История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА XXXII. Новобългарското движение

Букурещки търговци и емигранти. — Историкът Юрий Венелин. — Априлов и първото българско училище в Габрово (1835 г.). — Неофит Рилски. Развой на новобългарското училищно дело

 

Почнатото от Паисий и Софроний дело за националното възраждане на българския народ дълго време получавало подкрепа от политическите събития в началото на сегашния (XIX) век. Голяма заслуга тук имат българските търговци и емигранти, които, притежавайки не тъй големи средства, се заели да основават народни училища. Това са били габровските търговци Константин и Димитър Мустакови, които водели в Букурещ делата на сръбския княз Милош, Иван Добриов Бакалоглу, Юрдан X. Генович, архивният чиновник Георги Пешаков от Видин (род. 1785 г.), писателят Анастас Стоянович от Кипилово при Котел (поч. 1868 г.), Петър Сапунов от Трявна и най-сетне Васил Ненович, който търгувал в Букурещ и в Кронщат. Към техния кръг принадлежал и младият Петър х. Берович или Берон от Котел (род. 1797 г., умрял,  както разправят, от ръка на убиец в 1871 г.). Той получил образованието си в Букурещ и Кронщат, по-късно в Мюнхен, а от 1832 до 1839 г. бил окръжен лекар в Крайова; като направил голямо състояние, той си избрал за постоянно местоживелище Париж. В Кронщат (по слав. Брашов), гдето се намирало привилегировано общество „гръцки” търговци, повечето българи, [1] той издал в 1824 г. с материална подкрепа на тамошния търговец Антон Йованович български буквар. [2] Освен азбуката тази книжка съдър-

 

 

1. Български търговци се издигнали особено в Свищов, Габрово, Търново и Пловдив. Скоро български търговци почнали да се срещат дори в Смирна, Москва и особено във Виена, гдето се ползували с привилегиите на „турски едри търговци”. Отначало те държели за гърците, но по-късно българският елемент намерил в тях най-силни защитници. В Кронщат имало българи родом от Русчук, Свищов, Габрово, Сливен, Пловдив, дори от Велес и Костур.— [N. Jorga, Un act românesc privitor la incepâtorul culturii bulgare Dr. Verone, Bucureşti, 1914 (estras din : Analele Academiei Române, ser. II, t. XXXVI, стр. 5. Цитира за Софроний „Catagrafia bisericilor române la 1810”, publ. 1908 de Al. Lápědatu in „Biserice Ortodoxâ Românë”. — Medicul Petru Veron, Bucver 1824; promovând la München, la Craiova medic al oraşului. Secundus medicus „Ferarul” din dohtoriî politici Craiovei, Πέτρος Φεῤῥαρης. Документи от 1841— 1842 г.]

 

2. Вж. Bibliographie, № 24. Наново е отпечатан в 1843 и 1862 г.

 

 

570

 

жала статии по физика и по естествена история с рисунки. В България, в която до това време в попските училища нищо не виждали освен Псалтира и Октоиха, този „рибен буквар” бил посрещнат с голяма радост. В увода си съставителят рязко напада тогавашните училища, в които децата под голям страх пак нищо не научават, и препоръчва Бел-Ланкастеровата метода за обучение. И наистина скоро тази метода се разпространила в България (взаимоучителните школи, ἀλληλοδιδακτικαὶ σχολαὶ). След появата на Бероновия буквар българската писменост почва бързо да се развива. Ненович напечатал в Офенската университетска печатница, която тогава била почти монополизирала печатането на кирилски книги, в 1825 г. библейска история, а в 1826 г. — буквар. В Букурещ той сам отворил славянско народно училище, което обаче скоро било затворено, защото той станал адвокат при Влашкия сенат (1831 г.). Стоянович издал със средства на споменатия вече търговец Йованович Хюбнеровите библейски разкази (1825 г. два тома, превод от руски). Сапунов превел заедно с монах Серафим от Стара Загора Новия завет и го издал в 1828 г. в Букурещ с помощ от влашкия митрополит Григорий. Били приготвени също тъй и лексикони, учебници по всеобща история и т. н. с цел да се разпространи елементарното образование между сънародниците. [3] Съвършено неочаквана поддръжка намерили тези разпокъсани опити от страна на един чужденец, млад учен, който се бил посветил с голям жар на изследване на българската история и език. [4] Това бил карпатският

 

 

3. Още в 1821 г. Руското библейско дружество поръчало на Теодосий, архимандрит на Бистришкия манастир във Влашко, както разправят, по произход грък, да преведе Новия завет на български език. Този предназначен предимно за бесарабските колонисти превод бил, както предават едни, поради крайната си негодност отхвърлен още от самото начало; според други пък бил напечатан в Петербург в 1823 г. в 5000 екземпляра, но веднага бил задържан, защото уж било опасно Св. писание на народен език.

