. нападения срещу Солун през VII в.,

 

 

711

 

за епископ Йоан, за областта Славиния на запад от Струма. Не е изключено в неговите извори да се е разказвало за ранните опити на виз. мисионери да християнизират част от слав. население в Македония и дори да преведат някои от най-необходимите текстове (отделни молитви, християнски формули и др.). Иванов смята С. л. за част от апокрифния цикъл, възникнал в Северна Македония (Сказание на пророк Исая за бъдните години и за царете, и за Антихриста, Видение Даниилово и Тълкование Даниилово, Български апокрифен летопис). В него се описват събития около планината Витоша, Кюстендил, Овче поле, Брегалница. С. л. е резултат от преосмислянето на истор. сведения, почерпани от по-стари източници, в духа на митологическото мислене и библейската образност. Споменът за покръстителски мисии в Брегалнишкия край е свързан и с образа на Константин-Кирил Философ, а това е породило наслагване на легенди и редица анахронизми, усилени от патриотичните тенденции в условията на виз. владичество. Напр. имената на легендарните слав. князе, които воювали около Солун — Десимир Моравски и Радивой Преславски (Десимир — ‘търсещ мир’, и Радивой — ‘войнолюбив’), са отгласи от Моравската мисия и от спомена за Преслав като столица на Първото бълг. царство. Безспорно е също така, че С. л. има пряка връзка с апокрифното Сказание за Сивила и с въпросо-ответното съчинение Разумник-Указ, с които се помества в едни и същи, сходни по състав сборници. Завършекът на С. л. (че българите ще предадат Богу православната вяра) е в съзвучие с идеята за първенство на бълг. народ в сферата на православието в двете произведения, с които в този пасаж С. л. има буквално текстуално съответствие. Докато З. Рибарова (1984), Б. Н. Флоря (1988), А. Милтенова (1990), В. Тъпкова-Заимова (1996) са склонни да приемат като датировка на С. л. втората половина на XI—докъм края на XII в., Б. Ангелов (1967) се връща към становището на Дринов, че антивизантийската идея в съчинението е плод на укрепналото народностно съзнание и оценката на българо-виз. отношения през XIII—XIV в. Това мнение той застъпва и в публикацията на Никол. и Кривопал. (1984). Въпреки това в историите на старобълг. литература С. л. традиционно се отнася към периода на виз. владичество (1953, 1962, 2001).

 

Г. М. Барац предлага прочит на С. л., твърде различен от общоприетото ѝ тълкуване (1891). Според него неяснотите в текста могат да се осмислят, ако се приеме, че тя съдържа множество старозаветно-юдейски елементи. В търсенето на антитеза на виз. (новозаветния) елемент авторът на С. л., който е бил добре запознат с юдейската книжнина, засилва старозаветния. Споменаването на Кападокия, Дамаск и Александрия Барац обяснява като отпратка към талмудо-равинската книжнина. Той тълкува обръщението на митрополит Йоан към Кирил според преписа на Джинот — геȣмни (ѡ, старче геȣмни. бльгаре сȣть чл҃коѧдци.) като евр. geonim — титлата на вавилонските академици талмудисти; но геȣмни всъщност е последица от неправилно разчетената дума безȣмни, засвидетелствана във всички останали преписи. Според Барац към старозаветната традиция принадлежи и пасажът, в който Бог изпраща Кирил не да покръсти българите въ имѧ отьца и сына, а да ги научи на вяра и да им даде „закон“. Под „закон“ в старобълг. и виз. традиция обикновено се разбира Стария завет и в частност Мойсеевото Петокнижие (Тора) — срв. с Йоан 1: 17. Съчетанието оувѣрити и^х и законь дати имь според Барац е хебраизъм. По-нататък Кирил сравнява себе си с пророк Йона (до когото дошла заповед от Бога да отиде да пророчества срещу Ниневия, столица на Асирийското царство, но Йона не взел

 

 

712

 

присърце думите му и затова отишъл в Иопия, за да побегне оттам в Тарсис):

 

 

Пророк Йона е известен като „пророк на народите“, който единствен от старозаветните пророци се грижи за неюдейски народи; подобно на него Кирил е пратеник до езичници, и то с най-диви нрави (бльгаре сȣть члв҃коı-адьци). Обстоятелството, че Кирил получава своя дар от Бога в неделя (вь неделоу с҃тоу), Барац тълкува като алюзия за светата евр. пасхална събота. Божественият дар е донесен от грачещ гарван (вин. пад. врана грачеща, само в Джинот. голȣба глаголющи, в Тикв. врана е поправено на голȣба). И двете птици (по всичко изглежда, че в протографа е стояло вранъ) са известни от Битие, гл. 8 — след потопа Ной изпратил гарван, за да провери дали водата спада, а подир него изпратил гълъб, който донесъл маслинен лист. Възможно е и друго тълкувание — че гарванът е заемка от бълг. устна традиция, където е популярен като птица медиатор между небесния и земния свят.

 

От досега известните преписи на С. л. не се разбира какво е носил гарванът в човката си: зборькь сьчици скокине соупоуль свезаноу — това е най-неясното място в текста, предизвикало редица тълкувания. Билбасов го превежда с „columbam loquentem rostroque ... volumen colligatum ferentem“, a Воронов предполага, че сьчици е от сѫчьць ‘съчка, клонка’; скокине е от грц. κόκκινος ‘пурпурен’. Преводът на Иванов е „връзчица съчици, свързани в края с червено“, на Ст. Гечев — „un faisseau de planchettes rouges, doublement lié“, на Лавров — „сувій гілочок красильного дерева, зьвьзній издовіж и впоперек“, на Дуйчев — „връзка (смокинови?) пръчици, превързани двойно“, на З. Хауптова — „svitky dvakrát převázané purpurovo stuhou“. Съмнително е, че сьчици би могло да означава „съчици, вейки“, тъй като паметникът е безюсов и едно първоначално сѫчьць (сѫчица) би дало соучъць (соучица). Според тълкуването на Барац зборькь (съборъкь) съответства на юдейския thphilin (мн.ч.) — две кутийки, които съдържат началата на Мойсеевия закон (Изх. 13: 1—11; 11—17; Второзаконие 6: 4—9, 11: 13—21). Едната от тях (thphilin šel roš) по време на утринната молитва се слага като превръзка на главата, а другата (thphilin šel jad) се превързва над лакътя на лявата ръка. Барац предлага словоразделянето сьчицись кокине вместо сьчици ськокине (въпреки че остават граматически неясноти); в сьчицись Барац вижда евр. tzitzith (мн.ч.) или čicit според изговора на кримските караити — названието на ресните, които юдеите носят по полите на дрехите си.

 

В светлината на идеите на Барац е възможно и друго обяснение — че под зборькь (Соф. свытькь) се разбира юдейското четириъгълно покривало talith gadol, което мъжете надявали по време на утринната молитва. В четирите края на наметалото има прорези, в които се вдяват и сгъват на две по четири ширита. По такъв начин броят им във всеки ъгъл е осем, а общо — 32. Вързани като пискюли, те са предмет на благоговейна почит заради символичното и мистичното значение, което им се приписва (Гаркави А. Я. Об языке евреев живших в древнее время на Руси и о славянских словах, встречаемых у еврейских писателей. СПб., 1866, с. 57—60). В юдейското молитвено облекло те са лазурносини на цвят, но в Талмуда се споменава и пурпурният цвят като негов заместител; тези 32 на брой сьчицись кокине

 

 

713

 

(pecни, вързани в пискюли) гарванът хвърлил в скута на Кирил. Макар че в повечето преписи е посочено числото 32 (л҃в), по изключение (напр. в Джинот.) се среща числото 35 (л҃е); 35 на брой биха могли да са библейските (старозаветните) книги, които Кирил написал за брегалнишките българи. Барац твърди, че именно това число (всъщност изолирано четене само в един препис) е най-силното доказателство за евр. духовна писменост като главен извор на С. л., понеже разделянето на Стария завет на 35 книги се приема само от евр. богослови (напр. в Мидраш). Краят на С. л. също би могъл да се тълкува в старозаветен смисъл: те бо рече г҃ь православноу вѣрȣ и хр҃исто б҃ȣ прѣдадоуть (в Кривопал. се чете хр҃исто, а в Джинот. — хрис҃тито, което не е равнозначно на христианство в другите три преписа); хрис҃тито може да значи помазание — посвещение за божествена служба, надаряване на верните с благодат. Тези тълкувания не се подкрепят от други източници. Твърде крайна хипотеза за С. л. предлага Г. М. Прохоров (1992), който търси в текста ѝ подкрепа на твърдението си, че глаголицата е била изобретена от монофизитски мисионери.

 

Друго оригинално тълкуване на пасажа за „съчиците“ в С. л. предлага В. М. Лурие (1996), който изказва предположение за сирийски първообраз на творбата. Неговият превод гласи: „събрани в снопче заточени за писане тръстикови пера, завързани с кожени ремъчета“. Тръстиковите пера, проникнали в тялото на Кирил, са символ както на божия дар, така и на слав. азбука, която е създадена от него. Според Лурие С. л. е предадена на старобълг. език от автор, който не е знаел сирийски език, затова е оприличил звуковите съчетания на познати слав. думи. Той допуска, че съчинението по форма има връзка с други сходни апокалиптични текстове, възникнали в Мала Азия, и приема истор. сведения за митрополит Йоан и за нападенията срещу Солун от слав. племена за автентични. Изводът му е, че първообразът на С. л. е възникнал между 690 — началото на VIII в. като разказ за дейността на сирийски мисионер, действал в Б-я преди покръстването (864). Според него едва по-късно текстът бива преведен от слав. книжовник. В Кривопал. четенето сборокь с’чице со куки и ѫголѣ свр’зана е интерпретация, внесена допълнително от бълг. книжовник, за да имитира начертанията на глаголицата („куки“ и „ъгли“); същото се отнася до Никол. зборакь сь числи бльгарскыми (набляга се на бълг. произход на азбуката). Двата пасажа представляват опит да се замени неясното първоначално четене.

 

С. л. е едно от най-трудните за критическо издаване и за научно коментиране произведения на старобълг. литература. Тя не се числи към официалния кръг творби, предназначени за църковна прослава на Кирил и Методий като създатели на слав. писменост. Не е изключено да се намерят още преписи от съчинението, които да подкрепят или отхвърлят изказаните предположения за атрибуцията, хронологията и смисъла на текста. С. л. има несъмнена историко-литературна стойност, но не и стойност на автентичен извор за живота и делото на Константин-Кирил. Тя навярно е по-ранна от Успение Кирилово, в което е заето известието, че Кирил е живял сред брегалнишките българи. Вероятно са съществували устни предания и легенди за просветна дейност на Кирил в областта на р. Брегалница, които са в основата и на двете произведения. Важно свидетелство за използването на С. л. в по-късни богослужебни текстове е една Служба за Кирил, открита от Кл. Иванова (1992), позната по единствен бълг. препис от XVII в. в празничен миней, съхраняван в Баварската библиотека в Мюнхен (Cod. Slav. 32), в която има безспорни следи от произведението.

 

 

714

 

            Изд.:

o   Хаджиконстантинов Джинот И. Слово Кирила, Славенца солуњскаго, философа бугарскаго. — Гласник Друштва српске словесности, 8, 1856, с. 146—147 (същото в: Български книжици, 2, 1859, с. 15—16);

o   Начов Н. Една нашенска ръкопис. — Книжици за прочит, 1, 1889, 1, с. 42—47;

o   Начов Н. Тиквешки сборник. — СбНУ 10, 1894, с. 163;

o   Ангелов Г. Кюстендил. Кюстендил, 1900, с. 5—7; Иванов Й. Северна Македония. С., 1906, с. 62—73;

o   Огiенко I. Костянтин i Мефодій, їх життя та діяльність. 1. Варшава, 1927, с. 311—312;

o   Лавров П. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письменности. Л., 1930 (Труды славянской комиссии, 1), с. 158—159 (reprint: The Hague, 1966);

o   Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 281—283 (фототипно изд. 1970);

o   Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 110—114;

o   Gеčеv S. La légende dite de Thessalonique. — Studia historico-philologica Serdicensia, 1, 1938, p. 135—164;

o   Дуйчев Ив. Из старата българска книжнина. 1. Книжовни и исторически паметници от Първото българско царство. С., 1943, с. XVI, 142—143, 223—225, 232—234;

o   Генов М. Старобългарска литература. С, 1947, с. 86—88;

o   Динеков П. Старобългарски страници. Антология. С., 1966, с. 177—178, 485;

o   Ангелов Б. С т. Из старата българска, руска и сръбска литература. 2. С., 1967, с. 44—66;

o   Динеков П., К. Куев, Д. Петканова. Христоматия по старобългарска литература. 2 изд. С., 1967, с. 295—296 (3 изд. 1974; 4 изд. 1978);

o   Петров П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България. 1. С., 1978, с. 438—439;

o   Homilie Kyrills des Philosophen wie er die Bulgaren zum Glauben Brachte (11. Jahrhundert). — In: Petkanоva D. Quellen reinen Wassers. Berlin (West), 1979, p. 116—117;

o   Богданов Ив. Безсмъртни слова. С., 1980, с. 130—132;

o   Zlatý věk bulharského písemnictví. Výbor textů od X. do počátku XV. století. Výb. a přel. V. Bechyňová, Z. Hauptová. Praha, 1982, p. 215;

o   Ангелов Б. С т. За два преписа на Солунската легенда. — В: Кирило-Методиевски студии. 1. С., 1984, с. 9—20.

 

            Лит.:

·       Куник А. А. Донесение о материалах для истории болгарской церкви, сочиненное Цахариэ фон Лингенталь. — ЗИАН, 5, 1864, с. 254—262;

·       Бильбасов В. А. Кирилл и Мефодий по документальным источникам. 2. Кирилл и Мефодий по западным легендам. Критика легенд. Легендарный образ Кирилла и Мефодия. Codex legendarium. СПб., 1871, с. 1—6, 217—219, 313—314;

·       Rački F. Najnovija izdanja izvora za život sv. Cirila i Metoda. — RJAZU, 15, 1871, p. 166—178;

·       Воронов А. Д. Кирилл и Мефодий. Главнейшие источники для истории свв. Кирилла и Мефодия. Киев, 1877, с. 223—237, 244;

·       Порфирий Успенский. Отрывок из путешествия в Афонские монастыри и скиты в 1846 г. О св. Кирилле, апостоле славян моравских. — ТКДА, 18, 1877, 10, с. 79—110 (същото в: Порфирий Успенский. Первое путешествие в Афонские монастыри и скиты. 2., 1. Киев, 1877, с. 98—128);

·       Порфирий Успенский. История Афона. 2. Киев, 1877, отд. 1, с. 103—104;

·       Качановский В. Славянский список описания чудес св. великомученика Димитрия Солунскаго. — ХЧ, 1883, 1, с. 249—251;

·       Дринов М. Новый церковнославянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях. — ЖМНП, 238, 1885, с. 174—205 (същото в: Дринов М. Съчинения. 2. С., 1911, с. 344—345);

·       Сырку П. А. К истории исправления книг в Болгарии в XIV в. 1., 1. СПб., 1890, с. 520—525;

·       Барац Г. Кирилло-Мефодиевские вопросы. — ТКДА, 32, 1891, 2, с. 283—333, 606—680;

·       Иванов Й. Северна Македония. Исторически издирвания. С., 1906, с. 62—72;

·       Баласчев Г. Северна Македония. Исторически издирвания от Й. Иванов. С., 1906 (рец.). — Македоно-Одрински преглед, 1906, с. 4—6;

·       Барац ГМ. Собрание трудов по вопросу о еврейском элементе в памятниках древнерусской письменности. 1., 2. Париж, 1927, с. 342—375;

·       Лавров П. Кирило та Методій в давньослов’янському письменстві. Київ, 1928, с. 171—173;

·       Георгиев Е. Славянская письменность до Кирилла и Мефодия. С., 1952, с. 46—48;

·       Динеков П. Стара българска литература. 1. С., 1953, с. 224—226;

·       Јурковић Љ. Прва дипломатска мисија Константина Филозофа— Ћирила просветитеља словена. — Зборник Матице Српске за друштвене науке, 13—14, 1956, с. 29—37;

·       История на българската литература. 1. Старобългарска литература. С., 1962, с. 250—251;

·       Кожуxаров Ст. Неизвестен препис на Солунската легенда. — БЕ, 16, 1966, 4, с. 491—494;

·       Панов Б. Брегалничката мисија на Константин Филозоф — Кирил. — Историја, 8, 1972, 1, с. 41—49;

·       Ангелов Б. Ст. Неиздаден препис на Солунската легенда. — В: Българистика и българисти. С., 1981, с. 52—53;

·       Дуйчев Ив. Въстанието в 1185 г. и неговата хронология. — В: Дуйчев Ив. Проучвания върху средновековната българска история и култура. С., 1981, с. 44—45;

·       Рибарова З. Солунската легенда. — Спектар, 2, 1984, 4, с. 5—14;

·       Мечев К. Сознательная автобиографическая мифологизация: о хронологии, авторстве и жанре Солунской легенды. — В: Проблемы изучения культурного наследия. М., 1985, с. 30—36;

·       Флоря Б. Н. Кирилло-Мефодиевская традиция в развитии средневековой болгарской культуры. — В: История, культура, этнография и фольклор славянских народов. X Международный съезд славистов, София, сентябрь 1988 г. Доклады советской делегации. М., 1988, с. 159—168;

·       Попатанасов Г. Белополскиот препис на „Солунската легенда“. — В: Кирило-Методиевскиот (старославенскиот) период и кирило-методиевската традиција во Македонија. Прилози од научниот собир одржан по повод 1100-годишнината од смртта на Методи) Солунски. Скопје, 1—3 октомври 1985. Скопје, 1988, с. 113—117;

 

 

715

 

·       Алексова Б. Епископијата на Брегалница. Прв Словенски црковен и културно-просветен центар во Македонија. Прилеп, 1989, с. 88—104, 158—160, 165—173;

·       Милтенова А. „Солунската легенда“ и нейните типологични паралели. — ГСУ. Научен център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“, 1, 1990, с. 213—227;

·       Прохоров Г. М. Глаголица среди миссионерских азбук. — ТОДРЛ, 45, 1992, с. 178—179, 194—196;

·       Иванова Кл. Неизвестна служба за св. Кирил в състава на Празничен миней от XVII в. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, р. 16—32; 3, р. 37—40;

·       Лурье В. М. Около Солунской легенды. Из истории миссионерства в период монофелитской унии. — В: Славяне и их соседи. 6. Μ., 1996, с. 23—52;

·       Тъпкова-Заимова В., А. Милтенова. Историко-апокалиптичната книжнина във Византия и в средновековна България. С., 1996, с. 59—60, 311—323;

·       Стефова Л. Речник на Солунската легенда по пет преписа. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 2, р. 53—77.

 

Иван Добрев

 

 

    (63). СОЛУНСКИ ГОВОР — типичен югоизточнобълг. (рупски) диалект не само в исторически план (IX—XI в., XII—XIV в.), но и по отношение на новобълг. език (XV—XX в.). С термина С. г. се назовава едно от основните понятия на старобълг. и новобълг. диалектология, историята на бълг. език и на славистиката изобщо. Употребява се в тесен и широк смисъл. Под С. г. в тесния смисъл на думата се разбира диалектът на бълг. славяни в Солун и околните му села (по В. Облак). В широк смисъл С. г. съвпада с диалектната област, очертана от Солун на запад до Цариград на изток, и от Смолян на север до Бяло море на юг (по В. Ягич). Други изследователи (напр. Ст. Младенов) отнасят към посочения ареал още и някои крайни югозападни говори с югоизточни черти в Средна и Южна Албания и Западна Македония, т. е. със С. г. те свързват всички най-южни архаични диалекти от бълг. езикова територия. Преобладаващо е схващането, че С. г. в широкия смисъл на термина обхваща югоизточнобълг. говорна област, включваща диалектите от ятовия изоглосен пояс в Солунско и най-близките им в териториално отношение южни говори в Родопите и Тракия. Рупският ареал се сочи като основа на Кирило-Методиевия език от почти всички историци на езика, съпоставящи материала от старобългарските паметници с диалектното новобълг. състояние (Ягич, Б. Цонев, Младенов, Ст. Н. Шишков, Хр. Кодов, Й. Заимов, Ив. Гълъбов и др.).

 

Лингвистичните факти напълно подкрепят твърдението в ЖМ: ва бо ѥста селоунѣнина, да селоунѣне вьси чисто словѣньскъı бесѣдоуѭтъ, а също така и в Краткото житие на Климент Охридски, че Свещеното писание е било преведено „на тукашния български диалект от Кирил“ (...πρὸς τὴν ἐνθάδε Βουλγάροις διάλεκτον ὑπὸ Κυρίλλου).

 

Облак, който опровергава из основи панонската хипотеза, в писмо до Ягич отбелязва: „Само още няколко отломки от склонението и едно добро въображение и в диалекта на Сухò би бил открит езикът на Кирил и Методий“ (1896, с. 135). Според Младенов „най-много старинности от Кирило-Методиевия език съдържат и най-близко до старобългарския стоят днешните южнобълг. говори в Македония и Родопско-Тракийската област“ (1936, с. 11—12). В най-ново време Гълъбов многократно се връща към темата за участието на говора на Родопската област в изграждането на старобълг. език, но особено показателно е заглавието на неговата статия „Кирил и Методий са говорили на родопско наречие“ (1966, с. 22). Въз основа на данни от истор. география П. Коледаров очертава източната граница на Епархията на Климент Охридски в Западните Родопи (1969).

 

Докато въпросът за първоначалната езикова основа на каноничните паметници почти не е дискусионен и от всички сериозни изследователи се приема, че тя е солунска (в тесен или в широк смисъл на думата), проблемът за някои късни промени в паметниците, имащи „друга“

 

 

716

 

диалектна подкладка, продължава да се разглежда противоречиво. В крайна сметка опитите се свеждат до локализация в полза на т. нар. източен или западен диалектен тип. Така в паметници, като Мар. ев., Клоц. сб., Син. пс., Асем. ев. и др., с несъмнени солунски особености редица специалисти съзират и някои западни белези.

 

Без да се определя категорично кое е „източно“ и кое е „западно“ в старобълг. паметници, важен е фактът, че редица „отклонения“ от С. г. в ръкописите всъщност са особености на самия С. г. (разглеждан в широкия смисъл на термина).

 

            1. Основният факт, на който не е обръщано дължимото внимание и който най-често е получавал само графично (нефонетично) обяснение, е съществуването на две кирилски букви (ı-a и ѣ) вместо една () в глаголическите паметници. Данните от сравнителната слав. диалектология недвусмислено сочат само един-единствен ареал в целия слав. езиков свят, където е налице фонетично покритие на тази звукова особеност — Рупско-Родопската област. Като типичен югоизточен говор, солунският диалект споделя съдбата на другите рупско-родопски говори, които и досега са съхранили архаичното неразличаване на ı-a от ѣ (ê) в силна позиция: пул’ềна, жềба, чềша, шềрка (ı-a): хлềп, гулềм (ѣ). По този основен и най-важен фонетичен белег всички глаголически паметници, смятани за „западни“, цялостно се оказват в корпуса от ръкописи, свързани с очертания югоизточнобълг. ареал (Зогр. ев., Клоц. сб., Мар. ев., Син. пс., Асем. ев. и др.). Обявяването на С. г. за западен е основен недостатък в класификациите, които А. Ваян прави на старобълг. паметници — на източни и западни; от него произтичат голяма част от неправилните му изводи.

 

            2. Вокализацията на еровите гласни ъ > о и ь > е (отбелязвана нередовно) се е смятала за черта само на „западните“ паметници (Асем. ев., Мар. ев., Син. пс. и по-рядко на Зогр. ев.). Тя обаче характеризира също и източния дял на С. г. — архаичната област на Драмско и Сярско, свързваща Солун с Родопите. В Драмско и Сярско и днес е налице съчетание на „източния“ рефлекс ’а (от ѣ) със „западните“ о (от ъ) и е (от ь), т. е. съвременната ситуация остава непроменена в сравнение с положението, което се открива в т. нар. западни паметници. Така, от една страна, в посочените югоизточни говори са налице форми от типа на: сон, дош, мòлча, бòчва, вòнка, тòкмо, дòска, такòф, какòф, сос, сòхна, сòсека, вòзнак, тòпна, пèток, рèкол, соблèче, сосѝпа; тèнко, тèмно, темнѝца и др., а от друга, облици като б’ал, д’àдо, гол’àм, нив’àста, б’àли, ус’àштам, мр’àжа, дв’а или бêх, бềха, сềмка, дрềм’а и др. В определени селища на югоизточнобълг. струмски и белишки говор (дн. в Гърция) се открива и преглас ı-а > е, близък до родопския — èp’a, èр’абица, полèна, èсли, чèша, жèпка, жèпки и др. Точно такова е разпределението на застъпниците на ъ, ь и ѣ, ı-а, и в ръкописите с някои „западни“ белези.

 

            3. В югоизточния ареал Солун — Константинопол и най-вече в тракийските говори преобладава застъпник е (от ь) в думи от типа ден, лен, тèмно, тèнко, лèсен, бòлен, глàден. На тази по-последователна вокализация на ь в глаголическите паметници обикновено се приписва „западен“ произход.

 

Следователно по тези черти старобълг. паметници не могат да бъдат разделени на източни и западни, защото т. нар. западни паметници притежават особеностите на източния С. г. (в широкия смисъл на термина).

 

            4. Ограничените по брой колебания между ѫ и оу в паметниците (от типа сѫмьнѣти — соумьнѣти) често се приемат само за западна черта, особено типична за северозападнобълг. ареал (София — Ниш)

 

 

717

 

с оу застъпник на мястото на ѫ. Клоц. сб. и Мар. ев. обикновено са сочени за представителни в това отношение. Солунският ареал обаче, макар че днес е по-малко типичен за тази изява, показва, че на част от неговото землище, където са съхранени реликти от носово произношение, покрай него също се проявяват и други застъпници, някои от които са и у-звукове: у^н, у. Ст. Кабасанов (1963, с. 30—31, 54—55) привежда за говора на с. Тихомир, Кърджалийско, освен ô следните рефлекси за ѫж: õ (тềõ), ън (испрàтихън), у^н (бềу^н), у (женуту). По-голям интерес предизвикват последните два континуанта в примери от рода на: Тò бềу^н искапàлы. Дай му вòду стадèηку да са напѝе; Фàти лисѝцу. Изгрàдих кồшту. Кỳпи с аннỳу ры̀зу. За тарбѝчку му трềва. Чòрбу му варѝ. Курбàн йà кòзу, йà òфцу.

 

Изключително важни са случаите, при които в едно и също глаголно окончание се откриват два звука с различни орални основи (о и у): о (тềõ ‘щяха’) и у (бềу^н), срв. старобълг. дублети от същия тип: мѫк (с о-основа) и моука (с у-основа).

 

Съсредоточаването на вниманието върху т. нар. основни „западни“ особености и откриването им и в югоизточнобълг. С. г. (в широкия смисъл на думата) се извършва: 1) за да се види, че по отношение на старобълг. период обявяването на определени белези само за „западни“ или само за „източни“ е невъзможно да се направи, и 2) за да се разбере, че по-късното допускане на диалектните отклонения не е имало случаен характер, а е било мотивирано от факта, че отклоненията са били присъщи и за С. г., който по понятни причини е бил с най-висок авторитет сред останалите бълг. говори по това време.

 

С. г. (в тесния смисъл) притежава всички особености, които са типични за цялата бълг. езикова територия по това време и характеризират бълг. език като цяло:

            1. Изговор на ѣ като широка гласна, характерен преди всичко за бълг. език (и отчасти за полски).

            2. Бифонемни застъпници на праслав. tj, dj като шт, жд, типични само за бълг. език.

            3. Наличие на звук s, характерен по онова време единствено за бълг. език.

            4. Разширяване на ролята на дателния притежателен и поява на кратки дателни форми при личните местоимения (ми, ти, му, ѝ, ни, ви, им) с приименна употреба за изразяване на притежателни отношения (както и в хърватски) и при възвратно притежателно местоимение (си), което освен самостоятелна може да има и емфатична употреба край дългите форми на възвратно-притежателното местоимение свой, типично само за бълг. език.

            5. Поява на облици от типа на работъ, родотъ, образось, новъı-тъ, подготвящи по-късно формирането на характерната само за бълг. език категория определеност при имената.

            6. Наличие на наченки от описателни конструкции с глаголите имѣти, хотѣти, начѧти и инфинитивната форма на глагола за изразяване на бъдещи действия, нетипично (с изключение на сръбски и хърватски) за други слав. езици.

            7. Поява на да-изречения вместо инфинитивни форми, нехарактерни (с изключение на сръбски и хърватски, където и досега са вариативни) за други слав. езици.

            8. Поява на наченки на типичното за бълг. език бъдеще време в миналото от типа на погрѧзнѫти хотѣаше.

            9. Наличие на лексикални и словообразувателни единици от езика на Аспаруховите българи от типа на бисьръ, коумирь, санъ.

            10. Наличие на народни гръцки (от типа сканъдалисати) и балкано-лат. елементи (от типа на клеврѣтъ) в старобълг. лексикална система, и др.

 

Редица черти, като поява на членна форма, на да-изречения, нови облици за бъдеще време, изместване на приименния род. пад. от дателен притежателен и др., се определят като балканизми. Според А. Минчева (1987, с. 23)

 

 

718

 

„т. нар. балканизми, които се откриват в достигналите до нас най-ранни евангелски преписи, т. е. в старобълг. ръкописи, не се дължат на намеса на следващите книжовници и преписвачи, а възхождат към нормата на изходните Кирило-Методиеви текстове, стоящи в началото на ръкописната традиция. Тези балкански иновации със синтактичен характер вече са били налице в южните говори на старобълг. езиков ареал, когато са били извършени първите старобълг. преводи. Следователно имаме всички основания да ги разглеждаме като още едно безспорно свидетелство за етническата принадлежност на Кирило-Методиевия език. За IX в. южните старобълг. говори са представлявали по отношение на балканизмите център на езикова интерференция и иновации в областта на синтаксиса. Най-важните в нея засягат балканските езикови конвергенции, породени от езиковите контакти в тази географска зона на Балканския полуостров, и най-вече в гръцко-славянския билингвизъм“.

 

Списъкът от типични за бълг. език особености може да бъде увеличен многократно, като се прибавят и чертите, изградени върху отликите между два отделно взети езика: между български и руски, между български и чешки, между български и сръбски и др., напр. наличието в български и отсъствието в руски на облици за вин. пад. мн. ч. при имената от м. р. със стара jo-основа, както и за им. и вин. пад. мн. ч. за имената от ж. р. със стара а-основа на ѧ от типа конѧ, землѧ, загубването на епентетично л в повечето бълг. говори и запазването му в руски, промененото начално праслав. о в български (един, езеро) срещу непромененото в руски (один, озеро) и др.

 

Причината С. г. да бъде представителен за целия старобълг. език, се корени в неговото слабо диалектно членение. Племенното деление в Б-я е било напълно изчезнало поради ранната му замяна с военноадминистративното, провеждано от тарканите и комитите — едни от най-ярките изпълнители на политиката на централизираната държава. Съвсем съзнателно административното деление е било прокарвано през територията на племената, за да разкъса тяхната обособеност. Общите черти днес между два или повече диалекта се дължат по-скоро на унаследени общи импулси, отколкото на някаква териториална непрекъснатост. В миналото С. г. въпреки географската си отдалеченост от шуменско-преславския диалект е споделял много общи черти с него. Тази близост не е изчезнала дори и сега, за което свидетелстват съвременните им белези:

   1. Рефлексът на задната ерова гласна (ъ) в коренни срички и в двата говора е ъ — сън, въ̀нка, въ̀шка, дъх. дъ̀ну. В шуменско-преславския говор ъ има по-заден (веларен) характер.

   2. Застъпникът на предната ерова гласна (ь) в коренни срички и в двата говора е е в думи като тèмну, тèнку, жèне, л’ен, л’èку и др.

   3. пред меки срички: бềли, врềми, гулềми: пред твърди срички в шуменско-преславския говор застъпникът е ’а — б’ал, гул’ам, л’ато, а в солунския — ’ä: б’äл, гул’äм, и ’а — л’ату, л’ап и др.

   4. Запазени са следи от ъı: в шуменско-преславския говор — ты, рыбы, был, сын, а в селата Кривна и Равна в отделни случаи ъı > ъ — нъй ‘ние’, въй ‘вие’; в С. г. ъı > ъ — мъ̀шка ‘мишка’, пъ̀тъм, плъ̀тку, сън ‘син’ и др.

   5. Наличие на редукция — зèли, утòрил, нèшту, òръ — и в двата говора.

   6. Меки съгласни в краесловие — и в двата говора: сол’, кон’, д’ен’, дèсит’ и др.

   7. Съчетания шт, жд < *tj, *dj — и в двата говора: къ̀шта, плàшта, в’èжди, сàжди и др.

   8. Лично местоимение за 3 л. им. пад.: той, т’а — в С. г., той, та — в шуменско-преславския диалект.

   9. Въпросителни местоимения кутрѝ, кутрà, кутрò ‘кой’, ‘коя’, ‘кое’ и в двата говора.

   10. Частица за бъдеще време за (за ѝде) — в С. г., а също така и на отделни места в мизийските говори (гр. Бяла).

 

 

719

 

   11. При глаголи от I и II спр. за 1 л. ед. ч. сег. време са налице вариативни окончания -м (бàйам, квàс’ам, хòд’ам) и -а (хòд’а, къ̀лн’а, крòйа) — в С. г. При същите глаголи основно е окончанието -е (прегласено от а или ъ) — бѝйẹ, квас’ẹ, од’ẹ, и по-рядко -м (само при глаголи на -ѣѭ — гòв’ам, см’ам са, с’ам) — в шуменско-преславския говор.

 

Съвпаденията между двата говора са толкова големи, че понякога те се откриват дори в някои частни случаи. При еднакво застъпване на ъ > ъ в корени се забелязва и еднакво рефлектиране на ъ > о (у) в суфиксите: срв. п’èнтук, пòглиндук ‘сгледа’, т’èнук в С. г. и п’èтук, въ̀тук, дубѝтук, т’èнук в шуменско-преславския говор. Идентичната рефлексация на ъ > о в двата говора в членната морфема (нос — нусò, гроп — грубò, пè/н/тук — пè/н/туку) изненадва Л. Милетич, който пише: „Тук не бива да се забравя и фактът, че близо до Солун съществува един говор, а именно описаният от Облак говор на Сухò, който в това отношение много прилича на нашия диалект“, т. е. на шуменския говор (1989, с. 55).

 

Сходната типологична характеристика на североизточния шуменско-преславски (мизийски) диалект и на солунския (рупски) говор днес е свидетелство за още по-голяма близост между тях и в миналото (преди 11 века), а също така и за репрезентативността на С. г. за старобълг. език.

 

Въпросът за бълг. етническа принадлежност на Кирило-Методиевия език и за неговата народна основа е окончателно решен в славистиката още в края на XIX в. Близо две столетия много голям брой специалисти убедено споделят това схващане: Р. И. Аванесов, В. А. Адрианова, Р. Айцетмюлер, В. Д. Андреев, Б. Д. X. фон Арним, П. Арумаа, И. К. Белодед, П. А. Безсонов, П. С. Билярски, X. Бирнбаум, О. М. Бодянски, В. В. Бородич, С. И. Брук, А. Буе, Л. А. Булаховски, С. Булич, И. К. Бунина, Ф. И. Буслаев, Г. Вайганд, М. Вайнгард, Н. ван Вейк, Б. Василевски, Ю. И. Венелин, Ст. Веркович, Р .Вечерка, В. В. Виноградов, Г. О. Винокур, В. Вондрак, А. X. Востоков, Ст. Враз, Л. В. Гайтлер, Ж. Ив. Гийо, Б. Е. Голубински, В. И. Григорович, Н. К. Гудзий, К. Гутшмид, H. С. Державин, И. Добровски, А. Л. Дювернуа, Η. М. Елкина, Г. А. Илински, К. Иречек, А. В. Исаченко, В. М. Истрин, В. Иернстред, Е. Ф. Карски, Μ. Т. Каченовски, В. Кипарски, Г. И. Климовска, Л. Копецки, В. Ф. Кривчик, О. Кронщайнер, С. М. Кулбакин, В. И. Ламански, А. Лампрехт, Л. Ламуш, Б. А. Ларин, Л. Леже, А. Лескин, Г. Г. Литаврин, Д. С. Лихачов, К. И. Логачов, Я. Лос, Б. М. Ляпунов, А. В. Майборода, М. Максимович, Манкен, Ф. В. Мареш, Ж. Марузо, Л. В. Матвеева, А. Мейе, Н. А. Мешчерски, H. С. Можайко, В. А. Мошин, Р. Нахтигал, Л. Нидерле, С. Д. Никифоров, Б. Ю. Норман, С. П. Обнорски, К. Огнянович, И. Петер, С. В. Петров, В. А. Погорелов, Н. Н. Полевой, Ив. Попович, М. Г. Попруженко, А. Н. Робинсон, Б. Розенкрац, А. М. Селишчев, Вл. Сис, Фр. Славски, Ст. Слонски, В. И. Собинникова, А. И. Соболевски, М. А. Соколова, Μ. Н. Сперански, И. И. Срезневски, Μ. Ф. Станивски, И. Тот, И. С. Улуханов, Д. Н. Ушаков, М. Фасмер, Ф. П. Филин, Ф. Ф. Фортунатов, Д. Фрайданк, Ф. Франьо, Б. Хавранек, К. И. Ходова, P. М. Цейтлин, М. Чейка, П. Я. Черних, Е. В. Чешко, А. И. Чижик, Я. Шатковски, П. Й. Шафарик, А. А. Шахматов, Д. Н. Шмельов, В. Н. Шчепкин и др. (по-подробно за мненията им вж. Ив. Кочев, 1988, 1989).

 

Малка група (предимно руски учени) лансират идеята за съществуването през IX—XI в. на някакъв дифузен „общ“ език на „старите славяни“ (старославянски), или „общ език на южните славяни“ (южнославянски), или „общ език на южните и източните славяни“ (славяно-руски) и т. н., като при това въпросите за диалектната основа на Кирило-Методиевия език и за етническата му същност се поставят

 

 

720

 

на заден план или практически се пренебрегват напълно (Н. И. Толстой, Л. П. Жуковская, В. П. Вомперски, А. И. Горшков). Опитът за ревизия на безспорните истини обаче не се приема сред медиевистите, които извършват изследванията си върху фактически материал. Неслучайно Лихачов подчертава: „... България спомага за общуването между славянските страни. Това би било невъзможно без общия за всички литературно-църковен език, в основата си български. Колкото и да възразяваме, привеждайки отделни факти на неразбиране от страна на преписвачите на езика на другите славянски страни, не можем да отречем простия факт, че езикът на „високата“, църковната литература, старобългарски в своята основа, е бил разбиран във всички страни на православното славянство“ („Големият свят на руската литература“. С., 1976, с. 531).

 

 

            Лит.:

·       Теодоров[-Балан] Ал. Един принос към височкия говор. — ПСп, 15, 1885, с. 401—410;

·       Oblak V. Macedonische Studien. Die slawischen Dialekte des südlichen und nordwestlichen Macedoniens. Wien, 1896 (SAWW, 134, 8), 156 p.;

·       Стоилов А. п. Остатъци от назализма в солунските села Зарово и Висока. — ПСп, 61, 1900—1901, с. 703—712;

·       Стоилов А. П. Изговор на „ъ“ в заровско-висошкия говор (Лъгадинско). — СпБАН, 8, 1914, Клон историко-филологичен и философско-обществен, 5, с. 159—164;

·       Ivanov J. Un parler bulgare archaïque. — RES, 2, 1922, p. 86—103;

·       Романски Ст. Две приказки от Солунско из неиздадената сбирка на Ст. Веркович. — МкП, 4, 1928, 1, с. 139—148;

·       Małecki М. Drobjazgi z Macedonji. — Lud Słowiański, 3., 1. Dialektologia, 1933, p. 106—119;

·       Małecki M. O zróżnicowaniu Bogdańska w południowo-wschodniej Macedonji. — Lud Słowiański, 3., 1. Dialektologia, 1933, p. 90—106;

·       Małecki M. Dwie gwary macedońskie (Suche i Wysoka w Soluńskiem). 1. Texty. Kraków, 1934, 90 p.; 2. Słownik. Kraków, 1936, 135 p.;

·       Mлaденов Ст. Българската реч в Солун и Солунско. — В: Сборник Солун. С., 1934, с. 44—63;

·       Младенов Ст. Език на тракийските и малоазийските българи. — В: Тракийски сборник. 6. С., 1936, с. 5—16;

·       Милетич Л. Една особено забележителна форма в македонските говори около Солун. — МкП, 10, 1936, 1—2, с. 1—7;

·       Милетич Л. Към речника на говора в селата Сухо и Висока (Солунско). — МкП, 10, 1936, 3—4, с. 133—140;

·       Голомб З. Два македонски говора (на Сухо и Висока во Солунско). — MJ, 11—12, 1960—1961, 1—2, с. 113—182; 13—14, 1962—1963, 1—2, с. 173—276;

·       Кабасанов Ст. Един старинен български говор (Тихомировият говор). С., 1963, с. 30—31, 54—55;

·       Гълъбов Ив. Кирил и Методий са говорили на родопско наречие. — Родопи, 1, 1966, 5, с. 22;

·       Коледаров П. Климент Охридски „първи епископ на български език“ на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. — ККФ 1, с. 141 — 167;

·       Добрев Ив. Старинна черта в един южен български говор. — В: В памет на проф. Стойко Стойков. Езиковедски изследвания. С., 1974, с. 163—166;

·       Шклифов Бл. Руски слависти за югозападните български говори. — БЕ, 28, 1978, 5, с. 479—482;

·       Попстоилов А. Село Зарово. Историко-фолклорно и езиковедско изследване. С., 1979, 152 с.;

·       Кочев Ив. Старобългарските диалектни явления и понятието солунски говор. — БЕ, 37, 1987, 3, с. 167—178;

·       Минчева А. Диалектът на Кирил и Методий и балканизмите в старобългарския език. — БЕ, 37, 1987, 1—2, с. 23—30;

·       Кочев Ив. Световни медиевисти за старобългарския език. — БЕ, 38, 1988, 1, с. 3—18;

·       Кочев Ив. Още веднъж ио въпроса за българската етническа принадлежност на Кирило-Методиевия език в световната медиевистика. — БЕ, 39, 1989, 1, с. 3—14;

·       Милетич Л. Източнобългарските говори. С., 1989, с. 55;

·       Кочев Ив. Съчетанията шт, жд в солунския диалект. — В: Лингвистични студии за Македония. С., 1996, с. 192—196;

·       Вачева-Котева М., Сл. Керемидчиева. Говорът на село Зарово, Солунско. С., 2000, 463 с.

