Областьта Мегленъ въ Македония Историко-етнографски прегледъ и народностни борби   Кирилъ Младеновъ   София, 1936   Сканове в .pdf файл (13.9 Мб). Взет от сайта www.strumski.com

 

   Предговоръ

1. История и етнография

2. Езикъ и народни обичаи
3. Църковно-училищенъ животъ
4. Революционни борби
 

   Фотографии/таблици:

- Областьта Мегленъ
- Таблица. Статистика на населението
- Таблица. Преселване на българитѣ. Преселване на власитѣ

- Мегленски моми въ свои народни носии
- Свадба въ с. Г. Ливада
- Отпразднуване Св. Св. Кирилъ и Методий въ с. Саракиново
- Въндо Гошевъ — (Стари Въндо)
- Иванчо Карасулски

 

Предговоръ

 

Планинитѣ раздѣлятъ Македония на много естествени области, всѣка отъ които се отличава съ свои не само географски, но и етнографски, битови, фолклорни и говорни особености. По отдѣлното проучване на всички тия области би допринесло много за общото изучване на Македония. За много отъ тѣхъ, обаче, се знае съвсемъ малко или сѫ познати само по име. Такава горе-долу е областьта Мегленъ.

 

Съ предлагания тукъ трудъ желая, отъ една страна, ако не запълня една празднина въ тоя родъ литература, поне да очертая нѣкои въпроси, върху които би могло да се напишатъ по-сериозни научни трудове, отъ друга страна - да изнеса нѣкои ценности, които се криятъ въ природата, историята, народописа, словесностьта на тая область и народностнитѣ борби, които мàлкото, но бурни мегленски българи водили въ защита на своето българско име и които сѫ скѫпи не само за мегленци, но и за всѣки българинъ.

 

Чувствувамъ се задълженъ да благодаря за моралното съдействие на всички, които ме улесниха въ събирането на материали или ми посочиха досежна литература; благодаря и на родолюбивитѣ мегленски българи отъ родното ми с. Лѣсково, които предварително дадоха своята материална подкрепа.

 

София, мартъ 1936.

 

---

 

Областьта Мегленъ

 

 

        1. История и етнография  

 

Рѣдко сѫ страни така благодатни, като областьта Мегленъ въ срѣдна Македония, между планинитѣ Кожухъ, Ниче и Паякъ, северно отъ гр. Воденъ. До преди десетина години и рѣдко можеше да се срещне такава етнографска, езикова и вѣрока смѣсица, каквато представяваше населението на сѫщата область. Низка котловина, заградена между планинитѣ и почти недостѫпна отъ други страни, освенъ презъ югоизточната врата по р. Мегленица, между склоноветѣ на пл. пл. Паякъ и Ниче, Мегленъ, следъ пославянчването на Балканския полуостровъ, е билъ постоянно поле на народностни борби и вѣрско езикови промѣни. Въ тая область сѫ намирали отражение всички вѣрски и народностни сътресения, които презъ вѣковетѣ съпѫтствували българското племе.

 

До днесъ, обаче, тоя кѫтъ на Македония не е билъ предметъ на нѣкакво специално проучване отъ страна на нашъ учень. И за това известията за Мегленъ, или както въ повечето случаи у насъ го наричатъ Мъгленъ, сѫ се изчерпвали само въ нѣкои мимоходни бележки на нашия етнографъ В. Кънчевъ, както чуждитѣ историци и етнографи К. Иречекъ, А. Ф. Гилфердингъ и др.

 

Въ 1892 г. излѣзе единъ трудъ на нѣмския ученъ, по-сетнешенъ професоръ, Г. Вайгандъ върху езика и нрава на мегленскитѣ власи и едно кратко описание на оная часть отъ Мегленъ, която се населява отъ власитѣ или както самиятъ Г. Вайгандъ я нарича Влахо Мегленъ. [1] Нѣкои отъ впечатленията си отъ посещението на Мегленъ сѫщиятъ предаде и въ голѣмия си трудъ върху власитѣ въ Македония — Аромѫне —1894 г.

 

Въ 1889 г. славянскиятъ старинарь и фолклористъ Ст. Верковичъ въ С. Петербургъ издаде единъ трудъ съ статистически, топографски и етнографски сведения върху Македония. [2] Тукъ срѣщаме и едно прекрасно описание и на часть отъ селата въ Мегленско. [3] Но нито трудътъ на

 

 

1. Vlacho Meglen — D-r Gustav Weigand — Leipzig 1892.

 

2. Топографическо-этнографский очеркъ Македонии.

 

3. Споредъ признанието на съставителя това описание било доставено нему отъ сина на свещ. отецъ Ной отъ с. Лугунци презъ 1865 г.

 

 

4

 

Г. Вайгандъ, нито този на Ст. Верковича могатъ да ни дадатъ една пълна представа за тая така хубава и съ славно минало и богата македонска область. Като се вземе предвидъ и обстоятелството, че тия две книги сѫ рѣдкость, смѣтамъ че допълвамъ една празднина въ нашето народознание съ предлагания очеркъ върху тая область съ огледъ на събитията настѫпили за Македония презъ по-ново време.

 

Върху названието на тази область не веднажъ съмъ се спиралт. Защото докато въ трудоветѣ на повечето наши учени е употрѣбено название Мъгленъ, мѣстното население, както и ученитѣ В. Кънчевъ [1], Г. Вайгандъ Цвийчъ [2] и др., които сѫ имали прѣки срещи съ метленци или сѫ посетили областьта, употрѣбяватъ название Мегленъ. Не можемъ да знаемъ дали други сѫ се спирали върху етимологията на това название. Но ако приемеме, че Мъгленъ произлиза отъ старобългарската дума мъгла, би трѣбвало и мѣстното население, което си има думата мъгла (мъгливо време) да казва Мъгленъ. Това ме накара да потърся друго нѣкакво обяснение и въ речника на голѣмия славистъ Францъ Миклошичъ (Miclosich) [3] намѣрихъ думата мегленъ съ значение горещо, знойно, сѫщо така мегленанинъ за означения житель на тая българска покрайнина. Областьта наистина е една отъ най-горещитѣ въ Македония. Следователно, намъ се струва по-правдоподобно названието Мегленъ. [4] Турцитѣ бѣха преименоували областьта. Наричаха я Караджова, така както и днесъ е означавана въ нѣкои гръцки карти. Още френскиятъ консулски представитель въ Солунъ Кузиниери, посетилъ южна Македония презъ 1815 г., употрѣбява название Караджова или Караджа-оваси, което превежда на френски Contrée-noir — Черна-страна. [5] Погрѣшно нѣкои наши учени сподѣлятъ това мнение. Най-цвѣтущата страна на Македония да носи такова злокобно име! Забравя се, че черно на турски значи кара (cara), а караджѫ (caracı) значи харамийско (хайдушко). Отъ сливането на дветѣ думи караджѫ (caracı) и ова (ova) — долина

 

 

1. Македония-етногр. и статистика стр. 51 сл.

 

2. Основе за географију и геологију Македоније и старе Србије — Ј. Цвијић — Београд 1906.

 

3. Lexicon — Palaeoslovenico — graeco — latinum.

 

4. На гръцки както, на руски гласи Μογλένα (Μογλαινα) и Моглена.

 

Въ сборника на братя Миладинови п. 643 срѣщаме дума Мегленъ като име на вѣтъръ: Повѣй ми, повѣй, ветре Меглене! По море силенъ, по поле ладенъ.

 

5. Voyage dans la Macédoine par Consinéry — Paris 1831 1. vol. р. 83.

 

 

5

 

се е получило Караджова — Харамийска (Хайдушка) долина. Нѣщо, което е едно ценно указание за живота на населението ѝ презъ вѣковетѣ на турското владичество.

 

Областьта Мегленъ има видъ на затворена котловина. Отъ югъ и юго-истокъ е заградена отъ пл. Ниче. Мѫчно проходимиятъ Сборски проходъ, който на западъ свързва Мегленъ съ Морихово отдѣля Ниче отъ пл. Кожухъ. Кожухъ загражда Мегленската котловина отъ западъ и сев.-западъ и чрезъ седловината Скриена (въ картитѣ погрѣшно Шкрене, а на гръцки Скра) се съединява съ пл. Паякъ, [1] която пъкъ загражда котловината отъ истокъ. Всички тия планини сѫ покрити съ гори и пасбища. Отъ началото на месецъ май до септемврий по тѣхъ пасатъ стада отъ кози, овци, крави и коне. По върховетѣ на Ниче и Кожухъ снѣгътъ се топи едва къмъ Петровдень, а понѣкога дочаква новъ снѣгъ. Жителитѣ на околнитѣ села лѣте отъ тукъ взиматъ снѣгъ и го продаватъ за разхлаждане по пазарищата.

 

Отъ изворитѣ Бешъ-бунаръ въ северната часть на Паякъ извира малката Ошанска рѣка, която тече край самото с. Ошине, гдето върти нѣколко воденици. При мѣствостьта Пунте-петкаля (Петковъ мостъ) рѣката извива въ югоистокъ и край селата Лугунци и Бериславци увеличена тече право на югъ презъ вдадината между Кожухъ и Паякъ. При село Нѫте се намира мочурливо мѣсто, чийто води се отичатъ въ сѫщата рѣка, която вече се назовава Мегленица. Отъ Кожухъ надъ с. Тушимъ извира р. Бързей, която се влива сѫщо въ Мегленица. На югъ последната пресичайки котловината прибира водитѣ още на р. Порой, комто извира отъ Ниче и край с. Сборско лудо се спуща къмъ Севренското и Неорско полета. Отъ Пожарския балканъ на Ниче извиратъ рѣкитѣ Църна и Топлица. Сѫщитѣ преди да се влѣятъ въ Мегленица край с. Пожарско и Тресино въртятъ много воденици и валевици. По на югъ все отъ Ниче извиратъ р. Бѣлица и р. Жегриво. Отъ планината Паякъ отъ околноститѣ на с. Лѣсково извиратъ р. Концутъ и Градещната рѣка. И едната и другата, лѣте преди да достигнатъ до р. Мегленица, пресъхватъ. Близу до с. Бериславци, на югъ, извира една доста многоводна рѣка, която на около стотина крачки наново се скрива подъ земята. Споредъ народното

 

 

1. За Паякъ вж. Мак. прегледъ г. 6 кн. 1 — областьта Боймия, Хр. Шалдевъ.

 

 

6

 

Областьта Мегленъ.

 

 

7

 

повѣрие сѫщата рѣка наново извирала при с. Въдреще, Пазарско (Енидже-Вардарско). [1]

 

Всички тия рѣки преди да се влѣятъ въ Мегленица, лѣте се използуватъ за напояване на полето, благодарение, на което долината прилича на истинска градина. Презъ прохода между Паякъ и разклоненията на Ниче р. Мегленица минава въ Сланицата и се втича въ Пазарското езеро.

 

Въ подножието на Ниче при днешното с. Пожарско се намира топълъ лѣковитъ изворъ. Сега тукъ сѫ построени, така известнитѣ, Пожарски лѣковити бави, посещавани не само отѣ мегленци, а и отъ нуждаещи се отъ други области.

 

Цѣлата мегленска котловина е равна, широка около 4 часа и дълга около 6 часа съ повърхнина 933 км². Снѣгъ само въ рѣдки случаи или почти не пада. Сушата, която е често явление тукъ, благодарение на богатото напояване, не пречи на населението, както въ дъждовни години да бере редовно по две, а понѣкога и три жетви. Значителни вреди донася вѣтърътъ „грива", който често духа и кара жителитѣ на селата Нѫте, Лугунци и Бериславци да прибиратъ преждевременно посѣвитѣ си.

 

Както К. Иричекъ, така и рускиятъ историкъ Гилфердингъ съобщаватъ, че когато презъ втората половина на X. в. се е бразувало така нареченото Западно бълг. царство., комитътъ Никола Шишманъ въ 963 г. премѣстилъ своята столица отъ София (Срѣдецъ) въ тогавашния гр. Мегленъ, на чието име се назовава днесъ областьта. Наистина отъ тукъ столицата се пренася въ Воденъ, докато се установява въ гр. Охридъ. Но гр. Мегленъ и областьта му продължавали да бѫдатъ отъ голѣмо значение за живота на това царство. Нѣкои селищни имена каквито сѫ с. Цаконе, на 1/4 ч. отъ градчето Сѫботско, което напомня името на славянското племе цакони, село Севрене — отъ племето саверяни ни даватъ основание да предполагаме, че тѣхнитѣ основатели

 

 

1. Около това повѣрие сѫществува следното предание. — Веднажъ единъ пастиръ полюбопитствувалъ да види самата дупка, гдето се втича водата, и истървалъ своята мастагарка (карликъ, тояга). Водата понесла изтърваната мастагарка. Пастирътъ много се нажалилъ, защото въ нея приелъ спестенитѣ си пари. Следъ време този сѫщиятъ пастиръ се заелъ на работа на друго мѣсто, и веднажъ неговиятъ господарь го праща на воденицата при с. Въдреще. Въ ѫгьла на воденицата пастирътъ видѣлъ свеята мастагарка. Тогава воденичарьтъ му разказалъ, че като се рахождалъ край яза видѣлъ въ водата тая мастагарка и я прибралъ. Пастирътъ го помолилъ да му я продаде, и воденичарьтъ, незнаейки ценноститѣ, които се криятъ въ нея, му дава тая мастагарка. Зарадванъ пастирътъ разказва историята съ нея. Предъ воденичаря я счупва и изсипалъ всички скрити въ нея пари. Така се обяснявало, че водата, която се изгубва близу до с. Бериславци, наново се показва при с. Въдреще.