 

4. За Венелин вж. Безсонов, увода към 2-рото издание на „Древние и нынешние болгаре” (1856). Априлов, Денница, стр. 60, 96, 123, 241. Българска негова биография, прев. от X. Н. Палаузов, се появила в Одеса в 1851 г. Венелиновите съчинения са следните : Древние и нынешние болгаре, Москва, I, 1829, II, 1841; отделни брошури : О зародыше новой болгарской литературы (Москва, 1838, 51 стр., много важна); О народной поэзии южных славян и т. н. Съчинения, издадени след смъртта му : Влахоболгарския или Дакославянския грамоты, СПб, 1840; Народныя песни в сборнике Безсонова, Москва, 1849 (издадена със средствата на живеещия в Москва търговец Денкоглу от София); съчинения за варягите, готите, за думата болярин и т. н. Извадки от пътния му дневник са публикувани от Безсонов, Некоторыя черты путешествия Ю. Ив. Венелина в Болгарии, Москва, 1857, 40 стр. — [П. Безсонов, Юрий Иванович Венелин, ЖМНПр, 1882 юни (животопис). Барсуков, Жизнь и труды М. Погодина, кн. 1—7, СПб, 1888—1893. Според него А. Н. Пыпин, Новыя данныя о слав. делах. Вестник Европы, юний 1893, стр. 712—760. Стр. 717, запознаването на Погодин с Венелин, който от 1825 г. е живял като беден медик в Москва до 1825 г. Острата критика на Полевой върху книгата на Венелин за славянщината на хуни, авари, хазари, Атила. Стр. 724 сл. за пътуванията на Венелин според неговите собствени писма. Стр. 731. Венелин се върнал „с разстроенным здоровьем, а кроме того предался пьянству, доводившему его до белой горячки”. Венелин преподавал в пансиона на Погодин. През 1834 г. Погодин препоръчал Венелин за възпитател на посланика Бутенев в Цариград със заплата 4000 р. за 3 години, Венелин не приел. Венелин бил преподавател и в Александровския сиротински институт, към края на 1837 г. изгубил това място, през 1839 г. се поминал в Павловската

 

 

571

 

малорусин Георги (Юрий) Иванович Венелин. Роден е в 1802 г. в Наги Тибар в Бережкия комитат, учил в унгварската (ужгородската) гимназия и в сатмарския лицей, а след това преминал в Лвовския университет (1821 г.). Първото му име било Георг Гуца и като свещенически син против желанието му бил определен за духовна кариера. Едва в Лвов той се нарекъл Венелин, за да се изгубят следите му. От Лвов той поискал да замине за Русия именно по околен път през Триест и Одеса. С това си намерение той заминал за Сегедин, гдето цяла зима посещавал академията. Избухналата гръцка революция разрушила плана му; той решил да тръгне направо за Русия и през пролетта на 1823 г. пеш потегля през Карпатите за Кишинев, гдето намерил сърдечен прием от страна на губернатора Инзов и на архиепископ Димитрий. Две години прекарал в метрополията на бесарабските колонии като учител в семинарията и за пръв път тук се запознал с българи. Стремежът му към основни знания го увлякъл в Москва, гдето го убедили да се посвети на медицина; след пет години получил лекарска диплома.

 

Още когато бил в Лвов, най-любимото занятие на Венелин била историята на славянските народи. Отличавайки се още от детинство с бистър ум и с неуморно прилежание, в многоезичните земи на Маджарско и на Бесарабия той поразително бърже изучил много езици. С критиките си и с неголемите си статии в московските периодични издания той обърнал вниманието на професор Погодин. И Погодин именно го насърчил да напише голямо историческо съчинение и го снабдил със средства за издаването му. Първият том от това съчинение под наслов : „Древніе и нынешніе Болгаре, в политическом и религіозном их отношеніях к Россіянам”, излязъл от печат в 1829 г., в същото време, когато руските войски напредвали към Цариград. Там се доказва, че българите са славяни, а не пославянени татари.