 

Иван Кочев

 

 

    (64). СПАСОВА, Мария Антонова (17.11.1947) — бълг. езиковедка палеославистка. Родена в с. Драгомирово, Великотърновска област. Завършва средно образование в Свищов (1966) и бълг. филология във Великотърновския унив. (1972), където е редовна асистентка (1973), старши асистентка (1979), главна асистентка (1988) и доц. (1998) по старобълг. език. Лектор по бълг. език (1976— 1977) и гост-лектор (1989) към Катедрата по слав. филологии в Лвовския унив., Украйна. Специализира в Инст. по славянознание и балканистика към РАН в Москва при Р М. Цейтлин (1983). Защитава дисертация на тема „Славянският превод на 16-те слова на Григорий Богослов. Текстологични и лексикални проблеми“ (1994). Чете лекции и води упражнения

 

 

721

 

по старобълг. език, история на бълг. език, морфология на съвременния бълг. език, църковнослав. език, старобълг. език с елементи на изворознание и културознание. Лектор по бълг. език в Московския унив. (от 2000).

 

Мария Спасова

 

Научните интереси на С. са в областта на текстологията, истор. лексикология и граматика, теорията и практиката на старите преводи, изворознанието, палеографията, кодикологията, културните връзки между слав. и балк. народи и езици. Тя проучва обстойно текстовата история на слав. преводи на словата на Григорий Богослов и мотивира убедително извода, че превеждането им (общо те са 21) е започнало вероятно в края на IX в. и е продължило през X в. За пълния превод на 13 от словата е използван много ранен грц. кодекс. Старобълг. глаголически превод на част от словата при транслитерацията на кирилица е бил подложен на допълнително редактиране най-вероятно в обкръжението на цар Симеон (893—927). Някои текстове, които допълват антологията до 16 слова (според формираната по-рано виз. колекция), са преведени на кирилица. Старобълг. преводачи на словата на Григорий Богослов са двама и са свързани с плисковско-преславската книжовна традиция. Единият вероятно е пряк ученик на Константин-Кирил и Методий. В Русия са пренесени глаголически и кирилски преписи на преводите. През XIV в. е била съставена наново антология от същите 16 слова: 8 от тях имат предевтимиев превод, 8 са преведени вероятно след 1360. Съществени са терминологичните уточнения на С.: тя разграничава понятията нов превод, редактиран превод, коригиран превод, редакция на превод, ревизия на превод.

 

Във връзка с първоначалния текст и авторството на Похвално слово за Кирил и Методий С. се стреми да изведе методика за атрибутиране на даден превод чрез съпоставка между грц. лексеми и техните слав. еквиваленти, чрез техниката на превеждане и индивидуалния подход на преводача, свързан със сложните думи, библейските цитати, типа на повтарящите се грешки и др. С. разчита и публикува за пръв път целия текст на кратък Лѣтописець, който се намира на последния лист на ръкопис Син. 117 (954) от ГИМ. Анализирайки съдържанието и езика на преписа, тя доказва, че е направен от много ранен протограф; първоначалният превод е осъществен на глаголица, възникват и повече от една негови кирилски транслитерации, което обяснява големия брой грешки в различните преписи. С. публикува и един от преписите на съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър (т. нар. препис на Петрушевич), по повод на който изказва предположение за съществуването на по-голям средновековен трактат, посветен на старобълг. писменост. Според нея той също е дело на Черноризец Храбър. В отделна статия тя тълкува значението на думите храбъръ, чрьта и прѣложениѥ кънигъ, опирайки се на грц. им съответствия, и отхвърля тезата, че е неприемливо

 

 

722

 

да се проучват на лексикално равнище старобълг. преводи по запазени късни преписи. С. предлага нов прочит на стихотворната Похвала за цар Симеон. Той е резултат от „търсенето на смислова адекватност на всяка дума от текста, съобразена със семантиката ѝ в преводната книжнина от X в.“. Допълнителна задача на изследването е оценката на творбата като истор. извор за бълг. действителност от края на IX и първата четвърт на X в. Заслужават внимание и наблюденията на С., изложени в статията „Scriptio continua и ролята на един предлог“, която съдържа текстологически анализ на преписите на Успение Кирилово във връзка с означението на възрастта, на която е починал Константин-Кирил, както и текста на житието по т. нар. Първи лвовски препис от XVI в.

 

Чрез своя опис „Български преписи в лвовските ръкописни фондове“ С. въвежда в научно обръщение 29 археографски единици, някои от които съдържат слабо известни и неизвестни средновековни творби, жития и памети за Кирил и Методий, съчинения на Климент Охридски, Презвитер Козма, Черноризец Храбър, Евтимий Търновски, Григорий Цамблак, Киприан.

 

Монографията „Сложните думи в съчиненията на Григорий Цамблак“ съдържа изследване и речник. На основата на обстоен сравнителен анализ и в широк културноистор. контекст С. доказва, че през XIV в. се разширява композицията като словообразувателен способ, заложен в същностната характеристика на бълг. език. Тя оценява като пресилено съществуващото схващане, че употребата на сложни думи в съчиненията на Цамблак е езиково излишество, което прави езика му претрупан, тежък и неразбираем.

 

 

            Съч.:

o   Свищовски сборник от XVI в. — В: Студентски изследвания. 1. Велико Търново, 1972, с. 7—28;

o   „Похвальне слово“ Григория Цамблака на соборі в Констанці і традицїі Тирновської літератypної школи (Проблеми стилю і мови). — В: Проблеми слов’янознавства. 17. Львів, 1978, с. 79—89;

o   А. Давидов. Речник-индекс на Презвитер Козма. С., 1976 (рец.) [Дамянова М., А. Тиртова]. — В: Проблеми слов’янознавства. 17. Львів, 1978, с. 136—138;

o   Об одном интересном моменте в неисследованном списке сочинения Черноризца Храбра О писменѣхъ. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, р. 80—87;

o   Традициите на българистиката в Лвовския университет. — В: Октомври и съвременността. Велико Търново, 1978, с. 469—473;

o   Аналогични моменти в развоя на бъдеще време в български и английски език. [Дамянова М., Хр. Грънчаров].БЕ, 31, 1981, с. 452—457;

o   История на българския език. Текстове, анализи, речник. Велико Търново, 1982, 216 с. [Давидов А., М. Дамянова, П. Ковачева, И. Харалампиев];

o   Български преписи в Лвовските ръкописни фондове. — В: Историко-филологически изследвания. Велико Търново, 1983, с. 183—192;

o   Христоматия по история на българския език. С., 1983, 317 с. [Давидов А., И. Харалампиев, М. Дамянова];

o   Към въпроса за местоположението на Теодосиевия манастир. — В: Търновска книжовна школа. 4. С., 1985, с. 334—340;

o   Scriptio continua и ролята на един предлог. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 2, р. 55—70;

o   Към лексикалната характеристика на старобългарския и среднобългарския превод на Хомилията за Петдесетница от Григорий Богослов. — В: Съвременни проблеми на българската езикова история. Велико Търново, 1992, с. 77—95;

o   Към въпроса за славянския превод на Лѣтописьць въ кратцѣ на патриарх Никифор. — Die slawischen Sprachen, 33, 1993, р. 81—91;

o   Към въпроса за възникването на членната форма в българския език. — В: Лингвистични студии. Велико Търново, 1994, с. 89—99;

o   Към въпроса за значението на храбъръ, чрьта и прѣложение кънигъ в препис от преславски превод на словата на Григорий Богослов. — Проглас, 3, 1994, 2, с. 13—23;

o   Лексикални промени в книжовния български език през периода X—XIV в. (Въз основа на съпоставката между старобългарския и среднобългарския превод на Oratio I от Григорий Назиански). — В: Историко-археологически изследвания в памет на проф. д-р Станчо Ваклинов. Велико Търново, 1994, с. 237—254;

o   Старобългарският и среднобългарският превод на словата на Григорий Богослов. Археографски бележки. — В: Търновска книжовна школа. 5. Велико Търново, 1994, с. 305—319;

o   Откъсите от Слова на св. Григорий Богослов от Симеоновия сборник (по преписа от 1073 г.). Текстологични и лексикални проблеми. — В: Палеобалканистика и старобългаристика. Велико Търново, 1995, с. 43—78;

o   Слово за Григорий Нисийски от Григорий Богослов (Текстологически и лексикални проблеми). — Проглас, 4, 1995, 2, с. 3—19;

 

 

723

 

o   Към въпроса за първоначалния текст и авторството на Похвално слово за Кирил и Методий. — Palaeobulgarica, 20, 1996, 3, р. 55—75;

o   Химнографските части в слово на Успение Богородично от Григорий Цамблак. — В: Българистични проучвания. Велико Търново, 1996, с. 73—91;

o   Влияние на говоримия български език от XIV в. върху лексиката на Цамблаковите проповеди. — В: Българистични проучвания. 2. Велико Търново, 1997, с. 161—180;

o   Още веднъж за Цамблаковото въсѣ древнѣа оупразнивь от „Похвално слово за Евтимий“. — Проглас, 6, 1997, 3—4, с. 36—50;

o   Народно ли е Народното (Безименното) житие на св. Иван Рилски? — Palaeobulgarica, 22, 1998, 4, р. 50—74;

o   Към въпроса за преводаческата практика на българските книжовници през XIV век (върху материал от превода на Слово на Томина неделя от Григорий Богослов). — В: Патриарх Евтимий Търновски и неговото време. Велико Търново, 1998, с. 105—114;

o   Още веднъж за похвалата на цар Симеон. — В: Българистични проучвания. 3. Велико Търново, 1998, с. 29—50;

o   Производни съществителни за означаване на лица в старобългарския и в среднобългарския превод на Oratio XXXVIII (Слово за Рождество Христово) от Григорий Богослов. — В: Търновска книжовна школа. 6. Велико Търново, 1999, с. 231—253;

o   Сложните думи в съчиненията на Григорий Цамблак. Велико Търново, 1999, 167 с.

 

Таня Попова

 

 

    (65). СПЕРАНСКИ, Михаил Несторович (Сперанский, М. H.) (19.IV./1.V.1863—12.IV.1938) — руски славист : литературен историк, етнограф, фолклорист. Роден в Москва. Средно образование получава в Тверската гимназия (1881). Завършва руски език и литература във Филологическия фак. на Московския унив. (1885). През 1889 полага изпит за присъждане на научната степен магистър. Като палеославист се развива под непосредственото ръководство и влияние на Н. С. Тихонравов, В. Ягич и К. Крумбахер. От 1890 до 1892 е командирован за работа в ръкописните и архивните фондове на Варшава, Краков, Прага, Загреб, Белград, Виена, Дубровник, София, Рим, Париж и Берлин, където събира ценни материали за историята на византийската и на слав. средновековна литература. Член на Д-вото на любителите на руската словесност и на Московското археолог, д-во (1893). През 1895 защитава магистърска дисертация „Славянские апокрифические евангелия“ и е избран за проф. по руска литература в Нежинския историко-филологически инст. Чете курс върху славянските отношения в руската литература, отделяйки подобаващо място на старобълг. литература. През 1899 защитава докторска дисертация на тема „Из истории отреченных книг“. Проф. в Московския унив. (1906—1920); чете лекции по староруска литература и история на руското народно творчество и във Висшите женски курсове и в Унив. „Шанявски“ (от 1907). Ръководител на Ръкописния отдел в Истор. музей в Москва (от 1920). Член-кор. на Отделението за руски език и литература на АН на СССР (1902), акад. (1921), чуждестр. член на БАН (1926), на Сръбската АН, почетен д-р на Софийския унив. (1939).

 

Михаил Сперански

 

Трудовете на С. имат интердисциплинарен характер. Значителни са приносите му в областта на археографията,

 

 

724

 

палеографията и текстологията на слав. книжнина: автор е на описанията на колекцията на П. Й. Шафарик (1894) и на Историко-филологическия инст. в Нежин (1900—1901); описва над 200 слав. ръкописа от фондовете на ГИМ (запазени в непубликуван архив) и продължава работата по азбучно-систематичния каталог, започната от В. Н. Шчепкин; въз основа на сведенията на Порфирий Успенски, Антонин Капустин и снимките на В. Н. Бенешевич съставя първото пълно описание на ръкописната сбирка в манастира „Света Екатерина“ на Синай (1927), което не е изгубило значението си до днес. С. е автор на единственото по рода си изследване на тайнописа в слав. ръкописи (1929), както и на палеографски проучвания върху почерците и лигатурното писмо (1932). В рецензии за трудовете на Е. Ф. Карски по слав. кирилска палеография поставя редица въпроси относно палеографските методи и тяхното приложение (1901, 1932).

 

В областта на текстологията интересите на С. са насочени предимно към преводни слав. паметници — той изследва тяхното възникване, разпространение и виз. им източници. Обект на вниманието му са анонимните преводни флорилегии (1932) и сборниците от мъдри изречения „Пчела“, „Премъдрост на Менандър“ и др. (1905), във връзка с които допуска, че могат да се търсят следи от ранен старобълг. превод на сборник с подобен състав от времето на Първото бълг. царство, и установява един документиран бълг. превод от XIV в. Публикува и коментира преводни апокрифи (евангелия, гадателни книги, откровения, видения, повествователни съчинения и др.), някои от които се отнасят към най-ранния период от съществуването на слав. писменост и съдържат важни свидетелства от лингвистичен характер (Протоевангелието на Яков, Никодимовото евангелие, прогностичните текстове за „злите дни“ в приписките на Асеманиевото евангелие и др.).

 

Прилаганият от С. културноистор. метод на изследване с привличане на обилен сравнителен материал от историята както на византийската, така и на другите слав. литератури, разглеждани във взаимодействие, му създава име на един от най-видните палеослависти от началото на XX в. Особено важен за него се оказва въпросът за произхода на най-старите слав. писмени паметници. Както в своята „История древней русской литературы“ (1920), така и в отделни изследвания (1928—1929) той отбелязва основополагащата роля на старобълг. литература по отношение на другите средновековни слав. литератури. В редица библиографски бележки и рецензии отразява публикуването на новооткрити извори с кирило-методиевска проблематика (1895 — за труда на Ягич за писмото на Анастасий Библиотекар; 1899 — за изследванията на Г. А. Воскресенски върху превода на Евангелието от Марк и на посланията на ап. Павел; 1930 — за труда на Й. Вайс върху писмените паметници за св. Вацлав и св. Людмила, и др.). Специално внимание обръща на най-стария препис на ЖК в статия за Загребския сборник на Владислав Граматик (1900) и на характерните особености на Кирило-Методиевия евангелски превод в студията „К истории славянского перевода евангелия“ (1899—1900), в която са изложени схващанията му за взаимоотношението между възможните слав. преводи. С. смята с основание, че първоначално трябва да се подложат на критически анализ грц. текстове на Четириевангелието и на изборните евангелия и едва след това — на слав. евангелски текстове. Той установява, че голяма част от разночетенията в грц. апракос евангелия от ΙΧ—Χ в. имат успоредици в грц. тетраевангелия от IV—VI в., както и в старите сирийски, коптски, арменски и лат. преводи, т. е. апракосът е много по-консервативен. Според него Константин-Кирил и Методий са превели кратък грц. апракос (пълният апракос датира

 

 

725

 

от по-късно време), който е станал основа за появата на слав. превод на Четириевангелието от съответен грц. източник може би още докато Методий е бил моравски архиепископ.

 

Истор. аспект на кирило-методиевската традиция е засегнат в две критически статии на С., посветени на каменните кръстове в Бохемия и Моравия (1895, 1896). Той оспорва достоверността на фактите, на чиято основа се определя кирило-методиевският произход на тези паметници, и свързва появата им с виз. влияние в областта на приложните изкуства — независимо от Моравската мисия.

 

С. е автор на значителен брой биографични статии, отзиви и некролози за видни палеослависти (Фр. Рачки, П. А. Лавров, Т. Д. Флорински, Воскресенски, И. А. Шляпкин, X. М. Лопарев, Р. Ф. Брандт, И. Поливка и др. В последните години от живота си работи върху проблеми на слав. литератури през Късното средновековие. Посмъртно са издадени негови студии и статии, в които са разгледани руско-южнослав. литературни връзки и общите явления в развитието на слав. ръкописна традиция (1960, 1963).

 

 

            Съч.:

o   Рукописи П. И. Шафарика (ныне Музея королевства чешского) в Праге. — ЧОИДЦ 1894, 1 (168), с. V—X, 1—362;

o   В. Ягич. Вновь найденное свидетельство о деятельности Константина Философа, первоучителя славян св. Кирилла. СПб., 1893 (рец.). — Древности. Труды славянской комиссии Московского археологического общества, 1, 1895, с. 275—279;

o   Фр. Рачки. [Некролог]. — Древности. Труды славянской комиссии Московского археологического общества, 1, 1895, Протоколы и приложения, с. 32—34;

o   Славянские апокрифические евангелия. — В: Труды VIII Археологического съезда. 2. М., 1895, с. 38—172;

o   Придорожные кресты в Чехии и Моравии и византийское влияние на Западе. — Археологические известия и заметки, 3, 1895, 12, с. 393—413;

o   К вопросу о чешских придорожных крестах. — Археологические известия и заметки, 4, 1896, 4, с. 105—107;

o   „Разумения единострочныя Григория Богослова“ и „Разуми мудраго Менандра“ в русском переводе. — ИОРЯС, 3, 1898, 2, с. 541—559;

o   Заметки о рукописях Белградских и Софийских библиотек. — Известия Историко-филологического института в Нежине, 16, 1898, с. 1—87;

o   Отчет о тридцать девятом присуждении наград графа Уварова. Г. А. Воскресенский. Характеристические черты четырех редакций славянского перевода Евангелия от Марка. М., 1896;

o   Его же. Древнеславянское евангелие — Евангелие от Марка по основным спискам четырех редакций. Сергиев Посад, 1894;

o   Его же. Древнеславянский апостол. Послания святого апостола Павла по основным спискам четырех редакций. 1. Послание к римлянам. Сергиев Посад, 1892 (рец.). — ЗИАН, 8 серия, 3, 1898, 5, с. 27—151;

o   Южнорусские тексты апокрифического евангелия Фомы. — Чтения в историческом обществе Нестора Летописца, 13, 2, с. 169—183;

o   К истории славянского перевода Евангелия. — РФВ, 41, 1899, 1—2, с. 198—219; 43, 1900, 1—2, с. 9—28;

o   Загребският ръкопис на Владислава Граматика. — СбНУ 16—17, 1900, с. 325—338;

o   Описание рукописей Историко-филологического института в Нежине. — Известия Историко-филологического института в Нежине, 18, с. 1—143; 19, 1901, с. I-VIII, 1—39;

o   Е. Ф. Карский. Очерк славянской кирилловской палеографии. Из лекций, читанных в Варшавском Императорском университете. Варшава, 1901 (рец.). — ASPh, 23, 1901, р. 605—610;

o   Переводные сборники изречений в славяно-русской письменности. Исследование и тексты. — ЧОИДЦ 1901, 4 (199), с. I—VI; 1—154; 1—48; 1905, 1 (212), с. 155—450; 1905, 2 (213), с. 451—577; 49—245; I-VI (същото: М., 1905, 578+245 с.);

o   В. А. Погорелов. Описание рукописей Московской синодальной типографии (рец.). — ASPh, 24, 1902, р. 272—275;

o   Е. Спространов. Опис на ръкописите в библиотеката при Св. Синод на Българската църква в София (рец.). — ASPh, 24, 1902, р. 308—310;

o   Славянская Метафрастовская минеячетья. — ИОРЯС, 9, 1904, 4, с. 173—202;

o   V. Jagić. Ein unedierter griechischer Psalmenkommentar (DAWW, 52, 1906) (рец.). — РФВ, 54, 1905, 3, с. 219—221;

o   Mocтарское (Манойловое) боснийское евангелие. — РФВ, 54, 1905, 3, с. 1—36; 55, 1906, 1, с. 153—176; 56, 1907, 3—4, с. 175—208, 353—360;

o   Откровение св. апостолам. — Древности. Труды славянской комиссии Московского археологического общества, 4, 1907, 1, с. 259—269;

o   И. В. Ягич — историк славянской филологии. — ИОРЯС, 15, 1910, с. 167—179 (същото в: ASPh, 32, 1910, р. 572—580);

o   Белградские рукописи. — Библиографическая летопись, 1, 1914, с. 51—59; 2, 1915, с. 4—20;

o   История древней русской литературы. 1. Введение. Киевский период. М., 1920, 382 с.; Жизненный труд и историко-литературная деятельность И. В. Ягича. — ИОРЯС, 28, 1923, с. 339—365;

o   Б. Цонев. Опис на славянските ръкописи в Софийската народна библиотека. 2. С., 1923 (рец.). — Slavia, 4, 1926, р. 816—818;

o   Славянская письменность XI—XIV вв. на Синае и в Палестине. — ИОРЯС, 32, 1927, с. 43—118; Откуда идут старейшие памятники русской письменности и литературы. — Slavia, 6—7, 1928—1929, р. 516—535;

o   Тайнопись в югославянских и русских памятниках письма. — В: Энциклопедия славянской филологии. 4., 3. Л., 1929, 162 с.;

 

 

726

 

o   Sborník staroslovanských literárních památek o sv. Václavu a sv. Ludmile. Vyd. J. Vajs. Prag, 1929 (рец.). — ZSPh, 7, 1930, p. 499—502;

o   Палеографические труды П. А. Лаврова. — ИАН СССЦ серия 7, отд. гуманитарных наук, 1930, 8, с. 559—572;

o   Неизвестный византийский флорилегий в старом славянском переводе. — Труды Института славяноведения АН СССЦ 1, 1932, с. 105—116;

o   Е. Ф. Карский. Славянская кирилловская палеография. Л., 1928 (рец.). — Труды Института славяноведения АН СССЦ 1, 1932, с. 466—478;

o   Библиографический обзор новейших изданий Сербской академии наук. — Труды Института славяноведения АН СССЦ 1, 1932, с. 478—487;

o   „Злые дни“ в приписках Ассеманова евангелия. — МкП, 8, 1932, 1, с. 41—53;

o   „Греческое“ и лигатурное письмо в русских рукописях XV—XVI веков. — Bsl, 4, 1932, р. 58—64;

o   Новые южнославянские издания. — Труды Института славяноведения АН СССЦ 2, 1934, с. 449—456;

o   Из истории русско-славянских литературных связей. М., 1960, 235 с.;

o   Рукописные сборники XVIII века. М., 1963, 267 с.

 

            Лит.:

·       Ильинский Г. Славянские земли. — ВВр, 13, 1906, с. 650—651 (рец.);

·       Цонев Б. Михаил Н. Сперански [Доклад за избирането му за дописен член на БАН.]. — ЛБАН, 9, 1925—1926 (1927), с. 28;

·       Гранат. Энциклопедический словарь русского библиографического института. 7 изд. 41., 4. М., 1930, с. 117—118;

·       Попруженко М. Г. Μ. Н. Сперански (1863—1938) [Некролог]. — ЛБАН, 21, 1937—1938 (1941), с. 95;

·       Кузьмина В. Д. Хронологический список трудов академика Михаила Несторовича Сперанского. — ТОДРЛ, 12, 1956, с. 594—612;

·       Гудзий Н. К. Изучение русской литературы в Московском университете. М., 1958, с. 55—59;

·       Кузьмина В. Д. Михаил Несторович Сперанский (19 апреля / 1 мая 1863 г. — 12 апреля 1938 г.). — В: Рукописные сборники XVIII века. Приложения. М., 1963, с. 1—225;

·       Кузьмина В. Д. Хронологический список трудов академика Михаила Несторовича Сперанского. — В: Рукописные сборники XVIII века. Приложения. М., 1963, с. 226—255;

·       Кузьмина В. Д. Материалы к биографии Μ. Н. Сперанского. — В: Рукописные сборники XVIII века. Приложения. М., 1963, с. 256—257.

 

Анисава Милтенова, Красимира Минкова

 

 

    (66). СПЛИТСКИ СЪБОРИ — местни църковни събори, състояли се в гр. Спалато, дн. Сплит, Хърватия, в края на X и през целия XI в. във връзка с административното устройство на Сплитската архиепископия. Някои от тях вземат решения за забрана на слав. богослужение в Далмация и Хърватия, т. е. на т. нар. глаголизъм. Времето на провеждането им се определя по косвен път, от което произтичат разлики в датирането им, но традиционно се приема, че решения срещу богослужебната употреба на слав. език са взети през 925, 1060, 1063.

 

Основен извор за С. с. е съчинението на сплитския архидякон Тома (1199 или 1200—1268) „Historia Salonitana“ и свързаната с него „Historia Salonitana Maior“, която съдържа допълнителни сведения от документални и легендарни източници. Някои изследователи смятат пространната версия на съчинението за неумела компилация от XV—XVI в. (Н. Клаич, 1967), други (С. Гуняча, 1973) я разглеждат като автентично произведение на архидякон Тома. Поради откъсите, посветени на С. с., то е причислено към изворите за делото на Кирил и Методий.

 

Първите С. с. заседават в истор. ситуация, определена от възникналите отношения между Византия, Франкската империя и техните църкви, от една страна, и Римската църква, от друга, по повод хърватските земи. Още античната традиция свързва далматинските християни с Римския патриархат. Тя е прекъсната от виз. имп. Лъв III Исавър (717—741), който отнема папския патримониум над провинция Илирик. Спорен е въпросът, дали това решение е изпълнено по отношение на крайбрежните области, чиито предстоятели не се споменават във виз. епископски списъци, но така или иначе е налице смяна на сферата на влияние в региона. В населения с хървати хинтерланд франките и Аквилейската патриаршия са водеща сила до последната четвърт на IX в. Тяхното влияние силно намалява след смъртта на франкския имп. Лудвиг II (855—875), което обяснява поставянето на първия хърватски епископ — нинския, пряко под папска юрисдикция.

 

 

727

 

Следствие от този процес е основната причина за свикване на С. с. през 925 — стремежът да се възстанови папската юрисдикция над Далматинското крайбрежие, да се преодолее разногласието между епископите на Нин и Сплит и да се определи рангът им един спрямо друг. Ситуацията се усложнява от споровете за слав. богослужение, към което Рим проявява известна търпимост, доколкото за това свидетелстват цитираното в ЖМ (гл. 8) писмо на папа Адриан II от 869 до князете Ростислав, Светополк и Коцел и писмото на папа Йоан VIII от 880 до Светополк, в което папата смекчава своята първоначална позиция за забрана на литургичната употреба на слав. език, оповестена чрез писмо до същия княз от 879. За С. с. през 925 в „Historia Salonitana Maior“ дават сведения две писма на папа Йоан X, решенията на събора, представени в 15 канона, и коментарът на самия архидякон Тома. Папските писма, запазени в препис от XVI в. в Архива на Конгрегацията за пропаганда на вярата в Рим (SOCG. I. 264, 1. 265’—627’), са до сплитския архиепископ Йоан и подчинените му епископи (писано между 923—926), до хърватския крал Томислав и неговите велможи (от 925). Освен че напомня за връзката на Сплитския диоцез с Папския престол „secundum antiquam normam“ („според древния закон“), папата подчертава недоволството си от ширещото се там „учение на Методий“, което не е узаконено в каноничните книги, и категорично осъжда слав. литургия. Съборът заседава в присъствието на папските легати епископ Йоан Анконски и епископ Лъв Палестрински, на крал Томислав и захлумския воевода Михаил, на сплитския архиепископ Йоан, епископ Григорий Нински и др. Неговите решения постановяват примата на Сплитската архиепископия над цяла Далмация и Хърватско, следователно и над Нинския диоцез. Десетото съборно решение забранява на епископите от диоцеза да ръкополагат в какъвто и да е чин на слав. език — „in quolibet gradu sclavonica lingua promovere“ (според друго тълкуване на лат. израз той означава „да не се ръкополага никой от славянското племе в какъвто и да е чин“); допуска се само вече ръкоположени клирици и монаси да служат на този език; епископът не трябва да разрешава литургията да се изнася на славянски в неговата църква, освен при липса на свещеници, като в случай на необходимост се иска разрешение от папата.

 

Много по-рязка е присъдата срещу слав. литургия, произнесена на един от С. с., състояли се през 1060 по времето на папа Николай II (1059—1061), в присъствието на неговия апокристарий кардинал Майнард, епископ на Силва Кандида. „Historia Salonitana Maior“ свидетелства за множество взети решения, но цитира само едно — в бъдеще да не се служи на „славянски, а само на латински и гръцки и никой от този език да не се въздига в духовен сан“. Методий е назован „еретик“, написал с изнамерените от него „готски букви“ много неща на слав. език, които са противни на католическата доктрина. Едно фрагментарно запазено писмо на папа Александър II (1061—1073) от началото на неговия понтификат потвърждава, че всички постановления, издадени от епископ Майнард и архиепископ Йоан Сплитски в Сплит, са санкционирани на събор в Рим, където са подкрепени и с анатема. Папата изрично припомня, че е забранено да се допускат до духовен сан славяни, които не са учили лат. език. По това време, може би на друг събор през 1060, за сплитски архиепископ е избран Лаврентий, през чието предстоятелство избухва разкол, предизвикал свикването на още два (според някои автори — три) поместни С. с. през 1063.

 

С. с. през 1063 (датата е посочена индиректно у архидякон Тома) са ръководени от папски легат и на тях е произнесена присъда над свещеника Улф (Ulfus), над епископа на о-в Крък Цетеда

 

 

728

 

(Ceteda, Здед, Чедед) и над игумена на неизвестен манастир на име Потеба. Цетеда е обвинен като привърженик на глаголизма, незаконно узурпирал епископския престол във Веля с помощта на Улф и Потеба, предизвиквайки схизма. Очевидно на събора е направен опит да се наложи категорично забраната на слав. богослужение, огласена на събора през 925, а привържениците на глаголицата да се заклеймят като еретици, подобни на изповядващите арианството готи.

 

Сведенията в съчинението на архидякон Тома за съборите, осъждащи слав. богослужение и „Методиевото учение“, са отглас от спомена за Кирил и Методий, запазен в Далмация, където с течение на времето представата за превода на Свещеното писание на слав. език и за създаването на глаголицата започва да се свързва със св. Йероним. Възприемането ѝ като „готска“ писменост може да се обясни със специфичната употреба на термина в хрониката — не само като етническо обозначение, но и като синоним за ерес. „Готи“ в нея се наричат хърватите, които използват в богослужението собствения си език, а името на свещеника Улф очевидно е реминисценция от името на готския епископ Улфила (ок. 341—383), превел Библията на готски език. Разказът за изкореняването на глаголизма на о-в Крък отразява не само авторовото отношение към този феномен, но и реалните събития през XI в., когато реформиращата се Римска църква категорично се противопоставя на опитите да се въвеждат народностните езици в богослужебната практика. При опитите за истор. конкретизация на описваните събития убедително звучи направената от Клаич (1965), макар и без конкретни доказателства, аналогия със схизмата на папа Александър II и пармския епископ Кадал (антипапа под името Хонорий II, 1061—1064). Изказано е предположението, че свещениците на о-в Крък се обявяват против решението на С. с., тъй като поддържат антипапата.

 

Вероятно през 1075 е свикан още един С. с., на който освен архиепископ Лаврентий участват и подчинените му епископи от Далмация. Между прецизно изброените от архидякон Тома йерарси липсва името на епископа на Крък, което се тълкува като свидетелство за продължаващото присъствие на глаголизма там. С. с. през 1076 е свикан по повод на коронацията на хърватския владетел Звонимир (в лат. източници и: Dimitar, Demetrius; 1075—1089) за крал на Хърватия и Далмация като васал на Апостолическия престол и няма отношение към въпроса за глаголизма. Това се отнася и до следващите С. с. до края на столетието.

 

 

            Лит.:

·       Farlati D. Illyricum sacrum. 3. Venetiis, 1765, p. 125—138;

·       Jaffé Ph. Regesta pontificum Romanorum ab condita ecclesia ad annum post Christum natum 1198.1. Berolini, 1851, No 3353, 3366, 4477;

·       Codex diplomaticus Croatiae, Sclavoniae et Dalmatiae. 1. Zagrabiae, 1874, p. 76—81, 123;

·       Rački Fr. Documenta historiae chroaticae periodum antiquam illustrantia. Zagrabiae, 1877 (Monumenta Spectantia Historiam Slavorum Meridionalium, 7), p. 190—195, 204—211;

·       Thomas Archidiaconus. Historia Salonitana. Digessit Fr. Rački. Zagrabiae, 1894 (Monumenta Spectantia Historiam Slavorum Meridionalium, 26), p. 36—41, 49—53;

·       Marković G. Gli slavi e i papi. Zagrabiae, 1897, p. 155;

·       Šišić F. Geschichte der Kroaten. Zagreb, 1917, p. 223—240;

·       Šišić F. Povijest Hrvata i vrijeme narodnih vladara. Zagreb, 1925, p. 414, 425, 504, 511, 522;

·       Pivčević J. Glagoljsko bogoslužie i splitski sabori. Split, 1930 (Vijesnik za arheologiju i historiju dalmatinsku, 50), p. 20;

·       Barada M. Episcopus Chroatensis. — In: Croatia sacra. 1. Zagreb, 1931, p. 161—215; Теодоров-Балан A. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 252;

·       Barada М. Prilozi kronologiji hrvatske povijesti (1062—1075). — RJAZU, 311, 1957, p. 186—192; ЛИБИ, 2. C., [1960], c. 311;

·       Klaić N. Historijska podloga hrvatskoga glagoljaštva u X. i XI. stoljeću. — Slovo, 15—16, 1965, p. 225—281;

·       Клаић H. Historia Salonitana Maior. Београд, 1967 (Српска академија наука и уметности. Посебна издања, 399. Оделење друштвених наука, 55), с. 71—125;

·       Stefanić V. Determinante hrvatskog glagolizma. — Slovo, 21, 1971, p. 18; Magnae Moraviae fontes historici. 4. Leges textus iuridici. Supplementa. Brno, 1971 (OUPB, 206), p. 126, 129—131;

·       Gunjača S. Ispravci i dopune starijoj hrvatskoj historiji. 1. Analiza i kritika. Zagreb, 1973, p. 38—120;

 

 

729

 

·       Havlík L. Dukljanská kronika a Dalmatska legenda. Praha, 1976, p. 4;

·       Zimmermann H. Die ersten Konzilien von Split im Rahmen der Geschichte ihrer Zeit. — In: Vita religiosa morale e sociale ed i concilii di Split (Spalato) del secc. X—XI. Atti del symposium internazionale di storia ecclesiastica, Split, 26—30 settembre 1978. Padova, 1982 (Medioevo e umanesimo, 40), p. 3—20;

·       Zimmermann H. Papsturkunden 896—1046. 1. 896—996. Wien, 1984, p. 89—91;

·       Waldmüller L. Die Synoden in Dalmatien, Kroatien und Ungarn. Paderborn-München-Wien-Zürich, 1987, p. 25—81;

·       Фома Сплитский. История архиепископов Салоны и Сплита. Вступительная статья, перевод, комментарий О. А. Акимовой. М., 1997, с. 43—51, 173, 178—181, 247—252.

 

Славия Бърлиева

 

 

    (67). СРЕЗНЕВСКИ, Измаил Иванович (Срезневский, И. И.) (1/13.VI.1812—9/21.II.1880) — руски филолог славист — палеограф, лексикограф, археограф, етнограф, издател на средновековни слав. текстове. Роден в Ярославл. До 14-годишна възраст получава образование при домашни учители. На 17 г. завършва етико-политически науки във Философския фак. на Харковския унив., където от 1837 е преподавател. Първоначалната ориентация на С. към обществените науки постепенно отстъпва пред интереса към фолклора и етнографията на Украйна и слав. старина изобщо. След като дисертацията му в областта на политическата икономия и статистиката е отхвърлена, той заминава в командировка, за да изучава историята и литературата на южните и западните славяни. Пътуването (1839—1842), по време на което С. се запознава с елита на тогавашната славистика, изиграва повратна роля за по-нататъшната му научна съдба. В Берлин той слуша лекции по санскрит и сравнителна граматика на индоевроп. езици при Фр. Боп, в Прага овладява основите на славистиката при П. Й. Шафарик, а П. И. Прейс става негов пръв учител в заниманията му със стари ръкописи. Странстванията му из Чехия, лужишките земи, Полша, Далмация, Словения, Хърватско, Черна гора, Сърбия, Словакия, Галиция обогатяват научните му познания за бита и културния живот на славяните.

 

Измаил Срезневски

 

От есента на 1842 е проф. в Харковския унив. и чете лекции по увод в славистиката и отделни курсове върху историята, езика и културата на западните славяни. През 1846 представя труда си „Святилища и обряды языческого богослужения древних славян по свидетельствам современным и преданиям“, за който пръв в Русия получава научната степен „доктор по славяно-руска филология“; от същата година е проф. в Санктпетербургския унив., където преподава до края на живота си. Заема различни ръководни длъжности: завеждащ Катедрата по слав. филология, декан на Историко-филологическия фак. (1859—1880), ректор на Унив. (1861). Същевременно взема дейно участие в работата на Второто отделение — за руски език и словесност, при Петербургската АН като адюнкт (1848), извънреден акад. (1851), редовен акад. (1854) и председател. Член е на Императорското руско географско д-во (1847) и на Императорското руско археол. д-во (1850). Дългогодишните усилия на С.

 

 

730

 

превръщат ИИАН по РЯС в едно от най-авторитетните периодични издания в областта на славистиката. Умира в Санкт Петербург.

 

Огромното научно наследство на С., голяма част от което пази и до днес научната си стойност, включва над 800 публикации. Повечето от тях са посветени на старата слав. средновековна книжнина. Приносите му в тази област могат да се обобщят в няколко направления: 1) разработва редица основни проблеми на кирилометодиевистиката; 2) изяснява сложната история на отделни оригинални и преводни текстове; 3) публикува множество средновековни слав. писмени паметници; 4) проучва словното богатство на слав. ръкописи и подготвя един от най-ценните лексикографски трудове; 5) полага грижи за съхраняването и популяризирането на научното наследство на изтъкнати руски слависти.

 

С. се съсредоточава върху някои основни за палеославистиката въпроси, които вълнуват научната общност през втората половина на XIX в. Изданието на съчинението „За буквите“ от Черноризец Храбър придружава с подробна студия, в която коментира изказаните дотогава мнения за произхода на двете слав. азбуки.Той с право не споделя теорията на Й. Добровски за възникването на глаголицата в Далмация след XIII в., както и интерпретирането на данните от Краткото житие на Климент Охридски в полза на Климентовото авторство на глаголицата, обаче отхвърля и основателното твърдение на Б. Копитар за примата на глаголицата пред кирилицата. Изхождайки от неправилното убеждение, че съчинението на Храбър се отнася за кирилската азбука, С. приема сходствата и разликите между двете графични системи като аргументи за вторичния характер на глаголицата. Според него създаването на кирилицата от Константин Философ в пределите на Виз. империя се подкрепя от историко-филологически факти, съдържащи се в ЖК, Италианската легенда, Храбровото сказание и руски летописни съчинения. Възникването на глаголицата приема за някакво противопоставяне на делото на слав. първоучител; израза нѣстъ оустроилъ добрѣ от „За буквите“ тълкува като указание за по-късна правописна реформа на кирилската азбука. Благодарение на доброто познаване на писмените паметници и на научната си интуиция С. отнася появата на глаголицата към IXX в. и то в бълг. земи, откъдето посредством слав. богослужение тя се разпространява в Далмация. Неопровержимо остава мнението му, че фонетичният състав на кирилицата отразява неморавско наречие и че графичният ѝ облик е повлиян от грц. азбука.

