ГЛАВА XXXI. Руските походи и гръцката революция
Руската война през 1806—1812 г. — Гръцката революция. — Руската кампания от 1828—1829 г. — Капитан Георги Мамарчев. — Капиновският заговор от 1836 г. — Български колонии в Бесарабия
Многогодишните войни и кървавите вътрешни смутове дадоха най-после при Махмуд II (1808—1839 г.) нова насока на целия живот в османското царство.
Още в самото начало на царуването на Махмуд руско-сръбският съюз изправил турците пред големи мъчнотии. Условеният в тайните статии на Тилзитския мир план за подялба на турските земи между Русия и Франция дълго време безпокоил Портата. Султанът и диванът очаквали най-малко едно съвместно нападение на руси откъм Дунава, на сърби от Шумадия и на френци откъм Далмация. Тоя страх почнал да се оправдава, когато в 1809 г. русите завзели Добруджа, Карагеорги се обърнал към Запад, Херцеговина вдигнала оръжие, а сърби и черногорци си подали ръце на бреговете на Лим.
В 1810 г. казаци навлизали до самата Босна, а сърбите заедно с 3000 руси спечелили една голяма победа на Варваринско поле. На изток руската армия под главното началство на граф Николай Каменски преминала Дунава, превзела Тутракан, завзела с пристъп Пазарджик (Добрич), завладяла по капитулация Силистра и заела Разград. Само Русчук тъй храбро се държал, че руската армия била принудена колкото се може по-скоро да се сконцентрира под стените му; през време на тази операция генерал Ланжерон опожарил Разград и Арнауткьой, а генерал Saint Priest — Свищов. Само когато приближилата се откъм Балкана, за да снеме обсадата, турска войска била унищожена при с. Батин на Дунав, русчушкият гарнизон сложил оръжие. Русите със съдействие на силни хайдушки чети и на многобройни доброволци почнали да завземат цяла България. Каменски превзел Никопол, генерал Воронцов — слабо защитения Плевен и по-късно Ловеч; гр. Търново се предал на княз Вяземски [?]. [1] С настъпване на зимата цялата страна освен Никопол, Русчук и Си-
1. [У Zinkeïsen, 7, стр. 706, има недоразумение; Воронцов не е превземал Търново, ами „Турно” = Турну Магурели срещу Никопол. Вж. А. Петров, Война России с Турцией
561
листра била пак очистена. През тази година русите пробудили много надежди, но оставили подир себе си и много скърби, след като обърнали в куп развалини цял ред богати градове.
Заместникът на Каменски граф Кутузов сринал и очистил споменатите три български крепости. Лошото му управление във Влашко накарало император Александър да го извика назад и да назначи за генерал-губернатор на дунавските княжества и за главнокомандуващ на южната армия адмирал Чичагов. Обаче приготовленията на Наполеон за поход в Русия принудили русите да сключат Букурещкия мир (май 1812 г.), според който те задържали под своя власт Бесарабия до Прут и Дунав, а съюзниците си, сърбите, те предоставили на султановата милост. Сърбите след осемгодишна борба за свобода отново трябвало да се подчинят на турското иго, докато Милош Обренович в 1819 г. отново вдигнал въстаническото знаме и завинаги изгонил турците от страната.
