ГЛАВА VIII. Цар Симеон
Характерът на цар Симеон (888—927 г.). —Войните на Симеон с византийците и неговите кроежи за Цариград. — Царската титла и патриархатът. — Сръбски и хърватски отношения. — Най-голям обем на българската държава
След покръстването на княз Михаил-Борис взаимните отношения между Византия и България много се изменили [?]. Вместо предишните непрекъснати войни настъпил на Балканския полуостров продължителен мир, който бил своевременен и за двете страни. Император Василий Македонец (867—886 г.) в своето 20-годишно управление, необезпокоено от ни една война с българите, могъл да се грижи за заякчаването на своята отпаднала държава, а княз Борис работил неуморно над държавната уредба на своя новопокръстен народ. Един съвременник, патриарх Николай Мистик, нарича тоя период най-щастливо време в цялата история на взаимните отношения между тия две съседни държави. [1]
Василий умрял в 886 г., а Борис почти в същото време се отрекъл от престола. В двете държави се възцарили нови повелители — в България Симеон, във Византия Лъв Философ.
1. За Симеоновия век са писали Шафарик, С. Н. Палаузов (Век болгарского царя Симеона, СПб, 1852), Хилфердинг и при случай Хопф, Рамбо (L'empire grec au dixième siécle,Paris, 1870), Папаригопуло (Ἰστορία τοῦ ελληνικοῦ ἔϑνους, 1871,IV). Всички тия трудове надмина М. Дринов с най-новото си съчинение : „Южные славяне и Византия в X веке”, Москва, 1876 (Чтения импер. общ. истории и древностей российских, 1875, III), а именно с това, че се е ползувал от един извор, който, макар и да е бил напечатан 33 години по-рано, ала е останал току-речи неизвестен на историците. Едничък само В. И. Григорович се е ползувал отчасти от него в статията си „Как выражались отношения Константинопольской церкви к окрестным народам и преимущественно к Болгарам в начале X столетия”, Одесса, 1866. Това са писмата на византийския патриарх Николай Мистик, 30 от които се отнасят за работите в България; много са писани до самия Симеон. Те били издадени от Angelo Mai в Specilegium romanum, Romae, 1844, и оттам са препечатани в т. CXI на Patrologia, Cursus completus, ed. Migne. [Hergenröther, III, стр. 690, бел. 33 за хронологията на писмата на патр. Николай до Симеон, които са 29, ер. 3—31, „ziemlich als der Zeitfolge nach geordnet”, ep. 14—920 r., ep. 30 — nov. 923 r., ep. 28 около 923 г. Пак там, стр. 691, бел. 37, няколко писма (ер. 28) се привеждат у Бароний (ad а. 917 и т. н.). Ер. 77 е до папата. Ер. 54 (вж. 77) е до протоспатария в Бецевент (вж. 84).]
180
Симеон, третият син на Борис, който в това време бил 25-годишен момък, [2] никак не отстъпвал по ученост на своите противници, философа Лъв и неговия приемник Константин Багренородни. Още момче на около 8 години, той бил изпратен да се учи в Цариград и прекарал там своята младост, както се вижда, в знаменитата тогава Магнаурска школа, от която излязъл някога Константин Философ, славянският апостол. Лиутпранд, който пристигнал в Цариград в качеството на германски пратеник, много години след смъртта на Симеон пише, че Симеон още като момче изучавал във Византия съчиненията на Демостен и Аристотел, та поради това неговите съотечественици го наричали полугрък. [3] Това свидетелство потвърждава също и патриарх Николай Мистик, който познавал лично Симеон. Той пише през 923 г. на българския цар : „Зная, че и ти любознателно препрочитваш книгите на древните.” На друго място той казва, че Симеон се отличавал „с несравнено благородство на душата, със здрав разсъдък, по ум нямал равен на себе си, мразел злото, отвращавал се от несправедливостта, бил украсен с всички добродетели”. И животът му „малко се различавал от живота на пустинниците.” [4] Ала тая
2. През 923 г. Симеон бил близо на 60 години. Писмо на патр. Николай № 29, у Migne, стр. 181—185. [Симеон следователно е роден около 863 г., а вече в 868 г. в Чивидалското евангелие се споменава той и неговият по-малък брат Яков.]
3. Liutprandi Antapodosis, III, стр. 29 (Pertz, Monum. Script., III, стр. 309). Hunc etenim Simeomm emiargum [полудив]. Id est semigraecum esse aiebant, eo quod а puericia Byzantii Demostenis rhetoricam Aristotelisque silogismos dedicerit [следователно дан. Trivium? — Nota bene. Да се съберат всички бележки за България у Liutprand : Simeon fortis bellator, cristianus, sed vicinis Graecis valde inimicus, Antap., I, 5 atque. — Българите са много близки на гърците : „Bulgarios nimium sibi vicinos”, Antap., I, стр. 11. Същата мисъл се среща у Паисий : България е най-близко до Цариград. Заедно с Liutprand срв. Лъв Дякон,VI, 7 : Симеон ἀνὴρ τολμητίας καὶ ϑερμουργὸς τὰ πολεμικὰ. За похода на Лъв, Фока и т. н. — За Симеон обширно пише някой българин в „Библиотека св. Климент”, 1888, I, стр. 106—132. — ЖМНПр, 1885 март, стр. 54, за археологическия събор в Одеса през 1884 г. Успенски за Ватиканския ръкопис, гдето намираме слово, произнесено в София за мир с България. По полетата на ръкописа има бележки за Симеон, Роман Лакапин и т. н. Успенски мисли, че руският Владимир е Давиловият син, Протей—Святослав, Мойсей—Цимисхий, и отнася словото към покръстването на русите. — В Известия Имп. Акад. Наук, V, 3, 1896 г. октомври, 188 стр., има съобщение на Археологическия институт в Цариград и за пътуването в Атон. „Βίο καὶ πολιτεία καὶ μερικὴ Θαυμάτων διήγησις τῆς ἁοιδίμου καὶ μακαρίας Μαριας τῆς νέου (Лавра, ръкоп. К 81). „Важные даннью для войн болгаро-византийских при Симеоне”.]
4. Писма на Николай, 22, 23, 26. [За влиянието на Аристотеловата политика върху Симеон пише Зигел в рецензията на Флорински, Пам. закон. Душана, отд. отпеч., стр. 50. Epist. Nic. Mystici part. de Symeone. № 3 : ϑεοϕιλὴς ἀνήρ.— № 5 : ὁ ϕρόνιμος, ὁ συνετώτατος, ὁ χριστιανεκώτατος, (Migne, стр. 49) хвали Симеоновите грижи за подобрение на държавата, образец на владетел. — № 8:
181
строгост на нравите никак не била плод на аскетични теории, ами основно условие на голяма умствена и държавническа дейност, чрез която според думите на Мистик той довел българската народност „до върха на славата”. [5] Тоя кротък и учен управник лично началствувал в големите сражения и дори сам вземал участие в боя.
Симеон почнал да управлява малко преди 888 г. В самото начало мирът, който съществувал, бил нарушен. Император Лъв, чийто живот забележително се отклонявал от правилата, които проповядвал и които му създали прякора „философ” — човек, който се управлявал от жени и любимци, сам дал повод за тая война. Той дал на откуп приходите от българските мита на двама търговци от Атика, Ставраки и Козма, които с цел да скрият от контрол своите надземания пренесли с помощта на могъщия евнух Мусик българското тържище от Цариград в Солун. Тая произволна постъпка вредяла много на търговските интереси на България. Тогава българската държава била място за склад на сурови произведения, които се събирали там от Германия, Горна Моравия, Русия и понтийските страни за размяна с гръцките манифактурни стоки и с произведенията на Азия и Африка. Старият римски път, който преминавал през центъра на България, тогава се наричал просто „път моравски”, понеже служил за посредничество между континенталната търговия на Цариград и оная на Велика Моравия и целия Запад. Българските кервани оживявали тържищата на Солун и Цариград. [6]
Роман Лакапин Δελτίον, II, стр. 43, за Симеон : κρεῶν μὲν
ἀπεχόμενος, обаче наяжда се с братско месо — войните. — В Известия отд.