 

С. е сред изследователите от XIX в., които издигат руската славистика до равнището на академичната наука. Въз основа на опита, натрупан при работа с разнородни книжовни паметници, той очертава главните задачи и трудностите при проучването на богатото слав. ръкописно наследство. Като проявява съзнание за недостатъчно изяснените въпроси на слав. и грц. изворова база, подчертава необходимостта от системно изследване на слав. езици и техните диалекти в синхронен и диахронен план. В трудовете си защитава правилната методологическа постановка, че теоретичните въпроси на старобългаристиката могат да се решават само чрез комплексно изучаване на средновековните писмени паметници. С. пръв определя обхвата на класическия старобълг. корпус и дава подробна палеографска и правописна, както и кратка езикова характеристика на ръкописите. Подчертава тяхната първостепенна важност за установяване на особеностите на старобълг. език („старославянски“, „чист славянски“, „славянски“ според неговата терминология), тъй като „те са създадени в самата родина на старославянския език“.

 

 

731

 

Важни данни в тази насока според него крият и по-късните руски, сръбски и среднобълг. ръкописи, в които при внимателен филологически анализ първоначалната старобълг. основа може да бъде отделена от локалните правописни и езикови наслоявания през следващите векове. Като особено надеждна база за изследователска работа са определени кодексите с юсово писмо, в това число и ранните руски преписи на текстове, възникнали през IX—X в. Неговата систематизация на юсовите ръкописи според употребата на знаците ъ и ь, ѣ и ı-а, ѫ/ѭ и ѧ/ѩ. Да поставя основата на сравнителното изучаване на тези паметници. При всяка от обособените групи С. проследява приемствеността между класическите и среднобълг. писмени извори. Разглежда редица морфологични отклонения от старобълг. норма, като за някои от тях открива паралели още в ръкописите от епохата на най-ранната слав. писмена култура. Специално внимание отделя на типовете аорист и изтъква дублетните форми при определени глаголни основи.

 

Важно място в научната продукция на С. заемат изследванията върху текстовата традиция на някои оригинални и преводни книжовни паметници. Като разглежда шест псалтира — Слуцки, Чудовски, Евгениевски, псалтир от Имп. библиотека в Санкт Петербург, Болонски и Погодинов, той поставя един от най-съществените въпроси, свързани с историята на слав. Тълковен псалтир. Разликите между езика на псалмите и езика на тълкованията, неправилното разпределение на тълкованията и графичното оформяне на някои псалтири го навеждат на мисълта, че тълкованията са преведени по-късно и са добавени към първичния библейски текст. Въз основа на съпоставката на откъси от Син. евх. с кирилски и грц. служебници С. обобщава, че глаголическият текст слабо се отличава от кирилския и следователно в основата и на двата е залегнал един и същ превод. Повлиян обаче от схващането си за вторичния характер на глаголицата, той тълкува неправилно текстологическите факти и смята, че първоначалният слав. превод на литургията (Василиевата и Златоустовата) е съхранен по-добре в кирилските преписи. С. изказва и мнение по актуалните по негово време спорове около отделни кирило-методиевски паметници. Като посочва, че в основата си езикът на Фрайзингенските молитви е старобългарски („църковнославянски“), той изтъква изключителната им важност за изучаването на най-ранния период на слав. писменост, както и факта, че свързаната с християнството лексика в паметника несъмнено отразява влиянието на грц. терминология. Освен фонетичните особености, характерни за словенските диалекти, Фрайзингенските молитви съдържат и немалко сърбохърватски черти. Анализираните факти го водят до заключението, че протографът на разглеждания паметник е написан от сърбин с кирилски или глаголически букви. Езикът, календарът и битовите реалии в Първото слав. житие на св. Вацлав, както и детайлите от живота и смъртта на светеца, говорят според С. за чешкия произход на житието. Той отнася смъртта на княз Вацлав към 929, за което намира подкрепа и в други истор. извори. Според почерка и правописа С. датира кирилската част на Реймското евангелие не по-рано от XIV в.

 

Едно от основните изследвания на С. е посветено на писмената традиция на слав. Номоканон. В него той дава палеографско и езиково описание на голям брой източници от руски и сръбски произход, проследява подробно тяхното съдържание, прави сравнение между текстовете на отделни канони и публикува части от тях, като прилага грц. успоредици. След анализ на някои особености на най-ранните преписи се присъединява към мнението, че първият превод

 

 

732

 

на Номоканона е дело на Методий. Според С. слав. първоучител избира най-важното и необходимото от виз. юридически правила. За да постигне яснота и правилна интерпретация на текста, Методий превежда твърде свободно и дори променя смисъла на някои пасажи, а освен това запазва грц. църковна терминология.

 

Внесеното от С. предложение за удостояването на К. И. Невоструев с Уваровската премия през 1872 („Разбор сочинения К. И. Невоструева: Слово св. Ипполита об антихристе в славянском переводе, по списку XII века,...“) надхвърля рамките на общоприетата рецензия и се превръща в задълбочен труд върху разпространението на Иполитовите съчинения в слав. книжнина. Запазените грц. и лат. писмени източници, както и изследванията върху тях го водят до заключението, че слав. преписи биха могли да служат за възстановяване на редица пропуски или неточности в оригиналите. Обстойният археографски преглед на ръкописите с Иполитови съчинения, от една страна, изгражда цялостна представа за разпространението им в слав. литература, а от друга, благодарение на издирените и посочени грц. паралели дава добра основа за текстологически анализи. Разликите в подредбата на 12-те слова от Иполитовите тълкования върху Книгата на пророк Даниил С. обяснява с неедновременен превод на цялото съчинение — по-рано са преведени 1—10 гл. и след това — 11 и 12 гл. заедно с въведението. Езикът на това произведение, както и вставките от него у Киевския продължител на Повесть временных лет го насочват към правилното заключение за старинен превод, който обаче той погрешно свързва с ранната руска книжнина. Като разглежда в съпоставка други две Иполитови съчинения — Слово за Антихриста и Слово за края на света и Антихриста, С. изказва мнението, че второто или възниква в резултат на авторова преработка, или възпроизвежда първото по специфичен начин. Той преценява езика на второто слово като не особено стар и затова отнася превода му към по-късен период. Освен от конкретните забележки и поправки към изданието на Невоструев, научната стойност на този труд се определя и от публикуваните с разночетения Иполитови текстове: Тълкованията към Книгата на пророк Даниил по Чудовския препис от XII в. (дн. Чуд. 12 в ГИМ) и части от ръкопис в Московската духовна академия от 1519, Словото за края на света и Антихриста по Дечанския ръкопис в РНБ в Санкт Петербург, както и по-късни преработки на съчинения от същия автор.

 

Постоянният интерес на С. към издирването и публикуването на средновековни слав. писмени паметници може де се проследи по страниците на ИИАН по РЯС и на СОРЯС, където намират място над 300 публикации на текстове, придружени от лексикографски и палеографски коментар. От особено значение за кирилометодиевистиката е въвеждането в научно обръщение на редица класически старобълг. паметници или на части от тях. На С. славистиката дължи откриването и издаването на Савината книга, един от най-ценните кирилски кодекси от X—XI в. С неговото име се свързват и първите издания на Киевските листове, петербургската част от Рилските глаголически листове, Листовете на Ундолски, Македонския кирилски лист, Хилендарските листове, пълния текст на Новгородските листове и двата откъса от глаголически служебник (24.4.8, Срезн. 55 в Библиотеката на РАН в Санкт Петербург и Глаг. 2 в РНБ), идентифицирани по-късно от В. Ягич като част от Син. евх. Освен това С. отпечатва отделни слова от Супрасълския сборник. Добра основа за изследванията върху слав. библейски текст са публикуваните от него откъси от Петокнижието (Битие, Левит и Второзаконие)

 

 

733

 

по сборник от XIV в., от паримейници (Григоровичев, Лобковски и Захарински), псалтири със или без тълкования (Чудовски, Евгениевски, Болонски, Погодинов, Дечански, Норов, Слуцки псалтир), евангелия — Остромирово евангелие, Вълканово евангелие, Туровско, Галичко, Охридско, Дечанско, Зографско (1305), Хилендарско (1322), Търновско (1273) и др., от апостоли — Охридски, Слепченски, Мануилов, Шафариков и др. Съществен дял сред издателските приноси на С. заемат и по-късни слав. преписи на оригинални и преводни съчинения, възникнали в старобълг. епоха: Житието на Текла, Житието на Кондрат (по преписи от XI в.), Службата за Кирил (по осем преписа), Службата за Методий (по Добрияновия миней), Похвалното слово за Кирил (по Севастияновия сборник и западноруски сборници), „За буквите“ на Черноризец Храбър (по сборник от манастира Савина с разночетиния според четири други преписа), части от Фрайзингенските молитви, чието авторство С. свързва с името на Климент Охридски, Написание за правата вяра (по Лаврентиевия сборник), съчинения на Йоан Екзарх (напр. Прологът към Богословието), Проглас към Евангелието, Историкии, откъси от Изборника от 1073, Синайският патерик, Хрониката на Георги Амартол, Паренесисът на Ефрем Сирин, Златоструй, Топографията на Козма Индикоплевс, 13-те слова на Григорий Богослов, слова на Йоан Богослов, както и откъси от ценни среднобълг. паметници — Драгановия миней, грамоти на бълг. владетели, приписки към ръкописи. Въпреки редица неточности и съмнения за намеси на издателя при предаването на текстовете, някои от публикуваните източници и до днес се използват при изследването на писмената традиция на изброените съчинения. Специално внимание С. отделя на календарите към Зогр. ев., Асем. ев., Остромировото евангелие, Сав. кн., Охридския и Слепченския апостол, като отбелязва някои специфики в паметите или четивата.

 

Най-значителният принос на С. към славистиката на XIX и XX в. е трудът му „Материалы для словаря древнерусского языка по письменным памятникам“, който излиза след неговата смърт — през периода 1893—1912, благодарение на усилията на членовете на неговото семейство и на всеотдайния труд на А. Ф. Бичков (до 1899) и на А. А. Шахматов. Венец на 40-годишна научна дейност, речникът представя лексикалното богатство на средновековната слав. книжнина в нейното жанрово и тематично многообразие. Стойността на този труд, който бележи нов етап в развитието на слав. истор. лексикография, произтича от добре обмислената и последователно издържана научна концепция. За разлика от съществуващата дотогава практика да се привличат данни и от други речници, описи и живи народни говори, С. използва само първични извори (преписи на оригинални и преводни съчинения, административни актове, финансови документи), като ги представя точно в азбучните индекси. При структурирането на речниковите статии ясно се разграничават отделните употреби на една и съща дума, йерархизирани според тяхното значение: основно, преносно, контекстуално, устойчиви словосъчетания. Освен чрез съответствия на съвременен руски, старогрц., а понякога и на лат. език, семантиката на думите е разкрита посредством цитиране на достатъчно големи текстови отрязъци, които най-добре илюстрират смисловите отсенки на словоформата. Точните данни за всеки цитат (ръкописен източник, датировка, название на произведението, сигнация и пагинация) предлагат добра основа за по-задълбочени частни и сравнителноистор. лексикални проучвания.

 

Воден от убеждението, че архивите на много руски слависти са ценни не само

 

 

734

 

като паметник за тяхното дело, но и като изходна точка за бъдещи изследвания, С. полага особени грижи за тяхното издаване. Той издирва научното наследство на А. X. Востоков и публикува подготвените от него материали с критически бележки, археографски и библиографски уточнения, както и кореспонденцията му с именити съвременници — Копитар, Шафарик, Ф. И. Буслаев, Ο. Μ. Бодянски, Невоструев.

 

 

            Съч.:

o   Предположение о Реймском евангелии. — Отечественные записки, 10, 1840, отд. 7, с. 2—10;

o   Древние письмена славянские. СПб., 1848, 49 с.;

o   Мысли об истории русского языка (Читанно на Акте Императорского Санкт-Петербургского университета, 8—го февраля 1849 года). СПб., 1850, 210 с.;

o   Исследования о древних памятниках старославянской литературы. 1. Вместо предисловия. — ИИАН по РЯС, 1, 1852, стлб. 81—86;

o   О глаголитской письменности. — ИИАН по РЯС, 1, 1852, стлб. 353—367;

o   Примечания к сочинению В. И. Григоровича „О древнейших памятниках церковнославянских“. — ИИАН по РЯС, 1, 1852, стлб. 102—104;

o   Памятники древней письменности южных славян, изданные Π. П. Шафариком (Библиографическая записка). — ИИАН по РЯС, 1, 1852, стлб. 293—301, 343—350;

o   Труды по сравнительной грамматике славянских наречий (Библиографическая записка). — ИИАН по РЯС, 1, 1852, стлб. 57—68;

o   Болгарская грамота XIII века. СПб., 1853, 15 с.;

o   Исследования о древних памятниках старославянской литературы. 6. Глагольское четвероевангелие В. И. Григоровича. 7. Слова Григория Богослова. — ИИАН по РЯС, 2, 1853, стлб. 241—255;

o   Новое мнение Π. П. Шафарика о глаголице. — ИИАН по РЯС, 2, 1853, стлб. 299—305;

o   Слова Григория Богослова. — ИИАН по РЯС, 3, 1854, стлб. 27—38;

o   Слова Григория Богослова. Чтение и объяснение Х-го слова. — ИИАН по РЯС, 4, 1855, стлб. 294—312;

o   Известие о глаголическом четвероевангелии Зографского монастыря. — ИИАН по РЯС, 4, 1855, стлб. 369—377;

o   Примечания к словарным выпискам Ф. И. Буслаева из древнего толкового перевода Пророчеств. — ИИАН по РЯС, 4, 1855, стлб. 561—571;

o   Еще несколько слов о каноне св. Вячеславу. — ИИАН по РЯС, 5, 1856, 5, стлб. 275—277;

o   Известие о древнем каноне в честь св. Вячеслава Чешского. — ИИАН по РЯС, 5, 1856, 3, стлб. 191—192;

o   О древнем русском языке. Вместо предисловия. СПб., 1856, 32 с.;

o   Разбор сочинения И. М. Бодянского под заглавием „О времени происхождения славянских письмен“. — В: XXVII-e присуждение учрежденных И. Н. Демидовым наград. СПб., 1856, с. 65—69;

o   Светильны из древней глаголической рукописи. — ИИАН по РЯС, 5, 1856, стлб. 48—50;

o   Разбор на сочинение „Церковнославянский словарь А. X. Востокова, издаваемый в Материалах для словаря и грамматики при Известиях Н-го отделения Академии наук“. — Русская беседа, 2, 1857, 6, с. 1—22;

o   Палеографические исследования памятников русской древности. — ИИАН по РЯС, 6, 1857, 4, стлб. 257—275;

o   Блаженнаго учителя нашего Константина Философа слово (из Печского евангелия XIV в.). — ИИАН по РЯС, 7, 1858, 2, стлб. 145—148;

o   Выписки из Пандектов Антиоховых XI в. и гранеса Григория Богослова по списку XII в. — ИИАН по РЯС, 7, 1858, 1, стлб. 41—48, 147—155;

o   Глагольские отрывки, найденные в Праге. — ИИАН по РЯС, 6, 1858, стлб. 171—179;

o   Еще несколько выписок к вопросу о Пражских глаголических отрывках. — ИИАН по РЯС, 7, 1858, 3, стлб. 217—219;

o   Следы глаголицы в памятниках Х-го века. — ИИАН по РЯС, 7, 1858, 5, стлб. 337—352;

o   Из обозрения глаголических памятников. С треми таблицами снимков. 1. Древнейшие показания о глаголице; Иверская грамота 982 года;

o   Кирилловские рукописи XI века с глаголическими буквами. 2. Abecenarium Bulgaricum XII века сличительно с древними перечнями букв кирилловских и глагольских. 3. Богослужебные книги. Пражские отрывки. 4. Евангельское чтение. Ватиканское евангелие. Охридский листок В. И. Григоровича. — Известия Императорского археологического общества, 3, 1861, 1, стлб. 1—18, 185—198, 437—457;

o   Отрывки из древнего глаголического служебника. — ЗИАН, 4, 1863, 1, с. 20—44;

o   Из обозрения глаголических памятников (с приложением 7 таблиц снимков). 5. Глаголические четвероевангелия: Афонское Григоровичево. Зографское. Листки г. Михановича. Баянский полимпсест (sic) Григоровичев. 6. Сборник поучений. Сборник графа Клоца (Glagolita Clozianus). Сборник Македонский. 7. Дополнение к статье о богослужебных книгах: отрывки из Служебника. — Известия Императорского археологического общества, 4, 1863, стлб. 1—16, 93—119, 197—201, 273—308, 381—394, 489—497;

o   Древний русский календарь по месячным минеям XI—XIII вв. — Християнские древности и археология, 1863, 7, с. 135—155;

o   Воспоминание о трудах В. М. Ундольского. — ЗИАН, 6, 1865, 2, с. 279—284;

o   Из обозрения глаголических памятников. 7. Дополнение к статье о богослужебных книгах: отрывки из Служебника. 8. Глаголические письмена в древних кирилловских рукописях. Глаголические письмена в кирилловских рукописях не древних. — Известия Императорского археологического общества, 5, 1865, стлб. 1—12, 65—80;

o   Филологические наблюдения А. X. Востокова. Издал, по поручению И-го отделения Академии Наук, И. Срезневский. СПб., 1865, 216+114 с.;

 

 

735

 

o   Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. I—XCI. — ЗИАН, 6, 1864, 1, с. 93—111 (I-IV); 7, 1865, 2, с. 134—194 (V—X); 9, 1866, 1, с. 1—96 (XI—XX); 2, с. 1—88 (XXI—XXX); 11, 1867, 1, с. 11—100 (XXXI—XL); 20, 1871, 1, Приложение 3, с. 1—104 (XLI—XLIV); 22, 1873, 1, с. 105—216 (XLV-LIV); 24, 1874, 2, с. 217—391 (LV-LXV); 28, 1876, 1, с. 393—579 (LXVILXXX); 34, 1879, 2, Приложение 4, с. 1—192 (LXXXI—XC); 39, 1881, 2, Приложение 7 (XCI) (същото в: СОРЯС, 1, 1867, 8 + 86+96+88+100+16 с. (I—XL); 12, 1874, 1, с. 1—400 (XLI-LXV); 15, 1876, 1, с. 393—579 (LXVI-LXXX); 20, 1879, 4, с. 1—192 (LXXXI—XC); 22, 1881, 5, с. 1—25 (XCI));

o   Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, 8+298 с.;

o   Древние славянские памятники юсового письма (С описанием их и с замечаниями об особенностях их правописания и языка). — СОРЯС, 3, 1868, 192+416+ 24 с.;

o   Записка о труде гг. Горского и Невоструева „Описание славянских рукописей Патриаршей (ныня Синодальной) библиотеки“. СПб., 1868, 63 с.; Рецензия рукописного сочинения г. Голубинского „Святые Константин и Мефодий, апостолы славянские“. — ЗИАН, 16, 1869, 1 (Отчет о 12-ом присуждении наград графа Уварова), с. 53—76 (отд. отп. СПб., 1870, 7 с.);

o   Разбор на сочинение А. Попова „Обзор Хронографов русской редакции“. — ЗИАН, 18, 1870, 1 (Отчет о 13-ом присуждении наград графа Уварова, читанный в публичном заседании Академии Наук, 25-ое сентября 1870 года), с. 2—6;

o   Разбор на сочинение А. Павлова „Первоначальный славяно-русский Номоканон“. — ЗИАН, 18, 1870, 1 (Отчет о 13-ом присуждении наград графа Уварова, читанный в публичном заседании Академии Наук, 25-ое сентября 1870 года), с. 6—8; Пандекты Никона Черногорца в русском списке XII в. — ЗИАН, 20, 1871, 1, с. 149—156;

o   Греческая Иверская кормчая IX—X в. с собраниями канонов и законов Иоанна Схоластика. СПб., 1871, 40 с.;

o   Крмчаја књига Српскога писма, XII—XIV вијека. — Starine, 3, 1871, р. 189—202;

o   Переписка А. X. Востокова в повременном порядке с объяснительными примечаниями И. И. Срезневского. — В: Сборник статей, читанных в Отделении русского языка и словесности Императорской академии наук. 5., 2. СПб., 1873, 40+504 с.;

o   К. И. Невоструев (Некролог). — СОРЯС, 10, 1873, с. XXXVII—XL;

o   Несколько припоминаний о Супрасльской рукописи XI века. — СОРЯС, 10, 1873, с. XXXII—XXXIV;

o   Описание рукописей библиотеки А. И. Хлудова. Составил Андрей Попов. (Записка об этом описании). — СОРЯС, 10, 1873, с. XVI—XXV;

o   Пандекты Никона Черногорца по древнему переводу. — СОРЯС, 10, 1873, с. IXXIII;

o   Разбор сочинения К. И. Невоструева: „Слово святого Ипполита об антихристе в славянском переводе, по списку XII века, с исследованием о слове и о другой мнимой беседе Ипполита о том же, с примечаниями и приложениями“. — В: Отчет о пятнадцатом присуждении наград графа Уварова, 25 сент. 1872. СПб., 1874, с. 140—362;

o   Работы по древним памятникам языка и словесности. (Читанно в годишном собрании Императорской академии наук 29-го декабря 1874). СПб., 1875, 20 с.;

o   Римско-католический миссал в древнем глаголическом списке. — СОРЯС, 15, 1877, 1, с. 529—545;

o   На память о Бодянском, Григоровиче и Прейсе, первых преподавателях славянской филологии. — СОРЯС, 18, 1878, с. 1—47;

o   О глаголической рукописи, хранящейся в Киевской духовной академии. — В: Труды Третьего археологического съезда в России, бывшего в Киеве в августе 1874 г. 2. Киев, с. 269—276; Список с подлинника древнего глаголического миссала Киевской духовной академии кирилловскими буквами. — В: Труды Третьего археологического съезда в России, бывшего в Киеве в августе 1874 г. 2. Киев, 1878, Приложение, с. 185—197;

o   Разбор на сочинение архимандрита Амфилохия „Описание Воскресенской и Новоиерусалимской библиотеки“. — ЗИАН, 33, Приложение, 1878 (Отчет о 20—ом присуждении наград графа Уварова, 25 сент. 1877), с. 749—754;

o   Древние памятники русского письма и языка (X—XIV вв.). Общее повременное обозрение с палеографическими указаниями и выписками из подлинников и из древних списков. 2 изд. СПб., 1882, 4+390 с.;

o   Славяно-русская палеография XI—XIV вв. Лекции, читанные в Императорском Санкт-Петербургском университете в 1865—1880 гг. СПб., 1885, 261 с.;

o   Материалы для словаря древнерусского языка по письменным памятникам. 1. A-К. СПб., 1893, 9 с.+ 1420 стлб.+49 с.; 2. Л-П. СПб., 1895, 1802 стлб.; 3. Р-Я. СПб., 1908, 1684 стлб.; Дополнения. A-Я. СПб., 1912, 272 стлб. + 13 с. (фототипно изд. 1—3. М., 1958; Graz, 1960; М., 1989);

o   Обозрение древних русских списков Кормчей книги. СПб., 1897, 154+207 с.

 

            Лит.:

·       Погодин Μ. П. О древнем языке русском (письмо И. И. Срезневскому). СПб., 1856, 32 с.;

·       Библиографический список сочинений и изданий ординарного академика Имп. Академии наук И. И. Срезневского. Ко дню 50-летия его ученной деятельности, составленный в Отделении русского языка и словесности. СПб., 1879, 38 с.; Макушев В. В. О важнейших трудах И. И. Срезневского по славянской филологии. — РВФ, 1, 3, с. 85—94;

·       Гильтебрандт П. Измаил Иванович Срезневский (Некролог). — Древняя и новая Россия, 16, 1880, 2, с. 393—394;

·       Бычков А. Отчет о деятельности Отделения русского языка и словесности за 1880 год. V-oe приложение. Список сочинений и изданий ординарного академика Императорской академии наук И. И. Срезневского. — СОРЯС, 22, 1881, 6, с. 79—126;

·       Ягич В. История славянской филологии. СПб., 1910, с. 446—477;

·       Измаил Иванович Срезневский. Краткий биографический очерк. СПб., 1913, 40 с.; Памяти И. И. Срезневского. 1. Петроград, 1916, 8+420 с.;

 

 

736

 

·       Романски Ст. Български въпроси в преписката на И. И. Срезневски с В. И. Григорович. — СпБАН, 54, 1937, с. 95—176;

·       Булаховский Л. И. И. Срезневский. 1812—1880. — Русский язык в школе, 5, 1940, 6, с. 75—81;

·       Архив Академии наук СССР Обозрение архивных материалов. 2. M.-Л., 1946, с. 142—153;

·       Цейтлин Р. Краткий очерк истории русской лексикографии (Словари русского языка). М., 1958, с. 67—72;

·       Арбузова И. Из первых лет научной деятельности В. Ягича (И. И. Срезневский и В. Ягич). — В: Славянское языкознание. Л., 1962, с. 164—179;

·       Кузьмин А. Письма Ф. Миклошича к И. И. Срезневскому. — ИАН СССР сля, 25, 1966, 1, с. 51—56;

·       Мещерский Н. И. И. Срезневский. — В: Русское языкознание в Петербургском-Ленинградском университете. Л., 1971, с. 11—31;

·       Булахов М. Срезневский, Измаил Иванович. — В: Булахов М. Восточнославянские языковеды. Биобиблиографический словарь. 1. Минск, 1976, с. 219—232;

·       Русский язык. Энциклопедия. М., 1979, с. 330—331;

·       Бернштейн С., М. Досталь. Срезневский Измаил Иванович. — В: Славяноведение в дореволюционной России. Биобиблиографический словарь. М., 1979, с. 318—321;

·       Кондрашов Н. А. Лингвистическое и методическое наследие И. И. Срезневского. М., 1979, 71 с.;

·       Досталь М. Ю. И. И. Срезневский как славист (1812—1880). — СС, 1980, с. 90—105;

·       Досталь М. Ю. Общественно-политические взгляды И. И. Срезневского. — В: Исследования по историографии славяноведения и балканистики. М., 1981, с. 191—214;

·       Бернштейн С. Б. Еще раз о Срезневском. — СС, 1984, 2, с. 87—93;

·       Богатова ГА. Академик И. И. Срезневский и славянская историческая лексикография. — Вестник Академии наук СССЦ 58, 1988, с. 109—117;

·       Измаил Иванович Срезневский (18121880). — В: Отечественные лексикографы. М., 2000, с. 123—156.

 

Мария Йовчева, Лора Тасева

 

 

    СРЪБСКА РЕДАКЦИЯ — вж. Редакции на старобългарския език.

 

 

    (68). СТАНИСЛАВ, Ян (Stanislav, J.) (12.XII.1904—29. VII.1977) — словашки езиковед. Роден в Липтовски Ян, Словакия. Завършва слав. и романска филология в Вратиславския унив. (1928). Ученик на М. Вайнгарт, негов асистент (от 1929) в Карловия унив. в Прага. Специализира общо езикознание и славистика в Париж (при А. Мейе), Краков и Белград. Доц. по слав. езикознание в Карловия унив. (1933). Извънреден (1936) и редовен (1939) проф. по сравнително слав. езикознание в Вратиславския унив. Член на Д-вото на славистите в Париж и на Д-вото на славистите в Прага. Членкор. на Словашката АН. Носител на орден „Кирил и Методий“ I ст. Умира в Липтовски Ян.

 

Научните интереси на С. са разнообразни, но основно са в областта на истор. граматика и диалектологията на словашкия език. Автор е на петтомна история на словашкия език („Dějiny slovenského jazyka“, 1956—1973). Занимава се също с културноистор. проблематика на Велика Моравия и Панония, със старобълг. език, историята на славистиката, със съвременния книжовен словенски език, най-вече с въпросите на произношението.

 

Още в началото на научната си кариера С. проявява интерес към старобългаристичната проблематика. Публикува в сп. „Byzantinoslavica“ обширна студия за абсолютен дателен в старобълг. език, в която анализира и съпоставя със съответните места в грц. оригинали всички случаи на употребата му в старобълг. паметници, като дава и статистически данни за различните паметници и за видовете обстоятелствено значение, които тази конструкция изразява. Аргументирано е убеждението, че това е чисто слав. конструкция, чиято употреба е разширена в книжовните преводни текстове. Основният старобългаристичен труд на С. е монографията „Starosloviensky jazyk“ (1978). Освен очерк по старобълг. фонетика тя съдържа културноистор. преглед на дейността на Константин-Кирил и Методий във Велика Моравия и Панония с анализ на най-старите паметници от западнослав. произход — Фрайзингенските молитви и Киевските листове. Изложени са в синтезиран вид възгледите на С. по редица кирилометодиевски проблеми. Отделна глава е посветена на Климент Охридски и на

 

 

737

 

езиков анализ на Похвално слово за Кирил и Похвално слово за Кирил и Методий. Авторът посочва, че род. пад. в служба на винителен се употребява по-широко в тези слова, а също и при някои нелични имена: ѩзъıкъ, народъ, родъ, миръ, мракъ, сънъ. Той свързва това явление с употребата в днешните словашки диалекти на родителен в служба на винителен при някои нелични имена от м. р.: buk, drian, bor, smrž, stl’p и други имена на дървета. Въз основа на това сравнение той смята, че в езика на Климент са отразени словашки черти и че Климент има словашки произход. Съпоставката на явленията обаче не е достатъчно прецизна. И в двата случая става дума за разширяване на обхвата на мъжколичните имена (който в действителност е различен във всички слав. езици), но в съвсем различни посоки — в старобълг. език се включват персонифицирани имена, свързани с християнската идеология (като тази тяхна употреба е характерна не само за Климентовите слова, а и за всички старобълг. текстове), а в словашки се включват имена на дървета. Още по-неубедително доказателство за словашкия характер на Климентовия език е употребата на дат. притежателен, тъй като е добре известно, че разширената употреба на дат. атрибутивен до пълното изместване на род. пад. в притежателната му функция е отличителна черта на бълг. език спрямо останалите слав. езици.

 

Ян Станислав

 

Заниманията на С. с кирило-методиевска проблематика са ориентирани главно към кирило-методиевските традиции в Словакия. В редица статии той се спира на следите от култа към първоучителите и към техните ученици в днешните словашки земи. Посочва две селища близо до Нитра, които носят името на Горазд, както и места в същата област, в които има църкви, посветени на Климент. Дава примери за употребата в Словакия на собствените имена Климент (с и) и Димитър и на производни от тях, както и на други имена, заимствани от южните славяни, отбелязва старобълг. заемки в словашки. Въз основа на употребата в словашки диалекти през XVI—XVII в. на думата neprijaznik (nepraznik) в значение на ‘дявол’, документирана в показанията на жени, съдени като вещици, С. прави извод за словашкия произход на тази дума. Същия извод прави за най-стария превод на молитвата „Отче наш“, както и за Киевските листове. Увлечен от желание да изтъкне ролята на Словакия и на словаците по време на Моравската мисия, при анализа на собствените имена, записани в полето на Чивидалското евангелие, той стига до твърдението, че с изключение на няколко южнослав. имена всички останали са словашки.

 

Редица свои публикации С. посвещава на дейността на Кирил и Методий по време на Моравската мисия и на съдбата на техните ученици. Те са подчинени на същия стремеж — да се покаже словашкото участие, което ги прави донякъде

 

 

738

 

едностранчиви. В студията си „Slovienská liturgia na Slovensku a sídlo Metodovo a Gorazdovo“ (1941) в противовес на тезата на мнозина слависти, между които и М. Вайнгарт, той изказва предположение, че седалището на Методий е било в Нитра и че там той е починал и погребан. Доводите му се основават на археол. открития край Нитра, на следите от култа към първоучителите и техните ученици в нейните околности, както и на разсъжденията, че Вихинг и Методий би трябвало да се намират в един град и че той е бил близо до Дунав, тъй като учениците на Методий след смъртта му са се отправили в тази посока. Като анализира известията за съдбата на Методиевите ученици, С. не се съмнява, че негов наследник на епископския престол е останал Горазд и че Вихинг или някой друг от немските духовници не е успял да го измести. Той се позовава на тяхно писмо до папата, в което те се оплакват, че се ограничават правата им.

 

С. превежда на съвременен словашки език Пространните жития на Кирил и Методий, житията на Климент Охридски и други текстове с важно значение на кирило-методиевски извори. Като историк на слав. филология публикува статии за И. Добровски, П. Й. Шафарик, за руски слависти от началото на XIX в., за бълг. славистика.

 

 

            Съч.:

o   Doterajšie výskumy o Frizinských pamiątkach. Kriticko-bibliografický prehl’ad. — Bsl, 4, 1932, p. 303—331;

o   Dativ absolutný v starej cirkevnej slovančine. — Bsl, 5, 1933, p. 1—112;

o   Životy slovanských apoštolov Cyrila a Metoda. Praha, 1933, 88 p. (2 изд. 1934);

o   Dnešný stav otázky československých prvkov v staroslovienskych pamiatkach. — In: Ríša Velkomoravská. Praha, 1933, p. 491—532;

o   Pribinovi vel’moži. — LS, 1—2, 1939—1940, p. 118—150;

o   Slovienska liturgia na Slovensku a sídlo Metodovo a Gorazdovo. Bratislava, 1941, 43 p.;

o   К otázke účinkovania Cyrila a Metoda na Slovensku. — Kultúra, 15, 1943, p. 449—466, 520—539;

o   Metod arcibiskupom. — Kultúra, 16, 1944, p. 358—377;

o   Slovanskí apostoli Cyril a Metod a ich činnost’ vo Vel’komoravskej říši. Bratislava, 1945, 91 p.;

o   Znova o účinkovaní Cyrila a Metoda na Slovensku. — Jazykovědný sborník, 1—2, 1946—1947, p. 178—193;

o   Zo štúdia slovanských osobných mien v Evanjeliu cividalskom (Ev. Civ.). — Slavia, 18, 1947—1948, p. 87—100;

o   Rastic. — Slovenská reč, 14, 1948—1949, p. 272—274;

o   Kocel’. — Slovenská reč, 15, 1949—1950, p. 165—172;

o   Životy slovanských apoštolov Cyrila a Metoda v legendách a listoch. 3 доп. изд. Martin, 1950, 224 p.;

o   Osudy Cyrila a Metoda a ich učeníkov v Živote Klimentovom. Překlad bulharskej a ochridskej legendy s úvodom. Bratislava, 1950, 134 p.;

o   Jozef Dobrovský a stará slovienčina na Slovensku. — Slavia, 23, 1954, p. 135—138;

o   Slovenská historická gramatika. 1. Všeobecná časť a vokalizmus. Bratislava, 1955, 377 p.; 2. Konsonantizmus. Bratislava, 1955, 192 p.; 3. Skloňovanie. Bratislava, 1956, 482 p.; 4. Časovanie. Bratislava, 1956, 303 p.; 5. Syntax. Bratislava, 1962, 332 p.;

o   O prehodnotenie velkomoravských prvkov v cyrilometodejskej literatúre. — В: Сборник в чест на акад. Александър Теодоров-Балан по случай деветдесет и петата му годишнина. С., с. 357—363;

o   Dějiny slovenského jazyka. 1. Uvoda hláskoslovie. Bratislava, 1956, 590 p. (2 изд. 1958, 631 p.); 2. Tvaroslovie. Bratislava, 1958, 743 p.; 3. Texty. Bratislava, 1957, 326 p., 24 ill.; 4. Syntax. 1. Bratislava, 1973, 415 p.; 5. Syntax. 2. Bratislava, 1973, 666 p.;

o   Slovenské slovo nepriaznik, stsl. неприѣзнь „diabolus“. — Slavia, 25, p. 254—257;

o   Z rusko-slovenských kultúrnych stykον v časoch Jána Hollého a Eudovíta Stúra. Bratislava, 130 p.;

o   Кирило-методиевската традиция в Словашко. Прослава на Димитър Солунски. — ЕЛ, 18, 1963, 3, с. 3—10;

o   Kontakty Šafárika ze słowiańskimi sławistami. Šafárikove styky so slovanskými slavistami. — Slavia antiqua, 9, 1963, p. 255—272;

o   Začiatky slovanského písma a písomníctva na Vel’kej Moravě. — Slovenský přehled, 49, 1963, p. 174—176;

o   Имало ли е в Словакия старобългарска култура през IX век? — ЕЛ, 19, 1964, 6, с. 37—46;

o   Някои въпроси на старите отношения между българи и словаци. — ЕЛ, 19, 1964, 2, с. 1—6;

o   Aus dem slovakischen Material zum Studium der Kiever Blätter. — WSl, 11, 1966, p. 221—232;

o   Към въпроса за изследването на Киевските листи. — ЕЛ, 22, 1967, 1, с. 3—24;

o   К študiu Frizinskej pamiatky II. — In: Serta Slavica. In memoriam Aloisii Schmaus. Gedenkschrift für Alois Schmaus. München, 1971, p. 689—695;

o   Zo štúdia spovedných textov spřed r. 863 na Vel’kej Moravě alebo v Panonii. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 335—340;

o   Či bola na Slovensku staroslovienska kúltura v 9. storočí? — Acta Muzei civitatis Bratislavensis, 7, 1971, p. 317—339;

o   К problému slovenských jazykových črt v staroslovienskych (staroslovanských) literárních pamiatkach. Nom., Gen., Ak., (Vok.) sg. ijo-kmeňov. — Slavica Slovaca, 9, 1974, 3, p. 235—243;

o   Problém slovakizmov v staroslovienskych (staroslovanských) pamiatkach. — Slovo, 24, 1974, p. 203—221;

o   Starosloviensky jazyk. 1. Vel’ka Morava a Panónia. Kultúrny jazyk a písmovníctvo. Konštantin Filozof, Metod a Kliment Sloviensky. Fonetika. Bratislava, 1978, 371 p.

 

            Лит.:

·       Grivec F. — AAV, 18, 1947, p. 113—115 (рец.);

·       Dvonč L. Súpis práč prof. Jána Stanislava za roky 1925—1964. — SFFUKB, Philologica, 16, 1964, p. 183—200;

·       Krajčovič R. К šesťdesiatinám univ. prof. Jána Stanislava. — SFFUKB, Philologica, 16, 1964, p. 5—7;

 

 

739

 

·       Dvonč L. Súpis práč prof. Jána Stanislava za roky 1965—1973. — Slavica Slovaca, 9, 1974, p. 243—246;

·       Ondruš Š. [Некролог]. — Slavica Slovaca, 13, 1978, p. 3—7;

·       Вujukliev I. [Некролог]. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 2, p. 89—92;

·       Slovenský biografický slovník. 5. Martin, 1992, p. 332—334;

·       Буюклиев Ив. Проф. д-р Ян Станислав — формирането на учения. — ЕЛ, 49, 1994, 2, с. 134—138.

 

Искра Христова

 

 

    (69). СТАНЧЕВ, Красимир Стефанов (9.III.1949) — бълг. литературен историк палеославист. Роден в София, където завършва средно образование (1967) и бълг. филология в Софийския унив. (1971); през 1971—1972 е хоноруван асистент по бълг. литература до Освобождението. След редовна аспирантура по старобълг. литература (1974—1976) специализира в Гърция пет месеца (1976— 1977). През 1978 защитава кандидатска дисертация „Изграждане на човешките образи в старобългарската агиографска проза“ (1978). Редовен асистент (1977), доц. (1984) по старобълг. литература в Катедрата по кирилометодиевистика (основана през 1980). Хоноруван преподавател по старобълг. литература във Висшия инст. за изобразителни изкуства в София. Член на Директорския съвет на Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“ (1986—1988). От 1979 сътрудничи на Секретариата на Международния информационен център за изворите по история на Балканите и Средиземноморието (CIBAL) към ЮНЕСКО със седалище в София. Лектор по бълг. език в Римския унив. „La Sapienza“ (1988—1992). Асоцииран проф. по слав. филология (1992) и редовен проф. по славистика (2001) в Трети римски унив. Преподавател по слав. филология в Римския унив. „Tor Vergata“ (1992— 1994) и в Свободния римски унив. „Maria Santissima Assunta“ (от 1994). Член на ръководството и секретар на Италианската асоциация на славистите (1999). Кирило-Методиевска награда (1989) за книгата „Климент Охридски. Живот и творчество (1988, съвместно с Г. Попов).

 

Красимир Станчев

 

С. разработва теми в няколко области: кирилометодиевистика, старобълг. литература (история на литературните процеси, поетика, жанрова система, стилистика), слав. ръкописно наследство, славяно-виз. и българо-грц. книжовни взаимоотношения, книжовна дейност на българите католици. Защитавайки тезата за художествената стойност на средновековната литература, той изследва естетическата основа и структурата на разнообразни по характер текстове с убеждението, че трябва да се търси равноправен диалог с тях — във вътрешно присъщите им параметри. Изобразителните принципи и механизмите на въздействие той извежда от средновековни философски трактати, които наследяват началата на античната риторика. В монографията му „Поетика на старобългарската литература“ (1982) се изясняват основни естетически закони и тяхната реализация в агиографията, химнографията и ораторската проза (върху материал от старобълг. литература). Коментирани са концепцията за образното познание във византийско-слав. свят

 

 

740

 

(въз основа главно на теорията на Псевдо-Дионисий Ареоиагит) и нейното възприемане от слав. книжовници. Разглеждат се проблеми на композицията, фабулата, сюжета. В книгата „Стилистика и жанрове на старобългарската литература“ (1985, 1995) анализът обхваща многобройни факти и явления в творчеството на старобълг. писатели. Темата за методологията и терминологията при научната систематизация на жанровете се обсъжда от С. и в специална студия за взаимоотношенията между жанр, стил и модус в средновековните слав. литератури (1998).