Чичагов, който съвсем не бил съгласен да се сключва мир, скоро схванал своето твърде благоприятно положение и почнал да крои смели планове. Във Влашко на свое разположение той имал добре снабдена войска, а в Черно море стоял силен военен флот, когато пък великият везир се намирал в Шумен без армия. Тайни агенти на Чичагов пропътували целия полуостров, сърбите и черногорците обещавали да помогнат, а България и Босна лесно могли да вдигнат въстание. За осем дни адмиралът смятал да премине Дунав, да вдигне на въстание целия полуостров и да се яви пред Цариград, преди още известието за неговото преминаване да достигне до Виена или до Наполеон. Обаче императорът, комуто в юни той съобщил своя план, признавайки грандиозността на последния, страхувал се да не би Австрия, тогавашна съюзница на Наполеон, да отреже на източната армия отстъплението от Цариград. При това сам Наполеон бил вече на руска земя. Чичагов бил принуден да пропусне този благоприятен момент за унищожението на Турция и да отстъпи бърже на север. В септември 1812 г. отсам Прут нямало вече нито един руски войник. [2]
Загубата на Бесарабия възбудила в Цариград такава ярост, че драгоманинът на Портата Мурузи, който водел преговорите за мир в Букурещ, бил предаден на смърт заедно с неговия брат, а главите им били набити на зъбците на сарая. Прекрасната Бесарабия със сребропенливите ѝ водопади, извори и разкошни пасища била превърната в пустиня и обезлюдена. От целия полуостров се стремели нататък преселници, за да заживеят там в сигурност и по-човешки — румъни, сърби, албанци и особено
1806—1812, г., СПб, 3, стр. 153. Все там, 3, стр. 156 сл., са описани подробно операциите на Воронцов при Плевен, Ловеч и Севлиево. Търново (3, стр. 143) е бил превзет от генерал-майор Сабаниев от Бяла след боевете при Русчук, ала скоро се върнал към Русчук. Срв. за Търново писмото у Априлов, разказите, разправяли ми от Ц. Гинчев, тогавашните румънски летописи и прокламацията на Софроний Врачански в Пер. списание.]
2. Вж. Zinkeisen, VII, стр. 683 и сл.; той се е ползувал от книгата „Mémoires inédits de l'amiral Tchitchagoff (Berlin, 1855).
562
българи. Българската емиграция почнала веднага след Яшкия мир (1792 г.) и продължавала през цялото кърджалийско време; вече от 1801 до 1806 г. в Херсонската и Таврическата губерния възникнали девет български колонии. В 1821 г. в Бесарабия живеели 7735 семейства, 38 023 души. Отначало бесарабските и румънските земевладелци тъкмели да се отнасят с преселниците като с крепостници; обаче още от 1819 г. южноруските колонисти станали свободни под защитата на привилегии. Извънредно бил обичан от бесарабските българи първият „попечител” на колонистите генерал Иван Инзов, който бащински се отнесъл с тях; портретът му можел да се намери във всяка колиба. [3]
Напразно България очаквала своето освобождение през време на сръбската революция и на Руската война. Кърджалиите изчезнали, но вместо тях от село на село обикаляли тълпи конни делибашии с аршин високи калпаци на главите, повечето пак предишни кърджалии, уж с цел, служейки на правителството, да пазят народа от грабители. От кърджалиите се различавали само по това, че не изгаряли селата, а само ги ограбвали. Навсякъде се хранели по десет дни и освен това изисквали да им се плаща. На всичко това отгоре налагали още дишхакъ́, т. е. данък, загдето са си изтъркали зъбите с чуждия хляб.
Гърците, насърчени от симпатиите на Наполеон, от руските походи и от общия упадък на турците, почнали усърдно да се готвят за голям преврат. Тяхната хетерия (по български — завера) спечелила твърде много съчувственици и в България, което е лесно обяснимо поради все още силната мощ на гръцкия клир и господаруващия в градовете елинизъм. Когато хетеристите в 1821 г. вдигнали оръжие във Влашко, войската им се състояла повече от български и сръбски войници. Дори в броя на водачите им имало много славяни; тъй например сърбите Младен [Милованович?] и хаджи Продан, българинът Македонски, бивш руски капитан, и много други. Когато руският генерал княз Александър Ипсиланти пристигнал с гръцките доброволци в Букурещ (в началото на април), пред него се явили двама пратеници от Зимнич (срещу Свищов) с известие, че българският войвода хаджи Христо Панка чака хетеристите на Дунав със 76 лодки и с 350 въоръжени българи и че в България е всичко готово за борба. Според други сведения пратениците били 17 души от Свищов, Сливен, Пловдив, Осман пазар. Ипсиланти не приел предложението им и отказал да им даде парична помощ, която те искали за своите революционни приготовления. Също тогава се получило известие, че император Александър заповядал да заличат Ипсиланти от списъците на армията и че всяка надежда за помощ е напразна. Хетеристите се отчаяли. Още на следния ден (13 април) Ипсиланти бързо се върнал в Търговище. Българските пратеници на връщане за Свищов били заловени от турците и изклани, тъй като целта им предателски била открита. [4]
3. По заповед на Инзов инструкцията за колонистите била напечатана в 1821 г. в Кишинев, главния град на новопридобитите владения; това е едно от първите произведения на новобългарския печат (Bibliographie, стр. 226).
