История на българите

Константин Иречек

ГЛАВА IV. Бит, нрави, селища, племена у преселените славяни и сношенията им с туземците  [1]

А. Бит на славяните

Б. Славянска колонизация. Местни имена

В. Отношения на славяните към туземците

Г. Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в Гърция

 

А. Бит на славяните

 

Да описваме как живеели славяните в първобитната си родина, преди да се преселят на запад и юг, не е наша задача : достатъчно е да посочим богатата литература, която съществува по тоя въпрос. [2] За племената, които се заселили през VI и VII в. на Балканския полуостров, ние имаме едновременни известия от гърците Прокопий, Менандър и Маврикий и подир това от сириеца Йоан Ефески.

 

Според Прокопий всички славяни били с висок ръст и с яко телосложение. Тяхната коса не била ни много светла, ни много тъмна, а по-скоро руса (ὑπέ ρνϑροι). У днешните им потомци нерядко се среща черна коса. Характерът на старите славяни по свидетелството на Маврикий е чужд на злоба и коварство, но е по-скоро добър и откровен; много хвали той тяхното гостоприемство. Гостенина завеждали от място на място и ако с чужденеца нещо се случвало поради нехайство на домовладиката, най-близкият съсед трябвало да отмъсти за него.

 

Семейното родство у южните и северните славяни било основа на техния обществен и държавен живот. Такова учреждение и досега се е запазило в най-първобитна форма у българите, сърбите и хърватите. В какво се състои тоя семеен съюз, задруга? Това е общество, в което няколко души от еднакъв родов произход или няколко семейства, свързани с близко кръвно родство, живеят заедно и задружно работят и владеят имот под управлението на един избран старейшина (сръбски — старешина; старочешки — староста, владика; български — дядо, домакин). Има „задруги”, които се състоят от 60 членове. Старейшина обикновено бива или

 

 

1. [Тази глава трябва съвършено да се преработи на следната основа : славяните във Влашко и т. н., топографски данни за тях, местата, гдето са преминавали през Дунава, нрави според изворите. Общите славянски работи да се отстранят. След това ще дойде разселването по полуострова, племената. Остатъци от траки, албанци; на румьните мястото им е по-напред, в главата за римляните; остатъци от старото население. Nota bene. Сърби и българи съществуват и до днес, лангобарди, готи, франки са загинали между романите — старият елемент следователно е бил много по-устойчив в страната по брой и цивилизация, отколкото на запад. Срв. разсъжденията в увода към лекциите ми върху географията на Балканския полуостров. За славяните у Прокопий, I, 3, сар. 14; вж. ed. Camparetti, 2, стр. 292 сл.]

 

2. G. Krek, Einleitung in die slav. Literaturgesch., I, Graz, 1874; книга, която заслужава внимание. Jos. undHerm. Jireček, Österr. Geschichte 500—1000, Wien, 1865. I. E. Wocel, Pravěk země české,Praha, 1868 (руски превод на Задерацкий, Киев, 1875). Herm. Jireček, Slovanské právo, Praha, 1863. V. Bogišić, Pravni običaji Slovena, Zagreb, 1867.

 

 

116

 

бащата, или най-старият брат. Той управлява къщата и обществения имот, разпределя работите между мъжките членове на общината и работниците и произвежда продажба и покупка, пазейки интересите на целия род. [3] В езически времена той извършвал богослужението, също както в наше време негова длъжност е да урежда празненствата. Той бил представител на своя род на общите събрания, в които се обсъждали родови и народни въпроси. Между членовете на общината владеело най-пълно равноправие. Земята, на която живее семейството, е общински имот, от който всички членове на общината еднакво можели да се ползуват. При такова учреждение не е могло да има бедни : всеки бил член на някое семейство, което във всеки случай осигурявало неговото съществуване. Само лицата, изключени за наказание от семейния съюз, били бедни — оттам и еднаквостта на понятията бедност и порочност. Положението на жените в семейната община било почетно. Най-старата от семейството (сръбски — домачица; български — домовница, стопаница) управлява всички жени в семейството и разпределя работата между тях; в българските общини, когато мъжете са вън от къщи на работа, настъпвало женско междуцарствие.

 

Държавният строй на славяните бил демократичен. Прокопий разказва, че те „не се управлявали от един човек, а от старо време у тях съществувало народовластие (δημοκρατία); и както при мирно, тъй и при тревожно положение на работите всички обстоятелства се подлагат на обща обсъждане.”

 

Няколко роднински семейства, които живеят в отделни селски поселища, образували племе, а земята, заета от племето, се наричала жупа. Център на жупата бил градът — крепост на жупата. Славяните обикновено правели това укрепление или посред блата, или на възвишение, подобно на полуостров, което от тая страна, дето се съединявало с околните височини, било защитено с насип и ров, а от другите страни — със стръмни склонове. Всяка жупа се управлявала от един старейшина, който всякога бил избиран от едно определено семейство; от тия именно привилегировани семейства се развило славянското дворянство, което със западноевропейското феодално дворянство изпърво имало общо само наследствеността. Общите дела на жупата се решавали в събрание от всички старейшини на семействата.

 

Славяните мразели властта на едно какво да е лице. „Господар те не търпят и не живеят помежду си сговорно”, казва Маврикий. Само през време на опасност племената се съединявали за обща отбрана или нападение; ала щом минавала опасността, всеки се грижел само за себе си. Тая прекомерна любов към свободата била причина, дето славяните толкова често били покорявани от по-добре организирани другоземци. „Най-

 

 

3. [Задруга : вж. Strabo, XI, стр. 501 за иберите (грузинците) : κοιναὶ δ’εἰσὶν αὐτοῖς αἱ κτήσεις κατὰ συγγένειαν, ἄρχει δὲ καὶ ταμιεύει ἑκάστην ὁ πρεσβύτατος. Gabler в Osvěta, 1892, стр. 296, за задругата в Auvergne : Legrand, Voyage fait en 1787 et 1788 dans la ci-devant Haute et Basse Auvergne, Paris an III, 3 vols. (I, стр. 474—495 село Pinon при град Thiers).]

 

 

117

 

вече от всичко те обичат независимостта и за нищо не биха позволили да се обърнат в поданство и зависимост. В своята родна земя те проявяват голяма храброст и търпение, понасяйки твърде лесно горещина и студ, липса на облекло и храна.”

 

У славяните, също както и у германците и келтите, нямало укрепени градове. Градовете, които се намират на славянска земя, са повечето от румънски или гръцки произход или са се развили от предградия (селище около жупните крепости). Византийците разказват за славяните от VI в., че живеели в бедни и отдалечени една от друга колиби, които си правили сред гори, покрай реки, блата и езера. Всяка къща за в случай на внезапна опасност била снабдена с по няколко изхода. Най-ценния си имот скривали под земята. Това ставало поради тяхната незаседналост на едно място и след като се закрепили напълно на полуострова. За разпръснатите селища, за които говори Прокопий, и досега още напомнят на пътешественика из Сърбия и Далмация дворовете на отделните задруги, които, ако и да са съединени в една селска община, но са разпръснати по гори и планини.

 

От незапомнени времена славяните се занимавали не само със скотовъдство, но и със земеделие. Според Маврикий те имали „в изобилие говеда и зърнени храни, особено просо (μάλιστα κὲγχριν καὶ ἐλύμον) [4], които сипвали на купища”. Че просото било най-любимата зърнена храна на славяните, казва и Приск (448 г.), досежно славяните на Тиса [?], и арабинът Ибн Даста.

 

Доста много свидетелства за домашния живот на славяните представя самият език. Нещата, чиито имена еднакво звучат на всички славянски езици, без съмнение им били познати преди тяхното разделяне на различни народности : те не са могли да се пренесат в по-късни времена от Триест до Волга, от Шумава до Олимп. [5]

 

Император Маврикий ни дава най-обширни сведения за особеностите на военния бит у южните славяни. Те се сражавали най-често пеша, много пъти голи почти до пояс, прикривайки се с як и тежък щит; мнозина се сражавали и без щит. Освен това те употребявали дървен лък и малки, напоени със силна отрова стрели. В сблъскванията си те употребявали чукове, брадви и тояги. Те не умеели да се сражават на открито

 

 

4. [И двете гръцки думи κέγχρον καὶ ἐλύμον означават просо.]

 

5. Названията на житните растения сега са еднакви у всички славянски народи : ръж, пшеница, ечемик, просо, също тъй грах, мак. Общи са също за всички славяни названията на земеделските оръдия : плуг, коса, сърп, мотика, лопата и т. н. От домашните животни те имали рогат добитък (говедо, бик, вол, крава, теле, бивол), овца, коза, куче (псе), гъска. В градините развъждали : ябълки, круши, череши, вишни, сливи, орехи. Пчеловъдството било много разпространено; от меда правели любимото си силно питие. Желязото, медта, златото и среброто им били известни, също както от оръдията — клещи, секира, нож, длето, пила и т. н. Думата ремесло (занаят) се среща у всички славянски езици, също както думите ковач, грънчар, тъкач. Славяните правели вино, отглеждали лозя, грозде. Платно, сукно, плащ, риза са думи, общи за всички славяни, също както и печат, пръстен, търг, мяра, лакът. От оръжията на всички били еднакво известни : копие, меч, сулица, стрела, щит, прашка; на война употребявали дайрета, тръби, рогове и хоругви. Срв. Воцел, гл. II.

 

 

118

 

поле, но затова в малките сбивания отлично използували изгодите на местността в тесните и мъчно проходими места, в горите и блатата. Внезапните нападения и скритите засади образували тяхната любима тактика, с което и накарвали противника да бъде винаги нащрек. Особено били сръчни и досетливи във всички военни хитрости. Често пъти оставяли плячката си видимо беззащитна и се скривали в гората; но щом неприятелят непредпазливо се приближавал, те го поразявали със стремителна бързина. Поради това Маврикий в своята стратегия съветва да се води сражение със славяните само зимно време, когато дърветата са без листа и горите не са толкова тъмни, когато по снега могат да се забележат следите на избягалите, а покритите с лед реки лесно могат да се преминат. Старите южни славяни умеели изкусно да се гмуркат в реките, както и в миналия век хайдамаците през време на борбата с поляците умеели отлично да се крият във водите на Днепър. Ако ги нападали неочаквано в техните жилища, славяните тутакси се нахвърляли във водата, лягали на дъното по гръб, вземали дълга цев от тръстика, която излизала над водната повърхнина, и дишали чрез нея. Неопитният неприятел не забелязвал тия тръстикови цеви, а опитният бързал да прободе или устата на потопените във водата, или като измъквал цевите, накарвал скритите да излязат от влажното си прибежище. [6]

 

След време славяните се научили на много неща от римляните и византийците. Описанието на обсадните машини, които те употребявали при обсадата на Солун, показва голямо изкуство от тяхна страна. Там четем за железни тарани, големи метателни машини, които били издигнати за хвърляне на големи камъни и прикрити с покриви, за щурмови подслони, които се покривали с пресни волски и камилски кожи за защита против изгаряне от запалителни венци.

 

„Военнопленниците, разказва Маврикий, славяните не държаха във вечно робство, както другите народи, а само известно време; след това им предлагаха или да се откупят и да се върнат при своите, или да станат между тях на свобода и в дружба.”

 

Най-труден за изучаване дял от славянските старини е тяхната митология. Едно, по липса и неясност на изворите, друго, поради крайно безсмислените съображения на по-новите писатели, славянската митология се е превърнала в един хаос, който е трябвало да изстуди интереса, възбуждан от тоя въпрос. Едва в последните години безпристрастната критика си е проправила и тука път. По-рано някои безраборно събирали всичко, каквото намирали у разни славянски народи, от разни исторически епохи, и всичко това заедно приписвали еднакво на всички славяни от всички времена; други се лутали из безпределните гори на арийските

 

 

6. [Към известията на Маврикий за славяните : Leonis imperat. Tactica, Meursii Opp. VI, стр. 806. Думите у него Σκλαβικὰ ἔϑνη, които покорил баща му Василий (стр. 806), се отнасят към далматинските славяни, срв. Hirsch, Byz. Studien, стр. 255. Много важна място за сръбската история. Zach. von Lingenthal в Byz. Zeitschrift, III, стр. 437 сл., доказва, че Tactica била от Лъв Исавър, с извлечение от законите в Stratigiká на Маврикий. Но как тогава да си обясним онова място по-горе?]

 

 

119

 

митове и давали воля на раздвижената си фантазия за смели комбинации. Най-положителни сведения ние имаме за полабските славяни, които най-дълго от всички други останали езичници; за южните славяни, у които постепенното покръстване се наченало рано, съществуват най-малко известия. Броят на изворите е нищожен; много нещо би могло да бъде изяснено чрез критичното издирване на днешните приказки и песни, поверия и обичаи. Тук ще изложим само онова, което е вън от всяко съмнение. [7]

 

Най-старо известие за религията на славяните намираме у Прокопий : „Те признават като творец на всички неща един бог-мълниеносец, комуто принасят в жертва бикове и други жертвени животни.” И по-нататък : „Те също тъй почитат реки, нимфи и други божествени същества (δαιμόνια), на които и принасят жертви, като произнасят предсказания (μαντείας).”