 

С. е автор на приносни публикации върху философско-естетическите у възгледи на Константин-Кирил Философ (1979, 1983). Той въвежда в науката 13 нови слав. преписа на Ареопагитския корпус (1978, 1981), най-ранният от които е от XIV в., и разглежда общите насоки във възгледите на слав. първоучител, както и определението му за философията. Принципите на превода, съдържащи се в Македонския кирилски лист (предполагаем Кирилов предговор към Евангелието), според него също са в съзвучие с концепцията на Псевдо-Дионисий. С. смята, че респектът на книжовниците от Златния век на бълг. литература към съчиненията на Псевдо-Дионисий е наследен от Константин-Кирил. В подкрепа на това мнение са приведени примери от творчеството на Йоан Екзарх, Константин Преславски и др. С. анализира ритмическата структура на Проглас към Евангелието, смятан от него за творба на Кирил (1986), и на произведения от Преславския стихотворен цикъл (Азбучната молитва, фразовия акростих в триодните трипеснеци на Константин Преславски, Похвалата за цар Симеон), като търси вариантите на изосилабизма в старобълг. стихосложение. В духа на Кирило-Методиевата естетическа програма характеризира структурата и семантиката на ЖМ (1978) и зависимостта между идеологически модели и художествени реализации в ЖК и ЖМ (1988); за целта използва методиката на „библейския тематичен ключ“ на Р. Пикио. С. посвещава специално изследване на образите на Кирил и Методий във виз. и в грц. литература (XI—XIX в.) на фона на виз.-слав, контакти, в което обобщава тяхното значение за източноправославната традиция на Балканите (1989). Място в проучванията му намират и хърватските глаголически служби за Кирил и Методий (1985), сред чиито източници той поставя не само великоморавски и старочешки по произход текстове, но и балк. православна традиция.

 

С. е автор на обобщаващо монографично изследване върху църковноорганизационната дейност и литературното наследство на Климент Охридски (съвместно с Г. Попов, 1988). Той проследява в детайли биографията на бележития Кирило-Методиев ученик според известните досега източници, анализира Пространното му житие от архиепископ Теофилакт Охридски и неговата стойност като истор. извор, сумира доводите за съществуването на негово ранно старобълг. житие, днес изгубено. По отношение на Краткото житие на светеца от Димитър Хоматиан С. се придържа към мнението, че то представлява преработка на Пространното грц. житие и в него не са използвани нови извори. Плод на такава преработка е фразата, върху която се основава погрешното според С. твърдение на някои учени, че Климент Охридски е създател на кирилицата (1988, с. 23—24). В книгата са изложени резултатите от десетилетните проучвания на Климентовите съчинения (атрибуция, извори и контекст на разпространение, специфични художествени похвати). Обосновава се наличието на Климентова ораторска школа,

 

 

741

 

т. е. създаването на устойчива традиция по образец на негови слова от страна на редица бълг. и слав. книжовници.

 

С. проявява подчертан интерес и към бълг. литература през XIV в., по-точно към школата на Патриарх Евтимий, като отхвърля определянето ѝ като „предренесансова“ (1982). В бълг. литературен процес от края на XII докъм втората четвърт на XIV в. той изтъква наличието на предевтимиева Търновска агиографска и химнографска школа (1987). Интересува се също от характера на късносредновековната слав. литература и взаимоотношенията фолклор — литература. Тези въпроси логично го отвеждат към проблема за прехода от Средновековие към Ново време в историята на бълг. словесно изкуство, разглеждан от него както в контекста на българо-грц. книжовни взаимоотношения, така и с оглед на специфичната книжовна дейност на българите католици. Тази тема С. обсъжда и в рамките на пообщия проблем за барока в слав. литератури (1996).

 

С. има приноси в издирването и описването на слав. и грц. ръкописи и архивни материали от сбирки в Пловдив (1975, 1977), Варна (с Тр. Банков, 1978), Париж (1981), Атина (1981), Ватиканската библиотека в Рим (с А. Джурова, М. Япунджич, 1985), Сиена (1992), Центъра за славяно-виз. проучвания „Иван Дуйчев“ в София (с А. Джурова, 1994), Папския източен институт в Рим (с А. Джурова, 1997) и др. През 1980 намира в Парижката национална библиотека неизвестни фрагменти от Добромировото евангелие, бълг. паметник от началото на XII в., и от Златоуста на В. Ягич от края на XIII и началото на XIV в. (1981), а в Атина открива и по-късно издава неизвестен фрагмент от апокрифен сборник от XIII в. (1984), който дава възможност на руския изследовател А. Бобров да възстанови най-стария превод на „Сказание на Афродитиан“. С. издава неизвестни преписи и преработки на произведения на Климент Охридски, Презвитер Козма, на грц. Житие на св. Параскева-Петка от Мелетий Сиригос, на някои текстове от бълг. католическа и от руската старообрядческа книжнина.

 

 

            Съч.:

o   Ритмичната структура в химничната поезия на Климент Охридски. — БЕ, 19, 1969, с. 523—531;

o   Старобългарската поезия — графично оформяне и термини за означаването ѝ. — БЕ, 22, 1972, с. 221—224;

o   Ритмични основи на старобългарската поезия. — В: Славистични изследвания. 3. С., 1973, с. 264—270;

o   Поезията на българските павликяни. — ЛМ, 19, 1975, 1, с. 63—71;

o   Ръкописни фрагменти от XIII век в Пловдивската народна библиотека. — ЕЛ, 30, 1975, 1, с. 45—58;

o   Славянски ръкописи в библиотеката на Пловдивската митрополия. — ЕЛ, 32, 1977, 1, с. 78—80; За някои основни принципи на средновековната естетика (Върху материал от житийната литература). — ЛМ, 21, 1977, 8, с. 45—54;

o   Концепцията на Псевдо-Дионисий Ареопагит за образното познание и нейното разпространение в средновековна България. — Старобългарска литература, 3, 1978, с. 62—76;

o   Славянските ръкописи в Музея на Възраждането — Варна [Станчев К., Тр. Банков].Старобългарска литература, 4, 1978, с. 101—114;

o   О философско-эстетических взглядах Константина-Кирилла Философа. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 2, р. 7—11;

o   Идейно-естетически позиции и развойни тенденции в старобългарската литература. — ЕЛ, 22, 1979, 2, с. 3—12;

o   Едно малко познато гръцко житие на Параскева Епиватска (Петка Търновска). — В: Българско средновековие. Българо-съветски сборник в чест на 70-годишнината на проф. Иван Дуйчев. С., 1980, с. 270—286;

o   Greek-Bulgarian Relations in the Field of Hagiography XVth-XIXth Centuries. — In: Πνευματικὲς καὶ πολιτιστικὲς σχέσεις ἑλλήνων καὶ βουλγάρων ἀπὸ τὰ μέσα τοῦ ΙΕ’ ἕως τὰ μέσα τοῦ ΙΘ’ αἰῶνα. Α’ Ἑλληνοβουλγαρικὸ συμπόσιο. Πρακτικά. Thessaloniki, 1980, p. 267—272;

o   Литературата на българите-католици през XVII—XVIII в. и преходът от Средновековие към Възраждане. — ЛМ, 25, 1981, 3, с. 3—11;

o   Неизвестные и малоизвестные болгарские рукописи в Париже. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 3, p. 85—97;

o   Археографски бележки от Националната библиотека в Атина [Станчев К., А. Джурова].Старобългарска литература, 9, 1981, с. 33—75;

o   Ареопагитският корпус в превода на Исайя Серски. Археографски бележки. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 145— 152;

o   Опис на славянските ръкописи в Пловдивската народна библиотека „Иван Вазов“, постъпили след 1920 г. С., 1982, 92 с.+27 табл.;

o   Поетика на старобългарската литература. Основни принципи и проблеми. С., 1982, 200 с.;

 

 

742

 

o   Търновската книжов на школа и развитието на агиографските жанрове. — В: Руско-балкански културни връзки през средновековието. С., 1982, с. 207—216;

o   Евтимиевата школа в контекста на европейското духовно развитие. — Старобългарска литература, 11, 1982, с. 8—18;

o   Scuola di Evtimij, Slavia Orthodoxa e Rinascimento italiano: relazioni e opposizioni tipologiche. — In: Atti de 8° Congresso internazionale di studi sull’Alto Medioevo, 3—6 Novembre 1981. Spoleto, 1983, p. 319—330;

o   Константин-Кирил Философ и формирането на естетическите възгледи в средновековна България. — ККФ 4, с. 195—203;

o   Старобългарската поезия. Кратък исторически преглед. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на акад. Петър Динеков. С., 1983, с. 53—58;

o   Typology of the „Medieval — Revival“ Transition in Bulgarian and Greek Literatures. — В: Културни и литературни отношения между българи и гърци от средата на XV до средата на XIX век. Втори българогръцки симпозиум, София 18—22 IX. 1980. Актове. С., 1984, с. 84—89;

o   The Bulgarian-Greek Literary Relations during the Turkish Rule. Based on the Greek Manuscripts of the National Library „Ivan Vazov“ in Plovdiv. — Balkan Studies, 25, 1984, 2, p. 457—473;

o   Един неизвестен фрагмент от апокрифен сборник и някои проблеми на апокрифната литература. — Старобългарска литература, 15, 1984, с. 126—143;

o   Стилистика и жанрове на старобългарската литература. С., 1985, 115 с. (2 изд. 1995);

o   Опис на славянските ръкописи във Ватиканската библиотека. Саtalogo dei manoscritti slavi della Biblidtwca Vaticana. С., 1985, 462 с. [Джурова А., К. Станчев, М. Япунджич];

o   За една приписка във Ватиканския препис на Манасиевата хроника. — Старобългарска литература, 18, 1985, с. 139—142;

o   Хърватските глаголически служби за Кирил и Методий. — В: Изследвания по кирилометодиевистика. С., 1985, с. 254—258;

o   Ритмичната структура на Кириловия Проглас към Евангелието и на произведенията от Преславския стихотворен цикъл (Старобългарският изосилабизъм). — In: Studia slavica mediaevalia et humanistica Riccardo Picchio dicata. 2. Roma, 1986, p. 645—652;

o   Пространното житие на Методий — проблеми на структурата и семантиката. — В: Кирило-Методиевски студии. 4. С., 1987, с. 81—85;

o   Литературният процес в България от края на XII до втората четвърт на XIV в. — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 11. Стара българска литература. Литература на българското Възраждане. С., 1987, с. 5—13;

o   Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, 219 С.+24 факс. [Станчев К., Г. Попов];

o   Идеологические модели и художественные реализации в Пространных житиях Кирилла и Мефодия. — Symposium Methodianum, p. 541—547;

o   Славянски, гръцки и ориенталски ръкописи от сбирката на Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“. Каталог за изложба. С., 1988, 30 с.+55 табл. [Джурова А., К. Станчев, Ст. Кендерова, Б. Христова, Г. Минчев, Е. Велковска];

o   Образите на св. Кирил и Методий във византийската и гръцката литература (XI—XIX в.). — В: Международен симпозиум 1100 години от блажената кончина на св. Методий. 2. С., 1989, с. 154—156;

o   Словата на Йоан Екзарх Български. — Старобългарска литература, 25—26, 1991, с. 66—72;

o   Miscelanea di Siena (Sienski sborník): Un inedito manoscritto croato-glagolitico del XV secolo. — RSlav, 38, 1992, p. 13—52;

o   Една старообрядческа компилация по „Беседата“ на Презвитер Козма. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 2, p. 88—95;

o   Checklist de la collection de manuscrits grecs conservée au Centre de recherches slavo-byzantines „Ivan Dujéev“ auprès de l’Université „St. Clement d’Ohrid“ de Sofia. Thessalonique, 1994, 121 p. [Džurova A., K. Stančev, V. Atsalos, V. Katsaros];

o   Слова на св. Климент Охридски в неизвестни и неизползвани преписи. — Старобългарска литература, 28—29, 1994, с. 125—130;

o   Преписи от произведения на св. Климент Охридски в славянската ръкописна сбирка на Папския източен институт в Рим. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар кон словенската просвета и култура. Скопје, 1995, с. 63—73 [Джурова А., К. Станчев];

o   Il Barocco е la letteratura bulgara. — In: Barocco letterario nei paesi slavi. Roma, 1996, p. 275—292;

o   Описание славянских рукописей Папского восточного института в Риме. Catalogo dei manoscritti slavi del Pontificio Istituto Orientale di Roma. Ed. P. I. O. Roma, 43+155 p.+38 fig. [Džurova A., K. Stančev];

o    Agiografia e agiologia nella tradizione slavo-ortodossa. — In; Santità, culti, agiografia. Temi e prospettive. Atti del I Convegno di studio dell’Associazione italiana per lo studio della santità, dei culti e deH’agiografia. Roma, 24—26 ottobre 1996. Roma, 1997, p. 27—50;

o   Жанрь, стиль и модус в средневековой литературе православных славян. Методологические и терминологические проблемы. — In: Contributi italiani al XII Congresso Internazionale degli Slavisti (Cracovia 26 Agosto — 3 Settembre 1998). Napoli, 1998, p. 25—60;

o   Към реконструкцията на един апокрифен сборник. — В: Медиевистика и културна антропология. Сборник в чест на 40-годишната творческа дейност на проф. Донка Петканова. С., 1998, с. 219—226;

o   Съдбините на света и на Османската империя според една старообрядческа пророческа повест. — В: Възрожденският текст. Прочити на литературата и културата на Българското възраждане. В чест на 70-годишнината на проф. Дочо Леков. С., с. 345—350;

o   Някои уточнения относно историографските съчинения на Петър Богдан Бакшич. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 2, р. 128—132;

o   L’immagine della maggioranza ortodossa negli scritti secenteschi dei Bulgari cattolici. — In: Culture maggioritarie e culture minoritarie: incontri e scontri. Cividale del Friuli, 20—23 maggio 1999. 1. Trieste, 1999, p. 281—295;

o   Диграфия и билингвизъм в най-стария период на славянската писменост (Върху примери от Асеманиевото евангелие). — In: Glagolitica. Zum Ursprung der slavischen Schriftkultur. Wien, 2000, p. 88—94;

 

 

743

 

o   Славянските ръкописи в Италия: проблеми на издирването и каталогизирането им. — В: Средновековна християнска Европа: Изток и Запад. Ценности, традиции, общуване. С., 2002, с. 237—247.

 

            Лит.:

·       Минчев Г. Обращение болгарской медиевистики к современной эстетике и литературной теории. — Palaeobulgarica, 6, 1982, 4, р. 84—88;

·       Милтенова А. — ЛМ, 27, 1983, 2, с. 158—161 (рец.);

·       Наумов А. — Старобългарска литература, 15, 1984, с. 165—168 (рец.);

·       Богдановић Д. — ШОИФ, 46, 1984, 1—4, с. 119—125 (рец.);

·       Христова И. За Средновековието — със съвременен подход. — ЕЛ, 42, 1987, 3, с. 128—132;

·       Heres Т. Hrvatski rukopisi Vatikanske knjižnice i evangelie sv. Marka po Marku Japunžiču. — Marulić, 3, 1987, p. 269—285;

·       Schreiner P. Ein neuer Katalog slavischer Handschriften. — WSl, 33, 1, (N. F. 12, 1), 1988, p. 63—68;

·       Христова И. Нов значителен принос към Климентовата проблематика. — Palaeobulgarica, 15, 1991, 1, р. 120—121;

·       Spasova V. — Annali dell’Instituto Universitario Orientale di Napoli. Slavistica, 1, 1993, p. 376—380 (рец.);

·       Динеков Π. — Старобългарска литература, 27, 1994, с. 122—125 (рец.);

·       Мусакова Е. Славянски ръкописи в Папския източен институт. — Palaeobulgarica, 22, 1998, 3, р. 124—126;

·       Thomson Fr. J. Hagiographica in the Slavonic Manuscripts of the Pontificio Istituto Orientale. — AB, 119, 2001, 2, p. 363—370.

 

Анисава Милтенова

 

 

    СТАРЕ МЕСТО — вж. Велеград.

 

 

    (70). СТАРОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК — езикът на бълг. народ от края на IX до края на XI в. Този период на бълг. езикова история започва през 863, когато Константин-Кирил Философ и Методий съставят азбука и превеждат от гръцки на български най-необходимите богослужебни книги, като по този начин поставят началото на книжовната форма на бълг. език. Писмеността предизвиква съществени промени в езика, които наред със закономерните развойни процеси в говоримата реч разграничават старобълг. период от предходния, предписмен период на бълг. език. Краят на старобълг. период се определя от значителни промени в цялостната система на езика — звукови, граматически, лексикални, които поставят началото на среднобългарския период. За книжовната форма на С. е. някои палеослависти въвеждат специални термини: староцърковнославянски, старославянски, първия писмен език на славяните, и др. При избора на названието те изхождат от функционирането на книжовния С. е. като общ културен език за южните и източните славяни. Тези термини обаче противоречат на терминологичната лингвистична практика, която е утвърдила правилото с едно име да се означават всички форми на даден език и в названията на всеки жив език да се посочва неговата етническа принадлежност.

 

За изучаването на С. е. се използват разнообразни източници. Основен извор са запазените ръкописи и надписи, писани в бълг. езикова среда през старобълг. период. Богата информация за С. е. се съдържа и в многобройните по-късни бълг., руски, сръбски и хърватски преписи на текстове, създадени на С. е. Ценни сведения за него са се съхранили в съвременните териториални бълг. говори, в старинните местни названия от територията, населявана с българи по онова време, в архаичните бълг. заемки в съседни езици. Данни за С. е. могат да се извлекат и от старобълг. азбуки, от старобълг. съчинения, съдържащи разсъждения за езика, от съпоставителния анализ на родствени и съседни езици.

 

През периода на С. е. едновременно са се използвали две азбуки: създадената от Константин-Кирил глаголица и кирилицата — графична система, възникнала в Б-я чрез приспособяване на грц. уставно писмо към слав. особености на С. е. по образеца на глаголицата.

 

Езиковата система на С. е. е наследена от праславянски, но е развила през периода на самостоятелното си съществуване нови черти, които я разграничават от езиковите системи на паралелно формиралите се други слав. езици. Като сигурен критерий в практиката за разграничаване

 

 

744

 

на С. е. се използват две негови специфични черти: групите шт, жд за праслав. *tj, *dj, *kti и широкият гласеж на гласната ѣ. Звуковият състав на С. е. включва 15 гласни и 25 съгласни. Гласните са: а, ѣ (широко е), о, е, ъı, и (и), ъ (кратко лабиално или нелабиално ъ), ь (кратко е или и), оу (у), ѫ (он), (ен). Като гласни са функционирали сонорните р и л, които са се отбелязвали с два буквени знака: ръ и лъ за твърдите варианти и рь и ль за меките варианти. Съгласните са: б, п, в, ф, д, т, з, с, с’, г, к, х, ж’, ш’, ч’, , ц’, м, л, л’, н, н’, р, р’, (ј). Съгласната ф е заета от гръцки. Своеобразна особеност на звуковата система в началото на старобълг. период е фактът, че по признака мекост противопоставяне има само при съгласните л, н, р, с. Останалите съгласни са или само твърди, или само меки. Към края на периода започва затвърдяването на меките съгласни.

 

   Морфологичната система на С. е. има синтетичен характер. Имената се скланят по седем склонения според тяхната праслав. основа: -ă-, -jă-, -ŭ-, -ā-, -jā-, -ī- , консонант (праслав. -u-, -en-, -nt-, -er-, -es-). Има 6 падежа: именителен, винителен, родителен, дателен, творителен, местен и звателна форма. Прилагателните имат проста и сложна форма (добръ, добръıи). Числителните имена все още не са обособена морфологична категория, а образуват количествени подкласове в останалите имена: съществителни, прилагателни, местоимения. Делят се на бройни и редни. Старобълг. глаголна система е много богата. Глаголът може да е от свършен или несвършен вид. Той има три наклонения: изявително, повелително и условно. Глаголите в изявително наклонение имат седем времена: сегашно, минало свършено, минало несвършено, минало неопределено, минало предварително, бъдеще в миналото, бъдеще предварително. Липсва морфологична категория бъдеще време. Предстоящо действие се изразява или чрез сегашната форма на глаголи от св. вид (прочьтѫ), или чрез конструкция от помощен глагол имѣти, начти, въчти или хотѣти и инфинитивна форма на пълнозначен глагол (имамь, начьнѫ, въчьнѫ или хощь ходити). По сегашната си основа глаголите се групират в пет спрежения. Именните глаголни форми се делят на изменяеми и неизменяеми. Изменяеми са причастията: сегашно деятелно, сегашно страдателно, минало деятелно I и II, минало страдателно. Неизменяеми са инфинитивът (ловити) и супинът (ловитъ).

 

   Синтактичният строеж е развит. Простите изречения по цел на изказването са съобщителни, въпросителни и подбудителни. Емоционалната реакция се изказва с възклицателни изречения. Според отношението на говорещия към обективната действителност простите изречения се делят на утвърдителни и отрицателни. Сложните изречения са съчинени и съставни. Съчинените сложни изречения са съединителни, съпоставително-противопоставителни, разделителни, мотивиращи, заключителни, резултативни, пояснителни. Съставните сложни изречения са с подчинени подложни, сказуемноименни, сказуемноопределителни, допълнителни, определителни, обстоятелствени (за място, време, начин, количество, причина, следствие, цел, условие, отстъпване).

 

Старобълг. лексикална система включва праслав. наследство и лексеми, създадени в периода на самостоятелния развой на бълг. език. Тя се обогатява особено в резултат на интензивната книжовна дейност. Създава се главно абстрактна и терминологична лексика. Основен източник за увеличаване на словесния фонд е активното словообразуване на основата на собствени модели и словообразувателни съставки. Лексикалната система се попълва също със заемки от други езици чрез битово общуване

 

 

745

 

или чрез книжовни връзки. Заемките са главно гръцки (вж. Гръцко влияние върху старобългарския език), по-ограничени са германизмите, прабългаризмите, латинизмите, семитизмите с грц. посредничество, моравизмите. Създават се думи и по грц. модели или пък старобълг. думи развиват нови значения по семантични образци на грц. думи.

 

   Книжовната форма на С. е. възниква с превода на Изборното евангелие, направен от Константин-Кирил от грц. език на южнобълг. солунски говор, който той е владеел като солунчанин. През двувековното си съществуване С. е. се развива, от една страна, в съответствие със закономерните процеси в говоримата реч и, от друга, в зависимост от своите обществени функции. Книжовният С. е. има нетипична история. Той възниква във Византия по конкретен повод — молбата на моравския княз Ростислав (846—870) до виз. имп. Михаил III (842—867) да му изпрати слав. учители. С тази мисия са натоварени братята от Солун Константин Философ и Методий и техни съмишленици. Във Велика Моравия те въвеждат формиралия се въз основа на първите преводи книжовен С. е. От великоморавските земи той се разпространява и в Панония, Хърватско, а по-късно и в чешката държава. След смъртта на Методий (885) слав. книжовна дейност във Велика Моравия е забранена. Учениците на Кирил и Методий пренасят в Б-я писмеността на своите учители. Новият период е значително по-дълготраен от предишните — обхваща две столетия, и е писмено засвидетелстван в значителен брой ръкописи и надписи. В Б-я книжовният С. е. е приет за официален и навлиза в основни сфери на обществения живот: държ. апарат, църковната организация, богослужението, книжовната дейност, образованието. Графитите и надписите върху битови предмети разкриват, че писмеността е проникнала и във всекидневния живот. Условията за книжовна дейност са благоприятни. Висшите светски и духовни сановници насърчават книжовните прояви. Творят високообразовани, талантливи книжовници. Превеждат се книги и се създават оригинални творби, съставят се сборници. В процеса на активната книжовна дейност езикът се развива: обогатява се лексикалният му фонд, усъвършенства се синтактичната му организация, нормират се езиковите средства. През старобълг. период функционират две авторитетни книжовни средища с центрове столиците Плиска и Преслав на североизток (вж. Преславско книжовно средище) и Охрид на югозапад (вж. Охридско книжовно средище). Чрез тях значително се разширява диалектната основа на книжовния старобълг. език.

 

За нуждите на новопокръстените народи в Киевска Русия и Сърбия се пренасят старобълг. книги, а заедно с тях и книжовният С. е. В процеса на преписване на старобълг. книги местните книжовници запазват тяхната езикова основа, като в определени граници я приспособяват към своя роден говор. По този начин се оформят локалните типове, или редакции, на книжовния С. е.: моравска, панонска, чешка, хърватска, руска, сръбска.

 

С. е. е най-рано писмено засвидетелстваният слав. език, а книжовният С. е. за векове става общ културен език за южните и източните славяни. Затова науката за С. е. е основна дисциплина в българистиката, славистиката и индоевропеистиката.

 

 

            Лит.:

·       Miklosich F. Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Vindobonae, 1862—1865, 1171 p.;

·       Востоков A. Грамматика церковнославянского языка. Санкт Петербург, 1863, 135 с.;

·       Lеskiеn A. Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Heidelberg, 1909, 52 + 260 р.;

·       Кульбакин С. M. Древне-церковно-славянский язык. Харьков, 1911, 124 c.;

·       Vondrák V. Altkirchenslavische Grammatik. [2 изд.] Berlin, 1912, 18 + 656 p.;

 

 

746

 

·       Jagić V.Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin, 1913, 540 р.;

·       Цонев Б. История на българский език. 1. С., 1919, 530 с.;

·       Lеskiеn А. Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Grammatik — Texte — Glossar. [6 изд.] Heidelberg, 1922, 351 p.;

·       Łoś J. Gramatyka starosłowiańska. Lwów-WarszawaKraków, 1922, 221 p.;

·       Mladenov St. Geschichte der bulgarischen Sprache. Berlin-Leipzig, 1929, 354 p.;

·       Van Wijk N. Geschichte der altkirchenslavischen Sprache. 1. Laut- und Formenlehre. Berlin-Leipzig, 1931, 254 p.;

·       Diels P. Altkirchenslavische Grammatik. 1. Grammatik. Heidelberg, 1932, 325 p.; 2. Ausgewählte Texte und Wörterbuch. Heidelberg, 1934, 123 p.;

·       Младенов Ст. Българската реч в Солун и Солунско. — В: Сборник Солун. С., 1934, с. 44—63;

·       Vaillant А. Manuel du vieux-slave. 1. Grammaire. Paris, 1948, 369 р.;

·       Słοński St. Gramatyka języka starosłowiańskiego (starobułgarskiego). Warszawa, 1950, 172 p.;

·       Селищeв А. Старославянский язык. 1. Введение. Фонетика. М., 1951, 336 с; 2. Тексты. Словарь. Очерки морфологии. М., 1952, 206 с.;

·       Trubetskоj N. Altkirchenslavische Grammatik. Wien, 1954, 197 p.;

·       Sadnik L., R. Aitzemüller. Handwörterbuch zu den altkirchenslavischen Texten. Heidelberg, 1955, 20+341 p.;

·       Lunt H. G. Old Church Slavonic Grammar.’s-Gravenhage, 1955, 14+143 p.;

·       Slovník jazyka staroslověnského — Lexicon linguae palaeoslovenicae. Hlav. red. J. Kurz; 1983: Z. Hauptová. 1—52. Praha, 1958—1997;

·       Dostál A. Staroslověnštinajako spisovný jazyk. — Bulletin Visoké školy ruského jazyka a literatury, 3, 1959, p. 129—139;

·       Мирчев К. Историческа граматика на българския език. [2 изд.] С., 1963, 274 с.;

·       Hаvránеk В. Počátky slovanského písma a psané literatury v době velkomoravské. — In: Velká Morava. Praha, 1963, p. 77—96;

·       Dostál A. Staroslověnský jazyk, jeho strukturní charakteristika a lokální typy. — In: Československé přednášky pro V. mezinárodní sjezd slavistů v Sofii. Praha, 1963, p. 11—28;

·       Matějka L. Moravian Codification of the First Slavic Literary Language. — In: The Czecho-Slovac Contribution to World Culture. The Hague-London-Paris, 1964, p. 105—111;

·       Мирчев К. Константин-Кирил, създател на старобългарския книжовен език. — В: Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост (863—1963). Доклади и материали. С., 1965, с. 67—76;

·       Бауэр Я. Старославянский язык и язык жителей Великой Моравии (Сопоставление синтаксического строя). — In: Magna Moravia. Praha, 1965, p. 469—492;

·       Kurz J. Učebnice jazyka staroslověnského. Praha, 1969, 233 p.;

·       Vlášek J. Struktura a typ staroslověnského písemnictví velkomoravského období. — In: Československé přednášky pro VII. mezinárodní sjezd slavistů. Praha, 1973, p. 131—142;

·       Lehr-Spławiński T., Cz. Bartula. Zarys gramatyki języka staro-cerkiewno-słowiańskiego na tle porównawczym. [6 изд.] Wrocław-Kraków-Gdańsk, 1973, 187 p.;

·       Večerka R. Zur Periodisierung des Altkirchenslavischen. — Methodiana, p. 91—121;

·       Цейтлин P. M. Лексика старославянского языка. Μ., 1977, 336 c.;

·       Aitzetmüller R. Altbulgarische Grammatik als Einführung in die slavische Sprachwissenschaft. Freiburg i. Br., 1978 (Monumenta Linguae Slavicae Dialecti Veteris. Fontes et Dissertationes, 12), 253 p.;

·       Дypиданов Ив. Старобългарският език като книжовен и народен в ареален аспект. — Palaeobulgarica, 3, 1979, 2, p. 2—22;

·       Гълъбов Ив. Старобългарски език с увод в славянското езикознание. С., 1980, 180 с.;

·       Vеčеrka R. Das Altkirchenslawische als Schriftsprache Großmährens. — Wiener slawistischer Almanach, 6, 1980, p. 279—297;

·       Dogramadžieva E. Die Verbreitung der altbulgarischen Schriftsprache. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 4, p. 45—49;

·       Добрев Ив. Старобългарска граматика. Теория на основите. С., 1982, 212 с.;

·       Дограмаджиева Е. Обществени функции на старобългарския книжовен език. — БЕ, 23, 1983, 4, с. 286—289;

·       Старобългарски речник. Встъпителен том. Отг. ред. Д. Иванова-Мирчева. С., 1984, 228 с.;

·       Vеčеrka R. Staroslověnština. Praha, 1984, 231 p.;

·       Večerka R. Tschechische Terminologie der ältesten slavischen Schriftsprache. — Palaeobulgarica, 9, 1985, 1, p. 102—103;

·       Вечерка Р. Старославянский с функциональностилистической точки зрения. — ГСУфсф, 74, 3, 1985, с. 28—36;

·       Цейтлин Р. M. Лексика древнеболгарских рукописей X—XI вв. С., 1986, 355 с.;

·       Минчева А. Старобългарският език в светлината на балканистиката. С., 1987, 160 с.;

·       Цейтлин R М. О содержании термина „старославянский язык“. — ВЯ, 1987, 4, с. 43—58;

·       Дунков Д., Р. Станков. К вопросу об основных положениях становления и развития древнеболгарского литературно-письменного языка и его изводов. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 1, р. 9—28;

·       Дограмаджиева Е., Кр. Костова. Проблемы дефиниции древнеболгарского языка на основе определений других славянских языков. — СФ-С, 19, 1988, с. 19—28;

·       Etymologický slovník jazyka staroslověnského. Hlavní red. E. Havlová. 1—3. Praha, 1989—1992;

·       Граматика на старобългарския език. Отг. ред. Ив. Дуриданов. С., 1991, 605 с.;

·       Станков Р. Славистиката за старобългарския език. — Училище, 2, 1993, 4—5, с. 104—111;

·       Старославянский словарь (по рукописям X—XI веков). Под редакцией Р.М. Цейтлин, Р. Вечерки и Э. Благовой. М., 1994, 841 с.;

·       Тотоманова А.-М. Старобългарската книжовна норма. — ЕЛ, 52, 1997, 5—6, с. 126—131.

 

Екатерина Дограмаджиева

 

 

    СТАРОБЪЛГАРСКИ НАДПИСИ — вж. Битолски надпис на Иван-Владислав, Графити, Добруджански надписи, Епиграфика старобългарска, Керамични надписи, Надпис на чъргубиля Мостич, Равненски манастир, Самуилов надпис, Старобългарски паметници.

 

 

747

 

 

    (71). СТАРОБЪЛГАРСКИ ПАМЕТНИЦИ — преки писмени извори за старобълг. писменост, съдържащи оригинален или преводен текст, възникнал първоначално на старобълг. език, записан или преписан през старобълг. период (края на IX — края на XI в.) в бълг. езикова среда. Многозначният термин „писмен паметник“ в случая се употребява в неговото първоначално значение — реално засвидетелстван конкретен писмен текст. На практика понякога се проявява несигурност, когато се определя кръгът от С. п. (Р. М. Цейтлин, 1977, с. 9—10; Е. Дограмаджиева, 1988). Колебанията засягат най-често група ръкописи, които съдържат ранни древноруски, старочешки или старосръбски преписи на старобълг. текстове като Остромировото евангелие, Киевските листове, Мирославовото евангелие и др. Като не разграничават отчетливо понятията „писмен паметник“ и „извор“, някои учени неоснователно причисляват ръкописи от този вид към С. п. Всъщост такива ръкописи по преписа си и по вторичните езикови наслоения са съответно древноруски, старочешки или старосръбски писмени паметници и са извори за историята на тези езици. Но по своята съхранена старобълг. езикова основа те са същевременно и извор за историята на старобълг. език, без да бъдат С. п. Неточност се допуска и по отношение на старобълг. ръкопис Син. евх. — някои изследователи неоснователно го разделят на два паметика — Синайски служебник и Синайски требник. Р. Нахтигал (1925) доказва чрез обстоен палеографски, правописен и езиков анализ, че „синайският глаголически богослужебен откъслек и сборникът са съставяли в своя първоначален вид едно цяло, а именно превод на старовизантийския евхологий, съдържащ все още двете, впоследствие отделени части: служебник и требник“ (с. 286).

 

Мариинското евангелие, края на Х-началото на XI в.

 

Изводът на Нахтигал е потвърден от откритите през 1975 нови части от Син. евх. (Й. Тарнанидис, 1988, с. 67—70). Не е окончателно решен въпросът, дали Григоровичевият лист е част от Рилските глаголически листове, както предполага напр. Ст. Смядовски (1980), или принадлежи на друг ръкопис. Не е изяснен и въпросът за Ленинградските глаголически листове (вж. Сводный каталог славяно-русских рукописных книг, хранящихся в СССР ΧΙ-ΧΙΙΙ вв., с. 62, № 19). Това са два пергаментни листа, намерени подлепени към подвързийна дъска от по-късно време. Съхраняват се в Библиотеката на РАН в Санкт Петербург (сигн. 24.4.37). Текстът върху тях е изличен; следи от него са запазени като отпечатък върху подвързийната дъска, но те не са разчетени, затова засега този текст не може да се включи в списъка на старобълг. паметници. По-късно написаните, за да се попълни изгубена част, 17 листа в Зогр. ев. (Мт 16: 20 — 24: 20) не

 

 

748

 

са съставка на първоначалния ръкопис и затова трябва да се разглеждат като отделен паметник — Допълнителна част на Зографското евангелие (В. Ягич, 1879).

 

Асеманиевото евангелие, втората половина на Xначалото на XI в.

 

На същото основание като отделен паметник трябва да се определи и л. 165, подшит заедно със Сав. кн. и две староруски допълнения в един кодекс — фонд 381, № 14 от РГАДА в Москва. По определението на В. Н. Шчепкин той съдържа указател към новозаветни четива (1899, с. 5—7). Дограмаджиева (1993) уточнява, че текстът е фрагмент от показалеца „Евангелия различни на всяка потреба“, съдържащ апостолско четиво и указание за евангелско четиво за освещаване на църква. Дискусионни въпроси повдигат и откритите през 1975 глаголически ръкописи в Синайския манастир „Света Екатерина“ — № 3—5 по описа на Тарнанидис (Тарнанидис, 1988; Б. Велчева, 1988). Те още не са издадени, нито са обстойно изследвани. Спорен е и въпросът за старобълг. подписи под грц. делови документи — Иверския и Зографския от Света гора. Някои учени изказват съмнения в тяхната старинност. Засега двата подписа трябва да се приемат за вероятни С. п.

 

Според материала, върху който са нанесени текстовете, С. п. са две основни разновидности — ръкописи и надписи. При ръкописите текстът е нанесен върху пергамент, а при надписите — върху твърд материал: камък, мазилка, метал, керамика и др. Отлика има и в типа текст. Ръкописите съдържат литературни произведения, а надписите по правило включват различен тип информативни текстове — съобщения за обществени или битови събития. по-рядко в тях се срещат цитати от литературни произведения.

 

Оскъдният брой запазени старобългарски ръкописи са само малка част от богатата старобълг. книжнина. При все това в тях има свидетелства за значителното разнообразие на съществувалите през старобълг. период книги: четириевангелия — Зогр. ев., Map. ев., Допълнителната част от Зогр. ев., Зографски палимпсест; кратки изборни евангелия — Асем. ев., Сав. кн., Охридски листове, Новгородски листове, Листове на Ундолски, Боянски палимпсест, Ватиканско евангелие и навярно Синайски палимпсест; псалтири — Син. пс. и Псалтир на Димитър Олтарник; евхологии — Син. евх.; мисали — Синайски мисал; триоди — Триоден фрагмент с глаголическа приписка; октоиси — Ленинградски палимпсест; служебни минеи — Синайски миней; чети-миней в съчетание с триоден панегирик — Супр. сб.; слова за Страстната седмица — Клоц. сб.; сборници със слова за Великия пост и изповедни молитви — Рилски глаголически листове и Григоровичев лист;

 

 

749

 

сборник с огласителни поучения от Кирил Ерусалимски — Хилендарски листове; Правила за монаси от Василий Велики — Зографски листове; трактат за превода — Македонски кирилски лист.

 

Незадоволително е решен въпросът за датировката и локализацията на старобълг. ръкописи. Нито един от тях не съдържа преки данни за времето и мястото на възникването си. По палеографски, правописни и езикови данни старобълг. ръкописи се отнасят общо към края на X или към XI в. Опитите за по-точна абсолютна или относителна хронология на отделни ръкописи не са достатъчно убедителни. Още по-неясен остава въпросът за свързването на старобълг. ръкописи с Преславското книжовно средище или с Охридското книжовно средище. Новите правописни и лексикални изследвания показват колко неточни са досегашните определения (Цейтлин, 1977 и 1986; Велчева, 1988; Т. Славова, 1989). Затова особено актуална задача е да се потърсят обективни критерии за датировка и локализация на старобълг. ръкописи, като се използват комплексно основните палеографски, правописни, езикови и текстологически особености.

 

Старобълг. ръкописи са откривани в обширен географски район — свидетелство за широкото им разпространение и за интереса към тях от най-старо време до наши дни: в Рилския манастир (Рилските глаголически листове и Григоровичевият лист), в Боянската църква край София (Боянското евангелие, съдържащо Боянския палимпсест), в Габрово (Триодният фрагмент), в с. Енина, Старозагорско (Ен. ап.), в Охрид (Охридските листове), в Македония (Македонският кирилски лист), на п-в Атон (Зогр. ев. и Мар. ев., Зографските листове и Хилендарските листове), в Москва (Сав. кн., Листовете на Ундолски), в Санкт Петербург (Ленинградският палимпсест), в Новгород (Новгородските листове), в Супрасълския манастир край гр. Бялисток, Полша (Супр. сб.), в гр. Инсбрук, Австрия (част от Клоц. сб.), във Ватикана (Ватиканското евангелие), в Синайския манастир „Св. Екатерина“ (Син. евх., Син. пс. и Псалтирът на Димитър Олтарник, Синайският миней, Синайският мисал, Синайският палимпсест), в Ерусалим (Асем. ев.).

 

Началото на откритията е поставено през 1736, когато Й. Асемани намира в Ерусалим Асем. ев. Повечето старобълг. ръкописи стават известни през XIX в. През XX в. са открити Зографските листове, Ен. ап., Триодният фрагмент, част от Рилските глаголически листове и са разчетени редица палимпсеста: Боянският, Зографският, Ленинградският, Синайският, Ватиканският. Съществен принос в тази област е направен през 1975 с откриването на пет глаголически ръкописа на Синайския п-в — нови части на Син. евх. и Син. пс. и нови ръкописи — псалтир, миней, мисал.

 

Днес старобълг. ръкописи се съхраняват в много книгохранилища: в София, Рилския манастир, Света гора, Синайския п-в, Москва, Санкт Петербург, Одеса, Варшава, Любляна, Ватикана, Тренто, Инсбрук, Виена. Старобълг. ръкописи, с изключение на откритите през 1975 синайски ръкописи, са издадени и многократно изследвани.

