IV. РАЗМАХ НА БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНО ДВИЖЕНИЕ
- Бойни отряди и милиционни стражи
- Икономическа и медицинска поддръжка на руската армия
Два дни след обявяването на Руско-турската война Българското централно благотворително общество преустановява своето съществуване.
„Тъй като нашата мисия се свързва с влизането на русите в Румъния — четем в решението на БЦБО, — защото Русия пое нашето дело отгоре си и за да може всеки от нас да послужи в своите сили на нашите освободители, ние решихме да прекратим своите действия като Централно общество, за да не вземем никаква отговорност като представители на българската емиграция в Румъния във всякакви непредвидени случки" [122, с. 123].
Едва ли с подобно изявление ръководителите на последния комитет от историята на революционното движение са имали възможност да обяснят истинските подбуди за неговото разпускане. Предизвикали необосновани опасения сред руските управляващи кръгове, които никога не са имали пълно доверие в „младите" (склонни към „безразсъдни революционни действия"), ръководителите на Българското централно благотворително общество обявяват неговия край под натиска на руски военни власти. В същото време обаче налице е явен стремеж да се запазят както неговите подразделения в Румъния, така и всички комитетски съзаклятници в българските земи. Така че „доброволната" самоликвидация на БЦБО в Букурещ далеч не означава разпускане и на революционната организация, а още повече заличаването на съобщителните връзки и канали между нейните различни звена. И не е никак случайно, че и след 14 (26) април 1977 г. българските комитети в Браила, Зимнич, Свищов, Русе, Тулча, Стара Загора, Габрово и в още много селища продължават своето съществуване и дейност. Те подпомагат набирането на доброволци при формиране на Българското опълчение, подготвят тайни складове с храни, оръжие и други материали, необходими за предстоящата борба с османските поробители.
В навечерието на своето разпускане Българското централно благотворително общество се обръща към „организираните вътрешни революционни кадри" и заедно с представителите на радикално настроените емигрантски среди горещо ги призовава да се издигнат срещу прогнилия османски феодален ред.
„Всички ние трябва да станем като един человек... — четем във възванието на БЦБО към българския народ. — Турското население е въоръжено с цел да поднови ланските ужаси, трябва и ние колкото и с каквото е възможно, да се въоръжим, да не останем беззащитни до пристигането на русите, под славните знамена на които трябва да се съберем... Нашият интерес, нашето бъдеще, самото наше спасение изискват да възстанем всинца. Отечеството ни вика на оружие! Нека първият гръм на руския топ да ни намери готови за тая свещена борба. Многожеланата минута най-сетне настана..." [122, с. 113].
Още в навечерието на войната и по време на бойния поход на Дунавската армия членовете и съмишлениците на революционната организация оглавяват революционните усилия на целия народ. И ако в областта на разузнаването, осигуряването на войските с хранителни припаси, дрехи и медицинска помощ се проявяват най-активно по-заможните слоеве, то дейността на Опълчението, горските чети и милиционните стражи е немислима без масовото участие на народните
100
низини — онази най-бедна и принизена част на народа, старадала най-тежко от изстъпленията на османската власт. Наистина в навечерието на войната и по време на нейното развитие една нищожна част от най-заможните слоеве (т. нар. туркофили) остава безучастна към общия народен порив. Но тази група далеч не е в състояние да характеризира поведението на възрожденската буржоазия като цяло. Ръководейки се от национални и класови интереси, богатите занаятчийско-търговски и промишлени кръгове виждат в освобождението на България гаранция и по-добри условия за разгръщане на по-прогресивната за онова време капиталистическа стопанска дейност, за конструиране на политическа система, която ще отговаря най-добре на собствените им национални и класови виждания.
В този смисъл голямата и многообразна подкрепа за успеха на руското оръжие трябва да се разглежда като дело на целия народ — на селяните и занаятчиите, на търговците, промишлениците и интелигенцията. През възрожденския период българската нация никога не е демонстрирала подобно крепко националнополитическо единство както по време на Освободителната война. Огромната част от народа не чака със скръстени ръце развръзката на военния конфликт, а сама повежда истинска революционна борба за своето освобождение. Така на дело се осъществява отколешната мечта на революционерите демократи за обединяването на двете могъщи сили — руската военна сила и българското революционно движение. От тяхното взаимодействие се ражда онзи широк освободителен поток, в който българите се открояват едновременно като обект на освобождение и действена сила, имаща своето важно място в решаването на българския национален и социален въпрос. И макар че вътрешният фактор (българското революционно движение) няма решаващо значение за Освобождението, тъкмо той придава на войната подчертан демократичен характер.
РАЗУЗНАВАТЕЛНИ АКЦИИ
Отсъствието на необходимите данни за състоянието на турската Дунавска флотилия и за дислокацията на противниковите части през последните години преди войната затруднява в голяма степен изработването на окончателен план за воденето ѝ. Ето защо със задачата да организира разузнавателна мрежа в предполагаемия театър на военните действия през есента на 1876 г. е изпратен капитан I ранг М. П. Новоселски. В духа на получените инструкции руският офицер се свързва с онези кръгове от емиграцията, които вече са имали случай на дело да покажат своя патриотизъм и предаността си към Русия. Разбира се, като има предвид изключително тежките задачи, поставени от командването, кап. I ранг М. П. Новоселски се насочва към хора с добро образование, към онези народни дейци, които имат сравнително широк политически кръгозор и точна представа за разположението на силите в Европейския югоизток. Не на последно място той проявява интерес към емигрантите, които поддържат тесни връзки с българи от вътрешността на страната и познават добре бита и езика. В този смисъл изборът на първия му помощник Тодор Велков, бивш участник в Сръбско-турската война, не е никак случаен. Вероятно българският патриот е препоръчан на Новоселски от някои руски офицери, сражавали се с него заедно в Сърбия, или от самия ген.-майор М. Г. Черняев, тъй като Велков командва една от големите доброволчески чети но време на споменатата война. Чрез него представителят на руското военно разузнаване установява близък контакт с редица изтъкнати представители на радикално настроените емигрантски кръгове: Христо Минков, Димитър Горов, Стефан Стамболов, Христо Караминков, Данаил
101
Попов, Георги Йонов и мнозина други. Тяхното привличане към разузнаването е продиктувано и от други съображения. Дългогодишни участници в националноосвободителното движение, в Старозагорското и Априлското въстание, близки съратници на Любен Каравелов, Васил Левски и Христо Ботев, те разполагат с тайните канали на революционната организация, която на места и преди всичко по Дунавското крайбрежие остава незасегната от тежките удари на османската феодална власт. Освен от дейците на революционнодемократичното течение тези тайни пътища за контакти с вътрешността на страната и чужбина започват да се използват и от сътрудниците на „старите".
„Турските войски, като се дърпат от сръбските граници, ще идат по други места в България — пише Григор Начович на търговеца Пантелей Вълнев. — Затова гледайте да наредите някои хора не само в Оряхово, но и по-навътре като в София например, за да ѝ известяват към къде заминават и колко" [18, а. е. 3919, л. 1.].
За съживяване на революционното съзаклятие в Русе, а едновременно с това и на тайния канал, по който се прехвърлят различни материали и хора, съобщава бившият помощник-апостол от Търновски революционен окръг Христо Караминков — Бунито. В средата на декември 1876 г. той пише на Тодор Велков в Букурещ, че още преди един месец са установили постоянна връзка между Русе и Гюргево и по този начин са осигурили постоянен поток от разузнавателни сведения за движението на турските войски [122, с. 66].
Според замислите на руското командване под системно наблюдение първоначално трябвало да бъдат поставени Влашко, Молдова и Северна България. За тази цел с подкрепата на своите нови сътрудници кап. I ранг М. П. Новоселски разделя трите области на отделни райони, като за всеки район са определени „главен агент" и негови помощници. За главен агент в района Кюстенджа—Мачин—Черна вода е определен Сирков; за района Бабадаг—Тулча—Исакча—Меджидие — П. Карловски; за Видин—Никопол—Русе—Хърсово, Разградско — Г. Аврамов. Като техни първи помощници се споменават Ст. Стамболов, Хр. Караминков, Г. Йонов и Д. Попов, които поемат и задължението да подготвят съобщителни канали между Букурещ, Белград и Одрин [5, с. 42].
На пръв поглед буди известно недоумение обстоятелството, че първите водачи на „младите" са изместени на втори план и вместо главни отговорници на наблюдаваните райони те трябва да се задоволят с функциите на помощници. Няма съмнение, че това разпределение на задачите е подсказано от желанието за по-голяма конспиративност, тъй като повечето от всепризнатите революционни дейци са известни на турската полиция. В същото време избираните за „главни агенти" се ползват с репутация на хора, които стоят далеч от политическите борби. Тяхната професия на търговци, посещаващи често набелязаните райони, не събужда никакво подозрение сред османските власти в Подунавието.
Изградена в този вид, разузнавателната мрежа напомня твърде много начертанията на Гюргевския комитет и по-точно създаването на отделни революционни окръзи. Вероятно за да обхване по-голяма част от наблюдаваната територия и за да активизира разузнаването, още в самото начало на своето пристигане в Букурещ кап. I ранг М. П. Новоселски възприема идеята и опита на революционните дейци от времето на Априлското въстание. Очевидно първите български разузнавачи се заемат с новите задачи не като обикновени изпълнители, а като политически личности, протикнати от дълбокото съзнание, че повеждат борба преди всичко за освобождението на своя поробен народ.
Събирането на първите оскъдни данни за числеността на противниковите бойни сили по десния бряг на р. Дунав не е посрещнато с очаквания от разузнавачите възторг. Оказва се, че нуждите на руските военни власти надхвърлят далеч
102
възможностите на разузнавателната мрежа, в която до момента вливат своите усилия представители от средата на „младите”. Попаднал в кръга на най-революционно настроените дейци, кап. I ранг М. П. Новоселски на практика изключва групата на либералните емигрантски кръгове и по този начин стеснява чувствително живата и материалната база на своята дейност. А както е известно, русофилските убеждения, патриотизмът и финансовите възможности на „старите”, обединени в т. нар. Добродетелна дружина, дават добри гаранции, че тяхното приобщаване към борбата ще се отрази благотворно при решаването на трудните задачи. Изглежда, това е и главната причина за командироването в румънската столица на ген.-майор Иван Кишелски, българин на руска служба. Еднакво популярен сред „младите” и „старите”, той допринася много за изглаждане на противоречията между тях. Впрочем нека добавим, че в момента неприязнените чувства между двете емигрантски групировки не се подхранват толкова от различните виждания за формите и начините на борба, а преди всичко от неприкритото желание на „старите” да си осигурят здрави позиции в управлението на бъдеща свободна България. Разочарован от тяхното поведение, Ив. Кишелски търси помощта само на отделни дейци от Добродетелната дружина и до края на пребиваването си в Букурещ се осланя предимно на „младите” Стефан Стамболов, Тома Кърджиев, Филип Симидов, Никола Славков и др. Все пак на 29 ноември (10 декември) 1876 г. чрез групата на Христо Стоянов, един от активните представители на Добродетелната дружина, Никола Славков изпраща обширен доклад за състоянието в някои турски военни крепости. Според направените от Славков наблюдения и проучвания в Никопол турците получили подкрепление от 3200 души пехота, а в Свищов през близките дни се очаквало пристигането неизвестно откъде) на 3000 пехотинци. Твърде безпокояващо е съобщението, че от сръбско-черногорската граница към Русе се отправя 90-хилядна турска армия под командването на Абдул Керим паша, авангардът на която вече достига вратите на крепостта. След потушаването на Априлското въстание това е първото значително раздвижване в турския лагер, нещо, което предизвиква руската страна към още по-активни разузнавателни действия. В края на своя доклад Н. Славков известява Хр. Стоянов, че в близките дни възнамерява да посети Оряхово, Лом, Видин и оттам да изпрати нови сведения за числеността на турските гарнизони.
Докладът на Н. Славков, в който се отбелязва изрично, че много от „агитаторите” на ген.-майор Ив. Кишелски „твърде медлено работят”, дава повод за свикване на извънредно заседание в Полевия щаб на действащата армия. Последват бързи разпореждания за отзоваването на Кишелски в Петербург, за изпращането на двамата кадрови разузнавачи — полк. П. Д. Паренсов и полк. Н. Д. Артамонов, и разширяване на разузнавателните операции в областта на Подунавието. Според инструкциите на Полевия щаб до пристигането на полковниците Паренсов и Артамонов в Букурещ за заместник на Кишелски се определя спечелилият доверието на руските военни власти Тодор Велков. Към своя досегашен актив неуморният Велков прибавя привличането на нови сътрудници (Стою Филипов, Георги Ранчев, Димитър Хаджикостов, Тома Кърджиев и др.) и нов проект за разширяване на наблюдаваната територия. По негово настояване бившият участник в априлските събития от 1876 г. Ст. Филипов е изпратен като пръв помощник на Н. Славков във Видин, а дейността на Г. Ранчев е насочена към Североизточна България.
„Аз, долуподписаният българин Георги Ранчев, родом от гр. Шумен, давам разписка на българския войвода, почетния гражданин Тодор Велков — пише в специална декларация бележитият патриот,— за това, че аз се задължавам да изпълнявам всички поръчения, които ще ми бъдат възложени от
103
господин Велков, а именно сведения от различни градове: Тулча, Исакча, Мачин, Черна вода, Кюстенджа, Шумен, Силистра и Русе" [21, а.е. 3735, л. 14.].
Вероятно подобни декларации подписват и останалите главни отговорници на наблюдаваните области.
Подложил на анализ натрупаните разузнавателни сведения, Т. Велков решава да изпрати в Русе двама от най-енергичните разузнавачи — Т. Кърджиев и Д. Хаджикостов. Заедно с Ф. Симидов те успяват да спечелят за общото дело неизвестен българин — телеграфист на турска служба, който поема задължението да снабдява разузнаването с преписи от всички турски телеграми и по-важни съобщения. На този смел българин се дължи и съобщението за придвижването на 90-хилядната турска армия към Русе. Серия турски телеграми не оставят никакво съмнение, че в Русе и околните крепости трябва да остане една малка част от войските. Основното ядро на армията начело с Абдул Керим паша трябва да се установи в Шумен и там да чака допълнителни разпореждания.
„За доказателство на това — пише Ф. Симидов до Т. Велков — ето тези телеграми, изтеглени от нашия телеграфист в Русчук. Наистина и в двете телеграми има числа, които донейде не разкриват мисълта на телеграмите, но постарайте се дано я разкриете. В едната и другата се среща все едно и също число, каквото е числото 12 580, 1150, 1007 и пр., струва ми се, че тези числа означават някои имена ли, що ли, дяволите. Според бележката отзад на телеграмата телеграфистът не е имал време да ги преведе на български, но аз вярвам, че ще се намери кой да ги преведе. Той бележи и за войската нещо. В Русчук дошъл Еюб паша. Абдул Керим, според както се научил, ще бъде определен за комендантин в Шумен. Той не бил турчин, но германец, струва ми се, раждан в Турция, ще изпитам" [21, а. е. 3717, л. 3.].
Заедно с известията на други български патриоти от Оряхово, Лом, с. Акчар (Арчар), Свищов и други места Т. Велков доставя това важно заключение на русенската група на руския резидент в Букурещ, чиято личност и до днес остава неизвестна. В много руски и български източници той се споменава само с псевдонима Живописеца и до края на войната остава непознат за българските разузнавачи. Може да се предполага, че зад това име се крие личността на руския военен аташе в Букурещ полк. Г. И. Бобриков, който, както ще видим по-нататък, в някои случаи, макар и доста тайно, се намесва в работата на разузнаването.
Въпреки трудностите и отсъствието на достатъчен опит за по-малко от два месеца (ноември и началото на декември 1876 г.) са събрани значителни сведения за състоянието на крайдунавските турски крепости. На тази основа в Главния щаб на армията е изготвен сравнително точен разчет за резервните бойни сили на неприятеля в земите между р. Дунав и Балкана: във Варна 3 табора редифи, в Шуменската крепост — 23 табора, в Русе — 12 табора и 1,5 батареи, в Свищов, Оряхово и Никопол — 1,5 табора, в Лом и Арчар — 1 табор, във Видин — 1.5 табора и т. н. [56, с. 45].
Неизвестно по какви съображения наскоро след пристигането на полк. П. Д. Паренсов и полк. Н. Д. Артамонов (15 (27) декември 1876 г.) Тодор Велков е извикан в Петербург, а малко по-късно в качеството на специален преводач заминава за една от новосформиращите се военни части. Неговото отсъствие въпреки опасенията на голяма част от революционните дейци не се отразява зле върху дейността на разузнавачите. За това допринася най-много присъствието на двамата руски офицери. Високообразовани руски интелигенти, офицери с широк политически и военен кръгозор, те успяват да обединят разпокъсаните емигрантски сили и да ги насочат към една цел — осигуряване на най-добри условия за скорошното настъпление на руските войски. Освен това широките правомощия, с които пристигат в крайдунавските княжества (да се заемат и с организирането на
104
първите доброволчески формирования — Опълчение, чети и т. н.), им дават възможност за близки контакти с различни емигрантски слоеве. За разлика от своите предшественици, без да пренебрегват услугите на „младите", новите ръководители на разузнаването показват вкус и към единодействие с хората на Евлоги Георгиев. Няма никакво съмнение обаче, че и инструкциите на Главното командване са в този дух, тъй като сам полк. П. Д. Паренсов признава, че веднага след пристигането си с посредничеството на руското посолство установява първо контакт с ръководителите на Добродетелната дружина [101, с. 113]. Посрещнат радушно от Евл. Георгиев, полк. П. Д. Паренсов приема предложението му да бъде извикан от Виена неговият търговски агент Григор Начович. Неговите дългогодишни връзки с представители на търговското съсловие в Подунавието, репутацията му пред турските власти на човек, който стои далеч от политическите борби, правят присъствието му в Букурещ желателно и за двете страни. При избора на новите помощници не е пренебрегнат и фактът, че хората около Добродетелната дружина разполагат и с добри финансови възможности, нещо, което облекчава изпълнението на постоянно разширяващите се задачи.
Повечето от сътрудниците на Евл. Георгиев заплащат сами своите разходи и разходите на използваните от тях разузнавачи, предлагат на руското разузнаване допълнителни парични средства и с всички сили се стремят да постигнат набелязаната от Главното командване цел. Разкривайки тази важна страна от дейността на по-заможните емигранти и по-специално на наскоро пристигналия от Виена Гр. Начович, полк. П. Д. Паренсов добавя: „По този начин аз мога да кажа, че деятелността на Начович беше във висша степен полезна и напълно безкористна" [101, с. 117].
За това, че полк. П. Д. Паренсов търси преди всичко помощта на Добродетелната дружина по настояване на Полевия щаб, а не по свое желание, говори и друг факт. В края на декември 1876 г. в Букурещ със строго секретна мисия пристигат офицерите Битнер и Карпичев. Малко по-късно към тях се присъединява и инж.-полковник М. Мазюкевич. Според замислите на ген.-майор А. Ф. Деп, началник на инженерните части в действащата армия, те трябвало да извършат проучвания относно мястото, начините и необходимите строителни материали за евентуалното прехвърляне на войските през р. Дунав. Според изричната заповед на командването при изпълнението на тази важна задача трябвало да се търси подкрепа само от лица, ползващи се с доверието на Евл. Георгиев.
И наистина разузнаването не остава излъгано в своите надежди. Евл. Георгиев и Гр. Начович осигуряват на експедицията всичко необходимо за успешното изпълнение на набелязаните задачи. Освен подкрепата на техни доверени лица в Олтеница, Гюргево, Оряхово, Свищов, Турно Мъгуреле, Пикет, Зимница и други крайдунавски пристанища на разположение на полк. М. Мазюкевич са придадени неколцина водачи преводачи или просто носачи на материалната част. „Агентите на Евлоги ми бяха извънредно полезни — пише по-късно полк. М. Мазюкевич. — Дълго живеейки на едно и също място, те добре познаваха края и ме снабдяваха с такива подробни описания, каквито не бих могъл да получа от местните селски жители чрез преводач" [81, с. 13].
Значителните провали на някои български разузнавачи край Силистра, Варна, Шумен и в други наблюдавани райони налагат необходимостта от въвеждането на цифров шифър. И двата открити досега шифъра — писане и четене, са дело на Гр. Начович, който с помощта на търговски агенти ги разпространява на много места из България. Его какво представляват тези помагала [122, с. 99] за по-безопасното пренасяне на секретни военни и политически сведения:
105
I. За писане, II. За четене
Едновременно с активизирането на „старите" продължава да се разширява и дейността на революционерите, които включват в редовете си нови съмишленици. Убеждението, че в името на общото дело трябва да преодолее натрупалата се през годините неприязън към „тежките търговци и мушиери", печели все по-значителен брой привърженици. Зачестяват случаите, когато без оглед на своята идейна принадлежност разузнавачите ползват с еднакъв успех информационни канали и на двете групировки. Пример за това дават десетки търговци, занаятчии, учители, професионални революционери: Петър Мишайков (Т. Мъгуреле), Петър Лазаров (Оряхово), Атанас Николов (Свищов), Яков Ванков (Букурещ), Златан Рогов, (Русе), Петър Вягнев (Пикет), Георги Денков и Яко Илиев (Зимница) и много други. В Букурещ започват да прииждат сведения от Габрово, Търново, Разград, Ловеч, Враца, Орхание, и което е особено важно, от земите южно от Балкана — София, Сливен, Котел, Пловдив и други места. Самият полк. П. Д. Паренсов е изненадан от големия информационен поток и най-вече от многобройните и изчерпателни доклади на „старите". Използвайки усилията на много свои съдружници, пласьори на стоки, чиновници, както и разположението на влиятелни турци, с които се намират в търговски досег, те доставят сведения дори за някои замисли на противника. Без да уронва престижа на „старите", полк. П. Д. Паренсов решава да провери истинността на техните съобщения. Имайки предвид доклада на Гр. Начович за положението в няколко турски крепости (Видин, Лом, Оряхово и Русс), по същия маршрут е изпратен П. Наботков
106
от групата на „младите". Оказва се обаче, че информацията, предадена от Гр. Начович, отговаря на истината.
Едновременно с включването на редица разузнавателни операции е потърсена помощта на Петър Церковски, Никола Сукнаров, Илия Попов и на други български патриоти. Особено полезен е Илия Попов, железничар в Русе, който предава на полк. П. Д. Паренсов материали за прехвърлянето на турски войски и боеприпаси по железопътната линия Русе—Каспичан—Варна за времето от декември 1876 до март 1877 г. Трудно е да се каже дали Илия Попов е събрал сведенията по своя инициатива, или е бил във връзка с разузнаването далеч преди това, но така или иначе неговата дейност в тази насока може да се документира едва от пролетта на 1877 г.
Разрастването на разузнавателната мрежа в Подунавиего и постоянно увеличаващите се задачи налагат известна корекция в дотогавашната организация. По настояване на полк. П. Д. Паренсов щабът на армията дава съгласието си за определяне на четири главни района — Видин, Свищов, Русе и Силистра. Всеки „главен районен агент" се задължава да препраща събраните данни не в Букурещ, както ставало досега, а в строго определени пунктове — Калафат, Гюргево и Калараш [127, с. 33].
Окончателното отпътуване на полк. Н. Д. Артамонов от Букурещ в Полевия щаб, където се обработват и допълват всички български сведения, налага известни промени и в ръководството. Начело на разузнаването остава полк. П. Д. Паренсов, а Евл. Георгиев, Гр. Начович и Пантелей Наботков са определени за негови най-близки помощници. При нужда за заместник на полк. П. Д. Паренсов се определя военният аташе в Букурещ полк. Г. И. Бобриков. Според инструкцията на командването, която предхожда посочените промени, за разузнавачи можели да бъдат привличани, както и досега, само българи. Всеки разузнавач трябва да бъде снабден със специален отличителен знак и освен агитационно-политически задачи да убеждава своите съотечественици, че руските войски ще навлязат в България не с цел да я превърнат в своя губерния, а с единственото намерение да извоюват политическата ѝ независимост. Към тази мярка русите прибягват в отговор на засилващата се в Западна Европа и Османската империя вестникарска кампания (поддържана и от някои туркофилско настроени български среди), която преследва неблаговидната задача да породи антируски настроения сред българския народ, сочейки го като белег на руското завоевание.
Реорганизацията и новите политически задачи се отразяват добре върху разузнавателната мрежа. Като истински талантлив ръководител полк. П. Д. Паренсов насочва усилията на стотиците невидими бойци към онези области, в които противникът предприема трескава подготовка за отбрана. На наблюдение са подложени всички по-важни неприятелски крепости и военни гарнизони. В началото на март 1877 г. в Полевия щаб на армията разполагат вече с широка информация, отразяваща военното положение в Османската империя. Твърде сдържани досега, мнозина офицери от т. нар. консервативно военно крило са принудени да дадат най-висока оценка за българите и тяхната полезна работа. Един от тях — ген.-майор К. В. Левицки, пише на полк. П. Д. Паренсов, че лично главнокомандващият е „много доволен от Вашите донесения и заповядва да Ви предадат неговата нова благодарност" [127, с. 33].
