История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА XXXIV. Новобългарска литература  [1]

 

 

През време на турското владичество литературната дейност се ограничила с някои преводи от гръцки и със снемане преписи от стари апокрифи и от сборници с легенди. На полубългарски и полусръбски език са написани молитвите, издадени от епископ Станиславов за неговите никополски павликяни.

 

Историята на новата българска литература започва с хрониката на монаха Паисий Самоковски (1762 г.). Непосредствено след това идват съчиненията на ученика му епископ Софроний Врачански (1739—1815 г.). [2] Освен „Кириакодромиона” (Римник, 1806 г.), първа печатна книга на новобългарски език, той превел от гръцки много популярни съчинения и съставил свои записки (мемоари). В първата четвърт на сегашния век (XIX в.) йеромонах Хаджи Йоаким напечатал в Офен няколко книжки с религиозно съдържание, а игуменът на Крали Марковия манастир, Кирил Пейчинович от Тетово, написаното от него на македонски говор „Огледало”. [3]

 

 

1. За новобългарската литература са писали : Срезневский в ЖМНПр, 1846 г.; В. Д. Стоянов в Časopis česk. musea; Жинзифов в Хербеловата „Поэзия славян” (СПб, 1871), Срв. К. Jireček, Bibliographie de la littérature bulgare — Книгопис на новобългарската книжнина, 1860—1870, Виена, 1872 (същото и като приложение към Пер. списание, VII).

 

2. [Софроний : А. И. Соболевский, Неизвестные труды Софрония Врачанского, Изв. отд. русс. языка Имп. Акад. Наук, 1908, XIII, 1 ,стр. 91—94. — Статиите на Теодоров от 1907 г. за Софроний.]

 

3. [За Кирил Пейчинович вж. Дринов в Пер. списание, 31. Живял и печатал в Солун още в 1840 г., бил и някогашен игумен на „Св. Атанас Лешочки”. — Пейчинович от 1807 г. Иловицката (на Миханович) коръмчия от 1262 г. : на ръкописа има бележка

Miklosich, Lex. palaeoslov., стр. XII. — За Пейчинович вж. цариградския в. „Новини” от 1 април 1897 г. (VII), бр. 48. Съставил „Огледало”, печатано през 1816 г. в Будим. След това „Книга глаголемая Оутешение грешнимъ”, печатана в Солун през 1840г. (преведена на „простий язик болгарский долния М. (Македония?) скопский и тетовский”). Нему се приписва и „Служение еврейско”. В Лешанския (!) манастир на св. Атанас се намира оригиналният ръкопис на „Утешение” (и в него споменатото място за българския език). Там се намира и автобиографска бележка в някаква си манастирска хроника. Бил хилендарски монах; монаси са били и баща му под името Пимен, и чичо му под името Далмат. Родом бил от Долни Полог от село Теарце. Собственото име на баща му било Пейчин. С помощта на селяните и на Абди Рахман паша подновил през 1818 г. развалините на Лешочкия манастир. Там е гробът му с надпис, съставен от него в 1818 г.; към него има и друг надпис в диалект (под плочава, небово свое отшествие). Поминал се на 12 март 1845 г. като игумен на „Св. Атанас” в

 

 

595

 

Това били единични опити. Способната за живот литература води началото си едва от 1824 г., когато неколцина букурещки и одески патриоти си поставили за цел да спомагат за просветата на своя народ. На поменатите по-горе писатели д-р Берон, А. Стоянович, Ненович, Пешаков, Сапунов, които живеели въ Влашко, предстояло първом да дадат учебници на възникналите училища. Берович или Берон (поч. 1871 г.) написал на български език само буквара (1824 г.); на френски той написал редица парадоксални съчинения по физика, на гръцки — няколко брошури и на немски една книга върху славянската философия (Прага, 1855 г.). Изпод перото на Стоянович и на приятеля му Пешаков излезли първите поетични опити по подражание на народните песни и на руски образци. [4] В. Е. Априлов писал на руски; само съчинението му за славянските апостоли е издадено на български език. [5]