русского языка и словестности Имп. Ак. Наук, 1897, стр. 359, А. И. Яцимирски
съобщава приписка из влахо-български ръкопис от XVII столетие (постни слова)
от Бесарабия : „а се многы царїе мѫдри бѣшѫ и книгы многы исписашы. Соломωнь
прѣмѫдръ бѣ паче въсѣх человѣкъ въ Іероусалимѣ живоущих. . . а Симеωн царь
блъгарски исписа мнωгы книгы и
ко Давидъ царь на
златны строуны играаше и книги паче въссег(о) любѣаше”. Милетич, Български
преглед, 1897, октомври, 159.]
5. За тая година вж. Дринов, Южные Славяне, стр. 5, бел. 20.
6. За старобългарската търговия срв. Първоначалната летопись, гл. 34. Rambaud, цит. съч., стр. 328. Дринов, цит. съч., стр. 6. „Пѫть моравскый” в житието на св. Методий, изд. на Миклошич, гл. V; вж. Heerstrasse, стр. 75. [Respice (ἡ εἰς τὴν Μωραβίαν ὁδός? — Известията на летописците (за прекъсването на мира между България и Византия) са неясни. Логотет = Cont. Georgii monachi:
Nota bene Ставракий и инак се споменава. — Според по-новите изследвания, наемателите на митото, за да укрият надвземванията, пренесли българското тържище („the dépôt of Bulg.commerce”, Finlay) от Цариград в Солун. Според Heyd, 1, стр. 91, за да принудят българските търговци да се пренесат от Цариград в Солун. — Nota bene за търговията в договорите на Кормисош в 716 г., срв. руските договори. При Солун у Камениат. — Диалогът Timarion от XII в. за Солунския пазар, ed. Hase
182
Симеон поискал от Лъв да отстрани споменатите злоупотребления, ала на неговото послание не било обърнато внимание. Така избухнала войната, любопитна по своята необикновена за ония времена причина и важна по своите последици.
В самото начало византийците били напълно разбити в Тракия. Тогава Лъв се решил чрез големи подаръци да склони за съюз маджарите, чиято орда от 885 г. се намирала отвъд Дунав в днешна Бесарабия и Молдава.
Маджарите (Τοῦρκοι у византийците), чергарски народ, който дошъл на Дон откъм степите зад Волга, тогава се присъединили към хазарите. Ала наскоро, уморени от хазарското владичество, те се преселили в страната Ателкуз, именно в древния „ъгъл” (вж. стр. 145) на Днестър, Прут и Серет, при което станали най-близки съседи на българите. Те имали нисък ръст, мургаво лице, дълбоко хлътнали очи и бръсната глава само с три плитки коса. От детинство те били неразделни от своите коне. Скотовъдството, звероловството и риболовство им доставяли средства за прехрана, а кожите на разни степни животни — облекло. Със своите стада и шатри те преминавали от място на място. В битките никога не се сражавали на редове, а в разсипан строй, при което обсипвали неприятеля с град стрели и след това бърже избягвали; ала преди неприятелят да се опомни след мнимата си победа, те отново го връхлитали на своите неуморими коне, като някой гръмоносен облак. Пленените безпощадно избивали, за да имат на небето прислуга от твърде много роби — убити неприятели. [7]
Not. et extr., след това Elissen, Analekten zu mittelgr. und neugriech. Lit., IV, I, 46 f., 98 f., Tafel, De Thess., стр. 227—230, Heyd, стр. 270. — Zonaras, ed. Teubner, 1, XVI, cap. XII:
Местопроизходът на двамата гръцки търговци от „Атика”— Ἑλλαδικοί, „Attica” само в латинския превод. Cont. Theoph. Същите имена се срещат и другаде из Елада.]
7. За староунгарския начин на живеене вж. Йос. и Херм. Иречек : Öster. Geschichte, 500—1000, Wien, 1865, стр. 213—222. [Унгарци : Първият спомен за унгарците срещаме у Hinkmar (поч. в 882) в 862 г. Ungri, вж. Rösler, Rom. Studien, стр. 150, бележката. Kuun, Relat. Hung. cum oriente, I, стр. 18 Οὖγγρος, Agrin, Ungri ex Un-ugor. Cf. Onuigor Abdulghazi im Uigurischen, diversi (15) а Unnuguris Hunorum. — Th. Simocatta, VII.
8. Ogor — Avari et Chuni. — Zemarchus за угурите nota bene Kuun, I, стр. 68. De nomine Magyar, Μεγέρη apud Const. Porphyr., Mogor etc. Kuun, пос.съч., стр. 18. Пак там, стр. 22, за дългото им живеене в азиатското царство на хуните (Hiong-nu), на белите хуни у Procopius, Bell. Pers., I, 3, думи зендски и персийски (nota bene), монголски. Зендски за метали, Старо почитане на огъня (23). От монголски е harang „campana — (монг. kharanga), szán „traha” (монг. čana) според Вамбери. Според Вамбери унгарски е по-близо до уйгурски, алтайски, киргизки, отколкото със западнотурски (25). Те са били дълго време в съседство с остяците. В най-старите унгарски хроники има спомени : Togata река — остяшки Tangat за р. Irtiš. Itil означава ту Дон, ту Днестър, Kuun, стр. 41. Същият обширно се разпростира върху унгарските мисионери в XIII в. в земите оттатък Волга и т. н. Сходства с вогулски и остяшки. — Kuun, I, стр. 72, говори за башкирите у арабския писател Якут (поч. в 1249 г.), които са били подвластни на унгарските крале; същият ги намерил в град Халеб, дошли от страна, която се на мирала зад Цариград между франките и се наричала Хункар, били мюсюлмани. Стр. 73, били мохамедански българи, — Преселението на унгарците в IX в. у Kuun, I, стр. 77, е описано подробно. Според Const. Porphyrog. узите с хазарите наблягали върху печенегите, а тези — върху унгарците. Nota bene Kuun, стр. 78, за ранната унгарска история преди VIII в.]
183
Лъв пише сам в своята „Тактика”, че тоя народ „му бил изпратен от небето, че ги е въоръжил божественият промисъл за спасение на империята”. Преминаването през Дунав маджарите извършили при помощта на византийския флот. Веригите и дебелите въжета, с които българите заградили реката, били разкъсани от византийските моряци за учудване на маджарите. След три сражения Симеон трябвало да се затвори в Дръстър (Силистра), подир това в Мундрага (неизвестно място), докато неприятелят опустошавал държавата му чак до Преслав. Наскоро обаче Симеон се съединил с печенегите, [8] които скитали в степите на Долния Днепър и били враждебно разположени към маджарите, и с тях в 892 г. нападнал на Ателкуз, именно тогава, когато повикани на помощ от крал Арнулф против Светополк, маджарите опустошавали Моравия и Панония. Техните семейства, като останали в Бесарабия под слабо прикритие, били отчасти изтребени, отчасти взети в плен.