Въз основа на българските наблюдения преди всичко ген.-лейтенант Н. Н. Обручев подготвя и първия подробен доклад до военния министър Д. А. Милютин, в който се очертава дислокацията на турските сили към 15 (27) март 1877 г. Според началника на генералния щаб неприятелските бойни сили са разположени в следния ред: Видин — 74 батальона, 30 ескадрона, 90 оръдия, общо — 53 000 души;
107
Оряхово — 2 батальона, общо 1300 души; Русе — 14 батальона, 6 ескадрона, 18 оръдия, общо — 10 000 души; Силистра — 21 батальона, 24 оръдия, общо 13 890 души; Бабадаг — 8 батальона, 12 ескадрона, 6 оръдия, общо — 6825 души; Берковица — 1 батальон, 5 ескадрона, общо — 1150 души; Ловеч, Велико Търново и Габрово — 7 батальона, 6 ескадрона, 60 оръдия, общо 10 900 души; Ниш — 8 батальона, 12 оръдия, общо — 5850 души; Одрин — 13 батальона, общо — 8450 души; Цариград — 16 батальона, 16 ескадрона, 18 оръдия, общо — 12 500 души, и т. н. [31, с. 4].
Разбира се, картината в това отношение бързо се променя, но донесенията на разузнавачите дават възможност на командването да засича всяко движение на турските войски, както и идването на нови подкрепления от други краища на империята. Така например към средата на април от наблюденията на Янко Костов, Петър Тодоров, Васил Балтаджиев и други става ясно, че Високата порта прехвърля нови подкрепления на север от Балкана, а на тяхно място идват войски от Малоазийския бряг. Особено полезно е известието на българските патриоти, че новопристигащите войскови поделения са насочвани в четириъгълника Варна—Шумен—Русе—Силистра. Съобразени с доклада на ген.-лейтенант Н. Н. Обручев, новите данни за разположението на турските сили дават възможност и за първия по-точен извод относно тактиката на противника — очевидно в турското командване вземат връх привържениците на отбранителната война. Впрочем за това убеждение в руския щаб допринасят и други български съобщения. Неизвестен българин, законспириран сред прислугата на турския кораб „София" (от Дунавската флотилия), на няколко пъти известява за строго секретните съвещания на Хобарт паша с командири на по-големи бойни единици в Североизточна България. Според решенията на съвета първоначалните усилия на командването трябвало да се насочат към заздравяване отбраната в споменатия четириъгълник и Видинската крепост, за което били необходими освен допълнителни инженерни работи и прехвърлянето на още 36 табора. В духа на тези решения до Цариград са изпратени няколко телеграми, някои от които стават достояние на Полевия щаб. Изглежда, че за изтеклата информация турската страна е предупредена още тогава, тъй като сам Изет Фуад наша отбелязва в своите спомени:
„Русите с помощта на българите, които преминаваха реките с лодки, имаха за нас постоянно добри сведения. Благодарение на това отлично знаеха, че сердарят [*] няма желание да напусне своето орлово гнездо, и деятелно се готвеха да прехвърлят Гурко зад Балкана...” [125, с. 13].
На базата на нова информация, допълнена с непрекъснатия поток от сведения за числения състав на войските в турските крепости от двете страни на Балкана, на 15 (27) май 1877 г. полк. Н. Д. Артамонов представя нов доклад, според кой го броят на редовните турски войски в европейската част на империята възлиза на 180 000 души, а заедно с нередовните части — на 227 450 души.
При изработването на стратегическите военни планове и избора на направленията за концентриране на войските полезна се оказва и контраразузнавателната дейност на българите. Първата по-определена контраразузнавателна стъпка датира от 12 (24) април 1876 г. и принадлежи на един от най-добрите разузнавачи — Янко Костов. Препращайки данни на Манол от Русе (може да се предполага, че това е телеграфистът на турска служба или прислужникът от кораба „София”) за движението на турските войски по р. Дунав, Костов известява Гр. Начович, че в Кишинев е изпратен Мехмед ага със задачата да събира сведения за най-близките намерения на русите. В същия доклад той прави и точно описание на неговата външност.
*. Главнокомандващият Абдул Керим паша.
108
По сигнал на българи са разкрити и 9-има шпиони на противника, които се подвизават във Влашко и Русия като „агенти на дружеството" „Грегер—Горвиц—Коган". Под предлог, че проучват стопанското положение, те обикалят необезпокоявани от никого в района на Гюргево, Браила, Галац, Олтеница и други места, събират сведения за настроенията сред българската емиграция и за зачестилите посещения на руски цивилни и военни лица.
С особено усърдие чуждото разузнаване наблюдава трасето на новостроящата се железопътна линия Фратещи—Зимница. Освен от намеренията на хилядите български емигранти, работещи на строежа, турците се интересуват и от крайния срок за завършване на този по същество стратегически път, по който русите биха могли бързо да прехвърлят своите войски. Вероятно с помощта на платени местни агенти те възнамеряват да осъществят големи диверсионни акции, които ще затруднят завършването на железопътната линия и по този начин ще лишат русите от важна съобщителна артерия. За да осуети плановете на неприятеля, в Зимница пристига българска разузнавателна група начело със стария хайдушки воевода Филип Тотю и Никола Живков. За кратко време на българите се удава да заловят и обезвредят четирима шпиони, които според полк. П. Д. Паренсов поддържали непрекъснат контакт с турски щабове от десния бряг на р. Дунав [101, с. 228].
Като най-голям успех на контраразузнаването трябва да посочим разкриването на турския агент в Букурещ полк. Брекенбери. В качеството на официален кореспондент на влиятелния английски вестник „Таймс" той има възможност да пътува често из княжествата, да следи отблизо действията на специалните руски чиновници, които въпреки превантивните мерки трудно скриват общуванията си с представители на българската емиграция. И може би затова при избора на своя личен секретар полк. Брекснбери се насочва не към предлаганите му местни жители, а към българина Георги Минчев. Натрупал неопровержими данни за неговата тайна мисия, българският патриот успява да се свърже лично с полк. П. Д. Паренсов и да получи инструкции за по-нататъшната си работа при английския кореспондент. Подхвърляйки му чрез Минчев „информация от първа ръка", полк. П. Д. Паренсов успява не само да елиминира важен разузнавателен канал на противника, но и да насочи неговите усилия по лъжлива следа.
Въпреки успехите на контраразузнаването турците все пак успяват да се доберат до някои от руските планове. Така например още в средата на април 1877 г. русенската разузнавателна група съобщава, че намерението да се форсира р. Дунав срещу Никопол било известно на някои офицери от крепостта. На 1 (13) май с. г. с цел да смутят трескавите приготовления в руския лагер и по този начин да спечелят време за подготовка на отбранителните линии турците дават съгласие за публикуването на това известие по страниците на английския вестник „Дейли телеграф". В краткото съобщение за усилена военна подготовка в двата лагера сякаш между другото се съобщава, че русите възнамеряват да насочат своя първоначален удар между Оряхово и Никопол, както всъщност било уточнено в плановете [101, с. 252].
Това неочаквано разкритие налага необходимостта от „светкавична" рекогносцировка, и то за да бъде заблуден противникът на сравнително голямо протежение. Сформират се няколко военноинженерни групи, които със съдействието на Евл. Георгиев, Гр. Начович, П. Наботков и Хр. Стоянов се отправят към определените им райони. Областта на Средния Дунав е поверена на полк. Д. С. Нагловски, един от най-талантливите кадрови разузнавачи. С неговата група заминават и неколцина български разузнавачи, преводачи и водачи начело с П. Хитов и П. Мишайков.
109
В писмото до началника на 8-ма кавалерийска дружина, разквартирувана в Турну Мъгуреле, полк. П. Д. Паренсов пише: „Моля Ваше Сиятелство, да заповядате на намиращия се във Ваше разпореждане българин Мишайков да бъде на разположение на полковник Нагловски. Заедно с Мишайков може да бъде изпратен и друг българин, ако това с нужно."
Важността на задачата и натрупаният дотогава опит диктуват и необходимостта от непрестанни наблюдения по фланговете — Видинската крепост и четириъгълника Варна—Силистра— Русе—Шумен. Евентуалното придвижване на неприятелски войски оттам по посока на Средния Дунав би попречило съществено на руските намерения. Ето защо в района на Видин—Оряхово е изпратен Живко Нешков, емигрант от с. Долни Лом, Видинско, а към Русе и още по на изток — разузнавателната група под ръководството на Енчо Георгиев.
„По заповед на Негово императорско височество главнокомандуващия изпращам на турския бряг няколко разузнавачи и тъй като може би те ще преминат Дунав в района на Вашата част — пише Паренсов до командира на войските в Олтеница, — то имам чест най-покорно да моля Ваше превъзходителство да им окаже съдействие тогава, когато това е необходимо. Главният разузнавач се казва Енчо Георгиев, с него ще бъдат още двама или трима човека" [56, с. 53].
Естествено, с най-голямо усърдие се събират сведения за числения състав на противника в района на Никопол—Свищов. През втората половина на май полк. Н. Д. Артамонов изпраща двама разузнавачи, единият от които, Велико, бивш хлебар в Свищов, е прехвърлен на отвъдния бряг. Свързал се със свищовския революционер Христо Бръчков, посветен отдавна в тайното дело, Велико успява за кратко време да събере точни сведения за разположението на бреговата артилерия и за живата сила на противника. Според неговия доклад, изпратен на румънския бряг със специално обучен гълъб, турските сили, общо взето, останали непроменени: 400 войници от пехотата, 1 батарея с 6 оръдия стара система, 60—70 конници и 1000—1500 башибозуци.
Много по-обширен е вторият доклад, изпратен пак по обучен гълъб. В него се посочва числеността на войските: в Никопол — 3000 души и 200 конни черкези; в с. Гиген — 4000 души пехота и 800 конни черкези. На 5 (17) юли 1877 г. след успешно изпълнение на задачата двамата разузнавачи — Велико и Христо Бръчков, преминават в Румъния и докладват устно предишните си донесения [56, с. 54].
Проучванията на полк. Д. С. Нагловски, съсредоточаването на турски елитни части около Видин и в района на Долния Дунав, изчерпателните донесения на десетките български разузнавачи за състоянието на турските гарнизони между Никопол и Оряхово затвърждават окончателно схващането, че форсирането на реката трябва да стане в района на Свищов. Освен слабите сили, с които разполага тук противникът, това направление се сочи от почти всички разузнавачи като най-удобно за бързо навлизане на войските във вътрешността на страната. Пътищата, които водят до Свищов към Търново, Плевен и Никопол, били в добро състояние и което било особено важно — слабо охранявани.
Все във връзка с подготовката по прехвърлянето на войските в няколко румънски крайдунавски града е изпратен разузнавачът Никола Славков. Неговата задача е по-особена: да събере последните разузнавателни сведения за турската армия, доставени от българи в края на май и началото на юни 1877 г.
За неговата мисия са предупредени и румънските военни власти. За съжаление те не му оказват почти никаква подкрепа, поради което сведенията за Видин и Лом са твърде непълни. Въпреки това, допълвайки доклада на Славков със сведения от други български източници, към 12 (24) юни (само три дни преди форсирането на р. Дунав) в Полевия щаб на армията разполагат с точни данни за
110
разположението на турските войски в цяла България. Според него в Русе и околността неприятелят разполага с 21 200 войници, в с. Вардим, Свищовско — с 3300, в Свищов — със 770, в Никопол и околността — с 9800, в с. Бешбунар (Пет кладенци), Беленско — с 2500, в с. Вадин (Горни Видин), Оряховско — с 2900, в Оряхово — с 1400, в Лом — с 650, в Плевен — с 80, в Ловеч — с 80, в Берковица — с 650, във Враца — с 650, във Видин и областта — с 27 800, в Кула — с 5300, в Белоградчик — с 1950, на прохода Св. Никола — с 650, в Пирот — с 3250, в Бяла паланка — с 650, в Ниш — с 6700, в София — с 9950, в Орхание — с 3250, в Търново—с 4000, в Габрово — с 650, в Казанлък — с 650, в с. Шипка — с 650, в Котел — с 1950, в Осман Пазар — с 4600, в Шумен и околността — с 29 100, във Варна — с 9900, в Тутракан — с 5400, в Силистра — с 16 800, в Меджидие — с 11 000, в Татар Пазарджик (Пазарджик) — с 650 войници и т.н. [56, с. 55].
Сравнени с постъпващите по други пътища данни за дислокацията на турските войски, българските съобщения се оказват не само точни, но и твърде пълни. Що се отнася пък до числеността на турските сили по протежение на Средния Дунав и по-специално в Свищов и неговите околности, както скоро се изяснява, наблюденията са абсолютно точни. В този смисъл няма да е никак пресилено, ако добавим, че за постигане на първоначалния стратегически успех (изненадващото форсиране на р. Дунав при Свищов) българските разузнавачи имат съществена заслуга. С цената на малки жертви русите овладяват важен плацдарм за настъпване и не позволяват на противника да използва дори хилядна част от войските, струпани до десния Дунавски бряг. Нещо повече, точни сведения за неприятелските войски споменават да се очертаят най-правилно бъдещите оперативни направления, които внасят още по-голямо объркване в противниковия лагер.
За ефекта от блестящата операция по прехвърлянето на войските може да се съди и от реакцията в редица западноевропейски държави. Според кореспондентите на в. „Санкт Петербургские ведомости" в Лондон и Виена този факт разтревожил политическите среди повече, отколкото обявяването на самата война [127, с. 107].
Не на последно място за първоначалните руски успехи допринася и агитационно-политическата дейност на разузнавачите. В българските земи Дунавската армия е посрещната от един не само ентусиазиран народ, но от народ, който дълго преди това се е готвил за този ден. Нека не забравяме, че лоцмани на саловете 1 и 5, които първи достигат отвъдния бряг, са българи, че сред първите жертви за свободата на поробените е кап. Васил Петрович от 14-а пехотна дивизия. Това, което изненадва най-много командването, е готовността на народните маси да се поставят изцяло в услуга на освободителите. Във всеки български дом, във всяко освободено българско селище русите откриват отрано приготвени храни, дрехи, оръжия, а понякога и цели складове, на които би могла да завиди всяка интендантска част. Наистина усилията на разузнавачите дават богати плодове и в тази насока.
Навлизането на войските в османските владения и първите сражения с редовни части на противника са съпроводени от повсеместна реорганизация в разузнаването. До този момент, както става ясно от изложения материал, руските управляващи кръгове (военни и граждански) проявяват интерес към военностратегическите проблеми, т.е. към онази военна, стопанска и политическа информация, която ще даде отговор за характера на войната от неприятелска гледна точка (отбранителен или настъпателен), ще позволи да се очертаят най-добре оперативните направления, техният оптимален вариант на разгръщане, възможностите за съюзници на двете враждуващи страни и т.н. В този смисъл досегашната организация, чиито нишки се събират в един общ център (Главния щаб на армията)
111
[[ Страници 112-113 липсват ]]
113
во и т. н. Един от тях, габровският учител Андрей Манолов, например описва компетентно пътя от Търново до връх Шипка, здравината на мостовете, по които ще се прехвърля артилерията, и числеността на турските табори, охраняващи прохода.
По същия начин постъпва и известният патриот Хаджи Стою. В продължителен разговор той успява да убеди генерала, че въпреки че е слабо защитен Твърдишкият проход, войските следва да бъдат насочени през Хаинкьой. Смятан от турците за непроходим, този път при евентуален успех ще донесе и още едно предимство — явяването на войските в гръб на турските защитници на Шипка и възможността противникът да бъде разгромен на части. Горещ привърженик на подобна тактика, ген. Й. В. Гурко заповядва войските, предвождани от групи руски и български разузнавачи начело с княз А. Н. Церетелев (бивш руски консул в Пловдив), да навлязат в прохода [57, с. 37].
След затягането на военните действия при двете неуспешни атаки при Плевен, принудителното бездействие на Източния отряд и неуспеха при Стара Загора плановете на руското командване съществено се променят. Намерението да се предприеме поход към Одрин е изоставено, а Предният отряд е разформирован. Сега като първостепенна задача се открояват зоркото следене на настъпващата от юг Сюлейманпашова армия и здравото укрепление на старопланинските проходи. Ако турците успеят да прехвърлят войска в подкрепа на обсадения Осман паша или в района на четириъгълника от крепости, положението на Дунавската армия ще стане особено критично. Ето защо разузнаването получава нови тежки задачи, в изпълнението на които до голяма степен се крие бъдещият успех [127, с. 59].
В Еленския Балкан и района между Хаинкьой и Шипка се съсредоточават стотици разузнавачи. Под вещото ръководство на руски офицери работят разузнавателните групи на Панайот Хитов, Петко Р. Славейков, Георги Поптилев, Гр. Начович, Стефан Бобчев и др. Според доклад на полк. Н. Д. Артамонов съобщения от групите на П. Хитов, Ст. Бобчев и П. Р. Славейков не оставят никакво съмнение, че движението на турските части южно от Стара планина преследва важна цел — да разкъсат струпаните от Балкана руски войски и така да открият удобна посока за нанасяне на мощен удар. За съжаление подобно на ген. Кригер и командирът на 8-и корпус ген.-лейтенант Ф. Ф. Радецки (разположен в района на Средния Балкан), подведен от съображенията на някои офицери, прехвърля към Еленския Балкан значителни военни сили, оставяйки без достатъчна защита прохода Шипка [18, л. 61].
Немалко са заслугите на разузнаването, действащо по левия фланг на Дунавската армия. Наистина Източният отряд не води епични сражения като боевете при Стара Загора, Плевен и на Шипка, но преследвайки важната цел — да изолира големи турски сили от останалите султански армии, — допринася съществено за крайния успех. Още от самото начало на войната тук са насочени едни от най-добрите разузнавачи, работили за нуждите на руската армия далеч преди обявяването на войната: Ив. Кишелски, Т. Велков, Т. Кърджиев, П. Енчев, Н. Икономов, Д. Стоянов и още много българи. Известия на полевите щабове до Главната квартира свидетелстват, че през време на войната русите разполагат със сравнително точни разчети за числеността и въоръжението на турските войски в Силистра, Русе, Варна, Добрич и други места. С особено внимание са посрещнати тревожните известия на Константин Петков, Атанас Симеонов, Р. Минчев и Георги Николов за разместванията на турски части и за добре функциониращите връзки между крепостите и гр. Шумен, където са съсредоточени големи турски сили [56, с. 70].
114
В началото на август 1977 г. с помощта на разузнаването върху руските военни карти са нанесени нови промени — числеността на 26 табора „египетска войска”, движението на 5 турски броненосеца между няколко черноморски пристанища, наблюдения върху влаковете, пренасящи войски и боеприпаси, и т. н. [56, с. 68].
В щаба на 14-и армейски корпус постъпват и подробни данни за укрепленията на Т. Пазарджик. Димитър Киров, Георги Стайков и Апостол Събев от с. Калфакьой (Балкански), Разградско, изготвят доклад за състоянието на турския гарнизон и за пристигането на нови подкрепления от Силистра и от Варна. Но невинаги разузнавателните операции протичат гладко и без жертви. Само през пролетта и лятото на 1877 г. в този край са убити 33 български патриоти, в това число и богатият варненски търговец Стамат Сидеров, обвинени от турските съдилища, че доброволно са се поставили в служба на русите [126, с. 256].
Специално внимание е отделяно и на важната Русенска крепост. От секретен доклад, носещ дата 29 юли (?) (10 октомври) 1877 г., става видно, че щабът на Предния отряд разполага със сведения за дошлите в крепостта през последните 6 месеца турски войски — 33 батальона, 6 ескадрона и 11 батареи. Събирани дълго от местни жители на работа в Русенската гара, тези данни биват проверявани неколкократно. Но строгият вътрешен ред и безусловната забрана за движение на християни към подстъпите на града затрудняват руското командване да определи точното разположение на противниковите бойни части, качеството на артилерията и близките планове на турския щаб. По предложение на М. А. Хитрово в Русе е изпратен Иван Иванов, родом от Битоля. Неговата главна задача е да се срещне със самоукия инженер Васил Деликузманов (който бил на турска служба) и да вземе чертежите на основните звена от крепостните съоръжения. Малко по-късно обаче става ясно, че при изпълнението на други задачи Иванов вероятно е заловен и убит от турците.
Все пак сведенията на смелия разузнавач, допълнени със съобщения на дошлите в Русе от с. Мечка Тодор Джумалиев и Андрей Казанджиев, очертават твърде неблагоприятна за русите картина: общо в Русе и подстъпите към града турците разполагат с 50 000 души, „30 000 заели позиции пред самия Русчук”, един непълен корпус в Разград, селата Солник и Костница. В града и на Левен табия са поставени 12 оръдия, две от които система „Круп”, а в останалите фортове — по 8 оръдия стара система. Що се отнася до плановете на противника, то всички разузнавачи посочват, че най-вероятно от русенската крепост не се готвят да прехвърлят дори и един войник на левия дунавски бряг. В замяна на това обаче се забелязва подозрително раздвижване на войски по левия фланг на руските войски — към селата Мечка и Тръстеник.
В използваните източници не се споменава откъде и по какъв начин са събирани тези категорични сведения. Още тогава М. А. Хитрово предполага, че на някои от разузнавачите се удава да използват непредпазливи турски офицери. Но каквато и да е причината за този безспорен успех, той се оказва от съществено значение за бъдещите военни действия. По-късно, когато край двете споменати села турците хвърлят в боя значителна жива сила (около 30 000 души), се оказва, че русите отдавна очакват подобна стъпка и въпреки щурма на противника той бива спрян с цената на най-малко жертви [56, с. 72].
По същото време с неотслабващо внимание са следени неприятелските действия около Разград. Първоначалните сведения, че в града и около него турците разполагат със 60 000—70 000 щика, не се потвърждават. Изпратеният в Разград Тома Кърджиев след внимателно проучване и на други български донесения съобщава, че в града и по направленията Разград—Русе и Разград—Ески Джумая (Търговище) се е окопала 35 000—40 000 турска войска [11, с. 102].
115
Като се осланят на разузнаването, русите предприемат енергични стъпки за възстановяване съотношението на силите и в Еленския Балкан. Там изоставилият тактиката за фронтална атака Сюлейман паша подготвя удар по фланговете на руските войски. Плод на тази стъпка е успешното съсредоточаване около гр. Елена на 25 000 пехотинци, 12 ескадрона кавалерия и 40 планински оръдия. За съжаление в щаба на армията не вземат необходимите мерки и, както ще видим по-нататък, на 22 ноември (4 декември) 1877 г. Елена е завладяна от Сюлейманпашовата войска. Главната причина за турския успех, както пише и И. К. Фортунатов, е „несериозното отношение на командването към сведенията на българските разузнавачи”. Все пак на турците не се удава да разгънат своя успех — да превземат старата българска столица Велико Търново и да се вклинят в руската отбрана. Тяхното напредване твърде скоро е спряно от руските войски [130, с. 129].
Сведенията на разузнаването облекчават и настъпателните действия на новосформирания Западен отряд под ръководството на ген.-лейтенант И. В. Гурко. Оставайки верен на своя стил за водене на войната, той прави всичко възможно да си осигури чрез местното население непресекващ приток на военна информация. Това според него е крайно необходимо, тъй като на този участък от фронта турските сили са ръзпръснати в десетки селища — Враца, Берковица, с. Гинци, Етрополе, Пирдоп и Златица, с. Правец. Орхание (дн. Ботевград), София и т. н. Всяка прибързана стъпка може да изложи на опасност тила на войските, да даде възможност на противника да съсредоточи разпръснатите войски в най-неочаквана посока. Вероятно по настояване на ген.-лейтенант И. В. Гурко към отряда се присъединяват най-добрите руски разузнавачи, полковниците П. Д. Паренсов и Н. Д. Артамонов. До много от частите са изпратени заповеди за активизиране на разузнавателните операции. В този дух е изготвена и заповедта до командира на Кавказката бригада, в която между другото четем:
„На Вас се възлага да събирате сведения за всички придвижвания на турските войски както от тая страна на Балкана, така и особено зад техните южни склонове. За това е нужно да изпращате по-често българи зад Балканите и чрез тях да узнавате какво се върши” [125, с. 41].