 

Цялата природа те си представяли оживена от същества, подчинени на висшия бог. Те различавали богове от бесове; първите били благосклонни към човека, вторите напротив. Славяните нямали идоли, както римляните и гърците; също нямали жреци и храмове. Християнските проповедници заварили идоли само у полабските славяни и у русите. А жреческа каста възникнала едничко само у полабските славяни. Висшето божество се наричало Сварог (срв. санскрит. svarga : coelum ludri, aether svar — небе). Негови синове били слънцето и огънят. В една българска народна песен, която и сега още може да се чуе в разни кътове, за брака на слънцето с Деница, братът на слънцето се именува Огнен. [8] Слънцето се наричало също тъй Дажд-бог или Хръс. [9] За поклонение на Свѧтовит, толкова важно у полабските славяни, еднакво както и на Триглав, у

 

 

7. Срв. Jos. Jireček, Studia z mythologia česká, 1863. [Срв. Rad, 77, стр. 63.]

 

8. Женитба на слънцето, издали : Раковски, Dozon, Веркович, критично (от Панагюрище); Дринов в Периодично списание на Браилското бълг. книж. дружество, 12, стр. 153. Огнен като лично име се среща в Дебърско; братът на покойния епископ Партений се наричал Огнен.

 

9. В старосръбски грамоти от XIV в. се срещат собствени имена Хрс, Хрсович (Даничиħ, Рјечник). При Дунава има град Хърсово (Гирсово на картата). [Сварог : Мястото на Сварог и Дажбог у В. М. Истрин, Хронограф Ипатского списка под 1114 г., ЖМНПр, 1897, ноември, декември, стр. 83—92. Митическата песен „Женитба на слънцето” у Раковски, Дозон, Веркович; критически (от Панагюрище) я издаде Дринов в Браилското ПСп, ХII, стр. 153. Слънцето се оженило с „Дена Деница”; братът на слънцето се нарича Огнен. Личното име Огнен и досега се среща в Дебърско, у мияците (вж. песента оттам в ПСп, XII, стр. 159; братът на епископ Партений се наричал Огнен). Дажбог : Болярин Дажбог се споменава между свидетелите в една грамота на Стефан Велики, молдавски воевода, 1489 г. В. Petriceicu—Hâjdeu, Archiva istorică a României, I, 1, стр. 155. Вера пана Дажбога пръкалаба Немецкого (Niamc) в грамотата на Стефан Велики молдавски от 1481 г. Hâjdeu, I, 1, стр. 75; 1480 г., пак там, I, 1, стр. 116. Хръс : В малко Влашко имало село Хръсова 1424 г. (Hâjdeu, Archiva Românieï, I, 1, стр. 19). Хрьсојевиħ у Новаковиħ, Српски поменици, стр. 150. Хрьсоѥ, пак там, стр. 112. Село Хърсово на три часа от Разград. „Възраждание”, 1876, бр. 19. Бърдо Хърсовац при Динара над изворите на Кърк. Nikolajević, Srb. dalm., Magazin, 1845, стр. 9. Караула Расовати Камен на границата на Княжевацския край. Хърсово село при Аврет Хисар в Солунско.]

 

 

120

 

южните славяни няма никаква следа. За поклонение на Перун, бог на гърма, толкова високо почитан от русите, на Балканския полуостров не са запазени други следи освен името на растението перуника (ирис) и това на планината Перунова в Родопа при Пещера. [10]

 

По-горе ние приведохме две места из едни апокрифи от български произход, запазени в руски ръкописи. В едно от тях се говори за почитането на Троян, Хръс, Велес, Перун, а в другото — за Перун, Хръс, Дий (Ζεύς) и Троян. [11] Съществували ли са тия места в българския оригинал, или ги е прибавил руският преписвач — въпросът не е решен. Велес, бог на скотовъдството, бил известен на русите и чехите; също и между южните славяни се срещат някои следи от поклонение нему. [12]

 

Славянинът се молел на боговете под открито небе, в храстите, под сянката на дърветата, по скалите и височините. При жертвоприношенията пеели. Промените на годишните времена, които имат такова важно значение за един земеделски народ, се ознаменували винаги с весели празненства — обичай, който се запазил в продължение на средните векове и до наше време на Балканския полуостров. Старославянското обѣть означавало дадено на боговете обещание, оброк; жрътва (литовско гирти — laudare) е хвалебно или благодарствено приношение. [13] Думите вѣщьсь — знаещ (корен вѣд — scire), влъхва (magus), жрец (срв. жрътва) са общи у всички славяни; разбира се, от тия авгури след време би могла да възникне каста от жреци.

 

Относно космогонията всички славяни мислели, че светът е произлязъл от морски пясък, който бог взел от дъното на морето и го пръскал

 

 

10. Захариев, пос. съч., стр. 63. Албанското Перендия — бог не бива да се смесва с Перун (гръм), понеже първото се отнася към слънцето : perndóig — аз ида надолу; perndón — залез слънце, запад. Такова е и значението на името Пирин планина. [Перун : Захариев, пос. съч., стр. 63 : „Около Пещера (в Родопите) има много развалени крепости, т. е. 1/2 час към юг от селото в Перунова гора една, 3/4 час към югоизток в Тъмбра гора друга” и т. н. „Перунова гора” се нарича Пирин (при Пещера), вж. ПСп и нашия Пътепис. — Перин град = Перник. Cesty. Перунград, Сборник, II, 1890, стр. 12. Растението перуника и перунига, вж. Илиев, Народни песни. Perun locus, ubi vinea, стр. 1090. Rački, Doc. chrvat., стр. 153; „vinea in Peruno” на манастира S. Petri in Selo u Spleta. Perun връх на юг от Učka gora (monte maggiore) в Истрия — Generalsthabskarte. Pirin в Босна. Албанското peręndí бог IMPERANTEM. G. Meyer in Gröbers Grundriss der roman. Philologie, I, стр. 808.]

 

11. [Велес : Велесьница село у Новаковиħ, Српски поменици, Београд, 1875, стр. 127. (Пак там. Велетово, Вѣлѣтово село). Велесница село на Дунава между Кладово и Бърза Паланка. — За почитането на Троян, Хърс, Велес, Перун, Дий : Jagić, Archiv, 11, стр. 305.]

 

12. Jos. Jireček, O slovanském bohu Velesu, в Časopis českého musea, 1875, стр. 405—416. [Други славянски божества : „Това изражение се говори в с. Вратца и Врачанско : „вика до Белá-бога; пищи, та се чува до Белá-бога”. Ц. Гинчев в една граматическа статия в бележка, сп. Труд, Търново, 1888, кн. 22—24 (1 февруари, 1888), стр. 1465. „Dada, lai dado” : „Майко, ах, майко”. Начало на една македоно-румънска песен у Weigand, Die Sprache der Olympowalachen, Leipzig, 1888, стр. 113, бр. VII.]

 

13. Jos. Jireček, в Časopis česk. musea, 1873, стр. 98.

 

 

121

 

на повърхнината му, за да създаде земя. Следователно славяните си представяли земята плаваща над морската повърхнина. [14]

 

Че славяните не били фаталисти, доказват думите на Прокопий : „Те никак нямат понятие за съдбата (εἰμαρνένη]) и не ѝ приписват никаква власт над хората. Но когато в някое сражение или при някоя болест почувствуват приближаването на смъртта, те се обричат на бога, ако ги спаси, да му принесат благодарствена жертва (θυςίαν). Спасени, те принасят обречената жертва, мислейки, че са измолили спасение чрез тая жертва.”

 

На славяните не било чуждо вярването, че боговете владеят над хората още от тяхното раждане; това доказват чешките приказки за судичките (парки, μοῖραι), именувани по руски рожаници, по сръбски и хърватски родјеници или судјеници, по български наречници и в някои места орисници (ὁρίζω, аор. ὥριστα).

 

Към останките от езичеството принадлежат също тъй празникът русалия и вярата в русалки, които срещаме у българи, сърби, словенци, словаци, великоруси, малоруси. Името русалия било пренесено по-сетне на празника „Св. Троица”. Шафарик вижда в русалките водни богини, речни и изворни нимфи; а Миклошич поддържа, че това име е взето от византийското ῥουςάλια (романско pascha rosarum), т.е. уж християнският термин бил пренесен в езическото богослужение. [15]

 

Гори, реки и потоци били свърталище на женски същества, които у старите руси се наричали, а у сърбите и днес се наричат вили (единств. вила). В една грамота на българския цар Константин (1258—1277 г.), в една местност до Прилеп е упоменат изворът „Вилски кладенец”. [16] У българите и до ден днешен се пази твърдо вярата в самовили. Тия самовили (в Тракия — самодиви) живеят по планините, по чиито върхове охотно играят хоро на голяма тълпа. Бързо се пренасят по въздуха; по земята яздят на елени, при което диви водянки им служат за юзда, а жълти змии (смокове) — за камшик. Към хората изобщо те не са благосклонни, охотно ги ослепяват и им изпиат черните очи; който се осмелява да работи в празник, особено на Великден, той се подлага на наказание от самовилите. Ала те другаруват с юнаците, като например с Крали Марко, спасяват ги от смърт и живеят с тях, според южнославян-

 

 

14. К. I. Erben, Báje slovanská o stvoreni sveta. Časopis česk. musea, 1866. Това предание се е запазило в приказките в Галиция, Южна Русия, Крайна, Черна гора и у българите.

 

15. Šafařik, O rusalkach., Sebr. spisy, III, стр. 81—95; Miklosich, Die Rusalien, Wien, 1864 (Sitz. Ber. d. W. Akad., XLVI); строга критика на А. Афанасъев, в Москов. Древности. I. Новые труды, стр. 35. Бълг. : „сека пролет през Росальа”, Захариев, пос. съч., стр. 78. На Беломъ Дримѣ 1330 межа : „од Русаліи у локву”. Miklosich, Mon. serb., стр. 92. [Русалки : И дакийските, па и македонските румъни почитат русалиите.]

 

16. Šafařik, Památky, стр. 25. [Вили : А. Н. Веселовский, Славяногерманские отрывки, ЖМНПр, 1889, юлий, стр. 8, вили в „Слово Христолюбца” според Паис. сборник от XIV в. : в Перуна ï в Хорса ï в Мокошь ï в Сима ï ве Рьгла ï въ вилы, їхже числомъ гө. сестрѣниць” и т.н. Гръцки текстове. За български поверия има място в ръкописите.]

 

 

122

 

ския обичай в побратимство, в приятелски отношения, като посестрими. Има и морски самовили; много живеят в дъбравите и под мостовете. Някои сини и жълти цветя са посветени на тях. Със самовилите са сходни юдите (единств. юда), известни само в Македония, в околностите на Охрид, Прилеп и Солун, в Дебър и в родопските планини. В много песни юди и самовили са едно и също нещо. [17] Това са пак жени-нимфи с дълга коса, които живеят в глъбините и водовъртежите на езера и реки. Когото видят във водата, оплитат го със своите разпуснати коси и го притеглят към дъното. Често пъти те причесват косите си на брега. Юдите също така обичат хората; ала горко на оногова, който попадне в „юдинско село” и трябва да играе с тях „юдинско хоро”. [18]

 

Най-старо известие за самовилите се намира в сръбския пергаментен кодекс у Григорович; там четем, че в България владеят поверия в бродници (вълшебници) и самовили. Друго известие се намира в един ръкопис от края на XIV в. [19]

 

В 1756 г. един монах от Габрово на Балкана преписал житието на св. Иван Рилски, за да го прочете на жените; повод за това били дяволщините на бабичките, самовилите и бродниците. [20] Досега ние нямахме щастието да намерим стари известия за юдите. [21]

 

Стиите, които днес се явяват заедно с юдите в народните вярвания на жителите от Македония, не са нищо друго освен гръцките στοιχεῖα (стихии). Виюлиците са невидими същества, които притежават грамадна телесна сила и могат да пренасят хората по свое желание; поради това македонците плюят в опасните места. Тях често смесват със самовилите. Духовете лудуват нощно време, като извикват хората и ги подмамват по такъв начин към реките и пропастите.

