ГЛАВА IX. Цар Петър. Богомили
Разпадане на България при цар Петър (927—968 г.). — Разделяне България на две държави, западна и източна. — Св. Иван Рилски и македонските пустинници. — Павликяни. Поп Богомил и предизвиканото от него движение. — Поглед върху богомилската догматика и етика
Симеон бил женен два пъти. От първия брак той имал само един син, Михаил; втората му съпруга, сестра на болярина Георги Сурсувул, му родила трима синове : Петър, Иван и Вениамин, или Боян. [1] Без ни най-малко право Симеон лишил от престолонаследие най-стария си син Михаил, затворил го в манастир и назначил втория, Петър, за свой приемник под ръководството на Сурсувул. Според разказа на Лиутпранд, който дошъл тогава в Цариград като пратеник от император Отон I, най-младият син Боян минавал у народа за магьосник; мислели,
1. Родословието на една старобългарска династия (семейството на Борис според бележките ло белите полета на Чивидалското евангелие):
[Добавки : под Симеон — жени 1, пред Михаил—(1), пред Петър (2), а към Мария— нейни παῖδες τρεῖς. Geor. mon., стр. 913. — Не е ли baianus титла? Хърватски бань у Конст. Порфирог. Βοεάνος Rački, Doc, стр. 398. В Дубровнишките грамоти бань = vicecomes. В българските надписи се среща и крал, и бан. Срв. Rački за бан в старото хърватско кралство.]
198
че той можел мигновено да се превръща във вълк или в какъвто и да е друг граблив звяр. [2]
Приемникът на Симеон не бил нито войник, нито политик, ами смирен, кротък и миролюбив човек, неспособен да продължава делото, почнато от баща му; в неговите жили течала, тъй да речем, друга кръв. В историята Симеон си спечелил място в реда на основателите на мощни царства, а Петър — между светците и пустинниците. [3] При Симеон българите насмалко щели да превземат Цариград; при Петър почнало подчиняването на България от византийците [?]. [За упадъка на България през царството на Петър има причини, чийто корен лежи в голямото разширение на царството във времето на Симеон. Тогава били придобити пространни краища, обаче устройството на новата държава не било свършено. Грамадна част от българското войнствено болярство се преселило в новопридобитите покрайнини — Македония и Албания; там намираме техни потомци със старобългарски имена от края на X и XI столетие,
2. Baianum autem edeo fere magicam dedicisse, ut ex homine subito fieri lupum quamvecumque cerneres feram. Liutprand, Antapodosis, III, стр. 29. От това място може да се заключи, че около 950 г. Боян вече не бил между живите.
3. [Срећковић, Историја срп. народа, I,
Београд, 1884, стр. 463, цитира един откъс от Видението на пророк Данаил
за царете и последните дни. Споменава за знамението при Перник, Симеонъ
дрьжить .л. лѣть, а по немъ Петрь, след тях 12 царе, казвайки „аз съм цар”, за
въстанието на Маниак. Пак там, от книгата на пророчествата за унгарците,
сърбите и други народи от края на XII столетие. — Starine, 18, стр. 179.
Новакович описва черногорски апокрифичен сборник от 1836 г. с апокрифна притча
за смъртта на св. Богородица, към края на който се намира приписка : „сии
изводъ обрѣтохъ азъ Ияковъ въ книгахъ Петра царя болгарскаго, иже бѣше
тому настолни градь Велики Преславъ и умре въ велики Римъ”? Препис от
по-стара книга от 1572 г. (Венециански печат). Там, стр. 177, се изброяват
трима епископи : Дионисий, Йеротей от Атина и Тимотей от Македоние от града
Колисиа. Срв. Новаковић, пак там, стр. 188. — Nota bene повести за
цар Петър у Качановски. Петрова кула в Стоб. Служба на цар Петър
споменава Срезневский, Пам. юсов. письма, стр. 121. — И пам
ть
(?) св. Петра инокааго, бывшаго царѣ Бльгаромъ. Зографски трефологий от XIII
в. Срезневски — Časopis čes. musea, 1878, стр. 334. Срезневский, Пам. юсов.
письма, Обозрение, стр. 121, служба на цар Петър в Зографски трефологий,
според извлеченията на Порфирий, в същия ден на пренасянето на св. Климент
Римски :
Въ службѣ св. Петроу Болгарскомоу, у В. И. Григоровича этого нет (Изв., I, стр. 98—99. Статьи кас. древн. слав. языка, стр. 93—94). Срв. кал. в края на книгата на Срезневски. — А. И. Соболевский, Слова Петра черноризца, Изв. отд. рус. яз., ХIII, 1908, кн. 3, стр. 314—321, в 6 руски ръкописа има : за поста и молитвата, за спасението, за временния живот, за богатите и сиромасите и т. н. Тук се цитира ръкопис от XVI в., в който четем „Петра царя”. Словата са на южен славянин, от най-раншното време на черковнославянската литература. — Πέτρος : ἀνὴρ ϑεοϕιλὴς καὶ σεβάσμιος, Лъв Дякон, V, 2. Срв. Vita S. Lucae за него. На стари години ли или още на младини?]