Невъзможно е да коментираме многобройните донесения на стотиците българи помагачи. На някои от тях строго секретните доклади и заповеди са запазили завинаги имената — Чуко Драгнев, Цвятко Петров, Дядо Иван от с. Брусен. Тетевенско, Христо Тодоров, Тодор Младенович, а за други се знае, че принадлежат към четите на Георги Антонов и Христо Иванов. Истински народни синове, още в началото на ноември те успяват да снабдят щаба на ген.-лейтенант И. В. Гурко със сведения за разположението на турските войски по направлението Етрополе—Орхание—София. Ето и картината за разположението в турския лагер през посочения период: а) всички височини южно от Орхание (по двете страни на пътя) и около с. Правец са заети от турски войски, които освен с 16 силни укрепления разполагат и с по-малки траншеи. Особено внимание русите трябва да обърнат на укрепленията в Литаково, Новачене, Скравена и Лъджене: б) в укрепленията край Орхание турците разполагат с 10 000—12 000 войници и с 8—12 оръдия, а общо по направлението Етрополе—Орхание — с около 40 батальона, в Берковица — с 2000 войници, в София — с около 10 батальона (но се очаква помощ 32 батальона от Цариград и Ниш) [125, с. 42]. Разположението на войските в лагера на Мехмед Али паша дава възможност на ген.-лейтенант Й. В. Гурко да използва своя предпочитан маниер — да разгроми противника на части. В този дух са подготвени и всички оперативни планове на отряда. След превземането на с. Правец, Врачеш и Орхание и ново щателно разузнаване на 13 (25) декември сг. Западният отряд започва преминаване през Балкана. През тези дни в услуга на
116
командването се явяват много българи (понякога и жени) от Берковица, Буново, Чурек, Желява, Ботунец (дн. кв. на София), Челопеч и София, която руските войски превземат на 23 декември 1877 г. (4 януари 1878).
След освобождението на София разузнаването съобщава за неочакваното прегрупиране на турските войски, които преграждат долината на Марица по линията Широки дол—Драгушиново—Ново село. В отговор на новосформираните противникови групировки ген.-лейтенант Й. В. Гурко определя две нови бойни колони, които овладяват последователно Самоков и Татар Пазарджик. Започва стремителното руско настъпление в Тракия, преминаването на р. Марица и овладяването на цяла Пловдивска област и Родопите. Тук особено се проявява разузнавачът Димитър Караиванов от Севлиево, доброволец във Владикавказкия кадетски полк, на когото се удало да сформира дееспособна разузнавателна група.
Почти едновременно със Западния отряд балканските проходи са преминати от отрядите на генералите П. П. Карцов и Ф. Ф. Радецки. Ценна подкрепа при изпълнението на тази трудна задача оказват четите на Цеко Петков и Панайот Хитов, както и разузнавачите Ваньо Маринов, Никола Димитров, Никола Кабакчиев, Атанас Люцканов, архимандрит хаджи Макарий, Петко Р. Славейков и още много други. На 12 (24) декември 1877 г. ген.-лейтенант П. П. Карцов докладва в щаба на армията, че с подкрепата на „изпитани българи" е подложил на внимателно разузнаване Троянския проход. Още преди това обаче с помощта на игумена на Троянския манастир хаджи Макарий е създадена „тайна група", която редовно снабдявала отряда с желаните сведения. Под предлог, че пътуват по манастирски работи, дякон Давид, Христо, Иван, пък и самият игумен събират различни сведения за турските войски в с. Кърнаре, с. Дъбене, Карловско, в Карлово, Сопот, Калофер и Пловдив.
Събрал обилна военна информация, на 26 декември 1877 г. (7 януари 1878 г.) ген.-лейтенанг П. П. Карцов успява да прехвърли първата колона и да си осигури плацдарм за настъпление. Решителните действия на Троянския отряд облекчават до голяма степен прехвърлянето на Балкана от войските на ген.-лейтенант Ф. Ф. Радецки, сред които действа друга разузнавателна група. Натрупали богат опит в разузнаването, българските патриоти донасят сведения за числеността и намеренията на турците и нерядко предлагат ефективни начини на действие. Така например на 21 и 22 декември 1877 г. (2 и 3 януари 1878 г.) П. Р. Славейков предлага на ген.-лейтенант М. Д. Скобелев, командир на Химитлийския отряд, да форсира Балкана едновременно по трите химитлийски пътеки, нещо, което му позволява да печели време и да изненада разстроения противник.
Дейността на П. Р. Славейков и неговата група продължава и през следващите месеци. Заедно с трима свои помощници той стига до Чаталджа, Хаджикьой и Ташъл, където сам изработва схемата на чаталджанските позиции и новите укрепления зад демаркационната линия. По-късно на 2 (14) февруари 1878 г. изпратен от него разузнавач в Цариград донася, че турците разполагат в столицата с 36-хилядна армия, която се надява на чужда помощ, на акостиралите вече в Проливите английски бойни кораби.
„Никога данните за турската армия — пише по-късно видният руски военен стратег ген.-лейтенант Н. Н. Обручев — не са били така щателно и подробно разработени, както през миналата война... При откриването на войната разположението на турците беше известно почти батальон по батальон... и във време на войната Полевият щаб получаваше такива важни разузнавателни материали като плановете на току-що издигнатите одрински укрепления и на Чаталджанската позиция" [56, с. 77].
Няма никакво съмнение, че за големия руски успех допринасят и стотиците българскн патриоти. В световната военна история дотогава едва ли може да се
117
посочи случай, когато в едно чуждо разузнаване без увещания и без материални облаги да са участвали толкова много доброволци.
В разузнавателната мрежа на Балканския боен театър намират място представители от групата на професионалните революционери от всички групи и прослойки на формиращата се буржоазия — търговци, занаятчии, селяни, интелигенти, както и представители на широките народни слоеве. Въодушевявани от мисълта, че по този начин приближават деня на българското освобождение, сами предлагат своите услуги на руското командване, а онези от тях, които имат възможност (Евл. Георгиев, Гр. Начович, Димитър Стоянов, хаджи Стамат Сидеров и др.), жертват за нуждите на разузнаването и голяма част от своето богатство.
БОЙНИ ОТРЯДИ И МИЛИЦИОННИ СТРАЖИ
Участието на българския народ в Освободителната война далеч не се изчерпва с подвига на Опълчението и разностранната икономическа помощ за руските войски. Навлизането на Дунавската армия в поробеното отечество става сигнал за ново разрастване на въоръжената борба, намерила израз в действията на горските чети и милиционните стражи. Кой знае защо обаче тези форми на съпротива се определят най-често като стихийни прояви или като плод на руска военна инициатива [66, с. 493]. Наистина още в края на 1876 г. в току-що сформираната служба за гражданско управление в бъдещите свободни български земи княз Владимир Черкаски и неговите сътрудници разискват въпросите около организирането на местно самоуправление и енергичната въоръжена защита на мирното население. Но корените на тези по същество революционно-освободителни прояви откриваме още в първите решения на Българското централно благотворително общество.
През септември 1876 г. БЦБО известява командира на руско-българска доброволческа бригада в Сърбия полк. Н. Медведовски, че то престава да изпраща доброволци, тъй като насочва силите си за организирането на въоръжената борба вътре в страната [136, с. 22]. Въпреки тежкия удар, понесен в дните на Априлското въстание, ръководителите на революционното движение са убедени, че много скоро над изстрадалата българска земя отново ще се развее знамето на бунта.
„Последното българско въстание — пишат те — е само едно просто помръдване на малцина някои българи, но ние ще кажем, че чувството за свобода не е вече искра, но пламък неугасим в сърцето на всеки истински българин и рано или късно Европа ще види, че и без чуждо намесване в нашите работи ще се развява златният български лев по всички краища на окървавената с невинна кръв днес България” [26, № 21, 7 авг. 1876].
В началото на следващата година, когато въпросът за войната изглежда почти решен, печатният орган на БЦБО в. „Нова България” обнародва статия, в която четем:
„Наскоро може би руският топ ще загърми край Дунава; неговият гърмеж нека бъде и първият знак, за да въстанем всички като един човек и в цялото пространство на нашето отечество да екне един и същи глас: Да живее свободата, славянска и общочовешка!” [26, № 59, 9 ян. 1877].
Още по-категоричен е другият емигрантски вестник „Български глас”, редактиран от Ботевия съратник Киро Тулешков и от Иван Иванов.
„В Балкана, в Балкана — пишат те, — тамо е решението на Восточния въпрос и от тамо се очаква борбата на седеммилионния български народ” [25, № 39, 5 март 1877].
С възвание към българите за организиране на масова въорьжена борба срещу вековното османско владичество се обръща БЦБО и при обявяването на войната.
118
Подписано от такива вилни представители на революционното движение като Киряк Цанков и Стефан Стамболов, Олимиий Панов и Петър Енчев, възванието изиграва важна роля в активизирането на освободителната борба. „Отечеството ни вика на оръжие" — обръщат се дейците на БЦБО към своите поробени братя в момент, когато мнозина техни сподвижници обикалят страната като разузнавачи и подобно на апостоли подготвят почвата за нови въоръжени борби. Сред тях са Никола Славков, Ильо Марков, Христо Стоянов, Петър Мишайков, Стойо Филипов, Филип Симидов, Живко Нешков и още много български патриоти. С други думи, идеята за сформиране на въоръжени бойни групи по време на войната не се заражда стихийно, нито пък принадлежи на руските военни власти. Подобно на всички останали напионалноосвободителни прояви и тя е дело на революционната партия и на нейния ръководен орган БЦБО [56, с. 101].
Съвсем естествено е по тези тъй важни проблеми на Освободителната борба определено мнение да има официална Русия. В противовес на славянофилското желание за разгръщане на масова народна борба руското правителство проявява известна въздържаност. Въпреки общността на интересите, разсъждава то, представителите на българската „Омладина" (т. е. българските революционери) по думите на Владимир Черкаски не трябва да се ползват с някакъв особен кредит на доверие. Подобно на Българското опълчение и действията на замислените въоръжени отряди следва да се държат под око и да се насочват към определени от командването области и цели.
В този дух полк. Г. И. Бобриков изготвя и своята докладна записка относно „развитието на партизанската народна война в района на балканските области". Изпратена в щаба на действащата армия, записката на руския офицер скоро се превръща във временен правилник за организацията, ръководството и дейността на българските „волни" чети. Според него за главен център на четническите формации било определено Габрово — чисто българско селище, „отличаващо се със свободолюбието и предприемчивостта на своите жители", а гр. Елена и с. Хаинкьой — за спомагателни центрове на движението. Всички чети от дадена област трябвало да се подчиняват на руски офицер и негов помощник, които с помощта на 15 войници щели да координират акциите на въоръжените българи. Що се отнася обаче до техните непосредствсни действия, то отговорност за тях щял да носи българският войвода. Получил веднъж бойна задача, войводата трябвало да подири сам най-добрите и преки пътища за нейното изпълнение. Така, допускайки известна самостоятелност в действията на четите, полк. Г. И. Бобриков и неговите началници от щаба на Дунавската армия се надяват, че те „ще послужат като най-добра бойна школа за възпитанието на защитниците в бъдеща независима България" [127, с. 51].
Още в първите месеци на войната Главното командване се вижда принудено да изостави първоначалната си сдържаност и да се ориентира към по-широко използване на българската въоръжена подкрепа. През август 1877 г., когато на много места войските преминават към наложена от турците отбрана, в щаба на армията постъпват две предложения за сформиране на български чети — едното на полк. Н. Д. Артамонов, а другото на М. А. Хитрово — дългогодишен дипломат. За разлика от записката на полк. Г. И. Бобриков, в която се допуска сформиране на „неголеми доброволчески отряди" по фланговете на войските ни край старопланинските проходи, в двете нови предложения се предвижда широка „партизанска война" и което е особено важно — масови въоръжени действия в тила на противника, т. е. далеч от погледа на руските власти.
Към проблема за създаването на „волни български чети" голям интерес проявява и П. А. Голенишчев-Кутузов, представител на Петербургския славянски
119
комитет в България. В писмо до видни руски славянофилски той развива почти същите мисли и убедително доказва, че задачата сега е по-бързо да се въоръжат българските доброволци. А що се отнася до начина, по който ще се екипират и въоръжат те, то това е въпрос на бъдещето [127, с. 103].
Разискванията относно формирането на доброволчески чети продължават и през следващите месеци. Неблагоприятната обстановка на Балканския фронт и затягането на военните действия принуждават командването да даде съгласието си и за разгорещяване на този поток от националноосвободителната борба. Въпреки предварителните замисли до края на войната то не изработва окончателен „статут на волните чети", но съдейки от многобройните им прояви, можем да твърдим, че се налага мнението на либерално настроените военни кръгове, т. е. мнението за провеждане на широка „народна война" срещу вековните поробители. Самият факт, че за главни ръководители на четите са назначени полк. Н. Д. Артамонов и М. А. Хиртово, говори достатъчно ясно за надмощието на тези среди. Първият от тях ръководи четите, действащи между селата Хаинкьой и Шипка, а вторият — многобройните чети между Ловешко и Радомирско. Оказва се обаче, че истинската власт е съсредоточена в ръцете на т. нар. главни войводи — Панайот Хитов за Еленско, Котленско, Новозагорско и Габровско, Ильо Марков — за Ловешко, Троянско, Тетевенско и Етрополско, и Симо Соколов за Кюстендилско, Брезнишко и Радомирско. По-нататъшният размах на движението и включването в революционната борба на хиляди нови четници заставят командването да приеме и провъзгласи като войводи редица още български революционери: Андрей Василев, Христо Иванов (Големия), Цеко Петков, Георги Пулевски, Георги Антонов, Георги Огненов, Димитър Попгеоргиев, Петко Киряков и т. н. Въпреки това числото на офицерите, отговарящи за четите, остава едно и също. Нещо повече, до края на войната не се налага нито веднъж назначаването на т. нар. помощник-офицери. Размахът на въоръжената борба показва ясно. че българите разполагат с достатъчно сили за провеждане на различни операции и за поддържането на постоянна връзка с щабовете на полк. Н. Д. Артамонов и М. А. Хитрово. А когато извънредни обстоятелства наистина налагат използването на помощници, то командването не се двоуми да търси отново услугите на българските патриоти, доказали неведнъж верността си към Русия и към българската национална революция. В това отношение достатъчно е да споменем за действията на Стоян Везенков, изпълнявал специални поръчения, достойни за ранга на старши руски офицер [55, с. 144].
Разбира се, подобни постъпки далеч не означават, че разпространението на освободителното движение остава далеч от погледа и вниманието на военните власти. В щабовете на войсковите поделения и особено тези сред тях, които квартируват близо до балканските области, редовно постъпват сведения за действията на четите. Както ще видим по-нататък, някои от най-изтъкнатите войводи като П. Хитов, С. Соколов, П. Киряков и мнозина други, получават дори известия за най-близките руски замисли и за координиране на общите усилия. На практика обаче отговорните за четите руски офицери се занимават по-скоро с осигуряване на оръжия и боеприпаси. Като нравило огромната част от разузнавателните и диверсионните акции от въоръжените нападения над турски постове и всекидневната защита на местното население се осъществява по инициатива на самите четници.
Впрочем това се подкрепя и от факта, че първите чети в Еленския Балкан се сформират доста преди получаването на т. нар. разрешителни свидетелства. На 22 юли (3 август) 1877 г. П. Хитов съобщава на полк. Н. Д. Артамонов, че в района на Еленско и Сливенско неговата чета разгромява напълно башибозушки банди,
120
възползвали се от смутното време и подложили на грабеж десетки планински села и махали. Верни на революционните добродетели, четниците с готовност поемат и защитата на мирните мюсюлмански жители, станали жертва на бандитски шапки. В същото писмо войводата отбелязва, че сурово наказал неизвестен българин, ограбил „жълтиците от шията на една кадъна". Отделяйки особено внимание на това известие, някогашният член на БРЦК предупреждава полк. Н. Д. Аргамонов, че и действията на войските в тази насока трябва да бъдат справедливи, защото всяко незачитане на човешките права от етническа и друга гледна точка може да доведе до неподозирани усложнения.
„Гледайте да вземете мерки против злоупотреби те — заключава той, — в противен случай всичко ще се провали... и България ще стане място на поголовно безсмислено изтребление" [56, с. 105].
Един ден по-късно Панайот Хитов изпраща писмо до Григор Начович във Велико Търново. Наред с разнообразните разузнавателни сведения за движението на турските войски старият хайдушки войвода известява и за четнически акции по южните склонове на Стара планина. Особено тежки сражения водят четниците на Панайот Хитов около Хаинбоаз (Прохода на републиката), където по стара традиция турските банди причакват военни обози и големи групи бежанци, понесли част от имуществото си към освободените български области, нерядко към помощта на народните закрилници прибягва и мюсюлманското население, което не по-малко страда от жестоките грабежи на разбойническите шайки.
„Нашата война (горските чети — б.а., П. X.) тука — пише по този повод П. Хитов, — се събира все около Хаинбоаз. Аз исках да пратя хора да развалят железницата, но нямам динамит и дозволения от Главния щаб, тъй също и за съставянето на чети, моля ви, отговорете ми. Турците от село Чалтъкчии (Оризари), които са с кмета си у село Бинкос, дохождаха да се молят да се върнат назад, но аз не можах да им отговоря нищо, дорде не ми пишете" [122, с. 229].
Малко по-късно, но също така преди пристигането на руските войски, доброволческа чета е сформирана и в Габровско. Около 300 души оцелели въстаници от времето на Априлското въстание, съмишленици на революционните съзаклятия от околните селища, ученици от прочутата Априловска гимназия и други революционно настроени патриоти се поставят под командването на Пенчо Манафов. Разделени на няколко групи, четниците предприемат изненадващи нападения над турски военни постове по пъгя от Габрово към Балкана и по този начин се снабдяват с допълнително модерно оръжие. Така с укрепнало самочувствие от първите успехи П. Манафов разделя четата на 3 сотни, като всяка от тях получава нова бойна задача. Първата група четници, сред които се намира и войводата, заема позиции по пътя за Балкана, а втората и третата са изпратени към Дряново и Трявна, откъдето всеки ден пристигат известия за насилията на забягнали от армията турски войници и най-различни декласирали елементи.
Акциите на Габровската чета нарастват още повече, след като руските войски освобождават района. Освен че охраняват доброволците, работещи по разширяването и поправката на пътя Габрово — с. Шипка, четниците трябва да отделят сили и за разгрома на няколко башибозушки бандити в Севлиевско. Край селата Адъмово (Янтра) и Каяджик (дн. Скалско) са разпръснати няколко по-малки разбойнически шайки, а в покрайнините на Севлиево неколцина провинили се турски феодали сами се предават в ръцете на четниците. Нерядко за нуждите на руските войски четниците докарват в Габрово укрити от турците храни или поемат охраната на руски обози, насочени към планината.
„Днес преди разсъмване — пише на 23 юли (4 август) 1877 г. ген.-майор В. Ф. Дерожински на ген.-лейтенант Ф. Ф. Радецки, — от Габрово е изпратена група въоръжени местни българи,
122
в численост около 300 души, под ръководството на габровския жител П. Манафов, за наказание на турски села, упоменати в телеграмата, и за докарване оттам на брашно и зърнени храни."
За кратко време четата изпълнява поставената задача и от селата Адъмово, Каяджик, Добромирка, Идилево и др. са иззети големи количества хранителни припаси [23, т. 2, с. 674].
През лятото на 1877 г. в Каварненско, Провадийско и Варненско активна дейност разгръща и четата на Андрей Василев (Джерафоглу). Герой от току-що потушеното Каварненско въстание, той успява да се отскубне от турците и с неколцина свои другари още през юли 1877 г. поставя началото на въоръжена чета. Само няколко дни към нея се присъединяват няколко десетки въстаници и в началото на август под ръководството на Джерафоглу се сражават над 80 души. Любопитно е да добавим, че освен доброто въоръжение момчетата на прославения герой разполагат и с достатъчно коне, нещо, което им позволява бързо да се отскубнат от своите преследвачи или да се появяват там, където най-малко са очаквани.
В бойния летопис на Каварненската чета, в която участват и българи от Силистра, Балчик и от други добруджански селища, са записани редица подвизи. Наистина повечето от тях напомнят за делата на четническите формирования в различни краища на страната. Ала има и такива, които и до днес смайват потомците с дързостта на крайно рискована предприемчивост. Така например на 27 октомври (8 ноември) 1877 г. неколцина руски драгуни — юнаците на А. Василев, нападат неочаквано голям противников транспорт между днешните села Било и Захари Стояново, Балчишко. След кратка, но затова пък твърде ожесточена схватка с многобройната охрана на транспорта българите поставят ръка на 50 волски и биволски коли, натоварени с различни материали за нуждите на турския гарнизон в Хаджиоглу Пазарджик. Подобно нападение четата извършва и на 20 декември с.г. (1 януари 1878 г.) край с. Комарево, Провадийско. В ръцете на четниците попадат „заграбена християнска плячка" и 18 башибозуци, оцелели след напрегнатия бой.
Но истински връх на бойните подвизи на четата е голямата акция край гара Гебеджс (дн. гр. Белослав). След мълниеносен удар четниците успяват да разпръснат охраната и да взривят железопътната линия по протежение на 2,5 км. Големи диверсионни акции провежда четата около Шумен, където са взривени няколко поста на железопътната линия, и около X. Пазарджик, останал без телеграфна връзка с турския гарнизон във Варна [126, с. 260].
Към края на юли и началото на август 1877 г. с разрешение на руските власти се сформират десетки нови чети във Велико Търново, Еленско, Габровско, Котленско и на други места.
Обикновено броят на четниците надвишава 100—150 души. Но през най-напрегнатите периоди на войната, когато за охрана на проходите и за въоръжени действия по фланговете на войските русите не са в състояние да отделят нито един човек, в различните чети се сражават по 300—400, а понякога и по 800—1000 добре въоръжени българи. Според официални руски известия есента на 1877 г. е ознаменувана с ново четническо движение, което изненадва дори щабовете на Дунавската армия. Снабдени с разрешителни свидетелства, войводите Дядо Жельо, Иордан Ненчов, Дойчо Колев, Христо Коев, Христо Жулев, Христо Николов, Ильо Марков, Георги Пулевски, Цеко Петков, Георги Антонов, Пенчо Манафов и други извеждат в Средна Стара планина 3000—4000 души.
С всеки изминал ден славата на народните закрилници привлича в редовете на революционното движение нови борци. След тежко сражение край тогавашните еленски колиби Елаков рид, където 150 въоръжени до зъби турски разбойници са принудени да напуснат завинаги планинските райони, с още по-голяма
122
сила гръмва славата и на твърдишките четници. Ръководени от войводата Симеон Стойков, бивш комитетски съзаклятник и участник в Априлското въстание до идването на турските войски, твърдичани разгромяват много от шайките на османските сатрапи от селата Оризари, Бинкос, Терзобас (Голямо Шивачево) и от самата Твърдица. Удобното разположение на последното селище дава възможност на смелите народни закрилници да се укриват бързо в планината, да използват старите хайдушки скривалища и по този начин да сформират необикновено гъвкава защита, в която се разбива не едно турско нападение. Благодарение на това обстоятелство в началото на юли, когато части от Предния отряд преминават в Южна България край с. Оризари, няколко десетки четници, предвождани от поп Нягол, помощник на войводата, помагат на освободителите да ликвидират турската засада, приготвила се да нанесе изненадващ удар над малката войскова част. Останали между огъня на руските войници и българските четници, турците напускат безредно своите позиции, оставяйки на полесражението десетки убити и тежко ранени. Към края на войната голяма част от четата на Симеон Стойков се слива с опълченските дружини, изпратени в Котленския Балкан да унищожат многолюдно башибозушко съединение [56, с. 111].
Бойното сътрудничество между руските войски и многобройните четнически формирования от Еленския и Котленския Балкан се активизира през втората половина на август и началото на септември, когато турското командване прехвърля около Велико Търново множество специални команди, обучени за подривна дейност в тила на неприятеля.
„В последните дни на миналия месец турците правят опити да се приближат до Търново откъм източната страна — пише по този въпрос видният революционер Стефан Стамболов, очевидец на събитията. (Тьрново, както е известно, е превърнато в последно време в склад на провизии за действащите войски. На Марино поле вие ще видите цели планини от чували с провизии, струпани на пирамиди. Някои от тези камари са покрити, а други остават на открито поле)."
Тяхното унищожаване в един момент, когато интендантските части изпитват остър недостиг от храни, дрехи, палатки, обозни коли и друго военно имущество, би затруднило още повече действията на войските. Ето защо опазването на тези ценни товари сс превръща в основна задача на няколко чети от Великотърновския край. Освен многобройните секретни и явни постове българските юнаци отделят сили и за „посрещането" на диверсионните групи дълбоко в планината. Ала и това сс оказва твърде мъчна задача, тъй като турските нападатели настъпват предрешени в руски военни униформи. Стотици черкези и поляци, говорещи руски език, са събирани от армията на Сюлейман паша и изпращани от различни места в посока на старата българска столица. За чест на българските патриоти трябва да добавим, че неприятелят не успява да унищожи дори и малка част от ценното имущество. В разгромяването на диверсионните турски групи особено много се отличава новосформираната чета на Георги Корфунозов [122, с. 258].