 

Открай време у всички славяни е съществувала вяра във вампири (влкодлак). От българите (влъкодлак, връколак) вампирът е възприет от албанците (vurvolak), румъните (vъrkolak) и новогърците (βρουκόλακας). В старосръбския номоканон (1262 г.) се чете следното тълкуване : „Облакы гонещеи [отъ селнъ] влькодлаци нарицають се. Да егда убо погибнеть луна или слънце, глаголють : влькодлаци луну изѣдоше или слънце. Си же вьса басни и льжа суть.” [22]

 

Според мнението на славяните-езичници душата била същество, съвсем различно и отделно от тялото, живее в гърдите и се проявява в дишането. Те вярвали в задгробния живот. Думите небе и рай са общи на всички славяни.

 

 

17. Апострофи : Юдо Самовило! Стара Юда Самовила!

 

18. К. и Д. Миладинови, Български народни песни, Загреб, 1861.

 

19. Изь млада пострадаетъ зли другь, будеть Самовили брать. Cod. Chodoš (в Праж. музей), стр. 134. (Miklosich, Lex. palaeosl.)

 

20. Сочинения Гильфердинга, I, стр. 131, бележката.

 

21. Самовила, срв. гръцкото ἁμα δρυάς (изпърво sama—).

 

22. Обнародвано от Ягич в Starine на Загребската академия, VI, 1874, стр. 83. [Вълкодлаци : Вж. Jagić в Archiv, 5, стр. 91, посочва и на Menčetić, Stari pisci, 2, стр. 336, и на бълг. песен в ПСп, старото, 11 и 12, стр. 152. Romanische Forschungen, III, Erlangenv 1887. G. Baist, стр. 643—644. Brucolaque, Wort seit 1600 im Frankreich und im Abendland bekannt, „Leiche eines im Banne gestorbenen”. От Гърция, от архипелага. — Βρουκόδλακα у гърците : Spon et Wheler, Voyage d’Italie, de Dalmatie, de Grèce etc. (1675—1676), Amst. 1679, II, стр. 251. — Вампири : Никариá, остров при Самоs. Byz. Zeitschrift, IV, стр. 153. Срв. Неплаховата хроника, Fontes rerum boh., III, стр. 480, 481 : в 1336 пастирът Mystala в Кадана, в 1344 г. жена в Лерин вампири. Μάρκου μοναχοῦ Σερρῶν χήτησις περὶ βουλκολάκων, ed. Lampros, Νέος Ἑλληνομνήμων, I, 1904, стр. 339—352.]

 

 

123

 

 

Б. Славянска колонизация. Местни имена

 

При разглеждане местните имена на Балканския полуостров нас ни поразява тяхното богато разнообразие. В това личат следите от народностите, които са преобладавали тук поред. Покрай най-стари трако-илирийски и старославянски имена явяват се румънски, албански, новогръцки и безброй славянски наименования в пъстри, сменявани форми. През последните четири века прибавила се и нова група, турски, а понякога и татарски названия.

 

Когато славяните дошли в тия страни, те запазили една част от предишните имена на планини, реки и градове, като ги изменили само-според звуковите закони на своя език, а друга част заменили със свои еднакво звучащи названия. Така са преправени по брега на Адриатическо море : Scodra в Скадар. Lissus — Леш, Salona — Солин, [Апсопа — Якин, Fianona — Пломин], Albona — Лабин, Nona — Нин, Scardona — Скрадин (изобщо римското ona по славянски е ин, срв. Roma — Рим). В България Bononia е преименувана в Бъдин (срав. Colonia, по чешки Kolin), Ratiaria в Арчар, Almus в Лом, Durostorum в Дръстър, Naissus в Ниш, Astapus в Щип, Scupi в Скопие, Sirrae в Сер, Debolia в Девол (?). Nicopolis запазил името си. Serdica, наречена така по името на тракийското племе серди, получила название Средец, преправено от византийците в Triaditza. Thessalonica се нарича Солун, [мак.-рум. Сърýн], Hadrianopolis — Одрин, Dydimoteichos — Димотика. [1]

 

Интересно е името Пловдив, с което сърбите и българите наричат гр. Филипопол. Безсмислено е обикновеното обяснение на тая дума с българското „плоден” (плодороден) или „пладне” (полден, юг). В най-старите паметници ние вредом четем Пловдин [-ив се явява тепърва в XVII столетие. Този -ин произлиза навярно от -она, -ониа]. [2] Независимо един от друг венецианецът Доменико Негри (1567 г.), новогъркът Георги Цукалас (1851 г.) и българският историк Дринов посочили древния Плотинопол, южно от Одрин на разстояние един ден път. Името близко подхожда, но разстоянието е много далечно. [3]

 

 

1. [Срв. Пътувания по България, гдето е посочена литературата, и Archiv f. sl. Fhil.,. XVI. — Palatino? Срв. Jireček, Die Heerstrasse, стр. 95.]

 

2. Даничиħ, Рjечник, 1864, 3 тома; Kukuljević, Monumenta hist. Slavorum meritionalium, I, Zagreb, 1863, стр. 234 (глаголическо писмо, 1529 г. Също тъй старочешки съчинения, например у Hájek и у други се чете Plovdin).

 

3. Dom. Nigri, Geographia, Basiliae, 1567, стр. 270; Tsukalas, Ἱστοριογεωγραϕικὴ περιγραϕὴ τῆς ἑπαρχίας Φιλιπππουπόλεως, Виена, 1851; Дринов, Заселение, стр. 24, бел. 112; срв. Jireček, Die Heerstrasse etc, стр. 95.

 

 

124

 

От названията на планините запазили се най-важните Scardus (Шар) и Rhodope (Родопа). В голямо количество останали стари названия на реките, разбира се, не без значителни звукови изменения : Naro — Неретва, Drilon — Дрим, Drinus — Дрина, Margus — Морава, Timacus — Тимок, Cebrus — Цибрица, Oescus — Искър, Utus — Вит, Iatrus — [Iéтъръ] Янтра, [Asemus — Осъм], Strymon — [Строумѫ] Струма и т. н. [4] По крайбрежията и до ден днешен са в употреба множество неизменени старогръцки местни имена : Месемврия (старобълг. Несебър), Анхиал, Калиполис и т. н. Византийците употребявали до XV в. старите местни имена дори в такива местности, които вече напълно се пославянили, тогава когато в устата на народа тия имена отдавна вече отстъпили място на славянските названия. [5]

 

Славянската колонизация вървяла нагоре по реките до техните извори. Населявали се удобните за оран полета и плодородните долини. Височините пък се оставяли на траките, румъните и албанците, които повечето пъти след време се пославянили.

 

Славянското селище първоначално не носело местно име, но се наричало по името на рода, който го населявал. Поради това и до ден днешен повечето места в славянските земи носят събирателни или фамилни имена (множеств.); тяхното окончание на чешки и полски е icí; сега по-често е ice; на сръбски и хърватски — иħи, в средните векове — ики; на словенски и руски — ичи, старобългарски — ищи, новобългар. — овци, евци. [6]

 

У сърбите и хърватите преобладават такъв род названия : Лазаричи, Драговичи, Богдановичи, Момушичи и т. н. В България : Драгомирци, Филиповци, Николичевци, Владимировци, Страшимировци, Бериславци, Гълъбовци, Стояновци и т. н. [7]

 

 

4. [Преправяни от славяните имена на планини и реки. Nota bene. В промените на славянски често се запазва родът : Rhodope — Родопа?; Asemus — Осъм. Срв. Осма, приток на Днепър, Барсов, стр. 21. Iatrus — Iéтъръ, тази е старата форма, вж. Acta Bulg. eccl. и Мелетий, новогръцки географ. Oescus — Искър, по-скоро искри — близък (Vondrák, Jo. Ех., стр. 17), откъдето от искра. Στρυμών — Строумѫ.]

 

5. [Образуването на местните имена в славянските езици : Ольга, и ѥсть село ѥ Олжичи и до селѣ. Нестор, ed. Mikl., стр. 34. Формата Ольжичи е следователно от основателя и господаря, а не от прародителя.]

 

6. Šafařik, Sebráné spisy, III, стр. 438. За образуването на местните имена на славянски език срв. Jos. Jireček, Nakres mluvnice staročeské, Praha, 1870, и статията на Миклошич за славянските местни имена. [Българските местни имена на -овци : Срв. Гешов, ПСп, 21—22, стр. 438. Според него родовете на -овци се именували по старейшината, макар той да не бил всякога бащата. Срв. братята българи Цанковци, Миладиновци, Генчовци, изобщо от -ов, мн. ч. -овци. Старовремски патронимични имена от Татимир, Добромир и т. н. вж. в списъка на македонските селища у Ризов и Гешов. — Пътеписът за колибите, срв. турските имена Хасанлар, Карамустафалар и т. н. — Имената на -ищи в българските страни : Воевищи, 1348 г. Не е ли тук щ = ć както в грамотите Брачска и Качичска (от 12 и 13 столетие)?]

 

7. Нашите примери са взети отчасти от сръбски и български паметници от ХIII и XIV в. (Даничиħ, Pjeчник; Šafařik, Památky, 2 изд.), отчасти от най-новите карти и списъци на местности.

 

 

125

 

Забележително е, че в Тракия, поне според нашите списъци, такива, фамилни имена се срещат много рядко. В българските страни сега са напълно изчезнали имената на ищи (ишти) : Воевищи 1348 г.; затова те са твърде чести в романизуваните страни : Владимирещ, Богданещи, Татомирещ, Драгомирещ (във Влашко). При това често смесвали ищи с окончанието ище (множеств. ища) тогава, когато последните означават място на някое действие : търговище (място за пазар), стражище (място за. стража) и т. н.

 

Други фамилни имена означават характера на обитаваната местност и имат окончание от множественото число ане (единств. анин) : Езерене, Тръстеничане, Могилене и т. н. [8]

 

Многобройни са меко звучащите в края, първоначално прилагателни имена, за обяснението на които трябва да подразбираме град или двор. В тях именно се крие името на основателя или на първия владетел. У сърбите : Будимл, Оногощ (собствено име Оногост). У българите : Преслав, Радомир, Добрич, Ловеч, Войнеж (собств. име Войнег). Срв. руското Ярославл, чешкото Болеслав.

 

Не тъй стари, както приведените, са местните имена (изпърво прилагателни притежателни) на ов, ове, ово. У българите те се срещат изобилно : Райково (село на Райко), Борисово, Калояново, Новаково, Попово, Бегово, Марково, Карлово и т. н.

 

Други важни окончания са ник : Мелник, Перник, Рудник; български ец, старославянско ьцъ, сръбски ац : Буковец, Орешец, Лясковец. По-рядко на полуострова се среща окончание ско —Гацко (от Гадско).

 

От собствените имена на а, я са произведени също тъй, първоначално прилагателни, местни имена на ин : Колашин (собств. име Колаша), Неготин (от Негота), Гневотин. По-често се срещат имена от среден род на ино : Илиино (от Илия), Петрино (Петър).

 

Положението на местността се изразява с окончание ие : Подградие (suburbium, чешко podhradie), Подстение, Бучие (от бук) и т. н.

 

Твърде интересни са безбройно много местни имена, които сочат на преобладаващо в околностите растение; това са имената на ица, окончание, свойствено главно на имената на реките. Тия названия са произведени не само от горски дървета, като Буковица, Липовица, Габрово, Дъбово или Борово, но и от овощни : Ябланица, Крушевица, Сливово, Оряхово, Смоквица, Гдуне, Вишница,Чрешневц, Виница, Лозница и дори от шушулко-плодни. [9]

 

Също тъй срещат се имена на животни : Медведц, Мечка, Беброво, Вълчи трън, Вълча ливада, Турово, Турани, Ястребница, Щърково, Раковица, Гущерица, [Жеравна (жерав)].

 

Твърде много имена на градове и села сочат разположение и свой-

 

 

8. Други примери : Лужене, Плапяни, Мраморене, Забрдене, Мокране, Тръстеничане, Дубляне, Дъбене, Храштане, Грмляне (грмье, по сръбски храст), Глажене, Трничане.

 

9. Тополица, Врбица, Врбовец, Яворово, Брестовц, Буковица, Липовица, Чесвиница, Смъркове, Ельшевица, Брезово, Брежница, Бъзово, Дряново, Лясково, Глоговица, Шипка, Конопище, Граховища, Копривщица, Търстивница, Търстеник, Търновица.

 

 

126

 

ство на местността, например : Проход, Просек, Сутеска, Котел, Пещера, Въртоп, Леденица, Дебър, Рвеница, Струга, Сопот, Пешчаница, Каменица, [Драч (Македонско)].

 

В славянските земи има обилни имена, по които можем да предположим блатиста почва. [10] Други названия се отнасят до течението на реките, като Ушче и Извор, което твърде често се среща. Също тъй в някои имена са посочени понякога пластове от руди. Както навред, така и у балканските славяни обикновени са имената, които изразяват качества на почвата, например мокро поле, широка ливада, суха долина и т.н. [11]

 

Някои имена сочат занятие на населението : Свинари, Говедари, Конюси, Рудари, Рибари, Уляри (пчелари), [Улярци (Македонско)], Лукари, Смоляри, Златари, Коняри, Соколаре, Паничаре, Седларево, Дърводеля, Грънчарево, Кладо-руби (дърводелци, срв. чешкото Klad-ruby), Сеножещани, Плоторежци.

