ГЛАВА ХХXIII. Българският църковен въпрос
Турските реформи. — Неофит Бозвели и митрополит Иларион. — Кримската война. — Настоятелството на одеските българи. — Българският църковен въпрос от 1858 до 1872 г. — Учредяване на екзархията. — Революционни опити
Едно от най-важните явления в новата българска история е възстановяването на старата национална църква след повече от 30-годишни борби. Неизвестните и забравени до неотдавна българи с това придобиха ново значение на Изток. Това не бе догматически спор, а борба за запазване на народността против панелинистичните стремежи. Преди обаче да можеше да възникне този спор, потребно беше едно значително подобрение в правното положение на раята.
След Одринския мир (1829 г.) се зареждат опитите на европейските правителства да издействуват за християнските поданици на Портата едно по-човешко съществование. Султан Махмуд II сериозно се заел с цивилизацията, а още повече с централизацията на държавата. През време на пътуването си в 1837 г. по крайдунавските и балканските земи той подканял чиновниците да съблюдават равноправието между християни и мохамедани и си спечелил изобщо големи симпатии между раята. Неговият син и наследник, много по-слабият Абдул Меджид (1839—1861 г.), по съвета на своя министър Решид на 2 ноември 1839 г. провъзгласил за голямо учудване на Европа нещо като конституция, Гюлханския хатишериф, в който християните били приравнени с мохамеданите. Той обещал безопасност на живота, честта и имота, премахване вредното откупване на данъците (илтизама), прекратяване на монопола и на много други и до днес неизпълнени реформи. Впрочем трябва да видим прогрес в учредяването на провинциалните съвети (меджлиси от 1845 г.), в които наред с мохамеданите заседавали и християни, които обаче в повечето случаи не смеели да имат свой глас.
Какви са били тези прочути реформи в действителност, показаха скоро въстанията, избухнали в Западна България покрай сръбската граница. Всеки по-внимателен наблюдател не може да не забележи, че в Турция въоръжени въстания избухват главно в пограничните области, тъй като техните жители виждат как безопасно живеят съседите им в
577
Сърбия, Черна гора и Австрия и поради това изглеждат по-тежки злоупотребленията на турската администрация.
В 1833 г. сърбите навлезли в областта по Горни Тимок, която според Одринския мир трябвало да им принадлежи, но турците без всяко право не им я отстъпили. Това раздвижило съседните български области. В околностите на Пирот селяните в 1836 г. въстанали, но скоро били усмирени. В 1841 г. селското население около Ниш, Пирот и Лесковец, извадено от нетърпение поради страшното лихварство при събирането па централизираните данъци, на тълпи грабнало оръжие. Сабри паша задушил въстанието с помощта на албански башибозуци, които със своите грабежи, пожари и убийства из беззащитните села извършвали такива зверства, че дори на Запад обърнали внимание на тях. [1] Само липсата на огнестрелно оръжие и тогавашното неустановено положение на Сърбия след изгонването на княз Милош побъркали на това отчаяно въстание да се разшири. Но ето през май 1851 г. поради алчността на чиновниците, спахиите и на гръцкия владика избухва нова революция, започната в с. Раковица край Видин, и само за няколко дни обхванала околиите Видинска, Белоградчишка, Берковска и Ломска. Въстаниците били въоръжени повечето със сопи, копия и брадви, тъй като сръбското правителство много грижливо пазело границите и не пропущало ни хора, ни оръжие. И въпреки това на 13 юни те нападнали Белоградчишката крепсст но били отблъснати от артилерията с големи загуби. След ужасни кланета при с. Гърци и Власиновци и страшни пожари това безнадеждно движение било потъпкано отчасти с оръжие, отчасти с обещания.
Българската рая, окрилена в надеждите си за по-добро бъдеще от турското реформаторско движение, пожелала да има само българи владици. Особено търговците, след като се запознали при търговските си пътувания с по-други от фанариотските църковни уредби, залягали преди всичко да им се назначат национални духовни пастири. Първата крачка направили около 1833 г. жителите на Самоков и Скопие, които след отстранението на недостойните им владици домогвали се да бъдат посветени и ръкоположени двама техни сънародници кандидати; патриархът обаче пак им изпратил гърци. Във Видин в 1840 г. Портата по молба на населението и по препоръка на управителя Хюсеин паша искала да назначи дякон Дионисий, родом от Котел; но нещастният дякон, когато пристигнал в Цариград, за да бъде ръкоположен, бил отровен от фанариотите.
Главен борец за национална йерархия бил споменатият вече хи-лендарски архимандрит Неофит Бозвели от Котел, пламенен и упорит човек, който със своите речи агитирал главно между народната маса. Той не искал нищо повече от национални епископи; той бил далеч още от мисълта да възстановява старата българска църква; когато му приписали такъв план, той го отхвърлил като клевета. По негово настояване
1. Покъртително описание на тези произшествия дава пратеникът на френското правителство А. Blanqui в книгата си Voyage en Bulgarie, Paris, 1849.
578
българите подавали на самия султан оплаквания от гръцкия клир и молили за български епископи. Видни цариградски българи, дори и някои турци взели неговата страна и искали дори да му помогнат да заеме след смъртта на Иларион (поч. 1838 г.) търновската митрополитска катедра. На всичко обаче побъркали фанариотските интриги. За център на агитацията си Неофит избрал самия Цариград, в който живеели хиляди български търговци и занаятчии от Тракия, Македония и дунавското крайбрежие. Главното му желание — да се издигне българска църква в столицата, се сбъднало едва в 1848 г.; княз Богориди подарил мястото за постройката. Неофит често бил затварян от гърците на Принкиповите острови и на Света гора. За последен път на Атон го докарали с верния му другар Иларион Стоянов Михайловски, гдето смъртта (1849 г.) турнала край на всичките му мъки във влажна тъмница в една хилендарска кула. [2] След видинското въстание самото правителство вече почнало да признава, че жалбите на българите са основателни. Патриархът в август 1851 г. бил принуден да ръкоположи един българин за владика, но успял да осуети намерението на Портата да му се даде епархия in partibus. Скоро след това във всички по-големи български градове (особено в Пловдив) избухнала отчаяна борба за равноправие на българския и гръцкия език в училището и в църквата, борба, която получила гласност чрез посредството на брошури и вестници. [3]
Почнатата в 1853 г. война на Русия с Турция разбудила отново всички златни мечти на българите за по-добро бъдеще. [4] Българите се надявали, че сега русите ще могат да завършат онова, което в 1829 г. остана незавършено — освобождението на българския народ от турско иго. Особено се раздвижили емигрантите в румънските княжества и в Русия. В Букурещ патриотите търговци X. Мустаков, Иван Бакалоглу, Хр. Георгиев и д-р В. Берон образували дружество под название „Епитропия” с филантропична и политическа цел. По подобие на това и в Одеса при съдействието на покойния Инокентий, архиепископ херсонски и одески, който вземал горещо участие в съдбата на българите, тамошната колония основала дружество под името „Настоятелство на одеските българи, събиращи помощи в полза на отвъддунавските българи”. Основателите на дружеството, което почнало своята дейност във февруари 1854 г., били : С. Д. Тошкович (поч. 1870 г.), Н. X. Палаузов, Н. М. Тошков
2. Иларион Стоянов Михайловски е роден в 1810 г. в Елена, постъпил в 1833 г. в Хилендарския манастир, слушал лекции в Атинския университет и в богословското училище на Куручешме, близо до Цариград. В същия град той издал в 1844 г. в български превод богословското ръководство на руския митрополит Платон. — [Н. И. Барсов, Епископ Лаодикийский Стефан Ковачевич, Изв. СПб. слав. благ. общества, 1884, № 9, стр. 22. Писма за този рилски архимандрит от 1848—1856 г. (всичко 10 броя).]