 

Голяма услуга на младата писменост оказали двамата Неофитовци. Рилският игумен Неофит от Родопа издал първа българска граматика (Крагуевац, 1835 г.); сетне житието на св. Иван Рилски (Белград, 1836, 1870 г.), старословенска христоматия с гръцко-словенски речник (Цариград, 1852 г.). Същият превел на народен език Новия завет за американските мисионери; наистина първото издание (Смирна, 1840 г.) по заповед на патриарха било унищожено, ала другите след него се разпространили в повече от 30 000 екземпляра. [6] Хилендарският архимандрит Неофит Бозвели от Котел в 1835 г. издал една енциклопедия в шест части („Славено-болгарское детоводство”), в която особено бележита е географията на България. От него останали в ръкопис до 25 съчинения, между тях и един откъслек от негови записки. [7] Трябва да споменем също и учителите Райно Попович от Жеравна, около Котел, учен елинист, който работил в Карлово под Балкана, Христаки Павлович от Дупница (и двамата умрели в 1858 г.) и Емануил Васкидович от Мелник (поч. 1875 г.); последните двама живели в Свищов и написали голям брой популярни съчинения.

 

 

Лешок; по-рано бил игумен на „Св.Димитър” в Скопско. Според традицията бил възпитан в манастира „Св. Иван” в Дебърско, негов учител бил Йов от село Осломеви (Кичевско), който по-късно като йеромонах Йоаким печатал книга в Будим през 1819 г. Кирил станал след това монах в Хилендар, йеромонах в кичевския манастир „Пречиста”. От „Св. Димитър” избягал поради някой си неприятел. В селата Ратан и Лешок и до днес живеят негови роднини. Бил среден ръст, малко пълничък, румено лице, големи вежди и доволно дълга брада; трудолюбив, кротък, силен. Знаел отлично турски, гръцки разбирал, но не говорел. Неуморно обикалял селата, в Тетово често проповядвал. Много чел и писал.]

 

4. Някои техни опити в Безсоновите Болг. нар. песни, II, стр. 125 и сл. Одата на Пешаков за смъртта на Венелин вж. у Априлов, Денница, стр. 60, и в „Любословие”, 1844, I, стр. 14.

 

5. Априлов написал в 1841 г. на руски един труд върху славянските апостоли, пак в 1841 г. — Денница (вж. бел. 9 към гл. XXIX), в 1842 г. — добавки към нея, в 1845 г. издал четири стари документа.

 

6. Вече 40 години Неофит работи над един голям речник на бълг. език. Няколко образеца са дадени в Български книжици за 1859 и 1860 г. В 1875 г. в Цариград почнал да се печата.

 

7. Патриотичният му разговор „Мати Болгария” е напечатан в Периодическо списание, IX.

 

 

596

 

Относно установяването на литературен език и правопис първите писатели не били съгласни помежду си. Вук Караджич, основател на новобългарската литература, в 1822 г. издал свой проект за български правопис на фонетична основа; обаче това предложение било оставено без внимание само защото книгата на Вук не попаднала в ръцете нито на един от тогавашните български писатели. Всеки пишел на говора на своето родно място; едни отхвърляли члена, свойствен на народния език по цяла България, други бранели неговото запазване, мнозина възлагали надежди на едно приближаване до старословенския език. Напусто Априлов в 1836 г. се опитвал да въдвори едногласие. И до ден днешен още няма напълно установен правопис; между това в последните десетилетия съгласили се да приемат за основа на литературния език дунавския и балканския говор. [8]

 

До 1840 г. се появили само богословски и учебни книги, съставени от автодидакти (самоуци), или преводни от руски и гръцки и напечатани в Римник, Букурещ, Кронщат, Офен, Крагуевац и Белград. От това време нататък срещаме писатели, получили образованието си в странство, преводи от западни езици, вестници и печатници в самата Турция.

