ГЛАВА V. Идване на българите
Преселване на уралските българи и основаване на могъща държава в Мизия в 679 г. — Нрави, обичаи език, политическа и военна уредба на коренните, българи. — Тяхната народност. — Отношението на преселниците към славянските стари жители и тяхното смесване с последните
С изключение на укрепените крайморски градове и техните околности, дето гърците се задържали под покровителството на византийците, и на недостъпните планински области, в които, както попреди, обитавали свободните албанци и румъни, целият полуостров бил заселен със славяни.От нос Матапан до далматинските пристанища и до устията на Дунав нямало област без славянски поселища. Обаче въпреки тяхната многобройност и опитност във военното дело те не успявали да се съединят в едно политическо цяло. От време на време само общата опасност ги свързвала; обикновено разединени, съседните области се борели помежду си. Ето защо византийците могли да си подчинят малко по малко голяма част от славянските племена, особено в крайбрежните страни и в Елада. Ние вече споменахме за неславянското племе българи, които в VI в. предприемали грабителски нападения от отвъд Дунава на другата страна на реката. Те именно, като покорили в 679 г. разединените славянски племена, основали отчасти със силата на оръжието, отчасти с мирни съюзи малко по малко мощна държава, която, макар и с промеждутъци, в течение на повече от седем века имала толкова силно влияние върху съдбините на полуострова. [1]
1. [Че българите още в X в. се отличавали от славяните, срв. Лъв Дякон, VI, стр. 8 — произлизали от котрагите, хазарите и хуманите, завладели страната през времето на Константин Погонат. — Rex Chazarorum Josephus in litteris ad R. Chasdai sequentes dicit asse X filios Togarmae : Ugri, Dursu, Avari, Hunni, Basilii, Tarniach, Chazari, Zagora, Bulgari, Sabiri. Der Chazarische Königsbrief etc, von Dr. Paulus Cassel, Berlin, 1877, стр. 71, цитира Kuun, Cod. Cum., стр. LXXIII. — Nota bene. Географията на земите северно от Черно море през IV—VIII столетие. Появяването на хазарите. За тях срв. Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 68, боевете с арабите в 570 г., „Kumücken” в Подкавказието уж били потомци на хазарите, стр. 558. Каспийсто море — арабски и персийски често се нарича на персийски derjai Chazar, на арабски също като море на хазарите, на персийски и като море на узите, behri Guz, из Kuun. Rel., I, стр. 41, бележката
143
За първобитната история на българите преди тяхното пристигане на полуострова до нас са дошли два разказа, един туземен, друг гръцки. Туземният разказ, недавна открит, е дотолкова интересен, доколкото и неясен.Текстът му, макар и да е славянски, но е примесен с необясними досега думи от съвсем забравения език на коренните, неславянски българи. Той съдържа в себе си списък на българските князе от първобитно време до 765 г. Изглежда, че той първоначално бил начертан с гръцки букви, а след това вече е включен в славянските летописи [2]. Гръцкият
цитат у Scaliger, De subtil. ехегс, XXXVII, гдето у картите се нарича Chunalinscomoira!). За хазарите вж. пак там, стр. 77—78 (юдейство). — Nic. Mysticus, Patr. epist., 10 (Migne, t. 111, col. 81) до Симеон :
— За ориенталския произход на българите говорят от византийците : Theuphanes и Nikyphoros patr., Genesios, стр. 85 (вж. стр. 182), Nik. Mysticus patr. epist., 10, Leo Diaconos, VI, 8. — J. Marquardt, Die Chronologie der alttürk. Inschriften, Leipzig, 1898; Dieterich, IV, стр. 112. Реферат : Th. Houtsma, Gött. Gelehrte Anz., 1889 Mai, стр. 384—390. Excurs 72—90 über den altbulg. Fürstencatalog. Ирник = Ернак, Авитохол = Атила (Houtsma се съмнява). Отхвърля тълкуванията на глосите на Радлов, присъединява се към Томашек.]
2. А. Попов, Обзор хронографов русский редакции, Москва, I, стр. 25. Гильфердинг, Собрание сочинений, I, стр. 20.
Хилфердинг се опитвал напразно да обясни неславянските думи с унгарския език. Тия думи според мнението на казанските ориенталисти по-скоро могат да бъдат обяснени с помощта на чувашкия език, за което аз за съжаление нищо повече не зная. — [2 Codd XVI S. (Mosq. Synod. et Pogodini). — А. Горский и К. Невоструев, Описание
144
разказ се намира в хрониката на цариградския патриах Никифор (поч. 815 г.). Двата разказа в много отношения се различават помежду си.
Откъслекът от туземното предание начева с царуването на двама князе, които уж достигнали до старостта на библейските лица, понеже царуването на единия продължавало 300 години, а на другия 150. След Авитохол и Ирник, които произхождали от династията Дуло, наследил един узурпатор от коляното Ерми, който носил славянско име Гостун и царувал не повече от две години. После отново царували двама Дулоиди, Курт — 60 години и Безмер — 3 години, след което народът се преселил на юг през Дунава [3]. И тъй, в течение на 515 години на север от Дунав царували само 5 князе (164—679 г. след Р. Хр.). Курт е известен също тъй на византийските хронографи, у които той се нарича Куврат или Кроват.
славянских рукописей Московской синодальной библиотеки, II, 2,
Москва, 1859, стр. 27 сл.; orationes S. Athanasii Alex. contra Arianos, versio
episc. Constantini, facta principe Simeone iubente A. D. 906 (6414), cod.
saec. XV, f. 212. Epilogus antiquus in fine de eposc. Constantino, Simeone et
Michaele Boris principibus etc. Archetypon scriptum 907 (6415), quo anno Boris
mortuus est : „Сей же Борисъ Болгарм крстиль
ес
в лѣтетхь
бехти въ имѧ ѡца и
аминь.”
