История на българите

Константин Иречек

 

ГЛАВА XXX. Възраждане на българския народ

Начало и характер на българското национално движение. — Историкът Паисий Самоковски (1762 г.) и епископ Софроний Врачански (1739—1815 г.)

 

Голямото умствено движение, което бе обхванало Европа през XVIII в., засегна също и славянските народи, които— освен руси и поляци — тогава бяха съвсем забравени. Незабелязана за своето време, шепа просветени патриоти произвели оня извънредно интересен за историка преврат, който и днес още се приписва от Западна Европа на политическото въздействие на русите, като че ли дипломатическите агитации са в състояние някъде да произведат такива дълбоко проникващи промени в народния живот. Националното чувство се пробудило у чехи, лужичани, словенци, хървати, сърби и българи почти едновременно, обаче самостойно у всяко племе. Коренната причина на този постепенен и без шум преврат лежи в стремежа към образование, което може да бъде задоволено само при посредството на родния език. Достатъчни били само няколко книги, за да се събуди предишният народен дух от дълбоката летаргия; скоро възникнали литературните наченки на изоставените в течение на толкова дълго време езици. Това движение обхванало най-напред по-ниските народни слоеве; в по-горните класи, най-вече податливи за усвояване на чужди елементи, тая промяна почнала да прониква само постепенно.

 

Сред вечнозелените Атонски горив 1762 г.монахът Паисий (Παύσιος) завършил малката си книжка : „Исторія славяно-болгарска о народах и о царях и о святых болгарских”, с появата на която почнало българското национално движение. Па и у останалите славяни пръв тласък на новото движение е дало пак изучаването на отечествената история. [1]

 

Кой е бил Паисий и какво го е подтикнало да състави славянобългарската си история? За жалост отговорът ни на този въпрос по необходимост ще бъде много непълен, защото за Паисий ние знаем само това,

 

 

1. Прекрасна статия за Паисий е написал Марин Дринов в Браилското Период. списание, IV, 1871, стр. 1—26. За пръв път е обърнато внимание върху полузабравения Паисий в Български книжици, 1859, стр. 540. Раковски направи първи извадки от Паисиевата история в книгата си за Асен I. — [За влиянието на Паисиевата история върху населението пише Ст. Заимов, I, стр. IX, III, стр. 59.]

 

 

554

 

което сам той разказва за себе си. Роден е около 1720 г. в Самоковската епархия, в околностите на старинния Рилски манастир; бил е монах в. Хилендарския манастир на Атон, гдето изпълнявал длъжността про-игумен.

 

На 7 август 1758 г. в Хилендарския манастир пристигнал сръбският историк Йоан Раич [родом от Видин], [2] млад човек с рядко прилежание и с благороден характер. След като получил западно образование в маджарските йезуитски училища, той изучавал богословие в Киев. Той отишъл на Света гора с цел да събере материали за една сръбска история. Недоверчивите хилендарци не му позволили дори свободно да се ползува от богатите им ръкописни съкровища. Недоволен, той се върнал след два месеца в родината си в Карловци. [3]

 

Пълните с въодушевление думи на сръбския историограф и проявената от него неуморима ревност на събирач вероятно са подбудили младия Паисий да направи нещо подобно за историята на своя народ. Подигравателните закачки на сръбски и гръцки монаси, какво българите нямат история, затвърдили в него това решение. Цели две години събирал той материали на Света гора и в България; за същата цел той отпътувал дори у „немска земля”, т. е. вероятно в Банат. Съчинението на дубровнишкия абат Mauro Orbini под наслов : „Regno degli Slavi” (Pesaro, 1601; руски превод 1722), което представлява натрупване истини и легенди без всякаква критика, му послужило за главен извор, макар и да не го задоволявало. Използувал освен това и всемирната хроника на Бароний (руски превод от 1716 г.) и някои гръцки легенди; от българските извори той знаел само неголям брой грамоти и жития на Светии. След като се подготвил по такъв начин, Паисий, без да гледа на измъчващата го болест, почнал да пише книгата си в Хилендар в онова време, когато по-старият му брат бил там игумен. Турците наложили на манастира по 3000 гроша годишен данък и дългът на манастира нараснал до 27 000 гроша. Поради това между монасите възникнали несъгласия, които накарали Паисий да се пресели в Зографския манастир. Тук, в този старобългарски царски манастир, той намерил някои нови пособия, които също тъй използувал, и завършил труда си (1762 г.). За по-нататъшната му съдба знаем само, че