 

 

8

 

сѫ славяни. Пъкъ и фактътъ, че Никола Шишманъ пренася столицата си въ Мегленъ ни увѣрява, че тукъ живѣела една здрава славянно-българска маса. За славянитѣ ни напомня и твърде разпространеното въ Мегленско цвѣте перуника, посветено на славянокото божество Перунъ. Споредъ нѣкои източници, когато въ 972 т. пада подъ Византийска власть българското царство съ столица Преславъ, и почна да странствува българската патриаршия, последната къмъ 980 г. [1] за кратко време била избрала за свое седалище сѫщо гр. Метленъ. Така, че не може да има съмнение за българската принадлежность на жителитѣ на тая область презъ вѣковетѣ на Първото българско царство. При царуването на Самуила пр. Мегленъ и с. Нѫте, запазено до днесъ, наредъ съ София, Скопие, Прилепъ, Охридъ, Струмица, Мелникъ, Острово и Воденъ били едни отъ най-силнитѣ крепости, гдето били съсрѣдоточени главнитѣ български сили. Мегленъ се е управлявалъ отъ храбрия воевода Илица. Значението си на важна крепость Мегленъ е запазилъ почти до падането на Западното българско царство. Така, следъ злополучния край на Самуиловитѣ войски при Бѣласица — ослѣпяването имъ като на стотѣ души билъ оставенъ по единъ едноокъ да ги води, изправенъ предъ тази покъртителна гледка, Самуилъ вследствие силиото душевно сътресение пада въ несвесть и следъ нѣколко дни на 15 септемврий 1015 г., умира, една година следъ неговата смърть, при царуването на неговия синъ Гаврилъ въ 1015 г. Василий II (Българоубиецъ) праща войска начело съ опитнитѣ военоначалници Никифоръ Ксифиасъ и Константинъ Диогенъ, които да обсадятъ крепостьта Мегленъ. Воеводата Илица заедно съ други нѣкои царски велможи твърдо отбивали византийската обсада. Българитѣ тукъ сѫ се държали така храбро, щото станадо нужда посрѣдъ зима да дойде самъ императорътъ Василий II (Българоубиецъ) и да рѫководи обсадата. Той наредилъ да отбиятъ рѣката, която омивала стенитѣ на града и да подкопаятъ самитѣ стени. [2] По тоя начинъ била превзета крепостьта. Воеводата Илица, мегленски князъ, който до последната минута се държалъ храбро, билъ плененъ. Той заедно съ другитѣ велможи както и годното за орѫжие

 

 

1. Вж. Ив. Снѣгаровъ История на Охрид. Архиеп. т. I стр. 13.

 

2. Това ни дава основание да търсиме гр. Мегленъ нѣкѫде по брѣговетѣ на р. Мегленица. Недалечъ отъ с. Слатино, което се намира на лѣвия брѣгъ на рѣката, се издига една височина, на чийто връхъ има развалини отъ сгради, а околовръстъ личатъ основитѣ на стени. Твърде възможно е това да сѫ останки отъ стария гр. Мегленъ.

 

 

9

 

население били пратени нѣкѫде въ Армения, часть, отъ която по това време била подъ византийско владичество. Презъ сѫщия тоя вѣкъ се споменава и за преселването на арменци въ Мегленско, които принесли манихейската ересь. Наокоро следъ падането на Мегленъ пада и Нѫте. По такъвъ начинъ славната българска область, владѣнието на храбрия Илица, презъ 1015 г. пада подъ игото на Византия. Обаче, съ това не се е турило край на самостойното сѫществуване на българитѣ въ Мегленско. Действително до преди 1871 г., когато за първи пѫть въ книгата на руския църковенъ историкъ Евгений Кв. Голубинскій — Краткій очеркъ исторіи православныхъ церквей, издадена въ Москва, бѣха обнародвазди тритѣ златопечатни укази (хрисофули), нищо почти не се знаеше за сѫдбата на българската църква следъ падането на България подъ византийско робство, при все, че още въ 1855 год. въ единъ отъ трудоветѣ на ученитѣ Рали и Потли бѣ известена една часть отъ единия указъ. Обаче, обнародването на Голубински, а по-късно и преведени сѫщитѣ укази на български отъ нашия голѣмъ книжовникъ Маринъ Дриновъ въ трудоветѣ му по Българската църковна история [1], можаха да хвърлятъ обилна свѣтлина върху така значителния църковенъ въпросъ. Най-важното, което гръцкитѣ учени оспорватъ, е че Василий II (Българоубиецъ) утвърѫдава съ тия укази сѫществуването на самостойна Българска архиепископия съ седалище гр. Охридъ. Много ценни известия срѣщаме тукъ и върху Мегленъ. Още въ първия указъ отъ 1019 г. се утвърѫдава за епископско седалище гр. Мегленъ, който заедно съ Просекъ [2], Морихово [3], Цетина [4], Острово [5] и Заодрия [6] да иматъ 15 клирици (духовници) и 15 парици (църковници). Пространната Мегленска епархия говори за голѣмото значение, което се е отдавало на тоя градъ. До падането на второто Българско царство XIV в. за седалище на епархията се споменава все гр. Мегленъ. А по-късно къмъ XVIII в. това седалище се

 

 

1. Съчинения т. II. стр. 208—214.

 

2. Днешн. Демиръ капия, Гевгелийско.

 

3. Днешно Морихово, Тиквешко.

 

4. За това поселище нѣкои наши учени сѫ на мнение да го търсимъ негде на истокъ отъ Мегленъ. Други (вж. Новаковичъ Охр. Арх. у почетку. XI в.) опредѣлятъ негде къмъ днешния гр. Крушево, гдето има с. Сетина.

 

5. Днешно Острово надъ Воденъ.

 

6. Неизвестно кѫде. Сѫщиятъ Новаковичъ предполага да е къмъ Костуръ, гдето при единъ отъ притоцитѣ на Бистрица има висъ Одра. Възможно е тоя градъ да е нѣкогашния Еордея днесъ гр. Сѫботско наричанъ отъ гърцитѣ Ардеа.

 

 

10

 

споменава да се е намирало въ с. Нѫте, при потурчването на което пръвъ владиката приелъ другата вѣра. Кой е билъ този владика, следъ когото се слага край на сѫществуването на Мегленската епархия, не се знае. При все, че известниятъ Ст. Верковичъ въ увода на своята книга [1] да го нарича Иларионъ. Защото известенъ е другъ Иларионъ, провъзгласенъ отъ нашата църква за светия — св. Иларионъ Мегленски, известенъ съ своя богоугоденъ животъ и деенъ борецъ срещу богомилската ересь въ Мегленско. Сѫщо така неизвестни сѫ причинитѣ за пренасянето на епархийското седалище отъ пр. Мегленъ въ Нѫте. Вѣроятно, при нахлуването на турцитѣ презъ XIV в., владиката се е отдръпналъ по на северъ въ Нѫте, гдето се е намиралъ и на по-запазено мѣсто. Отъ владицитѣ въ Мегленската епархия известенъ е освенъ Иларионъ Мегленски, още Нифонъ епископъ презъ XIV в. А въ едно отъ писмата на Охридския архиепископъ Хоматианъ до епископа въ Корфу отъ началото на XIII в., обнародвани отъ нашия професоръ по история д-ръ П. Никовъ [2] се споменава за нѣкой светейши и много мъдъръ Мегленски епископъ .

 

И така, както въ политическия и държавенъ животъ на България, така и въ живота на българската църква, Мегленската область винаги е играла важна роля.

 

Когато презъ XII в. всрѣдъ приселницитѣ арменци и неченеги, последнитѣ заселени тукъ къмъ края на XI в. [3], се разпространило богомилството, така, че Мегленъ станалъ главно срѣдище на това еретическо учение, споменатиятъ светия иларионъ Мегленски повежда една дейна борба срещу богомилитѣ, и когато въ 1156 г. Византийскиятъ императоръ Мануилъ издалъ указъ за преследване на еретицитѣ, Иларионъ Мегленски съвършенно очиства областьта отъ поклонницитѣ на богомилството. Много отъ тѣхъ св. Иларионъ, който се е отличавалъ съ рѣдка убедителна проповѣдь, можалъ да възвърне въ лоното на православието. Св. Иларионъ починалъ въ 1160 год. [4] Но изглежда името му било много известно. Защото следъ като българското царство наново си възвръща свободата, при братята Петъръ и Асенъ, Калоянъ презъ 1203 г. когато завладява

 

 

1. Топогр. етногр. очеркъ Мак. 1889.

 

2. Вж. Приносъ къмъ бълг. история — сп. на Бълг. акад. на наукитѣ кн. 20. и отд. отпечатъкъ стр. 52 писмо № 2.

 

3. Иричекъ — Печенеги стр. 13.

 

4. Сега въ Мегленско има църквище Св. Иларионъ (Рионъ) при с. Баово.

 

 

11

 

Македония, споредъ житието на Св. Илариона Мегленски, написано отъ българския патриархъ Ефтимий Търновски презъ втората половина на XIV в., сѫщиятъ Калоянъ пожелава да се поклони на гроба на Св. Илариона. По-късно мощитѣ на светията били пренесени въ Търново и положени въ църквата „Св. 40 мѫченици". Съ това се заякчавали духовнитѣ връзки не само между България и Мегленско, но и цѣла Македония.

 

Презъ XIV в. къмъ 1382 г. когато пада гр. Воденъ [1], вѣроятно и Мегленъ пада подъ турска власть. А идването на турцитѣ става причина за нови етнографски и вѣрски промѣни. Освенъ арменци и печенеги, споредъ Г. Вайгандъ презъ XIII в. въ Мегленско били заселени и власи, които до днесъ сѫ оцѣлѣли и представляватъ вториятъ по численость етнически сборъ. Неизвестно точно кога къмъ това разноплеменно множество се присъединяватъ и турци въ с. Драгоманци, а презъ XVI в. юруци въ така нареченитѣ Юручки мали, близу до Сѫботско. Отъ времето когато се е появила тая грабителска орда отъ юруци, а споредъ други автори още презъ XV в. когато царувалъ Султанъ Селимъ I се започнало насилствено да бѫдатъ потурчвани българитѣ християни. Всички въпроси свързани съ това потурчване сѫ не твърде изяснени. Не се знае дали това е станало на веднажъ или на етапи. Най-после сѫществуватъ съмнения дори дали доброволно българитѣ не приели исляма. Поне за Мегленскитѣ мохамедани по за предпочитане е предположението тѣхното потурчване да е следствие на единъ продължителенъ процесъ. Имаме положителни сведения, че потурчването на Нѫте станало въ XVIII в. Християнскитѣ обичаи у нѫтенци сѫ повече запазени отъ колкото у жителитѣ на мохамеданскитѣ села Продрумъ и Новоселци въ подножието на пл. Паякъ; а у последнитѣ тия обичаи сѫ повече запазени отколко у онѣзи българи мохамедани, които живѣятъ въ по-вѫтрешнитѣ села. Така въ Нѫте има дори имена като Асанъ Поповъ, а въ землището на с. Новосечци, Продрумъ и Гостолюбе има християнски наименования на мѣстности като Светиминъ(а), Свети Тодоръ, Поповъ ридъ и др.

 

Така, че ако потурчването е започнало отъ времето на юручкитѣ нападения или XV и XVI в. в., то сигурно е продължило до XVIII в. или около 250 години. Богомилското влияние, постояннитѣ заплахи и ограничения отправяни и налагани на Охридската българска архиепископия отъ страна

 

 

1. Гр. Воденъ — Мак. прег. год. I кн. 2.

 

 

12

 

на гръцката патриаршия, особено измѣстването на българската служба въ църквитѣ благоприятствували процеса на потурчването. Съ заклинанието вѣрата си ще промънимъ, но езика и народностьта си ще запазимъ, мегленщи преминавали въ мохамеданската вѣра. Последниятъ етапъ на тоя процесь е потурчването на Нѫте къмъ 1760—1770 г. [1] Така до втората половина на XVIII в. повечето отъ жителитѣ на Мегленъ въ това число и всички небългарски етнически утайки, вече претопени, приели исляма, като запазили освенъ българския си езикъ и много християнски обичаи. Отъ власитѣ, които заематъ северната планинска часть на областьта, бидейки на по-невидно мѣсто, само жителитѣ на Нѫте, както се каза, сѫ се потурчили. Това сѫ и единственитѣ на Балканския п-овъ власи мохамедани. Ония отъ българитѣ, които не искали да мѣнятъ вѣрата си, се оттеглили въ околовръста, а други въ затаенитѣ планински кѫтове основали съвсемъ нови селища, каквито сѫ селата Лѣсково, Сборско, Тушимъ, Саракиново и др. Така се обясняватъ и нѣкои родови имена, които се срещатъ въ две различни села. Името Бучковци се среща и въ с. Лѣсково и въ с. Тушимъ, Зайковци имаме и въ Лѣсково и въ Сборско и др. п. Нѣкои семейства дори забѣгнали по други страни въ Македония. Така споредъ известния нашъ етнографъ В. Кънчевъ при потурчването на Нѫте единъ грънчарь на име Доре забѣгналъ съ сестра си въ гр. Ресенъ. Тукъ се е оженилъ и добилъ двама сина Наумъ и Иоанъ. Отъ Наумъ сѫ днешниятъ виденъ родъ Доревци, а отъ Иоана Ляпчевци, отъ гдето води своето потекло и голѣмиятъ български държавенъ мѫжъ покойниятъ Андрея Ляпчевъ.

 

Много често се е случвало и семейства отъ различни

 

 

1. Около потурчването на Нѫте сѫществува следното предание:

(Сб. Н. У. кн. III 1890 г. стр. 198, записалъ И. Ц-въ).

 

 

13

 

села да заживѣватъ заедно. Донѣкѫде това идва да обясни ония дрязги между известни родове въ едно и сѫщо село. Такива дрязги най-ясно проличаватъ при нѣкакви общоселски събрания. Преселническитѣ движения въ Мегленско продължавали и презъ цѣлия XIX в. Много отъ християнитѣ било като ратаи (измекяри), било като чифликчийски работници се заселватъ въ турскитѣ села. По тоя начинъ се създаватъ смѣсено българо-мохамедански и християнски села. Презъ XIX в. власитѣ или аромънитѣ отъ околноститѣ на пл. Пиндъ се виждатъ стѣснени въ своето отечество, главно отъ произволитѣ на Янинския Али паша, и се отдръпватъ по-навѫтре въ Македония. Отъ втората половина на миналия вѣкъ отначало като скитници съ своитѣ стада, а после и като заседнали жителитѣ се заселватъ такива власи въ Мегленско въ селата Голѣма и Малка Ливада.

 

И така до последната война въ областьта Мегленъ живѣятъ българи мохамедани, българи християпи, власи християни, власи мохамедани, власи пришелци отъ околноститѣ на Пиндъ и турци.