199
там следователно според всичко се е пренесла тази аристокрация от боляди и угайни и закоренила. От това е последвало разслабването на господствуващия елемент в старото отечество около Преслав, Абоба и Провад, в областта, към която били насочени старите византийски походи и в която се откриха надписите на Мортагон, Маламир и др. (Сравни разместването на сръбските боляри из Македония в XIV в. и упадъка на собствена стара Сърбия.) Центърът в Преслав лежал доста отдалечен, не позволявал контрол на цялото; царството имало нужда отново средище.] Петър, ръководен от вуйчо си Сурсувул, не стоял начело на своя народ, ами бил оръдие на една партия. Обидените негови братя въстанали против него начело на войниците от школата на великия Симеон. Литературата дошла в упадък и едно ново религиозно учение, смесено с туземни езически елементи, внесло недоволство в средата на народа. Както изобщо у славяните, така и тук политическото величие, свързано с известно лице, бърже се прекратявало с неговата смърт. Същото се случило след Сам, след Светополк, след Асен II, след Стефан Душан и след Твърдко в Босна. [4]
Георги Сурсувул, деятелен и сръчен човек, който при характера на младия цар напълно завладял управлението, изпърво искал да продължава завоевателната политика на Симеон. Българите отново нахлули в Източна Тракия, но заедно с това Сурсувул влязъл в тайни преговори с гърците. Първото писмо на Петър и Сурсувул било предадено в Цариград по арменския монах Калокир. Император Роман изпратил незабавно пратеници по море в Месемврия — град, който от 812 г. бил главно пристанище на България [?]. [5] Тия пратеници се завърнали в Цариград вече по сухо, подир тях следвало българско пратеничество начело съ. Сурсувул и наскоро след това сам цар Петър пристигнал в Цариград. Мирът бил сключен на 8 октомври 927 г., четири месеца след смъртта нa Симеон, и в същото време в Пигите пред града било извършено бракосъчетанието на цар Петър с внучката на император Роман, Мария. С това се и свършили 30-годишните кръвопролития. В мирния договор освен царската титла на Петър било признато патриаршеското достойнство на пребиваващия в Дръстър архиепископ Дамян и заедно с това самостойността (αὐτοκεϕαλία) на българската народна църква. Византия също тъй се задължила да почита българския господар по-високо от всички европейски крале, дори от немския император. [7] При това византийците се задължили да плащат ежегоден определен данък на българите и формално им отстъпили повечето завладени от Симеон земи; в Тракия Одрин останал за византийците, а Пловдив се паднал на българите. [8]
4. За Петър вж. разсъжденията на Дринов, Началото на Самуиловата държава, Период. списание, Браила, IX и X, стр. 44; Гилфердинг, I, стр. 111 и сл.
5. [Тамошният епископ е бил на събора през 879 г. и битките в 917 г.]
6. [Liutprandi legatio, cap. 19 : Petrus Bulgarorum vasileus — писмена „symphona” за преимуществото на българските пратеници, казал на Лиутпранд сам Лъв Фока, брат на Никифор Фока.]
7. Разказ на Лиутпранд, изпратен от император Отон I в Цариград в 968 г., Liutprand, Antapodosis, III, стр. 36, у Pertz, III, стр. 311.
8. Дринов, Южные славяне, стр. 62—71.
200
Причините за тия тайни и бързи преговори не се криели в отношенията на българите към другите народи. Една война с византийците не би представлявала повече трудности, както при Симеон; хърватите въпреки неотдавнашната си победа не нарушавали мира благодарение посредничеството на изпратения от Рим архиепископ Мадалберт, който заминал за Преслав, както изглежда, за коронацията на Петър; [9] сърбите се намирали под българска власт, маджарите били увлечени от своите походи от Западна Европа, а печенегите, ако съдим по техните отношения към Симеон, по-скоро ще са били добре с българите. [10] Промяната, която произлязла в политиката на новото правителство, била предизвикана от вътрешните отношения на България.
Цар Петър трябвало да се опасява от недоволството на обидените братя и мощният Сурсувул бил омразен на другите боляри. Против своите вътрешни врагове и двамата се надявали да се бранят чрез един тесен съюз с Византия, с което обаче не успели да привлекат народа на своя страна. Приятелските отношения между двата двора продължавали дори и след смъртта на Роман (944 г.), при Константин Багренородни (у 959 г.) и при Роман II († 963 г.). Българите помагали на византийците против араби и руси. Едва към края на живота си Петър разбрал, че византийците използували тая 40-годишна дружба не само за да се запознаят със слабата страна и с тайните на българското царство, ами и да подготвят разлагането на неговата мощ [?].
Недоволството на българите от промяната на политиката се проявило още същата година чрез един опит (927 г.) за преврат. Болярите, които се издигнали при Симеон, възпитани в негов дух, и които не се примирявали с новия полувизантийски придворен щат, с гръцката царица, съставили заговор с цел да свалят Петър и да възкачат на престола неговия по-малък брат Иван. Заговорът обаче бил навреме открит, болярите били наказани, а Иван предаден на императора, за да го поставят в някой византийски манастир. Ала Роман му подарил имот, оженил го за една знатна арменка и го задържал при себе си. [11]
Около 930 г. избухнало много по-опасно въстание в западната част на държавата. Неколцина боляри провъгласили там за цар най-стария брат, монаха Михаил, и навярно бихa успели да свалят Петър, ако Михаил не би умрял в самото начало на въстанието. Бунтовниците безпокоили също тъй византийските владения, опустошили страната при устието на Стримон [и оттам в Никопол, който превзели] [12], нахлули в Елада и най-сетне били заселени от император Роман при Артенския залив.
От тия безредици се възползували сърбите, за да възстановят своята самостойност.
9. Че и Петър получил корона от Рим, отбелязахме по-горе, гл. VIII, бел. 21 (= 28).
10. [Че печенегите ще да са били в добри отношения с българите — nota bene, Const. Porphyr.]