 

 

2. [За Йоан Раич вж. Руварац в книгата за (княз) Лазар.]

 

3. Šafařik, Gesch. der südslav. Lit., III, стр. 305. — [За Паисий и произхода на Царственика, както и за произведенията на Качич вж. моя Български дневник, II, стр. 74 (разказ на Славейков). Славейков ми разправи на 8 август 1884 г. за Паисий (Бълг. дневник, II, стр. 526) : Паисий умрял нейде в Егри Паланка или в Куманово; учениците му го питали какво ще стане с българщината след неговата смърт. Той отговорил : само преписвайте прилежно моята история. Това разправяли на Славейков приблизително преди 30 години калугерите в Цариград, учениците на Кирил Пейчинович, игумен на Кралимарковия манастир при Скопие, който издаде „Огледало” в Будин. — Nota bene в Кобровия „Slovník Naučny”, I, 1860. Вацлик изчерпил Царственика = Паисий и изпълнил този научен труд с измислени владетели : Батой, Пласан, Касан и т. н. — П. Лавров, Одна из переделок Истории славяно-болгарской йеромонаха Паисия, сохранявшаяес в рукописи № 1731 собрания проф. Григоровича, Труды восьмого арх. съезда в Москве, V, стр. 242—263. Срв. Виз. Временник, III, стр. 174. — За месторождението на Паисий вж. Дринов, в Пер. списание, стр. 31 (от отп. стр. 15, бел. 1).]

 

 

555

 

пропътувал по България и давал да преписват хрониката му; тъй например в 1765 г. ние го намираме в Котел.

 

Паисиевият труд няма по-голямо значение за критичното издирване на българското минало, отколкото например Фирдуси за персийската и Качич за далматинската история. Затова пък неоценимо значение той има за най-новото развитие на българския народ.

 

Горещ патриотизъм пламти от всяка страница. С пламенни думи Паисий предизвиква в паметта на дълбоко падналите си сънародници славните дни на тяхното минало, когато те, управлявани от свой цар и свой патриарх, са били прочути и уважавани. Той сериозно упреква гърците, задето те изпращат в България само гръцки владици, съвсем се не грижат да се основат български училища, държат народа в простота и невежество, с помощта на турското насилие и въпреки всички църковни закони вършат постоянно неправда, и подканва сънародниците си да не търпят вече така овчедушно тези безобразия. Остро наставление получават от него ренегатите, които се учат да четат и да пишат по гръцки и не искат да се признават за българи. В името на своята история българите по неговия съвет са длъжни преди всичко да уважават езика си. Паисий отговаря на подигравките не само на гърци, но и на съплеменните на българите австрийски сърби и руси; нека да благодарят те на бога, извиква им той, загдето ги е пощадил от турско и фанариотско иго.