4. Zinkeisen, Gesch. Griechenlands, III, стр. 127. Руски известия в Časopis česk. musea 1832, стр. 74 [дадени са подробности]. За преведената от гръцки революционна песен вж. у Безсонов, Болг. народ. песни, Москва, 1855, II, стр. 116. — [За изпратените пратеници при Ипсиланти по-подробно в Časopis česk. musea.]
563
Известието за въстанието на Ипсиланти разярило всички мохамедани по цялата империя. В по-големите градове — в Цариград, Смирна, Одрин,а също в селата, дори и в България били избити твърде много християни. [5]
Раята преживяла тогава ужасни дни, които не се изглаждат в паметта. Много български семейства потърсили спасение отвъд Дунава. Християните навсякъде били обезоръжени, забранено им било производството на огнестрелно оръжие, поради което било прекъснато и производството на оръжие в Габрово.
Гръцкото въстание възбудило духовете най-много в Македония. Там българският род Дързиловци или Дарзиловци, който живеел около Воден и Острово и въставал против янинския Али, бил принуден да изгори главния си център с. Дързилово и да се изсели. [6]
Когато борбата избухнала в самата Елада, много българи, а особено хайдути не само от Македония, но и от балканските страни, побързали да отидат на бой против наследствения си враг. [7]
Гръцката революция станала причина за нова руска война. В 1828 г. русите под началството на фелдмаршал Витгенщайн завоювали Браила, завзели цяла Румелия заедно с Добруджа и с големи загуби превзели и Варна. В 1829 г. турските генерали се готвели вече да завземат балканската линия преди новия главнокомандуващ Дибич, но руският флот още през февруари им отнел в тила двата крайморски града Анхиал [8] и Созо-
5. В Т. Пазарджик например били хвърлени в затвора 40 граждани; человеколюбивият и патриот епископ Дионисий (родом българин) сполучил да ги спаси, освен четирима, които били обесени на моста на Марица. Захариев, стр. 51. — [Исторически паметници от времето на заверата, в Бълг. библиотека, бр. 1. Изд. на Бълг. книжовно дружество, Средец, 1884.]
6. За Дързиловци подробно пише Веркович, Описание быта болгар, населяющих Македонию, Москва, 1868, стр. 28—30 (вж. стр. 14, бел. 45). Те били част търговци, част занаятчии, имали си свои правни обичаи, ползували се с привилегии от страна на турците. Те били, както казват, 400 до 500 семейства. Не търпели вдовици : в срок от три недели на общи средства пак ги омъжвали. Повечето се заселвали в Серес, Солун и Воден; много търгували в Гърция, Сирия, Египет, Австрия и Влашко.
7. Раковски, Горски пътник, стр. 231. Априлов, Денница, стр. 75. Предводителите на конниците хаджи Михаил от Копривщица, хаджи Христо от Пловдив, Семко от Търново, хаджи Петро и т. н. били българи. Марко Боцарис, както разправят, бил от Воден; жена му, която още в 1744 г. живяла в Атина, както разправят, знаела да говори само по български и албански [?]. Впрочем тази жена по-скоро е била умрялата в Атина в 1849 г. Стана, вдовицата на хайдут Велко, а след това и на гръцкия герой Йоргаки от Трикала (Милићевић, Србија, стр. 903).
8. [Анхиало не спада тук. Созопол (в българския превод под ред. на В. Златарски на това място погрешно стои Месемврия) бил превзет от контраадмирал Кумани на 13 февруари 1829 г., пет месеца преди преминаването на Балкана, обаче опитът да се превземе Анхиало не сполучил (Moltke, стр. 256). Тепърва когато главната армия на 22 юли минала Балкана при Еркеч и при Манастиркьой (Емене), флотата на 23 юли обсадила напуснатия Анхиало, гдето намерила 12 оръдия и складове с барут и сол (Moltke, стр. 343). — След боя при Е. Арнаутлар към края на май 1829 г. Хюсеин паша Рус-
564
пол. След голямата победа при Кюлевча Дибич сполучил незабелязано да прекара армията си през Балкана, когато турците очаквали обсадата на Шумен. Като видели грешката си, те се помъчили да изпреварят русите, но били разбити при Айтос, Ямбол и Сливен. В началото на септември главната квартира на Дибич се намирала вече в Одрин, авангардът му в Люлебургас, лявото крило на Черно море, а дясното при Енос пред стоящия в Егейско море руски флот. Между това генерал Хейсмар от Оряхово се промъкнал до Враца и до Искърския пролом; аванпостовете му достигнали и до околностите на София.
