Освобождението (1877—1878)

Константин Косев, Стефан Дойнов

 

II. НАЧАЛО НА НОВА КРИЗА В ОСМАНСКАТА ИМПЕРИЯ

 

- Усилията на руската дипломация за мирно уреждане на конфликта

- Задълбочаване на Източната криза — Българският въпрос в центъра на вниманието

- Цариградска посланическа конференция — провал на мирното решение

 

 

Десетилетието до 1875 г. е наситено с драматични конфликти. Европейският континент буквално е натежал от наболели проблеми: германския въпрос, румънската криза, черноморския конфликт, сръбския въпрос, люксембургския въпрос, испанския въпрос, революционните брожения в Италия, на Балканите, в Унгария, Чехия, Полша и т. н. — изобщо цяло заплетено кълбо от противоречия и сблъсъци на различни интереси. Европейската дипломация работи на високи обороти с най-голямо напрежение. Три войни разтърсват континента. Всяка от страните е погълната от куп грижи, всяка страна търси съюзници за решаването на своите проблеми. Това е време на преориентация, време на политическо прегрупиране на силите и динамична кристализация на нови съюзни отношения. На този фон Източният въпрос присъства на международната арена чрез отделни свои компоненти, но силно преплетен с другите злободневни въпроси на деня, поради което Великите сили се отнасят към него твърде разсеяно в рамките на общия комплекс от европейски проблеми. Макар в латентно състояние обаче, Източният въпрос фигурира неотменно през тези години в дневния ред на дипломатическите преговори и неусетно съзрява, за да се превърне отново в централен проблем. Особено силно въздействие в това отношение оказва агресивната пруско-германска политика в Централна Европа, която рязко динамизира международните отношения, създавайки обективни условия за политически взрив на Балканите.

 

Победоносните войни на Прусия срещу Австрия и Франция фактически разрушават кримската система на западните държави. Това дава възможност на Русия да се избави от ограниченията на Парижкия трактат, в резултат на което възстановява позициите си в международните отношения, в това число и по отношение на Източния въпрос. Същевременно в хода на военните кампании Бисмарковата дипломация успява да ангажира националноосвободителните движения в Югоизточна Европа, експлоатирайки най-рационално тяхната политическа енергия с оглед осигуряването на поредната военна акция.

 

По такъв начин пруско-германската политическа офанзива в Централна Европа не само косвено, но и пряко стимулира Източния въпрос. Това става, от една страна, чрез дестабилизацията на европейската политическа конюнктура, която открива простор за съживяване на руската активност в Ориента, давайки ѝ нови импулси, а от друга — чрез насърчаване на националноосвободителните стремления в страните от Долния Дунав и Балканите.

 

В такава обстановка на 19 юни 1875 г. започва въстанието в Херцеговина, което един месец по-късно обхваща и Босна. То възбужда всеобщ ентусиазъм в Сърбия и Черна гора, които незабавно пристъпват към военна подготовка, за да се притекат на помощ на своите сънародници. Войнствените настроения на Сърбия и Черна гора се подсилват още повече от моралната и материалната подкрепа на австро-унгарската Военна партия начело с император Франц Йосиф, която дори не крие отколешните си коварни замисли в суматохата да присъедини въпросните султански владения към Хабсбургската монархия. В същото време берлинският кабинет задкулисно, по различни начини бързо присъединява усилията

 

34

 

 

си за всемирно задълбочаване на така желаната ориенталска криза. Впрочем очакванията на Бисмарк не били напразни. Въстанието в Херцеговина и Босна от ятото на 1875 г. наистина поставя началото на поредната криза в Източния въпрос, който мигновено става централен проблем в европейските международни отношения. Новото огнище на конфликт веднага пренасочва вниманието на Великите сили от бреговете на Рейн към Балканите.

 

 

УСИЛИЯТА НА РУСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ ЗА МИРНО УРЕЖДАНЕ НА КОНФЛИКТА

  

Руското правителство посреща с голяма тревога известието за въстанието в Херцеговина и Босна. То се опасява, и то не без основание, че балканският конфликт неизбежно ще доведе до ново изостряне на Източния въпрос, което означавало влошаване на отношенията между традиционните съперници Русия и Австро-Унгария. Ето защо руското правителство, изхождайки от своите интереси, преценява събитията на Балканите като крайно нежелателни и много опасни. Същевременно положението още повече се утежнява, като се има предвид, че от друга страна, руските интереси налагат да се окаже подкрепа на въстаниците, защото в противен случай Русия рискува да загуби своята репутация на защитник и покровител на балканските народи, а с това да разруши влиянието си в този район. Евентуална пасивност от руска страна по отношение на избухналия конфликт би означавало на практика да се отстъпи инициативата на Австро-Унгария сама да се разпорежда с балканските проблеми и да поеме ролята на покровител спрямо местните народи. Подобно стечение на нещата било в същата степен нежелателно. При това положение, притиснато от обстоятелствата, руското правителство решава да предприеме активни дипломатически действия за бързо уреждане на конфликта по мирен начин, и то така, че, от една страна, да бъдат удовлетворени въстаниците, а от друга — Русия да не разваля отношенията си със своя съперник — Австро-Унгария. Подобно решаване на въпроса съответствало на съществуващата от по-рано уговорка с виенския кабинет, а същевременно било в духа на принципите, залегнали в Съюза на тримата императори. От само себе си се разбира, че възприетата от руското правителство тактика за действие съдържала елементите на едно вътрешно противоречие. Сътрудничеството и единодействието с Австро-Унгария всъщност трябвало да притъпи или да замаскира противоречията между двата съперника за влияние на Балканския полуостров. И за двете страни смисълът на сътрудничеството се заключавал в това, да не се позволи на съперника да действа самостоятелно и да получи надмощие.

 

Тактическият замисъл на руското правителство предвиждал да се мобилизират усилията на шестте европейски Велики сили от т. нар. Европейски концерт или поне на страните от Съюза на тримата императори за съвместен натиск върху Високата порта за отстъпки и реформи в Османската империя с оглед подобряване положението на подвластните християнски народи и тяхното омиротворяване. Горчаков отдавал по-голямо предпочитание на варианта за съвместно действие с държавите от Европейския концерт, а царят залагал надежди главно на Съюза на тримата императори.

 

Още през лятото на 1875 г. руското правителство предлага на Германия и Австро-Унгария да се създаде Център на съглашението във Виена с участието на силите от Съюза на тримата императори, който да набележи средства и начини за бързо прекратяване на безредиците в Турция и за възстановяване на мира.

 

35

 

 

„Става дума не да се бъркаме във вътрешните работи на Турция, а да въздействаме на двете страни, т. е. да подтикнем въстаналите към покорство, а турците към милосърдие и справедливи преобразования" [96, т. 1, 43].

 

Така Жомини обяснява целта на руското предложение. В инструкция до Новиков във Виена Горчаков добавя: „Императорът не желае по Източния въпрос да се отделя от своите съюзници Германия и " В този смисъл е инструкцията до руските дипломатически представители в Цариград и на Балканите.

 

„Царят е далеч от мисълта, пише Жомини на Нелидов, да предизвиква криза в Изтока, а, обратно, той прави всичко възможно за всеобщо омиротворяване на Турция и Европа. . . Главното сега е на всяка цена да се продемонстрира единството на трите държави от Съюза на тримата императори."

 

На Игнатиев и другите дипломати се нарежда да вървят ръка за ръка с колегите си от Виена и Берлин [96, т. 1, с. 35].

 

Позицията на Австро-Унгария спрямо въстанието в Босна и Херцеговина била сложна и противоречива. Вече стана дума, че определени политически кръгове във Виена от т. нар. Военна партия начело с Франц Йосиф съдействали за избухване на въстанието, а след това активно го подпомагали. Техните действия в тази насока целели в крайна сметка анексията на въпросните турски провинции към Австро-Унгария. Всичко това обаче се вършело задкулисно, без да се провъзгласява за официална политика на австро-унгарското правителство. За пред външния свят оставала меродавна и в сила политическата линия на въздържание от вмешателство във вътрешните работи на Османската империя.

 

Шефът на австро-унгарския кабинет граф Андраши по принцип не споделя схващанията и намеренията на хората от военната камарила за присъединяване на нови славянски земи към дуалистичната държава. Така че, отстоявайки официалния правителствен курс, той фактически действал в духа на своите убеждения и в този смисъл оставал лоялен към споразумението с Русия. Този курс обаче трябвало да намери конкретен израз в отношението на виенското правителство към въстанието в Босна и Херцеговина. Точно тук австро-унгарският министър се натъкнал на известни трудности поради противодействието на Военната партия и на Франц Йосиф.

 

Според Андраши Турция е безопасен съсед на дуалистичната монархия и в интерес на последната било този съсед да се запази колкото е възможно по-дълго време. Но това зависи главно от способността на Високата порта да потуши по-бързо въстанието или в краен случай чрез реформи да заздрави своята власт в балканските провинции. Андраши отдава своите предпочитания към първия вариант, т. е. Турция бързо да потуши въстанието и да се ликвидира конфликтът. Затова, когато избухнало въстанието, той заявил, че гледа на него като на чисто вътрешна работа на Турция и не смята да пречи на насилственото му смазване. Подобна позиция обаче не удовлетворява Военната партия и императора, а още по-малко техния вдъхновител княз Бисмарк. Виенското държавно ръководства възприема една компромисна позиция: Австро-Унгария да се намеси по дипломатически начин в конфликта с оглед реформирането на въстаналите области.

 

Само че Андраши и Военната партия влагат различен смисъл в действията за реформиране на Турция. Военната партия разчита, че по този начин положението още повече ще се усложни и ще се създадат благоприятни условия за анексия, а Андраши вижда в реформите само средство за действително омиротворяване на съседната империя. Принуден да се съгласи с политиката за реформиране на Турция обаче, Андраши се опасява, че Русия също ще насочи усилията си в това направление и поради по-голямото си влияние в този район ще придобие явно надмощие. Особено го тревожат солидните позиции на Русия в Сърбия и Черна гора, чрез които имало опасност тя още повече да разшири влиянието си във въстаналите области. Андраши по никакъв начин не можел да допусне евентуалното

 

36

 

 

присъединяване на Босна и Херцеговина към Сърбия и Черна гора, към което открито се стремели в Белград и Цетине. Изобщо според него било абсолютно недопустимо в съседство на Австро-Унгария да се създаде голяма славянска държава под руско влияние. Поради тази причина в началото на Източната криза през 1875 г. Андраши смята, че ще бъде по-целесъобразно, ако австро-унгарската дипломатическа намеса за реформиране и омиротворяване на Турция се води в тясно сътрудничество и в съюз с Германия против Русия [75, с. 289]. Бисмарк решително възразява срещу подобна комбинация. При това положение австро-унгарского правителство е принудено да приеме руското предложение за съвместни действия.

 

И така по едно и също време както руското, така и австро-унгарского правителство са заставени от самите обстоятелства да действат заедно по Източния въпрос в рамките на Съюза на тримата императори, изхождайки съответно от своите диаметрално противоположни интереси. Горчаков и Андраши заявяват, че ще насочат своите усилия за мирно уреждане на конфликта чрез дипломатически преговори, целещи реформирането на Турция за подобряване положението на местните християнски народи. Това е официалното становище на двете правителства. Същевременно обаче както в Русия, така и в Австро-Унгария съществуват влиятелни политически групировки, които действат против мирното уреждане на конфликта. Военната партия във Виена продължава да оказва тайно съдействие на въстаниците, а от своя страна руската славянофилска партия също по неофициален път започва да подпомага дейно въстаниците. Така че официалната правителствена политическа линия на Петербург и Виена по отношение на Източната криза е обременена още от самото начало от силни противодействащи фактори.

 

Горчаков смята, че действайки заедно с Австро-Унгария. Русия ще успее без риск от война да постигне известни облекчения за подвластните на Турция балкански народи, а по този начин ще укрепи своя престиж сред тях. От друга страна, Андраши, макар по принцип да бил срещу въстаниците, склонил все пак да предприеме някакви действия в тяхна полза, надявайки се по този начин да предотврати вмешателството на Сърбия и засилването на руското влияние на Балканите. Разликата в действията на двамата правителствени лидери се свежда фактически до степента на отстъпките, които Високата порта трябвало да направи в полза на въстаниците. В това отношение Андраши предвижда съвсем незначителни неща, а Горчаков, естествено, се стреми към колкото се може по-големи придобивки за балканските народи.

 

Съвместните действия за уреждането на конфликта започват с това, че Австро-Унгария, Русия и Германия със съгласието на другите Велики сили предлагат на Високата порта да се създаде специална международна комисия, която да поеме ролята на посредник за преговори между въстаниците и турското правителство. Комисията трябвало да подтикне и двете страни към по-голяма отстъпчивост за бързото мирно решаване на конфликта. Активна роля в учредената комисия играят консулът на Германия в Рагуза барон Фрайхер фон Лихтенберг и австро-унгарският губернатор на Далмация барон Фрайхер фон Родич. Преговорите между Високата порта и въстаниците чрез посредничеството на въпросната комисия се проточват дълго време, без да се стигне до някакъв резултат. Съществена заслуга за провала на преговорите има Бисмарковата дипломация.

 

Още щом се поставя въпросът за учредяване на международна консулска комисия за мирни преговори между въстаниците и Турция. Бисмарк препоръчва на руското правителство в нея да бъде включен германският консул в Рагуза Лихтенберг. Немският канцлер много държал в помирителната комисия да участват германски дипломати.

 

37

 

 

В същото време обаче Лихтемберг получава от Берлин указание да действа за проваляне на преговорите. Това той трябвало да постигне чрез окуражаващ на въстаниците, подтиквайки ги към неотстъпчивост [75, с. 291].

 

А що се отнася до австро-унгарския парламентьор в комисията барон Родич, известно е, че същият е един от съмишлениците на Военната партия във Виена, който участва активно в подстрекателствата за въстание в Босна и Херцеговина. Едва ли може да се допусне, че този, който така дейно се е стремял да предизвика въстание, ще се заеме след това сериозно с въпроса за сключване на примирие. В хода на преговорите усилията на Родич били насочени към по-нататъшно усложняване на конфликта с надеждата, че ще се създадат условия за присъединяването на въпросните области към Австро-Унгария.

 

Едновременно с международната комисия за преговори между въстаниците и Турция Русия и Австро-Унгария предприемат следващата съвместна стъпка за уреждане на конфликта. В резултат на съгласувани действия между Петербург в Виена последвала нотата на Андраши от 30 декември 1875 г. Тя била връчена на всички правителства, подписали Парижкия договор от 1856 г. В нея се съдържал проект за реформи в Босна и Херцеговина. Великите сили се призовавали към съвместни дипломатически постъпки за приемането на този документ както от Високата порта, така и от въстаниците. Правителствата на всички Велики сили заявили съгласието си с нотата на Андраши. Подобно съгласие изразило и германското правителство.

 

В същото време обаче Бисмарк явно и недвусмислено изказва своето негативно отношение към новата дипломатическа инициатива, а по този начин обективно съдейства за нейния провал. Впрочем нека видим какво становище застъпва германската дипломация спрямо опитите на Петербург и Виена за мирно уреждане на започналия балкански конфликт. Това личи най-добре от докладите на руския посланик в Берлин.

 

„Разговарях, пише Убри, по Херцеговинския въпрос с Бюлов. Изразявайки мнението на шефа си, той се отнесе много скептично към идеята за реформи в Турция. Според него, даже и да има желание, Турция нямала финансови и икономически възможности да проведе някакви реформи” [2, 75, с. 19].

 

В друг доклад Убри продължава:

 

„Отново имах разговор с Бюлов. Той каза, че най-доброто решение на Херцеговинския въпрос е Австро-Унгария да окупира въстаналите области. Финансовата криза създала пълен хаос и нестабилност в Османската империя. Турция не можела да се справи по никой начин с положението. Въстанието щяло непременно да продължи, докато се намесят Сърбия и Черна гора. От разговорите с Бисмарк и Бюлов разбрах, пише Убри че германското правителство се отнася негативно към въпроса за реформирането на Турция. Бюлов и Бисмарк се надпреварват да повтарят, че реформените актове от 1838 и 1856 г. са останали неприложени. Считам за свой дълг да сигнализирам за тези опасни настроения в Берлин [2, № 75, с. 19].

 

Заедно с доклада си Убри изпраща няколко извадки от немски вестници, изразяващи правителственото становище, в които предложенията за реформи в Турция се окачествяват като пълен абсурд.

 

В началото на 1876 г. Бисмарк пожелава отново да говори с руския посланик относно положението в Турция. „Вие, казва Бисмарк, живеете с надеждата, че успеете с реформи да спасите положението. Аз трябва да Ви заявя, че не споделям тази надежда."

 

Според Бисмарк най-доброто разрешение на въпроса ще се постигне, ако Австро-Унгария вземе Босна и Херцеговина, а Русия — Бесарабия.

 

38

 

 

„От сърце желая, заключава Бисмарк, на моя приятел Горчаков да премахне и последната преграда на Парижкия мир, като си възвърне най-после и Бесарабия. Ако тази комбинация се осъществи, ние няма да имаме нищо против. А надявам се, че и Англия няма да възрази. Тя би могла да се насочи например към Египет. Изобщо нашето предложение е: Англия да получи Египет, Австро-Унгария — Босна, а Русия — Бесарабия. Ако Вие се съгласите с това предложение, ние от своя страна ще направим нужното да убедим Виена и Лондон” [2, № 75, с. 19].

 

В следващите дни руският посланик в Берлин Убри продължава да изпраща подобни информации на своето правителство за разговорите си с немския канцлер относно нотата на Андраши и опитите за мирно разрешаване на балканската политическа криза чрез реформи. На 11 януари 1876 г. Убри провел нов разговор с Бисмарк по този въпрос и между другото запитал: „Ако Високата порта отхвърли демарша на силите чрез нотата на Андраши, то какво смятате Вие, че силите трябва да направят?”. Канцлерът отговорил, че в такъв случай Австро-Унгария и Русия следва да предприемат настъпление срещу Османската империя.