Първите чети в Ловеч и Ловешко са сформирани през септември 1877 г. Повечето от тях попълват редовете си от местни жители, но не е малко числото и на доскорошните емигранти във Влашко, Молдова и Сърбия. Озовали се в отечеството заедно с първите руски чети, те се насочват към най-горещите точки на военните действия.
„В септември месец — съобщава М. А. Хитрово на началник-щаба ген.-адютант А. А. Непокойчицки — първите чети бяха сформирани от него (Цеко Петков — б.а., А. X.) в Ловеч в отряда на ген.-лейтенант П. П. Карцов. Отначало бяха сформирани четите на Ильо Марков, Димитър Трифонов, Георги Пулевски и Георги Огненов с Иванчо Роби. След това бяха сформирани нови чети в Троянския манастир от войводата Цеко Петров" [55, с. 144].
123
Като изключим четите на Ц. Петков и Ив. Роби, към които се отправяг предимно местни жители, то в останалите чети участват български патриоти от всички краища на страната. С течение на времето бързо нараства и притокът на бежанци от Южна България. Турските изстъпления в Казанлък, Стара и Нова Загора, Карлово, Пловдив, Хасково и на още много места принуждават стотици бивши участници в Априлското въстание да организират нови чети край родните си места или да се влеят в действащите дружини от двете страни на Балкана. Подобно на първите горски чети в Еленския край и четите в Ловешко, Троянско, Етрополско и Тетевенско имат променлив числен състав.
„Числото на всичките чети е било непостоянно — отбелязва по този повод войводата Ильо Марков. — В началото са били до 400—500 души, достигало се да се намаляват до 30—50. Това се влияело от мястото на отечеството на другарите, тъй като всички, които са пристигнали в своето отечество, са се отделяли на команди и са действали в разни посоки до известните им места, подир което пак са пристигали и прибирали в друга група" [56, 113—114].
С приближаването на есента част от четите са насочени към Балкана за охрана и наблюдение на планинските проходи. По предварително изработен план юнаците на Георги Огненов и Иванчо Роби се насочват западно от Троян, а цялата чета на Георги Пулевски се установява задълго в местността Троянски колиби, превърнала се в сборно място на десетки разбойнически шайки. Само в едно сражение четниците успяват да ликвидират голяма башибозушка банда и да вземат в плен 24 души. Нерядко българските четници влизат в сражения и с патрули на редовни турски части, опитващи се да съберат сведения за численост и въоръженията на Троянския отряд, командван от ген.-лейтенант П. П. Карцов. Значителни успехи в борбата срещу нередовните турски части постига и четата на Христо Иванов—Големия. Край Лесидрен, Лешница, Голяма Желязна и още много села и планински колиби край Тетевен и Троян тя разпръсква стотици башибозуци, изпратени от турското командване за грабеж и за диверсии в районите, завзети от освободителите. Всявайки по този начин смут и неверие сред местното население и като нанасят изолирани удари над по-малки военни части и обозни служби, турците се стремят да забавят по всички възможни начини руското настъпление.
„На 10 септември (ст.ст.) аз пристигнах със своята чета в село Лесидрен, отстоящо на 40 версти от гр. Ловеч сред Балкана — съобщава Хр. Иванов—Големия до началника на Ловчански окръг С. Францев. — Жителите на това село ми казаха, че турците нападнали българите, преминаващи през село Лешница. Аз изпратих 20 конници и 20 пехотинци в селото, което вече два дни гори, щом като ги видели, башибозуците избягали. Турците били 25 души на брой. Влизайки в селото, нашите волни стрелци намерили заклани две българки и един българин."
На следващия ден войводата на „волните стрелци” изпраща до същия началник второ донесение, в което наред с известието, че „желаещи да защитават мирните жители от нападенията на турските башибозуци в тези места могат да се намерят с хиляди, но нямат оръжия", съобщава и за един печален факт. В Желязна и Лесидрен след разбиването и разкъсването на няколко башибозушки банди неколцина четници, предвождани от Драгие Якимов, правят опит да заграбят събраната от турците плячка. Верни на своята клетва, останалите четници наказват сурово провинилите се и връщат цялото имущество на мирните българи и мюсюлмани от споменатите селища.
„Вчера аз намерих около 10 коли плячка в село Голяма Железна, която те [*] са взели от бягащите турци. Ние поставихме
*. Провинилите се стрелци.
124
стража да охранява тази плячка, състояща се от разни турски и български вещи. Но тъй като четниците на Драгие Якимов се подготвяха да нападнат нашата стража в Голяма Желязна с цел да отнемат от тях плячката, то аз, като се посъветвах със своите четоводци [*], реших да ги разоръжа, като взех от тях 9 съчмени пушки и една капсулка" [122, с. 270].
В разгрома на башибозушките банди и в охраната на планинските проходи се проявява и Троянската чета, предвождана от Иван Хасъмски. След няколко кръвопролитни сражения в района на Троянския проход четата се прехвърля в околностите на Троянския манастир, където наред с башибозушките потери действат няколко по-малки групи, съставени от дезертирали турски войници. Притисната от много страни, четата е принудена да се укрепи зад стените на самия манастир. Ала всички опити на турците да опожарят старото духовно светилище завършват без успех. Понякога смелите защитници отбиват по 3—4 атаки, задържайки по този начин част от башибозушките маси под стените на своето укритие.
„... Втори път голяма турска част напада манастира — пише в спомените си Ив. Хасъмски. — Ние бяхме около 50 души на връх Черномъж. С чест огън посрещнахме турците. Боят продължи и се наложи да наливаме пушките с вода."
Но въпреки многобройните жертви манастирът и укрилото се там мирно население са спасени [85, с. 350].
Огромна помощ получават руските войски при знаменитото преминаване на Балкана. Четниците на Г. Антонов и Г. Пулевски показват чудеса от храброст. Сред необичайно дебел сняг и температура минус 22 градуса стотици български патриоти участват в пренасянето на бойната техника, охраняват фланговете на настъпващите военни части, а когато се наложи, часове наред разчистват наветите преспи, дълбоки по няколко метра. От селата Острец и Дебнево, от Тетевен, Троян и Етрополе към четите се отправят стотици български патриоти. В борбата със зимните стихии, сред непрестанни бури и снеговалеж те теглят оръдия и обози и коли, проправят пътища за напредващите по петите им войскови части, а когато се наложи, грабват оръжието, за да прогонят далеч приближилите се башибозушки шайки.
В авангарда на войските крачат и десетки герои от станалата вече легендарна чета на Христо Иванов—Големия. Заедно с други свои събратя те участват в няколко тежки сражения с редовни турски войски и башибозук в земите на юг от Стара планина. „Сформираните части — пише по този повод М. А. Хитрово — изпълниха своя дълг напълно добросъвестно и честно, понасяйки всички трудности, съпровождащи бойния живот" [55, с. 146].
След освобождението на София — 23 декември 1877 г. (4 януари 1878 г.), значителна част от четите, сражавали се доскоро в Средна Стара планина, се отправят към района на Радомир—Кюстендил. От този момент насетне почти до края на войната претърпява основна промяна и характерът на тяхната дейност. От „бойно спомагателни части на руската армия" те се превръщат в гръбнак на революционното движение в Западните български покрайнини. Наред с изпълнението на множество политически задачи четите слагат край и на избухналите тук-там кървави насилия над мирните мюсюлмани и представители на турската власт. В с. Скакавица (дн. Полска Скакавица), с. Ръждавица и още няколко села в Босилеградско и Кюстендилско е обуздана разправата с някои богати турски фамилии и цялата разпоредителна и изпълнителска власт с предадена в ръцете на т. нар. местни съвети [55, с. 146].
Присъствието на горските чети, действали доскоро край старопланинските Проходи, активизира националнорсволюционното движение в цяла Югозападна
*. Помощници.
125
България. Наред с хайдушките дружини, действащи още от времето на Априлското въстание, сега се сформират десетки нови четнически ядра. В района на Кресненското дефиле са сурово наказани стотици турски грабители.
В Мелнишко, Неврокопско (дн. Гоцеделчевско) и Серско гръмва славата на нова чета, предвождана от безстрашния родолюбец Тодор Паласкаря. Отбелязала множество геройски подвизи, с подкрепата на десетки свои помагачи — овчари и въглищари, които пребивават дълго в планината, четата успява да издебне разбойническите шайки в тесните планински клисури и да им нанесе тежки удари. Въпреки жестоката съпротива още преди настъпването на лятото на 1878 г. разбойническите шайки са разгромени напълно. В сраженията падат убити и много четници, но тяхната саможертва не отива напразно.
Успехите на четата срещу кървавите насилници стават сигнал за ново политическо раздвижване сред българите по тези краища. Долитащите от североизток сведения за напредването на руските войски карат много патриоти да грабнат оръжието и да се насочат към многобройните чети, които фактически провъзгласяват революционната власт в някои села и махали на посочените краища. Плод на това небивало политическо активизиране са и четите на Стойко Цапаревица, Кочо Лютата, Даме Шикев, Нико Бендерев, Стоян Богданцали, Мито Делев и други [55, с. 159].
Засилват се четническите акции в Дупнишко, Рилското корито, Трънско, Брезнишко, Радомирско, Кюстендилско и на още много места. Нова чета в състав от 60 души сформира Спасе Пандура, ръководил въоръжената охрана на Рилския манастир и имотите му в продължение на няколко години. С течение на времето броят на четниците се увеличава дотолкова, че от лятото на 1878 г. сред местното население вместо за чета започва да се говори за революционен отряд. И наистина, когато дефилето между селата (дн. градове) Кочериново и Рила се изпълва с хиляди безредно отстъпващи турски войници и башибозук, съставът на Рилския отряд достига 900 души [70, с. 159]. Разделени на по-малки команди, те охраняват от нападения околните села, а когато е потребно, сами нападат и разгромяват отдали се на палежи и грабеж нередовни противникови части. Както разказват съвременници на събитията, по време на тези нападения четниците се снабдяват с модерно турско оръжие и боеприпаси, позволили им да предприемат нападения и над по-големи башибозушки съединения. Така например край с. Пороминово няколкостотин башибозуци, подкрепени от черкезка конница, са принудени да отстъпят пред задружния огън на смелите народни закрилници, оставяйки на полесражението оръжие, с което се въоръжават новосъздадените чети на поп Димитър Рибнишки, поп Ангел Делията, капитан Златко и др. [109, с. 57].
Масовите въоръжени надигания сред българския народ обхващат и района на Трън, Брезник и Радомир. След намесата на Сръбия във войната и след пълните по-големи успехи на сръбската армия край Враня—Ниш в Пирот пристига делегация на обхванатия от революционен ентусиазъм Трънски край. Там подготовката за създаване на въоръжени чети започва твърде рано. Още в навечерието на Априлското въстание Симо Соколов, виден революционер и войвода в Сръбско-турската война, пише на Димитър Ценович, че в пограничните на Сърбия райони действа съзаклятие, поставило си цел да координира усилията на подвластния народ с бъдещите чети, които ще навлязат от сръбска територия. Избран за предводител на „всичкото Пиротско и Трънско окръжия", Симо Соколов уведомява сръбския военен министър за приготовленията в Западните покрайнини и моли настоятелно за сръбска материална подкрепа. В момента обаче сръбското правителство няма интерес от избухване на въстание в посочените области, тъй като това ще отклони от сръбската армия хиляди български доброволци.
126
Посъветван да изостави своя план, С. Соколов изчаква обявяването на войната и далеч преди превземането на София от руските войски възобновява въоръжените приготовления в Трънско.
Настъпилите събития повлияват и на сръбското гледище относно разрастването на революционното движение в съседните български области. Една масова въстаническа проява в тази част на Османската империя несъмнено би облекчила настъпването на сръбската армия, след като турците бъдат принудени да отделят войски за смазване на българското движение. Така че, когато на 17 (29) декември 1887 г. в щаба на полк. Хорватович край Пирот пристигат трънските пратеници, сръбската страна с готовност откликва на българската молба. За въоръжаване на проектираните чети от сръбските оръжейни складове са отпуснати на първо време 600 пушки, 22 сандъка с патрони и други боеприпаси. Освен това на мнозина български доброволци в сръбската армия, в това число и на войводата Симо Соколов, е разрешено да се завърнат в отечеството си със сръбско въоръжение [56, с. 118].
На път за България дружината на С. Соколов е посрещната в околностите на с. Врабча, Трънско. от няколкостотин зле въоръжени въстаници. По нареждане на войводата и на въстаническия щаб от тях са сформирани 3 отделни горски чети, въоръжени с донесеното тук сръбско оръжие. Първата чета в състав 100 души се насочва към Брезник, другата — със същата численост, към с. Кошарево, Брезнишко, където си дават среща няколко башибозушки банди, и третата — най-многочислената (около 250 души), се насочва към Трън и Трънския край. С останалите пушки и револвери по нареждане на въстаническия щаб се въоръжава част от населението на с. Клисура (Бързия), Берковско. Съсредоточаването на нередовните сили към това българско селище заставя ръководителите на революционното движение да вземат изключителни мерки за охраната на това старо бунтовно средище [56, с. 218].
Поел общото ръководство на четническото съединение, талантливият предводител Симо Соколов бърза да пресече всеки противников опит за въоръжено нападение из въстаналите области. Към с. Власина, превърнато от неприятелското командване в център на десетки башибозушки групи, се насочват споменатите въстанически чети, подкрепени от жителите на околните български села. След един изнурителен нощен поход, рано призори, авангардът на първата чета достига околностите на с. Власина. Изненаданият противник открива безредна стрелба. Към линията на сражението се насочват стотици башибозуци и части от черкезката конница. След пристигането на останалите две чети боят се разгаря по целия фронт. Падат десетки убити, но никой не мисли за отстъпление. Разбрали, че имат работа с български четници, а не със сръбска редовна войска, турчите нападат с рядка упоритост. Към обяд те съсредоточават допълнително сили в източния край на селото и дават сигнал за обща атака. Положението става неудържимо. В този критичен момент войводата С. Соколов изпраща към застрашения участък целия си боен резерв, а сам той от централния участък на сражението повежда стотина души в рискована атака. Люшват се първите вражески редици. Сред виковете и стенанията на умиращите башибозуци отстъпват в пълно безредие, оставяйки в селото десетки коли, препълнени със заграбена плячка и оръжие.
„Понеже турците на брой 800 души се бяха впътили от Враня към Трън. . . аз с доброволците и по-голяма част от въстаниците заех и през нощта стигнах на Власина, селото, дето се бяха турците улогорили [*], осем часа далеч от Трън — спомня си това сражение войводата С. Соколов. — Заран призори нападнем ги от три страни и ги разбием така силно, щото сме ги с ентусиазъм гонили чак до Сурдолица, близо до Враня" [56, с. 119].
*. Укрепили.
127
Големият успех на четниците край с. Власина, където наред с главния войвода се проявяват Рангел Стоянов, Тако Пеев и др., повдига буря от възторг в сърцата на местните жители. Станали сведетели на безредното башибозушко отстъпление от бойното поле към района на с. Власина, с единственото желание да бъдат записани в състава на горските чети, се насочват хиляди българи патриоти. Щабът на въстаниците обаче приема само една част от тях. Останалите са насочени към техните родни места, за да изградят т. нар. местни стражи за борба срещу разбойническите нападения. Все пак от останалите в района на с. Власина брезничани и трънчани са сформирани 4 нови горски чети. Първата чета, ръководена от Тако Пеев, се насочва към Вранско, втората начело с Иван Грънчаров — към Босилеградско, а останалите две под ръководството на Коста Стоянов и Г. Масаловщички — в посока Радомир.
„Другите чети — продължава своя разказ Симо Соколов, — които бяха навсякъде силни и са се показали така дори и до 23 декември. Брезнишката, Трънската околия и чак до Кюстендил имаше 3000 души въстаници..." [56, с. 119].
Разбира се, не всички от тях разполагат с добро и модерно оръжие. Стотици селяни, занаятчии и интелигенти застават под знамената на революцията, въоръжени с тояги и секири, със собственоръчно изработени ками и ножове. Но волята за борба срещу вековните тирани е тъй силна и масова, че няма да е никак пресилено, ако обявим освобождението на голяма част от Западните покрайнини за чисто българско дело. За разлика от първоначалните, общо взето, откъслечни и изолирани въоръжени борби от края на 1877 и началото на 1878 г. силите на въстаналия народ са насочени за установяване на българско революционно управление. Навсякъде в освободените райони населението се обръща към водачите на четите като към представители на истинската народна власт. Както и в другите части на страната, така и тук към тях се обръщат за съвет и разпоредби отделни лица и наскоро създадени местни управителни тела.
Заедно с всичко това водачите на въстаналия народ поемат инициатива и за установяване на първите контакти с настъпващите руски войски. Между другото тези стъпки се налагат и от обстоятелството, че повечето големи селища в областта все още остават под властта на турците, които освен с редовните войски разполагат и със значителна част от оцелелите в боевете башибозушки банди. На 9 (21) януари 1878 г. в с. Коняво, Кюстендилско, става първата среща между представителите на въстаническия щаб и представители на подполк. Юри Задерновски, командващ самостоятелен кавалерийски полк. Много е вероятно по време на разговорите наред с другите проблеми да е разгледан и вечният проблем на българската национална революция — проблемът за въоръжаването, тъй като наскоро след това значителна част от въстаниците са снабдени с модерни руски и сръбски пушки. Едва тогава по признанието на Симо Соколов във въстаническия щаб започва да се обмисля нападение срещу Кюстендил, където противникът разполага все още със значителни военни сили.
За изходна база на проектираното настъпление са избрани селата Коняво, Соволяно, Скакавица и няколко удобни местности около с. Лозно. В първото село заедно с няколкостотин въстаници е съсредоточен и полкът на подполк. Ю. Задерновски, който според общия план трябвало да нанесе мълниеносен удар срещу добре укрепилия се неприятел. На 6 (18) януари 1878 г. едно прибързано нападение на уголемена българска чета обаче разстройва въстаническите планове. Около с. Лозно 600 турски кавалеристи и пехотинци принуждават четниците да отстъпят към с. Соволяно, а те самите, отказвайки се от всякакво преследване, се връщат на старите си позиции [55, с. 165].
128
Сраженията за превземането на Кюстендил се увенчават с успех по-късно (25 януари (6 февруари) 1878 г.), когато два ескадрона от 4-ти улански полк под командването на подполк. Ю. Задерновски се насочват към града. Подкрепени активно от четите на Симо Соколов и Ильо Марков, както и от голяма група местни патриоти, руските войски влизат в Кюстендил.
„Там в това време — пише Симо Соколов — дойде с няколко доброволци и Дядо Ильо, с когото заедно имахме няколко сражения около града. И подир дойде подполковник Задерновски с два ескадрона. Аз с въстаниците и доброволците със Задерновски превзехме Кюстендил" [56, с. 120].
Злата участ на града обаче продължава да държи в напрежение хиляди българи. Неочакваното приближаване на голяма турска военна част, снабдена с артилерия, принуждава освободителите да напуснат Кюстендил. Страхът от неговото пълно унищожаване принуждава стотиците четници заедно с руските войски да се оттеглят в посока към София. Четири дни по-късно (29 януари (10 февруари) 1878 г.) заедно с подкрепленията на частите на ген. Майндорф ескадроните на подполк. Ю. Задерновски и българските четници освобождават Кюстендил за втори път.
Големият успех на обединените руско-български сили край Кюстендил има силен отзвук в Царевоселско, Пиянечко, Малашевско, Горноджумайско, Кривопаланско, Кумановско, в цялото Рилско корито и в Кресненското дефиле. Следвайки дългогодишния опит в борбата срещу силите на турското правителство, обхванатите от революционен ентусиазъм селски и градски маси сформират много нови чети, които нанасят изненадващи удари на отстъпващите турски войски. Въоръжени с подходящо леко оръжие, те бързо и незабелязано се прехвърлят от една област в друга и по признание на турските военни власти нанасят огромни щети на нередовните, а понякога и на редовните военни части. Особено напрегнато протичат въоръжените схватки из Рилското корито, където българското население е принудено само да отбива многобройните башибозушки нападения. Съвременници разказват, че тъкмо тези енергични акции спасяват хиляди българи от замислените погроми на върлуващите башибозушки, черкезки и арнаутски шайки [119, с. 48].
Раздвижват се четническите формирования из Кресненското дефиле. Голяма заслуга за размаха на революционното движение там има легендарната чета на Стоян войвода, установила здрава връзка с горските чети от Рилското корито. Макар далеч от напредващите руски войски и от свободните български области, четниците на Сгоян войвода успяват да унищожат охраната на неприятелски военен обоз и да се снабдят с достатъчно модерно оръжие и боеприпаси. Едва след тази акция те се осмеляват да настъпят към Горна Джумая (Благоевград), където са съсредоточени около 6000—7000 турски войници. Няколко тежки и кръвопролития сражения обаче принуждават въстаниците да преустановят напредването и да изчакат идването на руските войски. На 12 (24) февруари 1878 г. след победоносно сражение край с. Бараково срещу голямо башибозушко съединение българските четници заедно с части от 4-ти хусарски полк навлизат по улиците на старото бунтовно средище. Оказва се, че изплашената неприятелска войска напуска Горна Джумая без бой. Страхувайки се от пълно обкръжение, турците отстъпват панически на юг, оставяйки значителни количества храни и боеприпаси. Там обаче ги дебне нова опасност — четата на прославения войвода Димитър Попгеоргиев. Изпратените от войводата 15 четници под ръководството на Христо Киселички, Георги Видинлията и Иван Бачев разрушават големия мост на р. Струма край с. Железница и по този начин предизвикват сериозно объркване сред отстъпващите войски. Поради тъмнината и напиращите след тях
129
стотици коли в зиналата бездна намират смъртта си десетки турски войници Заедно с тях в студените води на придошлата река потъват много коне и каруци натоварени с оръжие и боеприпаси.
След още няколко героични подвига, по време на които петдесетина четници се сдобиват с най-модерно оръжие, четата на Димитър Попгеоргиев се отправя за Кюстендил, където се съединява с четата на Ильо Марков [9, с. 55].
С нова сила се разгаря революционното движение в Кривопаланско. Новината, че според приетата демаркационна линия споменатите краища остават под властта на султана, кара стотици патриоти да грабнат оръжието и да се насочат към четите на Марко Офицер, Петко Владички и др. На много места под знамето на въоръжената борба застава цялото мъжко население от десетки села и махали. За кратко време броят на четниците надхвърля 3000 души, от които за жалост само нищожна част е добре въоръжена.
Изглежда, това обстоятелство заставя войводата Симо Соколов да напусне Трънския край и с малка чета да се озове в центъра на разбунтуваната област. За кратко време неговият щаб се превръща в организационен център на борбата и средище, откъдето мнозина селяни могат да се снабдят с по-добро оръжие и подходяща екипировка. Запознат отлично с изкуството на партизанската борба, Симо Соколов формира 2 четнически съединения, които насочва в предварително избрани въстанически лагери. Първото съединение в състав от 1000 души се установява между манастира Забел и с. Нагоричене, Кумановско, а второто — с неизвестна численост, край манастира Карпини, Кривопаланско. Разположени по този начин, двете четнически групировки добиват пълен контрол не само над главния път, а и над цялата област. С изключение на градовете Крива паланка и Куманово във всички околни села въстаниците провъзгласяват новата революционна власт, избират местни народни съвети, поемат управлението на мирното население в свои ръце. И в това отношение енергична дейност развива отново войводата Симо Соколов. С неговата популярност и най-важното с неговата сила се съобразяват дори турските власти. Според признание на самия Соколов той бил помолен от тях да участва в очертаването на временната демаркационна линия, та по този начин да се избегне ненужното кръвопролитие.
„Така, щото сам правех преговори с турците — спомня си по-късно той, — определях демаркационните предели, нареждах съдии, администрация, свещеници, войската вече на първо място" [55, с. 167].
Така за сравнително кратко време надигналата се национална революция помита устоите на чуждата феодална система и провъзгласява революционната власт в значителна част от този край. Всички опити на народните борци да изтласкат укрепилите се в Крива паланка и Куманово турски войски завършват без успех. Получили силна подкрепа, турците сами предприемат няколко нападения срещу позициите на въстаниците. А когато в района на сраженията пристига и турска артилерия, въстаниците се виждат принудени да отстъпят към трудно достъпните планински височини. Заедно с тях към свободните български предели отстъпва и четата на Симо Соколов.
Въпреки понесения неуспех четническото движение в западните и югозападните краища е най-ярката проява на националната ни революция. И както недвусмислено свидетелстват запазените документи, на много места то прераства в масово народно въстание. В Трънско и Брезнишко, в Кюстендилско и Кривопаланско под четническите знамена застават хиляди патриоти с ясното съзнание, че продължават делото на легендарните априлски герои от 1876 г. Тлеещата от векове омраза понякога на изолирани места довежда до насилия срещу мирните мюсюлмани. Многобройните исторически примери достатъчно ясно говорят, че основните сили на революцията са насочени към унищожаването на турското
130
политическо господство. И тъй като носители и крепители на кървавите феодални порядки са представителите на чуждата османска власт, неизбежно се разгръща борба и против феодалните форми на собственост и производство. По този начин въстаналият народ влива в националноосвободителната по своя характер война нов, буржоазнодемократичен смисъл и съдържание.