 

Новата вѣра, преплитането на нѣколко етнически наслоения и качеството на владствуващъ етнически елементъ сѫ се отразили въ българина мохамеданинъ. Той има следния видъ: ръстъ срѣденъ, нѣкога наклоненъ къмъ високъ, чело сплеснато, тѫпъ носъ. Той не е много трудолюбивъ (обикновено работи до обѣдъ), твърде пестеливъ и невзискателенъ въ живота си. Българинътъ християнинъ, върху когото се е отразило героичното минало на Мегленъ и страданията на християнското население, има срѣденъ ръстъ, право чело, правиленъ носъ, малко изпъкнали скули, глава сплесната въ тила. Населявайки главно планинската часть на областьта, мегленскиятъ българинъ е много трудолюбивъ, пестеливъ, издръжливъ и лесно пригодливъ къмъ нови условия на животъ. Той е гостолюбивъ често разговорливъ и внимателенъ къмъ чужденцитѣ. Къмъ общественитѣ начинания е отзивчивъ. Много е въздържанъ. Кръчмитѣ въ мегленскитѣ села сѫ рѣдкость. Обича приятелитѣ си и често е готовъ на самопожертвувания за тѣхъ. Жената работи наредъ съ мѫжа. [1]

 

 

1. Въ гр. Ст.-Загора живѣятъ около 40 семейства отъ Мегленско предимно отъ с. с. Тушимъ и Сборско. Всрѣдъ тѣхъ сѫ запазени много битови черти на мегленеца. Езикътъ е запазенъ съ слаби примѣси на книжовния български езикъ. Обикновено е да се чуватъ по улицитѣ на квартала разговори като: „био, на лòйзту и са върнàо". Ву Сбòрску имàама ò'вци и крàви" или „Гьòрге, не ти трèбе магàрту, дай гу да òдме за мàлце дръъвца".

 

 

14

 

Мегленскитѣ власи сѫ оцѣлѣли като самостоятеленъ етнически сборъ и се отличаватъ отъ останалитѣ власи въ Македония. Както казахъ, тѣхното появяване въ областьта се опредѣля къмъ XIII в. Това е най-вѣроятно, защото Нѫте, най-голѣмото влашко поселище, до XI в. се спомена като българска крепость. Сѫщо много тѣхни селища пъкъ и мѣстности носятъ славянски имена (Меръ, Балта (блато), Мари, Скрѫка ди лега). Въ по-ново време, вече, българското влияние дълбоко бѣ проникнало всрѣдъ тѣхъ. По битъ и обичай не се отличаватъ едни отъ други. Толкова повече, че и сватосвания между власи и българи често ставатъ. Говорътъ имъ е размѣсенъ съ български думи. Тия влияния сѫ се отразили както върху физическия, така и върху нравствения типъ на мегленския влахъ. Той има високъ ръстъ, остъръ носъ, живъ погледъ. Женитѣ сѫ красиви и привлекателни. Мѫжътъ е често надмененъ, трудолюбивъ, но склоненъ къмъ излишества. И мѫжътъ и жената сѫ много взискателни къмъ своята външность.

 

Власитѣ отъ с. Голѣма Ливада и с. Малка Ливада се отличаватъ отъ своитѣ събратя както по начинъ на живѣене, така и по нравъ. Ливадскиятъ влахъ е снажестъ съ широко чело, сиви очи и остъръ носъ. Занимава се само съ скотовъдство (овци, кози, коне и свини). Обича излишествата, държи се горделиво дори враждебно къмъ не своитѣ. Обича да се хвали. Непроумява живота на земедѣлеца. Къмъ ласкателитѣ си е много щедъръ.

 

Тоя сборъ отъ етнически отломки живѣе въ всичко 54 села [1] съ срѣдище градчето Сѫботско. Отъ тия села чисто български християнски сѫ: Лѣсково, Тушимъ, Саракиново, Долно Родиво, Горно Родиво, Пожарско, Сборско, Тудорче, Баово, Почепъ, Вълчище, Цаконе, Луковецъ и Изворъ. Въ нѣкои стари описания се споменава и Попово село, близу до Тудорче. Днесъ отъ него е запазена само църквата. Жителитѣ му около 8 семейства сѫ разпръснати изъ другитѣ мегленски села.

 

Смѣсено българо-мохамедански и християнски села сѫ: Фунане, Габровци, Кожушне, Карладово, Страйще, Слатино, Севрене, Ружено, Капиняне, Църнешево, Пребѫдеще, Струпино, Тресино, Костурино, гр. Сѫботско, Поляне, Бизово и Кронцелово. Само въ селата Страйще и Тресино преобладаватъ християнитѣ, а въ селата Струпино и Кронцелово сѫ по равно християни и мохамедани. Чисто мохамедански сѫ

 

 

1. Презъ 1924 г. бѣ направено и гръцкото бѣжанско село Неазои.

 

 

15

 

селата: Кара-дере, Рудино, Тръстеникъ, Манастиръ, Раниславци, Ниворгъ (въ картитѣ погрѣшно Неохоръ), Продрумъ, Новоселци и Гостолюбе. Въ всички тия села се говори български.

 

Турски села. сѫ: Бижо-махле, Турлинъ-махле и Енимахле. Това сѫ близки една до друга махали наричани съ общо име Юруцитѣ. Турско е и с. Драгоманци.

 

Влашки села сѫ: Хума (днесъ въ границитѣ на Югославската държава), Люмница, Купа, Лугунци (Лундзи), Ошине, Бериславци, Голѣма Ливада и Малка Ливада. Последнитѣ две села възникнаха презъ първитѣ 20 години на настояшия вѣкъ. Днесъ с. Голѣма Ливада има видъ на малко градче.

 

Въ 4 мегленски селища презъ седмицата става пазаръ: понедѣлникъ въ с. Фущане, вторникъ въ с. Капиняне, срѣда въ с. Гол. Ливада, сѫбота въ гр. Сѫботско. Селата по полето и подножията на планинитѣ сѫ чисто мохамедански и смѣсени. Тѣзи по склоноветѣ и високо по планинитѣ сѫ чисто български християнски. Власитѣ заематъ северната часть на областьта. На 1/2 часъ северо-западно отъ с. Ошине се намира манастиръ св. Арх. Михаилъ, на предѣла между Кожухъ и Паякъ. Споредъ народни податки основатели на манастира сѫ нѣколко монаси, които напуснали Нѫте при потурчването му. До преди последната война при тоя манастиръ имаше по една стая за гоститѣ отъ всѣко село (стая на лѣсковци, стая на тушимци и т. н.). Кѫщитѣ на селата сѫ едноетажни и двуетажни, слепени една до друга. Въ нѣкои села (Лѣсково, Тушимъ, Ошине, Бериславци, Лугунци и църквата на с. Страйще) сѫ покрити съ плочи. Дворищата сѫ широки и оградени съ зидове.

 

Поминъкътъ на полскитѣ села е главно земедѣлие. Планинцитѣ се занимаватъ съ земедѣлие, скотовъдство, дърварство, кимурджийство и занаятчийство. Много отъ тѣхъ преди последната война отиваха и на гурбетъ въ Света-гора и Америка. Зиме планинцитѣ често се занимаватъ съ ловъ на зайци, конади (златки), лисици и диви свини. Любимо занимание за младежитѣ е ловенето на птици съ примки отъ конски косми.

 

Произведенията на планинеца сѫ предметъ на жива търговия между него и жителитѣ въ полето.

 

Погледнато, отъ коя да е отъ височинитѣ на Паякъ, Ниче или Кожухъ, мегленското поле прилича на голѣма градина съ царевици, жито, просо, памукъ, сусамъ, бостани, пеперища и оризища, прошарена и отъ много рѣки и потоци. По краищата на всѣка нива се виждатъ плодоносни

 

 

16

 

дървета: смокини, калинки (нарове), орѣхи, ябълки, круши, сирки, дюли, мушмули и копривки. Лозята сѫ по-рѣдко. Но затова по всѣко дърво се извива лоза (асма), коятга дава изобилно грозде. Къмъ с. Ошине на Паякъ и с. Тресино и Пожарско на Ниче има гори отъ кестеневи дървета. Много черничеви градини даватъ листа за изхранване на буби. Отъ плодоветѣ на черницата (църнички) населението си приготвя пекмезъ. Има четири времена презъ годината, когато мегленецътъ взима доходъ отъ своя трудъ: рано на пролѣть продава пашкули (кожурци), презъ лѣтото — лѣтна вършитба, есень — есенна вършитба и въ началото на зимата продава червенъ типеръ, който се разнася далечъ изъ държавитѣ.

 

Плаиинцитѣ зиме откарватъ стадата си на кѫшла въ низината и подножията на планинитѣ, които сѫ покрити съ вѣчно зелени дървесини греушъ, смрека, макзъна, зеленика (чемширъ) и парнаръ. Власитѣ отъ Гол. и М. Ливади откарватъ своитѣ стада къмъ Халкедическия полуостровъ.

 

Презъ годинитѣ следъ потурчването на мегленскитѣ българи и власи, повечето отъ гѣхъ, които неприели мохамеданската вѣра, поради постояннитѣ нападения, на арнаути и турски разбойници, били принудени да продадатъ имотитѣ си и по тоя начинъ преминатъ подъ закрилата на нѣкой силенъ бегъ. [1] Къмъ началото на втората половина на миналия вѣкъ започна откупването на тия села отъ самитѣ селяни. И въ началото на настоящия вѣкъ само влашкитѣ села бѣха собственость на турскитѣ чифликчии — бегове. Откупването ставаше въ пари съ съгласието на бега и на централната власть. Така, че още преди отстѫпването на Турция отъ Македония (1912 г.) мегленскитѣ българи чрезъ тапии (нотариални актове) бѣха узаконени собственици на своитѣ имоти.

 

Следъ преселването на мегленскитѣ българи съгласно уговорката за така нареченото „доброволно изселване", онѣзи, които изказаха желание да имъ се заплатятъ имотатѣ, гръцката държава въ съгласие съ България ги оцени и заплати въ облигации. Не заплатени останаха само църковно-училищнитѣ имоти.

 

 

1. Село Лѣсково било продадено защото селянитѣ нѣмали пари да откупятъ отъ затвора трима тѣхни съселяни. Когато се продало с. Г. Родиво, бегътъ вмѣсто да даде пари, устроилъ едно богато угощение на селянитѣ. Единъ само селянинъ не ялъ и съ полученитѣ пари си купилъ ножъ. Презъ 1909 г. ножъть се пазѣше отъ неговитѣ внуци. С. Пожарско не било продадено благодарение на нѣкой хайта попъ, който напилъ селянитѣ и имъ откралъ документитѣ.

 

 

17

 

Трудно бѣ по време на турското владичество въ Македония да се състави една точна статистика на населението ѝ. Числото на мегленското население по народность, различно се опредѣля. Статистиката на В. Кънчевъ отъ 1900 г. опредѣля за Мегленската область 11,988 българи, 20,525 бълг.-мохамедани, 12,170 власи, 1,450 турци или всичко 46,133 души. Проф. Йорданъ Ивановъ въ книгата си — Българитѣ въ Македония, като изхожда отъ статистикитѣ направени по порѫка на Екзархията презъ 1909 г. за Сѫботска кааза опредѣля едно население отъ 32,060 души. Една отъ причинитѣ да нѣма една по-пълна и точна статистика на населението зъ Мегленската область. е и тая, че административната кааза никога не се е съвпадала съ географската область. Така до преди 1906 г. тая область бѣ разпредѣлена между Ениджевардарската, Воденската и Гевгелийската каази. Следъ тая дата (м. юлий 1906 г.) частитѣ отъ Енидже-вардарска и Воденска каааи се обособиха въ нова кааза съ околийско (казалийско) срѣдище гр. Сѫботско. Така образуваната нова околия бѣ наречена Караджа-Абатска кааза. Само влашкитѣ села, с. Лѣсково и с. Тушимъ оставаха пакъ въ Гевгелийската кааза. Така, че ако вземемъ за най-точна и вѣрна статистиката на Екзархията трѣбва да прибавимъ и броя на населението отъ влашкитѣ села съ Лѣсково и Тушимъ. Или споредъ последната статистика въ Мегленско има:

 

българи мохамедани . . . 21,832 души

българи християни . . . . 11,875 „

власи християни . . . . . 9,370 „

Власи мохамедани . . . . 3,600 „

турци . . . . 2,048 „

____________________

всичко . . 48,725 души

 

Тия сведения сѫ събирани направо отъ самото население, а не по нафузитѣ, както другитѣ статистики:

 

 

18

 

 

 

19

 

 

[[ Село, българи, българи мохамедани, власи, турци, всичко

Фущане, Тръстеникъ, Раниславци, Габровци, Карадере, Кожушне, Карладово, Новоселци, Страйще, Продрумъ, Гостолюбе, Слатино, Севрене, Ружено, Капиняне, Изворъ, Тудорче, Вълчище, Манастиръ, Сборско, Църнешево, Баово, Пребѫдеще, Струпино, Пожарско, Тресино, Сѫботско, Костурино, Рудино, Драгоманци, Поляни, Бизово, Д. Родиво, Г. Родиво, Саракиново, Кроцелово, Почепъ, Цаконе, Юрукъ махле, Ени-махле, Бижо-махле, Хума, Лючница, Купа, Лугунци, Ошине, Тушимъ, Нѫте, Лѣсково, Бериславци, Г. Ливада, М. Ливада, Ниворгъ, Луковецъ ]]

 

 

Едно население живуще въ:

 

смѣсено бълг. христ. и мох. . . 18 села

български християнски . . . . 14 „

влашки християнски . . . . 8 „

български мохамедански . . . . 9 „

турски . . . . . . . . . . . . . . . . 4 „

влашки мохамедански . . . 1 „

_________

всичко 54 села

 

 

20

 

Презъ време на общоевропейската война и следъ нея между годинитѣ 1923—26 станаха значителни промѣни въ етнографията на областьта Мегленъ. Българитѣ въ тая область сподѣляха общата сѫдба на българитѣ въ Македония подъ робството на Гърция. До 1913 год. населението на Мегленъ, чувствувайки се българско, подържаше свои български училища и църкви. Следъ 1913 г., когато надъ южна Македония се провъзгласи гръцкото владичество, българското население както въ цѣла Македония, и въ Мегленско бѣ подхвърляно на най-лоши преследвания. Общоевропейската война не можа да облекчи положението на македонския българинъ подъ гръцка власть. Неможейки да понасятъ гръцкия гнетъ, часть отъ мегленскитѣ българи се преселиха въ България по силата на една уговорка (конвенция) за доброволно изселване и размѣняване на етническитѣ малцинства между България и Гърция. [1] Селата Сборско и Тушимъ още презъ войната бѣха разрушени и жителитѣ имъ разпръснати. Следъ приключване на войната само часть отъ тѣхъ се завърнаха по роднитѣ си мѣста.

 

Часть отъ власитѣ, водими отъ своита езикова принадлежность и подканвани отъ ромънски деятели се преселватъ въ Ромъния, главно въ областьта Добруджа.