 

Простите, но пропити с чувство Паисиеви думи донесли дълъг отглас във всички български земи. Скоро той намерил последователи, които правели много добавки към съчинението му. Най-старият от тия продължители (до 1797 г.) прибавил един списък със 144 града от всички страни на България, от който узнаваме, че той бил вече добре запознат с географското разширение на целия си народ. Омразата към гърците изпъквала у него още по-рязко, отколкото у кроткия Паисий. [4] Още в сегашния век неговата хроника често се преписвала, докато в 1844 г. Христаки Павлович не я напечатал в Офен (Пеща), макар и в много изменена форма, под название „Царственик или исторія болгарская”. [5]

 

От многобройните преписи написаният в 1765 г. в Котел е за нас особено интересен поради личността на преписвача свещеник Стойко. А той не е никой друг освен познатия вече на читателя по описанието на кърджалийските времена епископ Ссфроний Врачански — най-добрият Паисиев ученик. [6]

 

 

4. Така започва например главата за обръщането на помаците и бошняците в исляма : „Патрирхъ нѣкто цариградскій, аду наслѣдникъ, діаволу другъ, вторьій Іуда, новьій Арія, ошоль при царя Селима на поклоненіе и сказалъ ему : царю многольтный, есть твои подданицы болгарскій родъ, соровы человѣцьы въ бранѣхъ непобѣдиміи, и аще не смиришъ ихъ до конца, то паки возстанутъ на тебе и возмутъ землю свою отъ тебе” и т. н.

 

5. Вж. моята Bibliographie, № 513. В книгата не се споменава нито името на Паисий, нито издателят. Оригиналната Паисиева история никога не е излизала на бял свят.

 

6. Този ръкопис, който се намира все още в Котел, е описан от Кръстьович в Бълг. книжици, 1859, стр. 540, и в Читалище, I, 1871, бр. 2. — [Софроний бил в Анхиалската епар хия в Костенска енория (с. Костен). 12 села и Карнобат, единствената черква била в

 

 

556

 

Стойко Владиславов (род. 1739 г. в Котел) от малък останал сираче, поради алчността на роднините си изпаднал в такава бедност, че решил да напусне жена си и децата си и да търси като занаятчия поминък в чужбина. Тогава по настояването на чорбаджиите той бил ръкоположен за свещеник (1762 г.).

 

Стойко знаел да чете и да пише, преподавал в училището и държал проповеди в черква, когато другите свещеници били невежествени земеделци; от завист те често го клеветили и обвинявали пред епископа. През време на Руската война 1768—1774 г. Стойко бил натоварен да издава квартирни билети за минаващите войски — работа, която донасяла много неприятности. Ако квартирата не била по угодата на варварите, веднага дохождали при него с пищови и копия; един алжирец дори му изскубал почти цялата брада. Страшни дни преживял Стойко, когато Котел, загдето взел участието в една крамола между агите от Осман Пазарджик (сега Осман Пазар), бил осъден да заплати голяма контрибуция, а той бил откаран като заложник, за да се осигури изплащането. Преживеният през време на затвора страх от смъртта, угризенията на съвестта, че си позволил като епитроп на шуменския владика да събира в полза на последния пари по селата, и смъртта на жена му — всичко това го хвърлило в дълбока меланхолия. Понеже нямало никакви лекари, той почнал да се лекува с билки. Но за употреба на тия „магьоснически средства” владиката го отстранил за три години, а когато те изтекли, Стойко нямал пари, за да склони гърка за помилване.

 

Преследван от омраза, неблагодарност и завист, Стойко напуснал родното си място и отишъл при анхиалския епископ, който го посрещнал дружески и му дал Карнобатската енория (1792 г.). Едвам се настанил там, познал го бостанджи башията, който вече един път искал да го окачи на въжето в Котел, и заповядал да го хванат и да го забият на кол; само молбите на християните и християнките пред майката на турчина му спасили живота. Друг път посред полето го нападнал един татарски султан, Ахмед Герай, който живеел в близкото село Шехлари, загдето Стойко против волята на султана венчал една българска мома за християнин. Стойко едва се спасил след отчаяна борба.