Успехите на руските войски през втората половина на 1877 г. и успешното им прехвърляне на юг от Балкана предизвикват мощно политическо движение из Тракия. Заедно с освободителните войски напредват и горските чети, действали доскоро в районите на старопланинските проходи. Край Котел, Сливен, Нова и Стара Загора към четите на Панайот Хитов и Дядо Жельо се присъединяват около 1000 души. В Пловдивско, Пазарджишко и Хасковско срещу вилнеещите башибозуци и черкези се отправят десетина нови чети, въоръжени с пленено турско оръжие. Според руски военен източник отстъпващите панически на юг турски табори изоставят по пътищата цели сандъци модерно английско оръжие, очаквайки, че то ще бъде прибрано или от следащите ги обози, или от бягащите след тях мирни турци. Много често обаче това оръжие и муниции попадали в ръцете на българското население. Според същия източник само в Станимашко (дн. Асеновградско) части от разбитата Сюлейманова армия се виждат принудени да изоставят няколкостотин пушки, макар и по-стари образци.
Със заграбеното турско оръжие се въоръжават и наскоро създадените бойни групи в Чирпанско и Новозагорско. Благодарение на техните енергични действия десетки селища от т. нар. Загоре най-сетне могат да си отдъхнат от грабежите и насилията на разбойническите шайки, поддържани от богати турски чифликчии и бивши служители на султанската власт [73, с. 78]. За разлика от многобройните чети край старопланинските проходи и западните краища в тази част на отечеството борбата срещу нередовните и редовните турски сили най-често се води от по-малки въоръжени групи. Отдалечеността на планината и бързото придвижване на руските войски от един район в друг заставят българските патриоти да се съберат на уречени места само часове преди началото на въоръжените акции. По признание на турските власти тези нападения затрудняват твърде много организираното отстъпление на войските и всяват истински хаос сред големите бежански кервани, търсещи спасение зад стените на Одрин и Цариград. През януари и февруари 1878 г. турското командване е принудено да освободи и хиляди българи, мобилизирани насила в турската армия. По мнение на турското военно разузнаване те имат най-различни контакти със „злосторниците" (участъците в бойните групи) и с дейността си нанасят още повече щети на изпадналите в беда султански войски.
Българските нападения стават толкова открити и дръзки, че Високата порта вижда принудена да изпрати срещу тях и редовни военни части. По железопътната линия Търново—Сеймен—Ямбол—Нова Загора патриотите успяват да взривят няколко от най-големите мостове и по този начин да забавят прехвърляло на подкрепления от османската столица. Всички опити на турското командване да унищожи саботажните групи завършват без успех. Все пак през юли 1878 . между Ямбол и Нова Загора противникът успява да разпръсне голяма и добре въоръжена чета. Според донесенията на английския дипломат Блънт в сражението падат убити 50 души българи, а други 50 — тежко ранени, попадат в неприятелски плен. За съдбата на останалите участници в сраженията английският емисар не съобщава нищо, но съдейки от факта, че по същото време в района на Чирпан са унищожени няколко башибозушки банди, може да се предположи, че въпреки понесения удар четниците продължават да държат инициативата в свои ръце [133, с. 130].
131
Не по-малко напрегнато протичат и четническите акции в района на Хасково. Снабдили се с турско трофейно оръжие, на много места селяните геройски се защитават. Като правило повечето християнски села били опасани с окопи и дълбоки ровове. Много полезни за няколкоседмичната отбрана се оказват и междуселските каменни кули, в които освен хората се скривало и част от тяхното движимо имущество. Руски офицер записва, че в малкото село Югово, Станимашко, има 30 души, въоръжени с турски винтовки, 10 — с пистолети различна система, а 6 — с шпаги, ятагани и друго хладно оръжие. Подобна картина освободителите наблюдават и в други хасковски села [73, с. 78].
Още по-ожесточено протичат схватките с деморализираните турски части в Хасково. По даден знак българите организират въоръжен отряд от доброволци, който успява да отнеме от турците десетки коли заграбено християнско имущество. При опита да си го възвърнат голяма част от разбойниците са избити, а други побягват след отстъпващите на юг султански войски.
„В града владееше пълен хаос — отбелязва по този повод ген.-лейтенант П. П. Карцов — с всички следи на току-що завършилите междуособици. . . Турските трупове още се търкаляха по улиците, а българските носеха в църквите за опела. Даже и в наше присъствие из-зад ъглите на къщите още се разнасяха единични изстрели" [56, с. 125].
За жалост подобни актове на законна борба и самозащита често се интерпретират от недоброжелатели като „жестоки погроми" над мирното мюсюлманско население. В старанието си да отхвърлят наличието на българска революционна войска и на масово националноосвободително движение английските „сини книги" например публикуват множество подобни „факти". Разбира се, да се отричат всякакви случаи на насилие от страна на „въстаналите християни" е толкова абсурдно, колкото и опитът да се оцени тяхната борба като плод на „руски натиск" и „руско подстрекателство". Като правило острието на революцията е насочено към онези представители на чуждата власт, които с оръжие в ръка бранят устоите ѝ или посягат върху имота и живота на мирните българи. Впрочем този многозначителен факт не скриват и повечето европейски наблюдатели. В множество дописки, доклади и други „съобщения от бойното поле" те не скриват възторга си от мъжественото поведение на народните маси, преживели наскоро ужасите на кървавото Априлско въстание.
За размаха на българското революционно движение в годините на Рускотурската освободителна война съдим и от подвизите на голямата Родопска чета, водена от легендарния Петко Киряков, известен с прозвището Капитан Петко войвода. Дългогодишен закрилник на християните от Южна Тракия и Родопите, още в първите месеци на войната Петко Киряков привлича под знамето на борбата стотици нови борци. В църковните дворове и по селските мегдани той свиква многолюдни събрания и открито призовава своите братя да се готвят за последната кървава схватка с вековния тиранин.
„Когато се научихме, че русите са минали Дунав — разказва по-късно той, — не можехме да се поберем в себе си от радост и първото нещо, което направихме, беше да пратим восък и масло из черквите в околните села и от сърце се молихме богу, за да дарува победа на храброто руско войнство" [138, с. 56].
Четата на Капитан Петко войвода повежда истинска партизанска война на широк фронт, когато Предният отряд на ген.-лейтенант Й. В. Гурко преминава Балкана и към Беломорието се устремяват бившите „усмирители" на Априлско то въстание. Страхувайки се от заслужено народно възмездие, те мъкнат със себе си голяма плячка от храна и покъщнина, като се надяват да изчакат спокойно развитието на конфликта далеч от театъра на военните действия. С тяхно съдействие, а понякога и под тяхно ръководство се сформират банди, които подлагат
132
на грабеж и на най-див терор населението от най-южните български области. Според твърдението на Капитан Петко войвода в щаба на четата се оплаквали стотици селяни, търговци, занаятчии, свещеници, а нерядко гърци и турци, засегнати тежко от реквизиция или от пладнешките кражби на черкези и башибозуци. Отзовавайки се на молбите за помощ, части от четата, чийто брой достига около 400 души, провеждат наказателни акции в района на Дедеагач и Димотика. След като ликвидират стотици турски главорези и разпръсват не една разбойническа шайка, в края на декември 1877 г. четниците превземат градеца Марония (Гюмюрджинско). Там към четата прииждат нови борци от околните села.
Точният брой на въстаналите българи, към които се присъединяват и неколцина гърци, не с известен. Но може да се предполага, че през март 1878 г. легендарният Капитан Петко войвода застава начело на 500—600 смелчаци, готови на всяка саможертва в името на своето освобождение.
Примерът на Марония и на разбунтуваните тракийски села се оказва твърде заразителен и за българските съседни краища. С неподозирана бързина огънят на борбата се разгаря и на други места из Беломорието. Затова, възползвайки се от Одринското примирие, по силата на което освободеният район остава под турска власт, Високата порта се разпорежда за безмилостно смазване на бунта и за поголовно унищожаване на християнския елемент. С изпълнението на тази кървава заповед са натоварени двама турски пълководци, проявили се наскоро със своята жестокост и жажда за кръв — Хасан паша и Еля паша. Близостта на руските войски до въстаналия район обаче принуждава неприятеля да изчака близкия развой на събитията. Едва след подписването на Санстефанския мирен договор към разбунтуваната област се насочват 3 дружини редовна войска, черкезка конница и неизвестно число башибозуци. Във всеки случай нападателите превъзхождат неколкократно въстаниците както по отношение на числеността, така и по отношение на въоръжението.
След продължителна и разностранна подготовка неприятелските войски се приближават до въстаналия градец Марония призори на 7 (19) срещу 8 (20) март 1878 г. Началникът на подсиления въстанически караул Константин Стоянов обаче известява навреме щаба на защитниците. Без излишна паника и суетене Петко войвода разделя своите юнаци на 3 групи, които заемат позиции срещу приближаващите войски. Сам той заедно с хората от четническия щаб и стотина души боен резерв се настанява в няколко здрави къщи край мегдана. Според спомени на съвременници сражението започва без никаква подготовка от страна на връхлитащите турци. Изправени в целия си ръст, така както повеляват турските бойни устави, те откриват стрелба в движение. Но още първият въстанически залп изтръгва от редовете на нападателите десетки войници. Същата картина се повтаря и в други участъци на отбраната. Принудени да спрат своето настъпление, турците откриват непрестанна пушечна стрелба. В продължение на почти час над Марония се посипват десетки хиляди куршуми. На много места улиците и дворовете заблестяват със сивия цвят на оловото. Лумват и първите пожари. Но всички опити на противника да разкъса въстаническата отбрана завършват без успех. Препращайки на няколко пъти своя боен резерв в различни сектори на отбраната, талантливият предводител Петко войвода оставя впечатление сред враговете, че селището се защитава от хиляди въстаници.
Постоянно нарастващият брой на нападателите и далеч по-доброто им въоръжение накланят везните на победата в тяхна полза. На 8 март през нощта щабът на четата взема решение за напускане на въстаническите позиции. По-нататъшното оставане на бойците в града заплашва да привлече срещу тях и огъня на неприятелската артилерия, който би унищожил и населението. На 9 (21) март 1878 г.,
133
както много пъти дотогава, юнаците на Петко войвода разкъсват с атака вражеския кордон и потъват в близките гори. Само миг след това обаче те се явяват ненадейно в тила на турските позиции и с викове „Напред!" и „Да умрем за свободата!" се впиват като клин сред объркания неприятел. Приели неочаквания удар за руско нападение, турците напускат укритията си и безредно отстъпват към Гюмюрджина. В това сражение, сочено от мнозина съвременници като блестящ венец в четвъртвековната революционна дейност на „родопския орел" Капитан Петко войвода, загиват 20 четници и 72 войници на противника [74, с. 192].
Големи са заслугите на Родопската чета и за разгрома на т. нар. „мюсюлмански бунт", провокиран и ръководен от Сенклер, английски барон на служба при Високата порта. Организирал набързо хиляди дезертьори от разбитите турски войски, самонадеяният барон се надява да повдигне „широко протестно движение" срещу създаването на свободна българска държава или в най-лошия случай да откъсне големи области от току-що освободените български земи. Разбойниците заливат като мътна вълна изстрадалите селища на Източните Родопи. Целта им е да прекъснат руската съобщителна връзка по железопътната линия Пловид — Одрин и след това да разбунтуват изповядващите мюсюлманска вяра българи от Централните Родопи. Всички опити на английския авантюрист обаче завършват с неуспех. Под ръководството на Петко войвода против замислите на противника се надигат хиляди български патриоти от поречието на Арда и Широколъшка река. По тяхна молба руският щаб в Димотика им изпраща достатъчно оръжие, боеприпаси и уверението, че срещу Сенклерските разбойници ще бъде изпратена и редовна руска войска. И наистина западно от Димотика в района на Суфлу, където турските изстъпления достигат своя връх, настъпват две пехотни роти и казашка сотня. Съгласувал своите усилия с руския щаб, по същото време към раздираната от насилия област настъпва с четата си и Петко войвода. Край селата Голям Дервент, Димотишко, Демирлер (Железино) и Мюселим (Конлово), Ивайловградско, четниците нанасят съкрушителни поражения на многобройните банди. Особено кръвопролитно е сражението край с. Кондово, където българи и руси унищожават стотици турски грабители и обръщат в бяг 3-хилядна разбойническа дружина. В това сражение е тежко ранен и войводата. Изпратен на лечение в руската болница в Одрин, след няколко месеца Капитан Петко войвода се връща при четниците си в Димотишко. Решенията на Берлинския конгрес обаче го заставят да напусне своя роден край и да се отправи към свободните български земи [133, с. 191].
Едновременно с освободителните акции на четите се разгръща и друг поток на революционното движение — въоръжената борба на селските и градските милиционни стражи. Сформирани в повечето случаи след оттеглянето на редовните турски войски, понякога милиционните стражи са създадени далеч преди идването на освободителите. Така например в Габрово, Дряново, Трявна, Калофер, Дупница, в много села по долината на Рилска река и в районите на Западните покрайнини въоръжените стражи започват да действат по волята на местните революционни съвети още след първите руски военни успехи около р. Дунав. Най-често в тях вливат усилията си патриотично настроени селяни, занаятчии, дребни търговци и интелигенти, които са годни да носят оръжие, но по една или друга причина остават вън от двата набора на Опълчението, от горските чети и от специалните отряди в състава на руската армия.
Твърде бързо се разраства новата форма на въоръжена борба през втората половина на 1877 г., когато в Дунавската армия започва да се чувства все по- нарастващата нужда от допълнителна жива сила. Ето защо много руски командири приемат с охота създаването на милиционни стражи, поели въоръжената охрана
134
на мирното население. През юли с.г. намиращият се около Казанлък ген.-лейтенант И. В. Гурко уведомява щаба на армията, че той не е в състояние да отдели сили за закрила на околните селища, защото, ако изпълни многобройните им молби, само за няколко дни ще остане без нито един войник. Очевидно по този начин прославеният пълководец дава ясно да се разбере, че той не вижда нищо осъдително във факта българите сами да носят караулна служба край своите селища, да осигуряват обществения ред и спокойствие или при нужда да отблъскват шайките грабителки.
Още по-категорично изказва своето гледище ген.-майор Н. Г. Столетов. След легендарните шипченски сражения, когато славата на българските бойци се разнася по всички части на руската армия, той отбелязва: „В края на краищата по мое дълбоко убеждение трябва да преодолеем всички затруднения и да сформираме правилно милиция по възможност в по-голям размер.” Какви са тези „затруднения”, генералът не обяснява. Но по всичко изглежда, че като при сформирането на горски чети и те са предизвикани по-скоро от политически съображения, т. е. от страха да не се насочи острието на борбата към решаване на социалните проблеми, нещо, което би било лош пример за хиляди руски войници.
Както свидетелстват историческите документи, едни от първите милиционни стражи са създадени в Габровско. По призива на революционно настроените дейци Христо Манафов, Андрей Кехлибаров, Иван Хаджидосев и други над 200 габровци решават да се въоръжат с укрито от времето на Априлското въстание оръжие и да пресекат всяка опасност от башибозушки нападения. Натрупали голям опит в борбата срещу нередовните противникови войски, милиционерите изпращат учителя Андрей Манолов във Велико Търново, за да установи връзка с войските на ген.-лейтенант Й. В. Гурко и великотърновската стража начело с Иван Барабанчика, а те самите се разделят на 3 отделни групи. Едната от тях се заема с караулната служба около града, другата се окопава по пътя към Севлиево, а третата се насочва в посока към с. Шипка, откъдето се очакват други вражески нападения [12, т. 2, с. 672].
Веднага след прехвърлянето на Предния отряд през Хаинбоазкия проход милиционна стража в състав от около 500 души е създадена в Казанлък. Въоръжени предимно с трофейно турско оръжие, милиционерите се заемат с охраната на междуселските пътища и по този начин осуетяват всички опити на турските феодали да съберат на едно място многолюдни разбойнически банди. Революционният подем сред казанлъчани е най-голям по време на епичните сражения край Стара Загора, когато в района се активизират множество грабителски банди. С материалната подкрепа на освободителните войски тогава се сформират милиционна конна сотня и нова градска стража от 200 пехотинци, определени да нанасят изненадващи удари по настъпващите от юг авангардни части на Сюлеймановата армия.
Все по същото време тежки сражения с отстъпващите от България башибозушки части и по-малки турски войскови единици води милиционната стража на с. Шипка. Под водителството на известните революционни дейци Станьо Гъдев и Никола Атанасов в околностите на селото се окопават около 500 души шипченци и селяни от околните села. Отблъснали множество нападения, милиционерите се оттеглят в Балкана едва тогава, когато срещу тях е хвърлена редовна войска — два табора пехота, подкрепени от стотици жадни за мъст и плячка разбойници. Само за няколко часа озверелите тълпи превръщат богатото и китно доскоро селце в димящи развалини.
Едновременно с шипченската милиционна стража по-малки групи (по 100—150 души) се организират в Енина, Мъглиж, Хасът (Крън) и други селища в Казанлъшкия край.
135
Отбили всички набези на башибозушките и черкезките банди, и тук милиционерите се оттеглят в Балкана едва тогава, когато към стръмните склонове на планината се насочват войските на Сюлейман паша [94, с. 342].
Със своите решителни действия при установяване на новата българска власт и отбиването на непрестанните башибозушки набези се отличава милиционната стража в Стара Загора. Според някои съвременници броят на участниците в нея достига 600 души. За разлика от действията на местните стражи в земите между р. Дунав и Балкана тук, както и в Чирпанско, Сливенско и много селища по долините на реките Тунджа и Стряма, милиционната стража не се задоволява с носенето на караулна служба и със защита на местното население. В навечерието на Старозагорското сражение (12—17 (24—29) юли 1877 г.) тя предприема нападения над богати турски феодали, проявили дива жестокост по време на Априлското въстание. Понякога тези „необуздани" действия протичат изненадващо и бързо, че дори местните революционни съвети „не можели нищо да сторят" за удържането на бликналия народен гняв.
Разкривайки тази страна от разрастването на антифеодалната борба, българският офицер от Опълчението Анастас Бендерев отбелязва:
„Още по-голяма бе ползата от набърже сформираната градска милиция в Казанлък и Стара Загора, която, опирайки се на гарнизоните, не само поддържаше реда в тези градове, но ходеше да защитава околните български села от нападенията на хищните башибозушки и черкезки шайки. За съжаление взетото от турските войски или при обезоръжаване на турското население оръжие беше или недостатъчно за организиране на една голяма милиционна сила, или то беше остаряло и негодно. В Казанлък и Стара Загора оръжието стигна за въоръжаване на една пехотна чета от по 200 души и по една конна от по 100 души. Между това в Стара Загора в един ден, на 16 юли, се явиха още 350 желающи да служат в милицията, а в Казанлък стотици и хиляди полувъоръжени или съвсем безоръжни жители преди отстъплението на Опълчението от Стара Загора укрепяха родния си град или носеха пред него стражевата служба."
Подобно на други очевидни и младият български офицер е изненадан от действията на милиционните стражи на такъв широк фронт и преди всичко от революционния ентусиазъм, залял стотици селища на изстрадалата тракийска земя.
„Сформираните в Стара Загора милиционни чети — продължава Ан. Бендерев — имаха главно предназначение да се борят с башибозуците и черкезите и да защитават селското българско население, ако и да беше много трудна задачата при слабия брой на четниците сравнително с въоръжените неприятелски шайки [*]. В същото време четите увеличиха силите на Предния отряд... и му доставяха потребните сведения за неприятеля. Принц Николай Олденбургски лично разреши на пешата и конната чета на 16 юли да заминат по околните села, за да приберат ранените... Една част от 100 души, още щом пристигна Предният отряд в Стара Загора, беше изпратена в Чирпанско, а на 16 юли от нея П. Р. Славейков, тогава председател на градския съвет, получи донесение, че е разпръснала една шайка башибозуци, която остави трима убити..." [8, с. 131].
Според една записка на известния революционер Стефан Стамболов десетки милиционни стражи се сформират във Великотърновско и Еленско. Организирали набързо охраната на своите родни места, ръководителите на местните стражи изпращат специални куриери във Велико Търново да молят руските власти за допълнително оръжие.
Както на други места в страната, така и командирът на руския отряд във Велико Търново се разпорежда за бързото осигуряване на новите милиционни
*. Бендерев има предвид настъпващата със Сюлеймановата армия нередовна войска.
136
стражи с необходимото оръжие и боеприпаси. Към застрашените селски райони, охранявани от руски войници и български доброволци, се отправят
„няколко обоза оръжие и патрони, за да въоръжат българите и да създадат от българските жители въоръжени караули, които биха могли да охраняват своите села от печалните нападения на черкезите и башибозуците" [20, а.е. 95, л. 218].
През късното лято на 1877 г. на въоръжена борба се надигат и българите в Троянско. Под ръководството на бившите участници в Троянския революционен комитет Васил Спасов, Дочо Марковски, Иваи Марковски и други народни дейци в града е организирана милиционна стража от около 130—150 души. Пресният спомен от Рилското въстание подтиква и тук смелите патриоти към енергични действия. За да предотвратят организирането на нови башибозушки банди, те се разделят на 3 групи: първите две се насочват към селата Добродан и Калейна, а третата остава в Троян, за да поддържа реда и редовна караулна служба.
Знае се, че под нейната въоръжена охрана революционният съвет провежда първото си съвещание в една от одаите на турския конак.
„В Троян тоже се учреди такава команда [*] — пише в спомените си Иван Марковски — от въоръжени българи и отиде в турското село Добродан да събере от турското население оръжието. Оттам докараха в Троян една кола... с пушки и ножове... Мюдюринът и полицейските стражи не бяха напуснали Троян, но бяха вече безгласни. Те напълно се подчиниха на троянчаните" [85, с. 276].
От общия революционен порив са обхванати и свободолюбивите ловчанци. Със заповед на С. Францев, началник на току-що сформирания Ловешки окръг, бивши комитетски съзаклятници получават турско трофейно оръжие и полагат основите на Ловешката милиционна стража. Съдейки от едно писмо на войводата Христо Иванов—Големия, усилия за сформиране на милиционните стражи са предприети и в десетки ловешки села — Летница (ди. гр.), Лесидрен, Голяма Желязна и т. н.
„Освен това имам чест да доложа на Ваше високоблагородие — пише на 23 септември (4 октомври) 1877 г. войводата до С. Францев, — че е необходимо в тези места да се уреди въоръжен караул от местни жители, които иначе няма да бъдат в състояние да охраняват своите села от нападението на турските башибозуци. Ако има пушки в Ловеч, то е необходимо да ни изпратите 100 или 200 пушки и по 100 патрона за всяка пушка. Хора, желаещи да защитават мирните жители от нападенията на турските башибозуци в тези места, могат да се намерят с хиляди, но нямат оръжия" [22, а.е. 8644, л. 12].
През есента на 1877 г. истински подвиг извършва и местната стража в Тетевен. Десетина дни след изтеглянето на руския военен отряд към с. Голям извор градът е заплашен от разбойническо нападение. Над хиляда башибозуци, черкези и дезертирали турски войници, събрани от най-различни краища, обграждат селището от всички страни
„Всички върхове и Петрахиля, додето ти видят очите, бяха почернели от фесове, повече от 3000 башибозуци — спомня си участникът в тези събития Урум Попвасилев. — Започна се обстрелване. Куршумите пробиваха огради и стени и пищяха около нас" [14, с. 55].
Авторът на цитираните спомсни вероятно преувеличава числото на нападателите. Но фактът, че милиционната стража, подкрепена от една казашка сотня, успява да разбие на Хайдушка поляна разбойниците, говори красноречиво за героизма на местното население. В решителния момент на помощ идват доброволци от рибаришките и чернивитските колиби, но основната тежест на боя пада върху „всички тетевенци, годни да носят оръжие". Предвождани от Баньо Маринов,
*. Милиционна стража.
137
Станьо Врабевски, Мильо Табаков и други първенци, с цената на най-малко жертви те спасяват своя град от разграбване и опожаряване. Но за съжаление и тук, както в повечето краища на отечеството, ограниченото и остарялото оръжие пречи на тетевенци да преследват своите врагове дълбоко в планината.
Нямаме основание да се съмняваме в подобна констатация. Въпреки предоставените стотици пушки система „Мартини", „Бердана" и „Шнайдер" в Ловешко, Троянско и Тетевенско хиляди български родолюбци изпитват истински глад за огнестрелно оръжие. В хода на борбата мнозина успяват да си набавят пушки и револвери от разбитите черкезки и башибозушки банди, но когато се налага да водят бой с дезертирали турски войници, оказва се, че оръжието е недостатъчно и твърде негодно. Все пак запазените руски военни заповеди и различните известия свидетелстват, че за нуждите на горските чети и милиционните стражи в земите между р. Дунав и Стара планина до началото на 1878 г. са осигурени около 6000—8000 пушки и около 600 револвера.