 

На 24 януари Бюлов съобщава на Убри, че е изпратена специална инструкция на немския посланик Вертер в Цариград по всички въпроси около нотата на Андраши да действа съвместно с посланиците на Русия и Австро-Унгария. Тази декларация обаче не означава, че германското правителство се е отказало от тактиката за по-нататъшно задълбочаване на конфликта. Само няколко дни по-късно, когато един от депутатите на опозицията в Райхстага поискал от Бисмарк обяснение за политиката на германското правителство по Източния въпрос, последният публично отговорил по следния начин: Поради своето географско положение и интереси Германия няма никакъв повод да воюва заради Източния въпрос. Коментирайки тази фраза, Убри с възмущение отбелязва:

 

„Много учудващо е, че Бисмарк не каза нито дума за това, че и другите сили (т. е. Русия) имат също мирни настроения. Създаде се впечатление, че у другите има войнствени настроения.” [2, № 76, с. 18].

 

Недоволството на руския посланик е основателно, защото от това публично изявление на райхсканцлера за всички става ясно, в това число и за Високата порта, че единство между силите от Съюза на тримата императори не съществува. Оттук автоматически следва, че нотата на Андраши губи своя смисъл като колективно дело на всички европейски държави. Или, с други думи, Бисмарк направил точно обратното на това, което искало от него руското правителство.

 

Междувременно германските ръководители продължават все така настойчиво да внушават на руското правителство, че развръзката на кризата в Изтока трябва да се търси не но пътя на реформите, а чрез война. На 4 март 1876 г. Бюлов, засягайки злободневната тема на деня, споделил пред Убри: Положението в Турция е неудържимо. Финансовата и икономическата разруха в страната е достигнала краен предел. Сърбия скоро трябвало да се намеси. Крал Милан нямал друг изход. „Няма съмнение, заявил Бюлов, че приближава края на турското " Изобщо Бюлов приключи разговора, окачествявайки политическото положение в Ориента като задоволително [2, № 76, с. 18]. На 21 април Убри съобщава за поредния си разговор с държавния секретар. Последният не можел да скрие удовлетворението си от разрастването на въстанието в Херцеговина. Според него турското правителство не ще успее да задоволи исканията на херцеговинските въстаници. По този въпрос Бюлов изложил цял куп аргументи.

 

През април 1876 г. Бисмарк се среща и разговаря със своя руски любимец граф П. Шувалов. Пред него канцлерът изразява задоволство от създалата се напоследък „сърдечна антанта” в отношенията между Германия и Русия. Това била основната цел на политиката му и гаранция за просперитета на Германия. „Германия е длъжница на Русия за оказаната подкрепа в 1866 и 1870 г. За нас е въпрос на чест сега да се реваншираме.” Канцлерът бил готов да помогне на

 

39

 

 

Русия за радикалното уреждане на Източния въпрос и дори предлагал да отпусне финансова помощ, но руското правителство се отнасяло въздържано към германската готовност за подкрепа. По-нататък Бисмарк засяга дейността на помирителната комисия в преговорите между Турция и въстаниците. По този въпрос Шувалов констатира следното: 1. Бисмарк желае въстаниците да достигнат блестящи военни успехи, а също Черна гора и Сърбия да се намесят чрез война на тяхна страна, 2. За база на преговорите да се вземат сегашните искания на въстаниците, а като се изменят нещата в тяхна полза, те да се откажат от старата платформа, предявявайки нови по-големи претенции към Високата порта. Заключението на Шувалов е, че канцлерът не желае мир в Изтока [2, № 76, с. 19].

 

Бисмарковата тактика за по-нататъшно задълбочаване на Източната криза предизвиква безпокойство в Петербург. Руските управляващи среди съвсем основателно започват да се съмняват в намеренията и в добрата воля на Бисмарк за подкрепа. Във връзка с това някои политически дейци в Русия изразили несъгласие с възприетата от Горчаков тактика за уреждане на Източния въпрос с помощта на Съюза на тримата императори. Най-активен опонент на Горчаков но този въпрос е руският посланик в Цариград Н. П. Игнатиев. Последният предлага на царя друг вариант на действие.

 

По това време Игнатиев успява да осъществи добри отношения с турския велик везир Махмуд паша, а чрез него и със султан Абдул Азис. В преговори с тях руският посланик успява да получи съгласието им за подобряване на положението на християнските народи в Османската империя по мирен път чрез реформи. При това Високата порта изказва съгласие да задоволи всички руски предложения в това отношение. Следователно според Игнатиев Русия има възможност да осъществи целите си в Източния въпрос чрез сепаративно двустранно споразумение с Турция, без война и без да търси помощта на съмнителни съюзници. Изхождайки от такива съображения, Игнатиев се отнася отрицателно към въстанието в Босна и Херцеговина. Той полага големи усилия да спре въстаническите действия, които пречели за осъществяването на неговия план. От такава гледна точка Игнатиев остро реагира срещу подстрекателските действия от страна на Бисмарк и на Австро-Унгария.

 

Царят и руското правителство обаче се отнасят резервирано към плана на Игнатиев и не го одобряват. По този повод царят заявява, че не му е нужна дружбата със султана. А Горчаков наредил на Игнатиев да се придържа в своите действия към политиката на сътрудничеството с Германия и Австро-Унгария.

 

„Мен ме подозират, оплаква се Игнатиев, че искам да разваля Съюза на тримата императори. . . Но за мен е ясно коварното двуличие на нашите партньори и че те искат чрез участието ни в преговори с Високата порта за реформи да ни увлекат във военен конфликт с Турция... Нотата на Андраши не е нищо друго освен първата стъпка към война между нас и Турция. . . Няма никакво съмнение, че тези, които настояват за реформи, ще докарат фатално войната."

 

По същия повод в едно писмо до барон Жомини Игнатиев добавя:

 

„В Петербург имат странно доверие към Андраши, но аз се надявам, че Вие не споделяте тяхното мнение... Аз не вярвам в неговата лоялност към нас... Излишно е обаче да изказвам мнението си повече, щом в Петербург съществува желание и убеждение да се даде на Източния въпрос такова направление, което е изгодно за Виена и Берлин... Казах си думата. Занапред ще мълча и ще изпълнявам наставленията, които ми дава канцлерът. . . Аз се хвърлям в огъня с пълното съзнание, че съм предупредил моите началници каква съдба ни очаква" [75, с. 297].

 

След провала на преговорите между въстаниците и Турция и след като нотата на Андраши не дала резултат, руското правителство предприема инициатива

 

40

 

 

за организиране на нов колективен демарш на силите за натиск върху Високата порта. По предложение на Горчаков тримата първи министри на страните от Съюза на тримата императори се събират в Берлин да обсъдят положението и да набележат мерки за изход. Срещата се състояла през първата половина на май 1876 г. в Берлин. Руското правителство както и преди продължавало да смята, че решението на въпроса трябва да се търси чрез Европейския концерт или чрез Съюза на тримата императори, които да предоставят на Русия и Австро-Унгария правото да действат като мандатьори на Европа за въдворяването на мира в Османската империя. Същевременно Горчаков отново предлага на Високата порта да се поиска по-широка автономия за всички балкански народи в Османската империя. В този смисъл е съставен нов проект за реформи, предложен за обсъждане от руското правителство. По време на Берлинското съвещание обаче Андраши прави редица уточнения и поправки към руските предложения. В края на краищата изработеният нов документ повтарял в основни линии исканията, залегнали преди това в ногата на Андраши. Този документ, известен под името Берлински меморандум, е приет от трите държави на 13 май 1876 г. Веднага след това Горчаков, Бисмарк и Андраши канят посланиците на останалите страни да се присъединят към него. Горчаков, който играе главната роля на Берлинската среща и председателства заседанията, по време на съвещанието се обръща с апел към всички държави да подкрепят новата инициатива в името на европейския мир. Той изтъква, че целта на Берлинския меморандум е да се запази целостта на Османската империя, но едновременно с това да се подобри положението на християнските народи, т. е. да се подобри статуквото на Балканите.

 

Правителствата на Франция и Италия веднага дават съгласието си да се присъединят към Берлинския меморандум. Англия обаче отказва.

 

Бисмарк не възразява срещу руската инициатива за свикване на съвещание по Източния въпрос. Той дори любезно си предлага услугите да бъде домакин на срещата и лично да участва в нея. Прави впечатление също, че по време на съвещанието немският канцлер не споменава нито дума, че е против изработването на нов документ, предвиждащ реформи в Турция. Сам по себе си този факт е показателен, след като знаем, че Бисмарк неведнъж е заявявал отрицателното си отношение към подобни реформи, считайки ги за безсмислена работа. Интересно е и това, че за разлика от Андраши, който непрекъснато спорел с Горчаков, внасяйки редица поправки и добавки към руския проект, Бисмарк проявявал пълна готовност да приеме без възражения всички руски предложения. Той заявява, че ще се съгласи с всичко онова, за което се споразумеят двамата му партньори. Дори нещо повече. По време на съвещанието немският канцлер съветвал Андраши да не се противопоставя на руските предложения, защото те отговаряли и на австрийските интереси. От всички тези прояви на Бисмарк се създава впечатление, че той изцяло се е присъединил към руското становище и е бил готов да окаже пълно дипломатическо съдействие на Русия в смисъла на нейните искания за натиск върху Високата порта. Впрочем за подобно тълкувание има и съвсем формални основания. Бисмарк поставя подписа си под Берлинския меморандум и фактически става негов съавтор. А Берлинският меморандум завършва със следните думи: ако Високата порта не изпълни исканията на Великите сили, „трите императорски двора" ще бъдат принудени да предприемат „действени мерки. . . за предотвратяване на по-нататъшните злини". Както се вижда, меморандумът добил вид на същински ултиматум. Това станало по искане на Горчаков и последният бил много доволен, че германското правителство е съгласно. Докато в случая с нотата на Андраши от 30 декември 1875 г. става дума за едно все пак едностранно мероприятие, макар и предварително съгласувано,

 

41

 

 

то Берлинският меморандум е изцяло колективно дело. Би могло да се предположи, че този път Бисмарк няма да противодейства срещу нещо, с което е пряко ангажиран.

 

В действителност Бисмарк проявява към Берлинския меморандум същото негативно отношение както и към нотата на Андраши преди това. Отстъпчивост му и добрата воля към руската дипломатическа инициатива са просто една маневра пак с оглед на тактиката за по-нататъшно изостряне на Източната криза.

 

Още по време на заседанията в Берлин между тримата министри немският канцлер умишлено проявява демонстративна пасивност и безразличие в обсъждането на деловите въпроси около съдържанието на бъдещата съвместна декларация. Съгласявайки се безапелационно с всичко, което искали другите и специално Горчаков, той дава да се разбере, че не се интересува от това дали колективното начинание ще има успех или не. Горчаков естествено се дразни от тази пасивност на Бисмарк и полага усилия да го активизира но някакъв начин.

 

Точно по време на Берлинската среща идва съобщение, че в Солун при стълкновение е убит германският консул Абот от фанатизирани мохамедани. Това събужда у руския министър някакви надежди, че Бисмарк ще се включи по-активно в играта. Но дори и този инцидент не отклонява немския канцлер от тактиката му на престорено безразличие. Германското правителство се ограничава само с един лаконичен протест до Високата порта и с това инцидентът приключва. Същевременно по отношение на Горчаков Бисмарк се държи твърде пренебрежително. Така например в началото на съвещанието Бисмарк отстъпва председателското място на руския министър с язвителната публична забележка, че иска да удовлетвори неговото тщеславие. А по време на последното заседание в присъствието на посланиците от другите държави, слушайки речта на Горчаков, Бисмарк разсеяно драскал на един лист пред себе си нецензурни думи по адрес на руския си колега. След това нарочно дал възможност на английския посланик Одо Руссел, който седял до него и проявил интерес към въпросната бележка, да я вземе.

 

Коментирайки този инцидент, станал известен по-късно, Игнатиев отбелязва: „Кой знае дали това саркастично поведение на Бисмарк не е станало причина Англия да откаже присъединяването си към Берлинския меморандум?".

 

Предположението на Игнатиев не е далеч от истината. Бисмарк действително е искал другите дипломати и особено управляващите в Лондон да разберат, че той не държи на Берлинския меморандум. Във връзка с това заслужава внимание следният факт. Когато Англия отказва да приеме меморандума, руското правителство моли Бисмарк да ходатайства в Лондон по този въпрос. Немският канцлер веднага се съгласява и натоварва с тази задача своя посланик в Англия Мюнстер, който се явява пред лорд Дерби, за да направи исканото ходатайство. Начинът, по който сторил това обаче, предизвикал недоумение дори у английския министър: „Германският посланик ме посети, изслуша моите възражения срещу мемоара и сухо, с безразличие каза, че ще съобщи на своето правителство за английския отговор. Самият той не счете за нужно да каже нещо повече" [50, с. 330].

 

На практика следователно Бисмарк дезавуирал Берлинския меморандум и неговия инициатор. Своето отрицателно отношение към декларацията изразява не направо, а но косвен начин. Така му било по-удобно. При това положение руското правителство не можело да го упрекне в нелоялност, защото той се съгласил и изпълнил всички руски искания. А че Берлинският меморандум не можел да изпълни предназначението си поради отказа на Англия да се присъедини към него, за това в Петербург нямали да имат основание да му се сърдят. Възниква

 

42

 

 

обаче въпросът: защо е била нужна на немския канцлер цялата тази сложна игра? Работата се състои в това, че подпомагайки Горчаков в провеждането на Берлинската среща и в изработването на меморандума, Бисмарк фактически действа в духа на своя тактически план за насочване на Русия към война с Турция. В това отношение особено много надежди той възлага на ултимативния характер на приетата декларация. Както видяхме. Берлинският меморандум заплашва, че ако Високата порта не изпълни исканията, силите ще бъдат принудени да вземат „действени мерки" за „предотвратяване на злото". Макар да не било уточнено за какви мерки става дума, се подразбира, че се има предвид употребата на сила. Убеден предварително в неуспеха на дипломатическата акция и съдействайки сам в тази насока, Бисмарк очаква с нетърпение именно онзи момент, когато ще се наложи да се приложат „действени мерки". И тъй като нито Австро-Унгария, а още по-малко Германия имали интерес да „предотвратяват злото", т. е. да се намесят със сила за подобряване положението на подвластните християнски народи в Османската империя, ставало от само себе си ясно, че Русия е тази, която ще трябва сама да вземе „действени мерки". Тя е най-заинтересована от това. Така че в Берлинския меморандум и съответно в неговия неуспех Бисмарк вижда една добра възможност за по-нататъшно задълбочаване на Източната криза.

 

Още на другия ден след приключването на Берлинската среща и приемането на меморандума Бисмарк продължил да отстоява старото си мнение. „Той продължава да говори, докладва Убри с огорчение, че с реформи нищо няма да се постите, и постоянно намеква за окупация." От една страна, Бисмарк апелира да се пази Съюзът на тримата императори, а от друга, непрекъснато изтъква, че Германия не проявява интерес към Източния въпрос. „Окупацията ставала все по-наложителна, но Австро-Унгария не бивало да действа сама, а само заедно с Русия. . . Според Бисмарк веднага щом Турция отхвърли исканията, формулирани в Берлин, силите трябва да пристъпят незабавно към окупация" [2, № 76, с. 18].

 

Както виждаме, планът на Бисмарк е съвсем ясен: Турция ще отхвърли меморандума, което означава, че силите от Съюза на тримата императори трябва да действат. Тъй като Германия няма интереси на Изток, следователно тя няма да участва, ще участват само Австро-Унгария и Русия. Първата ще окупира Босна и Херцеговина, а на втората не остава нищо друго, освен да обяви война.

 

 

ЗАДЪЛБОЧАВАНЕ НА ИЗТОЧНАТА КРИЗА — БЪЛГАРСКИЯТ ВЪПРОС В ЦЕНТЪРА НА ВНИМАНИЕТО

 

Създалата се напрегната международна обстановка във връзка с Източния въпрос открива благоприятни възможности за активизиране на българското революционно движение. Именно това подтиква радикалните дейци на движението към незабавни решителни действия. Подемът на националната революция през 1875 г. е свързан с дейността на Христо Ботев. Преценявайки реалистично политическата обстановка, възникнала в резултат от въстанието в Херцеговина и Босна, Хр. Ботев отправя чрез в. „Знаме" пламенен призив към сънародниците си:

 

„. . . за революция народна, незабавна, отчаяна. . . Нашето съществувание като народ, пише той, е съмнително, ако ние не вземем участие в съсипваното на Турция... Сега е най-сгодното време да покажем на света, че и пий сме достойни за свобода. . ., ако не искаме да бъдем последни, а може би и забравени при Решението на Восточния въпрос."

 

По-нататък Ботев добавя:

 

43

 

 

„Захваща се вече драмата на Балканския полуостров! Многословният Восточний вопрос, който до вчера се мислеше за непроменим на политическата сцена на Европа, стъпи вече в своя трети акт и няма съмнение, че той ще да се изкара до края. . . Европа и политическите обстоятелства дават политическа свобода и самостоятелност само на тогова, който сам може да я добие... Тук се изисква протест, бунт, въстание, революция... Остава само едно: да драснем кибрита и под светлината на огъня да нагазим в кървавата революция, която е единственият път към нашето спасение. . . Освен това Русия, която се е приготвила да нанесе последния удар на Парижкия трактат, не ще да допусне, щото нито Англия, нито Франция, нито която и да е държава да се умеси във вътрешните дела на Турция. Нейният съюз с Австрия и Прусия е следствие на нейните намерения да играе първа роля на Восток и да има пълно влияние на Балканския полуостров. От тая точка на зрението Русия не ще никога да компрометира себе си пред своите съвременни братя" [76, с. 531].

 

С посланията си в този дух до българския народ Христо Ботев фактически очертава стратегическите задачи на по-нататъшната революционна борба. Същевременно той пристъпва незабавно към конкретни практически действия. По негова инициатива на 12 август 1875 г. в Букурещ е свикано т. нар. Главно събрание на дейците от Българския революционен централен комитет (БРЦК), което взема решение да се подготви по възможно най-бързия начин общо въстание в България. На събранието е приет конкретен план за организирането на замислената въоръжена акция. Прибързаността на организаторите обаче попречила на замисленото начинание. На 16 септември с. г. наистина започват въстанически действия в района на Стара Загора, но поради недостатъчната предварителна подготовка те нямат успех.