След унищожаването на маджарската орда Симеон се обърнал с всички сили против византийците, разбил ги при Българофигон на цариградския път (днес Бабаески, между Хафса и Люлебургас) и ги принудил да сключат мир (893 г.). [9] От писмата на Мистик се вижда, че византийците тогава трябвало да се задължат да плащат ежегоден данък, който изпращали в гр. Девелт и го предавали там на български чиновници. [10]
8. [Печенегите, бисените : Според Kuun, Codex cumanicus, стр. XXXIV, в 894 или 899 г. те били изпъдени от отечеството си от узите и хазарите, та ударили contra Hungaros in Lebedia. Сливането на узите с печенегите според Const. Porphyr. У същия се срещат 3 печенежки племена. Jabdiertin (erdem унгарски, манджурски и монголски virtus, ars). Печенежките градища на Днестър се наричали отчасти kat, което in dialecto chvarismica moenia significat, Zeitschrift d. (Deutsch.) Morgendländ. Gesellschaft, 29, стр. 558. В Унгарска Кумания има град Perkat = birkat, unum murum. Към историята на печенегите и куманите вж. Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 76, 85; стр. 374 Howorth über die Petschenegen, стр. 378 техните дълги бради. Срв. Vambéry, Schrift über den Ursprung der Magyaren, цитирано у него.]
9. [Katakalon по времето на Лъв VI войвода срещу българите, за него вж. Hergenröther, II, стр. 312. Nota bene — по-добре е да се сравнят подробностите у Логотет (Cont. Georgii mon.) и Const. Porphyrog.]
10. За тая война вж. византийците : Георги Монах, Лъв Граматик, Симеон Логотет, Константин Багренородни, Кедрин, Зонара. Палаузов, стр. 40; Гилфердинг, I, стр. 86; Папаригопуло; статията на унгарския историк Szabó (Сабо) в хърватски превод в Arkiv za povjestnicu jugoslavensku, IX; Дринов, стр. 6—8. За местоположението на Българофигон вж. Heerstrasse, стр. 100. За мира — 6-о писмо на патр. Николай. [Българо-византийската война в 896 г. Annales quos scripsit Abu Djafar Mohammed ibn Djarir Al-Tabari, ed. M. Göje, IV, 3 Serie, от Хиджра 283 r., Sakälib срещу ромеите, стигнали дори до Цариград, вече християни, византийският император въоръжил пленените мюсюлмани, победил, ала след това разоръжил мюсюлманите. Авторът бил съвременник, в Багдад. Вж. Krug, Krit. Versuch zur Aufklärung der russ. Chronologie, Petersburg, 1810, стр. 27—28, познавал го от Barhebraia (syr. ed. Bruno и Kirsch, 1789, Leipzig, стр. 125), там Симеон, началник на българите и славяните, натиск върху главния град, прокоп от Влахерна до Златна врата. Срв. и Ibn-al-Atir, Chronicon, ed. Tornberg, Lugd. Bat., 1865, VII, стр. 331. Annales Fuld., Pertz, MSS, I, стр. 411, приятелството на гърците с аварите (унгарците), войната с българите в 896 г. Dr. Abicht в Аrchiv f. slav. Phil., 1893, излязло в XVII, 477 f.]
184
Подир това настанал 20-годишен мир, от който Симеон се възползувал да премахне вредата, причинена от маджарската и гръцката война. Както изглежда, през това време Симеон умишлено избягвал всякакво сблъскване с византийците. Достатъчно основание за тая политика било заселването на маджарите във вътрешността на Европа. Именно след унищожаването на техните жилища в понтийската степ, маджарите потеглили на запад и се разположили в равнината между Дунав и Тиса, с която малко преди това се запознали. Оттам най-напред разрушили великоморавската държава (около 907 г.), която при синовете на Светополк (поч. 894 г.) бърже се разпаднала. Скоро след това те се появили в Италия и в своите грабителски нападения през цяла Германия достигнали до бреговете на Атлантическия океан. В продължение на половин век техните орди били страшилище за Европа. Славянското население от Панония бягало масово в съседните страни, в Чехия, Хърватско и България, [11] тук именно най-първо в местността покрай Южна Морава, в околностите на градовете Белград и Браничево, които били български през това време; по-голямата част обаче си останала на мястото, покорила се и се сляла с новите владетели, чийто език и до ден днешен е изпълнен със славянски думи. [12]
През тоя 20-годишен мирен период старославянската литература, от която Симеон толкова много се интересувал, могла без пречки да се развива. Епископ Константин, Йоан Екзарх, монахът Храбър и други писатели в продължение само на половин век я издигнали до такъв разцвет, че тя в църковната сфера не оставала далеч от латинската и гръцката съвременна литература [!?]. Съвременниците на Симеон го сравнявали с египетския цар Птолемей. Ала насоката на неговата наука и родът на не-
11. Const. Porphyrog., De admin. imperio, cap. 41. [Nicol., epist. 6 : (Migne, стр. 58) клетва, че от българите нищо лошо,
Hergenröther, Photius, I, стр. 538, n. 78 : Nicol., epist. 9 ad Sym. Bulgar. изпратил игумена на Олимпийските аскети при Симеон, който по-рано проповядвал на аланите. Може би да е Евтимий, който (epist. 135) бил изпратен като мисионер при аланите преди архиепископа Петър Алански. — Масуди за нахлуванията на унгарците в славянските и византийските земи дори до границите Hispaniae, Galliae et Galiciae : Kuun, Relat. Hung., I, стр. 74. — Хрис. Лопарев, Чудото на св. Георги с българина, Библиогр. общ., бр. 100, СПб, 1894, 24 стр. Българинът Георги участвувал във войните на Симеон против унгарците, помощта на св. Георги във войната и при болестта на жена му, станал след това калугер в манастира „Мира” в Мала Азия (Thessal. ?). Две руски преработки (ръкоп. XIV ст. и сл.), отпечатани са текстовете. Никакви българизми. Гръцкият оригинал от X в.? Byzant. Zeitschrift, IV, стр. 199.]
12. Вж. Miklosich, Die slavischen Elemente im Magyarischen, Wien, 1871 (Denkschr. der phil-hist. Classe der Wiener Akad. XIX). [Nota bene : моят баща писа в Časopis čes. musea за различния произход на славянските елементи в унгарския — български, чешки, словашки форми. Върху това вж. и Asbóth (1895).]
185
говото образование били чужди за българите и не могли да оживят сърцето или въображението на народа. Времето на Симеон е златна епоха на българската литература, но е лишено съвсем от поезия. От това време византинизмът наченал да се въдворява у славяните; българите го предали на сърбите и русите. [13]
Едновременно различни ереси се появили в България. Това става ясно преди всичко от обстоятелството, че епископ Константин вече по желанието на княз Симеон сам превел съчиненията на Атанасий Александрийски против арианите. Също тъй в едно съчинение на Йоан Екзарх се говори не само за езичници славяни, но и за манихеи, ако само това не е по-сетнешна прибавка. Че през това време християнството в България още не било извън всяка опасност, става ясно от думите на Константин, който в една проповед (894 г.) казва : „тѣмъ же мм молимся ему (богу) да прозрімъ душевныма очима, творити заповѣди его и славити его боголѣпьно, не боящеся царя, не стыдящеся князь, не срамляющеся вельможъ, нъ аще и гонеше настоитъ, аще мукы прѣдлежять, аще нужда належить, не боятися ни отлучитися от любъве его, нъ съ дръзновеніемъ проповѣдати и молитися ему” („също ние му се молим (на бога) да прогледаме с душевни очи, та да изпълняваме неговите заповеди и да го славим боголепно, без да се боим от царя, без да се свеним от князете, без да се срамуваме от велможите, но ако и гонение да настъпи, ако и мъки да предстоят, ако и нужда да налегне, да не се боим, ни да се отлъчваме от неговата любов, но смело да проповядваме и да му се молим”). [14]
Столицата на Симеон се намирала във Великия Преслав, в една прекрасна планинска местност над Голяма Камчия, която тече от Балканите, на разстояние 4 часа западно от Шумен (вж. стр. 42); днес там е с. Преслава (тур. Ески Стамбул) с 200 български и 100 турски къщи, заобиколени с много развалини. В увода към своя „Шестоднев” Йоан Екзарх описва впечатлението, което Преслав през най-доброто си време произвеждал на чужденеца : „Ако той пристигне отдалеч и стъпи в преддверието на княжеския двор, ще се учуди и като доближи вратата, ще разпитва с любопитство. А когато влезе вътре, ще види от двете страни сгради, украсени с камъни и пъстро окичени с дърво. Когато отиде по-нататък в двора, ще види високи палати и черкви с безбройни камъни, дърво и живопис, украсени отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, така че той не знае с какво да ги сравни, понеже в своята страна никога не е виждал подобно нещо, а само бедни колиби. Той ще бъде прехласнат от учудване. Но ако той също случайно види княза, който стои в обшито с бисер облекло, с наниз от жълтици на шията (гривна цѧтава), с гривни на ръцете [?],
13. Jagić, Historija književnosti naroda hrvatskoga i srbskoga, I, Zagreb, 1867, стр. 67 (руски превод от Петровски, Казань, 1871). [Българите предали на сърбите и русите византинизма — nota bene hist. — Успенски издаде (неиздадено) черковно слово върху българо-византийските отношения в първата половина на X в. Летопись истор.-фил. общества в Одессе, IV, Виз., отд. 2,1894. Byz. Zeitschrift, IV, стр. 235, 615—616. — Да се допълни.]