Опити за обяснение на списъка на князете : 1) Гильфердинг, Собраиие сочинений, I, стр. 20—21, бележката. 2) Tomaschek, Zeitschrift f. d. öster. Gymn., XXVIII, 1877, стр. 683, „entweder numeralia oder, was wahrscheinlicher, Epitheta ornantia der Regierungen und Persönlichkeiten der einzelnen Chane”. 3) Радлов у Куник, Известия Ал-Бекри и других авторов о Руси и Славянах. Прил. № 2 към т. 32 на Записки, СПб, 1878, стр. 138—146. 4) Блау у Ф. Брун, Черноморье (1879), II, стр. 317, бележка, Zahlenangaben, „wenigstens klingen wečem, twiren, altem, šechtem, dochs an die türk. Zahlwörter 3, 4, 6, 9 sehr nahe an”. — Дилом твирем? Зирянск. тыр plenus, expletus, ем sum : я исполнен. Гильфер. — Срв. тур. тут държа, отгдето и τούδονορ, Tomaschek, — дилон : билом? Чув. pilik 5. твирем : татар. jigirmä, чув. sirim 20. Радлов. — Дохс твирем. Срв. Тодор Доксов монах Гильф. — дохс : срв. тат. tógus 9, чув. tukur. Радлов. — Шегор вечем. Унгар. šegetöm iuvo, vagyok sum : я обилен помощью. Гильф. — шегор, срв. šecht — 8; вечем алтайско-тат. üčön 30, ber е следователно 3, срв. чув. visse. Радлов. — Верениалем. Унгар. vére кръв, зирянск. viryn в кръв, унг. élni да живея, élem аз живея, зир. olny аз живея в кръв. Гильф. — верени 1, тат. bir, чув. рег, от гр. β = w транскрибира Куник : алем 50, ällir тат., alla чув. Радлов. — Текучитем твирем. Унгар. tekentem intueor, tekéntetés illustris : я почтением, словом исполнен. Гильф. — Срв. Tekuč в Молдава. Tomaschek. Твирем Куник смята за лично име — текучетем „самое загадочное”, грешка, теку — toch 9, четем 90, срв. тат. jetti, чув. sičca. Радлов. — Дваншехтем. Рус. дуван (добыча) в Приуралския край, унгар. sákmany praeda, добычу добываю. Гильф. — шехтом алтайски säksän 80 (šecht 8!); дван 3, чув. dvatta. Радлов.— Тохалтом. Унг. tökellen statuo : я утверждаю, исполняю. Гильф. — тох 9, алтом, тат. altan 60, alta чув. 6. Радлов. — Шегор твирим. Необяснено у Гильф. — шегор срв. šecht у Радлов. У Куник. твирем nomen proprium. — Вихтун винех. Унг. vég край, véghez vinni etwas ausführen : учинил ему конец. Гильф. — Липсва у Радлов (Куник ги смята като 2 лични имена). — (Ше)горалем у Куник. Необяснено у Гильф. — алем чув. alla, тат. ellir 50. Радлов. — Сомор алтем. szomoru унг. tristis, oltom stinguo : погашаю печаль. Гильф. — „Etwa, Eitel Gold, v. somor, Pavet de Courteille, стр. 361, und altum, чув. yldum autum”. Tomaschek. — Сомор без аналогия, = 2? Радлов. — Дилом тоутом. tutom : алтайски törtön 40. Радлов. — Етхь вехти. Унг. éh Hunger, béke Ruhe, вин. пад. béket — жажда спокойствия или мира, Гильф., I, стр. 23, бележката. — У Томашек и Радлов не се дава никакво обяснение. — За живота на Ирник — как да се четат цифрените букви .рн. или .ри.? — 150, за да се получи сбора 515:300+150+2+60+3 = 515. Срв. и Krek. Einl. i die slav. Literaturgeschichte.]
3. [Ако Ирник = Ернак, тогава Авитохол = Атила. Срв. Keza, гдето се намира и генеалогията на Атила. Безмер. Срв. Bezměř, Bezmir село в Чехия, Седълчавско хейтманство, Bezměrov село в Моравия, Кромежирско хейтманство.]
145
Той свалил игото на аварите и сключил дружествен съюз с император Ираклий (около 634—641 г.). За синовете на Куврат подробно говори Никифор. Според неговите думи българите след смъртта на Куврат, през времето на Константин IV (668—685 г.), се разделили на 5 орди под петте синове на умрелия княз. Първата орда на най-стария син Батбай останала в коренните жилища по крайбрежието на Азовско море и при р. Кубан; втората под началството на Котраг преминала уж през Дон; третата се заселила в Аварска Панония; четвъртата проникнала до Италия, а петата, предводителствувана от Аспарух, се утвърдила в Бесарабия. По-сетнешните византийци преписвали разказа на Никифор, който се смятал досега за достоверен. В него обаче лежи значителен анахронизъм. Разделянето на българските орди било много по-рано от VII в. [4] Зер съществуват ясни свидетелства, че българите много по-рано скитали като чергари в земите край Дунава.