3. Първата на времето си много четена брошура за църковния въпрос съставил Натанаил Стоянович, сега епископ Охридски, под псевдоним Богдан, Приятельское письмо от Блъгарина къ Гръку, Прага, 1854.
4. Изобилни материали за събитията през 1853—1856 г. има в архивата на „Одеското българско настоятелство”, от която ние благодарение на любезността на настоятелите можахме да се ползуваме.
579
(поч. 1874 г.) и К. Н. Палаузов. Според проекта им „Настоятелството” трябвало да служи за орган, в който да се прояви прякото участие на българите по уредбата бъдещето на техните сънародници. Поради това освен подпомагането на руските войски то имало пред вид след свършване на войната да съдействува за умственото и нравственото развитие на българския народ. Инициативата за основаването на това тъй важно в историята на най-новото развитие на българския народ „Настоятелство” принадлежи на Николай Христофорович Палаузов (от Габрово) [5] (сега — 1878 — статски съветник в Одеса), който пръв измежду българите постъпил на руска служба с цел да бъде полезен на родината си и да бъде, тъй да се каже, тълкувател на истинското ѝ положение. За това той поддържал обширни връзки с българи както южно от Дунав, тъй и в румънските княжества, грижел се да се разпространяват точни сведения за българите чрез руските вестници и по разни поводи давал записки на руските държавници относно България; една от тях била съобщена на покойния император Николай Павлович, на когото тя произвела силно впечатление.
Заемането на Молдова и Влашко от руските войски българите южно от Дунав счели като начало на своето освобождение. В главната квартира почнали да се явяват депутати с разни доказателства за готовността на българите да вземат активно участие в предприетото от Русия дело.
Скоро се събрали 4028 души доброволци. Общият стремеж да се съдействува на русите най-добре се изразил в това : много напуснали жени и деца, дори бащи със синовете си бързали да постъпят в доброволческите редове. За връзка с българите в главната квартира в Букурещ княз Горчаков (през март 1854 г.) извикал Н. X. Палаузов, който заедно с това бил упълномощен от „Одеското българско настоятелство” да влезе в споразумение с букурещката „Епитропия”, та да се уреди еднообразие в действията. Като свой особен представител „Настоятелството” изпратило в княжествата първия си секретар Найден Геров, българин от Копривщица, руски възпитаник, който най-напред бил учител, след това руски вицеконсул в Пловдив, гдето сега (1878 г.) е съветник при управлението.
Наскоро след пристигането на генерал-фелдмаршал княз Паскевич Еривански в Букурещ от негово име била обнародвана на български език прокламацията към „Единоверните нам наши братя, живеещи в турските земи”. Чрез нея се възвестявало на българите, че „единствената цел на благоверния и всемилостив император е да защити Христовата църква, да защити вас, православни нейни чада, угнетени от разярени врагове. Руска кръв досега неведнъж се е проливала за вас и с божие благословение — не напразно. С тази кръв са пропити правата, придобити от вашите братя, чийто живот не е тъй стеснен като вашия. Дошло е време и вие, останалите християни, да се сдобиете със същите права, и то не само на думи, но и на дело.” Заедно с това от Одеса били изписани разни цър-
5. Н. X. Палаузов от основаването на настоятелството и до днес води делата и преписката му.
580
ковни вещи, книги и кръстове, за да се раздадат с постепенното завземане на страната на бедните български черкви.
Между това руските войски под началството на генерал-адютант Лидерс, като преминали Добруджа, дошли до Силистра, където в началото на май (1854 г.) пристигнала и главната квартира. Доста голяма част от дунавската армия била съсредоточена тук за обсадата на крепостта. В отряда на Лидерс се намирала една част от българските доброволци. Друга част била в разположение на генерал-лейтенант Хрулев, който бил изпратен с част от войските от Силистра към Шумен; трета се намирала при отряда на генерал-майор княз Бебутов, изпратен към Русе. А четвъртата останала в отряда на генерал-лейтенант Липранди в Малко Влашко. Доброволците работили в окопите, изпълнявали аванпостната служба, изпращали ги за рекогносцировки и за отблъскване на неприятелски шайки. На тях били дадени да разпространяват между българите прокламациите и освен това пак те раздавали на населението пушки и патрони. Около Силистра само били раздадени на жителите 735 пушки чрез българина И. К. Кишелски, който заемал длъжност преводач при началника на главния щаб генерал-адютант Коцебу (по-късно той служил в руската армия, сега — 1878 г. — е генерал-майор и е назначен за губернатор във Варна). С безграничен възторг посрещали българите руските войски. Местните жители според силите си услужвали на войските с всичко, с каквото биха могли : прогонвали отделни групи башибозуци, залавяли малки обози, пощи, куриери и пр. [6] От вътрешна България през Сърбия в май 1854 г. в руския лагер пристигнал депутат И. Бацов; той заявил за намерението на българите да тръгнат с оръжие в ръце от Балкана към Свищов и попитал ще могат ли те в такъв случай да разчитат на поддръжка. Н. X. Палаузов доложил това на фелдмаршал княз Паскевич, който впрочем отклонил това предложение, като казал българите засега да се подготвят само, защото още не се знае каква война ще трябва русите да водят, отбранителна или настъпателна.