 

Тия събития накарали Стойко да замине за Арбанаси при Търново, където между това се преселило и семейството му. Живеейки в един манастир, той си спечелил такава голяма почит, че търновският митрополит, без да гледа на негръцкия му произход, му предложил епископската катедра във Враца. На 13 септември 1794 г. Стойко под името Софроний бил ръкоположен за епископ. Неговите страдания през времето на кърджалиите и Пазвантоглу ние вече описахме. Най-сетне, когато епархията му била опустошена и обърната на разбойнишки стан, видинският митро-

 

 

Костен. След това една година е бил в Карабунар. Карабунар е на юг от Русокастро. Това е било около 1793 г. От тази година е релацията на полк. Лен, стр. 33 : от Айтос до Русокастро има 30—50 000 българи, „преданных России”; ако 10 000 руси дебаркират при Бургас, те ще въстанат. Вж. сбирката Описание дорогам по Турции.]

 

 

557

 

нолит го изпратил на заточение. Едва в 1803 г. старецът сполучил да избяга в Букурещ, гдето братски бил приет от митрополит Доситей. [7]

 

Последните си дни Софроний посветил на българската литература. „Работя ден и нощ, та да напиша няколко книги на нашия български език, за да могат моите сънародници ако не от устата ми, поне от книгите ми да почерпят каква да е полза.” Още в 1802 г. облекчавал затворнишките си дни във Видин с превод на гръцки басни, разкази и сентенции и със записване на афоризми. В записките си, съставени около 1804 г., той с прости черти рисува ужасната картина на своето сурово време. [8] В 1806 г. издал проповеди, преведени от гръцки и славянски („Киріакодроміон, сиреч Неделник. Римник, 1806 г.), които прославили името му и които и до днес още се ползуват с големи симпатии; това е първата книга, издадена на новобългарски език. [9] Софроний умрял в 1815 или 1816 г. в Букурещ. Той бил благороден и даровит човек без всякакво лицемерие и суеверие; в най-печални времена той не изпущал из пред вид духовното благо на сънародниците си. Макар и самоучка, но все пак основно изучил старословенски и старогръцки езици и придобил много знания. В Котел и във Враца той всяка неделя и всеки празник държал проповеди на български език за велика радост на народа, който никога не се случвало да чува от владиците си нещо на родния си език и изобщо проповеди. От котленското училище, гдето Софроний учителствувал цели 20 години, са излезли дълъг ред български патриоти; обаче поради това, че работели в чужбина, Котел не станал център на новобългарското движение, както би могло да се очаква. [10]

 

[В историята на по-новото българско движение Котел заема много

 

 

7. [Вж. Пер. списание за участието на Софроний в руските походи през 1806 г. и сл.—Върху това говори и генерал Петров, Война России с Турцией 1806—1812 г., 1887, II, стр. 434. Княз Багратион в изпълнение на своя план за похода през 1810 г. „вступил в сношения с болгарским архиепископом Софронием, жившим в Бухаресте. Софроний принадлежит к числу сторонников России и, некогда, в качестве депутата, приезжал в Петербург. Ведя крайне уединенную и воздержную жизнь, Софроний пользовался большим влиянием на Болгар. Сойтись с таким влиятельным лицом било весьма важно. Софроний обещал свое полное содействие успехам русского оружия, но обявил, что Болгаpы могут восстать только тогда, когда русския войска вступят в Болгарию. Только тогда Русские могут расчитивать на готовность Болгар снабжать их провиантом и фуражем, но с условием, чтобм войска сами ничего не брали, и чтобы, по замирении, Болгары не били оставлены на жертву Туркам, как это случилось прежде с Морейскими Греками.”]

 

8. Оригиналът сега се намира у Григорович в Одеса. За пръв път е издаден от Раковски в „Дунавски лебед” (Белград, 1861), след това от Книжовното дружество в Браила в Пер. списание,V и VI. Ръкописите на Софрониевите видински трудове според съобщението на Дринов се намират у българския екзарх.

 

9. Във второто (Нови сад, 1856) и третото (Букурещ, 1865) издание простият Софрониев език е доста много изопачен. Bibliographie, стр.446.