Готският историк Йордан (552 г.) съобщава, че около половината на V в. те се помещавали на северозападния бряг на Черно море и били източни съседи на славяните, които обитавали в Дакия. Оттам те рано предприемали грабителски нападения в Дунавския край. Касиодор (468— 575 г.), министър на остготския крал Теодорих (487—526 г.), и неговият съвременник Енодий, епископ Тицински, говорят за две победи на техния крал над българите, народ многоброен и смятан за непобедим. Първото от тия сражения, в което младият Теодорих показал своя героизъм, последвало още преди преминаването на остготите от Панония в Италия (487 г.), а може би, след като според гръцките известия българите били повикани на помощ против готите от император Зенон (482 г.). Във второто сражение, което станало някъде около Сирмия, при източната граница на готското царство, кралят поради старческа слабост не могъл вече лично да участвува (507 г.). Между това българите често нахлували в полуострова и ограбвали особено Тракия (499, 502 г.). Отпосле те трябвало да се подчинят на върховната власт на аварите. [5]
4. [Българи : Куник в съчинението си Тохтамыш и Фириович, СПб, 1876, стр. 38 споменава свидетелството на Абас Катина, който живял по времето на Аршак, втория арменски Арсакид (127—114), че част от българите били изгонени около 120 г. пр. Хр. от своето отечество и се заселили, дошли от Кавказ, в областта на Каре, гдето Мойсей Хоренски (който е писал около 400 г. сл. Хр.) знаел още потомците на тези преселници. — Пак там, стр. 39, бел. 6. За българите има едно старо свидетелство в гръцка хроника, която свършва с 234 г. В запазената (в латински превод) таблица на народите четем : „Ziezi, ех quoVulgares”. Über den Chroncgraphen vom Jahre 354,von Th.Mommscn, Leipzig, 1850, стр. 591. — У Павел Дякон знаменитият в англосаксонския епос лангобардски крал Агилмунд се споменава като „победител Болгар”. — За тюркския характер на говора на тези езически българи Куник бележи в Каспия на Б. Дорн, стр. 387 : „Принимаем здесь за доказанное, что болгарские ханы, перешедшие в 7-м веке со своим конным народом Дунай и покорившие в Мизии семь славянских племен, были тюркского кроисхождения.” Куник, Тохтамыш, стр. 39.]
5. Дринов, Заселение, стр. 91, и неговата статия „Унни ли сме?” в Браилското ПСп, V и VI, стр. 223. [Походът на Петър, брат на Маврикий срещу славяните (Theoph. Sim., стр. 276, в годината, през която празнували св. Луп). Той потеглил от Novae през Теодоропол, Куриска, Асимос, зад Асимос авангардът нападнал 1000 българи (Βουλγάροις, макар че съществувал мир между римляните и хагана, 8 мили от стана. Тези
146
Около половината на VII в. български княз на дунавската орда бил Исперих, наричан от гърците Аспарух. Жилищата на тая орда по старославянски се наричали ѫгълъ, а у гърците Онглос се наричал кътът между Днестър, Дунав и Понт, доскоро още именуван с татарското название Буджак, което също тъй значи ъгъл. Отсетне там живели славянските угличи.
От тия жилища започнали нападенията на българите през Дунава в Мизия и дори през Хем в Тракия. За наказание на безпокойните съседи император Константин Погонат предприел против тях в 679 г. поход по сухо и по море в посока към устието на Дунав, но резултатът от тая експедиция не оправдал неговите надежди. Тоя поход излязъл несполучлив, а българите, като се убедили в безсилието на византийците, в същата година се преселили на десния бряг на Дунав. Исперих със своите пълчища бързо проникнал до Варна. Мизийските ниви, обиколени отпред от стръмния и непроходим Хем, отзад от широкия Дунав, на изток от бурните вълни на Черно море, били твърде пригодни за заселване. Гърците и не мислели за по-нататъшна съпротива, за която също тъй недостигала сила и у дунавските славяни. Преди всичко българите изтикали племето северани от местността пред Берегавския проход в Балкана по-нататък на изток и разположили тук своята главна квартира [?]; Преслав, днес Ески Стамбул при Шумен, станал столица на техните князе. Другите седем славянски племена също тъй трябвало да се покорят на българските завоеватели. [6] По всяка вероятност славяните били доволни от тая промяна, която ги освободила от омразното византийско владичество. Пределите на новата българска държава се простирали изпърво от Варна само до предишната граница между римските диоцези Тракия и Илирик; на запад от Осъм до границата на аварската земя българското владичество дълго време било само номинално; още в 818 г. славяните на Тимок били независими, а Сердика до 809 г. принадлежала на византийците. От края на VIII в. и особено от въвеждането на християнството българската дър-
българи без всяко съмнение са били поданици на хагана. Рекламациите на хагана. На четвъртия ден се приближили до Дунава и го преминали. — Понтийските хуни : Σαράγουροι Priscus, Sarik Uigur според Kuun, Relat. Hung. cum oriente historia antiquissima, Claudiopoli, 1893, I, стр. 14. — Unnuguri : Hunni + Ugor, hunica gens, ibid., стр. 15—16. Техният град Bakath срв. стр. 16, бел. 1. Cf. Jordanes de iis, distincte а Hunn. et Bulg. Nota bene Priscus за тях. Ultzingures у Tomaschek, Goten in Taurien, стр. 11. Kuun, пос. съч., I, стр. 16—17. Bittugores et Bardores y Kuun, стр. 16 : + ugor. Етимология.]
6. Nicephorus patr., стр. 40; Theophanes, I, стр. 549. Šafařik, Památky, II, стр. 172 и сл. Дринов, Заселение, стр. 152, Происхожданье, стр. 41 и сл. [Marquardt, Die Chronologie der alttürk. Inschriften, Leipzig, 1898 : p. 40 qagan, също и qan старотурски; р. 40 qpgn в старотур. надписи, у Радлов не е изтълкувана, е καυχάνος на българите, титла, стр 109 = capcanus; р. 40, забел. Batbajan чети bāg Bajan; p. 40, забел. ad bagatur : Vagantur(i) бълг. пратеник, в Цариградския синод, Mansi, 16, стр. 158, р. 41, забел. κούλουβρος вж. АЕрМ, 19, стр. 239. Tomaschek тур. golaghuz, Wegweiser, cf. Βου κολαβρᾶς Theoph. Sim., I, 8, μάγος, ἱερεύς. Zur Synode von Constantinopel, cf. Rösler, Rom. Stud., стр. 252; p. 41 (Βοριτάκανος büri-tarqan от büri вълк; р. 97 Masudi, Burgar в Хазарското царство, край брега на Азовско море, последен остатък от понтийските българи; р. 110, европ. авари, старотур. Apar — уйгури в най-широк смисъл; р. 110 Καύκανος Theoph. Cont., VI, стр. 401, поправено на chagan!]