Неочакваното отстъпление на руските войски на левия дунавски бряг (в юни) хвърлило българското население от околностите на Силистра в пълно отчаяние. Тълпи селяни тичали към руската главна квартира и като хвърляли пред палатката на началник-щаба дадените им пушки, с плач молели да не ги изоставят, защото ще бъдат погубени от разярените турци. Съобщили им, че им се разрешава да тръгнат с руските войски. Сетнината от това било, че в Бесарабия се преселили повече от 6000 души с 44 000 глави добитък; впрочем тези преселници след свършване на войната се върнали пак в отечеството си, гдето ги очаквала амнистия. Следният интересен факт свидетелствува доколко българите приели присърце застъпничеството на Русия. В юли 1854 г., след отстъплението на руските
6. Според свидетелството на очевидеца Н. X. Палаузов, който временно е бил в отреда на княз Бебутов, българите от селата Бабук и Бурчма с раздадените им пушки отблъснали нападението на башибозуците. (Вж. записката на Н. X. Палаузов, написана в 1856 г. за пом. на военния министър княз В. И. Василчиков, който е взимал дейно участие във всички засягащи България въпроси).
581
войски от България, едно 13-годишно момче на име Райчо Николов един ден преплувало Дунав. Казаците от аванпостовете го отвели голо при княз Горчаков, комуто то разказало, че е преплувало само да извести русите, че турците се готвят да минат Дунав и да нападнат руските войски, което наистина по-сетне се потвърдило. Наградили момчето с медал; по-сетне то свършило курс в кадетски корпус, служило в руската армия и днес (1878 г.) в чин капитан командува българска дружина. След него преплувал Дунав със същата цел и друг един по-възрастен българин— Ангел Тодоров (сега — 1878 г. — офицер в Кавказ).
Войната завършила с Парижкия договор от 18 (30) март 1856 г. Трябва да признаем, че тя твърде много отслабила надеждите на южните славяни в руската помощ. Но ако и да били оскъдни нейните резултати, тя все пак принесла полза на българите с това, че запознала Русия по-отблизо с характера и с положението на българския народ [7] и че дала нов тласък и насока на народното им движение. Тя доказала на русите, че единственият верен път за освобождението на българския народ от турското иго било материалното, умственото и нравственото развитие на народа. Главен деец във връзките на Русия с българите в течение на двадесет години било основаното през време на войната „Одеско българско настоятелство”. Сегашната си организация то получило в 1860 г. с указ от Св. синод (от 26 октомври) до преосвещения Димитрий, архиепископ херсонски и одески, в който указ Светият синод, съобщавайки на архиепископа за възложеното нему звание попечител на „Настоятелството”, съобщавал му и временната инструкция, по която ще се ръководи при разпределяне на събраните пожертвования. Настоятелството, което се ползувало и ползува с доверието на руското правителство, при посредството на руската мисия в Цариград и руските консулства снабдило с книги, принадлежности, камбани и одежди няколкостотин български черкви в крайдунавска България, в Тракия и Македония (дори в Дебър); помагало на съществуващите училища с книги, карти и пр. и съдействувало да се отварят нови училища; грижило се за образованието на свещеници и учители; помагало на младежи българи, които от любов към науката отивали в Русия. То дори изходатайствувало от правителството държавни степендии за българи както в средните учебни заведения и в университетите, така и във висшите специални (технологически, инженерни, военни и пр.); изходатайствувало също и всякогодишна държавна помощ за образованието на пет български девойки в одеските девически училища и за десет в Левашовския пансион в Киев. Освен това „Настоятелството” вземало участие във всички въпроси, които живо интересували българския народ. [8] Между това развоят на българския църковен
7. Колко руските държавници малко познавали България, личи от факта, че Н. X. Палаузов трябвало да убеждава главнокомандуващия княз Паскевич в това, че Македония е област, населена с българи, а не с гърци.
8. Вж. отчетите на „Одеското бълг. настоятелство” за 1861 г. (Одеса, 40 стр.), 1869, 1877 (62 стр.), 1878 (27 стр.). Управата на настоятелството се състои от четирима „настоятели”, единият от които се избира за касиер (казначей), а другият се грижи за вещите (домакин).
582
въпрос наскоро след свършване на войната получил нов обрат благодарение на един акт на Портата.
След Кримската война, изходът на която значително намалил надеждите на раята за руска помощ, султанът на 16 февруари 1856 г. издал известния хатихумаюн, продиктуван на Портата от представителите на западните държави. Били обещани религиозно и народностно равноправие, свобода на вероизповеданието и на съвестта и смесени съдилища, допущане на християни до държавни длъжности и във войската, достъп на християнски представители в държавния съвет и т. н. Набелязани били и църковни реформи; съществуващите дотогава плащания за епископите и патриарха по такси трябвало да бъдат заменени с определена заплата, а всички не чисто църковни дела на християнските „народности” (собствено църкви) трябвало да бъдат завеждани от изборни съвети от духовни и светски лица.
В края на 1857 г. видинци подали молба до султана, щото митрополитът им според хатихумаюна да получава определена заплата. Патриарх Кирил, комуто била предадена молбата, за да даде своето заключение, настоял да се запази старият ред. Скоро почнали да се изреждат депутации и от други епархии с подобни ходатайства, след което всички съвместно представили на правителството искане да се уреди българска йерархия. [9]
Понеже недоволствата от алчността на църквата се увеличавали от ден на ден дори между гърците, Портата свикала (в началото на 1858 г.) на съвет за налагащите се реформи народен събор (ἐϑνοσυέλευσις), който се състоял от патриарха, 7 епископи и 38 представители — 10 от Цариград и 28 от епархиите. Гръцките владици или натрапвали на българските епархии гърци представители, или ги убеждавали да не правят избор, или пък отказвали да утвърдят избраните. С такива средства гърците сполучили да докарат броя на българските представители само до четирима, а именно само по един за Пловдив, Видин, София и Търново. От тях първите трима напуснали събора в знак на протест, така че останал само търновският депутат Димитър Минчоглу сам да отстоява българските искания. Напразно-протестирал той против машинациите на гърците при изборите, против недопущане на българи до епископски сан, против изгонването на българския език из черквата и училището; напразно защищавал одобреното от старите събори начало владиците да се избират от епархиите. Дързостта на гърците стигнала дотам, че почнали изобщо да отричат съществуването на български народ : твърдели, какво малцината недоволници
9. Едно подробно, макар и в много случаи недостатъчно изложение за гръцко-българската църковна разпра дава Голубински. Срв. Пътешествията на Каниц, Лежан, Григорович, Дюмон и др. По-важни от българските документи са : Послание на българските владици до самостоятелните православни църкви 1868 г., дадено у Дринов, История на българската църква, стр. 151—157, и писмото на Иларион Макариополски от март 1869 г. (Пер. списание). И двата са придружени с обстойни исторически разяснения.