 

Неуспешният опит за въстание не отчайва българските революционни дейци. Обстоятелствата налагат да се действа енергично, без да се губи нито минута. За всички през тези дни било съвършено ясно, че от българите зависи в каква насока ще се развие по-нататък Източният въпрос, че от българската революция зависи съдбата на българското освобождение. Това е било толкова очевидно, че дори английският вестник „Таймс", известен със симпатиите си към султанска Турция, коментирайки създалата се обстановка на Балканите, с тревога прогнозирал, че спасяването на Османската империя би станало невъзможно, ако бунтовните пламъци обхванат и България.

 

„Колкото и да е мрачно бъдещето на Турция, пише в. „Таймс", то ще стане още по-мрачно, ако въстанието в Херцеговина продължи още няколко месеца, ако Австрия и Русия отпуснат юздите на Сърбия и Черна гора и ако пламъкът на недоволството достигне до България. Тогава Източният въпрос може да приеме тази форма, от която дипломацията с всички сили се старае да го отклони."

 

Надарени с прозрението и усета на далновидни политици, ръководителите на българската революция осъзнават повелята на деня и изискванията на момента. Поемайки върху плещите си огромна историческа отговорност, те решават, че е настъпил дванадесетият час за българското освободително дело, че е нужна борба на живот и смърт, борба докрай. Ставайки изразител на всеобщото настроение през тия дни, Никола Обретенов в писмо до майка си — известната Баба Тонка, изрича следното знаменателно заклинание: „Както и да е, ний не ще оставяме Турция на мира; или ще измрем всинца, или ще освободим България."

 

Обладани от подобна самопожертвувателна решимост, ръководителите на революционното движение се събират към края на 1875 г. в румънския град Гюргево, където фактически формират нов център на революционното движение, известен под името Гюргевски революционен комитет. Единодушно е решено през пролетта на 1876 г. да бъде организирано голямо въстание в България.

 

44

 

 

С оглед на подготовката за предстоящата борба Гюргевският комитет разделя страната на четири революционни окръга — Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски. Всеки от тях включва предимно онези места, в които по-рано били създадени комитети на вътрешната революционна организация.

 

Първият революционен окръг обхваща Централна Северна България с център град Търново. Във втория окръг влиза Югоизточна България с център град Сливен. Северозападна България с център град Враца е третият окръг. Югозападните райони и Пловдивска област с център град Пловдив влизат в четвъртия окръг. За всеки окръг е определен по един главен ръководител и двама помощници, за да подготвят и ръководят въстанието по места. На събранието в Гюргево било решено Стефан Стамболов, Иларион Драгостинов, Стоян Заимов и Панайот Волов да оглавят борбата в съответните окръзи. Инициаторите на въстанието предвиждали и пети революционен окръг с център София, но на практика това не се осъществило. Фактически границите на споменатите окръзи стигали до там, докъдето се простирала революционната пропаганда на организаторите.

 

Гюргевският революционен комитет очертава в най-общи линии стратегическия план и тактиката на бъдещото въстание. Тактическият замисъл предвиждал да се изградят няколко големи опорни бази на въстаническите сили в планинските райони, където да се изнесат цялото население и необходимите продоволствия за организиране на продължителна отбрана дотогава, докато се намесят Великите сили. Инициаторите на въстанието разчитали преди всичко на руска военна помощ или на подкрепа от страна на Сърбия. Тактиката им била подчинена на основния стратегически замисъл за решаването на Българския въпрос в общия комплекс на Източния въпрос. С въстанието очевидно се преследвала една съвсем рационална и перспективна политическа цел, без непременно да се разчита, че двубоят с многократно превъзхождащия във военно отношение противник ще се реши на бойното поле със силата на оръжието.

 

Във връзка с материалната подготовка на въстанието Гюргевският комитет предвижда да се извърши опис по места на хората, въоръжението, добитъка и на всичко, което би имало значение за бъдещите бойни действия. Поради липсата на военни кадри се налагало да бъдат извикани опитни в това отношение българи емигранти, пръснати в Румъния, Сърбия и Русия.

 

Гюргевският комитет препоръчва на избраните ръководители, облягайки се на по-рано изградените тайни революционни комитети по места, да създадат нови. Върху ръководителите и техните помощници ляга отговорната задача да сплотят и мобилизират българския народ за решителна битка с врага.

 

На 25 декември 1875 г. приключват денонощните заседания на комитета. След като получават пълномощия за своите права и задължения, ръководителите на въстанието и техните помощници поотделно или на малки групи преминават през замръзналия Дунав на път за отредените им места и незабавно пристъпват към подготовка на населението за въстание.

 

През първите месеци на 1876 г. българската земя е обзета от трепета на небивал революционен подем. Хората от села и градове с ентусиазъм стават съпричастни в бунтовното начинание, отдавайки своята дан според силите и възможностите си. Святото дело сякаш поглъща въжделенията и усилията на патриотите от всички прослойки на възродена България. Със своята твърда решителност и непоколебима воля водачите на въстанието — апостолите, и техните многобройни сподвижници успяват да внушат увереност и дързост у хората. Българският народ през тия дни усеща единството и силата си. Въстаническата подготовка се извършва под хипнотичното действие на популярното фаталистично „доказателство", съдържащо се в заклинателната фраза „Турция ке падне”,

 

45

 

 

чиито букви, разшифровани със съответните цифри на църковнославянското летоброене, съвпадали точно с годината 1876 г. Това поразително пророчество дава криле на фантазията и стимулира революционната активност на масите. Народното въображение нямало граници. То превръща всичко бленувано в доказано, всички възможно в реално. Оптимистичното настроение достига до всеобща екзалтация.

 

В тази обстановка навярно малцина са били онези, и то главно апостолите и най-близките им помощници, които са имали ясна и точна представа за реалното положение на нещата, за истинското съотношение между въоръжените сили на българската революция и нейния противник. А това съотношение било крайно неблагоприятно — приблизително 1 към 100 в полза на врага. Османската империя, разпростряна върху огромна територия, обхващаща три континента, въпреки своя упадък разполагала със значителен военен потенциал, възлизащ на близо 1 милион души сухопътна редовна и нередовна армия. При това войниците на тази армия се отличавали с непримирим верско-мюсюлмански фанатизъм. Освен това турската войска разполагала с най-модерно за онова време вносно стрелково оръжие, морски и речни бойни кораби, артилерия от системата „Круп" и пр. Не е без значение и обстоятелството, че част от командния състав на армията се състои от наемни английски, френски и немски офицери. На всичкото отгоре Османската империя винаги можела да разчита на безрезервната финансово-материална и военнополитическа подкрепа от страна на своите западни покровители — блюстителите на прословутото статукво на Балканите. Срещу този внушителен военен потенциал българските въстаници противопоставяли съвсем незначително количество стрелково оръжие, състоящо се от допотопни пушки и пистолети, най-разнообразни по вид и калибър, за които се използвали съвсем примитивни боеприпаси, т. нар. фишеци — саморъчно направени патрони. Артилерията им пък се състояла от няколко черешови топчета, почти напълно негодни за употреба при бойни условия. Въстаниците били въоръжени преди всичко с хладно оръжие: ножове, саби, топори и други подръчни пособия. Освен всичко това българското въстание не можело да разчита на външна и по-специално на руска военна помощ. Дори нещо повече. Сигналите за въстанически приготовления в България предизвикват голяма тревога в Петербург. Давайки си ясна сметка, че евентуално въстание в България още повече ще усложни обстановката и ще попречи на мирното уреждане на Източната криза, руското правителство прави опит да го осуети. С такава именно цел руският военен министър Д. Милютин разговаря с българина полковник от руската армия Иван Кишелски, съветвайки го да внуши на своите сънародници да не започват въстание, защото в момента то е нежелано от Русия [52, т. 2, с. 41].

 

Въпреки тези съвети обаче българският народ обявява война на Османската империя. Въстанието избухва преждевременно на 20 април 1876 г. Почти цялата страна става арена на ожесточени неравностойни и кървави сражения, продължили около един месец. Още в самото начало ясно проличава военното превъзходство на противника, което предрешава изхода от двубоя. Обективните обстоятелства осуетяват възможността на стотици хиляди български патриоти да се включат активно, с оръжие в ръка във въстаническата армия. Според някои приблизителни изчисления под въстаническите знамена в сраженията по всички фронтове на войната срещу Турция са участвали едва около 10—15 хиляди бойци. Било поради недостиг на оръжие, било поради своевременните контрамерки на противника, било поради неизбежните пропуски в забързаната подготовка, било просто поради човешка плахост и колебание в решителния момент далеч не всички, които са искали и се готвели да въстанат, могли да сторят това.

 

46

 

 

Много и най-разнообразни са причините, поради които въстанието не постига нужния оптимум, за да реши нещата радикално на бойното поле със силата на оръжието.

 

Априлското въстание в България е потушено с изключителна жестокост. Над 30 хиляди души — мъже, жени и деца, са избити, хиляди хора са подложени на репресии, стотици селища са опожарени и разграбени. Високата порта, изплашена от пламъка на революционната стихия, който пълзял от област на област, се хвърлила да спасява владенията си с помощта на насилието и терора. Но потоците от кръв, с които властта искала да удави народната съпротива, били толкова големи, че заплашвали да сринат самите устои на прогнилата султанска империя.

 

Впрочем имаме всички основания да смятаме, че въпреки всичките си несъвършенства Априлското въстание е свършило добра работа. То наистина оправдава положените усилия и дадените жертви, защото в края на краищата постига желаната цел. Въстанието издълбава дълбока пропаст между българския народ и султанската власт. По-нататъшното мирно статукво в българските земи на империята станало невъзможно. Не е случайно, че героят на въстанието Георги Бенковски, когато вижда от върховете на Средна гора пожарите, обхванали българските селища, възкликва:

 

„Моята цел е постигната. В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, от която той никога не ще оздравее. А Русия — нека тя заповяда!".

 

Това възклицание веднага ни напомня за призивния апел на Христо Ботев от лятото на 1875 г., че е нужна: „революция народна, незабавна, отчаяна”, за да „покажем на света, че и ний сме достойни за свобода... ако не искаме да бъдем последни, а може би и забравени при решението на Восточния вопрос". Тези думи пък ни подсещат защо Ботев се е постарал така шумно да премине с „Радецки" през Дунава, та да чуе и научи цяла Европа.

 

Преценявайки нещата от тази гледна точка, по-ясен смисъл добиват и думите на Т. Каблешков: „не в куршума на кремъклийката се надявах, а в гърмежа ѝ, който трябваше да стигне до ушите на Европа, на братска Русия”. В същия дух е и речта на Цанко Дюстабанов пред четниците:

 

„Момчета, им казал той, ние трябва... да вдигнем повече села и по-дълго да задържим положението. Само в това е нашето спасение, само по такъв начин ще обърнем внимание на Европа.. Ние навярно всинца ще измрем, но дано поне нашите братя получат желаната свобода... С въстанието ние не ще освободим България. В това съм твърдо убеден. Но ще научим българина да знае как се мре. . . и ще дадем възможност на Русия да дигне гюрултията” [76, с. 532].

 

Тези мимоходни разсъждения, както и много други подобни изказвания в същия смисъл ясно показват, че главните инициатори и първите ръководители на въстанието са имали ясна и точна представа за реалното съотношение на силите, поради което още в самото начало, без да хранят илюзорни надежди, самоотвержено се хвърлят в борбата с ясното съзнание, че с въоръжената акция ще се постигне съвсем реална и достижима цел — политическото решение на Българския въпрос. Върху тази стратегическа постановка всъщност е била изградена цялата отбранителна тактика на бойните действия, начертана от Гюргевския революционен комитет.

 

И наистина: със своя силен резонанс Априлското въстание постига невероятно голям политически ефект. Осъществено точно в нужния момент, то задълбочава до краен предел политическата криза във връзка с Източния въпрос, който оттук нататък фактически се превръща в Български въпрос. Развръзката на събитията протича в онази логическа последователност, която била доста точно прогнозирана от ръководителите на българската национална революция. Чрез въстанието българската революция от пасивен обект на голямата политика се

 

47

 

 

превръща в активен субект, в могъщ фактор, който тласка хода на нещата в такава посока, която най-добре отговаряла на българските цели и интереси. В този смисъл става ясно, че със своята далновидност и политическа прозорливост инициаторите и осъществителите на въстанието постигат блестящ триумф.

 

Никак не е трудно да си представим как е посрещната новината за избухналото въстание в България от участниците в Берлинската среща на ръководителите от страните на Съюза на тримата императори. Както отбелязва Убри, телеграфическото известие на германския консул от Русе за въстанието предизвиква голямо безпокойство у Горчаков и задоволство сред германските управници Няколко дни по-късно пристига вестта и за извършения преврат в Цариград. Детронирането на султан Абдул Азис и идването на власт на ново правителство с проанглийска ориентация означавало изостряне на отношенията между Русия и Турция, а същевременно — между Русия и Англия. Развръзката на събитията обещавала по-нататъшно задълбочаване на балканската политическа криза и съответно — активизиране на руската политика.

 

След преврата в Цариград от края на май Игнатиев отправя апел към руското правителство за незабавна военна намеса. В писмо до баща си от юни 1876 г. той между другото пише:

 

„Ние губим златно време, дворцовите комплоти няма да свършат, защото Англия винаги ще ги подкрепя. . . Сега тъкмо е най-благоприятният момент, сега или никога Русия трябва да тури кръст на Източния въпрос" [75, с. 301].

 

Игнатиев внушава по своя инициатива на сръбското и на черногорското правителство да предприемат настъпателни действия срещу Турция в помощ на Босна и Херцеговина. През месец юни Сърбия и Черна гора вече се готвят да обявят война на Високата порта.

 

Военната подготовка на тези две държави започва всъщност много по-рано. Те обаче не се решават да воюват без съгласието на Русия. А руското правителство чрез своя консул в Белград Карцов неколкократно предупреждава крал Милан и сръбското правителство да се въздържат от вмешателство. В съгласие със своята тактика за мирно уреждане на Източната криза по дипломатически начин руското правителство се опасявало, че евентуалната война на Сърбия и Черна гора може да въвлече и Русия в нея, което било крайно нежелателно за Петербург.

 

„Няма никакво съмнение, отбелязва немският посланик Швайниц, че Горчаков и официална Русия искат настойчиво да се запази мирът. . . В Петербург не съществува не само военна партия, но нито един държавник и генерал, който да иска война... Русия е обезпокоена от брожението в Босна и Херцеговина и от войнствените настроения на Сърбия и Черна гора. Няколко пъти царят и Горчаков предупреждават Сърбия и Черна гора да стоят мирно" [50, с. 319].

 

От Белград консулът Карцов съобщава:

 

„Крал Милан е в деликатно положение. От една страна, не може да се спре движението в Босна, а, от друга — трябвало като страхливец да се откаже от престола. Единственият изход според него е да се присъедини към общия ентусиазъм и да оглави движението."

 

Карцов се обръща към Петербург за инструкция какъв съвет да даде на Милан. Отговорът от Петербург е категоричен: Сърбия в никакъв случай да не започва война [69, с. 70] Сръбското правителство взема под внимание волята на царя, но Черна гора обаче отказва да слуша руските съвети. В Белград пристига специален пратеник от Цетине за сключване на военна конвенция за съвместни действия. Черна гора заплашва сръбското правителство, че ако то не се съгласи, ще скъса връзките си със Сърбия и ще действа самостоятелно. По този повод Горчаков инструктира консула Ал. Йонин в Цетине да заяви на княз Никола че в момента, когато Великите сили се трудят с всички средства да въдворят мира в благоприятен за

 

48

 

 

балканските народи смисъл, царят ще порицае опитите на Черна гора да подстрекава Сърбия. Накрая в инструкцията до Йонин се казва: „Обръщам Ви внимание за важността на тази задача.” Във връзка с непримиримата позиция на черногорското правителство спрямо руските мирни внушения Нелидов споделя пред Жомини: „Ние просто нямаме средство, с което да заставим Черна гора да следва нашите съвети” [96, т. 1, с. 161].

 

Особено неудържима става войнствената позиция на Черна гора и Сърбия, когато в Русия се разраства силно славянофилско движение в подкрепа на балканските народи. По неофициален път славянофилите въпреки забраната на правителството, действайки под патронажа на влиятелни фактори в самия императорски двор, започват да оказват морална и материална подкрепа на въстаниците в Босна и Херцеговина, включително на Сърбия и на Черна гора. От Русия се изпращат много доброволци, пари и оръжия. Популярният генерал Черняев въпреки изричната забрана на царя заминава за Сърбия и оглавява сръбската армия. Оказаната помощ от Русия, макар и по неофициален път, още повече подсилва войнствените настроения в Сърбия и Черна гора. Управниците в Белград и Цетине добиват увереност, че Русия ще ги подкрепи, ако започнат война. Официалните предупреждения на руското правителство за въздържане от военно вмешателство те тълкуват като тактически ход, който не изразява истинските намерения на царя. За подобно тълкуване на руската политика немалка роля изиграват и внушенията на посланика в Цариград Игнатиев.

 

Убедени в руската готовност за подкрепа, Сърбия и Черна гора обявяват през юни 1876 г. война на Турция. Един ден преди това крал Милан се обръща към руския консул със следната декларация:

 

„Моля Ви да съобщите в Ливадия, че моля Негово Императорско величество да ми прости, ако в този момент не следвам неговите августейши съвети. Обстоятелствата ме принуждават да се присъединя към Черняев.”

 

В действителност обаче сръбските управници погрешно са изтълкували руската официална политика. Царят и Горчаков били категорични в становището си, че Сърбия и Черна гора в никакъв случай не бива да започват война. Това най-ясно се вижда от указанията, които били дадени на Карцов. Царят наредил на своя посланик да не поддържа никакви връзки с Черняев и с руските доброволци, които трябвало да бъдат третирани като политически емигранти. На Черняев било заповядано незабавно да се върне обратно. Когато последният отказва да стори това, царят заповядва да му се отнемат всички ордени и да се накаже най-строго според закона. По този повод Жомини пише до Гирс:

 

„Ние трябва да порицаем действията на този генерал, който без позволение започна да служи на чужденците. Той пристъпи закона и волята на императора” [96, т. 1, с. 231].