 

Руската академия, на която Венелин представил своя труд, го командировала през декември 1828 г. на Дунав с поръка да обиколи Молдова., Влашко, България и част от Румелия, да прегледа манастирските библиотеки, да събере стари документи и да състави българска граматика с речник. Венелин напуснал Москва през април 1830 г., но попаднал в Турция, на чиято земя стъпил във Варна, тъкмо през най-големите безредици, глад и холера; оттеглянето на руските войски и изселването на българите в Бесарабия били в пълния си разгар. От съвсем разрушената и почти замряла Варна той тръгнал по морския бряг за Бабадаг, по-нататък покрай Дунав за Силистра, оттам за Букурещ. Неизгладимо впечатление произвел младият пламенен юноша в средата на букурещките

 

 

болница. Направено му било бляскаво погребение, носили го студенти, литератори и историци, гениален човек. До стр. 743. — Биография на Венелин : Феерчака в Одесс. слав. сборнике, Одесса, 1880. На стр. 751 Венелин в писмата си до Погодин се нахвърля против Шафарик, че не вярвал в славянщината на хуни и авари. — Към биографията на Венелин срв. животописа на Погодин от Барсуков, III; срв. и Archiv für slav. Philologie, XIII, стр. 613.]

 

 

572

 

български патриоти. Като се върнал през октомври 1831 г. в Москва, Венелин се заел да разработи събраните материали.

 

Скоро обаче се видял горчиво излъган в надеждите си. От работите, които представил в академията, се появили едва след смъртта му само сбирката му от грамоти на славянски и румънски князе и от български народни песни; на българската му граматика не било съдено да види бял свят. Сам Венелин изпаднал в толкоз лошо материално положение, че трябвало да работи за парче хляб като домашен учител; едва в 1836 г. бил назначен за инспектор в един благороден пансион. Между това той продължавал да издава исторически и литературни трудове, една част в разни периодични издания, друга отделно. Одеските и букурещките българи му изпращали сведения за успехите на училищното им дело и му събирали народни песни. Чрез тяхно посредство търсел той старобългарски документи и едва немного преди смъртта си бил зарадван от случая да види Рилския хрисовул в едно точно факсимиле.

 

На 28 март 1839 г. Венелин починал едва на 37-годишна възраст в една московска болница и бил погребан при голямо стечение на народ в Даниловския манастир. Върху гроба е сложена мраморна плоча, изработена в Италия, с надпис : „Юрію Ивановичу Венелину одескіе болгаре 1841 году. Напомнилъ свѣту о забытомъ, но нѣкогда славномъ и могущественномъ племени болгаръ, и пламенно желалъ видѣть его возрожденіе”. Трудовете му се отличават с богат материал, с ясно и живо изложение, макар да не може да се отрича, че той често се отклонявал от правия път поради своята буйна фантазия. Българите го почитат почти като светец; няма нито един що-годе образован българин, който да не знае името му.

 

Между личностите, които били подбутнати към патриотическа дейност от четенето на Венелиновите съчинения, най-видно място заема Василий Евстатиевич Априлов от Габрово. Най-напред габровски търговци завързали търговски сношения с Русия и главно направо с Москва; по-късно пренесли те канторите и магазините си от Москва в бързо процъфтяващата Одеса. Заедно с брат си Априлов (род. в 1789 г.) още като момче пристигнал в Москва (1800 г.), постъпил там в руско училище, а по-после се заселил в 1810 г. в Одеса, гдето чрез търговия спечелил доста голямо състояние. Отначало той, както и много други негови сънародници, поддържал гръцката литература, гръцките училища и гръцките революционери. Едва в 1831 г. Венелиновите „Древніе и нынешніе болгаре” го насочили към нови мисли. От този момент просветата на неговите сънародници станала крайна цел на желанията му. Най-добро средство за постигането ѝ, мислил той, ще бъде да се отвори в Габрово училище по европейски образец. В 1832 г. той влиза в споразумение с Николай Степанович Палаузов (от Габрово), също такъв одески търговец, и с много други габровци (особено с живеещите в Букурещ), за да се съберат

 

 

573

 

необходимите парични средства за осъществяването на неговия план. [5]

 

Преди всичко трябвало да се осигури съгласието на търновския митрополит. Много пъти вече споменаваният от нас Иларион (поч. 1838 г.), същият, който бе унищожил старобългарската патриаршеска библиотека, отначало силно залягал в полза на елинизма чрез въвеждане на гръцката литургия, отваряне на гръцки училища, издаване на гръцки книги, после чрез посредството на гръцки свещеници и монаси; но когато поостарял, ентусиазмът му поизгаснал. Наистина той все пак се опитал да убеди Априлов, щото да се въведе в габровското училище гръцкият език, тъй като уж съвсем нямало учебници на български език, а за съставянето на такива би трябвало много време; мъчно било обаче да се надвие отпорът на Априлов.