 

Всички мохамедани българи, турци и власи, водими само отъ своята вѣрска принадлежность и по силата на настаналитѣ за тѣхъ политически условия, следъ погрома на Гърция въ Мала-Азия (1923 г.) бидоха принудени да се преселятъ въ Турция. Споредъ податки взети отъ турското представителство по печата въ България, изселилитѣ се презъ 1924 и 1925 г. мохамедани отъ Мегленско сѫ заселени въ околноститѣ на градоветѣ Анталия и Аспарта (Спарта) въ областьта на южния Анадолъ.

 

Следната таблица представява преселницитѣ отъ Мегленско въ новитѣ имъ мѣстожителства въ България и Ромъния.

 

 

1. Тая конфенция бѣ предвидена още въ договора подписанъ въ Ньоий 1919 г. чл. 56 ал. II.

 

 

21

 

Преселване на българитѣ. Преселване на власитѣ

 

 

[[ Отъ кое село, семейства, година на преселването, Сегашно мѣстожителство

Лѣсково, Тушимъ, Сборско, Пожарско, Саракиново.

Люмница, Ошине, Бериславци, Лугунци, Купа, Г. Ливада ]]

 

 

И така отъ старитѣ жители на областьта Мегленъ оставатъ само българи 9,425 души и власи 6,472 души. Изселилитѣ се сѫ замѣстени съ гърцки бѣжанци отъ Мала-Азия, Понтъ и Источна Тракия.

 

На историята сякашъ прави удоводствие да си играе съ човѣшкитѣ родове, безъ да се трогва отъ жертвитѣ на тая нейна игра. Въпрѣки тия промѣни, обаче, отъ първитѣ

 

 

22

 

вѣкове на появяването на българитѣ на Балканския полуостровъ, областьта Мегленъ исторически, етнографски и географски винаги е представлявала една българска македонска покрайнина.

 

 

II. Езикъ и народни обичаи

 

Официалниятъ говоримъ езикъ въ Мегленско или езикътъ, който се знае отъ всички мѣстни жители е българскиятъ. Власитѣ си служатъ съ размѣсенъ съ български думи влашки езикъ. Различенъ диалектъ отъ него представява езикътъ на власитѣ въ с. с. Голѣма и Малка Ливади. До преди десетина години турскиятъ езикъ се употрѣбяваше само отъ жителитѣ на четиритѣ турски села Бижо-махле, Ени-махле, Турлинъ-махле (Юруцитѣ) и Драгоманци. Още въ първитѣ години когато се развива науката за славянскитѣ езици се знае, че наредъ съ Прилепско, Тиквешко, Воденско и въ Мегленско се говори български [1]. Така както се забелязва и отъ френски учени, че езикътъ на населението на Мегленско е български [2].

 

До днесъ, обаче, тоя езикъ като едно българско наречие не е билъ разглежданъ при все, че както всички наречия въ западнобългарската говорна область, дава богатъ материалъ за филологически иследвания. Преди нѣколко години излѣзе единъ обширенъ трудъ отъ нашия професоръ по славянска филология г. Ст. Романски върху така наречения отъ него — долноварварски говор [3], на областитѣ около Гевгели, Гумендже и Воденъ. Вѣроятно по нѣмане народописни материали, за езика на мегленскитѣ българи почти нищо не се споменава. Записанитѣ отъ мене надъ 60 народни пѣсни и открития недавна рѫкописенъ гръцко-бълграски речникъ, написанъ съ гръцки букви на наречието на мегленскитѣ българи отъ с. Лѣсково, вѣрвамъ при едно специално изследване ще запълнятъ тая празднина въ нашето езикознание.

 

Тукъ като изтъквамъ нѣкои по-очебийни лексикални и фонетически особености въ езика на мегленскитѣ българи, предавамъ само нѣкои народни пѣсни и обичаи, които и до днесъ, при все че Македония е подхвърлена на чужди на българщината влияния, сѫ запазени всрѣдъ българитѣ въ този край. Тия, именно, народни пѣсни и обичаи, които наредъ

 

 

1. Това се съобщава още отъ знаменития славистъ Павелъ Йозевъ Шафарикъ, роденъ 1795 г.

 

2. Вж. Voyage dans la Macédoine par Cousinéry — Paris 1831 1 vol.

 

3. Вж. Мак. Пр. г. 8, кн. 1.

 

 

23

 

съ езика, сѫ не само най-сѫществениятъ и убедителенъ признакъ на българщината, но държатъ бодъръ духа на мѣстното населевие, и будятъ приятни спомени на ония, които сѫ далечъ отъ родината си.

 

Отличителни белези на езика на мегленскитѣ българи сѫ: на първо мѣсто, всѣко не ударяно о изглася като у; гласнитѣ е, и, а, когато думата се членува се изпущагь (мỳле — мỳлту, кубѝли — кубѝлте, крàва — крав'та). Изгубенъ е значението за срѣденъ родъ, като се казва: во чувéкутъ, во дéкьту, ва жéн'та. Членътъ за мѫжки родъ ът изглася ут: чувéкут, вóлут, вѝрут. Падежни форми нѣма: имаме чувéкут óде, ричé на чувéкут, гу видé чувéкут, глав'та на чувéкут. За глагола въ единствено число минало несвършено време ще спомена само, че и за тритѣ лица се казва: аз, ти, он бише, яз, ти, он вéлише и т. н.

 

Трѣбва при това да се забежи, че въ различни села не еднакво се очленява една гласна, съгласна или се изговаря една сричка. Сѫщо и примѣтанията въ всички села не еднакво явление сѫ (слънце въ Лѣсково, соонце въ Тушимъ; дръву въ Лѣск., дърву въ Страйще; кóлку въ Лѣск., кóуку въ Саракиново и др. подобни). Що се отнася до влинянието на турското и гръцко робство върху езика, трѣбва да се спомене, че сравнително нѣкои области особено въ източаа Македония, езикътъ на мегленскитѣ българи е твърде чистъ отъ турски и гръцки думи.

 

Но най-ясно ще проличатъ особеноститѣ на тоя езикъ отъ пѣснитѣ, които твърде много говорятъ и за поетическитѣ дарби на мегленеца, главно мегленската жена. Всѣка пѣсень си има свое време на пѣене и е свързана съ нѣкакъвъ обичай или нѣкаква работа.

 

Въ време на веселби и хорà се пѣятъ тия пѣсни:

 

1. Разшиталъ се луду младу

 

Разшиталъ се луду младу

Низъ Солунскитѣ сукаци,

Край чифутскитѣ дукянье.

Бѣли рѫци на опку,

Ни купуве, ни тръгуве.

Заглида гу мала мома —

Утъ високу, утъ широку,

Утъ високитѣ диванье.

Мома веле и гуворе:

Варай луду, лудо младу,

Ти си шетишъ низъ сукаци,

 

 

24

 

Ни купувишъ, ни тръгувишъ.

Лудо веле и гуворе:

Варай моме, малуй моме,

Мома, паламъ спроти мене,

Спроти мойта тенка лика,

Спроти мойта тежка кукя:

Шириока, шириметка,

Причиклива, привудлива.

Спроти мойта милна майка,

Варай луду, луду младу,

Я ме мене, спроти тебе:

Идна лика, идна трупа,

Шириметна, шириока;

Причилкива, привудлива,

Спроти твойта милна майка,

Спроти твойту милну татку.

 

(Отъ с. Лѣсково)

 

 

2. Бѣла Неда

 

Бѣла Неда утъ лозе иде:

Тенка бѣла приминета

Су кушуля будименка

Връзъ кушуля бѣла сая

Навръзъ сая цървенъ пригачъ

Връзъ пригачутъ сърма куланъ

Връзъ куланутъ сребру пафти.

 

(Отъ с. Лѣсково)

 

 

3. Дивойче тенку високу

 

Дивойче тенку високу,

Дивойче бѣло цървено,

Шо си рану пудранилу,

За вода да одишъ

Утъ тия чешми далеки,

Утъ тия води студени,

Пирналъ си фесе на оку,

Нависилъ пискюль на фесе.

Пудай си моме стомнитѣ

Да ти улекнатъ рѫцитѣ

Да ти пучине снагата.

Тегли си, лудо, пу пѫтутъ.

Колку ти теже уруж'та

Толку ми теже стомната.

 

(Отъ с. Лѣсково)

 

 

25

 

4. Вангелице моме (смѣшна)

 

Вангелице моме,

Шо си толкузъ люта,

Люта налютена,

Вредна, навредена?

Даль глава те боле,

Или полувинка?

Ни глава ме боле,

Ниту полувинка.

Туку ми е мѫка,

Оти ма дадея,

На малечку момче

То що не гу сакамъ.

Ву киралутъ влевамъ,

И онъ пу менъ иде,

И онъ пу менъ иде,

И доду [1] ми вике.

И доду ми вике,

И папу ми саке,

Не съмъ ти бре дода,

Туку ти съмъ жена.

Туку ти съмъ жена,

Жельки да т'удаватъ.

 

(Отъ Лѣсково)

 

 

5. Стойна стои на високо

 

Стойна стоье на високу,

Дека стоье соонце грѣье,

Декъ сбуруве бисеръ блюве,

Емъ ву вода са углидуве

И си веле и гуворе:

Варай Боже, мили Боже,

Какъ съмъ тонка и висока,

   Уще да съмъ църнуока,

Би гу зеу съмъ царивутъ синъ.

Царивутъ синъ е златарецъ,

Деня нокя азна броье

На пладнина аскеръ броье.

 

(Отъ с. Тушимъ)

 

 

1. Како.

 

 

26

 

6. Залуделу луду младу

 

Залудѣло луду младу;

Залудело заблуделу,

За две моми, за две дружки,

За две пръвни братувчеди.

Са фатилу за две коле,

Пусти коле гнили биле,

Гнили биле са скършиле.

Пъдна луду въ градина,

Найде мома дека спиье;

Дека епиье роса бие:

Руса коса надъ триндафилъ,

Бѣло лице ву маджинджосъ,

Руду гърло ву каранфиль,

Бѣли рѫци ву метла [1],

Бѣли нози ву босилюкъ,

Сау са чуде луду младу,

Сау са чуде и са уме,

Онъ не знаье шо да праве.

Дали лице да цаливе

Или анага да пригушне.

Цаливанье пумитенье,

Пригушнате дурду вѣка.

 

(Отъ с. Тушимъ)

 

 

7. На порти клопа

 

На портитѣ клопе, маму,

Идну лудо младу.

Дали да изпаднамъ, маму,

Азъ да му утворамъ?

То каки ни дойде, керку,

Ву назе на госте,

Ние си нем'ме керку,

Пустеля ни излаве.

Мойта руса коса, маму,

Негува пустеля.

Мойта дѣсна рѫка, маму,

Негува перница.

 

(Отъ с. Сборско)

 

 

1. Цвѣте, метличина

 

 

27

 

8. Саракино моме

 

Саракину, Саракину,

Саракину, малуй моме,

Прудавашъ си бѣлу лице?

Не е симитъ да гу прудамъ,

Тукъ е лице за глиданье.

Саракино, Саракино,

Прудавашъ си тенки веги?

Не са гайтанъ да ги прудамъ,

Тукъ са веги за виденье.

Саракино, Саракино,

Прудавашъ си църни очи?

Не са чиреши за прудаванье,

Тукъ са очи за виденье.

 

(Отъ с. Саракиново)

 

 

Много пѣсни има, които се пѣятъ само по време на сватбитѣ. За всѣко време отъ сватбеното шедствие има отдѣлна пѣсень.

 

Вечерьта срещу недѣля, деня на сватбата, сватоветѣ отиватъ въ дома на момата и тамъ става плащането ѝ (платеньту). Презъ деня въ недѣлята започва сватбата. Когато сватоветѣ се тъкмятъ да тръгнатъ за булката, момитѣ пѣятъ тая пѣсень:

 

На излигоя се сватове;

Юнакъ нѣма да излѣзе,

Още чека прущуванье,

Утъ нейну татку,

Утъ нейна майка,

Утъ нейни роди руднини.

 

Презъ време на отиване за булка, както и отвеждането ѝ се пѣе:

 

Дивойку, мори дивойку,

Шо толку снощи сидете,

Туваръ ми борна гурете

Три пѫти пѣтли пияя.

 

Въ дома на невѣстата обичая е, последната да дарува своитѣ роднини. Докато трае това действие, момитѣ пѣятъ така:

 

Дивойка молба молише:

Чини ми Боже гулѣмъ день,

Да сѫ насѣдамъ пусѣдамъ

Ву татковата ми кукя

Ву таткови ми двори.

 

 

28

 

Мегленски моми въ свои народни носии.

 

 

29

 

Най-после даруването е свършено, и невѣстата се кани да тръгне съ младоженеца. Презъ това време се пѣе:

 

Скаралъ се майка су керка

Ву сѫба спроти нидѣля.

Майка на керка гуворе:

Отъ тука керку, отъ тука,

Оти ми се, керку, дудия

Утъ стройници причиканье,

Утъ люта ракия миренье.

Потуна майку, загина

Ву тая рѣка дълбока.

Пливи ми, керку, пливи ми

И майка така пливѣла.

 

Сватбеното шедствие се понася къмъ дома на младоженеца. Момъкътъ и момата, обикновено сѫ на коне. Шедствието се предвожда отъ фуроглица — пъстра кърпа свързана на тръстика така, че прилича на знаме. Преди да влѣзатъ въ дома на младоженеца, се пѣе тая песень:

 

Я излѣзи, драга мале,

Да причекишъ силенъ сокулъ,

Я пу сокулъ млада нивѣста,

Пу нивѣста девить юнаци,

Девить юнаци су девить конье.

 

Въ дома невѣстата се посрѣща отъ майката на младоженеца. Тукъ момитѣ пѣятъ:

 

Молба ти са молямъ мили нуне,

Молба ти са моля назудъ да ма върнишъ,

Назудъ да ма върнишъ ву таткува кукя,

Ву таткува кукя, ву братови двори.

 

На Лазаръ момичетата ходятъ по домоветѣ и пѣятъ на домакина, на домакинката, на ергена и т. н. Ето две такива яѣсни:

 

 

1. За ергенъ (лазарска)

 

Сидналъ ми е стари Яну,

На чешмата, на бѣлъ каминъ.

Су сина му Кустадина,

Су керка му Ангелина,

Дека връватъ мали моми,

 

 

30

 

Мали моми лазаренки.

Онъ му веле на сина му:

Гледи, сину, да гледиме,

Да гледиме, да аресме,

Да дресме мала мома,

Мала мома тебе люба,

Тебе люба, мене сна'а.

Айде, тате, мили тате,

Ниту тая, ниту вая,

Туку тая бѣла Неда,

Бѣла Неда, башъ танчарка.