 

Първата славянска печатница на българска почва е основана през 1839 г. в Солун от архимандрит Теодосий от Синайския манастир; [9] след няколко години тя загинала от пожар. През 1840 г. А. Диаматов с помощта на американски мисионери, именно на Е. Riggs, отворил българска печатница в Смирна, дето имало колония български търговци. Там Константин Фотинов от Самоков, преподавател в Смирненското гръцко училище, издавал от април 1844 г. илюстровано ежемесечно списание „Любословие”; той съставил също и една обемиста география (1845 г.). От 1843 г. в Цариград почнали да печатат на български : сърбинът Константин Огнянович, патриаршеската печатница в 1844 г. и арменецът Тадей Дивичиян. [10]

 

Като доказателство за бързото развитие на литературата служи българският алманах на Огнянович (Забавник, Париж, Didot, 1845 г.); скоро се появили и сценични произведения — най-първо една комедия, издадена в Кишинев в 1843 г. Алекс. Хаджи Русет издал в Стразбург в 1844 г. една карта на България (4 листа).

 

Силно се обновила писмеността от времето, когато възникнала църковната разпра. През 1856 г. в Цариград било основано от търговци и писатели едно литературно дружество (Българска народна книжнина); прекрасното му списание „Блъгарски книжицы” станало пръв литературен

 

 

8. Срв. гл. XXIX, бел. 4. Вук изхвърлил ы, i, щ, я, ѣ, ь и ъ в края и искал да въведе ђ, ћ, љ, џ, њ, ѐ и ј (ј је у бугарском језику готово још нужније, него и у српскоме, стр. 49)- Ненович, ръководейки се от правописа на старите ръкописи, въвел ѫ вместо полугласната ъ в средисловие. — С голяма популярност се ползува правописът, въведен от Браил. книж. дружество.

 

9. [За първата славянска печатница в Солун вж. Дринов в Пер. списание, 31, 1889. За самоковската печатница откъм 1849 г. (печатани в нея 7 къса?) вж. Дринов, пак там.]

 

10. Вж. Bibliographie, стр. 343, 370, 484.

 

 

597

 

център. Ала това дружество скоро загинало : чак през 1869 г. няколко млади хора успели да основат ново дружество (Българско книжовно дружество) в Браила. Патриотите търговци отпуснали за това един капитал от 200 000 франка. Председател станал проф. Дринов, секретар Васил Д. Стоянов [11] от Жеравна (сега — 1878 г., учител в Болград). „Периодическо списание” на дружеството, което излиза от 1870 г. и на което ние често имахме случай да се осланяме в тоя труд, съдържа много драгоценни исторични и филологични статии.

 

В сегашно време (1878 г.) за най-популярен и най-талантлив писател трябва да признаем Петко Р. Славейков от Трявна (род. в 1825 г.), автодидакт в пълния смисъл на думата. Неговият живот е наистина Одисея. От 1857 г. той живял в Цариград като журналист; сега е на служба при сливенския губернатор. Неговите еротични и сатирични стихотворения и басни (1852 г.), които са написани по образец на народните песни, били посрещнати с особено съчувствие и се пели навред от младежта. Неговите хумористични вестници и календари, дето той шиба фанариотите с най-люти сатири, са добре известни навред по градове и села. Славейков е издал също тъй научни съчинения, сбирки от народни песни и пословици, драгоценни философски, исторични и географски съчинения, които също се отличават с чист слог. Той е писал, както почти всички български писатели, и за училището. Славейков би могъл да стане български Вук; за жалост досега не му е било съдено да излезе с голям самостоен труд; току-речи всичките му работи са пръснати из периодичните издания. В последните години той работел над една многотомна география на България, която никой така не познава като него.