 

Много села са получили името си според външния вид и нравствеността на жителите си; често тия имена са прякори или присмехи. В Чехия срещаме : Mokro-psy, Hrdlo-řezy, Kosmo-nosy и т. н.; в Полша : Wielog-lowy и др. В следните примери се издава народният хумор на Балканския полуостров : Мокро-секи, Люто-войци (?), Злокучене, Ядо-варци (?), Люто-главци, Дърво-гризци, Вълко-дери, Свилно-капе, Кокошо-главци, Бело-главци, Мокро-нози, Криво-гащане, [Криво-гнят, Свило-уха, Сит-вуци, Мокро-нози, Зло-кучани, Мечкуевци при Щип, Писодери, бълг. село (или рум.) в Леринска каза, Македония] и мн. др. [12]

 

Твърде понятни са ония названия, които сочат народност на жителите. [13]

 

 

В. Отношения на славяните към туземците

 

Когато славяните се преселили на полуострова, намерили го, макар и пустинен, но не безлюден. Никъде в света не се е случвало, щото покореният народ съвсем да изчезне, без да остави нито капка кръв и нито дума в езика на завоевателите.

 

От трако-илирийското коренно население са останали сега само албанците, на брой 1 300 000 души. През времената, когато славяните са се преселвали, по-голямата част от траките била вече романизирана;

 

 

10. Млачно, Млачице (млака — тиня), Лужьц, Лучина, Локвица, Мокрине, Калище (дълбоко блато), Ливадъе, Блатечница, Ракитово, Ракити, Черно Брнье, Слатина.

 

11. Други примери : Црвена водица, Бистрица, Рибница. Руди : Златица, Сребрница, Жслезньц, Олово. — Длъгополяна (румън. Kimpolung, гръц. Макроливада), Мокра поляна, Добрилъг, Широка лъка, Добра лъка, Ягодно полье, Мокри дол, Сухидол, или Суводол, Бяло поле, Чрнидол, Чртов дол, Чрвени бряг, Врани дол (черна долина), Златий трап (ров), Остра могила.

 

12. Също тъй в Албания : Bythakykje, да имаш червено седалище. — [Вж. ПСп, XII, стр. 129.]

 

13. Куманово, Печенега, Арбанаси, Арменица, Сербеница, Харвати, Маджаре, Гркище, Грци-ти, Българино, Влашко село и пр.

 

 

127

 

само планинците са оставали още при своите предишни обичаи и език. [1] В Западна Родопа тогава още живели бесите, които дори християнското богослужение извършвали на своя език. [2] Никой не е оставил посочвания във варварските времена колко дълго е запазил между славяните своята индивидуалност родът на бесите и кога са замлъкнали последните звуци на езика, на който жреците обявявали волята на боговете на върха Гъозтепе.

 

Сапеите [3] според мнението на Шафарик тъй също издържали нашествието на славянските пълчища. При Горна Струма около Нишава, София, Самоков и Кратово живее сега племето, наричано шопи, което се отличава от останалите българи както по характер и говор, тъй и по облекло и нрави. Изобщо българите смятат шопите простоват, глупав народ; а самите шопи носят своето име с известна гордост. [4] Но едва ли Шафарик тук не греши. Древните сапеи обитавали в поморието, при Долна Места, тогава когато жилищата на шопите от южна страна достигат не по-далеч от Кратово и Самоков.

 

При изворите на Брегалница в Северна Македония, в местността и сега още малко известна и прочута, още в средните векове под името Пиянец (Πιάνιτζα) живеят българските пиянци. В тая съща местност живеели някога пеоните. Вероятно между двете племена съществува родствена връзка. [5]

 

 

1. [Албанци : „Das Albanische ist nicht für die Urgeschichte des Ostromanischen in ganz entsprechender Weise zu verwerthen wie das Keltische und das Baskische für die des Westromanischen, es ist selbst wiederum so von altromanischen Elementen gesättigt, dass es über das Vulgärlatein, wie es in jenen Gegenden gesprochen wurde, wichtigen Aufschluss gewährt. Wenn ich vor sechzehn Jahren behauptete, dass die Vorfahren der Albanesen dem Schicksale ihrer nördlichen Stammgenossen, romanisiert zu werden, nur mit knapper Noth entgangen sind, so hat sich das in der Zwischenzeit mehr und mehr bestätigt.” H. Schuchardt, Literaturblatt f. germ. u. rom. Philologie, 1884, № 5, стр. 195 (Рецензия върху C Majers und Jarniks Albanische Studien).]

 

2. [Беси : Tomaschek, Zur Kunde d. Haemushalbinsels, I.]

 

3. [Сапеи : Добруски в Сборник.]

 

4. Вж. Разсъждението на Шафарик, III, стр. 74. Според мнението на тоя автор (I, стр. 513) рудокопите, които се наричали норопи, обитавали в древността Горния Вардар и дори в средните векове името им дълго време отеквало в думата мьропьхь или неропьхь, която означавала клас поданици в старосръбската държава. Ала древните географи никак не споменават за норопи на Балканския полуостров. Това иМе за пръв път се среща у Климент Александрийски, но в пеонските Noropes, които той привежда за обяснение на Омировото νώροπα καλκόν, лесно се откриват алпийските норики, които обитавали в съседство с Панония. [Шопите не произлизат от сапеите, срв. Пътувания по България. — И звуково не приляга : романското и гръцко s, славянски е пак с : Со лун — Θεσσαλονίκη, Solin—Salona, Струма, Осъм, гръц, аористи на -ησα, Συμεώμ, ἐπίσκοπος и т.н.— Бълг. шъпа, местност Меча шъпа — кум. čöplä (така и киргизки) събирам, zoplarmen, zopla в Cod. Cum., Radloff, стр. 59. — Шопи : беневреци (така и в Далмация), бревенеци (в Пирот), барла (шапка). Вълчи празници. Бяла носия. Мъжът е по-млад от жената.]

 

5. Мнението, че пиянците са потомци на пеоните, бе за пръв път изказано от автора в Časopis ceh. muzea, 1875, стр. 439. Простонародната етимология изкарва това име от пия. Самото име е старо : Πιάνιτσα 1020 г. (грамота у Голубинский, стр. 260, пиянъцъ у сръбския архиепископ Данило, поч. в 1338), стр. 109. [Пиянци : Tomaschek в Öster. Giymnasulzeitschrift, 1877, стр. 678, мисли, че πιάνιτζα означава wasserreicher Giess. bach! — Към меропхите по-скоро уж прилягала, мисли Томашек, Μερόπη, влашка област в Родопите. Аз мисля, че между меропхите и Μερόπη няма никаква връзка; имах по въпроса устни разговори с Томашек в 1887 г.]

 

 

128

 

Не е безинтересно също тъй, че у българите в Западна Македония се срещат личните имена Дардан и Дардана, които ни напомнят древните дардани. [6]

 

На Преспанското езеро обитавали още древните скиртони в колиби, построени над водата. Една част от тях се пославянили; друга част от славяните, които се заселили в съседство с тях, подражавали на техния : пример и по такъв начин тук живели още дълго в средните векове наколците — на наколни жилища (наколие), подобно на пеоните от времето на Херодот. Тия интересни следи, еднакво както и явните останки в. българския език, за които ще кажем по-долу, и най-подир множеството твърде древни названия на планини, реки и оброчища, запазени досега, свидетелствуват, че срещата на туземците с пришълците не е била недружелюбна. В някои местности славяните отчасти изтикали предишните жители в планините, отчасти ги подчинили със силата на оръжието и гледали на тях като на роби или като на презрени другородци.

 

По-многобройни от разделените останки на траките били румъните, известни у славяните под името власи. Според Приск (448 г.) латинският език се е употребявал между Адриатическо, Егейско и Черно море както в обществения, тъй и в домашния живот. Първите следи от румънския език се явяват в 587 г. Тогава голяма част от византийската войска, изпратена в Тракия против аварите, образували войниците, които говорели на румънски език. През време на похода паднал товарът от едно животно; един войник, като искал да обърне вниманието върху това на водача, почнал да му вика на своето народно наречие : „Torna, torna, fratre!” Водачът не чул това, но другите чули и мислейки, че неприятелят е наблизо, разбягали се на разни страни, викайки с всичката си сила : „Torna, torna!” [7]

 

 

6. Списък на личните имена у Миладинови, Български народни песни, стр. 529, 531; срв. по-късно Куман, Печенежич и др. [Дардан и Дардана  : у Миладинови, стр. 531, се среща гатанка, бр. 25 : „А Дардан татка, а Дардана майка, шеберести деца (елемия, въртелъка)”.]

 

7. Theoph. Simocatta, стр. 99; Theophanes, ed. Bonn., I, стр. 397; македоно-ромън. turna, дако-ромън. inturna. [Румьни : Tr. Tamm, Über den Ursprung der Rumänen. Ein Beitrag zur Ethnographie Südosteuropas, Bonn, Em. Strauss, 1891, 156 стр., против Rösler, нищо особено, компилация. — „Torna!” между латинското командуване изобщо в Маврикиевия Στρατηγοκόν, покрай : move! sta! cede! etc. (Срв. Jung, Römer und Romanen, 2 Aufl., n. 2 и Rom. Landsch., стр. 378, Anm. 1). — Conventus лат. съдебен окръг (Gerichtssprengel), служебен ден на наместника (Amtstag des Statthalters). Рум. kuvînt „реч, дума” (Mikl., Etym. Wört. сравнява това изменение на значението със сбор, сърб. диванити, ὁμιλῶ); алб. (Meyer. Etym, Wört.) kuvъnt-di разговор, реч, kuvъndón говоря, забавлявам се. Hahn, Alb. Stud., I, стр. 175, 203, говори върху североалбанското Народно събрание κουβέντι. Също и византийското κομβέντος, Theophanes, ed. Boor, I, стр. 170, у персите под император Юстин. Пак там, I, стр. 433, „κομβέντον ποιήσαντης οἱ Βούλγαροιi” нападнали Сабин, във войните с император Копроним. Анастасий (пак там, II, стр. 132, 284) превежда и двете места с conventus. При печенегите в 1048 г., Cedrinus, II, стр. 588, κόμεντον на корпуса на печенегите, който е трябвало да замине за Армения, се разбунтувал във Витиния, преплувал през Босфора и стигнал до Serdica. Срв. също Mygne, Ер. patr. Nicolai Mistici, № 6, стр. 58. Върху това вж. и добавките на стр. 203. За русите Leo Diaconus, IX, 2, срв. и стр. 243. — Theoph. Simoc, ed. Boor, II, стр. 15 (ἐπιχωρίῳ τῇ γλώττῃ); Theophanes, ed. Boor, I, стр. 258.]

 

 

129

 

По-нататък в течение на 400 години в изворите нищо няма за румъните. Само в X в. се срещат отново известия за тоя народ.

 

Отначало румъните живели съвсем заседнало в градовете и селата, но честите преселвания на народите направили поне една част от тях странствуващи овчари. В историята те за дълго време били съвсем предадени на забрава. Днес различават два клона румъни, именно дако-румъни (около 8 милиона), които на гъсти маси населяват Трансилвания, Румъния, Буковина, Банат и Бесарабия, и македоно-румъни (приблизително 200 000), които живеят в различни места на Балканския полуостров.

 

[Голяма е приликата между езиците дако-румънски и македоно-румънски, само че в първия има множество славянски думи, във втория пък гръцки. Македоно-румънският елемент на юг води началото си приблизително откогато византийците почнали под напора на славяните да изместват границите си, от Дунав, от романска Мизия, Дакия, Дардания на юг. Nucleus (ядката) на македоно-румъните е в Пинд; в римско време там са били гърци, не римляни (в Тесалия само Saltus Jovius Hierocles)]. [8]

 

Славяните наричат македоно-румъните власи или цинцари, новогърците — куцовласи. Местожителствата им са разположени при Пинд, в Тесалия, при Кастория, на Девол, под Пелистер, в Крушово, при Прилеп, в Мъглен и по разклоненията на Родопа. [В България имало силен румънски елемент според имената между Ниш и София, в Средна гора, Родопите.] Повечето от тях са овчари. Другите благодарение на изумителното знание на езици и на неуморимата предприемчивост странствуват с търговска цел по целия полуостров, държат почти всички ханища по пътищата и се занимават с разни занаяти, например с каменоделие и златарство по унаследен първобитен начин. Физиономията им е от римски тип. Забележителна е жилавостта на тоя народ; бидейки разпръснат и презиран, той все пак запазва своята националност и език. Впрочем немалка част се е погълнала от гръцкия и славянския елемент.