11. Theoph. Cont., стр. 419; Дринов, стр. 87. [За царския брат Иван — nota bene, Cont. Geor. Monachi разказва за това събитие другояче, подробно. Претендент.]
12. [За действията на въстаниците през 930 г. — nota bene, Hirsch, стр. 373.]
201
Чеслав, син на избягалия в България още при Борис жупан Клонимир Строимирович и на една знатна българка, след ранната смърт на баща си бил възпитаван при двора на Симеон в сръбски дух като вероятен претендент за сръбския престол. Още като юноша, през времето на похода против въстаналия княз Захарий, той лично бил свидетел на униженията, на които се подложило неговото отечество от войските на Симеон. След смъртта на последния той влязъл в тайни преговори с византийците, избягал от Преслав със затворените там знатни и взел в ръцете си управлението на своето нещастно отечество. Под върховната власт на Византия той сполучил да обедини за пръв път всички почти сръбски племена. Той князувал още около 950 г. [13]
По своите сетнини по-важно от двете предишни въстания било третото, което избухнало през пролетта и лятото на 963 г. Тук именно се показала главната слабост на държавата, която се състояла от наследствени княжества, образувани въз основа на старославянското разделяне по колена; в държавата се наброявали около 40 епископства, чиито граници съвпадали навярно с границите на такъв също брой княжества и воеводства. Въстанали именно пак западните българи. Начело на тях сега вече не стоял някой от Петровите братя, но мощният, енергичен велможа Шишман с четиримата си синове — Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, комисът (κόμησ) c комитопулите, както ги наричали гърците. Ако съдим по местоположението на наследствените земи на тая фамилия, можем да заключим, че Шишман бил глава на най-силното коляно македонски славяни, т. е. на бърсяците, които през 676 г. обсаждали Солун, през 774 г. воювали с българския княз Цериг, името на които и до ден днешен е запазено при горния Вардар, в околностите на Битоля и при Преспанското езеро. [14] Наследникът на старославянските областни князе на Славиния е бил провъзгласен за цар и макар че не можал да свали Петър, но за това отнел от него Албания, Македония, Моравската област, Видин и Средец;
13. Съвсем нова характеристика за Чеслав даде Дринов, Южные славяне, стр. 137 и сл.
14. В Heerstrasse nach Constantinopel, стр. 71, прокарвам мнение, че Шишман бил княз на бърсяците. Кулите на Шишмановци се намирали не в Албания, в Източна или Южна Македония или в околностите на София, ами в Охрид, Преспа, Битоля, Сетина, Прилеп, ще рече — всички в областта на бърсяците; Скопие било дадено от Самуил на княз Роман. [По-скоро царски, коронни градове. — За комитопулите срв. Κομιτόπουλος лице у Кантакузин, I, 3, сар. 46, 47. Качановски в изданието на сръб. Зонара (Starine), обяви името на комитопулите за българско!!! Кедрин (= Скилица), II, стр. 434, 435 : ἐνὸς τῶν παρὰ β-οι ς μέγα δυνηϑέντων κόμητος , затова синовете κομητόπουλοι, името не е споменато, ала се среща в поменика на Гильфердинг, I, стр. 270, и в грамотата от 994 г. Според Кедрин революцията е станала между смъртта на Роман II и възкачването на престола на Фока, в 963 г., Дринов, стр. 90. Nota bene. Пер. спис, IX—X, стр. 58—61. — Кедрин, II, стр. 347. Петър след смъртта на император Роман II възобновил мира, за поръчителство дал двамата си синове, Борис и Роман, и скоро умрял. Синовете били изпратени в България, за да поемат властта
Почти същото като на стр. 434, 435.]
202
за Петър останала само Източна България, приблизително от р. Осъм на изток до Понт, и Северна Тракия. От това време имало две Българин и двама царе с двама патриарси, защото новото царство не могло да мине без отделен патриарх. Древната римска граница между диоцезите илирийска и тракийска станала граница на двете български царства, които съвпадали първото с древна България, второто със Славиния. [15]
В духовния живот произлязла тогава внезапна промяна. Тя вече се забелязвала в отношенията на църковната книжнина. При Борис и Симеон ние виждаме вдъхновени и възторжени мъже, които с младежки жар, със слово и перо разпространяват просвета между народа, тъй например Климент, Константин, Йоан Екзарх и др. При Петър в духовенството се развила страст към разкош. Според думите на съвременника презвитер Козма [16] клириците „не живеят според Писанието, узаконяват своите нрави, с които искат да се прославят на земята, красят се с богато облекло, перчат се на тия, „които вървят след тях” (които ги придружават), веселили се на пиршества и водели изобщо недобър живот, а заедно с това „вършели неправеден съд, грабели, обиждали беззащитните”. Тоя нравствен упадък трябвало да възбуди противодействие.