 

Редом със Славейков от българските поети трябва първом да споменем Найден Геров от Копривщица, ученик на Неофит Рилски. Той се учил в Одеса, сетне бил учител в Пловдив, дето по-късно заемал длъжността руски вицеконсул. [12] Поет бил също и Ксенофонт (Райко) Ив. Жинзифов от Велес (род. 1839 г., поч. 1877 г.), който се учил в Москва, бил професор по гръцки език в тамошния лицей на цесаревич Николай. Неговата „Новобългарска сбирка” (Москва, 1863 г.) съдържа редом с оригинални поетични произведения също и преводи от „Слово о полку Игореве”, от Краледворския и Зеленогорския ръкопис и няколко песни от Шевченковия „Кобзар” — всичко на македонски говор. [13]

 

Много труд положили българите да разработят своята народна поезия, на чието значение Венелин за пръв път обърнал тяхното внимание. [14]

 

 

11. Стоянов се учил в Прага и там писал много за своето отечество в чешките списания. По-късно секретар на Т. Пеев.

 

12. Геров работи също и над български речник. Първите три букви от неговия словар се появиха като опит в „Изв. моск. университета” в Москва през 1853 г.

 

13. [Вж. характеристиката на Жинзифов от Дринов в Български дневник, II, стр. 532. — Л. Ихчиев, Райко (Ксенофонт) Жинзифов, Известия на семинара по слав. филология, III, София, 1911, стр. 495—544. — Кл. Скопаков, Григор С. Пърличев, пак там, стр. 413—498.]

 

14. Вук (вж. по-горе); Богоев, Бълг. народни песни, Пеща, 1842. Григорович в загребското сп. Kolo, IV, 1874. Сборникът на Геров и Палаузов в „Памятники Срезневского”,

 

 

598

 

От събирачите най-известни са братя Константин и Димитър Миладинови. [15] Те намерили приемник в лицето на учителя Василий Чолаков от Панагюрище, сега (1878 г.) монах в Рилския манастир, обаче неговият сборник далеч отстъпва на Миладиновия. Бошнакът Стефан Веркович, който живее около 30 години в Серес, в 1860 г. издал лирични народни песни от Македония. Сетне в 1874 г. той обнародвал в Белград 15 песни за заселването на славяните на полуострова, за сватбата на слънцето с мома Вълкана, за крал Талатин и за Орфей. Тия епични произведения, събрани, както казват, от устата на родопските помаци, носят следния пълен с претенции наслов : „Веда Славянъ. Болгарскія народныя песни изъ до-историческихъ и до-христіанскихъ временъ”. Ала пълната липса на всякаква метрика вече свидетелствува, че тия Веди никога не са се пели от народа, и ни дава право да смятаме това откритие за една литературна мистификация, за каквато го и смятат в България. [16]

 

 

СПб, 1852. П. Безсонов, Болг. песни, Москва, 1855 (два тома, главно Венелиновият сборник). Верковић, Женске песме макед. бугара, Белград, 1860. К. и Д. Миладинови, Бълг. нар. песни, Загреб, 1861. Каравелов, Пам. нар. быта болгар, Москва, 1861. Чолаков, Бълг. нар. сборник, I, Болград, 1872. Aug. Dozon, Бълг. нар. песни, Chansons populaires bulgares, Paris,1875, c френски превод и речник. Има още много пръснати по периодичните издания.

 

15. Димитър е напечатал освен това и едно стихотворение в „Български книжици”, 1858, а Константин и няколко статии в „Братски труд”.