Българите в тази война помогнали на русите много повече, отколкото в предишната. Главен началник на българските доброволци бил капитан Георги Стойков Мамарчев с прякор Буюкли, роден в Котел и отличил се още в 1810 г. като предводител на български чети. Мамарчев мислел, че е настъпил вече желаният ден за освобождението на България и искал да използува руската окупация, за да вдигне въстание. С 500 доброволци отишъл в Котел, гдето искал да вдигне народа на оръжие, да отиде в окупирания от русите гр. Търново и върху развалините на стара България да издигне знамето на свободата.
Българите го посрещнали като освободител и били готови да го последват. Но изведнъж налетели 200 казаци, арестували Мамарчев в Сливен и го откарали в главната квартира. Немного преди това през Котел и Сливен минал и един англичанин, който подтиквал българите към въстание, като им обещавал английска помощ; свободна България според него трябвало да се изправи като стена между Русия и Турция. Казаците го преследвали, но той избягал някъде около Търново. Жителите на Сливен и Котел, наскърбени от това, че им пропаднал планът, изпратили при Дибич депутация с писмена молба, в която се описвали страданията на едноплеменния и едноверния на русите български народ и молели Мамарчев да бъде освободен и да им се позволи сами със собствени сили да поведат борба с турците за свобода. [9]
Между това на 2 (14) септември 1829 г. бил сключен Одринският мир, защото трябвало да се побърза с прекратяване на войната, за да не се даде възможност на турците отново да съберат силите си. Дибич в
чушки потеглил „nach Razgrad, woselbst er versuchte das bulgarische Landvolk zu versammeln, welches jedoch wenig Neigung zeigte, die Waffen zü ergreifen”. Moltke, стр. 300. — Пак там, стр. 329, след боя при Кюлевча много въоръжени турци били събрани в селата около Ески Джумая, „die Wälder wimmelten von Bulgaren, welche den Krieg auf eigene Hand führten.”]
9. За Мамарчев подробно пише личният му приятел Раковски, Горски пътник, стр. 233, 238—244. — [Руската политика по отношение на възобновяването на държавите на източните християни. В Азия заграбили всичко, стари държави и стари политически индивидуалности (Грузия, Армения и т. н.). В Европа са проектирали да завземат Молдавия и Влашко, ала се срещнали със западните интереси. Проектираната около 1829 г. „Kleinstaaterei” в Гърция, срещу което била противопоставена идеята за гръцко кралство. Сегашната тенденция на сърби, румъни, българи и гърци към кралства — руските вестници от 1887 г. да се даде на българите автономия като на Финландия. Оттам непопулярността на русите.]
565
Одрин разполагал едва с 20 000 души, в Пловдив пристигнал вече шкодренският паша с голяма арнаутска войска; в руската армия се показали наченки на опасни болести. Дибич дружески приел българската депутация, обаче изказал съжаление, че нищо не може да направи за нея, и ги подканил да мируват. В мирния договор, казал той, се говори за сърби и румъни; по-късно ще дойде ред и за българите. Заедно с това посочил им и издействуваната с § 13 от мирния договор амнистия, която позволявала на турски поданици в продължение на 18 месеца да се преселят в Русия, като продадат земята си. В Сливен било учредено и руско консулство; обаче консулът Ващенко дотолкова малко симпатии спечелил, че поради оплакванията на сливенци бил премесен в Белград (до 1838 г.), гдето успял да си спечели голямо влияние пред Милош, а консулството в Сливен било закрито.