Явяват се мъже, които се отдалечават от обществото в недостъпни гори и планини, за да живеят там като най-строги аскети, смятайки за излишно да вземат перото в ръка. [17] Най-бележит от тях бил Иван Рилски, отсетне „покровител” на България. Родом от с. Скрино, софийска провинция, той на младини бил беден овчар. След смъртта на родителите си той постъпил в един манастир, от който обаче скоро преминал в един усамотен кът на рилската планина. Там прекарал 20 години, изпърво в една тъмна пещера, след това в един хралупат стар дъб и най-подир — 7 години — на една недостъпна скала, при подножието на която стои днес величественият Рилски манастир. Цар Петър също споходил веднъж пустинника. Иван Рилски умрял през 946 г. на 70-годишна възраст. Едновременно с него живеели в Северна Македония трима не по-малко прославени пустинници. Прохор при Пчиня, в Скопската епархия; Гаврил на Лесковската планина, близо до Кратово; Йоаким в Осоговските планини, при Сарандапор (гръц. τεσσαράκοντα πόροι).3a спомен на всички македонски пустинници били основани манастири, които през време на не-
15. Историята на това разделяне на държавата и започването на династията Шишмановци са обяснени от Дринов в цитираното съчинение и в Периодическо списание, IX—XII, въз основа на забъркани византийски известия (Кедрин) и местни списъци на царете в църковните паметници. Латинската грамота от 994 г. (Farlati, Illyricum sacrum, II, стр. 111), приписана на избягалия от България в Хърватско болярин Пинций, в която родът на Шишман се изкарва от Търново, според Дринов е подправка от XIII в., когато Търново било резиденция на българските царе (Дринов, цит. съч., стр. 89, бел. 102). [Nota bene унгарските нахлувания през страната на Петър още около 968 г., към Солун и Цариград. Вж. Liutprand. Владеел следователно вероятно Белград и околността. Според Const. Porphyr. унгарската граница на Дунава е била при Траяновия мост. — Pincius е римско име, срв. Monte Pincio.]
16. Изд. на Козма в Православный Собеседник, II, стр. 311—313; Дринов, стр. 73.
17. [За пустиннослужителите, Срв. еремитите в Западна Европа в XI в. Sybel, Geschichte des I. Kreuzzuges.]
203
зависимостта били центрове на просвета, а през време на турското владичество — прибежище на литература и славянски дух.
Ала не само между най-добрите елементи на духовенството, но и в народа се образувала силна опозиция против клира, особено по тая причина, че той поддържал престола на Петър и гръцката му политика, провъзгласявайки, „че царете и болярите от бога са поставени”. През време на смутовете в народа все повече се вкоренявала нова ерес, учението на богомилите. [18] От самото начало тя имала съществено политическо значение.
Пет века от южнославянската история са неразделно свързани с историята на богомилите. От България и Византия те се разпространили по целия полуостров и дори в Италия и Франция. За да изложим произхода и същността на тяхното учение, ние ще трябва да влезем в някои подробности. Тия въпроси едва в последното десетилетие бяха грижливо разработени от русите Осокин, Голубински и Левицки и от югославяните Петранович и особено доктор Фр. Рачки; при все това много неща още не са разяснени. [19]
За опитите да се въведе учението на павликяните [20] в България вече говорихме (стр. 173). Те не останали без резултат. Учението им, което първоначално намерило последователи между арменците, преминало към тях от Мала Азия и не било нищо друго освен преобразувания в VII в. от Константин Самосатски древен предноазиатски гностицизъм или по-скоро манихеизъм. Византийските императори преследвали павликяните, които тогава гинели с хиляди. Но при все това учението им се разпространило. Още в VIII в. много хиляди сирийски и арменски павликяни били преселени от Константин Копроним в Тракия за погранична стража. Повечето от техните селища се намирали в околностите на Пловдив, който поради това станал тяхно средоточие на запад. В Цариград право на гражданство им подарил император Никифор в 810 г. [?]. [21] От Тракия павликянски учители преминавали в Македония и България, осо-
18. [Има ли доказателства, че богомилството е съществувало в България още в Х в.? Не се ли е появило тепърва по-късно? Съчинението на Петър Сикул според арменеца архидякон Карапет Тор-Мкртчиан, Die Paulikianer, Leipzig, 1893, е тепърва от времета на Алексий Комнин. Според Успенски съчинението на презвитер Козма е също по- късно, а не от X в.]
19. Fr. Rački, Bogomili i Patareni, Rad jugoslavenske akademie, VII, VIII, X; Голубинский, пит. съч., стр. 154; Б. Петрановић, Богомили, у Задру, 1867; В. Левицкий, Богомильство, болгарская ересь, СПб, 1870 (в Христианское Чтение). Ние се придържаме предимно в Рачки.
20. [Павликянство : У латинските писатели от XVII столетие Paulianisti, вж. Acta eccl. Bulg., срв. ϑεησκεία τῶν Παυλιανιστῶν Genes., Hirsch, стр. 172. Karl Müller в рецензия та на Döllinger, Beiträge zur Sektengeschichte в Theol. Literaturzeitung, 1890, № 14, стр. 354—357 sur l'origine du Catharisme une théorie nouvelle, vraisemblable et ingénieuse. Ch. Molinier рецензия на съчинението на Döllinger в Revue hist., 1894,1, стр. 152, за църквите на Renier Sacchoni, Thes. nov. anecdot., V, 1761, в Италия, геогр. Е. Vacandard, Les origines de l'hérésie Albigeoise, Revue des questions hist., XXVIII, 1 януари 1894, стр. 50—84 (проповед на св. Бернард). Emilio Comba, Storia dei Valdesi, 1893, Firenze. Рецензира Тоссо в Arch. stor. ital., XIII, стр. 388 сл.]
21. [Κολωνία е в Мала Азия. Грешка на Рачки.]
204
бено след като Пловдивската област поради Симеоновите завоевания била присъединена към България. Додето царувал Симеон, павликяните имали малко значение в България; при Петър обаче обстоятелствата се променили.