 

16. В истинския произход на българските „Веди”, особено горещо защищаван от учения поляк Алекс. Ходзько, проф. в Париж, пръв се усъмни проф. Луи Леже (вж. особено статията му : Un essai de mystification littéraire; Le Veda Slave, Bibl. univ. et Revue Suisse, Lausanne, fevrier 1876). В славянския свят, сред който тези произведения са въобще слабо познати, пръв обърна внимание на мистификацията Йосиф Иречек в заседанието на Крал. чешко научно дружество на 17 декември 1874г. Изглежда, какво около въпроса ще възникне цяла литература. Нашето мнение накъсо е следното. Вече а priori c пълно основание можем да се съмняваме, че са могли да се запазят в народната памет тъкмо в Родопите, които от Мелник и Чепино вечно са били арена на многобройни походи както на византийци, тъй и на българи, на сърби и турци, такива стари епични поеми за Орфей, Александър, за идването на българите и т. н. Освен това Родопите са много добре познати, та едва ли тези тъй интересни и, както разправят, разпространени песни биха могли да не обърнат внимание и да останат неизвестни. Сам Неофит Рилски е от Родопа, пък и Захариев е познавал както планините, така и обитателите им — мохамедани; и при все това ни единият, ни другият и въобще някой българин никога нищо не е съобщавал за подобни песни от доисторическо време. Към всичко това нека прибавим още, че в митологията на ведите никъде другаде не се явяват нечувани богове като Вишна и дори Коледа. В „песните” няма никакъв размер. В пъстро безредие се редуват 8-, 6-, 12-, 10- и дори 15-срични редове (стихове). Неизвестният им автор не се задоволил само с това да съчини самите песни, но дори и преиначил и онези, които добре са познати на всинца ни. Песента за женитбата на Слънцето с Улкана, съставена от 1028 стиха, не е нищо друго освен многословна фантастична преработка на познатата на мнозина в България песен за женитбата на Слънцето за Дева Мария, песен, заключаваща в себе си всичко на всичко 133 стиха и обнародвана от Раковски, от Дозон (според Славейковата транскрипция) и критически от Дринов (Пер. списание, XII, стр. 153). В четирите песни за цар Талатин, една от които е в 1542 стиха, лесно може да се долови перефразировката на тъй добре познатите на сърби и българи песни за цар Латинин и за персонификацията на западните крале. Неистински са и неметричните Верковичови песни в Дозоновия сборник, стр. 120, 128, 134, 135 и т. н. И все пак по всяка вероятност Веркович, изглежда, няма пръст в цялата тази фалшификация; тъй както излага работата сам Дозон, защитник на ведите (Premier rapport sur une mission littéraire en

 

 

599

 

За най-добър новелист трябва да признаем известния по своята политическа дейност Любен Каравелов от Копривщица. Той се учил в Москва, дето (в 1861 г.) издал един том народни песни, сетне живял между сърбите, докато в 1868 г. се заселил в Букурещ. Освен многобройни повести той се упражнявал в областа на лириката и драмата; той писал също на сръбски и руски. Васил Друмев, от 1874 г. епископ Климент, суфраган на русенския митрополит, съчинил един роман от кърджалийските времена — „Нещастна фамилия”, и една сполучлива драма „Иванко, убиецът на Асена”.

 

Първата оригинална комедия — „Михал”, написал учителят Сава X. Доброплодни. Първият опит да се постави на сцена българска драма направил в 1868 г. в Шумен заслужилият учител Добри Попов Войников, автор на редица драматични произведения. Болградският учител Теодосий Икономов от Свищов напечатал в 1863 г. комедията „Ловчанският владика”. От 1870 г. насам постоянно се явяват оригинални драми от Блъсков, Фингов, Шишков, Станчев, Шишманов, Величков, Владикин и т. н.

 

Добър преводач от Фенелон, Булвер, Скриб и др. се оказал Никола Михайловски [17] от Елена (учил се в Москва), чиновник в турското Министерство на народната просвета; той се смята за най-добър български стилист. От по-раншните преводачи ще споменем д-р Димитър Мутев от Калофер, директор на Болградската гимназия (поч. 1864 г.), и сестра му Елена Мутева (поч. 1857 г.). В последните пет години млади писатели превели „Мегоре” от Волтер, няколко драми от Молиер, „Лукреция Борджия” от В. Хюго, „Емилия Галоти” от Лесинг, „Пътуването около света” от Верн и много др. Нешо Бончев от Панагюрище (род. 1830, поч. 1878 г.) бил преподавател по гръцки език в Москва. Отличен стилист, той превел Шилеровите „Разбойници” и Гоголевия „Тарас Булба”; същият бил главен представител на литературната критика, от каквато младата българска писменост има голяма нужда.