 

   Старобългарски надписи (вж. Епиграфика старобългарска) са открити по цялата територия на средновековна Б-я (В. Константинова, 1986). Най-многобройни са надписите, намерени в района на старите столици Плиска и Преслав, където са организирани и най-значителните археол. проучвания, но находки има и в останалите области. Това говори, че през Средновековието епиграфската практика не е била свързана само с централната светска и духовна власт. Досега са открити над 100 старобълг. надписа. В североизточната част на Първото бълг. царство са намерени 90:

 

 

750

 

30 от Плиска и околностите ѝ (два в самата Плиска, един край с. Избул, Новопазарско, два в Мадара, 25 край с. Равна, Провадийско); 31 от Преслав (Надписът на чъргубиля Мостич, надписите на Павел Хартофилакс, на Георги Синкел, на Тудора, на Ана, Надписът от 931, Преславският глаголически абецедар и графитът край него от Кръглата църква и др.); осем от с. Крепча, Търговищка област, между които е най-ранният засега датиран старобълг. надпис — от 921; един от Шумен; три от Силистренско; 17 от северна Добруджа (Добруджанският надпис от 943 и 16 надписа от скалния манастир край с. Мурфатлар, дн. с. Басараб, на 15 км западно от гр. Констанца, Румъния). В северозападната част на Първото бълг. царство са открити четири надписа: Противобогомилският надпис от с. Гиген, Плевенска област, Темничкият надпис край р. Морава, Кирилският надпис край Железни врата на Дунав, Пресияновият надпис от гр. Михаловце, Източна Словакия. В югозападната част на Първото бълг. царство са открити четири надписа: Самуиловият надпис (993), Варошкият надпис (996), Битолският надпис на Иван-Владислав (вероятно от 1017/1018), Охридският кирилско-глаголически надпис. В югоизточната част на Първото бълг. царство са намерени два надписа: Двуезичният надпис от гр. Първомай и Надписът върху златен пръстен от Пазарджишко.

 

   Старобългарските подписи, известни досега, са два. Иверският (Иериският) глаголически подпис от 982 се намира в грц. документ за размяна на собственост. Пази се в Иверския манастир на п-в Атон. Открит е през 1846 в архивите на Иверския манастир от архимандрит Порфирий Успенски и е публикуван от него (1847). Документът е даден на светогорския Иверски манастир от жителите на гр. Йерисо, дн. в Гърция, като удостоверение за размяна на земи. Йоан Иверски дал на йериските жители за 29 г. срещу 100 златици земята Градиска, притежание на подчинения на Иверския манастир Коловски манастир, а те в замяна му дали земи на п-в Лонгос. Актът е изготвен от Николай, солунски ливелисий (нотариус) през 6490 (982), месец юни, индикт 10. Документът е подписан от йериския епископ Теодор, от игумена на лаврата „Св. Атанасий“ и от мирски лица. Подписите са 75, разположени около кръстове. Сред подписите има и имена на славяни, написани с грц. букви: Василий Стоимир, Власий Владко, Николай Дятко, Антоний Ронкавина. Има и един подпис с глаголица, доста повреден. Някои букви отчетливо се четат, други са почти заличени. Предложени са няколко различни четения: зн(а)к(ъ) гюргı попъ на Порфирий Успенски (1847); григоръ, грьгоръ или гиоргъ на И. И. Срезневски (1866); (з)на(къ)---ıгı(о)-----ъ на Й. Иванов (1931). Документът и подписът се приемат за автентични от Порфирий Успенски (1847), П. Й. Шафарик (1852, с. 85), О. М. Бодянски (1873, с. 9), Г. А. Илински (1908, с. 13), П. А. Лавров (1914, с. 12), Иванов (1931, с. 21), М. Малецки (1947, с. 36). Срезневски (1866, с. 8—14) не изключва възможността глаголическият подпис да е поставен по-късно. Е. Ф. Карски (1909, с. 200—201) и В. Вондрак (1912, с. 31) споделят неговите съмнения. Иванов обръща внимание, че в хрисовул на имп. Роман II (959—963), даден на светогорския манастир на Йоан Коловски през 6468 (960), се говори за заселени край Йерисо „славяни българи“, а Иверският подпис потвърждава това свидетелство с новото сведение, че през 982 някои от заселените там славяни българи си служели с грц. букви, а други — с глаголически.

 

Зографският кирилски подпис от 980 се намира в грц. продавателен документ, запазен в два екземпляра в Зографския манастир „Свети Георги“ в Света гора със сигн.

 

 

751

 

Актът е съставен, за да се удостовери, че Тома, игуменът на малкия манастир „Св. апостоли Ксирокастренски“, е продал землището на манастира на Онисифор и братята му заедно с манастира и покъщнината. Документът носи дата 18 авг., индикт 8, година 6488 (980) и е подписан от петима свидетели. Манастирът по-късно е присъединен към Зографския манастир. Двата екземпляра на продавателния акт са с еднакво съдържание; написани са на грц. език от двама различни писари. Вторият екземпляр съдържа и имената на иноци и игумени, които според Иванов са се оказали в Зографския манастир на 23 юни — деня на преговорите за продажбата. В него бълг. игумен на Зографския манастир — Макарий, е удостоверил с подписа си истинността на изложението: † макарие еромонахъ. игȣменъ зȣграфскъı: за исинѫ подъписахъ. Написаният на кирилица текст съдържа глаголическата буква . Пръв съобщава за подписа и го публикува Бодянски (1873). Ягич (1879, с. XXI) и Лавров (1914, с. 26) по начертанията на буквите отнасят подписа към XIV в. Съмнения за него изказват Карски (1909, с. 200) и Илински (1908, с. 13). Иванов (1931, с. 534—535) възразява срещу късната датировка на подписа. Той подчертава, че свидетелите, подписали акта, са били действителни истор. лица от втората половина на X в. Повечето от имената им се откриват в общата светогорска кондика, която се пази в Карея. Като потвърждение за старинността на бълг. текст Иванов посочва начертанията на буквите, наличието на глаголическа буква, запазените слаби ерове, употребата на ъı, архаичният разделителен знак двоеточие. Иванов все пак допуска, че подписът може да е от XII в., както грц. специалисти датират втория препис.

 

С. п. са писани на двете старобълг. азбуки — глаголица и кирилица. Глаголически са: Зогр. ев., Мар. ев. и Асем. ев., Допълнителната част към Зографското евангелие, Син. евх., Син. пс., Синайският миней, Синайският мисал, Псалтирът на Димитър Олтарник, Клоц. сб., Охридските и Рилските глаголически листове, Григоровичевият лист, Зографският, Боянският, Ленинградският и Синайският палимпсест, Иверският подпис, Абецедарът и надписът край него върху Кръглата църква в Преслав, един от надписите в с. Равна, един от надписите край с. Басараб, част от надписа в църквата „Св. Архангели“ край Охридското езеро. Останалите надписи са кирилски. И глаголическите, и кирилските С. п. са свързани както с книжовните центрове Плиска и Преслав (срв. глаголическите ръкописи с източнобълг. езикови черти, като Зогр. ев., Рилските глаголически листове, Македонския кирилски лист и глаголическите надписи от Преслав и Добруджа, както и кирилските ръкописи Сав. кн. и Супр. сб., кирилските надписи от Плиска, Преслав и Добруджа), така и с Охридския книжовен център (срв. глаголическите ръкописи със западнобълг. езикови черти, като Мар. ев. и Асем. ев., Клоц. сб, Син. пс. и кирилските надписи от този район — Самуиловия, Иван-Владиславовия).

 

На сегашния етап от откритията, проучванията и публикуванията списъкът на С. п. е следният:

 

            I. Старобългарски ръкописи:

 

1. Асеманиево (Ватиканско) евангелие — кратък апракос, глаголически;

2. Боянски палимпсест — кратък апракос, глаголически;

3. Ватиканско евангелие — кратък апракос, кирилски;

4. Григоровичев лист — изповедна молитва, глаголически;

5. Енински апостол — праксапостол, кирилски;

6. Зографски листове — откъс от Правила за монаси от Василий Велики, кирилски;

7. Зографски палимпсест — четириевангелие, глаголическо;

8. Зографско евангелие — четириевангелие, глаголическо;

9. Зографско евангелие (допълнителна част) — четириевангелие, глаголическо;

 

 

752

 

10. Клоцов сборник —сборник с проповеди, глаголически;

11. Ленинградски палимпсест — октоих, глаголически;

12. Листове на Ундолски — кратък апракос, кирилски;

13. Македонски (Гилфердингов) кирилски лист — трактат за превода, кирилски;

14. Мариинско евангелие — четириевангелие, глаголическо;

15. Новгородски (Куприянови) листове — кратък апракос, кирилски;

16. Охридски листове — кратък апракос, глаголически;

17. Псалтир на Димитър Олтарник (Димитров псалтир) — глаголически;

18. Рилски глаголически листове (включително Македонски глаголически лист) — сборник със слова за Великия пост и изповедни молитви, глаголически;

19. Савина книга — кратък апракос, кирилски;

20. Синайски глаголически палимпсест — кратък апракос, глаголически;

21. Синайски евхологий (молитвеник) — служебник и требник, глаголически;

22. Синайски малък миней — глаголически;

23. Синайски мисал — глаголически; 24.

Синайски псалтир — глаголически;

25. Супрасълски сборник — чети-миней за месец март и триоден панегирик, кирилски;

26. Триоден фрагмент с глаголическа приписка (Кодов триод) — кирилски;

27. Указател към новозаветни четива за освещаване на църква — кирилски;

28. Хилендарски листове — откъс от Поучения от Кирил Ерусалимски, кирилски.

 

            II. Старобългарски надписи (глаголическите, кирилско-глаголическите и двуезичните се посочват):

 

1. Ананиев — от с. Крепча; 2. Анин — от Преслав; 3. Антунов — от с. Крепча; 4—13. Басарабски; 14. Басарабски глаголически; 15. Битолски на цар Иван-Владислав; 16. Богоинов — от Шумен; 17. Варошки — от Прилепско; 18. Георгиев — от Преслав; 19. Димиянов — от с. Басараб; 20. Добруджански от 943; 21. Избулски — от околностите на Плиска; 22. Илиин — от Преслав; 23. Крепченски от 921; 24. Крепченски I; 25. Крепченски II; 26. Лазаров — двуезичен от Плиска; 27. Лолин — от Преслав; 28. Мадарски I; 29. Мадарски II; 30. Манасиев — от Силистренско; 31. Мартинов — от Преслав; 32. Момчилов — от с. Крепча; 33. Мостичев — от Преслав; 34. Надпис на Георги Синкел — от Преслав; 35. Надпис на Павел Хартофилакс — от Преслав; 36. Надпис от Железни врата; 37. Надпис с апокрифна молитва — от Силистренско; 38. Нерадов I — от с. Басараб; 39. Нерадов II — от с. Басараб; 40. Николов — от с. Крепча; 41 — Охридски — кирилско-глаголически; 42 — Пазарджишки; 43. Показов — от Плиска; 44. Попянов — от с. Басараб; 45. Пресиянов — от Михаловце; 46. Преславски глаголически абецедар; 47. Преславски глаголически графит; 48. Преславски двуезичен с дните на седмицата; 49. Преславски от 931; 50. Преславски I — близо до Хартофилаксовия надпис; 51. Преславски II — близо до Хартофилаксовия надпис; 52. Преславски — върху варовиков блок; 53. Преславски — върху дръжка на амфора; 54. Преславски — върху каменен блок; 55. Преславски — върху керамична плочка; 56. Преславски — върху керамични плочки; 57. Преславски графит върху фрагменти от керамичен съд; 58—65. Преславски графити върху керемиди; 66. Противобогомилски — от с. Гиген; 67. Първомайски двуезичен; 68—88. Равненски; 89. Равненски глаголически; 90—92. Равненски двуезични; 93. Самуилов от 993; 94. Силистренски двуезичен; 95. Симеонов — от с. Басараб; 96. Славомиров — от с. Крепча; 97. Темнички; 98. Тудорин — от Преслав; 99. Яковов — от Преслав; 100. Янов — от Преслав.

 

Старобългарски подписи:

 

1. Зографски от 980 — кирилски; 2. Иверски (Иериски) от 982 — глаголически.

 

 

            Лит.:

·       Порфирий Успенский. Указатель актов, хранящихся в обителях св. горы Афонской. — ЖМНП, 52, 1847, 7, с. 36—74; 8, с. 169—200;

·       Šafařík P. J. Pohled na prvověk hlaholského písemnictví. Praha, 1852, 17 p. (същото в: ČČM, 26, 1852,2, p. 81—108; 3, p. 64—80);

·       Срезневский И. И. Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кириллицы. СПб., 1866, с. 8—14;

 

 

753

 

·       Бодянский О. М. Акт Зографското монастыря на Афоне 980—981 года. — ЧОИДД 1873, 3, с. 1—10;

·       Jagić V. Quattuor evangeliorum Codex glagoliticus olim Zographensis, nunc Petropolitanus. Berolini, 1879, 224 р. (reprint: Graz, 1954);

·       Щепкин В. H. Рассуждения о языке Саввиной книги. СПб., 1899, 25+349 с.;

·       Цонев Б. Класификация на българските книжовни паметници от най-старо време до края на XVI в. — ГСХ 1, 1905, с. 39—67;

·       Ильинский Г. А. Значение Афона в истории славянской письменности. — ЖМНП, н. с., 18, 1908, 2, с. 1—41;

·       Карский Е. Ф. Отзивы о книгах, статьях и изданиях. — РФВ, 61, 1909, 1, с. 196—202;

·       Vоndrák V. Altkirchenslavische Grammatik. [2 изд.] Berlin, 1912, 18+656 p.;

·       Лавpов П. А. Палеографическое обозрение кирилловского письма. Петроград, 1914 (Энциклопедия славянской филологии, 4., 1), 342 с.;

·       Кul’bakin S. Du classement des textes vieuxslaves. — RES, 2, 1922, p. 175—205;

·       Nahtigal R. Starocerkvenoslovanski evhologij. — Razprave Znanstvenega društva za humanistične vede v Ljubljani, 2, 1925, p. 221—288;

·       Иванов И. Български старини из Македония. [2 доп. изд.] С., 1931, 8+672 с. (фототипно изд. С., 1970);

·       Małecki М. Najstarszy literacki język słowian. Kraków, 1947, 42 p.;

·       Цeйтлин P. М. Лексика старославянского языка. Опыт анализа мотивированных слов по данным древнеболгарских рукописей X—XI вв. М., 1977, 336 с.;

·       Куев К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, 223 с. (2 изд.: Съдбата на старобългарската ръкописна книга през вековете. С., 1986, 286 с.);

·       Смядовски Ст. Към въпроса за състава на Рилските глаголически листове. — БЕ, 30, 1980, 6, с. 500—501;

·       Сводный каталог славянорусских рукописных книг, хранящихся в СССР XI—XIII вв. М., 1984, 405 с.;

·       Цейтлин P. М. Лексика древнеболгарских рукописей. С., 1986, 355 с.;

·       Константинова В. Старобългарските надписи от IX—XI век като палеографски и лингвистичен източник. Канд. дисертация. С., 1986 [машинопис];

·       Tarnanidis I. The Slavonic Manuscripts Discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai. Thessaloniki, 1988, 363 p.;

·       Велчева Б. Новооткрити ръкописи в Синайския манастир „Света Екатерина“. — Palaeobulgariса, 12, 1988, 3, p. 126—129;

·       Велчева Б. Глаголицата на Балканите до началото на XIII век. Докторска дисертация. С., 1988 [машинопис];

·       Дограмаджиева Е. Проблемы понятия „древнеболгарские памятники“. — Palaeobulgarica, 12, 1988, 4, p. 3—12;

·       Слaвовa Т. Към локализацията на Зографското евангелие, старобългарски паметник от X—XI век. — Palaeobulgarica, 13, 1989, 1, р. 33—38;

·       Дограмаджиева Е. Ролята на л. 165 в състава на Савина книга. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 4, р. 16—21;

·       Смядовски Ст. Българска кирилска епиграфика, IX—XV век. С., 1993, 243 с.;

·       Kronsteiner О., К. Popkonstantinov. Altbulgarische Inschriften. 1. Salzburg-Wien, 1994 (Die slawischen Sprachen, 36), 266 р.;

·       Кръстанов Tp., A.M. Тотоманова, Ив. Добрев. Ватиканско евангелие, старобългарски кирилски апракос от X в. в палимпсестен кодекс Vat. Gr. 2502. С., 1996, 215 с.;

·       Popkonstantinov К., О. Kronsteiner. Altbulgarische Inschriften. 2. Salzburg-Wien, 1997 (Die slawischen Sprachen, 52), 254 p.;

·       Psalterii Sinaitici pars nova (monasterii s. Catharinae codex slav. 2/N). Ad editionem praeparaverunj P. Fetková, Z. Hauptová, V. Konzal, L. Pacnerová, J. Švábova. Sub redactione Fr. V. Mareš. Wien 1997, 201 p.;

·       Саввина книга. Древнеславянская рукопись XI, XI—XII и конца XIII века. 1. Рукопись. Текст. Комментарии. Исследование. Издание подготовили О. А. Князевская, Л. А. Коробенко, Е. П. Дограмаджиева. М., 1999, 703 с.;

·       Велчева Б. Късната българска глаголица. — В: Кирило-Методиевски студии. 12. С., 1999, с. 87—152.

 

Екатерина Дограмаджиева

 

 

    СТАРОЗАВЕТНИ КНИГИ — вж. Библия.

 

    СТАРОСЛАВЯНСКИ ЕЗИК — вж. Старобългарски език.

 

    СТАРОЦЪРКОВНОСЛАВЯНСКИ ЕЗИК — вж. Старобългарски език.

 

 

    (72). СТЕФАН V, Стефан VI (Stephanus) (починал на 14. IX.891) — римски папа (15 юли 885 — 14 септ. 891). Роден в Рим, в знатно семейство, което живеело в аристократическия квартал Виа Лата. Известно е, че изучавал теологически науки при прочутия епископ Захария, негов сродник, който вероятно след смъртта на Анастасий Библиотекар го наследява на високия пост папски секретар. Успоредно с напредването в теологията С. V става дякон на папа Адриан III (884—885). След смъртта на папата съветът на епископите и знатните граждани в Рим решава да го направи негов приемник. Това става без съгласието на немския имп. Карл III Дебели, който се опитва да осуети решението, но не успява.

 

С възкачването си на папския престол С. V насочва вниманието си към

 

 

754

 

църковното положение във Велика Моравия. В страната се водели дългогодишни борби за политическо и църковно надмощие. От една страна, немското духовенство, което първо разпространило християнството в тези земи, претендирало за тяхното подчинение в църковно отношение. Силно било и немското политическо влияние, което в определени периоди поставяло моравските владетели във васална зависимост спрямо немските крале. От друга страна, тези земи по древна традиция се числели към диоцеза на римските папи. Засилващата се на моменти власт на немските владетели, макар и да била главна опора на папството, същевременно ограничавала неговите правомощия в страната. По времето на княз Ростислав (846—870) започва и дейността на виз. мисия начело с Константин-Кирил и Методий. Докато тя можела да служи като противодействие срещу немското духовенство, Папската курия я подкрепя и признава официално; папа Адриан II (867—872) дори определя Методий за глава на Великоморавската църква. Немското духовенство обаче успява да издейства от папа Йоан VIII (872—882) ръкополагането на немеца Вихинг за нитрански епископ и той застава начело на борбата срещу Методий, сподвижниците му и слав. кауза въобще. След смъртта на Методий (6 апр. 885) Вихинг се среща в Рим със С. V и го убеждава в своята лоялност, като същевременно упреква Методий, че се е отклонил от истинското учение на Римската църква и е ръкоположил неправомерно за свой наследник моравеца Горазд. Смятайки, че укрепва своето влияние във Велика Моравия, С. V поставя Вихинг за архиепископ на Великоморавската църква, а в писмото си от края на 885 до княз Светополк (870—894) го титулува цар. Освен това той натоварва трима свои подчинени — епископ Доминик и презвитерите Йоан и Стефан, да отидат във Велика Моравия и да се погрижат за църковното управление на страната според неговите разпореждания. В своите инструкции от края на 885 до тримата легати той строго забранява отслужването на литургия, както и извършването на другите тайнства на слав. език; разрешава единствено след службата да се дават разяснения на евангелските четива на славянски за простия народ, който не разбирал лат. език. В писмото си до княз Светополк С. V повтаря забраната. В инструкциите до своите пратеници той засяга и друг въпрос — за наследника на овакантената от Методий архиепископска катедра. Нареждането е категорично — на Горазд се отнемат всякакви права, докато той не се яви и изложи пред папата своето кредо.

 

Много бързо обаче широките пълномощия, дадени от С. V, позволяват на Вихинг и неговите приближени да овладеят положението във Велика Моравия. Най-изтъкнатите последователи на слав. първоучители са подложени на мъчения и обиди, след което са изгонени от страната през късната есен на 885. Тези събития са документирани в Пространното житие на Климент Охридски. На слав. богослужение и просвета в западнослав. земи е нанесен окончателен удар. Това е една от причините за по-нататъшното политическо отслабване на Велика Моравия, която скоро става плячка на нови нашественици — угрите.

 

Междувременно Римската църква е в положение на схизма с Цариградската патриаршия, начело на която стои патриарх Фотий (858—867, 877—886). Неразрешимият спор, възникнал между двете църкви, се разгаря в борбата за юрисдикция над бълг. диоцез. Християнството в Б-я се разпространява първоначално от виз. духовници (864—866), но нежеланието на патриарх Фотий да даде автономия на Бълг. църква насочва усилията на княз Борис I (852—889) към другия голям християнски център — Рим. В 866 виз. духовенство напуска

 

 

755

 

страната и в нея пристигат папските мисионери. Патриарх Фотий реагира остро — съборът през 867 осъжда Римската църква и нейния предстоятел, към когото е отправена и анатема. Още в същата година обаче Фотий е свален от патриаршеския престол и мястото му заема патриарх Игнатий (847—858, 867—877). Скоро между Римската и Цариградската църква е постигнато разбирателство и във виз. столица пристигат папски пратеници, за да присъстват на събор на помирението (870). Произнесени са общи анатеми срещу Фотий, а единството на църквите е потвърдено и от папските легати. Още по време на събора обаче конфликтът по бълг. църковен въпрос се изостря. Княз Борис I използва удобния момент и поставя искането за независимост на Бълг. църква. Решено е тя да се свърже отново с Виз. патриаршия, като ѝ се осигурявала голяма автономия. За Рим това е неочаквано. От този момент римските папи в стремежа си да върнат старото положение не престават да настояват, заплашват и умоляват както виз. императори и патриарси, така и бълг. княз и бълг. архиепископ, но Б-я напуска завинаги лоното на Църквата на св. Петър.

 

Отношенията между Рим и Цариград обаче не са напълно прекъснати. След повторното сваляне на Фотий (886) между С. V и имп. Лъв VI Философ (886—912) са разменени писма. В стила на своите предшественици папата сипе хули срещу сваления Фотий. Освен това той разчита на виз. сила за защита на владенията си от честите набези на арабите. Традиционните поддръжници на папата — немските владетели, не могат реално да му помогнат. Запазено е сведение от 890, че С. V изпраща на източнофранкския крал Арнулф I (887—899, имп. от 896) писмо, с което го моли да дойде в Рим и да въдвори ред и спокойствие в страната, но това не се осъществява. Когато през 887 императорският престол е овакантен от Карл III Дебели, С. V активно се намесва в политическите борби за трона. Той старателно поддържа Арнулф, но е принуден да короняса Гвидо от Сполето (891), изразител на традиционните антипапски чувства на ломбардците.

 

С. V умира в Рим и е погребан в двора на църквата „Св. Петър“.

 

 

            Изд.:

o   PL, 129, 1879, col. 785—822;

o   Jaffé Ph. Regesta Pontificum Romanorum ab condita Ecclesia ad annum post Christum natum 1198. Lipsiae, 1881, p. 427—435;

o   MGH. Epistolae. 7. 1928, p. 352—354, 357—358;

o   ЛИБИ. 2. C., [1960], c. 289—293.

 

            Лит.:

·       Duchesne L. Le liber pontificalis. Texte, introduction et commentaire. 2. Paris, 1892, p. 191—198, 226;

·       Попов H. Император Лев VI Мудрый и его царствование в церковно-историческом отношении. М., 1892, с. 23—47, 52—70;

·       Duсhеsnе L. Le premiers temps de l’état pontifical. 3 изд. Paris, 1911, p. 283—292;

·       Buzzi G. Ricerche per la storia di Ravenna e di Roma. — Archivio della società Romana di storia patria, 38, 1915, p. 137—140, 145—146, 155;

·       Laehr G. Das Schreiben Stephanus V an Sventopulk von Mähren. — Neues Archiv der Gesellschaft für ältere deutsche Geschichtskunde, 47, 1927, p. 159—173;

·       Теодоров-Балан Ал. Кирил и Методи. 2. С., 1934, с. 211—212, 225—230;

·       Lexikon für Theologie und Kirche. 9. Freiburg i. Br., 1937, col. 805—806;

·       Church History. 2. Middle Ages. Westminster, 1963, p. 59—60;

·       Havlík L. The Relationship between the Great Moravian Empire and the Papal Court in the Years 880—885 A. D. — Bsl, 26, 1965, p. 100—122;

·       Стойкова A. Първоучителят Методий. C., 1995, c. 103—105;

·       Флоpя Б. Н. Римская курия и запрет славянской литургии в Великой Моравии в 885 г. — В: Флоря Б. H., А. А. Турилов, С. А. Иванов. Судьбы кирилло-мефодиевской традиции после Кирилла и Мефодия. СПб., 2000, с. 293—310.

 

Илия Илиев

 

 

    (73). СТИХИРА (грц. στιχηρόν, мн. ч. τὰ στιχηρά, старобълг. стихера, стихира) — еднострофична жанрова форма на виз. химнография, която се включва на определени позиции като елемент на вечерната и на утринната служба. Според архаичните писмени свидетелства първоначално С. се употребява за Учителните книги на Стария завет заради стихотворния им размер. В богослужебната практика грц. дума στίχος означава стих

 

 

756

 

от псалм, затова по-късно със С. започват да се назовават припевите, взети от псалмите и библейските песни. В източниците от V—VI до X в. за понятието С. се използва по-общото наименование тропар. В съвременния си смисъл думата се появява в грц. богослужебни кодекси от IX в., макар че до XIV в. нейната употреба все още не е последователна. Системно приложение като термин тя получава в пълните преписи на студийските и ерусалимските устави. В старобълг. книжнина названието е регистрирано най-рано в Син. евх.

 

Етимологията на думата свидетелства за произхода на С. от текстовете в ритмична проза, изпълнявани като припеви след псалмовите стихове. Генетичната им зависимост от псалмите се отразява върху богослужебното им място и начина на включването им. С. винаги се въвеждат от псалмови стихове, чийто брой — 4, 6, 8 или 10, се определя от правилата на действащия Типик. Класификацията на С. почива на три основни принципа: използваните псалмови стихове и произтичащата от тях богослужебна позиция, предназначението и начина на изпълнението им. Според псалмите, стихове от които служат за въвеждането им, С. биват три вида. 1. С. на „Господи возвах“ (грц. τὰ στιχηρὰ εἰς τὸ, Κύριε, ἐκέκραξα) се въвеждат със стихове от псалм 140 (или псалм 141, 129) на вечерната служба; 2. Стиховните С. (грц. τὰ ἀπόστιχα, τὰ στιχηρὰ τῶν ἀποστίχων, εἰς τὸν στίχον, старобълг. на стиховьно, на стиховьнѣ, по стиховьнѣ) се въвеждат със стихове от псалми или от други книги на Свещеното писание със съдържание, подходящо за чествания празник или седмичния ден. Голямото значение на този вид за композицията на службата проличава от факта, че тези С. се присъединяват не към всекидневния псалм, а към специално избрани за празника псалми. Включват се на вечерната и/или на утринната служба. 3. Хвалитните С. (грц. τὰ στιχηρὰ εἰς τὸ αἰνεῖτε, τὰ στιχηρὰ εἰς τοὺς αἴνους, старобълг. на хвалите, въ хвалите) се въвеждат със стихове от хвалитните псалми (псалм 148, 149 и 150) на утринната служба.

 

По своето съдържание С. са: възкресни (ἀναστάσιμα), богородични (θεοτοκία), мъченични (μαρτυρικά), кръстобогородични (σταυροθεοτοκία), покайни (κατανυκτικά), кръстни (σταυρώσιμα), апостолски (ἀποστολικά) и др., а по мотиви могат да бъдат молебни — предназначени за изпълнение на вечерните служби на „Господи возвах“ или за специални молебни служби-параклиси. В изграждането на неделната служба важно място заемат отделни групи С., чиято характеристика се основава на три признака: точното им богослужебно място, конкретното им съдържание и допълнителен формален белег, най-често — определено авторство. В ръкописната традиция те оформят пет цикъла, които са съставяли част от възкресния Октоих; обособени са не само поради принадлежността си към неделната, най-често невмирана версия на книгата, но и поради музикалната откроеност спрямо останалия октоихов репертоар.

 

   1. Възкресните С. (грц. ἀναστάσιμα, старобълг. въскрѣсьнъı) образуват цикъл от 56 броя (по 7 за всеки глас) и се изпълняват в неделните служби (3 на вечернята и 4 на утринната). Простотата на изказа и краткостта им, а и големият брой реминисценции от Псалтира, говорят за тяхната старинност. Макар че традиционно се свързват с името на Йоан Дамаскин, за което свидетелстват редица писмени паметници, според повечето изследователи те са по-древни от неговото време.

 

   2. Възточните С. (грц. ἀναστάσιμα ἀνατολικά, старобълг. анатолика, въсточьнъı) също се определят като възкресни, но се обособяват по функции и по стиловоезикови особености. Те са по 11 за всеки глас, от които 4 се изпълняват на

 

 

757

 

„Господи возвах“ след възкресните, 4 — на утринната служба след възкресните, а останалите 3 се намират само в ранните кодекси до XIV в. в неделя вечер на „Господи возвах“. Авторството и названието им все още са предмет на дискусии, тъй като писмените източници съдържат противоречиви свидетелства за създателя им — Козма Маюмски, Йоан Дамаскин, Софроний Ерусалимски, Теодор Студит, Анатолий, когото изследователите отъждествяват с трима книжовници. За най-приемливо се смята мнението, че ἀνατολικός означава произхода на автора. Като изхождат от такова тълкуване на термина, някои специалисти смятат песнопенията за дело на анонимен автор и обясняват наименованието им с факта, че са се появили най-рано в източната (ерусалимската) практика и не са били известни на най-старите студийски устави.

 

   3. Догматиците (грц. δογματικόν, старобълг. догматикъ) се характеризират с текст, в който похвалата за Богородица се свързва с догматическото учение за двете неделими природи на Исус Христос. В съвременната литургична практика се прилагат два вида догматици — малки и големи. За същински се считат големите догматици, които се атрибуират към творчеството на Йоан Дамаскин. Ръкописната традиция се отличава с голяма вариативност и неустановеност по отношение на броя и мястото на догматиците, тъй като в писмената практика названието се прилага към голяма група от богородични С. за неделната служба.

 

   4. Азбучните С. (грц. τὰ στιχηρὰ κατὰ ἀλφάβητον, старобълг. по азъ боукъвъı, по боукъвамъ, по азъ вѣдѣ) са 24 на брой (по 3 за всеки глас); изпълняват се „на стиховно“ в събота вечер. Техните първи букви образуват акростих с грц. азбука. Отнасят се към творчеството на Йоан Дамаскин. За негово дело се приемат и завършващите ги богородични С. за осемте гласа с акростих ΙΩΑΝΝΟΥ Α(μην).

 

   5. Евангелските С. (грц. τὰ ἑωθινά ἀναστάσιμα, старобълг. еванъгельскаı-а стихира) по брой и тематика отговарят на 11-те евангелски неделни четива. Включват се в края на утринната в неделя. Обособени са в отделна група, която в по-ранните ръкописни октоиси е в обкръжението на евангелските четива, а в по-късните кодекси и в печатните издания се помества отделно в края на книгата. Авторството им със сигурност се свързва с поетическата дейност на виз. имп. Лъв VI Философ (886—912).

 

Според своето предназначение за определен тип служба С. са минейни, триодни и пентикостарни; литийните С. са характерни за по-специални чествания.

 

По начин на музикално изпълнение С. са подобни, самогласни и самоподобии. Подобните С. (грц. στιχηρὰ προσόμοια) се изграждат и изпълняват по определен модел. Самоподобните С. (грц. στιχηρὰ αὐτόμελα) се изпълняват със своя собствена мелодия и стават модел, по който се извършва ритмо-мелодическото изграждане и съответно изпълнението на подобните стихири. Самогласните С. (грц. στιχηρὰ ἰδιόμελα) също имат своя мелодия, но не служат за образец за изпълнение на други стихири.

 

В музикално отношение С. се свързва със стихирархическото пеене. Подобно на ирмологическото, то се основава на силабическия принцип, но е по-усложнено чрез използването на по-голям брой мелизматично интонирани срички.

 

В южнослав. химнографски сборници (октоиси, минеи и триоди) С. се разпространяват на богослужебните си позиции. В руската практика музикално откроените С. (самогласни, самоподобии) от Минея, Триода, Пентикостара и Октоиха са групирани в Стихирара. В ранните грц. и руски студийски минеи С. са сред малките химнографски форми, след седалния, кондака (и икоса) и преди канона.

 

 

758

 

Друга, no-архаична поредност, при която С. са само след канона, характеризира някои старинни южнослав. ръкописи (Синайския малък миней, Битолския триод от втората половина на XII в., минеите Q.n.1.25 и Q.n.1.28 от XII—XIII в. от РНБ в Санкт Петербург, Острожницките листове от XII в.), а така също и руски източници с бълг. протограф (служебен миней за май — Путятин от XI в., празничен миней № 131 от XII в. от РГАДА). С. от Октоиха в източнослав. книжнина и в някои южнослав. ръкописи се разпространяват подредени по гласове в изборните октоиси, в които са разделени в две групи според жанрово-стилистичните си особености. Самогласните и самоподобните С. (за неделната служба и за първите седмични теми на делничните служби) оформят обща група, а подобните С. (изпълнявани като молебни за вечернята и предназначени за вторите седмични теми) се поставят в друга група.

 

В ръкописни минеи от бълг., руски и сръбски произход са открити пет цикъла С. за големите господски празници, дело на старобълг. поети: два цикъла азбучни анонимни С. (по 36 броя) с глаголическа подредба на буквите за Рождество Христово и Богоявление, втори цикъл азбучни анонимни С. за Рождество Христово, цикъл С. за Предпразненство на Богоявление от Константин Преславски с акростих хвална пı-аниı-а константинова, цикъл С. за Следпразненство на Богоявление. С голяма вероятност към химничното творчество на Климент Охридски възхождат и два цикъла от 24 молебни С. (по 3 за всеки глас) за седмичното богослужение — за апостолите Петър и Павел (за службите в четвъртък) и за Йоан Предтеча (за службите във вторник), запазени в многобройни южнослав. и руски преписи. Като компонент от оригиналните служби съвместно с канона са създавани и С. за съответните празници. Старобълг. книжовници създават и С. за честването на Константин-Кирил Философ, наМетодий, на Пренасяне на мощите на Йоан Златоуст (с вероятно авторство на Климент Охридски), на цар Петър I, на Успението на Климент Охридски, на Успението на Иван Рилски. По три С. съдържат и общите служби от цикъла, създаден от Климент Охридски. Два цикъла непреводни С. — анонимен с азбучен акростих и на Константин Преславски с фразов акростих красна пı-аниı-а конста..., са известни и от Погребалния чин в Требника. Създадените през XIII в. служби за Михаил Воин и Филотея Темнишка с оригинални С. поддържат традицията от старобълг. епоха. През XIV в., когато химнотворчеството бележи нов разцвет, са написани множество С., образуващи отделни молебни цикли — за Йван Рилски, три цикъла на химнописеца Ефрем, както и цикли в състава на оригинални служби — за Петка Търновска и Иван Рилски.

 

 

            Лит.:

·       Скабалланович М. Толковый Типикон. Объяснительное изложение Типикона с историческим введением. 1. Киев, 1910, с. 365—366; 2. Киев, 1913, с. 41—44, 111—122, 166—168, 176—178, 302—305 (фототипно изд. М., 1995);

·       Tillyard H. J. W. The Stichera Anastasima in Byzantine Hymnody. — BZ, 31, 1931, p. 13—20;

·       Σωφρόνιος (Λεοντοπόλεως). Ὁ ἅγιος Ὀωάννης ὁ Δαμασκηνὸς καὶ τὰ ποιητικὰ αὐτοῦ ἔργα. — Νέα Σιών, 28, 1933, p. 15—23;

·       Weber K. Oktoechos-For-schungen. 1. Die Oktoechos-Handschrift Cod. Slav. 46 der Nationalbibiothek in Wien. Leipzig, 1937, p. 26—28;

·       Beck H.-G. Kirche und theologische Literatur im byzantinischen Reich. München, 1959, p. 263, 266, 604;

·       Wellesz E. A History of Byzantine Music and Hymnography. Oxford, 1961, p. 243—245, 325—329;

·       Wellesz E. Early Medieval Music up to 1300. London, 1967 (The New Oxford Dictionary of Musie, 2), p. 31—32;

·       Μπεκατώρος Г. Στιχηρόν. — In: Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 11. Ἀθῆναι, 1967, col. 484—485;

·       Μπεκατώρος Γ. Παρακλητική. — In: Θρησκευτικὴ καὶ ἠθικὴ ἐγκυκλοπαιδεία. 10. Ἀθῆναι, 1967, col. 31—32, 34;

·       Di Salvo P. Considerazioni sugli Stichera del vespero e delle laudi delP oktôechos bizantino della domenica. — OChP, 33, 1967, p. 161—175;

·       Lazarević S. Στιχηράριον. An Early Byzantine Hymn Collection with Musie. — Bsl, 29, 1968, р. 294—298;

 

 

759

 

·       Husmann Н. Die oktomodalen Stichera und die Entwicklung des byzantinischen Oktoëchos. — Archiv für Musikwissenschaft, 17, 1970—1971, p. 304—325;

·       Иванова-Константинова Кл. Два неизвестни азбучни акростиха с глаголическа подредба на буквите в среднобългарски празничен миней. — ККФ 2, с. 237—265;

·       Hannick Ch. Le texte de l’Oktoechos. — In: Dimanche — Office selon les huit tons. La prière des églises de rite Byzantin. 3. Chevetogne, 1972, p. 35, 44—47;

·       Трифуновић Ђ. Азбучник српских средњовековних књижевних појмова. Београд, 1974, с. 39—40, 308—309;

·       Момина М. Песнопения древних славяно-русских рукописей. — В: Методические рекомендации по описанию славяно-русских рукописей для Сводного каталога рукописей, хранящихся в СССР. 2., 2. М., 1976, с. 471—478;

·       Strunk О. P. Lorenzo Tardo and His Ottoeco nei Mss. Melurgici: Some Observations on the Stichera Dogmatika. — In: Strunk O. Essays on Music in the Byzantine World. New York, 1977, p. 255—267;

·       Szövérffy J. A Guide to Byzantine Hymnography. A Classified Bibliography of Texts and Studies. 2. Brookline, Mass.-Leyden, 1979 (Medieval Classics: Texts and Studies, 12), p. 231—300;

·       Stefanović D. Stiheron. — In: The New Grove Dictionary of Music and Musicians. 18. London, 1980, p. 140—141;

·       Загребић В. Заупокойные стихири азьбоуковне в сербском требнике XIII в. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 65—91;

·       Јовановић-Стипчевић Б. Текстолошка условљеност састава и броја слова старословенске азбуке према стихирама на Рођенье и Крштење у српском препису. — Археографски прилози, 3, 1981, с. 93—121;

·       Матеич П. Българският химнописец Ефрем от XIV в. Дело и значение. С., 1982, с. 65—71;

·       Мирковић Л. Православна литургика или наука о богослужекьу православие источне цркве. 1. Београд, 1982, с. 235—236;

·       Petrović D. Osmoglasnik u muzičkoj tradiciji južnih Slovena. 1. Beograd, 1982, p. 21—28, 35—37;

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), с. 43—50;

·       Станчев Kp., Г. Πопов. Климент Охридски. Живот и творчество. С., 1988, с. 116—117, 119—120, 147—149;

·       МсGeer E. Sticheron. — In: The Oxford Dictionary of Byzantium. 3. Oxford, 1991, p. 1956;

·       Hannick Ch. Die byzantinischen liturgischen Handschriften. — In: Kaiserin Theophanou. Begegnung des Ostens und Westens um die Wende des ersten Jahrtausends. Gedenkschrift des Kölner SchnütgenMuseums zum 1000. Todesjahr der Kaiserin. 2. Köln, 1991, p. 33—40;

·       Станчев Kp. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. С., 1995, с. 66;

·       Йовчева М. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски в Октоиха. — Palaeobulgarica, 23, 1999, 3, р. 3—30;

·       Мошкова Л., А. Tурилов. Неизвестный памятник древнейшей славянской гимнографии (Канон Климента Охридского на Успение Богородицы). — Славяноведение, 1999, 2, с. 32;

·       Нannick Ch. Начало славянской гимнографии в кирилломефодиевскую эпоху. — In: Tessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference, Tessaloniki 16—19 October 1997. Tessaloniki, 1999, p. 349— 352;

·       Верещагин E. Церковнославянская книжность на Руси. Лингвотекстологические разыскания. М., 2001, с. 257—263.