 

Твърде дълго време смятали дунавските и карпатските румъни за потомци на смесилите се с даките римски колони на Троян; за праотци пък

 

 

8. [Hahn за изселването на македоно-румъните от Опарó и пр. в Западна Македония през ново време. За емиграцията от сто години насам на москополци говоря другаде. Nota bene легендата на св. Димитър — отвличане на населението зад Дунава и връщането му на римска земя, бягането на хората от вътрешните провинции (и то романски) към Солун. Епир, ϑέμα Νικοπόλεως и Тесалия всякога са били византийска земя. — Произходът на котленци. Nota bene да се прегледа македонската номенклатура. — Имената на македоно-влашките села в Перистери, Грам и Пинд повечето не са румънски. — За преселението на власи от равнините на Тесалия в Олимп споменава нещо и Weigand. Същият казва, че власите само отчасти били пастири, инак имало занаятчии, търговци, малцина орачи. — Около 1500 г. Felix Petantius казва за Влашко, у Schvandtner, I, стр. 871 : „haec est provincia Dacia dicta apud veteres, Romanorum colonia, unde eius aborigines, hac etiam nostra tempestate passim latino utuntur colloquio. Est ea gens barbara, crudelis, divinationibus et auguriis dedita, rapinis semper et praedae inhians.” Следователно тогава нищо не се знаело за ново заселяване.]

 

 

130

 

на македонските румъни смятали обратно преселените от Аврелиан поселенци в Дакия. Роберт Рьослер, професор от Грацкия университет (поч. 1874 г.), недавна почна да оборва тоя възглед и се мъчи да доказва в многобройни разсъждения, особено в своите „Romänische Studien” (1871 г.), че румъните по никакъв начин не произхождат от романизираните даки, но са дошли в днешна Румъния и Трансилвания, като се връщали през Дунав от полуострова, вероятно в началото на XIII в. Това мнение не е ново. Още Енгел (1804 г.), Копитар и Миклошич изказвали също такова мнение за обратно преселение, макар и с други подробности. Теорията на Рьослер намери отначало много привърженици в учения свят, но после тя бе оспорвана не само от учените румъни, но недавна и от Ю. Юнг. [9]

 

Във всички езици на полуострова се срещат филологични особености, които не са нито от гръцки, нито от румънски, нито от славянски произход; само в албанския език изглеждат те незаимствувани и понеже той е най-старият език на полуострова, ние сме в правото да направим заключение, че тия особености безспорно произхождат от родствен нему елемент, т. е. от най-стария коренен, а сега изчезнал трако-илирийски език. Трако-илирийският език е основата, от която легналите върху ѝ езикови наслоения еднакво били изменени.

 

Към такива особености принадлежат преди всичко забележителното образуване на бъдещото време, липсата и перифразата на неопределеното наклонение, членът, който заменя склонението и стои след съществителното в албански, румънски и български, и преобладаването на глухата гласна ъ в трите споменати езика. [10]

 

 

9. Рецензия на Tomaschek върху съчинението на Röster, Rom. Studien, в Öster. Gymnasialzeitschrift, 1872 (т. 23), стр. 141—157. J. Jung, Die Anfänge, der Romänen, Wien, 1876 (пак там), и неговото Römer und Romanen in den Donauländern, Innsbruck, 1877. [Дако-румъни и македоно-румъни : Feiér, IX, 7, стр. 252 : 1366 „Blaci aegre ferunt, ut-territorium suum ultra mille annos possessum dissipetur — id etiam aegre ferunt, quod Theutones villam non iiluc, ubi olim fuisse ut е ruderibus videre esset, prope villam Solna, sed in continenti villae suae locare velint.” В околността на Бистрица, Седмоградско, Thunmann преди 100 години считаше цинцарите романизирани траки. Tomaschek, рецензия на Юнг nota bene. Jarník в рецензията на Миклошичовите Rumunische Untersüchungen, I. В. Macedorum. Sprachdenkmäler, Wien, 1882, в Literaturblatt für germ. und romanische Philologie, 1883, № 4 е съставил следната статистика:

 

Македоно-румънски думи у Кавалиотис и Данаил и в дако-румънски 400; македоно-румънски думи само у Кавалиотис и в дако-румънски 300; македоно-румънски думи само у Данаил и в дако-румънски 160; следователно общи думи 860, от които 660 латински (а именно у Кавалиотис и Данаил 335, само у Кавалиотис 200, само у Данаил 125). Македоно-румънски думи у Кавалиотис и Данаил 90; Македоно-румънски думи само у Кавалиотис 270; македоно-румънски думи само у Данаил 120; следователно само македоно-румънски думи 480, от които едва 50—60 латински. Nota bene, пак там МАкедоно-румънски πουκᾴτζη 30, дако-румънски pukétsi късове, bukáte жито.]

 

10. Срв. Miklosich, Die Slaw. Elemente im Rumunischen, Wien, 1861 със следните : 1) образуване на бъдеще време чрез съединение на действителния глагол с неопределено наклонение (алб., румън., новогр., българ., štъ da рišъ, по сръб. pisatću); 2) липса на неопределено наклонение в алб., българ., новогръцки, понякога също и в румън. и сръбски; 3) означаване на родителния и дателния падежи с една и съща форма (алб., румън., българ.); 4) член, поставен накрая, албан. определен мъжки i, женски е, неопро-

 

 

131

 

Още повече сходни черти намираме между албанския и румънския език. [11]

 

Траките и илирите били родствени народи. Потомци на илиритe са албанците; от траките произхождат румъните. Миклошич привежда около 50 думи, които отчасти са общи на албански и румънски език, отчасти имат особена форма и значение на двата езика. Заслужава внимание фактът, че у албанците българите са известни под името шкяу (България — Шкения), а у румъните твърде сходно с това — Шкиеи. [12]

 

Чрез стълкновението с румъните преминали не само у български език, но и у всички езици на полуострова значителен брой латински думи, например pullus, furca, clausura, maturus, furnus, сатрапа, vigilia и т. н. [13]

 

 

делен me, рум. мъж. l, le, женски о, оа, българ. тъ, та, то; 5) често ъ в албан., българ., рум. почти всяко а без ударение се заменя с него; 6) често смесване на л и р, албан., рум., новогръц., рядко в български; 7) изменение на о в у в думи без ударение, в алб., рум., и особено в източнобългарските говори. Към това още се прибавят синтактични явления. [Филологически особености във всички езици на полуострова : срв. Moses Gaster в Gröbers Grundriss der rom. Philologie, I, стр. 409. Че членът е романски, а не е минал от български в румънски, доказва и Weigand, Olympo-Walachen, стр. 65. Nota bene дебърските и родопските български членове. — За своя възглед, че „траки и илири били родствени народи”, че „потомци на илирите били албанците” и че „траките произхождали от румъните”, Иречек добавя : съвършено погрешно!]

 

11. Богатство на удвоени звукове и дълги гласни (еа, оа, au, алб. ua, au), често срещал носов начален звук, изпадане на l пред i, смесване на n и r.

 

12. Копитар за пръв път посочи тия бележити явления. Още Тунман забелязал някои допирни точки между румънски и албански, също както доказвал и автохтонията на албанците (Untersuchungen über die Geschichte dcr östl. eur. Völker, Leipzig, 1774).

 

13. Бълг., сръб. пуле (pullus asini), пиле (pullus galiriae, алб. púlia, мак.-рум. Púlju), бълг. цер (quercus cerrus), бакъл (poculum), фурка (furca също и в албан.), фурна (сръб, фуруна, албан. furrъa, новогръц. δοῦρνος); фортуна в смисъл на буря се среща у далматинците, у планинците на вътрешна Босна и в Балканите, близо до Черно море; бълг., сръб., гръц., клисура, пролом (clausura), българ. егрек (срв. grex), търло (стадо, ром. tъrla, латин. turma), камбана (сатрапа, също и алб., гръц.); старобълг., новобълг., новогръц., албан. : тента (tentorium), бълг. рака (погребален ковчег, arca), оцът (асеtum), старобълг. цесар, по-късно цар (от caesar, но не от καῖσαρ); новобълг. каптисвам (capio), патѭ (patior), виреѭ (vireo, вирее и зеленее, в една народна песен), старобълг. комъкати (communicare), новобълг. матор (maturus : триста овни, се матори) : Народна песен в Общ труд, 1868, III, стр. 64, срв. старосръб. воля стари, воля заматорели в образе. Typicon S. Savae, ed. K. Jireček, Гласник, XL, 1874, стр. 140. Срв. Дринов. Заселение, стр. 146 [Романски думи в български и сръбски : Старата цѣсарь — caesar (не от καῖσαρ) Грък — Graecus. Archiv f. Slav. Phil.,XV,CTp. 100. И гот. Krêkôs, Pauls Grundriss der germ. Phil., стр. 318. Бълг. гугла — cucullus. Срьб. рода щъркел от лат. ardea. Още Даничич така я тълкува. Или гр. ἐρωδιός рибар (Reiher. Ardeà maior L.), която се среща още и в Илиадата. Бълг. маса, масичка — mensa (от рум.?). Кашкавал не е стара дума : италианско сирене cacio cavallo в Кампаня при Рим, за което вж. Meyers Lexikon под думата cacio cavallo, ала срещаме я nota bene и у Hektorović, Ribanje. Барбутки — клюкарки в Етрополе, Заимов, III, стр. 68 (balbutio?). Палаври — празни думи, пак там, IV, стр. 132. Множествените форми на -ур. . . : бълг. женурята, Копривщица. Новогр. κηπούρια (κῆπος.) Nota bene Harry Breslau, Urkundenlehre, I, стр.565, и в итал. campora, tectora, fundora. Срв. алб.-румън. В Ягичовия Archiv „като македонско множествено число”. Archiv f. lat. Lexicographie, VII, 3, 1890, стр. 449, Frick върху gulfus. Ravennas, I, стр. 17, principales colfos cod. А., обаче В. principalia colfora, вин. пад. мн. ч. colforas, V, 16 cod. AB (colphoras C). Срв. Sittl в Archiv, II, стр. 570, гдето посочва, че от ср. р. мн. ч. на -ora е произлязло ж. р. ед. ч. Colfora = фр. gouffre. Фортуна. Далм. fortunale cf. Evans, Through Bosnia, стр. 367. Boué, Turquie, I, стр. 516, бележката Тур. Fourtouna, rp. phourtouna, буря.]

 

 

132

 

Освен румъните славяните заварили на полуострова значителен брой гърци, които също тъй наричали себе си римляни — 'Ῥομαῖος (ромеи). Днес между българите съществуват само малки отделни гръцки селища, като Станимака при Пловдив. Влиянието на гръцкия език върху средновековния и най-новия български език било твърде значително. Църквата и литературата, търговските сношения, пристрастието на славянските князе към византинизма, господството на Византия в Тракия и Македония и фанариотското църковно управление в турско време — всичко това заедно спомагало в течение на хиляди години за непрекъснати сношения на българи с гърци. Българите възприели гръцките глаголи в аористна форма (например κάλεσα — калесвам, ἔϕϑασα — втасвам); същото явление намираме в сръбския, румънския и албанския език. [14]

 

Също и германски племена от време на време се разполагали на полуострова, като бастарни, готи, херули и др. Подобно както в Крим, останките от готите също тъй още дълго се задържали в България. През време на Йордан (551 г.) малка част от тях живяла при Никопол. В IX в. готите около Томи при Понт служили, както се вижда, литургия на своя език. [15] При император Анастасий се споменават при сливането на Сава в Дунав херули, а при Маврикий — три гепидски села между словените във Влашко. Всички тия останки се превърнали в славяни. Шафарик е посочил някои следи от готския език в старославянския и новобългарския език. [16]

 

След смъртта на Атила на полуострова се явили също тъй хуни, но в малък брой. Според Константин Багренородни Хърватско имало още в X в. останки от авари. [17] Отношенията на тия азиатци към славяните били едва ли не такива, каквито са отношенията на днешните черкези към българите.

 

 

14. Miklosich, Die Fremdwörter in den slav. Sprachen, Wien, 1867 ad aresa.

 

15. Jordanes, стр. 51; W. Strabo, De rebus eccles., стр. 7; Дринов, Заселение, стр. 143. [Романско влияние и върху германски племена : Sophus Bugge, Studien über die Entstehung der nord. Götter — und Heldensage, München, 1889. Bréal, Premières influences de Rome sur le monde germanique, Journ. a. Sav., 1889 oct. Гот. ketill (katils) chaudron от catillus посочва още Lottner в kuhns Zeitschrift, 1862, стр. 171.— Caesar — καῖσαρ — kaiser. Λίτρα — pondus — pfund, Ὄξος — acetum — akeit. Λύχνος — lucerna — lukarn. Ξέστης — urceus — aurkeis. Κειρία — fascia — faskja. Ὄνος — asinus — asilus (Bréal я сравнява c orgel — organum). Oliva — alev. Според Bréal, стр. 632, направо от гръцки са минали само две думи у Улфила, останалите гръцки са от латински.]