147
жава бързо пораснала повече чрез мирното присъединяване на славянския запад. Славянските племена, които запазили своите стари княжески фамилии — боляри, воеводи и князе, малко по малко се слели под новото владичество в един народ, който приел названието на своите владетели — българи, запазено до ден днешен. Владетелният народ, силен по мъжество, но слаб по число, скоро се отказал от чергарския живот и като заседнал, съвсем се смесил със своите славянски поданици; след няколко века вече нямало два народа, които говорят на различни езици, а имало само българи, които се изразяват на славянски език.
А каква е била съдбата на другите четири български орди? Една от тях, а именно най-силната, обитавала по-сетне по Горна Волга и Кама, дето образувала мощна държава Велика България със столица Болгар. [7] Историята на волжките българи няма нищо общо със съдбините на техните придунавски роднини. За тях могат да се намерят много известия у приятелите им араби и у закоренелите им врагове руси. В 922 г. те приели исляма. Езикът им според арабските известия бил хазарски с тюркски елементи; хазарите принадлежали към угорския клон на финското племе. [8] След страшна борба могъществото им било унищожено от татарите през XIII в. Предполагат, че чувашите около Казан са останки от волжките българи.
Друга българска орда живяла в Маджарско между аварите. Като се скарала с тях, тя, на брой 9000 мъже със семействата си, преминала към франките, но почти цялата била изменнически изтребена от последните. Останалите избягали в Италия; тук лангобардският крал Гримоалд им отстъпил и жилища в Молизската област, близо до Бояна и Изерния. Още през времето на Павел Дякон (поч. ок. 800 г.). българският език бил там в употреба, макар всички да разбирали италианския език. [9]
7. [Булгар : Стара столица на волжките българи в Източна Русия, които по потекло са били близки на дунавските българи и от пътувачите в късното средновековие наричани великобългари, навярно от тюркски произход, смесени с фински елементи (срв. Иречек, История на българите). Болгар е бил едно много важно тържище между финските области на север, руските славяни на запад, тюркските народи на Западна Азия и арабите при Каспийско море (срв. Heyd, Geschichte des Levantehandels im Mittelalter, I, стр. 69). От началото на XIII столетие земята на българите се е намирала под върховенството на татарската орда на Кипчак, чиито ханове си избрали за столица Сарай на Долна Волга. Развалините на Булгар, ровове, стени, кули и надгробни камъни, заграждат днешното село Болгары на левия бряг на Волга под вливането на Кама, между Казан и Симбирск. Тамошните архитектурни паметници, всички творби на мохамеданското изкуство, имат характера на по-старата арабска архитектура от X—XIII столетие и са били на няколко пъти описвани и изобразени, най-напред от Pallas, 1768 г., после от Erdmann, Humboldt, 1829 г., на руски език особено от Березин (в особено съчинение от 1852 г.) и Шпилевский, Древние города и другие болгарско-татарские памятники в Казаньской губернии, Казань, 1877 г. — Въпросът за българите край Волга трябва по-подробно да се разгледа. — Срв. Vambéry, Das Türkenvolk, стр. 67, 76, 77, 100, 114. Пак там, стр. 3, генеалогическите традиции на тюрките, между които и Булгар (XIII век).]
8. Rösler, Rom. Stud., стр. 249, 251.
9. Paulus Diaconus, V, стр. 29; Rösler, стр. 235. Дринов, Произхожданье, стр. 64. [Българи в Италия; а) с лангобардите в 568. Paulus diac.; b) от земята на аварите в Sam-
148
За нравите и бита на старите българи се запазили много известия, отчасти у византийците, отчасти у арабите, а особено във въпросите, предложени от българите на папа Николай I, когато те възнамерявали да приемат християнството. [10]
nium, Paulus diac.; с) в Ῥαβεννηςία πεντάπολισ, Theophanes, Nicephorus Patr. — Marini Gaetano, Abate, I papiri diplomatici, Roma, 1805, стр. 193, № 127, saec. X, Constantinus filius quondam Elcutheris tribuni, cessio de domo Arimini, „atque oliveto posito in Bulgaria nova”. — Annotazioni, ibidem, стр. 360 : Apud Fantuzzi, I, Bulgarorum terra, стр. 16, Bulgarisca, стр. 8, nel territorio Riminese; fondo Bulgaria — plebanato di S. Arcangelo mia patria (Marini), in cod. cum doc., XI—XII saec. Doc. Ravenn. 1028 la Pieve di S. Lorenzo in Vico Bulgarorum, Fantuzzi, I, стр. 382, diplomi imp. Ottone 1001, Enrico II 1029, Corrado II, 1037 presso gli Annaiisti Camaldolesi (t. I, стр. 157, 165, 191, t. II, стр. 67 App.) Bulgaria. Bulgaria nova bolla Lucii II, стр. 1144, stampata del Clementini, e dall’Ughelli, una perghamena dalla cattedrale dal 1059 etc. (v. Fantuzzi, V, стр. 281). — Fantuzzi, Monumenti Ravennati de'secoli di mezzo per la maggior parte inediti, Venezia, 1801 fol., I, стр. XXVI : S. Lorenzo in vico Bulgarorum nel Riminese. — Cod. Bavarus : I, стр. 16 : tempora Joh. archicp., Curicius dudum tribunus, Cristophorus, Patricia iugl.
— W. Bruckner, Die Sprache der Langobarden, Strasburg, Trübner, 1895, 338 стр.
Cf. Gött. gelehrt, Anz., 1896 Nov., 888 f. (Much), стр. 892 Manns-name
Pulcari, Po — ; Much — des Auslautes wegen nicht von Bulgare, eher dissimilirt
aus Purcari, Porcari, das and. Ortes wirklich belegt und natürlich aus burg
und hari zusammengesetzt ist.; cf. albergo aus hariberga, peilegrino
aus peregrino. — Вж. Дринов, Сочинения, III (Сборник, 49), стр. 259 сл. Срв.
Родопски, ПСп, 17, стр. 273 сл.]