Станалъ ми е стари Яну

Извадилъ е кимаръ кесе,

Издарувалъ съти моми,

Съти моми лазаренки,

На кой шистакъ, на кой петакъ,

На бѣла Неда сребринъ пръстенъ

И фурлина мумудия.

 

 

2. На домакинъ (Лазарска)

 

Яну си има висока кукя,

Висока кукя, нейната люба,

Яну си има жилѣзни пръте,

Жилѣзни пръте, нейнитѣ сина.

Яну си има лоза, лузана,

Лоза, лузана, нейната керка.

Яну си има мъски кувани,

Мъски кувани, нейнитѣ снаи.

Яну си има златни пудпарци,

Златни пудпарци, нейнитѣ внуци.

 

 

Жетварска пѣсень:

 

1. Мома иска да ходи за ужина

 

Застаналуй ясну слънце

На небиту, на срѣдъ неб'ту.

Пладина дуйде, ужина нѣма,

Пущиме, брату, ужина да зевамъ.

Не та пушкямъ, Неду,

Не та пушкямъ, сестру.

На пѫть биле ду две бракя,

Ду две бракя, арамии,

Иванъ шилигарутъ, Диму ялуварутъ.

 

 

31

 

Тебъ ким'те, Неду, уткрадатъ,

Кимъ'те дон'цатъ надалеку,

Дека нѣма ви виденье,

Ни виденье, ни чуенье.

 

 

Къмъ народнитѣ пѣсни трѣбва да отнесемъ и ония, въ които е изразенъ борческиятъ духъ на мегленския българинъ. Веички тия пѣсни сѫ пѣени презъ време на революционнитѣ движения въ Македония, въ които движения дейно участие взѣха и християнитѣ въ тая покрайна.

 

Известниятъ Гацо харамия отъ Воденъ, а своредъ единъ мѣстенъ източникъ отъ с. Тудорче е най-стариятъ възпѣтъ въ Мегленско хайдутинъ. Известно ни е, че той взѣлъ участие въ Негушкото въстание презъ 1828 г., повдигнато отъ гръцкия генералъ на руска служба Александъръ Ипсиланти. Не е чудно този Гацо да е първиятъ българинъ бунтовникъ въ Мегленско, Тиквешко и Воденско. Въ народното въображение той се е запечаталъ, като харамия, както до появата на революционата организация, въ Мегленско се наричатъ всички бунтовници срещу турскитѣ неправди. По-новитѣ пѣсни, обаче, носятъ отпечатъка на едно по-осъзнато отношение къмъ възпѣваното лице или събитие. Тукъ изнасямъ само нѣколко пѣсни съ харамийско революционенъ характеръ.

 

 

1. Гацо харамия

 

Изпадналуй Гацу арамия,

Низъ Негошката планина,

Низъ Тиквешката наия,

Да си факе, на факе

Млади момци су пари

Да си бере, набере,

Бѣли пари кисиня;

Да си факе, нафаке

Млади моми негошки,

Тенки високи силвии.

Гацо ле Гацо, Гацо ле.

 

 

2. Пѣсень на Караташо.

(Воденски воевода)

 

Карата наша вуйвода

Су негув'та дружина,

И мойто братче су негу

Кръстенъ ми байракъ носѣше,

 

 

32

 

Ону най-напредъ одѣше

И на гората думише:

Гору ле, гору зилена,

Дали си вишла кумитѣ?

Защо си гору повината?

Зиму дуйдѣя дърваре

Се ми изсичея;

Лету дуйдѣя

Увчаре се ми изпасѣя;

Оти гу нѣма Карата,

Карата наша вуйвода.

 

(Пѣяна въ Сборско)

 

 

3. На Гандаче планина

(По поводъ едво сражение между турския аскеръ и четата на Иванчо Карасулски, Мегленски воевода)

 

На Гандаче планина

Пушкитѣ се пукая.

На Гандаче пукая

Ву Гуменджа слушая.

Пушкитѣ пукая

Се турци пагяя.

Колку пѫти съмъ стрелилуй

Толку турци съмъ убилуй.

 

 

4. Пѣсень на Кулиманъ воевода

(Отъ с. Кронцелово)

 

Кулиманъ изпадна

Поле да разшета,

Кронцелско поле,

Саракинско мѣсто —

Сиромашки сѣдби.

Тамо ми найдѣло

До три арнауте, —

До три арнауте, —

Крастави кучиня.

Овци що си пасатъ

Въ суримашки сѣдби.

Кулиманъ ги пита:

А бре арнауте,

Крастави кучиня

Кой ве тука пущи

Овци да си пас'те?

 

 

33

 

Още не изрѣкълъ

Арнаути пушки дигатъ.

Кулиманъ извиква:

Абре арнауте,

Крастави кучиня

Така не се стреле,

А така се бие.

 

 

5. Пѣсень за Исинъ бегче

 

Припукая тенки пушки

Горе долу увъ Родиво.

Гу юдрия Исинъ бегче

Въ дѣсна рѫка, лѣву раму.

Търчи, търчи, Мимедъ аго,

Ма изгурѣя, ма рания

Въ лѣва страна, клето сърдце.

Ма юдрия кумититу,

Кумититу, бугариту.

 

 

6. За Кара Ташо

 

Жално плаче и тѫгува

Воденски районъ, —

Гръмъ отъ малихеръ се чува

Низъ Пожарски стръменъ склонъ.

Караташо старъ войвода

Въ гъстия балканъ.

С'отборъ момци за свобода

Летатъ биятъ мръсна сганъ

Заплакаха буки ясни

Паднаха въ боя млади красни

Фоте, Танасъ, Туше, Христо

Лежатъ в'гроба тамъ

Да се биемъ намъ ни викатъ.

Ясно слънце вечъ изгрѣя,

Турци вдигатъ шумъ,

Че в'гърдитѣ имъ ударя

Всѣки български куршумъ.

 

(Пѣяна въ Саракиново)

 

 

Въ последнитѣ пѣсни се чувствува и книжовното влияние. Тѣхното значение, обаче, е голѣмо, за да опредѣлиме настроението и отношенията на мегленскитѣ българи къмъ ония революционни кипежи, които презъ края на миналия и началото на настоящия вѣкове заливаха Македония. Тия

 

 

34

 

революционни пѣсни не само овѣковечаватъ подвизитѣ и имената на ония, които съ кръвьта ои обагриха височинитѣ на Ниче, Паякъ и Кожухъ и съ своето себеотрицание дадоха най-добрия примѣръ за служба на поробената родина, но само въ тия пѣсни подрастващитѣ поколѣния могатъ да търсятъ истинското вдъхновение въ безстрашие, героизъмъ и неподправено родолюбие.

 

Отъ обичаитѣ ще спомена главво ония, които сѫ свързани съ Коледа или Божикъ както въобще въ Македония се нарича само деньтъ преди Рождество Христово. Децата коледуватъ следъ полунощь. Още преди деня на Коледа, тѣ сѫ си одѣлали коледи, тояги заострени на единя край, прилични на копия. По-голѣмитѣ носятъ вмѣто коледи чамалюги, дълги тояги съ главиница на края. По кѫщитѣ тръгватъ вкупомъ всички деца. Събиратъ варена царевица и колачета. Презъ деня домакинкитѣ точатъ саралия, единъ видъ баница залѣта съ блага вода, омѣсватъ турта (погача), въ която поставятъ нѣкаква парá, правятъ сѫщо два голѣми колака — единъ за дѣдо Господь, другъ за земята. Надвечерь, когато удари камбаната, децата очупватъ клончета отъ дърветата. Това сѫ пилищата. Слагатъ ги подъ камината. Вечерьта се събира цѣлото семейство около софрата (синията). Смѣта се за много окаянъ и нещастенъ оня, който на бъдни вечерь не е между челядьта си или при родителитѣ си. На софрата сѫ сложени: ошафъ отъ сливи, смокини, стафиди, ябълки, калинки, сгогвенъ оризъ и саралията. Домакинътъ разчупва туртата и дава всѣкиму по единъ кѫсъ. Преди да започне яденето всѣки търси въ своя кѫсъ парáта. Оня, който я намѣри, се счита за най-щастливъ. На огѫня е сложено дебело дърво — бъдникъ. Всички сѫ сякашъ унесени въ нѣкакъвъ молтвенъ екстазъ.

 

Рано сутриньта, стари и млади отиватъ на черква и когато се връщатъ, преди да влѣзатъ дома, събиратъ прѫчици или слама, които хвърлятъ въ огъня, за да има плодородие и здраве презъ годината.

 

Тоя обичай продължава до Богоявление — Водици. Всѣки, който отива въ чужда кѫща, трѣбва да носи такива прѫчици — берекетъ, и като ги хвърля въ огъня, казва: „Да даде Господь здраве, берикетъ, ярища и ягнища".

 

Къмъ обѣдъ, на първия день на Божикъ, започватъ посещенията на именницитѣ — Божиновци. Пъкъ и на всѣки може да се отиде на гости на тоя день и да се веселятъ. Но обикновено истинскитѣ веселби почватъ на втория день. На срѣдъ селото, селското сборище (мегданъ) се стичать млади и стари. Започва хорото. Танецътъ се води отъ най-напетия

 

 

35

 

момъкъ. Момитѣ не сѫ смѣсени съ момцитѣ. Така че половината отъ хорото е мѫжка, другата половина женска. Около хорото стоятъ старитѣ люде. А първенцитѣ обикновено сѫ насѣдали на нѣкаква рогозина (хасъръ). Обичай е следъ свършване на хорото, момцитѣ да се надскачатъ или надхвърлятъ съ камъкъ.

 

На третия день на Божикъ веселбитѣ достигатъ своя разгаръ. Въ тоя день на хорото играятъ и млади и стари. Нѣкои отъ момцитѣ се обличатъ въ расулийски дрехи — бѣла фустанела и дзифри.

 

Обичаятъ расулий [1] е много занимателенъ. Расулийскитѣ игри ставатъ на Водици. Въ тоя день млади момци се обличатъ въ бѣла нагъната фустанела, дзифри — единъ видъ панталони, които съ връзватъ подъ фустанелата, бѣла риза и надъ нея везанъ джамаданъ. Така стегната групата, която споредъ селото може да бѫде по-голѣма или по-малка, прилича на войнишко отдѣление. Въ рѫцетѣ си носятъ дървени ножове — калѫчки. Предвождани отъ гайда и главатарь, расулиитѣ тръгватъ по кѫщитѣ. Въ всѣка кѫща изиграватъ по едно или две хорà. Следъ това главатарьтъ влиза въ кѫщи, като на вратата съ калѫчката си изписва единъ кръстъ. На расулиитѣ се подарява освенъ пари и сланина, яйца, сирене или нѣкоя кърпа или риза. Всички така събрани нѣща се продаватъ и паритѣ се употрѣбяватъ за нѣкакво общо селско начинание или се подаряватѣ на църквата. Въ миналото расулиитѣ ходили и по съседнитѣ села. Въ такива случаи при срещата имъ съ друга група често ставали сбивания. Въ землището на с. Лѣсково има мѣстность наречена „Расулий". Понѣкога сблъскванията между расулиитѣ вземали голѣми размѣри. Ето защо още въ XIII в. Охридскиятъ Архиепископъ подъ страхъ на отлѫчване отъ църквата забранява тия игри [2].

 

Има и такива обитаи, които сѫ ценни указания за миналото на тоя край. Такъвъ е обичаятъ младитѣ моми християнки да татуиратъ челата си съ малки сини кръсчета. Вѣрно е, че още първитѣ обитатели Македония обичали да изисватъ по тѣлата си всевъзможни образи, пъкъ и днесъ мнозина изписватъ по рѫцетѣ или гърдитѣ си нѣкакви знаци. Но споментиятъ обичай въ Мегленско води своето начало отъ XVII и XVIII вѣкове, когато по-голѣмата частъ отъ

 

 

1. Вж. К. Шапкаревъ — Рассулии. 1881 г.; Арнаудовъ — Сборн. за нар. ум. кн. XXXIV; Хр. Шалдевъ — Мак. прегледъ г. VI. кн. 1.

 

 

36

 

жителитѣ на областьта приели исляма. Понеже потурченитѣ българи и власи обичали да грабятъ и изнасилватъ дъщеритѣ на тѣхнитѣ братя по кръвь — християнитѣ, то беззащитнитѣ моми християнки търсѣли закрила въ вѣрата. Така, за да се запазятъ отъ посегателствата на друговѣреца тѣ изписвали по чела си тия кръсчета, които мохамеданцитѣ отбѣгвали. Имало е случаи когато заграбена мома била оставена непокѫтната само, защото имала това кръсче на челото си. Известно е, че презъ тоя вѣкъ 1795 год. зарадъ голѣмата си вѣра била съсечена на парчета девицата Злата, провъзгласена отъ църквата за светица — Св. Злата Мегленска. Тя се е родила въ с. Слатино. Съ своята вѣра и страдания заслужено е причислена къмъ малцината наши български светици. Житието ѝ е написано въ 1799 г. отъ Никодимъ Светогорецъ. Отъ него научаваме за страданията ѝ. Мѣстното насеелние почита своята светица и дори има посветени на нея и нѣкои бележити дървета — явори близу до Слатино. Отъ това време води, началото си и обичаятъ по височинитѣ на християнскитѣ села да сѫ забодени дървени кръстове.

 

Всѣко село си има и свой светия-пазитель на чието име се нарича църквата. Празднуването на тоя светия става много тържествено. Отъ околнитѣ села се стичатъ много гости за тоя день. Въ с. Лѣсково праздникътъ Св. Мина се празднува 4 дена по редъ. Освенъ общиятъ селски праздникъ всѣко семейство си има свой день когато „служи". Домакинътъ въ тоя день устройва угощение на тѣзи, които „милуватъ" да го посетять. „Службата" се предава по родъ. Така всѣки родъ си има свой родовъ светия, най-често св. Никола, св. Димитъръ, св. Сава, св. Варвара и др.

 

Всички тия обичаи сѫ разпространени и между власитѣ. Влиянието на българския езикъ върху езикътъ на последнитѣ силно се чувствува. Въ всички влашки села се пѣятъ български пѣсни. Другъ е, обаче, битътъ и езикътъ на ливадскитѣ власи. Последнитѣ живѣли до къмъ края на миналия вѣкъ въ околноститѣ на Пиндъ планина, Тесалия и Епиръ въ близость съ гърцитѣ приели много тѣхни думи. Пъкъ и безъ да гледаме това влияние, езикътъ на ливадскитѣ власи повече се доближава до езика на така нареченитѣ куцовласи въ Македония. Пѣснитѣ на ливадскитѣ власи носятъ отпечатъка на тѣхния воленъ пастирски животъ, Ето и две тѣхни пѣсни:

 

 

37

 

1. Уна фета.