 

16. Старослав. усерѧзъ, гот. ausahriggs (inauris), гоньзнѫ, гот. ganizan (sanati). Новобълг. друсам (quasso), раздрусай (conquassatus), гот. drus (ruina), сетне (serius), сетнина (consecutio), гот. seithu seiths (serum, sero), сакам (quero), гот. sokian, варда (custodia), гот. vardia, сра. новобълг. щрък, щъркел; Šafařik, Památky, I, стр. 469, 470, бележка 130. [Следи от готски език в старобългарски : Готските думи могат да произлизат не направо от готите, ами от родствените тем гепиди. Юлиян Апостат сетьнѣк попоусти и Оудѣискъи родъ на нъі— τέλος ἐπαϕῆκε. Grig. Naz., стр. 254 б.]

 

17. Cons. Porphyr., De admin. imperio, стр. 30.

 

 

133

 

 

Г. Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в Гърция

 

 

След като описахме нравите и обичаите на старите славяни, начина на тяхната колонизация и техните отношения към туземното население, ние ще се обърнем към въпроса, откъде са дошли славянските преселенци на полуострова и где е било тяхното първобитно местожителство. За това са изказани три мнения. Шафарик [1] защищава мнението, че повечето (разбира се, с изключение на сърбохърватите) са дошли от страната, която се намира в околностите на Илменското езеро и се напоява от реките Двина, Днепър и Ока. За доказателство той привежда многобройни местни имена, които се срещат както у българските славяни, така и в Североизточна Русия; при това той сочи на финските думи в българския език, които са могли да бъдат заимствувани само на Далечния Север.

 

Копитар [2] мисли, че цялото пространство от изворите на Сава до Драва и Черно море било заето от един народ, разделен в VII в. поради нахлуването на сърбохърватите на два народа — на словени и българи.

 

Дринов [3], основавайки се на множество различни български диалекти, поддържа, че славяните на полуострова са образували няколко различни славянски племена; в разни времена, казва той, различни племена както от северните, тъй и от западните славяни изпращали излишъци от своето население в провинциите на клонящата към упадък Римска империя.

 

Както и да бъде, преобладаващото туземно име на ония славяни, които сега навред са известни под името българи, в началото на средните векове било словѣнинъ в единствено число и словѣни в множествено число.

 

Своя език те наричали словѣньскъ ѧзыкъ. Гърците ги наричали Σκλαβηνοι. Σϑλαβηνοί, Σκλάβοι, Σϑλοωενοί, Σκλαβησιανοί; а римляните (у Йордан) Sklaveni. От славянските племена на римляните и гърците били познати най-напред словените. Твърде вероятно е, че името „словѣни” малко по малко преминало както у чужденците, така и у сачмите славяни с означение на изпърво различно наричащите се славянски племена на целия славянски народ. [4]

 

Между самите славяни за разпространение на това име са могли да съдействуват църковните книги, преведени в Панония в IX в. на словенски

 

 

1. Šafařik, Památky, II, стр. 250 и сл.

 

2. Glagolita Clozianus, prolegomena XXX.

 

3. Дринов, Заселение, стр. 145—149.

 

4. „Към словенското племе принадлежали също и българските славяни, подобно на дакийските, чиито останки едва напоследък изчезнаха между румъните в Трансилвания, също както и панонските и карантинските. Те всички са потомци на оня славянска народ, който бил известен на Йордан и Прокопий под името Sclaweni и Σκλαβηνοί, пренесено от гърците и римляните, и най-подир от самите славяни, на всички славянски народи” (Miklosich, Altslov. Formenlehre in Paradigmen., Wien, 1874, стр. XI).

 

 

134

 

език, а оттам разпространени в България, стара Дакия, Сърбия, Хърватско, Русия и проникнали дори до поляците на Висла. [5]

 

Горсприведеното име анти изчезнало наскоро безследно.

 

Някои названия на словенски племена съществуват и сега още. От средните векове ние имаме известия за някои племена, които обитавали недалеч от морския бряг; повечето от ония, които живели навътре в страната, са неизвестни, понеже те не се сблъскали нито с гърците, нито с франките. Повече известия, отколкото за славянските (или българските) племена имаме ние за сърбохърватите при Адриатика; но историята им не влиза в нашата задача. За българските племена ние ще говорим изпърво за дунавските, после за македонските. [6]

 

Северци, или северани (Σεβέρεις), живели пред балканския проход Берегавски, вероятно идентичен с днешния проход Чалъкавак (на пътя от Шумен за Карнобат), дето те били покорени в 679 г. от българите на Исперих и преселени по-нататък на изток до морския бряг. Други северани обитавали в Западно Влашко, дето по-късно бил Северинският Банат. [7]

 

Седем славянски племена, които обитавали в Долна Мизия, също тъй били покорени от Исперих. За тях споменава още арменската география на Мойсей Хоренски (поч. 493 г.). Дринов приписва това известие на самия Мойсей. А Шафарик го смята за прибавка от X в. Имената на тия племена са неизвестни.

 

Тимочаните (Timociani) на р. Тимок се споменават в 818 г. от Айнхард; за тях още се говори в XVII в.; дори и до ден днешен обитателите на Княжевацката околия (посърбени българи) се именуват тимочани. Интересно е, че Плиний в същата област поместя тракийския народец тимахи. [8]

 

Моравани, по сръбска и българска Морава, според свидетелствата на баварския географ (IX в.) имали 30 кули. Арабинът Ал Масуди (X в.) разказва, че отвъд сарбините обитавало едно племе, наричано Морава,

 

 

5. За името на словени срв. Šafařik, Památky, II, стр. 29—52.

 

6. Подробности у Шафарик и Дринов, Заселение, стр. 152 и сл.

 

7. Šafařik, Památky, I, стр. 369, идентифицирал севераните с финските сабири (Σάβειροι), чието преселение от Кавказ към Дунава не е доказано. Също и името себри, което означавало един вид крепостни в стара Сърбия (и сега в Сърбия и Далмация — себар, ципор, селянин), той произвеждал от сабирите. Обаче сибер в Русия се среща не само в средновековните паметници, но и в днешния език (срв. Зигель, издание свода на законите на цар Душан, СПб, I, стр. 35, бележката). [Северци или северани : Theophanes, I, стр. 549. Славяни? Срв. Jireček, Heerstrasse, стр. 149. Mikloschich, Etym. Wörter-buch, стр. 289, 297 : Sebrъ und siabry ganz verstorbene Wörter. Словар Даля : сябер, шабер. Псков. суд. грам., стр. 98 : сябри. Зигель : свободный простолюдин, мелкий землевладелец.]

 

8. Šafařik, Památky, II, стр. 223; Дринов, Заселение, стр. 154. Срв. Timozani у J. Lucius, De Regno Dalmatiae et Croatiae; Schwandtner, Scriptores rerum Hungaricarum, III, стр. 85; Миличевиħ, Кнежевина Србиjа, стр. 847 и сл. [Тимочани : Hodieque Timozani vocantur, qui ad flumina Timoch dicta habitant, quorum alter maior, alter minor dicitur, hicque in alterum influens simulambo uno nomine in Danubium se exonerant. Lucius, De Regno Dalm. et Cro. 15; Scr. rer. hungar., 111, стр. 85.]

 

 

135

 

зад което живели хърватите; че мораваните живели при р. Балава, която е широка 3 мили и се влива в Понт, т. е. при Дунав. На събора през 879 г. заседавал архиепископ Агатон Моравски (Μωράβων). Във всеки случай тия южни славяни не бива да се смесват със северните моравани (моравци) на Светополк. [9]

 

От македонските племена бележити са бърсяците. В пристъпа на Солун в 676 г. вземат също тъй участие Βερζήται. Българският княз Цериг изпратил в 774 г. 12 000 души в Берзития, за да пресели тамошния народ в България. И до ден днешен живеят в Македония бързаци, или бърсяци, около Прилеп, Велес, Битоля и в областта Тиквеш. [10]

 

Съседи на бърсяците откъм изток били славяните, които живели на Струма и Струмица. Те обсаждали Солун в 685—687 г. задружно с рунхините и сагудатите. В 689 г. те ограбили наедно със сагудатите отиващите за Цариград натоварени с жито кораби и дори се показали около самата столица. В 687 г. те се защищавали против Юстиниан II чрез засеки в клисурите.

 

Смоляни живели в непристъпната област по средното течение на Места, в Родопа. Никита Хониат споменава в 1200 г. провинцията τὸ ϑέμα τῶν Σμολένων. B края на XI в. гръцкият отшелник Филип, съчинител на преведената и на български език „Диоптра”, живял εἰς μέρη τῶν Σμολένων. [11]

 

Рунхините, които обитавали при Рендинския залив, се занимавали с морско разбойничество и вземали участие в нападенията на Солун. Тяхното местожителство и етимологията на тяхното име са съмнителни. Тафел посочвал градеца Рендина; Хилфердинг обяснявал тяхното име о произхода от Рѧждане (рѧдъ); Шафарик от Рѫчане (руски — ручей, старославян. — рѫчей); Дринов обръщал внимание на рекичката Ρη.χιος, която се изтича от езерото Бешик в Рендинския залив. Вече няколко века стават откак тая местност е погърчена.

 

Сагудати също тъй участвували в пристъпа на Солун в 676 г. Спо-

 

 

9. Šafařik, Památky, II, стр. 227—232, отнася към племето Морава също и преденецентите и гудусканите на Айнхард, като ги признава за още добре познатите днес браничевци и кугани при Морава и устието на Млава в Сърбия; Дринов, Заселение, стр. 155—156, смята това обяснение за много изкуствено, като забелязва, че Айнхард поставя преденецентите (824 г.) в Дакия и (822 г.) ги нарича съседи на моравяните и че затова те не обитавали полуострова. А гудесканите, подвластни на далматинския княз, трябвало да обитават по-скоро по-близо до Адрия, при реката Гацка в хърватско крайморие. [Морава : В списъка на охридските епископства, Byz. Zeitschrift, I, стр. 257 : ὁ Μοράβου ἤτοι Βρανιτζάβου. Архиеп. Агатон Моравски : срв. Hergenröther за него.]

 

10. Šafařik, Památky, II, стр. 237, III, стр. 76; Дринов, Заселение, стр. 163.

 

11. Шафарик, пак там. Дринов, Заселение, стр. 165. Сръбският цар Душан подарил в 1345 г. на един манастир на планината Менекион, близо до Серес, ἐν τῇ τοποϑεςίᾳ τοῦ Σϕολένον (вместо Σμ) δένδρα τεσσαρὰκοντα βαλαβίδεα (Гласник, 26, стр. 23). [Смоляни : Срв. ПСп, X. Иречек, Пътувания по България. Срв. М. Н. Безобразов, Заметка о Диоптре, ЖМНПр, ноябр, стр. 27—48. Съставена в 1096/7 г. (на 16 година на Алекси Комнен), р. 30 Филип εἰς μέρη τῶν Σμωλένων, не Смоленск, ами в Македония, според Дринов за българо-гръцкия превод. За годината в която е била съставена Диоптра говори също А. Sonny в Byz. Zeitschrift, III, стр. 602—603 : 16 година на Алекси Комнен, 1096/7. Срв. Byz. Zeitschrift, IV, стр. 173.]

 

 

136

 

ред Йоан Камениат (писал в 905 г.) в местността между Солун и Верия живели сагудати и драговичи, отлични стрелци с лъкове. В 904 г. те помагали в отбраната на Солун против сарацините. [12]

 

Драговичите (Δραγουβίται, Δρογουβίται) също тъй стоели в 676 г. под Солун, чиито най-близки съседи били те и обитавали, както трябва да предполагаме, по-западната страна на Вардарската долина; а източната част заемали сагудатите. В 1204 г. се споменава „Драгабития” близо до Верия. Епископството Δρουγουβιτίων било подчинено на солунското. Други драговичи обитавали в Западна Родопа, дето и до ден днешен няколко местни имена напомнят за тях; недалеч от Кричимския манастир има рекичка Драговица; на стръмния десен бряг на Кричим има градище Драговет [?] със старинни стени, а на югоизток от Пловдив се издига връх Драговина. [13] Според тях пловдивският митрополит имал титлата екзарх Θρᾴκης Δρογοβιτίας (у Кодин Δραγοβιντίας [?]). Драговичите придобили голямо значение в историята на богомилите. Други драговичи имало в Русия, а също и между полабските славяни.