Около първата половина на неговото царуване като преобразовател на павликянското учение се явил поп Богомил, също наричан и Йеремия. [22] Целта му съвсем не била да преобразува християнската църква; неговата реформа не била реформа в днешния смисъл на тая дума. Тя се състояла в това, че като се придържал в старите дуалистични възгледи, вече значително изменени от павликяните, той ги приложил към християнството, систематизирал тоя възобновен дуализъм и го утвърдил с най-строга организация на цяло религиозно общество. Учението на Богомил не е нова религия и тя съвсем не дължи своя произход на някакво отцепване от православната църква. Корените ѝ лежат извън християнството; тя е само ново стъпало в безспирното развитие на източните догмати, образувани от смесване на сирийски, персийски и гръцки възгледи с християнски елементи и в постепенното им сближение с християнството.
За Богомил не било мъчна задача да накара народа, който недавна се бил отрекъл от езичеството, да прегърне едно учение, което подобно на стария славянски мит за богове и бесове вярвало в два вида висши същества, т. е. добри и лоши божества. При това учениците на Богомил, наречени богомили, били не само твърде почтени, ами още привличали към себе си много последователи със своята строга нравственост. Те имали миролюбив характер, въздържали се от гръмки викове и смях и се отличавали с бледно лице поради постене. Това им придавало вид на святост, който всякога имал влияние на Изток. Те не се отделяли явно от църковното общество, макар че смятали своето учение за най-добро. Сами себе си никога не наричали богомили, а просто християни. Дето те били малко, там посещавали православните църкви и затова оставали неизвестни. Гърците ги наричали по славянски Βογομίλοι или Εὐχίται Μμασσαλιανοί. Между славяните също били наричани и бабуни или манихеи; в Босна — патарени. [23]
След непродължително време в България имало вече две богомил-
22. [Йеремия : М. Соколов, Материалы и заметки по старинной славянской литературе, Москва, 1888, I—V, стр. 108—142, Богомил не е = Йеремия. Приписваното на Йеремия не е еретическо (срв. Starine, V, стр. 79—83), дори доста често е против богомилските възгледи. Ягичовата рецензия върху това, СПб, 1892, стр. 18—21. По въпроса за Йеремия и Богомил вж. ЖМНПр, август 1888, стр. 462 (Соколов и Веселовски).
23. За името на богомилите вж. гл. XIII. [В Средна Европа (Немско) валдензите в началото на XIII столетие претопили в себе си по-старите катари. Haupt в Quiddes Zeitschrift, I, 2. Същият пише за принудителното признаване чрез инквизиторите на безобразията (пак там, стр. 323, и т. н). Знаели цялото Св. писание, и неучените (стр. 327, бел. 2). Ign. v. Döllinger, Beiträge zur Sektengeschichte des Mittelalters, I. Geschichte der gnostischmanichäischen Sekten; II. Dokumente, München, Beck, 1890. Главно историята на катарите, и за България и Босна. Nota bene, трябва да се подбере специфично българското учение : Козма, Синодика от 1211 г., синодите в 1360 г., бележките в Acta на Fermendžin. По въпроса срв. Богомилска приказка, записана от Нешо Бончев, Пер. спис, VIII, 1884, стр. 122, издал Дринов.]
205
ски църкви, на които техните едноверци, дори когато били твърде много, всякога сочели като на люлка на богомилството; именно тия църкви били : българска и драговичка. Последната, която в латинските извори се нарича Dragovetia, Dugunthia, Dugranica, се намирала според мнението на Рачки в родната земя на македонските драговичи, при Долния Вардар, тогава когато Голубински я преместя към пловдивските драговичи. От тия две църкви се развили всички по-подирни и се придържали в тяхното учение.
Наскоро в България се появил един усърден противник на богомилството, пламенните речи на когото са запазени и до днес. Той бил горепосоченият презвитер Козма. Според неговото мнение богомилите са „по-лоши от глухите и неми идоли, по-лоши са от бесовете, евреите и неверниците; те са врагове на бога”. По-нататък той ги обвинява, че учат хората на непокорство към началството, проклинат богатите (истинският богомил не трябвало да скъпи земните блага); че осмиват старейшините, клеветят болярите, за служещите на царя и неговите чиновници казват, че оскърбяват бога, забраняват на робите да работят на своите господари. Когато някой богомил бил наказван от властите за бунт, народът го почитал като мъченик.
Пристъпяйки към кратко изложение на богомилската догматика и етика, [24] трябва да забележим, че те отчасти още не са обяснени и че богомилското учение в различните страни се е подлагало на изменения, които винаги се стремели към сближаване с християнството.