 

Изобщо не може да има никакво съмнение, че руското правителство до последния момент полага усилия да въздържи Сърбия и Черна гора от военни действия против Турция.

 

Позицията на германското правителство по този въпрос е коренно противоположна. Бисмарк съвсем открито подстрекава Сърбия към война в името на осъществяването на „сръбските национални идеали”. Германия дори великодушно предлага на сръбското правителство материална помощ чрез доставки на оръжие. В Берлин отдавна очаквали и предсказвали намесата на Сърбия на страната на въстаниците, виждайки в това още една стъпка към изострянето на Балканския конфликт.

 

На 5 юни 1876 г. Убри докладва: Бюлов заяви, че било крайно време Сърбия да се присъедини към въстаниците. От два месеца тя усилено се подготвяла и очевидно има намерение да започне война. Според него Сърбия е подбрала удачно

 

49

 

 

момента за активна намеса. Тя била добре подготвена и имала всички шансове да достигне блестящи успехи. На 8 юни Убри съобщава, че Бисмарк с ентусиазъм също пледирал за по-скорошна война между Сърбия и Турция. „Бисмарк счита, че Турция е слаба държава във военно отношение и няма необходимите финансови възможности, за да се справи с положението." Според него Сърбия трябва да действа енергично, още повече че на нейна страна ще бъдат симпатиите на цялото славянско население в Австро-Унгария. Турция не е в състояние бързо да увеличи армията си. Като сравнявал силите на Турция с тези на Сърбия и въстаниците, Бисмарк е убеден, че силите на въстаниците и васалните държави щели непременно да надделеят. „В този смисъл Бисмарк ми изнесе цяла лекция в академичен стил." Когато Убри направил опит да оспори изразената увереност от канцлера във военното превъзходство на Сърбия, последният темпераментно възкликнал: „А нима според Вас Сърбия трябва още да чака?"

 

„От този разговор, заключава Убри, аз добих впечатлението, че Бисмарк е против мирните настроения в Сърбия и изобщо не желае мирно уреждане на кризата в Изтока... Аз не се съмнявам, че при това положение васалните държави рано или късно ще започнат война срещу Турция и кризата ще се задълбочи още повече" [2, № 76, с. 18].

 

Трудно е да повярваме, че Бисмарк и неговите най-близки сътрудници в германското правителство са били наистина толкова загрижени за съдбата на въстаниците и за осъществяването на сръбските национални идеали. Невероятна изглежда също и тяхната категорично изразена увереност във военните преимущества на Сърбия и на въстаниците пред Османската империя. Техните оптимистични прогнози имали по-скоро предназначението да повлияят на руското правителство да не пречи на сръбската военна намеса. Бисмарк добре разбирал, че от Русия до голяма степен зависи какво решение ще вземат Сърбия и Черна гора. Именно за това с такова усърдие той се мъчил да внуши повече оптимизъм в Петербург, що се отнася до силите и възможностите на Сърбия, Черна гора и въстаниците.

 

В същото време немският канцлер съвсем не се е заблуждавал с илюзии, че Османската империя ще рухне толкова лесно пред сръбската мощ. Напротив, той бил дълбоко уверен в обратното и дори разчитал на сръбския неуспех. Прел австро-унгарския посланик Кароли например Бисмарк споделил, че войната между Сърбия и Турция неизбежно ще завърши с успех за турците. Научавайки за това изявление на Бисмарк, Убри докладвал на своето правителство: „Ясно е следователно, че той очаква нови усложнения в Източния въпрос. Изобщо трябва да кажа, че тук напълно господства политическият материализъм, а не симпатията към християните" [2, № 76, с. 18].

 

Чрез немските дипломатически представители в Русия Бисмарк системно настройва местните управници в духа на своите намерения. „Днес говорих с Швайниц по негово желание, отбелязва в дневника си министърът на вътрешните работи П. А. Валуев. — Той очевидно искаше да ме агитира по Източния въпрос. В Берлин, изглежда, предполагат, че от наша страна има известно недоверие към тях. В Берлин смятат, че сегашното положение в Турция е неудържимо Аз разбрах Швайниц в смисъл, че работата трябва да се остави да се разрасне по-широко, но без да се допуска пожарът да излезе извън Балканския полуостров Сърбия и Черна гора трябвало обезателно да воюват. В това може би има резонно аз не съм уверен, че тук няма задни мисли."

 

В същия смисъл Валуев е агитиран и от немския историк и общественик Хайнрих фон Трайчке, известен като апологет на Бисмарк. Използвайки авторитета на Трайчке, германската дипломация се опитвала да повлияе на определени кръгове в Русия за по-голяма активност по Източния въпрос. Като изтъква на преден план аргументи от хуманно

 

50

 

 

естество, Трайчке призовава Валуев да съдейства за прекратяване на позорното турско робство над християнските народи в Европа, което било срам за цивилизацията. Според него Русия трябва да помогне на Сърбия в кръстоносната война против полумесеца. По този повод Валуев отбелязва в дневника си: „Очевидно Трайчке е подучен за това послание от Радовиц. Тези господа си въобразяват, че аз тук съм решаващ фактор. А у Радовиц съвестта не е съвсем чиста" [53, с. 379].

 

Както се вижда, руските политически дейци се отнасяли твърде резервирано към Бисмарковите внушения за активна подкрепа на Сърбия и на въстаналите славянски народи на Балканите. Те с основание подозирали, че в проявената загриженост на немската дипломация към съдбата на балканските народи се таят определени користни намерения. Ето защо на немския канцлер било трудно да намери съмишленици за своята политика в руското държавно ръководство.

 

В стремежа си да преодолее пацифистките настроения на руските управници Бисмарк решава да използва славянофилите. Колкото и парадоксално да изглежда на пръв поглед, оглавявайки разрасналото се мощно движение в подкрепа на балканските славяни, руските славянофили — най-отявлените противници на Германия и германизма, обективно се превръщат в неволни съюзници на немския канцлер и неговата политика.

 

Това, че руските славянофили със своите действия, макар и неволно, са обслужвали германската дипломация през разглеждания период, е безспорен факт, който не остава незабелязан от историографията. Още Гейсман пише по този въпрос:

 

„Нито славянофилите, нито ръководеното от тях обществено мнение можеха да подозират, че със своите действия те обслужват фактически плановете на Австро-Унгария, а най-вече на Германия" [33, с. 66].

 

Подобно е мнението и на Покровски:

 

„Горчивата ирония на съдбата, пише той, се състои в това, че славянофилите, без сами да съзнават, вървяха към своята цел, водени за носа от своя най-голям враг — Германия... Славянофилите на практика наливаха вода в мелницата на Бисмарк... Бисмарк се стараеше всячески да обърне Русия с фронт на юг и затова той беше готов да ѝ предостави цялото свое влияние... Но без помощта на славянофилите той едва ли би постигнал в това отношение такъв триумф" [106, с. 245].

 

Бисмарк се е възползвал от славянофилите за целите на своята политика и това е безспорен факт. Във връзка с това изниква въпросът дали той само пасивно се е възползвал от тяхното неволно съдействие по силата на обстоятелствата, или от своя страна също е предприел някакви стъпки, за да стимулира действията им в желаната посока. Или, с други думи, въпросът е има ли пръст Бисмарковата дипломация за размаха на славянофилското движение в Русия. Веднага трябва да кажем, че засега липсват конкретни данни за категоричен утвърдителен отговор. Съществуват обаче улики, които ни дават основания да изкажем предположението, че Бисмарк не е бил съвсем безучастен по отношение на славянофилската кампания в подкрепа на южните славяни. Особен интерес предизвикват проявите на руската императрица Мария Александрова. Преди всичко буди недоумение фактът, че точно царицата — бивша германска принцеса от Хесенския двор, странно проявява такова голямо усърдие в славянското дело. Без да се съобразява с официалната руска политика, против волята на монарха тя застава начело на славянофилското движение в подкрепа на южните славяни. Подобни амбиции от нейна страна, естествено, будят подозрението, че Мария Александрова съзнателно се превръща в оръдие на чужда политика. Наистина императрицата поради положението, което заема в руското общество, е била принудена да действа извънредно предпазливо. Тя не е могла да си позволи например преки контакти с германските дипломатически представители. Дори нещо повече. Царицата в много случаи по демонстративен начин изразявала

 

51

 

 

своите антипатии спрямо Германия. Сам по себе си този факт е не по-малко странен, особено като се има предвид, че тя поддържа редовни контакти със своята фамилия в Дармщад и най-вече с брат си Александър Хесенски.

 

Когато през лятото на 1876 г. славянофилската кампания в Русия взема особено големи размери и застрашавала политиката на правителството, царят заповядва да се разследват „пружините на цялото това движение". А резултатите от разследването за негово учудване показват, че „нишките на цялата работа водят до Аничковия дворец и царицата" [53, с. 391].

 

Прекомерната политическа активност на царицата в името на славянската кауза още навремето прави впечатление на редица руски дипломати и политически лица, които в една или друга стенен изразяват своето недоброжелателно отношение към нея, поставяйки под съмнение поведението ѝ. Консулът в Белград Карцов в спомените си пише, че Мария Александрова е „влиятелен фактор в политиката, дълбоко проникната от царствените си функции. Тя по произход немкиня, но на руския престол се проявява като рускиня и крайна панславистка. В този дух тя възпитаваше и своя син — престолонаследника."

 

С раздразнение за поведението на царицата се изказва и военният министър Милютин в своя дневник:

 

„Императрицата Мария Александрова си позволява открито да упреква нашата дипломация, че била пасивна по Източния въпрос. В този смисъл тя говори пред офицерите от Генералния щаб и други присъстващи... Горчаков много пъти ми е казвал за своите разговори с императрицата, която го поставя в неудобно положение и го компрометира с упреците си. Тя постоянно приканва за решителни действия в Източния въпрос. За щастие царят твърдо държи мирното направление и не се поддава на женско влияние" [52, т. 2, с. 43].

 

Най-остро изразява възмущението си от царицата министърът на вътрешните работи Валуев.

 

„Императрицата, пише той в дневника си, е организирала събиране на помощи за християните в голям мащаб. . . Всерусийската империя се намира в такова състояние, че нейното (на царицата — б. а., К. К.) покровителство и съчувствие могат да намерят израз в командироването на разни статсдами и фройлани за събиране на волни пожертвувания из града. . . Ако погледнем назад, ще видим, че ние сме доведени до прага на войната не от събитията, не от политиката на правителството, а от дружеството на Червения кръст... и дамското усърдие в неговите своеобразни форми. . . Просто е страшно да се видят пружините на движението: Една жена — чужденка, и две стари девици, които искат да изхвърлят империята през прозореца... Вчера след обед царят намекна на царицата, че тя му напомня за Мария Антоанета. Това беше казано по повод на мебелите, но моето сърце ми подсказа нещо друго... Императрицата продължава нагло да говори за користната политика на другите държави и за нашата безкористна политика. Но нима е възможно да има безкористна политика? За чия сметка и на каква цена се води тя? Нима кръвта на руснаците... страданията и сълзите на семействата, разорението на държавата нямат цена? Кой се разпорежда с тях? Кой ги принася рицарски дар на безкористието? Подобен злонамерен егоизъм е чудовищен. Милосърдните дами се готвят да жертват руска кръв. От думите на царицата заключавам, че нашият министър на финансите също не се ползва от нейните симпатии, защото е против войната, а най-странното е, че тя постоянно манифестира враждебното си отношение към Германия" [53, с. 376].

 

Както личи от горните думи, Валуев съвсем недвусмислено изразява съмнението, че царицата действа като чуждо оръдие и по-точно като оръдие на Бисмарковата дипломация.

 

Поведението на руската царица прави впечатление дори и на немския посланик Швайниц. По този повод в мемоарите си той отбелязва:

 

52

 

 

„Славянофилите се групираха главно около царицата. Най-активни бяха дамите. Царят, който по това време имаше връзки с княгиня Катерина Долгорука, беше гузен и настроен към отстъпки на царицата. Той не проявяваше твърдост и настойчивост, за да наложи мнението си. . . Изобщо движението печелеше популярност и се разрастваше под патронажа на царицата. Разбира се, това облекчи много нашата политика" [50, с. 340].

 

Що се отнася до опитите на Бисмарк да влияе върху настроенията на руската славянофилска партия, заслужава да споменем и следния не по-малко куриозен факт. Руският правителствен чиновник Головин в спомените си пише:

 

„Изобщо в 1876 г. цялата придворна атмосфера беше пропита от славянофилски дух, който проникваше в салоните на знатните дами. Същият дух витаеше например в салоните на графиня Е. Феодоровна, графиня Тизенхаузен и др., които бяха зависими от възгледите на царицата. Сбирките в салона на Тизенхаузен се провеждаха всяка вечер в Зимния дворец, където се събираха най-запалените славянофили. Тук идваха често Победоносцев, граф Феликс, Сумарков, Елстон, Йонин, Галицин, Церетелев, Мансуров, пруският военен аташе генерал Вердер, неговият помощник майор Лигнин и др."

 

Както виждаме, в числото на „най-запалените славянофили" фигурират и двама Бисмаркови служители — факт, който сам по себе си красноречиво свидетелства за приноса на германската дипломация в стимулирането на славянофилското движение в Русия но това време [43, с. 305].

 

 

ЦАРИГРАДСКА ПОСЛАНИЧЕСКА КОНФЕРЕНЦИЯ — ПРОВАЛ НА МИРНОТО РЕШЕНИЕ

 

Новото правителство в Цариград, дошло на власт след преврата от края на май 1876 г., с поощрението на Англия отхвърля Берлинския меморандум на Великите сили. След отказа на Високата порта да се подчини и да изпълни предписанията на Берлинския меморандум се предполагало, че веднага ще последват някакви наказателни санкции спрямо Османската империя от страна на Великите сили. Това произтичало от ултимативния характер на меморандума. Сега вече Великите сили трябвало да пристъпят към ефикасни действия, ако не искали да уронят своя престиж пред подвластните балкански народи. Но това се отнасяло преди всичко за Русия, защото само тя имала какво да загуби в случая.

 

Обезпокоено от отказа на Високата порта, руското правителство веднага сондира чрез Убри в Берлин за евентуални съвместни действия на страните от Съюза на тримата императори, за да бъде упражнен натиск върху Цариград. Бисмарк обаче с безразличен вид заявява, че Германия е готова да подкрепи всички постъпки на Русия пред Високата порта. Същевременно той пак изтъква, че гледа на дипломатическата интервенция твърде скептично: „Очевидно ще трябва да се воюва или ще се получи твърде конфузно положение, че не сме удържали думата си." Бисмарк обаче ясно дава да се разбере, че има предвид военни действия само от страна на Русия. Руският посланик забелязва това и на свой ред изтъква, че според Горчаков трябва да се изчака как ще се развият събитията по-нататък. „Това, пише Убри, явно не се хареса на Бисмарк. Той с раздразнение отвърна, че силите вече доста дълго са чакали напразно." Диалогът между Убри и Бисмарк продължава интензивно и през следващите дни. Убри полага всички усилия да убеди канцлера в необходимостта от нов колективен натиск върху Високата порта. Между другото той излага мнението на Горчаков свикване на посланическа конференция с участието на всички Велики държави. Бисмарк възразява срещу това предложение, но декларира, че е готов да подкрепи

 

53

 

 

всяка дипломатическа стъпка на Русия и Австро-Унгария пред Цариград.

 

„Германското правителство, добавил Бисмарк, ще остане лоялно на съюзническите си отношения спрямо Русия и Австро-Унгария, но ние смятаме, че нашето пасивно изчакване не води до подобрение, а до по-нататъшно влошаване на обстановката" [2, № 76, с. 18].

 

От беседите си с Убри Бисмарк скоро се убеждава, че провалът на Берлинския меморандум не дава достатъчно основания на Русия да започне война против Турция. Съвсем ясно било, че Горчаков ще продължи да търси начини за дипломатическо решаване на кризата. При това положение германското правителство съсредоточава усилията си за ускоряване намесата на Сърбия и Черна гора в конфликта, което било сравнително по-лесно осъществимо при създалата се обстановка на Балканите. Според Бисмарк военните действия на Сърбия и Черна гора срещу Турция непременно щели да доведат до по-нататъшно задълбочаване на Източната криза, а военният неуспех на тези две държави, нещо, в което канцлерът не се съмнявал, щял да принуди и Русия да се намеси с военна сила.

 

Сръбско-турската война започва на 30 юни 1876 г. Веднага след нейното обявяване немският канцлер изведнъж се успокоява. Оттук нататък той престава да се среща с Убри и да настоява за активни действия от руска страна. Бисмарк се оттегля в своята резиденция край Кисинген, изчаквайки развоя на събитията. С продължителното си мълчание той искал да демонстрира германската индиферентност към Източния въпрос, оставяйки Русия колкото може повече да затъне в него. Известията за първите поражения на сръбската армия вдъхват у Бисмарк оптимизъм, че планът ще успее.

 

Както в Петербург, така и в Лондон с нетърпение очаквали да чуят мнението на Германия по най-актуалния проблем на деня. От продължителното мълчание на Бисмарк най-много се безпокояло руското правителство, което продължавало да възлага големи надежди на Германия. Настроенията в Петербург по това време най-добре изразява Жомини в едно писмо до Гирс:

 

„Положението става сериозно. Тъмни облаци се задават на европейския хоризонт. Тук разчитат главно на добрата воля на Германия... Ние чакаме думата на сфинкса от Варазин (т. е. на Бисмарк — б. а., К. К.). Неговият глас ще бъде решаващият фактор... Аз няма да се учудя, ако той ни остави да затънем до гуша в източното блато и чак тогава да дойде да ни помага. Но дори и тогава ние ще се наложи да прибегнем до услугите му, защото сме изправени пред дилемата: или война, или уронване на престижа. Бисмарк е твърде ясен. Той не скрива, че ако нещата се обърнат против нашите интереси и националните ни чувства, ние не бихме могли да стоим повече в бездействие" [7, с. 312].