583
били собствено гърци, които са усвоили езика на поселилите се между тях варвари. Съборът бил закрит на 16 февруари 1860 г. с реч от Стефан Каратеодориди, в която той дал на българите да разберат колко наивни са очакванията им, че в събрание на гръцки депутати могат да бъдат слушани речи за права на българите; църквата, казал, не признава различия по народности, а изборни владици е нещо нечувано.
Този резултат силно ожесточил българите. От всички градове полетели протести и заедно с тях оплаквания от алчността и безнравствеността на гръцките владици направо до великия везир. На много места фанариотите били изгонени и заместени с временни управители из средата на родното духовенство. Цариградските българи искали от Портата собствена църковна администрация; историческите изследвания върху унищожението на Търновската и Охридската патриаршия, печатани тогава ревностно в брошури и вестници, ги подкрепяли в стремежите им. Турските политици били поразени : досега знаели само една единствена „гръцка” рая (урум миллети), а сега тя се стреми да се разцепи на две! Скоро работата дошла до открита схизма. На 3 април 1860 г. на Светло Възкресение Неофитовият другар Иларион, от 1858 г. макариополски епископ (in partibus), служел в българската цариградска черква тържествена литургия. Когато според реда почнал да произнася в молитвословието името на патриарха, събралият се народ завикал да пропусне името му. Иларион, разбира се, се престорил, че не е съгласен; обаче без съпротива отстъпил на народната воля. Този пример бил последван по цяла България; навсякъде изхвърляли из молитвите името на патриарха, а на много места го заменили с името на султана; българите заявили, че се подчиняват на Цариградската си народна църква и признали Иларион за неин глава. Възбуждението взело такива размери, че сам великият везир Мехмед Къбръзли по заповед на султана трябвало да замине на 19 май за България. Хиляди селяни с радост го посрещнали и се оплаквали от гърци и турци. Безбожният пиротски владика Антим, нишкият потисник Зейнил паша и много други длъжностни лица били или арестувани, или веднага уволнявани. Гърците толкова се изплашили, че Кирил се отказал от патриаршеския си сан, а на негово място бил избран Йоаким.
Между това от българския въпрос се заинтересували някои видни западни католишки водачи, особено граф Владислав Замойски и княз Чарторижски; от Париж те се опитали с помощта на лазаристите и на живеещите в Цариград полски емигранти да присъединят българите към католишката църква. Към желанието им се присъединили някои български патриоти, разбира се, не от симпатии към западната църква, а само в надежда да си осигурят закрилата на католишките велики държави, именно на Франция, тъй като се отчаяли вече, че ще може да дойде руската помощ. Писателят Драган Цанков (сега — 1878 г. — търновски вицегубернатор) от началото на 1859 г. чрез отлично редактирвания от него вестник „България” почнал открито да служи на този план. Макар Цариградската българска община в протеста си от 20 август същата година и да осъждала енергично този стремеж, все пак идеята за една уния непрестан-
584
но придобивала нови привърженици. Влиятелните търговци и писатели минали на страната на Цанков; цялото население в Полянинската епархия (Солунско) поради злоупотребленията на гърка Мелетий решило да се покатоличи, поради което изплашените фанариоти незабавно изпратили там Иларион Макариополски да успокои духовете, а след това (октомври 1859 г.) българския владика Партений от Дебър. [10] На 18 декември 1860 г. една българска депутация изработила условията на българска уния с апостолическия викарий Брунони, при това по примера на униатските руси, румъни и арменци било уговорено запазването на родната литургия; патриархът на арменските католици Хасун отслужил тържествена литургия и приел клетвата на депутацията за вярност към Рим. Англичаните и русите много се изплашили от успеха на Наполеон III, който искал да прибави към голямото си влияние над Румъния, Сърбия и Египет още и протектората си над такъв един многоброен народ, и наложили на Портата да удовлетвори българите.
Първата крачка, направена от новия патриарх Йоаким за успокояване на българите, била тържествено да отлъчи от църквата Иларион и митрополит Авксентий [11] (23 февруари 1861 г.). След това той поискал българите да му изкажат исканията си. Те му поднесли тъй наречените седем точки, с които се домогвали до народна йерархия и църковна автономия с изборен архиепископ начело, чието седалище да бъде в Цариград и да признава върховната власт на патриарха, при което обещавали освен това всяка година да плащат известна сума на патриарха. Патриархът решително се противопоставил на исканията им и с окръжно от 25 февруари дал на българите петнадесет обещания; особено той обещавал в чисто българските епархии да назначи за владици достойни българи или поне такива, които знаят български, в българските училища да се даде предимство на българския език, в чисто българските черкви да се въведе старословенска литургия и да се приемат в патриаршеския синод за членове двама български митрополити. От българите обаче съвсем не изплъзнали неясността и неискреността на тези обещания и те не ги приели. Патриархът тогава успял да убеди Портата да изпрати на заточение в Мала Азия (29 април) Иларион, Авксентий и пловдивския митрополит Паисий. [12] Партений Полянски бил затворен в Солун.
През това време униатското движение достигнало най-голямата си сила. Униатската депутация с Драган Цанков начело пристигнала в Рим,
10. Партений, родом от Дебър, монах от Зографския манастир, възпитаник на Московската духовна академия, бил професор в гръцкото богословско училище на о. Халки, а след това директор на българското училище в Цариград. Той работил и на литературното поприще (особено в „Български книжици”) и се мъчел да прокара за литературно македонското наречие. Умрял като пиротски владика в 1876 г.
11. Авксентий по-рано (1838—1848) бил митрополит в Херцеговина, гдето не се ползувал с уважение, както се вижда от статията на архимандрит Йоаникий Памучин в „Серб.-далм. магазин”, 1869, стр. 153—167. По-сетне той се отцепил от фанариотите и се присъединил към българите. Умрял в 1869 г.
12. Портретите им са дадени у Kanitz, Donau-Bulgarien, I, стр. 136.
