ПРЕДГОВОР КЪМ ИЗДАНИЕТО ОТ 1929 Г.
Първият от по-голямите трудове на покойния професор д-р К. Иречек беше неговата „История на българите”, която той издаде на чешки през 1875 г. в отделни връзки и едновременно в немски превод, който излезе на 1 януари 1876 г.
Тоя капитален за времето си, добросъвестен и с голямо умение съставен научен труд, за който Иречек получи докторска титла от Чешкия университет в Прага и към който се отнесе съчувствено и със заслужени похвали целият научен свят, биде посрещнат с ентусиазъм най-напред от одеските българи. Те най-добре оцениха както неговата важност и значение като пръв опит за пълно изложение на историята на българите по научен метод, така и неговата навременност в момента, когато въпросът за тежкото и непоносимо положение на българския народ бе станал достояние на целия свят, а в Русия освобождението на България бе се преобърнало в желание на целия руски народ. Движими от чувство на дълбока признателност към съставителя на тая история, одеските българи му изпратиха благодарствен адрес, който наскоро след обявяването на Руско-турската война (1877—1878), през август 1877 г. бил връчен на Иречек от ректора на Чешкия университет в Прага, между чиито професори Иречек се числил тогава като приват доцент.
На тоя адрес през декември същата година Иречек изпратил не по-малко прочувствен отговор, в който, като благодари за оказаната му чест и посочва заслугите на одеските българи за пробуждането на техните съотечественици, между другото пише: „Когато преди няколко години, подбуждан от спомена, примера и делата на моя незабравим дядо, Павел Йосиф Шафарик, аз почнах да се занимавам с езиците и историята на славянските народи, особено внимание обърнах върху българския народ, защото той бе повече от другите пренебрегнат и по-малко от другите известен. Като живях него време във Виена, аз се запознах с българските търговци и у тях за пръв път чух звуковете на българския език и за пръв път в живота си видях български книги и списания. И по тоя начин съдено било, щото първият от моите по-значителни трудове да бъде историята на българския народ.” Целта, с която Иречек се заел да напише тая история, била „да осветли в своята книга безпристрасно и съгласно с тогавашното състояние на науката миналото на тоя някога славен и мощен народ, а в новите времена поради неблагоприятни за него обстоятелства съвършено забравен”. И наистина в страшната 1876 г., когато българският
28
народ бе подложен на най-тежки из питания и се заплашваше с пълно унищожение, Иречек излезе със своята „История” да докаже пред Европа и пред целия свят, че българите не са изгубили човешкото си достойнство, не са се лишили от чувство за свобода и че, напротив, те са достойни за по-сносна съдба и по-добра бъднина. „Всеки, който без предубеждение се отнася към сегашното положение на българите, пише той в същия отговор, дори и при нежелание не може да не изкаже съчувствие към един народ, който благодарение на своя характер, на своето трудолюбие, своята ревност към образованието и със своето пробуждане през настоящото (XIX) столетие ясно доказа, че за неговото по-добро преуспяване не му е потребно нищо повече освен по-добро управление.” Научната тенденция на книгата била насочена според Иречек против историческите легенди, против смесването на народните песни и басни с историческата истина и се стремила да преработи българската история направо по достоверни извори. И наистина нашата историография най-много дължи на „История на българите” с това, че в последната Иречек даде истински научен образец и метод как трябва да се изучава отечествената ни история и чрез това своевременно огради, предпази нашата историография от оня период на безполезни лутания и блуждения, каквито са притежавали историографиите на другите, особено на малките народи.
Обаче одеските българи не се ограничиха само с благодарствен адрес. Като виждали в прекрасния труд на Иречек изпълнено заветното желание на известния български родолюбец Васил Евст. Априлов, който през целия си живот мечтал за написването на пълна история на своя народ и завещал за нейното издаване известна сума, счели за свой дълг да се погрижат, щото българската история на Иречек да се преведе на руски език. За тая работа се заели покойният професор на Новоросийския (Одеския) университет финландецът Ф. К. Брун и българинът В. Н. Палаузов, тогава магистрант при същия университет. С тоя превод, който под надслов „Исторія болгар. Сочиненіе профессора Пражкаго университета Д-ра Конст. Іос. Иречка” излезе в Одеса около средата на 1878 г. и поради обширните допълнения и промени дори на цели глави, направени от самия автор и преводачите, представлява собствено второ издание на книгата, одеските българи направиха Иречековата „История” по-достъпна за българските читатели, като в скоро време я разпространиха навсякъде из България.
Едновременно с одеския превод излезе във Варшава и друг превод яа руски език, направен от Яковлев, обаче по немския превод и поради това в много отношения той отстъпва на одеския и не можа да получи нужното разпространение у нас.