 

За учител бил предназначен Неофит, младият йеромонах от Рилския манастир, гдето били запазени старобългарският дух и старословенската литургия. Родом от Баня в Разлога, този неуморим автодидакт, който никога не е стъпвал в какво да е училище, изучил старо- и новогръцки, старословенски, руски и сръбски език. [6] Изпратили го в Букурещ да се запознае практически с бел-ланкастеровата метода и да състави там необходимите книги. Учебниците му, българската и гръцката му граматика, катехизисът и 66-те му взаимоучителни таблици, по ходатайството на Д. Мустаков били напечатани безплатно в сръбската държавна печатница (1835 г.). Освен това Стоянович превел от руски учебник по всеобща история (Будин, 1836 г.). Когато всичко било готово, а също набавени били карти и глобуси, на 2 януари 1835 г. габровското училище било тържествено отворено; това е първото европейско народно училище в България. Скоро около Неофит се събрали до 120 ученици на разна възраст. Той ги учил да четат и да пишат и им преподавал аритметика, география, история, вероучение и гръцки език.

 

Априлов имал намерение да нареди при училището и печатница с кирилски и с гръцки букви. Позволение за това се надявал да получи чрез княз Богориди, който се ползувал с голяма милост от страна на султан Махмуд II. Този Стефан (собст. Стойко) Богориди, роден в 1790 г. в Котел, бил внук на Стойко Владиславов, по-сетнешния епископ Софроний. Възпитаник на гръцката академия в Букурещ, той постъпил на служба при Портата, бил драгоманин в Египет, каймакам в Молдова и след усмиряването на Самос (февруари 1833 г.) — обложен с данък княз на тоя остров. Тъй като изпълнявал разни държавни длъжности, живеел в Цариград и управлявал острова чрез заместници, поради това самосците не винаги

 

 

5. За основаването на Габровската гимназия вж. Априлов, Денница, стр. 21, 33, 77, 91, 107, 123; Априловите и Палаузовите писма до Венелин вж. у Венелин, О зародыше новой болгарской литературы. Срв. П. Р. Славейков, Габровското училище и неговите перви попечители, Цариград, 1866.

 

6. Какъв е бил духът на монаха Неофит, се види от предговора му към българската му граматика (Крагуевац, 1835), гдето той казва, че преди всичко са нужни училища, а след това вече и манастири, по-напред учебници, а след това религиозни съчинения — иначе четенето ще бъде механично и без всяко разбиране.

 

 

574

 

били доволни от него. Той решително и постоянно подкрепял сънародниците си, особено при повдигнатия по-късно църковен въпрос, до самата си смърт (1859 г.). Обаче той не бил в състояние да изпълни Априловото желание, макар че гърците имали свои печатници и вътре в страната, например в Мелник (Μελένικος) и по-рано в Мосхопол. Априлов непрестанно се грижил за училището си. Немного преди смъртта си сам отишъл в Габрово, за да види любимото си дело и да му се порадва. На връщане, на 2 октомври 1847 г., той се поминал в Галац, като завещал цялото си състояние на училището. След шест години се поминал и неговият съратник и вторият основател на училището Н. С. Палаузов (1853 г.). [7]

 

В същото време, когато било основано габровското училище, славянският елемент си пробил път и в друго едно училище — именно в търговския крайдунавски град Свищов, гдето от 1813 г. имало гръцко училище. В 1833 г. то било превърнато в славяно-елинско. Тамошният учител Христаки или Хрисант Павлович от Дупница съставил за употреба в това училище български учебници, напечатани в Белград. Когато в 1836 г. с оставеното след смъртта на тамошния търговец И. X. Ангелов наследство било основано ново, чисто българско училище, учител в него станал Христаки, който сега по образеца на габровското училище въвел и тук бел-ланкастеровата метода. В Свищов бил тогава и архимандрит Неофит Бозвели от Котел, който не бива да се смесва с поменатия по-горе Неофит Рилски. Този национален агитатор, за чиято дейност ще поговорим по-долу, съставил заедно с Васкидович, учител в свищовското гръцко училище, училищна енциклопедия в шест тома (Крагуевац, 1835 г.).