 

 

Macédoine, Archives des Missions при френското минист. на нар. просвещение, 1874), излиза, че най-компетентният човек, който би могъл да даде сведения по въпроса, е бившият крушовски учител, който е предал Ведите на Веркович срещу доста голяма сума пари. — [Библиография за Ведата в Сборник нар. умотворения, I, 1890, от Шишманов. — Стефан Веркович се поминал на 30 декември (изт. кал.) 1893 г. в София и бил погребан на държавни разноски (Глас Македонски, София, 1 януари 1894, г. I, бр. 6). Според „Югозападна България”, II, бр. 18 от 10 януари 1894 г. той е роден през 1827 г. в с. Угляра, Градачачка каза в Босна; на осмата си година останал сираче, учил се в манастира „Сутиска”, на 15-ата си година бил изпратен от манастира в Загреб, гдето завършил гимназия и следвал философия и богословие. През 1856 г. заминал за Македония, станал италиански поданик, живеел в Сер. След Сръбско-българската война живеел в Петроград, през май 1891 г. оттук се преселил в Пловдив, с пенсия от българското правителство. В Пловдив бил погребан и неговият син, който умрял като войник в Сръбско-българската война. Биография в Светлина, IX, г. II (и портрет), Свобода № 1287. — „Веда Словена”, II, 1881. „Топографическо-етнографический очерк Македонии”, 1890, добавка към него, Петроград, 1891.]

 

17. [Никола Стоянов Михайловски починал на 15 декември 1892 г., напоследък професор във Висшето училище.]

 

 

600

 

Преминавайки към научната литература, ние трябва да споменем първом за Георги Стойков Раковски [18] от Котел (1818—1868 г.). Той се учил в Цариград, в Атина, Париж и живял като вечно гонен агитатор и журналист във Влашко, Австрия, Сърбия или Русия; един път дори бил хайдутин в Балкана. Много популярен е неговият „Горски пътник” (1857 г.). В научните му съчинения, в описанието на българския народен живот („Показалец или Ръководство”, 1859 г.), в неговия „Асен I и II” (Белград, 1859 г.) и в „Българска Старина” (Букурещ, 1859 г.) могат се намери в големия, натрупан без план материал много драгоценни неща; за жалост фантазията и извънмерният патриотизъм постоянно преобладавали у него. Той е писал наполовина със старословенски език без членове.

 

Гаврил Крьстйович (Кръстевич) [19] от Котел, възпитаник на парижките училища, преди Богоридиев каймакамин на о-в Самос, сега (1878 г.) член на върховния съд в Цариград, от 1837 г. се занимава с исторични, филологични, политични и популярни съчинения за в полза на просветата на своя народ; със слово и с перо той се борил за национална църква. Своята „Българска история” (I том, Цариград, 1871 г.) той за нещастие почнал с обявяване хуните за прадеди на българите. Статският съветник на руска служба Спиридон Николаевич Палаузов (поч. 1872 г.), син на едното от основателите на габровското училище, се учил в Бон и Мюнхен; неговите исторични работи за България са написани повечето на руски език. Твърде драгоценна е монографията на Стефан Захариев (поч. 1871 г.) за Татар Пазарджик, която често бе цитирана от нас.