14. Горский и Невоструев, II, 2, стр. 427.
186
опасан с пурпурен пояс със златен меч и как от двете му страни седят неговите боляри със златни нанизи, пояси и гривни, и ако някой го попита, когато се завърне в отечеството си : „какво видя там?”, той ще отговори; „аз не зная как да ви разкажа за всичко това; само вашите собствени очи биха били в състояние да обгърнат тоя разкош”. [15] Днес, разбира се, от всичкото това величие не е останало нищо освен само няколко камъка. През 1585 г. французкият учен Яков Бонгар, който минавал с пратеничество през Букурещ за Цариград, виждал тук дълги стени от бял камък. [16] Турският географ Хаджи Калфа (поч. 1658 г.) описва едни големи развалини, които в негово време се виждали в околностите на Шумен. Там се намирала една голяма и широка стена от времето на „неверните”, която обхващала по-голямо пространство, отколкото е мястото, заемано от Цариград, така че много полета и планини влизали в нея : жителите вземали оттам четириъгълни издялани камъни за своите постройки. [17] Ние можем да очакваме от Ф. Каниц едно описание на преславските останки в днешния им вид.
На 11 май 912 г. Лъв Философ умрял и оставил седемгодишния си син, Константин VII Багренородни. Настойникът и чичото на Константин, Александър, човек, предаден на пиянство, като бил в нетрезво състояние, оскърбил пратениците на Симеон, които отишли там с предложение да се поднови мирният договор. Макар че Александър умрял след 14 месеца и на негово място стъпили нови настойници начело с патриарх Николай Мистик, ала Симеон, вече втори път оскърбен от византийците, не искал повече да се смекчи.
Обстоятелствата били твърде благоприятни за едно нападение на грохналата Византийска империя. На престола седяло дете, което мнозина не признавали, понеже за неговата законност се водела ожесточена борба между николаити и евтимисти. Едната партия признала четвъртия брак на императора, благословен от патриарх Евтимий; другата, начело на която стоял Николай Мистик, обявила тоя брак за недействителен, с което лепнала неизлечимо петно на „роденото в порфира” момче, което освен това се родило още преди брака. През 907 г., т. е. още приживе на император Лъв, евтимистите свалили патриарх Николай и го изпратили на тежко заточение. Затова пък през 912 г., когато Николай отново бил възвърнат на своята катедра, неговите привърженици в заседанието на синода се нахвърлили върху Евтимий и според думите на летописеца „му изскубали честната брада”.
Имало слухове, че Симеон искал да заеме византийския престол. Патриарх Николай му изпратил писмо, писано „не с мастило, а със сълзи”, обещавал му да поднови ежегодния данък, но го заплашвал с отлъчване от църквата, ако българите биха поискали нещо повече. Симеон му
15. Miklosich, Chrestomathia palaeoslovenica, Vindobonae, 1854, стр. 83.
16. Дневникът на Бонгар у Herm. Hagen, Jakob Bongarsius, Bern, 1874, стр. 72; срв. Heerstrasse elc, стр. 149. Че Преслав не съвпадал с древния Марцианопол, вж. пак там, стр. 146, бел. 21.
17. Hadži Chalfa, Rumeli und Bosna, übers. v. Hammer, Wien, 1812, стр. 35.
187
изпратил доста подигравателен отговор. През август 913 г., около три месеца след смъртта на Александър, [18] той се явил със силна войска пред Цариград и съвсем заобиколил града откъм суша; неговите войски се разположили от Влахерна до Златните врата и от Златния рог до морето. Като обградил града, той изпратил на младия император писмо, което било радостно прието от управниците, които дотогова били в пълно неведение относно неговите намерения. Те излезли начело с патриарха, ката взели със себе си и младия император, до Влахернските врата, срещнали тук двамата Симеонови синове, Михаил и Петър, и се завърнали с тях в-палатите, дето им било дадено блестящо угощение.След това патриарх Николай имал свиждане пред града със самия Симеон и водил с него преговори за мир. Дошли до съгласие относно брака на Константин Багренородни с дъщерята на Симеон. [19] По такъв начин българският княз се надявал, че ще управлява в Цариград чрез своя зет, който бил самичък, нямал ни братя, ни сестри и бил последен от своя род. Затова Симеон обещал на патриарха пълен мир и искрено приятелство и уверявал, че ще се унищожат всички спорове, всички поводи за съблазън и с божия помощ между гърците и българите ще се утвърди наистина траен мир, какъвто досега не е бивал и какъвто не са познавали предишните поколения. Симеон и неговите синове били удостоени от византийците с „безбройни и огромни” подаръци. Бракът поради младостта на императора бил отстрочен за по-късно време и Симеон след тая щастлива демонстрация под стените на босфорския град се завърнал победоносно у дома. [20]
Но тоя небивал мир скоро свършил. Още на следната година майката на Константин Зоя, отстранена от палата още от Александър, успяла да вземе управлението в свои ръце (914 г.). Тя веднага отстранила патриарх Николай от настойничеството и унищожила брачния договор със Симеон.
Симеон почнал да се готви за война в грамадни размери. Войната наченала през есента на 914 г. Българите не предприели веднага нападение на Цариград, ами пристъпили към покоряване на големите византийски провинции на полуострова — одринска, солунска и драчка. Докато една част от войската действувала против Солун и Драч, Симеон сам взел Одрин през септември 914 г. и го държал известно време. [21] Византийците
18. [Nota bene за датата на смъртта на Александър?]
19. [Elmacinus. Nikolaos, epist. 16.]
20. Писмата на Николай Мистик (5, 8 и 16) обясняват цялата тази работа, която дотогава не се разбираше добре, вж. Дринов, стр. 11—14. По тия писма може да се съди доколко Продължителят на Теофан (ed. Bonn., стр. 385) се отдалечава от истината, когато разказва, че Симеон, като се приближил до Цариград и видял градските стени и бастиони с поставени на тях машини (та нали те му били отдавна познати!), толкова се уплашил, че побързал да се помири с гърците. [Eutychius Alex. (поч. в 934?) у Migne, стр. 1151, пише, че „rex Bulgarorum” искал сестрата на император Константин за своя син, което му било отказано и поради това избухнала войната. Същото повтаря Elmacinus (писател от XIII в.), превод Erpenii, Leyden, 1625, стр. 148. Константин обаче нямал нито сестри, нито братя.]
21. [За Одрин вж. Georgius Mon., ed. Bonn., стр. 880 (nota bene, ed. Muralt).]