 

Мария Йовчева

 

 

    (74). СТИХИРАР (грц. στιχηράριον, старобълг. стихерарь, стихирарь) — жанрово специализиран химнографски сборник, който включва стихирите за вечерната и за утринната служба, подредени според циклите на църковната година. В своя представителен, най-пълен вариант книгата обхваща три основни дяла — минейни стихири, триодни и пентикостарни стихири, стихири от Октоиха, които са обособени в девет групи песнопения: 1. Самогласните и самоподобните стихири от Минея за големите празници от неподвижния цикъл, подредени в календарен ред от началото на виз. църковна година (1 септ.) до 31 авг. 2. Самогласните стихири от Триода и Пентикостара за постното, пасхалното и следпасхалното богослужение (от началото на Великия пост до празника на Всички светци). 3. Възкресните и възточните стихири от Октоиха за неделното богослужение, подредени по гласове. 4. Азбучните стихири (24 броя) от Октоиха за вечернята в събота, подредени по гласове. 5. Степенните тропари от Октоиха за неделната утринна служба, подредени по гласове. 6. Подобните стихири от Триода за вечерните служби по време на Великия пост. 7. 11-те евангелски стихири от Октоиха за края на неделната служба. 8. Догматичните богородични стихири, други богородични и кръстобогородичните на виз. имп. Лъв VI Философ (886—912). 9. Група от специални стихири за местни празници или за нуждите на манастира, за който е предназначен С. Поради големия си обем книгата се разпространява в ръкописната практика в две разновидности, основани на

 

 

760

 

богослужебното приложение на песнопенията — минейна и триодна.

 

Появата на С. се свързва с ранен период от историята на химнографските сборници, когато те съдържат събран и групиран по жанров, а не по богослужебен принцип репертоар. Най-старият оцелял представител на книгата (с документирано название) датира от X—XI в. Обособяването на С. в отделен църковнопесенен сборник се предпоставя и от общата музикална стилистика на намиращите се в него химни. Обхванати са само мелодически откроените стихири, затова най-често книгата се среща в нотиран вариант. Като певчески сборник тя се съотнася със стихирархическото пеене, което е изградено върху силабическия принцип, но спрямо ирмологическото пеене включва по-голям брой мелизматично интонирани срички.

 

Въпросът за първоначалния слав. превод на С. е дискусионен. Според утвърденото в славистиката схващане, което почива не на текстологически, а на исторически, литургически и общи филологически аргументи, появата му се свързва с руската книжнина по времето на Теодосий Печерски и с въвеждането на Студийско-Алексеевския устав (XI в.). Съществува и мнение, че сборникът е създаден на старобълг. почва през IX—X в. Докато в руската ръкописна традиция до XV в. С. заема внушителен дял от богослужебните химнографски книги, в средновековната бълг. книжнина са съхранени само три преписа, при това — ненотирани. Част от стихирарен състав (Парижкият стихирар от XII—XIII в.) е нанесена по полетата на грц. ръкопис Graec. 1808 от Парижката национална библиотека. Съдържа репертоар от минейния дял (от 1 септ. до Въздвижение на Кръста — 14 септ.). Вторият препис се открива в миней 1/5 от Григоровичевата сбирка в Одеската научна библиотека от втората половина на XIII в. и представя С. за месец април (л. 44а-51б). Тази тетрада от кодекса е изписана от друга ръка, а не от основния преписвач на минея Добриан. Третият представител на книгата — Енинският стихирар от втората половина на XIV в., според Ст. Кожухаров отразява по-късното развитие на сборника и опит той да бъде сближен с Минея. Подобни химнографски сборници са много разпространени през XIII— XIV в. В техния състав може да се намери голяма част от репертоара на С. под формата на допълнение (стихири за паметите извън кръга на големите празници) към празничен миней с пълни служби. Представители на такъв вариант са следните ръкописи: № 113 от НБКМ в София от XIII в., № 32 от сбирката на Дечанския манастир от XIII в., № 165 от Хлудовата сбирка в ГИМ в Москва от XIV в., Еп.1.72 от РНБ в Санкт Петербург от първата половина на XIV в.

 

 

            Изд.:

o   Sticherarium. Codex Vindobonensis Theol. Graec. 181. Edd. C. Høeg, H. J. W. Tillyard, E. Wellesz. Copenhagen, 1935 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Principale, 1), 66 p. + 335 tabl.;

o   Die Hymnen des Sticherarium für September. Übertr. von E. Wellesz. Kopenhagen, 1936 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Transcripta, 1);

o   The Hymns of the Sticherarium for November. Transcribed by H. J. W. Tillyard. Copenhagen, 1938 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Transcripta, 2);

o   The Hymns of the Octoechus. Transcribed by H.J.W. Tillyard. 1. Copenhagen, 1940 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Transcripta, 3); 2. Copenhagen, 1949 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Transcripta, 5);

o   Fragmenta Chiliandarica Palaeoslavica. A. Sticherarium. Praef. R. Jakobson. Copenhague, 1957 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Principale, 5. A), 96 p.+ 131 rv.;

o   Triodium Athoum. Cod. Athous Vatoped. 1488. Edd. E. Follieri, O. Strunk. Copenhagen, 1975 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Principale, 9) 9 + 98+434 p;

o   Sticherarium Antiquum Vindobonense. Cod. Vindobonensis Theol. Gr. 136. Ed. G. Wolfram. Vindobonae, 1987 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Principale, 10);

o   Sticherarium Ambrosianum. Edd. L. Perria, J. Raasted. Cod. Ambrosianus A 139 sup. Copenhague 1992 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Principale, 11);

o   Sticherarium Palaeoslavicum Petropolitanum. Codex Petropolitanus BAN 34.7.6. Ed. Nicolas Schidlovsky. Copenhagen, 2000 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Principale, 12), 203 f.+96 p.

 

            Лит.:

·       Wellesz E. A History of Byzantine Music and Hymnography. Oxford, 1961, p. 244—245;

 

 

761

 

·       Lazarević S. Στιχηράριον. An Early Byzantine Hymn Collection with Musie. — Bsl, 29, 1968, p. 290—318;

·       Кожухаров Ст. Поглед към проблематиката на Енинския стихирар. — БЕ, 22, 1972, 6, с. 549—554;

·       Fundamental Problems of Early Music and Poetry. Studies on Fragmenta Chiliandarica Palaleoslavica. 2. Ed. Ch. Hannick. Copenhagen, 1978 (Monumenta Musicae Byzantinae. Série Subsidia, 6);

·       Stefanović D. Sticherarion. — In: The New Grove Dictionary of Music and Musicians. 18. London, 1980, p. 140;

·       Станчев Kp. Неизвестные и малоизвестные болгарские рукописи в Париже. — Palaeobulgarica, 5, 1981, 3, р. 96—97;

·       McGreer E. Sticherarion. — In: The Oxford Dictionary of Byzantium. 3. Oxford, 1991, p. 1956;

·       Hannick Ch. Die byzantinischen liturgischen Handschriften. — In: Kaiserin Theophanou. Begegnung des Ostens und Westens um die Wende des ersten Jahrtausends. Gedenkschrift des Kölner Schnütgen-Museums zum 1000. Todesjahr der Kaiserin. 2. Köln, 1991, p. 33—40;

·       Кожухаров Ст. Стихирар. — В: Старобългарска литература. Енциклопедичен речник. Съст. Д. Петканова. С., 1992, с. 450—451;

·       Hannick Ch. Начало славянской гимнографии в кирилломефодиевскую эпоху. — In: Tessaloniki — Magna Moravia. Proceedings of the International Conference Tessaloniki 16—19 October 1997. Tessaloniki, 1999, p. 349—352;

·       Шидловский H. Об источниках древнерусского стихираря в связи с развитием византийской музикальной культуры XI—XV вв. — В: Гимнология. Материалы Международной конференции „Памяти протоиерея Димитрия Разумовского“ (к 130-летию Московской консерватории), 3—8 сентября 1996. 1. М., 2000, с. 153—161;

·       Schidlovsky N. A New Folio from Mt. Athos Ms Chilandari 307, and Some Observations on the Contents of the Slavic Lenten Sticherarion and Pentekostarion. — In: The Study of Medieval Chant: Paths and Bridges, East and West. In Honor of Kenneth Levy. Cambridge, 2001, p. 105—123.

 

Мария Йовчева

 

 

    (75). СТИХОСЛОЖЕНИЕ старобългарско — ритмическият строеж на старобълг. поезия, която възниква в най-ранния етап от развитието на старобълг. литература. С. има книжовен произход, моделите и образците му са в библейската и виз. поезия, но то се подчинява и на някои особености на слав. реч. До средата на XVIII в. не влиза в контакт с ритмиката на народната поезия. В старобълг. литература се разграничават три типа поетически ритъм: силабически, музикално-речев и синтактично-тонически.

 

Силабическият ритъм се основава на принципа на изосилабизма (равносричието) и на силабическата симетрия (рядко). Старобълг. изосилабизъм е резултат от адаптирането на виз. ритмически модели (най-вече на ямбическия триметър в средногрц. му вариант) и принципната му схема може да се опише с формулата 12+1 или 2 срички с цезура след V, VI или VII (рядко след VIII) сричка. В някои публикации се твърди, че стандартната формула е 5 + 7 срички, с по-рядък вариант 7+5 и по изключение 6+6 (Е. Георгиев, В. Н. Топоров). Детайлният анализ на целия известен досега старобълг. материал потвърждава закономерността на трите вида цезура, както и „нормалността“ на отклоненията от 12-сричната схема с една или две срички повече (докато закономерността на появата на стихове с една или две срички по-малко засега остава хипотетична). В някои стари публикации неточно е търсено приложение на виз. политически стих (който е по принцип 15—сричен) в старобълг. поезия, както и употреба на народния епически 10—сричен изосилабизъм. Силабическата симетрия се открива спорадично в произведения, подчинени като цяло на друг тип ритмика.

 

Музикално-речевият ритъм е присъщ на химнографията и поради това е най-разпространеният тип ритмика в средновековна Б-я. Ритмическите единици (стихови и строфични) се изграждат чрез взаимодействието на музикални и речеви цялости, чрез което се взаимокомпенсира недостигът на ритмообразуващи елементи във всяка от съставките, взети поотделно. Речевата съставка на този вид ритмика не притежава определен изометризъм (силабически или тонически), общият стремеж е към синтактично-интонационна и смислова завършеност. За постигане на изохрония (равновременност) често пъти отделни гласни се „разтягат“ (т. нар. литургично разтегляне на гласните, което в нотираните ръкописи може да бъде отразено

 

 

762

 

и графически чрез повторение на буквата), а други се пеят бързо, покривайки същата единица време. Преписите на химнографски текстове показват, че строго се спазва строфичността им, докато делението на стихови единици при този тип ритъм е до известна степен условно и подлежи на изменения, които могат да бъдат причинени и от промени в певческата практика.

 

Синтактично-тоническият ритъм (в някои публикации — „синтактично-интонационен“) се основава на синтактично-тоническия и на синтактично-интонационния паралелизъм, обикновено подчертани чрез анафора (повторение на началната дума в последователни стихове или строфични цялости). Характерът и произходът на този тип ритъм са пряко свързани с ораторското изкуство (както и с други поетически явления, като напр. римата). Същевременно той има опора и паралели в преводната библейска поезия (псалмите и др.). Прилага се както за поетическо (стихово) изграждане на кулминациите в някои похвални слова, така и в самостоятелни поетически произведения, а също и в някои химнографски творби, чиято ритмичност подсилва. В ораторските произведения се срещат откъси, където организацията на текста е на границата между синтактично-тоническия ритъм и тоническия изоколизъм, който по принцип характеризира старобългарските и другите стари слав. ораторски творби (Р. Пикио).

 

В истор. план трите типа старобълг. поетически ритъм се появяват едновременно през IX — началото на X в. Музикално-речевият ритъм характеризира още първите химнографски произведения (преводни и оригинални), създадени от Методий (Канон за Димитър Солунски), Константин Преславски, Климент Охридски, Наум Охридски и др., и се прилага до залеза на старобълг. химнография през XVIII в. (Службата за Теодосий Търновски от йеросхимонах Спиридон). Адаптатор на виз. силабизъм към слав. реч, изглежда, е самият Константин-Кирил Философ (Проглас към Евангелието). Цикълът на непесенни (декламационни) стихотворения, създаден в Преслав (Азбучна молитва, Гранеса добра Константинова, Похвала за цар Симеон), демонстрира възможностите на този тип ритмика в старобълг. поезия. Но по-късно той изчезва от старобълг. литература, преминавайки чрез споменатите творби в средновековна Русия, където се създават техни подражания (особено на Азбучната молитва); спорадично се прилага и в старата сръбска поезия през XIV—XV в. Силабическо С. се появява в Б-я отново през XVII в., но вече под влияние на нови, барокови образци (Петър Богдан, Стефан Ловешки). Синтактично-тоническият ритъм е много характерен за поетическите кулминации в похвалните слова на Климент Охридски, среща се спорадично и у други автори, а в донякъде изменен вид, сближен повече с тоническите изòколони в житийно-панегиричните произведения на Евтимий Търновски. Самостоятелно е употребен само в една обемиста поетическа творба — Молитва към Богородица от Димитър Кантакузин, където стиховете вътре във всяка четиристишна строфа започват с една и съща дума (или морфема).

 

Кратките стихотворни жанрове в старобълг. литература (проложни стихове, стихотворни приписки) не се отличават с добре издържан поетически ритъм — очевидно в тях подражанието на виз. образци, които обикновено са силабически организирани, е повече външно.

 

Графичното изтъкване на ритмиката в старобълг. поезия е различно. Рядко в някои непесенни (декламационни) произведения всеки стих започва на нов ред. При стихотворенията с азбучен акростих поредните букви от азбуката обикновено се изнасят пред стиха или пък се

 

 

763

 

обособяват с червено мастило. Най-често стиховите и строфичните цялости са отделени чрез пунктуационни знаци. За край на строфа (особено в химнографията) се използва комбинация от точки (две, три или четири), точки и тире (тирета), Х-овиден завършек с точки в четирите ъгъла и др. Стиховете, по подобие на стиховете в псалмите, могат да бъдат отделени с големи червени или черни точки, различаващи се от редовните пунктуационни знаци. В химнографията като правило пунктуацията е в служба на ритмиката, а не толкова на синтаксиса; в една или друга степен подобно явление се наблюдава и в ораторските текстове.

 

Старобълг. термини за означаване на издържана в стихове реч са „стихове“, „гранеса“ (респ. „краегранесие“ = „акростих“), „пение“; съответстващият им глагол е „плета“.

 

 

            Лит.:

·       Соболевский А. И. Церковнославянские стихотворения IX—X веков и их значение для изучения церковно-славянского языка. — В: Труды XI Археологического съезда в Киеве 1899. 2. М., 1902, с. 28—37 (същото на бълг. ез.: СбНХ 16—17, 1900, с. 314—324);

·       Franko I. Kleine Beiträge zur Geschichte der kirchenslavischen Literatur. 1. Konstantin’s „Alphabetisches Gebet“. — ASPh, 35, 1914, p. 150—179;

·       Abicht R. Die Interpunktion in den slavischen Übersetzungen griechischer Kirchenlieder. — ASPh, 35, 1914, p. 413—437;

·       Franko I. Kleine Beiträge zur Geschichte der kirchenslavischen Literatur. 2. „Vorrede zum Evangelium“. — ASPh, 36, 1916, p. 201—217;

·       Якобсон R Заметка о древнеболгарском стихосложении. — ИОРЯС, 24, 1923, 2, с. 351—358;

·       Георгиев Е. Две произведения на св. Кирила. С., 1938, с. 114—123;

·       Jakobson R. St. Constantine’s Prologue to the Gospels. — St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 1954, Summer, p. 19—23 (същото в: Jakobson R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 191—206);

·       Якобсон R Стихотворные цитаты в великоморавской агиографии. — SR, 10, 1957, p. 111—118 (същото в: Jakobson R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 277—285);

·       Vlásek J. Žalmový verš (Příspěvek k teorii staroslověnského verše). — In: Československé přednášky pro IV Mezinárodni sjezd slavistů v Moskvě. Prague, 1958, p. 383—388;

·       Jakobson R. The Slavic Response to Byzantine Poetry. — In: XII^e Congrès International des Etudes Byzantines. Ochride, 1961. Rapports VIII. Beograd-Ochride, 1961, 17 p. (същото в: Jakobson R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 240—259);

·       Якобсон R. Таинаı-а слȣжба Константина Философа и дальнейшее развитие старославянской поэзии. — ЗбРВИ, 8, 1963 (Mélanges G. Ostrogorski, 1), p. 153—166 (същото в: Jakоbsοn R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 260—276);

·       Jakobson R. Methodius’ Canon to Demetrius of Thessalonica and the Old Church Slavonic Hirmoi. — SPFFBU, F 9, 14, 1965, p. 115—121;

·       Георгиев E. Возникновение староболгарской (старославянской) стихотворной традиции. — In: То Honor Roman Jakobson. The Hague-Paris, 1967, p. 726—733;

·       Георгиев Е. Първият български и славянски поет. — В: Георгиев Е. Кирил и Методий — истината за създателите на българската и славянска писменост. С., 1969, с. 216—252;

·       Станчев Кр. Ритмичната структура в химничната поезия на Климент Охридски. — БЕ, 19, 1969, 6, с. 216—252;

·       Якобсон R. Похвала Константина Философа Григорию Богослову. — Slavia, 39, 1970, p. 334—361 (същото в: Jakоbsοn R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 207—239);

·       Piсchiо R. Strutture isocoliche e poesia slava medievale: a proposito dei capitoli III e XIII della Vita Constantini. — RSlav, 17—19, 1970—1972, p. 419—445;

·       Станчев Кр. Ритмични основи на старобългарската поезия. — В: Славистични изследвания. 3. С., 1973, с. 264—270;

·       Куев К. Симеоновият сборник и неговите потомци. — ГСУфсф, 67, 1973 (1974), 2, с. 1—48;

·       Куев К. Азбучната молитва в славянските литератури. С., 1974, с. 132—134;

·       Попов Г. Новооткрита оригинална старобългарска част в текста на триода. — БЕ, 28, 1978, 6, с. 497—507;

·       Hauрtová Z. Antické tradice ve velkomoravském písemnictví. — LF, 101, 1978, p. 139—160;

·       Hauptová Z. Der altkirchenslavische Vers und seine byzantinischen Vorbilder. — In: Beiträge zur byzantinischen Geschichte im 9.-11. Jahrhundert. Praha, 1978, p. 335—360;

·       Наумов Ал. По въпросите на най-старата славянска поезия. — Старобългарска литература, 8, 1980, с. 37—45;

·       Станчев Кр. Поетика на старобългарската литература. (Основни принципи и проблеми). С., 1982, с. 144—165;

·       Попов Г. Триодни произведения на Константин Преславски. С., 1985 (Кирило-Методиевски студии, 2), с. 128—131;

·       Станчев Кр. Стилистика и жанрове на старобългарската литература. С., 1985, с. 71—74;

·       Jаkоbsοn R. Sketches for the History of the Oldest Slavic Hymnody: Commémoration of Christ’s Saint and Great Martyr Demetrius. — In: Jakоbsοn R. Selected Writings. 6., 1. Berlin-New York-Amsterdam, 1985, p. 286—346;

·       Станчев Кр. Ритмичната структура на Кириловия Проглас към Евангелието и на произведенията от Преславския стихотворен цикъл. — In: Studia Slavica Mediaevalia et Humanistica Riccardo Picchio Dicata. 2. Roma, 1986, p. 645—652;

 

 

764

 

·       Милчаков Я. Поява на римата в българския литературен стих и проблемът за действителния стихов строеж на първата римувана творба. — ЕЛ, 43, 1988, 2, с. 64—78.

 

Красимир Станчев

 

 

    (76). СТОЯНОВИЧ, Любомир (Стојановић, Л.) (6.VIII.1860—6.VI.1930) — сръбски филолог славист — литературен историк, езиковед, археограф, фолклорист. Роден в Ужице. Гимназиално образование получава в родния си град, в Шапац и в Белград. През 1883 завършва Историко-филологическия отдел на Висшето училище в Белград (от 1905 Белградски унив.), където негов преподавател е Ст. Новакович. Още като студент започва заниманията си със сръбските родослови и летописи и публикува пет летописни паметника от ръкописната сбирка на Народната библиотека в Белград (1881). През 1884—1888 продължава подготовката си във Виена при Фр. Миклошич, в Санкт Петербург при В. Ягич, в Лайпциг при А. Лескин и в Берлин при Й. Шмит. Допълнително специализира библиотекарство, работейки в научните библиотеки в Санкт Петербург, Москва, Киев, Прага и Берлин. Преподавател във Втора белградска гимназия (1888—1891). Доц. по руски език (1891) и проф. по слав. филология във Висшето училище (1893— 1899). Доп. член на Сръбската кралска академия на науките и изкуствата (1890), редовен член (1894). Секретар на Академията (1913—1924), министър на просветата (1903), министър-председател (1905). Умира в Прага.

 

Любомир Стоянович

 

Интересът на С. към езиковедска проблематика намира израз в съставяне на гимназиални учебници (по време на учителстването си издава няколко граматики на сръбския език, една на „стария словенски“ език, в която следва граматическите възгледи на Лескин, христоматия по руски език и др.) и в академично слово, произнесено на 11 ян. 1896, чиято тема е обособяването на сръбския език от праслав. езикова общност под влияние на тракийски и илирийски езикови среди. Ягич обявява тази теза за несъстоятелна; не я възприема и В. Облак (ASPh, 19, с. 270—275).

 

С. описва (1893) и издава фототипно (1897) един от най-старите паметници на старата сръбска книжнина — Мирославовото евангелие от края на XII в. Изданието на този първостепенен за слав. православна култура ръкопис включва няколко приложения, в които подробно са разгледани езиковите, текстологическите и палеографските му особености. То поставя началото на поредица от издания, отразили основните насоки в научната работа на С. — издирване, комплектуване и публикуване на паметници на средновековната сръбска литература, описание на ръкописи и старопечатни книги от главните сръбски книгохранилища. Много ценен е каталогът на ръкописите и старопечатните книги на Сръбската кралска академия на науките и изкуствата (1901). Особено значение не

 

 

765

 

само за южнослав., но и за международната славистика има неговият каталог на ръкописите на Народната библиотека на Сърбия в Белград (1903), който заедно с описа на С. Матич (1952) дава представа за съдържанието на унищожените през 1941 по време на бомбардировка 1300 ръкописа и старопечатни книги.

 

Между най-съществените приноси на С. е издаденият в шест книги труд „Стари српски записи и натписи“ (1902—1905; 1923—1926), в който са обхванати над 10 000 ръкописни бележки и надписи, придружени с обстойни сведения за местонахождението, графичните и езиковите особености на съответния паметник. В каталозите и изданието на „записите“ С. влага огромна по обем и документална стойност работа, без която историята на балк. слав. литератури би била непълна.

 

В „Стари српски родослови и летописи“ (1927) С. ясно разграничава сръбския владетелски родослов от съставения по-рано летописен свод, като доказва аргументирано, че двата паметника са възникнали по различно време и са дело на различни книжовници. Според него сръбските летописи, представени в изданието по шест преписа, водят началото си от общ оригинал, възникнал непосредствено след смъртта на цар Урош (1371), а Копоринският препис (1453) е ако не непосредствен препис от оригинала, то най-близък до него. Основният източник на паметника е слав. превод на Хрониката на Георги Амартол, към която неизвестният книжовник е добавил частта за сръбските владетели до 1371. Оттук са възникнали и по-късните летописи, продължаващи истор. повествование след 1371. Отделно С. разглежда сръбския владетелски родослов, издаден по 10 преписа. Той приема, че негов първоначален съставител е Константин Костенечки, който вмъква части от него в обширното Житие на Стефан Лазаревич, писано през 1430—1431; основен източник на сръбския родослов е Хрониката на Йоан Зонара.

 

Сред основните трудове на С. са проучването върху живота и делото на В. Караджич (1924), както и няколко тома негова кореспонденция, издадени в периода 1907—1913. В „Старе српске повеље и писма“ (1929) той включва документи от сръбската владетелска канцелария и лична кореспонденция (грамоти, заповеди, писма).

 

В процеса на археографската си работа С. многократно се натъква на текстове, създадени в най-ранния период на слав. писмена култура. Вниманието му е привлечено най-силно от книжовното наследство на Климент Охридски. През 1905 се появява обширната му студия „Новые слова Климента Словенского“, в която са представени 32 слова (24 с цялостния си текст и с разночетения по други преписи, 4 само с кратки археографски сведения и 4 в приложение — последните само „напомнят“ за Климентовите творби). Основни източници на С. са ръкописи от Белградската народна библиотека от XIV и XVI в. с явни българизми. След книгата на В. М. Ундолски - П. А. Лавров (1895) това е най-значителният опит да се разшири представата за обема на Климентовата ораторска проза на археографско-текстологическа основа, независимо от обстоятелството, че някои от текстовете са печатани до този момент. Критериите на С. при определяне на авторството са традиционни — изричното присъствие на Климентовото име в заглавието, наличието на слова от Йоан Златоуст в обкръжението, краткият размер, „ясният и прост“ език, общите фрази със сигурните Климентови творби и др. С. има съзнанието, че борави с материя, която в много случаи носи белезите на по-широка традиция или евентуално на редакторска, а не на авторска дейност на Климент, но въпреки това допуска доста увлечения, напр. като приписва на

 

 

766

 

неговото перо Поучение за епископите и поповете (с. 87—88). Като цяло обаче наблюденията му върху творческото дело на Климент Охридски с оглед на тази тема са приносни — „няма голям научноизследователски труд, появил се след 1905 г., при който да не е използвана книгата на сръбския учен“ (Климент Охридски. Събрани съчинения, 2, с. 40).

 

 

            Съч.:

o   Српски родослови и летописи. Београд, 1883 (Гласник Српског ученог друштва, 53), 11 + 160 с.; Мирослављево јеванђеље (Одломци). — Споменик. Српска Краљевска академија, 20, 1893, 23 с.;

o   Мирослављево јеванђеље. Беч, 1897, 10+229 с.;

o   Каталог рукописа и старих штампаних књига. Збирка Српске краљевске академије. Београд, 1901, 267 с.;

o   Стари српски записи и натписи. Београд, 1., 1902, 14+480 с.; 2., 1903, 14+482 с.; 3., 1905, 10+487 с.; 4., 1923, 227 с.; 5. 1925, 334 с.; 6., 8+347 с. (фототипно изд. 1—4. Београд, 1982— 1986);

o   Каталог Народне библиотеке у Београду. 4. Рукописи и старе штампане књиге. Београд, 1903, 16+445 с. (фототипно изд. Београд, 1982, 445+23 с.);

o   Новые слова Климента Словенского. — СОРЯС, 80, 1905, 1, с. 1—263;

o   Букова преписка. Београд, 1., 1907, 30+777 с.; 2., 1908, 24+859 с.; 3., 1909, 26+802 с.; 4., 1909, 26 + 801 с.; 5., 1910, 33 + 788 с.; 6., 1912, 26+806 с.; 7., 1913, 18+785 с.;

o   Темнички натпис Χ—ΧΙ в. — JO, 1, 1913, с. 4—20;

o   Живот и рад Вука Стеф. Караџића (26 окт. 1787—26 јан. 1864). Београд-Земун, 1924, 855 с. (фототипно изд. Београд, 1987, 22+855 с.);

o   Ситнији списи Ђ. Даничића. 1. Критика, полемика, историја књижевности. Сремски Карловци, 1925, 11+467 с.;

o   Стари српски родослови и летописи. Београд, 1927, 108+382 с.;

o   Старе српске повеље и писма. 1. Београд, 1929, 13+644 с.; 2. Београд, 1934, 5+557 с.

 

            Лит.:

·       Соболевский А. И. — ЖМНП, 362, 1905, с. 432—435 (рец.);

·       Лавров П. А. — ИОРЯС, 11, 1906, 1, с. 441—448 (рец.);

·       Лавров П., Е. Kарский, Б. Ляпунов. Записка об ученых трудах проф. Л. В. Стояновича. — ИАН СССР огн, 1, 1928, 10, с. 462—466;

·       Люба Стоянович (6 август 1860 — 17 юни 1930). — ЛБАН, 13, 1929—1930 (1931), с. 68—70;

·       Сперанский М. Н. Л. В. Стоянович [некролог]. — ИАН СССР оон, 1, 1931, 2, с. 131—135;

·       Цонић У. Библиографија радова Љубомира Стојановића. — ПКШФ, 11, 1931, 1—2, с. 277—289;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 1. С., 1970, с. 39—40;

·       Младеновић А. Запис о Љубомиру Стојановићу (поводом педесетгодишњице смрти). — Археографски прилози, 3, 1981, с. 335—342.

 

Сергей Райчинов

 

 

    (77). СТРИМОН (грц. Στρῦμόν, лат. Strymon) — средновековна географска област и единица (клисура и тема) във виз. военноадминистративна система. Наречена с античното име на р. Струма, тя заема части от нейната долина и околните планински местности по средното и долното ѝ течение — южно от средния дял на пл. Пирин и Кресненския пролом или от Беласица и Рупелския пролом, между Западния дял на Родопите, Доспат и Долна Места от изток и планините Огражден и Богданска (дн. Кордилион, Гърция) от запад. През VI—VII в. С. е заселена предимно от племената струмяни (струмци, стримонити — Στρουμωνίται) и смоляни (Σμολεάναι) от югоизточната (наречена още дакийска или българска) група славяни.

 

При похода си в 688 през Беломорието виз. имп. Юстиниан II (685—695) достига Солун и налага върху някои от слав. племена в задземието му надзор, осъществяван чрез новообразуваната административна единица С. Тя е подчинена на стратега на тема Тракия — първата единица от този тип в европ. владения на Византия, създадена от Константин IV (668—685) за отбрана на столицата от нововъзникналото бълг. ханство (М. Райкович, 1958, с. 9). В планинската област на север от клисурата и Рупелския пролом, по долината на Струма обаче и през VIII в. продължава да съществува независимо княжение (княжество) на струмяните (П. Льомерл, 1945, с. 131—132). През 789 бълг. отряд осуетява опита на империята да ги подчини. При разгрома на изпратената за целта виз. армия загива и командващият я стратег на тема Тракия Филит. Без успех остава и политиката на Цариград да подсили ромейския елемент с колониста от други покрайнини. Теофан Изповедник напр. съобщава, че при действията на хан Крум по долината на Струма през 808—809 поселниците в гр. Филипи (при дн. с. Фотоливо, между Драма и Кавала, Гърция) побягнали панически (ГИБИ, 3, с. 284).

 

 

767-8

 

 

 

769

 

Льомерл допуска, че в края на хан-Крумовото управление тази крепост е в бълг. ръце (1945, с. 131—132). Според Житието на Григорий Декаполит от дякон Игнатий през 815—820 светецът избягнал Филипи и магистралата Via Egnatia и поел на юг през областта Пиерия, за да предотврати среща с разбунтувалите се славяни, които безпрепятствено достигали беломорския бряг. Според Льомерл и Фр. Дворник те били от племето на драговитите и начело на бунта стоял княз или виз. управител на славинията им (с. 127, 133 и 137; Дворник, 1926, с. 36—37). П. Мутафчиев смята, че бунтовниците са предвождани от слав. племенен началник. Виз. администрация следи зорко движението през контролираната от славяните територия и издава специални пропуски — очевидно за да се предотврати преминаването на люде, които биха предизвикали вълнения (П. Коледаров, 1979, с. 33). Брожението срещу виз. власт обаче се засилва и през управлението на хановете Маламир (831—836) и Пресиян (836—852) много от слав. племена доброволно се присъединяват към държавата на своите еднородци. Между 831 и 838 срещу тях е изпратена армия начело с кесаря Алексий Мозеле. Той успява да превърне Христопол (дн. Кавала) в своя база и възобновява контрола над клисурата С. През 837 бълг. войска, предвождана от кавхан Исбул, завзема Филипи. Сведения за похода се съдържат в двата надписа, намерени в този град, и в житията на Григорий Декаполит и Петър от Артоа. Мотивите на бълг. хан се обясняват от някои изследователи като желание да подкрепи въстанието на смоляните, а от други — като изпълнение на съюзно задължение към империята по 30-годишния мир. Поради враждебния и акт обаче — експедиция на виз. флот за връщането на депортираните от хан Крум в отвъддунавските му владения стратиоти от тема Македония — кавханът изтегля войската си (В. Бешевлиев, 1979, № 14, с. 132—139). Ако се приеме предположението на Дворник (1970, с. 58), че от 843 до 851 Методий е управител (архонт) на Стримонската област, това би означавало, че по това време Византия е била възстановила контрола си върху територията ѝ. Във връзка със сведението в гл. 2 на ЖМ, че Методий е управлявал слав. княжество, са изказани и други мнения — княжеството се локализира в Тесалия или Мала Азия (К. Куев, 1940).

 

„Дълбокият мир“, сключен от княз Борис I (852—889) след покръстването донася промени в държ. граници — епархиите на смоляните и част от Велика остават във Византия, а части от Драговития и от клисурата С. — Загоре, разположено между проломите Кресна и Рупел — в Б-я (Коледаров, 1973, с. 98—99 и бел. 53—57; 1979, с. 43—44, където се тълкуват някои известия, че имп. Теодора удовлетворила молбата на княз Борис I да му отстъпи Загоре). Към средата на IX в. клисурата С. е организирана в тема (Райкович, 1958, с. 2; Г. Г. Литаврин, 1960, с. 121—124, 271—272). Към нея е придадена територия от темата Македония на запад от Места и Родопския масив, като по този начин се осъществява връзката с темата Тесалоника, създадена в началото на IX в. като приемник на префектурата Илирик. Заедно с темата С. тя е трябвало да спира напора на българите към Бяло море. Същевременно двете теми имат за задача и да възстановят имперската власт в Югоизточна Македония, отслабена след заселването на славяните, както и да съдействат за тяхната елинизация чрез християнската религия. Междувременно през 904 арабите превземат Солун и властта на Византия в Беломорието отново е разклатена. Вероятно тогава местните славяни и прабълг. население (доведено от брата

 

 

769

 

на хан Аспарух Кубер) се възползват от благоприятната обстановка, за да се присъединят към държавата на своите едноплеменници. Византия е принудена да признае с договор новото разширение на Б-я до граница, която достига на 20 км от солунските стени и включва голяма част от темата С.

 

При завладяването на бълг. царство от имп. Василий II, към 1000 по Средна Струма е образувана темата Нови С., а от отделените от темата Македония територии между Места, Родопите, Марица и Бяло море — още една подобна единица, наречена Волерон. При административното преустройство в империята след покоряването на Б-я в 1018 двете единици са обединени с темата Тесалоника и са поставени под общото командване на военачалник със седалище в Солун. През последната четвърт на XI в. тази формация се разпада на съставките си и темата С. променя името си на Серес, тъй като след западането на Филипи средище на стратега ѝ става гр. Сяр (дн. Серес, Гърция), а когато той е извън пределите на империята, то се премества в Христопол (дн. Хрисуполис, Гърция). В края на XII в. трите области са отново обединени до завладяването им от кръстоносците.

 

 

            Лит.:

·       Dvornik F. La vie de Saint Grégoire le Décapolite et les slaves macédoniens au IXe siècle. Paris, 1926, p. 35, 54, 61;

·       Myтaфчиев П. F. Dvornik. La vie de Saint Grégoire le Décapolite e t les slaves macédoniens au IX^e siècle. Paris, 1926 (рец.). — МкП, 4, 1928, 2, с. 145;

·       Dvornik F. Deux inscriptions gréco-bulgares de Phillippes. — Bulletin de correspondance hellénique, 3, 1928, p. 141;

·       Kyeв К. Малоазийската теория за езика на св. Кирила и Методия. — Училищен преглед, 39, 1940, 1, с. 25—36;

·       Lemerle P. Philippes et la Macédoine Orientale à l’époque chrétienne et byzantine. Paris, 1945, p. 131—132;

·       Рајковић Μ. Област Стримона и тема Стримон. — ЗбРВИ, 5, 1958, с. 1—8;

·       Литаврин Г. Г. Болгария и Византия в ΧΙ-ΧΙΙ вв. М., 1960, с. 123—124, 271—272;

·       Дуйчев Ив. Нов исторически извор за българо-византийските отношения през първата половина на IX в. — ИИИ, 14—15, 1964, с. 354;

·       Гюзелев В. Функциите на кавхана в живота на Първата българска държава (VII—XI в.). — ГСУфиф, 60, 1966, 3, с. 131—161;

·       Коледаров П. Климент Охридски, „първи епископ на български език“ на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. — ККФ 1, с. 141—167;

·       Dvornik F. Byzantine Missions among the Slavs. SS. Constantine-Cyrill and Methodius. New Brunswick, 1970, p. 58;

·       Коledarov P. More about the Name „Zagore“. — BHR, 1973, 4, p. 92—107;

·       Климент Охридски. Събрани съчинения. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Подг. за печат Б. Ст. Ангелов, Хр. Кодов. С., 1973, с. 198, 205;

·       Благојевић М. Сеченица (Σετζενίτζα), Стримон (Στρυμών) и Тара (Τάρα) у делу 1ована Кинама. — ЗбРВИ, 17, 1976, с. 65—76;

·       Бешевлиев В. Първобългарски надписи. С., 1979, с. 31;

·       Коледаров П. Политическа география на средновековната българска държава. 1. 681—1018. С., 1979, с. 50, 54;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 284, 397;

·       Коледаров П. Името Македония в историческата география. С., 1985, с. 142, 149, 151.

 

Петър Коледаров

 

 

    (78). СТРУМИЦА — град (дн. в Република Македония), възникнал край р. Струмешница (Струмица) и кръстовището на пътищата по долините на р. Вардар и р. Струма като средище на тракийското племе синти; най-старото му известно име е Астреум. Във връзка с легендата за пренасянето в С. на мощите на 15-те раннохристиянски мъченици от Тивериупол (във Фригия, Мала Азия), пострадали през управлението на имп. Юлиан Отстъпник (361—363), градът е наричан от някои виз. писатели и в църковните документи Тивериупол.

 

Македонският цар Филип II (359—336 пр. н. е.) включва Астреум заедно с околността му във владенията си, които попадат в края на I в. пр. н. е. под римска власт, според административното ѝ деление — в провинцията Македония, а при разделянето ѝ на две в 386 — във Втора Македония (Македония Салутарис). Със заселването през VI—VII в. на областта от югоизточната (бълг.) група славяни тя се заема от племето драговити, които наричат града според по-старото име на реката.

 

 

770

 

Цареви кули край Струмица

 

Струмишкият апостол, XIII в.

 

Подобно на другите съседни слав. племена княжеството на драговитите поддържа икономически и политически отношения и връзки с виз. власт в Солун, но при благоприятна обстановка, вероятно през управлението на хан Пресиян (836—852), се присъединява към еднородците си в бълг. държава. В нейните предели С. става средище на военноадминистративна област — комитат. От възглавявалите го комити са известни имената на Тирадин (от втората половина на IX в.), Дристър (споменат в надписа върху граничния стълб от 904 при с. Наръш, дн. Неа Филаделфия, на 20 км северозападно от Солун) и Драгомъж, който предал през 1018 С. с областта и на завоевателя имп. Василий II (976—1025).

 

Съставителят на Дюканжовия списък отбелязва към средата на XII в., когато споменът за главните обстоятелства около делото на Климент Охридски е бил жив и вероятно подхранван от недостигнали до наше време жития или служби, че той бил поставен за „епископ на Тивериупол и Велика“ и че княз Борис I (неправилно титулуван „цар“) му възложил „да надзирава и третия дял от българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канина или Тасипиат“ (последните два града са на брега на Адриатическо море). Изказано е предположение, че поради средищното положение на С. спрямо двата дяла от епархията му Климент Охридски пребивавал в този град. Известно потвърждение за това е запазената и през XVI в. титла на митрополита на С. „всечестнейши и екзарх на българска Македония“. Под „българска“ очевидно Виз. църква е имала предвид

 

 

771

 

само тази част от областта Македония (без темите Тесалоника и Стримон), която влизала в пределите на бълг. царство през средните векове. С българското си име С. епархията е означена още в учредителните грамоти на имп. Василий II за Охридската архиепископия на цяла Б-я. Това е указание, че тя е съществувала в диоцеза на Бълг. патриаршия от Преславско-Дръстърския и Охридския ѝ период и след смъртта на Климент Охридски.

 

Населението на С. и на областта и участва във въстанието начело с Петър Делян (1040) срещу византийците. Градът е освободен след възобновяването на бълг. държава от братята Асеновци първоначално като владение на болярина Добромир Хриз. С. отново попада под виз. иго през управлението на цар Георги I Тертер (1280—1292). По време на династичните борби във Византия между Андроник II Палеолог и Андроник III Палеолог в 1328 местният управител от бълг. произход Михаил Асен предава града и областта на сръбския крал Стефан Урош III Дечански (1321— 1331), а по времето на Стефан Душан (1331—1355) деспот Хрельо го прави средище на феодалното си владение. След смъртта му С. последователно е включвана в Прилепското кралство на Вълкашин и във Велбъждското деспотство на Константин Драгаш Деянов, но след гибелта му в 1395 градът пада под османско иго.

 

След учредяването на Бълг. екзархия и проведения плебисцит населението на Струмишка епархия се присъединява през 1872 към нея, но получава берат за свой владика едва в 1897. Освободена през Балк. война в 1912, С. с окръга си е дадена по Ньойския договор (1919) на Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 Югославия).

 

По-значителни средновековни паметници в С. са църквата на 15-те тивериуполски мъченици и църквата „Св. Стефан“, а в околността ѝ — манастирите „Св. Богородица Одигитрия“ при с. Водоча и „Св. Богородица Елеуса“ при с. Велюса.