Без пряка руска подкрепа се сформират милиционните стражи в района между Дупница и Горна Джумая (дн. Благоевград). Останало без защита срещу върлуващите разбойнически банди, българското население организира стегнати въоръжени стражи, способни да отблъскват изненадващи башибозушки нападения. В селата Бистрица и Рила и в почти целия Дупнишки район народните маси избират революционни съвети, приели като първа своя задача сформирането на местни въоръжени стражи. Спомняйки си онези драматични дни, дупничанинът Н. Лазарков отбелязва:
„Те [*] се разпределяха на групи и на всяка група се определи по един за старши. Заповяда им се едновременно кой с какво оръжие намери да се въоръжи. Едни обаче, докато намерят оръжие, си послужиха с тояги (джопове). И не след много тия хора представляваха същинска полицейска стража, само без формено облекло и без системно въоръжение. Но макар и така, те отлично вършеха възложената им служба" [56, с. 130].
Едновременно с напредването на руската армия милиционните стражи се формират в Пазарджишко, Пловдивско, Станимашко (дн. Асеновградско), Хасковско и на още много други места. От събраните статистически сведения на руските военни власти се вижда ясно, че в 16-те южнобългарски кази (околии) християните разполагат с 25 077 трофейни турски винтовки. Ако към тази цифра прибавим укритите от 1876 г. пушки и револвери, ще добием сравнително точна представа за въоръжението на участниците в горските чети и милиционните стражи на юг от Балкана. Във всеки случай техният брой надхвърля неколкократно числеността на Опълчението, смятана доскоро за най-многолюдна българска въоръжена сила [73, с. 80].
В хода на войната под ръководството на руски офицери и унтерофицери на отделни места се сражават и т. нар. въоръжени български отряди. В Добруджа например заедно с Драгунския полк на полк. Леонтиев дълго време действат 250 български доброволци под ръководството на ген.-майор Иван Кишелски, българин на руска военна служба. Подобни отряди в състав от 90—100 души са сформирани край русенското село Кадъкьой (Щръклево), край Ловеч, Севлиево и на други места. През най-напрегнатите месеци на войната особено се проявява Тревненският отряд, който под ръководството на майор Кобилински охранява едноименния проход до връх Бедек, където е разположена само половин казашка сотня.
Представата ни за въоръжена българска подкрепа ще бъде непълна, ако не споменем и за стотиците водачи и преводачи в руските войскови поделения.
*. Милиционерите.
138
От навечерието на руското дебаркиране през р. Дунав, когато се избира място на главния десант, та чак до демонстративните действия край Сан Стсфано в края на войната много български патриоти с риск на живота си настъпват в авангарда на войските. Сред тях са такива изтъкнати революционери като Павел Бобеков, Петър Енчев, Атанас Узунов, Ради Иванов, Тодор Велков, Димо Хранов, Павел Икономов, Николай Цанков, Петър Събчев, Илия Вълчев, Нестор Марков, Георги Коспартов, Стефан Добрев, Петър Тодоров, Христо Векилов и много други.
Неоценима помощ на освободителите оказват и българските водачи по време на зимното преминаване на Балкана. В студ и непрестанни виелици Христо Иванов Исиксийски, Димитър Рачков, Новак Димитров и други смели балканджии успяват да преведат руските колони през най-непрестъпните планински пътища. Изненадани от неочакваната поява на неприятелските войски, на много места в земите на юг от Балкана турците напускат позициите си без бой. Така ден след ден, месец след месец българският народ допринася съществено за успеха на руското оръжие.
Откъслечните статистически сведения и запазените тук-там военни известия за снабдяването на горските чети и милиционните стражи, на водачите и преводачите в руската армия с необходимото оръжие дават сравнително добра представа за участието на българите във въоръжената борба. Макар и с приблизителна точност, може да се твърди, че с оръжие в ръка (без Опълчението) срещу чуждото иго се борят най-малко 35 000—40 000 души. На практика те формират истинска въстаническа армия, която на много места сама се справя с нападенията на многобройните нередовни турски части. Като изключим Казанлъшката долина, където под крилото на Сюлеймановата армия хиляди башибозуци подхвърлят на кървав терор мирните християни, във всички други български области нередовните сили на противника са обуздани или напълно разгромени с организираните усилия на българския народ. А този факт с отличен атестат за неговите революционни възможности.
ИКОНОМИЧЕСКА И МЕДИЦИНСКА ПОДДРЪЖКА НА РУСКАТА АРМИЯ
Широките военни реформи в навечерието на войната засягат и интендантската служба. Под ръководството на тайния съветник И. А. Аренс се пристъпва към изграждането на Полево интендантско управление. В хода на войната обаче финансови затруднения принуждават командването да подпише договори за снабдяването на Дунавската армия с частното търговско сдружение „Грегер — Горвиц — Коган". Нелоялното поведение на дружеството към нуждите на войските принуждава интендантските служби да засилят своя контрол, но въпреки това кражбите, гешефтите, лошото качество на продуктите и други неблагополучия измъчват обикновения руски войник до последния ден на войната. През най-тежките месеци на развитието на военните действия армията получава едва 30—40 на сто от необходимите продукти. Очевидно при така стеклите се обстоятелства командването трябва да дири и други пътища за снабдяване — благотворителни помощи от страна на богати руски собственици и родолюбиви организации, както и готовността на много българи да помогнат с всички сили за успеха на руското оръжие.
Още през април и началото на май 1877 г., т.е. почти два месеца преди форсирането на р. Дунав от руските войски.,Българското човеколюбиво настоятелство (БЧН)
139
започва да събира средства и помощи за освободителите. На 18 (30) април 1877 г. пръв изпраща своята лепта богатият българин Емануил Богориди от Виена.
„Писах на господин Стефан Берон — съобщава той на Панарет Рашев в Букурещ — да постави на Вашето святейшсство от моя страна сумата 4000 франка за нуждата на нашата национална кауза. . . Съжалявайки, че не мога да направя повече в момента, аз си запазвам правото през това лято да допринеса с нови вноски за това. . . Вашето бащинско сърце е трепнало от радост при новината, че императорските войски преминаха Прут, за да изпълнят своята мисия на провидението, която техният великодушен суверен им повери за освобождението на славянските и православните народи, които стенат под игото на полумесеца. Дълг на всеки българин е да гравира в сърцето си с неизтриваеми букви чувство на благодарност, която трябва да се породи от една така благородна инициатива. Аз моля Ваша святост да благоволи да предаде моите почитания на г-н барон Дмитрий Стюарт [*] и да приеме за себе си също израз на моите чувства на синовна преданост" [19, с. 130].
Цитираме тъкмо този пасаж от писмото на бележития родолюбец, издънка на известната фамилия Богориди, не само защото той обещава и наистина изпраща допълнително парични помощи, а преди всичко защото по този начин илюстрираме благородните подбуди, които по онова време всеки българин таи в сърцето си. Правя това „за нуждите на нашата национална кауза" — заявява големият патриот и така дава ясно да се разбере, че неговата постъпка не носи белега на обикновената човешка хуманност, а е ярка политическа проява в името на българската национална революция.
От общия подем не изостават ръководителите на настоятелството. Евлогий Георгиев, Панарет Рашев, Григор Начович и други дейци жертват за общото дело големи суми от своето богатство. Все по това време Евл. Георгиев предлага на руските военни власти 180 000 франка, а малко по-късно с подкрепата на десетки свои доверени лица се заема с изкупуването и доставянето на хиляди пудове брашно, ечемик, царевица, сушени плодове, дрехи и т. п. [122, 66—69].
За по-малко от два месеца БЧН събира сред своите членове и съмишленици около 870 000 франка, които чрез барон Д. Стюарт са предадени в касата на Дунавската армия. В запазения списък личат имената на десетки български патриоти: Иван Ст. Иванов, Мина Пашов, Георги Шопов, Стефан Берон, Иван Симеонов, Елисавета Хр. Пулиева, Николай Келифаров, Георги Атанасович, Никола Ценов, Димитър Греков и много други [12, с. 198].
Хиляди франкове жертва настоятелството и за прехвърлянето на български доброволци от Сърбия към центровете, в които се подготвят опълченските дружини. В това отношение БЧН изгражда конспиративни канали, по които за кратко време в някои румънски градове и в Кишинев биват прехвърлени над 2000 души.
Раздвижват се членовете и на Българското одеско настоятелство. Закупеното от тях оръжие е изпратено в Тулча, а известни парични суми и колети с най-различни храни и дрехи — в X. Пазарджик, Велико Търново и други български селища [122, с. 188]. С тяхна подкрепа към общото дело на емиграцията се приобщават и българите от десетките колонии в Южна Русия. Само селата от Бердянски уезд през януари 1877 г. събират и изпращат във военните складове 15 885 пуда пшеница, 11 400 пуда брашно и други продукти [44, с. 129]. Интерес предизвиква и съобщението на руския консул в Русе В. Кожевников, който в писмо от 3 (15) януари 1877 г. уверява Генералния щаб, че много русенски българи са подготвили вече тайни складове с храна и фураж [127, с. 1017].
*. Руски консул в Букурещ.
140
Това обаче, което предприемат „признателните християни" по-късно, когато руските войски навлизат дълбоко в поробеното им отечество, надминава всички очаквания. Въпреки понесения тежък удар по време на Априлското въстание местното население се заема да помага на освободителите с една стегната самоорганизация, която буди възторг не само сред военните кореспонденти, но сред щабовете и интендантските служби на много военни части. Още в първия освободен град — Свищов, русите са посрещнати като истински братя. Нито един българин не остава равнодушен към всеобщия възторг. Търговци, занаятчии, учители, свещеници, селяни, придошли от околните села, всички според възможностите си бързат да посрещнат „братушките”.
„Тази дума „братушка" бе от непозната народност — пише в своите спомени Добри Ганчев. — Русите я мислеха за българска, българите — за руска. Как се вмъкна тя в руско-българските отношения — загадъчно е ... Толкоз и разпространена дълго време бе тая дума, че името българин в руска уста не се чуваше" [32, с. 63].
Ала за всички, стъпили на българска земя, от войника до побелелия генерал, става ясно, че те ще бъдат сред родни братя. Ще воюват за свободата на един народ, който е готов за всякакви жертви за техния успех в начеващата война.
Готовността на народните маси да оказват разностранна икономическа помощ се разгаря с всеки изминал ден. Красноречив пример за това е Предният отряд на ген.-лейтенант И. В. Гурко, който, откъснат от армейските обози, в продължение на седмица получава безвъзмездно продоволствие. Съзнавайки голямата опасност, която крие отдалечаването на отряда от интендантските части и големите армейски складове, командването изпраща до Гурко тревожно писмо. За всеобща изненада отговорът от Търново прозвучава твърде оптимистично:
„Живея за сметка на града — отговаря генералът, — три дни ме храниха даром. За Балкана тръгвам с петдневен запас от сухари и тридневен от фураж под формата на неприкосновен запас за четири дни...” [57, с. 43].
Седмица след като отрядът се насочва към Тракийската низина, българските доброволци от Габрово и Дряново докарват във Велико Търново храни и фураж от изоставените турски складове. По нареждане на Главния щаб те биват струпани в местността Марно поле, откъдето по-късно се разпращат в различни части на Дунавската армия.
Особено полезна става помощта на местното християнско население, когато Предният отряд навлиза дълбоко в Хаинбоазкия проход и частите му се разкъсват една от друга на няколко версти. Изглежда, че това обстоятелство окуражава башибозушките шайки и те нападат изненадващо няколко планински колиби, където с складирана събрана за русите храна. Въпреки това българските патриоти не губят присъствие на духа. Без предизвестие и молба те достигат до планинските биваци на уморените войници и опълченци и стоварват пред смаяните им погледи „планини от фураж, хляб, сирене, топли завивки, чай, мляко, ракия, вино" и други необходими продукти.
„Първият задбалкански поход на генерал Гурко — пише руският кореспондент Евегени Утин — бе извършен без дори агентите на дружеството да бяха близо до отряда" [129, с. 431].
Същия радушен прием устройва на войските и признателното население от другата страна на Балкана. Неговото доблестно поведение и готовността му да снабдява Гурковите бойци с всичко необходимо дават повод на командването да организира няколко групи, които се отправят към най-близките български селища. Целта този път е да се осигурят храна и фураж за повече от десетина дни, време, напълно достатъчно, за да се изясни бойната обстановка в земите на юг от планината. Само за един ден смесените групи от руски войници и български опълченци успяват да съберат нужното продоволствие (в повечето случаи то е давано даром от българите) и да се завърнат във временните лагери на войските.
141
Дори българинът Стефан Кисов, подпоручик от 3-та опълченска дружина, остава изненадан от поведението на своите съотечественици. Без увещания и молби ръководената от него команда събира голямо количество брашно, хляб, едър и дребен добитък, плодове, ракия и най-различни други провизии [72, с. 134].
Особено топло посрещат освободителните войски богатите български селища Мъглиж, Казанлък, Енина, Стара Загора и Чирпан. Както в Свищов и Велико Търново и тук навред могат да се видят белосани гиздави къщи, дворове с животни и богатство, каквото никой от дошлите не си е представял, и потънали в плод овощни градини.
„От това се вижда колко погрешни са били нашите сведения за мизерното положение на България — пише участникът във войната М. Газенкамф. — Икономическото благоденствие на българите е недосегаем идеал за нашите селяни. Тежестта на турското иго съвсем не е в икономическия гнет, а в пълната неосигуреност на имуществото, живота и честта" [44, с. 128].
Същите констатации е принуден да направи и кореспондентът на германския вестник „Кьолнише цай гунг" А. фон Хуна.
„Първото, което забелязах — пише той в една от своите дописки, — беше това, че този уж угнетен народ се измерваше на такова благосъстояние, в каквото малко народи се намерват в цивилизована Европа" [44, с. 128].
Богатата реколта и решимостта на признателният народ да оказва помощ окрилят сърцата на освободителите и подсилват вярата им, че макар и далеч от своята родина, те не ще останат нито за миг без храна и подслон.
„Българите не знаеха как да ни угодят — спомня си за първите дни на юг от Балкана Н. Епанчин. — Предлагаха ни ту ракия, ту червено вино, което се сочеше за най-добро в България, ту розово сладко, плодове ни предлагаха в изобилие, но особено добър беше казанлъшкият тютюн, който се считаше за най-добър в Турция" [57, с. 111].
Сред посрещачите, които никога не излизат от домовете си „с празни ръце", могат да се видят беловласи старци, мъже, жени и деца. Всички бързат да достигнат първи до изморените войници, да им предложат своите подаръци, давани от сърце и с нескрита радост.
„Вратите на всички българи бяха отворени за скъпите гости — пише Ат. Илиев за посрещането на освободителите в Стара Загора. — Храни, хляб, сирене и други ястия, пития разни, дрехи — всичко бе на разположение на войниците" [64, с. 186].
С не по-малка радост и всеобщо веселие посрещат братските войски българите от Дряново, Трявна, Габрово, Ловеч... навред, където се появят „братушките", българите бързат да ги посрещнат като родни братя, да ги подслонят в домовете си и да облекчат с каквото могат трудния им войнишки поход. В Габрово в местността Радичевец, където на бивак отсядат две сотни от Донския казашки полк, се стичат много граждани. Едни от тях носят хляб и тютюн, други плодове и ракия, а представителки на местното женско дружество „Майчина грижа" подаряват на бойците над 200 чифта бельо и други необходими вещи [135, с. 320].
По същия възторжен начин посрещат своите избавители от петвековното османско владичество ловчанлии. „Аз помня добре — пише полк. П. Д. Паренсов за посрещането на войските в Ловеч, — че за много припаси българите не взеха нищо, а за което взеха, поискаха крайно евтино" [101, с. 302]. Чудно ли с тогава, че не някои друг, а обикновен руски войник, трогнат до сълзи от радушния братски прием, който „местните жители" устройват буквално във всяко българско селище, ще напише в своя войнишки дневник: „Ние вървяхме както по земята на родната майка Русия" [29, с. 34].
Най-различна икономическа подкрепа получават и войските на Източния и Западния отряд. В района на Никопол, Плевен, с. Телиш, с. Летница, Враца, край Силистра, Разград, Рахово (Оряхово) и в още много български селища руските
142
войски са посрещнати с неописуем възторг от изстрадалите българи. В Никопол и Разград те помагат за пренасянето на укрити от турците сандъци с патрони и най-различни хранителни припаси, а във Враца — при пленяването на голям неприятелски обоз от 200 коли.
„В края на ноември полкът се установи на градски квартири във Враца, където най-после можеше да се изсушат дрехите и да се отпочине, с други думи, да приведем в ред снаряжението си и да се запасим със захарница и тютюнец, в празнични дни беше възможно да се помолим в божите храмове — пише признателен руски офицер. — Благодарните „братушки" бяха радушни и непрекъснато ни угощаваха с винце. И така, прекарвайки във Враца с малки прекъсвания месец и половина, нашият полк тръгна на 11 декември за прехода през Балкана."
Като напускат малкото „уланско градче", както войниците на ген. Леонов започват да назовават Враца, те вземат със себе си и огромно количество храна и фураж, от които в армията по това време се чувства остра нужда: 4000 пуда брашно, 1000 пуда сухари, 46 000 пуда ечемик и 800 пуда царевица [67, с. 520].
По-трудно се осъществява снабдяването на руските войски с хранителни припаси в североизточните български краища. Освен относителната малобройност на населението значителна пречка за това се оказват многобройните реквизиции, предприемани от турските власти за изхранването на многолюдните гарнизони в Русе, Шумен, Силистра и Варна. Но и тук освободителите често прибягват до подкрепата на местното население и с благодарност констатират, че и то е готово на най-драгоценни жертви в името на общата борба срещу османските военни сили. С помощта на местните християни по заледените пътища из равнината се придвижват огромни маси хора, оръдия и коне. Но във всяко освободено българско селище премръзналите и изгладнели руски войници намират подслон и топли братски грижи.
„По замръзналото шосе, в студ и кал, след два похода — пише съвременник, — до шия във вода вървяха нашите храбреци и точно в 8 часа вечерта с музика и песни влязоха в Осман пазар. Направо идващи от пътя, замръзнали, изгладнелите войници се хвърляха да гасят горящия от всички страни град. Българите ги посрещнаха най-радушно: изнасяха на улиците кутии тютюн, ведра с вино и планини от хляб и любезно ги предлагаха на войските. Всеки от тях на почивки предлагаше своя дом за квартируване и своите услуги. Радостта на българското население беше неподправена" [42, с. 98].
Изобщо през първия етап на войната, когато дейността на интендантските части е твърде затормозена, а агентите на търговското дружество „Грегер — Горвиц — Коган" уреждат своите складови помещения на румънска територия, българското население следи внимателно движението на войските, само открива продоволствените им нужди и бърза да ги удовлетвори с всички сили и средства, при това твърде рядко при най-скромно възнаграждение. Но както командващият армията Николай Николаевич, така и командирите на трите отряда са далеч от мисълта, че ще могат да осигуряват храни за войските само с безвъзмездната помощ на българите. Командването приема с охота братската протегната ръка, но веднага щом стане възможно, търси и други пътища за снабдяване — от закупуване на големи количества храна и завземане на турски складове до обявяване на реквизиции и събиране от полето на сено, слама и други необходими продукти. Изглежда, за всичко това се разисква нашироко както сред военните, така и сред наскоро сформираните граждански власти, защото още през август 1877 г. княз Владимир Черказки съобщава на Найден Геров:
„Повтарям моята молба да бъде вложено цялото старание за успешно и пълноценно събиране на сено за войската. Ако е необходимо, за това могат да бъдат наети даже хора за коситба на сено и прибирането му; постарайте се да съберете колкото се може повече.
143
От местното население следва непременно да се потърси помощ в широки размери за тази работа. . . Възниква въпросът за това, колко може (в случай на нужда), без голямо ограничение на населението, да се поиска от Свищовския санджак храни (пшеница, ечемик и овес) срещу пари, срещу действително не твърде ниска цена, за войскови нужди. Колко може да достави страната? И на кого може да бъде възложена тази работа?
Това би било нещо като реквизиция, но срещу пари. И по какъв начин би могло да се приведе в изпълнение? По какъв начин да се разхвърли тази повинност върху населението?
Помъчете се да помислите за всичко това, да поговорите с г-н Драган Цанков и да го помолите веднага да дойде в Главната квартира. . .” [19, а.е. 429, л. 1—2].
Това важно известие не оставя никакво съмнение, че с приближаването на зимата руското командване възлага все по-големи и по-големи надежди на българското население. В настъпилата промяна по фронтовете само то могло да компенсира ограничения числен състав на армията и неблагополучията в интендантските части.
За тази цел в началото на септември 1877 г. в Главната квартира на Дунавската армия е свикано заседание, на което трябва да се решат важни въпроси, свързани със снабдяването на войските. В с. Горна Студена, Свищовско, където по това време се намира главнокомандващият княз Николай Николаевич, се срещат началник-щабът на армията, завеждащият Главното управление, главните интенданти на Военното министерство и Полевият щаб. Два дни по-късно оттук до частите на армиите са разпространени заповеди за провеждане на реквизиции: 100 000 четвъртини пшеница или ръж, 40 000 четвъртини овес, 500 000 пуда сено и 160 000 пуда слама. Спорел изричната заповед на главнокомандващия реквизираните храни трябва да се заплащат, както следва: пшеница или ръж — по 5 рубли за четвърт, овес или ечемик — по 3,75 рубли за четвърт и т. н. С оглед на временното разположение на войските и най-близките им планове се определят и няколко главни магазина за складиране на реквизираните храни и материали — Свищов, Никопол, Габрово, Велико Търново, Бяла и с. Ортакьой (дн. Средище), Османпазарско [131, с. 284].
Голямо внимание се отделя и на проблема за българската помощ при оползотворяването на пленените противникови запаси от брашно, сухари, месо и други хранителни продукти. Оказва се, че събирането на редица парични и натурални данъци от страна на Високата порта осигурява на войските истинско изобилие от храни и дрехи, които след това при бързото отстъпление се превръщат едва ли не в тежко бреме за турското командване [44, с. 132]. В Свищов панически бягащите турски табори са принудени да изоставят хранителни продукти и фураж за животните на стойност 250 000 рубли. Не по-малко богато е придобитото в следващите превзети градове: в Казанлък — 800 чувала сухари, 80 000 четвъртини пшеница, 2000 чувала ориз и 1500 четвъртини ечемик; в София 363 000 пуда брашно, близо 9000 пуда ориз, 450 пуда сено, 7576 пуда ечемик и т. н. По данни на Полевото интендантство само в Южна България русите се сдобиват с 25 000 четвъртини пшеница, над 15 000 четвъртини ръж, около 10 000 четвъртини царевица, над 21 000 четвъртини овес и ечемик и още много храни [127, с. 113].
През есента на 1877 г. командването увеличава и месечната парична сума за закупуването на хранителни припаси — от 4 000 000 на 5 500 000 рубли. Любопитно е да отбележим, че по-голямата част от тази сума (около 4 500 000 рубли) е превеждана в злато. Както показват историческите свидетелства, първите, по-големи покупки за храна и фураж са направени от частите на генералите Й. В. Гурко и В. Д. Дерожински в с. Плаково, Великотърновско, и в Габрово, като българската
144
страна поема задължението да превози доставките до предварително набелязаните пунктове. За нуждите на Дунавската армия, която към 1 (13) ноември 1877 г. наброява 528 105 нисши чинове и 112 000 коня (голяма част от войските се намират на румънска територия), значителни количества храна са закупени в Свищовско, Ловешко, Севлиевско, Старозагорско и други места. По заповед на ген.-лейтенант Й. В. Гурко тази мярка започва да се практикува нашироко и от войските на наскоро формирания Западен отряд. От селата Петърница, Горна Митрополия, Згалево, Горни дъбник, Плевенско, и от още много селища по поречието на Искър командването закупува хиляди глави едър и дребен рогат добитък, коне, свине и други животни. Освен това в селата Чериково (Садовец), Луковитско, Негушево, Новачене и Чеканчево, Софийско, стотици българи и българки в продължение на много дни денонощно пекат хляб и сухари от трофейно турско брашно [44, с. 133].
Предимно с местни ресурси и с безплатния труд на българските емигрантски патриоти решава продоволствения проблем и командирът на Ловешко-Севлиевския отряд ген. П. П. Карцов. След няколко неуспешни опита да влезе в контакт с представителите на дружеството „Трегер — Горвиц — Коган" той сключва редица сделки с видни български търговци и строители, които в срок подготвят 50 фурни за изпичане на хляб, сухари и други тестени изделия. Сред доставчиците със своята деловитост се отличават Тома Васильов и Цветан Семков, които получават „торба с жълтици за посрещането на разноските по прехраната на войската както дотогава, така и занапред" [55, с. 83].