10. Nicolai pontif. responsa ad consulta Bulgarorum in Labbei et Cossartii Sacrosancta concilia, Par., 1671, VlII, стр. 516—540. Срв. Rösler, Rom Stud., стр. 240, гдето се говори доста обширно за дунавските и волжките българи. Арабски известия за Борджаниа у Ел-Гарами (около 845 г.), ed. Barbier de Maynard, Le livre des routes d'Ibn Khordadbegh, Paris, 1865, стр. 224, и у Масуди (поч. в 956 г.) изд. от Kremer в Sitzb. d. Wien. Akad., 1850, стр. 210; прекрасна оценка на тоя труд вж. у Котляревский, О погребальных обычаях языческих Славян, Москва, 1868, Прибавление 06 и сл. [Нрави и обичаи у българите : Фотий отклонява Борис от многоженство. Responsa Nicolai papae, § 66 : гърците запрещавали ecclesiam intrare. Папата също тъй според I Кор. 11, 4—10; Resp. 86 : fur vel latro deprehensus, iudex caput eius verberibus tundat, et aliis stimulis ferreis, donec veritatem depromaî, ipsius latera pungat. Папата : tantae impietatis magnitudo. Resp. 90 : Неяли animalia sive volatilia, si sine ferro mactentur, et solo ictu hominis percussa moriantur. — За българските владетели срв. Ibrachim ibn Jakub. — За чашите от човешки черепи vide librum Vojevodski. Мордвините на Albae c глави и чаши от черепи в ХIII в., Kuun, Rel. Hung., стр. 60. — Cf. Gallos Boios tempore belli Punici, Livius, XXIII, cap. 24 (L. Postumium caput praecisum — sacrum vas iis erat).— Клетва : Resp. 67 всякога „spatham ia medio afferre et per eam iuramentum agebatur”. Сега нека iurare в бога и евангелието. — Убивания на кучета : Šafařik цитира Const. Cont., Stritter, II, стр. 555, из Theoph. Cont., ed. Bonn., стр. 31. — Заимов, Миналото, I, стр. 138 : Каравелов, Кънчев и Левски „може да се каже, че те са „колили кучето”, както казват българите за хора, които имат най-голямо влияние в обществените работи, в революционното дело на привременното българско правителство”. Пак там, II, стр. 51, говори за двама богати тетевенци : те там в Тетевен „колят кучето”, както се изразява народът за хора, на които в ръцете е съдбата на населението. Също II, стр. 52 : „те колят кучето в Тетевен и по цялото Тетевенско”. — Знаме : Resp. 33 „in signo miliiari caudam equi portasse”. — Неблагоприятни дни. Resp. 35 : praelium „dies et horas observare et incantationes et loca et iniqua (?) carmina et nonnulla auguria exercere”. — Строга дисциплина.
149
В Мизия българите заемали по всяка вероятност днешна Добруджа и крайбрежието на Понт. Оттам те веднага след пристигането си изтикали славянските северани. До X в. центърът на българското царство бил в долината на Камчия и равнините на Добруджа; в Преслав на Голяма Камчия била резиденцията, в Дръстър (Силистра) държавната крепост. В тия места и до ден днешен преобладават селищата на господствуващото османско племе.
Всички походи на византийците против българите през VIII и IX в. били насочени не към запад, през Пловдив за София или за околностите на Търново, а към устията на Дунав и за околностите на Варна.
Старите българи имали ако не много, то поне две жени. Като зестра на годеницата служило злато, сребро, рогат добитък, коне и пр. Князете имали обичай да водят със себе си своя харем. Досежно облеклото им предават, че мъжете и жените носили широки гащи (шалвари) и че жените подобно на мохамеданките си забулвали лицата. Мъжете си бръснели гладко косата на главата и според източния обичай си туряли чалми (ligatura lintei, quam in capite gestatis), които не снемали дори в храмовете. Според Свида българите се обличали по аварски.
Храната им била предимно месна. Обаче хранели се с месото само на ония животни, които смятали за чисти и при убиването на които се проливала кръв. Когато искали да приемат християнството, всякога любопитствували да знаят числото на постните дни.
Ако някой заболявал, лекували го със суеверни средства. На болния около шията завързвали ленти и давали вместо лекарство камъчета, на които приписвали целебни сили. Според разказите на арабите [Масуди] труповете на знатните или се изгаряли заедно с техните близки, или пък се заравяли в гроб, в който затваряли също и техните слуги и жени, които там се задушавали. [11]
Съдопроизводството им било варварско. Ако изобличеният в кражба или грабеж не се признавал доброволно в постъпката, в която бил обвиняван, съдията го биел по главата с тояга или го бодял с железни шишове в бедрото, докато си признае. Кражбата на добитък и роби жестоко
Resp. 40 : „arma et caballos” — инак „capite punitur” — Идоли. Resp. 41, упоритите „idolis immolant, vel genua curvant”. — Какви пари е имало в страната? Куны у Нестор, вж. „marduvine”', consuetudo от времето на крал Коломан в 27 чл. на закона на Андрей II, унгарски крал, в 1222 г. Котляревский, цит. съч. — Продаване на роби. Вж. Масуди. — Княжеският двор. Resp. 42 : rex ad manducandum in sedili ad mensam, никого е нямало при него, дори не и uxor, „vobis procul in sellis residentibus et in terra manducantibus”. Dotes. Resp. 49 : „in dotem coniugibus vestris aurum, argentum, boves, equos” etc. — Uxor. Resp. 51 : si licat uno tempore habere duas uxores. — Молитви за дъжд. Resp. 56 : tempore siccitatis ad pluviam postulandam пости, молитви. — Носия. Resp. 59 : femoralia носят жените.— Жените наследяват повече от мъжете, според Масуди. Същият говори за жестокото биене на робите. Theoph. Cont., ed. Bonn., стр. 31, за мира на императори Лъв Арменец с хуните или българите, свидетели на договорите не били бог или св. Богородица, ами
и т. н., пред множество вярващи и неверници, ἐν πανδήμῳ ϑεάτρῳ.]
11. Котляревский, цит. съч., стр. 59—62.