 

За най-виден български учен трябва да признаем Марин С. Дринов. Той се родил в 1838 г. в Панагюрище, учил се в Москва, живял като възпитател в едно руско семейство, бил седем години на Запад, от 1871 г. заемал катедрата по славистика в Харковския университет, а сега (1878 г.) е вицегубернатор в София. Неговата българска църковна история, неговата най-стара история на българите (1869 г.), също както и неговото „Заселение Балканскаго полуострова славянами” (1871 г.) често се споменаваха в нашата книга. Много исторични и филологични статии е поместил той в списанието на Браилското дружество. Остроумна критика на изворите и безпристрастен възглед, съчетан с основателност и яснота — ето отличителните черти на неговите работи.

 

Досущ своеобразна книга се явяват записките на хайдушкия войвода Панайот Хитов (Букурещ, 1872 г.). Съставени от един човек, който се научил да пише едва в напреднала възраст, те представляват едно почти романтично описание на свои и чужди приключения. [20]

 

Откъм филологични съчинения българите не чувствуват празнина; ала тяхното достойнство не отговаря на броя. Освен споменатите вече филолози трябва да споменем още Драган Цанков от Свищов (сега ви-

 

 

18. [За Раковски nota bene статиите на Я. А. Сырку, Известия Сп. слав. благотв. комитета, 1885 януарий, срв. Зора, Пловдив, 1885, № 2, стр. 93.]

 

19. [Гаврил Кръстьович, Отговор на г. Дриновата критика върху нашата история, Читалище, 1873, 8, стр. 675—721.]

 

20. Вж. стр. 586.

 

 

601

 

цегубернатор в Търново), който в 1852 г. издал под ръководството на професор Миклошич българска граматика на немски език, след това Йоаким Груев, Иван Н. Момчилов и рано умрелия Никола Първанов от Лом (поч. 1872 г.), ученик на сръбския филолог Даничич.

 

Всички клонове на литературното производство обгръща дейността на д-ра по медицина [?] Иван А. Богоров [21] от Карлово, който от 1842 г. нататък издавал вестници, народни песни, географии, пътни описания, граматики и пр. Трябва да посочим двата му речника, един добър френско-български (2-ро изд. 1872 г.) и друг негоден българо-френски.

 

Популярната и училищната литература, които обемат повечето преводи от френски, английски и руски език, са твърде обширни. Главната заслуга тук се пада на книгопродавците : Хр. Г. Данов (от Клисура в Средна гора), който между другото издал и една голяма карта на Турция (1863 г., 4 листа) и Д. В. Манчев (от Батак), след това на учителите Груев, Шишков, Радулов, д-р Стоянов-Берон и др. За църковните работи са писали епископите Натанаил Стоянович Охридски и Григорий Немцов Русенски. По инициатива на американските мисионери библията, над която Elias Riggs работил 11 години, била преведена на новобългарски език; същите сами пишат на български; Ц.Ф. Море (С. F. Morse) съставил граматика и българо-английски речник.

 

Началото на българската журналистика турил Фотинов със своето „Любословие” (Смирна, 1844—1846 г.). Политически вестник „Българский орелъ” (по-сетне Българский народенъ извъстникъ) почнал да издава в 1846 г. в Лайпциг Богоров. В Цариград той турил начало в 1849 г. на „Цариградский вѣстникъ”, който продължавал под ръководството на А. Екзарх до 1861 г. От времето, когато възникнал църковният въпрос, журналистиката придобила голяма мощ. В самия Цариград работели Цанков, Балабанов, Т. Стоянов-Бурмов, Михайловски, Найденов и Славейков в това време, когато емигрантите в Букурещ, на пръв план Раковски и Каравелов, в своите вестници се борели не само сфанариотите, а и с турците. [22]

 

 