585
гдето на 8 април 1861 г. игуменът Йосиф Соколски — необразован човек, бил по-рано четник и с държанието си будил у всеки само смях, бил ръкоположен за архиепископ на Българската униатска църква. Обаче славата на Соколски траяла само няколко дни. Полските йезуити го накарали да прави отстъпки както по отношение на литургията, така и в кирилицата и в догмите. В самата България се вдигнала страшна буря против унията; именно против нея се борели Раковски в своя „Дунавски лебед” в Белград, а Кръстович със Стоянов-Бурмов в „Български книжици” в Цариград. Така се случило, че вместо целият народ към унията пристанали само няколкостотин души. Соколски внезапно на 18 юни по тайнствен начин изчезнал; пръснал се слух, какво русите го отвлекли от Цариград. В същност той сам избягал в Киев, гдето в Печерския манастир и днес (1878 г.) живее. Тъй завършило униатското движение. Лазаристите с голям труд спасили някои остатъци : от 1865 до 1876 г. управлявал останалите верни на унията униатският одрински епископ Рафаил Попов, за чието ръкополагане специално пристигнал от Лвов в Цариград архиепископ Сембратович.
От религиозните смутове се възползували и американски мисионери (методисти), които и досега имат свои станции и училища в Пловдив, Самоков, Тулча, Битоля и др. В отговор на 15-те обещания българските епархии изпратили в Цариград 28 постоянни представители (март 1861 г.). Те представили на министра на външните работи Али паша, под чието ведомство били църковните дела, нови осем точки (през лятото). Искали, щото патриаршеският синод да се състои от шест гръцки и толкова български митрополити; българските негови членове заедно с други шест светски представители да съставят български църковен съвет; един от митрополитите като глава да има седалището си в Цариград; владиците да бъдат изобщо избирани, а приходите им — точно определени. Правителството поискало от патриарха да се свика една смесена комисия, която да обсъди тоя проект, обаче напразно; само събитията през 1862 г. принудили Портата да действува вече по-енергично.
На 5 юни 1862 г. турците бомбардирали Белград; Херцеговина и Черна гора били под оръжие. Сърбия се готвела за война, а Раковски организирал в Белград български легион под командата на славния войвода Илия Марков от Берово, Малешевско. В България се проявило силно недоволство поради колонизацията на 12-те хиляди кримски татари (1861 г.). Дадени им били най-богатите села; селяните били принудени да отстъпят на преселниците най-добрите си земи и освен това да им построят безплатно къщи. От видинската област тогава избягали много селяни в Сърбия, а други 10 000 отишли в Крим (Евпаторийската околия), гдето им били посочени места в изпразнените татарски села; още на следната година обаче поради лошото качество на земята и други условия те се върнали в родните си места. От тях останали само две колонии в Мелитополската околия. През същата година около 23 000 души българи се преселили в Таврическата губерния, гдето те в Бердянската и в Мелитопол-
586
ската околия върху земите, напуснати от ногайците, основали 45 колонии, които съществуват и досега (1878 г.). [13]
Раковски, използувайки тези вълнения и преселвания, се опитвал да разбунтува българските хайдути. Начело на тях тогава стоял войвода Панайот Хитов от Сливен (род. 1830 г.), син на богат с овце овчарин, храбър и опитен, а при това и добър човек. Страстта на турските чиновници към грабежи рано го накарала да потърси щастието си в Балкана. [14] Хайдушките чети се умножавали. В началото на юли събралите се край Габрово въстаници завзели Шипченкия проход, но щом дошли турски войски откъм Дунав, те се разпръснали. Мирът, сключен от Сърбия (през септември) с Портата, осуетил всички надежди. Много младежи, повечето учители и свещеници, тогава били арестувани в Търново и в други места и изпратени на заточение в Диарбекир. Панайот с 12 другари прекарал страшна зима в недостъпните гори посред покрития със сняг Балкан, а след това (1863 г.) след 54-дневен път по балканските върхове преминал в Сърбия.
Тъкмо през време на това движение, на 18 юни 1862 г., се събрала да разгледа осемте точки една смесена комисия от шестима гърци и шестима българи. Сам Али паша председателствувал едно от най-бурните заседания. Но щом улегнало политическото движение, гръцкото упорство осуетило всички опити за помирение. Поради новия български протест патриарх Йоаким, когото и самите гърци упреквали за безполезното изостряне на българския въпрос, бил принуден да се оттегли, а на негово място бил избран Софроний (1863 г.). Турците поискали от него да реши колкото се може по-скоро спора, макар българите отначало да заявили, че едничкият изход е, щото въпросът да се разреши от самото правителство. Патриархът свикал на 22 февруари 1864 г. събор, в който освен шуменския владика Антим (сегашния — 1878 г. — екзарх), пловдивския Панарет, софийския Доротей [15] и учения Кръстович заседавали само фанатици гърци. След четиримесечни съвещания осемте точки били решително отхвърлени; гръцките богослови дори предложили да се премахнат изразите „български епископ, българска църква”, за да предпазят светата църква от варварство. Тогава най-после било издадено султанско ираде, с което се разрешавало на заточените български владици (в септември) да се върнат обратно и да се установят в близкото Ортакьой на Босфора. [16]
13. През това време Н. X. Палаузов, командирован от новоросийския и бесарабския ген.- губернатор на разположение на назначения по височайша заповед за ръководство на преселничеството д. с. с. Стремоухов (по-сетне директор на Азиатския департамент при Мин. на външните работи), приел 25 135 души от двата пола, от които българи били до 21 000. След това чиновникът Гордински, който заменил Палаузов, приел още 2559 души. Българите нарекли една от своите 45 колонии „Палаузовска”.
14. Записките на Панайот е една във всяко отношение бележита и оригинална книга, излязла от печат в Букурещ в 1872 г. (вж. бел. 17 към гл. 1). Вж. статията ми в сп. „Osvěta”, Praha, 1875. Руски превод на записките е даден в Славянский сборник, СПб„ 1877, II.
15. Доротей, родом от Копривщица, бил митрополит отначало в София, а след това в Скопие; умрял в 1875 г. .
16. Пасий по народност не бил българин, а малоазиатски християнин.
587
Не само депутатите и комисиите, но и селата и градовете по цяла, България се борели с фанариотите. Новият пиротски владика Софроний поради своите изнудвания за пари трябвало да избяга, пазен от турски стражари, в близкия манастир „Св. Иван”. В Русе бил превзет с пристъп владишкият конак и владиката Синесий бил изгонен. Същата участ постигнала и видинския Паисий, който вместо 75-те хиляди гроша, които му се полагали, искал на всяка цена да събира от епархията си 185 000; освен това постоянно клеветял гражданите, като ги обвинявал в тайни връзки със сърбите. Всички български вестници проповядвали да се изгонят всички фанариоти. Търновският владика Григорий, човек спуснал се до най-ниските стъпала по стълбата на човешкия разврат, се държал дори против волята на турското правителство.