 

Трето новобългарско училище отворил през ноември 1837 г. в Копривщица сам Неофит Рилски, повикан от братя Чаликоолу. Впрочем той не останал там задълго, а се върнал в Рилския манастир, за да отвори и там училище и да завърши големия си български речник. Той бил избран за игумен на своя манастир и живее и досега (1878 г.) там като мастит старец.

 

От това време броят на училищата непрекъснато растял. С особена ревност залягали децата им да се изучат на роден език старите войнишки селища по плоските възвишения на Балкана и Средна гора. В някои от тях още по-рано имало стари свещенически училища, а в други — гръцки, гдето учили да се пише с гръцки букви и да се произнасят някои гръцки фрази. Скоро новото движение се спуща от планините и в големите полу-погърчени вече градове в равнините, именно в София и в Търново. В про-

 

 

7. За Богориди вж. надгробната реч на епископ Иларион в Български книжици, 1859, стр. 515. Един от синовете му, Никола, се преселил в Молдова, гдето известно време е бил каймакам; друг —Алеко, служил в Турция и бил напоследък посланик във Виена (1877). — [Istefanaki-Bey, Fürst von Samos. Fallmerayer, Gesch. Werke, I, стр. 326. — 1836 (Книжици, 1858, гръцкия цитат у Добрович, Мирозрение). — Е. Богориди, Един българин от миналите времена, княз Стефан Богориди, Пер. списание, LXXI, 1910, св. 7— 8, стр. 471—488.]

 

 

575

 

дължение на шест години възникнали 13 училища. [8] Новите училища получавали книги от Габрово; техни учители били почти изключително младежи, ученици на Неофит в Габрово и в Копривщица. За да се подготвят добри учители, търговците патриоти изпращали много българчета в Одеския лицей. Турското правителство, обзето тогава от реформаторското движение, не правело спънки за отваряне на училища. Гърците, напротив, били страшно недоволни от това.

 

Десет години след основаването на габровското училище (1845 г.) имало вече 53 български народни училища, а именно : в Дунавска България — 31, в Тракия — 18, в Североизточна Македония — 4. С училищата растял и броят на читателите. През четиридесетте години литературата с едва 20-годишен живот представяла книги с 2000 спомоществователи подписчици. [9] В 1844 г. почнало да излиза и първото българско периодично издание.

 

Тъй процесът на Българското възраждане се извършил в течение на един човешки живот. Тази бързина на преврата наистина заслужава учудване. Още в началото на сегашния (XIX) век всеки би могъл с право да се усъмни дали ще успеят българите да се изправят на краката си като народ; след 40 години вече навсякъде се появили патриоти търговци, учители и духовни лица; български училища възниквали във всички градове, а българските книги в хиляди екземпляри се четели вече дори и от селското население. Този коренен, дълбок преврат се извършил не със силата на оръжието и с кръвопролития, а в тишина, с помощта на книги и училища. Националните стремежи добили такава сила, че нищо вече не могло да ги задържи. Това ясно личи и в последвалата борба на българите с фанариотите, която била неудържимата последица от пробудата на българското национално съзнание. Нито един българин вече не се съмнявал, че докато гръцкият клир господарува в страната по стария ред, всички надежди за свободен и естествен национален развой ще бъдат напразни.

 

 

8. В 1837 г. : Казанлък, Карлово; 1838 г. — Сопот; 1839 г. — Панагюрище, Калофер, София, Търново (построено от габровския търговец Петър хаджи Христов на негова сметка), Котел (основаното от Богориди и Райно Попович в 1820 г. гръцко-българско училище загинало отдавна вече поради фанариотски интриги), Трявна. — [В. „Новини”, Цариград, VII, бр. 43, март 1897 г. : първата българска учителка Анастасия Димитрова, родена в Плевен през 1815 г., сега монахиня Ана в Ерусалим. Майката на митрополит Агапий я осиновила, учила се в Калоферския женски манастир, славянски и гръцки език, учители ѝ били Райно Попович, Ботьо Петков, Брайко Генович, през 1840 г. основала първото българско женско училище в Плевен; нейни ученици били учителите във Враца, София, Ловеч. След 12 години се омъжила за лекар грък, ала той скоро умрял, та тя наново станала учителка. През 1894 г. от Плевен заминала за Ерусалим.]

 

9. Според Григорович, Путеш., стр. 197, и според абонатските списъци, печатани в тогавашните книги.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]