В 1886 г. се появи и български превод, направен от Н. Д. Райнов и З. Бояджиев, учители тогава в държавната реална гимназия в Габрово [*]
*. Книгата носи наслов: „Историята на българите, съчинение на Д-ра Конст. Иос. Иречка (проф. в Пражкийтъ университетъ). Търново. Скоро Печатницата на К. Тулешков 1886.** Преводачите нийде не отбелязват по кое издание или по кой превод те са направили своя, но по всичко се вижда, че последният е направен по одеското издание; но освен това те дори си позволили да направят една малка фалшификация. В руския оригинал на заглавната страница се чете: „Изданіе душеприкащиковъ болгарина В. Е. Априлова исправленное и дополненное прибавленіями самого автора и снабженное историческою картою”, а преводачите на същата страница и място на своето издание пишат: „Изданието на редакцията „Научно Списание” е поправено и допълнено с прибавленията от самият автор и е снабдено с историческа карта.”
29
но за жал крайно неточен и неправилен и при това на един ужасен български език и може би поради това той не можа да замести у нас руския превод, па и бързо изчезна от продажба. Обаче и одеското издание също така твърде отрано стана голяма библиографска рядкост. Това тъкмо обстоятелство наред с бързите успехи в разработката на отечествената история през първите 10—15 години на сегашния век както в самата България, тъй и в чужбина принуди Българската академия на науките още през юли 1915 г. да предложи на покойния професор да приготви едно трето издание на своята „История на българите”, за да я издаде на свои разноски. На това предложение Иречек отговори в писмото си от 1 януари 1916 г. със следните думи: „Аз съм готов да приема поканата на Българската академия. Но за извършване на тоя план трябва свободно и мирно време, сгодно за пътувания, да не говорим за добро здраве. Нинешните военни години не са добри за книжовни предприятия. Освен това имам много почнати работи, които би трябвало по-напред да се довършат, и много служебни задължения. Когато ше се върне пак всеобщият мир, по-лесно ще бъде да наченем и с всичко спокойствие новото издание на българската история.” Иречек не можа да изпълни това си обещание, защото смъртта го настигна, преди да свърши Общоевропейската война, на 10 януари 1918 г., и българите не можаха да се сдобият с трето издание на „Историята”, преработено и допълнено въз основа на най-новите изследвания и изучавания в българската историография. Но колкото и да е остаряла, Иречековата „История на българите” все още не е изгубила своето значение и историческа стойност и до днес си остава най-пълното изложение на българското минало до освобождението ни, а между това тя е недостъпна за българина, защото и руското издание, както се каза, стана библиографска рядкост. Пред вид на това издателството на „Българска историческа библиотека” в желанието си да удовлетвори тая нужда реши да направи нов български превод на ценния труд на покойния К. Иречек и да го издаде като приложение на втората годишника от „Българска историческа библиотека”.
По-точно казано, това издание има за цел, първо — да отдаде заслуженото на Иречек в един момент, когато се празнуват у нас две големи исторически годишнини: десет века от времето на цар Симеон и петдесет години от освобождението ни; второ — да задълбочи и разшири още повече интереса на българина към собствената му история. Ако много от научните утвърждения в „История на българите” са вече остарели, то никога не ще остареят сочността в изложението на Иречек и голямата му дарба да увлича, да описва художествено и да излага историческите събития с едно неподражаемо майсторство. Интересът, който
30
почва да се заражда у нашата интелигенция към родната история, има нужда да бъде насърчен тъкмо от такава една книга. Трето — това издание се предназначава по-специално и за абонатите на „Българска историческа библиотека”. „История на българите” представлява цялата великолепна панорама на нашето историческо развитие до последните въстания и Освобождението и с това улеснява четците на „Българска историческа библиотека” да свържат в система отделните очерци, които се поместват във всеки том на библиотеката. И за да бъде целта наистина постигната, уредникът на „Българска историческа библиотека” се реши на тая първа по рода си у нас жертва — да даде безплатно, в днешните времена, 3500 екземпляра от този огромен том.
Преводът се извърши по руското издание, точно, без никакви промени и отстъпки, от г. г. Андрей Диамандиев и Иван Раев, като предговорът към руското издание, главите от I до XIII включително и последната XXXIV глава със съответните към тях бележки се преведоха от г. А. Диамандиев, а главите от XIV до XXXIII включително с бележките към тях — от г. Из. Раев. Преводът се извърши при близкото участие и на г. Страшимир Славчев.
София, 1 май 1929 година
ПРОФ. В. Н. ЗЛАТАРСКИ