Преди всичко явява се въпрос, на какви именно съчинения богомилите основавали своето учение. Те отхвърляли безусловно църковното предание и св. отци. През времето на Козма от Свещеното писание те приемали само Новия завет; в Стария владеел според тяхното мнение дяволът. Отсетне те ставали повече и повече отстъпчиви. Но затова в текста на Св. писание те не изменяли нито една буква от превода на славянските апостоли. Забележително е, че едничкото запазено богомилско евангелие, макар и написано в 1404 г., съдържа твърде стари езикови форми и с това свидетелствува, че те преписвали твърде стари ръкописи. [25]
24. Ние се ползуваме от основателното разсъждение на Рачки (Rad). [За богомилите срв. текстовете в Starine, edd. Jagić, Рачки, Качановски и т. н. — Starine, 14, стр. 24, патаренският „отче наш” — срв. Miklosich, Slav. Bibl., I, стр. 226 (1345 г.) τὸ μὲν γὰρ πάτερ ἡμῶν, ὧ διαϕερόντως οἱ Βογομίλοι χρῶνται. Шишманов, Сборник, I, стр. 42, за богомилството в българската народна поезия. Ф. Успенский, Богословское и философское движение Византии XI и XII веков. ЖМНПр, 1891 септ., окт. — Окт. Синодик на имп. Алексий, стр. 285. Богомилството се появило у славяните към края на XI в. от учението на евхаятите (евхити). На стр. 288—290 излага връзката между беседите на презв. Козма и Синодика. Според извадките на проф. Мурко; (Беседа) „относится к числу древнейших и первостепенных источников в настоящем вопросе.” Козма. . . „ясно, что главы Синодика должны восполнять Беседу и, в свою очередь, быть иллюстрируемы этой последней”. — Козьма. Изд. Правосл. Собеседн., 1864, I, II. За презвитер Козма срв. Успенский, История на Атон, III, стр. 912 сл. В. Н. Златарский, Сколько бесед написал Козьма Пресвитер? Харьков, 1904, Сборник за прослава на Дринов, стр. 39—48 (Козма е написал не 13, ами „одну беседу”).
25. Даничич за кодекса на бошнака Хвала в Старине, III, стр. 1—146.
206
При тълкуването на Св. писание те се ползували с безусловна свобода; но заедно с това те се гордеели, че мнозина от тях знаели Св. писание наизуст. Същото ние знаем за чешките таборити. Това доказва, че изкуството да се чете и пише било твърде разпространено между тях.
Освен библейски книги те имали и много други. Козма казва, че тяхното учение се образувало от различни неправилно размесени стихотворения. Това били твърде стари съчинения, които се разпространили заедно с богомилското учение по цяла Европа. Тяхното фантастично съдържание се харесвало на народа в една епоха, когато всички умове били погълнати в религиозни съзерцания. Много от тях се споменават още в първите времена на християнството, в актовете на Римския събор от 494 г. Само някои били съставени от богомилите; всички почти стари славянски апокрифи са преведени от гръцки. Сам поп Богомил съставил един сборник от апокрифи : за кръстното дърво, как Христос орал с плуг, как император Проб нарекъл Христос свой другар и т. н. Към другите богомилски съчинения се отнасят : „Видението на Исай”, „Въпросите на св. Йоан”, „Ходенето на Богородица в ада” и т. н.; за тях ще говорим по-подробно в прегледа на българската книжнина. [26] Основа на богомилското богословие било мнението, че съществуват две начала — добро и зло. Мощта и древността на доброто и злото божество били еднакви. Доброто божество е съвършено, тройствено същество, от което не е произлязло нищо несъвършено и временно : то е творец на небесния, невидим и съвършен свят. Злото божество, според християнската терминология наричано още сатана или дявол, е създало всичко видимо и материално, т. е. вселената с всичко живо и безжизнено. И тъй светът според възгледа на богомилите бил творение на дявола. Земята като негово творение според тяхното мнение била предназначена за гибел.
По такъв начин съществували два свята : невидим, населен от хора със свръхестествено тяло, и видим, телесен — свят божий и свят на сатаната. Противоположността между тяло и дух, между време и вечност се проявява много рязко. Двете начала са съединени само в душата на човека : тя е паднал от небето и затворен в тялото ангел, който след смъртта на човека ще се завърне там, отдето е дошъл.
Гръцките богомили разказвали, че сатаната, като сътворил свое небе и своя земя, създал Адам от пръст, но не умеел да го оживи. Тогава той изпратил вестители да молят бога да му вдъхне своя дух и че човекът ще служи и на двамата. Поради своята доброта бог изпълнил желанието на сатаната и човекът получил живот. Ева била създадена по същия начин. От сатаната тя родила Каин и Каломен, но с това сатаната се лишил от своята творческа мощ и оттогава той си останал само владетел на света. От Адам се родил Авел. Каин убил Авел и оттогава почнали да се извършват убийства.
Подобни разкази за произхода на света, за еднаквата мощ на доброто и злото същество се срещат също тъй в разни славянски басни, които дължат своя произход на богомилите.
26. Вж. глава XXVI, 9.
207
Виновник за грехопадението на човека бил сатаната; човек според учението на богомилите няма свободна воля. Човечеството било подвластно на сатаната още през време на Стария завет : същият той го подложил на потоп, разпръснал хората от Вавилон и бил виновник за гибелта на Содом. Затова именно богомилите отхвърляли както Мойсей, така и пророците.
Спасителят само наглед приел човешкото тяло — защото всичко веществено нали е творение на дявола — и само наглед умрял на кръста. Когато възкръснал от мъртвите, той посрамил сатаната и го оковал с тежки вериги. Като се завърнал на небето, той оставил своето тяло във въздуха. Според учението на богомилите Мария не била майка на Христос, ами ангел. Йоан Кръстител спадал към Стария завет и затова бил предаден на проклятие като „предвестник на великия цар, на слънцето, на антихриста”.
Резултатът от спасението било освобождението на душите. Приковани от сатаната към тялото, те се освобождават от тоя затвор и се завръщат на небето, понеже извършили покаяние в тялото. Спасителят учел хората как трябвало да вършат това покаяние. С учението си той посочил пътя към спасението и това учение оставил на вярващите, а никак не тайнства, които, бидейки обреди, били веществени, сатанически знакове.
Богомилите наричали себе си, както вече забелязахме, просто християни и обявили, че едничко само тяхното учение било правдиво и чисто. Те осмивали православните епископи, наричали поповете слепоци, монасите — лисици, а сами себе си смятали за небесен живот, сол на земята, светлина на света, полски лилии и безгрешни светци.