Руската армия вече се готвела да напусне страната. Отчаяние обзело населението по балканските области. Под ръководството на генерал Рот почнало второ преселение в Бесарабия. Тогава се преселили 3900 семейства, а според други до 25 000 души. В 1850 г. в 83 разни места на Бесарабия българите броили до 70 000. Шумен, Сливен и Провадия се лишили почти от половината на населението си. Много българи от крайдунавските и балканските страни отивали също във Влашко и Молдова и се заселвали в Браила, Галац, Букурещ, Крайова (от Видин и Тетевен), в Плоещ (от Сливен) и други градове. На север от Зимнич възникнал нов български град Александрия, населен предимно с бежанци от Свищов. [10]
Голям бил броят и на хайдутите, които се присъединили към русите w тази война против турците. [11] От времето на кърджалиите и на сръбската революция хайдутските чети изобщо се размножавали. В началото на сегашния век са живеели войводите Алтън Стоян от Котел, Кара Танас от Жеравна, който с десетина формено облечени другари десет години проживял в Балкана, и Златьо Кокарчоолу от Сливен, силен борец (пехливан) с черни коси и големи мустаци, паднал в един отчаян бой с турци в 1810 г. край Сливен; разказват, че той заклал 35 души около себе си, докато най-сетне се подпалил барутът в чантата му и така бил разкъсан от взрива. По-известен от тези тримата е Коньо от Драгуданово — „брадатият войвода”, прекарал в Балкана от 1810 до 1825 г.; макар и да имал повече от сто сражения с турците, изгубил обаче само двама души; умрял в Букурещ. [12] Негов ученик бил Бойчо войвода от Церапан край Търново, постъпил в 1829 г. на руска служба. След сключването на мира силистренският руски комендант му заповядал да разпусне четата си. Бойчо обаче се опитал пак да хване Балкана, но бил уловен и с двамата си
10. Много българи се преселили тогава и в Сърбия. Зографският монах Доситей Новакович от Дабница при Прилеп е първият епископ на Тимошката епархия (1334—1354), Милићевић, Србија, стр. 970.
11. Спомените на Панайот, стр. 104 сл.
12. [Безсонов, Болг. нар. песни, стр. 110, за X. К. Даскалов, преписвана на Мортагоновия надпис, бил от Трявна; Хаджи Христо през 1821 г. помагал на гърците, освободен от Цариград; X. Кънчо (за него има песен) взел участие в руските работи, умрял в 1830
566
братя бил изпратен на заточение в Сибир. През една нощ със сръчен скок от крепостната стена те сполучили да избягат. Един от братята си счупил единия крак и Бойчо, за да го избави от мъки, го заклал. Останалите двама стигнали пеш до Цариград, а оттам на Балкана, гдето Бойчо оттогава систематично водил в течение на 21 години хайдушки живот. Разказват, че няма такова място в Балкана и в Странджа, което той не е споходил. Преоблечен, той спокойно прекарвал зимите у добри приятели в Провадия, Варна и Цариград пред очите на турците. Паднал убит в едно сражение със Зейнил паша. Известният, още живият (1878 г.) предводител на въстаници Тотьо войвода е негов ученик. Най-бележит юнак измежду всички български хайдути бил Дончо Ватах от Копривщица, вероятно съратник на гонителя на кърджалиите Дядо Никола. Живеейки ту по балканските и родопските височини, ту край устието на Марица, той преследвал еднакво както грабителите турци, така и султановия низам, па и чорбаджии българи. Придобитите пари раздавал на бедни, както християни, тъй и мохамедани : купувал им волове и им изплащал дълговете. Затова той се ползувал с такова уважение сред българското, гръцкото и турското селско население, че никой нищо не можел да му направи. В 1848 г. против него били изпратени 200 низами от Одрин, от които само 60 се върнали живи. Оттогава чиновниците го оставили на мира. За него разказват, че той притежавал свръхестествени — вълшебни — сили, толкоз повече, че често прекарвал край Узункюприйския мост и дори спял под сводовете му; казвали, че там се срещал със самодиви. Турските войници били преизпълнени със суеверен страх пред него. Както едно време албанците за гръцкия клефт Никоцар на Олимп, така сега низамите разказвали за Дончо, че той е неуязвим, и дори твърдели, че те виждали как отскачат от него куршумите. До каква степен всичко напомняло средните векове, се види от това, че одринският паша, честен стар турчин, освободил хванатия веднъж и доведения при него Дончо, защото му станало жал да погубва такъв храбър юнак. Как е свършил Дончо, не знаем нищо.