 

Уна фéта исусѝта,

Ци стай, наруѝта

Вѝни мѫса дин тряпа

Ши афлá наруѝта.

Вѫн т'ьантряп

Ци стай наруѝта.

Джóнели врѣ с'фуга

Врѣ с'дука труксени.

Джóне áнда с'фуц,

Сдàй ди прáглу нóстру

Вѫн ти питрéк

Мулт' аньклинчуни.

 

Преводъ

 

1. Една мома.

 

Една мома, сгодена,

Що стои налютена.

Иде мама отъ вода,

Я намѣри налютена.

Ще те питамъ,

Що стоишъ налютена?

Момчето иска да бѣга,

Иска да отиде много далече.

Момче, кога бѣгашъ,

Намини край прага нашъ.

Ще ти пратя много здраве.

 

 

2. Мунте áлта.

 

Мунте анáлта,

Мунте, кóрбе,

Я плякáти нѝка,

Нѝка нихяма.

Та сли вѝдем нóи

Пикурáрли нóстри

 

Преводъ.

 

2. Планино висока.

 

Планино висъ висока,

Планино друга,

Я наведи се малко,

Малко, още малко,

Та да ги видемъ ние

Овчаритѣ наши.

 

 

38

 

Свадба въ с. Г. Ливада.

 

 

39

 

Ливадскитѣ власи иматъ обичая да правятъ своитѣ свадби на първия недѣленъ день следъ 28 августъ, св. Богородица.. Много пѫти се случва да ставатъ по 50 сватби наведнажъ. Сватосванията ставатъ само между тѣхни ливадски власи. Младоженцитѣ сѫ по на 15 до 16 години. Много често при женидбата имъ, родителитѣ ги прибиратъ отъ улицата гдето си играятъ. Ливадскитѣ власи сѫ чужди на обичаитѣ разпространени въ Мегленско. Отъ това и рѣзката

разлика между тѣхъ и останалитѣ християни.

 

Като добавка къмъ обичайнитѣ всрѣдъ християнитѣ или по-специално всрѣдъ българитѣ ще спомена за следнитѣ детски забавки и игри. Много често по-възрастнитѣ повдигатъ съ две рѫце малкитѣ деца за главата, като имъ казватъ да видишъ Солунъ. Вѣроятно изразъ на стремежа на македонския българинъ къмъ тоя македонски градъ. Сѫщо така децата обичатъ да се струпватъ единъ възъ другъ, викайки „гръчка навалица”. Сигурно тава пъкъ е отгласъ отъ нѣкакво поголовно избиване на гърци.

 

Не ще съмнение, че и другитѣ обичаи сѫ отгласи и отражения на нѣкогашни събития, повѣрения и бить. И ако пѣсеньта е изразъ на богатия душевенъ животъ на мегленеца, обичаятъ е духовната нишка между него (мегленеца)

и неговитѣ далечно прадѣди.

 

 

III. Църковно-училищенъ животъ

 

До 1913 год. цъла Македония бѣ покрита съ български основни училища, гимназии, педагогически училища и църкви. До сега оабе нѣмаме единъ трудъ, който да обгръша цѣлия църковно-училищенъ животъ въ Македония. Ако такъвъ бѫде създаденъ цененъ прниосъ ще представява и настоящия прегледъ на българския църковно-училищенъ животъ въ областта Мегленъ.

 

Въ 1767 г. седъ като Охридската българска архиепископия бѣ закрита, гръцкото духовно робство почва планомѣрно да се затвърдява и насажда всрѣдъ българитѣ въ Македония. Въ църквитѣ почва да се служи на гръцки езикъ. Българската писменостц бива измѣстена. Само въ нѣкои манастири въ Македония оставало да блещука искрата на българската просвѣта. Въ тия манастири имало и килийни училища, гдето се подготвяли свещеници и църковни пѣвци. Въ началото на миналия вѣкъ такива училища се откриватъ и въ други нѣкои селища въ Македония. А между годинитѣ 1840—1870 навсѣкѫде се откриватъ български

 

 

40

 

училища, като сѫщеврвменно и въ църквитѣ почва да се служи на църковно славянски езикъ.

 

Презъ това време се заражда и българскиятъ църковно-училищенъ животъ въ областьта Мегленъ.

 

Мохамеданитѣ въ сѫщата область се задоволяваха съ качеството си на властвуващъ етнически елементъ и почти никакви грижи не полагаха за своето образование и културно просвѣтно повдигане. До 1909 г. само въ 6 тѣхни села имаше донѣкѫде добре уредени училища (мендресета). Въ другитѣ селища учителската служба се изпълняваше отъ ходжата, който бѣ и мохамедански духовенъ пастиръ. Не образовани бѣха и едва знаеха по нѣкоя турска дума и софтитѣ и молитѣ, които бѣха привилигировано съсловие и носѣха чалми само, за да не ги взематъ на военна служба. Изобщо мохамеданитѣ въ Мегленско се отличаваха съ голѣмо простодушие и наивность. Често тѣ живѣеха въ братски отношения съ християнитѣ.

 

Власитѣ сѫщо проявяваха братски отношения къмъ християнитѣ българи и заедно съ тѣхъ сподѣляха общата сѫдба на политическото турско и духовно гръцко иго. Едва следъ като въ Македония се появи ромънската пропаганда, власитѣ въ Мегленско започнаха да се осъзнаватъ като отдѣленъ етнически сборъ. Много често, обаче, подпомагаха всички български действия, предприемани срещу общитѣ поробители гурци и гърци. До 1907 г. ромънски училища имаше въ селата Ошине, Хума, Купа, Ливада, Люмница, Бериславци и Лугунци. Въ църквитѣ власитѣ сѫщо се молѣха Богу на своя майчинъ езикъ.

 

Най-рано се събудиха за народностенъ и културно просвѣтенъ животъ българитѣ християни. Още въ най-раннитѣ дни на българския църковенъ въпросъ искрата на народностното самосъзнание се запалва и всрѣдъ българитѣ въ Мегленско. Български училища не бѣха още открити, когато въ сѫществуващитѣ гръцки въ с. Саракиново и с. Тушимъ въ 1858 г. учителитѣ били заставени да преподаватъ български езикъ. Презъ 1935 г., м. септемврий, между бѣжанцитѣ отъ с. Лѣсково бѣ намѣренъ единъ рѫкописенъ гръцко-български речникъ, писанъ съ гръцки букви на наречието на мегленскитѣ българи, писанъ отъ 1875 до 1893 г. отъ свещеника въ с. Лѣсково Гьошо Колевъ, училъ се въ Негушъ и с. Балджа, солунско. Това показва, че и българитѣ въ Мегленско умѣло използували гръцкото писмо, за да пишатъ на своя роденъ езикъ.

 

Най-рано въ 1865 г. се отваря българско училище въ с. Саракиново, населявано отъ будни българи, които се отличаваха

 

 

41

 

съ голѣма отзивчивость къмъ народностнитѣ и просвѣтни въпроси. Нѣколко години преди това селянитѣ, подтикнати отъ братята Петъръ и Христо Попови, изпѣли въ църквата, вмѣсто по гръцки, по български — свети Боже. На гръцкия владика, който се е опиталъ да докаже на селянитѣ, че не е простено въ църква да се пѣе и въ училище да се учи по български, саракинци отговорили, че сѫщо не е простено гърци да взематъ български пари и да влизатъ въ българска църква и село. Въ 1890 г. заракинци възобновиха своята училищна сграда. Това училище имаше 7 класни стаи и два салона. Въ него редовно преподаваха три до четири учителски сили.

 

Въ 1866 г. се отвори българско училище и въ с. Кронцелова. По пѫтя на народностното свѣстяване бѣха тръгнали и селата Бизово и Цаконе. Между това нѣкои събития, кои то се развиваха въ турската империя и успѣхитѣ на българската църковна борба благоприятствуваха за развитието на българския църковно-училищенъ животъ въобще въ Македония. Въ 1856 год. бѣ издаденъ Хати-хумаюнътъ, съ който българитѣ се поставяха на равно съ другитѣ народности въ турската империя досежно езика и богослужението имъ. Отъ 1860 г. до 1870 г. се откриватъ класни училища въ по-голѣмитѣ македонски градове. А въ Скопие се открива и педагогически курсъ, гдето се подготвяха много основни учители. Въ 1872 г. се учреди Българската екзархия. Въ 1882 г. при сѫщата се основа опециаленъ училищенъ отдѣлъ. Въ Мегленско последователно почва откриването на български учичилища дори и въ омѣсенитѣ села. Така въ 1879 г. по желамието на цѣлото село начело съ Траю Праматаровъ и Иванъ Стойковъ се отвори българско училище и въ с. Тушимъ. Въ 1899 г. селянитѣ си изградиха хубава училищна сграда. Презъ 1882 г. се открива такова училище въ с. Бизово, а на другата 1883 г. се откри българско училище и въ с. Пожарско, гдето сѫщо служеха 2 до 3 учителски сили. Въ останалитѣ села се откриха български училища последователно презъ годинитѣ: 1885 въ с. Долно Родиво, 1886 въ с. Струпино, 1887 въ с. Цаконе. Презъ 1890 г. се откри българско училище въ гр. Сѫботско, населявано отъ българи мохамедани и българи християни. Сѫщото градче по-късно става административно срѣдище на областьта. Въ 1893 г. такова училище имаме и въ с. Сборско. Още въ 1890 г. въ планинското с. Лѣсково, гдето българитѣ си служили съ гръцко писмо, бащата на известниятъ воевода Въндо Гошевъ (стари Въндо), Гошо. Тановъ бива запознатъ съ българско писмо и въ дома си открива нѣщо като домашно училище. Но единъ отъ виднитѣ

 

 

42

 

Отпразднуване Св. Св. Кирилъ и Методий въ с. Саракиново.

 

 

43

 

гъркомани вѣ съдружие съ турската власть успѣватъ да осуетятѣ почина за откриване българско училище. По това време бѣ убитъ и синътъ на Гошо Тановъ, и поради това първиятъ проводникъ на българската просвѣта въ Лѣскови бива принуденъ да напусне родното си село.

 

Едва презъ 1898 г., когато се засилва и революционната организация, въ Лѣсково по желанието на буднитѣ селяни начело съ Георги Ташевъ, свещ. Стойчо Янчевъ и др. се открива българско училище съ първи български учитель Младенъ п. Костадиновъ, запознатъ съ училищния животъ въ гр. Гевгелия, гдето още въ 1872 г. имаше българско училище. Една година преди да бѫде отворено у-ще въ Лѣсково селянитѣ прогониха гръцкия владика точно когато служеше въ църквата. Още съ пристигане на владиката селянитѣ бѣха така подготвени, че когато той дойде, не само не излѣзога да го посрѣщнатъ както му е редътъ, но дори и на крака не станаха когато отиваше къмъ църквата.

 

По тоя начинъ краятъ на 19 вѣкъ намѣри българското население въ Мегленско съ достатъчно повдигнато народностно самосъзнание. На всѣкѫде, гдето имаше български училище, населението бѣ подъ ведомството на Българската екзархия. Дори ония християни, които живѣеха въ смѣсенитѣ мегленски села и нѣмаха условия за църкви и училища, сѫщо признаваха ведомството на екзархията. Така отъ 15 християнски български села 12 бѣха екзархийски, с. Баово признаваше патриаршията, а с. Тудорче и разваленото днесъ Попово село непризнаваха ничие водемство. Отъ 18 смѣсени села само селата Пребѣдеще, Страйще и Църнешево не признаваха екзархията. Въ 1904 г. се откриха още две бълг. училища въ с. Луковецъ и с. Почепъ.

 

Всички тия училища бѣха подъ надзора на Воденската църковна община. Само училищата въ с. Лѣсково и с. Тушимъ се надзираваха отъ църковната община въ гр. Гевгелия. Било поради недостатъчно голѣмия надзоръ и слабо рѫководство и главно поради гръцки интриги на много пѫти занятията въ училищата прекѫсваха. Учителитѣ въ голѣмото си мнозинство нѣмаха повече отъ 3-класно. образование, а нѣкои дори и основно. Въ 1906 г. учительтъ въ с. Струпино Хр. Анастасовъ отъ с. Цаконе бѣ затворенъ като комитски човѣкъ. За да не се закрие училището учительтъ бѣ заместенъ отъ непълнолѣтния още самоукъ момъкъ Никола Димитровъ отъ сѫщото село. Повечето отъ учителитѣ бѣха и църковни пѣвци. Тамъ гдето не можеха да бѫдатъ полезни съ знанията си чрезъ лични примѣри и прилежния си животъ поучаваха народа. Новъ тласъкъ на църковно-

 

 

44

 

училищния животъ въ Мегленоко се даде следъ като, както се каза, гр. Сѫботско въ 1906 г., месецъ юний, стана околийско (казалийско) срѣдище на така наречената Караджаабатска кааза, съставена отъ мегленскитѣ села, които по-рано спадаха въ Воденската и Пазарската (Енидже-Вардарска) околия. Въ сѫщата година се откри българско училище и въ с. Г. Родиво. Нѣколко месеца по-късно въ Сѫботско се учреди и българска църковна община. По тоя начинъ се улесняваше надзорътъ надъ църкви и училища и доброто рѫководство на учебното дѣло. Малко образованитѣ учители се замѣствать отъ по-подготвени. Много отъ тѣхъ бѣха завършили българскитѣ гимназии въ Солунъ и педагогическитѣ училища въ Скопие и Сѣръ. Значително нарастна и броятъ на ученицитѣ.