 

На Убри е възложено да се срещне с Бисмарк и да провери какво е неговото мнение относно задълбочаващата се политическа криза на Балканите. В края на юли 1876 г. Убри заедно с английския посланик О. Руссел се явява при немския канцлер в Кисинген. По време на разговора Бисмарк заявява пред двамата дипломати, че Германия е решила да стои настрана от Източния въпрос. Тя няма никакъв ищах повече да се бърка в него. „В неговия кабинет обаче ние забелязахме, пише Убри, една голяма маса, отрупана с карти на Турция. По този повод, сочейки картите, Руссел иронично подметна: а тези неща следователно съвсем не са Ви нужни. Бисмарк се сконфузи от тази реплика и не отговори. На връщане моят английски колега, коментирайки впечатленията си от разговора, със загриженост каза: сега никак не ми е чудно защо тук толкова много симпатизират християните в Турция и желаят тяхното освобождение" [2, № 76, с. 19]. .

 

Надеждите, които възлагал Бисмарк на Сръбско-турската война, до голяма степен се оправдават. Началото на войната бележи повратен момент в отношението

 

54

 

 

на руското правителство към Сърбия. Преди войната, както видяхме, руското правителство категорично се обявявало против намесата на Сърбия и Черна гора. В Петербург положили много усилия да предотвратят тяхната намеса в конфликта, опасявайки се, че това ще доведе до въвличането и на Русия. След като войната вече започнала против волята на руското правителство, последното било принудено да промени тактиката си пак с оглед да избегне прякото руско военно вмешателство. Горчаков възприема тезата на Игнатиев, че Русия трябва да окаже, макар и по неофициален път, максимална помощ на Сърбия и Черна гора, за да се обезпечи техният военен успех и по този начин да се избегне намесата на Русия. „Трябва да помагаме на Сърбия всячески, казвал Игнатиев, за да не бъдем увлечени сами в пожара." Както отбелязва Карцов обаче, Сърбия започва войната с надеждата, че Русия непременно ще я последва. Никой от сръбските управници не вярвал, че Сърбия ще постигне успех на бойното поле. Тяхната цел била да предизвикат руската намеса. В дневника си Валуев отбелязва, че един специален сръбски пратеник пристигнал още в началото на юли в Петербург да иска незабавна подкрепа, защото в противен случай „цялото движение щяло да рухне след три седмици". По този повод Валуев прави следния коментар: „И на такава значи шаткава основа се опира нашето дело!" [53, с. 374].

 

Впрочем Игнатиев също не вярва във военния успех на Сърбия, но той по това време се стреми да подтикне руското правителство към военната алтернатива. От такива главно подбуди е продиктуван неговият апел за оказване всемерна помощ на Сърбия.

 

Руското правителство не споделя оптимизма на Игнатиев, че Сърбия може сама да се оправи с Османската империя, но поради невъзможността от друг начин на действие решава да окаже помощ на Белград с тайната, едва мъждукаща надежда, че това е единственият начин да се избегне пряк руски ангажимент във войната. На 10 юли Милютин пише в дневника си: „Днес научих под най-строга тайна, че държавният канцлер е отстъпил от тезата за безусловен неутралитет и се е съгласил да допусне тайно доставки на оръжие и изпращане на доброволци за Сърбия. . . Царят е дал съответна инструкция на митническите власти в този смисъл." По този повод Валуев добавя: „Нашето правителство таи лотарийни надежди. Днес Горчаков казал на царя, че след няколко седмици Черняев може да стане историческа личност и да спаси Русия от война" [53, с. 374].

 

Макар да храни известни минимални надежди за евентуален успех на Сърбия, руският канцлер напълно съзнава, че помагайки на Сърбия, Русия се изправя пред голям риск. Според него обаче руското правителство е принудено да предпочете по-малкото зло. „Горчаков, пише Милютин, се опасява, че въпреки нашето твърдо намерение да избегнем войната на всяка цена не е изключено да възникнат такива обстоятелства, които да я направят неизбежна за нас." „Ние не вървим, нас ни отнася потокът" — допълва с тревога Валуев [53, с. 375].

 

За да се подготви в случай на евентуални усложнения по Източния въпрос, които можели да възникнат в резултат на Сръбско-турската война, руското правителство решава да постигне споразумение с главния си съперник Австро-Унгария. Така се стига до Райхсщадското съвещание на 8 юли 1876 г.

 

Райхсщадското споразумение между Австро-Унгария и Русия предвижда двете държави „засега", т. е. докато продължава Сръбско-турската война, да запазят неутралитет, като се въздържат от вмешателство. Ако обстановката наложи тяхната намеса по-нататък, те да се договарят помежду си. В случай, че Турция излезе победител, двете държави се съгласили да настояват за възстановяване на довоенното статукво в Сърбия. Що се отнася до Босна, Херцеговина и България, тяхното положение трябвало да се уреди според съгласуваните предложения

 

55

 

 

в Берлинския меморандум. В случаи, че Сърбия постигне успех във войната, Австро-Унгария и Русия се договорили да не се допуска създаването на голяма славянска държава, а Сърбия да получи само частични териториални компенсации в Стара Сърбия и Босна. По-нататък споразумението не било докрай уточнено. Според австро-унгарската версия и тълкувание Австро-Унгария трябвало да анексира Босна и Херцеговина, а според руската версия — само части от Босна и турските области на Хърватско. В руската версия изобщо не се е споменавало за анексиране на Херцеговина от Австро-Унгария. По-нататък Райхщадското споразумение предвиждало Русия да получи Югозападна Бесарабия и Батум. В случай на пълно разпадане на европейската част от Османската империя, според руската версия Северна България и Южна България трябвало да образуват две независими княжества, а по австро-унгарската те трябвало да бъдат автономни провинции на Османската империя. Следователно, както виждаме Райхщадското съглашение съдържало в себе си заряд на бъдещи противоречия и конфликти.

 

Отношението на Бисмарковата дипломация към Райхщадската среща и постигнатото споразумение между Петербург и Виена било двойствено и противоречиво. Наистина Бисмарк съветвал Австро-Унгария и Русия да се споразумеят но се надявал, че те ще започнат война против Турция и че между тях винаги ще съществува спор за сферите на влияние на Балканския полуостров. Той обаче бил против такова споразумение между Виена и Петербург, което би дало възможност на Русия без война да изпълни ролята си на покровител спрямо балканските славяни, а на Австро-Унгария — да получи Босна и Херцеговина от Русия. В същото време германският канцлер виждал и положителните страни на Райхщадското съглашение с оглед на интересите и тактическата програма на немската дипломация за по-нататъшно задълбочаване на Източната криза. Бисмарк имал достатъчно основания да смята Райхщадската среща като крачка напред в еволюцията на руското правителство към военната алтернатива. От такава гледна точка например коментира срещата в Райхсщад официалният говорител на райхсканцлера-Радовиц. Той споделил пред Убри, че германското правителство вижда в австро-руското споразумение една „прелюдия към нов етап в Източния въпрос" [2, №76, с. 18].

 

Оптимизмът на берлинското правителство по отношение на Райхсщадското споразумение се дължи между другото на обстоятелството, че точно по това време през лятото и есента на 1876 г. в Източната криза възниква един нов момент. Става дума за широкия международен отзвук от извършените кръвопролития при потушаването на Априлското въстание. Жестоките репресии в България предизвикват в цяла Европа мощно движение на съчувствие и солидарност към българския народ. Голяма антитурска кампания се разгръща в Англия — главния поддръжник на Османската империя. В кампанията се включват активно множество представители на английската общественост и някои опозиционни политически групировки. Подобни движения в една или друга степен се появяват и във Франция, Италия, Австро-Унгария и др. Интересно е обстоятелството, че почти навсякъде, а най-вече в споменатите западни държави, движенията в подкрепа на българския народ добиват и определена насоченост против съответните правителства, които защитавали интегритета на султанската империя. Най-ясно това се проявява в Англия и Франция. Изобщо можем да кажем, че от лятото на 1876 г. Българският въпрос добива доминиращо значение като важен компонент в цялостния комплекс на Източния въпрос.

 

За разлика от другите западни страни в Германия самото правителство понятни причини веднага се присъединява към международното движение в полза

 

56

 

 

на българите. Може би именно поради това германската общественост не реагира така, както например обществеността в Англия.

 

В разговор с руския посланик държавният секретар Бюлов споделя, че германското правителство се отнася с голямо възмущение към извършените злодеяния от турските власти в България. Констатираните факти от международната анкетна комисия за кръвопролитията в България се потвърждават от сведенията на немските дипломати и от немските работници, участници в строежа на железопътната линия край Пловдив. Германското правителство, казал Бюлов, е изпълнено със съчувствие към пострадалите българи и е готово незабавно да вземе участие в един колективен демарш на силите пред Високата порта срещу кланетата в България.

 

„Това, което се случи в България, добавил Бюлов, окончателно дискредитира Турция пред цивилизована Европа. Тя е загубила всякакъв престиж и няма повече право на съществувание” [2, № 76, с. 19].

 

В края на август с. г. Бюлов се среща с турския посланик в Берлин, пред когото изказва официално протест във връзка със събитията в България. Между другото държавният секретар изтъква, че „извършените жестокости са позор за Турция. Германия остро порицава всички злодеяния и се присъединява към протеста на европейската общественост.” В своя отговор Едем паша се опитва да оправдае действията на турските власти с непокорството на българите и затрудненото положение на империята. Бюлов рязко му възразява, че нищо не може да оправдае извършените престъпления. Държавният секретар заявява по-нататък, че е упълномощен лично от кайзера да направи този протест. Кайзерът се отнасял с голямо „състрадание към бедните българи”. А княз Бисмарк в едно писмо от Варазин се солидаризирал изцяло с кайзера. В писмото си Бисмарк между другото изтъква: „След всичко това, което се случи в България, статуквото в никой случай не може да се запази в бъдеще” [2, № 76, с. 19].

 

Българският въпрос дава нов мощен импулс на славянофилското движение в Русия. Когато се завръща към средата на юли 1876 г. от Рахщад, царят заварва Русия обхваната от необикновена политическа психоза. Почти всички слоеве на руската общественост, ръководени от различни мотиви, изразявали спонтанно своята солидарност с българския народ. Агитацията за незабавна подкрепа на еднокръвните братя славяни, страдащи под игото на полумесеца, достигнала небивал размах. Върху царя и правителството се оказвал силен и системен натиск за активна решителна намеса по Източния въпрос. Попаднал в обкръжението на темпераментната славянофилска публика в двореца, Александър II започнал да се поддава на нейните внушения. У него се появили първите признаци на колебание и склонност към отстъпление от мирния курс.

 

Канцлерът Горчаков обаче продължавал да отстоява твърдо правителствената линия за въздържане от едностранна военна намеса на Русия. Той лансирал идеята за незабавно свикване на международна конференция с участието на всички Велики сили на високо равнище за вземане на ефикасни мерки. Горчаков бил убеден, че след кървавите изстъпления в България и пълното компрометиране на Високата порта Великите сили лесно ще достигнат споразумение и единство помежду си за колективен демарш в полза на християните. Неговото убеждение в целесъобразността и ефикасността на подобна дипломатическа инициатива се дължало между другото на увереността му, че вследствие на силната антитурска кампания, която се разгръщала по това време в Англия, английското правителство не ще може да се противопостави на решенията на Европейския концерт както дотогава. Това именно карало Горчаков да смята, че една конференция на силите на високо равнище може да реши Източната криза по мирен път в благоприятен за Русия смисъл.

 

57

 

 

Около средата и втората половина на септември 1876 г. Източната криза още повече се задълбочила, а заедно с това руската дипломация е изправена пред нови усложнения. Във връзка с Българския въпрос руският дипломатически представител в Цариград Ал. Нелидов (който временно замествал Игнатиев предупреждава, че ако Русия не предприеме незабавно енергични мерки в защита на българите, „християнското население ще загуби всякакво доверие към нас”. Същевременно Сръбско-турската война явно подсказвала за скорошния разгром на Сърбия. Последната се нуждаела и очаквала руска помощ. Изобщо обстоятелствата принуждавали руското правителство да вземе срочно мерки в защита на Сърбия и на балканските народи. Те обаче продължавали да се ограничават в кръга на дипломатическите възможности с оглед ангажирането на Великите сили за колективно въздействие върху Високата порта.

 

На 25 септември руското правителство предложило на Великите сили програма, която предвиждала условия за сключване на примирие между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Турция, от друга. Програмата включвала също и редица мерки за подобряване положението на християните в Босна, Херцеговина и България. Австро-унгарското правителство веднага възразило срещу руските условия за примирие, а Англия изобщо не отговорила. При това положение особено важно било каква позиция ще заеме Германия. В Петербург се надявали, че Германия ще съдейства за приемането на руските проектоусловия за примирие в Лондон и Виена. В своите доклади Убри съобщава:

 

„Германското правителство е съгласно с предложените от нас мирни условия, но изказва това по един недостатъчно категоричен начин, т. е. то не е готово да се застъпи в полза на нашите предложения пред останалите сили. Изобщо, добавя Убри, германското правителство продължава да следва линията си към усложняване на Източния въпрос" [2, № 76, с. 19].

 

След като не получава германската подкрепа нито по въпроса за свикването на международна конференция, нито за приемането на руските проектоусловия за примирие от другите сили, руското правителство се оказва в затруднено положение. При възникналата напрегната политическа обстановка и при съществуващата безизходица в прилагането на мирния дипломатически вариант за съвместно действие на силите руското правителство започва да обсъжда други варианти. Най-напред то прави опит за споразумение с Австро-Унгария. Към края на септември руското правителство изпраща генерал адютанта на царя Сумароков-Елстон, със специална тайна мисия във Виена. Чрез своя пратеник царят предлага на Австро-Унгария съвместни военни действия срещу Османската империя. Руското предложение предвижда Австро-Унгария да окупира Босна и Херцеговина, Русия — България, а обединената морска ескадра на силите с участието на Англия да блокира Босфора и подстъпите към Цариград.

 

Виенското правителство обаче отхвърля руското предложение. Франц Йосиф отговаря, че Австрия няма намерение да воюва, но ако Русия започне военни действия, ще се възползва от това, за да анексира без война Босна и Херцеговина. Австрийският император предлага дори да се сключи в този смисъл конвенция. Царят бил възмутен от австро-унгарските контрапредложения, окачествявайки ги като цинични.

 

„В такъв случаи, коментирал царят, ние поемаме голям риск отново да се изправим пред коалиция на западните сили. Австрия явно иска с цената на руска кръв и без война да заеме исканите от нея провинции" [52, т. 2, с. 100].

 

Несполучливата мисия на Сумароков-Елстон, както и нарастващото напрежение около Източната криза предизвикват още по-голямо обтягане на отношенията между Австро-Унгария и Русия. Виена и Петербург гледали с подозрение

 

58

 

 

един към друг. Както руското, така и австро-унгарското правителство започва да търси германската подкрепа с цел да елиминира съперничеството на своя конкурент. Прави впечатление, че почти по едно и също време и руското, и австро-унгарското правителство направили таен сондаж в Берлин, за да привлекат на своя страна Германия.

 

В началото на октомври 1876 г. австро-унгарското правителство изпраща барон Фрайхер фон Мюнх със специална мисия при Бисмарк. Мюнх изтъква пред германския канцлер голямата опасност, която съществува според австрийското правителство, ако Русия проникне в България. Ето защо австрийският пратеник настоява Германия и Австро-Унгария заедно да се противопоставят на аспирациите на Русия към Балканите. Целта на мисията била: съюз между Германия и Австро-Унгария против Русия по Източния въпрос. Бисмарк обаче категорично възразява на това предложение. Той изтъква, че не вижда никаква опасност за Австрия, ако Русия започне война срещу Турция и окупира България. Напротив, според него Австрия може да се възползва от това, за да сложи ръка върху Босна и Херцеговина. Бисмарк отново препоръчва Русия и Австро-Унгария да действат съвместно срещу Турция, като си поделят Балканския полуостров така, че Русия да получи източната, а Австро-Унгария — западната половина. Немският канцлер дава ясно да се разбере, че ако Австро-Унгария е решила да се противопостави на Русия в нейните намерения да воюва срещу Османската империя, тя не може да разчита на германската подкрепа. Германия в никакъв случай не била съгласна да подкрепи каквито и да са враждебни действия спрямо Русия по Източния въпрос.

 

С подобно запитване към Берлин се обръща и руското правителство. На 1 октомври 1876 г. чрез германския военен аташе в Петербург Вердер руското правителство заявява: „Царят се надява, че в случай на война срещу Австрия Германия ще реагира по същия начин, както Русия през 1870 г." Или, с други думи, царското правителство отправяло искане за съюз срещу Австрия.

 

Обмисляйки как да отговори на руското запитване, Бисмарк изказва следните съображения:

 

„Според мен ние трябва да подкрепим войнствените настроения на цар Александър само в случай, че те са насочени към война с Турция. Тази война може да бъде или съвместно с Австро-Унгария, или самостоятелно. Ако той реши да действа самостоятелно, нашата грижа ще бъде да обезпечим на всяка цена неутралитета на Австро-Унгария. Тогава Русия може да очаква от нас да ѝ се отплатим за услугата през 1870 г. Ние бихме се съгласили енергично да действаме срещу Австро-Унгария само при положение, че последната направи опит по насилствен начин да възпрепятства войната на Русия против Турция. Засега обаче не съществуват подобни намерения от страна на виенското правителство."

 

По-нататък, разсъждавайки по този въпрос, Бисмарк отбелязва, че евентуалната война между Русия и Австро-Унгария от гледна точка на германските интереси е крайно нежелателна в момента, защото ще изправи германското правителство пред опасна дилема да вземе страна в конфликта. Войната между въпросните две държави криела опасността едната от тях да добие явно надмощие над другата. А германските интереси налагали и двете да се запазят като силни държави, винаги съперничещи помежду си и винаги нуждаещи се от немската подкрепа. Само при „особени обстоятелства" Германия би се съгласила да пожертва едната от тях. Тези особени „обстоятелства", за които намеква немският канцлер, не са нищо друго освен гаранцията за Елзас и Лотарингия. Доколкото само Русия е била в състояние да обезпечи подобна гаранция, можем да конкретизираме, че Бисмарк е допускал възможността да пожертва Австро-Унгария [75, с. 328].

 

След продължително обмисляне по повод на руското запитване най-после чак към 20 октомври германското правителство оформя окончателно своя отговор.