Още по-ожесточено се водела борбата в Македония, на която гърците гледали изобщо като на свое владение. Там се борили за гръцки език в училището и църквата, борели се пръснатите по градовете власи (румъни, цинцари). В Прилеп, Битоля и Велес възникнали големи вълнения; най-после българите внесли доста големи суми, та власите да си построят отделно черкви и училища.
Вследствие на владишки опаквания и интриги много българи били преследвани, хвърлени в затвор и изпратени на заточение; впрочем историята на фанариотското владичество е запетнена и с убийства. Но не всички „власи” били на фанариотска страна. Никой не очаквал, че национално румънско, антигръцко движение ще прояви и този пръснато живеещ и забравен малък народ. В 1862 г. Апостол Маргарит, македонец, получил образованието си в Букурещ, основал във Влашка Клисура (Костурско) първото македоно-румънско училище. От патриаршията се получила заповед да се затвори училището, а учителите да се изгонят. Влахоклисурците обаче решително се противопоставили и след седемгодишна борба възтържествували. Същото това движение скоро обхванало и влашките села около Перистер и при Пинд; от съчувствие към румъните власите се присъединили към българите против гърците. [17]
Най-главният борец в Македония за българските интереси бил пламенният Димитър Миладинов от Струга. След като получил образованието си в гръцкия лицей в Янина, той учителствувал в много македонски градове и неуморно залягал сред постоянни преследвания да се въведе български и църковнославянски език в училищата и в черквите на родината му. В 1858 г. постъпил за учител в гр. Кукуш, гдето по негово настояване в черквата била въведена славянска литургия. Недостойният владика Мелетий (род. 1822 г. в Кизик) в негово лице срещнал такъв противник, че, както разказват, фанариотите се видели принудени в 1859 г. да го отстранят. Обаче в 1860 г. Мелетий бил назначен за владика в самия Охрид, гдето той станал още по-разпуснат. Миладинов, който лятото на~
17. Разказите на Апостол Маргарит са дадени в сп. Convorbiri literare, Jassy, VIII 1874. Е. Pirot, Les Roumains de la Macedoine, Paris, 1875.
588
1861 г. прекарвал със семейството си в Струга, бил по оплакванията на раздразнения владика заловен като държавен престъпник и в окови откаран в Цариград. По-малкият му брат Константин (род. 1829 г.), след като свършил науките си в атинския университет, тъкмо по него време завършил печатането на събраните от двамата братя български народни песни; разноските по печатането взел върху себе си епископ Щросмайер. За да спаси брат си, Константин побързал да замине за Цариград. Въпреки предупрежденията той споходил Димитрий в затвора, от който той сам не излязъл вече. Епископ Щросмайер чрез австрийския посланик ходатайствувал да бъдат освободени от затвора двамата нещастници; руското правителство от своя страна се присъединило към това ходатайство. Портата издала заповед двамата Миладиновци да бъдат освободени, но фанариотите я изпреварили, като подкупили хора да отровят двамата братя (10 и 12 януари 1862 г.). [18]
В 1864 г. страданията на раята се засилили с още една беда, живо напомняща средновековните злоупотребления. След 24-годишна борба русите покорили целия Кавказ. По настояването на полските агенти черкезите заминали за Турция. Около половин милион души се преселили в Мала Азия и в България; Портата ги поселила край Балкана, Дунав и особено надлъж по сръбската граница, та те заедно с албанци и татари да се изправят като стена между едноплеменните сърби и българи. Глад, тифус и сипаница изтребили повечето от преселниците още по пътя, в пристанищата и по друмовете. Българите, които едва-едва се били съвзели от татарското поселване, наново били принудени пак да строят къщи и да отстъпват части от земите си за новите си много по-многобройни „гости”, без да получат за това нито най-малко възнаграждение. Остатъците от този разбойнишки народ поради слабостта на правителството до недавна още бяха бич за земеделците и ужас за търговските кервани.
В същото време били предприети реформи в провинциалната администрация. Вместо малките пашалъци били въведени големите вилаети. Всички крайдунавски пашалъци, по-нататък Софийският и Нишкият — територия, почти равна на старобългарското царство през последните години от съществуването му, били съединени в Дуна вилает, чийто валия имал седалището си в Русе. Първият валия Мидхат паша (1864—1868 г.), когото безпристрастни чужденци рисуват като образован и деен човек, сериозно се заловил да прокара реформите. В скоро време пътешествениците били учудени от прокараните шосета и железници, телеграфи, мостове, банки, държавни постройки, хотели, павирани улици, улично осветление и т. н. Дунавската област, тъй да се каже, станала образцов вилает.
В края на 1865 г. четирима видни цариградски търговци, родом гърци, неочаквано влезли в преговори с българските представители и за късо време дошли до пълна мирна спогодба. Синодът при патриаршията тряб-
18. Жинзифов, Дим. и Конст. Миладинови, в „Сборник слав. благотв. комитета в Москве”, „Родное племя”, Москва, 1877, стр. 263—288.
589
вало да стане наполовина гръцки и наполовина български; владиците да се назначават след избор, произведен в самите епархии, а един от българските членове на Синода като глава ще има седалището си в Цариград. Трябвало само всичко това да се утвърди от патриарха. Обаче големият, свикан на 22 април 1866 г. събор на светски и духовни представители, между които имало само двама българи (Кръстович и Панарет), осъдия спогодбата като еретическа и демократична, тъй като тя нарушавала националните права на гърците, и отхвърлил изцяло българския въпрос.
По съвета на самите гърци в декември 1866 г. Софроний бил сменен. Неговият приемник Григорий VI, който по-рано бил патриарх и всякога се държал по-миролюбиво от другите в българския въпрос, по своя инициатива представил на правителството нов проект, в който той предложил от отвъдбалканските епархии да се образува един полунезависим църковен окръг, чийто пръв митрополит да носи титлата „Екзарх на цяла България”. Не любов към мира, а политическа мъдрост по всяка вероятност го е подбудила към това искане : искали по-добре да пожертвуват Дуна вилает, та Портата да не даде нещо повече. Но българите, понеже не се съгласили да принесат в жертва на фанариотите сънародниците си в Тракия и Македония, отхвърлили този проект и се домогвали от Портата до независима църква.