21. [Иван А. Богоров починал от апоплексия в Александровската болница в София на 20 октомври 1892 г. Роден е в Карлово през 1818 г., учил се в Карловското гръцко училище, в Цариградското гръцко училище в Куручешме, в Одеса в Ришелевския лицей; бил учител в Стара Загора, изпъден бил от гръцкия учител, след това в Букурещ през 1844 г. напечатал граматика; след това заминал за Липиска, гдето искал да следва — издавал „Български орел”, през 1847 г. заминал за Цариград, гдето основал „Цариградски вестник”; през 1851 г. издал в Букурещ българска география; след Кримската война учил медицина в Париж, бил лекар в Цариград и Пловдив. През 1867 г. заминал за Москва, след това в Букурещ, във Виена, гдето печатал речник. През войната бил лекар в Сърбия, след това преводач в руската войска (Дума, 1892, стр. 574). — Към края живеел в София и във Виена (гулял, разпуснат старец) с пенсия от правител ството, ала умрял по-сетне при все това в София.]

 

22. А. В Цариград Български книжици 1858—1861 (редактори : Мутьев, Богоров, Кръстьович и Стоянов-Бурмов), България 1859—1861 (ред. Цанков), Съветник, 1863—1865 (ред. Михайловски), Бурмовото Време 1865—1866, Найден Геровото Право 1867— 1872. Славейков е редактирал хумористичните Листки, Пчелица (1861), Гайда 1863— 1865, Шутош 1873 и политическия неделен вестник Македония 1867—1872. Орган на

 

 

602

 

През 1875 г. българите имали 14 периодични издания : в Цариград излизали четири големи вестника : Найденовият Напрѣдъкъ, Источно време на англичанина Hanly, Балабановият Вѣкъ, след това День, белетристичното ежемесечно списание Читалище (от 1870 редакт. Цанков) и богословският Въскресникъ. В Букурещ се издават политическото Знаме, белетристичното Знание, селскостопанският Ступанъ и педагогичното Училище; в Браила — научното Периодическо списание. Дунавъ в Русе, Одринъ в Одрин и Солунь в Солун — правителствени вестници (от 1864 г.).

 

Български книги в Турция можели да се печатат само в Цариград и Русе. Да се отварят печатници на други места при условията за печат и цензура било невъзможно.

 

Извън Турция най-много се печатат в Румъния и Виена, дето Я. С. Ковачев има българска печатница. Център на книжната търговия бил Пловдив; тамошните фирми Данов и Манчев имат свои кантори по цялата страна. В Цариград дружеството „Промишление” има печатница и книжен магазин.

 

Сега (1878 г.) новобългарската литература представлява повече от 800 книги и 51 периодични издания; всяка година средно излизат на свят до 50 съчинения. Не може да не се признае, че в младата литература има известна незрелост, която произлиза от недостатъчното или едностранчиво образование на повечето писатели; ала оригиналните работи от последните години вдъхват големи надежди за бъдещето.

 

 

американските мисионери бил Зорница 1864—1871; правителствен орган е Турция 1864—1875. — Б. В чужбина : Месечното списание Мирозрание, с подкрепата на министър Бах е издавано във Виена от авантюриста Добрович 1850—1851 с един необикновен правопис; продължил издаването му и в Букурещ (Мирозрение или Български инвалид 1870—1871). Вестниците на Раковски са : Българска дневница (Нови Сад, 1865), френско-бълг. Дунавски лебед (Белград, 1860—1862), румъно-бълг. Бъдъщност (Букурещ, 1864), Въсток на Андрич (Белград, 1865). В Букурещ : Народност 1866—1869; Свобода 1870— 1872, Независимост 1873—1874; румъно-бълг. Отечество 1869—1871 (консерв.); хумористичните : Тъпан 1869—1870, Будилник 1873. В Браила : Ваклидовата Българска пчела 1873—1874 и Войниковата Дунавска зора 1866—1869. Научни и белетристични : Братски труд 1860—1862 в Москва; отличното месечно издание на Икономов Обшт труд 1868 в Болград; Богоровите Журнал 1868 в Белград и Книговище 1874 във Виена; Запряновите Зорница 1864 и Пътник 1870—1871 в Браила; най-после Блъсковите Духовни книжици 1867 (Болград) и Градинка 1874 г.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]