 

59

 

 

Поради деликатния характер на третирания въпрос Бисмарк преценява, че най-целесъобразно ще бъде, ако отговори чрез специален пратеник, който подробно да изясни в Петербург всички съображения на германската дипломация. Така била замислена поредната тайна дипломатическа мисия на немския канцлер, осъществена този път чрез посланика в Петербург Швайниц.

 

„Инструкцията, която получих, пише Швайниц в мемоарите си, предвижда, ще да заявя в Петербург, че Германия е готова да осигури неутралитета на Австро-Унгария, ако Русия реши да воюва против Турция. В случай на война между Австрия и Русия Германия ще бъде неутрална, но доколкото германските интереси са против такава война, Германия не ще допусне прекомерното отслабване на която и да е от воюващите страни. Както Русия, така и Австро-Унгария трябва да се запазят като велики държави. Ако Русия реши да воюва против Турция, тя ще може да разчита не само на нашите симпатии, но и на нашата всемерна подкрепа според желанията на царя” [50, с. 358]

 

Освен официалната писмена инструкция Швайниц получава и устни указания, в смисъл че само при едно условие Германия е готова да подкрепи Русия безрезервно и във всички случаи — ако Русия се съгласи да и гарантира резултатите от Франкфуртския мир и по-специално що се отнася до Елзас и Лотарингия. И този път Бисмарк упълномощил Швайниц отново да постави въпроса за двустранен съюзен договор и за съвместни действия „в огън и вода" с Русия.

 

На 23 октомври Швайниц се явява в Петербург, носейки със себе си следния официален отговор във връзка с руското запитване:

 

„В духа на съществуващите дружески отношения между тримата императори ние сме готови да направим всичко възможно да убедим Австро-Унгария да запази неутралитет в случай на руско-турска война. Нашите усилия в това направление имат всички изгледи за успех и ако въпреки нашите старания настъпи разрив между Русия и Австро-Унгария, Германия няма да има никакви основания за нарушаване на своя неутралитет... Възможно е обаче в хода на тази война да се включат Италия и Франция, което би ни принудило да вземем мерки за защита на нашите собствени интереси. Но ако щастието измени на руското оръжие и Русия се окаже сама срещу коалиция на другите европейски държави, т. е. ако тя бъде сериозно отслабена, то това не ще бъде в полза на германските интереси. В същата степен биха били накърнени нашите интереси и при положение, че възникне подобна опасност за австро-унгарската монархия" [47, с. 76].

 

Същевременно съгласно с указанията на Бисмарк Швайниц поставя пред Горчаков и въпроса за съюз „в огън и вода" при условие, че Русия даде необходимите граници за Елзас и Лотарингия. Само в този случай и на такава цена Германия е готова на безусловна и безрезервна подкрепа на руската политика по Източния въпрос, включително и против Австро-Унгария. „Най-многото, което бихме желали от Вас, заявил немският посланик на Горчаков, е да ни гарантирате Елзас и Лотарингия.” Горчаков обаче деликатно отклонява съблазнителната оферта. „Нашата гаранция, отговорил той, няма да Ви бъде от голяма полза, защото в наше време договорите нямат висока стойност." Макар и в затруднено положение, руското правителство непреклонно отстоява позицията си в защита на Франция [50, с. 362].

 

В края на краищата мисията на Швайниц завършва с неуспех. Германия по същество отказва да подкрепи мирните дипломатически акции на руското правителство във връзка с Източния въпрос, а Русия от своя страна отказва да даде картбланш на Бисмарк срещу Франция. При такова положение германският канцлер продължава да следва тактиката, насочена към по-нататъшно изостряне на балканската криза за провокиране на война между Русия и Турция.

 

60

 

 

В това време политическото положение на Балканите още повече се влошава. На 29 октомври 1876 г. сръбската армия претърпява катастрофално поражение при Крушевац. След този успех Високата порта решително отхвърля руското предложение за сключване на примирие със Сърбия, готвейки се да настъпи към Белград. В своите дръзки действия Турция е поощрявана от Англия. Английският премиер Дизраели Биконсфилд публично заявява, че Англия е твърдо решена с цялата си военна мощ да отстоява териториалната цялост и неприкосновеността на Османската империя. Критичната обстановка налагала бърза реакция от страна на руското правителство за спасяване на Сърбия. На 31 октомври Игнатиев връчва на Високата порта ултиматум за незабавно спиране на военните действия и сключване на примирие за шест седмици. Едновременно с това в Петербург е подписан указ за частична мобилизация на войските от Киевския, Одеския и Харковския военен окръг. На 31 октомври царят произнася реч в Москва, в която с категоричен тон заявява: Русия иска мир, но ако Турция не прекрати незабавно военните действия срещу Сърбия, „аз имам намерение да действам самостоятелно и съм уверен, че в такъв случай цяла Русия ще се отзове на моя призив". Тези думи на царя, придружени от направения ултиматум и извършената мобилизация, стряскат турското правителство, което прекратява военните действия, но още на следващия ден започва да се готви за ново настъпление. Решителната позиция на руското правителство обаче има по-скоро характер на политически блъф за оказване на натиск върху Турция, отколкото израз на действителни намерения за война.

 

„Но във висшите сфери още се надяваха, пише Газенкампф в дневника си по този повод, да избегнат войната. Смяташе се, че с извършената мобилизация, със съсредоточаването на 4-и армейски корпус в Бесарабия Високата порта ще се уплаши и ще се подчини на всички наши искания."

 

Фактически Русия и по-нататък продължава да се придържа към тактиката за уреждане на кризата по мирен начин. Горчаков продължава твърдо да се надява, че ще успее да ангажира Съюза на тримата императори и особено Германия за колективен натиск върху Високата порта. Той бил уверен, че Англия без съюзник на континента няма да предприеме нищо, а Турция неизбежно ще се подчини на натиска на трите двора. Изхождайки от тази своя увереност, руският канцлер предприема нови енергични опити да осигури активната дипломатическа подкрепа на Германия за прилагането на мирния вариант при решаването на Източния въпрос.

 

Още в същия ден, когато царят държи войнствената си реч в Москва, когато Игнатиев връчва руския ултиматум на Високата порта и е подписан указът за частична мобилизация, Горчаков се срещна с немския посланик Швайниц и отново поставя пред него въпроса за необходимостта от по-енергична германска подкрепа. „Горчаков, докладвал на 1 ноември Швайниц, е недоволен от нас. Той очаквал големи работи от Германия." Когато немският посланик се опитва да възрази, че кайзерът и Бисмарк са били винаги благосклонни към Русия и са готови да я подпомогнат в една война срещу Турция, Горчаков го прекъсва с думите: „Не!... Аз искам повече, аз искам друго. Аз ще пиша на княз Бисмарк, че трябва да говори, той трябва високо да говори. Ние искаме в Европа да чуят от него, че Русия действа от името на всички като мандатьор на Европа."

 

Едновременно с постъпките пред немския посланик царят и Горчаков изпращат послания съответно до кайзера и Бисмарк с настойчива молба за дипломатическо съдействие.

 

Становището на Бисмарк относно руската молба за активно дипломатическо съдействие с оглед мирното решение на Източния въпрос било отрицателно. Официалният отговор на германското правителство до Петербург обаче е съвсем различен и звучи твърде оптимистично. Кайзер Вилхелм I например в отговора си до царя пише:

 

61

 

 

„Аз изцяло споделям Вашето съчувствие към съдбата на страдащите християни в Турция... Вярвам, че предстоящите преговори ще доведат най-после до споразумение между великите сили за окончателното разрешаване на въпроса. Нека се надяваме, че ще бъдат задоволени справедливите искания на християнските народи.”

 

Накрая Вилхелм I обещава, че германското правителство ще съдейства в това отношение [47, с. 227].

 

Не по-малко обнадеждаващо звучи и отговорът на Бисмарк. Канцлерът изтъква с патос, че както досега, така и занапред ще смята за свое най-важно задължение да поддържа и развива дружеските и добросъседските отношения между Германия и Русия. Германия при никакви обстоятелства няма да наруши дружбата си с Русия и е готова да и оказва всемерна подкрепа.

 

Оптимистичният отговор на берлинското правителство предизвиква задоволство и нови надежди в Петербург. Впрочем изненадващо оптимистичният тон в отговора на Бисмарк и неговото обещание да подкрепи мирната програма на Горчаков се дължат на изменилата се междувременно политическа обстановка в хода на преговорите между Великите сили. Става дума за това, че след войнствените изявления на царя от 31 октомври, след ултиматума до Високата порта и особено след извършената частична мобилизация в Русия английското правителство, за да предотврати войната, внезапно проявява готовност да се свика международна европейска посланическа конференция на силите. Естествено, това обстоятелство налага промяна в поведението и в тактиката на немския канцлер. След като самата Англия — най-главният руски противник, проявява съгласие за организиране на конференция и за мирни преговори, Бисмарк не може да не се съгласи да подкрепи руската дипломатическа инициатива. Напротив, Бисмарк иска да демонстрира по възможно най-драстичен начин своята готовност за съдействие. Руският посланик Убри бил уведомен от Бюлов, че немското правителство е изпратило инструкция до Вертер в Цариград да съдейства в духа на руските интереси. В инструкцията до Вертер между другото се казва: „Вие трябва да се стремите да спечелите доверието на английския посланик и в случай на нужда да го използвате за противодействие срещу някои антируски действия” [47, с. 100].

 

В следващите дни на ноември 1876 г. започват интензивни дипломатически преговори между Великите сили вьв връзка с подготовката на предстоящата Цариградска посланическа конференция. Руският канцлер Горчаков разчита, че конференцията ще разкрие реални възможности за мирно разрешаване на Източната криза в духа на руските желания. Затова той предприема енергични мерки, за да обезпечи нейния успех. Според него за успешния ход на конференцията най-много може да допринесе германската дипломация. Изявената готовност на берлинското правителство за съдействие подхранва надежди у руския министър, този път ще може да се опре на Германия. През ноември Горчаков неколкократно разговаря с немския посланик Швайниц, опитвайки се да обезпечи активната германска подкрепа. В своите доклади Швайниц съобщава:

 

„Горчаков твърди, че упреква Бисмарк за нищо друго, освен в това, че много често и много високо заявява германското безразличие и незаинтересованост по Източния въпрос... Сега от нас се иска да изразим пред силите на конференцията нашата солидарност с Русия и да покажем, че се чувстваме пряко заинтересовани от Източния въпрос като общоевропейски въпрос... Бисмарк трябва да упражни давление върху Виена да се присъедини към руската платформа на конференцията... Когато казах на царя, че ние имаме пълно доверие в неговата политика и изцяло я одобряваме, той ми отговори: „Това знам отдавна, но искам да го заявите в Лондон” [50, с. 400].

 

62

 

 

На 25 ноември английският пълномощник на път за Цариград се озовава в Берлин, за да сондира мнението на германското правителство. Горчаков наредил на Убри да помоли Бисмарк в разговорите си със Солсбъри на всяка цена да демонстрира единството в позицията на Германия и Русия по Източния въпрос. Във връзка с това нареждане Убри пише:

 

„Възложената ми задача е много трудна. Бисмарк наистина ще изпълни нашата молба, но непременно ще придаде друг смисъл на разговора в духа на войната, а не на мирното решение на въпроса, както искаме ние” [2. № 76. с. 19].

 

Руският посланик имал право. В срещите и в разговорите със Солсбъри Бисмарк наистина подчертава добрите отношения между Германия и Русия, но вместо исканата от него подкрепа на руската позиция за мирно решаване на въпроса започва разпалено да убеждава събеседника си в необходимостта от руско-турска война.

 

Солсбъри прави опит да привлече Германия на своя страна в защита на Османската империя против Русия. Бисмарк обаче категорично се противопоставя. Той изтъква, че географското положение на Германия ѝ налага във всички случаи да запази приятелските си отношения с Русия.

 

„Ние никога няма да пожертваме дружбата си с Русия, толкова пъти изпитана на дело. Англичаните се опитваха да ни прикачат към своята колесница, но тази роля не е по нашия вкус. Нека те се впрягат сами в нея... Мина времето, когато в Лондон си позволяваха да се отнасят с нас като с васално индийско княжество” [2, № 76, с. 19].

 

Във връзка с проруската позиция на Германия, демонстрирана от Бисмарк пред английския пратеник по един недвусмислен начин, Швайниц получава указание да информира за това руските държавни ръководители. „Ще бъде много полезно, ако Вие намерите начин да уведомите висшестоящите инстанции в Петербург, че ние решително се противопоставихме на английските внушения срещу Русия.” Германското правителство бързало да изтъкне в Петербург своя актив в подкрепа на Русия. Същевременно обаче Бисмарк умишлено се престарал пред Солсбъри в своята благосклонност към Русия. Докато Горчаков искал от него само да настои пред английския пълномощник за приемане на руските предложения за реформиране на Османската империя, Бисмарк започнал да агитира своя събеседник Англия да не се противопоставя срещу една руско-турска война. Бисмарк развил следните мисли: Германия няма преки интереси в Източния въпрос и не се интересува от съдбата на Турция. Османската империя била нежизненоспособна държава, доказала, че няма повече право на съществуване в Европа. Той смята, че нейното реформиране е немислимо и в този смисъл предстоящата Цариградска конференция е обречена на неуспех. Единственото решение на въпроса е в една руско-турска локална война. В такъв случай Англия и Европа не бива да се намесват и да пречат на Русия, дори ако се наложи последната да заеме временно Цариград. Англия трябвало да се споразумее с Русия и Австро-Унгария за подялбата на султанското наследство. Във връзка с това Бисмарк излага отново старата си идея, но в нов вариант за подялба на Турция. Русия да получи България, Англия — Египет, а Австро-Унгария — Босна и Херцеговина. Така всички сили ще бъдат задоволени, а в Европа ще възтържествува мирът [47, с. 105].

 

Във връзка с англо-германските разговори по Източния въпрос заслужава внимание следното обстоятелство. Усилията на Бисмарк за инспириране на руско-турска война възбуждали поначало голямо недоволство в Англия. Не един път английските управници и лично Дизраели Биконсфилд изразявали своето раздразнение от Бисмарковия политически курс. Английското правителство предприема редица опити да отклони германската политика от нейната проруска

 

63

 

 

ориентация, насочена към промяна на статуквото в Османската империя. В това отношение в Лондон много разчитали на т. нар. проанглийска партия в пруския двор, която се представлявала от жената на Вилхелм I императрица Аугуста и от жената на престолонаследника принцеса Виктория. И двете високопоставени дами имали роднински връзки с английската кралска фамилия и били изцяло предани на английската политическа кауза. Доколкото и двете активно се интересували и участвали в политическия живот, те винаги упражнявали давление върху германското правителство в проанглийски дух. Престолонаследникът например се намирал почти изцяло под тяхно влияние. Проанглийската политическа групировка съсредоточава атаките си преди всичко срещу Бисмарк — главната пречка за приобщаването на Германия към сферата на английската политика по Източния въпрос. Тази партия дори лансира свой кандидат за канцлерския пост в лицето на адмирал Стош. За да преодолеят хегемонията на Бисмарковите схващания в германската външна политика, лидерите на проанглийската партия правят системни и настойчиви опити да спечелят на своя страна кайзера. Особено настойчиви стават техните усилия в тази насока през есента на 1876 г., когато немският канцлер полага големи усилия да предизвика руско-турска война. В един от докладите си през ноември 1876 г. по този повод Убри пише:

 

„Бисмарк ми изложи някои свои тревоги и опасения, които имал напоследък. Чрез императрица Аугуста и други свои оръдия в пруския двор английската дипломация полагала усилия да спечели кайзера за английската кауза против Русия. Особено усърдие в това отношение проявявали родителите на Аугуста. Самата императрица, която е по-клерикално настроена дори от френския посланик Гонто Бирон, непрестанно плетяла интриги против Бисмарк и обработвала кайзера срещу Русия, използвайки високопарни слова в името на мира, хуманизма, цивилизацията и величието на Германия. В резултат на всичко това у кайзера започнали известни колебания в отношението му към Русия. Под влияние на внушенията от английска страна той имал намерение да ходатайства в Петербург за предотвратяване на руско-турска война. По този повод Бисмарк го заплашил, че ако стори това, той незабавно ще си даде оставката. Същевременно с помощта на държавния секретар Бюлов райхсканцлерът изготвил подробен доклад от 40 страници за външнополитическото положение на Германия. Докладът бил предназначен за кайзера и целял да неутрализира английското влияние върху него. В доклада си Бисмарк изтъкнал в кратък исторически обзор огромната роля на Русия за просперитета на Германия и в цялата ѝ съдба. В края на краищата Бисмарк смята, че Вилхелм I засега е преодолял колебанията си и е застанал на здрави позиции. Получил от него телеграма, в която се казва, че той признава заслугите на Русия и не смята да променя досегашния външнополитически курс [2, № 76, с. 19].

 

Не само в императорския двор съществувала опозиция срещу проруския външнополитически курс на Бисмарк по отношение на Източния въпрос. Опозиционно били настроени също редица политически групировки от немската общественост по това време. Изхождайки от различни мотиви и съображения, срещу Бисмарк и неговата политика по Източния въпрос се обединили консерватавните партии на аристокрацията и клерикалите, буржоазните партии на либералите и националлибералите, а също и социалдемократите. Общо взето, преобладаващата част от тогавашната германска преса, изразяваща настроенията на упоменатите политически групировки, била настроена туркофилски, т. е. за запазване целостта на Османската империя, и в този смисъл против Русия и националоосвободителните движения на Балканите. Естествено, в позициите на отделните вестници се наблюдават голяма пъстрота и разнообразие. Едни подкрепят изцяло английското становище за запазване целостта на Османската империя,

 

64

 

 

други препоръчват Германия да действа по Източния въпрос само в единодействие с Австро-Унгария срещу Русия, трети са против националноосвободителните брожения на Балканите от чисто догматични и консервативни съображения, съзирайки в тях революционна опасност спрямо съществуващия монархически ред в Европа, а четвърти — макар и симпатизирали на националноосвободителните движения, се обявили срещу тях, защото последните били под руско влияние и спомагали за осъществяването на руските панславистки домогвания към Балканите и за укрепването на царското самодържавие.