150
се наказвала. Смъртното наказание не било рядкост. Благородните, които участвували във въстание, се лишавали от живота, а техните имоти, деца и роднини също тъй се изтребвали.
Придворният етикет имал азиатски характер : князът обядвал на особена маса, дори съпругата му не могла да седи до него. Придворните обядвали на известно разстояние около княза, като седели на столчета или се свивали на пода. Човешки черепи им служили за чаши. Лявата страна била почетна. Когато сключвали договори, давали клетва над изваден меч, при което разсичали кучета.
Старите българи водели войнствен живот и изобщо били суров народ. Границите на тяхната държава се пазели с много стражи и никой, бил той свободен или роб, не смеел да се изсели от страната. Ако някой сполучвал да се промъкне тайно, пограничните стражари се предавали на смърт. Според арабските известия цялата страна била заобиколена с трънести засеки и дървени прозорци. В частните села нямало стобори. За знаме служила конска опашка подобно на турския бунчук. Имало дни когато се забранявало да се сражават : в известни неблагоприятни дни трябвало да се избягват битките. Преди да влязат в сражение, началниците поръчвали на най-важните и най-умните воини да прегледат оръжието и конете. Горко на оногова, у когото не намирали всичко в изправност; той веднага бивал наказван със смърт. [Конете за война в мирно време свободно пасели по ливадите, никой не смеел да ги язди под страх на наказание. Във време на война вървели в редици, напред стрелците, зад тях жените и децата.] Преди началото на борбата се занимавали с чародейство, с игри, песни и предсказания (incantationes et ioca et carnina et nonnulla auguria). Избягалият от сражението бивал варварски наказван; на подобно наказание се подлагал и онзи, който не искал да слуша началника.
Според разказа на арабина Масуди (поч. 956 г.) у старите българи нямало ни златни, ни сребърни монети; всичко се изплащало с говеда и овце. В мирно време те продавали на гърците славянски момчета и момичета за роби в Цариград.
Старобългарската държава била с аристократическа уредба. Князът се наричал хан [12]. След княза висша власт имал съветът на шест души
12. [Хан : Писмото на имп. Лудвиг II до имп. Василий I за императорската титла на Запад, цитира го Hergenröther, Photius II, стр. 173 (Baron., а. 871, п. 50—61, Muratori, Script., 11, II, стр. 242 сл.), стр. 173, п. 47 : „ebenso ist falsch, dass die Fürsten der Avaren, Chazaren, Bulgaren nicht chagan oder cacanus (cf. Paulus Warnefridi, IV, стр. 12, 13), sondern βασιλεῖς (reges)oder κῦροι (domini) gennant würden. Allen diesen, sagt Ludwig, gehöre der Name Basileus”. Kuun, Codex cum., стр. XXVIII. — У куманите cham значи deus според Plan-Carpinus и Codex, hanlek — regnum Codex. Монг. rex = chàn> мандж. han = китайски император, тунгуски при Нерчинск kân = император. У аварите, хазарите, българите каган, хан, срв. унгар. Karchan y Const. Porphyrogen., таркан (според Kuun „dux pecorum, iumentorum” = лат. tavernicus, унг. tárnok със същото значение), кархан според Kuun произлиза от кара-хан. — Кан. Градация на титлите в Codex Cumanicus, стр. 164 : imperator — can, rex — soltan, princeps — beg, armiragius — ceribasi, curia — orda, torcimanus — telmač, mercator — boxargan etc]
151
знатни, наричани βοιλάδες, βολιάδες; от тая дума някои произвеждат славянското болярин, болерин, дума, която се намира в употреба само у русите и българите, от които е преминала у румъните и албанците. [13] Съгласно придворния етикет византийският пратеник при българския двор преди всичко разпитвал за здравето на княза, на жена му и децата му; след това за здравето на булиас тархана (маджарското tàr е хазна) и канартикина, също както и на шестте велики боляри; по-нататък за здравето на другите боляри, вътрешни и външни, т. е. живеещи при двора и в страната [в X в.], и най-подир за здравето на целия род. От дворянските родове в приведения туземен откъслек са споменати фамилиите : Ерми, Угайн, Укил или Вокил и княжеският род Дуло. Много дворянски имена окончават на бул; от това произвеждат старославянското былъ (боляр).
Такива били нравите и обичаите на българите, когато те под началството на Исперих се заселили в Мизия в 679 г. Различието, което съществува между тоя народ и старите славяни, които живеели на полуострова през V и VI в., както ги описват Прокопий и Маврикий, а тъй също различието между бита на Испериховите българи и на славяните, които сега се наричат българи, позволява да се усъмним в това, че Испериховите българи били славяни.
Напусто бихме се опитвали да открием славянски звукове в горе-приведения списък на княжеските имена. Само в азиатските езици можем намери аналогия с древнобългарските лични имена като Курт, Батбай, Котраг, Цериг, Тербел, Телец, Цитат, Баян, Умар, Кардам, Крум, Омуртаг, Сурсувул, Алобоготур, Токтус и пр. и пр. Опитвали се понякога да ги сравняват със славянски имена, но това правели без научно разбиране, а затова съвсем несполучливо. [14]
Учението на Мохамед почнало също тъй да се вкоренява [?] у дунавските българи. Волжките българи били обърнати в исляма от арабите. Мохамедански мисионери се появявали също и в дунавските страни. В грамотата на папа Николай (866 г.) се споменава за сарацински книги у българите (libri profani, quos а Saracenis vos abstulisse ас apud vos habere perhibetis) [15]; папата заповядвал да ги изгорят. За български мохамедани се говори също и в българския номоканон от XIII в. [16] Въз византийските
13. [Болярин. Срв. Ягичовия Archiv, 13, стр. 289. Nota bene разпространението на думата болярин у сърбите, срв. Daničić, Rječnik.]