Причините на тогавашното гръцко миролюбие и на отстъпчивостта на Портата се крият в новото политическо движение между южните славяни. Критското въстание окуражило раята. Румънските събития през 1866 г. предизвикали революционен кипеж у българите, който продължил няколко години. След свалянето на Куза в Румъния настъпва голяма анархия и се пръснал слух, че турски войски ще завземат княжествата. Министър Братиано в желанието си да сформира български легион, в случай че турците нахлуят, се обърнал към Раковски, който раздухвал тогава в Букурещ чрез своите вестници революция в България. Няколко чети дори били изпратени вече в Балкана. Но други емигранти тъй очернили Раковски в очите на Братиано, че Раковски заедно с Панайот се видял принуден да се спасява с бягство в Русия и там самостоятелно почнал да събира доброволци. Щом обаче престола завзел Карол, той разпуснал доброволците.
През следната зима българските водачи се събирали на съвет за нови революционни планове. Раковски, измъчван от болести и смутен от споровете с несъгласните емигранти, не искал да се меси в никакво предприятие; оправдавал се с това, че няма пари, нито оръжие, а че надежди за помощ от сръбска или руска страна не може да има.
Представителите пък на българските търговци и емигранти в Букурещ, някои измежду които още от началото на националното българско движение били във връзка с княз Михаил Обренович и постоянна искали да играят важна политическа роля, смятали, напротив, че в съюз със Сърбия би трябвало да се домогват за получаване на политически права; говорило се, какво те мечтаели за една велика югославянска федеративна държава. В началото на 1867 г. Тайният български централен
590
комитет обнародвал едно изложение до султан Абдул Азис хан, „нашия милостив господар и баща”. В този интересен акт комитетът искал автономна организация за всички населени с българи земи под върховната власт на султана, комуто се предлагало да приеме титлата български цар, с изборен наместник, разбира се, християнин, с народно събрание, народна църква, местна войска и с определен данък. Твърде е за вярване, че съставителите на тоя акт са имали пред вид последвалото пак тогава австро-маджарско съглашение. Портата, разбира се, не обърнала никакво внимание на изложението.
През пролетта Панайот, който възлагал всичката си надежда на самопомощ, с чета от 30 души минал Дунава при Тутракан и достигнал Балкана. Друга чета под предводителството на Филип Тотьо (от Търновския окръг) минала при Свищов, но при с. Върбовка посред горещ ден била настигната внезапно и така разпръсната, че Тотьо само с четирима другари се присъединил към Панайот. Сблъсквайки се постоянно с низами, башибозуци и черкези, стигнали все по Балкана до сръбската граница. Между това Мидхат паша наредил страшен съд в Свищов и Търново над всички, които са помагали на тези малки чети, толкоз повече, че в Свищов бил открит и един детски заговор. Много младежи, дори почти деца, били избесени; други изпратили в Диарбекир, при което мнозина измрели още по пътя; немалко своевременно се изселили във Влашко, Сърбия и Австрия. Цялата българска интелигенция била тогава преследвана под предлог, че всички са членове на тайните комитети.
През следната зима княз Михаил Обренович се готвел за голяма война. В Белград при участието на сръбски офицери бил обучен българският легион, съставен приблизително от 300 души, между които имало и няколко черногорци и херцеговинци; но още през пролетта поради несъгласия той се отделил и потеглил за Влашко, та оттам да навлезе в Турция. На 29 май (10 юни) княз Михаил паднал от ръката на убиец. Министър Блазнавац, сега (1878 г.) регент на княжеството, изпратил Панайот в Букурещ да попречи на тази експедиция, но напразно. Само след няколко дни Хаджи Димитър „Асенов” (род. в 1840 г. в Сливен) и Стефан Караджата (род. в 1844 г. в Тулча) с облечена във форма и по военному организирана чета от 160 младежи минали Дунава при Свищов, но почти всички сложили костите си в гористите проходи на Габровските планини, преди да достигнат балканските върхове. Нито един от тях не паднал в плен. Несъразмерните загуби на низами и черкези и необикновената храброст на четниците произвели дълбоко впечатление на турците. Оттогава цели седем години по Балкана настъпило съвършено спокойствие. Раковски умрял още в същата година; по неговите стъпки тръгнал Любен Каравелов, също тъй журналист в Букурещ. Емигрантите във Влашко се разделили на две враждебни партии, стара и млада, или сръбска и т. нар. руска, които постоянно се карали в периодичните издания и с това немалко разколебали доверието у сънародниците си.
Всички тези събития накарали цариградските турци да станат по-отстъпчиви; в добавък и руският посланик граф Игнатиев настоял
591
щото Портата да туря край на църковния въпрос. Фуад (поч. 11 февруари 1869 г. по нив стил) наред с Али, най-влиятелния държавник, завещал на Портата да изолира гърците колкото се може повече и преди всичко да им отнеме духовната власт над българите, та тия последните да не влязат в съюз с Русия или с папата. [19] Али паша взел цялата работа в свои ръце и съгласно определението на Министерския съвет заповядал да се приготвят в Министерството на външните работи два проекта, много сходни с проектите на Григорий, и ги препратил и двата на патриарха с искане да се реши на нещо. Но патриархът и синодът ги отхвърлили като антиканонични, антидогматични и антиевангелски поради единствената причина, че турците предлагали екзархат за всички българи. С цел да свика събор патриархът разпратил окръжно послание до всички православни църкви. Българските владици от своя страна напечатали едно изложение по историческия развой на българския църковен въпрос. Ерусалимската, антиохийската, кипърската и гръцката църква взели страната на патриарха; белградският митрополит се съгласил в полза на българите; отговорът на руския синод бил двусмислен и неопределен. Тогава (1869 г.) и Одеското българско настоятелство подало чрез своя представител К. Н. Палаузов молба до император Александър II относно благоприятното за българите разрешение на църковния въпрос. На ауденцията императорът благоволил да се отзове на тая борба със следните изрази : „Българските работи са били винаги близко до сърцето ми. Аз вече имах разговор с Игнатиев по църковния ви въпрос и се надявам, че скоро той ще приеме благоприятен изход. И двете страни ще трябва да направят отстъпки.” При това добавил : „Употребявайте всичкото си влияние да не допущате вече народни избухвания; те само обезсилват народа, а противниците се ползуват от това.”