188
побързали да сключат мир с арабите, събрали всички бойни сили в столицата и се мъчили, макар и напразно, да повдигнат сърбите, маджарите и печенегите на война против българите. Едва през 917 г. те почнали настъпателно действие и потеглили направо за Източна България. Лъв Фока началствувал над армията, а адмиралът арменец Роман Лакапин над флота. Направено било всичко възможно; най-добрите военачалници и стратезите (губернаторите) на всички теми се намирали в редовете на войската. Но на 20 август при рекичката Ахелой, [22] недалеч от Месемврия, в полите на Хем те претърпели страшно поражение. Симеон сам командувал българската войска и вземал в сражението такова живо участие, че под него бил убит бойният му кон.Още 70 години по-късно историкът Лъв Дякон виждал на бойното поле белите кости на падналите тук византийци. [23]
След това ужасно сблъскване Николай Мистик отново написал жаловито писмо до Симеон, молел го в името на християнството за мир и се простирал в несръчни изрази върху опита на византийците да нападнат България, който им излязъл толкова скъпо. Симеон прочел многоречивата византийска фразеология и отговорил просто : „Ти си оглупял.” [24] Войната не била прекъсната и византийците под началството на Лъв Фока били за втори път чувствително разбити при Катасирти пред самия Цариград. [25]
Тая втора несполука раздразнила народа в Цариград, който приписал цялото нещастие на неспособността на регентите. На 25 март 919 г. адмиралът Роман Лакапин завладял регентството; императрицата изпратил веднага в манастир и още след изтичането на един месец венчал Константин Багренородни за своята дъщеря. Още през същата година той се провъзгласил за съуправител и след непродължително време дал императорско звание и на своите трима синове.
С тоя обрат на работите на Симеон била завинаги отнета надеждата да бъде някога тъст на гръцкия император. От това време той наченал открито да се домогва до византийския престол. В писмата си до патриарсите бившият дотогава „княз” (ἄρχων) [26] български изисквал дори да бъде признат в Цариград за император на ромеите, заплащвайки, че иначе той няма да прекрати войната. Към това време се отнася приемането на титлата „цѣсарь бльгаромъ и гръкомъ”, с която се величаели всички повелители на българите до Иван Шишман III (1365—1393 г.). През времето на Симеон говорили цѣсаръ, от което по-сетне произлязло цьсарь и едва през последните средни векове станало днес всеобщо познатото царь; това име е латинското caesar и служело, разбира се, на славяните още в твърде ранна епоха за означаване на римските и по-късно на цариградските императори. Понеже според тогавашните понятия при импе-
22. [Боят при р. Ахелой — това е Анхиало, а не Acheloos, срв. Cesty po Bulharsku.]
23. Theophanis Cont., стр. 389; Leo Diacinus, стр. 123, 127; 31-во писмо на Николай.
24. 10-о писмо на същия.
25. За тоя бой вж. Дринов, стр. 18, бел. 64.
26. [Nota bene Const. Porphyr., за титлата Liutprand.]
189
ратора непременно трябвало да има патриарх, българското архиепископство било издигнато в патриархат. В списъка на българските царе, царици, патриарси и епископи, запазен заедно със Синодика на цар Борил (1211 г.) в един ръкопис от XV в., се четат имената на четирима преславски патриарси [27] от времето на Симеон и сина му Петър. Царска корона Симеон получил по всяка вероятност от Рим, от папата. [28]
Какви успехи постигали българите, може да се види от това, че през 919 г. една българска войска стояла при Дарданелския пролив с цел да заеме Лампаск на азиатския бряг и с това да завладее входа за Цариград. [29] Друга войска се явила в Тесалия, Фокида, Беотия и Атика. Гръцките жители от тамошните градове бягали в Пелопонес, в Евбея и на Цикладите тогава, когато пелопонеските славяни почнали да въстават против византийците с надежда, че българската държава ще се разшири до Тайгет и нос Матапан. [30]
При това затруднение Роман Лакапин заповядал чрез Мистик да се предложи брак на Симеон : или Симеоновата дъщеря да се омъжи за един от Романовите синове, или сам Симеон да се ожени за Романовата дъщеря. Такова предложение било отхвърлено от Симеон. Тогава патриархът му писал отново и му предложил голям данък и отстъпка на много страни, които вече и без това били под властта на Симеон. Симеон отговорил, че той не иска нищо невъзможно и никак не желае „патриархът да въз-
27. Раковский, Неколко речи о Асеню I и II, Белград, 1860, стр. 53. Научното достойнство на тая книга не е голямо; тя само за това заслужава внимание, че в нея са препечатани много паметници от други редки издания.
28. Цар Калоян пише в две послания до папа Инокентий III, че неговите предшественици Симеон, Петър и Самуил са получили от Римската църква „coronam imperii eorum et patriarchalem benedictionem”, Theiner, Mon. slav. merid., I, стр. 16, 28. Това случайно свидетелство (в папските архиви липсват грамоти от толкова стара епоха) се потвърждава от издирванията на Дринов (стр. 61). — [? —Симеон и Рим : В 891 г. папа е Формоза. Симеон „soll bei Formosus um die Verteilung der Königswürde und die Erhebung. seines Erzbischofs zum Patriarchen gebeten, Formosus ihm eine Krone ertheilt und dem Erzbischof von Achrida das Recht der Krönung und Salbung verliehen haben. Es kam, wie es scheint, ein Anschluss Bulgariens an Rom zu Stande, wozu vielleicht auch einige dahin geflüchtete Jünger des Methodius, der Überlieferung des Meisters getreu, beigetragen haben”. Hergenröther, II, стр. 694. Цитира Farlati, VIII, стр. 194, 199. Asseman. Kalend., III, стр. 154; V, стр. 171—174. — Epist. 28 (Hergenröther, III, стр. 692) за особената почит на Симеон към св. Петър и Павел. В текста няма нищо подобно! Nota bene : папа Йоан VIII в писмата си нарича Борис regem Bulgarorum, Rački, Doc, стр. 7, 9. Титлата на Симеон била гръцка царска титла, което се вижда от хрониките (как българската войска пред Цариград в 924 г. му викала на гръцки „многая лета” като на цар), от писмата на Николай (respice) и от Лъв Дякон, VII, стр. 7 (наричал се αὐτοκράτορ Ῥωμαίων).]
29. За важността на Лампсак вж. 95-о писмо на Николай.
30. Житие на св. Лука, Migne, CXI; Дринов, стр. 21. [За живота на св. Лука вж. у Migne след писмата на патриарх Николай. Фокида се нарича там Χρυσοῦ ἐπαρχία от днешното селище Хрисо под Парнас; κώμη Καστόριον там не е македонската Кастория (Hopf и Gregorovius, I, стр. 144), ами Кастри = Делфи. Пише за Симеон и Петър. Нахлуването на унгарците в Атика е станало по времето вече на Петър. За движението в Пелопонес не се споменава нищо, sed respice. Революцията на пелопонеските славяни във времето на Роман е станала тепърва към 940 г. — За св. Лука вж. и Gregorovius, Athen, I, стр. 145, гдето е посочена и литература.]
190
креси неговите убити българи”, ами предлага условия, които могат да бъдат приети : узурпаторът Роман Лакапин да бъде свален, а Симеон да бъде признат за гръцки император; „това иска бог”.