 

В Тесалия живели велесичи или велегостичи (Βελεγεζήται) при Пагазийския залив. В пристъпите на славяните против Солун през VII в. те също участвували в 676 г.; а в 685 г. те били съюзници на обсадените. В 799 г. славянският княз τῆς Βελζητίας, Акамир, се опитвал, макар и напразно, да качи на престола синовете на император Константин, които живеели в Атина. Шафарик дирел княжеството на Акамир в страната на бърсяците, Дринов — в Тесалия. В договора на Алексей III с венецианците от 1199 г. се споменава близо до Влахия (Тесалия) и Деметриада „provincia Belegezitiae”; същото намираме в акта за раздялата на империята от 1204 г. И до ден днешен там има град Велестино. [14]

 

Без съмнение в Тесалия имало „кнѧженіе словенско”, управлявано под върховната власт на Византия от славянския апостол Методий, преди да постъпи в Олимпийския манастир. [15] Сега в Пенея няма вече славяни.

 

 

12. [Сагудати  : κωμόπολις Σαγουδάων у Ана Комнена, XV, 2 в Мала Азия.]

 

13. Šafařik, Památky, II, стр. 235, 239; Дринов, Заселение, стр. 168,169. Стените на Драговета и Драговина откри чешкият инженер Пелц (срв. неговата статия в Památky archaeologické за 1877 г.). [Драговичи : Δραουγουβῖται от Шар до Прилеп и Охрид, други между Солун и Верия. Demetrios Chomatianos : τῆς τοῦ Πολόγου χώρας ἡ Δρουγουβιτικὴ κατεχόρευσεν ἐξουςία. Tomaschek, Zur Kunde d. Haemushalb., 2, стр. 80. Дали не е правилно Друг-ов-ичи? В гр. всякога е у, не а. За тракийските драговичи моите големи съмнения (в „Пътувания по България”.— Petrus epp. von Drygovitia в 879 г. в Цариградския синод. Hergenröther, II, стр. 460. Вж. Miklosich, Etym. Wörterbuch : ст. сл. драга = долина. — Dragobistium. Ῥαδοβιστίου ep. Leonis catalogus. Dobrochuysta [1199, Tafel, Symb. legit Dragobistium, malit vero Rado — Radobisdium 1204.]

 

14. Šafařik, Památky, II, стр. 242; Дринов, Заселение, стр. 173. Срв. Tafel, Symbolarum criticarum geographiam byzantinam spectantium partes duae, Abhandl. d. k. bayer. Akademie d. Wiss., V, 2 отд. 1849,1, стр. 67; също неговото De Thessalonica eiusque agro, Berol., 1839, стр. LXXVII. [Велогостичи : De Belegezitis mediae Thraciae Tafel, Symb. crit., I, стр. 67, Thessal., стр. LXXVII. 1199 Valesbativae Marini, Belecbatuie. Григорович. Belegezitae legit Tafel, Belechatuia Šafařik. Vide Leonis Sap. (886—907) indicem epp. (de Thess. quaedam).]

 

15. Zivot sv. Methodia, ed. Šafařik, Památky jihoslav. Akad., II, III.

 

 

137

 

Епир бил цял осеян със славянски селища. [16] Макушев пресметнал, че от числото 1539 местни имена в днешния Епир 717 са славянски [?]. Албанският език е пълен със славянски думи : те са събрани от Миклошич.От тамошните племена са споменати само войниците (Βαιουνὴται), които в 676 г. също безпокоили Солун. Нормандският княз Боемунд в 1082 г. отивал διὰ τῆς Βαγενητίας за Янина.

 

Малатерра (XI в.) нарича епиротите българи, Арта — български град. В споменатия договор на Алексей III и в други съвременни грамоти редом с провинциите Янина и Главиница е наречена една Вагенеция или Вагнеция. Грамотата на Симеон, брат на сръбския цар Душан, дадена в 1361 г. на един епирски болярин, изброява множество местности ἐν τῷ Θέματι τῆς Βαγενετίας, които всички лежали на север от Артенския залив. [17] „Homines Vageniti” се наричали в XIV в. гърците, които се преселили от континента на остров Корфу и станали васали на бароните и гражданите. [18]

 

Не само Епир и Тесалия, но и Елада, древните знаменити полета на Пелопонес, Атика и Беотия са покрити със славянски названия на местности. [19] Три четвърти от местните названия красноречиво свидетелству-

 

 

16. Miklosich, Alb. Forschungen, I. Die slaw. Elemente im Albanischen (в записките на Виенската академия), Wien, 1870. Макушев, Исторические разыскания о славянах в Албании в средние века, Варшава, 1871, стр. 153. [Езеро : Ἐπίσκοπος, Ἐζεροῦ) in Leonis indice, cap. XXV. Cartularata Ezerus in pacto 1199. Ὁ Ἐζεροῦ ἐπ. in Manuelis Charitopuli solutione II ap. Leunclav., Jus Gr.-Rom., I, стр. 240, 242. То е било при едно от двете тесалийски езера. Šafařik, Starine, II, стр. 475, n. 117 refutatur Actis eccl. byz, Tafel, Symb., I, стр. 71—72. — Larissa а Slavis s. VI, VII. Graecis nunquam erepta. Tafel, Thess., XXXVII.]

 

17. Tafel, Symb. crit geogr. Byz., II, стр. 95; Šafařik, Památky, III, стр. 77; Дринов, Заселение, стр. 172.

 

18. Норf в Encykl. на Ерш и Губер, t. 86, стр. 33. [Вагенеция : Anna Comn., V, 4, ed. Bonn., стр. 236. Eustathius de capta Thess., ed. Tafel, стр. 282 : ἔκ πόϑεν βαγανετίας Chron. mor., Buchon, Recherches hist. sur la principauté française de Morée, II стр. 330 : v. 7819 τὰ μέρη τῆς βαγενετίας, τὰ ἦσαν πρὸς τῆς ϑαλάσσης, франц. Vagenetie. Pactum 1204 var. Bagenetia, Vagnetia. Tafel, Symb. crit. geogr. Byz., II, стр. 95. Срв. Acta graeca, vol. V. — Ha събора в 879 г., № 105 Стефан епископ Βαγονιτείας (Βαγενιτείας, βαγενητητείας) sic. Hergenröther, II, cip. 462, n. 111. — Schlumberger, Sceaux byz. inédits, Revue des études grecques, IV, 1891, № 48, стр. 120 : εἰλαρίων Βασιλικὸς πρωτοσπαϑάριος καὶ ἀρχ. ΤΙΣ ΒΑ(ΓΕ)ΝΙΤΙΑΣ. 3a пръв път върху печати се среща името Vagenetie; la capitalе, казва, била Glabinitza, цитат на Rambaud.]

 

19. [Славяни в Елада : Περὶ τῆς κτίσεως Μονεμαβαςίας ex cod. Taur., стр. 336. Pasini, I, стр. 417, цитат у Tafel, Symb. crit., I, стр. 58—60. Ала срв. Hopfium. Името Морея. Sathas търси старото селище Μοραία в Елада. — Petrides, ἀνακάλυψις, τῆς ἀρχαία πόλεως Μοραίας. Παρνασσος, 7, 1882, стр. 680, развалините на града Мория при Кипарисия. Е. Curtius, Die Volksgrüsse der Neugriechen in ihrer Beziehung zum Alterthum, Sitzber. Berl. Akad., 1887, 24 Febr. За новогръцкия въпрос, континуитета, диалектите и т. н. — Наварин Fallmerayer тълкува от авари, Hopf от навареси. Ала срв. привилегията на Андроник II от 1293 г., дадена на митр. Монемвасийски : εἰς τὴν, Πύλον, τὸνκαλούμενον Ἀβαρῖνον, ἐν ᾧ κάὶ λιμνὴν μέγας. Acta graeca, V, стр. 160 (orig. membr, още у Zachariae, Buchon и т. н.). — Епископски седалища в Гърция : 879 г. Цариградски събор : архиеп. Patras, Larissa, Messene, Korinth, Athen, Naupaktus, Dyrrhachium. Епископства : Euripus, Kafalonia, Methone, Lakedaemon, Pyrgium, Acheloon (Naup.), Oreus, Argos, Nauplia, Aigina, Eleus; от Тесалия : Pharsalus, Demetrias, Ezerus, Neo-Patrae, Zetunion. Hergenröther, Photius, II, стр. 460. Срв. Gregorovius, Geschichte von athen.

 

 

138

 

ват за изчезналите славянски колонии. Хеликон носи название Загора, при Маратон има с. Врана. Ние намираме тук планина Хелмос (хълм) и добре известните имена на селища : Бистрица, Буковина, Горица, Граница, Каменица, Нивица, Подагора, Церница и т. н. Наскоро след гръцката революция, когато още всички европейци бяха филелини, излезе Фалмерайер (1830 г.), един от най-добрите познавачи на източния и византийския живот, и смело заяви, че новогърците по никой начин не можем да смятаме за потомци на победителите при Маратон и Саламин, че в техните жили няма ни капка староелинска кръв, но те са просто погърчени славяни. Тоя възглед, тъй неочаквано и тъй положително изказан, предизвика страшна буря не само в Елада, но и в цяла Европа. Цяла литература възникна по тоя въпрос. В скоро време славянската теория на Фалмерайер придоби значителен брой привърженици. [20] Само недавна Карл Хопф, професор от Кьонигсбергския университет, в своята история на средновековна Гърция сполучи да обори доказателствата на Фалмерайер (1867 г.). [21] Ала и той потвърждава необоримата истина, че в Пелопонес дълго време обитавали славяни, и оспорва само това, че Атина била съвсем безлюдна, че старите елини изчезнали и че новогърците само с един извратен език се намират в родство с тях. Мненията на Хопф получиха силна поддръжка във филологичните издирвания на Миклошич. [22] Славяните наводнили Пелопонес в 587 г. и в течение на 218 години се задържали там като независим народ. По крайбрежията господствували гърците. В Атина кипял непрекъснато деятелен живот; много византийски императори били родом оттам и в тоя от старо време славен град се изпращали на заточение недоволните. През време на иконоборството гърците в Елада и на Цикладите избрали антиимператор Козма и на собствени кораби изгубили сражението под Цариград. През време на Константин Копроним (741—775 г.), когато арабите и чумата опустошавали империята, цялата страна според думите на Константин Багренородни била пославянена. Но още в 755 г. императорът докарал колонисти

 

 

I, 114 f. — G. Meyer, Essays und Studien zu Sprachgesch. und Volkskunde, Berlin, 1885 (Sathas etc). — Трансформацията на старогръцките имена в падежите (вин. пад.), Срв. западнороманските, в туй отношение чудна външна прилика. — Село Врана до Маратон : Gregorovius, I, стр. 123. Vráona — Brauron, nota bene винителни падежи. Н. Сазонович, Славяне в Морее, Варшава, 1887, 27 стр., цитира Jagić в Archiv, 11, стр. 287. Hadzidakis, περὶ τῆς λέξεως μωρέας. Μέρος δεύτερον καὶ ἐπιστολὴ πρὸς Th. Reinach. Отд. отп. от „Ἁϑηνᾶ”, Athen, 1893. Отговор на Psicharis в Revue crit., 1893, II, стр. 467—468.]

 

20. Šafařik, Památky, II, стр. 234—247, не се увличал от авторитета на Фалмерайер, което и било признато от Хопф, понеже той казва, че „строго научните издирвачи на историята, подобно на безпристрастния Шафарик, само с голяма предпазливост са се ползували от добитите нови резултати”. „Шафариковите древности” Хопф, на стр. 102, нарича „ein classisches, von mir vielfach benutztes Werk”.

 

21. Hopf, Geschichte Griechenlands vom Beginn des Mittelalters etc, Ersch und Gruber, LXXXV, стр. 100—119.

 

22. Miklosich, Die slaw. Elemente im Neugriechischen, Wien, 1870. [Sathas, Bibl. graeca, 3, стр. 562 : 1622 г. хрисовуд на имп. Никифор и други за морейските епископства.]

 

 

139

 

от Елада в обезлюдения Цариград; следователно елините не се погълнали съвсем от славянския поток. [23]

 

Първият опит да се покорят славянските области навътре в страната последвал в 783 г., когато пълководецът Ставракий след покоряването на Тесалия нахлул в Пелопонес и довел оттам много пленници и плячка. Когато след това (807 г.) славяните в съюз със сарацините нападнали Патрас, били не само отблъснати, но и принудени да плащат данък в Елада. Императрица Теодора, под чиято опека се намирал Михаил III (842—867 г.), отправила в Пелопонес пълководеца Теоктист, който и покорил всички славянски племена с изключение на милингите и езеритите, които се задължили да плащат данък.