След това Али поръчал (1869 г.) на смесените комисии да съставят три нови проекта, които имали същата участ у патриарха. Възбуждението на умовете в България достигнало до крайния си предел. В събота вечерта на 28 февруари 1870 г. Али свикал при себе си гръцките и българските представители и им връчил султанския ферман от 8 зилхидже 1286 г. (27 февруари). Султанът заповядвал да се учреди български екзархат, който да обхваща епархиите : Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Ловчанска, Врачанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Самоковска, Кюстендилска и Велешка — всички изцяло; Сливенската с изключение на Варна, Анхиало, Месемврия и гръцките прибрежни села; [20] Созополската без крайбрежната област; Пловдивската без тоя град [?], без Станимака и без девет села. Останалите епархии се присъединявали също към екзархата в случай на съгласие на две трети от тамошните хри-
19. „Our policy shuld be to endeavour to isolate the Greeks as much as possible from our other Christians. It is of paramount importance to withdraw the Bulgarians from the domination of the Grek Church, without, however, throwing it into the arms either of the Russians or of the Roman Clergy” — J. Lewis Farley, The decline of Turkey, London, 1875, стр. 33.
20. [За Сливенската епархия без Варна — по-ясно!]
592
стияни. Старшият митрополит, наричан екзарх, трябва да бъде избиран и утвърдяван със султански берат; той споменава в молитвите името на патриарха и получава от него миро.
Докато българите тържествували и с многобройни делегации давали израз на благодарността на целия народ към Али паша (поч. септември 1871 г.), патриарх Григорий, както и избраният след неговото оттегляне на негово място патриарх Антим упорито отказвали да признаят фермана. През януари 1872 г. великият везир Махмуд заповядвал дори да бъдат заточени за една неделя в Никомидия владиците Иларион Търновски (Стоянов, Михайловски), Панарет и Иларион Кюстендилски; обаче силното раздвижване между българите принудило Портата по-скоро да тури в изпълнение фермана. Иларион Търновски, старият другар на Неофит Бозвелията и главен водач на българите през време на църковния спор, могъл да се надява да бъде избран за пръв екзарх, обаче и турците били също тъй малко разположени към стария борец, както и гърците. И тъй на 11 февруари в Ортакьой при Босфора за екзарх бил избран Иларион Ловчански. Обаче и за него обстоятелствата се стекли неблагоприятно. На 16 с. м. той се отрекъл и българите избрали на негово място Антим, видинския владика. [21] Пътуването на Антим от Видин до Цариград било същинско триумфално шествие. В Цариград той имал тържествена аудиенция у великия везир, който му предал берата, и у султана, който го наградил с два ордена. Патриархът след това произнесъл анатема върху българското духовенство и всичките му привърженици.
С учредяването на националната църква в България настъпил нов живот. Особено училищното дело, което в Турция се намира изключително под надзора и управлението на църквата и общината, бързо тръгнала по пътя на прогреса. Училищата се издържат отчасти от общините, отчасти със завещани от родолюбци средства; напоследък за тях се отделяла и известна част от епархиалните приходи, които дотогава прахосвали фанариотите. В Пловдивската епархия например се наброяват 305 първоначални училища и 16 главни училища 356 учители и 12 400 ученици, 24 женски училища с 37 учителки и 2265 ученички. [22] Най-добре уредените учебни заведения са старото габровско училище и централните пловдивски и Болградска гимназия в Бесарабия. Голям брой българчета, се учат в Цариград в султанския лицей или в американския Robert Collège,
21. Иларион Стоянов Михайловски умрял на 4 юни 1875 г. Той бил образован човек, учил се е в атинския университет. — Антим е роден през 1816 г. в Лозенград (Къркклисе), бил монах на Света гора, учил се е в богословската академия на о. Халки при Цариград и в Москва, от 1854 г. бил професор по църковна история и по църковнославянски език в Халки; по-късно бил ръкоположен за шуменски владика, но бил принуден да остане директор в Халки, тъй като народът не искал владика, назначен от патриарха. От 1867 г. станал видински владика. — [Антим починал във Видин на 13 декември зап. календар 1888 г. „Politik” от 15 декември 1888 г. — На 15 декември 1888 г. почина в Дармщат княз Александър Хесенски, баща на княз Александър.]
22. Точни статистически сведения са дадени в Груевия календар — Летоструй за 1872 г., стр. 79—94.
593
в Париж, Одеса, Киев, Москва, Николаев, [23] Букурещ, Белград, Загреб, Виена и особено в Прага и изобщо в чешките средни училища. В Русия такива стремежи на българската младеж се поддържали с подкрепата от страна на благотворителните комитети и на Одеското настоятелство, на които много видни български мъже дължат възпитанието си.
За разпространяване на просветата се грижели разни и многобройни дружества. Във всяко по-голямо селище има „читалище”. В полза на женското образование работят в градовете женски дружества чрез издръжката на училища. В Цариград, в Драма, Букурещ, Кишинев, Одеса и във Виена по образеца на гръцките „силоги” има вече особени дружества, които са си поставили за цел да основават и поддържат училища и особено да изпращат и издържат младежи в странство. Главно участие в този прогрес вземало българското търговско съсловие. Центрове на българската търговия били Свищов, Пловдив и Велес; има много богати търговци и в Цариград, Букурещ и Одеса.
Българите, един мирен и трудолюбив народ, може би отстъпват на сърби, гърци, албанци и румънци по войнственост и народна гордост; обаче в промишлено и земеделско отношене те далеч надминават всички свои съседи. Срещат се градове и села, чиито жители се занимават изключително със занаяти — тъкачество, кожарство, грънчарство, ножарство, стъкларство, с производство на розово масло, с камънарство и дърводелство. От всички места от Костур до Варна хиляди народ всяка година през пролетта отива на работа в Сърбия, Румъния и Цариград, а наесен със спестени пари се връща у дома си. Тъкмо това трудолюбие, свързано с една особена способност към задружен живот и автономия, е обърнало особено внимание на западните пътешественици. Изобщо всички предричали на България бляскаво бъдеще, особено откак се откриха в 1873 г. и железници в Тракия и Македония. Но за това е необходимо преди всичко, щото тези прекрасни земи, тъй щедро надарени от природата и населени с такъв един работлив народ, да бъдат под едно по-хуманно и разумно правителство. При продължаващото се вътрешно и външна разположение, в което въпреки всички преобразования Високата порта изпаднала напоследък с необикновена бързина и при засилващата се противоположност между християнското население, което жадува за европейска гражданска уредба, и мюсюлманите, които страстно се стремят да възстановят предишното си юмручно право, миролюбива развръзка бе немислима. С избухването на херцеговинското въстание (1875 г.) бе даден вече тласък към един нов ред. А на следната година България бе сполетяна от ужасната, на всички известна катастрофа, описанието на която обаче не влиза в рамките на нашето изложение.
23. Югославски пансион, управляван от българина Ф. Н. Минков.