През 921 г. Симеон се намирал в непосредствена близост до столицата, при Селимврия и Хераклея. На следната 922 г. българите достигнали до Златния рог, разбили византийските телохранители и изгорили императорските летни дворци в Пиги пред градските врата. В същото време бил обсаден Одрин и през 923 г. бил принуден от глад да се предаде. Между това Симеон не преставал да се отнася твърде небрежно с императорите; често той никак не отговарял на техните писма и водел преписка понякога направо със сената, като изисквал тържествено влизане в Цариград и отстъпване на всички византийски земи в Европа. Понеже му липсвал флот за обсада на Цариград, той влязъл в преговори с халифа на африканските араби Фатлум за задружно нападение на Цариград. [31]
Към това време се отнася също и помирението между Рим и Византия — явление, което, ако и да е незначително наглед, обаче имало голямо влияние върху българо-гръцката война. Когато папа Сергий III (904—911 г.) признал четвъртия брак на император Лъв, а цариградският патриарх Николай Мистик проклинал тоя брак, настанала една разпра, която продължавала 12 години. След тригодишни преговори в 923 г. Николай най-сетне се съгласил да признае законността на тоя брак и архипастирите на Рим и Византия според собствените му думи станали пак „една мисъл и едно сърце”.
Това помирение имало голямо значение за византийците, едно, поради отношенията на папата към адриатическите славяни, западни съседи на българите, друго, поради връзките на Симеон с Римската църква. Папските легати, които в 923 г. пристигнали в Цариград, донесли също и
31. Съвременникът Масуди и Кедрин (II, стр. 396) споменават тия преговори. Дринов, стр. 26. [В 922 г. византийският лагер при Термопили = Θερμά, Aquae calidae при Анхиало и Бургас. Cont. Georgii monachi. — Къде са Катасирти? Ἔγγιστα δὲ οἱ Καταςύρται τῆς Βασιλίδος, следователно до самия Цариград. Кедрин, II, стр. 603 (нахлуването и грабежът на печенегите след Одринската битка в 1050 г.). Печенегите там са били унищожени през нощта от евнуха Йос. Философ с телохранителите, главите им занесени на императора на ἀμάξαις γεωργικαῖς. За Катасирти вж. и Vita patr. Euthymii, ed. Boor. Несигурността на хронологията : вж. бележките на Hirsch към Симеон Магистър. — Nota bene epitome Strabonis c бележка за скитите в Елада, скитите у Камениат = българи. — За нахлуването на Симеон в Гърция вж. Васильевский, Советы боярина, § 83, стр. 44 (от стратега била превзета не само крепост в Елада). — При обсадата на Одрин, предводителствувал патриций Моролеон. Вж. Hirsch, стр. 82. — Твърдението, че Симеон влязъл в преговори с халифа на африканските араби, е взето от Скилица = Кедрин : как се е наричал този владетел? Respice hist. arab. В Африка най-напред са владеели Икшидé в Египет, Аглабидé в Тунис, Силиция и пр., Идрисидé в Мароко. В началото на X столетие Махади Обеид Аллах, потомък уж на Али и Фатима, дъщеря на Мохамед, първият Фатимид покорил цяла Северна Африка, в 907 г. и страната на Аглабидите; Египет признал неговото върховенство, в Мароко боеве с исп. Омайяди. Воевода на Махади бил Абу Абдулах. Махади умрял в 934 г. След него дошъл син му Абулкасем Мохамед, след него — вторият син Исмаил абу Тахер „Алмансар”, в 951 г. водил война във Византия, в Калабрия. Giesebrecht, I, стр. 476. Где е столицата? Каирун. Cedrenus, II, стр. 356 πρὸς Φατλοῦν τὸν δυνάστην τῶν Ἄϕρων. Wüstenfeld, Geschichte der Fatimiden — Chalifen, Göttingen, 1881.]
191
едно писмо от папа Йоан X до Симеон, в което той го уговарял да сключи мир. Това писмо било изпратено на Симеон от Николай заедно с едно писмо от последния, в което го заплашвал с папско отлъчване. [32] Ала тая крачка останала без последствие. По-важни били съединените усилия на папата и византийците да повдигнат един опасен враг в тила на българския княз.
Хърватите и сърбите, разделени на множество дребни племена, едва наскоро преди това почнали да се сближават в политическо отношение. [33] Преди това западните хървати били по-щастливи от сърбите. След несполучлив опит на Людевит в областта на Сава, севернодалматинските князе добили първенство и през първата половина на IX в. успели да обединят под върховната власт на франките дребните племена от Сава до Цетина; с това била турена основа на по-сетнешната хърватска държава. Около 875 г. Сдеслав [34] подчинил страната под върховната власт на византийците както в политическо, така и в църковно отношение. Ала още след четири години (879 г.). Сдеслав бил убит от Бранимир, истинския основател на хърватската политическа и църковна самостойност. В политическо отношение той скъсал връзката с Византия и с това направил Хърватско напълно самостойно. В църковно отношение той се присъединил към папата, който за хърватите основал отделно национално епископство в Нин (итал. Nona); Салонското архиепископство, [35] предано тогава на
32. 28-о. писмо на Николай.
33. Хърватските и сръбските работи са изложени според Дринов (цит. съч.), който идва до резултати, рязко различаващи се от предишните възгледи. [Към историята на Симеон : Theoph. Cont., стр. 387. Арменецът Панкратукас τῷ Συμ. προδέδωκεν Одрин. Стр. 390. Боят при Καταςύρται в Тракия. Неочаквано нападение; стр. 400 втори бой там. Стр. 401. Симеон изпратил свойници с Χαγάνω καὶ Μηνικῷ (за това място срв. К. Грот за К. Багрянородни и Hirsch, стр. 373,бел. 1; nota bene титлата на каукана) καὶ ἐτέρους, δειλϑόντες διὰ τῶν ὀρῶν ἦλϑον μέχρι τῶν Μαγγλαβᾶ. Страхът за двореца τῶν. Πηγῶν и τὸ Στενὸν. Стр. 412. Симеон починал ἀνοίᾳ καὶ νόσῳ κατακαρδίᾳ. Стр. 413. Георгиос Сурсувулис, Симеон Калутерканос, Усампсос (σαμψήσ самъчий в Супрасълския и други ръкописи, срв. Mikl., Lex. самъчий), Συμέων τοῦ ἀρχηγοῦ Βουλγαρίας ἀδελϕὸς πρὸς γυναῖκα, Стефан, негов родина, Μαγοτῖνος, Κρόνος, Μηνικός (за тези имена вж. Куник, Ал-Бекри, стр. 152; Грот, стр. 197, бел.; nota bene : да се на прави списък на видните мъже от времето на Борис и Симеон). — Cameniata, стр. 496. Жителите на Македония едни били Δρουγουβῖται καὶ Σαγουδάτοι под Солун, други подчинени τῷ συνμοροῦντι τῶν Σκύϑων ἔϑνει. Реките, изтичащи от страната на скитите, и търгуването с нея.]
34. [Сдеслав. Sedeslavus „gloriosus comes Sclavorum”. Hergenröther, II, стр. 609. Rački, Docum., стр. 7.]
35. [За Салона вж. Hergenröther, II, стр. 610. На 10 юни 879 г. (вж. Rački, Docum., стр. 10) папа Йоан VIII пише на епископите Vitalis Adra (може би, мисля аз, Ядра), Dominicus de Absara, на архиепископа Jo. de Salona, на клира и главатарите на Спалато и Задар (epist. 190), кани ги да се върнат под св. Петър, особено пък да изпратят архиепископа, когото ще изберат, за ръкополагане в Рим, „porro si aliquid de parte Grecorum vel Sclavorum sup vestra ad nos reversione vel consecratione.. . . dubitatis”, ще им помогне. Писмото носел свещеникът Йоан, пратеник на Бранимир. Отиването на хърватския епископ Теодосий Нински в 879/880 г. в Рим, вярност на хърватите към папския престол (Hergenröther, стр. 612). Какво са правили салончани, не знаем. Hergenröther, стр. 614, мисли, че те политически и духовно са били под Византия. Новоизбраният архиепис коп Marinus Солунски бил ръкоположен от Валперт Аквилейски (Rački, Docum.