 

Въ противовесъ на така бърже развнващето се българоко учебно дѣло, работѣше гръцката пропаганда. Неблагоприятно бѣха разположени къмъ българитѣ и турскитѣ официални власти. Презъ 1902 г. градскиятъ управитель Ибрахимъ бегъ разсърденъ отъ бунтоветѣ на българитѣ (по това време стана въстанието на селата Тушимъ и Сборско) нарежда да се срути българското училище въ Сѫботско. Твърде умѣло и съ голѣми материални срѣдства работеше гръцката пропаганда, провеждана главно отъ андарти (въорѫжени гърчеещи се българи и власи). Затварянията на български учители зачестиха. На Нова година на 1907 г. бѣ затворенъ сборскиятъ учитель Трайко Поповъ отъ сѫщото село. Все около това време бѣ опожарено с. Пожарско; подпалена бѣ църквата въ с. Тресино; нараненъ бѣ единъ българинъ отъ с. Баово. Самата турска власть подкрепваше гръцкитѣ противобългарски действия. Крайниятъ си предѣлъ тия вилнения достигнаха презъ 1907 г. Българската църковна община въ Сѫботско бѣ вече учредена. Всрѣдъ градчето се издигаше една двуетажна съ 8 стаи сграда, въ която се помѣщаваха училището и общината. Учители бѣха Симеонъ Михайловъ отъ гр. Велесъ, завършилъ бълг. гимназия въ Солунъ, Фания Филева отъ гр. Охридъ сѫщо завършила Солунската девическа гимназия и Георги Аладжовъ отъ с. Зарова, завършилъ педагогическия курсъ на училището въ Скопие. Опитътъ на гръцката пропаганда да спре развоя на българското църковно-училищно дѣло, оставаше безуспѣшенъ. Нѣмаха успѣхъ чуждитѣ пропаганди и въ селата въ Гевгелийската кааза. [1] Ето защо за гърцитѣ

 

 

1. Въ Гевгелийско освенъ гръцката имаше ромънска и католическа пропаганди.

 

 

45

 

оставаше единъ начинъ на действие, като заблуждаватъ обществото съ своитѣ лъжливи известия по вестницитѣ, да прилагатъ всички насилия на терора, за да всѣятъ страхъ всрѣдъ българитѣ. На сѫщата 1907 г. отъ тѣхъ бѣ устроена следната кървава сцена. Градчето Сѫботско нѣмаше църква. На 10 (23 н. ст.) мартъ главниятъ учитель Симеонъ Михайловъ заедно съ председателя на общината Ив. попъ Андоновъ отъ гр. Воденъ и др. селяни отиватъ да се черкуватъ въ близкото до Сѫботско село Цаконе и оставатъ да нощуватъ въ дома на родолюбивия цаконски селянинъ Иванъ Цакончевъ. Празъ сѫщата нощъ при тѣхъ се явява единъ турски стражарь и ги поканва да тръгнатъ съ него подъ предлогъ, че ги викатъ по бърза нѣкаква работа въ Сѫботско. Вънъ отъ селото, обаче, край рѣката, Симеонъ Михайловъ, Иванъ п. Андоновъ, Иванъ Цакончевъ, братята Христо и Василъ Балтакови и още двамя буднн цаконски селяни биватъ мѫченически заклани отъ гръцки андарти. Тая кървава баня, разбира се, не смути учебното дѣло въ Мегленско. Всички учители останаха по мѣстата си. Споменатата учителка Фания Филева съ достойна за похвала сърдцатость пое цѣлата училищна работа. Главенъ учитель стана Г. Аладжовъ. Въ най-тревожнитѣ дни временното председателствуване на общината се пое отъ Ат. Стоименовъ отъ Лагадинско, замѣстенъ по-после отъ титуляра свещ. Сава Поповъ.

 

Презъ 1908 г. по починъ на мѣстната община въ Сѫботско се откри и класно училище съ 25 ученици — 21 м. и 4 ж. Понеже тия ученици бѣха главно отъ селата Сборско, Пожарско, Тушимъ, Цаконе, Бизово и Д. Родиво, две отъ стаитѣ на училището бѣха заети за пансионъ. Само ученицитѣ отъ с. Цаконе, което е на 1/2 ч. отъ Сѫботско отиваха вечерь по домоветѣ си. Обърна се внимание и върху образованието на девицитѣ. Затова при всѣко училище обикновено се намираше и по една учителка.

 

До 1906 г. въ Сѫботско нѣмаше гръцко училище. Но когато гърцитѣ видѣха успѣха на българското учебно дѣло, побързаха да откриятъ и гръцко училище. Въ 1908/9 учебна година въ него се учеха 9 ученици — 2 еврейчета, 1 арменче и нѣколко власи и българи гръкомани. По сѫщия начинъ въ селища гдето само по нѣколко семейства признаваха патриаршията и желаеха да се учатъ по гръцки, гръцкото правителство бързаше да открие гръцко училище. Така бѣше въ с. Лѣсково, гдето само 8 гръкомански семейства признаваха патриаршията и пращаха децата си на гръцка наука. Въ село Тресино 6 семейства сѫщо подържаха гърцизъма. И въ още

 

 

46

 

нѣколко отъ омѣсенитѣ села имаше гръцки училища. Българитѣ, въ села гдето имаше гъркомани, бѣха свидетели на всѣкидневни скандали, предизвикани огъ гръцка страна. Въ с. Тресино църквата се държеше отъ гъркоманитѣ. На Великдень съ разрешение отъ каймакамина славянското богуслужение се изпълни при гробищата, гдето има развалини отъ стара църква. Въ с. Лѣсково редуваше се единъ праздникъ се служи по славянски, другъ — по гръцки. Въ много села селянитѣ не се отказваха отъ патриаршията само отъ страхъ да не имъ бѫде затворена църквата.

 

Следь провъзгласяването на турската конституция — хуриета, 24 юлий 1908 г. гърцитѣ не се помириха, а продължиха своитѣ терористически действия и безчиния. Българското население, обаче, насърдчено отъ промѣната на положението и оставено да си държи орѫжието открито се окопити и взе да се държи по-смѣло дори да предприема по-сурови мѣрки спрѣмо гръцкитѣ злодеи. Даже каймакаминътъ, който по-рано бѣше върлъ гонителъ на всичко българско, и съ чието съдействие гръцкитѣ андарти извършиха кланетата край с. Цаконе, следъ хуриета се промѣни. Самата конституция (хуриета), разбира се, не бѣ отъ естество да създаде едно спокойно положение. Българитѣ разбираха това. Само българитѣ мохамедани, които както въ миналитѣ режими така и сега тънѣха въ голѣмо невежество очакваха чудновати промѣни. Гърцитѣ не спрѣха и своята пропаганда. Едно отъ тѣхнитѣ срѣдства бѣ и подкупътъ съ пари. Така подъ страхъ отъ андартитѣ, и като бѣха подкупени нѣкои отъ селскитѣ първенци, презъ октомврий 1909 година с. Лѣсково предстоеше да премине на страната на патриаршията. Презъ с. Тушимъ за Лѣсково веднага заминава арх. нам. въ гр. Гевгели отецъ Саевъ, придруженъ отъ покойния Аргиръ Манасиевъ, учитель въ Гевгелия. Придужени и отъ десетина бивши четници отъ с. Тушимъ въ Лѣсково пристигатъ на 1 (14 н. ст.) октомврий. Населението и децата, които бѣха подъ страха на гърцитѣ се разбѣгватъ и настана олелия. Успокоени настѫпи, едвамъ когато се узна, че не сѫ надарти. Вечерьта въ кѫщата на свещ. Хр. Ивановъ [1] всички селяни се събиратъ за да обмислятъ заедно сън дошлитѣ какъ да задържать училището и църквата. Свещеницитѣ Хр. Ивановъ и Стойчо Янчевъ изповѣдватъ, че насила имъ била дадена по една лира отъ гъркоманина Въндо Стояновъ и били заставени да служатъ по гръцки. По това време въ кѫщата на единъ отъ селскитѣ гръкомани Ив. Стари Николовъ андартитѣ чакали

 

 

1. Сѫщиятъ почина като бѣжанецъ на 94 годишна възрасть въ гр. Тополовградъ. (Каваклий)

 

 

47

 

да изтезаватъ непокорнитѣ българи. Самиятъ гръцки свещеникъ Костадинъ попъ Димитровъ изповѣдва, че и дѣдо му, и баща му и самиятъ той сѫ българи, но служилъ по гръцки, само защото билъ насила рѫкоположенъ и далъ клетва предъ гръцкия владика въ Леринъ. Насърдчени селянитѣ единодушно поисквáтъ да се запази църквата, а на 8 ноемврий наново се отваря училището съ учителя Диню Балтовъ отъ с. Гавалянци. Учительтъ Ив. Икилюлевь отъ Кукушъ, който бѣ прогоненъ, когато върлуваха гъркоманитѣ, бѣ назначенъ въ с. Тушимъ. Съ пари бѣха подкупени всички ония, които провеждаха гърцизма въ другитѣ селища. Гръцкитѣ учители получаваха сѫщо по-голѣми заплати отъ българскитѣ. Единѣ гръцки учитель получаваше отъ 8—10 лири, единъ български — отъ 3—4 лири.

 

Презъ 1909-10 учебна година български училища се откриха още въ с. с. Тудорче, Църнешево, Костурино, Вълчище, Тресино, Поляне и Каниняне. Подъ ведомството на Екзархията минаха и християнитѣ отъ с. Слатино. Единствената упора на гръцката пропаганда остава с. Баово отъ чисто християнскитѣ и с. Пребѫдеще отъ смѣсенитѣ села. Църковно-славянското богуслужение бѣ въведено въ всички църкви, които бѣха подъ ведомството на Екзархията. Нѣмаха църкви само пр. Сѫботско и с. Поляни. Църквата въ с. Лѣското бѣ строена въ 1848 г. Църквитѣ въ мохамеданскитѣ села бѣха преобърнати на джамии. Само въ с. Драгоманци бѣ запазена и срещу праздникъ християни отъ близкитѣ села отиваха да палятъ кандилото.

 

Свещеницитѣ бѣха повече самоуки и това, което непостигаха съ проповедническа дейность, допълваха съ своитѣ нравствени добродетели. Въ много села имаше по двама до трима свещеника.

 

И така до 1909 г. бълг. основни училища имаше въ следнитѣ села: Саракиново, Кронцелово, Бизово, Тушимъ, Пожарско, Д. Родиво, Струпино, Цаконе, Сѫботско, Сборско, Лѣсково, Луковецъ, Почепъ, Г. РОдинво, Тудорче, Църнешево, Костурино, Вълчище, тресино, Поляне и Капиняне. Класно училище имаше въ гр. Сѫботско. Или училища 22; ученици 1026 — 750 м. и 276 ж.; учители 32 — 23 м. 9 ж.; църкви 20; свещеници 26.

 

Други инородни сили, инославни ведомство освенъ гръцката пропаганда въ Мегленско нѣмаше. Училищата се издържаха отъ мѣстнитѣ селски общини. Повечето села притежаваха добри училищни сгради, изградени съ разрешителни (рухсатнамета) отъ турската власть. Училищата и

 

 

48

 

църквитѣ притежаваха и покрити и непокрити имоти: кѫщи, воденици, дюкяни, ниви, градини, гори и др.

 

Годината 1913 бѣ ненормална учебна. Защото» когато презъ сѫщата година въ Македония бѣ провъзгласена гръцката власть, всички български училища и църкви бѣха закрити; учителитѣ и свещеницитѣ бити и пропѫдени; училищнитѣ и църковни сгради съ имотитѣ имъ незаконно завладѣни отъ гърцитѣ. Българскитѣ книги бѣха изгорѣни [1]. Съ български книги бѣха запушвани устата на българскитѣ свещеници и учители.

 

Като отмъщение за цроявената българщина бѣха опожарени отъ гръцки андарти и войски селата Тушимъ и Лѣсково. Въ пламъцитѣ на собствената си кѫща намѣри смъртьта си родолюбивиятъ старецъ Траю Голевъ, отъ голѣмия лѣсковски родъ Голевци. На мѣстото на българскитѣ училища бѣха открити гръцки. На българитѣ бѣ отнета възможностьта да се учатъ на своя майчинъ езикъ. Но пепелищата и осакатенитѣ наметници на българската просвѣта напомнят за миналото, и българскиятъ езикъ още се пази въ всѣки кѫть на областьта Мегленъ,

 

 

IV. Революционни борби

 

Въ новата история на Македония нѣма по-романтична и бурна епоха отъ годинитѣ на епичнитѣ революционни борби въ началото на настоящия вѣкъ, и въ историйтѣ на останалитѣ Балкански народи едва ли ще се намѣри случай на такова всѣотдайно, повсемѣстно и повсеживо възставане противъ угнетитетелитѣ на политическитѣ и народностни права. Всѣко селище, всѣка българска душа служеше на дѣлото. Та дори и децата бѣха привикнали когато турцитѣ ги запитватъ дали у тѣхъ има комити —: отговаряха — не ние нѣмаме кормитъ.

 

Дѣлъ въ македонскитѣ революционни борби се пада и на българитѣ отъ областьта Мегленъ. Пъкъ и власитѣ, дори и мохамеданитѣ служеха на това дѣло.

 

Революционнитѣ борби въ Мегленско се развиваха успоредно съ учебното дѣло. Отдѣлнитѣ частни противотурски действия на харамийте постепенно взематъ вида на единъ общонароденъ отпоръ не само срещу турскитѣ дерибейства,

 

 

1. Много отъ църковнитѣ книги, както и нѣкои съ църковно-нравствено съдържание, спасени отъ огъня, сѫ пренесени въ България. Между бѣжанцитѣ отъ с. Лѣсково въ Ямболъ и Тополовградъ намѣрихъ около 30 такива книги. Рѫкописнитѣ бележкитѣ по тѣхъ могать да послужатъ като цененъ исторически материалъ.

 

 

49

 

но и срещу гръцкитѣ домогвания, които чрезъ своитѣ пропаганди, претѫпявайки народностното съзнание у християнитѣ, се стараеха да придобиватъ повече почва всрѣдъ тѣхъ. Власитѣ подложени на сѫщитѣ влияния подкрѣпяха българскитѣ организации. Нѣкои отъ мѣстнитѣ мохамедани, които ненавиждаха централната власть, услужваха сѫщо на организиранитѣ сили.

 

При тия условия следъ 1893 г. въ всѣко българско село почна да се създава мѣсна селска организация съ мѣстни рѫководители, куриери и касиеръ.

 

Нашата область по етнически, географски и административни причини не можа да образува отдѣлна революционна единица. Организациитѣ по южния Мегленъ спадаха въ Воденския районъ, тѣзи по пл. Паякъ и Кожухъ въ Гевгелийския революционенъ районъ.

 

Презъ 1894 г. въ с. Саракиново пристига Кирилъ Пърличевъ, който по това време бѣ учитель въ гр. Воденъ, и покръсти (така се казваше посвещаването на членоветѣ въ организационнитѣ дѣла) първо свещ. Ив. Атанасовъ, Георги Тоцевъ и Петъръ Киринъ. Сѫщитѣ запознаватъ съ организационното дѣло и другитѣ свои съселяни. Малко по-късно при броженията на Лука Ивановъ, Караташо и Кулиманъ въ всички села около Саракиново имаше основани селски организации. Въ Саракиново имаше шесть десетки отъ вѫтрешно-селски четници, които въ всѣко време бѣха готови да сразятъ противобългарскитѣ прояви. Благодарение на това тукъ не се оказа ни едно гъркоманско семейство.