 

От по-големите германски ежедневници само „Норд дойче ангемайне цайтунг" и берлинският вестник „Пост" се изявили като поддръжници на правителствения външнополитически курс. Всъщност тези два вестника се намирали под прекия контрол на Бисмарк и пресбюрото при Министерството на външните работи. Въпросните вестници изцяло подкрепяли и активно подпомагали осъществяването на Бисмарковата политическа програма. В този смисъл те били благоприятно настроени към Русия, стимулирайки нейната политическа активност по Източния въпрос, и изразявали по недвусмислен начин положителното си отношение спрямо националноосвободителните движения на балканските славяни.

 

„Трябва да кажем, пише Убри в един специален доклад по този въпрос, че само вестниците, свързани с правителството, са благоразположени към нас по Източния въпрос. Що се отнася до другите т. нар. независими вестници, те определено са настроени враждебно към Русия и симпатизират повече на Турция, отколкото на славяните [2, № 76, с. 19].

 

Почти всички партийни фракции и групировки в Райхстага остро реагират и непрекъснато критикуват проруската външнополитическа ориентация на Бисмарк по Източния въпрос. Лидерът на либералната партия Видхорст неколкократно прави интерпелации в Райхстага от името на буржоазната опозиция, т. е. от партиите на центъра, искайки обяснения от правителството за политиката му по Източния въпрос. Видхорст апелира към райхсканцлера да не подкрепя руските домогвания в Ориента, а да застане твърдо на страната на Австро-Унгария, защото германските интереси налагали това. Речите на Видхорст в този смисъл, както съобщава Убри, се посрещали винаги с бурни аплодисменти от преобладаващото мнозинство в Райхстага.

 

Антируските настроения на немските буржоазни делови среди нарастват особено много след решението на руското правителство за повишаване на митническите тарифи. Това решение предизвиква затруднения в германския търговски износ за Русия и засяга интересите на буржоазните среди. Увеличението на руските вносни мита през 1876 г. служи като повод за нова шумна антируска кампания на опозиционните партии. В разгърналите се дебати по този въпрос се изказват мнения за цялостно преразглеждане на отношенията с Русия, включително и по въпроса за Източната криза. Опозицията се опитва да упражни натиск върху правителството за ефикасни контрамерки срещу новите руски митнически тарифи и за твърд курс спрямо Русия с оглед да се осуетят нейните планове за война срещу Турция.

 

Позицията, която заема немският канцлер във връзка с исканията на опозиционните партии по повдигнатия въпрос, е твърде показателна. Бисмарк също не одобрява увеличението на руските вносни мита и счита, че тази мярка засяга до голяма степен германските стопански интереси. Той обаче решително се обявява против каквито и да било контрамерки от немска страна, защото ги смята за крайно ненавременни при съществуващото международно положение и външнополитически тактически задачи, стоящи пред немската дипломация във връзка с Източната криза.

 

65

 

 

„Бисмарк не искаше, пише Корфес, с евентуални контрамерки от немска страна по митническия въпрос да хвърли сянка върху добрите отношения между Русия и Германия в един важен политически момент, когато Русия се готвеше за война с Турция. Той не искаше да създава каквито и да били трудности на Русия, които биха могли да я разколебаят в намеренията ѝ да воюва. Тази война му беше необходима и той я очакваше с нетърпение” [79, с. 17].

 

Впрочем ето как Бисмарк отговаря на своите политически опоненти в речта си пред Райхстага, произнесена на 5 декември 1876 г.:

 

„Аз искам да Ви уверя, господа, че политиката, която ние водим понастоящем, е напълно в съответствие с нашите германски интереси. Тази политика е правилна и няма да допуснем внушения от когото и да било за някаква друга политика. Русия не иска от нас нищо друго освен нашето съдействие за една мирна конференция, целта на която е и наша цел. Тази цел изразява желанията лично на Н. В. Кайзера, който, надявам се има поддръжката на цялата немска нация. А тази цел е: да постигнем подобряване положението на християните в Европейска Турция. Ние искаме там да се създадат такива условия, че повече да не се повтарят подобни кървави изстъпления каквито извършиха черкезите в България през тази година. Или, с две думи, ние искаме християнските поданици на Портата да бъдат обезпечени от съществуващия сега явен произвол, който Европа не може и не бива повече да търпи. Цяла Европа е единодушна, че трябва най-сетне да се тури край на този произвол. Засега ние не сме постигнали още единодушие само относно начините за най-ефикасно достижение на нашата обща цел. Ние обаче сме напълно единодушни с Русия, що се отнася до целите, които си поставя предстоящата конференция. Подкрепата, която оказваме на Русия, следователно означава, че действайки в името на чужди интереси, фактически ние удовлетворяваме и наши интереси. Аз имам предвид нашите интереси като християни, които произтичат от симпатиите ни към нашите братя по вяра. А пък ако щете, това го изискват нашите интереси като цивилизована и културна нация. Редно ли е при това положение, щом и ние имаме интерес да се подобри положението на християнското население, т.е. щом и ние се стремим към същото, към което се стреми и Русия, редно ли е, питам аз, да създаваме на последната трудности с искания за митнически компенсации?... Възможно е Русия да започне война против Турция. В този случай тя нищо не иска от нас освен нашия неутралитет. Тя следователно иска от нас нещо, което е напълно в наш интерес. Всеки нормален човек би трябвало да съзнава това. И трябва ли да създаваме мъчнотии на Русия в този именно момент, когато тя се готви да защити едно справедливо дело, което е и наше дело? Според мен, ако сега предявим нашите претенции към нея, това ще бъде от наша страна една неразумна постъпка, една глупост."

 

„Политическите взаимоотношения, продължава по-нататък Бисмарк в речта си, за нас сега са по-важни от търговските отношения. Аз съм твърдо убеден, че с подобни интерпелации, дискусии и т. н. някои хора искат да помрачат отношенията ни с Русия. Може би у нас съществуват хора и партии, които поради различни съображения са настроени, враждебно към Русия. Но, господа, искам да ви заявя, че докато ние сме на това място, трудно ще се отдаде на някой да ни отклони от нашите намерения да поддържаме добри и здрави отношения с Русия. Няма да позволим никому да помрачи тези отношения. Заявявайки това, аз изразявам не само моите лични убеждения, а и мнението на нашите съюзни правителства. Такова е становището и на Н. В. Кайзера” [75, с. 341].

 

Речта на Бисмарк получава широк резонанс както в европейските дипломатически среди, така и сред цялата международна общественост. За първи път от началото на кризата германското правителство публично изразява официално своето становище по Източния въпрос. Макар в думите на райхсканцлера да

 

66

 

 

прозират определени користни подбуди с оглед на известните тактически цели на германската политика, все пак речта се посрещнала с голям интерес и представлява важно събитие в развитието на Източната криза. Политическото значение на германското официално становище за по-нататъшния развой на събитията се дължи на международния престиж на Германия, а също и на личния авторитет, с който се ползва Железния канцлер по онова време. Никак не е бил маловажен фактът, че германското правителство на практика изцяло се солидаризирало с движението на цялата тогавашна европейска общественост в подкрепа на балканските християнски народи против султанската империя. Обективно германското официално становище допринесло за още по-широк размах на движението. Същевременно германското становище упражнило респектиращо и примирително въздействие в Лондон и особено във Виена, що се отнася до усилията им за противодействие на руската политика. В такъв смисъл следователно руската дипломация имала основания да бъде доволна от Бисмарк. Само че и този път немският канцлер недвусмислено изразил предпочитанията си към военната алтернатива при решаването на Източния въпрос. Естествено, в Петербург забелязали този момент, но предпочитайки по-малкото зло и хранейки надежди, че нещата ще се уредят по мирен път на предстоящата Цариградска конференция, не реагирали срещу въпросния акцент в речта на Бисмарк.

 

На 18 декември 1876 г. Бисмарк оказва особено любезен прием на двамата български пълномощници Драган Цанков и Марко Балабанов, които обикалят столиците на Великите сили, апелирайки за подкрепа на българската кауза. Както отбелязват двамата пратеници, след Петербург най-добър прием те намерили в Берлин. В разговор с тях Бисмарк между другото им казал:

 

„Ние нямаме преки интереси в Ориента, но сме заинтересовани от общия развой на събитията около Източния въпрос с оглед на нашите взаимоотношения с другите сили. Освен това ние сме заинтересовани дотолкова, доколкото вашата съдба не ни е безразлична... Най-заинтересованите страни в сегашния конфликт на Балканите са Австро-Унгария и Русия. Ние се стремим да подтикнем тия две сили към споразумение помежду си за общи действия във ваша полза. Австро-Унгария не е настроена неприятелски към вас, но разглежда нещата от друга гледна точка. За разлика от нея Русия заема една открита позиция, проявявайки готовност да ви съдейства. А ние като приятели на Русия не можем да действаме другояче, освен да я подпомагаме във всичко, което тя прави или ще направи за вас. Аз ще ви кажа откровено, че ние храним към вас големи симпатии и ще направим всичко, което е по силите ни, за да се подобри вашето положение. Но война с Турция ние не възнамеряваме да водим. Ако такава война се наложи, ще я води Русия, а ние ще действаме като нейни приятели... Във всеки случай вие може да бъдете уверени, че този път вашето положение непременно ще се промени в благоприятен за вас смисъл... Моят господар, германският кайзер, живо се интересува от вашите работи и искрено желае облекчение във вашето положение. Навремето той съчувстваше на гърците в борбата им за освобождение срещу Турция. Сега неговите симпатии са изцяло на ваша страна. Вие непременно ще постигнете успех, защото цяла Европа е с вас... Русия няма да ви остави в беда и ако трябва да се действа със сила, тя ще стори това. А ние, както казах, сме нейни приятели и ще я подкрепим" [4, с. 357].

 

Във връзка с оптимистичните и благосклонни изявления на Бисмарк пред българските пратеници прави впечатление следното куриозно обстоятелство. В Петербург Драган Цанков и Марко Балабанов наистина били приети изключително сърдечно. Те разговаряли с царя, с Горчаков и други високопоставени официални лица. Руските ръководители проявили голямо съчувствие към съдбата на българите и обещали, че ще направят всичко възможно за подобряване на

 

67

 

 

тяхното положение. Но те били сдържани в обещанията си, що се отнася до евентуална война на Русия против Турция. Напротив, царят и особено Горчаков, обещавайки руската подкрепа, изтъквали преди всичко, че Русия ще действа енергично за постигане автономия на България, като имали предвид дипломатическо решаване на въпроса по време на Цариградската конференция. За разлика от руските държавници Бисмарк се оказва по-щедър, но за чужда сметка. Той, както видяхме, съвсем недвусмислено дава да се разбере и дори обещава от името на Русия, че тя ще води война за българското освобождение. Така че и този път Бисмарк не пропуска отдалата му се възможност да ускори крайната развръзка на събитията в желаната насока. Немският канцлер разбирал, че колкото повече растат надеждите у християнските народи в руската спасителна военна намеса, толкова повече Русия се ангажира пред тях, а военната ѝ намеса става все по-неизбежна. Точно от тази закономерност канцлерът се стараел да извлече максимална полза в осъществяването на своя тактически замисъл. В такъв смисъл неговите благосклонни, съчувствени и насърчителни слова пред българските пратеници имали съвсем конкретно предназначение.

 

Тези изявления на Бисмарк въпреки тяхната тенденциозност в духа на военната алтернатива засилили надеждите в Петербург, че по време на Цариградската конференция би могло да се разчита на германската дипломатическа подкрепа за мирен изход от кризата. При това берлинското правителство дава някои, макар и формални, но все пак конкретни доказателства, че е готово за подобно дипломатическо съдействие. Разбира се, това съдействие се отнасяло до по-маловажни въпроси и имало за цел само да се демонстрират привидно добри намерения пред Петербург. Така например в хода на подготовката на конференцията Игнатиев поискал да се направят постъпки в Берлин за ходатайство пред Едем паша (турския посланик в Берлин), който бил определен за втори турски представител на конференцията. „Желателно е, телеграфирал Игнатиев на Убри, да бъде направено внушение на Едем паша от немска страна, че Германия ще бъде с нас." Бисмарк охотно се съгласил да стори исканото ходатайство. „Едем паша, отговаря Убри, ще бъде уверен в нашия съюз с Германия. В същия смисъл кайзерът и Бисмарк увериха и Солсбъри, което имаше ефект, Солсбъри напусна Берлин, убеден в германското благосклонно отношение към Русия" [2, № 76, с. 19].

 

Надеждите на руското правителство, че ще успее да постигне дипломатическо решение на политическата криза чрез конференцията, още повече се засилват, след като дори английският пълномощник проявява склонност за компромиси спрямо руските предложения. През време на своята предварителна сондажна обиколка из европейските столици Солсбъри се настройва твърде скептично, що се отнася до традиционната английска теза за запазване статуквото в Османската империя.

 

„През време на моето пътуване из Европа, пише Солсбъри, никъде не можах да намеря приятел на Турция. Такъв не съществува. Почти всички са на мнение, че нейният час вече е ударил... Съвсем не очаквах да чуя подобно единодушно мнение.” „Изниква въпросът, разсъждава Солсбъри, дали Европа изобщо има някакъв интерес от запазване целостта на Османската империя. За съжаление у нас все още доминират старите илюзорни представи относно значението на Турция за британските интереси."

 

 Изобщо английският пълномощник се явява в Цариград с твърде разколебана позиция, която разкривала благоприятни възможности пред руската дипломация за постигане на компромисни отстъпки от английска страна, което създавало благоприятни условия за постигане на споразумение и мирно решаване на политическата криза [75, с. 345].

 

68

 

 

Руската дипломация от своя страна също била настроена към отстъпчивост, стремейки се на всяка цена да постигне споразумение със своите западни съперници и на първо място с Англия. Руското предложение за решаването на Източния въпрос съдържало два варианта — максимум и минимум. Вариантът максимум предвиждал да бъде дадена автономия на Босна, Херцеговина и България, а като гаранция за нейното осъществяване се предлагало временна окупация на България от Русия и на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Вариантът минимум предвиждал пак автономия, но без окупация. И в двата варианта България фигурирала като неделима автономна област в рамките на Османската империя. В инструкциите до Игнатиев във връзка с руската позиция на Цариградската конференция Горчаков пише:

 

„Ако успеем да прокараме поне нашия минимум, това ще бъде голям успех за нас, който ще ни спаси от една военна кампания, рискована от политическа и материална гледна точка, която ще се отрази пагубно върху нашите интереси... Ние предпочитаме мирното решение на въпроса и ще се поздравим, ако не ни се наложи една военна демонстрация” [96, т. 1, с. 510].

 

А в частно писмо до Игнатиев барон Жомини добавя:

 

„С една дума, понастоящем тук у нас цари един такъв хаос, какъвто аз не помня да е имало някога в Русия... Аз се страхувам, че ние потъваме в нова Кримска война!... От Вас зависи, драги генерале, да ни извадите с достойнство от това затруднено положение. Постарайте се да прикриете нашето безсилие и Вие ще сторите неоценима услуга на Русия” [61, с. 210].

 

Изяснявайки руската позиция на Цариградската конференция, руският драгоман при посолството в Цариград, Ону споделя пред д-р Буш, че Русия иска да изгради „златния мост”, по който ще може да отстъпи от мнимите войнствени намерения, заявени от императора в речта му на 31 октомври и демонстрирани чрез извършената мобилизация.

 

„Достатъчно е само от турска страна да бъдат дадени поне някакви привидни концесии, за да можем да успокоим нашето обществено мнение и да отстъпим, без да накърним престижа на Русия.”

 

„В Цариград аз имах възможност да се убедя, продължава Буш, че както Русия, така и Турция имаха голямо желание да предотвратят войната. Правителствата и на двете страни вървяха към войната, против своята собствена воля, тласкани от фанатизма на народните маси в собствените им страни... Аз се убедих, че руското правителство търсеше успех на дипломатическото поле, с който искаше да се обезпечат пред общественото мнение необходимите условия за отстъпление... Лайтмотивът на руската дипломация по време на конференцията беше: в името на хуманизма да се мобилизира Европа, като се създаде една морална коалиция срещу Високата порта с оглед да се принуди последната към отстъпки и реформи в полза на християните. Това беше единственият начин за Русия да избегне войната” [75, с. 346].

 

Горните впечатления на д-р Буш се потвърждават от изявленията на Горчаков пред Швайниц в същия смисъл, както и от действията на самата руска дипломация по време на конференцията. Когато Солсбъри проявил склонност да се съгласи с руското предложение минимум, т. е. за автономия на Босна, Херцеговина и България, но без те да бъдат окупирани, Игнатиев съгласно дадената му инструкция веднага заявява, че руското правителство не настоява за окупация, ако силите намерят друг, по-подходящ начин да „посрещнат изискванията на момента” [99, с. 72].

 

В резултат на взаимни компромиси: на Солсбъри, от една страна, и на Игнатиев, от друга, двамата дипломати постигат съгласие но принципните въпроси на предварителните преговори, започнали на 11 декември в Цариград. Към тяхното споразумение се присъединяват и представителите на останалите държави, участнички в преговорите. В края на краищата било постигнато компромисно

 

69

 

 

решение, което предвиждало да се даде автономен статут на Босна, Херцеговина и България. По настояване на австро-унгарския представител България била разделена на две автономни области — Западна и Източна. Русия и Австро-Унгария се отказали от окупация на въпросните области. Вместо това като гаранция и контрол за изпълнението на взетите решения се предвиждало учредяването на международна комисия с участието на представители от всички велики европейски държави.

 

След постигнатото единодушие по основните принципни въпроси на 23 декември официално е открита Цариградската посланическа конференция, която трябвало да обсъди в детайли и да санкционира всички въпроси, свързани с устройството на автономните области.

 

Чрез своя втори делегат обаче посланика в Цариград Елиът английската дипломация дезавуирала собствения си официален представител и постигнатите споразумения, торпилирайки конференцията. Елиът поддържал пряка връзка с министър-председателя Дизраели без знанието на Солсбъри и на министъра на външните работи Дърби. По личното указание на Дизраели Елиът прави внушение пред Високата порта да се противопостави срещу решенията на конференцията, обещавайки подкрепата на Англия. Очевидно английското правителство изтълкувало отстъпките на руската дипломация като проява на слабост. Убедена, че Русия няма сериозни намерения да воюва, Англия решава да действа безкомпромисно от позиция на силата, отстоявайки своята традиционна политика за запазване статуквото в Османската империя.