Раздвижват се и българските търговци от дунавските княжества. Серия от писма, разменени между Петър Тодоров и Евл. Георгиев, разкриват огромната стопанска дейност на редица български патриоти в Румъния, заети с прехраната на войските. Срещу приемливо за русите заплащане големи товари от брашно, сухари, ориз, ечемик, овес и сушени плодове се изпращат в Червена вода, Силистра, X. Пазарджик, Никопол и други бази на войските. От началото на октомври помощници на Евл. Георгиев се заемат и с осигуряването на дърва и топли дрехи за нуждите на армията. За тази цел от планинските области в княжествата са изкупени кожи за ушиване на войнишки полушубки. Изобщо през есента на 1877 г. по-голяма част от деловите кръгове на емиграцията в Румъния са погълнати от широка и най-разностранна икономическа дейност в помощ на освободителните войски. Заедно с целия български народ и те с готовност продължават да се трудят до окончателния разгром на поробителите. „По скелите на княжествата — четем в писмо на Евлоги Георгиев до Стефан Стефанов в Цариград, — както и от другата страна на Дунава, не стават понастоящем други работи освен покупки на храни и провизии на руските войски", покупки, в които българските търговии играят първостепенна роля [122, с. 307].
Твърде много нараства продоволствената помощ от местното население на зимното прехвърляне на Балкана. Поради невъзможността да прехвърлят обозните служби заедно с армията войските на трите отряда трябва да разчитат само на крайно оскъдните запаси и преди всичко на българите.
„Обръщам внимание на всички началници — пише ген.-лейтенант Й. В. Гурко в своята специална заповед, — че при сегашното крайно лошо състояние на пътищата превозването на сухари се натъква на невъобразими трудности..." Ето защо началниците на частите трябва да потърсят помощта на местното население, заплащайки му „незабавно в законова монета" [56, с. 84].
Много често командването влиза в договорни отношения с градските и селските общини и по този начин се осигуряват хранителни ресурси за седмици напред. Габровският общински съвет освен безвъзмездната помощ доставя на
145
Опълчението и руските войски за сравнително кратък период — до началото на януари 1877 г., 2180 пуда ечемик и овес, 7863 пуда хляб. 655 пуда сено и т. и. [96, т. 2, с. 402]. Привеждаме този пример, тъй като е особено красноречив. Габровските жители, които поради неблагоприятни местни условия сами изпитват недостиг от зърнени храни, полагат огромни усилия да осигурят добро продоволствие за армията. Освен това върху плещите на габровската общественост пада и основната тежест при изхранването на хилядите бегълци от Южна България.
Що се отнася до обема на българската продоволствена помощ през двете години на войната, то несъмнено трябва да го характеризираме като значителен. Вземайки под внимание няколко показателя: необходимото дневно продоволствие, числения състав на войските, броя на животинската тяга и доставените от компанията „Грегер — Горвиц — Коган" храни, проф. В. Хаджиниколов изчислява, че българите снабдяват освободителите, както следва: за 1-ва армия — 66 на сто от всичките ѝ нужди, за 2-ра армия — 39 на сто, за 3-та армия — 30 на сто от изразходваните храни. При това — отбелязва В. Хаджиниколов — трябва да се има предвид, че голяма част от храните и фуража, които компанията доставяла на руските части, се закупували от нейните агенти по българските села", т.е. чрез местните ресурси са осигурени най-малко 50 на сто от продоволствените нужди на действащата армия [131, с. 292].
Разбира се, облекчаването на продоволствените затруднения на освободителите същевременно се отразява благоприятно върху стопанския живот в страната. Внасянето на огромни количества благороден метал активизира стоково-паричните отношения у нас. Селските маси и особено населението от областите, останали незасегнати от башибозушките насилия и изстъпления на османските войски, натрупват парично богатство. Броят на българите, които са в състояние да закупуват промишлени изделия, нараства неимоверно бързо.
„В най-бедната къща с пулове си играят — отбелязва по този повод Д. Ганчев. — Нови, чисти жълтици. Слънце не видели, ръка не ги мърсила. Право от Тарапханата както са отсечени, така са предадени на интендантството, а от него чрез прекупвачите в кесията на българина... Посипаха се, пръснаха се по българската земя" [32, с. 66].
Благоприятната стопанска конюнктура обаче е използвана от някои с нечисти помисли. Стоейки далеч от порива на широките народни маси, те не се свенят да сключват сделки, да мамят изпадналите в трудно положение интендантски части, да укриват големи количества храни и по този начин да предизвикват покачването на и без това високите им цени. „Който има за ядене, ще удари страшни пари — пише свищовският търговец Н. Шишманов. — Брашното е 200 гроша, а виното 4 франка оката хубавото. Като оцет кисело франк, а ракията 80 гроша ведрото, то страхотия" [96, т. 2, с. 143]. В хода на войната тези „страхотни" цени се покачват неколкократно.
Същата картина се наблюдава и при продажбата на едрия рогат добитък — едно от основните пера на търговията с войските.
„А цената на добитъка хвърчи нагоре и не се вижда къде ще спре — възкликва Константин Бозвелиев. — През месеците август и септември един вол, средна големина, се продаваше 6—8 пула. Но още през втората половина на септември цената му захвана последователно да се покачва на 10, 12, на 15, а днес вече искат 20 пула за един такъв вол" [12, с. 149].
В тази обстановка някои богати и други жадни за богатство българи решават да натрупат бързо състояние. Те продават заграбено от тях имущество турско или иззето насила от бедни българи, на руските войски. В Свищовско и Великотърновско шайката на Иван Гицев се представя за пратеник на „руски* цар" и с оръжие заставя българи и турци, понякога с жестокости и насилия, да дават пари, жито и добитък, които продават по-късно на баснословно високи цени [130, с. 294].
146
Подобни нечисти сделки обаче са изключение. Огромната част от българския народ — стотици търговци, градски и селски общини, различни сдружения, честно извършва всички покупко-продажби, свързани с нуждите на руските войски. В своята дейност те не се ръководят от „комерчески съображения, а от най-благородни патриотични тежнения".
Икономическата помощ на признателните българи се изразява и в снабдяването на войските с дрехи, обуща, подготвянето на нови пътища, прокопаването на траншеи и т. н. От много войскови поделения в щаба на армията пристигат тревожни известия за лошото състояние на облеклото и обущата, а с напредването на зимата зачестяват и съобщенията за измръзване на войници и офицери в района на Балкана. Обобщавайки настойчивите сигнали за необходимостта от бързи мерки в това отношение, главнокомандващият княз Николай Николаевич пише на императора:
„Дрехите са износени и изпокъсани, вместо фуражки някои войници носят български шапки, та дори и чалми. Обувките са в жалък вид — ботуши без подметки, у другите — опинци, а у мнозина нозете са обути в разни дрипи. Бельо почти няма. Палатки отдавна няма: или изгниха от дъжда, или бяха употребени за навуща и партенки" [131, с. 298].
Всички опити на военните власти да облекчат положението на бедстващите войски завършват с неуспех. Оказва се, че в складовете на Полевото интендантство са подготвени вещи за 150 000 души и че могат да раздадат около 55 000—60 000 полушубки, когато числеността на армията надхвърля вече половин милион бойци. Направени са бързи поръчки в Русия, Румъния и Австрия, но за съжаление крайно необходимото облекло е доставено едва след завършване на военните действия.
И този път русите трябва да търсят разрешение на проблема преди всичко с местни ресурси. Пример за това дава ген.-лейтенант Й. В. Гурко, който веднага след прехвърлянето на Предния отряд през Стара планина търси подкрепата на казанлъшките занаятчии. За кратко време са доставени 7000—8000 чифта обувки, с които са обути по-голяма част от войниците и опълченците. По примера на казанлъчани активна дейност разгръща и старозагорското население. Само за един ден на отряда са предоставени безвъзмездно 4 коли облекло — ризи, бельо, партенки, кърпи, чаршафи и др. Събира облекло и обувки и населението във Велико Търново, Елена, Ловеч, Свищов, София и на други места. Трогателни са грижите и на жителите от Троян, Тетевен и Етрополе. В последното селище стотици патриоти под ръководството на Георги Апостолов непрекъснато снабдяват войските от планинските позиции с топли дрехи и завивки. Под ръководството на женски сдружения („Милосърдие" във Велико Търново, „Майчина грижа" в Габрово и много други) през ноември и декември са изплетени хиляди чорапи, ръкавици, фланели и др. [56, с. 87].
Още през септември с. г. командирът на 14-а дивизия, заела позиции в района на с. Шипка, издава заповед за закупуване на кожи, вълнен шаяк и други материали, от които войниците си приготвят сами топло облекло, партенки, пояси, навуща. Огромна подкрепа им оказва местното население от Трявна, Дряново, Габрово и други селища. То не само доставя необходимите материали, но много често само изпълнява големи поръчки. През лютата зима на 1877—1878 г. много български селища край планината се превръщат в надеждни арсенали и главни снабдителни центрове на войската. Без тази помощ зимното форсиране на Балкана и стремителното напредване в Тракийската низина биха били далеч по-трудни, а жертвите — несравнимо по-големи.
Едновременно с това не престава и помощта при разчистването и строителното на нови пътища, придвижването на бойна техника, на обозните служби и т.н. Според полк. Ф. М. де Прерадович първият поход на ген.-лейтенант Й. В. Гурко
147
през Балкана би бил немислим без усилията на местните жители. При преминаването на Хаинкьойския проход много селяни, ръководени от своите старейшини, се явяват в помощ на войските. Едни разчистват пътя от нападали скални маси, други помагат за по-бързото придвижване на артилерията, а трети показват най-преките и удобни пътеки. Проявява се и старият хайдушки войвода Панайот Хитов, чиито организаторски способности още тогава му спечелват симпатиите на командването [127, с. 126].
С въодушевление е посрещнат и призивът на княз Н. И. Святополк-Мирски да се разчисти Шипченският проход от неприятелски заграждания и да се прокопаят нови пътни платна за по-бързото придвижване на войските. През юли 1877 г. от Габровския край, въоръжени с шанцови инструменти, се явяват около 500 българи. Въпреки непоносимата горещина в края на месеца пътят до връх Св. Никола е завършен, а една част от работниците по своя инициатива продължават работа и по южния склон на планината. Огромната полза от това дело освободителите скоро щели да почувстват. По време на Шипченската епопея и след това — по време на зимното преминаване, пътят Габрово — с. Шипка се превръща в стратегическо предимство за Дунавската армия. По него русите препращат бързи транспорти, докарват ранените в Габрово и прехвърлят най-тежката си артилерия [56, с. 88].
Необходимо е да отбележим изключителния героизъм на габровци по време на епичните боеве през август 1877 г. Под убийствения огън на неприятеля около 1000 доброволци, сред които има и жени и ученици, разнасят на позициите вода, помагат на защитниците да строят укрепления, да копаят траншеи и с готовност изпълняват всяко нареждане на командването. Според очевидеца В. И. Немирович-Данченко за един ден на 11 (23) август между другото самопожертвувателните жители докарват на позициите 6000 бъчви вода. Помощта на българите има съществено значение за крайния изход на сражението, „защото — както отбелязва военният кореспондент — трудно може да се каже от какво страдаха повече войниците — от куршумите или от жаждата” [90, с. 304].
Настъпващата дъждовна есен на 1877 г. донася на командването нови затруднения. На много места лошите пътища се оказват неизползваеми. Пороища отнасят част от мостовете по направлението Свищов — Велико Търново — Габрово. Руската армия е изправена пред опасността да бъде прекъсната връзката с тиловото обслужване. Налагат се спешни мерки, в които на българската помощ отново се отрежда първостепенно значение. Според отчета на ген. В. Кренке, назначен за завеждащ пътищата в България, на руския призив откликват много българи от Свищовско, Никополско, Беленско, Плевенско и Великотърновско. През първия етап на войната до зимното преминаване на Балкана от войските в строителните работи вземат участие 19 392 души. От тях 5545 работят в Свищов и околността, 4950 — на кръстопътя Велико Търново, Бяла, Свищов и други 4400 — около с. Българене, Свищовско. Любопитно е да добавим, че само малка чест от доброволците (2042 души) работят срещу заплащане. Вероятно това са онези от тях, които се явяват на работа със свои коли и впрегатен добитък. Останалите 17 350 души — истинско инженерно доброволческо съединение, с готовност дават своя безплатен труд [131, с. 304].
Героизмът на българите надминава всички очаквания през зимата на 1877—1878 г. По замръзналите пътища сред виелици и преспи продължават да се трудят хиляди патриоти. В Етрополския край, около връх Баба по направление към с. Буново, Пирдопско, 700 души работят дни и нощи — разчистват пътищата от двуметровата снежна покривка, теглят или по-точно пренасят на ръце оръдията към върха, изваждат от преспите коли, премръзнали руски войници и когато се налага,
148
сами отблъскват башибозушките нападения. За проявения героизъм и отличната организация много етрополци, в това число и техните водачи Г. Цариградски и Г. Антонов, са наградени с високи руски отличия [54, с. 82].
В началото на януари 1877 г., когато започва прехвърлянето на Троянския отряд под ръководството на ген.-лейтенант П. П. Карцов, всеки ден към едноименния проход потеглят около 400 души. Те разчистват пътя с помощта на 200 биволи, теглят оръдия и военни коли. . .
С българска подкрепа е осъществен и зимният преход на легендарния Шипченски отряд начело с ген. Ф. Ф. Радецки. Към бойните колони на генералите М. Д. Скобелев и Н. И. Святополк-Мирски се отправят над 2700 българи от Габровско, Тетевенско, бегълци от Казанлъшко, Старозагорско и други краища. Благодарение на техния всеотдаен труд се осъществява бързото слизане по стръмните пътеки и съединяването на двете колони в Казанлъшкото поле. Над турската групировка при селата Шипка — Шейново надвисва нова опасност, която изненаданият противник не е в състояние да отстрани. Войната приближава към своя победоносен край [131, с. 305].
В архива на Добродетелната дружина е запазен интересен документ — писмото на Петрана Обретенова от 30 април (12 май) 1877 г. до Българското човеколюбиво настоятелство в Букурещ. С него дъщерята на легендарната Баба Тонка отправя молба към българските първенци да ходатайстват за приемането ѝ в руска военна болница.
„Поднася ви писмено принуждената си молба и ви моля, за да дадете умилно внимание към мене, решителна според изгубването на четирима братя — пише тя. — Днес при всичко реших и да бъда готова, както всички милосърдни сестри да помогна на милите ни братя в болницата, доколкото ми допуска силата” [17, а.е. 9285, л. 69].
В навечерието на войната молби с подобно съдържание отправят и няколко български лекари на работа в различни руски градове: Константин Бонев в Подолск, Андрей Богданов в Москва, Сава Мирков в Киев, Константин Везенков във Верея, Иван Панов във Вязников и Яков Петкович в Орел. Заедно с тях към военнополевите болници и многобройните лазарети се отправят и десетина български студенти по медицина. Между тях са Йордан Севов, Петър Ораховец, Георги Мачев — студент в Медицинския факултет в Московския университет, Стефан Бочаров — студент в Петербургската медико-хирургична академия, Петър Ченков — ученик в Медицинското училище в Белград, Николай Ненов — студент в Медицинския факултет в Истанбул и др. Според тогавашните разпореждания всички те са зачислени на служба като среден медицински псреонал от военно-лечебните учреждения или от формированията на т. нар. частна помощ.
В хода на военните действия към разположението на руските части се промъкват и няколко души, които по волята на съдбата дълго пребивават в турската армия. Сред тях са д-р Георги Цариградски, д-р Петко Димитров и неколцина будни български младежи, служили като фелдшери и болногледачи в различни гарнизони на Османската империя [36, с. 272].
Готовността на руските власти да приемат в редовете на медицинските служби желаещите българи се обяснява и с това, че въпреки осъществените реформи личният състав на военномедицинската служба никога не се комплектува напълно. В сравнение с всички европейски армии руската има двойно по-ниска степен на наситеност с лекари, а неколкократно по-малка — с ротни, ескадронни и батальонни фелдшери. Освен от медикаменти войсковите лечебни заведения изпитват остър недостиг от коли, носилки, легла, палатки и друго болнично имущество. Принудени да се сражават далеч от родината, войските разполагат с едва 300 санитарни коли и 8000 легла — повечето от които оставят в Румъния.
149
Не е по-добро и снабдяването на армията с необходимия медицински инструментариум и превързочни материали. Изостанала в сравнение с европейските държави, руската икономика не е в състояние да задоволи напълно нито една от нуждите на Дунавската армия. „Запасът от медикаменти, превързочни средства и инструменти се попълва с възможната бързина — пише главният военномедицински инспектор Н. И. Козлов. — И тук веднага се вижда колко слаба е нашата индустрия: и за изработването на инструментите, и за изготвянето на коленкора, дори за приготвянето на неколкостотин пуда стипца искат срокове и отсрочки". От деветте определени за разгръщане военновременни болници, колкото и учудващо да звучи, 5 са лишени „от обоз", т.е. от транспортни средства за пренасяне на ранени и на болни войници. Най-вероятно поради тези неблагополучия след прехвърлянето на войските през р. Дунав в българските земи се установяват едва 3 военновременни болници — 52-ра. 56-а и нищожна част от 63-а болница в Свищов [36, с. 106]. А тези значителни слабости в съчетание с тромавата и многоведомствена система за управление на медицинските служби създават реални предпоставки за бъдещи големи загуби в жива сила. С риск да избързаме пред събитията ще добавим, че от всичките 66 130 руски жертви по време на войната 11 905 са убити, 4673 умират от раните си, 5121 изчезват безследно, а 44 431 умират в резултат на различни заболявания [36, с. 196].
Немалко щети нанася и „шпиономанията", обхванала командването от първия ден на войната. Страхувайки се от издайничество, медицинският персонал, в това число и неговите висши командири, са държани в истинска неизвестност относно военностратегическите планове.
„Струваше се необяснимо само обстоятелството, че военното началство не намери за нужно да уведоми Полевото военномедицинско управление за предстоящите задачи — четем във военномедицинския отчет на Дунавска армия. — Дали това се основава на желанието да се пази тайна, дали на увереността, че и наличният лекарски персонал ще бъде достатъчен за медицинска помощ, или на предложението, че Полевото медицинско управление, намирайки се при Главната квартира, е длъжно само да знае за плановете на военните действия и да се съобразява с тях относно лекарската помощ. Както и да е, но фактите... не оправдават този метод" [36. с. 160].
А фактите са твърде категорични. Още при преминаването на р. Дунав край Свищов легендарният 14-и корпус разполага на десния бряг с един-единствен превързочен пункт. Стотиците тежко ранени са прехвърлени през реката, а след това насочени към 53-та военновременна болница в Пиатра, на 25 км от левия бряг.
Още по-тежко е положението край Никопол, тъй като нито на никополския пристан, нито на отвъдния румънски бряг 31-ва пехотна дивизия разполага дори с едно лечебно заведение. Натоварени на лодки от обикновени войници или случайно попаднали там българи и румънци, ранените са транспортирани с обикновени каруци на 45—50 км до околностите на Пиатра [28, с. 162].
Тъкмо тези слабости и неблагополучия карат командването да търси и да приема предложената от сърце българска помощ. Според наблюденията на военните кореспонденти още в първия освободен град Свищов българите повели борба за живота на стотици ранени и заболели руски войници. Организирани от своите учители и свещеници, от десетките оцелели революционни дейци, те спасили от смърт стотици герои от войната.
Подкрепата на местното население става още по-необходима през зимата, когато съобщенията между двата бряга на реката се прекъсват и в града трябва да останат на лечение хиляди ранени, заболели и премръзнали бойци. Тогава в 50 от по-големите и удобни къщи, в някои обори и зимници са приютени над 300 души, нуждаещи се от спешна медицинска помощ [90, с. 32].
150
Преживяло набързо върховното опиянение от пристигането на руските войски в града, към общото дело се приобщава и населението на старопрестолно Велико Търново. Под ръководството на архимандрит Стефан, д-р Васил Хаджистоянов-Берон, Никола Златарски, Никола Пачов и дългогодишната председателка на женското дружество „Милосърдие” Елена Кисимова се организират няколко групи за събиране на храни и други помощи. В Горна и Долна Оряховица, в Лясковец, с. Арбанаси, както и в самото Велико Търново са събрани „планини” от храни, плодове и дрехи, така необходими за нуждите на откритата през юли 1877 г. болница. Едновременно с това всеки ден под ръководството на д-р Стефан Антонов и д-р Георги Хаканов на дружество край постелите на заболелите българи и руси идват 10—15 медицински сестри, избрани между по-будните и образовани търновки [36, с. 270].
Грижите на българското население съпътстват Предния огрял и след прехвърлянето му през Хаинбоазкия проход. Големите горещини, физическите травми, получени при пускането на тежките оръдия и най-вече сраженията за с. Хаинкьой (Гурково) изваждат от строя 150 души. Можем да се представим какво е настроението сред медицинския персонал, който добре знае, че по това време най-близкият подвижен лазарет се намира на път за Габрово, т. е. на около 100 км от разположението на войската. А освен най-необходимите инструменти и превързочни материали в санитарните чанти не може да се намери нищо друго.
Както много пъти дотогава, така и сега на помощ идват българите. Млади и силни мъже, запретнали десетки коли, се явяват на разпределителния пункт и откарват ранените в с. Мъглиж и Казанлък. И докато в първото селище нуждаещите се от помощ са разпределени в няколко десетки къщи, то в Казанлък те са настанени в току-що създадената болница. По решение на градския съвет в килиите на женския манастир са подготвени стотици постелки. Освен това са приготвени още толкова легла в пленените турски палатки, разположени в двора на манастира. По нареждане на д-р Константин Б. Бонев, старши лекар на Опълчението, в болницата остава лекарят на 2-ра дружина д-р Сава Мирков, подпомогнат от двама фелдшери, четирима санитари и 15—20 монахини, учителки и обикновени жени, грижили се за болните като истински медицински сестри.
„Продоволствието на ранените се отпуска доброволно от българския местен комитет [*] — четем в медицинския отчет. — Бельото е отчасти ново, на бърза ръка съшито от монахините, отчасти е от складовете, взети от неприятеля. В тези складове са намерени само дървени сандъци, пълни с превързочни материали, медикаменти и хирургически инструменти" [28, с. 190].
Настъплението на Сюлеймановата армия от юг и предстоящите боеве заставят командването на отряда още на 10 (22) юли да сформира транспорт от 22 каруци, осигурени от местното население, и да изпрати с тях във Велико Търново първата група от 60 болни войници. Снабден с храна, завивки, бельо и всичко необходимо от родолюбивите казанлъчани, целият конвой е поверен на сборна опълченска рота от 3-та дружина.
По примера на своите сънародници от Свищов, Велико Търново, Мъглиж, Казанлък и още много селища болница с 200 легла организират и жителите на Стара Загора. Особено ярко се проявяват старозагорци по време на голямото сражение на 19(31) юли 1877 г. Въпреки добрата организация на медицинската помощ числото на умрелите от рани нараства застрашително. След 5-часова неравностойна борба само четирите опълченски дружини дават 323 убити и 173 тежко ранени. Заедно с 60-те безследно изчезнали опълченските загуби възлизат общо на 565 души.
*. Градски съвет.
151
При това положение превързочните пунктове едва смогват да превържат дори част от ранените. В тези драматични мигове се откроява мъжеството на д-р Константин Везенков — лекар на 3-та опълченска дружина. С помощта на двама фелдшери и голяма група доброволци от местното население той насочва тежко ранените към току-що организирания лазарет в града. Останал последен в превързочния пункт, само благодарение на бързоногия си кон успява да се отскубне от обграждащите го стотици нападатели.
Тежък труд кипи и в самия град, където в импровизирания лазарет са настанени много руски войници, опълченци и старозагорски жители, пострадали от бомбардировката на неприятелската артилерия. Там под непосредствения грохот на сражението работи друг български герой — д-р Сава Мирков, лекар от 2-ра опълченска дружина. Но освен фелдшерите и медицинските сестри, избрани измежду старозагорското население, активна подкрепа оказват стотина българи, дошли край лазарета със запретнати коли. Едва след като евакуират всички ранени в посока към Казанлък, българският и руският персонал, в това число и главният лекар д-р Константин Бонев, напускат града.
В Казанлък обаче ги очакват още по-напрегнати грижи и безсънни нощи. Оказва се, че в околностите на града са събрани около 20 000 бежанци, много от които болни или тежко ранени. Освен тях в Женския манастир се намират стотици руски войници и български опълченци. Очевидци разказват, че през тези тревожни часове казанлъчани и старозагорци извършват чудеса от храброст. Оставили своите семейства сами да преминат Балкана, те помагат при транспортирането на болните, а там, където не достигат коли, носят буквално на ръце изнемощелите герои от неотшумелите битки край Стара Загора и хаинкьойското направление [23, т. 1, с. 701]. Под охраната на 3-та опълченска дружина по стръмния Шипченски проход се придвижват десетки болнични транспорти, придружени от монахините на Казанлъшкия манастир или от доброволци, събрани из бежанските лагери в планината.