 

 

            Лит.:

·       Успенский Ф. И. Пограничный столб между Византией и Болгарией при Симеоне. — ИРАИК, 3, 1898, с. 184—194;

·       Иванов Й. Български старини из Македония. С., 1931, с. 552 (фототипно изд. С., 1970);

·       Мъченичеството на светите славни 15 свещеномъченици, пострадали в Тивериупол, именуван на български Струмица, в царствуването на злочестивия Юлиан Отстъпник, написано от Теофилакта, светейшия архиепископ на цяла България. Превод на Симеон, Варненски митрополит. — СбБАН, 27, 1931, с. 255;

·       Геров Б. Проучвания върху западнотракийските земи през римско време. — ГСУфф, 54, 1959—1960, 3, с. 167;

·       ГИБИ. 7. С., 1968, с. 120;

·       Андреев М., Д. Ангелов. История на българската феодална държава и право. С., 1968, с. 104;

·       Коледаров П. Климент Охридски, „първи епископ на български език“ на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. — ККФ 1, с. 144, 158;

·       Дринов М. Новый церковно-славянский памятник с упоминанием о славянских первоучителях. — В: Дринов М. Избрани съчинения. 2. С., 1971, с. 222;

·       Коледаров П. Името Македония в историческата география. С., 1985, с. 120—121.

 

Петър Коледаров

 

 

    (79). СТРШЕДОВСКИ, Ян Иржи (Středovský, J. J.) (1679—15.VIII.1713) — католически свещеник в Чехия и Моравия, теолог и църковен историк; словак по произход, възприел чешко име. Роден в замъка Брумов. Дългогодишен енорийски свещеник в Павловиче над Бечва, където умира.

 

С. е един от първите представители на т. нар. бароков славизъм в чешката литература. В съчиненията му идеите на Контрареформацията постепенно отстъпват пред чувствата на патриотизъм и славянизъм. Аргументите му са твърде далеч от научната истина, но имат голям обществен отзвук. По-късно, по времето на Чешкото просвещение, повечето от тях са отхвърлени категорично. През целия си живот С. събира материали за историята и литературата на Моравия; част от тях

 

 

772

 

(„Series eroditorum Moraviae“) издава чехът Й. Bp. Моне под заглавие „Suppeditata ad historiam litterariam Moraviae“ (1777). Като собствено обобщение за хода на моравската история С. издава съчинението „Mercurius Moraviae memorabilium...“ (1705), в което прави впечатление защитата на чешкия език в духа на проникващите тогава в Чехия барокови хвалебствия за родния език. С. обяснява светостта на езика с това, че той е литургичен, и цитира буквално първата глава от Кристиановата легенда, в която се описва защитата на слав. литургия от Кирил и Методий пред папата и пред други висши църковни сановници. С. обяснява и създаването на Емаузкия манастир с религиозността на южните славяни и с разрешението на поредния римски първосвещеник, отново оценил Кирило-Методиевото дело и свързания с него литургичен език. Тези негови схващания придобиват значителна известност поради възродения интерес към делото на Кирил и Методий в Чехия и промяната в идейното съдържание на протичащата Контрареформация.

 

Основен източник на сведения за християнските светци в Чехия през този период е сборникът на боландистите от 1668, където е поместена т. нар. Италианска легенда за Кирил и Методий. В този план още по-релефно се откроява написаното преди житията на боландистите за слав. апостоли. В Чехия това е свързано с името на Кристиан Хиршменцел (1638—1703), издал в Прага една година преди боландистите „Vita SS. Суrilli et Methudii, archiepiscoporum Moraviae sive Vetus Wellehrad“ (1667). C тази книга започва да се концентрира вниманието към Кирил и Методий, донякъде разсейвано дотогава от съществуващото мнение, че св. Йероним е автор на слав. библейски преводи. Нарасналият интерес към местата, където протича Моравската мисия, е поддържан особено активно от Цистерцианското абатство при предполагаемия Велеград, основано още през XIII в., където Хиршменцел е монах. Въпреки някои съвсем елементаризирани представи от типа на народната етимология на немски селища, обяснявана с чешки произход в ултрапатриотичен дух, Хиршменцел е категоричен, че Велеград е слав. духовна и църковна митрополия. Той има доста последователи, сред които най-значим тълкувател на Кирило-Методиевото дело в контрареформационна Чехия е С. със своя труд „Sacra Moraviae historia sive Vita SS. Cyrilli et Methudii“ (1710). Творбата е свързана с подготвяните през 1708 във Виена големи кирило-методиевски тържества. Католицизмът на С. личи в отрицателната му оценка за делото на Ян Хус. Биографиите на слав. първоучители са разкрити въз основа не само на описанието на Хиршменцел, но и на най-известните дотогава чешки хроники. Част от историята на Чехия е Моравската мисия, описана в различни интерпретации от страна на хронистите съобразно тяхната религиозна принадлежност. Произведението на С. е синтез на хроники и агиографски творби, посветени на Моравия и духовното присъствие на слав. апостоли в нея. С. не надхвърля познатите представи за дейността на Кирил и Методий в Моравия, около която е разгърнат техният житейски и мисионерски път. Особен интерес представлява преплитането на мотиви от късната Контрареформация с елементи на бороков славизъм, чийто най-ярък израз отново е уважение към стария слав. и чешкия език. Подчертано е значението на извършеното от солунските братя (и особено от Методий). За С. те са първи строители на Слав. църква, чийто стабилни основи обясняват и стабилността на католическата вяра, устояла на многобройните драматични сътресения по време на Реформацията. Просветителската роля на първоучителите е свързана с широката мрежа от учебни заведения,

 

 

773

 

които католическата църква изгражда, за да се противопостави на силното въздействие на немските протестантски университети в Централна Европа. Сравнително слаб е акцентът върху личните качества на Кирил и Методий, улеснили въпреки наложените им изпитания тяхната апостолска мисия.

 

Постановките на С. за делото на Кирил и Методий получават значителна за времето си популярност, навлизат в религиозни проповеди и влияят в различна степен върху чешки, словашки и немски автори, които проявяват интерес към тази тема.

 

 

            Съч.:

o   Mercurius Moraviae memorabilium sive supplex caruceator... Olomucii, 1705, 29+111 p.;

o   Sacra Moraviae historia sive Vita SS. Cyrilli et Methudii. Solisbaci, 1710, 628+21 p.

 

            Лит.:

·       Jakubec J. Dějiny literatury české. Praha, 1911, p. 354, 403;

·       Hýsek M. Jan Jíři Středovský. — In: Z dějin české literatury. Sborník k šedesátinám Jaroslava Vlčka. Praha, 1920, p. 115;

·       Jakubec J. Dějiny literatury české. 1. Praha, 1929, p. 898—899, 913;

·       Masarikův slovník naučný. Praha, 1932, p. 1008;

·       Vašica J. Cyrilometodějství v české literatuře. — In: Strážce tradice. Arnu Novákovi na památku. Praha-Olomouc, 1940, p. 98—103;

·       Dějiny české literatury. 1. Starší česká literatura. Praha, 1959, p. 465, 471, 483;

·       Kopecký M. Cyrilometodějská tradice v starší české literatuře. — Magna Moravia, p. 576—578, 580, 583, 585.

 

Иван Павлов

 

 

    (80). СТУДИЙСКИ МАНАСТИР, Студион — манастир в Цариград, възникнал в средата на V в., по време на управлението на имп. Лъв I (457—474). Негов основател е римският патриций и консуларий Студий, известен във виз. литература като Роман Студит. През 463 Студий построява храм, посветен на св. Йоан Предтеча и Кръстител, около който възниква манастирът. Първи негови обитатели са монасите акимити (постоянно, денонощно молещи се) — разпространено по това време в околностите на столицата движение на иноци подвижници.

 

През целия виз. период С. м. е измежду най-бележитите обители в империята и е широко известен сред православния християнски свят. В епохата на иконоборството той става крепост на иконопочитателите и пример за манастирски ред и дисциплина. С. м. е едно от образователните средища във виз. столица. През неговата школа преминават много виз. и чуждестранни богослови и книжовници. По данни от IX—X в., които се потвърждават и през XI в. от Ана Комнина в нейното съчинение „Алексиада“, С. м. е притежавал богата библиотека от ценни кодекси: богослужебна книжнина, богословски трактати, полемични съчинения и др.

 

Виз. императори се отнасят с подчертано внимание към С. м. Всяка година владетелското семейство извършва церемониално поклонничество, подробно описано в трактата на Константин VII Багренородни (913—959) „De сегеmoniis“. В йерархията на Цариградската патриаршия, както личи от актовете на Седмия вселенски събор (786/787), игуменът на С. м. се подписва пръв в групата на епископите. Високият ранг на манастира се потвърждава няколко века по-късно в грамота на Цариградската патриаршия от 1381, която поставя неговия игумен на първо място сред архимандритите. В периода 842—1204 от 43 цариградски патриарси двама са избрани от братството на С. м.: Антоний III Студит (974—979) и Алексий IV Студит (1025—1043).

 

Престижното място на С. м. сред столичните обители го прави предпочитано последно убежище на свалени или доброволно напуснали престола императори — Михаил V Калафат (1041—1042), Исак I Комнин (1057—1059), доброволно оттеглил се от властта и подтикнат да приеме пострижение от съпругата си Екатерина, най-голямата дъщеря на бълг. цар Иван-Владислав (1015—1018),

 

 

774

 

Михаил VII Дука (1071—1078) и неговия приемник Никифор III Вотаниат (1078—1081).

 

По време на иконоборската криза (726—843) С. м. се превръща във всепризнат център на иконопочитанието. В него се пишат трактати в защита на иконите и се планира пропагандата срещу правителствената политика. При Константин V Копроним (741—775), когато са най-силните гонения срещу иконопочитателите, монасите са прокудени, а голяма част от съхранените в обителта икони — изгорени. Част от иноците се преселват на п-в Крим и задълго запазват статута на манастира майка, което по-късно оказва влияние при устройството на много руски манастири.

 

Безспорно най-бележитият представител на студийското братство и негов дългогодишен игумен е Теодор Студит, канонизиран за светец. През цялото Средновековие дейността и значимостта на манастира се свързват с неговото име. Между многото произведения на Теодор Студит особено внимание заслужава съставеният от него манастирски типик (устав), станал образец за множество други обители в православния Изток. Сръбският архиепископ Сава (1219—1235) го изучава внимателно, за да го използва в устройството на Сръбската църква. Приложение на неговите правила има в Б-я и Русия, за което свидетелстват слав. преписи на устава от XII—XIII в. В Русия правилата на С. м. ок. 1070 са въведени от Теодосий Печерски в Киево-Печерската лавра, откъдето се разпространяват по другите руски манастири. В устава се посочват редица прагматични подробности от монашеското всекидневие. Теодор Студит обръща специално внимание на културата на монасите. В обстановка на всеобщо отрицание на монашеството в периода на иконоборството той препоръчва доброто образование, за да могат монасите да преписват книги и ръкописи, които да се разпращат по всички краища на империята. Уставът поставя началото на книжовна традиция, която в бъдеще става отличителен белег на студийското братство. В изворите са запазени достатъчно сведения, които потвърждават и практическите занимания на монасите, препоръчани в устава. С. м. е разполагал с имоти, обработвани от иноците — лозя, овощни градини, мелници и пасища. Известно е също, че е притежавал работилници за обработка на кожи, за ювелирни произведения и най-вече за производство на ключове. Стопанската дейност на манастира е позволявала по време на големи църковни празници да стават панаири, които са го обогатявали. Със събраните средства се е подпомагала книжовната дейност, попълвала се е библиотеката. Има предположения, че в С. м. е изработено минускулното писмо, характерно със специфичен буквопис и множество лигатури. Минускулът се възприема и се разпространява широко, тъй като позволява да се пише по-бързо и да се пести площта за писане. Категорични данни за съставянето на минускула в С. м. няма, но най-ранните минускулни кодекси се свързват с него (т. нар. Евангелие на Порфирий Успенски от 835, смятано за автограф на Николай Изповедник, сборник съчинения на Псевдо-Дионисий Ареопагит и др.). Освен това в Студийския устав има подробни обяснения за този начин на писане.

 

След X в. С. м., както и повечето столични обители, отстъпва първенството си на манастирите в Олимп, Мала Азия, и особено на възмогващите се манастири на п-в Атон. Независимо от помръкналата слава неговата популярност се запазва и през XI в., за което свидетелства специалното посещение на папските легати през 1054 преди великата схизма между двете църкви. Никита Ститат, монах от манастира, година преди това написва съчинение, насочено срещу отклоненията на „латинската ерес“.

 

 

775

 

По настояване на кардинал Хумберт — водач на римската делегация, и под давление на императорския двор Ститат е принуден да се отрече от съчинението си.

 

Като важно книжовно средище С. м. оказва влияние и върху духовния живот в Б-я. Има основание да се предполага, че при съставянето на своя Завет Иван Рилски използва устава на Теодор Студит. Повече данни за връзки на бълг. книжовници със С. м. има от XIII в., когато вероятно са преведени словата на Теодор Студит, както и препоръките му за монашеския живот. В библиотеката на С. м. работи Евтимий, бъдещият патриарх на Търновград. Там той попълва богословските си познания и може би превежда от гръцки Житието на св. Теодосий Търновски от патриарх Калист I (1350—1353). По-добре документирано е руското присъствие в манастира, което подсказва аналогии и по отношение на българите — главно поради по-старата традиция на книжовните им взаимоотношения с Византия. През 1200, няколко години преди разрушаването на С. м. от кръстоносците, интересни сведения дава посетилият манастира новгородски архиепископ Антоний, който го представя като светиня за православието, с „богата сбирка от книги и сияйни икони“. Антоний съобщава и за една любопитна подробност в живота на манастира: в деня на св. Теодор се изнасяла дрехата, с която бил облечен, когато иконоборците го мъчели, и се слагала върху неговия гроб.

 

При влизането на кръстоносците в столицата през апр. 1204 С. м. е разграбен и обезлюден. Територията му се превръща в пустош и дълго време е използвана за пасище. Монасите се приютяват в Манганския манастир, близо до Големия дворец. След реставрацията на Византия Палеолозите възвръщат предишното положение на манастира. Пръв акт на височайше внимание е посещението на Михаил VIII Палеолог (1259—1282) в деня на влизането му в столицата (15 авг. 1261). Посрещнат тържествено от народа с иконата на св. Богородица Одигитрия, за която преданието разказва, че била нарисувана от евангелиста Лука, той посещава манастира пеш, „като християнин и император“, след което се отправя за тържествена служба в църквата „Света София“. Възстановителните работи в С. м. са започнати през 1293 от Константин, брат на имп. Андроник II Палеолог (1282—1328). Обителта възвръща част от блясъка си и продължава да се развива като книжовно средище.

 

Сведения за състоянието на манастира през XIII и първата половина на XIV в. са оставили руски пътешественици. През 1348—1349 Стефан Новгородец заварва в С. м. двама свои съграждани — Иван и Добрила, отишли там, за да преписват книги и да се обучават на граматика. В манастира работи и бълг. църковен деец Киприан, преди да оглави Руската църква (1389). По данни на Атанасий Висоцки, основател на Серпуховския манастир, в С. м. са пребивавали неколцина руски книжовници, които подготвяли книги за страната си.

 

Скоро след превземането на Константинопол (май 1453) от султан Мехмед II Фатих (1451—1481) манастирът е превърнат в дервишко теке, наричано Емир яхър джамиси. Независимо от това известността на С. м. вълнува западните християни дори век след закриването му. Пратеникът на френския крал Франциск I (1515—1547) Пер Жил, пристигнал в Цариград да търси грц. ръкописи, специално посещава и описва бившия манастир. През XVI в. манастирът е обновен от кримския хан Девелт Гирей, който живее дълго време в двора на султан Сюлейман II (1520—1566). Той запазва напълно голяма част от сградите и екстериора.

 

През епохата на османското владичество С. м. е посещаван неколкократно

 

 

776

 

от руски интелектуалци, които в пътните си бележки представят изменящата се картина на бившата обител. Вътрешната украса на стария храм джамия, братските килии, дворът и прилежащите постройки постепенно са пригодени за нуждите на турския бит. От някогашното великолепие остават дузина колони и малко подови мозайки; стенните украси и фреските са напълно заличени от дебел пласт гипсово-варово покритие. Част от тях и гробът на св. Теодор Студит са разкрити от оглавяващия Руския археол. инст. в Константинопол Ф. И. Успенски през 1903—1906.

 

 

            Лит.:

·       Μаi А. Nova Patrum Bibliotheca. 5. Romae, 1849, 4, p. 111—125;

·       Descriptio Constitutionis monasterii Studii. — PG, 99, col. 1704—1720;

·       In omnibus sancissimo Petri Patrum luminari Luminarum. Domino meo, Domino beatissimo papae Alexandriae, Theodorus minimus presbyter et praepositus Studii. — PG, 99, col. 1156—1160;

·       Sancti Theodori Studitae. Testamentum. — PG, 99, col. 1813—1824;

·       Творения преподобного Феодора Студита. 1. СПб., 1867, с. 43—44;

·       Путешествие новгородского архиепископа Антония в Царьград в конце 12-го столетия. СПб., 1872, стлб. 102—103;

·       Одинцов Н. Порядок общественного и частного богослужения в древней России до XVI века. Церковно-историческое исследование. СПб., 1881, с. 33—53;

·       Дмитриевский А. Богослужение в русской церкви за первые пять веков. — ПС, 1882, 2, с. 346—373;

·       Мансветов И. Церковный устав (типик). Его образование и судьба в греческой и русской церкви. М., 1885, с. 83—88;

·       Энциклопедический словарь Брокгауз-Ефрон. 31. СПб., 1901, с. 852—853;

·       Творения преподобного отца нашего и исповедника Феодора Студита в русском переводе. 2. СПб., 1908, с. 822—830;

·       Van Millingen A. Byzantine Churches in Constantinople. Their History and Architecture. London, 1912, p. 35—61;

·       Ebersоll J., A. Thiers. Les églises de Constantinople. Paris, 1913, p. 3—18;

·       Доброклонc кий A. Преподобный Феодор, исповедник и игумен Студийский. 1—2. Одесса, 1913—1914;

·       Dvornik F. Les slaves, Byzance et Rome au IXe siècle. Paris, 1925, p. 101;

·       Гошев Ив. Правилата на Студийския манастир. — ГСУбф, 17, 1940, с. 1—74;

·       Antoniadis-Bibicou H. Recherches sur les douanes à Byzance. Paris, 1963, p. 251—253;

·       Дуйчев Ив. Центры византийско-славянского общения и сотрудничества. — ТОДРЛ, 19, 1963, с. 112—119;

·       Ἐλεόπоυλоς N. X. Ἡ βιβλιοθήκη καὶ τὸ βιβλιογραφικὸν ἐργαστήριον τῆς Μονῆς τῶν Στουδίου. Ἀθῆναι, 1967, 115 p.;

·       Janin R. La géographie ecclésiastique de l’empire byzantin. 3. Les églises et les monastères. Paris, 1969, p. 430—440;

·       Müller-Wiener W. Bildlexikon zur Topographie Istanbuls. Tübingen, 1977, p. 147—152;

·       Ђурић В. Свети Сава и сликарство његовог доба. — В: Међународни научни скуп Сава Немањић — свети Сава. Историја и предање. Београд, 1979, с. 251—255;

·       Августин архим. (Никитин). Студийският манастир и Русия. — ДК, 69, 1989, 2, с. 11—18;

·       Христианство. Энциклопедический словарь. 2. М., 1995, с. 647—648;

·       Пентковский А. Типикон патриарха Алексия Студита в Византии и на Руси. М., 2001, 430 с.;

·       Пентковский А. Студийский устав и уставы студийской традиции. — Журнал Московской патриархии, 2001, 5, с. 69—80.

 

Георги Бакалов

 

 

    (81). СУПРАСЪЛСКИ СБОРНИК — старобълг. кирилски паметник от X—XI в. Като тип е чети-миней за м. март, съчетан с триоден панегирик (пасхален). С. с. е най-обемистият от запазените старобълг. ръкописи (285 л.). Открит е през 1823 в Супрасълския манастир в Полша от М. К. Бобровски. Той го изпраща на части на Б. Копитар за проучване. След смъртта на Копитар първите 118 л., намирали се у него, постъпват в Университетската библиотека в Любляна, където се пазят до днес (сигн. Cod. Кор. 2). Следващите 16 л., купени от А. Ф. Бичков през 1856, от 1947 са притежание на РНБ (сигн. Q. п. I. 72). Останалите 151 л. след смъртта на Бобровски се озовават в библиотеката на графовете Замойски. Тази т. нар. Варшавска част през Втората световна война (1939—1945) изчезва; по-късно е открита в САЩ и е върната в Полша (1968); намира се в Националната библиотека във Варшава (сигн. БО3.201).

 

Пръв съобщава за С. с. А. X. Востоков (1825 и 1826). Фр. Миклошич издава Люблянската част на паметника по преписа на Копитар (1851). През 1904 излиза ново критическо издание, подготвено от С. Н. Северянов въз основа на сравнение с оригинала; взети са под внимание и бележките и поправките към изданието на Миклошич. Изданието на Северянов

 

 

777

 

(преиздадено фототипно в Грац, 1956) е придружено от палеографски и езиков коментар. Първото бълг. издание на С. с. е осъществено от Й. Заимов и М. Капалдо (1982—1983). В него освен старобълг. текст, възпроизведен по изданието на Северянов, се съдържат още снимки от всички страници на оригинала в естествена големина и паралелни грц. текстове към отделните четива, разположени срещу съответната старобълг. страница.

 

Проучванията върху С. с. започват с описание на палеографските и правописните му особености (Востоков, И. И. Срезневски, А. Бем, И. Паплонски, П. А. Лавровски, А. А. Кочубински, Ф. Пастърнек, А. Лескин, П. Дилс). Изследователи на неговата фонетика са Лескин, В. Ягич, В. Вондрак, Н. ван Вейк, С. П. Обнорски, К. Майер; на морфологията на паметника — Р. Шолвин, Вондрак, Й. Курц, О. Видеман, Ван Вейк, Ст. Слонски, Майер, Д. Иванова-Мирчева, А. де Йонг; на синтаксиса — З. Витох, А. Г. Руднев, Е. Дограмаджиева, А. Минчева, Р. Златанова ; на лексиката — Вондрак, В. Облак, Ван Вейк, Н. Дурново, А. Ваян, Майер, С. М. Кулбакин, Е. Метелская, К. Мирчев, Р. Айцетмюлер, Ю. С. Откупшчиков. Заслуга за издирването на грц. извори на С. с. имат Р. Абихт, X. Ф. Шмид, К. Райхелт, О. Гебхард, Й. Гайн, В. Людке, Р. Траутман, Р. Клостерман, Айцетмюлер, Капалдо. Най-подробните анализи на преводите от грц. език в С. с. са направени от Лескин и Майер. Отделни четива са проучени текстологически в сравнение с грц. източници и с други старобълг. преводи на същите грц. текстове от А. Н. Попов, Ягич, Ст. Ившич, Курц, Й. Вайс, Ван Вейк, Ваян, Айцетмюлер, Е. Блахова, Иванова-Мирчева, Ж. Икономова. Най-пълното цялостно проучване на С. с. (графика, фонетика, морфология, синтаксис, лексика, отношение към грц. извори, възникване и групи текстове) принадлежи на А. Маргулиес (1927). Неговият труд, както и индексът на думите в С. с., съставен от Майер (1935), са основа за по-нататъшното изследване на ръкописа.

 

Супрасълският сборник, XXI в.

 

С. с. е писан на добре обработен пергамент, на места толкова тънък, че буквите прозират на обратната страна на листа. Полето на няколко листа е отрязано, при което са засегнати крайните букви на отделни редове, останали без начало и без край. Запазените 37 тетради (кватериони) включват 48 статии. Началото на първата (за 4 март) е загубено. Северянов смята, че от статията липсва един лист. Вероятно са загубени и листовете, съдържали четивата за 1—3 март. При третата статия са загубени два листа (между с. 36 и 37 на изданието от 1982—1983). Липсва краят на 11-ата и началото на 12-ата статия. Северянов приема, че е изгубен един лист, но Маргулиес предполага, че между с. 154 и 155 на изданието липсват повече листове,

 

 

778

 

може би дори една или две тетради, тъй като 11-ата статия е четиво за 13 март, 12-ата и 13-ата не са свързани с определен ден на календара, а 14-ата е четиво за 19 март. В С. с. има и други липси — между 166 и 167, 170 и 171, 236 и 237, 568 и 569 с. на изданието. Липсата на четива за 8, 27 и 28 март Капалдо (1980, с. 210) обяснява не със загубени листове, а с влияние на грц. оригинал, от който е превеждано.

 

Листовете на С. с. имат среден размер (31 x 23 см), а текстовият блок е с размери 23 х 15 см. Почти целият С. с. е писан от един книжовник — Ретко, оставил името си в приписка (с. 207 от изданието), поради което паметникът се нарича и Ретков сборник. Северянов намира още един, а Маргулиес — още два почерка. Освен две приписки на Ретко в С. с. има и няколко по-късни бележки, както и по-късни рисунки на фигури. На много места в ръкописа ъ от Ретковия текст е преправен на ь чрез махане на горната лява част на буквата. На с. 85.16 е нанесено епентетично л на мястото на ь. Северянов категорично смята тези промени за вторични, късни и не ги отразява в разчетения текст, а ги отбелязва в коментара. Целта му е да представи С. с. в първоначалния му вид.

 

Главите в ръкописа се отделят със заставка, заглавие с по-дребни букви и голям, обикновено рисуван инициал в лявото поле, който се спуска няколко реда надолу. Заставките и инициалите са от геометрично-плетеничен тип с растителни мотиви. Според А. Джурова (1981, с. 22) инициалите в С. с. се отличават с яснота и простота. Характерна е вътрешната разработка на хастите, разнообразяването им чрез конструктивни възли в средата или чрез архитектурни основи и антаблемени в долната част. Орнаментът не е апликиран към буквите, а е включен органично в конструкцията им. На с. 33 в долното поле има киноварна инициална буква Б, чиято хаста представлява профил на глава, обърната наляво.

 

Според палеографските си особености С. с. е образец на ранна кирилица. Писан е с прав едър устав, разположен над линията на реда. Размерът на буквите е 3—4 мм, страницата има по 28—30 реда. Срещат се написания на букви, чиито горни части се издават над реда (ъ, ъı, т, ч, ѣ), и алограми широко о и с.

 

В четиминейната част на С. с. са включени четива за всеки ден, главно жития на мъченици от дометафрастов тип. Материалът е разположен в календарен ред — от 4 март до 31 март (първата част); от Лазаровден до Томина неделя (втората част); още три жития са прибавени след панегиричната (хомилетичната) част. За някои празници са поместени повече от едно произведение. В четиминейната част са включени и похвални слова за съответните неподвижни годишни празници. Четивата са превод от грц. език. Житията произхождат от различни календарни и некалендарни сборници. Повечето от словата (похвални слова и хомилии) са от Йоан Златоуст или му се приписват; едно е от Василий Велики и едно — от патриарх Фотий. Грц. оригинали на някои творби все още не са известни.

 

Тъй като сборник с такъв състав не е открит във виз. литература, приема се, че С. с. е съставен на старобълг. почва. По произход той не е хомогенен. Преводите са от различно време. В хомилетичната част преобладават архаичните преводи, възхождащи към Кирило-Методиевата традиция, а в житийната (мартироложката) част — преславските преводи. При преписването на хомилетичните части в С. с. (или в някой междинен, недостигнал до наше време ръкопис, който е служел за подложка на сборника) те са били подложени на редакция, която се е изразила в замяна на някои архаични думи и форми с по-нови синоними, типични за

 

 

779

 

Преславското книжовно средище (Иванова-Мирчева, 1980, с. 83). Маргулиес дели хомилиите на две групи — А- и Б-хомилии. По-старинни са А-хомилиите. Те са повече преписвани и затова повече променени. Това обяснява съжителството на архаични и нови черти в тях. Преводът на Б-хомилиите е по-нов. Най-късен, естествен и свободен е преводът на житията. Според Маргулиес непосредствената подложка на С. с. е кирилска, но някои части възхождат към глаголически оригинал. Ван Вейк (1926) разграничава повече групи хомилии.

 

Някои от статиите в С. с. са поместени и в други старобълг. и среднобълг. ръкописи — Клоц. сб., Германовия сборник, Михановичевия хомилиар, Ягичевия златоуст, а също и в руския Успенски сборник.

 

            Правопис и фонетика. Паметникът е двуеров. Употребяват се ı-а, ѥ, два знака за голяма носовка — ѫ и ѭ, и три знака за малка носовка — след съгласни, ѧ и ѩ след гласни, както и надредни знаци. Редовете, писани от втория (и третия ?) писач, имат други правописни особености: употребява се само знак за малък ер (с едно изключение — 131.27), знак ѧ вместо след съгласни, отсъстват йотувани гласни (с едно изключение след епентетично л — 131.29), липсват и надредни знаци. Сборникът се характеризира с написание шт и отсъствие на африката (знакът ѕ се употребява само с числена стойност 6). Ижица се пише срещу гръцки υ, ι, а на няколко места и вместо оу. Θ има звукова стойност т; по-рядкото графично съответствие φ се дължи на смесване под влияние на близките начертания на двете букви в глаголицата, което говори за глаголическа подложка.

 

Както в другите старобълг. паметници, така и в С. с. се наблюдава непоследователност в употребата на еровете. Въпреки че се пишат, слабите ерове са изпаднали в диалекта на преписвача. Там силният ъ > ъ, силният ь също > ъ. С това С. с. се очертава като типичен източнобълг. паметник. Преходът на силния ь в е, както и други особености, произхождат от източниците, от които С. с. е съставен. Ь количествено преобладава над ъ. При сонантните р, л преобладават написанията ръ, ль. След гласна преобладава ѭ, а след мека сонорна съгласна — ѫ. В С. с. е засвидетелстван най-ранният случай на развой на голямата носовка в еров вокал — мьчими 151.14 (сег. страдателно причастие от глагола мѫчити). Има изолирани примери за преход > е. След меко л’ и н’ се наблюдава колебание между ı-а и ѣ, а след р̑ — между ı-а, ѣ и а. Написанията ѣ вместо ı-а могат да се тълкуват като следи от глаголическа подложка. Това се потвърждава от случаите, когато ѣ стои след епентетично л — също старинно явление в паметника. След затвърдели съгласни има примери за преход ѣ > а, напр. бесадамъ 363.23. Е на етимологичното място на ѥ също се обяснява с влияние на глаголическа подложка. След предните гласни и, ѣ, ь написанието е вм. ѥ се дължи на това, че мекостта се съдържа в предходната съгласна и йотацията на е няма нужда да бъде отбелязвана. Колебанието между начални е и ѥ при едни и същи думи според Дурново (1925) се дължи на двуяко произношение в два различни диалекта, намерило отражение в С. с. Засвидетелстван е преходът ъı > и (бивъша 323.19 вм. бъıв-). Мекостта на съгласните не се отбелязва винаги, което Маргулиес обяснява с тенденция в паметника към депалатализация. Епентетичното л произхожда от различните източници, от които сборникът е компилиран. На езика на Ретко то не е присъщо и затова на много места е отпаднало при преписването. Фактът, че при едни и същи думи в едни и същи глави то ту се пише, ту се изпуска, говори, че дори в подложките употребата му е била разколебана.

 

 

780

 

            Морфологични особености. В склонението на съществителните има смесване на падежни окончания от различни основи: о- и ŭ-, о- и jo-, о- и s-основи. При консонантните основи се смесват окончанията за някои падежи — вин. форма се използва понякога като им. пад., смесват се окочанията за род., дат. и мест. пад. При съществителните от ср. р. на -нѥ в твор. пад. ед. ч. се забелязва колебание между окончание — иѥмь и -иимь. Сложните форми на прилагателните имат облик -ааго, -оуоумоу, -ѣѣмь и често са контрахирани.

 

Cer. истор. време се употребява освен срещу грц. сег. истор. време и независимо от грц. език (Дограмаджиева, 1966). В С. с. се среща само един случай на употреба на прост аорист — в’ьскр’ьсѫ 471.4. Характерен е по-новият тип аорист на -хъ. С. с. се отличава от другите старобълг. паметници по рядката употреба на аористни форми с разширение -тъ. Контрахираните имперфектни форми, както и контрахираните прилагателни са типичните облици за езика на Ретко. Перфектът се образува със и без глагол-копула. Сложно бъдеще време се образува с помощните глаголи хотѣти и имѣти. Просто бъдеще време се изразява с форми за сег. вр. не само на глаголи от свършен, но и от несв. вид.

 

Миналите деятелни причастия на -ивъ (по-новият тип, присъщи на езика на Ретко) преобладават над архаичните образувания с -jь, които произхождат от източниците на С. с.

 

Между житийната и хомилетичната част на С. с. съществуват някои морфологични разлики. Най-съществената от тях е, че в житията надделяват миналите деятелни причастия, завършващи на -въ, а в хомилиите — на jь. Известни отлики има и между различните по произход слова. Подробности за предаването на грц. оригинал на славянски в морфологично отношение се съдържат в изследването на Маргулиес.

 

            Синтактични особености. Като цяло в хомилетичната част на С. с. има повече старинни форми, отколкото в житийната. Но в синтактично отношение езикът на хомилиите, особено на А-хомилиите, е обновен при преписването. В тях са по-чести по-новите езикови явления: дат. притежателен пад., енклитични дателни форми на личните местоимения и на възвратното местоимение, превод на членувания грц. инфинитив и на членуваните причастия с подчинени изречения с иже, ѥже. В Б-хомилиите тези явления са разпространени по-ограничено.

 

Маргулиес посочва случаи на синтактично свободен превод — на грц. хипотактични изречения със старобълг. паратактични и обратно — на грц. паратактични със старобълг. хипотактични. Изследването на сложните съчинени изречения в старобълг. език, направено от Дограмаджиева на основата на С. с. (1968), показва, че: 1. През старобълг. период сложното съчинено изречение не е стабилизирано, но в него вече са налице чертите, които с известни преобразувания се пазят и до днес. 2. В С. с. е налице свободен подход към грц. съответствия. Той се изразява в подбора на съюзните средства, вмъкването на съюз без наличието на съюзен елемент в гръцки, превеждане на грц. сложно съставно изречение със старобълг. сложно съчинено изречение (най-вече в житийната част), вербализация на номинални конструкции, което довежда до възникване на ново изречение (също в житийните текстове), предаване на смисъла на фразата, без да се превеждат един по един лексикалните елементи. Влиянието на грц. синтаксис се проявява там, където то е действало успоредно на бълг. синтактични тенденции и където е възниквала нужда от обогатяване на синтактичната система.

 

Типична за С. с. е вариативността на съюзните средства. За това е допринесъл

 

 

781

 

и сборният му характер. Основните съюзни средства се срещат във всички негови части. Второстепенните варианти дават възможност да се установят композиционните съставки на С. с. и отношенията между тях. Разпределението на частите в зависимост от използваните съюзи съвпада в основни линии с разпределението, направено от Маргулиес. Началните жития и А-хомилиите са централни части на С. с. Те стоят най-близо помежду си. Най-обособени са Епифаниевата хомилия (№ 40) и второто слово за Благовещение (№ 21) (Дограмаджиева Е. Обстоятелствените изречения в книжовния старобългарски език. С., 1984).

 

            Лексиката на С. с. е много богата. Някои от старобълг. думи са познати само от него. В досегашните изследвания на лексиката са застъпени два подхода — изследване на проби от различни части на текста и подробен анализ на отделни глави, дори на отделни думи. Усилията на изследователите са били насочени към установяване на речниковите пластове в паметника, за да се определи произходът на частите му по време и място. Грц. думи термини не са преведени в частите, които произхождат от по-старинни оригинали — хомилиите за Христовото погребение, за Възкресението, за Пасха, за Светли понеделник и за Томина неделя. Дело на преславски книжовници са преводите на житията на мъченици и на хомилиите от Лазаровден до Велики петък, както и трите жития в края на С. с. В тях грц. думи термини се превеждат (Ив. Добрев, 1978, 1981). Между четивата съществува известна разлика и по отношение на използването на по-архаични и по-нови лексикални синоними. Хомилиите и лексикално са по-архаични от житията. Сравнението с грц. съответствия на думите по тематични групи и по синонимии гнезда довежда Маргулиес до заключението, че при превода е станало известно опростяване на грц. текст.

 

Въпросът за етническата принадлежност на паметника е окончателно решен. С. с. е възникнал в Б-я. По-старата хипотеза на Вондрак, Ягич и Облак, застъпвана и по-късно от И. Бърбулеску (1937), че С. с. е написан на север от Дунав, в Дакия, където си дават среща бълг., словашки и украински езикови особености, е в противоречие с точното издание на текста от Северянов и изчерпателното изследване на Маргулиес. Доводите на Бърбулеску са отхвърлени от Е. Врабие (1971). Заключението на Маргулиес е: преводите на отделните четива са възникнали през първата половина на X в., дело са на българи, първоначално са писани на глаголица. Минали през различни преписи, те са събрани от един редактор, също българин, в сборник. Във вида, в който е познат, С. с. е преписан от Ретко (ок. 1010) в западната част на Източна България, вероятно близо до Панагюрище. Точната локализация на паметника би била много смела и засега е недоказуема.

 

 

            Изд.:

o   Miklosich Fr. Monumenta linguae palaeoslovenicae e codice Suprasliensi. Vindobonae, 1851, 456 p.;

o   Fischer O. Codex Suprasliensis. Im Aufträge der Petersburger Akademie. Laibach, 1896, 236 Photographseiten;

o   Северьянов С. H. Супрасльская рукопись. СПб., 1904 (Памятники старославянского языка, 2., 1), 570 с. (фототипно изд. Graz, 1956);

o   Marguliés A. Der altkirchenslavische Codex Suprasliensis. Heidelberg, 1927, 15+253 + 15 p.;

o   Супрасълски или Ретков сборник. Увод и коментар на старобългарския текст Й. Заимов. Подбор и коментар на гръцкия текст М. Капалдо. 1. С., 1982, 564 с.; 2. С., 1983, 602 с.