 

Милингите (Μιληγγοί, може би милинци) живеели по върховете на Тайгет; езеритите (ἐζερίται, езерци) — на Лаконския бряг. При император Роман въстанали двата планински народа (933 г.) и само в 940 г. били отново принудени да плащат данък. Нещо се говори за милингите в житието на св. Никола (поч. 998 г.), който проповядвал изпърво в Армения и Крит, а след това на Евбея, в Атика и Лакония, обучавал дивия народ, строил черкви и умрял в Лакедемон. Милингите, войнствен, езически, разбойнически народ, живеели тогава, управлявани от своите собствени вождове, по непристъпните планини, от които те понякога се спущали, за да отвличат момичета и стада. Те често служели на своеволните архонти като „bravi”. [24]

 

Около Тайгет говорили по славянски още в половината на XV в. Когато в 1205 г. франките почнали да заемат Пелопонес, византийските граждани и милингите се срещнали с тях в маслинената горичка Кондура при Каламати, но не могли да издържат натиска на покритите с брони

 

 

23. [Славяни в Пелопонес : За покръстването на последните елини-езичници (τοῦ κάστρου Μαῖνης) във времето на Василий I и за покръстването на съседните пелопонески славяни срв Hirsch, Studien, стр. 265. Nota bene! да се направи анализ на местните славянски имена (-ки напомня на македонските диалекти) от Гърция, Епир и Тесалия — грамотите в Acta graeca etc. — 80 села на вдовицата Даниелида при Патрос по времето на Василий I (Const. Porph.); роби от Пелопонес в Апулия, в тамошен чифлик. Срв. Finlay, II, стр. 253 сл. — Даряване на пленени араби по времето на Василий I на черквата в Метона, Hirsch, стр. 261. Пристанището Hierax при Монемвасия, знамение там по време на сгромолясването на Сиракуза. — Rhangabe, Inscriptions slaves, стр. 138, у Lenormant, Recherches arch. à Eleusis, стр. 404 от Елеузис и Аспрокампо (Аркад.). Gregorovius, Athen, I, стр. 122. Hymettos у старите италиянци се нарича Monte Matto, гърците го превзели Trelo vuno, Reinach в Revue arch., 1889, ХIII, стр. 158. Bury, Γαρασδοειδής, Engl. hist. Review, 1891 jan.—3a гр. форма Μιληγγοί — не е ли вин. падеж? Челник, новогр. чéлингас (главатар на влашки пастири) от челник-ас. Иречек, Пътувания по България. И следователно Μίληγγος, чети Милинг-ос = *Милник-ос*! — Според Sathas μηλιγγόνο цаконски знаци μύρμηξ. Chalcocondylas, lib. I, стр. 17 : славяните καὶ ἔν τινι τῆς Πελοποννήσου χώρας τε τῆς Λακωνικῆς ἐς τὸ Ταΰγετον ὄρος καὶ ἐς τὸ Ταὶναρον ᾠκημένον. Τὰ Σκλαβικά в Chronik von Могеа, стр. 113. Montaignes des Esclavons; Esclavons de la Chacoignie (Цакония) et de Cardalevo : Livre d. la Conq., стр. 100, 155. Ad partes Zachonie vel Slavonia (sic?), Sathas, Mon. H. H., I, стр. 298. Gregorovius, Geschichte von Athen, I, стр, 117, nota. „Mercatores de ultra Sclavoniam et Zaconiam possint uti ad castrum Coronis” в 1282 r. Ljubič, Monumenta, 3, стр. 416.]

 

24. Fallmerayer, Geschichte von Morea, I, стр. 221; Hopf. стр. 127, 133.

 

 

140

 

рицари. Само в 1249 г. тия „esclavons”, обитатели на планинските села и хижи (τά Σκλαβικά), дали клетва на ахайския княз Вилхелм II Вилхардуин. Но в 1263 г. отново се повдигнали славяните в Цакония и Гардилив, по цяла Ватика, Кистерна, Зарнат и в страната на милингите; в 1272 г. те отново въстанали. Най-главният им род бил Засси в Яница и Кистерна; Георги Засси се споменава в 1310 г. като капитан на мологите (милингите). Венецианците често водели преговори със „славяните в Майна”; тъй например те в 1389 г. ги възбунтували против деспот Теодор I; в 1414 г. взели на служба при себе си янинския Засси и 400 конници за отбрана на Корона и Модона. В 1480 г. славяните в Майна избили всички турци в тяхната област, превзели 29 укрепления и поканили Фердинанд, неаполитанския крал, да заеме Морея.

 

Фалмерайер смятал майнотите и цаконите за несъмнени останки от старите елини в пославянена Елада. Но сега е доказано, че майнотите са по-скоро от славянски, отколкото от гръцки произход. [25] Също тъй цаконите, обитатели на старата Кинурия по планинския бряг между Монембазия и Навплия, според Хопф са славяни.

 

В една венецианска грамота от 1293 г. Цакония се нарича просто „Sclavonia de Morea” [26]. Днешното название на Пелопонес Морея Фал-

 

 

25. Срв. местността Майно в Восса di Cattaro и сръбското собствено име Маньјяк, Маньек (Даничиħ, Рjечник). [Майна и цакони : Константин Порфирогенет различава изрично жителите τῆς Μαΐνη от славянските им съседи. Манияк малоазийски (фриг., арм.). Маина в Бока — Μάνιοι Scylax, 23, 24. Възможно е, щото към потеглилите за Елада „словене” да се е присъединила и една купчина илири. В диалекта на цаконите покрай стародорийски и новогръцки има и албански елементи. Τζέκωνες срв. Μαρδαΐται араб. мāрид, мн. ч. марада, прил. мāриди = въстаник. Име на нередовни войски. Оттам миредити. Tomaschek, Öster. geogr. Zeitschrift, стр. 681. — Васильевский, Жития Мелетия мл. (1035—1105, в манастира при Тива, много пътувал, nota bene боят при Анхиало в 1095 г. и Псев. Диоген), съставени от Николай еп. Метонски и Теод. Продром около 1141 г. от ръкопис на Московската синод. библиотека, в изданията на Петроградското палестинско общество, 1886, св. 17, XL, 165 стр. Там е и житието на св. Теодора Солунска от Егина, род. през 812 г., починала във времето на Лъв и Алексий. Василевски за този ръкопис пише и в ЖМНПр, 1886 ноябрь, стр. 65—106, там говори и за Антоний, епископ на град Дирахий, през времето на Лъв Арменец (813—820) и за похвалата на Фотий Тесалийски през времето на Роман Лакапин.]

 

26. Според Конст. Багрянородни гарнизоните на крепостите се наричали τζέκωνες; една неаполитанска грамота от 1302 г. нарича гръцките наемници в Епир „Zaconnos et stratiotas”, Hopf, стр. 85, 354. По старобългарски длъжността по охраняване на кулите се наричала цаконство. Грамота от 1348 г., Šafařik, Památky, 2 изд., стр. 100, 120; градозиданіе и цаконьство по градовѣхъ; срв. Miklosich, Mon. serb., стр. 192. Григорович, Очерк, стр. 49 : градозиданія ни градоблюденія. Че тоя термин бил изпърво име на народ, личи от един старобългарски паметник, дето между грък и хърватин се споменава „цакон” (Šafařik, Památky, II, стр. 733). — [Морея : По този въпрос вж. Gregorovius, Geschichte der Stadt Athen, I, стр. 309, гдето е посочена и по новата литература. Н. Gefzer, Die kirchliche Geographie Griechenlands vor dem Slaweneinbruche в Zeitchrift f. wiss. Theologie, 35, 1892, стр. 419—436 (bibl. univ. Vind., I, 7837). — Notitia aus der Ikonoklasteazeit im Parisinus Reg. 1555 A, saec. XIV, ed. von De Boor, Zeitschrift f. Kirchengeschichte, XII, 2, стр. 307. Die bisher unter Altrom stehenden Eparchien der Dioecese Illyricum unter Byzanz. — Hellas. Unwissender Schreiber, Fehler. Vergleich mit Hierocles. 1. Ἐπαρχία Ἑλλάδος, Athen, Theben etc., 40 Sitze. 2. Ἐπαρχία

 

 

141

 

мерайер произвеждал от славянската дума море. Против това въстана още Копитар, а сега Хопф доказа, че Морея е просто метатеза от името Romea (Ῥωμαία — Μωραία, la Mourée, l'Amoréa). Öster. [27]

 

 

Πελοπονήσου, Korinth, Argos, Patras, Lakedaemon, 37 Sitze. 3. Ἠπείρου ά darunter Kefallenia metropolis, Kerkyra, Aegina, Monovasia etc.

 

P. 425. Hierocles auf Grund einer kirchl. Notiz, nachgewiesen von Ramsay. Hier auch kirchl., bisher unter Altrom und Constantinopel einverleibte Provinzen : Kreta, Macedonien, Alt-Epirus, Neu-Epirus, Thessalia II, Hellas, Peloponnes (dazu Sicilien und Calabrien). In der Eparchienliste Philippi (unter Thessalonike) und Serdike (809 bulgarisch). Vollständig fehlen Macedonia II, Dardania, Dacia mediterranea, Dacia ripensis, Praevalitana und Moesia superior, Bischöfe von dort zuletzt in Gregors I Briefen und in Unterschrifte des VI Concils und des Quinisextums (Stobi, Amphipolis).

 

P. 427. Epirus I mit Kerkyra, Zakynthos, Kephallenia (Metropolis) und Troezen, Monobasia, Aegina, dann auf Euboea Porthmos und Oreos. Genau dieselben Bischöfe in derselben Reihenfolge an VII Concil (Hardoinin, IV, стр. 276, 448). Κεϕαλληνίας, Κερκυραίων, Τροιζῆνος, Μονεμβαςίας etc. also nicht zufällig — Notiz nahm es aus den Concilakten, der Verf. machtc den zuerst genannten zum Metropoliten — aber in dieser Liste an Concil nicht!

 

Nea tactica des Leo : Metropolen Korinth, Athen, Patrae, autokephale Erzbisthümer Theben und Kerkyra. Unter Korinth Bischöfe Kephaílenia, Zakynthos, Damala, Argos, Monembasia, Zemaina und Maina. Unter Patrae : Lakadaemon, Mothone, Korone, Helos, das neue Bolaine. Athen : Diaulia (Phokis), Koroneia, Aulon (= Salona, Σόλων), 4 Bischöfe von Euboea, 3 Inseln.

 

P. 430. Aufstand der Hellenen, 727, Kraft. Pest 746. Slaweneinbruche, Constantinus dе Themat., II, 6. Unter Irene rückläufige Bewegung. Also unter Konstantin : „für die Regierung der Kaisers Konstantin selbst, die einzige Epoche, für welche uns eine Slaweneinwanderung bezeugt ist”, Theile des Landes unter Centralgewalt, — Leute aus Hellas zur Wiederbevölkerung von Constantinopel, Töpfen bei der Wasserleitung. Manafasia in Slavonica terra Willibald, стр. 431, Hopf Zweifel unbegründet, schon Cod. VIII—IX s. Monacensis 1086 diese Worte. Monenbasia existirt schon 746 Theophanes, стр. 422, Bischof zuersz an VII Concil (fr. Ἐπιδάβρων hier). Phrantzes — Maurikios macht Bischof von Monembasia zum Metropolit, verwarf schon Le Quien, wohl Falsificat (стр. 433).

 

Arcadia nach Fallmerayer Gründung der Flüchtlinge. Notitia aus Zeit Leo der Isaurier, стр. 433.

 

P. 435 hier zahlreiche Bischöfe von Phokis : Elateia, Abai, Drymia, Daulia, Delphoi, Ambrysos, Stiris, Antikyra. Nur Elateia 458, Daulis 919 anderswohin bekannt. Boiotia : Theben, Anthedon, Chaeroneia, Koroneia, Lebadeia, Plateae, Thespiae (sonst in Briefen und Concilsakten Theben, Korneia, Lebadeia, Plateae, Thespiae und Tanagra). Megara : Megara und dazu sont unbekannte Aegosthena und Pagai. Wohlbezeugt Opus, Skarpheia, Amphissa später als Aülon. In Achaïa : Patrae, Aegion, Aegein, Bura. Lakonia : Lakedaemon, Akreai, Asopos, Boiai, Epidaurus (nur Lakedaimon 458 und Boiai auf Nicaenum). Messene : ausser Messene nicht erscheinen Kyparissia, Mothone, Asine, Korone. Arkadia : Kleitor, Phialeia, Thdpusa — nur Megalopolis und Tegea aus V. Jahrhundert bekannt.

 

Цакон. Acta gr., V, стр. 260, грамота от 1295 г. на Михаил Габриелопулос Тесалийски, дадена на град Фанарий:

Следователно градска стража. Срв. Zinkeisen — Норf в Encykl. von Ersch und Gruber, стр. 131 : Besetzungstruppen. — Цакон едва ли първоначално е бил народописен термин — такъв е станал тепърва с времето, локализиран в Гърция.]

 

27. За славяните в Морея срв. Hopf. I, сар. LXXXV, стр. 264, 273; LXXXVI, стр. 74, 161, 184.

[Previous] [Next]

[Back to Index]