 

10. Ще трябва да се заеме някой българин с подобна биография на Софроний. До неотдавна още имаше хора, които лично са го познавали, като например княз Стефан Богориди, Софрониевият внук. Един Софрониев портрет (с маслени бои) има в Цариград в народния дом при българската църква; заедно с дома Богориди го подарил на българския народ.

 

 

558

 

важно място. Котленските старци още добре си спомнят с голяма почит своя прочут съотечественик Стойко Владиславов или сетнешния Врачански епископ, чиито спомени съдържат и къс от историята на града през втората половина на миналото столетие. И до днес се сочат две къщи, в които е живял този народен будител. Бил, казват, „неотерист” (новатор) и при това по характер много„серт” (буен, сприхав) и затова имал постоянно разправии с останалите тукашни попове. Син му Цонко бил бегликчия, прекупвач на данъка върху добитъка, обаче рано умрял. След неговата смърт Софроний с мъка се преселил с домашните си в Арбанаси при Търново и там се добрал до епископство. Кога и где е починал, сами котленци не знаят със сигурност, казват уж в Букурещ някога след Руската война в 1812 г. Най-старият от внуците му — Атанас, учил се в Париж и там умрял; прочутият новогръцки учен Кораис, който тогава живял и работил във Франция, изрично, казват, споменава за него в едно свое писмо. Вторият — Стойко или Стефанаки, се учил в Букурещ в тамошната прочута тогава гръцка академия; през гръцката революция Сали Мехмед паша го изпратил в Кютахия, гдето за няколко години изучил отлично турски, арабски и персийски. След 1829 г. захванал своята кариера като преводач на Високата порта в дипломатическите мисии в Петроград и др., бил много обичан от султан Махмуд II, та станал по-после и княз на васалния остров Самос, подкрепял българското движение главно с туряне основите нк българската църква в Цариград и умрял в 1859 г. като 90-годишен старец. Според разказите на котленци той бил много хитър и набожен човек, обаче много малко знаел български, едва няколко фрази и няколко старославянски молитви, защото още на млади години бил излязъл от отечеството си, та със съотечествениците си говорел гръцки или турски. Отгде произлиза презимето му Богориди, никой не може да ми обясни, дори и в самия Котел. Майка му живяла при него в Цариград и умряла също в дълбока възраст, на 95 години. Естествено е, че котленци много почитали и сина на „Стефанаки бей” — първия генерал-губернатор на Източна Румелия Алеко Богориди. На разноски на стария княз Стефан Богороди се учили в тридесетте години в парижките висши училища двама котленски младежи; един от тях, прочутият после Георги Раковски, поради своите тенденции скоро влязъл в разногласие с Богориди и тръгнал по революционния път (поч. 1868 г.), вторият пък, Гаврил Кръстьович, свършил право, отличил се като турски съдия и тъкмо когато аз пътувах по България, стана втор губернатор на Румелия. Предшественик на Раковски бил впрочем неговият роднина капитан Георги Мамарчев, попски син, храбър борец, който като доброволец взел участие в руските походи и след войната в 1829 г. се опитал да вдигне въстание в България, именно в Еленския Балкан; неговите агитации станали известни, руското посолство в Цариград не искало да го защити, та Мамарчев бил интерниран в Мала Азия и след това в Богоридовия остров Самос (поч. 1846 г.). Котленец бил и патриотът лекар Петър Берон, който в 1824 г. издал първия български буквар; като компаньон и възпитател на сина на някои си български голям търговец в Седмиградския Брашов

 

 

559

 

учил медицина в Мюнхен, забогатял след това през войната в 1829 г. в някое предприемаческо дружество в Румъния, живял най-вече в Париж и бил в 1871 г. по тайнствен начин убит в Румъния. Някои старци помнят още Неофит Бозвелията, пламенния монах, първия агитатор за учредяване на българска църква, който умрял в 1849 г. в затворите на атонските манастири; бил, казват, почтен човек, който не ламтял за пари].

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]