14. [Угаин. Βάγαινις, в гръцко-българзките надписи. — Батбай. Botboi киргизко племе Vambéry, Türkenvoik, стр. 298. — Тербел : срв. татар. Теле-буга в руските летописи. — Баян : тур. bajat богат, Vambéry, Türkenvolk, стр. 4, bajindir ставам богат, 5. Bajan жена, пак там, стр. 298. — Алобоготур, т. е. Алогоботур. Вж. Kuun, стр. XXXVIII : кум. bahatur — potens, монг. baghator : чагат. batur, унг. bátor, bator, мандж. baturu, ног. matur — pulcher, казан, matïr. Batir — Held. Vambéry, стр. 225, 287, 297, 306. Кум. alaboga Bars (риба). Radloff, стр. 5. Nota bene Blau за старобългарските думи в летописните фрагменти у Брун, Черно морье.]
15. [За „libri profani” у българите вж. и Responsa papae Nicolai, № 103.]
16. В. Караджиħ, Примери
српско-словенског езика, 7. Inc : „Аште кто въ Блъгарѣхъ бѫдетъ въ Бохмитѣхъ”
и пр. [Български мохамедани : Местата, цитирани от Караджичовия Сборник
(сега в Берлин) вж. у Jagić, Sitna kanonička gradja в Starine, VI, стр. 120 :
Аще кто вь бльгарѣхь бѫдеть вь бол’мытѣхь христи
нынь
волеѫ вьстѫпить вь бох’мытьскѫѫ вѣрѫ а не нѫждеѫ. Пак там : аще на латинѫ, и
пр. Пак там : Аще кто волеѫ вьстѫпить на крьсть вь бльгарѣхь (в
Хилферд. ръкоп. : ωть христьнь)
или мѫжь или жена, и пр. — Versio slav. ех originali graeco : pro
christianis Bulgarus posuit Bulgaros.]
152
исторически извори славяните се явяват като различен от българите народ. В житието на св. Димитрий Солунски (VIII в.) четем, че между съветниците ка българския княз имало мъже, които владеели езиците : гръцки, български и славянски. У аналистите от VIII в. ясно се различават славянските отреди от българските при Тервел, Крум и други князе.
Руският летописец Нестор също тъй не причислява българите към славяните, но ги поставя наред с хазари, маджари и обри. Той казва : „Словѣньску же языку . . . живущю на Дунаи, придоша от Схуфъ, рекше отъ Козаръ, рекоми и Болгаре, сѣдоша по Дунаеви, насилници словѣномъ быша.” [17]
Досега още малко се знае за отношението на славянските староживелци в Мизия към техните български господари. Но, както изглежда, българският елемент е имал малко влияние върху характера и нравите на славянския народ; образованите славяни по-скоро били учители на варварските пришълци, отколкото наопаки. Българските князе живеели в дружба със славянските старейшини. Държавните длъжности били общи. Крум пирувал в обществото на славянските боляри; в 812 г. един от българските пратеници имал славянско име Драгомир; а около половината на IX в. се срещат членове от царствуващата фамилия със славянски имена. Трябва да се предполага, че смесването на малобройния владетелен народ с масата покорени славяни последвало доста бърже.
Изглежда, че при покоряването на Мизия повечето славянски собственици до известна степен били превърнати в крепостни. Поне личното крепостно състояние у българите е по-старо, отколкото у другите славяни. В проповедите на българския епископ Константин, ученик на славянските апостоли (894 г.), четем : „сице оучими братье по всьѧ недѣлѧ, аще и не по всѧ дьни за настоящая работы властель оунѣише боудемъ, тъгда бо свѣтьлѣише боудемъ і мьзда больши наложена боудетъ, егда и властельскоу работѧ оутѧжимъ и божию слоужьбоу съвършімъ”. [18]
Много полемични статии са писани за народността на Испериховите българи и техните отношения както към коренните мизийски славяни, така и към днешните българи. [19] Към края на миналия век били об-
17. Летопись по Лавр. списку, СПб, 1871, стр. 10.
18. Горский и Невоструев, Описание
рукописей Моск. синод. библиотеки, II, 2, стр. 227. Ягич в Starine Jugoslav.
Akad., V, стр. 34. [Към Константиновата проповед : работы властель,
властельска работа, също
πόνος τοῦ ἄρχοντος, Beschäftigung des Adeligen! Отправена към някоя аудитория
от „властеле”? Respice!]
19. Различните теории за произхода на българите най-сполучливо са съпоставени от Дринов в съчинението „Поглед връх произхожданьето на българский народ и началото на българската история”, Виена, 1869, стр. 80 и сл. Срв. Časopis ćes. musea, 1871, стр. 87. [Вж. също статията на Er. Miklosich, Über die Nationalität der Bulgaren из Miscellanea di Filologia, dedicata alla memoria dei proffessori Caix е Caneilo, Firenz, 1885. В нея между другото Миклошич привежда доводи за тюркския произход на българските думи сан и болярин.]
153
вародвани две теории досежно тия въпроси. Според двете днешните българи се признават за потомци на Испериховата орда. Едни смятат старите и новите българи за татарски народ; други мислят, че и едните, и другите са славянски народ. Немските издирвачи Тунман (1774 г.) и Енгел (1796 г.) доказзали, че дружината на Исперих била по произход татарска и поради това смятали днешния българския народ за пославянени татари, без да имат, разумява се, точни сведения за неговия характер и език. Сърбинът Раич (1794 г.) и русинът Венелин (1829 г.) следвали по обратния път. Като узнали по собствен опит, че днешните българи са славянски народ, те обявили, че техните прадеди, българите от времето на Исперих, не могли да не бъдат също славяни. [20]
Но работата е там, че между старите и днешните българи няма никаква родствена връзка. Тоя забъркан въпрос биде решен от Шафарик в неговото съчинение „Slovanské Starožitnosti” (1837 г.).