192
Цариградската църква, запазило властта си само в крайбрежните градове, които останали византийски : Сплет (Spalato), Задар (Zara), Трогир (Trau) и по островите. Дворът на Бранимировия приемник княз Мутимир бил обиколен почти с кралски блясък. Още повече Хърватско се издигнало при съвременника на Симеон Томислав (приблизително от 914 г.), който разпрострял властта си също и над страната между Сава и Драва, и над Босна.
По такъв начин в началото на X в. в Хърватско се образувало силно политическо тяло. Между това сърбите при всичките си старания не могли да дойдат до заякчаване и постоянно се колебаели между Византия и България. Те се разделяли на шест племена : същински сърби в западната част на днешното сръбско княжество; бошняци и неретвани по адриатическото крайбрежие, между реките Цетина и Неретва; захлъмци в Херцеговина, между Неретва и византийския тогава гр. Рагуза; травунци в Херцеговина и дуклянци в Черна гора. Най-силни племена били сърбите и захлъмците. Същинските сърби, ако и да се отбранили от нападенията на Пресиям и Борис, обаче за война против Симеон нямали сили; те трябвало да му плащат данък. В началото на X в. у тях управлявал жупан Петър Гойникович. В стремежите си да покори и обедини останалите племена той имал мощен съперник в лицето на Михаил Вишевич, княз на захлъмците, храбър воин и изкусен дипломат. Михаил имал опора у българите, Петър — у византийците. Михаил, който още около 912 г. се явява като Симеонов съюзник, [36] побързал около 917 г. да донесе на Симеон за тайните сношения на Петър с византийския стратег на Драчката област. Веднага след това Петър бил пленен от българите и умъртвен, а на негово място бил поставен Павел Бранович. [37] С падането на Петър
стр. 187), не в Рим, „vielleicht aus Auftrag des Photius oder auf Bitten des einheimischen Clerus”. Innige Verbindung Walpterts (вж. стр. 636) mit Photius. В писмата на Йоан VII) няма нищо повече и за българите няма нищо след 881 г. (писмото до Михаил, стр. 613. „Unter Leo VI finden wir keine Spur, dass Salona-Spalato zum griechischen Patriarchate gerechnet war.” В Not. ep. няма нищо. Писмата на папа Йоан X (914—928) и на Лъв VI (928—929), съборът в Спалато 925 г. показват, че тогава Салона е била под Рим. Епископът Грегор Нонски искал да стане независим от Салона, ала Лъв VI befestigtel seinen Verband, gab ihm die Kirche von Scardona (цитира Farlati, III, стр. 106, 107).} Nonensis eccl. е съществувала още през времето на папа Николай I (858—867), Rački, Doc, стр. 185, nota bene : устроена без папско позволение. За годината на двата събора в Сплит вж. Rački, цит. съч., стр. 197.]
36. Около 917 г. той пленил сина на венецианския дож, който се върнал от Цариград, и го изпратил при Симеон, който в това време не бил добре с венецианците. Joannes Venet., ed. Pertz (Mon. germ.), стр. 23. [Сръбските жупани Петър и Павел. Срв. храмът „Св. Петър и Павел” в Раса (Гласник, 53, стр. 35). Сочи към римски черковни сношения — римско епископство в далматинското и албанското крайбрежие. Срв. Завидовия храм „Петър и Павел” на Лим (Гласник, 53, стр. 43). Около 912 г. преговорите на Петър Гойникович с византийския стратег на Dyrrachion в Панагия при морето — относно уж сдружението на византийците с унгарците, „за да ги подтикнат да нахлуят в България”. Сърбите следователно са държали Панагия, навярно и Босна, и са били съседи на унгарците : Захълмието и пр. било в ръцете на Михаил. — За границите на българите със сърбите и за техните сношения с хърватите срв. Rački в Rad, 56, стр. 114.
37. [За Павел Бранович — Вран, Βράνος.]
193
Михаил, който владеел също и областите на травунци и дуклянци, придобил такава власт, че при него захлъмците достигнали хегемония между сръбските племена.
От времето, когато Роман Лакапин почнал да управлява (919 г.), настъпил един обрат в отношенията на адриатическите славяни към Симеон. Сърбите още по-рано били разположени към византийците; сега трябвало да се повдигнат против Симеон захлъмци и хървати. Това можело да стане само с папска помощ и то било главната цел на църковното помирение през 923 г. Изисквали се големи жертви както от страна на императора, така и от страна на папата. Томислав получил от византийците далматинските градове и острови, а от папата кралска корона. Михаил получил от Византия титлата консул и патриций. Хърватското епископство в Нин било закрито и цялата страна на Томислав и Михаил била подчинена на Салонското архиепископство, което византийците отстъпили тогава на папата; по такъв начин южните славяни в политическо отношение се сближили с Византия, а в църковно с Рим. [38]
Враждебните действия против българите наченали в Сърбия. Жупан Павел бил свален поради дружелюбните си тенденции към гърците [?]. [39] Ала неговият приемник Захарий се разбунтувал съвсем открито (около 923 г.). Българската войска, изпратена да накаже въстаналия, била унищожена може би с помощта на хървати и захлъмци, а главите и оръжията на падналите военачалници били изпратени в Цариград.
Между това Симеон отново потеглил за столицата на византийците. През септември 924 г. той за втори път стоял с безбройна войска пред вратите на Цариград и разположил главната си квартира пред Влахернския дворец. Тутакси той поканил при себе си патриарха и някои велможи, а когато те се явили, той пожелал да види самия император Роман. С надежда, че ще дойдат до споразумение за мир, Роман приел предложението за свиждане. В определения ден, правейки молитви заедно с патриарха във Влахернската светиня, той се приготвял за среща със страшния цар на българите. Ала Симеон ги накарал да го чакат четири дни. Едва на 9 септември той се явил на условеното място при Космидион, в горната част на Златния рог, съпровождан от огромна войска : неговите телохранители имали едни златни, други сребърни копия и щитове и всички били оковани в железни брони. Свиждането станало край брега на площадката, към която прилепнала императорската триера. Симеон, в това време почти 60-годишен старец, заповядал най-първо на своите хора да огледат площадката, за да се предпази от засада; след това слязъл от коня и се приближил до императора. За разговора им знаем само, че пред императора Симеон укорявал патриарха за враждебното му към него разположение и когато Николай почнал да говори нещо за своите
38. Вж. Дринов, цит. съч., стр. 51, 54—60.
39. [Че жупан Павел бил свален поради дружелюбните си отношения към гърците — ? вж. Const. Porphyr.]
194
молитви, Симеон прекъснал речта му с думите : „От твоите молитви е убит моят кон” (при Ахелой). [40]
Свиждането не довело до мир, понеже българският цар изисквал твърде много. Симеон отново отстъпил от града назад, защото трябвало да отложи окончателното осъществяване на своите планове за по-късно време. От една страна, развалили се преговорите с арабите поради византийското злато, от друга — нужно било да се освободи от новия враг в тила. Веднага щом се завърнал в България, Симеон пак изпратил голяма войска против отметналия се сръбски жупан; ала при наближаването на българите Захарий избягал в Хърватско; жупаните били строго наказани и страната опустошена. От Сърбия българите под началството на Алогоботур се насочили против хърватите, най-силните членове на западния съюз, но били напълно разбити (около 925 г.). [41]
Между това войната с византийците все още продължавала. В 926 г. една войска от македонски славяни предприела нападение на Солун. Гръцкото крабрежно население избягало на островите и останало там до смъртта на Симеон. Напразно патриарх Николай се мъчел с две послания да склони българския цар за мир. [42]
Сред приготовления за големи предприятия Симеон умрял на 27 май 927 г.