В тяхното общество се приемали само възрастни. Приемането се извършвало не чрез кръщение — нали водата била сътворена от сатаната, — а след предварителни молитви и пост, чрез възлагане на евангелието от Йоан; при все това тоя акт бил наричан от гърците βάπτισμα. При това се давало име. По такъв начин новият съчлен бил приеман като просто-вярващ (на запад credens). Ала имало и по-високо стъпало — съвършени (в Босна крестяне, добри бошняне, свършители, т. е. християни, по латински : christiani, boni homines [?], electi, perfecti). [27] Църковната йерархия богомилите решително отхвърляли. Всеки съвършен, мъж или жена, имал право да проповядва.
Църковните старейшини били само пълномощници на общината, която ги е избрала. Те се делили на три степени. Начело на страната стоял епископ, в Босна дед, [дѣдьць в Софийския синодик], наречен на Запад episcopus или senior. Следните две степени образували апостолите или стройниците (magistri), които се наричали гости и старци (в Италия filii и diaconi). [28] Дори през време на най-голямото разпространение на
27. Рачки в Rad, X, стр. 179; срв. босненските грамоти от XV в. у Miklosich, Mon serb., стр. 368, 398, 440, 461. Пуцичь, Српски споменици, Београд, I, 1858, бел. 1, стр. VII (1404) alguni dei Patarini et Baroni et boni homeni.
28. Постепенност на длъжностите виждаме например у бошнака Радена, наречен в грамоти от 1422 г. селянин, в 1438 г. старец, а в 1453 г. — гост. Вж. Даничиħ, Старосерб. лексикон sub v. По-подробно за това вж. Рачки, цит. съч., стр. 183 сл.
208
учението, от Бордо до Цариград, никой от епископите не се ползувал с върховна власт, която да прилича на папската.
Броят на църковните старейшини бил твърде ограничен. В Босна, дето учението на богомилите останало да господствува в течение на векове, имало само един дед и 12 стройници. Богослужение не се извършвало. Стройниците странствували от място на място, укрепявали вярата в народа, били посредници в договорите и сключвали мир и примирие. Също тъй нямало богомилски църковни здания (храмове). Подобно на старите славяни богомилите се покланяли богу навред, под открито небе, на планините, в дъбравите и в своите колиби. Според техните възгледи християнските храмове и черкви били свърталище на зли духове, а камбаните — демонски тръби. Отначало, казвали те, сатаната обитавал в ерусалимския храм, а след това в черквата „Св. София” в Цариград. Впрочем те все пак имали молитвени домове в Южна Франция и може би също тъй в Босна : [29] това били прости къщици без кули и камбани, без украшения и икони, без катедри и олтар, който се заместял с една маса, постлана с бяло платно и върху него св. евангелие.
Те се гаврели над кръста. Иконите смятали за идоли. Те много се молели, четейки предимно „Отче наш”. Литургията напълно отхвърляли, като я смятали за жертвоприношение на демоните и многоглаголене. Затова пък те се изповядали публично (ἐξομολόγησις, appareilament) всеки месец в присъствието на „съвършените” и от двата пола, без да изброяват своите грехове.
Що се отнася до тяхната етика, за грях смятали само подчиняването душата на тялото, на тварта. Те мислели, че духовната смърт идва след фактическото нарушение на божеските заповеди, а не от лошите мисли.
Животът на „съвършените” богомили бил много строг, ето защо само малцина избраници образували тоя клас. Те трябвало да се откажат от всички земни блага, от тая „ръжда на душата”. Имотът на богомилите бил два вида : църковен и частен. Църковният се придобивал от дарове
29. [Mauro Orbini, стр. 353, за Босна : Patarini heretici, de'quali un altra sorte era in Bosnia, chiamati Manichei. Questi (secondo che riferiscono il Volaterrano et in Sabellico) habitavano ne’monasteri, posti nelle valli, е altri luoghi rimoti; one le matrone, che di qualche infermità guarrivano, solevano andare come per voto à servire un certo tempo prefisso. Et cosi stavano con detti monaci, ò per dir meglio heretici. II che durò fin à l’anno 1520. L'abbate, ch'era in questi monasteri, chiamavano DED et il Priore STROINIK. Il sacerdote quando entrava nella chiesa pigliando in mano un pane е voltatosi al popolo, diceva al alta voce : lo beneditò е il popolo gli rispondeva, beneditelo; poi soggiungendo diceva, lo spezzarò, et il popolo rispondeva spezzatilo. Et fatto ciò con quello communi-cava il popolo. — Crusius, Turcograecia, стр. 60, за Босна, haeretici Manichaei, 2 принципа, манастирите in abditis montium, жени понякога в тях. Цитира Math. Palmeria. — Успоредици на богомилското учение : Die Drusen des Libanon zerfallen in Wissende und Unwissende, Eingeweihte und Nichteingeweihte. Die Wissenden tragen eine weisse Turbanbinde, trinken keinen Wein, rauchen nicht, fluchen und lügen nicht. E. Littmann, Neuarabische Volkspoesie, Abh. d. kgl. Gesellsch. in Göttingen, phil.-hist., CL, NF, V, 3, 1902, стр. 153.]
209
или завещания; от неговите доходи давали помощи на бедните и болните едноверци, след това на мисионерите.Частният имот бил плод на трудолюбие и пестеливост; затова ги хвалели и друговерците. Те работели дори и в празнични дни. Просяците презирали [30] и се задоволявали само с необходимото за едно просто живеене.