В края на юли 1877 г. първите групи от болни и ранени бойци заедно с търсещите убежище тракийски бежанци се добират до Габрово. След тежките сражения и изнурителния поход през Балкана всички са смаяни от реда и чистотата в планинското градче. По всичко личи, че още преди пристигането на транспорта тук е кипяла трескава подготовка. Без паника и суетене всички ранени са подслонени в болнични заведения, а бежанските кервани са насочени към предварително подготвени места. От 27 юни (8 юли) насетне в Габрово разгръщат своите палатки подвижният лазарет на 9-а пехотна дивизия и санитарният отряд на Червения кръст, ръководен от д-р П. Я. Пясецки. Но въпреки това значителна медицинска помощ на нуждаещите се оказват и родолюбивите габровци. С техния самоотвержен труд в града са подготвени 3 болници. Първата и най-голямата сред тях е настанена в сградата на Априловската гимназия, втората — в Девическия манастир, а третата — в Девическото училище. Заедно с тях започва да функционира малък лазарет в къщата на учителя Илия Христович, който бързо се превръща в място за лекуване на ранени и заболели български опълченци [108, с. 147].
Вгледаме ли се по-внимателно в разностранните усилия на предприемчивите и енергични габровци, не можем да не открием една поразителна закономерност. Както навсякъде по пътя на войските, така и тук зад общия порив прозира стройна организация, ръководена от видни български общественици, политици и революционери. Във Велико Търново тази организация се осъществява от Д-р Георги Хаканов и д-р Васил Берон, в Стара Загора и около Казанлък — от радикално настроения възрожденски деец Петко Р. Славейков, а в Габрово — от възпитаника на Московския медицински факултет д-р Алекси Христов, от учителя
152
Илия Христович и други известни със своите революционни разбирания интелигенти.
Като изключим медицинския инструментариум и превързочните материали, осигурявани в по-голямата си част от руска страна, то снабдяването на болниците с храна, постелки, завивки, бельо и други необходими материали се осигурява от българското население.
„И така ранените се намираха под покрив и имаха храна, доставена от града — спомня си д-р П. Я. Пясецки, — но това беше малко; беше нужна прислуга, лица за гледане и грижи... лекарства и много други неща. Прислуга намерихме същия ден, а някои дами и госпожици, главно от учителките, проявиха готовност да помогнат при гледането на ранените. . . Пристигналият по това време агент на Сливенския комитет А. А. Наришкин пое грижите за организиране на детски приют, а пълномощникът на дружеството на Червения кръст В. П. Глебов позволи да ползваме някои по-необходими предмети от габровския склад при военния лазарет и на следващата сутрин в българската болница бяха доставени: бельо, превързочни материали, лекарства и инструменти. . . Благодарение на настойчивото добро желание на д-р Христов. . . на моя неуморим помощник студента Губарев. . . а също така и на живото участие на няколко габровски госпожици, особено на Зюмбюли и Венкова, болницата започна да работи" [36, с. 271].
Само 3 дни след пристигането на болничните транспорти в Габрово са настанени първите 308 тежко ранени бойци. Както може да се очаква, повечето от тях са настанени в гимназиалното здание, в което има отлични условия за организиране на операционни и превързочни кабинети.
„Като отстъпиха гимназиалното здание за болница — пише д-р П. Пясецки, — габровци дадоха също дюшеци, възглавници и покривки и много обикновени жени дойдоха да помагат. Госпожите и госпожиците често дохождаха в болницата, донасяха овощия, вино, тютюн и ги раздаваха на ранените" [110, с. 16].
Пренасищането на габровските медицински заведения с ранени и болни, пък и на цялото селище с тракийски бегълци принуждава руското командване и градския съвет да се заемат с евакуирането на част от болните и на бегълците към Велико Търново, където наскоро е устроена 62-ра военновременна болница. С оглед на тревожната военна обстановка обаче в града е командирован допълнително първокласен лекарски екип — главният хирург на Дунавската армия Н. М. Кадацки, както и хирурзите проф. Л. Л. Левшин, доц. С. М. Янович-Чаински и Дон. Франк. Веднага след тяхното пристигане започва нова трескава подготовка за приемане и лекуване на тежко болни и ранени войници. Местното население приготвя легла и носилки, набавя храни, дрехи и бельо, от което в армията се чувства все по-голяма нужда. Много грижи създава на габровските майстори приготвянето и поправката на коли за пренасянето на болните през Балкана и към Велико Търново. За кратко време са осигурени над 200 коли, посрещнати с истински възторг от командването. По признание на видни руски лекари евакуацията на ранени от бойното поле или тяхното разместване из дивизионните лазарети и военновременните болници е най-печалната страница в медицинското дело през войната.
„Едва ли ще се намери макар и един лекар. . . — пише Ф. И. Фейгън, — който би се решил да отрече, че смъртният резултат от тежките наранявания не се дължи толкова на опасния характер на тези наранявания, отколкото на онази дълбока вреда, която нанасяше на нашите тежко ранени превозването в непоносимо тръскащите линейки" [36, с. 202].
Още по-категоричен по този въпрос е известният медик С. П. Боткин.
„В цялата армия има само 300 каруци без някакви приспособления — отбелязва той в едно писмо от 20 август (1 септември) 1877 г. — Не можем да си представим страданията
153
на ранения човек, когато друсат по черните пътища. Колко ранени загиват може би заради жестоките способи на евакуацията” [15, с. 161].
Ето защо както в с. Мъглиж, Казанлък и Стара Загора, така и тук медицинските служби предпочитат умело изработените български коли, двуколки (по-късно шейни), които, застлани със сено и подходящи покривки, се оказват отлично средство за евакуация.
Истинска война за спасяване на ранените руски войници и опълченци повеждат габровци по време на паметното Шипченско сражение. От 9 (21) до 14 (26) август там са тежко ранени 2729 руси и българи, а изнасянето им от бойното поле е равносилно на подвиг. По време на цялото сражение повърхността на главната позиция е обстрелвана кръстосано от четири страни. Няма дори педя земя, която неприятелският огън да не поразява. При това положение и при нищожната численост на защитниците единственият помощник на лечебно-евакуационното осигуряване отново са българите. И както съобщава в една своя кореспонденция Всеволод Крестовски,
„те не оставят нашите войни без своята грижлива помощ, докарват на Шипка вода, хляб, вино и разни припаси, от 11 (23) август предлагат волски коли за откарване на ранените в Габрово. Момчетата и жените носят вода даже и в предните окопи. И всичко това те правят доброволно, с явна опасност за собствения си живот, тъй като пътят, който води от Габрово към нашата позиция, се обстрелва усилено от кръстосан турски огън” [78, с. 17].
С не по-малка признателност за подвига на храбрите българи пише в своя дневник и В. Н. Немирович-Данченко. Спомняйки си за Шипченската епопея, за героизма на водения от Н. М. Кадацки екип (сменен в Габрово от проф. Н. В. Склифософски и още 13 хирурзи), той отделя редове на братска благодарност и за стотиците български смелчаци, останали докрай верни на общото дело.
„Българите тогава бяха нашите спасители, защото би било трудно да се каже от какво ние повече страдахме — дали от неприятелските куршуми или от жаждата. По целия път се бяха проточили доброволци в две редици. . . Срещу траншеите, където лежаха нашите доброволци, българите спираха с водата много спокойно, без да обръщат внимание на това, че представляват прекрасна цел за неприятелските стрелци. . . Други групи българи се занимаваха с не по-малко почтена работа. Те се изкачваха на планините, спускаха се от тях в долините, за да изнесат оттам нашите ранени. Който имаше каручка, той отиваше с каручката и докарваше двама-трима души наведнъж, който имаше кон, той докарваше коня, които нямаха нищо, те вземаха носилки и донасяха войниците на носилки. По целия път се грижеха те за ранените като бавачки. . .” [90. с. 69].
Представата ни за българската подкрепа в тези върховни мигове на воля и човешко напрежение ще бъде крайно непълна, ако не споменем и за героизма на лекарите опълченци. С изключение на д-р А. Е. Тауфер, лекар на 6-та дружина, която не участва в боевете, всичко останали лекари — К. Б. Бонев, А. В. Богданов, К. И. Везенков, С. М. Мирков, И. М. Попов и К. А. Угрюмов, изпълняват с чест своите професионални задължения и се проявяват като истински храбреци. До последния миг на сражението те се намират в първите редове на защитниците и със смелите си постъпки спасяват живота на стотици шипченски герои.
Значителна е помощта на признателните българи и по време на най-голямото сражение в Руско-турската война — сражението за овладяване на Плевен. Още по време на първия опит 8 (20) юли 1877 г. в резултат на погрешното разполагане на предните превързочни пунктове в района на противниковия огън санитарите и дошлите на помощ български селяни не са в състояние да изнесат бързо от полесражението всички ранени.
„Цяла нощ и следващите три денонощия кипя работа — четем в отчета на медицинската част. — Събраха се до 1000 ранени. . . Положението им беше още по-печално, отколкото при Никопол. При това бедствено положение
154
не им оставаше нищо друго, освен да си помогнат сами. Леко ранените се отправяха кой в Никопол, кой в околните села, а други, без да знаят накъде" [28, с. 199].
Критичното положение, в което изпадат войските край Плевен, налага „събирането на каруци от съседните села". От с. Радишево, където е разположен лазаретът на 32-ра пехотна дивизия, от Гривица, Муселиево, Бохот, Тученица и други села пристигат със запрегнати коли стотици български патриоти. Заедно с водачите на руските военни линейки те сформират т. нар. смесени транспорти, отправили се по направленията Брестник — Муселиево — Турну Мъгуреле или Българене — Свищов — Зимнич. Както свидетелстват запазените документи, част от доброволците придружават ранените и болните войници на румънска територия, където са разположени повечето военновременни болници [36, 159—165].
Неуспехът и на второто сражение за Плевен налага редица изменения в разгръщането на военномедицинските служби и „частната помощ". През втората половина на юли и началото на август 1877 г. в земите на юг от р. Дунав се устройват още няколко военновременни болници: 50-а в Свищов, 67-а в с. Горна Студена, 48-а в Бяла, като допълнение на 56-а военновременна болница, намира ща се там от две седмици. Така че при временната отбрана на Дунавската армия основните медицински звена се приближават до театъра на военните действия.
С известни поуки излиза командването и от боевете за превземането на Ловеч. Оказва се, че освен затрудненията за приемането и разпределението на пристигащите по българските домове ранени бойци и определеният екип от лекари и фелдшери е крайно недостатъчен. В Севлиево например, където са транспортирани ранените, едва един лекар и трима фелдшери без нито една медицинска сестра трябва да се грижат за стотици ранени. Останалите са настанени в претъпкания и без това лазарет на 2-ра пехотна дивизия. Оттук, натоварени на фургони и коли, събрани от Ловешко, Севлиевско и Габровско, тежко ранените и болните войници са евакуирани в районите на различните военновременни болници. Според руски военни известия за тази цел българските патриоти осигуряват „около 3000 волски коли". Трудно е да си представим, че всичко това би могло да се осъществи без стегнатата организация на дълбоко убедените в правотата на своите политически подбуди българи. Добавим ли и многозначителния факт, че всички те се явяват на евакуационните пунктове без възнаграждение или срещу нищожно заплащане (предназначено за изхранването на животните), ще добием пълна представа за революционния ентусиазъм, обхванал по това време широките народни маси [36, с. 174].
Частите на медицинските служби се подсилват с допълнителни сили и средства по време на третия плевенски щурм. По данни на д-р Н. И. Пирогов в периода 30—31 август (11—12 септември) медицинската помощ се оказва от 61 лекари (в това число са и лекарите от Червения кръст), 26 студенти по медицина, 40 фелдшери и 31 милосърдни сестри [104, с. 121]. И въпреки това в разгара на боевете добре сформираният екип се оказва крайно недостатъчен.
„Ранените се докарват ежедневно — пише по този повод Н. В. Склифософски, а от 31 ав1уст (12 септември) след общата атака ранените се докарват вече непрекъснато през деня и нощта. Болницата е ужасно претъпкана, а лекарските сили са малки, недостатъчни. За времето до 4 (16) септември през 63-та военновременна болница преминават около 9500 ранени. . . Очевидно е, че такава работа не е по силите на една болница" [118, с. 411].
В района на сраженията отново пристигат доброволци от селата Чириково, Садовец, Горни Дъбник, Гривица, Згалево, Пелишат, Радишево, Ралево и т. н. С риск за живота си в продължение на няколко дни те „изнасят ранените от бойните линии, помагат в превързочните пунктове, болниците и лазаретите, грижат се за ранените, настанени в български къщи" [110, с. 141].
155
Не по-малки са загубите в убити и ранени сред румънските бойни части. Благодарение на българската помощ обаче стотици румънски войници и офицери са навреме прехвърлени в предните превързочни пунктове и военните лазарети, където денонощно се трудят много доброволци българи. Сред тях са лекарите Христо Чобанов, П. Бисеров, Георги Атанасович, Георги Карафов, Стефан Йорданов, Георги Странски, Димитър Колевич, Павел Жечев и други смели патриоти [56, с. 97].
Неизлечима следа в сърцата на освободителите оставя обаче българската медицинска подкрепа по време на „шипченското стоене" и зимното преминаване на Балкана. Когато започват ноемврийските и декемврийските студове, простудните заболявания и измръзвания изтръгват от бойните редици несравнимо повече войници и офицери. Настанени в удобни землянки край селищата Зелено дърво, Стоманеците, Габровско, и Баювци, Еленско, опълченските дружини запазват своя състав с възможно най-малко жертви, но за главните сили студовете се оказват фатални.
„Лошо, много лошо се живее на Шипка — пише подпоруч. Стефан Кисов, — студ, мраз, землянките са студени и влажни, трудно се намират дърва, а най-вече не бива да се вари храна за войниците и на позицията я носят съвсем измръзнала; вследствие на това войниците се гонят като пролетен сняг и ежедневно излизат от строя по 40—50 души ту по болест, ту със замръзнали крака, уши и ръце" [72, с. 317].
За малко повече от 3 месеца отрядът на генерал Ф. Ф. Радецки понася големи загуби — 700 души убити и ранени и 9500 болни и замръзнали. При това положение отново на помощ пристигат габровци. На повече от 200 шейни те прехвърлят в Габрово и околните села над 2600 болни руски войници и опълченци. Само една част от тях е настанена в болниците — останалите намират подслон в стотици габровски къщи.
Изключително голяма подкрепа получават освободителите и в околните села. В с. Топлеш (дн. не съществува), където с настанен превързочният пункт на 16-а дивизия, селяните осигуряват топла храна, дърва, дрехи и завивки за стотици болни. В навечерието на зимното преминаване на Балкана те опразват 25 от най-големите и хубави къщи в селото, снабдяват ги с легла и „всички постелни принадлежности".
Все по същото време в средата на пътя между Габрово и с. Топлеш в колибарска махала е оборудвана санитарна станция, чиято задача с да дава подслон и помощ на транспортите с ранени и заболели бойци. В края на декември 1877 г., когато започва придвижването на войските към Тракийската низина, в тези медицински пунктове намират спасение много ранени и заболели шипченски герои [110, с. 238].
Медицинската подкрепа на българите продължава и през следващите дни, когато трите колони на генералите М. Д. Скобелев, Н. Г. Столетов и Н. И. Святополк-Мирски се устремяват към укрепените редути на противника край Шейново. Принудени да се придвижват по кози пътеки сред непрестанни виелици и страшни студове, руските войски и българските опълченци водят няколко кръвопролитни сражения, които извеждат от строя хиляди бойци. Натоварени на десетки шейни и коли върху набързо подготвени носилки, по-голямата част от ранените са пренесени в тежко пострадалите от Сюлеймановата армия села Енина, Шипка, Мъглиж, в Казанлък и други тракийски селища. Само в Казанлък през тези мразовити януарски дни са отнесени за лечение 1910 души, чието снабдяване с храна и дрехи отново поема родолюбивото местно население. Под ръководството на д-р Константин Бонев, д-р Сава Мирков, на санитарите Наум Димитров, Стефан Георгиев, Димитър Георгиев, Илия Иванов и мнозина други казанлъчани извършват нов, забележителен подвиг.
156
Не остава настрана населението в селата Садово, Тича, Кадър Факлии (Везенково), Котел, в гр. Сливен и на още много места. След сраженията на 1-ва, 3та и 4-та опълченска дружина с многобройните башибозушки банди в тях са разкрити лазарети и болници, в които са настанени много опълченци, а малко по-късно и заболели руски войници.
С готовността си да оказват разностранна помощ на освободителите се отличават и жителите на Орхание (дн. Ботевград), Правец, Етрополе, а малко по-късно и на Негушево, Потоп, Чурек, Саранци, Врачеш и други селища. Необичайните студове нанасят огромни щети на руската армия. В района на Арабаконашкия (Ботевградския) проход всеки ден зимните виелици поразяват стотици войници.
„Към 6 часа вечерта внезапно започна силна виелица — докладва на 16 (28) септември ген.-майор В. Д. Дандевил до началника на Западния отряд ген-.лейтенант Й. В. Гурко. — Страшният вихър за някакъв си половин час затрупа всички съобщителни пътища... Това, което ставаше през това време на превала, беше наистина ужасно. Батальоните измръзваха без укритие, но не напускаха местата си. Почти половината хора вече бяха изгубили съзнание, мнозина бавно умираха. . . Трудно е да си представи човек всички страдания, които изтърпяха войските през тази нощ, и ги изтърпяха с голямо мъжество, достойно за дълбоко удивление.”
През слeдващите два дни студовете и разбеснелите се виелици стават още по-страшни. Принудени да напуснат балканския превал, голяма част от войските, а заедно с тях и заболелите войници намират убежище в българските селища.
„Заповядах на две сотни казаци — продължава ген.-майор В. Д. Дандевил — да останат на превала дотогава, докато всички, които могат да се спасят, не бъдат изпратени оттам. . . Значителна част бяха досени полуживи при докторите от Червения кръст, които ги свестяваха и изпращаха с казаците в Етрополе. . .”
Подобно на Свищов, Казанлък и Габрово през тези мразовити дни Етрополе и Орхание се превръщат в огромни болници, подложили на изпитание верността към революцията и мъжеството на хиляди българи. В Орхание например в разгърнатите дивизионни лазарети и в стотиците домове от средата на декември 1877 г. се лекуват над 1200 души, тежко заболели и ранени руски войници. Положението в града не се променя съществено и след пристигането на 64-та военновременна болница, защото веднага след това към линията на фронта се отправят действащите там дивизионни лазарети, така че настанените в българските къщи руски войни остават там още седмици наред [36, с. 189].
Трудно е да се изброят, макар и част от имената на българите, взели най-дейно участие в спасяването на хилядите болни и премръзнали войници. И все пак сред тях се извисява като истински герой д-р Георги Цариградски. Избягал наскоро от турската армия, той се поставя в услуга на освободителите. Под негово ръководство специално формирани български отряди пренасят от околностите на връх Баба в най-близките селища много премръзнали бойци.
„Изпратете ме да се бия дори и срещу дяволите, но не и срещу виелиците на 5000 фута височина — пише за това изключително време на ген.-лейтенант И. В. Гурко ръководителят на лявата обходна колона ген.-майор В. Д. Дандевил. — При мене няма землянки, пионери, шанцов инструмент, нито пък дърва — освен един Цариградски, който заболя, но утре пак ще отиде на превала” [54. с. 162].
За голямата подкрепа на руските войски по време на зимното преминаване през Балкана д-р Цариградски е награден с два Георгиевски кръста за храброст.
В края на 1877 г. и началото на 1878 г. освободителните войски получават медицинска подкрепа от населението в Елена, Севлиево, Ловеч, Троян, Враца, София, Кюстендил, Татар Пазарджик (Пазарджик) и други места. Наистина
157
всички тези граждански болници — в тях започва да се лекува и местното население, са създадени с помощта на намиращите се наблизо руски военнолечебни учреждения и са издържани от Славянския благотворителен комитет. Като правило обаче снабдяването им с храна и завивки, както и със санитари и медицински сестри, та дори и с лекари, се извършва с усилията на признателните българи.
„Понеже цялата вина за теглото, което претърпяват русите, сега сме виновни ние, за което не можем им се издължим до веки — се казва в решението на Карловската община от 24 февруари 1878 г. — ... да кажат на народа в Църквата, който каквото може да им донесе на болниците, за да им помогне за по-скорошно оздравяване" [73, с. 96].
Макар не така масова и организирана, медицинска помощ получават и сражаващите си в други части на отечеството руски войски. В Бяла, където е прехвърлена 56-а военновременна болница, в помощ се явяват представители на местната общественост, които сами предлагат на руското командване храна, завивки, бельо и други необходими материали. В селата Иваново, Обретеник, както и в Русе известната патриотка Петрана Обретенова увлича с примера си много български жени. В продължение на много месеци те се трудят като медицински сестри или като санитарки в различни военни лазарети или в импровизирани болници в къщите на по-заможните българи.
С голямо старание и дълбоко убеждение, че по този начин помага на българското освобождение, в разградската болница и във военните лазарети се труди д-р Христо Маринков. В подготвения от местното население превързочен пункт намират подкрепа много руски войници. Както и в другите български селища, така и тук в помощ на освободителите се отзовават и много жени, които жертват оскъдната си покъщнина, но и с готовност поемат „нощно бдение" над тежко ранените герои край селата Мечка и Тръстеник, Русенско [38, с. 109].
Медицинската подкрепа на българския народ продължава и през следващите месеци на войната, когато частите на Дунавската армия се понасят неудържимо към Одрин и Цариград. Така например по време на тридневния бой край Пловдив санитарните части, подпомогнати от български доброволци, пренасят в двата лазарета на 1-ва и 2-ра гвардейска дивизия общо 1450 ранени, когато един лазарет с предвиден само за 83 души. По-голямата част от ранените и тук са настанени в български къщи или в шестте сгради, служили доскоро за подслон на ранените турски войници [28, с. 286].
Не се оправдава надеждата на Главното командване, че едновременно с отдалечаването от Балкана и настъпването на пролетта ще намалява и нуждата от медицинска помощ. Напротив, развитието на епидемии от паразитен тиф принуждава командването да отдели значителни сили за противоепидемични работи в театъра на военните действия, а малко по-късно — и в почти всички български области. Все поради тези причини за времето от началото на януари до началото на април 1878 г. в земите на юг от Балкана са прехвърлени четири военновременни болници: 70-а — в Казанлък, 61-ва — в Пловдив, 64-та — в София и 60-а — в Одрин.
Едновременно с това е сформирана специална комисия за оздравяване на територията, в която доскоро действат двете неприятелски армии. С подкрепата на хиляди българи се дезинфекцират огромни площи в Никопол, Русе, Силистра, Разград, Шумен, Бяла, Велико Търново, Дряново, Габрово, с. Пордим (дн гр.), Плевен, Орхание, Пловдив, Казанлък, Сливен, Ямбол, Бургас и още много други места.
„Нито една къща, барака или шатра и т. н., в които са били заразно болни — се подчертава в специална инструкция — не трябва да се заемат от здрави хора или от други болни без предварителна дезинфекция. По силата на това
158
изискване се подлагат на обработка стотици къщи в селата Горни Дъбник, Плевенско, Летница (дн. гр.), Калугерово (Асеновци), Ловешко, Лъжене (дн. Малчика), Българене, Свищовско, районите на Плевен, Бяла, Велико Търново, Свищов, София и други селища [36, с. 224].
Благородните постъпки на хилядите български патриоти и готовността им да оказват всякаква помощ на освободителите предизвикват не един път възторга на руското командване.
„Българинът вървеше след руските войници, грижеше се за тях, поправяше пътищата и под убийствения огън на неприятеля пренасяше ранените, делеше последната кора хляб с тях" — пише военният кореспондент Н. В. Максимов [82, с. 583].
И ако спецификата на медицинската помощ не позволява на българите да компенсират всички недостатъци на предварителната руска подготовка, то в областта на снабдяването с храни, облекло и други материали в тяхното лице Дунавската армия има надежден съюзник.
Приведените факти убедително свидетелстват, че по време на войната с местни ресурси се задоволява голяма част от интендантските нужди на войските. А това обстоятелство наред с другите патриотични постъпки на поробения народ оказва силно влияние върху боеспособността на армията, върху моралнобоевите качества на обикновените руски войници и дълбоката им вяра, че те са дошли в България да се борят за свободата на истински братя. В този смисъл разностранната икономическа и медицинска подкрепа се вливат в мощния поток на разрасналата се но всички кътчета на отечеството националноосвободителна революция.