Българската държава достигнала при Симеон такива размери, каквито по-късно никога нямала. От едно сравнение на съставения по заповед на император Лъв Философ (886—912 г.) опис на епископствата в империята с описа на българските епископства при цар Петър, сина на Симеон, се вижда най-добре при другите откъслечни сведения доколко Симеон е увеличил получената по наследство държава. При император Лъв
40. Theoph. Cont., стр. 405; Leo Gramm., стр. 311; 31-во писмо на Николай; Дринов, цит. съч., стр. 30—32. [За деня, месеца и годината на Симеоновото явяване пред Цариград; като четвъртък (πέμπτη) 17 ноември стои у Cont. Georg. mon., стр. 901, ed. Bonn., и тогава трябва да бъде 925 г., а не 924 г., у Hergenröther стои ноември. Патриарх Николай според Hergenröther умрял на 15 май 925 г. Cont. Georg. mon., стр. 898, поставя идването на Симеон пред Цариград във 2 индикт, септември, в леи.лтг (четвъртък), 17 ноември срещата и смъртта на патриарх Николай, стр. 902 — 15 май, индикт 13, стр. 904 — 27 май, индикт 15 смъртта на Симеон. Може би по-горе вм. 2 чети (1) 2? Вж. Muralt.]
41. За хронологията на това време вж. у Дринов, цит. съч., стр. 53. [Reinach, La reconstruction des mures de Cavalla au 10 siècle, Bull. de la corr. héllenique, V, 1881, стр. 267. Надпис в Кавала : стените били поправени в 926 г. от Басилеиа Кладон, стратег на Стримон. — Около 926 г. : Liutprand, Antapodosis, III, стр. 24, при Тесалоника били заловени „Slavorum. . . qui rebelles Romano imp. extiterunt terramque eius depopulabant, . . . duo principes”. Пътувал ли е пратеникът през Солун по сухо? Изглежда, че да : инак как би могъл да хване тези отдали се на разбойничество славяни? Може би е пътувал от Атина, или от Драч? — За опустошаването на Сърбия (ἔμεινεν ἡ χώρα ἔρημος) вж. Rački, стр. 391, не е преувеличено от по-новите, вж. описанието на пустините, пак там, стр. 396, само ловци без жени. Ала срв. за Тракия vita S. Mariae Novae!]
42. Солун : Liutprand, Antapodosis, III, стр. 24; островите : Vita S. Lucae у Migne, CXI, стр. 453.
195
византийците владеели в Европа почти цяла Тракия [?] [43] до линията, прекарана от Созопол на Понт през Верея (Стара Загора) до малката крепост Констанция, близо до изворите на Марица, също тъй Родопа, македонските крайбрежия със Серес и Солун, цяла Тесалия, Епир и цялата брегова страна на Албания. Симеон завоювал по-голяма част от Тракия, заел македонските крайбрежни области недалеч от стените на Солун, покорил Северна Тесалия с градовете Петра при Олимп и Стаг при Пеней, Епир с Янина, Бутротон и Химера до околностите на Артенския залив и адриатическото крайбрежие от устието на Калама срещу Корфу до устието на Дрин освен Драч, който си оставал постоянно византийски. Българската граница откъм Сърбия образували съединеният Дрин, Белият Дрин и Ибар; оттам тя достигала до устието на Сава. Раса (Нови пазар), Прищина, Липлян на Косово поле, Ниш, Браничево (древният Viminatium при Пожаревац) и Белград се намирали тогава под българско владичество. Отвъд Дунав и Сава към българската държава принадлежали Срем (Сирмия) и преди нахлуването на маджарите още Влашко и части от Унгария и Трансилвания. [44] Съдбините на българското владичество в тия заддунавски страни по-точно не се знаят; ала още в 1231 г. в Трансилвания, като искали да означат една отдавна минала епоха, говорели за времената, когато тая страна принадлежала на българите. [45] Арабинът Ал Масуди, който посетил Цариград през първата половина на X в., пише, че българската държава се простирала надлъж 30 дни и нашир 10 дни;
43. [При император Лъв византийците са владели в Европа почти цяла Тракия — ? : Месемврия византийска!]
44. За границите на Симеоновото царство, въз основа грамотите на Василий II от 1020 г. (границите на българската църква при Петър и Самуил) : Голубинский, стр. 7; Дринов, Периодическо списание, Браила, IX, стр. 42; от същия, Южные Славяне и Византия, стр. 79. Списък на епископствата при Лъв у Tafel, Const. Porphyr., De provinciis, стр. 44—51; Hieroclis Synecdemus et Notitiae graecae episcopatum, ed. G. Parthey, Berolini, 1866, стр. 122, 218. За големината на царството срв. Heerstrasse nach Constantinopel, стр. 72, бел. 6. [„Дворове цара Симеуна”, царска улица и пр. в Дежево при Нови пазар, Гласник, 48, стр. 145. — Nota bene : по-близка анализа на албанските и епирските епархии според Notitiae episcopatum (от времето на Фотий, срв. епископите в актовете на съборите) и грамотата от 1019 г.]
45. „А temporibus iam quibus terra Blachorum terra Bulgarorum (в Трансилвания при Фогараш) exstitisse fertur.” Teutsch und Firnhaber, Urkundenbuch zur Geschichte Siebenbürgens, Wien, 1857, I, стр. 50. Hâjdeu, Archiva istorica а României, Bucuresti, 1865, I, стр. 97. Срем : Θράμος в грамотата от 1020 г. [Също и от по-старата българска история може да се съди за разширението на царството оттатък Дунава — откъде толкова войска за отпор на Константин Копроним, когато при Дунава има само място до линията Месемврия — Девелт — Маркели — Филипопол — Сердика? Откъде са симмаховите (! сражаващите се заедно съюзници С. М.). Sklaveni във войската на Телец, когато Сердика тогава все още е била византийска, от Крайдунавско и — оттатък Дунава; едва ли от Македония. — Βουλγαρία ἐκεῖϑεν τοῦ Ἴστρου във времето на Крум, и т.н.— Солниците : Затваряне на Дунава в 892 г. с верига, трябва да са държали и двата бряга. Окопите във Влашко.]
196
неговото свидетелство почти дословно се потвърждава 200 години по-късно от Вилхелм Тирски, който съобщава, че България се простирала от Цариград до Дунав и оттам до Адриатика. [46]
46. Wilhelmus Tyrensis, lib. II, сар. 4, cd. Bongars, I, стр. 653. Масуди у Дринов, цит. съч., стр. 80. [Между охридските епархии в 1020 г. намираме и Servia, ала от Кекаумен (Васильевский, стр. 60) се вижда, че τὰ Σ. е превзета от българите тепърва през царуването на Самуил. Хрисовулът говори за границите през времето на Петър и Самуил, обаче въпросът трябва да се изследва по-отблизо. — Каталогът на охридските епископства издаде Gelzer, в Byz. Zeitschr., I, стр. 257; II, стр. 40 сл. — Bulgaria в Албания. Вж. Маlaterra. Bongars, Gesta Francor. (Anon. Norm.), стр. 3, Boemund със своите хора след преминаването през морето „applicuerunt Bulgariae partibus”. — Albertus Aquensis, стр. 203, Boemund потеглил „рег Valonam et Durax et caeteras civitates regni Bulgarorum” — Fulcher, стр. 386. Походът от Драч : „Itaque Bulgarorum regiones per montis praerupta et loca satis deserta transivimus, Demonis ad flumen rapidum. . . venimus omnes”, буйна река (Девол διάβολος!). — Fulcher, стр. 420 : Boemund „Bulgariam navigaverunt et Avalonis portui applicuerunt”. — Gesta Francorum, стр. 562, из Fulcher, „per Bulgariam” при Драч, „flumine, quod flumen Diaboli nuncupatur”, mons Bagulatum и т. н. Срв. стр. 278. — Върху това вече писа Hâjdeu, Archiva, I, Tractat etiam Pič. Вж. exc. На края на бележката : т. 93, 1877, стр. 677. За Θράμος вж. Gelzer в Byz. Zeitschr, II, стр. 53.]