Докато турците изплатят изцяло контрибуцията (август 1836 г.), русите окупирали крепостта Силистра. Капитан Мамарчев, който е бил там кмет, почнал тайно да крои нови революционни планове. След като се оттеглили русите, той отишъл в манастира „Св. Никола” при Калиново, между Търново и Елена, гдето между това всичко било приготвено за въстание. В последния обаче момент, когато българската борба за свобода трябвало да избухне, предателство разстроило всичко. Старият хаджи Юрдан от Елена решил да привлече в делото и своя роднина мла-
г. жена му избягала в Търново; споменатият X. Д. Даскалов, брат му Гьорги Станчо (Евстатий) през 1836 г. взели участие в Търновското съзаклятие. Той бил обесен, братята му избягали във Влашко. — Заблоцкий-Десятовский, граф П. Д. Киселев, СПб, 1882,1, стр. 403 : 1833 г. „частное появление недисциплинированых болгарских банд и при том в большом числе”, та Киселев при малкия брой войска в княжеството мислел, че „не в состоянии будет их сдержатъ”.]
567
дия хаджи Юрдан; довел го в манастира и последният постъпил в числото на заговорниците. Надвечер момъкът напуснал манастира под предлог, че иска да отиде в къщи да се приготви. А в действителност той поел пътя право за Търново и разказал там всичко, що видял и чул, на владиката Иларион. Гъркът веднага се завтекъл при турския комендант, който от своя страна взел бързи предпазни мерки. Още в същата нощ една тълпа турски конници нахлули в манастира, но намерили само игумена Сергий и капитан Георги; при факелно (от машали) осветление манастирът бил ограбен, черквата осквернили и избалакали очите на светиите по иконите. Останалите заговорници, повечето от тях почитани и богати люде, били изловени и изпратени в Търново и там без разследване били обесени. [13] Игумен Сергий умрял в най-страшни мъки като същински мъченик. Турците щедро наградили предателя, но българите и до днес мразят семейството му.
Капитан Мамарчев, който носел още руски мундир, турците закарали в Цариград. Руското посолство, макар той да имал на гърдите си руски орден и за своята храброст при превземането на Силистра да получил златна сабя, съвсем не се грижило за него. Мамарчев изпратили на заточение в Кония. Той имал право да си носи там оръжието, да язди на кон за разходка и получавал определена издръжка. След няколко години неговата жена му измолила амнистия, било му позволено да отиде, където му е угодно, само не в България. Приготвил се да замине за Влашко, но поради фанариотски интриги отново го задържали, арестували и го изпратили на о-в Самос. Там изпаднал в голяма нужда, обаче постоянно отхвърлял предложенията на гръцките капитани да избяга в Гърция, защото той все още се надявал на помощ от Русия. Умрял като шестдесетгодишен старец в 1846 г.
В заключение ще кажем още няколко думи за бесарабските колонии. Би могло да се предполага, че тези тъй щастливо настанени български колонии станали разсадник на образование и просвета. Работите обаче взели съвсем друг обрат. Бесарабските българи живели добре само докато бил жив попечителят им Инзов; но управлението на неговите приемници не им донесло много добро. Най-много им вредил попечителят Иван Арендаренко. От 40-те училища, които основал Инзов, при него оцелели само 17 и ако да не била дошла Кримската война, той сигурно и тях би премахнал. Учителските места той предоставял на войници — хора невежи, незнаещи ни една българска дума и интересуващи се повече за водка, отколкото за преподаване. Напразно ходатайствували колонистите да им се отвори гимназия. [14]
Според Парижкия мир Русия била принудена да отстъпи на Румъния Южна Бесарабия от Прут до Черно море (около 132 кв. мили). Болград
13. Между тях старият хаджи Юрдан, хаджи Велчо от Габрово, Георги и Станчо от Трявна, Йованица от Търново, Йованаки от София и др.
14. Подробна статия за бесарабските българи във в. „Българска пчела”, Браила, 1863, № 10—31.
568
на езеро Ярпуха станал главен център на румънска Бесарабия. С хрисовул от 10 юни 1858 г., издаден от княз Никола Конаки Богориди, пети син на самоския княз Стефан Богориди и правнук на Софроний, който бил тогава каймакамин (вицекняз) на Молдова, в Болград била основана осигурената с много имоти българска гимназия и при нея печатница. Това именно накарало руското правителство да отвори и в своята Бесарабия народни училища във всички колонии, а в Комрат и едно централно училище.