 

Въ селата въ Гевгелийския революционенъ районъ се основаха организации малко по-късно. Въ с. Тушимъ вече имаше организащия, когато въ с. Лѣсково къмъ 1897 г. нѣкои отъ по-виднитѣ селяни Митре Димитровъ, Траю Голевъ, Божинъ Димитревъ, Яне Куловъ, Митре Зайковъ, Кръстю Дамчевъ, Петре Мураковъ, Траю Каламеровъ, Божинъ Чакъровъ и др. бѣха запознати съ целитѣ на организацията. Въ селото бѣха дошли и четитѣ на воеводитѣ Хр. Бабянски, В. Гошевъ, който уби единъ отъ дерибейтѣ мохамеданинъ, така че почвата за селска организация бѣ подготвена. Къмъ 1900 г. идва Арг. Манасиевъ и основа организацията съ рѫководители Яне Куловъ, Стойче Голевъ и Божинъ Димитревъ.

 

Така основанитѣ селски организации съгласяваха своитѣ дѣла съ разпорежданията на мѣстнитѣ воеводи, които пъкъ изпълняваха нарежданията на В. М. Р. О., Ив. Карасулски,който бѣ назначенъ като представитель на Върховния комитетъ въ София съ цель да влияе надъ околиитѣ,

 

 

50

 

така както Върховниятъ комитетъ и другаде вербуваше свои съмишленици, следъ една среща близу до с. Ливада на 28 юлий 1902 г. между Арг. Манасиевъ и Ив. Карасулски, последниятъ се съгласи да престане да провежда идеитѣ на Върховния комитетъ. По тоя начинъ между организационни борби въ Мегланско бѣха изключени.

 

Селокитѣ организации, обаче, имаше да се борятъ отъ една страна срещу войската, отъ друга — срещу андартитѣ и гръкоманскитѣ семейства, чиято задача бѣ само да доносничатъ предъ турската власть и шпиониратъ. Но българитѣ, обзети отъ стихийната борба, съ небивало самопожертване и упоритость заглушдваха подмолнитѣ дѣла на гръкоманитѣ и понасяха изтезанията на башибузука и заптиетата. Редъ сражения, възстанието на селата Тушимъ и Сборско, имената на воеводитѣ Въндо Гошевъ, или стари Въндо, както е по-известенъ, Иванчо Карасулски, Караташо, Вангелъ Тушимски, Аргиръ Манасиевъ и Кулиманъ и стотицитѣ убити по сражения, изъ засади, по нивитѣ въ време на работа или на срѣдъ селскитѣ сборища доказаха тая упоритость и затвърдиха борческия духъ на мегленци.

 

Ето и нѣкои по-важни прояви на тоя духъ и борба.

 

Организациитѣ не бѣха още основани, когато бойната гордость на Мегленско, воеводата стари Въндо, следъ като бѣ убитъ неговия братъ въ Лѣсково, напусна родното си село и заедно съ семейството си се преселва отъ Лѣсково въ Пазаръ (Енидже-Вардаръ). Но тукъ не се помирява. Съ чета отъ нѣколко души той идва въ Лѣсково и убива споменатия гъркоманинъ Стоянъ Челепиевъ, като съ това освобождава и селото отъ единъ опасенъ проводникъ на гърцизма всрѣдъ българитѣ. Отъ 1893 г. стари Въндо е вече нелегаленъ, като следъ нѣколко убийства на нѣкои турски дерибеи, внуши страхъ у останалитѣ, чийто вилнения престанаха да измѫчватъ мирното, работливо население.

 

Наистина следъ като Пазаръ стана срѣдище на революционенъ районъ, Въндо действуваше главно въ тоя районъ. Но незабравяше и своята родна область.

 

Въ 1902 г. се присъединява къмъ четата на Ив. Карасулски и става главенъ воевода въ Гевгелийско. А въ 1903 г. се отдѣля отъ Ив. Карасулски и заедно съ Апостолъ Петковъ заставатъ всрѣдъ тръстикитѣ на Пазарското езеро. Въ нѣколко сполучливи сражения сплашиха турската власть и стегнаха добре организационнитѣ сили въ района. Въ 1907 г. турцитѣ, които гледаха на пазарското езеро като на единъ боенъ лагеръ, подкрепени отъ андартитѣ съ силенъ артилериенъ огънь следъ десетдневни сражения успѣватъ да принудятъ

 

 

51

 

Въндо Гошевъ — (Стари Въндо).

 

 

52

 

четитѣ да ое оттеглятъ, оставяйки десеть души убити заедно съ десетника Белялото. Следъ тия оражения стари Въндо минава къмъ Паякъ, гдето се срещна съ Апостолъ Петковъ. Както въ блатото, така и въ по-сетнешния си революционенъ животъ стари Въндо се придружаваше винаги отъ своя младъ синъ Георги Въндевъ. Така го свари хуриетътъ, който още въ първитѣ месеци не вдъхваше довѣрие у българитѣ. Схваналъ турскитѣ замисли стари Въндо наново се отдава на нелегаленъ животъ и възстановява четническитѣ движения въ Енидже-Вардарско и Гевгелийско. Въ 1912 г. се явява въ подкрепа на съюзническитѣ гръцки войски. Но следъ гръцката измѣна, измамнически бива заловенъ и заедно съ сина откарани въ затворитѣ на Солунъ. Синътъ сполучва да избѣга, а бащата, македонски герой, презъ 1918 г. бива отровенъ въ затвора. До крайнитѣ минути последниятъ вѣрваше въ освобождението на Македония.

 

Когато стари Въндо бѣ присъединенъ къмъ четата на Ив. Карасулски, последниятъ бѣ се оттеглилъ въ България за една година. Презъ това време 1902 г. къмъ селата по Кожухъ бѣше миналъ полковникъ Янковъ, воевода, който провеждаше решенията на Върховния комитетъ въ София и подкани населението да въстане, увещавайки го, че и българска войска ще дойде. Така бѣ подготвено възстанието на селата Тушимъ и Сборско. Нѣколко деня преди възстанието семействата се бѣха оттеглили въ планината. На 21 октомврий въ Тушимъ бѣха убити текселдарътъ (бирника) и придружаващитѣ го заптии. Съ това бѣ даденъ знакътъ за възстанието. Нѣколко четници между възстаницитѣ поддържаха духа и очакваха войската, за да си дадатъ сражение. Презъ нощьта по височинитѣ надъ селото свѣтнаха безбройни огньове, сякашъ всѣки храсть бѣ възстаникъ. Сѫщото бѣ и къмъ Сборско.

 

Турската войска, обаче, схвана, че има работа съ една ограничена сила и не прибѣгна до стрелба. Следъ дълги преговори, близу една седмица, женитѣ и децата бѣха склонени да се прибератъ по домоветѣ. А мѫжетѣ изловени отъ войската на Арамъ бимъ баший. Следъ дълги мѫчения и разкарвания бѣха освободени.

 

Така безъ кръвь свърши възстанието на Тушимъ и Сборско. Но отъ турската власть се схвана, че има да владствува надъ едно непокорно население, готово на голѣми революционни увлечения.

 

Следъ това възстание Ив. Карасулски редовно спохождаше мегленскитѣ села и бѣ станалъ най-любимиятъ воевода. Нѣколкото сражения по Паякъ на в. Гандачъ, „Бешъбунаръ"

 

 

53

 

Иванчо Карасулски

 

 

54

 

и др. бѣха го направиил най-известенъ и между турцитѣ.

 

Презъ месецъ мартъ 1905 г., Иванчо., както го наричаше населението, тръгва отъ с. Тушимъ за Лѣсково. Още въ Тушимъ бѣше разправилъ, че сънувалъ черно куче да го хапи. Сякашъ предвиждаше близката си смърть. Нѣкои влашки гръкомани бѣха по диритѣ му и известили, че Иванчо ще отиде въ Лѣсково. На около единъ часъ западно отъ селото, въ мѣстностьта „Джарловъ ридъ", четата се бѣ спрѣла да денува. Сутриньта Иванчо забелязва турскитѣ войски, които на пѫть за Лѣсково бѣха срещнали селския воденичарь и го изнудваха да покаже комититѣ. Съ нѣколко пушечни гърмежи къмъ аскера Иванчо откри своето скривалище. За нѣколко часа около позициитѣ на четата се струпаха войски. На кракъ бѣха и всички мохамедани отъ мегленията. Четата бѣ обстрелвана отъ всички страни. Всрѣдъ пушечния тънтежъ отъ време на време проехтяваше по нѣкоя бомба и всѣваше безпорядъкъ всрѣдъ турската паплачъ. А въ тия трагични часове не бѣха рѣдко и комични случки. Нѣкой си Ахмедъ отъ с. Продрумъ за първи пѫть дошелъ комити да гони се надигаше на пръсти викайки: „Дека сѫ да ги видамъ"! Единъ куршумъ, обаче, смъртоносно се заби въ челото му.

 

— Видѣ ли ги, Амедъ аго? — питаше го нѣкой.

 

Надвечерь войскитѣ настѫпиха. Само единъ четникъ можа да избѣга. Останалитѣ заедно съ воеводата бѣха избити. Тукъ падна убитъ и Гошко Тановъ отъ с. Лѣсково. Забележителни сѫ и сраженията по селата въ Воденския революционенъ районъ, Саракиново, Кронцелово и Пожарско бѣха главнитѣ революционни огнища.

 

Въ голѣмия приносъ къмъ македонското освободително движение, който македонскитѣ българи отъ Мегленско, дадоха, може да ни убедятъ жертвитѣ било като четници, било като организационни хора, било най-после, като отлични родолюбци дадени въ борбитѣ съ турци и гърци. Въ с. Тушимъ убити и видни четници: Гьоше К. Косевъ, убитъ въ Конско; Колю Гогчевъ, ходилъ съ костурскитѣ чети, убитъ въ Бабянско; Атанасъ Дангалаковъ, четникъ съ Ив. Карасулски и Ив. Раданлията, убитъ при обсадата на Одринъ; Вангелъ Спретновъ, Делю Петревъ, десетарь съ четата на Арг. Манасиевъ, Толе паша, Ристе Ивановъ. Убити като родолюбци и хора на организацията: Митре Чакъровъ, Петко Чакъровъ, Траю Петковъ, Ристе Темелковъ, Митре Стоевъ, Настасъ Мантовъ, Тано Приматаровъ, Ристе Пенковъ,

 

 

55

 

Траю Миндинъ. Убити отъ гърцитѣ: Колю Ковачевъ, Ристе Ив. Уюновъ, Стоянъ Сушивъ, Митра Ташонова.

 

Село Сборско, четници: Танче и Пенче Георгиеви, съ четата на Ив. Карасулски, Ристе Николовъ, Траю Митковъ, Пею Сирминъ, съ четата на Караташо, Ристе Вълчевъ, Ив. Ризовъ, съ Воденскитѣ чети, Митре Шпитовъ, воевода, Христо Грозевъ и Иванъ Чорбаджията, куриери и рѫководители. Убити: Грозю Вълчевъ, Костадинъ Водасовъ, Ристо Георгиевъ Биджовъ, Ристе Петревъ, Иванъ Мичевъ, Колю Петревъ, Танасъ Паневъ, Грозю Трайковъ, малко дете мушнато на ножоветѣ.

 

Село Пожарско четници: Караташо, виденъ воевода, Стоянъ Грудинъ, Георги Бицовъ. Убити: Петъръ Мишковъ, Ив. Мишковъ, Петъръ Чаповъ, Доне Самандовъ.

 

Село Кронцелово, четници: Кулиманъ, виденъ воевода.

 

Село Горно Родево, четници: Лазо Димитровъ, воевода.

 

Село Лѣсково, убити четници: Гошко Тановъ, убитъ заедно съ Ив. Карасулски, Митре Тановъ, Гонче Миндинъ, убити при преминаването на р. Вардаръ, Въндо Гошевъ (Стари Въндо) отровенъ въ затвора въ Солунъ, Миче Кубивълковъ, ранееъ като четникъ съ Ив. Карасулски, умрѣ въ България. Убити патриоти отъ турцитѣ: Ив. Хр. Тошивъ, Петре Жудевъ. Убити отъ гърцитѣ: Митре Димитревъ, Токо Голевъ, убити въ единъ день, Митре Яневъ Куйовъ, Иванъ Стойковъ пребитъ на срѣдъ селото, Траю Голевъ, изгоренъ въ собствената си кѫща, братя Думо и Митре Ичови, Митре К. Сиркаровъ, Миче Матинъ, Стойче Яну Голевъ, Ичко Митревъ, Шутлевъ, Гоно Сайзовъ, Въчо Чакъровъ.

 

Село Саракиново, четници: Христо Саракински, капитанъ, Георги Тановъ, раненъ, умрѣ въ България. Убити отъ турцитѣ: Ичо Паришевъ, Доне Пецевъ, Ристо Николовъ: убити отъ гърцитѣ: Никола Паришевъ, Иванъ Хр. Амбаровъ, заклани едновременно, Ристо Николовъ, Христо п. Ивановъ, убитъ като учитель въ село Тресино.

 

Все въ борбата за свободата на македонцитѣ, въ подкрепа на българскитѣ организации дадоха свои жертви и влашкитѣ села.

 

Село Ошине: Гошко ла Пупка, куриеръ, убитъ съ камъни, Аврамъ Дзеговъ, Ито Ширковъ.

 

Село Ливада: Ташо Гизаровъ, членъ на В. М. Р. О., убитъ въ 1933 год. при Каймакъ-Чаланъ.

 

Разбира се, тукъ по нѣмане на точни сведения не се споменаватъ героитѣ отъ Цаконе и Бизово и стотицитѣ

 

 

56

 

неизвестни борци отъ споменатитѣ и неспоменати села.. Развръзката на тая трагедия на мегленскитѣ българи бѣ въ 1912 година, когато дойдоха българскитѣ войски, но сълзитѣ отъ радостьта не бѣха още изтрити, когато тѣ, българитѣ въ Мегленско наредъ съ всички българи въ Македония бѣха подхвърлени на ново робство и нови страдания.

 

При опожаряването на Лѣсково и Тушимъ жителитѣ като пилци бѣха пръснати. По цѣли дни и нощи трѣбваше да прекарватъ изъ планинскитѣ долове и да наблюдаватъ пушека и пламъцитѣ на собственитѣ си кѫщи. Последствията отъ воденитѣ борби и даденитѣ жертви сѫ: вѣрата въ свободата и възторгътъ у ония, които наследяватъ умиращитѣ.

[Back to Main Page]