Според неговия възглед коренните българи, т. е. ордата, която заела Мизия под предводителството на Исперих в 679 г., също както и родствената ней орда при Кама и Волга, принадлежала към уралското, т. е. чудското или финското племе, следователно е близко по родство на вотяци, черемиси и зиряни. [21] „Предводителите, пише Шафарик, на немногобройни, но храбри и опитни във военното дело пълчища нападнали на земите на миролюбивите, занимаващи се със земеделие и селско стопанство славяни, подчинили ги на своята върховна власт и като се заселили между тях и вкусили веднъж удобствата на благоустроения живот, в кратко време до такава степен се сближили с новите си поданици, че възприели накрай техния език, техните нрави и начин на живеене и приели дори заедно с тях християнската вяра, при което обаче съвсем изгубили своята народност, като се превърнали от уралски фини в задбалкански славяни.” Тоя възглед бе приет почти от всички уважавани славянски и неславянски учени. [22] У днешните българи при обсъждането на тоя въпрос обикновено преобладава липса на научна критика или превратно понятие за народната чест. Повечето се придържат в мнението на Венелин. Само в най-ново време учението на Шафарик намери усърден защитник в лицето на Дринов. То и нам се струва вярно и исторически основателно.
И тъй прадеди на днешните българи били не шепата Исперихови българи, които завладели з 679 г. една част от Придунавска Мизия, но
20. Двете партии забравили едно много важно обстоятелство. Българите на Исперих и неговите приемници заемали не повече от една четвърт от онова пространство, което сега се заема от говорещия по славянски български народ. Едва след като изтекли два века, тяхното владичество се разширило отвъд Балканите в Тракия и Македония, които в 679 г. били още отдавна славянизирани. Вече поради това българите, които в 679 г. заемали Мизия, не могат се смята за прадеди на целия днешен български народ. [София след 679 г. още 120 години с била византийска. Мкклошич за старотурските думи в славянските езици, сань и т.н. Югослав. яруга срв. унг. árok Grubc, тур.-тат. йер-и земя староунг. aruch. Riedl, Gramm., стр. 67.]
21. Šafařik, Sebrané spisy, II, стр. 176. Куник, Тохтамыш и Фиркович, СПб, 1876, стр. 39, смята за доказано, че българските ханове, които преминали Дунава в VII в. и покорили седем славянски племена в Мизия, били от тюркски произход.
22. Разсъждението на руския историк Иловайски за славизма на прабългарите (1874 г.) досега не сме имали случай да видим.
154
славяните, които много по-рано се заселили както в Мизия, тъй и в Тракия, Македония, Епир и дори почти по целия полуостров. Кръвта на финските българи, която текла предимно в жилите на дворянските родове в същинската българска страна между Дунав и Балкана, както се вижда, отдавна се изпарила. [23]
За смесването на владетелния народ с подчинения достатъчен бил един период от 250 години. Владетелният народ, финските българи, като съединил всички славянски племена в една мощна държава, макар и да възприел техния език и нрави, но предал своето название на подчинените славянски области.
Покореният народ, словѣни, както те сами се наричали, макар и да погълнал владетелния другоезичен род, но затова се лишил от своето старо име. И тъй всички обитатели на една и съща държава се означавали с названието на изчезналия владетелен народ — българе, Βούλγαροι. [24] Старобългарският фински език нямал влияние върху славянския. Което ни само поразява в новобългарското наречие от произход, както бе показано, трако-илирийски, то е това, че фински елементи не съществуват в езика на славяните, които живеят при Хем, Родопа и Шар.
По такъв начин ние срещаме в България етнографско явление, което се повторило в руската държава около 200 години по-късно. Тук една малка дружина варяги дали на разединените племена твърда политическа уредба и своето национално име, след което сама се пославянила. В подобно отношение се намирали германските франки и лангобарди към романците в Галия и днешна Ломбардия. И защо да дирим толкова далеч аналогии. Най-близките съседи на българите предали на забрава своето славно някога име Ἔλληνες и от давни времена се наричат по името на своите владетели — Ρωμαῖοι, макар че римската кръв не е била примесена към староелинската. Но названието на държавата е всякога по-силно от името на народа. [25]
23. [Nota bene. Български чети са нахлували в Италия според Фредегар, Павел дякон и византийските автори. Според гърците тези нахлувания са целели по-скоро съюзи и трибути, отколкото завоевания. М. d’Alena, II contado di Molise ed i suoi signori, Campobasso, Colitti, 1891 (?) : 870 Conte Guadalputo, discendente di Alzeco duca dei Buigari. Conti изброени до 1240 г. — Срв. стр. 160 (89). Nota bene тук да се прибави за волжките българи. За тях вж. у Vambévy, Das Türkenvolk etc, стр. 67, 76, 77, 100, 114, 419, 420, 426, 427, 444, 493—494, 497, 503, 505, 511, 513. Пак там, стр. 513, за измаилите (мох.) = башкирите в Унгария 1220 г. Стр. 493 сл. за чувашите, стр. 445 тяхното предание за някакво преселение от Понт. — Kuun, Rel. Hung, I, стр. 58, пътуването на един унгарски мисионер в XIII столетие : „magna Bulgaria, regnum magnum et potens, opulentas habens civitates, sed оmnes sunt pagani” (били мохамедани). Μαύρη Βουλγαρια у Const Porph. Plan-Caprinus разправя как татарите „Bulgariam magnam destruxerunt omnino”. У него и у Asselin BuJgaria magna = Bileri, Byleri. Срв. Hungaria maior, magna, ibid. Kuun, I, стр. 72, за мохамеданските „башкири” от царството Kunkar оттатък Цариград в страната на франките говори Jakut (поч. в 1249 г.), ала това са мохамедански българи. Belae regis notarius, cap. 57 : de terra Bular Ismaelitae, водачи Billa и Boscu. От тях онези в гр. Халеб въз времето на Jakut изучавали корана. Пак там, стр. 76, из унгарските грамоти. Nota bene.]
24. В средните векове пишели обикновено Блъгаринъ. Сега така изговарят името само в Тракия; но в другите местности и в книжовния език народното име е Българин, отдето латинското Bulgarus, гръцк. Βούλγαρος, руск. Болгарин.
25. [Според гърците съюзите и трибутите били за предпочитание пред покоряването.)