 

            Лит.:

·       Востоков А. X. Известие о вновь открытых древних словенских рукописях (о Супрасльской рукописи). — Библиографические листы, 1825, 14, с. 189—200 (същото в: Филологические наблюдения А. X. Востокова. СПб., 1865, с. 156—164);

·       Востоков А. X. Дополнения и поправки к известию о Супрасльской рукописи XI века. — Библиографические листы, 1826, 36, с. 533—537 (същото в: Филологические наблюдения А. X. Востокова. СПб., 1865, с. 164—167);

·       Бычков А. Известие о Супрасльской рукописи XI века. — ПИАН по РЯС, 5, 1856, с. 335—336;

·       Срезневский И. И. Древние славянские памятники юсового письма (С описанием их и с замечаниями об особенностях их правописания и языка). 4. Супрасльская рукопись. — СОРЯС, 3, 1868, 1, с. 27—36; 2, с. 174—186, 225—240;

 

 

782

 

·       Бэм А. Историкофилологическое исследование о Супрасльской рукописи. — Филологические записки, 8, 1869, 1, с. 1—44;

·       Паплонский И. И. Известие о Супрасльской рукописи (с примечаниями П. Лавровского). — Варшавские университетские известия, 4, 1872, с. 1—5;

·       Gеiller L. Starobulharská fonologie se stálým zřetelem k jazyku litevskému. Praha, 1873, p. 82—89;

·       Vondrák V. Zur Kritik der altslovenischen Denkmale. Wien, 1886, 44 p.;

·       Бобpовский П. О. Судьба Супрасльской рукописи. — ЖМНП, 253, 1887, с. 268—311; 254, 1887, с. 79—102;

·       Бобровский П. О. Дополнение к статье „Судьба Супрасльской рукописи“. — ЖМНП, 254, 1887, с. 307— 315;

·       Попов Н. К вопросу о Супрасльской рукописи. — ЖМНП, 254, 1887, с. 304—306;

·       Бобровский П. О. Еще заметка о Супрасльской рукописи. — ЖМНП, 256, 1888, с. 339—347;

·       Vondrák V. Über einige orthographische und lexikalische Eigentümlichkeiten des Codex Suprasliensis im Verhältnis zu den anderen altslovenischen Denkmälern. Wien, 1891, 44 p.;

·       Zivier E. Studien über den Codex Suprasliensis. 1. Breslau, 1892, 26+38 p.; 2. Kattowitz, 1899, 45 p.;

·       Abicht R. Quellennachweise zum Codex Suprasliensis. — ASPh, 15, 1893, p. 321—337; 16, 1894, p. 140—153; 18, 1896, p. 138—155 [Abicht R., H. Schmidt]; 20, 1898, p. 181—200 [Abicht R., C. Reichell];

·       Oblak V. Zur Würdigung des Altslovenischen. 1. Codex Suprasliensis. — ASPh, 15, 1893, p. 338—348;

·       Abicht R., H. Schmidt. Martyrium der XLIII Märtyrer zu Amorium. — ASPH, 18, 1896, p. 190—192;

·       Von Gebhardt O. Das Martyrium des heiligen Pionius. — ASPh, 18, 1896, p. 156—171;

·       Von der Ghеуn J. Das Martyrium des S. Sabinus. — ASPh, 18, 1896, p. 182—189;

·       Schmidt H. Martyrium des Kondratus. — ASPh, 18, 1896, p. 172—182;

·       Кочубинский А. О Супрасльской рукописи. 1—2. — ИОРЯС, 2, 1897, с. 1143—1148;

·       Pastrnek Fr. О rukopise Supraslském. — LF, 24, 1897, p. 96—109;

·       Abicht R., H. Schmidt. Martyrium des St. Dometius. — ASPh, 21, 1899, p. 44—49;

·       Leskien A. Die Vokale ъ und ь im Codex Suprasliensis. — ASPh, 27, 1905, p. 481—513;

·       Leskien A. Zur Kritik des altkirchenslavischen Codex Suprasliensis. 1.-2. — Abhandlungen der K. Sächsischen Gesellschaft der Wissenschaftler. Philosophisch-historische Klasse, 27, 1909, p. 445—465; 28, 1910, p. 3—26;

·       Pintar L. Die Absendung des Codex Suprasliensis aus Laibach nach Wien im Jahre 1850. — ASPh, 32, 1911, p. 622—625;

·       Обнорский С. П. Глухие в сочетании с плавными в Супрасльской рукописи. — ИОРЯС, 17, 1912, 4, с. 333—384;

·       Обнорский С. П. Судьба j-та (i̯) в Супрасльской рукописи. — ИОРЯС, 17, 1912, 3, с. 242—255;

·       Lüdtke W. Das Martyrium des Basiliscus. -ASPh, 35, 1914, p. 44—51;

·       Kurtz E. Hagiographische Lesefrüchte. 5. -6. — Byzantinisch-neugriechische Jahrbücher, 4, 1923, p. 277—281;

·       Дурново H. H. К вопросу о древнейших переводах на старославянский язык библейских текстов. Супрасльская рукопись. — ИОРЯС, 30, 1925, с. 353—429;

·       Ivšić St. Ostaci staroslovenskih prijevoda u hrvatskoj glagoljskoj književnosti. Hrvatski glagoljski fragment „Mučenja 40 mučenika“ iz 13 vijeka. — In: Zbornik kralja Tomislava. U spomen tisućugodišnjice hrvatskoga kraljevstva. Zagreb, 1925, p. 451—508;

·       Van Wijk N. Zur Komposition des altkirchenslavischen Codex Suprasliensis. Amsterdam, 1925, 61 p. (Mededeelingen der Koninklijke akademie van wetenschappen, 59, ser. А, 1925, p. 81—141);

·       Van Wijk N. Zur Vorgeschichte zweier altkirchenslavischen Denkmäler. 1. Suprasliensis. — ASPh, 40, 1926, p. 266—271;

·       Diels P. Zur Schreibung des Codex Suprasliensis. — ASPh, 41, 1927, p. 115—116;

·       Jaszuński S. Supraśl. — PF, 12, 1927, p. 152—164;

·       Обнорский С. П. „Беглое“ В в Супрасльской рукописи. — В: Сборник статей в честь академика А. И. Соболевского. СПб., 1928, с. 418—422;

·       Meyer К. Der Wechsel von ě und ja im Codex Suprasliensis. — In: Symbolae grammaticae in honorem Ioannis Rozwadowski. 2. Cracoviae, 1928, p. 193—203;

·       Van Wijk N. War Klemens der Übersetzer der No 21 des Codex Suprasliensis? — В: Юбілейний збірник на пошану академика М. С. Грушевського. 2. Київ, 1928, с. 178—184;

·       Van Wijk N. Zur Herkunft dreier Legenden des Codex Suprasliensis. — ASPh, 42, 1929, p. 289—295;

·       Trautmann R., R. Klostermann. Drei griechische Texte zum Codex Suprasliensis. 1. Das Martyrium von Paulus und Juliana. 2. Das Martyrium von Konon dem Isaurier. 3. Das Leben Jakobs des Mönchs. — ZSPh, 11, 1934, p. 1—21, 299—324; 12, 1935, p. 277—294;

·       Meyer K. Altkirchenslavisch-griechisches Wörterbuch des Codex Suprasliensis. Glückstadt-Hamburg, 1935, 12+302 p.;

·       Trautmann R., R. Klostermann. Noch ein griechischer Text zum Codex Suprasliensis. — ZSPh, 13, 1936, p. 337—341;

·       Вărbulescu J. Jarăşi despre Savina kniga şi Codex Suprasliensis in Dacia Traiană. — Archiva Societami istorico-filologice din Jaşi, 44, 1937, p. 59—75;

·       Klostermann R. Zum Codex Suprasliensis. — Kyrios, 2, 1937, p. 70—75;

·       Van Wijk N. Die älteste kirchenslavische Übersetzung der Homilie Εἰς τὸν εὐαγγελισμὸν τῆς ὑπεραγίας Θεοτόκου. — Bsl, 7, 1937—1938, p. 108—123;

·       Μеyer K. Altkirchenslavische Studien. 1. Fehlübersetzungen im Codex Suprasliensis. Halle, 1939, 6+33 р.;

·       Куљбакин С. M. Лексичке студије. Хомилије Супраслског зборника. — ГСАН, 182, други разред, 92, 1940, с. 9—24;

·       Витох З. За богатството на сложното съставно изречение в Супрасълския сборник (Няколко думи към проблема). — СпБАН, 71, Клон историко-филологичен, 34, 1950, с. 29—44;

·       Ryšánek F. Příspěvek ke kritice a výkladu sborníku Supraslského. — In: Studie a práce lingvističke. 1. Na počet šedesátých narozenin akademika Bohuslava Havránka. Praha, 1954, p. 152—153;

·       Aitzetmüller R. Kulturkundliches aus dem Codex Suprasliensis. — In: Festschrift für Max Vasmer zum 70. Geburtstag am 28. Februar 1956. Wiesbaden, 1956, p. 23—27;

 

 

783

 

·       Vaillant A. Les citations des Ecritures dans le Suprasliensis et le Clozianus. — SR, 10, 1957, p. 34—40;

·       Метельская E. Лексика Cynрасльской рукописи. Автореферат на канд. дисертация. Минск, 1958, 15 с.;

·       Мирчев К. Има ли глагол мъчати в Супрасълския сборник. — БЕ, 8, 1958, 1, с. 50—51;

·       Vaillant A. L’Homélie d’Epiphane sur l’ensevellisement du Christ. Texte vieux-slave, texte grec et traduction française. — RSslI, 3, 1958, p. 5—101;

·       Aitzetmüller R. Die altbulgarische Übersetzung der Vita s. Pauli Simplicis. — WSl, 5, 1960, p. 225—232;

·       Мирчев К. Към българската историческа лексикология [II]. 3. Старобълг. скѫдель и неговите по-късни заместници. — БЕ, 11, 1961, 3, с. 248;

·       Fermeglia G. Contributi alla sintassi slava. — Rendiconti dell’Instituto Lombardo di scienze e lettere. Classe di lettere e scienze morali e storiche, 95, 1961, p. 443—452;

·       Мирчев K. Към българската историческа лексикология [IV]. 8. съноузьнь. 9. розвънъı. — БЕ, 13, 1963, 3, с. 255—257;

·       Откупщиков Ю. С. О слове стьгдь в Супрасльской рукописи. — В: Вопросы теории и истории языка. Л., 1963, с. 218—219;

·       Bláhová Е. Homilie Clozianu а Homiliaře Mihanovičova. — Slavia, 32, 1963, p. 1—16;

·       Благовa Э. Гомилии Супрасльского и Успенского сборников. — В: Исследования источников по истории русского языка и письменности. М., 1966, с. 77—86;

·       Дограмаджиева Е. Към въпроса за praesens historicum в старобългарски език. — БЕ, 16, 1966, 2, с. 122—128;

·       Aitzetmüller R. Die griechische Vorlage der abg. Vita s. Pauli Simplicis. — In: Orbis scriptus Dmitrij Tschižewskij zum 70. Geburtstag. München, 1966, p. 49—52;

·       Birnbaum H. Zu Suprasliensis 187, 29 — 188, 9. — ScS, 12, 1966, p. 87—95;

·       Bláhová E. Staroslověnský překlad Epifanovy homilie. — Bulletin Ústavu ruského jazyka a literatury, 10, 1966, p. 53—59;

·       Fermeglia G. Note critiche al testo del Codex Suprasliensis. — Rendiconti dell’Instituto Lombardo di scienze e lettere. Classe di lettere e scienze morali e storiche, 100, 1966, p. 423—434;

·       Aitzetmüller R. Eine russisch-kirchenslavische Parallelhandschrift zum aksl. Codex Suprasliensis. Materialien zu dessen Textgestalt. — AnzSPh, 2, 1967, p. 48—66; 3, 1969, p. 102—117; 4, 1970, р. 72—82; 7, 1974, p. 92—108;

·       Дограмаджиева Е. Предаване на гръцки хипотаксис със старобългарски паратаксис. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 393—398;

·       Дограмаджиева Е. Структура на старобългарското сложно съчинено изречение. С., 1968, 206 с.;

·       Иванова-Мирчева Д. Хомилиарът на Миханович. — ИИБЕ, 16, 1968, с. 381—391;

·       Иванова-Мирчева Д. Из новобългарския хомилиар (Новооткрити преводи). — ККФ 1, с. 309—314;

·       Иванова-Мирчева Д. Непознат вариант от старобългарския превод на Μαρτύριον τῶν ἀγίων καὶ ἐνδοξων τεσσαράκοντα μαρτύρων τῶν ἐν Σεβαστείᾳ μαρτυρησάντων. — ИИБЕ, 17, 1969, с. 51—103;

·       Pуxлова С. Из наблюдений над употреблением редуцированных гласных в Супрасльской рукописи. — Вестник студентского научного общества Казанского университета, 1969, 2—3, с. 127—130;

·       Bláhová Е. Die erste altkirchenslavische Übersetzung der Chrysostomus Homilie Ἐκ Θαυμάτων ἐπὶ τὰ Θαύματα. — AnzSPh, 3, 1969, p. 74—101;

·       Bláhová Ε. Příspěvek ke zkoumání staroslověnských homiletických textů. Trojí překlad chrysostomovy homilie o Jidášově zradě. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 1971, p. 49—64;

·       Bláhová E. Vznik homileticke časti kodexu Suprasl’ského. — In: Palaeoslovenica. Sborník odděleni srovnávací slovanské jazykovědy Ústavu jazyků a literatur ČSAV. Praha, 1971, p. 7—27;

·       Vrabie E. Au fost copiate „Sawina kniga“ şi „Codex Suprasliensis“ în Dacia Traiană? — SCL, 22, 1971, 2, p. 185—198;

·       Amsede Jоng H. The Meaning of the Finite Verb Forms in the Old Church Slavonic Codex Suprasliensis. The Hague-Paris, 1974, 228 p.;

·       Иванова-Мирчева Д., Ж. Икономова. Хомилията на Епифаний за слизането в ада (Неизвестен старобългарски превод). С., 1975, 213 с.;

·       Боева Л. О житиях Супрасльского сборника. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, р. 60—71;

·       Добрев И. Гръцките думи в Супрасълския сборник и втората редакция на старобългарските богослужебни книги. — БЕ, 28, 1978, 2, с. 89—98;

·       Думитреску М. Соотношение средств и моделей словообразования в Супрасльском сборнике. — Universitatea din Bucureşti. Facultatea de limbi şi literaturi straine, Catedra de filologie rusa, 1978, p. 5—10;

·       Capaldo M. Zur linguistischen Betrachtungsweise der Komposition des Kodex Suprasliensis (Die Passio der vierzig Märtyrer von Sebaste). — In: Contributi italiani airVIII Congresso internazionale degli slavisti, Zagreb-Ljubljana 1978. Roma, 1978, p. 23—60;

·       Keipert H. Лисии — ein abzuänderndes Lemma im altkirchenslavischen Wörterbuch. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 2, p. 66—69;

·       Milev A. Über die altbulgarischen Übersetzungen im Codex Suprasliensis. — Palaeobulgarica, 2, 1978, 3, p. 51—59;

·       Куeв К. Съдбата на старобългарските ръкописи през вековете. С., 1979, с. 159—163;

·       Иванова-Мирчева Д. Архаичен препис на слово № 21 от Супрасълския сборник. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език. Сборник в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев. С., 1979, с. 177—181;

·       Иванова-Мирчева Д. Супрасълският сборник и старобългарските преводачески школи. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник. С., 1980, с. 80—86;

·       Капалдо М. За състава на Супрасълския сборник. — В: Проучвания върху Супрасълския сборник. С., 1980, с. 208—216;

·       Трбојевић Д. Деклинација грчких именица мушког рода у старословенским нејеванђеоским текстовима (Супрасаљски зборник). — Археографски прилози, 2, 1980, с. 119—144;

·       Проучвания върху Супрасълския сборник, старобългарски паметник от X век. Доклади и разисквания пред Първи международен симпозиум за Супрасълския сборник, 28—30 септември 1977, Шумен. С., 1980, 220 с.;

·       Джурова А. 1000 години българска ръкописна книга. С., 1981, с. 21—22, ил. 33—34;

 

 

784

 

·       Добрев Ив. Агиографската реформа на Симеон Метафраст и съставът на Супрасълския сборник. — Старобългарска литература, 10, с. 16—38;

·       Malingoudis Ph. Zu einigen Verfassungstermini des Codex Suprasliensis. — Cyrillomethodianum, 5, 1981, p. 197—201;

·       Мошиньски Л. Способы перевода греческих словообразований с отрицательной представкой ἀ- в старославянской Супрасльской рукописи. — Cyrillomethodianum, 6, р. 81—97;

·       Trbojević D. The Declension of Greek Masculine Names in the Codex Suprasliensis. Thessaloniki, 1982 (Association hellénique d’études slaves, 4), 205 p.;

·       Гeоpгиев В. Старобългарското лично име Ретъко. — БЕ, 33, 1983, 3, с. 212—213 (същото в: Георгиев В. Проблеми на българския език. С., 1985, с. 239—240);

·       Иванова-Мавродинова В., Л. Мавродинова. За украсата на Супрасълския сборник. — В: Литературознание и фолклористика. В чест на 70-годишнината на акад. Петър Динеков. С., 1983, с. 165—174;

·       Мъжлекова М. За някои прилагателни и наречия от Супрасълския сборник, употребявани днес в българските териториални говори. — В: Славистични проучвания. Сборник в чест на IX международен славистичен конгрес. Великотърновски университет „Кирил и Методий“. С., 1983, с. 37—46;

·       Lunt H. One OCS Translation or Two? On the Suprasliensis and Related Sborniki. — WSl, 28, 1983, p. 225—249;

·       Дунков Д. Супрасълският сборник и етапите в развитието на преславската редакция на старобългарските книги. — ЕЛ, 40, 1985, 5, с. 11—20;

·       Рáсlоvá I. Сопрасълски или Ретков сборник — Codex Suprasliensis. Einleitung und Kommentar zum altbulgarischen Text von J. Zaimov. Vorbereitung und Kommentar zum griechischen Text von M. Capaldo (рец.). — Bsl, 46, 1985, p. 203—205;

·       Иванов С. К историко-культурной интерпретации старославянских переводов с греческого (по данным житий Супрасльского сборника). — СС, 1988, 1, с. 55—60;

·       Peňáz P. Kodex Supraslský o pošetilosti a fíkovníku. — Slavia, 57, 1988, p. 264—267;

·       Гиндин Л. К переводческой традиции Кирилло-Мефодиевской школы (Супр. 376. 6—11). — В: Втори международен конгрес по българистика. Доклади. 21. Кирилометодиевистика. Симпозиум. С., 1989, с. 63—70;

·       Дунков Д. Наблюдения върху състава на Супрасълския сборник. — ЕЛ, 45, 1990, 4, с. 25—34;

·       Мирчева Е. Още веднъж по въпроса за старобългарските преводи на Словото за четиридесетте мъченици от Севастия. — Palaeobulgarica, 16, 1992, 4, p. 17—26;

·       Петков П. Два превода на Житието на Григорий Велики. — Palaeobulgarica, 17, 1993, 3, р. 27—35;

·       Лабынцев Ю. А., Л. Л. Щавинская. Изучение церковнославянской книжной традиции в рамках международного исследовательского проекта „Slavia Orthodoxa et Slavia Romana“. Взаимодействие славянских культур: духовная культура Подляшья. — Славяноведение, 1994, 5, с. 103—111;

·       Нiмчук В. В. Про похождения Супрасльського рукопису. — Мовознавство, 1994, 6, с. 3—12; 1995, 1, с. 35—44;

·       Švábova J. Starozákonní citáty v kodexu Supraslském ve srovnání s nejstaršími dochovanými parimejníky. — Slavia, 63, 1994, p. 207—218;

·       Moszуński L. Dwie starosłowiańskie „Pochwały 40 męczenników“: oryginalny utwór św. Klemensa z Ochrydy i ses. przekład greckiego tekstu św. Bazylego włączony do tzw. Kodeksu Supraskiego. — В: Светите Климент и Наум Охридски и придонесот на Охридскиот духовен центар за словенска просвета и култура. Прилози од научен собир одржан на 13—15 септември 1993. Скопје, 1995, с. 99—113;

·       Мирчева Е. Прояви на Преславската преводаческа и редакторска школа в слово № 21 от Супрасълския сборник. — Palaeobulgarica, 21, 1997, 1, р. 85—90;

·       Самойлова Н. Преславская лексика в евангельских цитатах Супрасльского сборника. — Palaeobulgarica, 21, 1997, 1, р. 85—90;

·       Иванова-Мавродинова В., Л. Мавродинова. Украсата на старобългарските ръкописи до края на XI век. — В: Кирило-Методиевски студии. 12. С., 1999, с. 48—54;

·       Мъжлекова М., А. Петрова. Глаголите от четвърто спрежение от Супрасълския сборник в сравнение с данните на другите старобългарски ръкописи. — В: Българистични проучвания. Международен семинар по български език и култура, Велико Търново, 18—19 август 1998. Велико Търново, 1999, с. 17—36;

·       Kеipеrt Н. Nochmals zur Kontaminationsproblematik in Nr. 5 des „Codex Suprasliensis“. — PF, 44, 1999, p. 275—280;

·       Švábova J. Charakteristika jazyka starozákonních citátů kodexu Supraslského ve vztahu k nejstarším dochovaným parimejníkům. — In: Acta palaeoslavica. 1. Sofia, 2000, p. 93—100;

·       Панайотов В. Бележката в Супрасълския сборник. — В: Преславска книжовна школа. 6. С., 2002, с. 210—219.

 

Лидия Стефова

 

 

    (82). СЪКРОВИЩЕ ОТ НАГ СЕНТ МИКЛОШ — 23 съда, намерени през 1799 в с. Наг Сент Миклош (дн. с. Сън Никулау Маре, Банат, Румъния) от селянина Неру Вуин. Съхранява се в Музея за история на изкуството във Виена. Съдовете са изработени от злато 18—22 карата (само рогът за пиене е от злато 12 карата). Общото им тегло е 9924.98 гр. При изследванията се спазва номерацията, дадена от първите проучватели. Съкровището съдържа: седем кани (1—7), овален поднос (8), четири чаши за окачване на колан (9, 10, 20, 21), две конусовидни чаши (11, 12), две чаши със столче (22, 23),

 

 

785

 

три купи с волски глави (13, 14, 18), две патери (15, 16), един ритон (17), една дълбока купа (19). По стила на изработката си те могат да бъдат разпределени в пет групи: I група — кани 3, 4, купа 18; II група — кани 1, 2, 5, 6, чаши 22, 23; III група — кана 7, поднос 8, чаши 11, 12; IV група — съдове 13, 14, 15, 16, 19—21; V група — чаши 9 и 10. Всички са ковани от златен лист и са съставени от отделни споени части. Украсата им е изпълнена чрез изчукване и гравиране.

 

Кана от съкровището от Наг Сент Миклош

 

Каните се свързват с ранносредновековни съдове от метал, глина или стъкло в Предния Изток, Северен Кавказ, степната област на Северното Черноморие. Кана 7 има форма, позната в Сасанидски Иран и Византия ок. VI—VII в. и у арабите през IX в. Формата на поднос 8 е известна от Античността (от Римската империя и Предния Изток). Но плоската дръжка, дълбоките канелюри и орнаментираният бордюр напомнят вътрешноазиатски прототипове, създадени под иранско влияние. Съдове 9, 10, 20, 21 също имат връзка с късноантичните традиции, запазени във Византия. Начинът на окачване с тока към ремъците на колан показва номадския бит на притежателя им. Чашите 11 и 12 приличат на глинени съдове от аварски (VII—VIII в.) или старобълг. (IX—X в.) произход. Рядка и особена е формата на купите със скулптирани животински глави в единия край; купите, изглежда, имат обредна функция и са употребявани за възлияния. Въпреки някои ирански черти в украсата на купите 13 и 14, точният произход на тази форма не е установен. Смята се, че техен далечен прототип са съдове със скулптирани животински глави от Китай или от Средна Азия. Патери 15, 16 пазят антична римска форма. Украсата им е свързана с предноазиатска, елинистическа среда, трансформирана през Средновековието и характерна за ранното виз. изкуство. Ритонът (рогът за пиене) е съд, използван в Античността. Формата му е позната от Ранното средновековие и е разпространена сред варварите, свързани с Византия. Неин аналог се открива в предполагаемия гроб на хан Кубрат (находките от Малая Перешчепина). Купа 19 има аналози в произведенията на Сасанидски Иран и тюркска Средна Азия. Емайлът в украсата ѝ я свързва с традициите на Кавказ и Византия. Формата на чашите със столче 22 и 23 идва от античното Средиземноморие и е широко разпространена почти през цялото Средновековие.

 

Съдовете от първата група се отличават с преобладаваща гравирана украса и с предимно геометричен орнамент. Спирала по телата им огражда полета, запълнени с прост изчукан орнамент. Купа 18 има елементарна украса от нагънати плоски повърхности.

 

 

786

 

Във втората група слабо орнаментирани с палмети и розети са кани 1 и 5, кана 6 е с плоска спирала по тялото; богато украсена е кана 2. Върху тялото ѝ в четири медальона са изобразени конник, влачещ пленник; царски лов; гола женска фигура, носена от орел; кошута, нападната от грифон. Съдове 22 и 23 нямат украса. Третата група е сравнително единна в украсата. Кана 7 е богато украсена с изчукан растителен орнамент с вплетени животински фигури, митични същества и сцени. В двата медальона на плоските страни е представена гола мъжка фигура, носена от орел. В едната си ръка мъжът държи стилизирана клонка, а с другата поднася на орела широко отворена чаша. Такава е украсата и на поднос 8. Почти без украса са чаши 11 и 12. Четвъртата група има богата и претрупана украса. По характер на изработката е свързана с предидущата група. Съдовете са съставени от по няколко части. В украсата им е използван емайл. Орнаментите на петата група напомнят репертоара на съдовете 7 и 8, но по чашите има християнски символи (изкован на дъното кръст и около него грц. литургичен надпис).

 

В съкровището са отразени следните художествени концепции: предноазиатска — главно иранско-сасанидска; ранновизантийска с елементи от много стари антични мотиви; централноазиатско-тюркска. С ранни бълг. паметници на приложните изкуства (най-вече метални произведения) го свързва схематизираният и геометризиран растителен орнамент, оформен в ритмична и симетрична композиция. Мотиви, използвани в съкровището и в същите техники, се срещат в части за коланни украси и апликации от старобълг. центрове, в произведения на художествената обработка на костта и в мотиви на художествената керамика от Преслав. Античните по произход мотиви (кима, палмети, акант) са стилизирани в духа на преславската декоративна скулптура и сходните и произведения във виз. изкуство.

 

Особено внимание заслужават сцените с хора и животни върху кани 2 и 7. Те са тълкувани по различен начин, но несъмнено са свързани с предноазиатски и античен митологичен кръг на Източното Средиземноморие. Родината на някои от използваните сюжети е древна Гърция, а на други — Предна Азия. От двете страни на кана 7 е представено или отвличането на Ганимед от орела-Зевс, или, според други изследователи, митическата индийска птица Гаруда. Изображението върху кана 2 се тълкува като спускането на иранската богиня Анахита — покровителка на плодородието. Символиката на легендарните владетели, позната от произведенията на сасанидската иранска металопластика, може да бъде открита в човешките фигури, които яздят животни с човешки глави, опъват с две ръце надиплен воал или стрелят с лък по пантера (известна сцена на владетелски лов). Реалистичното изображение на тежковъоръжен конник, влачещ за косите пленник, показва триумф, характерен за ранното прабълг. изкуство (срв. Мадарския конник и рисунките графити по стените на бълг. столици), напомня и иконографията на триумфиращ римски император и победен аварски военачалник. По характер и подробности сцената се свързва с военния бит на българите между VIII—IX в. Въпреки че украсата на съдовете показва вкус към фантастичното, в нея не липсват и реалистични изображения на хора и животни. В някои от тях (щъркелите върху устието на кана 7) реализмът се съчетава с декоративността. Древни мотиви в украсата са: кентавър между ездачи, препускащи върху митически приказни животни (кана 7); грифон, нападащ кошута (кана 2, чаша 21); грифон (от дъното на чаша 20); пантери (върху поднос 8) и морски коне (патери 15 и 16).

 

 

787

 

Върху 13 съда от съкровището има надписи. Някои са изковани едновременно със съда (8, 21), други са гравирани по-късно (2—6, 11, 15—17, 22, 23), а върху част от съдовете има надписи и от двата вида (9, 10). Два надписа са грц. литургични (9, 10), един е първобълг. с грц. букви (21) — обичайна практика в ранносредновековната бълг. държава. Голяма група надписи са тюркски (гравирани и един изчукан) с рунически буквени знаци. Изследователите определят различно руните и датират и локализират съкровището в зависимост от хипотезите за фиксирания език. Ст. Младенов, Н. Мавродинов и др. ги смятат за прабългарски надписи (вероятно знаците бележат имена на притежатели или дарители на съдовете, а също и имена и титли на сановници в прабълг. йерархия, напр. боила). Други изследователи виждат в надписите доказателство, че съкровището е принадлежало на унгарския вожд Айтони (XI в.) (Г. Наги, Д. Дьорфи). Според унгарския изследовател Г. Немет надписите с рунически знаци са на печенежки език. Д. Чалан свързва надписите с руни с централноазиатските тюркски рунически писмености и достига до извода, че съкровището е от времето на унгарското завладяване на поречието на Средния Дунав. Напоследък е предложено и четене на руните на аварски (А. Ронаташ).

 

Хипотетичните датировки на съкровището са различни: от времето на унгарското завоевание (ок. 895), от времето на хуните или късните авари (оттам и едно от названията му — Съкровище на Атила), от ок. 800, когато районът е завладян от бълг. хан Крум. Освен с късноаварско-хунски или гепидски произход, съкровището се свързва още с аварско-български; смята се и за притежание на първите унгарски владетели. Датировката му се движи до XII в.

 

Първоначално съкровището е инвентаризирано и описано в издание на Императорските колекции от монети и старини във Виена. Вторият период в изследванията започва с работата на Й. Хампел, който поддържа ранната датировка на съкровището и идеята за разпределянето му в два сервиза, както и някои оригинални тълкувания. По-късно Хампел се коригира в полза на датировка от IX в. По същото време Наги се занимава с имената и титлите в надписите и смята, че съдовете са притежание на аваро-бълг. принцове от VIII—IX в. С тълкуването на сюжетите се занимава Г. Шупка, който ги свързва с източната митология и елинистичните влияния в Предния Изток. Шупка приема, че надписите са на старотюркски и че съкровището е произведение на синкретичната тюркска култура. Й. Счиговски го съотнася с кръга Месопотамия-Армения-Кавказ и с посоката към Централна Азия и Далечния Изток. А. Ригъл и П. Райнеке го свързват със завоюването на Трансилвания от бълг. ханове. Т. Хорват го съпоставя с късноаварската култура и го датира от военната кампания на Карл Велики (ок. 800). Н. Фетих се опитва да разшири доказателствата за тази хипотеза. Г. Фехер и авторът на най-значителното изследване досега — Н. Мавродинов, разглеждат съкровището на широка историко-културна основа, като изтъкват някои категорични доказателства за неговия бълг. произход. Ст. Ваклинов приема тяхната локализация и прибавя доказателства, почерпани от изследванията на старобълг. материална култура. Унгарският учен А. Алфьолди приема част от изводите на Мавродинов, но поставя под съмнение бълг. произход на съкровището, а неговият колега Дьорфи направо го определя като унгарско. Въз основа на находки от Велика Моравия Б. Сьоке смята, че съкровището е късноаварско. З. Кадар го датира между 700 и 900 и го свързва с унгарското завоевание. Г. Веконий. Диенеш, всеки със своя хипотеза, отнасят

 

 

788

 

съкровището към XI в. и дори към епохата на монголското завоевание.

 

Обобщаващо и детайлно изследване на С. Н. С. М. с анализ на всички досега известни мнения и проучвания и с нови данни прави Г. Ласло (1984). Той определя съдовете към два сервиза (условно наречени: на принца и на принцесата) и датира находката между времето на унгарското завоевание и 1000 г. (промеждутък от време, което позволява тя да се приеме за българска, аварска или унгарска). Ласло привежда широки културни паралели и с аварското метално производство. Важно за локализацията на съкровището може да се окаже сведението за брака на Арпадовия син с бълг. княгиня.

 

Без да се пренебрегват всички посочени мнения, в бълг. наука С. Н. С. М. се свързва с културата на прабълг. родова аристокрация през VII—IX в. В него са отразени далечни азиатски белези — под влиянието на иранското изкуство, при мощното въздействие на виз. култура, носителка на местни антични традиции. Съдовете са работени в различно време, вероятно откъм края на VII в. докъм средата на IX в., когато се извършва християнизацията на Б-я. Може би те са заровени в момент на опасност по границата на Западна България. Там е живяло прабълг. население, на което е била възложена охраната ѝ. Причина за това може да са били нашествията на угрите по Средния Дунав към края на IX в. Възможно е съкровището да е дело на майстори, познаващи традиции и източници от различен произход и работили за нуждите на прабълг. аристокрация по неин вкус и по нейни изисквания.

 

 

            Лит.:

·       Hampel J. Der Goldfund von Nagy-Szent-Miklós „Schatz des Attila“. Budapest, 1885, 190 p. (2 изд. Budapest, 1886, 190 p.);

·       Баласчев Г. Старобългарско съкровище. — Минало, 2, 1909, 5—6, с. 100—139;

·       Младенов Ст. Надписите на старобългарското съкровище от Nagy-Szent-Miklós (Банатско). — ГНАМ, 4, 1922—1925, с. 362—380;

·       Zimmermann Е. Н. Kunstgewerbe des frühen Mittelalters auf Grundlage des nachgelassenen Materials Alois Riegls. Wien, 1923, p. 79—106, ill. 31—47;

·       Младенов Ст. Първобългарско, а не печенежко е т. н. Атилово златно съкровище от Nagy-Szent-Miklós. — ГСУифф, 21, 1934—1935, с. 1—88;

·       Schüller Н. А Nagyszentmiklósi aranykincs ornamentkája. — Archeologiai ertesitö, 50, 1937, p. 116—131, 217—226;

·       Mavrodinov N. Le Tresor protobulgare de Nagyszentmiklós. Budapest, 1943, 232 p.;

·       Кondakov N. P. The Treasure of Nagyszentmiklós. — The Bulletine of the Byzantine Institute, 1, 1946, p. 7—13;

·       Fehér G. Тайна клада, найденного в с. Надьсенмиклош. Расшифровка греческих надписей. — Archeologiai ertesitö, 77, 1950, p. 34—46;

·       Аlföldi A. Etudes sur le trésor de Nagyszentmiklós. — Cahiers archéologique, 5, 1951, p. 123—149; 6, 1952, p. 43—54; 7, 1954, p. 61—67;

·       Maвродинов H. Старобългарското изкуство. Изкуство на първото българско царство. С., 1959, с. 115—132, фиг. 106—129;

·       Ваклинов Ст., М. Ваклинова. Съкровището от Надсентмиклош. С., 1983, 88 с.;

·       László G., I. Rácz. The Treasure of Nagyszentmiklós. Budapest, 1984, 184 p.;

·       Георгиев П. Религия и ритуал в съкровището от Наги сен Миклош. — В: Религия и изкуство в културната традиция на Европа. С., 1999, с. 90—101;

·       Михайлов Ст. Нови данни за прабългарския произход на златното съкровище от Наги Сент Миклош. — ИП, 55, 1999, 1—2, с. 105—112.

 

Маргарита Ваклинова

 

 

    (83). СЪРБИЯ през IХ и Х век. Сърбо-хърватските племена принадлежат към западния клон на южните славяни. Първоначално населяват Среднодунавската равнина отвъд Карпатите — Панония. Ок. 630, по време на виз.-аварската война, със съгласието на Византия се заселват в северозападната част на Балк. п-в. Империята ги използва като преграда против аварските нашествия и установява политическо влияние над тях. Този факт дълго време определя политиката на Византия към балк. славяни: докато славяните от бълг. група се настаняват на полуострова против волята на Византия и отношенията им с нея са враждебни, сърбо-хърватските племена получават за това нейното съгласие и са зависими от нея. Хърватите се установяват в северозападния ъгъл на Балк. п-в, а сърбите — югоизточно от тях. В писмените извори се споменават областите: Сърбия, Пагания

 

 

789

 

(Арента, Неретва), Захълмие (дн. Херцеговина), Требине, Конавле, Травуние и Дукля, на които съответстват имената на отделните племена — сърби, пагани (арентани, неретляни), захълмци, тервуниоти (травуняни), конавляни (каналити) и дукляни (диоклейци).

 

Историята на сръбските племена от VII до началото на IX в. е неясна поради липса на сведения. Виз. император и писател Константин VII Багренородни (913—959) говори за наличието сред тях на наследствена власт, като споменава имената на отделни техни първенци — Вишеслав, Радослав, Просигой и Властимир. През това време, както съобщава същият автор, сърбите живеят в мир с българите като добри съседи и признават зависимостта си от Византия, която владее Далматинското крайбрежие. През третото десетилетие на IX в. обаче, по времето на имп. Михаил II (820—829), сърбо-хърватските племена отхвърлят зависимостта си от Византия. Начело на отделните племена стоят жупани; политическо обединение още не е постигнато.

 

Създаването на държ. организация на сръбските племена е свързано с името на княз Властимир (ок. 820—855) и става по време на тригодишна война срещу Б-я. В писмените извори войната не е описана подробно, не се знае и кога избухва. Съобщава се само, че е водена по време на бълг. хан Пресиян (836— 852). Изглежда, че стълкновението е във връзка с българо-виз. конфликт през 837 и 838, когато бълг. войски навлизат в Беломорието и Македония. Тъй като не била в състояние да спре българите със сила, нито да отклони вниманието им с организираното бягство на виз. колонисти от отвъддунавските бълг. владения, Византия прибягва до помощта на сърбите. Поради това началото на българо-сръбския конфликт най-вероятно трябва да се отнесе към 839, а краят на военните стълкновения — към 841. След смъртта на княз Властимир властта в сръбските земи преминава в ръцете на синовете му Мутимир, Строимир и Гойник, които поделят територията на страната помежду си. Предполага се, че тримата братя са поддържали добри отношения както с Византия, така и с Б-я.

 

За С. се споменава две десетилетия по-късно също във връзка с военни действия срещу Б-я. Константин VII Багренородни съобщава, че един бълг. отряд начело с престолонаследника княз Владимир и 12 велики боляри навлиза в сръбските предели, но попада на засада и е пленен. Скоро обаче враждебните действия между двете страни са прекратени. Пленените българи са придружени от синовете на княз Мутимир (860—890) — Бран и Стефан, чак до границата, т. е. до град Раса, където бълг. княз Борис I (852—889) ги дарява богато, а те му подаряват двама роби, два сокола, две кучета и 80 кожуха. Размяната на подаръците означава сключване на мир и установяване на приятелски отношения между двете страни. В сведението за тази война не е посочена годината. Поради това в отделните изследвания тя се определя доста произволно в периода от 852 до 867, а от някои автори — и по-късно. Най-правдоподобно е войната да се свърже с 863, когато в Европ. югоизток противостоят две коалиции: от една страна, Б-я и Немското кралство, а от друга — Византия, Велика Моравия, С. и Хърватско. При това положение зад българо-сръбския конфликт отново трябва да се търси намесата на виз. дипломация.

 

Скоро след това става покръстването на сърбите. Проникването на християнството сред сръбските племена в областта Далмация започва през периода от 642 до 731; то е разпространявано от лат. свещеници от далматинските градове. Масовото му приемане в сръбските области се отнася към времето на виз.

 

 

790

 

имп. Василий I Македонянин (867—886) и се датира сравнително точно между 867 и 874.

 

Малко по-късно в С. избухва междуособна борба между синовете на княз Властимир. Най-големият — Мутимир, успява да се наложи, залавя в плен братята си Строимир и Гойник и ги изпраща на заточение в Б-я. Той задържа като заложник единствено Петър, син на Гойник. В Б-я Клонимир, син на Строимир, е оженен от княз Борис I за българка. Тези събития, конкретно описани от Константин VII Багренородни, несъмнено говорят за поддържане на добри отношения между Б-я и С. Същевременно те свидетелстват за сериозно бълг. политическо влияние в сръбския княжески двор. Княз Мутимир има трима сина — Прибислав (Първослав), Бран (Борен) и Стефан. След смъртта му го наследява най-големият — Прибислав. Само след една година започват междуособици. От Хърватско пристига синът на Гойник — Петър, който преди това е избягал там, и успява да вземе властта от Прибислав. Три години по-късно против княз Петър се надига вторият син на Гойник — Бран, но е победен, пленен и ослепен. След още две години, т.е. през 897/898, избягва от Б-я и Клонимир. Претендирайки за властта над сръбските предели, той стига с войската си до град Дръстник (югоизточно от Печ), но е победен и убит. Така княз Петър успява да стабилизира властта си над С. за две десетилетия. Той поддържа добри отношения с Византия и Б-я; бълг. владетел Симеон (893—927) му става дори кум. Б-я поддържа добри, съюзнически отношения и с княз Михаил Вишевич, владетел на Захълмие.

 

През 916, по време на изострения българо-виз. конфликт, виз. дипломация успява отново да вдигне сръбския княз против Б-я. На империята се удава да организира против Б-я голяма коалиция, в която влизат печенезите, сърбите и унгарците. За поведението на Петър Гойникович и за съюза му с Византия цар Симеон е предупреден от Михаил Вишевич. Затова скоро след разгрома на виз. войски в битката при р. Ахелой (917) бълг. войска начело с пълководците кавхан Теодор Сигрица и Мармаис навлиза в С. Петър Гойникович е заловен и отведен в Б-я, където умира в затвора. Вместо него на сръбския престол е поставен доведеният от Б-я Павел, син на Бран. Така от началото на 918 виз. влияние над С. е заменено с българско.

 

През 921, когато бълг. войски се намират под стените на Цариград, империята успява да отбие удара, като използва сърбите в тила на българите. Първоначално от Цариград изпращат с войска в С. княз Захарий, син на Прибислав, за да отнеме престола от своя братовчед Павел Бранович. Захарий обаче е победен и изпратен на заточение в Б-я. Скоро след това виз. дипломация успява да спечели на своя страна самия Павел Бранович и да го вдигне на борба против българите. Тогава княз Захарий пристига от Б-я с войска, побеждава Павел Бранович и заема сръбския престол. След една година, когато цар Симеон влиза във връзка с африканските араби за съвместни действия против Византия, на виз. дипломация за трети път се удава да вдигне сърбите против Б-я. През 923 княз Захарий се отмята от съюза си с българите и взема страната на Византия. От Б-я в С. е изпратен един отряд начело с кавхан Теодор Сигрица и Мармаис, но той попада в засада и е разбит, а главите на пълководците са изпратени на виз. император. През 924 нова бълг. войска начело с пълководците Книн, Имник и Ицвоклий навлиза в С. Тя води новия претендент за сръбския престол Чеслав, син на Клонимир. Захарий и една част от сръбските първенци потърсват спасение в Хърватско. Друга част от тях са пленени и отведени в Б-я. Над сръбските земи е установена бълг. политическа

 

 

791

 

власт. В бълг. плен е отведен и Чеслав. Веднага след смъртта на цар Симеон, още през 927, Чеслав избягва от Б-я и с виз. помощ успява да възстанови властта си над Рашка. При него идват и много сръбски първенци; едни избягват направо от Б-я в С., а други — през Византия. Така над сръбските земи отново се установява виз. влияние.

 

Сведенията за останалите сръбски области са крайно оскъдни. За Требине се съобщава, че през средата на IX в. жупан Крайна — син на Бела, се оженва за дъщерята на княз Властимир. От този брак се ражда Хвалимир, а негов син е Чучимир. В Захълмие в началото на X в. управлява Михаил Вишевич.

 

Племенното родство между българи и сърби, както и продължителното бълг. господство над сърбите оказват голямо влияние върху С. Мнозина сръбски първенци живеят в Б-я, други се сродяват с бълг. болярски родове, трети са родени в бълг. предели. Чрез тях в С. продължават да проникват християнството и бълг. писменост и книжнина. По-късно от Б-я в С. прониква и богомилството.

 

 

            Лит.:

·       Византиски извори за историју Југославије. 2. Београд, 1959, с. 46—65;

·       Константин Багрянородни. За сърбите и за страната, в която живеят. — ГИБИ, 5. С., 1964, с. 208—213;

·       История на България. 2. С., 1981, с. 160, 236, 289—292, 371;

·       Историја српског народа. 1. Београд, 1981, с. 145—169, 212—223, 230—245;

·       Новаковић Р. Где се налазила Србија од VII до XII века. Београд, 1981, с. 38—85;

·       Живковић Т. Словени и ромеи. Славизација на простору Србије од VII до XI века. Београд, 2000, с. 77—143.

 

Петър Петров