 

По време на конференцията била разиграна комедията, че султанът дарява поданиците си с конституция, която ще гарантира всички необходими права и реформи за християните и ще разреши радикално въпроса. В този смисъл по-нататъшните занимания на конференцията ставали безпредметни. На това основание Високата порта, поощрена от Англия, отхвърлила исканията на силите.

 

За провала на Цариградската конференция съществена заслуга има и германската дипломация. Куриозно в случая е това, че Бисмарк действал в същата посока както Елиът, но ръководейки се от съвсем различни, дори диаметрално противоположни подбуди. Докато Англия в лицето на Елиът целела запазване на статуквото, Бисмарк, напротив, се стремял към неговото разрушаване чрез една руско-турска война. В провала на конференцията немският канцлер виждал чудесната възможност да изправи Русия пред „казус бели”, т. е. тя непременно да започне война. За разлика от Елиът той смятал, че Русия все пак ще се реши да воюва. Следователно на практика, макар по различни съображения, германската и английската дипломация действали обективно в едно и също направление. Разбира се, привидно Бисмарк действал като руски съюзник и изразявал доста помпозно своята благосклонност към Русия, обещавайки ѝ пълно дипломатическо съдействие. Нека да припомним, че той дори направил някои услуги на Петербург, въздействайки върху Солсбъри и Едем паша в благоприятен за Русия смисъл. Така Бисмарк си осигурил известно политическо алиби пред руското правителство. Но с това неговото съдействие приключило. Оттук нататък всички по-нататъшни действия на немския канцлер имали за цел да саботират работата на конференцията. Това проличава още по време на предварителните преговори в Цариград. Във връзка с постигнатото споразумение между Солсбъри и Игнатиев относно автономията на Босна, Херцеговина и България австро-унгарският пълномощник изразил несъгласие. Възниква реална опасност от предварителен провал на конференцията. По този повод Горчаков се обръща към Бисмарк с молба за ходатайство във Виена Австро-Унгария да се присъедини към англо-руското споразумение, което откривало възможност за мирно решаване на въпроса.

 

70

 

 

Бисмарк обаче отказва да упражни натиск върху Виена под предлог, че щял да отслаби позициите на Андраши, а евентуалното му падане от власт щяло да засили антигерманските политически групировки в Австро-Унгария начело с Бойст и Кароли. По такъв начин Бисмарк създал първото затруднение.

 

Германия е представена на Цариградската конференция от своя посланик барон Вертер, а като негов помощник Бисмарк допълнително изпраща експерта по източните въпроси от Ориенталския децернат д-р Буш. Преди заминаването си д-р Буш получава от райхсканцлера специална тайна устна инструкция за действията на германската делегация. В мемоарите си Буш съобщава, че Бисмарк искал германската делегация обезателно да бъде винаги на втори план и да се демонстрира незаинтересоваността на Германия от Източния въпрос.

 

Игнатиев свидетелства, че германският пълномощник Вертер въпреки отличното си разположение към руските предложения по необясними причини винаги предлагал те да бъдат приети „ад референдум", т. е. условно, докато изчаква отговора на своето правителство.

 

„С това, пише Игнатиев, германският представител редовно утежняваше работата на конференцията. Очевидно той правеше това умишлено по указания от Берлин, където не желаеха практическото уреждане на кризата" [75, с. 349].

 

По време на заседанията дори се стига дотам, че във връзка с едно предложение на Игнатиев по някакъв второстепенен въпрос, който веднага бил приет единодушно от представителите на Англия, Франция и Италия, немският представител барон Вертер проявил колебание и се въздържал от гласуване, защото „му се сторило, че предложението не е приемливо". По този повод Игнатиев пише: „Конференцията показа, че с такива съюзници като Германия ние няма да стигнем далече”. Постоянните обструкции на немския делегат принудили Горчаков да телеграфира в Берлин:

 

„Много съжалявам, че германският пълномощник се колебае да подкрепи единодушни становища, одобрени даже от Англия. Това, което се заявява на думи, би следвало да се потвърди и на дело" [75, с. 349].

 

Отхвърлянето на решенията на Цариградската конференция прозвучало като предизвикателство от страна на Турция спрямо Великите сили. Реагирайки незабавно срещу това, руското правителство предложило да се упражни колективен натиск върху Високата порта, за да се подчини на волята на Европа. Като ефикасна мярка в това отношение било предложено всички държави, участнички в конференцията, да отзоват своите посланици от Цариград в знак на протест. Руското предложение било прието единодушно.

 

Бисмарк се оказал в деликатно положение. От една страна, той се опасявал, че подобна колективна демонстрация на силите можела наистина да уплаши Високата порта, като я принуди да приеме решенията на конференцията. А това означавало, че Русия няма да води война срещу Турция, което противоречало на немските тактически планове. От тази гледна точка Бисмарк бил против предложената инициатива за отзоваване на посланиците от Цариград. От друга страна обаче, след като всички останали държави се съгласили с тази мярка, немският канцлер си давал ясна сметка, че ако се обяви против, има опасност да се демаскира пред Петербург като зложелател на конференцията и на мирната алтернатива. Това щяло да охлади руско-германските отношения, което за Бисмарк било още по-нежелателно. След кратко колебание той решил да удовлетвори руското искане, а същевременно по задкулисен начин да сведе до минимум въздействието на тази мярка пред Високата порта. За тази цел Бисмарк инструктирал Д-р Буш, който останал в Цариград в качеството си на шарже д'афер, да даде по подходящ начин на Високата порта да разбере, че германското правителство отзовава своя посланик поради стечението на обстоятелствата, без да влага в това

 

71

 

 

някакъв недружелюбен смисъл по отношение на Турция [75, с. 350]. Тази внезапна любезност на немския канцлер към Турция имала за цел да я окуражи в нейната неотстъпчивост и да сведе до минимум ефекта от колективния дипломатически натиск на силите. Новоназначеният Велик везир по това време Мидхат паша много добре схванал намеренията на германската дипломация и по този повод споделил със загриженост пред руския драгоман Ону: „Княз Бисмарк с всички сили се стреми да ви тласне към война против нас" [50, с. 391].

 

Обнадежден от успеха на своята политика на Изток, Бисмарк проявява привързаност и преждевременно решава да се възползва от нейните плодове. Разчитайки, че Русия е достатъчно затънала в Източната криза, и очаквайки всеки момент да избухне руско-турска война, немският канцлер смята, че е дошло времето да се разправи с Франция. Според него политическата групировка на Великите сили от пролетта на 1875 г. повече не съществувала. През януари и февруари 1877 г. Бисмарк предприема отново заплашителна кампания против Франция.

 

Но очевидно той е избързал с новата антифренска офанзива, което за малко можело да му коства провал. Английският премиер Дизраели разбрал интимните замисли на Бисмарк. В беседа с руския посланик Шувалов той заявява, че интересите на Русия и Англия не допускат превръщането на Франция във второстепенна държава. Англия отхвърля категорично германските оферти за съюз. Дори нещо повече. Обезпокоена от агресивните намерения на Германия против Франция, но не желаейки да поеме риска сама да я защитава, Англия търси, както и по-рано, съдействието на своя главен съперник в Източния въпрос — Русия. На тази именно основа през февруари 1877 г. започват преговори между Дерби и Шувалов. Английското правителство се съгласява на компромис, проявявайки готовност да подкрепи руските предложения за колективен натиск върху Високата порта за осъществяване на реформената програма в Османската империя съобразно с исканията на Великите сили. Към принципното споразумение, постигнато между Англия и Русия за нов дипломатически демарш на Великите сили пред Турция, веднага се присъединяват Австро-Унгария и Франция.

 

Във Виена също били разтревожени от намеренията на Бисмарк за разправа с Франция. Австро-унгарският посланик в Берлин със загриженост споделя пред руския си колега: „Княз Бисмарк неслучайно се стреми към усложнения в Източния въпрос. Той явно иска да си осигури свобода на действия против Франция."

 

Що се отнася до Франция, излишно е да се казва, че тя най-много се страхувала от германско нападение. В Париж настъпва истинска паника във връзка с появилата се нова заплаха. Френската дипломация веднага потърсила съдействие в Лондон, Петербург и Виена, стараейки се да създаде единен фронт срещу Германия. Затова френското правителство без всякакви колебания незабавно се съгласява да подкрепи новата дипломатическа инициатива на Петербург за мирно уреждане на Източната криза.

 

И така около края на януари и началото на февруари 1877 г. в резултат на настъпилата криза във френско-германските отношения, инспирирана от Бисмарк, пред руската дипломация неочаквано се разкриват отново благоприятни възможности и перспективи за мирно уреждане на Източния конфликт. В Петербург проблеснала надеждата, че ще се избегне войната против Турция. В началото на март 1877 г. руското правителство предприема поредната нова дипломатическа стъпка за мирно решаване на въпроса чрез колективно въздействие на силите върху Високата порта. Игнатиев е изпратен да обиколи правителствата на великите европейски държави, носейки със ссбе си проект за нова циркулярна нота до Турция, която трябвало да се съгласува с правителствата от Европейския концерт. Документът бил изработен върху основата на споразумението,

 

72

 

 

постигнато предварително между Дерби и Шувалов. В него към Турция се предявявали толкова скромни претенции, че това дало основание на Дизраели да го окачестви като символичен акт, с който руското правителство целело само да си осигури „златен мост" за отстъпление, запазвайки своята чест. Във въпросната циркулярна нота между другото се казвало, че силите приканват Високата порта към мирно уреждане на конфликта със Сърбия и за „осъществяване на реформи в непродължителен срок за спокойствието и благосъстоянието" на християнските народи в империята. „Ако държавите още веднъж останат излъгани в своите очаквания и ако положението на християнските поданици на султана не бъде подобрено", Великите сили си запазвали правото да „обсъдят съвместно мерките, които те ще сметнат за най-целесъобразни и действени с оглед обезпечаване благосъстоянието на християнското население и всеобщия мир" [65, с. 116].

 

Предприемайки своята европейска обиколка, Игнатиев най-напред посещава Берлин.

 

Как откликнал Бисмарк на предявените към него искания? Единственото възражение, което направил канцлерът, се отнасяло „само" до онзи пасаж, в който се казвало, че великите държави ще предприемат „действени мерки" срещу Високата порта, ако тя отхвърли исканията им. Според него този пасаж можел да се тълкува в смисъл, че всичките сили са готови да водят война против Турция. Германия обаче не била съгласна за подобно военно вмешателство, защото това не отговаряло на германските интереси.

 

„Заради турските работи ние нямаме намерение, заявил Бисмарк, да пожертваме нито един пфенинг, нито един померански гренадир."

 

Или, с други думи, Бисмарк възразил срещу единствения постулат в документа, който би могъл да упражни някакво респектиращо въздействие върху Високата порта. Още повече че този постулат и без друго бил формулиран твърде неясно, губейки до голяма степен желания ултимативен характер. Изобщо немският канцлер се стараел да премахне в документа всичко онова, което би уплашило Високата порта и би я подтикнало към отстъпчивост. Игнатиев обаче настоял германското правителство да приеме нотата в този ѝ вид, защото само тогава тя би имала някакъв смисъл.

 

В края на краищата Бисмарк се съгласил да подкрепи изцяло руската нота и дори обещал, че ще ходатайства в Лондон и Виена за същото.

 

„Същевременно обаче, отбелязва Игнатиев. Бисмарк даде да се разбере, че той не вярва в ефикасността на нотата и не вижда в нея удовлетворителен изход от положението. Той счита, че ние, без да искаме и въпреки всичко, ще се наложи да воюваме. Като истински приятел на Русия той не можел да ни съветва да избегнем войната. Ако сме решили на всяка цена да се придържаме към мирния вариант, това означавало да загубим нашия престиж не само в Изтока, но и в цяла Европа."

 

Резюмирайки впечатленията си от преговорите, които водил с правителствените ръководители и Великите сили, Игнатиев бележи:

 

„Изпълних мисията, която моят господар ми възложи... Но нито една от държавите, които посетих, не изказа ни най-малко желание да застане на здрава почва... т. е. да се съгласи за решителни действия. А именно такова съгласие от тяхна страна би подчертало европейския характер на Източния въпрос, би заставило Турция да се вразуми, а Русия би избегнала необходимостта да воюва сама срещу султана... Що се отнася до Германия, може да се каже съвсем определено, че Бисмарк дори не скрива своето пламенно желание да види час по-скоро Русия във война с Турция [75, с. 362].

 

Все пак от формална гледна точка Игнатиев постига успех в своята мисия. Този успех се дължал, както видяхме, на компромисната позиция на английското правителство предвид новата заплаха, надвиснала над Франция от немска страна. Английският премиер Дизраели проявява учудваща благосклонност към Русия,

 

73

 

 

подкрепяйки руската дипломатическа инициатива. Той дори започва да изтъква пред руския пратеник, че

 

„Русия постъпва във висша степен погрешно, като действа в Изтока съвместно с Германия и Австро-Унгария. . . Само в съгласие и сътрудничество с Англия Русия можела да постигне целите си спрямо обречената Османска империя, и то по мирен начин" [75, с. 362].

 

В резултат на преговорите в Лондон на 31 март 1877 г. с подписан т. нар. Лондонски протокол — последният дипломатически опит за въздействие върху Османската империя от страна на силите с оглед мирното решаване на Източния въпрос. Представителите на останалите Велики сили веднага се присъединили към англо-руското споразумение и подписали протокола.

 

Междувременно германското правителство, което не могло открито да се противопостави на постигнатото споразумение в Лондон, предприело дипломатически маневри да минира единството на Европейския концерт по Източния въпрос и да провали Лондонския протокол. Бисмарк много скоро разбрал своята грешка с преждевременната си враждебна кампания срещу Франция. Той съвсем не очаквал такъв неблагоприятен обрат на нещата. Руско-турската война, която той очаквал да избухне всеки момент след провала на Цариградската конференция, изведнъж започнала да се отдалечава. А тъкмо тя била най-важната предпоставка за успеха на кампанията срещу Франция. С прибързаните си действия германското правителство създало такава международна политическа обстановка, която заплашвала да провали цялата немска стратегия. Затова Бисмарк своевременно се заел да поправи грешката си. През март 1877 г. той засвирил отбой. Антифренската кампания в Германия изведнъж стихнала, а германската дипломация с усърдие започнала да уверява Лондон, Виена, Париж и Петербург в своите миролюбиви настроения. Най-много Бисмарк се стараел да успокои Англия и Франция. На немския посланик Мюнстер в Лондон било възложено по най-категоричен начин да заяви на английското правителство, че Германия не възнамерява да предприема никакви действия срещу Франция. Коментирайки тази постъпка на Бисмарк, Игнатиев отбелязва:

 

„Очевидно Бисмарк иска да каже на Англия, че тя може да бъде спокойна в Европа, за да се заеме по-активно е Изтока. А и Франция да се успокои и да не бъде така усърдна в миролюбието си спрямо Източния въпрос" [75, с. 363].

 

Маневрата на Бисмарк излязла сполучлива. Веднага щом отслабнало напрежението във френско-германския конфликт, английското правителство решава, че няма защо повече да прави компромиси на Русия по Източния въпрос. В следващите дни Англия дава да се разбере, че престава да стои зад Лондонския протокол. Това окуражава Високата порта, която на 9 април 1877 г. със специална циркулярна нота уведомила силите, че отхвърля тяхното искане. В отговора си турското правителство изтъква, че смята Лондонския протокол за вмешателство във вътрешните работи на Турция, което накърнява нейното достойнство.

 

При това положение мирната алтернатива в политиката на руското правителство спрямо Източната криза напълно изчерпва своите възможности. Русия вече няма друг изход, освен да обяви война на Турция. Руско-турската война става неизбежна.

 

Преди да вземе окончателно решение за обявяване на война на Високата порта, пред руското правителство стои задачата да се споразумее със своя главен съперник на Балканите — Австро-Унгария. Споразумението с Виена било абсолютно наложително за обезпечаване военните действия на руската армия. Фактически преговорите с австро-унгарското правителство в духа на военната алтернатива започват още през ноември 1876 г. след извършената частична мобилизация в Русия. Още тогава, съсредоточавайки главните си усилия за мирното

 

74

 

 

уреждане на конфликта, руското правителство предвиждало, че могат да настъпят такива усложнения в политическата обстановка, които да направят неизбежни военните действия от страна на Русия. Ето защо успоредно с преговорите по основното направление в духа на мирната алтернатива руската дипломация започнала тайни преговори с Австро-Унгария за всеки случай, ако се наложи евентуална война. Дотолкова, доколкото Русия била заинтересованата страна от постигането на споразумението, и дотолкова, доколкото тя била в по-неблагоприятно положение, притисната от обстоятелствата, руското правителство трябвало да прави компромиси в преговорите, за да откупи австрийския неутралитет в случай на руско-турска война. Макар че преговорите се водели върху основата на Райхсщадското споразумение, австро-унгарската страна се възползвала от затрудненията на Русия и изнудвайки я, изкористила нещата в своя полза, налагайки своята версия в тълкуването на някогашната уговорка. Така че преговорите били много мъчителни и се проточили дълго време. Колкото повече се затягали нещата около мирния изход на кризата, толкова по-дръзки ставали австрийските претенции, а съответно Русия проявявала по-голяма отстъпчивост.

 

Най-после на 15 януари 1877 г. в Будапеща е подписана т. нар. Будапещенска тайна конвенция, която обезпечавала неутралитета на Австро-Унгария в случай на война между Русия и Турция. След нови преговори и уточнения конвенцията е допълнена на 18 март с.г. с още някои постановления, които предвиждали териториалните изменения след Руско-турската война. По силата на тази конвенция Австро-Унгария получавала Босна и Херцеговина; Русия получавала Бесарабия, а на Балканите не се допускало създаването на голяма славянска държава:

 

„Напротив, България, Албания и останала Румелия биха могли да станат независими държави" [119, с. 140].

 

Сега Русия вече можеше да воюва, пише Хвостов, но резултатите от нейната възможна победа предварително бяха сведени до минимум!” [65, с. 112].

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]