На „съвършените” се забранявало да стъпват в брак; бракът у тях се оприличавал на блудство. Месо не можели да употребяват, защото е сътворено от сатаната, а също тъй сирене, яйца и друга животинска храна. Да се убие човек или каквото и да е животно те смятали за голяма простъпка; позволявало се само да се убиват змиите като дяволски животни. Затова именно те отхвърляли войната и смъртното наказание.
На „съвършените” богомили се забранявало да говорят с неверник, освен ако се касае за обръщането му в богомилство. Да лъжат и да крият истината смятало се за тежък грях, а клетвата и показанието пред съда те отхвърляли.
Животът на такъв „съвършен” приличал на живота на един пустинник : той се отказвал от света и неговите удоволствия, живеел в бедност, задоволявал само най-необходимите си нужди, скъсвал всички семейни връзки, също и всички приятелски отношения към друговерците, избягвал както съда, тъй и бойното поле. Храната им се състояла от произведенията на растителното царство и риби, приготвени с растително масло; кравешко масло и сало им били забранени. Богомилите не трябвало да пият вино; ала бошняците, италианците и французите не спазвали това правило.
Облеклото на „съвършените” било черно, понякога подобно на дълго монашеско расо. Те избягвали народните празненства, а също тъй и сватбите, кръщенките и никога не посещавали гостилници. Забранено им било да се предават на гняв и много да говорят; у дома си те се занимавали с четене на Библията или на фантастични апокрифи. С една дума, начинът на живота им бил суров, чисто монашески. [31]
Българските богомили се молели четири пъти денем и толкова пъти нощем; гръцките — седем пъти денем и пет пъти нощем. Когато минавали през някой мост и когато пристигали в някое село, те имали навик да четат молитви. По тоя тих и мрачен шепот човек лесно могъл да ги отличи от другите хора. Празнични дни у тях нямало. Те разчупвали хляба, но само в памет на Спасителя. Крайно много се изнурявали от пост. [32]
„Съвършените” християнки имали същите задължения, както и мъжете. Обличали се в черно, занимавали се с ръкоделие, с възпитаване на деца, с приглеждане на сиромаси и болни.
Такъв бил животът на „съвършените”. Само малцина достигали тая степен; за това се изисквала извънредна самоотверженост. Ето защо дори при най-високия разцвет на богомилството, в началото на ХIII в.,
30. [„Нищих презирали — бедните (просяците) презирали — ?, точност на превода?]
31. Рачки (Rad, X), стр. 208, 214.
32. В Италия „съвършените” носели под горното си облекло вълнен пояс, а жените „cordulam cinctam ad carnem nudam subtus mamillas” (Reinerus).
210
такива се наброявали не повече от 4000 души между стотини хиляди богомили. Вярващите им отдавали голяма почит; при среща с тях им се кланяли и снемали шапки. Тяхната благословия се ценяла високо. Когато някой „съвършен” пътувал, навред го приемали радушно и го угощавали.
Простите вярващи живеели тъй, както другите хора. На тях не се забранявало да встъпват в брак, ала с условие „жената да бъде добра и вярна” и със запазване право да се разделят с нея, когато намерят за добре (в Босна) [33]. Можем да си представим каква разпуснатост се явила като следица от такова положение.
Простият вярващ вземал участие във военни действия; пример за това ние виждаме у босненското, ломбардското и французкото дворянство. Той можел да си създава богатство, да не се отказва от всякакви наслади и да се облича, както другите хора. Но на смъртния си одър всички се приемали в класа на „съвършените” чрез една церемония, наречена на Запад la convenensa.
В задгробния живот богомилите признавали само небе и ад, без чистилище. За покойниците не се молели; умрелият без конвененса отивал в ада, дето се намирали всички неверници и ония, които живели преди Христос. Те не признавали възкресение на тялото, понеже всичко веществено се смятало за грешно и сатанинско.
Козма укорява богомилите за тяхното лицемерие и тщеславие. За гръцките богомили четем, че те се превъзнасяли със своето въздържание, ала поканени, „ядели и пиели като слонове”. Има известия, наистина основани само на предания, че техните събрания се превръщали в оргии. Съществуват малко секти, за които по същия начин да не са се отзовавали техните врагове; какви басни били пуснати в ход от римския народ за първите християни. Частни случаи на разпуснатост са доказани само у савойските и българските богомили през XIV в.
Това мрачно, отхвърлящо чувствеността учение завладяло сърцата на славянския народ на Балканския полуостров и се задържало там с повече или по-малко щастие до идването на турците. В средните векове, в онова време, когато религиозните въпроси стояли на пръв план, у южните славяни към борбата за самостойност на народните православни църкви и към борбата за уния на източната и западната църква се присъединила още вътрешната борба на християнството против източното богомилство. Народът се разделил на две партии. Първата се опирала на държавната и църковната власт, на силното болярство и духовенство; другата била силна със своята численост и непреодолимо постоянство. В Босна богомилството тържествувало в непрекъсната борба с Маджарско и папата. Който знае разрушителните последици на това учение, лесно ще разбере бързите успехи, които предали на османците през XIV и XV в. владичеството над полуострова.
33. Папа Григорий XI писал в 1373 г. : „cum Bosnenses uxores accipiant cum condicione : si eris bona et intentione dimmittendi, quando sibi videbitur” (ръкопис на Югослав. академия), срв. Theiner, Mon. Slav. merid., I, стр. 389. Rački, Rad, VIII, стр. 149; X, стр. 218.